Крикор Азарян и РДТ готвят пиесата "Трамвай Желание"
Един от най-добрите български режисьори - Крикор Азарян, е роден на 15 март 1934 година. В театралната академия е приет на 28-29 годишна възраст. Следвал от 1962 до 1966 г. Следващите три години работил в Пловдивския театър. В София минал през почти всички столични театри - Народния, Сатиричния, театър "София" и накрая се върнал отново във Военния театър, където и сега се чувства най-добре. Режисирал е около 100 постановки и един игрален филм. Създавал е спектакли в Москва, Варшава, Белград, Македония. Има много награди, спечелени през годините, но не им отдава голямо значение. Зодия Риба. Той е човек, който винаги се съмнява и притежава интуиция за това, което се случва. Освен това успява да издържи на трудностите, несполуките и на успеха. Това означава да не оглупееш и да не се вземеш за изключителен, каза Крикор Азарян.
Преди време нашата актриса Емилия Ованесян спомена, че ще бъдете поканен за предстоящия юбилей на РДТ. Сега сте тук, какво подготвяте?
Да, говорихме и с директора и с Емилия и аз им предложих да не се свързва обезателно пиесата с юбилея. Това допълнително усложнява отговорността. А сега започнахме репетиции на пиесата по Тенеси Уйлямс - "Трамвай Желание". Това е една прекрасна творба. Харесвам я от много години, но все нещо ми е пречело да се хвана с нея. Спектакълът поставя пред актьорите много високо летвата. Освен това, когато в някой театър се намери актриса за главната роля на Бланш, не се намира за Стенли или пък имаме Стенли, но няма Бланш. Когато ме поканиха тук, имах и други предложения, но реших, че тази пиеса е най-подходяща заради много съображения.
Намерихте ли тук и Стенли и Бланш?
Да, това е едно от съображенията ми - тук има много добър състав, който отговаря на пиесата. Освен това си давам сметка, че тук не е столична сцена. Градчето е малко и в спектакъла трябва да има някаква история. Не можеш да си позволиш авангардна или експериментална пиеса. Бих искал това, което ще направя за хората от Смолян, да е любопитно и интересно. Това пък в никакъв случай не означава, че правя художествен компромис. Пиесата е класическа и трябва да вълнува, в нея става въпрос за семейни отношения, за наследство, за един човек, който не се вписва в мълчаливото мнозинство.
Кога ще гледаме "Трамвай Желание"?
Сега ще репетираме до края на август. Това е доста кратко време за една такава сложна пиеса. След това прекъсваме, защото театърът трябва да довърши спектакъла по Радичков, който са започнали. Аз пък ще поемам нов клас в Академията и ще съм зает с приемни изпити в София. След 20 септември ще започнем отново репетиции, а премиерата плануваме към 5-10 октомври.
Работили ли сте и преди в РДТ?
Да. Някога много обичах да работя в провинцията.
Защо, по-леко ли се работи в провинциалните театри?
Не е въпросът до това дали е по-леко. До 80-те години столичните театри сякаш бяха с по-консервирани състави. По-интересните неща, по-неочакваните се случваха в провинцията. В този смисъл имам цял период, свързан с Пазарджик, където като гост-режисьор направих едни от най-добрите си постановки, а също и в Пловдив и Смолян. Това е четвъртата ми работа тук. Две пиеси направих по времето на Райчо Георджев и една по времето на Иван Караджов. По две причини предпочитам и сега да работя в Смолян. Първо, защото ръководителите на този театър имат способността да ме привлекат тук и което е по-важно, никога да не съжалявам след това. В РДТ винаги е имало нещо, има дух.
Да, актьорите винаги са казвали, че са едно семейство.
Да така е. И това не са празни приказки. Смолян през всичките тези години успя да съхрани някаква аура около себе си. Не случайно тук са гостували може би едни от най-интересните български режисьори. Имам и личен мотив - много ми харесват Родопите. Тук се зареждам с енергия.
В такъв случай имате ли време да излизате сред природата?
Едно време го правех по-често. Сега не се виждам като турист, но достатъчно ми е да погледам от балкона. Вие, които живеете тук, като че ли сте свикнали с красотата на природата и не я цените.
Имате около сто постановки. Държите ли на някои от тях повече?
Да, има такива, но това са може би не най-добрите ми постановки. По една или друга причина те са ми много близки - "Уестсайдска история", която направих в Пловдив, "Голямата печалба" в Пазарджик и много други.
Споменахте, че сте режисирали един филм. Имате ли намерение отново да работите в киното?
Не, киното е нещо особено. Аз съм много взискателен към себе си, а отговорностите в киното са много и по-различни от тези в театъра. В киното снимаш, монтираш и край - нищо не можеш да промениш. В театъра, дори след премиерата, можеш да кажеш - махаме тази сцена, правим друго нещо и т.н. А пък и едно театрално представление се играе една, две, три, четири години и след това изчезва. В киното, като си помисля, че филма ще го има и след 20 години, дори след моята смърт, питам се дали няма да е смешно това, което съм направил. Ето това ми е създавало много задръжки, за които сега съжалявам. Човек трябва да бъде дързък в изкуството и да стига до край.
Като заговорихме за кино, знаете, че пада предаването "Понеделник 8 и 1/2". Вашият коментар?
Това беше много хубаво предаване, защото реабилитира самочувствието на творците. У младото поколение се бе изградило едно мнение, че до промените в българското кино са се правили само глупости, а това не е така. Сега на фона на многото чужди филми, ако съвременният зрител гледа "Авантаж", "Мера според мера", "Козият рог", не може да не ги оцени. След като се показаха толкова български филми, може би предаването се изчерпи. Не знам точно. Едно е ясно, от него спечели българската култура.
Освен че подготвяте тук "Трамвай Желание", какво още включват бъдещите Ви творчески планове?
Програмата ми е доста натоварена. През втората половина на октомври ще отида в Пловдив, където също имам ангажимент. От декември започвам постановка във Военния театър, а от март в Народния. Имам и един ангажимент в Македония, който трябваше тази година да реализирам, но предвид събитията, които се случват там, го отложихме.
Успя ли българският театър да се адаптира към реформата? Едни от актьорите преболедуваха промените доста тежко, други бързо се нагодиха към новите условия.
Още от 80-те години бяха назрели необходимостите от реформа. Когато Министерството на културата пристъпи към нея, аз бях от хората, които най-убедено я подкрепяха. За съжаление промените бяха започнати, но не бяха довършени. Не бяха реализирани в необходимата степен за дадения етап. Например живеем в къща, за която всички разбираме, че трябва да се ремонтира. Този ремонт започва, но не се довършва. Ето в този смисъл са и критиките, и недоволството, и скептицизмът. Трябва да вярваме, че започнатото ще се довърши, но всичко е свързано със средства. Болният проблем е, че всички правителства, които идваха на власт след промените, повече или по-малко възприемаха средствата, които се отделят за култура като бреме за бюджета. Дълбоко съм убеден, че това е неправилна философия. Вложените в култура пари са инвестиция в бъдещето на тази нация.
Какво е днес нивото на българския театър?
В това, което сега ще кажа съм абсолютно убеден. Ние нямаме самолетостроене, леки коли не произвеждаме - за това нямаме капацитет, база, кадри. Но аз знам, че в областта на духовното, не само на театъра ние имаме потенциални мерцедеси, потенциални боинги. Както и да прозвучи, това е така, защото аз съм ходил, видял съм театър и опера в други страни и мога да направя сравнение.
Има ли отлив на публиката от залите и само липсата на пари ли е причината за това?
Има отлив, макар и не толкова болезнен както в началото на 90-те. Причината е комплексна, но повярвайте ми, че главната са парите. Опитите, които се направиха в Народния театър по случай годишнината му да се пуснат една седмица намалени билети, го доказаха. Залите бяха претъпкани. Във Военния театър в месеца веднъж даваме безплатни представления. Не може да си представите какво става. И което най-дебело трябва да се отбележи е, че хората, които имат необходимост от театър, са социално ощетени, те са най-бедните. Баровците, колкото и да са малобройни, не идват на театър, те вероятно си имат други културни интереси.
Вярно ли е, че има стремеж да се правят касови пиеси вместо задълбочени сериозни спектакли?
Ами, това е борба за оцеляване на някои театри, които разполагат с малко средства и са поставени при непреференциални условия. За щастие във Военния театър спазваме по-художествени критерии, така е и в Народния театър. А и касовите пиеси също носят наслада. Въпросът е дали те, забавлявайки, няма да те направят по-глупав. Тогава се преминава границата на нормалното.
Много Ваши колеги влязоха в политиката?
Сред хората на културата има не по-малко умни и ангажирани хора и в това няма нищо лошо. Участието в политиката е въпрос на характер. Аз не съм безучастен и базразличен, защото все пак съм координатор на Съвета по култура към Президентството. Ценя си времето, обаче и не се занимавам с неща, които не ми са присъщи. Спомням си, че във Великото народно събрание имаше голяма група интелектуалци. Беше ми болно, когато виждах как техните изказвания не бяха чути.
Какво още би казал големият режисьор Коко Азарян на читателите на в. "Отзвук"?
"Отзвук" е задължаващо име - да бъдете отзвук на всичко, което вълнува хората. Не знам дали е уместно, защото тукашните хора имат много социални проблеми, но все пак ще им кажа - нека обичат своя театър. Той е един от добрите театри в България.
