Под пещерата на Св. Марина край Калугерово
Животворна вода извира
Много хора от близките села лекуват с нея нерви и главобол
Чешмата е там от години - от чучура й под бялата скала пият и наливат вода не само от близките къщи, а и от околните села, чули за чудните й свойства. Тръгналите към лозята пък или по друга кърска работа из този край на землището, се отбиват по два пъти - веднъж сутрин, да им е леко със сладката благословена вода и втори път на връщане - вкъщи да си отнесат. Старо сливово дърво хвърля сянка и е приятно да отдъхнеш на хладина и ромон, а когато се случи и сладкодумна махленка да изведе мисирките си наоколо, научаваш историята на извора, чешмата и светицата закрилница Марина Огняна... Било преди много, много години
Селото било закътано още долу в ниското, по поречието на Тополница, а гористите склонове приютявали само дивите животни и вятъра, слизащ от планината. Започнало да се шушука между хората, че чудна жена, облечена в черни дрехи, която излиза само по изгрев да си налее вода от извора, живее в пещера над селото. Никой не я знаел коя е, нито каква е, нито дори има ли я наистина, или е привидение. Докато се разнесла вест, че я търсят. ...
Според местната легенда Марина била девойка от село, разположено на изток от Пазарджик. Баща й я прогонил от къщи, защото била силно вярваща християнка. Тя - тогава около 16-годишна, скитала дълго и се криела на не едно и две места, преди да стигне пещерата под връх Змейовец над Калугерово и да остане в нея. Едно от последните й убежища преди това били варовиковите хълмове над село Огняново.
Колко време Марина е живяла в плитката, сега обрасла с надвиснали къпинови храсти, повет и хмел и със срутен вход пещера не се знае. Преплетени с измислица спомени, предавани от стари на млади, разхождат въображението нагоре по сипеите, задъхват се с бягащата от потерята Марина, спъват нозе в черната дреха, покрила от глава до пети отречената заради Господа моминска хубост и свежест. Тъжно е, но - няма как - и тук се намесило предателство. Имало в крайните къщи едно прасе, което, като го пуснели да пасе по баира, то право при Маринината пещера. Дали, самотна и копнееща за жива душа, девицата си е хортувала с него, или му е давала от оскъдната си храна, но то се привързало толкова, че припкало подире й чак до скришното й жилище. И пак никой не знае колко продължила дружбата между девойката и животинката, преди в злощастен ден стопанката на прасето да тръгне да го търси и то да хукне пред клетвите и разядосаната вършина право в пещерата!.. ... Няколко часа и властта вече знаела къде се крие гонената заради вярата си девойка. Заловили я. Завързали я на клада - там, на същото това място, дето сега е чешмата. Било 17 юли. В житието на великомъченицата пише: станало във времето на римския император Диоклетиан. Според местните хора - било по турско. Историческата истина води към Римската империя и към един жесток баща, дал богатството си на войници, които да издирят непокорната му дъщеря, за да я убият. Истината на легендата няма датировка - тя води навсякъде, където се сблъскват двете най-могъщи сили - на любовта и на омразата. И където любовта надвива. Защото Марина не изгоряла в пламъците на приготвената за нея клада - останала сред тях жива, светла и синеока, за ужас на своите палачи и мъчители. За да я умъртвят, отсекли й главата. А тя се въздигнала на небето. И оттам спуснала сила в изворната вода, пак оттам сипе огън върху грешните ни глави - същия огън, с който някога се опитали да умъртвят вярата й. Всяка година през юли, три дни - 15, 16 и 17.
Народът ни ги нарича горещници и дишаме могъщата им жар дори когато небето е облачно. И се боим дали ще издържат сърцата ни, натежали от безлюбие и тъмнота. Някои се сещат и се опитват да изградят отново невидимия мост, разрушаван безброй пъти - между небето и земята, между греха и очищението, между материята и духа. В такъв един час на просветление добри хора и добри християни решили и издигнали кръст с надпис - да се знае и помни от поколенията, че тук е живяла Великомъченица Марина, наречена Огняна.
Поставили го калугеровци до лековитата вода преди две години, точно на 17 юли 1998-а. На освещаването се събрали много хора. Водосвета отслужил местният отец Николай, а инициаторите на събитието - Раенка и Небойша Потребич от Белград, майка и син, дали дума да издигнат такива кръстове на местата на седемте параклиса в Калугеровското землище, разрушени от времето, но не забравени.
"Те носят имената на Свети Петър и Павел, Света Богородица, Свети Илия, Свети Спас, Света Петка, Свети Пантелеймон и ако съединиш мястото, където е манастирът "Свети Никола" с връх Свети Илия, където е неговият параклис, и с този на Света Марина ще се образува триъгълник, в който са останалите параклиси - разпалено обяснява и чертае ръководителят на църковно -земеделското манастирско стопанство Иван Христозов. - Дано се намерят добродетелни и заможни хора, да възстановят и седемте параклиса" - надява се той на човешката съвест и Божията подкрепа.
"Да има начин да се съгради пак параклисът на Света Марина много хубаво ще стане - мечтае си пък Танчо Коев, съсед на чешмата, многократно разговарял с отбилите се за вода хора. - Ей това иконостасче тук го постави карабунарец. Болен бил човекът, пил известно време от нея и се излекувал. Казват, че помага при нервни и психически заболявания, но не е изследвана. Иначе е пивка, не само утолява жаждата, а и успокоява" - продължава той да хвали благословената от мъченицата вода. Към него се присъединява и жена му Атанаска.
Най-често край чешмата можете да срещнете Парашкева Мушева, тя живее в къщата над нея, най-близо до мястото, където е била пещерата. И пак се връщаме към преданието - по времето, когато Марина дошла в този край, тук вече имало места за християнско богослужение. В такова едно място се приютила тя и по таен тунел оттам минавала в пещерната си обител... ... Утре е първият от тазгодишните горещници а след 2 дни - денят на Света Марина Огняна, тачената от мнозина за правата вяра. Калугеровци ще отбележат датата с водосвет на чешмата. И ще отнесат в къщите си не само от светената, а и от изворната вода - за чистота и спокойствие. Дано отнесат с нея и малко от силата на крехката девойка, непобояла се да има своя пътечка към Бога в големия объркан свят. А когато земята се завърти към зимното равноденствие и снежно калпаче прихлупи чучура, майките да не забравят да припомнят на хукналите към пързалката дечурлига: "Пързаляйте се, ама внимавайте да не тревожите Света Марина Огняна с прасето!"
Пожари пламнаха отново
Изгоряха хиляди декари край Капитан Димитриево и Славовица
Огънят стигна до военните погреби, екип на "Знаме" се включи в спасителната акция
Вчера около 13 часа се подпалиха тревни площи около "Тракия папир" АД. След около два часа огънят стигна близо до военните погреби. Мобилизирани бяха Гражданска защита, Регионалната служба по пожарна и аварийна безопасност, военни, граждани.
Около погребите огънят бе локализиран и опасността от избухване на взривни материали бе ликвидирана.
Вследствие на бурния вятър искрите се пренесоха към южната част по полето. Стихията бързо достигна край ТЕЦ "Тракия" и го подмина. Изгоряха хиляди декари, засети с ечемик и пшеница. Пушеците направиха пътищата непроходими.
От медиите екип на "Знаме" се оказа пръв на произшествието. Заварихме край обгорелите стърнища началника на Гражданска защита полковник Кръстьо Кичов.
- По първоначални данни огънят е предизвикан от скъсани далекопроводи с високо напрежение. Запалили са се стърнища, вятърът "подгонил" огнените искри и както виждате сега, пламъците стигнаха до военното Н-ско поделение - отговори полковникът на репортерския въпрос откъде е тръгнал огънят.
- А колко са изгорелите площи?
- Кой ще каже. Сами виждате, че огънят продължава да бушува. Гори поделението, огнени езици тръгнаха и подпалиха гората на близкия хълм по посока Исперихово.
Хиляди декари станаха черна пустиня. Насред полето дънерът на самотно дърво продължава да тлее.
Репортерският автомобил на "Знаме" тръгна по огнената диря и навлезе в територията на военно поделение. Униформени, въоръжени с лопати, вили и клони чакаха разпореждане. Около склад, претъпкан с оборудване, пожарникарски ЗИЛ започна да развръща техниката.
Бойци с шлемове и противохимически маски тръгнаха с шлангове към запаления покрив на военен склад.
- Дай снайпер, наведи шланга... увеличи налягането на водата - на бързи обороти разговаряха пожарникари.
- Ама водата свърши, отговори техен колега.
Шофьорът на возилото пусна една попържня. После ядосан се качи в кабината, подпали ЗИЛ-а и тръгна към Пазарджик да напълни резервоарите.
Пристигнаха група войници, водени от дежурния старшина, препасал автомат "Калашников". Изненадващо се появи и подполковник, който имаше намерение да ръководи операцията.
- Къде да гасим, подполковник, пита сержант пожарникар. - Има ли опасност от взрив?
- Няма, отговори подполковникът.
Офицерът се втурна самоотвержено към горящия покрив, след него тръгнаха и други.
Със старшината екип на "Знаме" побягна и стигна пред лицевата страна на склада. Там забелязахме малки огнени огнища и ги загасихме.
- Когато видях, че огънят наближава, казва старшината, поисках да се свържа с колеги от съседно поделение. Не успях, огънят стигна много бързо при нас... И дадох тревога!
След минути в поделението се върна пълен с вода пожарникарският ЗИЛ и военните складове бяха спасени. Димът обаче продължаваше да се носи над горския масив, из гората тлееха дървета.
- Обстановката около Славовица е тревожна, се чу по полицейските станции. - Има опасност да бъде запалено селото. И по посока на родното място на Стамболийски с виещи сирени тръгнаха пожарни коли.
До редакционното приключване на броя стана ясно, че огънят е локализиран. Тук отново са били екипи на пожарната, Гражданска защита, хора от селото. Опасност от запалване на къщите няма... Село, в което две религии събират, а не разделят хората
Селото, в което две религии събират, а не разделят хората
Фотинският Минчо Празников е категоричен, че дъжд ще има чак на 17 ноември
Селото е нависоко, над 1000 метра надморска височина
Тесен асфалтиран път води до малкото планинско селце Фотиново, по него преброяваме над 14 чешми, от които блика студена балканска вода. Да се правят чешми в този район това е традиция. Така мюсюлманинът остава след себе си следа. А грижите за изградените чешми се предават от баща на син.
Селото е нависоко, над 1000 метра надморска височина но и тук жегата е непоносима. Но тя не възпира косачите, сенокосът е в разгара си. Тази година добивите са малки. Господ ни наказа с тази суша. С тези думи ни посреща кметът на селото Мехмед Яшар. За второ или трето косене на ливадите не може да става и дума, защото всичко е пожълтяло. Не помнят откога не е капвала и капка дъжд. Това е и причината камионите да се прибират в селото наполовина празни.
Фотинци се прeпитават с картофопроизводство и отглеждането на животни. А мъжете се занимават и с дърводобив. Но след като в горските стопанства се разделиха дейностите охрана на гората и дърводобив, проблемите им се увеличили, вместо да намалеят. В историята останало и времето, когато усилено работили килимарският и шивашкият цехове. Сега всичко е замряло. От кметството предоставят помещения за желаещите да развиват бизнес, но трудно някой ще се захване с нещо, въпреки че бeзработицата е голяма. Още повече и пътят до селото е доста разбит, а пари, за да се ремонтира, няма. За съжаление шосето е извън републиканската пътна мрежа.
Фотинци са пример за етническо разбирателство
Съотношението между българи и мюсюлмани е 35 на 65 процента. Открай време в селото не се помни да е имало етнически конфликт и живеем като братя, е категоричен кметът Мехмед Яшер. Ако не с друго, то фотинци са богати с това, че владеят два езика - български и турски. По време на изселническата вълна през 1989 година само едно семейство замина за Турция. Масово напускаха тогава цели фамилии от Нова махала и Кърджалийско, разказа Мехмед Яшер. Преди 10-ина година повечето млади семейства се преселили в Пещера, но сега имало вече и такива, които се завърнали по родните места. Цялото село наброява 1050 души. И всички са като едно голямо семейство, въпреки че едните изповядват христянската вяра, а другите мюсюлманската. Там никой не заключва колата си, както и входната врата на къщата си и всеки гостенин се посреща радушно.
Ще ви запозная с фотинския Минчо Празников, гордо заяви кметът Яшер и поведе екипа на "Знаме" към центъра на селото. На пейката пред административната сграда кротко седеше мъж на възраст, подпрял се на бастуна си. "Мехмед, как е днес? Тръгваш ли си вече? " попита той младия кмет. Въпросите бяха зададени на турски, а кметът ни ги преведе. Оказа се, че бай Илия е напълно сляп от две години. Познава ме по стъпките, нищо че вървя тихо, поясни кметът. Той е нашият метеоролог. Никога не греши. Каквото каже, всичко се сбъдва. В малкия си джоб слага прогнозите на синоптиците.
На 20 юни започват броените дни, каза фотинският синоптик. "На 20 юли, да не е, бай Илия", решихме да го поправим. Правилно казах, на 20 юни. Тогава е най-големият ден - 15 часа и 20 минути. На 20-и бе хубав ден и подухваше лек вятър. Сега са бурни времена. Синоптиците прогнозирали, че ще вали дъжд, ми казват комшиите. Викам им, ще вали дъжд друг път. А пък оня, синоптикът, ако го видя, ще го черпя едно уиски. Сушаво ще е и през август. Е, може да прекапе към 15 или 16 този месец, защото тогава се усипва месечината и от стара става нова. Но от мене да знаете, сигурният дъжд ще бъде на 17 ноември. По стара изпитана метода си правя прогнозите, но каквото съм казал, това става.
Колкото пъти съм се ловнал на бас дали съм българин или турчин, все съм го печелил, разказа бай Илия, който на 1 юли чукна 66-та година. Тук съм роден и тук ще си умра. Но съм си много любопитен. Хубавото е, че всичко помня. Помня и игрите с децата, все турчета. Така се научих и говоря толкова чисто, че никой не вярва, че съм българин. Умея да се приспособявам. Весел ми беше животът, да знаете. Овчер бях и беше много хубаво да вървиш из балкана. Едно време като бяха още ТКЗС-та, от първия ден започнах работа като товарач. Всичко съм изчислил. Имам 9 хиляди и 400 работни дни там.
"Май наистина не ти изневерява паметта? ", питаме бай Илия. Помня, помня, смее се. Ожених се на 9 януари 1961 година, двама сина имам. Ама съм щастлив, че ще им оставя нещо като си отида от този свят. Ей там, малко по-нагоре ми е къщата. На три етажа, с 10 стаи. Купих на децата и товарна кола, а и много животни. По три крави си има всеки от синовете ми, чифт коне.
Не е лек животът на село, бай Илия? - опонираме му ние.
На мързеливия му е трудно - веднага ни отвръща. Не трябва да знаеш само един занаят. А да отбираш от много неща, та да имаш работа за всичко. Глей ме мене. Бил съм косач, косях на държавно, на частно, носех чувалите, пасях овцете. Като знаеш само едно, и на другия ден няма работа за теб. Ама и банцигар съм бил. Абе, като е здрав човек и има желание, ще найде и работа. Няма начин да не найде. Като се развали ТКЗС-то, взех овчарника, който беше на наша земя. По едно време дойде някакъв да ми предлага милион и половина да му го дам. Абе, човек, аз не съм го вземал за мене, а за синовете, за внуците и правнуците. Та да ме споминат с добро. А и градината ни е хубава. 19 чешита реколта сме насадили. Много местности около Фотиново са кръстени "Калинкините". И знаеш ли защо? Заради баба ми Калина. Толкова е била работлива и упорита, че от нашта градина по-голяма нема в цяло село. Да знаеш, че щом един човек е честен и работлив, той е прочут. Тъй да запомниш от мене.
Фотинци си имат и църква, и джамия
И всеки тачи празниците, без значение дали е християнски или мюсюлмански. Свещеничеството се оказа, че било по наследство. В двора на църквата "Успение Пресветая Богородица" е погребан тъстът ми, заразказва 75-годишния свещеник на Фотиново Димитър Семерджиев. Историята на църквата е описана в летописна книга, за да я имат поколенията. Защото е построена през 1914 година. През 1910 година от селото са се изселили 30 турски семейства, а на тяхно място се заселили фамилии от Върбово, Широка лъка, Сомица, Стойките и Яся Кория. И тъй като не е имало църква, решили да си направят молитвен дом. По това време тук живеел един влах, който си подарил имота, където сега се намира църквата. Почнали да строят, но до 1912 година били изкарали само един метър от основите. Строежът замлъкнал, защото мъжете отишли на фронта, тогава избухнала Балканската война.
През 1926 година църквата била построена. Руснаци са изографисали стените. Тъстът ми е от Върбово и го ръкоположили за свещеник. Служил до 1970 година, ама имал две дъщери. И нямало кой да наследи професията. И аз като негов зет заех мястото му, защото дал обещание пред Бога, че ще остави наследник в църквата. Баща ми пък бе клисар и покрай него знаех всичко. И синът ми е свещеник, но в Батак.
Нищо в живота не върви, ако липсва вярата
Без значение дали е християнска или мюсюлманска, каза свещеник Димитър. По стените на църквата висят картини, на които са изрисувани различни сцени от Евангелието. Прибрани са тук още през 1944 година. Директорът на училището тогава помолил отец Димитър да ги прибере, защото се подмятали из мазето на школото. Властта ги забранявала и имало опасност да бъдат изгорени.
Докато разказваше, прагът на църквата прекрачи ходжата Мехмед Али Вилияд и подаде дружелюбно на всеки един от нас ръка. Добре дошли в нашето село, каза той, и въпреки учудването ни, седна до отец Димитър. Няма какво да се чудите, тук уважаваме вярата си. И преди да ни поведе към джамията, той ни последва пред олтара и запали с нас свещичка. Това го правите за здраве и да споменете починалите, каза ходжата. Мъртвите трябва да се уважават. Свещеник Димитър също щеше да дойде с нас в джамията, но е трудно подвижен и затова остана в църквата.
Джамията във Фотиново е с над триста годишна история.
Но никой не знае точно кога е построена. Въпреки че жени вътре не се допускат, прагът пристъпи и репортерката на "Знаме". Вие сте гости, ни поведе ходжата Мехмед Али. Пари ни трябват, за да постегнем джамията, защото успяхме отвътре да я измажем, но отвън мазилката е паднала. Ходжа съм от няколко години, но ще трябва някой млад човек да поеме тези задължения. В младите е силата, пък ние ще помагаме. Донесох си Коран от Турция. Трябва много да се чете, иначе нищо не става. Те, младите, си мислят, че то без четене може всичко. Ама не е така.
Ей го на. Мога да чета на турски и на латински, ама не и на арабски. И досега този надпис (сочи към стената), никой не го е разчел и не знаем какво пише. Същото е и с издълбаните букви в стената, където едно време са изписали коя година е построена джамията. Но сега не само че надписът е почти избелял, но е и на арабски. В двора на джамията има гроб на Азми Морад, а на паметната плоча е издълбана годината на поставянето й - преди 296 години.
На малка масичка бяха подредени и няколко броеници. Докато ги разглеждахме, ходжата ни припомни, че оригиналните броеници са от кехлибар, а зърната трябва винаги да са 33, колкото са стиховете на Корана. Докато се четат стиховете, се броят и зърната. Ако ходжата обърка броенето, поема и греховете на молещите се мюсюлмани.
Никой няма право да влезе в джамията, ако не е изпълнил ритуала "аптес"
В преддверието на джамиите винаги има чешма. Защото не можеш да влезеш, ако си мръсен. Измиваш си три пъти лицето, след това устата и носа. Зад ушите и шията, но само до под ушите, следват ръцете до лактите и краката до коленете. След това може да се влезе вътре.
На изпроводяк кметът на селото Мехмед Яшер ни пожела да сме живи и здрави и отново да се видим. . На излизане от селото спряхме на възвишението и погледнахме надолу. Над къщите се извисяваха куполът на църквата и минарето на джамията. Дано държавниците да се сетят да подадат ръка и на тези хора, за да им помогнат, като например да направят хубава пътна настилка, за да се стига по-лесно до селото. Защото иначе в скоро време в селото може да останат само кметът, попът и ходжата. Защото ако не се помогне, българското село е .
