Как се става командос
Със западна валута, руско оръжие и българска програма , твърди полковник Васил Атанасов - началник-отдел "Специални сили" към Генералния щаб на Българската армия
Полковник Васил Атанасов е роден на 24 септември 1947 г. в Белово. Средното си образование завършва в родния си град, след това учи във Висшето военно училище - Велико Търново и във Военна академия "Г. С. Раковски". На краткосрочни специализации е бил в Русия, Съединените щати, Германия, Гърция. Завежда отдел "Специални сили" към ГЩ на БА и ръководи цялостната дейност на диверсионно-разузнавателните поделения. Има две дъщери: Стела - на 25 години и Милена - на 23 години. И двете са неомъжени, живеят и работят в София. Перфектно владее гръцки език.
Ето какво разказа полковникът пред наш репортер: В тази мъжка професия най-важното е да преодолееш страха.
Колкото и да Ви е чудно, аз още в детските си години се научих на това. По онова време Марица бе пълноводна и ние по цял ден киснехме край бреговете й. По-големите ни хвърляха в дълбоките вирове и ние щем не щем се учехме да плуваме и преодоляваме страха. Като ученик участвувах в средношколски лагер, в който се обучавахме да преплуваме река Дунав. Тренировките си правехме в язовир "Батак". Мисля, че беше 1962 г., когато там бяха направени демонстративни парашутни скокове във вода, но на мен и през ум не ми минаваше, че ще завърша пехотното училище във Велико Търново и ще стана парашутист.
Впоследствие, търсейки реализацията си, завърших училището с отличие през 1969 г. и пагоните за младши лейтенант ми бяха връчени лично от генерал Атанас Семерджиев. Бях разпределен по желание на служба в парашутното поделение в Мусачево. Там за пръв път видях парашут, самолет, вертолет - дотогава им се възхищавах, съзирайки ги само във въздуха. Там получих специалната си подготовка. Командир на поделението бе о.з. полковник Колю Винев. Впечатлен бях от неговата подготовка, принципност и честност, които са изключително необходими за всеки военен специалист. От него се научих да рискувам, но рискът да бъде разумен.
В моя род няма офицери но брат на прадядо ми е бил известният в Беловския край Танчо войвода, борец срещу турското робство. Родителите ми бяха работници, но природно интелигентни хора, които ме подкрепяха в моя избор.
Питате ме лесно ли се става командос?
Във всяка професия има риск. В поделението, където постъпих на работа като млад офицер, дните и занятията бяха много напрегнати. Там получих всестранна подготовка: изучаване на чужди езици, парашутизъм, минно-подривно дело, наше и чуждо оръжиезнание и всичко онова, което бе необходимо за действие в тила на противника. Впрочем това са важни изисквания за всяко диверсионно-разузнавателно поделение, но, ако трябва да бъда искрен, трябва да кажа, че най-добър командос се става със западна валута, руско оръжие и средства за разузнаване плюс български програми за обучение. Съчетаят ли се тези три изисквания - резултатите са отлични. Този извод съм направил от служебните ми командировки в чужбина и от международните състезания по парашутен многобой, състезание, на което сме били много пъти домакини.
Българските командоси не отстъпваме на елитните командоси от САЩ, Русия, Испания, Гърция, Германия и други. При това състезание се изпълнява парашутен скок, пробягване по 25 километрово трасе, което за по-голямо разнообразие има движение по карта и азимут, преодоляване на водна преграда и телени заграждения и други препятствия, стрелба с автомат "Калашников", забиване на нож от разстояние, хвърляне на ръчни гранати, носене на "ранен" другар и др. Едно от най-силните ми преживявания, което няма никога да забравя, бе първият ми парашутен скок изпълнен през октомври 1969 г. Тридесет години оттогава! Скочих от вертолет МИ-4 с парашут ПД-47. Имам повече от 800 парашутни скока, от които на вода, гора, планински скалист релеф с различни типове парашути - руски, български и на страните от НАТО. Изпълнявал съм парашутни скокове в Скалистите планини в Прерията в САЩ на 2000 м надморска височина от самолет С-130 "Херкулес", от вертолет СН-54 "Чинук", с материална част по натовските стандарти. Осъществявал съм скок и с най-съвременните руски парашути "Летящо крило" - "Пара-Авис".
Участвувал съм във всички изпитания на наши и чужди парашути, а най-много скокове имам с парашут УП-9, които са конструирани от нашия земляк Георги Йовчев, за съжаление загинал при изпълнението на служебния си дълг. Преживявал съм и съм разследвал и много трагедии при скокове с парашут, но какво да се прави, такова е нашето всекидневие, изпълнено не само с красиви мигове, но и с изключително големи рискове, съпровождани понякога със загубите на човешки живот.
Когато се отделяш от вертолета е нормално да изпитваш страх. Но важното е да подтиснеш това чувството и сам да ръководиш волята си. Когато за пръв път скочих и видях, че парашутът се разтвори, ми се допя от радост във въздуха, но запяхме едва вечерта. Всички подхванахме "Парашутен романс"
Тази песен още си я тананикам, тя ще ме съпровожда до края на живота ми. Скачахме от 800 м. Свиква се, но винаги има вълнение преди да полетиш във въздуха. Ние сме силно емоционални хора. В живота ни няма дребнавост, притежаваме широки души и сърца и вярност към другарите си. Това се отнася не само за българските, но и за всички парашутисти по света.
Натовците не успяха да ни уплашат
Бил съм в много страни, участвувал съм в много учения. Но пребиваването си в САЩ няма да забравя. По стандартите на НАТО парашутните скокове са от 400 м и те крият по-големи рискове за живота в мирно време. Може би нашите западни партньори искаха да проверят психиката ни, но ние притежаваме достатъчно богат опит и се справихме успешно. Когато отвориха вратата на вертолета, видях цветята по земята в Прерията. Тук инстинктът за самосъхранение е най-силен. Успешно издържахме изпитанията. Вечерта бяхме отседнали в един бар край американско-мексиканската граница и "ударихме" по няколко текили - това е вид мексиканска ракия с горчив вкус, но със сол и лимонов сок става по-пивка. Изплакнахме си очите по едрогърдести негърки и мексиканки, с които бяхме в една компания през цялата вечер. Натовците се напиха по-бързо от нас. Изглежда беловският ми тренинг си бе казал думата, защото издържах и това изпитание.
В живота всичко се случва. През 1996 г. по програмата "Партньорство за мир" 15 български парашутисти - офицери и сержанти - изпълнявахме парашутни скокове в района на германския град Алтенщат. Поради погрешен разчет на екипажа напуснахме вертолета не на определената точка. На всичко отгоре излезе вятър и се разпръснахме във въздуха над града, магистрали и канали, но благодарение на нашата опитност всичко приключи успешно и без произшествия. Куриозното тук бе, че един от моите помощници - подполковник Бойко Йочев - се беше приземил в двора на Мис Бавария.
Почти същото както се случило с Чочуолу, когато паднал върху покрива на къщата, в която живеела баба попадия. С тази разлика, че Мис Бавария харесала нашенеца и не го пущаше да си ходи. Не ни го даваше, пазеше го за себе си. Но и това извънредно произшествие приключи с почерпка на баварска бира и пикантни мезета.
Късметът и мен не ме е подминавал. През 1970 г. 5-6 наши екипа трябваше да направят демонстративни скокове на вода край черноморския курорт "Слънчев бряг". Скачахме с пълно бойно снаряжение. Плажът препълнен с народ, няма игла къде да падне, а камо ли парашутист да се приземи на пясъка. Но като е писано нещо да се случи - случва се. При един от тези скокове вятърът ме понесе от морето към сушата и... приземих се точно в центъра на плажа.
Под купола на парашута попаднаха полякиня, чехкиня, рускиня и българка и то само по бански. Ха сега де, бях ергенче и сами съдете какви чувства съм изпитал... И с тази ситуация се справих успешно.
Питате ме как оценяват подготовката ми на командос и парашутист в чужбина? Нескромно е да говоря за себе си, но ще ви разкажа един твърде любопитен случай. По времето на Жан Виденовото правителство военният министър Димитър Павлов бе на посещение в Гърция. Там се демонстрираха парашутни скокове и други военни "номера". За мое лично учудване генерал Николаидис Теодорис направи предложение моя милост да бъде произведена в чин генерал.
Е, не станах генерал, но тази оценка много ме зарадва. Тя бе признание за моята професионална подготовка.
Що се отнася до моите съграждани мисля, че и те ме уважават. Доказателство за това е, че в Беловския район също се провеждат парашутни учения с участието на наши колеги от САЩ, Гърция, Русия и други страни. Кметицата г-ца Галя Мизова ни оказва всяческа подкрепа, за което сме й благодарни.
Живот на минимума
"Белите престилки" губят надежда
Как се чувстват с минимална работна заплата лекарите и медицинските сестри в Районната болница в Пазарджик
Хора в бели престилки щъкат по болнични стаи и коридори, с едничкото намерение да облекчат страданието на болните си пациенти.
А кой ще помогне на тях?
Този въпрос си зададохме вчера, когато посетихме Районната болница. Последната обида за хората в бяло, които спасяват най-скъпото - човешкия живот, им бе нанесена преди два дни: тогава "зарадваха" всеки от тях с цели 67 лева - заплатата за август. Попитахме как ще преживяват в безпаричието чудесните пазарджишки професионалисти. Техните отговори, спонтанни и изпълнени с горчивина, предлагаме на читателите на "Знаме".
Д-р Мария КОЗАРЕВА, завеждаща Нефрологично отделение: Заплатите на медицинските работници са унизително ниски, при това ги получаваме с два месеца закъснение. За август получихме по 67 лева. Ние сме на дъното на социалния статус. Подтиснати сме, без настроение, а работата ни е много отговорна. В намален състав сме, дежурим в още три вътрешни отделения, даваме консултации в Спешна помощ и в цялата болница: обемът на работата се увеличава, а това се отразява на качеството й - отделяме по-малко внимание на болните.
Лекарствата в болницата са ограничени, скъпите се изписват само за тежките случаи, таблетните форми и консумативите пациентите си купуват сами. Лечението при нас им излиза доста скъпо, а българинът е много болен, със сериозни увреждания, взрив на онкологични заболявания, туберкулоза, инфекции. Да не говорим за битовите условия, остарялата апаратура... Радка ДОШКОВА, старша сестра на Нефрологичното отделение: 67 лева, двама студенти, съпругът ми също е служител. Как ще живеем? Настроението ни е песимистично. Стараем се съвестно да си гледаме работата. Стремим се безпаричието да не се отразява на психоклимата, но все по-малко се усмихваме, а тук всичко лекува - и настроението, и добрата дума. Не сме получили гласуваното от МС от 1 юли увеличение на заплатите, ще го получим от 1 септември - трябвали пари за покриване разходите на болницата, решил медицинският съвет. Нямаме право на стачки, на гражданско неподчинение, май само задълженията ни остават.
Диана ДАСКАЛОВА, медицинска сестра в Нефрологичното отделение: Имам дете и безработен съпруг. Парите пазя само за храна. Друго засега няма да плащам. Нямам и желание да идвам на работа. Преди години идвах с настроение, самочувствие, облечена красиво. Сега само се надявам на нещо по-добро, но не вярвам в него, поне засега.
Д-р Георги АЛЕКСИЕВ от сектора по хемодиализа: За хала си и ние, здравните работници, имаме известна вина, защото нямаме съсловни организации, които да застанат зад нас. А няма ли адекватна защита, няма и гражданско общество. Всички мълчим, каквото и подаяние да получим, не реагираме. Всъщност си заслужаваме това, което сме. Моята заплата е 144 лева. От 5 месеца плащаме по 5 лева членски внос в Районната колегия на БЛС. И какво от това? А коментарът за тези 67 лева е излишен.
Д-р Иван ПАНЧЕВ, хирург в Първа хирургия: Песимист съм, с това заплащане нямаме мотивация за работа, а хирургията не е шега. Отделението е тежко, персоналът е скромен като численост, ангажиментите - много. Нямам самочувствие на лекар, каквото се полага на човек с такава човешка професия. Заплатите на медицинските работници реално трябва да са четири пъти по-високи, за да посрещаме нуждите на семействата си, да не пилеем време и сили за странични дейности. Днешният лекар е принуден да се занимава със земеделие, с т.н. бизнес, за да връзва двата края. А хирургът трябва да пази ръцете си, както пази очите си, за да му служат точно и безпогрешно. За болните не можем да не се грижим, но безпаричието се отразява и върху качеството на работата.
Анастасия ПАНДЕЛИЕВА, старша сестра на Първа хирургия: В отделението се работи трудно. Понякога ограничават плановите операции заради липса на упойки. Няма бельо, има лимит за спринцовки, марля и други консумативи, няма сапун да се измием. И празният ни джоб. Особено тези жалки 67 лева, дадени по милост само за насъщния. Мои колежки още не са купили учебници и тетрадки на децата си. Колективът е добър, само дето сме много бедни - имаме единствено грижите за болните.
Мирка БОНЧЕВА, санитарка: Получих само 3 лева по-малко - заплатата ми е 70 лева, които предварително бях похарчила. Имам средно специално образование, но по принуда от 8 години тук си изкарвам хляба. Доволна съм от колектива, помагаме си в трудни минути.
Оставихме лекари, сестри и санитарки не да си броят заплатите, защото те вече бяха похарчени, а да мислят как да връзват двата края до следващата дата, когато ще получат заплати. Дано е по-скоро. Че за какво по-напред да мислят - за неплатените сметки, за обидените погледи на децата, които не получават поне по една нова дрешка, за тежко болните си пациенти, чийто живот виси на косъм, за инкасаторката, която може да остави жилището на тъмно... Въпроси много, а отговорите ги няма.
