В изкуството ме води една чистота и нравствена сила
Бащата на българската анимация Тодор ДИНОВ пред "Знаме"
Преди няколко дни бащата на българската анимация Тодор Динов навърши 80 години. Президентът на Републиката го удостои с орден "Стара планина".
Постиженията му в анимацията го поставят на едно от първите места на европейското кино. Кинолюбителите все още помнят неговите "Маргаритка", "Ламята", "Гръмоотвод", "Прометей - ХХ". Публикувал е над 5000 карикатури. Представата за неговия талант се допълва от богата колекция от портрети и пейзажи, натюрморти, рисувани кукли. Носител на редица престижни световни награди от кинофестивалите в Единбург, Лондон, Виена, Буенос Айрес, Чикаго, Панама.
Намерихме Маестрото по телефона в Боженци, където е подредена негова изложба от карикатури. Той бе любезен да отговори на нашите въпроси.
- След толкова много престижни световни и национални награди, как се чувства Тодор Динов на върха на своите 80 години.
- Разбира се, че се радвам. Особено на последното признание - орден "Стара планина". Не съм го очаквал изобщо. Когато получавах останалите награди, все пак участвах в някакви състезания и малко или много очаквах някакъв резултат. Макар че не за награда съм участвал във фестивалите. Там съм отивал, воден от голямото любопитство да опозная дадена страна, да намеря нови познанства, приятели, колеги. Тези стимули са ме движели в тези пътувания.
- Къде е коренът на Вашия интерес към анимацията?
- Сигурно имам 1 процент дарование, другото е труд.
- Роден сте в Александруполис.
- Да. Всъщност моите родители са бежанци от град Кукуш - Македония. Отишли са в Александруполис с надеждата след кратък престой да се завърнат по родните места. Бил съм бебе на 2 месеца, когато нашите били принудени отново да бягат. 18 дни са пътували пешком до Пловдив.
- Завършили сте сценография в Софийската художествена академия, след това анимация в Московския държавен институт за кино. Занимавате се с живопис, създали сте стотици карикатури. Кое Ви влече повече?
- Увлеченията ми са в различни посоки. И понякога ме дърпат с еднаква сила. Те се появяват в различни периоди. Започнах с графика и карикатура - времената изискваха присъствието на графични средства. Това беше времето на войната. По-късно се готвех за театрален режисьор. После ме увлече желанието да уча анимация в Московската киноакадемия. Върнах се в България като първият специалист в тази област.
Много пъти мои колеги са ме питали: "Абе, ти си много добър график. Къде си тръгнал да правиш плакат? " Когато тръгна към друга посока, те пак ме питат: "Ти си толкова голям плакатист, защо се насочваш към живописта?"
- Изглежда сте доста любопитен човек. Искате от всичко да опитате. Имате участие и в игралното кино - "Иконостасът", в съавторство с Христо Христов, "Ламята", "Барутен буквар", "Грехът на Малтица". На какво се дължи Вашият успех във всичките тези сфери?
- Преди всичко на нравствените позиции, от които човек изхожда. А в изкуството това е задължително. Води ме обикновено една чистота и нравствена сила. Това ми дава възможност да кажа една своя малка приказка в дадената сфера.
- Вашите карикатури донесоха ли Ви неприятности през различните времена?
- Аз съм сатирик. А сатирикът не се нрави нито на ангела, нито на дявола. Защото се занимава със слабостите на обществото. Сега в Боженци показвам голям цикъл мои карикатури. И хората много са изненадани. Как е възможно в онова време да се правят такива неща. Оказа се възможно. Стига човек да подхожда с чисто сърце и да има куража да ги направи.
- А днес имате ли кураж да правите карикатури?
- Нямам вече годините и очите. Карикатурата изисква много силно зрение, пък аз тъкмо от това пострадах. Имам четири операции на очите... Това ме държи настрана, а не някакви други съображения. Сега използвам малкото сили, които имам, да направя един двеминутен анимационен филм. Ще бъде из цикъла "Малкото Анче", който съдържа 300 историйки с по три картинки. И всяка от тях е годна да стане малък анимационен филм от една до две минути. Предложих подобно решение във филмовия център. Възприеха го, отпуснаха средства, които са крайно недостатъчни за филма. Но ще потърся спонсори.
- Тревожите ли се за състоянието на българското анимационно изкуство?
- Тревожи ме механичното използване на компютъра в това изкуство. Макар че аз бях първият, който още през 1967-а се запозна с компютъра в Канада и много възторжено защитавам въвеждането му. В последно време много говоря за това пред моите студенти. Ако искаме да оправдаем присъствието на компютъра, ние трябва да създадем нови художествени образи, основани на неговите възможности. Само тогава ще можем да създадем нова категория движение, нови художествени образи, стимулирани от новите изразни средства на компютъра. Защото всички се хвърлят към него и започват да правят панелно строителство.
- Къде най-възторжено бяхте приет по света?
- Всичките ми филми, които показах на фестивалите, бяха много възторжено приемани. Щом като ми даваха големите награди... В Лондон, на фестивала на фестивалите, където участват само наградени филми, получих "Грандпри" и за "Изгонени от рая", и за "Маргаритка". Не съм суетен, не това ме стимулира. Стимул за мене е новата идея, която като муха е бръмнала в главата ми.
- В момента какво Ви занимава?
- Правя много живопис. Сега стоя в ателието малко отчужден от глупостите на човечеството. Потънал съм в художествения свят.
- Благодарим Ви. Желаем Ви скорошно оздравяване. И дано скоро видим Ваши творби в Пазарджик.
Дъщеря ми е проститутка, но аз не искам да я загубя
Изповедта на една майка: Дъщеря ми е проститутка, но аз не искам да я загубя
Дано по-малко майки страдат като мен
Денят е слънчев и спокоен. Обичайното всекидневие на делника. Хората вървят и не обръщат внимание на висока, слаба жена, цялата в черно. Лицето й е изпито до неузнаваемост, очите й блуждаят. Наскоро е загубила баща си. На път е да загуби и дъщеря си.
За съжаление обществото ни приема обикновено с лека насмешка проституиращите непълнолетни момичета, без да се задълбочава в трагедията на техните семейства. Но никой родител не е застрахован, че няма да му се случи подобно нещо. Тогава ще изпита болката, която преживява тази жена.
Майката: Срамът е голям, заразказва жената, с мъка сдържаща рукналите сълзи. Бях на 33, когато се разведох с мъжа ми. Останах сама с три деца - момиче и две момчета и трябваше да работя много, за да ги изгледам. Децата имаха трудно детство. С момчетата имах проблеми. Но с годините нещата се успокоиха, защото те разбраха, че не може да се живее с кражби. Единият още е ученик, другият работи.
С дъщеря ми също имах проблеми. Не можа да завърши дори 8-ми клас. Но това се преживява. Започна да ми помага на полето. Двете работехме от сутрин до вечер. Но от 5 месеца насам нещата се обърнаха. Познати започнаха да ми казват, че са я виждали на магистралата за Пловдив да се предлага на шофьорите, заедно с ромските момичета. Баща ми, Бог да го прости, го беше срам да излезе на улицата и да погледне хората в очите.
От 4-5 месеца нито знам кога излиза, нито кога се прибира. Трудно се говори с нея за тези неща. Не иска да ме чуе и веднага вдига скандали. Не разбира, че един ден ще се срамува от всичко това. Скоро ще навърши 18 години и тогава съвсем ще бъда безсилна да я спра.
Вече два пъти се опитвах да сложа край на живота си. Но започвам да се питам дали има смисъл. Какво ще правят синовете ми без мен. След всичко това се разболях много сериозно. Преди известно време лежах в болницата. Тогава тя пак изчезна и я открих в къщата на "нейния приятел". Купувал й няколко пъти дрехи и й давал по малко пари, колкото да й стигнат за цигари. Разбрах, че я пуска на магистралата за по 3-4 часа. А в същото време жената на мургавия й приятел живее като принцеса.
Може би всичко е започнало, когато напусна училище и се запозна с момичета, за които разбрах, че са проституирали в Германия. Трагедията ми е голяма. Срамът беляза живота ми. Преживяваме с пенсията ми по болест, която е 36 нови лева. Започнах да мета входовете на блоковете, за да си докарам още поне 20 лева. Не желая мизерните пари на дъщеря си. Единственото, което искам, е колкото се може по-малко майки да страдат като мен.
Дъщерята обаче е твърдо убедена в правотата на това, което вече се е превърнало в нейна професия. Сега желанието й е да замине на работа в Гърция. Въпросът е какво ще работи там. Въпрос, чийто отговор знаят всички. Единственото, което чака с нетърпение, е навършването на пълнолетие. А родителите й вече са проявили неблагоразумието да й извадят задграничен паспорт. Само, че той се намира в "приятеля й". Това обаче не притеснява младото момиче. То дори не се трогва и от сълзите на майка си.
След срещата ни момичето тръгна за някъде... Накъде? Може би пак на магистралата. Дали тя ще успее да направи равносметка на живота си и да се опита да поправи нещата. Дано да не е прекалено късно... А това семейство не е първото, няма и да е последното пострадало. Педагозите, занимаващи се с тези проблеми, предупреждават, че ранното отпадане от училище води след себе си големи последици. Много от тези момичета вече са зависими от дрогата, използувайки това сутеньорите ги принуждават да излизат на улицата. Не без значение е, че липсва и законова основа, по която може да се налагат съответните наказания. Колкото трагично и същевременно комично да звучи, глобите, налагани на магистралните жрици от служители на КАТ, са за неправилно излизане на пътното платно. Законът позволява само това.
