Адриана дари бъбрек на брат си
Аз обожавам работата си
Автобиографични бележки на неотдавна починалия голям пазарджишки преводач Стоян Бакърджиев
Роден съм на 8 март 1929 година. Според думите на майка ми, било е петък. И тя винаги се питаше дали това не е обстоятелството, заради което общо взето не съм спечелил много нещо от живота. По погрешка обаче рождената ми дата в паспорта е 9-ти март и тя е официалната ми рождена дата. Много години по-късно, през 1963 година, на истинския ми рожден ден почина баща ми, а на официалния беше погребан.
Баща ми е роден в Асеновград. И на него му е потръгнало лошо още в началото на живота. Майка му е починала при неговото раждане, а баща му няколко години по-късно. Така останал сирак, и затова успял да завърши само четвърто отделение, след което се озовал като калфа в кръчма в Пазарджик. Тук се оженил през 1927 година и тук си останал. Майка ми е от Пазарджик, но коренът й е от с. Кепелия, струва ми се, че сега се нарича с. Свобода, Пазарджишко.
Роден съм на улица "Братя Миладинови" &numero; 6 в дома на дядо ми по майка, но домът на баща ми се намира на ул. "Никола Ръжанков" 2. Споменавам това, защото за мене то е много важно. Никола Ръжанков е един от най-верните хора на Васил Левски. Двамата са тръгнали от Пазарджик за Ловеч, там се разделят и след това Васил Левски е бил заловен на Къкринското ханче. Улица "Никола Ръжанков" започва от улица "Васил Левски" и като продължава, минава край основното училище "Васил Левски", в което завърших първоначалното си образование. От ония мои детски години в съзнанието ми е останал завинаги образът на великия Апостол като най-светъл и най-български образ в нашата история.
Сега двете улици "Никола Ръжанков" и "Васил Левски" представляват нещо като ларго, по което минават говорещите турски език цигани и по тях се чува повече турска реч, отколкото българска. Този факт мене постоянно ме дразни и представлява един от главните мотиви в моята преводаческа дейност, защото чрез нея аз участвам пряко в развитието на българския език, междувпрочем твърде шаблонизиран и обезцветен. Това може да се констатира чрез речта на не малко мои съграждани, по страниците на всекидневния печат, пък и в голяма част от писанията на не малко самозвани "писатели". Постоянно връхлитащото ме чувство, че "езикът ни линее", ме кара в своята преводаческа работа да се интересувам главно от големи чужди поети, да провеждам на високо равнище, за да зазвучат на български със сила равна на оригинала и по този начин да бъдат красноречиво доказателство за възможностите на българския език. Само така мога да подпомогна с нещо развитието на българския език, който е най-българското нещо, създадено от нашата нация. Започне ли да умира един език, умира душата на този народ! На собствена територия езикът ни трябва да се развива, защото броят на говорещите турски в рамките на България непрекъснато нараства, а това не може в бъдеще да не ни създаде неприятности.
Тук завърших прогимназия, тук завърших и гимназия. След това завърших юридическия факултет на Софийския университет. В Пазарджик бях почти три години адвокат (1957-1959), но при първата възможност, която ми се яви, аз зарязах професията си и започнах да следвам втори път, но вече българска филология. Бях принуден да направя това не от любов към ново следване, а защото според "временния" закон за ограничаване на жителството, не можех да живея в София, където се намират всички вестници, списания и издателства. Каква привилегия, благодарение на този закон, притежават софиянци, само въз основа на факта, че са родени там, а провинциалистите са принудени да правят какво ли не, много често да се корумпират, за да отидат в столицата.
В момента аз съм може би единственият интелектуалец, който си вади хляба само от София, с други думи работното ми място е на 120 километра далече от мястото, в което живея. Дори това не би било много лошо, ако нещата в София бяха твърде нормални, т.е. ако трудът ми се уважаваше, ако там не действуваха разни апетити и амбиции, прикривани с подходяща цветиста фразеология, на които авторите от провинцията стават обикновено неволно жертва. Защото твърде стара е българската поговорка, че "най-бистра вода пие този, който е до извора". А изворът е далече от Пазарджик. И все пак работите ми горе-долу вървят. Може би пък в бъдеще ще потръгнат по-добре - "Надеждата до гроб крепи човека..."
Моят живот може да се характеризира в цялост като "еднообразен". Обикновени срещи с приятели, които, разбира се, имат някакви литературни интереси, но главно любителски, дилетантски. В Пазарджик нямам равностойни партньори за литературен разговор. Подобни партньори мога да намеря само в София. Големите ми литературни приятели се намират там, а тук приятели са ми главно книгите и поетите, които превеждам. И това не е малко! Аз обожавам работата си.
Общо взето животът ми е подчинен на определен ритъм, но аз не работя всеки ден, по-точно не превеждам всеки ден. Доста чета, и често препрочитам, особено големите български поети. Това правя, за да си поддържам българския език, тъй като отдавна разбрах, че мога да бъда добър преводач не чрез великолепното познаване на езиците, от които превеждам, а чрез българския език, т.е. езика, на който превеждам. Чета, за да поддържам и настроенията си, с други думи не чета, за да трупам култура и знания, макар че те се натрупват полека-лека. Така бих чел, ако бях литературен критик или литературен изследовател, а аз съм само преводач на поезия, с други думи своеобразен поет, защото твърде често е много по-трудно да се преведе някое голямо и сложно стихотворение, отколкото да се напише собствено произведение. Това се схваща от малцина и на мене ми се случвало неведнъж да наблюдавам доста посредствени поети да си вирят носа и да си въобразяват, че едно тяхно в повечето случаи доста банално стихотворение струва много повече от превода ми например на "Витязът в тигрова кожа". Нека си мислят така! Би било загубено време да им доказвам обратното. Времето е единствен съдник - то ще постави всичко на мястото му.
Опитвам се да си представя какво би било интересно за подобна автобиографична бележка от живота, който живея. Не виждам нищо интересно. Всичко е свързано с работата ми, тази, която работя сега и тази, която ще работя в бъдеще. Аз имам нещо като личен план за следващите двадесет години. Естествено не всичко ще мога да осъществя, вероятно ще ми се наложат някои отклонения, но в основни линии аз преследвам задачите, които съм поставил. Стига да съм жив и здрав, бъдещите ми години няма да минат безполезно. Ще свършим работи, за които мнозина ще ми бъдат благодарни.
