Аз обожавам работата си
Автобиографични бележки на неотдавна починалия голям пазарджишки преводач Стоян Бакърджиев
Роден съм на 8 март 1929 година. Според думите на майка ми, било е петък. И тя винаги се питаше дали това не е обстоятелството, заради което общо взето не съм спечелил много нещо от живота. По погрешка обаче рождената ми дата в паспорта е 9-ти март и тя е официалната ми рождена дата. Много години по-късно, през 1963 година, на истинския ми рожден ден почина баща ми, а на официалния беше погребан.
Баща ми е роден в Асеновград. И на него му е потръгнало лошо още в началото на живота. Майка му е починала при неговото раждане, а баща му няколко години по-късно. Така останал сирак, и затова успял да завърши само четвърто отделение, след което се озовал като калфа в кръчма в Пазарджик. Тук се оженил през 1927 година и тук си останал. Майка ми е от Пазарджик, но коренът й е от с. Кепелия, струва ми се, че сега се нарича с. Свобода, Пазарджишко.
Роден съм на улица "Братя Миладинови" &numero; 6 в дома на дядо ми по майка, но домът на баща ми се намира на ул. "Никола Ръжанков" 2. Споменавам това, защото за мене то е много важно. Никола Ръжанков е един от най-верните хора на Васил Левски. Двамата са тръгнали от Пазарджик за Ловеч, там се разделят и след това Васил Левски е бил заловен на Къкринското ханче. Улица "Никола Ръжанков" започва от улица "Васил Левски" и като продължава, минава край основното училище "Васил Левски", в което завърших първоначалното си образование. От ония мои детски години в съзнанието ми е останал завинаги образът на великия Апостол като най-светъл и най-български образ в нашата история.
Сега двете улици "Никола Ръжанков" и "Васил Левски" представляват нещо като ларго, по което минават говорещите турски език цигани и по тях се чува повече турска реч, отколкото българска. Този факт мене постоянно ме дразни и представлява един от главните мотиви в моята преводаческа дейност, защото чрез нея аз участвам пряко в развитието на българския език, междувпрочем твърде шаблонизиран и обезцветен. Това може да се констатира чрез речта на не малко мои съграждани, по страниците на всекидневния печат, пък и в голяма част от писанията на не малко самозвани "писатели". Постоянно връхлитащото ме чувство, че "езикът ни линее", ме кара в своята преводаческа работа да се интересувам главно от големи чужди поети, да провеждам на високо равнище, за да зазвучат на български със сила равна на оригинала и по този начин да бъдат красноречиво доказателство за възможностите на българския език. Само така мога да подпомогна с нещо развитието на българския език, който е най-българското нещо, създадено от нашата нация. Започне ли да умира един език, умира душата на този народ! На собствена територия езикът ни трябва да се развива, защото броят на говорещите турски в рамките на България непрекъснато нараства, а това не може в бъдеще да не ни създаде неприятности.
Тук завърших прогимназия, тук завърших и гимназия. След това завърших юридическия факултет на Софийския университет. В Пазарджик бях почти три години адвокат (1957-1959), но при първата възможност, която ми се яви, аз зарязах професията си и започнах да следвам втори път, но вече българска филология. Бях принуден да направя това не от любов към ново следване, а защото според "временния" закон за ограничаване на жителството, не можех да живея в София, където се намират всички вестници, списания и издателства. Каква привилегия, благодарение на този закон, притежават софиянци, само въз основа на факта, че са родени там, а провинциалистите са принудени да правят какво ли не, много често да се корумпират, за да отидат в столицата.
В момента аз съм може би единственият интелектуалец, който си вади хляба само от София, с други думи работното ми място е на 120 километра далече от мястото, в което живея. Дори това не би било много лошо, ако нещата в София бяха твърде нормални, т.е. ако трудът ми се уважаваше, ако там не действуваха разни апетити и амбиции, прикривани с подходяща цветиста фразеология, на които авторите от провинцията стават обикновено неволно жертва. Защото твърде стара е българската поговорка, че "най-бистра вода пие този, който е до извора". А изворът е далече от Пазарджик. И все пак работите ми горе-долу вървят. Може би пък в бъдеще ще потръгнат по-добре - "Надеждата до гроб крепи човека..."
Моят живот може да се характеризира в цялост като "еднообразен". Обикновени срещи с приятели, които, разбира се, имат някакви литературни интереси, но главно любителски, дилетантски. В Пазарджик нямам равностойни партньори за литературен разговор. Подобни партньори мога да намеря само в София. Големите ми литературни приятели се намират там, а тук приятели са ми главно книгите и поетите, които превеждам. И това не е малко! Аз обожавам работата си.
Общо взето животът ми е подчинен на определен ритъм, но аз не работя всеки ден, по-точно не превеждам всеки ден. Доста чета, и често препрочитам, особено големите български поети. Това правя, за да си поддържам българския език, тъй като отдавна разбрах, че мога да бъда добър преводач не чрез великолепното познаване на езиците, от които превеждам, а чрез българския език, т.е. езика, на който превеждам. Чета, за да поддържам и настроенията си, с други думи не чета, за да трупам култура и знания, макар че те се натрупват полека-лека. Така бих чел, ако бях литературен критик или литературен изследовател, а аз съм само преводач на поезия, с други думи своеобразен поет, защото твърде често е много по-трудно да се преведе някое голямо и сложно стихотворение, отколкото да се напише собствено произведение. Това се схваща от малцина и на мене ми се случвало неведнъж да наблюдавам доста посредствени поети да си вирят носа и да си въобразяват, че едно тяхно в повечето случаи доста банално стихотворение струва много повече от превода ми например на "Витязът в тигрова кожа". Нека си мислят така! Би било загубено време да им доказвам обратното. Времето е единствен съдник - то ще постави всичко на мястото му.
Опитвам се да си представя какво би било интересно за подобна автобиографична бележка от живота, който живея. Не виждам нищо интересно. Всичко е свързано с работата ми, тази, която работя сега и тази, която ще работя в бъдеще. Аз имам нещо като личен план за следващите двадесет години. Естествено не всичко ще мога да осъществя, вероятно ще ми се наложат някои отклонения, но в основни линии аз преследвам задачите, които съм поставил. Стига да съм жив и здрав, бъдещите ми години няма да минат безполезно. Ще свършим работи, за които мнозина ще ми бъдат благодарни.
Язовир "Яденица"
Последният елемент от най-артистичната българска каскада
Работи се с мисълта за най-малко щети на околната среда
Още с разработването на идейния проект за каскада "Белмекен - Сестримо" е предвидено да се уловят и оползотворят водите от най-горното поречие на Марица и Места чрез сложна система от открити канали, тунели и изравнители, с което да се повиши полезният капацитет на язовир "Белмекен". Строително-монтажните работи продължават вече повече от двадесет години, но все още има какво да се строи, за да може най-мощната и "артистична" българска водна каскада да заработи с пълния си капацитет. Сега вниманието на НЕК е насочено към хидровъзел "Яденица", който ще се появи на около 1200 м надморска мисочина в местността Долен Юндол, недалеч от високопланинския курорт "Юндола".
Това водохранилище, което ще бъде с вместимост 9 милиона куб. м водна маса чрез тунел дълъг около 7 км ще бъде свързано с язовир "Чаира" и ще изравнява отработените от ПАВЕЦ "Чаира" води от язовир "Белмекен", ще действува на принципа "скачени съдове" с което рязко ще се повиши ефективността на най-мощната подземна водноелектрическа централа. Проектантите са предвидили нощем, когато в националната енергосистема има достатъчно "отпадна" електроенергия", водите от двата язовира да се връщат в чашата на "Белмекен" и през деня те отново да задвижват мощните турбини на централите.
Вестник "Знаме" вече информира своите читатели за пуска и изпитанията на турбогенераторите в ПАВЕЦ "Чаира". През миналата година информирахме и за разработения проект за хидровъзел "Яденица", и подготовката за неговото осъществяване. Хидростроителите ни за минута не са скръстили ръце и продължават подготовката за изграждането на стената. Първо, те се заеха да построят новия панорамен път дълъг около 9 км. Той преминава през много труден терен, чрез сложни наклони и серпентини се изкачва на около 1263 м надморска височина и ще замества стария горски път, който ще остане под водата за курортните местности Султанка и Ливада бачия. Същевременно ще се използува и за строителството на язовирната стена и тунела, като ще обхваща околовръст целия язовир. Пътят е широк около 5 м, със съответните отбивки за разминаването на тежкотоварните камиони и самосвали.
Репортерска кола на "Знаме" първа премина по недовършеното трасе, като с големи трудности преодоляваше недовършените участъци и с лекота преминаваше по вече асфалтираните отсечки. Тук срещнахме техническите ръководители инж. Георги Янчев и инж. Павел Иванов, от фирмите "Геотехмин" и "Станилов", които ръководят направата на пътното платно. Те са хора с голям опит в строителството, работили са на почти всички национални хидрообекти, участвували са в строителството на големи хидросъоръжения в чужбина. Сега стриктно следят за изпълнението на проекта за пътя: полагането на асфалтовата настилка, поставянето на мантинелите, оформянето на отточните канавки и крайпътните бетонови ивици. Интересно е да се отбележи, че част от трасето на пътя преминава покрай водосъбирателния канал "Яденица - Станкови бараки" и е използвано неговото трасе, с което се е избягнало повторното нарушаване на околната среда и изсичането на иглолистната гора. Още от пръв поглед личи, че няма съществени увреждания на дърветата макар че се работи с тежки строителни машини - булдозери, валяци, самосвали.
На обекта срещнахме и техническия ръководител Христо Машев, който бе любезен да ни покаже къде точно ще се намира язовирната стена, и че ще се прави специална пътна отбивка до нея, за да се улесни достъпът на тежките камиони. Близо година тук кипи усилено строителство и пътното платно е почти завършено. Асфалтовата настилка е положена по протежение на 5 км и през това лято вероятно тя ще бъде окончателно завършена.
Инвеститорите инж. Стоян Ботинов, Димитър Семерджиев и Тинчо Тодоров разказват, че всичко, което се прави сега, е подготовката за основното строителство на хидровъзел "Яденица". Те подготвят канцелариите, където ще се настанят бъдещите строители, тъй като тук ще има специалисти от различни браншове. В помощ на строителите ще бъде бетонов център, ТМС за добив на инертни материали, предвходов портал за тунела и пр. Все още не са обявени конкурси за отделните подобекти и за основното строителство, което вероятно ще продължи около пет години.
А това означава сигурни работни места за населението от Беловската община, в чийто землище се намира този важен хидроенергиен обект.
По дъното на бъдещите "язовирна стена" и чашата на язовира също кипи усилен труд. Цялата околност се оглася от моторните резачки. Горските работници вече пристъпиха, съгласно утвърдения от правителството проект, към изсичане и оползотворяване на дървесната маса.
Голяма сеч ще бъде извършена върху 520 дка борови и широколистни гори главно покрай стария горски път, който ще бъде изцяло залят. Още с отсичането дърветата веднага се разкройват на трупи, ритловици и за греди, негодната за строителство дървесина се събира за дърва и целулоза и по същество не остава нито метър неоползотворено дърво. Дървосекачите от двете държавни лесничейства в Белово и Юндола бързат да свършат работата си през летните месеци, защото тук зимата е сурова и теренът труден за работа. Когато човек се запознае с проекта в детайли, той се уверява, че този хидровъзел се изгражда с възможните най-малки щети върху околната среда което още веднъж показва високата отговорност на проектантите и инвеститорите. И още нещо съществено трябва да се отбележи. За язовира са разработвани няколко проектни варианта и след дълго обсъждане от лесовъди, строители, еколози, археолози, геофизици, хидролози, биолози и зоолози и др. е подбран най-подходящият проект който е съобразен със сеизмичната особеност на терена и най-вече с възможността бъдещият язовир да се впише възможно най-добре в околния терен с оглед в перспектива около него да се развие туристическо селище с необходимите условия за воден спорт и краткотраен отдих. Несъмнено след окончателното завършване на обекта Беловската община, а и Пазарджик ще се сдобият с още една голяма придобивка, която ще ползват и идните поколения. Защото онова, което строим понастоящем, остава за векове и ще носи материални блага за хората, които идват след нас.
