България е всичко за мен
Проф. Павел ГЕРДЖИКОВ: България е всичко за мен
Човек не бива да забравя ЕГН-то си и да не пришпорва живота - съветва известният певец
Големият български оперен певец Павел Герджиков в края на миналата година гостува няколко пъти в нашия град. Както вече "Знаме" информира, негови студенти от Музикалната академия в София работиха в Пазарджик върху постановката на "Хубавата Галатея" от Супе. Той прие поканата ни да гостува на страниците на вестника и да отговори на нашите въпроси.
- Проф. Герджиков, Вие наскоро навършихте 60 години. Все така ли лудо препускате към върховете на своята кариера?
- Когато човек е навършил тази възраст и когато има зад гърба си 37 изпълнителски сезона, трябва да мисли за постепенно оттегляне от активна изпълнителска дейност. И да съсредоточи вниманието си върху педагогическа, постановъчна, публицистична и всякаква друга работа, каквато дал Господ. Много внимателно подбирам какво да пея, играя само това, което е за моята възраст. За щастие съм в много добра гласова форма. Защото съм се учил при много добри учители. Но колкото и човек да е добре, не бива да забравя за единния граждански номер, който стои в паспорта му, че певческото изкуство е свързано с биологията, с анатомията. Не може да се избяга от тези неща. Сега подготвям с големия наш пианист Йовчо Крушев рецитал от романси на Рахманинов. С моята постоянна пианистка Вера Баева репетираме песни от Панчо Владигеров, рециталът ще е посветен на 100-годишнината от рождението му. Имам да правя постановки в Русенската опера, в Старозагорската опера. Очаква ме курс от лекции по оперна режисура в Атинската музикална академия. Имам покани за участия в чужбина. Не се оплаквам от липса на работа. Даже човек не бива да се натяга, за да има за по-дълго.
- Притеснен ли сте за бъдещето на Вашите студенти от Софийската музикална академия. В тези условия те могат ли да намерят реализация тук или погледът им е насочен навън?
- Напротив, те се стараят да се изявят най-напред в родината. Не е проблем за един певец да отиде в чужбина. Ние, българите, сме много гласовити, имаме добра школа. Почти няма немски театър, където да не работят наши оркестранти или певци. Концертмайсторът на Метрополитен опера е българка, на Ковън Гардън е българин, на Виенската филхармония - също. Моята бивша студентка Дарина Такова пее в Миланската скала и в Америка, друга моя възпитаничка Мариана Пенчева - в Сан Карло и в Миланската скала. Цветан Михайлов, Божидар Николов, Емил Иванов от моя клас по актьорско майсторство са във Виенската Щатсопера. Така че, не е проблем да отидат навън младите певци. Най-добрите от курса може да си намерят място в българските оперни театри. Други, които не са така ярки и блестящи като тях, но са качествени певци, ще се осъществяват, например, в северните страни, където не са така надарени с красиви тембри, с такава емоционалност, характерна за района на Балканския полуостров. Не случайно има такива добри певци и от Югославия, Гърция, Румъния, че и от Турция, ако щете. Като ходя по света и се срещам с колеги от тези страни се чувстваме много близки, като че ли сме от една страна. Въпреки че, когато сме тук, се ежим един срещу друг.
Голямата сръбска поетеса Десанка Максимович, която лично познавах... - Тя е идвала и в Пазарджик.
- Та тя написа едно стихотворение, в което казва, че българи и сърби си приличат толкова много, че хората ги бъркат. И когато единият направи пакост или добро, казват: "Това го направил или българин, или сърбин". Цитирам по памет. Но си приличаме и по хубавото, и по лошото.
- Според Вас има ли още живот в българските оперни театри? Те не са много.
- Но не са и малко - Русе, Варна, Бургас, Стара Загора, Пловдив. Трябва да има живот. Там, където е текло, пак ще тече. Защото колкото и нихилистично да се отнасяме към собствената си традиция и постижения, колкото и да ни е трудно, не бива да загърбваме духовността си и културата си. Сторим ли това, обричаме се на гибел. Аз мисля, че оперните театри ще съществуват. В последните години в техните състави се вляха много нови сили и започнаха да дават заявка за промени. Не може да се кара повече така, както се е карало досега. Трябва да се направи реформа. Каква ще бъде тя, още се умува. Оглежда се и чуждия опит, как стоят нещата в Германия, в Чехия, в Унгария, в Словакия, в Русия, в САЩ, в Англия. Но това е колкото полезно, толкова и опасно. Тези страни имат други традиции и други икономически условия. Ние не можем механично да пренасяме нещата в България. Аз съм оптимист, че в България нещата ще се оправят, макар и много трудно.
- Слушала съм, че във Вашия род имало много интересни личности.
- Да. Баба ми и дядо ми бяха драматични актьори. Родът ми е копривщенски и пловдивски. Прадядо ми е един от четиримата членове на депутацията, която отива при руския император, за да го склони да даде съгласието си за Съединението на България. Неговият син Михаил, брат на дядо ми, е войводата на Преображенското въстание. Познавал се е лично с Гоце Делчев. Целият род на баба ми е учителски. Родителите на жена ми пък са музиканти - цигуларят Петър Христосков и пианистката Златка Арнаудова. Дядо й е академик Михаил Арнаудов. Съпругата ми е също музикант, а синът ми е студент френска филология в Софийския университет.
- Как се чувства човек, живял в такава среда, сам изтъкнат актьор, в съвременния живот?
- Трудно.
- Объркан ли сте?
- Правя усилия да не ме залее простотията. Старая се да стоя над тези неща. Защото това изхабява. И после си казваш - защо беше всичко това нещо. Аз отдавна съм спрял да се вълнувам кой какво казал или написал за мен, как го е интерпретирал. Има ли смисъл човек да се ядосва напразно. Ние, хората, които се занимаваме с изкуство, сме малко привилегировани от съдбата, защото имаме една допълнителна вътрешна свобода - каква поезия да харесваш, какви картини да предпочиташ, какво вино да пиеш, с какви приятели да се срещаш.
- Имате ли приятели?
- Имам, разбира се, но не са много. От нашата черга - музикалната, са малко. Имах много добър приятел, който почина, актьорът Димитър Буйнозов. Имам приятели и ги пазя, защото бяхме една такава здрава гора, а много дървета почнаха да падат и то доста рано.
- Кое може днес да Ви зарадва най-много?
- На много неща бих се зарадвал. Много ми става мило, като видя някое малко дете да рисува, да пее, да свири или да решава някоя много трудна задача по математика. Стяга ме гърлото от умиление.
- Коя е похвалата, изказана за Вас, която най-много цените?
- Аз не съм разглезен човек, макар че съм обиколил света и съм имал много звездни моменти, като изпълнител по целия свят. Имам международни награди. Но най-голямата награда е, когато усетиш ток между залата и себе си. Тази невидима връзка, това е дето Шаляпин казва, че няма име и не можеш да го изречеш, както испанците казват - дуенде. Никога не можеш да я обясниш тази дума. Това е нещо, като щракване с пръсти.
- Коя е ролята, която най-много обичате и която винаги ще искате да играете отново и отново?
- Може би, Дон Жуан. Аз съм първият българин, който игра Дон Жуан в родния град на Моцарт - Залцбург с Моцартеуморкестър. Обичам Бандини от "Пепеляшка". С тази роля имах огромен успех и в София, и в Болшой театър. Обичам Колин от "Бохеми" на Пучини, Георги грозника от "Янините девет братя" от Пипков. Работил съм с всичките големи български диригенти. Работил съм със сър Джон Ричард с Лондонската филхармония, с Леополд Хагер в Австрия и Франция, с Гер Албрехт в Копенхаген, с Тибор Пал, с Моше Ацман из Австралия, Япония, с големи руски диригенти и т.н. - След като сте обиколил целия свят, какво е за Вас България?
- Всичко. Не мога никъде да бъда другаде. Тука ми е мястото, тука се чувствам добре. Тука се говори български език, тука са близките ми хора, тука съм проходил, тук съм пропял, тук съм се научил на българска образност. Аз и сега с часове мога да рецитирам Лилиев, Дебелянов, Яворов, Ботев, Вазов, Емануил Попдимитров, Кирил Христов, Пушкин, Лермонтов, френските поети. Всичко това съм го научил тук. Където и да отида, колкото и добре да се чувствам и да бъда материално осигурен, аз ще знам, че всичко, заради което съм оценен там, всъщност съм го научил в България. И това е заслугата на родината ми. Тук са гробовете на близките ми. Така че, България е всичко за мен.
Иване, Иване... На "Честито" по телефона
Иване, Иване... Още вчера потърсихме днешни именници. Нали се казва, че Ивановден е вторият национален празник на България, защото всеки втори българин се казва Иван. Е, в последните години младите предпочитат да кръщават отрочетата си с по-модерни имена, но така или иначе Ивановден е масов празник за нашенци.
С доста усилия успяваме да открием д-р Иван КОЛЧАКОВ - очакваният бъдещ управител на Пазарджишка област.
- Добър ден, д-р Колчаков, честито от "Знаме"! Очаквате ли много поздравления днес?
- Мисля, че официалните поздравления ще бъдат повече. Но според мене всяко поздравление носи нещо хубаво. Има ли по-хубаво от това да ти пожелават здраве, щастие, успех.
- Намирате ли общ език с Ивановците?
- Да.
- На кого сте кръстен?
- На дядо ми. А баба ми се казва Ивана.
- С какво ще посрещнете гостите си?
- Поръчал съм на баба си да приготви печена пуйка.
- Вероятно ще има и калугеровско вино?
- Да.
- Длъжността "Областен управител" ли е най-големият подарък за Вас?
- Това не е подарък, това е поредното предизвикателство.
- Получихте ли заповедта си вече?
- Не, но този месец ще я получа.
- Кога ще заработи новата областна структура?
- Надявам се до месец.
На Богоявление ученик от Пазарджик хвана кръста
Вчера на Богоявление
Ученик от Пазарджик хвана кръста
Йордановден, един от най-хубавите зимни християнски празници, събра в пазарджишката катедрална църква "Света Богородица" и около нея хилядно множество.
Денят започна с празнична Василиева света литургия в църквата. След края на службата, под тържествения звън на камбаните, към мястото на освещението се отправи литийно шествие.
Сред множеството в градината пред храма и около канала в слънчевия ден беше и кметът на общината Слави Генов. Той поздрави строените войскови подразделения от 21-ва Чепинска механизирана бригада в Пазарджик.
Традицията да се освещават бойните знамена бе възстановена преди 5 години. За пръв път това е станало на 19 август 917 година по личното настояване на цар Симеон Велики. Миналата година, по нареждане на върховния главнокомандващ президента Петър Стоянов, църковни ритуали в армията не се извършиха. Причината - разколът в Българската православна църква. Тази година жестокостта на президента се сломи и той разреши на войската да участва в празника Богоявление.
Свещеници от църквата извършиха Великия водосвет, възпоменаващ първото и единственото от новозаветната епоха събитие - кръщението на Иисус Христос и откриването му като месия, както и свързаното с това Богоявление. Този ритуал отколе се извършва на открито, в течаща вода, както в древността били кръщавани хиляди люде по подобие на Иисусовото кръщение в река Йордан.
В църковната проповед бяха отправени молитви за доброто на благочестивия български народ, за благоденствието на гражданите на Пазарджик и пожелание за здраве и по-честити дни.
С китка чимшир и кръст в ръка архиерейският наместник иконом Лука Марински освети националното българско знаме, поръсвайки го със светена вода, и благослови войниците да имат силата и мощта да бранят от чуждо посегателство нашето отечество. (21-а Чепинска механизирана бригада ще има ново бойно знаме, което се шие. Очаква се то да бъде за Гергьовден.)
