Брой 100!
читатели,
Не се сбъднаха пророчествата на недоброжелателите и завистниците. Те първо ни даваха една седмица, после един, два, най- много три месеца.
То завистта наистина е необятна, за съжаление. Както и любовта, за радост. Ние не обръщахме внимание на злобата и завистта и заложихме на взаимната симпатия на журналисти и читатели, която ни окриляше. Уверени сме, че избрахме правилния път. Иначе как щяхме да произведем за пет месеца толкова броеве, колкото преди правехме за две години.
При тежка икономическа конюнктура.
При дълбоко неразбиране на намеренията ни в някои среди.
При ожесточена конкуренция.
При непрестанни удари под пояса.
Не е лесно пет пъти в седмицата да се списва вестник в провинцията. Още по-трудно е, когато е за пръв път. На гърба си изпитахме това бреме. Но не пишем тези думи за оправдание, а като дълбока благодарност към нашите ревностни читатели и почитатели, към разпространителите и рекламодателите.
Казано шеговито, ако се обичаме, ще тичаме заедно - напред.
А който ни мрази, ще гази в завист и озлобение.
Но това вече не е наш проблем.
Ние си имаме много конкретна и много професионална задача.
Да правим вестник "Знаме"!
Дай, Боже, колкото се може по-дълго!
Ние можем.
Заедно с вас, читатели!
Наша художничка със златен медал от САЩ
Наша художничка се върна от САЩ със златен медал
В петък, 22 май, от САЩ се завърна художничката Надежда Иванова, участвала в световно изложение в град Питсбърг, щата Пенсилвания, състояло се от 13 до 17 май. За това посещение "Знаме" писа в броя си от 8 май.
Очакват се преговори
В завода за хартия "Белово"
Очакват се преговори
Стачната готовност остава
Днес от 12 часа, по време на обедната почивка, работниците и служителите от завода за хартия "Белово" АД ще проведат протестен митинг. Както "Знаме" съобщи, те негодуват от нарушаването на колективния трудов договор от страна на гръцкия работодател, от започналите съкращения и ниските заплати. Очаква се участие в митинга да взема лидерът на КНСБ д-р Желязко Христов.
Протестната декларация, приета на общото събрание, вчера е връчена на ръководството.
Плануваното едночасово спиране на работата в завода няма да се състои, за да не се създава допълнително напрежение.
Днес от 13 часа, след митинга (който има за цел да покаже, че работниците не са се отказали от протеста), се очаква да започнат преговори между управата и стачния комитет. Резултатите от тях ще продиктуват бъдещите действия на работниците. Засега стачната готовност остава, научихме от Стефан Котев, лидер на секцията на КНСБ. От датата на връчването на протестната декларация тече 7-дневен предупредителен срок за започване на ефективни стачни действия.
Вчера, по повод проблемите в Завода за хартия, г-жа Надя Кънчева, регионална председателка на КТ "Подкрепа", даде пресконференция.
Родина лесно не се напуска
Родина лесно не се напуска и никога не се забравя, казва Сами СИДИ, най-възрастният евреин в Пазарджик
Роден съм преди 78 години в Пазарджик, родният град на моя баща и дядо. Израснах в трудолюбиво семейство. Имахме собствен хранителен магазин, търгувахме на едро и дребно. Взаимните отстъпки и паричните заеми бяха обичайни между хората. Не бе позната днешната завист и унищожителна конкуренция, стигаща до престъпления.
Доверието и лоялността бяха единственият залог за добро партньорство и приятелство. Баща ми, природно интелигентен и почтен човек, имаше клиенти в Пещера, Брацигово, Велинград и в други селища на региона. С бащата на Вела Пеева - Пейо, собственик на бакалия, поддържаха близки отношения и взаимно си помагаха. От фабриката на Маринови купувахме захарни изделия, от братя Немски - консервите. Работниците при баща ми бяха бедни хора, които той уважаваше и закриляше.
От малък се сприятелих с българчета в забавачницата, която посещаваха заради еврейския език. Седми клас завърших в еврейското училище, в което учеха 250 деца - обучението по вероучение и еврейска история на иврит не бяха достатъчни да заговорим езика.
Годината бе 1933-а, когато в Германия започна гоненето на евреите. Поставено бе началото на жестоката антисемитска истерия.
До 1940-а имахме равни права с българите, свободен достъп до гимназиите и университетите. Излезлият през същата година Закон за защита на държавата забрани на евреите да служат в армията, да се женят за българки, въведоха се унизителните за всяко човешко същество отличителни значки, белязани от дявола
Закрити бяха еврейските училища и магазини, въведен бе вечерен час - 19 часа.
Ликвидирахме единствения източник на препитанието ни - търговията. Стоката прехвърлихме в магазина за брашно на Костурков - да се продаде. След забраната на частната собственост при социализма дадохме магазина под наем на държавното предприятие "Бакалски стоки". През 1978-а отчуждиха и събориха къщата и дюкяна за разширение на ул. "2 януари" - намираше се срещу бившия магазин "Валентина". Принудиха баща ми да работи цял живот с мизерна чиновническа заплата.
От 1941-а до 9 септември 1944-а работих в трудови лагери, организирани за евреи от 19 до 50-годишна възраст. Четири тежки, мъчителни години преживях по шосетата в Трънско, Михалково, Белово - Ихтиман. Нормата от 4 кубика пръст бе непосилна за гладни и измъчени хора. Заменяхме ризите по за няколко картофа, копаехме земята и виждахме хляб, стигахме до мисълта за самоубийство. Намираха се добри българи с желание да ни помогнат, но нямаха достъп до нас. Известният икономист Жак Натан и писателите Арман и Виктор Барух, изселени в Пазарджик през 1943-а с още 800 души, споделиха с нас лагера по шосето Сестримо-Ихтиман. Български и еврейски семейства в града с топлина приютиха изселените евреи по домовете си. Българското правителство ги спаси - вместо в газовите камери в Полша, то ги изпрати в Пазарджик
В тяхна защита по онова време се обявиха пазарджичаните Георги Кендеров и свещеник Харалампиев.
От детството си пазя спомена за черния 10 март 1943-а: 60 еврейски семейства бяхме изкарани насила от домовете си в 4 часа сутринта. Най-необходимите вещи натоварихме в градската боклукчийска каруца и придружаващите ни полицаи ни отведоха в двора на еврейското училище. Съседите ни българи със сълзи на очи ни съпроводиха дотам, молеха се нищо лошо да не ни се случи.
Къде отивахме? Идва ли краят?
Смълчани и уплашени, безмълвно си задавахме страшните въпроси. И стана чудо: българите ни спасиха
В 8 часа наредиха да се приберем по домовете си. На другия ден пристигнаха и евакуираните от София евреи.
През 1942-1943-а в центъра на Пазарджик живеехме около 800 евреи, повечето от тях заможни търговци. Имаше и сарачи, шивачи, обущари, златари, семкари, майстори на печена тиква.
Бях и на фронта. Заедно с Алберт Алвас през 1945-а участвахме в боевете при Страцин. С Алвас бяхме в един полк. Той загина заедно с още четирима евреи, мене ме раниха и ме отзоваха от войската.
Евреите са миролюбиви, кротки и деликатни хора
С българите живеехме в сговор и разбирателство.
През 1948-а започна голямата изселническа вълна към новосъздадената държава Израел. Хората нямаха право да продават имотите си, оставяха всичко и заминаваха. По-късно общината отчужди имотите им, но след реституцията собствениците си ги върнаха.
Днес евреите в Пазарджик са около 60
Сдружение "Шалом" се грижи за културно-просветния ни живот и управлява имотите. Останах в България, защото обичам родината си. Нито аз, нито баща ми някога сме мислили да я напуснем. Повече от 50 години се трудих за доброто и просперитета на тази страна. По професия съм икономист. Имам дъщеря и син, който е женен за българка, и в това няма нищо лошо.
Всяко лято посрещам гости от Израел, които не забравят родното си място. Носталгията ги връща тук вече години наред, въпреки преклонната им възраст. Родината си никой никога не е ...
