Имало още българи
Съгражданин е отгледал около 100 дръвчета около жилищния си блок
За дръвчетата, които е засадил, бай Христо ИВАНОВ разказва като за живи същества
В Пазарджик, както и в другите големи градове, бе допуснато неблагоразумието да се разрушат много домове, строени в началото на века, носещи много прелест и уют. И на тяхно място се издигнаха неугледни жилищни блокове. С годините те овехтяха, смалиха се, потънаха в нечистотии.
Уморен и отегчен от тъжната гледка, отчаян от сивотата на заобикалящата го среда на прашния и топъл град, човек неочаквано може да попадне в зелен оазис, ако се движи по бул. "Христо Ботев".
На номер 43 се озова екип на "Знаме", за да забрави за миг, че е в Пазарджик: сякаш вълшебна ръка го е обгърнала в зелен пояс. Попитахме чие дело е това и се озовахме пред апартамента на г-н Христо Иванов. Той ни покани, а ние се заслушахме в разказа му:
- Израснал съм сред полето. Баща ми работеше на Венко Божаров, забегнал в Америка след Девети. Той имаше много модерни лозя и градини зад Азмака и между Ивайло и Добровница. В лозята нарядко бяха засадени плодни дръвчета. Оттам се научих да режа лозе, да засаждам, да присаждам... Живеехме точно на гърба на Божаровата къща.
Оттогава ми остана тази любов към природата. Аз съм и ловец, и рибар - г-н Божаров от малки ни зарази с брат ми с тази болест - той имаше много оръжия.
Не мога без природата. Всеки ден съм из полето, на ден мога да измина по 40 километра, не се изморявам. Здрав съм, макар че съм на 61 години. Полето може да ти даде всичко: събирам билки - не за чай, а за чубрика, диви плодове, гъби, коприва. А билките - жълт кантарион, мащерка, риган, шипки, връхчета от люцерна смилам и смесвам с чубрица.
Когато дойдохме да живеем в този блок, наоколо имаше камари пръст. Извиках няколко "ЗИЛ"-а да хвърлят малко пръст, защото отдолу беще само сгурия - някога това място е било тухларна. Черпих - кого с биричка, кого с нещо друго, и ми вършеха работа. Направих района като тепсия. След това с моя съсед Радко Радев каквото намерихме на полето, го докарахме и засадихме - каваци, липи, черници, люляци. От разсадника предложиха да ми дадат много плодни дръвчета, но аз не исках - децата налитат и трошат, няма да можем да ги опазим. Засадихме повече диви дървета, някоя и друга череша и вишня. Други хора не се включиха. Мълчаха си и ни гледаха... С много грижи опазих фиданките: отначало засаждах, те кършеха, пак засаждах, пак кършеха. Ориентирах се към дебели колове, за които здраво привързвах фиданките. До седмата година ги торях - носех гюбре в чували на колелото, поливах ги през няколко дни от моята чешма. Зорът беше докато израснат. Сега съм засадил един ред малки дръвчета - бъзеник, слива, салкъм, див орех, бряст. Искам да посадя и чинар, и див кестен, но не успях да намеря фиданки.
Поставих и пейки, но ги задигнаха. След това взех от работилницата желязо и всяка пейка прикрепих здраво за земята и вече никой не може да ги краде. От време на време ги ремонтирам, боядисвал съм ги, но боята вече стана много скъпа. Ако съседите съберем пари, мога да ги боядисам. Боядисвам и входа, пак се е олющил целият, трябва отново да се захващам. Чистя и района около блока с още един старец от другия вход - съседните кафенета много замърсяват.
Направил съм си остър прът, събирам боклуците и ги паля. Тогава пък ми се карат - опушвал съм въздуха и дрехите. На мене не ми пречи - да си приказват каквото щат по мой адрес.
Децата от другите блокове идват тук да си играят - има сянка, тревичка, но тя трябва да се коси, защото изсъхва. И ако, недай си, Боже, някой я запали, голяма поразия ще стане. Цветята под някои тераси стопаните си ги садят, но само под тях - по-нататък не пипат.
Идва Великден, но не се забелязва никакво желание да се чисти около блоковете. Хората може да си чистят апартаментите, сигурно ще си направят и сладки, и козунаци. И това е всичко... Сега много пакости се правят по полето: изсичат се дървета, храсти край дерета и реки. Да знаете, природата ще си отмъсти.
Като се оглеждам из нашия топъл град, то зеленина почти не остана. Каквото е засадено по улиците преди години, това си остана. Трябва да се засаждат повече дървета, да се опазват. Хората не подкрепяли градската управа. Ами законите за какво са? Те ще накарат хората да се съобразяват. Тук един докара дърва на майка си и за по-пряко - през дръвчетата, смачка ги. Абе, човек, защо пакостиш, питам. Ами ти като си засадил всичко с дървета, откъде да мина, отговаря ми той. А не можеш ли на ръце да пренесеш дърветата до терасата? 15 метра са! Изглежда, не можеше.
Да ви кажа за гъсениците. ОТ "Паркове и градини" една година дойдоха да секат дърветата. Едва ги спрях. Намерих им лека на гъсениците: рано напролет, преди да се раззеленят дърветата, на много дълъг прът правя факла и горя гнездата им.
Всичко, каквото съм засадил, се е хванало, сигурно имам лека ръка. Дърветата са вече около стотина. Обичам да ги гледам, обичам да ги слушам, когато листата им шушукат от вятъра... Изпрати ни Христо Иванов до своите дървета, показа ни ги, разказваше за тях като за живи същества. Гледахме го, оглеждахме се наоколо и си мислехме: имало българи на тази стара българска земя... Не бива да се отчайваме
Не бива да се отчайваме... Призовава известният поет Христо ФОТЕВ
- Христо, кому дължиш попадането си в света на литературата?
- На приятелите. Повлияха ми и Иван Пейчев, Александър Геров, Атанас Далчев... В началото родителите ми се гордееха с мен, но по-късно преживяха и огорчения.
- Първата ти поетическа публикация?
- Бях на 13 години... Съпругата му Виолета: Първото му стихотворение "Привет" е отпечатано на 17 октомври 1948-а в бургаския вестник "Народен фар" и е посветено на бригадирите - той бил един от най-младите.
- Първата ти стихосбирка "Баладично пътуване" излезе през 1961-а... -Да, приета бе радушно от критиците Пенчо Данчев, Иван Попиванов, Иван Спасов. Не съм огорчаван от литературните критици, напротив, топло рамо ми дадоха Пенчо Данчев, Розалия Ликова.
- Животът ти май е немислим без морето?
- За мене то е участ, съдба, живот.
Виолета: Така е. Колко пъти вече ми подхвърля да се вдигаме и да вървим на село, в Равадиново. Тук трудно понася невероятния шум, който нахлува от "Евлоги Георгиев".
- Някои мислят, че съзнателно си станал отшелник.
- Не, не бягам от тежкия живот, от всекидневните огорчения и неприятности.
- Имаш ли творби, от които се отказваш?
- Не, дори от първите. Нямам стихове, за които не желая да си спомням. А най-много държа на незавършените.
- В "Балада за Ромео и Жулиета" казваш, че сме родени да помиряваме любовта с живота... - В определени случаи и днес е така.
- Ухажва ли те съвременната върхушка?
- Не.
Виолета: Христо не получава никаква пенсия, защото не му достигат 3-4 години трудов стаж. Президентът Стоянов е направил постъпки за отпускане на прилична пенсия, но досега това са само приказки за пред обществото, никой не си е мръднал пръста. Така стоят нещата и с Дамян Дамянов, така беше и със Сашо Геров, който си отиде нестоплен от "грижите" на управниците.
- За издаването на събраните ти съчинения на Мултигруп ли да благодарим?
- Разбира се. Първият том, "Поезия", вече е в ръцете на читателите. В следващите два тома са включени пиеси, есета и интервюта.
- Твои почитатели преценяват този акт като хвърляне на ръкавица към смъртта?
- Не.
Виолета: В никакъв случай! Това е предизвикателството на порива за живот!
- Пловдивски журналист писа, че два пъти си бил в духовно изгнаничество: по време на тоталитарното минало и от 1994-а насам. Така ли е?
- Не, няма такова нещо.
Виолета: Вярно е, че през 1994-а излезе последното му засега стихотворение "Елегия равадиниоти". Но неведнъж ми казва, че главата му е заселена с две нови книги, на които още не е дошло времето. Да не се бъркаме, казва ми той, в работата на Бога.
- Не те ли безпокои националния ни литературен живот, задъхващ се от псевдокултура, бедност, политически пристрастия и духовна апатия?
- Не, всичко ще се оправи. Начеващите творци да знаят, че не бива да се отчайват... Радвам се, че от Пазарджик сте се сетили за мен. Този град е свързан с първата ми любов - Донка Тодорова, в него имам приятели. Обичам го, всяко посещение в него е удоволствие за мене.
