ХЕИ затваря шест училища в Кърджали
Нафта има, котлите работят, но топлото бяга от разбити прозорци и врати и от неподдържани инсталации
ХЕИ затваря шест училища в Кърджали
Температурата в стаите под норматива от 18 градуса, ваканция до 14 януари
Тонка ГОГОВА
От днес 6 училища в Кърджали излизат в неочаквана ваканция до края на седмицата заради ниските температури в класните стаи. Между 12 и 14 градуса са замерили инспекторите от ХЕИ в ГПЧЕ "Хр. Ботев" и СУ "Св.св. Кирил и Методий", които са в една сграда, в Техникумите по икономика и обществено хранене, също в обща сграда, и в Техникума по електроника и СОУ "Георги Бенковски". От проверените 10 училища минималните по норматив 18 градуса постигат в класните стаи СОУ "П.Р. Славейков" и ОУ "В.Левски", което е на първите 2 етажа в сградата на елетрониката. Ниски са били температурите в СОУ "Вл.Димитров-Майстора" в кв. "Веселчане" заради авария в парната инсталация, която била отстранена вчера. Днес се очаква нещата да се оправят. По усмотрение на директора са били намалени часовете в Техникума по селско стопанство.
В тези 2 училища и в останалите днес ще се правят проверки от инспекторите на ХЕИ.
Няма да правим предписания за намалени часове. Навсякъде, където температурата е под 18 градуса, ще затваряме школата, заяви санитарният инспектор от "Хигиена на детската и юношеска възраст" в ХЕИ Славчо Михайлов. Има сведения, че в някои от затворените училища сутрин при започване на занятията температурата се е движела между 7 и 9 градуса, подчерта той.
Инспекторите са поискали от медицинските сестри по училищата да следят температурата и да съобщават, когато падне под минимума, който по норматив е 18 градуса.
Във всички училища има нафта, котлите работят. Причината за ниските температури в училищата е практиката заради икономии в последните години да не се правят ремонти през лятото, коментира Славчо Михайлов. Масово прозорците са с калпава дограма - разбита, изметната, често с повредени механизми за затваряне, с единични стъкла. Отоплителните инсталации са амортизирани и лошо поддържани. Поставяни са малки отоплителни тела, които не отговарят на норматива за отопление на помещението. Инсталацията не е обезвъздушена и радиаторите са топли наполовина. Грижа на директорите е да се справят с тези проблеми, подчерта Михайлов. В понеделник от ХЕИ отново ще проверят школата и може пак да ги затворят, ако е студено. А текат последните дни от учебния срок, който приключва в края на януари.
Според синоптиците, температурата рано сутринта в понеделник е била между минус 10 и - 8, във вторник с два градуса по-ниска. Прогнозите за следващите дни са за минимални температури на места до - 17 градуса, а през деня - трайни мъгли и максимални температури между минус 4 и + 1 градуса. След двата неучебни дни и събота и неделя, ако в затворените училища не работи парното, в понеделник инсталациите може и да са замръзнали, както се случи в ГПЧЕ "Хр. Ботев" през ваканцията.
Междувременно международни експерти се избиват да ни обясняват, че в България се пилее енергия заради лоша изолация на сградите. Пак сме скъпи на триците и евтини на брашното.
Нови лидери на СДС избраха в Ардино
Атанас Хаджиев оглави синьото ръководство
Нови лидери на СДС избраха в Ардино
Веса ГАВАЗОВА
СДС в Ардинска община успя да разгроми комунистите по време на изборите за местна власт, сега предстои да направим същото и с ДПС, заяви председателят на общинското ръководство на сините Розен Иванов. Като голям успех той определи и мнозинството на ОДС-съветниците в Общинския съвет, както и първия син кмет в село Падина. В същото време той оправда партията за загубата на изборите в Жълтуша, където "правителството направи огромни инвестиции за преодоляване на щетите от торнадото през миналата година".
Има опасност СДС в Ардинско да се превърне в партия на етническа основа, тъй като привлича членове само от етноса на българомохамеданите, предупреди инж. Димитър Черакчиев, председател на клуба в Жълтуша. Разочарован съм от СДС в Ардино, защото няма структури нито в едно турско село, потвърди и Таирюмер Фариз, зам.-областен председател на сините.
Като огромно определи израстването на общинската организация Пламен Иванов, областен управител и шеф на областното ръководство на партията. Да правят избори в изборния ден, призова той активисти и редови членове на СДС, като припомни "номера с пръчките, патент на ардинското ДПС". Да се откажат от "кафене-политиката" и да започнат настъпателна работа с населението на общината, поиска още Пламен Иванов, като определи спечелването на парламентарните избори като "несложна задача".
Новото общинско ръководство се оглави от инж. Атанас Хаджиев, петима са зам.-председателите в него. Сред тях липсват имената на Юлиян Кенански, член на Националния изпълнителен съвет на СДС, и Розен Иванов, досегашен председател на общинската организация в Ардино.
Радост Попова: Живеем с Кърджали във взаимност
Ликвидират културата в малките градове, на хората им остава само телевизора, тревожи се наша пианистка и композиторка
Радост Попова: Живеем с Кърджали във взаимност
Страхувам се, че се съсипват точно институтите, които обединяват моите съграждани
Интервюто взе: Филип ХОРОЗОВ
Радост Попова е завършила пиано в Музикалната академия в класа на Галунка Белчева. Мечтата й е била да е концертиращ пианист. Лауреат е на Националния конкурс "Светослав Обретенов". Досега се чуди как покойните й родители - счетоводител и пощенски техник, са набрали кураж, за да й купят пиано за 14 000 лева на изплащане. Годината е 1957 - тогава един апартамент в центъра на Кърджали е струвал 6000 лева.
Композира от началото на 80-те години. Работи в Дома на културата в Кърджали.
- Наскоро каза, че вече не ти се пише нито една нота. От какво е отчаяна Радост Попова?
- Аз пиша само, когато имам натрупвания и когато имам какво да кажа. Писането на музика за мен е вид комуникация с хората. Иначе доста съм притеснителна, когато контактувам. Музиката е вид разговор. Напоследък имам чувството, че съм няма, защото съм абсолютно убедена, че с културата не може да се постъпва по този начин. Говоря в национален мащаб. Според мен, способът, избран от Министерството на културата, е лишен от всякаква логика. Мисля, че се изпълнява някаква самоцелна поръчка, без да се мисли какви ще са последствията. Разрушава се и се ликвидира. Какъв икономически ефект се търси тук, от едно перце, не перо.
Този процес на ликвидация особено е болезнен в провинцията, защото хората - публика и артисти, се превръщат в телеконсуматори. В София има много театри. Там могат да закрият отделен вид театър, имат лукса даже да експериментират. Но закриването му тук вече води към нищото. Струва ми се, че чиновниците в министерството не помислиха точно за това. Осъществява се идеята на една бивша министърка, която казваше, че изкуството е нещо елитарно. Но тя забравяше, че изкуството преди всичко обслужва хората. Просто нямам думи. Сигурно съм в период на голямо отчаяние. Животът ми се движи на такива вълни. Както съм замлъкнала, струва ми се, че изведнъж ще проговоря куп неща. Ще видим.
- Най-хубавите си години отдаде на Кърджали. Смяташ ли ги за загубени? Ако беше останала в София или Пловдив, сега каква щеше да бъде съдбата ти като пианистка и композиторка?
- Ако ги смятах за загубени, те нямаше да бъдат най-хубавите ми години. Хубавото на Кърджали беше това, че просто бях самостоятелна при вземането на решения. Например за композирането.
В началото безспорно имах амбиции и то не без основание - да направя добра кариера на концертираща пианистка в София и чужбина. Това не е само мое мнение. Не знам дали е било за добро или лошо на времето не останах в големия град. Струва ми се, че щях да се разпилея на много страни. А профилирането ми щеше да е само в една област. Докато в Кърджали, даже и поради това, че нямаше кой да върши тази работа, ми се наложи да се занимавам с много неща. Ще дам пример с група "Ахрида". Тя се явява като прелом в моя живот. Благодарение на тези момичета и момчета започнах да пиша песни, които се изпълняваха с голям успех. От т.нар. група за политически песни се получи нещо съвсем друго. С тези шест души имахме много върхове. През 1987 г. издадохме плоча. Тогава се осмелих да пиша песни и да ръководя хора, преди това бях пълен индивиуалист. После дойде работата ми в оперетата. Сега съм и хормайстор. Бях художествен ръководител, писала съм сценарии. Поне ти знаеш, че от 1990 г. насам търсим всевъзможни начини за оцеляване. Тази дума за мен не е нова. На всичко това ме научи Кърджали.
- Все по-трудни времена настъпват за твореца в провинцията. Виждаш ли някаква светлина в тунела? Има ли бъдеще изкуството, създавано извън София?
- Поначало изкуството е светлина в безкрайния тунел на живота. Хората, занимаващи се с тази работа, винаги са били вид опортюнисти. Те никога не са били галеници на силните на деня - главно заради собственото си мнение. Ако чакаме някой да ни пробие тунела, нищо няма да се получи. Независимо какво ни вдъхновява, трябва да обличаме дните си в някакви думи и звуци. Те ще си намерят пътя. Това, което напира отвътре, ни задължава. При мен е важна и рутината. Трябва да се работи с една дума. Средствата на деня не трябва да се търсят от позицията на носталгията. Дали има бъдеще изкуството, създавано в провинцията? Все едно да ме питаш дали животът има бъдеще. Провинцията зарежда със свежа кръв всичко, което се нарича център, столица, голям град и т.н. По моему човекът в провинцията е едно буренче с много сокове.
- Какво стана с компактдиска, който подготвяше миналата година. Ще видят ли бял свят "Коледарска сюита" и мюзикълът, написан наскоро?
- Компактдискът ще види бял свят, но ми се иска да помоля за малко търпение. Имаме проблеми от техническо естество. Той съдържа поп-фолк. Моето мнение е, че има добра или лоша музика. Текстово и музикално нашият диск ще се различава от досега предлаганите на пазара.
Имам амбиция споменатите по-горе заглавия да бъдат показани извън Кърджали - не уточнявам къде. Тук ще вметна моята благодарност на всички, които спомогнаха за осъществяването на двата проекта. На закрития вече симфоничен оркестър, мъжкия хор в оперетата, танцовия ансамбъл с Петър Филипов. Без тях нямаше да се получи нищо.
С хората от моята среда - артисти, музиканти, режисьори, се разбирам с една дума. Но не мога да убедя другите, че само копането или печеленето на пари заслужават уважение. Не бих искала да ни имат за "Аху-иху". В този живот всяко нещо си има място.
- От културните институти в града Домът на културата, където работиш, получи най-голямата секира при скорошните реформи. Ти имаш ли коментар по този въпрос?
- Ние по начало работим при едни ненормални условия - с много малко хора и малко пари. Досега съумявахме да правим постановки, концерти. Попълваме тая ниша, наречена музикално-сценично изкуство. Сега се появява една голяма питанка. Вече няма да можем да правим нищо класическо. Липсата на симфоничен оркестър вече ни лишава от постановки като "Царицата на чардаша".
Домът на културата задоволява три основни момента в живота ни - музикално-сценична и концертна дейност, фолклор и школата по изкуствата, която дава начална подготовка на подрастващите. Тези хора, които бяха обхванати в тези дейности, покриваха необходимостите на града ни. И ако тези неща не съществуват, много се страхувам за бъдещия манталитет на кърджалиеца. Хората, които работят в Дома като щат, са твърде малко, но около тях се обединява население от всички възрасти. Това, че те се обединяват от морална гледна точка, сама по себе си е културна политика. Въвеждаме хората в едни много хубави качества, наречени критерии и дисциплина. Естетическата страна е удовлетворението. Но отсега нататък се страхувам, че пейките в градинките ще се превърнат в боцкарници за наркомани. Пътят към отчаянието е много къс и кратък. Ако това е целта на програмите, които се изпълняват стриктно напоследък - толкова по-жалко за нас.
- Освен планове, които, надявам се, все още имаш, какво те крепи в този град? Не ми отговаряй само с една дума?
- Отговорът на този въпрос може да се потърси в по-горните редове. Човек не може да определи бъдещето си. Не знам точно какво ме крепи. Живея си живота с Кърджали- съдбата ми е определила такава взаимност. Не искам да кажа нещо по-умно.
Родопите като път и граница
Родопите като път и граница
Предварителни бележки към книга със същото заглавие
Евгения ИВАНОВА
Родопите представляват граница в много отношения: географско /надморска височина, релеф, климат, почви, води, подземни богатства/, политическо /граница между държави/, административно /граница между области, окръзи, общини/, етническо. Тук ще имам предвид не границата по линията изток-запад, която минава през самата планина, за да я раздели на българска и гръцка, и която е граница само в това политическо отношение, а границата по линията север-юг, която разделя планината на източна /ниска/ и западна /висока/. Именно тази граница може да се мисли в измеренията на поливариантността, изброени по-горе.
Границата: с. Тополово - Тополовски проход - Сини връх - масив Каракулас - водослив Давидковска река /р. Арда - р.Арда - превал Даладжа - вр. Алада -Друмът - р. Върбица - пр. Маказа.
Родопите са просечени от множество пътища във всички посоки /за разлика, например, от Стара планина, пътищата през която се определят единствено от проходите/.
Родопите са проходна планина. Вероятно, това е една от причините за гъстата й населеност през всички исторически епохи. Тук ще имам предвид един от тези пътища, познат от много исторически епохи, утъпкан от много кервани и армии, познат като Друма, Римския път, Керванския път, Пътят. Това е пътят Пловдив - Гюмюрджина, който свързва Горнотракийската низина с Беломорска Тракия и представлява важно разклонение на Виа Игнация. На много места Пътят съвпада с Границата.
Пътят: Пловдив - Асеновград - с. Тополово - Тополовски проход - местност Ин кая - /с. Три могили/ - вр. Чиляка - /с. Безводно/ - мах. Гоганлар - превал Урумгедик - мах. Бозва - с. Сполука - вр. Яйла /с. Русалско/ - мах. Песнопой - с. Любино - с. Латинка - Дяволски мост - с. Дядовци - гр. Ардино - курорт Белите брези - превал Даладжа - Хисаркале - вр. Алада /с. Гърбище/ - Друмът - мах. Тикла - вр. Ветреник - Хубчов баир - с. Превала - крепостта Устра - с. Устрен - с. Ридино - с. Старово - с. Хаджийско - мах. Загоричане - местн. Папазлък - р. Върбица - с. Фотиново - с. Крилатица - с. Домище - пр. Маказа - Гюмюрджина.
Географската граница
Въпросът за дяловете на Родопите се поставя като спорен още в началото на научните изследвания за тяхната география. Например, Иширков и Радев смятат, че дяловете са три - Западен, Централен и Източен - с граници Въча и Арда. Батаклиев посочва само Западен и Източен с граница масива на Перелик. Според Яранов, те са също два, но границата тръгва от Тополовския проход. В днешната наука още се спори по този въпрос.
Приемам тезата за двата дяла, защото - дори само от географска гледна точка - планината е отчетливо разделена именно на Западен /Висок/ и Източен /Нисък/ дял. Между Западните и Централните Родопи няма особена разлика. Напротив - границата, която очертах по-горе, маркира сякаш две коренно различни планини. Неслучайно преобладаващата част от населението на Източните Родопи не мисли за себе си като за родопчани и най-често ограничава Родопите до Смолянско.
Разликата в надморската височина /не само на най-високите коти, но и на селищата/ между двата дяла се движи около 500 м, за да надхвърли понякога 1000. От тази разлика произтичат голяма част от останалите: в климата, флората, фауната. Релефът е видимо различен. Има места, където долът на някоя неизвестна за повечето хора рекичка разделя западния заоблен и горист склон от източния гол и скалист масив. Границата е най-осезателна през пролетта, когато цъфтят овошките. Всеки, който пътува по пътя между Смолян и Кърджали, може да я усети с един поглед: До Ардино дърветата са голи, все още зимни. На изток от него - потънали в цвят. Различната география на двата дяла определя и различния им поминък. Независимо от урбанизацията /твърде слабо и най-често с отрицателен ефект засегнала Родопите/, традиционните селски поминъци продължават да са водещи в планината. Това твърдение е валидно и за двата дяла, но самите поминъци съществено се различават. Докато в Западния дял се изхранват предимно от дърводобив, отглеждане на фасул и картофи и животновъдство, в Източния основната култура е тютюнът, както и бубарството и овощарството - за най-източните райони. Общото са мините, но те западат като поминък и в двата дяла.
Направих този географски преглед, защото той - макар незабележимо от пръв поглед - има съвсем пряко отношение към основната тема на това експозе - етническата граница. /С другите два аспекта на границата - политическата и административната - няма да се занимавам тук, защото по линията север-юг няма политическа граница, а административната е следствие от етническата/.
Етническата граница
Тя е толкова отчетливо очертана /"като една стена" - казват някои информатори/, че е дала повод за множество "обяснения" от легендарен характер. Най-популярното от тях е свързано с понятието "емир", което - освен лично име и благородническа титла - означава и "заповед". В турските имена на доста села и махали /обикновено това са последните турски села/, разположени по границата, фигурира думата "емир". Тя се свързва със заповедта да се спре клането и да започне потурчването, дадена на завоевателите още при завземането на Родопите. В селата, завладени преди "емира" /на изток от границата/ мъжкото население било изклано, а завоевателите се оженили за местните жени. В следващите /западните/ села вече не колели, а потурчвали. И до ден днешен в някои от граничните турски или смесени села етническата диференциация върви по полов признак - мъжете са турци, жените - помакини. Действителните основания за тази диференциация ще анализирам по-късно. Тъй като и от двете страни на границата населението е мюсюлманско, религията не може да служи като разграничителен белег. Има и твърде много съвпадения /трудно е да се определи дали те са повече от несъвпаденията/ и в обичайната система. Разграничителните белези са топонимията, легендарният пласт, съмосъзнанието, отношението към другите и преди всичко езикът. В източните села говорят турски, топонимията е турска и се осъзнават като турци. В западните села говорят български, топонимията е българска и се осъзнават като българи /или българомохамедани, или помаци, или ахряни и т.н., но не като турци/. Твърде разнообразно е отношението и най-вече назоваването на двете групи помежду им.
Съвсем естествено беше да започна изследването си с въпроса за заселването на селата - кога, откъде, по каква причина. Единствените документи, с които досега разполагам /новопостъпилите документи от турските архиви все още не са разчетени и преведени/, са джизие регистрите от първата половина на 17 век. В тях се споменават повечето от интересуващите ни български села и три от /сега/ турските: Каба ач /Дебеляново/, Юч тепе /Три могили/ и Сусус /Безводно/. Това, че в първата половина на 17 век в тези села е живяло християнско население, не означава непременно ислямизация. Възможно е християнското население /приело или не по-късно исляма/ да се е изселило и на негово място да са дошли турци /например юрушки оджаци, какъвто е случаят с доста от тези погранични села/. За съжаление, повечето гробища са разрушени и ликвидирани от старателните възродители, та успях само в Безводно да датирам няколко надгробни паметника. Най-старите бяха от втората половина на 18 в. Така - що се отнася до документалния пласт в изследването - между средата на 17 и средата на 18 век се получава празнина откъм население /било то българско или турско/.
С легендарния пласт е още по-трудно. Никъде /това е естествено/ няма памет за време на заселването. Тук няма да обсъждам митичните числа 900, 700, 300 години - те са аналогични навсякъде. На въпроса "откъде? " също не получих много отговори. Онези, които "знаеха", могат да се разпределят така: "Винаги сме били тук" / характерно за повечето от българските села/, "Дошли сме от... " - споменава се съседно село /характерно и за двете групи/ и "Дошли сме от Коня" / само за турските села/. Вариантът "Коня" /най-вероятно/ идва от пежоратива "койнари" - това е един от етнонимите, с които българското население от западните села определя турските си съседи. "Койнари" идва не от град Коня - столица на селджуките и крепост на исляма, както се ласкаят самите турци, а от "коюн" - овца. "Койнари" означава "овчари" - друго название на юруците. Някои от информаторите /по-интелигентните/ сами посочваха тази причина за назоваването.
Най-разнообразни отговори получих на въпроса за причините за заселването /разбира се, става дума само за онези села, преселени от... - съседно село/. По правило заселването е ставало отдолу нагоре, по правило - заради бягство от нещо. /По-късно ще видим, че бягството като причина за заселване е влязло дори в топонимията/. Най-честата причина за бягство е "от болест" - преди всичко чума, това е причина за заселването и на голяма част от високите села в целите Родопи. Други причини са "от преследване" /има се предвид, макар и недоизказано, преследване от закона/ "от разбойници", "от крамола", "от данъци". Нито една от причините не е етнически или конфесионално мотивирана и не помага да се разграничат заселниците по тези признаци. Помага обаче на хипотезата, че заселването или бягството просто нямат етническа или конфесионална мотивация.
Доста по-сигурен белег за етническа диференциация от заселването, документите за което са оскъдни, а паметта - загубена, е отношението към другите. То личи отчетливо и до ден днешен във всички изследвани села.
Българите мюсюлмани от западната страна на границата наричат турците от източната - читаци. Думата има твърде много значения, които варират от етноним /с доста неясно съдържание/ до родов белег. Тъй като "турчин" е късно понятие /след Кемалистката революция/, а "османец" е забравено след разпада на империята /пък и по нейно време е употребявано предимно за висшестоящите, каквито не са се намирали много по споменатите села/, "читак" остава общият етноним за турците - както по границата, така и по-нататък - в Кърджалийско и Момчилградско. Етимологията на понятието се извежда от "чит ак" - "плетен бял" - което се свързва с белите комини по къщите /съществуващи предимно в българските села/ или със заплетения им произход. Многото ми усилия да открия у българите мюсюлмани различни етноними за турците от Ардинско /границата/ и онези от Кърджалийско и Момчилградско останаха напразни. Всички са читаци или койнари = овчари = на нисшестоящи. За висшестоящите думата е не "османци", а "генерали". С "генерали" често се удостояват "обитателите" на тюрбетата - може би единствените висшестоящи, мяркали се по тези земи. Тъй като регионът е сунитски и "обитателите" на тюрбетата се предполага да са действително съществуващи лица - "генерали" или "ефенди" - те доста по-рядко биват "евлии", какъвто е случаят по-на изток.
Затова пък самите турци от Ардинско се осъзнават като "по-турци" от онези на изток, за които се намеква, че имат силен къзълбашки примес. Когато става дума за "онези на изток" = "онези долу", думата "турци" е натоварена конфесионално, защото когато става дума за "онези на запад" = "онези горе", те може да са и "по-мюсюлмани" от "онези долу", но пък са ахряни. Нарочно приведох този, само на пръв поглед, доста объркан цитат, за да очертая напълно неразбираемата за външния човек, а всъщност доста подредена система на етноконфесионални ценности. За турците /все пак, не всички - къзълбаши/ от Кърджалийско и Момчилградско сънародниците им от Ардинско /съществува и вътрешна диференциация, по райони и даже по села, с която тук няма да се занимавам/ са "мешани". Макар и рядко, се случва да ги наричат помаци и ахряни. За да спестя изброяването на районите и селата, ще кажа само, че вариантността на етнонимите турци/помаци се движи от изток на запад - колкото по- на запад са турците, толкова по-биват наричани помаци, докато се стигне до интересуващата ни граница, отвъд която живеят истинските помаци. Тях турците наричат помаци или ахряни. По граничната линия турци/помаци има един феномен, на който не мога да не се спра, поне накратко. Става дума за двойките села, чиито селищни имена представляват етноними: Тюрк юрпек /Латинка/ Ахрян юрпек /Гълъбово/, Ахрен Балаклъ дере /Рибин дол/, Читак Балаклъ дере /Рибарка/, Ахрен Ериджек /Тюрк Ериджек /две махали на сегашното с. Ахрянсско/. Тези двойни имена винаги /и сега/ са предизвиквали такова объркване у външния човек, дори специалист, та през 1942 г. се стига дотам Географският институт да прави официално запитване има ли Горни и Долни Рибин дол. От кметството му отговарят, че няма, че турското с. Рибарка принадлежи към кметство Две тополи /доста отдалечено, затова пък турско/, а долната махала на Рибин дол е също населена с турци, но си принадлежи към Рибин дол. За информаторите турци двете села се казваха дере /Рибин дол/ и Читак дере /Рибарка/. В привидната бъркотия също има подредба: селата с "тюрк" и "читак" са винаги по-ниско и по-на изток от селата с "ахрен". Положих огромни усилия да намеря причините за еднаквостта на имената /различието беше ясно/. Всички информатори /без никакво изключение/ упорито настояваха на различието и ми обясняваха защо е "тюрк" или "ахрян", а не защо е, например "юрпек" /Букв. превод - треперене , настръхване/. С доста мъка успях да се добера до "обяснението" на самата дума - от "юрии" - бягащи тълпи, но не и до някакво обяснение защо две села, населени с различно по етнически признак население, носят едно и също име. "Бягали са от нещо - казват информаторите - бягали са и турците, бягали са и ахрените". Както вече посочих, бягството няма етноконфесионална мотивация, то винаги е животоспасяващо. Хората най-напред са мислили за физическото си оцеляване, а чак след това са се оглеждали кой е "тюрк" или "ахрен". Или ги е оглеждал друг. Отвън. И така: от двете страни на границата се очертават три пояса: западен /български/, източен /турски/ и тънък граничен пояс, населен едновременно с българи, турци и "мешани".
"Мешаните" биват два вида: "мешани" села с отделни български и турски махали и "мешани" хора. Докато с "мешаните" села въпросът е ясен, колкото и административно объркан да изглежда /когато тази или онази махала е придадена към този или онзи център не в зависимост от разстоянието до него, а в зависимост от етническата принадлежност на населението/, то въпросът с "мешаните" хора е доста по-сложен. "Мешаните" хора произлизат от "мешаните" бракове и дотук няма нищо сложно - смесени бракове има в цял свят. Сложното настъпва, когато - в резултат от смесените бракове - се получава етническо разделение по полов признак - мъжете биват турци, жените - помакини и така поколения наред. Получава се нещо като с етническата принадлежност на Османската династия - султаните все се раждат от жени чужденки и все са най-османци сред османците. Мъжете от Три могили, примерно, не са султани, но тяхната полово-етническа принадлежност има подобни мотиви - не етнически, а политически или икономически, т.е. утилитарни. Обяснението е поразително просто: Подобна "полова" етническа принадлежност се наблюдава във високите турски села, които по принцип са рядкост. Жителите на тези села имат много по-голяма склонност към миграция в полето, отколкото съседите им българи. "Долу" /предимно Асеновград и селата наоколо/ отдавна има огромни турски колонии. Момичетата от "горните" турски села на-често се женят "долу". Момчетата остават, защото през ум не им минава да станат "приведени зетьове", а къщата се прави с пари. Така в "горните" села се получава драстично увеличение на старите ергени или се вземат момичета от съседните български села. Постепенно това става традиция. И тъй като в исляма е важно мъжкото начало, мъжете, родени от поколения помакини, си остават турци /като султаните/, а майките им - помакини. За етническата принадлежност на сестрите просто не се говори. Иначе смесени бракове, по принцип редки, има и в обратно съотношение - мъжът българин, жената туркиня. В брачните регистри, по правило, се записва действителната народност на съпруга и съпругата. Единични са случаите, когато съпругата приема народността на съпруга - това се случва главно, когато съпругът е турчин. Много от тези жени, за които се знае, че са българки, говорят турски и "не знаят" български.
Регистрите по гражданското състояние са доста прецизни в графата "народност". Много точно са разграничени жителите на българските и на турските села. Там народността се отбелязва като "българин" и "турчин" /случаите с народност "помак" или "българомохамеданин" няма да разглеждам тук, защото те изискват обширен и детайлен анализ/. Прецизността е запазена и при всички "възродителни" процеси, с изключение на последния. Дори, когато - през 1934 г. - става промяна на всички селищни имена, имената на селата, населени с българи, са сменени през месец септември, а на селата, населени с турци - през месец декември. Това се случва в границите на една и съща община. "Възродителните" процеси през буржоазния период са изключително прецизни - има множество окръжни, в които се забранява смяната на имената на турците, като изрично се упоменават и селата - това се случва и през 1912, и през 1942. Следващият трийсетгодишен цикъл /вече по социалистическо време/ е също прецизен - до 1972 г. са сменени само имената на българите мюсюлмани. Бъркотията започва оттам нататък. Вероятно, опиянена от успеха с българите мюсюлмани, властта решава да премине към турците. Но към бъркотията отново се пристъпва в някакъв ред: Най-напред се вземат решение, че на територията на Смолянски окръг няма турци. Така, през 1975 г. биват преименувани турците от селата Борино, Гьоврен и Грохотно /Девинско/ - единствени сред плътно населен с българи мюсюлмани район - и турците от интересуващите ни гранични села, които попадат в окръг Смолян: Рибарка, Две тополи, Малко Крушево, Сливка, Дебеляново... След това се взема решение за преименуването на останалите гранични села, които - поради близостта си до "помаклъка" и смесените си бракове - ще се поддадат по-лесно. Така, през 1982 г. са преименувани Три могили, Безводно и други ардински села. Докато - вече през 1984 г. акцията обхваща всички турци в България. Вижда се, че "възродителният процес" съвсем не е спонтанен акт, хрумнал в нечие шизофренно въображение, а наистина процес - обмислен, последователен и дълъг. Спекулациите с произхода и самосъзнанието на това население са и вероятно ще бъдат подробно описвани, защото продължават и до ден днешен. Те са се развихряли и ще се развихрят при всяка следваща икономическа криза и всеки следващи избори. А икономически кризи и избори наспорил Бог... Тук няма да се занимавам със спекулациите - едно поради липса на място и друго - за да не бъда упрекната в лично отношение. Твърде много съм била /и вероятно ще бъда/ забърквана в тези спекулации.
Ще кажа само, че спекулациите не произлизат от объркване и неосведоменост на онези, които ги развихрят. Напротив - всички управляващи във всички времена са били доста наясно с етническата карта на България. И доста често са я разигравали.
Пътят като Граница и Границата като Път
Както вече е станало ясно от по-горното очертаване на Границата и Пътя и от досегашното изложение, Пътят и Границата почти изцяло съвпадат. Пътят минава през последните турски села, оттатък него почти няма такива. Много от тези села са възникнали и дълго време са били крайпътни станции с ханища, одаи, месчити и други култови места за пътниците. Много от тези села са възникнали и дълго време са изхранвали и са били изхранвани от пътниците. Възникнали са не по време на османското завоевание, с някакъв "емир", а много по-късно и - което е най-важно - постепенно. Колонизацията, както и ислямизацията на планината е ставала постепенно - не по етнически или конфесионални съображения, а по утилитарни. Турците - колонизатори /най-често - юруци/ са идвали по пътя и са оставали близо до него. Не са отивали по-нататък, защото планината била по-висока, по-недостъпна, по-студена, въобще - различна. Когато попитах за пътя до Безводно, ми отговориха: "Не можеш да го сбъркаш. То е последното. Нататък е Канада". В "Канада" живеят хората от Рибин дол /Ахрен и Читак/, от Загражден, Планинско, Хамбар и Вълчан дол и т.н. - все села с българи мюсюлмани. Те може би предпочитали да живеят в "Канада" - нали винаги били живели там. Най-много да се премествали от малко по-ниското в малко по-високото, бягайки от нещо. Не непременно от турците. Защото турците, както видяхме, също бягали - от болести, от разбойници, от данъци.
Онази "стена", "черта" /по думите на информаторите/, онази Граница между българи и турци, така отчетливо очертана и така поразително съвпадаща с Пътя, не е очертана изведнъж, когато "българите се изправили като стена да спрат нашествениците" /едно от възможните обяснения на информатор-учител по история от Загражден/. Не е очертана със султанска заповед или с "изтикване на българите във високите, неплодородни части на планината". Очертана е от самата планина, от природните й особености и от поминъците, характерни за тези особености. Очертана е и от Пътя, без който колонизацията би била значително затруднена.
Сега Пътят не се използва. До западните села се стига през Смолян, до източните - през Кърджали. Случва се да пътуваш сто и повече километра между две села, отстоящи едно от друго на два часа път пеша. Защото са в различни общини, окръзи, области. Административната граница, очертана почти изцяло по етническата, очевидно е била очертана именно с тази цел - да се затрудни комуникацията. И тя очевидно е затруднена, защото след 50-те години смесените бракове между села, попаднали вече в различни териториално-административни единици, намаляват.
В някои случаи обаче Пътят все още се използва: за търговия /главно на добитък/ и най-вече за гостуване по време на празници. Селските майета /годишен празник на селото и на неговия светец - там, където има такъв/, провеждани главно през лятото, събират приятели и роднини не само от далечните селища /и от Турция, Европа, Америка/, но и от близките. Съседите /често от другата етническа група/ пристигат пеша или с коне и мулета - по Пътя.
Така Пътят - в миналото универсално средство за пропускливост между двете етнически зони, за размиване на Границата - както в областта на бита, така и в областта на сакралното - днес продължава, макар в много по-малка степен, да изпълнява функцията си на пропуск най-вече към общата сакралност. Функцията на един голям комшулук.
Забележка: В момента мога да нарека до известна степен завършен първият етап от изследването - селата от северната част /от Тополово до Дяволски мост/. Докладът ми се базира предимно върху тях.
Свиневъдството в Кърджали изпадна в колапс
Не помним по-лоша година от 1999, твърдят животновъди от Кърджали, ще махат добитъка
Свиневъдството в Кърджали изпадна в колапс
За дванадесет години прасетата в общината намаляха 14 пъти
Валери КОВАЧЕВ
Не помним по-лоша година от 1999, оплакват се животновъди от Кърджали и крайградските села. Изкупните цени на месото и млякото са ниски. Не можем да си покрием разходите за фуражите. Ако до есента не се раздвижи пазарът, ще ликвидираме животните, заканват се те.
Последните данни от преброяването на животните в община Кърджали, приключило преди няколко дни, сочат, че през 1998 и 1999 г. се наблюдава тенденция за запазване броя на добитъка в частните стопанства. Към 1 януари т.г. в общината е имало 8786 говеда, при 8762 за миналата година. Между тях по-висок е делът на кравите. Отглеждането на телета на този етап е неизгодно, заради смешните цени, които предлагат кланиците и месарите. Лек ръст има и при птиците, които в момента са 84 388, както и при овцете, които наброяват 11 618.
Намаляват козите, известни сред селяните като бедняшки кравички, заради по-лесното им отглеждане. Изхранването им излиза по-евтино. Сега козите са 2711, със 114 по-малко в сравнение със същия период за миналата година. Като пикова за козевъдството може да се приеме 1992 г., когато само козите-майки са били 4415. Обяснението е със заформящите се тогава социални и пазарни трусове, несигурността за хляба и търсенето на по-лек поминък. През 1988 г. общо козите са били 1840.
Оредяването на козите през последната година се свързва с ограничената паша за тях. Без пастир в горските насаждения не могат да се пуснат, защото нанасят поражения по младите дръвчета. Лесничействата са безпощадни към нарушителите. Няколко пъти в селскостопанския отдел на общината са постъпвали молби от стопани за разрешаването на спорове, засягащи осигуряването на пасища за козите.
Колапсът в свиневъдството продължава. Преброяването показва, че по селата в общината има едва 429 свине. Не може да се твърди, че упадъкът се дължи само на религиозни мотиви. Бич за отрасъла са ниските изкупни цени на месото живо тегло. Към края на декември килото се купуваше по 1.20 лв. от месопреработвателните предприятия. До 1989 г. основни производители на свинско месо бяха помощните стопанства към големите заводи и текезесетата, които вече са ликвидирани. Статистиката сочи, че за 12 години овцете в община Кърджали са намалели близо четири пъти, а прасетата 14 пъти. Говедата за същия период са паднали с 4000.
Брой на животните в община Кърджали вид 1988 г. 2000 г. говеда 12 080 8786 овце 43 404 11 618 свине 14 510 429 птици 95 140 84 388 кози 1840 2711
Смяна на старите документи
Смяна на старите документи
Разясняват в Черноочене как се вадят новите лични паспорти
Иван МИТЕВ
Началникът на териториалното звено "Документи за самоличност" към РДВР-Кърджали Станко Станков се срещна вчера с кметове, секретари на кметства и служители от общинския отдел "ГРАО" в Черноочене. На срещата бяха дискутирани проблемите, които могат да възникнат при работата за смяна на документите за самоличност и начините за отстраняването им. Процедурата по издаването на новите документи е значително опростена от началото на тази година.
Отпада заверката на заявлението, което подава лицето от кметството. Ще се заверява единствено заявлението за постоянния адрес, за да се избягнат несъществуващи адреси. В графата предишни имена няма да се вписват насилствено наложените по време на възродителния процес български имена. В нея ще бъдат упоменавани променените със съдебно решение имена, както и тези преди брака.
Кметовете са тези, които трябва да регулират потока от хора, насочващи се към РДВР-Кърджали за смяна на документите, заяви Станко Станков. Това ще гарантира нормалната работа на служителите в отдела. Досега не сме върнали никого, работим максимално прецизно, уточни той.
От началото на кампанията за смяната на документите за самоличност до края на миналата година 346 души от община Черноочене се подали заявление за нови документи. Повечето от тях са младежи, на които предстои пътуване в чужбина, информираха от общински отдел "ГРАО". Почти всички са пожелали услугата им да бъде извършена експресно.
83 е броят на пожелалите да подновят документите си за десетте дни на тази година.
Като основен проблем при работата засега се очертава липсата на актуализация в базата от данни адресна регистрация в кметствата, сочи досегашният опит на заетите в кампанията.
Учителите в Припек се вдигат на стачка
Гимназията в джебелско село лишена от финансова самостоятелност
Учителите в Припек се вдигат на стачка
СОУ "П. Хилендарски" от години било трън в очите на общинската администрация
Елеонора АТАНАСОВА
От днес учителският колектив на СОУ "Паисий Хилендарски" в село Припек започва символична стачка. Причината е немотивираното решение на ОбС в Джебел да ликвидира финансовата самостоятелност на школото. Изпратените протестни декларации до различните инстанции, включително и до областния управител на Кърджали, досега нямат резултат. Никой не взема отношение, казва директорът на гимназията Филип Хитов. Стачката ще премине в ефективна, ако по-скоро не се намери приемливо решение на "абсурдното" според учителите общинско решение. Изпълнението му означава за всеки изразходван лев, подписване на заповед или други административни дела да се ходи в Джебел. Това ще наруши учебния процес, защото занятията в гимназията са поне по 7 часа, твърдят протестиращите. Общинският център е най-малко на половин час път, а и учителите не разполагат със служебни коли, казват те.
За да не се ощетяват обучаващите се в гимназията над 150 деца, учителите ще продължат да преподават уроците, но ще влизат в час с бели ленти на ръката с надпис "Стачка". Склонни сме на преговори и на отстъпки, но в разумни граници, каза директорът Филип Хитов. Според учители СОУ "П. Хилендарски" в Припек от години е "трън в очите" на общинската администрация в Джебел, управлявана от ДПС.
На общинарите много им се виждат три гимназии в района, а най-лесно е да "орежат" тази в Припек, смятат те. Отрицателното отношение на управата от години се усещало. Това може би е и мотивът за приетото "неадекватно" решение на ОбС, предполагат в припекската гимназия.
