Звезда на българската музика на кърджалийска сцена
Честваме 40 г. творчество на проф. Елисавета Казакова
Звезда на българската музика на кърджалийска сцена
Орлина ВЕЛЧЕВА
Вече няколко години по всеизвестни причини на кърджалийската музикална сцена не е гостувал известен български изпълнител. Тази културно-музикална суша ще прекъсне на 22 ноември с концерта на изтъкнатата българска цигуларка доц. Елисавета Казакова в съпровод на симфоничния оркестър в Кърджали. С тази изява отбелязваме 40 години активна концертна дейност на изпълнителката, която едва 11-годишна стъпва сигурно на концертния подиум като солистка на Държавната филхармония в нейния роден град Пловдив. Под диригентството на маестро Добрин Петков тя изпълнява Концерт за цигулка и оркестър "Аделаида" от Моцарт, а след това концертите на Брух и Менделсон.
Своята музикална дарба Казакова развива в Пловдивското музикално училище при известния педагог Петър Станчев. По-късно учи в Държавната музикална академия при проф. Георги Бадев и специализира при проф. Петър Христосков.
Силен тласък в творческото израстване на Казакова е участието й на големия Международен конкурс за цигулари "Тибор Варга" - Швейцария през 1973 г., където става лауреат и носител на III награда /I награда не е присъдена/. Журито я оценява като един от най-големите таланти и й присъжда специалната награда на конкурса. Швейцарската преса не пести суперлативите си за нейното изкуство и я определя като "абсолютно блестяща и смайваща".
1977 г. донася на Елисавета Казакова I награда и лауреатско звание от изключително престижния конкурс "Маркнойкирхен" - Германия. А след успешна специализация в Париж на нея се пада честта да изнесе заключителния концерт на Международния фестивал "Музикален май" в Бордо.
В Швейцария, Германия и Франция бъгарската цигуларка и до днес концертира активно. С голям успех тя представя родното цигулково изпълнителско изкуство и в останалите европейски държави - Унгария, Австрия, Холандия, Полша и др. Работата й като концертиращ артист включва и богата звукозаписна дейност. Радията Женева, Лайпциг, Париж, Франкфурт и, разбира се, Радио София и Балкантон, записват и излъчват множество от нейните интерпретации.
Изпълнител с ярка индивидуалност, с изключителна багрова палитра и подчертан личен почерк, притежаващ качества на артист от най-висок ранг. Така в голяма степен звучат рецензиите за Елисавета Казакова.
Българската музикална критика също оценява достойно заслугите й, причислявайки я към най-големите наши цигулари.
В огромния си репертоар, включващ автори от всички епохи, особено важно място заемат българските произведения, които тя не пропуска да популяризира извън пределите на страната.
Едновременно с концертните си изяви Казакова се занимава и с преподавателска дейност в Държавната музикална академия - София, където понастоящем е доцент. Води майсторски класове у нас и в чужбина. За съжаление или радост повечето от студентите й работят извън България.
Сериозно предизвикателство е изпълнението на три Моцартови концерта в една вечер и особено на най-популярните. Нужна е не само голяма физическа и емоционална издръжливост, но и непрекъсната творческа активност. На пръсти се броят изпълнителите, които дръзват да си поставят подобни художествени задачи.
Кърджалийци има какво да чуят на 22 ноември. В близките кой знае колко години може да нямаме друга такава възможност.
Театър
Театър
Поемата "Лазарица"
Иванко МАРИНОВ
Трудно, трудно отидох да гледам този моноспектакъл. В него трябваше да приема поне най-малко две предизвикателства - дипломната режисура на Гълъб Бочуков и дочаканата голяма, надявах се, роля на Петър Мастагарков. Пък може и нарочно да съм поизчаквал спектакълът да поизстине, да се понамести - нали, общо взето, не ходя на премиери... Изслушвах впрочем, без да коментирам, мои приятели и колеги, които вече го били гледали. Някои се и поразплаквали. Жени, би казал Радичков... И ето, гледах и аз неговата, на Радичков, "Лазарица" в ДТ "Димитър Димов" - Кърджали. Преди спектакъла се поразходих из полумрака на празната, загадъчна сцена, поседнах на един от столовете. Защото и местата на зрителите бяха на сцената. Беше тихо и прекрасно, бих казал, ако не смятаме ръждивото бръмчене на два трифазови калорифера, включени за да пречупят поне малко студения въздух на сцената.
Да, гледах. Гледах сценографията на Иван Карев. Дървото ми напомни за Кръста, за мачта, баскетболен кош... От текста на пиесата вече знаех за препратките към Райското дърво, бесилото... Плашилото.
По едно време се улових, че повтарям сценичния унес на начинаещия драматург Максудов от театралния роман на Михаил Афанасиевич Булгаков, че повтарям неговите, на Максудов, фантазии пред Златния кон на угасената камерна сцена на МХАТ. И си излязох, без така и да разбера от какъв дзвер е опънатата на сцената кожа?!... Във всеки случай кожата беше много "радичковска" - и сигурно беше на Кучето. И - във всеки случай - ако чак толкова ми беше изтрябвало да съм наясно със "зрителния образ" на спектакъла! - ето на, имах го, после ще питам режисьора.
Излязох си, както казах. На сцената остана само още празното око на вече монтираната видеокамера на Кирил Пецев.
Сред зрителите съм.
Спектакълът започва с мажорна нота, с тъпана, напомнящ шекспировите литаври от "Хенрих IV", раздумквани от голи до кръста юнаци от двете страни на сцената. При днешния студ на сцената - бррр! - не ги виждам... Петър Мастагарков - Лазар - е бос като нестинар. Много ясно, нали Кучето му е оръфало цървулите. Пък и с цървули от необработена, сурова свинска кожа трудно се лази по дърветата, да ви кажа. Така че всичко е точно. Макар и студено, както може да бъде студено само на сцена... Петър Мастагарков - Лазар - започва и той на висока нотка:
"Проклето куче! Умряла чучулига ли изяде..."
Тази "висока летва" още от първата реплика ме кара да бъда нащрек за по-нататък, но по-нататък се оказва, че това не е върхът в регистъра на актьора - и слава богу. Иначе напъваш се, не напъваш... "Ами ако не улуча и проклетият пес скъса синджира!"
Лазар няма как да не улучи. Той сто на сто като автора си обича, познава и владее оръжието. Той сто на сто от сто крачки може да улучи зеницата на което си иска око на своя верен, но уви, май побеснял пес! А че не улучва, това е защото стреля във въздуха и дори замижава, за всеки случай... Ето ви една от възловите находки на спектакъла.
Пушката е захвърлена едва после, след халостния изстрел. На, куче - да се задавиш дано!
Пушката на Вукадинов... Тоя Вукадинов е много, много любопитен тип. Интересен, искаме да кажем. Него никакъв го няма като Бекетовия Годо, но в същото време постоянно се навърта наоколо като не особено симпатичен коректив на основния персонаж - и Лазар всеки път ни го поднася душевно щедро, по съседски ясно и просто - къде с укор, къде със снизходителна ирония... Още един стопроцентов Радичков! Още едно точно задочно попадение.
Пък и Лазар! Абе уж е насилствено въдворен на дървото, залита, хързулва се, тормозейки болния крак, а постепенно така се сраства с... предлагаемите обстоятелства, че изглежда не да се е качил от зор-заман на дървото, а е израсъл там! То си е и така де, авторът не пропуска да спомене, че някога предците ни и те така там на дървото... И ти се приисква актьорът да понамекне за тия предци я с почесване с дясна ръка по дясна подмишница, я с гримаса някоя в стил макак резус.
Ето на какви изкушения е подложен вашият зрител, който иначе прекрасно познава рисковете на илюстрацията, ненужната илюстрация на словото с жест, предмет, звук или светлина!
Спектакълът има богата фонограма. Дори прекалено богата. Оценявайки кръга на изразните средства на Мастагарков, смятам, че той чудесно може да "изиграе" и сам доста от звуковите ефекти посредством простата и известна на всички сценични люде актьорска "оценка"... Включително лаенето, ръмженето, че и жалното квичене на Кучето. Нали на "надиграването" между човека и кучето е заложено толкова много в пиесата! И нали актьорското майсторство се гради и на етюдите с "показването" на куче, котка, на змия, ако щете... Така и така, съзнателно или актьорът по линията на мизансцена непрекъснато намеква за тях. И още - за рисковите изпълнения от добрата класика на цирка, включително и добрата стара клоунада... Изобщо - и постановчикът, и самотният лицедей на сценична площ три метра и половина /в цирка тя е тринадесет метра и половина арена!/ - и двамата непрекъснато се държат на ръба на опасната зона... И едновременно, не знам откъде и защо, но имам странната увереност, че нито актьорът от дървото, нито спектакълът от сцената могат да паднат... Но да не бързаме. На затъмнената сцена преди спектакъла си мислех и затова, че не може поне за миг да не мярна на сцената сянката на Григор Вачков... Това не става, макар че все пак го "мярнах" по време на самотния мъжки танц под думкането на тъпана. Но това беше от друга опера, не от "Лазарица", а от филма "Мъжки времена", на чардака на родопската къща. Тогава пък ми се привидя самотният мъжки танц на Петър Слабаков от филма "Смърт няма", така че... Това, което мога да твърдя със сигурност е, че на "тази "Лазарица" ясно долових тембъра на Апостол Карамитев! Беше един-два пъти и за много малко... Драматургичното платно на Радичков е изтъкано изключително "гъсто", ако ме разбирате какво искам да кажа. За него някои говорят като за нееднозначност, многоплановост, други - за совалката насам-натам... Аз го приемам като черга, тъкана твърдо, но с лека ръка и без отделяне на тая или оная шевица! Така, струва ми се, без значимост, доведена до многозначителност, играе и Мастагарков. Е, някъде не може без поне малко "натискане на педала"... За емиграцията например! Или обличането на плашилото... Човещина е. Особено под откритото звездно небе през кръговрата на сезоните, банално казано. ...
Да, отминава пролетта, минава лято, есен. То на сцената кажи-речи си е нон-стоп зима заради студа, макар ние зрителите да не я усещаме през цялото време... Но идва и "истинската" сценична Зима! След бурята и мълниите, след дъжда, подир мъглата - идва Зимата!
И това е някакъв кошмарен сън: от сцената, от мачтата, от кръста... изригва мерена реч!!!
"Ще трябва пак да прочета Радичков! " - успявам да помисля, макар да знам, че там такова нещо няма! Има, има всъщност, но при Омир, Шекспир, Пушкин... Но при Радичков?!
Има, оказва се, отсъдете сами:
"Виж ти, звънти! Звънти студено, но и в студеното най-нежна музика разнася! Ей, пес, излез от преспата, не чуваш ли как голото дърво кънти..."
Ами че това си е чиста проба поезия!
И са го усетили, почувствали, поставили постановчикът и актьорът - и словото връхлита лавинно, помита всякакви "акценти" по пътя си, всмуква ги в себе си! Не, това е поетичен шемет, друга дума няма... Тук не жена, любезна госпожа М. - тук и дървото би заплакало!
Дърво ли казах?! Не, стихии - това е вече кораб сред бушуващите вълни на словото - и човекът, вкопчен в мачтата, след миг ще изкрещи като моряка на Колумб: "Монте видео! " - виждам планина. Морякът Лазар... Дивякът!
И той ще има още сили за последно да изтрещи с тенекията: "Лум... лумммм!"
Топовният гърмеж, оповестяващ откриване на нови земи и нови художествени пространства.
После да слезе на земята, пак така бос, плувнал в пот.
Да постои в кръга на прожектора в бяла селска риза.
И да посочи с един жест режисьора, седнал сред зрителите. Гълъб Бочуков, висок млад човек. ...
Ще стисна ръце и на двамата. Моята ще е поизмръзнала, а на Мастагарков - Лазар - топла, та чак гореща... Църквата: Младите да влязат в храма
В неделя, 21 ноември, православието чества празника Въведение Богородично, тогава отбелязваме и деня на християнското семейство
Църквата: Младите да влязат в храма
Родителите трябва да възпитават децата си в моралните ценности на Христовото учение
Николай СТОЕВ
В неделя, 21 ноември, Православната църква чества празника Въведение на пресвета Богородица в храма. Този ден е и празник на християнското семейство и християнската младеж.
Въведение Богородично се празнува от IV-V век, когато са установени повечето Богородични и Господни празници.
По стар еврейски обичай всяко дете, след като навърши 7 години, се въвеждало в Ерусалимския храм, където се учело и възпитавало. Там децата оставали до навършване на пълнолетие.
Духовната всъщност на празника Въведение Богородично е, че всяко християнско семейство трябва да възпитава децата си в моралните ценности на християнското учение. Сам Исус Христос е благословил брака, като присъствал на сватбата в Кана Галилейска и там е извършил първото си чудо като превърнал водата във вино. Апостол Павел пише за семейството, че не е редно човек да разлъчва това, което Бог е съчетал. Вие, жени, покорявайте се на мъжете си, а вие, мъже, обичайте жените си така както Църквата се покорява на Христос и както Христос обича Църквата, пише апостол Павел.
Християнският брак е духовно тайнство, което освещава вложения от Бога закон за съвместен съпружески живот. Семейството и Църквата са две взаимно подпомагащи се средища за запазване на нравствеността, е християнското учение за брака.
