Може ли обаче едно споразумение между лидерите на политическите партии в Македония да успее, ако се възприема от самите македонци, като натрапено от Запада? А когато и албанците имат възражения срещу него? Защото АНО има свой собствен дневен ред:
"Велика Албания". Докато в същото време основни политически фигури в Македония, като премиерът Люпчо Георгиевски, се чувстват предадени от бившите си албански партньори.
Нима досегашните отстъпки пред албанските терористи са донесли нещо хубаво?
Историята на Македония след 60-те години е пълна с примери за неуспеха да се интегрират албанците в македонското общество.
Те просто не желаят тази интеграция!
През 1991 г. албанците в Р Македония бойкотираха референдума за независимост и преброяването на населението; през януари 1992 г. те проведоха собствен плебисцит за автономия.
После публично отхвърлиха резултатите от преброяването на населението, проведено през 1994 г., под международно наблюдение. (Според това преброяване албанците са 23 % от населението на Р Македония.)
Много албанци от Западна Македония се чувстват по-близки до Косово, отколкото до Р Македония. През 1968 и 1981 г. те изразиха солидарност с кървавите бунтове в Косово против Югославия, а между 1969 и 1989 г. неведнъж са заявявали исканията си за анексиране към автономно Косово. Македонски албанци посещаваха Университета в Прищина, където се свързваха с радикални маоистки студенти от Косово и Албания.
През 1992 г. албанците обявиха (след серия демонстрации в Струга) "Автономна република Илирия". Те често бяха обвинявани в незаконно строителство; изкупуване на недвижима собственост в Македония по занижени цени; масова имиграция от Косово и заселване на македонските села, изоставени от обитателите си; в етнически чистки на крайградските зони чрез сплашване на живеещите там македонци; в националистическа индоктринация под прикритието на религиозното обучение и в упражняване на натиск върху други мюсюлмани да се обявят за албанци.
Албанците от своя страна отдавна винят македонците в дискриминация срещу тях и в нарушаване на човешките им права.
Така че днешните събития в Македония имат дебело досие
До 1989 г. в македонската конституция пишеше, че Македония е държава на македонския народ, албанското и турското малцинства. После стана "национална държава на македонската нация".
Македонците бяха готови да запишат, че "Македония е държава на всички свои граждани", но албанците настояват да бъдат вписани, като "конституираща нация".
А според югославските конституции от 1946 и 1974 г. такива "конституиращи нации" имаха право на отделяне... Иде реч за конституционно гарантирано право на отделяне на македонските албанци, а не за равноправие!
Неслучайно македонците отхвърлят подобни текстове и формулировки.
Другото неприемливо за тях искане на албанците е по отношение на абсолютното им право на вето върху всички закони, които ги засягат. Това би федерализирало Републиката и би я превърнало в двунационална държава.
Ако албанските искания са част от подготовката за неизбежното разкъсване на Македония, или са породени от недоверие в добрата воля на македонците, последиците ще са различни.
Ако е първото, т.е. ако албанците са решили на всяка цена да се отделят от Македония, никаква намеса на НАТО не ще може да предотврати една жестока общобалканска война, смята икономическият съветник на македонското правителство Сам Вакнин. (Той е автор на книгата "След дъжда: Как Западът изгуби Изтока? " и е редовен автор на "Сентръл Юропиън ривю"). Според Вакнин, диалогът за Македония е неискрен (02.07.2001 г.). Ако причината е недоверието на албанците в доброжелателността на македонците, то международният мониторинг (за прилагането на евентуално споразумение) ще трябва да извърви дълъг път до снемане на албанските страхове.
Според мен обаче, най-вероятно е да са налице и двете съображения.
Павел Биков (сп. "Експерт" от 9 юни т.г.) твърди, че балканските политици безотговорно въвличали европейските държави в процеса на прекрояване на границите и най-добре за Русия било да не участва в това. С една дума, трошете си главите!
Дано Владимир Путин не смята така, иначе няма особена надежда Балканите да излязат от тресавището, в което ги набутаха със западна помощ и албанско участие.
Не се нуждаем от защитници на албанската кауза
До каква степен терористите от Армията за национално освобождение (АНО) в Македония представят интересите на македонските албанци?
Приемат ли се от всички албанци тези им претенции на единствени адвокати на албанската кауза? Какво е отношението на албанските интелектуалци от Македония към събитията, които я окървавиха? Коя е истинската албанска кауза, кой и как трябва да я отстоява? На тези и други въпроси отговарят в писмото си семейство Д. и В. Саити от Скопие. Писмото им е публикувано (със същото заглавие) във всекидневниците "Дневник" и "Утрински вестник" от 11 април т.г.
Адресираме това писмо основно към албанците в Македония и към македонците изобщо. Ние сме една албанска семейна двойка; и двамата сме родом от Скопие; и двамата сме интелектуалци, работещи в сферата на образованието. С това писмо искаме да изразим своя протест срещу невиждания тероризъм (въоръжен, политически, вербален и т.н.), извършван от наши братя по кръв - албанците в Македония.
Питаме се, дали онези наши защитници на "албанската кауза" в Македония, с техните отвратителни ирационални действия и публични изявления (напомнящи цитати от специалната пропагандна война на Гьобелс) мислят изобщо, какъв образ създават? Първо, у нашите съотечественици, а след това и в останалия свят!
Тези така наречени албански защитници, независимо с какви имена се появяват (АОК, АНО и каквито и да е други) допринасят за разбирането на термина "албанец", като синоним на "член на примитивно, грубо, жестоко, нецивилизовано племе", принадлежащо на далечното и мрачно Средновековие, в което всички въпроси се уреждаха с нож и сила.
Дори някой да иска да "постави" албанската личност в 21 век, това ще има за резултат представата за албанеца като доставчик на дрога и оръжие, въвлечен в трафика; един мафиот, престъпник и т.н. - всички те с най-негативните значения.
Ето защо бихме искали да ви благодарим най-дълбоко и твърдо да ви забраним да продължавате да ни представяте по този начин.
Истинският албанец е един почтен и трудолюбив човек, който се грижи много за своята чест и достойнство; човек, който уважава семейството и по-възрастните и се гордее с неговата доброжелателна ислямска религия, която подчертава много добре важността на подпомагането на слабия, бедния и болния.
Вместо нашите братя в Америка, Германия и Швейцария да събират пари за оръжие и за подкупване на чуждите журналисти, (за да могат да лобират за насочването на гнева на международната общност срещу Македония, като страна, която нарушава правата на албанците), те би трябвало да отпускат своите финансови средства за строителството на болници, пътища, фабрики и особено на училища в селата, където албанците живеят заедно с другите националности в Македония.
И не само това, те би трябвало да насърчават децата си, особено момичетата, да се образоват и да станат еманципирани жени през XXI век. Вместо да им забраняват да ходят на училище и да ги принуждават да се омъжват твърде млади, за да раждат деца, в които ще посеят ненавистта към всички неалбанци. И на които ще дадат оръжие и ще ги хвърлят насила в абсурдни войни.
Албанската интелектуална сила в Македония не е съсредоточена само в македонския парламент и политическите партии на Джафери и Имери. Ние също сме тук: ние, които сме лоялни граждани на македонската държава.
Всички ние осъзнаваме достатъчно правата, които са ни дадени тук. Не се страхувайте да признаете, че сме много по-добре, отколкото в съседна Албания.
А за правата, които все още би трябвало да ни се дадат, трябва да се води словесна война в парламента, а не в Шар планина или по хълмовете на Тетово.
Именно така разбираме демокрацията: да спечелиш, използвайки аргументи и силата на думите, а не на оръжията.
В същото време ние призоваваме президента Трайковски да докаже на практика това, което казваше в медиите: да бъде, както бе досега, президент, който ще се бори еднакво за правата на всички граждани на Македония, независимо от тяхната националност. И да унищожи, колкото е възможно по-скоро и по-дълбоко тероризма.
Искаме децата ни да имат спокоен сън, а не да растат, надъхани с омраза. Омраза, която ако тази война продължи, ще зарази всички ни и после ще е твърде късно за диалог и преговори.
Б.р. Това е написано от албанци още в началото на кризата в Македония. То е доказателство, че политиците в никакъв случай не са по-умни от обикновените граждани, но и че не четат написаното във вестниците. Не им остава време от слушане на западни съвети; били те натовски или американски.
От пожара в Македония към пожара в България
"Днес беше погребан българският национализъм" - тържествено обяви Командира, когато през 1999г., в 38-ото НС ратифицира Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. Възмущението обхвана не само българите, на които либералните негодници лепят изобличителния според тях етикет националисти, но дори и депутати от управляващото тогава ОДС, като летеца на Царство България Дянко Марков, който се бе сражавал срещу англичани и американци през Втората световна война. Тогава, при бомбардировките на София, "летящите крепости" убиха толкова невинни граждани, колкото виновни, година след това, лиши от живот Народният съд. Интересно - нито Асен Агов, нито Петър Стоянов, нито г-жа Анастасия Мозер, нито друг някой "демократ" се е сетил досега да упрекне САЩ за това престъпление.
Всички те обаче, както и едни от опозиционната БСП, станаха съучастници в едно друго престъпление, залагащо на бомба със закъснител пред българската национална държава. Това престъпление е по-грозно дори от дадения въздушен коридор на НАТО за разрушаването на Сърбия през 1999 г. "Рамковата конвенция за малцинствата", както пестеливо предпочитат да я наричат етническите лидери, е типична конвенция - кич, чиято форма няма много общо със съдържанието. Тя се мъти доста години, докато накрая бе пусната за употреба и ратификация, въпреки че отрано се знаеше дето е негодна като запъртък. Оказа се, че в Европа след Втората световна война няма консенсус по въпроса "що е национално малцинство". Колкото по на изток се отива, толкова повече определилата се за национално малцинство етническа група има претенции за самостоятелна държавност. Етническите лидери искат да са първи на село, отколкото втори в града. Те са готови да раздробят новите демокрации дори на градове-държави, само и само да управляват и паричните потоци да минават през техен контрол. "Стига с тези нации и национални граници", обичат да повтарят те. Нали глобализацията превръща света в едно голямо село. Нали границите ще стават символични и прозрачни".
Политиците на държави, които искат да останат в границите, донесли им международен авторитет, просперитет и висок жизнен стандарт, не дават шанс на идеите за сепаратизъм и федерализъм, независимо дали минават за десни или за леви. Най-ярките примери за подобно поведение са Франция (с голяма арабска диаспора) и Турция (с 18 млн. кюрдско малцинство).
Когато поднесоха на Франция т.нар. Рамкова конвенция, всички французи, от Льо Пен до Ширак, казаха в един глас "Такова животно като национално малцинство във Франция няма. Всички френски граждани трябва да са лоялни към страната, която им е дала гражданство и да се ползват от същите права и задължения, както и мнозинството от коренни французи."
Точка! Край!
Въпросът за Рамковата конвенция може да бъде повод за дебат само в страни, които признават наличие на национални малцинства.
Турция, която пък с голямо закъснение беше осъдена от френския парламент за геноцид срещу арменците през 1915 г. и която провежда формен геноцид срещу народ от друга група (индоевропейска) не дава дума да се издума за кюрдска държава в рамките на евентуална Турска федерация.
Операцията по залавянето на лидера Йоджалан и смъртната му присъда показват, че турският президент никога няма да подпише Рамкова конвенция за защита на националните малцинства. Така се пази държава от сепаратизъм прикрит зад паравана на правата на човека (и малцинствата).
Българският президент Петър Стоянов беше въвлечен в казуса "Рамкова конвенция" още преди неговия избор. И друг път сме писали, че нещата между Костов и Стоянов, както и между Стоянов и Ахмед Доган досега са били на принципа "Ти на мене, аз на тебе". Джентълменското споразумение между сегашния президент и татарчето от Дръндар беше подкрепа на изборите срещу ратифициране на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства.
Оказа се, че компромисът с националните интереси не е бил необходим така, както на Ж.М. Ж. Петър Стоянов и без гласовете на ДПС ставаше президент.
Но той удържа джентълменски на думата си. След като подкани няколко пъти парламента, че протака ратифицирането на Рамковата конвенция, той, узурпирайки народния суверенитет, подписа конвенцията. После Иван Костов я прекара и през парламента.
Напразни останаха предупрежденията на в. "Зора" и Сдружение "Хелзинкски наблюдател-България", че по този начин на потенциални протурски сепаратисти се пришиват крила.
Сега вече всичко беше въпрос на време.
Започна войната в Косово. Ахмед Доган беше първият, който настояваше България да вземе страната на НАТО. Той старателно изучаваше обстоятелствата, при които терористи могат да бъдат разглеждани като жертви и да се оправдаят всички насилия, включително и дирижираното изселване на десетки хиляди в съседните на конфликта страни. Всъщност той имаше опита от 1989 г., когато именно неговото нелегално ТНОДБ (Турско национално освободително движение в България), а не партийните секретари на Тодор Живков, направи "екскурзията" към Ана Ватан толкова масова. До войната в Босна и Херцеговина Доган оставаше най-големият "етнически чистач" на Балканите.
7-ото Велико Народно събрание създаде Конституция, която забранява дейността на ДПС като етнорелигиозна партия. С помощта на Ж.М.Ж. Конституцията в разпоредбата на чл. 11, ал. 4 беше суспендирана още през същата година.
Оттогава насам нито една парламентарно представена политическа партия не иска да сезира за втори път Конституционния съд, за да го принуди да излезе веднъж завинаги с решение по казуса ДПС. Българските политици мислят само за своето оцеляване и седят като хипнотизирани. "ДПС трябва да влезе в новото НС" - казваха най-умните от тях и заравяха главите си в пясъка. В противен случай ни чака косовизация "Иш аллах! ".
Какво падение! Какво скудоумие! Дори простият българин долавяше ескалиращата наглост на Доган и вербалните му спекулации с конфликтите в бивша Югославия. Той имаше един последен влак - царския. И за зла участ на разединените ни сънародници го хвана. В последния момент, едва-едва, но го хвана. За това му помогнаха всички тези, които сега се вайкат и започват да говорят сякаш през всичките тези години са чели само в. "Нова Зора".
А това развитие можеше да се предвиди. Още преди да ограничим продажбата на земеделска земя на чужденци (1991 г.). Доган казваше на българските мюсюлмани "Помнете, че сега ще купувате не земя, а територия! ".
Кючекът на Расим Муса (1995г.), когато беше избран с помощта на Иван Костов с 1500 нарушения за кмет на Кърджали, беше симптоматичен. Българите губеха територия. Тоталитарната партия ДПС от своя страна губеше електорат, но го владееше за целите си със страха, който най-добре изразяваше Ремзи Осман от с. Черноочене: "Който не гласува с розовата бюлетина - куршум в главата! ".
На тези избори лидерът показа развитие. Заплахите бяха не с пистолет, а с картечница (в. "Нощен труд").
Чака отговор въпросът: "Кой и как мотивира 10 пъти повече наши сънародници в Турция (60 000) да чакат с часове, за да изберат свои народни представители в далечна вече за тях Добруджа? ". Защо ЦИК, въпреки всички предупреждения на Сдружение "Хелзинкски наблюдател - България" направи тази услуга на Доган? Защо чак сега Ал. Лилов започна да се жалва, след като беше известно, че турското правителство е обещало да даде гражданство на всеки незаконен имигрант, който отиде да гласува в българските избори за ДПС?
Резултатът е отчайващ за българите. Нито един депутат, определящ се като българин, няма в Добруджа и в Кърджали.
Истинският печеливш от проведените избори не е НДСВ. То наследява една разбита, обрулена от братовчедите на Костов, Божков и Бакърджиев държава. Истинският печеливш е Доган. Той отново е балансьорът, който, размахвайки Рамковата конвенция, ще плаши с македонски вариант и ще продължи домино-ефекта с помощта на пакостници като Солана, Робъртсън, Соломон Паси и Емил Кошлуков. Той не иска да влиза в управлението. Той няма да прави сондажните изявления. За тази цел Доган има бушони. Някои от тях ще изгорят. Първият като че ли ще бъде Юнал Лютфи. Старата номенклатура е станал отдавна марионетка на Сокола. А вторият със сигурност ще бъде министърът на земеделието Хасан Али. Никаква "модернизация на земеделието" не интересува Доган. Хасан Али с помощта на депутатите на ДПС от Силистра и Добрич трябва да заобиколи основния закон на страната ни и с подставени лица спешно да започне изкупуването на "територия" от обеднелите българи.
Пари за това начинание ще се намерят и от майката Турция, и от Израел, и от арабски страни. А изкупи ли се 1/4 от земеделската земя, НАТО ще накара Симеон да седне на масата на преговорите за федерализация на България и за промяна на и без това суспендираната Конституция.
Царското движение се хваща на страшно хоро с Доган и Соломон Паси. Не се ли пусне навреме, ще трябва да изхранва чужди войски в многонационална България още през първия си мандат.
Три са ключовите фигури, които могат да охладят апетитите на Лютфи, Местан и Доган. Това са главният прокурор Н. Филчев, председателят на Конституционния съд Хр. Данов и бъдещият вътрешен министър на НДСВ.
За сетен път предупреждаваме и тримата, че върху тях ляга историческа отговорност - да запазят Третата българска държава унитарна, еднонационална в границите на 111 000 кв. км.
А Рамковата конвенция, която и без това има само пожелателен характер, трябва час по-скоро да бъде денонсирана от новото парламентарно мнозинство.
Македония гори, г-н Сакскобургготски! Люпчо Георгиевски е с вързани ръце и се чувства измамен от НАТО. След една година ще бъде фатално късно.
Пожарът ще навлезе и у нас. Ван дер Любе е в Райхстага и запалката е в ръцете му.
Б.а. Довчера (19 юли) твърдях, че има държави, които повече от България нехаят за националните си интереси (Македония, Грузия). Но след като български генерал се съгласи за 500 хил. долара да унищожи 70 хил. български автомати и пушки, започнах да се съмнявам. Съмнявам се, че Третата българска държава е фатално обхваната от чумата на националния нихилизъм. Тя може да бъде овладяна, само ако заразените бъдат лекувани по единствено проверения от историята начин.
Пак игри с хляба!
Наистина няма нищо по-подло от победния български политик. Когато изгуби сражението, сиреч изборите, той е без капка срам е готов да посегне дори и на хляба на българина.
Още по-гнусно е, когато това го прави уж земеделец, демек народен човек. За какъвто божем, се представя БЗНС-то на леля Сиси Мозер и нейния мастит вече бивш агроминистър Венцислав Върбанов.
Срещу плевенския зоотехник медиите открай време сипят всевъзможни обвинения в злоупотреби със служебното положение и особено с далавери във фонд "Земеделие", със средствата по европейската програма "САПАРД". Венцислав обаче, само мълчи и сумти. Тоест, отрича обвиненията, но досега не е посмял да заведе нито едно дело за клевета.
Последният номер, който той изигра на новите управляващи, бе със зърното. Мълча си Върбанов, мълча, па като ослицата Варлаамова от Стария завет, взе, та накрая проговори: "Хлябът бе евтин и ще поскъпне! ".
Добре бе, джанъм! Евтин бил хлябът, има инфлация (нали уж бе отрицателна!), цените на международния пазар също скачат и т.н. Всичко това го разбираме. Но защо мълча досега? Не си го знаел ли?!
Знаел си го, и още как! И направи каквото можеш, за да гарантираш допълнително поскъпването! Като например да отхвърлиш изключително изгодната оферта за 150 000 тона аржентинско жито по 97 долара тона франко порта! Което количество щеше напълно да успокои пазара... Лошо е, когато изборите в България са по жътва. Защото тогава "земеделците", ако загубят властта, могат да стъжнят живота на всяка партия и правителство. Че на всичко отгоре и да имат наглостта да хленчат за право на парламентарна група... Да се надяваме, че в лицето на НДСВ този път сините дружбаши ще си намерят майстора.
По стълбата, която води към партера
Той е достатъчно млад, за да влезе в политиката. Но е недостатъчно опитен и е въпрос на малко време за първия публичен гаф.
Председателят на парламентарната група на НДСВ Пламен Панайотов трудно крие удоволствието от внезапно сполетялата го власт. Би било добре за юриста някой да записва публичните му изяви и късно вечер да се погледне сам, на спокойствие.
Като дългогодишен преподавател сигурно ще забележи колко отегчителен и безсмислен понякога е изказът му. В случая той е живо потвърждение на царската препоръка да не бъде "роб на думите".
Общуването с журналистите пък си е жива катастрофа: бавно и назидателно говорене, като че ли репортерите не са с касетофони, а записват лекция с химикалка. Ако депутатът спре да се опива от гласа си, непременно ще започне да мисли по-бързо.
Но това са външни неща. Главното е нескритото състезаване на Панайотов с колегите му.
Стремежът му е непрестанно да доказва на царя колко е подходящ, какви неограничени възможности тлеят у него, колко е ерудиран и верен на каузата. Симеон обаче ръкоположи Панайотов за председател на парламентарната група, а не го пожела за вицепремиер или министър. Това означава, че царят твърде вярно е преценил възможностите на юриста. Колкото до професионализма, той вече го доказа с нескопосния устав на движението, с юридическите лабиринти, в които вкара Симеон и промени първоначалните му планове. Да се обвиняват само съдът, Костов и ЦИК за предизборните неволи на НДСВ, е най-малкото нескромно. Като човек на знаците царят неслучайно остави Пламен Панайотов в парламента. Нещо като карантинен период, в който първият сред равните в групата трябва да докаже реалните си качества.
Началните изяви не са обнадеждаващи. Наистина противопоставянията юристи-икономисти, юпита на стари муцуни, хора на Драганова и Пейков - на кръга Панайотов, изглеждат преодолени. Равновесието обаче е крехко и непринципно. Няма логика, освен твърде лична и егоистична, председателят на групата да е страна в спор. Стремежът да съсредоточава всичката информация и да я дава на колегите си по усмотрение, когато и както прецени, е опасен прецедент.
Смешно е, ако Панайотов се надява, че с пререгистрацията на движението в партията, той ще играе и.д. цар. Ролята е запазена за Стоян Ганев. Отношенията на Пламен с бъдещия "държавен секретар" са симптоматични. Не е тайна, че Стоян Ганев го препоръчва на царя. Двамата се познават не само като асистенти в юридическия факултет на СУ, но и като участници в групата "Юристи за демокрация" създадена през 1989 г. Сред имената във формацията са Георги Петканов и Огнян Герджиков и Снежана Ботушарова. Без никакво преувеличение всички те дължат светкавичната си политическа кариера на Ганев.
От месец време Панайотов избягва разговори за Стоян Ганев, лични срещи - също. Неблагодарност ли е това, съперничество, разчистване с лакти на терена?
Каквито и да са страстите, те са противопоказни от гледна точка на личното и политическото оцеляване на Панайотов. И вместо на балкона на властта в НДСВ, твърде скоро и съвсем тихо могат да го смъкнат в партера.
Понеже, както би казал царят, на противостоенията нито им е времето, нито им е мястото.
Самопредалата се сила
Преди няколко дни ми попадна стар вестник отпреди два месеца. В него Георги Първанов предвижда 130 мандата за коалицията "За България". Негови колеги го допълват: можело да се задоволят и с по-малко: например 100 депутатски места.
Изборите минаха и преминаха. Всичко се оказа сапунен балон. Последици? Никакви! Само дето партийното блато още повече зеленяса и унилата неподвижност се увеличи, за да разпростре своята власт над едно продължаващо безвремие.
Преди броени дни спря да излиза вестникът на левицата, шумно рекламираният "ляв вестник" "Дума", а вътре в БСП отново поразително вцепенение: Случило ли се е нещо? Какво е то? Ако не сърцето на съмишленика, поне окото му да бе трепнало? Последното е чист биологически рефлекс и става по-естествено.
Но не би! Даже се изтръгна подобие на въздишка. Въздишка на облекчение: най-сетне предаде богу дух още един партиен вестник. А нали партийните вестници вече нямат място в модерната политика? Напред към "Република"-та, поврага всичко, което напомня за миналото.
Преди седмица-две лидерите на "Нова левица" съобщиха, че започват да изграждат клубове на низово равнище. А това, от която и страна да го погледнем, означава: създаване на нова партия! Не обсъждам добра или лоша е подготвяната кончина на БСП: в края на краищата, ако се произнесат над скъпия труп мили речи и струпат камара цветя, защо пък всичко да е толкова безнадеждно?
Но и тук важното е: застрашително повтарящата се липса на реакции. Най-много буря в чаша вода. И отново съгласие в името на целесъобразността. И отново лидерите на социалистите са прави, дори когато съгрешат.
Симеон II реди кабинет. А малобройната парламентарна партия БСП се е свила като котка край котле с врящо мляко. и от тревата.
И за слепия е видно, нейните висши функционери са се наредили на опашка: все може и тях да ги огрее "сянка" от слънцето!
Юнал Лютфи прави провокативно изказване, според което унитарният характер, записан в българската Конституция, трябва да се премахне. СДС-отборът от отличници на паричните знаци - веднага се ориентира и пое защитата на еднонационалната ни държава. А БСП-елитът си трае. О, колко умело имитира мързела на един руски Обломов.
Г-н Георги Божинов не се стърпя и първи подкрепи Ахмед Доган да получи Нобелова награда. Покрепи го с напращяло от здраве лице и с оживени от пъргавина очички, така несвойствени за природно несъразмерените натури. И пак се отказвам да дефинирам кое е право и кое не е. Същностното е, че за пореден път в БСП отсъства чувството за оцеляване, за самозащита на организма.
Известно е: по отделни симптоми може да се напише историята на болестта. В нашия случай непрекъснато се сблъскваме с еднотипно явление: организмът на БСП се оказва без защитни опори, неговата имунна система е дълбоко разстроена, не просто разколебана. Тя не реагира "отговорно" на факторите, които допълнително прояждат "здравето".
И така, проблемът не е толкова в това, че негативин сили атакуват живота на БСП. Обясненията - и най-неприятните - могат да се намерят сравнително нетрудно.
Проблемът е, че самозащитната апаратура на БСП вече е неадекватна. Тя възприема тежките пристъпи на всяка агресия спрямо собствената й устойчивост като катадневен факт. И под различни предлози отстъпва на чуждите енергии нови и нови вътрешни територии.
Поетът Нино Николов преди няколко десетилетия написа поема, посветена на неговата майка, починала от рак. Там той развиваше поетичната метафора, че лакома, ненаситна клетка се загнездва сред здравите клетки. И ги връхлита, и им отравя соковете и кръвчицата, и ги прави безволеви и отстъпчиви. Докато овладее цялото тяло, докато победи и последните войници на крепостта.
БСП в момента преживява подобна ситуация.
Ситуацията, макар и тъжна, се поднася на публиката с нагласена бодрост като на помен, когато сълзите вече са изсъхнали и паметта иска да забрави дълга си пред родители и прародители.
Ето защо не искам да хвърлям вината за "скъпите мъртъвци" на първо място и единствено върху Георги Първанов и неговия екип, върху знайните и незнайни чеда на усреднения българин, облекли одеждите на висш партиен клир в началото на XXI век. Не подлагам на дискусия дали влошеното човешко качество е една от причините за нарушения статут на здравето.
Интересува ме защо и как, поради какви мотиви и в резултат на какви обстоятелства здравите клетки в БСП-организма не искат, а и не могат да се съпротивляват, да реагират нормално, не са в кондиция да се обединят срещу лакомството и ненаситността на болната клетка?
Сега, за разлика от друг път, не искам да потъвам в онтологията на проблема, да изследвам фундаменталните причинители: отраженията от старата "тоталитарна партия"; участието на БСП-елит в криминалния преход; катастрофалното изолиране на соцпартията от живия живот; натоварването на партията с чужди вини; огромната ножица между социалните интереси в една и съща трудова партия; подробностите като тази, че Виденов беше заложник на номенклатурните интереси, а Първанов - техният проводник и т.н. и т.н.
Съзнателно избягвам анализа на опитите за самоубийство чрез носталгия, както и функционирането на една соцпартия в условията не само на "модерна" пазарна икономика, но и на наложен режим на протекторат от великите сили.
Не, аз съм смутен от друго. От далеч по-елементарни събития. От детайли, които сякаш са петна от многоцветен пейзаж.
А именно: защо не сработват рефлексите за спасение? Поне за оцеляване? Защо всеки удар срещу имунната система на партията се възприема като исторически обоснован? Защо на думи този импулс - да се запази стабилността на организма - съществува, а на практика - непрекъснато се опровергава. И то от същите онези порядъчни, вярващи в идеята, копнеещи за оцеляването на БСП нейни членове и привърженици?
Само инстинктът да бъдат на върха на вълната ли ги кара в един и същи ден да се превърнат от опоненти на агресивната доктрина на Северноатлантическия пакт в негова най-възторжено безпаметна тълпа?
Нима като митичния пътешественик и те са омагьосани... Та паметта им внезапно ги напуска, за да не си спомнят как протестираха, че Балканите са полигон на военната мощ на НАТО, че са заразени от смъртоносни болести, че са обект на сделка между могъщи и самозабравили се потомци на древния и престъпен Рим?
За това свойство става въпрос: за атрактивната приспособимост; за конформизма на огладнелия и обосял следовник; за появяването на "бели полета" в секторите на преживяното.
Когато боледуват не само върховете, но от фаталната инфекция са поразени и низините (по аналогия с казаното от всеизвестния вожд на световния пролетариат), нещата неизбежно и неотвратимо потеглят надолу. И лакомата клетка, без спорове, налага правилата на победното си шествие и финал.
Най-тревожният белег на заболяването е това самопредаване.
Пълното и тотално лекомислие на хилядите, десетки хилядите членове и съмишленици.
Такова животно няма - мъдруват те. Такава болест е плод на болни амбиции на вътрешнопартийните опозиционери. Добрият край ще увенчае всичко (нищо че сега сме на смъртно легло). Вождовете са вождове, за да мислят заради нас.
Болестта да даваш на откуп собственото мислене на други хора, уж избраните от тебе, от редника на партията, е наследство от предишния период на социалистическото движение. Едно от най-пагубните наследства.
То се формира по логиката на заместването и изместването на по-голямото, целеобразуващо единство от по-малките, зависещи от ограничен кръг хора единства. Както отбелязва един от първостроителите на съветската държава: народът се замества от класата, класата от партията, партията от нейния елит, а елитът от вожда (и наместниците му).
Тогава, през онзи период поради подобна бюрократизация на социализма - нещата са придобивали трагически характер.
Сега те са анекдотични. Техният летопис го пишат политически лилипути.
Обстоятелството, че историята се развива в пародийната си фаза, ни най-малко не облекчава безпокойствата на всеки човек, който не може да приеме безславния край на лява България (не само на мощната соцпартия - с потенциала и въжделенията й, споделяни от велики българи на духа).
Георги Първанов - казано алегорично - може би ще остане в историческите битки на своята партия като един предтеча на политическата евтаназия. Сигурно ще бъде фокусиран приносът му за "оразумяването" и извеждането на лявото движение извън основния коловоз на политическия сюжет у нас.
Едва след "намесата" на Първанов БСП ще може да изрече, като един излекувал се от безумствата си Рицар на печалния образ: "Аз бях луд, а сега съм вече с ума си. Бях дон Кихот де Ла Манча, а сега съм, както вече казах, Алонсо Кихано Добрия".
А на мен, както вероятно и на мнозина други социалисти ни се иска - след такива намеси на "докторите по неволя" - да повторим поплака на Санчо:
"Ах, господарю..., не умирайте, ваша милост... Най-голямата лудост, която може да направи човек, е да се остави да умре ей тъй, за нищо, само от тъга, без някой да го убие, без чужди ръце да му скъсят дните. Хайде, не ставайте сега мързелив, дигнете се от леглото и елате да излезем на полето, облечени като пастири, както бяхме решили! Може би ще намерим зад някой шумак сеньора доня Дулсинея, освободена от магията, и тогава няма да има какво повече да желаем".
Сините прилагат тактиката на "изгорената земя"
Закъсня Коалиция за България с искането да се разследва правителството в оставка на Костов за времето след 17 юни.
Цял месец, като жертвени клади, светят до късно прозорците на министерства и агенции. Цял месец властта гори скандални доказателства за корупцията и далаверите си. Министри, с единия крак вън от ведомствата, използват суматохата по сдаване на постовете и масово преназначават верни чиновници в областните управи. С прозрачната цел "като му дойде времето", от там, отдолу да тръгнат бунтовете срещу новото управление, да се надигне "народният" гняв, да се излее "справедливото народно" възмущение.
По-горни и по-заслужили чиновници пък се облажват с ведомствени жилища на цени на компенсаторки. Най я бива в харизването на държавна собственост Надежда Михайлова. От общо 88 такива апартамента тя е раздала 56. Подаръците били съвсем законни. А че проблемът има морална страна, става ясно от поведението на Петър Стоянов. Нито един от 10-те, паднали се на президентството апартаменти, не са продадени. Значи има все пак някакво приличие, която държавниците, дори и българските, следва да съблюдават.
Безсрамна, безпардонна или просто нагла е ексвъншната министърка, когато твърди, че я клеветят за нерегистрираната й собственост в квартал "Лозенец"? Скандалният Славчо Христов, довереният Костов човек, любимият готвач на Командира, нароченият банкер, строителният предприемач и блюдолизник на вчерашната власт строи за Надежда нов дом. Върху земя, напазарувана от министърката в края на 1999 г. Трябва дамата да е с твърде перверзен европейски морал, за да може хем за две години да не декларира такава придобивка, хем да проповедничи християндемократическите ценности пред цял народ.
Цялата в бяло, Надежда излиза от високите порти на властта и оставя след себе си сини капани, забатачени държавни дела, компрометиращи страната лица - тук и в чужбина.
През септември ще четат присъдата над българските медици в Либия, но това вече няма да е проблем за Михайлова. Както не й беше грижа и докато министерстваше.
Преговорите по присъединяването на България към ЕС фактически бяха прекъснати от Костов и Надежда два месеца преди изборите - нарочно и злонамерено. На прощаване с властта министърката назначи цял рояк нови посланици - "наши" хора, които ако иска новата власт наистина да я представляват в странство, трябва немедлено да отзове. Това, разбира се, ще бъде съпроводено с приказки за "жълти" метли, партийни чистки, със син вой до небето, с жалби до европейските съдилища и с трескаво маскарене по света. За СДС това е част от играта на конструктивна опозиция.
Взети са и други мерки, та да не остане някакво съмнение, че Костов, двете Михайлови, Муравеят и съотборникът Върбанов са наистина безалтернативни. Земеделският министър отвори уста и съобщи, че цената на хляба трябва да скочи с 61 процента. Такива били реалностите. В изборното време обаче същият Върбанов други ги приказваше: " Зловредни политически прогнози са, че брашното и хлябът ще поскъпват. Ако някой смята, че така може да разлюлее обществото, да нагнети напрежение, просто няма да стане. " Месец по-късно в Бургаското пристанище усилено товарят кораби с българско жито, Държавният резерв си иска заема от зърно, стопаните предупреждават за лошо качество на реколтата и ниски добиви.
СДС опитва да провокира нова зърнена криза, предупреждават врели и кипели в две аналогични ситуации от 1992 година насам.
Излиза, че щом народът отвърже една партия от властта, тя тръгва да му мъсти. На цената на хляба. На цената на 13-ата пенсия - също, парите за която внезапно се изпариха от хазната на финансовия корифей Меравей. Уж имаше бюджетни излишъци, а 13-а пенсия - йок, няма и 13-а заплата за държавните чиновници.
Да му бере гайлето новата власт.
Хак да му е на царя как ще се оправя с пенсионерите по Коледа.
Ей така методично и злонамерено, с тактиката на "изгорената земя", върхушката около Костов досъсипва държавата, оставя след себе си руини и зле затаена омраза.
Самоопределилата се като конструктивна опозиция се кани на гледа сеир до дупка. По-нетърпеливите вече издадоха плоския сценарий. Чак от Индия Едвин Сугарев призова на борба за предсрочни избори. Няма ли кой да прибере най-после този глашатай обратно у дома.
Не се знае обаче доколко СДС е пресметнал риска от пренавиване пружината на обществената търпимост. Твърде е възможно, преди да тръгне да изважда от кабинетите им новите министри, народът да се устреми към старите властници.
Особено е вероятно съдебната власт да се вземе в ръце и да прибере сценаристите, където им е мястото. Съвсем законно, разбира се. Доказателства за корупция и злоупотреба с власт има достатъчно. Напоследък се трупат и други - за престъпления спрямо собствения народ.
Играта може да излезе от контрола на Костов и братовчедите и да стане като в класически сценарий: престъпление и наказание. От гледна точка на Надиния християдемократически морал и другите Костови европейски ценности възмездието ще е исторически справедливо.
Казано пък по български ще е : "Каквото повикало, това се обадило", "Хитрата сврака с двата крака" или "Който копае гроб другиму... " и т.н. предупредителни мъдрости.
Смъртният акт на вестник "Дума"
Смъртта на в. "Дума" мина някак си незабелязано между събитията в политическия ни живот. Обществото не прояви особен интерес към закриването на "левия вестник". Единственото обяснение беше потърсено във финансовите недоразумения между притежателя на марката на вестника - ВС на БСП, и неговия издател - Димитър Иванов, собственик на ВЕАС "Европа".
Иначе Д. Иванов сподели пред своите читатели, че Георги Първанов е негова номинация за председател на БСП, че той подкрепя стратегията на политиката му, макар да е разтревожен от отделни, твърде значителни грешки.
Според мнозина политически наблюдатели обаче, причините са по-дълбоки и по-многозначни. И в."Нова Зора" смята така. Неслучайно нашият вестник на няколко пъти проследява кризата на партийния, а след това и на "левия" печатен орган.
На първо място, ликвидацията на в."Дума" би трябвало да се възприема като органична част от ликвидацията на социалистическата партия такава, каквато е формирана до и след 1989 г. Определени среди, заинтересовани от това БСП да представлява интересите на номенклатурната буржоазия, на перестроечния елит, години наред воюват за раздалечаване на БСП от трудовите хора в страната. БСП нарочно бива изолирана от реалните стремежи на жизнеспособното ни население, превръща се в "гето" за ощастливена кончина на биологически остарели съмишленици. Нейната политика, обслужваща тесен кръг българи я прави излишна за милионите ни сънародници.
Без съмнение, за подобни идеологически влъхви идеята на единството е изгодно да бъде сляпа и подчинена на користолюбивите исторически кроежи. Важно е масата от партийните членове да бъде доведена до стадия на пълното си безразличие, да престане да бъде политически активна, с възможности за реални намеси в процесите на действителността. На такава партия едва ли е нужна печатна трибуна. Защото печатът в новите условия не е възможно да бъде докрай контролиран, да му се слага юзда в услуга на ръководствата. От него рано или късно ще се чуе, че цар Траян имал кози уши... По такъв начин демократичната природа на словото и печата се сблъска с една тенденция към манипулиране на партийната маса.
На второ място, особено след 1996 г., в партийните среди се повдигнаха редица проблеми, които не бяха по вкуса на ръководството и на неговия председател Георги Първанов. Да речем: за безплодната опозиционна политика на БСП през изминалите четири години; за парализирането на вътрешнопартийния живот; за начините и формите на сдаване на властта през януари и февруари 1997 г. и участието на част от вождовете на БСП в антидържавния преврат (в шоуто на Слави Трифонов председателят на БСП Георги Първанов почти буквално призна, че има принос в свалянето на своята партия от властта); за странното единодушие и единодействие през определени етапи и в определени моменти с президента Петър Стоянов и министър-председателя Иван Костов; за рязко намаленото влияние на БСП в обществото; за провала на "Нова левица" и на коалиция "За България" на парламентарните избори и т.н., и т.н.
Както и би трябвало да се очаква, тези и други тревожни въпроси намираха все пак място на страниците на в."Дума", нерядко в посока, която никак не се харесваше на екипа на Първанов. Това засили антипатията на ръководството към издателите на вестника и под предлога за чисто финансовите недоразумения се уредиха дълбоки политически конфликти.
Безличното мълчание на Първанов говореше по-красноречиво от императива на Жан Виденов: "Това не е моят вестник". Подобен развой показваше: за Първанов и ръководството е крайно наложително в. "Дума" да отиде в небитието. Така играта на вечна, "малка" опозиция получаваше шансове да бъде допълнително закрепена.
На трето място, очевиден и неприкрит факт са дейностите за създаването на нова партия под името "Нова левица". И тук не става въпрос за социалдемократичната природа на БСП. Ако си сложим ръка на сърцето би трябвало да признаем, че програмата на БСП и понастоящем се основава върху фундаментални принципи на европейската социалдемокрация. Както на стратегическо равнище - революционно и еволюционно развитие, политически плурализъм, демократично функциониране на властите, свобода на словото и печата и пр., така и на тактическо ниво - конкретно проявеното отношение към видовете собственост, към пазарните механизми, към социалната държава.
Симптоматично е, че през изминалите години БСП не остана верна на основни постановки на социалдемокрацията, не успя да защити определени видове собственост (държавната и кооперативната), само на книга се произнесе за социална държава, а иначе твърде често облагодетелстваше спекулативния капитал.
В това отношение, при всичките си недъзи, партийният печат спъваше "вървежа", беше като букаи върху краката на усмихнатите реформатори от породата на Първанов, Калинов и Камов. Тях лично ги интересуваше друго: да се прикрепят към най-дясното крило на европейската социалдемокрация. Те жадуваха да заслужат ласкавото обръщение на Тони Блеър в неотдавнашната му кореспонденция с Иван Костов, започваща с интимното "Иване" и свършваща с още по-обвързващото умалително "Тони". Те все още не могат да получат такъв акт на почти любовно признание. А биха могли.
Вероятно премахването на спъникамъка "Дума" е на стойността на кюлче злато във везната на политическото им щастие и просперитет.
На четвърто място, в."Дума" отдавна е в криза. Отдавна е болен човек, ех, не като Турция в съзнанието на родолюбивите ни възрожденци, но все пак човек, страдащ от тежко заболяване. Като непродължител на в."Работническо дело" новият вестник "Дума" се справи със задачите си. Още в началото от него завя нов дух и нова политика. Естествено, с всичките илюзии и предразсъдъци на перестроечната политика, която тогава наложи маска на добропорядъчен християнин.
Но в. "Дума" от самото си зачатие носеше и един знаменателен порок: роди се като инструмент за манипулиране, инструмент за осъществяване на идеите и практическите действия на политици като Андрей Луканов.
Главният редактор Стефан Продев - един от най-ярките и безспорно надарени публицисти - не можеше нито за миг да прикрие детското си очарование от идеологията на преустройството. Дори и пред безпощадните показания на по-късната политическа действителност не успя да се раздели с митовете за "хуманистите" Горбачов, Яковлев, Луканов или Младенов. Това е не само грях, но и драма на журналиста Продев, автора на прекрасна книга за младостта на Енгелс.
По-късно, може би в началото на 1996 г., Продев, който до онзи момент се мъчеше да запазва равновесие, се включи директно в интригата за премахването на Жан Виденов, в борбата срещу изпълнителната власт на Демократичната левица. Показа се като прекалено безотговорен: започна да реализира върху страниците на партийния орган всяко "разписано" мероприятие на вътрешнопартийната опозиция. Това срина авторитета (и тиража) на вестника, направи го "малък" и непопулярен.
Днес Продев с късна дата, струпва всичките криви дървета върху опонентите си, които най-малко искат да уязвят неговите приноси. Би трябвало да открие обаче и собствените си крупни грешки, мотивирани от пристрастеността му към кауза, която историята е отрекла или вече отрича. Но Продев е прав, че в саркофага с трупа на "Дума" би трябвало да сложат останките си и повратливите ръководители на БСП.
Факт е, че такива земетръсни процеси доведоха до "обезкостяването" на "Дума". И тук въпросът не е толкова дали "Дума" е "орган", или "левият" вестник, а в друго: тя ВЕЧЕ не разполагаше с широка публика, беше изгубила авторитет, българската общественост й обръщаше слабо внимание и тя потъваше в гъста мъгла като скрита в гънките на хълмове забравена гаричка.
Навремето можеха да се предложат много лекове на в. "Дума". Но тя оставаше глуха за тях. Пък и ръководството на БСП й "предписваше" отровни треви вместо билки. В."Нова Зора" също се е тревожил за здравето на "Дума", защото в определени периоди и сам воинът се случваше да потърси другари.
Сега е късно. За съжаление е късно и за другарска помощ. Бихме могли да пожелаем само на добър час на в. "Република", да му пожелаем да оцелее в джунглата на сегашната ни журналистическа надпревара. Не ни е безразлична и съдбата на колегите-журналисти от в."Дума", изоставени от ръководството на БСП и приютени от новия-стар издател.
Вестник "Република" има ново ръководство. Частен вестник, той е избрал да бъде "българският вестник". Не искаме да огорчим колегите, но така наричат себе си дори и изданията на германската преса у нас.
Оказва се: лявата идея, лявото движение в България за първи път от повече от сто години нямат свой вестник, своя печатна трибуна. Не просто БСП, а въобще лявата мисъл у нас.
В перспектива може би ще бъде създаден нов вариант на в. "Дума". Но отсега трябва да бъдем сигурни: този вестник вече ще е глас на друга партия, на шумно пропагандираната "Нова левица".
Допустимо е един от поводите за края на "Дума" да е тъкмо фактът, че вестникът асоциативно напомня произхода си, своето първоначало от БСП, че е продължител на определени традиции в левия национален сектор. "Нова левица" като типично пронатовска партия, като образцово "брюкселско" изделие не може да си позволи такава волност. Тя повелява азбуката на левия печат да започва с нейната абревиатура, с нейната северноатлантическа свръхценност.
Да, днес прекалено много станаха "българските вестници", които са рупори на небългарски интереси. А иначе расте гробището със скъпите мъртъвци, които никоя втора тръба няма да вдигне.
И все пак, до втората тръба, в. "Дума"!
Твоите екзекутори са живи и здрави. Не ги забравяй, не ги оставяй само на нас.
Знаем, преди Зората да стане залез, ти по вапцаровски, като един митичен Крали Марко, ще повдигнеш "с мигли пръстта". И може би тогава вече ще сме заедно, два боздугана срещу танковите колони на мерзавците.
Пък каквото сабя и чест покажат.
Нито един друг вестник не е водил такава кампания срещу Тодор Живков, каквато "Дума" води. Нито един друг вестник не е водил такава кампания срещу Александър Лилов, каквато "Дума" е водил. Нито един друг вестник не е водил такава кампания срещу Виденов, каквато "Дума" води. Ако в епохата, когато информацията е основен ресурс на властта, главното информационно средство на една партия се използва за непрекъснат разстрел на своите, не е ли "Дума" много по-виновна за кризисните процеси в БСП, отколкото кризисните процеси в БСП са причина за състоянието на "Дума"?
Стига с тия... номера!
Не омръзнахте ли и на себе си вече с тия номера!
Както вече писахме, годишният доклад на "Хюман райтс уоч" пак порица България. Биели сме били циганите без мяра. Не сме били каил всеки мюсюлмански фанатик да проповядва. Не сме били регистрирали платените мекерета на ОМО "Илинден" и т.н.
Може да звучи ретро, но не можем да не реагираме като в стария виц: "А вие, защо биете негрите си? ".
Защото излиза, че в същата тази лелеяна Европа нещата стоят много, ама много по-зле.
Световните медии ката ден ни правят свидетели не само на изказванията по етническите, расовите и религиозните въпроси на видни политици от ЕС, но и съпричастни към "решаването" на подобни проблеми там.
Има едно северноирландско градче, наречено Портдаун. Всяка година през юли то изправя на нокти силите за сигурност в размирната област.
И защо? Защото преди повече от три века избраният от протестантите за крал на Англия холандски принц Вилхелм Орански разбил там съперника си, потомък на Стюартите и католик, Джеймс Монмът! Та по този случай протестантите празнуват, а католиците се дразнят, и се лее кръв.
Нашите почитания към чувството за история и на двете конфесии.
Но в крайна сметка, вече влязохме в XXI век.
И от тези неща трябва просто да се прави театрална постановка, а не истинско повторение на сражението. Така както умеят да го правят например италианците.
Макар че и от Апенините се дочуват странни гласове. И то не от улични скинхедс, а от депутати.
Марио Боргезо, от крайната десница, например заявил, че разните там пришълци трябва просто да се затварят в концлагери! Съпартийникът му Ермино Боси предлага чужденците да се натирват с ритници на самолетите, и кой откъде е. А ако особено упорстват - да се изкачват на Монблан и да стоят там, докато се вледенят, и после да бъдат сервирани в коктейли заедно с нар и мента.
Леле мале, ако някой български депутат си позволи подобно изказване! То ще са скандали, то ще са обяснения в Брюксел и Страсбург, то ще са планини от хартия и реки от мастило изпод перата на пишман правозащитниците.
Очевидно позволеното на Юпитер не е позволено на вола... България винаги ще бъде разпъвана на тема права и свободи, докато издъхне. Това май го разбраха по едно време даже и в СДС, ама малко късно. Нейсе, запуши я... А ние ще кажем отново, като в оня виц: "Хайде стига с тия негърски номера! ".
Хвалят ли те янките, не е добре
Българинът, пък и балканецът въобще, е недоверчив по природа. Особено когато става въпрос за великите сили. Зер, добро от тях досега той не е видял.
Та и сега някой си Джефри Биалос (да му имам "англосаксонската" фамилия!) бивш шеф на военнопромишления комплекс в Пентагона, при Клинтън, а сега преподавател в Харвард (значи и в Америка има метла, но това е друга тема), взел, та се скъсал да хвали усилията на България в областта на военната конверсия. Сиреч, в унищожаването на военната промишленост.
С неприкрито задоволство мистър (или сеньор?) Биалос констатира, че от 115 000 работещи в отрасъла сега са останали 30 000. И с наистина издевателско лицемерие се притеснява за съдбата на изхвърлените от "риформата" на улицата.
Радостта на американския експерт с неясен етнически произход е основателна - от милиард-милиард и половина щ.д. през 80-те години, през 2000 г. българският износ на оръжие е спаднал на 100 милиона.
Е, ако си американец, как да не се радваш?! Я каква пазарна ниша се е отворила за твоите производители!
Но и това очевидно не е достатъчно за г-н Биалос и неговите чорбаджии. Защото той набива една и съща дума - трябва, трябва, трябва... България трябва да положи още усилия, за да не допусне и едни патрон да отиде в ембаргови държави. Трябва да повика западни консултанти, които да й дадат акъл как още да свие военното си производство и да го трансформира в гражданско. И - забележете! - последното "трябва" е насочено вече към сънародниците му. И по-точно към тези, които произвеждат оръжие. Те трябва да не се гнусят - ах, каква чест! - от българските си колеги и да ги приватизират!
Докато българските политици изпадат в телешки възторг пред подобни доклади, заводите ни ще спускат кепенци, а народът ще продължи да гладува.
Така че хвалят ли те янките, прави точно обратното. Неембаргови държави, колкото щеш. Пък и ембаргови да са - кой те пита бръснат ли е ходжата... Химерата, наречена "Велика Албания"
Преди близо седемдесет години лорд Кърсън пише, че за Албания никой не знае нищо - дори балканските народи.
Според него албанската държава е вид илюзия - по-скоро мит, измислен от самите албанци, отколкото действителност. И независимо от факта, че дори сегашната им краткотрайна държавност е доста химерична, албанците отдавна мечтаят за една още по-голяма химера. Химерата, наречена "Велика Албания".
Западните медии, които обичат да сравняват албанците с чеченците, охотно си служеха с понятието "Велика Албания" по време на агресията срещу Югославия, включвайки в нейната фикция Република Албания, Косово и Метохия, както и някои райони на Македония. В действителност обаче апетитите на шиптърите, които смятат не от вчера, че историята е била несправедлива към тях, са къде-къде по-големи.
Смята се, че албанците са потомци на илирите, за които някои твърдят, че са най-древните жители на Балканския полуостров. И до днес сред албаноезичните шовинисти е популярна тезата, че ако германските варвари не бяха разрушили Римската империя, и турските орди не бяха завладели Балканите, Албания сега щеше да е част от процъфтяваща Италия.
Така или иначе, римляните са, които насаждат в албанските земи християнството. През Средновековието албанският север е католически, а югът - православен.
Това разделение, макар и в наше време да не се отнася до религията, е все още актуално. Диалектът на живеещите на юг тоски се различава много от диалекта на населяващите севера геки.
Геките все пак признават в някаква степен държавните институции, докато тоските са много по-склонни към анархия.
В Южна Албания клановите структури са по-силни и по-разгърнати и нерядко направо изместват държавните. В някои отношения, например с кръвното отмъщение, тези кланове са все още в предфеодалната епоха.
Интересно е, че и тоските, и геките недолюбват косоварите, тъй като последните гледат на тях отвисоко - заради бедността, изостаналостта и бъркотията в Република Албания. Освен това косоварите смятат и едните, и другите за мързеливци, където липсата на трудови навици се компенсира с мафиотското битие.
Нещо повече: албанците в Косово, а също и в Македония, смятат себе си за интелектуален елит на целия етнос. Столица на шиптърската политическа мисъл е не Тирана, а Прищина, където се намира прочутият Албански университет.
Както твърди британският историк Хю Рот, идеолозите на "Велика Албания" са по правило косовари.
Пак в Прищина бе разработена и осъществена на дело имплантираната от чужбина концепция за двете бандитски "освободителни армии" - първата за Косово (АОК), и втората за Македония (АОМ).
Но да се върнем още веднъж назад във времето. През Средновековието рядко населените албански райони, в които живеят също така компактни групи българи, гърци и власи, се намират под византийска или българска власт. Редица представители на албанската знат, състояща се главно от хора със славянско потекло, достигат до най-високи постове дори в Цариград. Когато през 1389 г. турците разбиват сърбите на Косово поле, шиптърското присъствие в тази славянска земя е още съвсем символично (за разлика от българското). Албанското разселване в съседните на днешна Албания области започва от XV в. нататък и се дължи на две основни причини: турските гонения срещу славянското население, както и на демографския взрив сред албанския елемент през последните две столетия.
Ако в албанската история има някаква фигура, с която искат да се асоциират днешните идеолози на "Велика Албания", това е несъмнено Георги Кастриоти, наричан още Скендербег (1414-1467 г.), който в течение на две десетилетия нанася немалко поражения на турците. Според някои сведения родът Кастриоти е с български произход. В крайна сметка обаче потурчването на албанския народ и купуването на местните главатари с високи османски постове си казват думата.
Макар и Турция никога да не установява пълен контрол над албанските кланове, с времето те си спечелват по целия полуостров мрачната слава на най-фанатични и жестоки войници и главорези на исляма.
Народностното съзнание на албанците започва да се пробужда през втората половина на XIX в. През 1878 г. в косовския град Прищина е създадена т.нар. Призренска лига, чиито участници се обявяват за възраждането на... никога несъществувалата "Велика Албания". Според тях тя трябва да включва Косово, Шкодра (сегашната Република Албания) и районите на македонската Битоля и гръцката Янина. Водачите на лигата обаче не предвиждат отделянето на "Велика Албания" от Турската империя, а само автономия под чалмата на падишаха.
През 1912 г. е обявено създаването на албанската държава, но много скоро тя е поделена между съюзените гърци, сърби и черногорци.
Първата световна война е времето на невероятен хаос в населените с албанци земи, окупирани ту от едни, ту от други воюващи армии. Успоредно с разприте между албанските водачи за бъдещето на страната, в Македония се създават шиптърски банди, наричани качаци, които грабят и тероризират местното население и дори се опитват да превземат Скопие. Албанските шовинисти и до днес смятат столицата на Македония за един от най-важните "албански" градове.
След края на войната Великите сили решават Албания да бъде поделена между Гърция, Италия и Югославия. По настояване на САЩ обаче на албанците все пак е позволено да си създадат държава. През ноември 1921 г. югославската армия влиза в Албания, като Обществото на народите осъжда агресията (албанците обичат да сравняват тези събития с войната за Косово през 1999 г.).
Когато през 1934 г. Албания се споразумява с Гърция и Югославия, Мусолини решава да скара отново Тирана с Атина и Белград, предлагайки на албанците 3 млн. швейцарски франка в злато и икономическа помощ, за да скъсат връзките си с гърците и югославяните.
През Втората световна война войските на Дуче окупират Албания (а Германия - Гърция и Югославия). Надявайки се Италия да им помогне в създаването на "Велика Албания", шиптърите се прочуват с колаборационизъм, който надминава дори този на французите. За награда Дуче им дава части от Косово, Македония и Гърция.
Тази "Велика Албания" пропада заедно с Мусолини - през 1934 г. страната е заета от немците, които по-късно също са принудени да се изтеглят поради мощното настъпление на Съветската армия и въоръжената съпротива на местните комунисти, подпомагани от партизаните на Тито.
Затова след войната Тирана и Белград си обещават "вечна дружба", а албанското правителство връща доброволно Косово на Югославия.
Парадоксът е там, че това е извършено не от кого другиго, а от Енвер Ходжа, който през 1936 г. обявил, че неговата цел е окончателното обединяване на всички "албански земи", т.е. създаването на "Велика Албания".
След 1948 г. пак Енвер Ходжа откъсва задълго Албания не само от Запада, но и от почти всички комунистически държави.
Идеята за "Велика Албания" се запазва в ковьоза Косово, където през 1981 г. югославските власти потушават бързо и решително антиславянските бунтове на албанците.
През 1962 г. в гостоприемния за всякакви антидържавни конспирации Ню Йорк е създадена нова "Призренска лига", чиито вождове (Мидхад Браница и Изет Бериша) обявяват, че започват борба за присъединяване на Косово към "Велика Албания".
Наивният свят не обръща никакво внимание на тази заявка, като я смята за "несериозна" и "екзотична", но за Белград това е сигнал, че скоро ще се сблъска с тежки проблеми.
Слободан Милошевич, който точно 600 години след битката с турците на Косово поле произнася тук пламенната си реч за сръбската принадлежност на областта, разбира, че ако косоварите се надигнат, те ще са смъртна заплаха за Сърбия. На първо място - заради огромния демографски прираст, и на второ място - защото макар и смятани за просяците на Европа, албанците далеч не са толкова бедни. Косоварите изкарват добри пари, работейки на черно на Запад, а геките и тоските в Албания развиват в широки мащаби контрабандата на наркотици и оръжие.
С превръщането на Косово в протекторат на Запада след натовската война срещу Югославия шиптърската контрабандна индустрия придобива невероятни размери, като доходите от нея също нарастват неимоверно.
С подобни "собствени" средства и с помощта на САЩ рекрутирането на косовските бунтовнически банди, а впоследствие и прехвърлянето им в Македония, вече не е никакъв проблем за "великоалбанците".
Междувременно в последната година-две химеричната "Велика Албания" се разрасна не по-малко от техните криминални изстъпления и престъпления. Освен старите мераци за Косово и Западна Македония вече се заявяват откровени териториални претенции към Гърция и Черна гора. Да се готвят Хърватска, Италия и България.
Царското лято на кандидат-президента Стоянов
В нов прочит историко-христоматийното "Помни 9 юни, пази 9 септември" звучи така: "Помни 17 юни, мисли за 18 ноември".
Тази е най-вероятната дата за президентските избори. Преди половин година само "Той е" или не е той не беше никаква интрига. СДС официално номинира седесаря Стоянов за нов мандат.
От приличие президентът помълча седмица и после се провъзгласи за независим претендент.
По стар рефлекс БСП извади списък с 43 свои номинации, коя от коя по-подходяща. И точно тогава и съвсем ненавреме дойде Новото Време.
Ако има човек в държавата в деликатно положение, това е Петър Стоянов. С влизането на царя в реалната политика неговата независимост силно се ограничи. "Дано му стигнат дните - усъмни се злорадо Юнал Лютфи, - да успее да убеди обществото, че ще бъде президент на всички".
Ей този обратен завой в най-новата ни политика смени обичайния график на Стоянов. В други години минат ли Горещниците, президентът стяга куфарите за десетдневна почивка в Гърция. Сега обаче катери в жегата баирите над Ивайловград, яде от храната на граничарите, прескача двуметров зид, за да пие една студена вода и само когото не е срещнал, нему не е стиснал ръката.
Новото структуриране на политическото пространство наложи Стоянов да пусне и две-три турски приказки. Кампания е това, няма място за пристисквания. Налага се да удари едно рамо на етническия модел на Доган, види се с гласовете на седесарите ще гледа президентството от апартамента си в "Дървеница". За което в прав текст го предупреди недолюбващият го Лучников: "Ако иска пак да е президент, Стоянов трябва да разчита на Симеон. СДС не може много да направи за него".
Значи не е време за отпускане.
Като си помисли човек, какво лято го чака Стоянов: жътви и пожари, събори, песни, бабички, селски кръчми и балнеолечебници... Силно стеснен периметър на изява. В Европа - политическа ваканция, у нас - ученическа, отгоре на ситуацията Симеон е на "Дондуков", не е в Испания.
При тази особеност на политическото положение Стоянов е длъжен да е в централните новини. По възможност с формата: здрав, физически издръжлив, слаб, народен човек. Ще рече не е преял с власт и има още хляб в него за нов мандат... Оттук до 18 ноември президентът има няколко верноподанически хода. Външнополитическите са да докаже, че има международен авторитет и да го заложи без остатък в подкрепа на премиера Симеон Сакскобургготски. Той трябва да смени в движение вътрешнополитическите си пристрастия, да го направи достатъчно гласно за обществото, но и балансирано. Ще е необходимо по-различно усилие от тривиалното: независим кандидат, подкрепян от... Някъде през септември на тайна вечеря царят ще постави условията си на Стоянов, за да го подкрепи. Отсега е ясно, че ще бъде "постигната принципна договореност". Поради неизлечимия му остатъчен провинциален манталитет президентът не може да не бъде подозиран в играта "Веднъж да докопам новите 5 години, пък после ще видим..."
Като се наблюдава политиката му на тихо и последователно притискане, царят едва ли ще изпусне възможността да рамкира отношенията със Стоянов за периода след заявените 800 дни. Тук е царската уловка. Тук са гаранциите, които Стоянов ще поиска за политическото си бъдеще.
Възможно ли е президентът да отвори пътя на монархията?
В тази държава и с този президент - да. За което обаче обществото ще се тревожи като му дойде времето.
Ще приклекне ли Симеон пред Големия бял брат?
Царят вече е премиер. Дотук добре.
Сега му остава само дребната грижа да се заеме с отглеждането и отхранването на гражданите-поданици на държавата, която се нае да ръководи.
Синята власт обаче му остави след четири години успешно управление главно дългове и разрушена икономика. За да оправи батаците, царят-премиер ще трябва да се обърне навън и да търси стратегически съюзници.
Възможностите са четири, плюс комбинациите между тях.
Царят може да погледне на североизток - към Москва, на запад - към по-уредената от нас Европа, още по-на запад - през океана, към Вашингтон, и на юг - към петродоларите на арабските монархии.
Банкерчетата от лондонското Сити, кой знае по какъв метод, изчислиха и тиражираха из печата калкулацията си, че за да дръпне напред икономиката ни, са необходими 4-5 милиарда долара.
Както в един виц, трудно е да се каже на каква основа са правили изчисленията си царските момчета и момичета с банкерски стаж и защо са се спрели на тези цифри. Ако ги приемем обаче за реални, излиза, че през тази и следващата година някой трябва да налее в страната ни пари колкото една трета, че и повече, от официалния ни брутен вътрешен продукт. Идеята не е лоша, но въпросът е как? И срещу какво?
Пак из медиите (защото царят умее да си мълчи) упорито се носи слухът, че въпросните милиарди щели да дойдат от дълбоките каси на арабските шейхове. Вярно е, че царят е личен приятел с почти всички арабски монарси, но е логично и да се запитаме каква полза ще имат те, за да подкрепят една икономика, с която нямат кой знае какви допирни точки. Все пак за едното мерси не се изсипват хълмове от долари.
Единственото, което бихме могли да дадем от наша странаа в замяна, е позволението арабският капитал да се настани у нас, влагайки петродоларите си в перспективни производства. Би било хубаво, но на практика трудно постижимо.
Азитският пазар в това отношение е доста по-примамлив от българския - хем е по-обемен, хем по-печеливш. Остава възможността срещу петродоларите Симеон да обещае промяна в Закона за земята и след приемането му, масово да раздаде апетитни късчета от България на арабските монарси - както за земеделие, така и за курорти.
Към земята ни обаче лакомо гледат и други
На първо място турците, а след това и западноевропейците. Своя мерак не скриват и евреите.
У нас вече трайно се настани значителен еврейски капитал, както директно от Израел, така и от западна посока. Знайни са добрите чувства на българите към еврейския народ, и то не само на думи. На дела обаче днес са още по-знайни и видни добрите чувства на българските приват-политиканстващи, които значително се нагушиха с израелски шекели при доста съмнителни сделки, най-скандалната от които е тази с "Балкан". Та евреите едва ли ще посрещнат с въодушевление нахлуването у нас на арабски капитал, при това в такива огромни размери. И ще направят всичко възможно да не го допуснат.
Удобни посредници биха им били българските турци и въобще турците. Те също съвсем явно напират да получат късчета от българската природа още на другия ден след разрешението за продажба на земя на чужди граждани. От десетилетия вече Израел и Турция не крият близкото си приятелство в икономиката и най-вече във военно отношение.
Мегаломанията на Анкара умело се използва от Тел Авив в борбата му срещу арабския ислямизъм, а от Израел постоянно изтъкват колко добри приятели са с една страна, чието население изповядва исляма, но се управлява по граждански закони.
Така че смесеният турско-еврейски капитал няма лесно да позволи на арабските долари да влязат у нас. Още повече, че САЩ (където, освен всичко друго, еврейското лоби е направо могъщо) гледат доста благосклонно на идеята Турция да се настани здраво отсам Босфора и като икономически властелин.
От друга страна обаче, са известни и здравите връзки на Вашингтон с консервативните арабски шейхове - приятелство, здраво скрепено от единната им петролна политика, пряко насочена срещу Западна Европа и Русия.
Така че петролното лоби в САЩ има доста голяма полза от конфронтацията на арабите с еврейско-турските интереси на българска почва. Най-малкото, защото по този начин почти напълно ще успеят да ни откъснат от влиянието на Западна Европа.
Лошото в случая е, че Западна Европа изобщо не показва притеснение от подобен развой на събитията и упорито се е вторачила в пъпа си - т.е. в проблемите си около собственото си обединение (или бъдещо разединение, както тръгнаха нещата напоследък). Само след десетина години изолационистката й политика ще й излезе пресолена и западноевропейците скъпо ще платят днешната си безотговорност към Източна Европа и най-вече към Балканите. По-нататък ще кажа защо.
Остана идеята за обръщане към Русия
Теоретично България няма къде да ходи, освен отново да поиска помощ от големия славянски брат.
Царските хора вече дори направиха първата стъпка и новият председател на Народното събрание Герджиков официално покани руския си колега Генадий Селезньов на посещение у нас.
Дано тази покана да е симптоматична и да показва желанието на Симеон и хората му да възстановят добрите отношения с Русия. Поне на икономическо ниво.
За да стане това обаче са необходими и доста усилия от наша страна в политическо отношение, за да отвори Русия пазарите си и да забрави кървавите обиди, които й нанесе на няколко пъти правителството на Костов. Дали ще се смили Кремъл и на каква цена, предполагам, че ще видим още в ранната есен.
Пред ориентирането ни на североизток има обаче една огромна пречка. И тя се нарича САЩ.
Американците все по-напористо се опитват твърдо и завинаги да се установят на Балканския полуостров, включително и в България. Без да засягам действията им в съседни страни, ще изброя само част от дейността им у нас. В средата на месеца царските хора се срещнаха с представители на американската строителна компания "Бехтел", която е най-голямата в света в своя бранш. На срещата американците изразиха желание да поемат строителството на каскада "Горна Арда" и да инвестират в строежа 200 милиона долара. Освен това американците предложили и участие в строителството на аутобани у нас на стойност още 250-300 милиона долара. Подобна оферта за инвестиции от половин милиард звучи доста добре. Но на пръв поглед.
Да си припомним, че само преди малко повече от месец отиващото си правителство на Иван Костов сключи договори пак с две американски фирми за части от комплекса "Марица-изток", на стойност 1,4 млрд. долара. Оказа се обаче, че общата печалба на двете фирми всяка година ще надхвърля 150 млн. долара, като от тях около 110 милиона ще бъдат буквално измъквани от джоба ни чрез надутите цени на тока.
Излиза, че вместо да ни бъдат благодетели, както официално се твърди, американците просто ще живеят (и дебелеят) на наш гръб. Свързването на "Марица-изток" с "Горна Арда" освен всичко друго, ще затвори и един мощен енергиен кръг, който реално ще управлява целия живот в България - на икономическо и на битово ниво.
А отвъртането и завъртането на централния бушон напълно ще зависи от САЩ. Още повече ако американците успеят да ни наложат (с тъпата помощ на Западна Европа) и закриването на АЕЦ "Козлодуй" до десетина години.
Прочетете сега внимателно следващите редове.
Може би вече ви е направило впечатление, че инвестициите са все за т.нар. инфраструктурни обекти, т.е. за обекти, които са от стратегическо значение. Включително и военно.
Не е трудно за човек да си направи заключение, че американците просто си създават удобна инфраструктура за евентуални военни действия и за бързо прехвърляне на войските си по суша и море.
На всичко отгоре ни изюдват да им плащаме разходите с наши пари. Защото всички обещани инвестиции всъщност са гарантирани от държавата ни заеми и се изплащат от България, а не се наливат отвън заради черните ни очи.
Така американците хем си устройват престоя тук, хем и печелят на всичко отгоре.
А истината е, че ние само губим от прословутите гигантски сделки. На България й трябва развитие на второстепенната и третостепенната пътни мрежи, на малките и средни предприятия и на промишлеността като цяло. Само производството може да ни измъкне от блатото на икономическата криза, а едромащабните инфраструктурни начинания са само още една огромна яма, в която потъват грешните пари, изтръскани от джобовете ни.
Изобщо не трябва да се заблуждаваме и да вярваме на думите на мастити и подкупени икономисти, че великите строежи щели да осигурят работни места на стотици хиляди души. Ще осигурят, но временно. Утре гигантоманията ще свърши и народът пак ще остане отстрани на модерните съоръжения с продраните си гащи, и ще цъка с език, удивлявайки се на модерната техника, профучаваща по аутобаните. Покрай тях българският селянин ще продължава все така да рови с мотичката и да оре с магарето си двата декара, оставени му от българската земя след едрото й изкупуване от чужденците.
Изходът и спасението ни са във възстановяване на производството и в осигуряване на износа. Само инвестиции, които са пряко насочени към производството, са от полза за страната ни.
Всички останали са дяволски пари, които по-късно ще плащаме десетократно. При това в условията на поредно робство - и то не само икономическо.
"Може и иначе, Но иначе може само Бог"
Никога не съм писал до никакви вестници, не съм се обаждал по радио или телевизия. Сядам да пиша и не знам откъде да започна. Толкова много се е събрало в душата ми - объркване, почуда, безнадеждност.
Гледам да не пропускам вашия вестник. Излишно е да казвам, че ми харесва. Нямам задълбочени, системни познания по журналистика и обществени науки, не се наемам да правя анализи.
Ще споделя това, което чувствам. А то е: не е ли химера, че има и други, които мислят като мен? Не е ли това поредната самозаблуда, наркотикът на моята вяра? Вярно ли е това, което пишат вашите автори, или ми харесва само защото и аз мисля така? Не заиграват ли някои с моите страхове и надежди?
Драга редакция,
Помни всичко, как са бягали, зарязвали къщи, имоти... И защо към България?
Говорим спокойно, за всичко, за което може да се говори с един столетник. Той ме подпитва оттук-оттам, деликатно, и все го избива на политика. Казвам му, че не разбирам от политика. Е, не можело да не разбирам, нали съм от града! И в града е същото, казвам - бъркотия и глад. Това не е добре, онова отива на зле, другото не е както трябва - според мене. А той: не се ядосвай, смени си гледаньето, айол (смени си гледната точка, момче!) и ще видиш, че всичко ще си дойде на мястото и всичко върви както трябва. Как така - питам го. А той - пак издалеко: ти къща имаш ли? Имам. И искаш да си я имаш, да живееш в нея, така ли? Така. Добре, ама дойде някой и ти задигне портата. Ще се ядосваш ли? Ще се ядосвам. Дойде друг и ти счупи прозореца. Ще се ядосваш ли? Как! Дойде трети и ти строши керемидите. Естествено, ще се ядосвам... - Така е, защото искаш да имаш къща и си я пазиш. Ха сега смени гледаньето! Да речем, искаш да си разтуриш къщата, да я няма. И дойде някой и ти задигне портата, и ти счупи прозореца, и ти свали керемидите. Ще ти стане ли криво? Няма чак толкова. Това е нашата къща сега, България де... Ще се събаря.
И вярно! Всеки, който подреди фактите, причините и следствията, може да проследи посоката на развитие - и да предположи завършека. Само ако целта е такава, всичко става логично и си идва на мястото!
Ще кажат: разваля се, за да се построи наново, по-добро. Не вярвам. Който руши така, който руши по този начин - той не мисли за градеж. За да ражда, дървото се подкастря, режат се пръчките на лозата, не се сече коренът.
Ще ме упрекнат, че съм черноглед, едва ли не вещая края на света! Свят тъй лесно не умира, той е бил и ще бъде. И с мене, и без мене, и с нас, и без нас, и с България, и без България... Думата ми е за безумието, с което се унищожава една държава, култура, език. Убийството все пак е понятно. Не го оправдаваме, но то е някак си обяснимо. Но самоубийство?
Личността, семейството, родът, държавата. За мен това са четирите стожера на "общественото животно". Махнеш ли един, ще се килне нанякъде. Доскоро пренебрегвахме личността. Сега пренебрегваме държавата. Какво толкова, не била нужна. На французите им е нужна Франция, на японците - Япония, на гърците - Гърция... Само нам България пречи да бъдем щастливи! С хората, азбуката, вярата... Не съм против Франция, не съм против Турция, не съм против никоя друга държава. Но искам да я има и България. И България до всички, и България с всички.
Природните закони, както и тия, по които се развива обществото (не дето ги мъти парламентът) не остаряват, не могат да се пренебрегват. Който иска да оцелее, трябва да се съобразява с тях. Да оцелее - разбирам го като продължение в деца и внуци на онова, което е било преди нас. Разбирам го като съпричастност с духа на народа, от който си. Традицията не е празна дума. Не е предпочитание, не е измислица. Това е закон за живота на нацията. Не го ли спазваш - виж цялата човешка история.
Може и иначе. Но иначе може само Бог (за невярващите - Природата).
Нему (Нея) е позволено да не се съобразява със законите - обществени и природни. Защото са Негови (Нейни)!
А човек, ако не се съобразява с тия закони, не става бог, ами става добитък - еднопосочно и категорично. Да, и за такъв има място под слънцето. И скотът живее, но извън човешкото общество, извън човешката история. Извън времето, както би казал Апостола.
Изтръгваме корена си. Дали е човешки замисъл и политика, дали е карма - не знам. Но краят става от ясен по-ясен - изпадаме от каруцата на времето. Ще се возим в каруците на други народи - кой в една, кой в друга... Децата ми почти не знаят български песни. Не ги упреквам, но веднъж на шега рекох, че все пак предпочитам, един ден, ако заплачат над мен, да бъде на български. Другото трудно си го представям. А един приятел ме посъветва, щом толкова държа да ме оплакват на български, да съм си наемел отсега такава фирма. Ако ще наемам отсега, няма да е оплаквач, ами оркестър, отговорих. Ама да свири Дунавското хоро или родопски песни. Може и тракийски... Ще си позволя да споделя и личното си мнение за най-големите удари срещу България в моя съзнателен живот (на 50 години съм). Първо, "Българската следа" в атентата срещу папата. Второ, "възродителният процес".
Разбира се, аз го осъждам този процес - сега всички го осъждаме! Обсъждаме и осъждаме обаче преди всичко идеята и начина на провеждане. А причината? Как така само на Тодор Живков е хрумнала тази идея? От едната му лошотия ли? Да речем - от лошотия. Подплата на лошотията е личната корист, някаква корист. Той какво е целял, какво е печелел? Слава? Хайде, вътре в държавата, ясно. Не е ли знаел какво ще последва, как ще реагират съседите? Такъв хитрец - и такава глупост? Не е за вярване. И на какво е разчитал, когато и в тогавашния СССР бяха против? За мене е необяснимо.
За филма на Татяна Ваксберг да не говорим. И най-доброто лекарство, дадено в прекалена доза, става отрова. А тук, едва ли случайно, е избрано страшно силно лекарство и дозата е непомерна.
Аз пък съвсем случайно гледах филма с човек, потърпевш и участник точно в показаните събития. И човекът до мене не издържа. "Абсолютно невярно! " - повтаряше той, с което, разбира се, не оправдаваше "възродителството".
И аз съм роден и израсъл в "смесен" район, имам преки впечатления от събитията. В един брой на "Зора" прочетох отвореното писмо на учителя от Якоруда Живко Сахатчиев. То е много по-близо до истината.
Следват унищожаването на едрото селско стопанство и разцепването на Българската православна църква.
Едва ли и съсипването на образованието, отбраната, цялата промишленост, се прави с мисъл за доброто на "тази страна".
Но все пак, според мен, това са четирите най-точни, най-премерени, с най-далечни последици удари срещу българщината. Стратегически удари, както биха казали военните. Оперативно-тактическите чет нямат.
За или против НАТО. Спомням си какъв съвет дават психолози и криминалисти на жените, нападнати от насилник: оставете се да ви насилят, без съпротива, защото иначе може и да ви убият. Тоя съвет ни е сега оправданието... Не исках да ви занимавам с моите мисли, те не са нито толкова оригинални, нито подредени, нито толкова дълбоки, че да заслужават отделно внимание. "Философи" - наспорил господ!
Исках само да не звучат празни думите ми, че вашият вестник ми харесва. Исках да кажа: търся обяснение, или оправдание на това, че "Зора" ми харесва. Знам, което е най-близко до ума - невинаги е най-близо до истината.
Затова се мъча да видя нещата и утрешния ден с очите на живелите преди мен, и с очите на децата си, и с очите на безработния съсед, на собственика на магазина до нас, на момчето от клуба за интернет, на говорителя по телевизията... Съпоставям факти, събития, чуто, видяно и преживяно с това, което пишете.
Безогледна е силата на разрушението. Сее разединение и злоба в душите ни, защото няма от какво друго да се храни, освен от плодовете на злобата.
И все по-често разсича съня ми безпощадната мисъл: моята родина, моите песни, моят език е обречен. Значи - и аз. Дано не съм прав. "Зора" е все пак една малка надежда.
Ако е възможно, предайте на г-н Спас Райкин (автор на статии във вашия вестник) моите почитания и най-добри пожелания. От още един българин, така му предайте.
