Икономическата програма на царския кабинет също зависи от изхода на двубоя между двете икономически лобита в царското движение - лондонските банкерчета и старите вълци, зад които се мярка сянката на низвергнатия единак Венци Димитров. Признаването му за депутат или отхвърлянето му от съда например вече ще бъде ясен индикатор накъде ще тръгне политиката на НДСВ.
Средствата за масова информация обаче загърбват реалните проблеми и се нахвърлят като чакали на дребнотемието, вадейки поголовно кирливи ризи от миналото и размахвайки флага на повърхностната политическа порнография. И двете неща забавляват, но те са само зрелището.
Проблемът с хляба все така остава настрани. Лесно е да съобщиш, че за една година цената на житото е поскъпнала с 50%, докато цената на хляба - само с 6%. Трудното е да кажеш защо се получава този привиден парадокс и коя е причината.
Защото тогава ще трябва да се задълбочиш и да разкриеш истинските механизми на ограбване на държавата и източване на капиталите и жизнените й сили извън страната чрез една много подла система на едновремемен внос на контрабандно евтино жито и износ на необмитено, скъпо у нас, но евтино за чуждите търговци родно жито. И накрая да разкриеш как правителстото е пряк (и основен) участник в схемата, пълнейки не само черната си каса, но и поединично гушите на стотина високопоставени чиновници. А става въпрос за около половин милиард в левове!
Това хич не са малки пари.
Българският селянин би се вдигнал на бунт, ако реално знаеше как собствената му държава го унищожава не всекидневно, а всекиминутно. Само ден преди да седна да пиша тези редове, по националната телевизия една много отворена и много известна колежка завърши обзорното си политическо предаване, посветено всъщност на икономиката, с изявлението: "Ако държавата не може да помага, поне да не пречи". Изречението бе казано с огромно и явно самочувствие, сякаш водещата разбираше колко фундаментално се изказва. Не мога да се сдържа да не й кажа: няколко дни преди въпросното предаване стана известно, че Сенатът на САЩ е гласувал само за тази година пряка помощ (т.е. директна, в долари, а не само законова) за американските фермери в размер на 8,5 млрд. долара! Общо за следващите 10 години се предвижда правителството на САЩ да изплати в кеш на земеделците си 58,5 млрд долара. Защото във Вашингтон били загрижени, че в световен мащаб цените на земеделските продукти рязко падали и фермерите им нямало да бъдат конкурентоспособни.
Милата ми колежка, премълчавайки да речем от незнание, този факт, в същото време призовава открито държавата да се отдръпне от дейността на земеделците ни и да ги остави да се оправят сами, защото така те щели да бъдат по-добре!!!
Тази песен за отдръпване на държавата от икономиката - все едно селско стопанство, промишленост или търговия - я слушаме вече 12 години.
Слушаме я освен от министри, и от журналисти, които или са пълни балъци, или прекалено продажници. А това е изключително опасно! Министри всякакви, и неграмотници сред тях има, продажници, ако питаш НСС - бол. Но журналистиката нали е за това - да разкрива същността на ставащото, истината, която се крие зад думите или решенията на властващите, а не да се подлага.
В момента в Австрия работниците са настръхнали и буквално окупират страната с развети червени знамена, на които образът на кубинския революционер Че Гевара е неизменен.
Знаете ли защо? Защото австрийското правителство има идеята да започне приватизация на промишлеността си!
След век и отгоре съвременен капитализъм, в Австрия най-накрая са решили да се опитат да предадат огромните си държавни обединения и заводи в ръцете на частния капитал. И профсъюзите моментално извеждат на улиците наемните работници - за да защитят правата им!!!
В някой български вестник да се появи нещо за това?! Да го чухме по някоя телевизия или по някое радио!? Както каза един мой умен познат: "Море, ако ставаше въпрос за някой бит циганин или за Хайдер, с лавина от простотии щяха да ни засипят!"
Но нека си дойдем у нас. Готви се кабинет. Медиите са пълни с предположения за имена. Обаче - няма идеи за икономическо развитие, за банкова политика, за селскостопанска политика, за социална и здравна политика. Няма натиск от страна на медиите (а и на обществото като цяло) за провеждане от бъдещия кабинет на определена политика. Натиск, който да оформи кабинета. Който реално да се намеси чрез силата на гражданското общество в решаване съдбините на народа ни.
Пак седим като овце и се чудим кой ще е следващият овчар. Тъпо. Неефективно. И самоубийствено.
И сред главните причини е, че българската журналистика доброволно или несъзнателно е поела ролята на амортисьор на луксозната лимузина на властта.
Колеги, всеки се бори за залъка, с който да нахрани децата си. Но нима вярвате, че всекидневният конформизъм работи за тяхното бъдеще?
Случаят Милошевич - правосъдие без граници
След предаването на бившия югославски президент Милошевич на Хагския трибунал за военните престъпления в бивша Югославия, западните и част от нашите медии подхванаха един фалшив рефрен. А именно, че на всички диктатори и извършители на геноцид, етнически чистки и други престъпления срещу човечеството се показва неотменимостта на възмездието от страна на международното право.
Кои други примери доказват правилността на тази теза? Отвличането през 1989 г. на панамския диктатор Мануел Нориега и изправянето му на съд във Флорида (САЩ) за участие в... наркотрафика? Или пък арестуването и осъждането на някой руандийски министър, заради участието му в кланетата над тутси през 1994 г.?
Елементарно, Уотсън!
През това време бившият чилийски диктатор Аугусто Пиночет спокойно се лекуваше във Великобритания. Когато в Испания поискаха екстрадирането му, за да отговаря за убийствата на испански граждани, Пиночет бе предаден на Чили. За да не се нарушел чилийският суверенитет, а извършителят на кървавия фашистки преврат от 11 септември 1973 г. да получел правосъдие на родна земя. Сакън да не излезе наяве световноизвестната истина, че този преврат (довел до убийството на законния президент-социалист Салвадор Алиенде и до хиляди безследно изчезнали противници на новия режим) бе осъществен с пряката помощ на ЦРУ.
Чили не е Югославия и Пиночет не е сърбин. За извършените в Чили престъпления не бе създаден международен трибунал: такива трибунали ад хок (на мига) бяха създадени само за военните престъпления в бивша Югославия и Руанда. Създадени бяха от страните-членки на Съвета за сигурност на ООН, а не както е по устав, от Общото събрание на световната организация. А почти няма членка на ССИГ, която да не може да бъде обвинена във военни престъпления. Като например САЩ, които първи в света използваха ядрено оръжие срещу мирно население през август 1945 г., а сега бягат като дявол от тамян от ратификацията на Римския договор от 1998 г. за създаването на международен криминален съд (МКС). Под този договор са се подписали посланиците на 120 страни, членки на ООН, с изключение на такива "пакостни" държави, като Либия, Иран, Китай и др. Като не ратифицират договора, САЩ просто се нареждат до "пакостниците", без да се притесняват много-много.
Защо Вашингтон се дърпа от ратификацията, предпочитайки да споделя тази нелицеприятна компания?
Защото МКС ще има юрисдикция без граници, включително и върху военнопрестъпници и политически лидери от САЩ. За Вашингтон международното правосъдие има смисъл, само когато се отнася до другите.
Известно е, че и в сферата на международното наказателно право този, който плаща, той поръчва присъдите. Затова не очаквайте генералният прокурор на Хагския трибунал Карла дел Понте да повдигне обвинение срещу Клинтън, примерно. Да не е луда да хапе ръката, която я храни?
Макар в югославските войни да участваха американци, особено през 1999 г., техните престъпления не са обект на Хагския трибунал. Пък и това не са престъпления, а "хуманитарна намеса", направила необходимо провеждането днес в Македония на друга такава "намеса" на НАТО. Милошевич отдавна не е на власт, но "намесите" остават.
Едни големи престъпници съдят други, по-малки. Точно, както на Нюрнбергския процес унищожителите на Дрезден, Хирошима и Нагасаки осъдиха разрушителите на Ковънтри и създателите на лагерите Освиенцим, Бухенвалд, Треблинка и други. Не че последните не заслужаваха присъдите си.
Предвид начина, по който бе създаден Хагският трибунал и доказаната му "безпристрастност" (той не е осъдил досега нито един албански главорез), разбираемо е защо на Запад се притесняват от безграничната юрисдикция на бъдещия МКС. Особено в САЩ (Барбара Кросет в "Ню Йорк таймс", 2 юли 2001 г.).
Демокрация без граници да! Търговия без граници също. Човешки права без граници, о'кей!
Но правосъдие без граници - това вече е прекалено! Нали ако такова съществуваше, Клинтън, Олбрайт и други военнопрестъпници нямаше да четат сега лекции по света, а щяха да изучават обвинителните актове за извършените от тях и по тяхна вина престъпления?
Така че случаят Милошевич няма какво да ни се пробутва, като "поне малко правосъдие", защото в действителност той е демонстрация на голяма несправедливост. При това, срещу заплащане. Не е ли срамно на Югославия да се поставя ултиматум: или предайте Милошевич на Хага, или кажете сбогом на 1,3 млрд.евро, които ви трябват за възстановяване на щетите от нашите бомби?! При това става дума за кредити от т.нар. донорска конференция за Югославия, не за подарък или безвъзмездна помощ, на която тя има право, като потърпевша от западната "намеса"!
Съдът над Милошевич щял да накара други диктатори да помислят дважди, преди да повторят "престъпленията" на Слобо, според Кенет Рот, изпълнителен директор на "Хюмън райтс уоч". И кои са тези "престъпления", господин Рот? Защитата на сигурността и живота на гражданите, на териториалната цялост и суверенитета на страната не е ли задължение за всеки държавен глава? Нима е по-добре правителствата да бездействат, когато бандити разоряват страната им? Както в момента се опитват да внушават това на македонското правителство?
Как да тълкуваме факта, че НАТО, чийто генерален секретар Джордж Робъртсън бе нарекъл албанските екстремисти "главорези-убийци", подписа споразумение за прекратяване на огъня от тяхно име? Като признание за съдружие в престъплението ли?
Оставаше натовци да подпишат това споразумение и от името на Скопие, за да стане ясно и на слепия, кой коли и беси в Македония. Какво е това: борба с тероризма, или насърчаването му? А националният суверенитет да върви по дяволите!
Пиночет трябваше да бъде съден по чилийското законодателство, но Милошевич не може да бъде съден и по международното в Белград. Дори от Хагския трибунал... Бившият ръководител на Чад, Хисен Хабре, бе държан до миналата година под арест в Сенегал, когато новото правителство го пусна на свобода. Жан Камбанда, бившият руандийски премиер, получи доживотна присъда през миналата година, но Перу, изглежда, никога няма да осъди бившия си президент Алберто Фухимори, който се крие в Япония. А като си помисля, че един белгийски съдия се опитва да съди иракския президент Саддам Хюсеин, който нищичко не е сторил срещу Белгия!
Идеята за универсална юрисдикция възникнала през 1919 г. Тогава е бил предприет неуспешен опит да бъде изправен на съд кайзер Вилхелм, заради Първата световна война. Нали формалният повод за тази война бе убийството от сърби на австрийския престолонаследник?
За връх в реализацията на тази идея се смята Нюрнбергският процес срещу бившите хитлеристки престъпници, но там пък не се появи японският военнопрестъпник, император Хирохито.
След това съденето на военнопрестъпници се ограничи до една тясна специализирана област на универсалното право.
Що се отнася до създадените ад хок трибунали за Югославия и Руанда, някои ги отнасят към една процъфтяваща напоследък индустрия. Очаква се към нея да се присъедини и МКС, но най-рано до две години.
МКС ще е първият постоянен орган, който ще съди военни престъпления, престъпления срещу човечеството, геноцид и т.н. Въпросът е дали това съдене може да мине без одобрението на Вашингтон.
Между 1985 и 1995 г. експертите по международно право можеха да се закълнят, че това е въпрос на 30, 50 или дори на 100 години. Според Уйлям Пейс, радетел на идеята за МКС, процесът срещу Милошевич бил показал, че "търпението работи". Върви се, значи, към създаването на този съд. Посланието на този процес било, че ерата на безнаказаността се заменя от ера на международно правосъдие.
Така ли е всъщност?
Щяхме да повярваме, ако в Хага бе изправен и Клинтън, примерно казано, или пък Хашим Тачи и Агим Чеку. При явната антисръбска насоченост на Хагския трибунал, при откровения натиск върху Югославия за предаването на Милошевич, силно се съмнявам в международното правосъдие.
Дори Хенри Кисинджър, когото обвиняват с късна дата за престъпления в Камбоджа по време на Виетнамската война, предупреждава от страниците на "Форин афеърс" за опасното сливане на право и политика. В такава недопустима смесица, според него, се е превърнало движението за универсална юрисдикция. Това щяло да има парализиращ ефект върху авторите на външната политика. Една универсална система не следва да допуска легалните принципи да се използват като оръжие за уреждане на политически сметки. Тоест, онези, които творят външната политика да бъдат заплашени с преследване за действия, които са извършили в името на интересите на своята нация.
Не се ли отнася това и за Милошевич?
Ако преди, едновременно или след Милошевич в Хага бяха изправени далеч по-безспорните военнопрестъпници на Запада, светът би повярвал, че настъпва нова ера на правосъдие без граници. Иначе ще живеем в епоха на "несправедливост без граници", при това, срещу заплащане.
Смяна на караула във Валутния фонд
Статията на станфордския професор по икономика Джоузеф Щиглиц, която отпечатваме в този брой, е публикувана в най-големия стокхолмски вестник "Дагенс нихетер", в броя му от 25 юни т.г. По-същественото обаче е, че в. "Нова Зора" има почитатели чак в Швеция. Затрогващо е съпричастието, което проявява нашият сънародник г-н Илиев. Той е не само редовен читател на "Нова Зора", но и дълбоко е загрижен за съдбата на родината ни.
Методите и стратегията на МВФ, които проф. Щиглиц анализира в своята статия, имат особено значение не само за днешния български хал. Те проецират едно бъдеще, където за страни като нашата прогнозите съвсем не са оптимистични. Така че няма да ни е излишен здрав разум и гражданско чувство, и най-вече солидарност, за да изплуваме от времето на тъмнината.
Напускането на Стенли Фишер от поста заместник-изпълнителен директор на МВФ бележи края на една епоха. Всички, които ръководиха МВФ през глобалната криза 1987-1998 г. напуснаха или са на път да напуснат организацията.
Несполуките в Индонезия, Тайланд и Корея през 1997 г. бяха последвани от провалите в Русия и Бразилия на следващата година. В тези страни данъкоплатците обедняха с милиарди долари като резултат на опитите да се запазят обменните курсове. Богатите обаче разполагаха с достатъчно време да се измъкнат при изгодни за тях условия. В тези страни само една девалвация би могла отново да създаде условия за икономически растеж.
С всяка несполука сигурността на МВФ се намаляваше. Въпреки това настойчиво се правеха опити да се намерят решения - някои неуспешни, други резултатни като например стратегията на поръчителство, която в крайна сметка бе отхвърлена, както в Румъния.
Капката, която преля чашата, дойде тази година с кризите в Турция и Аржентина. Паниката в Турция избухна веднага след като Фишер декларира, че положението е под контрол. Аржентина, която дълго време беше ученик за пример на МВФ, я похвалиха затова, че е смъкнала инфлацията и стабилизирала валутния курс. В облака от похвали МВФ пропусна факта, че растежът беше преустановен и Аржентина живееше с двуцифрена безработица половин десетилетие. При липса на икономически растеж тя трябваше да изплаща огромния си заем.
Изглежда, че МВФ е извлякъл поука от грешките си, но само в риторичен план. Организацията сега признава, че либерализацията на капиталовите пазари, която се внедряваше по цял свят, създаде голяма нестабилност и беше решаващ фактор в глобалната финансова криза. МВФ признава също, че начинът, по който се реорганизираха индонезийските банки например, доведе до спекулативна вълна срещу тях, която породи противоречива политика в Източна Азия. Указанията само задълбочиха упадъка.
Следващият екип на МВФ трябва да разсъждава върху следните въпроси и уроци.
Икономиката не е идеология, а практическо приложение на натрупан опит и теории. Чия практика потвърждава, че либерализирането на капиталовите пазари ще предизвика по-бърз растеж? Преди да се предизвикат промени в икономическата система, трябва да има неоспорими факти, доказващи това.
Чий опит показва, че високите лихви в икономики, утежнени с краткосрочни дългове, ще допринесат за стабилизиране на валутните курсове?
Преди да се започнат мероприятия, впоследствие опустошителни за съответните страни, трябва да има силни доказателства. Не е достатъчно само да се каже, че високите лихвени проценти в крайна сметка ще се редуцират. В действителност не е възможно едно разрушено от високи лихви предприятие да бъде "нефалиращо". Това изисква по-голямо интелектуално постоянство. Защо е необходимо да се назидават правителствата да не се намесват в пазарите? Както и да се твърди, че пазарите са винаги ефективни, а в крайна сметка интервенцията се извършва на валутните пазари?
Икономическите реформи могат да предизвикат страдание, но част от него се поема от бедните и трябва да бъде минимално. Защо милиарди долари бяха достъпни за спасяването на банките и нищо от тях не беше използвано за закупуване на гориво и храна за индонезийските бедни?
Как беше възможно няколко олигарси да обезкръвят Русия с милиарди долари по времето, когато нямаше достатъчно средства да се изплащат нищожните пенсии на възрастните?
Кой каквото иска, може да каже. Но независимо от своя предприемачески жаргон, МВФ е обществена институция. МВФ-светът оприличава държавите, членки на фонда, с притежатели на акции. Но препоръките на фонда повлияват живота и икономиките както никоя друга фирма не може да направи.
Като обществена институция фондът трябва да се води от демократични принципи. При това се счита, че само министрите на финансите и управителите на централните банки могат да имат място около заседателната маса на МВФ.
Решението каква политика ще се провежда, се взема най-добре в политическия контекст на дадена страна. Това не трябва да се решава от международни бюрократи, независимо от тяхната компетентност. Ако икономистите погрешно се опитат да представят своето политическо решение като въпрос от технически характер, това е сериозно нарушение на основополагащи етични и професионални правила.
Парадоксалното в позицията на МВФ през последните осем години е, че докато Клинтъновата администрация възприе принципите на "третия път" и намесата на правителството при създаване условия за икономически растеж за приложими в американската икономика, в същото време финансовият департамент възвеличаваше директно или индиректно чрез МВФ гледни точки, основани на пазарния традиционен фундаментализъм и спекулативната икономика - идеи, които САЩ сами отхвърлят.
Новата администрация на Буш показва по-голяма интелектуална последователност. Републиканците, преди да вземат властта, критикуваха големите спасителни акции като "благотворителност за предприятията". В Турция те запазиха до голяма степен принципите си, но недостатъчно, за да попречат на едно изкупване от МВФ. Друга тема е дали екипът на Буш ще продължи тази линия, когато в опасната зона са американските, а не немските банки.
Администрацията на Буш и новият екип на МВФ имат възможност да се откажат от провалилите се стратегии за развитие и превръщане.
Предизвикателството е да се създадат правила, основани на икономическата наука, а не на идеологическа основа, и то по открит и демократичен начин. Трябва да се обърне внимание на тяхното влияние върху положението на бедните. Но като имаме предвид провежданата в последно време американска вътрешна политика, не можем да бъдем особено доверчиви.
Стартът на 39-ото НС - хубав ден за българското православие?
Първата законодателна инициатива на НДСВ - законопроект за вероизповеданията на Борислав Цеков, дава надежди, че ще видим края на разкола в БПЦ.
Виновниците за този разкол, започнал при "първото демократично правителство" на Хаджи Филип Димитров-Кенеди и продължил до края на "реформаторското" мнозинство и кабинета "Костов" останаха ненаказани.
Ненаказани на този свят, но на оня сигурно ще врат в катрана на най-дълбокия казан; пазени от дяволи с български произход... Те именно внесоха отново политиканството в църковните дела, като разделиха и епископи, и миряни на "сини" и "червени", на "демократични" и "тоталитарни", на "братовчеди" и "чужди". Казват, че всичко било заради имотите на БПЦ. Макар че БПЦ така и не получи голяма част от тях и при "най-успешното", т.е. пълномандатно, управление на ОДС. Например имотите на Рилския манастир... Не, не ще да са били само имотите на църквата; имало е и някаква чужда поръчка за това антихристко дело - разкола в БПЦ. Да се разбие православието, значи да се ликвидира опората на националната ни свяст през вековете на чуждо "присъствие"; да се открие пътят за националното ни обезличаване и религиозната ни и културна асимилация. Дали в обединена Европа, или в тресавището на глобализма, наречен "нов световен ред", - все едно.
Вярно е, че политиканството никога не е било чуждо на нашите духовни отци; при това, далеч невинаги в интерес на България. Това доказва хвърлянето на патриарх Йоаким от Лобната скала в Търново през 1301 г., по заповед на Теодор Светослав (1268-1321). Защото патриархът заговорничел в полза на Византия.
Гъмжи от политика и Българският Великден: не Костовият панаир на суетата, а този от 1860 г. - връх в борбата на българите зе наезависима Екзархия. Цел, в името на която духовните водачи на нацията са отивали на заточение, а не са си скубели брадите заради свещоливници. Цел, заради която си е струвало да пропуснат от Великденската проповед името на Вселенския патриарх!.. Тогава, в своето нетърпение да види България освободена, дори с цената на отказ от православието, дядо Драган Цанков създава униатската партия, или т.нар. папищаши. Цанков успял дори да издейства от папата ръкополагането за български "патриарх" (архиепископ) на престарелия Йосиф Соколски, бивш хайдутин. Тази забележителна политическа маневра завършила плачевно: новоназначеният "архиепископ" се разкаял, съгласил се да го качат на един руски параход и да го отведат в Одеса, откъдето го препратили в манастир. От униатското движение не останало и следа.
Днес сме склонни да опростим греховете на дяда Драгана: все пак го е водила светла идея, - църковната и политическа независимост на България. Нали в крайна сметка и приемането на християнството (от Византия, а не от Рим) Борис-Михаил направил и по политически съображения? Нали и Калоян води дълга дипломатическа игра с Рим, за да изкопчи независима българска църква?
Целта е била България не само да се нареди сред най-цивилизованите държави, но и да запази независимостта си.
Въпреки посичането на 50 боилски рода (над 2000 души), опълчили се на новата вяра, Борис I е канонизиран за светец!
Какви свети подбуди стояха зад разколниците в БПЦ и техните политически покровители? Никакви! Затова и Бог отвърна лице от тях: на два пъти падаха от власт, но това е най-малкото им наказание. Другото тепърва предстои. Заради проявените от тях алчност, сребролюбие и властолюбие; заради арогантността, корупцията и сервилността към западните религии; заради превръщането на България в зона, свободна за всякакви секти.
Години наред замерваха с камъни и кал православието и азбуката, завещана ни от Светите братя. Стигна се дотам на смяната на президентите да присъстват двама патриарси на една и съща БПЦ!
А пък "президентът на всички българи", Петър Стоянов, който сега ни се предлага за втори мандат, като "независим", награди с най-високия български орден "Стара планина" Ото Кронщайнер за заслуги към България. Тези "заслуги" на австриеца-българист се измерват с препоръката му да се откажем от кирилицата и да възприемем латиницата, за да ни приемели в Европа!
Впрочем, самият бат'Пешо спомена, че по този въпрос тепърва щял да се води обществен дебат. Всичко това - за да се харесаме на Запада, забравяйки, че Кирил и Методий са покровители на Европа, към която уж вървим. Както и че своя принос към световната духовна съкровищница дължим именно на православието и на Кирило-Методиевото дело.
Какви унижения преживя БПЦ през 12-те години на "преход" към демокрация и пазарна икономика? Такива не е срещала и през петвековното османско "присъствие": при жив патриарх, да се провъзгласява друг, и то не какъв да е, а партизански ятак дядо Пимен (лека му пръст!). Дори по татово време партийните апаратчици не са го позволили. Това обаче "демократите" нарекоха "декомунизация" на БПЦ!
За да не изостане от модата, съдът регистрира още една БПЦ: по времето на кабинета "Костов" и неговия "Календар на успехите".
Идва ли краят на безумните експерименти с православието?
Да се надяваме, че е така. Симеон II на никой друг не е целувал ръка, освен на законния български патриарх - Негово светейшество патриарх Максим. От него получи и благословия след спечелването на изборите на 17 юни 2001 г. Той ще го благослови и след съставянето на новия кабинет. Така че няма нищо по-логично НДСВ да подхване делото за преодоляване на разцеплението в БПЦ.
За самия проектозакон за вероизповеданията на г-н Борислав Цеков (НДСВ) вече се писа достатъчно. Най-важното за БПЦ е това, че с отделен член се определя статутът на традиционната БПЦ и тя става юридическо лице. Нейното управление и устройство се вписват в Устава на БПЦ, а лицата, които са се отделили от нея в нарушение на Устава, не могат да ползват нейното име и имущество. Сиреч, разколниците остават и без име, и без имоти! От кое ли повече ще ги заболи?
Що се отнася до собствеността на БПЦ, предвижда се нейното възстановяване да стане с отделен закон.
Интерес представлява новият регистрационен режим, предвиден в този проектозакон. За регистрирането на всички цъкви, чиято дейност не противоречи на Конституцията, е необходимо само решение за учредяване, устав и избор на управителни органи. Регистрация може да се откаже, когато вярата и обредната практика са насочени срещу националната сигурност, обществения ред, здравето, морала, живота и свободите на други граждани.
Забранено е църквата да изповядва политически цели или да разпалва расово и религиозно противопоставяне. (При такъв закон лица като Фори Светулката стават персона нонграта!). Съдът може да прекрати дейността на една църква, ако бъде сезиран от прокурор за подобни нарушения.
Законопроектът предвижда правото на вероизповеданията на собствени молитвени домове и публична дейност, на използване на език, различен от българския, по време на богослужения, на безвъзмездно предоставяне на държавни и общински имоти, на данъчни и митнически облекчения, както и изключителното право да произвеждат и търгуват с продукти, свързани с дейността им.
Едва ли внесеният проект на г-н Цеков ще мине безпрепятствено в 39-ото НС. Не само защото възражения срещу някои текстове има коалиционният партньор на НДСВ - ДПС (със свой законопроект още от 38-ото НС), а и поради странните верски възгледи на някои членове на ПГ на НДСВ.
Не е известно какъв е по вероизповедание, да речем, Стоян Ганев, за който се твърди, че работи за Обединената църква на Муун. Или пък спряганият, ту за министър на отбраната, ту за шеф на Комисията по външната политика "Атлантик N 1 на България", Соломон Паси. Преди време той именно бе изкряскал: "Майната му на православието! ". Ако продължава да настоява на това, не е ли време и Симеон II да каже същото по негов адрес?
Ето защо, преди да сме чули дебатите по проектозакона, нека не изпадаме в еуфория. Враговете на православието едва ли ще са щастливи да видят БПЦ отново единна.
Да не забравяме и за отложеното посещение у нас на главата на Римокатолическата църква, папа Йоан-Павел II.
Неотдавна завърши папската обиколка в традиционно православните страни Гърция и Украйна. Украйна при това има сходни с нас проблеми, касаещи православното единство: там има не две, а три православни църкви. Това са Украинска православна църква към Московската патриаршия (УПЦ/МП), Украинска православна църква към Киевската патриаршия (УПЦ/КП) и Украинската автокефална православна църква (УАКПЦ). В Западна Украйна голямо влияние има католицизмът: римокатолицизъм и гръкокатолицизъм.
Посещението на папата бе осъществено въпреки съпротивата на Руската православна църква (РПЦ), УПЦ(МП) и УПЦ(КП). То показа, че наместникът на бога е решил на всяка цена да увенчае земния си път с епохално дело: обединението на християните, но под стряхата на Ватикана.
След падането на комунизма папата се стреми да наложи Римокатолическата църква като единствена идеологическа алтернатива на консуматорското общество и на американския "нов световен ред". Той е радетел за обединена Европа с един-единствен духовен стожер - Ватиканът, така че малко го интересуват религиозните противоречия в православното вероизповедание. Посещението му в Украйна дори ги изостри, прибавяйки и противоречието между католици и православни, заради спорни молитвени домове.
Йоан-Павел II не отиде в Украйна и за да укрепва разклатения престиж на президента Кучма; нито за да даде едно рамо на правителствения проект за обединение на всички вероизповедания в една Повсеместна църква.
Друг е въпросът, че властите се опитаха да използват тази визита, като доказателство за "европейския избор" на Украйна. "Епохалното и историческо" събитие на попречи на тълпата в Лвов да освирка пезидента Кучма в присъствието на Светия отец.
Едва ли при избора на Украйна папата се е ръководил от сантимента да види мястото на руското кръщение или да продължи диалога с православната църква. Тази визита почти погреба възможността за продължаване на този диалог.
За нея бе избрана Украйна, а не родината на папата Полша, поради все по-честото противопоставяне на поляците да следват предписанията на ЕС. Например отказът им да премахнат мораториума върху продажбата на полски земи на чужденци. Нещо, в което анализаторите съзират пръста на Вашингтон.
Чрез Полша, а евентуално и чрез Украйна, САЩ се стремели да създадат една контролирана от тях буферна зона между Русия и ЕС. Неслучайно възобновеният полско-украински диалог тревожи ЕС, а САЩ гледат на него благосклонно.
На украинско-полския икономически форум в Днепропетровск например бе обсъдено създаването на транспортен коридор за пренос на нефт от акваторията на Черно море до полските пристанища на Балтика. Коридор, който ще заобикаля Русия. Така двете страни демонстрират желанието си за намалят енергийната си зависимост от Русия.
Полски компании са готови да участват най-активно в приватизацията на украинската газопреносна система.
Някои коментатори оценяват визитата на папата като опит да се повлие на Киев в посока на ЕС. Неслучайно той напомни на своите домакини, че са преди всичко европейци и че пътят към Европа е техен. Папата им обеща всестранна подкрепа за развитие на отношенията Киев-ЕС, несъмнено на антируска основа.
Киев пък се чувства застрашен от руските проекти за газопроводи към ЕС, които ще заобикалят Украйна през територията на Полша и ще пренасят газ от новоразкритите несметни газови находища в Баренцово, Карско и др. морета. Русия се очертава като основният газов доставчик на Европа през XXI век и Киев се стреми да се впише достойно в руско-европейското енергийно сътрудничество. Той се надява Ватиканът да събуди интерес у ЕС към участието на Украйна в тези проекти.
Всеки със своя интерес!
В това няма нищо лошо, ако УПЦ не се опасяваше от католическия прозелитизъм на своя територия (прозелитизъм е разпространение на едно вероизповедание върху територията на друго). Докато някои политикани със и без раса се чудят как да откъснт УПЦ от Московската патриаршия, паството й се ориентира към католицизма!
Според Александър Привалов (сп. "Експерт" бр.25 от 2 юли т.г.) повечето от новообърнатите в католицизма украинци са младежи с добро образование, за които той е символ на "европеизма". Също, както у нас.
Преодоляването на разкола в БПЦ ще е насърчително за цялото православие, последователите на което по света са едва 326 млн. души, срещу 1 млрд.католици.
При това положение въпросът за християнското единство ще се реши само за сметка на православието. Този въпрос обаче не може да се реши с една-две визити на папата. По-реалистично е да се постигне първо единство, както в православното, така и в католическото вероизповедание.
Приемаме извиненията на папата за католическите зверства срещу православието. И дано той дочака общохристиянското единство. Но си пожелаваме поне единението на БПЦ да стане по-бързо.
Колкото и да сме привърженици на държавната ненамеса в църковните дела, без тази намеса едва ли може да се преодолее разколът в БПЦ. Държавата го предизвика и тя трябва да помогне да се преодолее.
Ако това се бе случило през Средновековието, разколът отдавна щеше да е ликвидиран, а разколниците щяха да свършат или под Лобната скала, или с отрязани носове и уши. За последното научаваме от отговорите на папа Николай I на писмото на Борис-Михаил. Кръстителят на българите явно е попитал папата дали е грях това, че е наредил да се отрежат носа и ушите на един лъжеепископ. Папата одобрил тази мярка!
Разколът в БПЦ бе изпълнение на чужда поръчка, която за щастие не успя докрай.
Надяваме се след приемането на новия закон за вероизповеданията съдът да отнеме регистрацията (и имотите) на нелегитимната втора БПЦ.
Амин!
Царят като премиер
Имало е всякакви монарси - крал-гражданин (Луи-Филип), цар-дърводелец (Петър Велики), крал-президент (Нородом Сианук) и дори президент-император (Наполеон III). Българският политически живот добави днес още една комбинация - цар-премиер.
Решението на Симеон II е наистина нестандартно. Най-малкото защото на 24 юли ще бъде принуден да се закълне в републиканската конституция. Но както е казал неговият прадядо Анри IV, Париж си струва литургията. Тоест, реалната власт заслужава едно формално отричане.
Дали всъщност отричането ще бъде пълно, е съмнително - Симеон може автоматично да делегира династическите си права на който и да е от синовете си (най-вероятно на Кирил Преславски).
Да не говорим, че един ден, както самият той заяви, "ако народът реши", нищо не му пречи да бъде отново цар - този път действащ.
Но дори и това не е важно.
По-важното днес е дали като премиер Симеон Сакскобургготски ще реализира своята програма. И след две години наистина България ще започне да излиза от тресавището, в което я натикаха досегашните корумпирани или некадърни политици.
Едва ли някой си прави илюзии, че след половин век изгнание "човекът от Мадрид" е тръгнал да играе вабанк. Все някакви предварителни обещания са му дадени - било от европейските братовчеди, било от арабските събратя по корона. А може би и от трето място.
Дали тези пари ще дойдат като преки инвестиции, или като откупуване на българския дълг, или пък под формата на силно завишени суми при приватизацията - никой засега не може да каже.
Но каквото и да се случи, за България все някакви инвестиции ще дойдат. Ще се посъживи производството, защото безработни и излъгани гласоподаватели не вършат работа, както се разбра от последните избори.
И ако наистина 800-те дни станат реалност, нищо чудно народът-суверен да повтори думите на маркиз Лафайет през 1830 г . : "Той е най-добрата от всички републики! ".
Или поне от всички републикански политици.
Циганска работа в Осло
Отропаха се в Осло тумба гладни роми и тамошните бюргери тутакси настръхнаха срещу безвизовия режим. И въпреки че нямат никакви законови основания да връщат мургавите гости, хората и международни паспорти си имат и всичко там, каквото трябва, тях ги подхващат още на границата и хайде обратно кой откъдето е дошъл.
С какъв резон?
Резон, разбира се, няма, ако изключим нордическата непоносимост към всичко, което е с по-тъмна пигментация.
Но да си дойдем на приказката. Още когато паднаха визите, ние писахме, че това е един голям кьорфишек, една голяма измама. Предрекохме, че малцина ще са ония, които ще могат да се възползват от европейската милостиня. Голямата бариера падна, но тутакси бяха издигнати почти непреодолими малки бариери - здравно осигуряване, джоб парасъ в доволно количество и опрятен външен вид.
Пък и за какво движение на хора, капитали и идеи можеше да става въпрос, след като българинът има проблеми не с нещо друго, а с набавянето на хлебеца наш насущен.
Ей за това падането на визите си беше едно велзевулско лицемерие, а сълзите на умиление, проронени от външната ни министърка - крокодилски.
В крайна сметка видяхме какво стана. Уж всеки има право да пребивава три месеца из европейското пространство, пък нашите гурбетчии и три дена не ги оставиха да се порадват на бюргерския рай.
Има нещо гнило в Осло. Пък и не само там. Нас непрекъснато ни притискат разни правозащитни организации, фондации, че и правителства да сме интегрирали ромското малцинство, да сме му дадели възможност да просперира и се развива. Но като видяха частица от това малцинство пред себе си и тутакси правозащитниците ги връхлетя етническа фобия.
Неведнъж сме се опитвали да обясняваме, че зор се интегрира човек, който не иска да си мие ръцете, който предпочита да краде, но не и да работи. Казвали сме още, че приобщаването е сложен процес и че е необходимо и ответната страна да положи съответните усилия.
Никой не искаше да ни чуе, камо ли пък да ни разбере. Наместо това - непрекъснати натяквания и упреци, че българите са едва ли не ксенофоби.
А работата е проста. Имаме сблъсък на културни модели. За рома кражбата, примерно, не е само кражба, а част от неговата ценностна система. Присвояването се възприема едва ли не като гороичен акт.
Е, стана тя каквато стана! Достатъчно беше край фиордите да се появи катунът с ромите, и тутакси бяха забравени всички приказки за толерантност и интеграция.
Това ако не е двоен стандарт - здраве му кажи!
Как повече да вярваме, че европейците са искрени и добронамерени със своите хуманитарни послания, които, колчем подушили миризмата на катуна и одма пускат бариерата на сегрегацията.
Те че нашите не са цвете за мирисане - ние си го знаем най-добре. Но да престанат да лицемерстват и да ни дават акъл разни уядени еврочиновници и да ни приписват какви ли не грехове по отношение на малцинствата.
И ако нашите мургавели в Осло направиха една циганска работа, дваж по цигани излязоха кекавите потомци на някогашните варяги.
СВИДЕТЕЛСТВО ЗА БЕЗКРАЕН ЦИНИЗЪМ
Информационната служба на американското посолство в София съобщи за предстоящо, а може би вече осъществено подписване на споразумение между Държавния департамент на САЩ, от една страна, и българските министерства на отбраната и външните работи, от друга.
За какво става дума? Посолството любезно пояснява: САЩ ще отпуснат на България половин милион долара за унищожаването на около 80,000 единици българско стрелково оръжие.
Става дума не за бракуване на амортизирано и негодно за употреба оръжие, а за чисто нова продукция на българската военна промишленост, включително и модерни автомати "Калашников", калибър 5.45.
Какво е официалното обяснение за тази акция? За българско не ни е известно, но американско има: "Унищожаването на излишните оръжия е задача от особена важност, защото незаконното им разпространение в нестабилни райони по света е съществена пречка за мира, икономическото развитие и усилията за възстановяване на пострадалите от войни общества", казва се в съобщението на посолството.
Във връзка с братовчедското политическо наследство в последно време на първите страници на вестниците излязоха главно недотам съществени неща: последните строителни начинания на Надежда и узаконяването на продажбата на луксозни апартаменти за жълти стотинки за заслужили сини активисти.
За тези заключителни акорди на синия властови хайдутлук, разбира се, не трябва да си запушваме ушите. Заварената прокуратура и новата законодателна и изпълнителна власт ще трябва да си кажат думата по тях, ако не искат бързо, ама много бързо, да олекнат в очите на тези, които повярваха в настъпващата почтеност.
Горното обаче е дреболия в сравнение със споменатото поредно престъпление спрямо българската отбранителна мощ.
Стрелковите оръжия са един от най-консервативните видове въоръжение. Остаряват твърде бавно в морално отношение и могат да бъдат ползвани без изменение в течение на поколения. Съхраняването им не изисква практически никакви разходи. Никога не са излишни на една нормална армия дори в мирно време, сиреч, нормално провеждаща бойни и в частност стрелкови учения. При такива учения пушкалата рано или късно се амортизират, отиват за претопяване и на тяхно място се доставят нови, взети от складовете.
Що се отнася до българските стрелкови оръжия, произвеждани почти изключително по руски лиценз, освен за собствено потребление биха могли да бъдат използвани и за износ, когато това се окаже целесъобразно.
Биха могли да бъдат използвани и при масова мобилизация при евентуално застрашителна за България промяна в международната обстановка. Правителство, което не се бои от управляваните от него граждани, не се бои да им раздава пушки.
По време на натовската война срещу Югославия Белград не се поколеба да постави под оръжие близо четвъртмилионна сухопътна армия. Не се страхуваше от нея. НАТО обаче не можеше да се похвали със същото. При цялото си числено и технологическо превъзходство така и не набра смелост да се изправи пред сръбската армия по суша.
Неотдавна в Скопие Люпчо Георгиевски, когото от няколко дни западните медии започнаха да окачествяват като "ястреб" (лоша поличба - така навремето започнаха и с Милошевич), изрази готовност да раздаде стрелково оръжие на македонското гражданско население в районите, непосредствено застрашени от албанските разбойници. Последвалата реакция на "международната общност" в лицето на Солана и Робъртсън бе съвсем очаквана - ултимативно наредиха това да не се прави.
Разоръжаването на ненадеждните сателити, т.е. на държавите, в които новият световен ред може да разчита на лоялност само от страна на местните управляващи, но не и на местните управлявани, е стара американска политика.
На мнозина направи впечатление, че някогашният американски държавен секретар Джеймс Бейкър, поканен от перестроечните патриоти Луканов и Младенов - Бог да прости черните им души, големи мръсници бяха! - още в първото си изявление след пристигането в София изрази опасенията си от това, че България разполага с "опасни нападателни" оръжия. Ставаше дума за няколко ракети "земя-земя", способни да достигнат в дълбочина турска или гръцка територия. Това оръжие бе в състояние да причини сериозни неприятности на "натовските ни братя по оръжие", както ги окачестви по-късно Евгений Дайнов, единствено при комплектуване с ядрена бойна глава. Такива глави, както е всеизвестно, България не притежаваше и не притежава. Независимо от това хората, правещи американската външна политика, не пропуснаха да споменат и тези ракети в бумажките, подготвени за Бейкър.
За същите ракети американците се сетиха още веднъж, при второто управление на родолюбивите братовчеди. Тогава предложиха да ни помогнат да ги унищожим, тъй като уж били станали опасни за самите нас - горивото им било остаряло и не се знаело дали няма да корозират. Вероятно тогава все още съобразяващо се с възможната българска обществена реакция, синьото правителство не унищожи ракетите. Остави си обаче вратичка да направи това.
Преди това натовските братя по оръжие и в частност германските великодушно подариха на България горелки, с които да си нареже танковете, а вестник "Демокрация" възпя германската щедрост. Филип Димитров обяви производството и продажбата на оръжие за нехуманно дело, когато е дело българско, а вечно развеселеният по елцински Димитър Луджев заяви, че България е обкръжена само от приятели.
Тук няма да влизаме в подробности за систематичното унищожаване на българската отбранителна мощ в кадрови, производствен и научно-технически аспект. Замисълът на това предателство бе напълно очевиден: обезоръжена България да бъде хрисима и сговорчива със съседите си, пък и с новите си "покровители".
Имената на лицата от български произход, станали съучастници в това престъпление, са всеизвестни. Все пак някои от тях се открояват: Димитър Луджев (заслужава да бъде цитиран поименно повече от един път), Бойко Ноев и Велизар Шаламанов, зам.-министърът, възприел като най-печеливша линия на поведение откритото обявяване на атлантическите интереси за приоритетни пред българските.
Ще каже някой, че пак изпадаме в българската слабост да роптаем срещу дребните обиди, които са ни нанесени, а да преглъщаме големите. Един вид, то армия и военна промишленост не останаха, СДС подписа с НАТО окупационен режим за България, благодарният родител Петър Стоянов предложи да хариже цялата страна за ядрени бази и ядрени мишени, а ние сме се загрижили за някакви си там няколко хиляди пушкала.
Там е работата, че става дума за престъпление с много измерения. Престъпление "емблематично" или "знаково", както биха се изразили купешки привържениците на атлантическия новоговор.
Оказа се, че за Вашингтон не е достатъчно българите да са разоръжени и беззащитни пред съседите си. Оказа се, че трябва да бъдат разоръжени и беззащитни въобще. Да нямат оръжия и да не умеят да боравят с тях. Да се гарантира технически, че народната любов към централната администрация, дори и ако този народ по заповед отвън бъде доведен до отчаяние, няма да приеме други форми освен словесните.
Не може да се отрече, че американците проявяват добросъвестността на хирург, който не приключва операцията, преди да е изчегъртал и последната потенциална ракова клетка от организма. В случая раковите клетки, потенциално застрашаващи новия световен ред, сме ние, българите.
Когато войските на Хитлер навлязоха в предалата се без бой Чехословакия, останаха удивени от количеството и особено от качеството на завареното въоръжение. Хитлеристките генерали в спомените си признаха, че някои от пленените оръжия са превъзхождали германските си аналози. Отбелязаха, че ако Прага бе решила да окаже съпротива, щяла е да бъде в състояние да удържи най-малкото три месеца една офанзива на Вермахта.
Сетне немците използваха обсебеното оръжие и промишлен потенциал за собствените си "миротворчески операции". Чехословашката полиция, за разлика от чехословашката армия, не бе разпусната. Чешките полицаи продължиха да се разхождат по улиците, само че с една любопитна подробност в екипировката - в кобурите им нямаше пистолети. "Не ви и трябват - обясниха им немците. - Вие ловете кокошкарите, а за борба със сериозната престъпност ще се погрижи международната общност в лицето на Гестапо".
Чехословашката република тогава бе преименувана на "Протекторат Бохемия и Моравия".
Напомняме още веднъж - новата международна общност не позволява на властите в Скопие да въоръжат собственото си население, за да се защитава от разбойниците. В същото време потокът от американско оръжие и американски инструктори за тях не секва.
Цитираното по-горе американско съобщение е не просто свидетелство за безкраен цинизъм, а направо издевателство. Цитираме отново: "излишни" (за кого?) оръжия; "незаконно разпространение" (как така не се обиждат братовчедите, че Големият брат може тях, послушните, да заподозре в такъв грях?), "нестабилни" райони (кой ги дестабилизира?)
Господин Симеон Кобургготски поема властта в един труден за България момент. За разлика от баща си и дядо си, които властваха "по Божия милост и народна воля" без да е бил провеждан след Освобождението референдум "монархия-република", той се оказа начело на българското управление наистина по силата на едно народно волеизявление. Те упражняваха тази си власт нерядко в разрез с Търновската конституция. Неговите управленчески решения, за разлика от техните, са санкционирани от самия основен закон.
Решенията, които предстои да вземе, са много, и ще изискват не само интелектуални усилия и политически реализъм, но и неуязвим граждански морал и силен характер.
Предотвратяването на замисленото поредно престъпление към българската отбранителна мощ ще бъде само едно от доказателствата за притежаването на тези качества.
Би било и свидетелство за приемственост на патриотизма на доблестните български офицери, които след Ньойския мирен договор, предвиждащ още тогава обезоръжаване на българите, успяха да укрият значителна част от българското оръжие от инспекционните комисии на окупаторите.
Напомняме още, че по време на османското присъствие на раята не й се позволяваше да носи оръжие. Затова и райското й блаженство се проточи близо половин хилядолетие.
Бешков и новият световен ред
Ако не бяха някои пречки от личен характер, още през 70-те години в столицата щеше да има дом-музей "Илия Бешков".
Тогава възможността беше осуетена от субективен фактор, а в днешните условия е немислимо тя да бъде реализирана. Беда за нашето общество е, че няма постоянно място, където хората да имат достъп до гениалното творчество на този велик българин.
В последните години за него се пише "на парче", препубликуват се есетата и рисунките му (често небрежно в научно отношение), без да се обхване истинският ръст на този духовен титан. В настоящите редове и аз, уважаеми читатели, не ще успея да ви кажа много за художника, писателя, философа, педагога проф. Илия Бешков.
И все пак... В Долни Дъбник, Плевенско, се ражда гений. Имах възможност преди години да разговарям с хора, които помнеха малкия Илия - от невръстно дете говорел мъдрости. Учителите го изпитвали и му давали свидетелство за завършени две отделения за една година. Така на 12 години Илия Бешков постъпва в Плевенската гимназия... Забележителното у Илия Бешков е способността му да прониква в същността на събитията, да ги предвижда, да предупреждава света за опасности. Едва 23-годишен, студент в Художествената академия в София, той изобразява зараждането и настъплението на фашизма в Европа. Чрез противопоставянето на образите на Мусолини и Александър Цанков, от едната страна, и френския държавник Едуард Ерио от другата - Бешков тревожно сигнализира за подмяната на парламентарната демокрация с фашистка диктатура ("Маршът на фашизма", 1924 г.).
Това е началото.
В следващите десетилетия Бешков е водеща фигура в борбата за мир и демокрация, като не изпуска из творческото си полезрение социалните конфликти и пагубните последствия за човечеството от тяхното нерешаване и задълбочаване. Той притежава безпогрешен усет за мярката както в творческия процес, така и в изповядваната гражданска позиция. Бешков е за радикални промени - "какво по-жизнено от една революция". В същото време той рязко се разграничава от "тотално отричащия бунт", който "осенява дегенератите" и продължава: "Христос проповядваше смирението, но когато видя златото на търговците в храма, вдигна дебелото въже и с гняв ги изхвърли от светилището. Ето ти класически пример тъкмо за това - колко привидно различни са смирението и бунтът".
Скръбно е, че тази мисъл на Бешков и днес е абсолютно актуална. "Дегенератите" тотално отричат и дори рушат и разграбват. Безконечна стихия, която не дава възможност за развитие.
Едно от най-смайващите прозрения на Бешков е образът на претендента за световен лидер - САЩ ("Пролетният рейс на Чичо Сам", в."Стършел", 4.IV.1941г.). В редица карикатури Бешков осмива демагогията на Запада, завоалираща завоевателни цели и агресивни намерения. Играта с "човешките права" художникът долавя още преди 60 години - "Свободата на словото, мисълта, вероизповеданията" (в."София", 17.VI.1941). В "Дипломатически натиск" (в."Стършел", 24.I.1941) - дипломатическите отношения преминават в удушаване. Едно предчувствие за времето след половин век, когато ще се провеждат "хуманитарни" акции, ще се пускат бомби с обеднен уран над мирно население и т.н.
С ужас Бешков предусеща времето, в което днес ние живеем. Време, в което САЩ предявяват изненадващо своите "национални интереси" на различни краища на планетата, включително и на Балканите. Без да персонифицира световния лидер, на 3.XII.1956 г. Бешков заявява: "Възможностите за избор все още са много и аз тръпна пред оня въображаем миг, когато амбициозните в своя крах ще поставят знака на равенство между себе си и планетата. Това ще бъде най-ужасното превъплъщение на Хитлер" ("Илия Бешков", С.1994, с. 226).
"Знак на равенство между себе си и планетата" - това отново ме връща към карикатурата "Пролетният рейс на Чичо Сам". Чичо Сам завоюва планетата, но не с естествен ход - човешки крака, а на кокили. Техническо изобретение, което в наши дни избуя в необозрими мащаби. САЩ стъписаха света с изумителни технически постижения. Върхът на световната пирамида! Те подреждат народите, разпределят благата и на най-нисшите в пирамидата дават колкото робовладелците някога са давали на робите си... "Добре скроена машинка за владеене на света" - ще кажат американофилите. (Кога ли в България сме без "фили" и "фоби" - Илия Бешков "Филът и фобът" - в. "Български радиопреглед", бр. 6, 1940).
Но нека се вгледаме внимателно в "Пролетният рейс на Чичо Сам". В океана с кокили! Как ви се струва, уважаеми читатели?! Стабилен ли е човек с кокили в океан?! Ето го нашият оптимизъм! Не може да се премине океан по този начин. Нестабилно е! Колкото да е гъвкав и маневрен минувачът, крахът е неизбежен... Историческа необходимост е светът да се обедини (мразя думата "глобализация"). Но не под егидата на САЩ или на която и да било друга държава. Основен принцип при това обединение да е равнопоставеността на народите. Това, за което живя и твори Илия Бешков. Срам е за нас българите, че неговата кауза е все още неизвестна за света. Естествено, и другите народи имат творци, които радеят за същата идея. Време е светът да се ръководи не от Дълес, Рейгън, Клинтън, Бушовци, а от идеите на мислителите-хуманисти.
Наивно, нали?! Но засега! Мислещите хора от различните краища на света все повече се убеждават, че колкото и да е усъвършенствана т.нар. пазарна икономика, колкото да са могъщи транснационалните компании и финансови пазари - те не раждат Човещина.
Напротив - унищожават я!
А планетата Земя е дом на човечеството.
Мисли на Илия Бешков за смеха
"Аз исках да превъзмогна тази вътрешна тъга у нашия народ чрез смеха. Ние имахме много малко хумор, когато започнах. Лошото е, че имаме малко хумор и сега. Но и този хумор просветли съзнанието... Българите въобще имат този лош навик: да превръщат всяка кауза в един стремеж към смърт. "Братя, да умрем. Другари, да умрем". Така я разбират мнозина борбата. И затова от времето на Симеон сме все шест милиона.
Това ме е дразнело, тази способност да превръщаме най-жизненото начало - какво по-жизнено от една революция, която идва да обнови живота - в един подвиг на смъртта. Изглежда, ние схващаме смъртта като някакъв всеобщ еквивалент.
Аз пък исках българите да живеят и затова рисувах. Исках да се смеят, да са жизнени и да превъзмогват несгодите с весело сърце. И знаеш ли какво ми казват всички, включително и ти: "Илия Бешков, на дъното на твоя смях има една много голяма тъга! ". Абе, може да има, какво ли няма в човешкия смях? Ама смеха не виждате в смеха, тъгата виждате, да.
Ние не трябва да скърбим. Това не е човешко. Парадоксално, нали? Но е така."
България и новата руска политика на Балканите - 2
По принцип съдбата на малките държави в световната политика, подобно на съдбата на дребните животни в джунглата, не е за завиждане. Някои от тях са по-богати (например Белгия, Холандия или Португалия), защото в миналото са имали колонии и са ги ограбвали кога по-откровено, кога по-просветено. Други се радват на просперитет поради умна политика на управниците си, успели да уравновесят различните външни влияния (пример са неутралните Швейцария, Швеция или Австрия). За трети остава шансът да скочат във влака на победителите, за да получат изгода от трагедията на малките страни, оказали се в лагера на победените. Но винаги дребната държава си остава зависима, съобразява се със желанието на силните, преструва се, че техните интереси са и нейни, защото явното противопоставяне би било още по-опасно за нея.
Така е било в миналото, така е и сега, независимо от думите за нова епоха, нов морал и какво ли още не "ново" през нашия нов век. Новият морал ще настъпи, когато голямата страна пренебрегне интересите си в полза на малката, ако нейната позиция е по-справедлива. Досега историята не познава такъв случай. Струва ми се, че и ние няма да доживеем подобен "златен век", за който мечтаеше още великият дон Кихот от Ла Манча. Или може би измежду човеците само Донкихотовците имат такива мечти?
Дори сред малкте страни през последните стотина години България винаги е била в най-незавидно положение. Именно затова и територията ни покрива едва половината от българските земи. Именно затова ние сме и толкова бедни - не може да се очаква от човек без ръце и крака, да бъде равностоен на нормалните хора. Нещо повече - именно затова нашите перспективи са много тревожни, независимо коя партия ни управлява, независимо каква е политиката ни, независимо кой от големите международни играчи се пише за наш "приятел", стремейки се да получи нещо за себе си от това "приятелство".
Но дори при малките страни външната политика и хората, които се занимават с нея, имат огромно значение. Често пъти от тях зависи разликата между самостоятелното съществуване и поробването, между териториалната цялост и разпокъсването, между умерената тежест на международната арена и пълното пренебрегване на интересите им. Неслучайно съюзникът-хегемон винаги смята за първостепенна задача да постави на важните външнополитически постове в подчинените страни свои откровени или прикрити агенти. Такъв е и горчивият опит на България: преди години външният министър Иван Башев, както и секретарят на ЦК на БКП по международните въпроси Константин Теллалов, бяха отстранени набързо от постовете им по различни начини, защото бяха патриоти на България, талантливи и морални хора, които не бе възможно да бъдат "купени" от хегемона. Знае се, че те бяха заменени с личности (П.Младенов и Д.Станишев), които се задържаха на власт докрая на "социализма", защото не криеха връзките си с "големия брат" и в решаващи моменти предаваха интересите на България, за да запазят и възвисят своята лична кариера. А колкото до фрапантните примери с външните ни министри след десети ноември, за тях дори не си струва да говорим - те са очевидни и ясни.
Подчинявайки външната си политика на външни сили, една държава по същество престава да бъде суверенна, тоест - престава да съществува реално. Тя си остава с президенти, депутати, знамена и химни, които на дело са театрални реквизити. Ако една държава не може да се застъпи за националните си интереси с реална сила: икономическа, политическа, военна, разузнавателна, културна, дипломатическа, пропагандна и всякаква друга - тя е умряла приживе и само въпрос на време е да престане да съществува и формално.
Такава опасност заплашва България през последните години. Затова няма по-голяма задача за цялата ни нация, за всеки един от нас, от предотвратяването на тази опасност. Кой ще го направи - цар или президент, син или червен, жълт или оранжев, - е само една подробност. Но тази задача е единственото сериозно нещо, което може да сплоти всички български граждани. Ако някоя политическа сила, ако някой политически деец е на противоположно мнение, той няма какво да прави в България. Светът е голям и враговете на България могат да се борят срещу нас и отвънка, а не отвътре в самата ни страна. Страшният пример на Македония показва, че вътрешната опасност е съставна част на външната, че тя може лесно да постави на карта съществуването на държавата.
Именно затова и сега, както винаги в миналото, основната задача на България е да води разумна политика към своите съседи, към великите европейски и извъневропейски държави. На базата на опита от историята ние трябва да разберем докъде се простират границите ни за маневриране, кои държави трябва винаги да бъдат наши приятели, а кои, независимо от думите им, независимо от проявите на временни "симпатии" към нас, си остават наши потенциални противници, от които винаги трябва да се пазим.
За тези неща не се говори, но те са азбука в политиката. Всички наши лидери, които искат да се намесят в отношенията ни с другите страни, трябва да ги разбират и да се съобразяват с тях. Една от тези елементарни истини е, че България не може да запази своята самостоятелност без близко приятелство с Русия, с другите славянски и православни страни. Това приятелство се основава на общи интереси, на вековни връзки, на сходен произход и морал, на възприемане на света и неговите норми на поведение по близък начин. Разбира се, казаното не измества отношенията ни с другите държави, а ги допълва и обогатява. Ние трябва да поддържаме взаимноизгодни контакти с всички, при условие че те не пречат на отношенията ни със славянските и православните държави, и най-вече на отношенията ни с Русия (плюс Украйна и Белорусия).
Една от илюзиите, с които ни подхранваше "синия" пропаганден апарат през изминалите години, бе легендата за успешната външна политика на "демократична България". В действителност "синя" България нямаше своя външна политика, защото изцяло възприемаше американските интереси в света и на Балканите, като им подпяваше със своя умилкващ се гласец. С малки изключения по второстепенни въпроси, нашите "сини" политици правеха това, което би правил на тяхно място един среден чиновник от Държавния департамент във Вашингтон. А сред всички фактически предателства на националните ни интереси, може би най-голямото, беше абсолютното влошаване на отношенията с Русия. Никой от нашите управници не разбираше, че това означава стъпка към ликвидирането на държавата ни. Всички се стремяха към лично благополучие, обикновено с дълбоко неморални, за да не кажа мошенически, методи. Тези "граждани на света" правеха бизнес със съдбата на България, за да удържат апетитните си постове, без да се интересуват какво ще стане с държавата ни утре, след пет или след десет години. Неслучайно те ликвидираха още в началото професионалната българска дипломация, външното ни разузнаване, научните външнополитически институти. Неслучайно по-късно поставиха за министър на външните работи една кукла-преводачка, чиято сила беше в някои други области, но не и в областта на сериозната политика.
Именно затова призивите на "сините" за продължаване на досегашните им действия от новото правителство не само във вътрешната политика, но и в международните отношения, са наивни и опасни. Те показват не само неоправдано самочувствие, не само боязън от търсене на отговорност, но и коренно неразбиране на интересите на България. Защото нашето спасение е точно в обратното - в преразглеждането както на престъпната вътрешна политика, така и на антинационалната външна политика на доскорошните управници.
Единствената ни надежда в момента е това да бъде осъществено от новите власти, групирани около личността на Симеон Кобургготски. Както е печално известно, сериозна външна политика на България не успяха да изградят нито червените, нито сините лидери на страната ни, управлявали я като вражеска територия през последните 12 години. Това предателство ние няма да забравим, няма да простим. А време за нови грешки и предателства вече не остава.
Големият ни шанс е да отговорим на желанието на Москва за нова руска политика на Балканите, а значи и по отношение на България, с нова външна политика на България към Русия. Ние трябва съзнателно да насърчаваме навлизането на руски капитали в страната ни като баланс на другите външни инвестиции. Трябва да използваме традиционните връзки с руски предприятия, традиционните руски пазари, традиционните руски суровини и готови изделия, които винаги са били решаващи за нашата икономика. Чудесно ще е, ако успеем да привлечем сериозни капитали от Западна Европа и САЩ (а защо не и от Китай), които заедно с нашите контакти в Русия да насочим към тристранни предприятия, произвеждащи модерна продукция и у нас, и в Русия.
Русия трябва да гледа на нас като на истински съюзници, като на братски народ, като на приятелска държава, която има сходни с руските интереси в света. Обективна основа за подобна промяна в политиката ни съществува. Освен другото и ние, и Русия сме редом с войнстващия ислям, и двете страни трябва да се защитаваме от различни видове тероризъм, който вече действа около нас или у нас и който вероятно ще се активизира не толкова сам по себе си, колкото с външна тайна подкрепа. В геополитически план България и Русия заемат сходни позиции. Те са на границата на европейската, на християнската цивилизация. Така че двете страни, както и другите като нас, ще бъдем непоправими наивници и глупаци, ако не се опрем на тези общи интереси, за да се защитим и оцелеем заедно, а не всеки сам за себе си. Един по един ние можем само да бъдем победени и заличени от картата на Европа.
В този смисъл изключителна роля ще има бъдещият външен министър на България, възможностите му като личност и като политик да работи независимо и спокойно за защита на нашите национални интереси, без да ги подчинява на когото и да е отвън. Струва ми се, че от следвоенните външни министри единствено Иван Башев се опитваше да провежда такава политика и имаше интелектуалните, моралните и волевите качества да го направи (разбира се - с подкрепата на първия ръководител на държавата ни). Подобни качества и позиции в днешна България може да има само един човек, и това е самият Симеон Кобургготски. Вероятното заемане на поста външен министър от него, наред с премиерското кресло, е най-доброто решение в сегашната обстановка. Разбира се, самият живот ще покаже доколко тези очаквания ще се оправдаят, но всички партии, всички влиятелни личности би трябвало ако не да помагат, поне да не му пречат да работи за запазването и възраждането на България. Симеон Кобургготски има и сериозни лични причини да се бори за тази най-възвишена цел. Нека му пожелаем успех!
Логично е да искаме България да стане член на Европейския съюз, преди да влезе в НАТО. Логично е да искаме в това НАТО, в което ние евентуално можем да участваме, да бъде включена и Русия - нашият съюзник и приятел при всички условия и във всички случаи. Логично е да искаме приятелите и потенциалните ни съюзници да се съобразяват с жизнените интереси на България. Логично е да искаме от тях да не задушават икономиката ни, да не ни превръщат в суровинен-селскостопански-туристически придатък на модерна Европа. Симеон Кобургготски трябва да има общонационална подкрепа, за да осъществява тези и други подобри логични неща.
Ако новата външна политика на България се обърне с лице към Русия, без да обръща гръб нито на САЩ, нито на Западна Европа, нито на Китай, Индия или Япония, ако ние се опитаме да внесем малко от българския дух, характер и морал в отношенията ни с останалия свят, ние ще увеличим авторитета на нашата държава. И което е по-важно, ще успеем да я спасим, да я закрепим и постепенно да я възродим в интерес на всички български граждани. А именно това е задачата на външната политика. Карането на самолети от момиченца, родени за по-сладострастни дейности, е мила родна картинка, трогателна наивност, която може да се прости на малките примитивни държави, но не може да замени сериозната, националната, голямата политика.
Дано Симеон Кобургготски не кара самолети, дано се захване по-бързо и по-успешно с най-важните проблеми на България. И дано Русия на президента Владимир Путин го разбере и му протегне дружеска ръка в това трудно начинание.
Дръж се за Русията, царю!
В продължение на повече от демократично десетилетие се наслушахме на всякаква демагогия. И се нагледахме на лесно заработени 30 сребърника от всевъзможни обрязани и необрязани юди.
Особено добър "бизнес" бе хуленето на великата северна страна. То не бяха претенции за пропуснати ползи и нанесeни вреди, то не бяха пространни разсъждения за "деградиралата" славянска раса, то не бяха "интелектуални" разсъждения на тема иманентно импeрско чувство и вроден деспотизъм у руснаците и т.н., и т.н.
Е, добре - ако има нещо наистина ново в новото време, то това е отношението на НДСВ и на самият Симеон към Москва. Бре как не го мъчиха, как не го въртяха всичките там Дайновци, Минчевци и Дачковци да напопържа руснаците, не и не! Мълча си царят като комунист на разпит, и досущ като в оная балада, само веднъж промълви: "Ами вижте картата... ".
Явно Симеон е чел добре историята. И се е поучил и от щуротиите на дядо си, и от мъдростта на баща си по отношение на Москва.
Но да оставим настрана историята - каквото било, било. Не можем да върнем събитията нито от 1913-а, нито от 1915-а. Важното оттук нататък наистина е да не бъркаме в отношението си към матушката, както правихме досега.
И по всичко изглежда, че Симеон няма повече да бърка. И първите плодове на здравия разум и реализъм вече май се очертават.
Личното послание от президента Путин до Симеон явно не бе протоколно. Защото само ден, след като царят обяви, че ще става премиер, Кремъл даде зелена улица на нефтопровода Бургас-Александруполис. Чийто строеж се бави вече цяла петилетка. По-голям анонс от това, здраве му кажи.
Новият парламентарен шеф Огнян Герджиков не остана назад. И в разговор с посланик Титов покани руския си колега Генадий Селезньов на гости.
То и Соколов го бе канил, ама Селезньов не дойде. Сега, през септември, председателят на Руската Дума ще кацне в София.
Ей това се иска от Симеон - да отчита и интересите на Русия в района. Или просто да не я ругае и дразни излишно, като Костов и другите пишман стамболовисти.
Другото ще си дойде от само себе си... Змията надига глава
В Кърджали, който е своеобразен барометър на етническото напрежение, започват да прехвърчат искри.
Поводът е, че от 5 възможни мандата ДПС спечели 5. Това е повече от ненормално. И бе възможно да се случи, само защото вотът бе етнически. А такъв вот се постига, когато етносът е капсулиран, антидържавно мотивиран и овладян по вертикалата на желязна субординация.
При един нормален политически живот и при едно нормално политическо изборно противопоставяне, нищо по-естествено от това една част от населението с турско етническо самосъзнание да гласува и за други партии, а не само за ДПС. Това, разбира се, не стана, защото огромен бе натискът да се гласува тъкмо етнически. Три дни преди изборите на 17 юни, в Момчилград небезизвестният със своята дейност Ремзи Осман заявява "70 милиона турци от майката родина са готови да дойдат да ви отрежат гяурските глави, ако не гласувате правилно".
Факт сам по себе си достатъчно тревожен, защото е в разрез с демокрацията, със свободния демократичен избор.
Това тревожи все повече и по-вече хора, които, макар и със закъснение, започват да осъзнават, че ДПС е етническа партия и като такава има само етнически интереси.
Като човек близо до проблемите, до жаравата на проблемите, г-н Васил Ликоманов, зам.-председател на СДС в Кърджали, дава израз на своите тревоги в местния вестник "Репортер ДНЕС" от 12 юли 2001 г. В статията си "По същество ДПС изтръгна насилствен вот от българските турци" г-н Ликоманов говори за криминализиране на кампанията. В подкрепа на това си твърдение той посочва ред примери на шантаж и насилие, като при това са били ползвани лица с "утежнен юридически статус" - сиреч с условни присъди. С особено настървение са били преследвани турци, които по един или друг начин са се осмелявали да демонстрират някаква симпатия към СДС и други партии. Те направо са били обявявани за "гяури".
Определението "гяури" напоследък отново ирадира в общественото пространство и буди твърде мрачни асоциации.
Г-н Ликоманов, който на място е имал възможност да проследи кампанията на ДПС, е поразен от огромния финансов ресурс, с който разполага етническата партия. Заплатени са пътните и дневните на 7600 души, дошли от Турция да гласуват в региона. Въобще хвърлени са за агитация и пропаганда, за хапка и пивка повече средства от всички, изразходвани като сума за изборите през последните 12 години. Тези пари, разбира се, не са дошли от членски внос и от дарения и няма никакво съмнение, че звонковите потоци имат чужд адрес.
Така г-н Ликоманов стига до печалния извод: "Полъхът на "10 ноември", който се усети и по селата на местните избори, се отлага за бъдеще неопределено време". Изводът обаче не е съвсем верен. Ние много се съмняваме, че въобще е възможен някакъв "полъх" там, където ДПС е всевластен господар. Защото ДПС не е нормална партия, не е национална, демократическа партия, а инструмент за етническо капсулиране, за етническо обособяване. И тук всякакви демократически химери са направо вредни.
Ние имаме работа с враждебна сила, която не мисли доброто на България, тъй като е заложник на чужди интереси.
И въобще не бива да се заблуждаваме за целите, намеренията и характеристиките на ДПС. Това е противоконституционна партия, която поддържа "топла" връзка не със София, а с Анкара. И много показателни в това отношение са "изцепките" на Юнал Лютви, който прокламира своите съждения срещу унитарния характер на българската държава и препотвърди всички предупреждения на "Нова Зора" за антибългарския характер на ДПС като раково образувание в българския обществено-политически живот.
Както е според утвърдената демократическа практика, почувствал се засегнат (или уличен!) Хасан Бекир Юсейн - общински съветник от ДПС, отговаря на г-н Ликоманов. И добре че е отговорил, за да се убедим във фалша, лицемерието и наглостта на тоя етнически главатар.
Той, разбира се, отрича обвиненията, фарисейства колко добре са живели българи и турци, "като братя", но нали шило в торба не стои, дава не само израз на етническото си превъзходство, но и заплашва какво може да ни се случи, ако не уйдисваме във всичко на все по-наглеещото ДПС.
Ще стигнем и до заплахите.
Хасан Бекир Юсеин наивно се подгордява, че "Кърджали е крепост на ДПС". Но за каква крепост, и то етническа, можем да говорим в пределите на унитарната българска държава? И това ако не е повик за автономизъм и анклавизация - здраве му кажи.
Но целта е тъкмо такава - да се издигат крепостни стени между гражданите на България. Като простосърдечен човек бай Хасан простосърдечно си признава и намерението да се овладее на всички нива местната власт в Кърджалийско. Не че и Доган не казва същото, но той облича мислите си във философски одежди и с изрази като "мултиетническо общество" припява на разни либералстващи негодници, които искат да прекроят света по калъпите на т.нар. нов световен ред и чиято цел е да претопят култури и нации във врящия сатанински казан на глобализма.
Но да се върнем към "диспута" между г-н Ликоманов и бай Хасан. На обвинението, че ДПС е разполагало с огромен финансов ресурс за изборите, се дава смайващ отговор - партийна тайна било откъде са дошли парите. Тук на любителите на тайните постъпления трябва да припомним, че има Закон за изборите, където е точно указано как се финансират партиите (забранено е финансирането отвън!) и с какви суми могат да разполагат. Затова се иска и отчетност!
В едно демократично и правово общество не могат да съществуват финансови партийни тайни. Именно заради нерегламентирани партийни приходи си отиде дори обединителят на Германия Хелмут Кол... А бай Хасан, без никакво притеснение, говори за "партийна тайна". Ами че тази тайна направо си плаче за прокурор.
Притиснат от фактите, общинският съвет от ДПС минава към пряка заплаха, от която се разбира, че ако не се приемат изнудванията на етническата партия, ако държавата не си затваря очите пред зулумите й и се противопоставя на пълзящата "косовизация" - ще последват санкции.
Изказът на бай Хасан е пределно образен, да не кажем фолклорен, и заслужава да се цитира едно към едно, за да се разбере за какво е реч, за какво всъщност става дума. Човекът въобще не крие, че при известни обстоятелства ДПС е готово да премине към крайни действия и да взриви прословутия етнически модел.
Ето какви ги приказва едни български гражданин, който само номинално е такъв: "Ние много добре знаем, че "БАРУТЪТ" (курсивът е на бай Хасан) е във вас. Знаем ние за този барут. Вие го изкарвате хептен наяве. Но недейте забравя - "КИБРИТЪТ" е в нас, но този кибрит го държим наскрито. Много добре знаем какво става, ако доближим БАРУТ И КИБРИТ".
Този човек направо плаче за прокурор! Той откровено подклажда етническа вражда и застрашава националната сигурност. А това е подсъдно!
И на високо политическо ниво, и на профанно битово равнище, мисленето в ДПС е едно и също. Това е мислене на етническа партия и като такава тя по презумпция работи против националните интереси на България.
И е прав г-н Ликоманов като казва, сякаш е чел през всичките години "Зора", че ДПС "не възприема България за своя родина, а за икономическа територия за постигане на облаги".
Дълъг път трябваше да измине СДС и да преглътне много депесарски киселици, за да осъзнае най-сетне, както заяви и Димитър Абаджиев, че ДПС е етническа партия с всички произтичащи от това негативни последици.
И тук е наложително да припомним още веднъж, и не за друго, и не за да се самоизтъкваме, а за да се знае истината, че и Политически кръг "Зора", и в."Нова Зора" винаги неотстъпно и неотклонно са защитавали националните интереси и винаги принципно са се придържали до схващането, че ДПС е формация, съществуваща в нарушение на българската Конституция, както е и записано в чл. 11, ал. 4: "Не могат да се образуват политически партии на етническа, расова и верска основа".
А ДПС е тъкмо такава партия!
И едно предупреждение:
НДСВ отива на коалиция с ДПС. Само с този си акт, по подобие и на СДС, и на БСП, НДСВ легитимира в политическото пространство една антибългарска, етническа по своята същност формация.
Може да ни се възрази, и не без известни формални основания, че "такива са реалностите", че се оказва натиск от чужбина за осъществяването на един противоестествен съюз, който при всички случаи е заплаха за суверенитета на България и за териториалната цялост на държавата.
При всички случаи НДСВ тръгва на път с много опасна зестра и прикътва в пазвата си змия, другаруването с която е смъртоносно за всяка българска политическа сила.
Като фурнаджийска лопата
Поведението на БСП през последните години ни дава представа за партия, която не се ръководи от принципи, а от конюнктурни съображения. А това говори, че компасът на ценностната й система е изваден от строя.
Не може по кардинални за нацията въпроси да имаш различни, често пъти диаметрално противоположни подходи.
Когато правителството на Филип Димитров се държеше във властта благодарение гласовете от парламентарната група на ДПС, БСП демонстрираше отрицателно отношение към етническата партия. Нещата обаче се промениха, когато ДПС стана мандатоносител на правителството на проф. Беров. БСП минимализира критиките си към противоконституционната формация до степен дори на благоразположение.
Отново настъпи промяна, когато СДС и ДПС се обединиха по въпроса за приемането от Народното събрание на Рамковата конвенция за защита на малцинствата. БСП, както знаем, гласува против конвенцията.
При новите политически реалности, за кой ли път вече, пак се наблюдава обрат. И това е така, защото БСП тихомълком се присламчва към властта, където доминанти са НДСВ и ДПС.
Срещу възможността "червените" да се доберат до някое министерство, те с готовност правят мили очи на ДПС. Говорейки за превъплъщенията на БСП, разбира се, имаме предвид нейното ръководство, а не редовите социалисти. Ето и сега те са принудени да берат срама от изявлението на зам.-председателя си Георги Божинов. Този розовобузест господин-другар обяви, че подкрепял предложението на едни възторжени делиорманци Ахмед Доган да бъде удостоен с Нобелова награда за мир. Ако това становище е съгласувано с ръководството на БСП, а не е само израз на пословичната Божинова всеядност, иде да покаже, че подобно измятане и премятане е в повече дори за партия като БСП, станала нарицателна с безпринципното си и сателитно поведение.
Георги Божинов, с манталитет и корпулентност на чокой, трябва все пак да знае, че дори и в мерзостта е необходимо да има някакво приличие.
Или поне опит за приличие.
Няма как да ти повярва народа, ако се обръщаш като фурнаджийска лопата: веднъж срещу НАТО, друг път за НАТО; веднъж за социализъм, друг път за пазарна икономика, веднъж срещу ДПС, а веднага след това заставаш диван чапраз до Доган.
Георги Божинов омръзна със своята безпринципност дори на виделите какво ли не ветерани от Антифашисткия съюз. След толкова много превъплъщения, характерни за политически куртизани, отдавна има отговор въпросът има ли чест и достойнство Георги Божинов и накъде подобни ръководители водят БСП.
Темането, което той удря на Доган, си е чисто кощунство. Защото всички знаят, включително и Божинов, че главатарят на етническата партия има само етнически интереси. Той е толкова миролюбец, колкото вълк пред кошара.
Чудно ли е тогава, че след толкова премятания и измятания, днес БСП е партия със затихващи функции.
А може би това е и целта на хора като Георги Божинов.
Красива, умна и готова да продължи
"Разровиш ли го, ще мирише, и ще горчи като отрова", бе казал поетът за съвремието си.
За разлика от него синьото време, дето уж беше "наше", т.е. братовчедско време, разровиш ли го, само мирише. Разровиш ли го още, не горчи като отрова, а се развонява така, че ти се ще да избягаш.
Но работата е там, че новото парламентарно мнозинство, ако не иска някой да се усъмни в искреността на лозунга "почтеност във всичко", ще трябва да разрови и синьото време, и сините далавери. Противогаз може да си поиска от Филчев, който вече подава сигнали, че е готов да се вживее в ролята си на обществен сантехник.
Един от най-независимите най-политолози на чужда ясла - Евгений Дайнов, не много преди изборите напъна мозъчните си гънки и предложи любопитна формула за преобразуване на вонята в благоухание: управниците да се предефинират. Сетне ги напъна още повече и намери най-подходящия пример за "предефиниране": Александър Божков. До някое време бил известен в общественото съзнание като "Г-н 10 %", но в по-късна доба се предефинирал в същото това съзнание като учен-експерт.
Велика мъдрост, не ще и дума.
Поизмъкнеш се от кацата с мед, където си затънал до уши, поогледаш се като пред жп прелез, пооригнеш се сито, налепваш по покритите си с мед телеса снежнобяла (или по-добре синкавобяла) атлантическа перушина, запърхаш с новопридобитите ангелски крилца по възходящите течения на либералния хуманизъм и чакаш да те канонизират.
За сведение на читателите-атеисти, "канонизиране" ще рече възвеждане в ранг "светец". При католиците има и междинна степен, нещо като "кандидат-светец" - "блажен", с ударение върху "е"-то.
Кой би казал сериозно, че доскорошните сини управници не са "блажени"? Че не са се облажили?
Филчев няма излъчването на човек, изкушен в тънкостите на богословието и дайнологията, пардон, политологията. Не би му и прилягало. Неговата материя е по-друга, по-конкретна. Там няма предефиниране. Има параграф, член, алинея и точка на Наказателния кодекс. Има понятия като "извършител", "отсъствие на давност", "в особено големи размери" и други подобни. Понятия, смущаващи съня и рахатлъка на тези, които не са успели за всеки случай да придадат по-голяма убедителност на предефинирането си с алиби.
Един дайнолог може да отбие номера пред работодателите си, като се опита да ни направи на маймуни. Сиреч, да подходи към българите като към техните опашати братовчеди, чиято оперативна памет не задържа информация за повече от три минути.
Българите обаче сме паметливи.
Повечето от нас вярваме, че зад решетките бива да се окажат и неопашати братовчеди.
А и в НК няма срок на давност от 4 минути. По-дълъг е. След като опознахме до пресищане размерите на синия тепегьозлък, няма защо да се учудваме, че в ненаситната си лакомия довчерашните властници подложиха на риск дори и своите символи. Ако на Едвин Сугарев, както се бе изразил Адолф Хитлер за Рудолф Хес, бе поверена ролята на "съвестта на нашата партия", то на Надежда Михайлова бе отредена функцията на символ на елегантния евроатлантически устрем на СДС. Нямаше да поверят тази роля на Екатерина Михайлова или на Росица Тоткова, я.
Г-жа Надежда, видимо пооклюмала от осъзнаването на факта, че в близките години ще се разхожда по чужбина по-нарядко и в най-добрия случай по линия на Европейската народна партия с нейните спонсори-пинтии, а не с новозакупения за сметка на българските данъкоплатци луксозен правителствен самолет, преди сдаването на министерския пост реши да обвърже името си не само с гаража на ЦК на БКП, но и с други недвижимости. Уреди на свои избрани подчинени закупуването на лъскави ведомствени апартаменти на БОДК на доста, ама доста занижени цени.
Неотдавна по страниците на някои вестници се появи ликът на една наша професионална красавица с пояснението "красива, умна и гола".... На следващите избори СДС би могъл пак да използва афиши с лика на Надето с пояснението "красива, умна и готова да продължи".... Тя най-добре демонстрира на българите какво съдържание влагат Иван Костов и питомците му в думите "Ние можем" и "Воля да продължим".
Македония: Фалшивият диалог
След силния натиск, на който НАТО, ОССЕ, ЕС и САЩ подложиха Скопие, за да задоволи претенциите на албанските терористи, но така, че всичко да мине за "инициатива" на самите македонски институции, "съветниците" явно изгубиха търпение. Накрая направо подписаха споразумение за прекратяване на огъня със Скопие от името на терористите от АНО!
Можеха да го подпишат и от името на правителството на Македония, но да не ни уверяват, че Западът няма нищо общо с АНО. Особено след като връчиха на Борис Трайковски и лидерите на политическите партии в Македония един план за изход от кризата, който почти изцяло удовлетворява албанските претенции.
"Диалогът" в Македония продължава, но в рамките на представения от Запада план... Въпросният план предписва конституционни промени, необходими уж за да се сложело край на борбата срещу албанските бунтовници. Специалният американски пратеник за Македония Джеймс Пардю и постоянният пратеник на ЕС Франсоа Леотар връчиха документа след наложеното от НАТО примирие. Изтъкнаха, че той разчиствал пътя за политическия диалог. Сякаш досега не е имало диалог!
Диалог за какво и с кого?
С Арбен Джафери и Имер Имери, или с терористите от АНО? Или с албанските "бунтовници", както ги наричат западните медии?
Според "ВВС News" (7 юли т.г. ), документът бил изготвен от група чужди и македонски експерти. Той предвиждал: по-широка употреба на албанския език в Македония в сферата на бизнеса; назначаването на повече албанци на държавни длъжности; делегирането на повече власт на кметовете и общините и т.н.
Франсоа Леотар твърди, че този план ще е основата за бъдещите преговори, а Джеймс Пардю, че той е една "широкообхватна рамка".
Този план, обаче, се представя като единствената алтернатива на гражданската война в републиката, макар да дава на албанското малцинство нещо, което никое друго малцинство по света няма абсолютното право на вето върху всеки законодателен акт и решение на правителството в Република Македония.
В съобщение на агенция ЮПИ пък се казва, че документът предлагал механизъм, с който всяко законодателство, което засяга интересите на албанците, може да мине през парламента, само ако бъде подкрепено от албанските етнически партии, независимо че има парламентарно мнозинство.
Албанските партии държат 25 места в 120-членния македонски парламент.
Подобно законодателство ще изисква гласуване с мнозинство от 2/3, плюс одобрението на над 1/2 от парламентаристите от етническите албански партии.
Така "тиранията на мнозинството" се заменя с "тирания на малцинството". Албанците получават и правото на вето върху всички правителствени решения.
Колко е хубаво да си албанец в Македония!
На участниците в "диалога" милостиво е позволено да правят коментари и предложения за поправки в документа. Според кореспондента на ВВС в Скопие - Пол Уелш, партийните лидери трябва да бързат. Защото НАТО ще разположи своите войски, които да съберат оръжията на АНО, само ако разговорите отбележат напредък, и то съществен, и ако продължава да се спазва примирието. Всъщност те ще наблюдават "доброволното разоръжаване" на АНО - "етническите албански бунтовници".
Как едни и същи хора веднъж са терористи, а друг път "бунтовници" това не могат ви обясни нито Солана, нито Робъртсън, нито постоянните пратеници на САЩ, ЕС и ОССЕ в Македония.
Всичко зависи от гледната точка: от гледна точка на англичаните Джордж Вашингтон е бил "терорист"... Обстрелването с миномети на жилищни квартали, на летища, училища и болници или изваждането от строя на водоснабдяването на цял един град като Куманово, е тероризъм по всички правила. Когато обаче извършителите на тези престъпления са подкрепяни от НАТО като "свои войски", те стават "борци за човешки права". Превръщат се дори в страна за преговорите с македонските власти.
Или както често коментират някои циници, поради липсата на международноприето определение на тероризма, "терористът в една държава е борец за свободата на друга"... Странното в случая с Македония е в това, че дори официалните власти в Тирана осъждат албанския тероризъм, докато САЩ и НАТО го представят като "борба за човешки права" на етническите албанци.
Напомням, че Резолюция 1345 (21.03.2001 г.) на Съвета за сигурност на ООН "осъжда остро екстремистките насилия, включително терористичните действия в някои райони на Бивша Югославска Република Македония (БЮРМА) и някои общини на Южна Сърбия (Югославия). Съветът за сигурност отбелязва, че подобни насилия се подкрепят от етнически албански екстремисти извън тези райони. Това представлява заплаха за сигурността и стабилността на по-големия регион".
От приемането на тази резолюция терористичните прояви нараснаха десетократно
На 1 юни 2001 г. бе убит дори един старец, който поради глухотата си не е изпълнил нареждането на терористите от АНО да се изсели!
Удивителното е, че Резолюция 1345 приема съществуването на терористични дейности, подкрепяни от етнически албански екстремисти извън Македония, но не посочва имената на страните, където те се приютяват. Кой извън Македония подкрепя албанските терористи, които нахлуха там? Предвид на това, че ООН уволни пет високопоставени албански началници от Корпуса за защита на Косово (КЗК), логично е да приемем такова действие за отговор на горния въпрос. А това са същите хора от списъка на президента Буш за ограничаване на пътуванията на албанските екстремисти. Целта на списъка била "да изпрати ясно послание до екстремистите и техните поддръжници в региона, които активно спъват и подкопават мира и стабилността, че такива тактики са неприемливи".
Това добре, но в началото на юли Ермуш Джемайли, лидер на АОК, събра някои от терористичните главатари, начело с Измет Челай, в село Баручи (на територията на Албания). На тази среща се обсъждали възможностите за доставянето на събраните крупни суми в подкрепа на АОМ от албанската диаспора в Канада, Германия и Холандия. Имало и представители на ислямските екстремистки групировки АИПР (Асоциация за истински път и реформи) и "Алхадис".
От Саудитска Арабия през Турция, охранявани от частната албанска милиция "Албагуардия", те се появяват в Баручи на среща с Измет Челай. Предложението на АИПР и "Алхадис" било събраните средства от албанската диаспора да се превеждат по тайни сметки на подставени саудитски фирми. Спор възникнал за комисионата от 25%, която АИПР и "Алхадис" ще получат за доставката по море на тези пари в албанското пристанище Дуръс.
Подобни доставки щели да бъдат поне два пъти месечно. Измет Челай обаче изтъкнал, че трябва да се бърза с възнаграждението на наемниците, които той ръководи, и това изисква да се осигурят бързи пари. Уговорената сума от 800 хиляди долара веднага била изпратена по сметки в Дардания банк (Албано-ислямската банка) и така наречения инвестиционнен фонд "Бес".
Всички тези неща са добре известни, изглежда, и на македонските власти. И това обяснява тяхната съпротива от налагания им диалог с хора, които ежедневно убиват техни близки. За света обаче излиза, че и НАТО, и Европейският съюз, и САЩ са силно ангажирани с македонската стабилност. Какъв цинизъм.
Няма съмнение, че Македония е важна за всички тях: като транспортен коридор между Югославия и Гърция, като логистична и снабдителна база за КФОР, но и като потенциален дестабилизиращ фактор за югоизточното крило на НАТО (вкл. Гърция и Турция).
Добавете към това и дестабилизиращия ефект на албанските бежанци от Македония върху деликатната структура на Косово, и ще получите редица оправдания за намесата на НАТО.
