Антибългарската статистика на Доган
Ако има на света по-лъжлива статистика и от тази на Муравей Радев, това е несъмнено статистиката на Доган.
Преди изборите той се хвалеше, че зад него стоят над 1 млн. избиратели "мюсюлмани". След това обаче се оказа, че за ДПС гласуваха всичко на всичко 340 хил. души, т.е. три пъти по-малко от "единия милион" по статистиката на Сокола. При това, в тази цифра влизат и цели 60 хил. гласа на съществуващи или несъществуващи анадолци, харизани на ДПС с циркуляр на Анкара до нейните българоезични мекерета в София.
Ако не бяха тия ориенталски тарикатлъци, ДПС нямаше да събере сегашните 7,5%, а само 6% от избирателските гласове. Както впрочем беше при всички избори преди 1997 г. (когато Доган не си играеше на фиктивни коалиции) и какъвто е действителният електорален потенциал на ДПС.
Тук няма да гадаем какъв щеше да е резултатът, ако ДПС се бе явило на изборите без поддържаната на изкуствено дишане с чужбински пари Евророма, без либералните майкопродавци около Ж.М.Ж. или разни благоутродия като о.з. генералите Марин и Пешлеевски.
Истински важното е нещо друго.
Ако в България "мюсюлманският" електорат е наистина над 1 милион души, както твърди Доган, а за ДПС гласуват три пъти по-малко хора, то той и неговото ДПС нямат абсолютно никакво право да претендират, че са техният единствен представител. И БСП, и СДС вече са печелили дори абсолютно мнозинство в парламента. Сега НДСВ събра 43 процента от гласовете в България, но никога нито една от тия политически сили не е имала наглостта да твърди, че е единствен представител на всички български граждани.
Казано по-простичко, според собствената му статистика ДПС се подкрепя само от една трета от българските "мюсюлмани" и следователно, представлява само една трета от тях (ако едно незаконно творение като ДПС въобще може да представлява някого). Представителството на останалите две трети от "мюсюлманите" се осъществява от другите, от "християнските", общобългарските, неетнически и легитимни политически партии.
А оттук вече произтичат някои важни практически последици.
Преди всичко легитимните политически сили в страната трябва да пренастроят своето отношение към ДПС и неговите мутанти в съответствие с реалното им електорално влияние. Това означава, че всеки опит на ДПС да говори и да поставя искания, услуги и ултиматуми от името на цял един милион "мюсюлмани", трябва да срещне решителен, незабавен и окончателен отпор.
Още по-сериозно преразглеждане трябва да настъпи и във външнополитически план. При това, не бива да се забравя, че ДПС не просто е узурпирало "правото" да е единствен говорител и застъпник на този хипотетичен, недоказан, изсмукан от пръстите на Догановата статистика "едномилионен мюсюлмански електорат". В разговори, преговори и антибългарски заговори с всевъзможни задгранични политици, партии и организации от ДПС непрестанно ги подхранват с цифри за наличието не просто на един, а на два и дори на три милиона "мюсюлмани" в България. Което на свой ред дава на западняците основания за още по-нагли и разрушителни "съвети", "препоръки", "изисквания" и други вече просто нетърпими намеси във вътрешните работи на страната.
Не виждат ли всичко това правосъдието и службите по сигурността?
България и новата руска политика на Балканите
Разбира се, това заглавие е малко претенциозно и по неизбежност - неточно. Става дума за твърде сериозни неща, които касаят съдбата на Европа, бъдещето на Русия, живота на голям брой малки страни, сред които и България.
Всичко е оплетено в една гигантска топка, която съответства по мащаби на самото земно кълбо. Безброй интереси на държави и свръхкорпорации, на разнообразни мафии и тайни организации се кръстосват, въздействат на събитията, теглят ги към себе си и бутат историята към своите далечни цели.
Може ли това и още много друго, недоизказано и невъзможно за изказване, да се отрази, обясни и успокои с думи, на няколко страници, от когото и да било, а най-малко от представител на една скромна, окрадена и обезверена държава? И въпреки това, въпреки това... Ако не се опитаме да разберем, да предвидим и да променим нещата, по-добре ще е още отсега да лягаме в гроба. Вече 1320 години България съществува, бори се, пада и става, но се държи. Значи тя е успявала да разбира, да предвижда и да променя нещата, за да оцелее. Нима ние ще сме по-назад от безбройните поколения, живели по нашите земи преди нас? Нима ние не сме отговорни за съдбата на страната си не само пред деца и внуци, но и пред всички тези, които са гледали Родопите и Пирина, Балкана и Дунава, Черното и Бялото море в отдавна отминалите векове?
Пиша тези патетични думи, защото в наши дни Отечеството ни отново е изправено пред смъртна опасност. Защото самостоятелно ние не сме в състояние да предотвратим тази опасност. Защото, както много пъти в миналото, нашата единствена възможност за спасение са славянските и православните страни, и на първо място най-великата, най-голямата, най-близката до нас от всички - Русия. Моментът е особено важен, защото и в Русия, и в България събитията дават надежда за оптимистични промени, които могат да имат решаващо значение. Или пък отново, както е ставало в миналото, тези промени могат да бъдат повърхностни, да останат без значение поради глупости и грешки на нашите, а и не само на нашите управници.
Голямата промяна в Русия е свързана с идването на власт на президента Владимир Путин. Естествено, той бе доведен до върховния пост не за да спасява неблагодарна България, а за да спасява собствената си излъгана, ограбена и объркана страна. Проблемите, пред които е изправен той, нямат край, и балканските въпроси са само малка част от тях, при това съвсем не най-съществената.
Но има една тънкост в международната политика и тя е връзката между всичко, което става по света. Една велика страна, каквато беше, каквато в голяма степен си остава и каквато без съмнение ще бъде Русия, не може да решава вътрешните си проблеми, игнорирайки външните. Тя не може да възстановява и развива отношенията си с едни държави, оставяйки връзките с другите за после. Всичко е едно цяло, всичко е една жизнено важна "игра", в която шахматната дъска (да ни прости господин Бжежински за плагиатството на метафората) трябва да се наблюдава като цяло, едновременно във всичките й ъгълчета, с всичките й играчи - големи и малки, силни и слаби.
Струва ми се, че сред особеностите на съвременната политика на Русия е осъзнаването от лидерите й на този очевиден факт. Но ако е така, значи, че и Балканите стават особено важни за интересите на Русия, а това пък от своя страна означава, че тя ще се бори за тези интереси по-енергично. Печелим ли ние, българите, от тази промяна в политиката на Русия? Разбира се, че да. Нещо повече, в тази нова политическа философия на Русия е скрит кажи-речи единственият шанс на България за спасяване, за съживяване и за просперитет.
Днешна Русия казва на Америка, на Западна Европа, на Китай, на Индия и на всички други държави по света, че тя няма повече да отстъпва, че няма да вярва на думи и "сълзи", а ще води политика на отстояване на жизнените си интереси. А като голяма, ядрена, велика сила в много отношения (не на последно място и по природни ресурси), нейните жизнени интереси са на много и различни места. Казано иначе, Русия вече спира (или иска да спре) отстъплението. Това е първостепенна новина, това е призив за коренно преразглеждане на политиката на всички страни към самата Русия, а значи и навсякъде по света, който, както знаем, е взаимосвързан и взаимозависим.
Но за истинска смяна на политическата философия на една държава не е достатъчно само промяната на желанията или на разбиранията на нейния елит. Необходима е сериозна промяна в икономическите, военните, политическите и всички други реални възможности. Има ли основание Русия да твърди, че такава решителна промяна е осъществена през последните месеци или години? Боя се, че въпреки положителните тенденции, общата картина си остава крайно тревожна, крайно сложна и объркана.
Петнадесетгодишният разгул на перестройчици, шокови терапевти, американски агенти, крадливи пияници-псевдодемократи, мошенически приватизатори и най-различни други национални предатели обрулиха жестоко и разкапаха дори такава огромна и силна държава, каквато беше някогашният Съветски съюз. Така че промяната в политиката на Русия е резултат не толкова на новопоявила се сила, колкото на нова воля, на ново разбиране на руските интереси. Но и това не е малко. Русия не беше толкова слаба през изминалите 10-15 години, колкото големи бяха нейните отстъпления по цял свят, включително и на Балканите. Новата й воля поражда големи очаквания и надежди.
Има и нещо друго. Дори отслабена Русия, дори Русия, която преразглежда приоритетите си и разпределя силите си, не може да загърби Балканите. Причината е очевидна: Балканите са не само "меките слабини" на Европа, както казваше мъдрият Чърчил, те са в още по-голяма степен "меките слабини" на самата Русия. Затова тя не може да си позволи лукса да се оттегли от Балканите, както не може да се оттегли и от Прибалтика.
Тази геополитическа истина, естествено, винаги е била понятна и за Съединените щати, и за техните европейски съюзници-съперници. Досега Америка се правеше на разсеяна, обявявайки и Балканите за сфера на нейните "жизнени интереси". Надявам се, че новата политическа философия на Москва ще обясни внимателно, но твърдо, на САЩ, че Русия не може да "преотстъпва" Балканите нито на Америка, нито на НАТО, нито на която и да е друга държава или организация.
В международните отношения събитията се развиват по-бавно, целта се постига по заобиколни пътища. Предполагам, че ако Русия убеди САЩ и другите страни от НАТО, че тя също трябва да участва в дейността и във вземането на решения от тази организация, отношението на всички днешни противници на сегашното НАТО би трябвало да се промени. НАТО с Русия е нещо съвсем различно от НАТО против Русия. Разбира се, тогава ще възникне въпросът против кого ще е евентуалното "общоевропейско и северноамериканско НАТО". И вероятно страни като Китай или Индия биха се разтревожили от новата разстановка на силите. Но това засега са далечни и абстрактни разсъждения.
Новата политика на Русия на Балканите вероятно ще изисква по-мащабно присъствие на страната в нашия регион. Става дума за присъствие и военно, и политическо, и икономическо. Всяко друго външно присъствие в нашия регион би трябвало да става с руско участие, с руско одобрение. Вероятно за Русия няма да е лесно да убеди Америка, че само така ще може да действа в съгласие с нея в други райони на Земята, където имат общи интереси. Това се отнася и за глобалните въпроси, за разоръжаването, за ограничаването на стратегическите оръжия. САЩ трябва да разберат, че не могат да заплашват интересите на Русия на Балканите, така както Русия не може да заплашва интересите на самите Съединени щати в райони като Латинска Америка или Канада.
Русия подчертава, че на Балканите трябва да се спазват основните принципи на международното право, като националния суверенитет и териториалната цялост на държавите. Че тук трябва да се търси колективна сигурност. Че сигурността на Балканите е неотделима от сигурността на Европа, от сигурността на света. Че самите балкански държави трябва да се ангажират тържествено да съблюдават изискванията на международното право, ненарушимостта на държавните граници, че те трябва да вземат съдбата си в свои ръце и да решават самостоятелно спорните въпроси помежду си.
Всичко това звучи прекрасно, морално и модерно, то съответства на новия век, на новото време. Остава да видим дали Русия, а и всички балкански страни, ще успеят да накарат останалите държави, и на първо място Съединените щати, да спазват тези принципи.
В новата политика на Русия на Балканите звучат позабравени в последно време аргументи, които са били валидни в течение на векове и които са определяли винаги смисъла на руските интереси в нашия регион. Става дума за значението на историческите връзки, за културнато-етническо-религиозната близост между Русия и земи като България, Македония, Сърбия, Черна Гора, Хърватия, Словения, Босна и Херцеговина, а също така (без етническия аспект) Гърция и Румъния.
Това е сериозна промяна в отношението на Русия към нас. През отминалите тъжни години много руски политици твърдяха, че те ще гледат само себе си, че за тях главно значение имат отношенията с Америка. Очевидно днешното ръководство в Москва е по-мъдро. Остава да видим как, кога и доколко ще успее да убеди Съединените щати и Западна Европа, че Балканите са особен регион за Русия, където тя смята да работи сериозно и в свой, и в общ интерес. Защото новата политика на Русия означава в същото време и нова политика на САЩ и Западна Европа на Балканите. Ще успее ли Русия да я наложи, да убеди другите външни сили, че и те печелят от нея?
Важно е, че Русия е разбрала значението на икономическото присъствие в даден регион за цялостното влияние на страната в него. Това е елементарен принцип на марксизма, който би трябвало да е добре познат на руските политици - нали довчера те учеха на марксизъм целия свят. Може би именно областта на икономиката ще е за Русия най-големият проблем. Но въпреки днешните трудности, тя би трябвало съзнателно да насочва усилията на своите бизнесмени към нашия регион. Традиционните връзки могат лесно да се възстановят, да се разширят на нова пазарна и взаимоизгодна база. А Балканите само ще спечелят, ако установят специални икономически връзки с Русия, които наред с отношенията им със страните от Европейския съюз ще допринесат за изграждането на утрешна обединена Европа от Атлантика до Урал, за която мечтаеха нейните най-мъдри синове, независимо от политическите различия в миналото.
Днес тези политически различия са отпаднали. Би трябвало, ако сме умни, да вървим заедно към една голяма Европа, в която в една или друга форма да влязат всички страни от континента, включително огромната и богатата на ресурси Русия.
Но за тази цел трябва да се сложи край на войните, конфликтите, агресиите на различните екстремисти в Европа и на Балканите. Русия призовава за това и, доколкото разбираме, е готова да съдейства в името на това.
Неслучайно тя сравнява агресията на албанските терористи срещу законното правителство на Македония със сходните действия в някои кавказки райони на самата Русия. Тя заяви, че е готова да помогне за разоръжаването на терористите в Македония.
Всичко това е ново, всичко това говори за руската загриженост за мира и просперитета на Балканите. Ако Русия успее да претвори своята нова политика на Балканите на дело, ако страните от нашия регион й помогнат да направи това, съгласувано и еднопосочно с държавите от НАТО и останалите европейски страни, ние имаме някакъв шанс да преодолеем традиционното изоставане на Балканите, да догоним останала Европа и да се интегрираме с нея на равноправна и взаимноизгодна основа.
Съдбата на Македония ще е първото мерило за възможностите на новата руска политика на Балканите.
А после - после ще дойдат и други мерила... Омиротворяването и успокояването на Балканите ще е нашият най-пряк път към обединена Европа, която с общи сили би могла да отстоява своите просветени интереси, да разпръсва своята висока култура и цивилизация в бъдещия смел, нов, привлекателен, но и твърде опасен свят.
Геометрията на риска
Успешният подход към решаването на националните проблеми задължително предполага придържане към действителността, т.е. възприемането на нещата такива, каквито са. Подмяната им с виртуална реалност е допустима в света на Майкрософт, но не и в истински отговорната политика.
У нас обаче се прави точно такава подмяна. В решаването на жизненоважни проблеми за българската нация се излиза не от реалността, а от... митове.
Един от тях е "стабилността на Балканите" като безспорна цел на политиката на Запада. Желаната стабилност най-често се тълкува като отсъствие на етнически и религиозни конфликти и наличие на относително социално спокойствие. Или поне съпоставимо с това на запад от Балканите.
По-лошите пропагандатори аргументират предполагаемия интерес на Запада към описаната "балканска стабилност" с привързаността към идеалите на хуманизма, демокрацията и пр. Идеали, постигнати още преди векове, които днес Западът развява като знаме из целия свят.
Не така лековатите апологети на самопровъзгласилата се "международна общност" търсят в действията й на полуострова прагматични мотиви, без да отричат така често приписвания й идеализъм... Специално за ЕС остава в оборот твърдението, че той желае да приобщи балканските страни към общността и затова възприема въпросната стабилност като задължително предварително условие.
Ако всичко това е вярно, редно е да си зададем като начало поне няколко въпроса.
Първо - въпросната стабилност не беше ли налице във времето, преди Западът да предизвика разпадането на бивша Югославия?
Това творение на Антантата (предишната "международна общност") няма как да е мило на който и да е нормален българин. Скалъпването на изкуствена държава, замислена в предишната стратегия на Запада като надежден негов клиент, в крайна сметка се оказа трагично най-вече за самия сръбски народ. Вместо да канализира енергията му в отстояването и развитието на собственото му национално достояние, пренасочи я към поддържането на насилствена хегемония над други нации. Те пък се придържаха към своята културна и политическа идентичност и правото си на държавен суверенитет. В тази обстановка сръбският патриотизъм (при възвеждането му в ранг на държавна политика) нямаше как да не се изроди във великосръбски шовинизъм. Който пък увреди трайно отношенията между сърбите и повечето народи, насила съжителстващи или граничещи с тях.
В десетилетието преди войната на Запада насилствено натиканите в тази държава народи успяха да осъществят по-голямата част от националните си въжделения. Изключение, и то тъжно, направиха единствено българите.
От силно централизирана федерация Югославия се превърна в хлабава конфедерация, чиито субекти бяха лишени от държавна независимост само формално. Отделните републики самостоятелно се разпореждаха със средствата си, без да ги влагат във федералния бюджет, пак така самостоятелно осъществяваха сътрудничество с чужбина и дори регулираха миграционния режим спрямо останалите републики от федерацията.
В подобен дух бяха удовлетворени и националните въжделения на повечето други националности във федерацията. Отново с тъжното изключение на българите.
Колкото до албанците, и до ден днешен, когато се оревава орталъкът с предполагаемия геноцид над тях, на преден план се извежда лишаването на Косово от автономията, предоставена му от Тито. А този акт на Милошевич се тълкува като пълно обезправяване. Ще изброим само някои от правата на "обезправените" косовски албанци: право на медии, на учебни заведения на всички равнища, на албански език и ползването му като официален във всички звена на държавната власт и държавната администрация.
При "балканския касапин" Милошевич всеки албанец можеше да се изучи от първо отделение до последния курс на университета на албански.
Да притежава всякакви документи на този език (от диплом до шофьорска книжка с валидност в цялата федерация), да участва в съдебни дела на този език, без да е задължаван да ползва преводач, и естествено, да слуша до насита радио и телевизионни предавания на албански и да чете колкото си иска книги и вестници на същия език.
Излиза, че въпросното "обезправяване" на албанците в Косово е било твърде своеобразно... Та един от въпросите е: ако ЕС наистина бе желал да приобщи Балканите, в това число и бивша Югославия, като пълноправни членове на съюза, какво му пречеше да даде начало на този процес с договори за поетапно присъединяване на нейните най-напреднали в стопанско отношение републики - Словения и Хърватско? Повтаряме, те имаха право на такъв род международно общуване.
Излиза, че или западните политици са били невежи и не са знаели всичко това, или са имали някакви "други съображения" да говорят едно, а да правят съвсем друго. Така или иначе, този факт няма как да не бъде поучителен за нас.
Друг мит, нещо като част от първия, е, че Западът не познава спецификата на балканската обстановка. Сиреч, поначало си е добронамерен спрямо балканците, но ето на, от незнание допуска грешки спрямо тях. И този мит е съвсем неиздържан, особено в исторически аспект. Западът опозна Балканите и Балканите опознаха Запада още по време на кръстоносните походи. Тогава кръстоносците, тръгнали да освобождават Божи гроб, забравиха да продължат към Ерусалим и опустошиха и разграбиха Константинопол, който от християнска солидарност им бе оказал гостоприемство.
Следващ мит е, че Югославия е наказвана с раздробяване заради лошия Милошевич, за назидание на другите. За лошотията на Милошевич и друг път сме писали - изразява се в това, че като югославски държавник и сръбски патриот се опита да защити държавата си и сънародниците си. Нещо, което намираме за нормално поведение.
Как обаче в такъв случай да обясним подкрепата, оказвана съвместно от ЕС и НАТО на албанските терористи за раздробяването на Република Македония? Та нали в предугаждането на атлантическите искания хрисимо Скопие можеше да бъде изпреварено единствено от хрисима София? Защо тогава се отнасят към него така, както към Белград?
Особено смехотворно е натовското твърдение, тиражирано като чиста пара и от повечето нашенски медии, че на Балканите НАТО се стреми да постигне двустранни компромиси, т.е. насрещни отстъпки, тъй като иначе рискува военен конфликт с албанските терористи.
Вярва ли някой сериозно, че НАТО подтиква към отстъпки и двете страни?
Че НАТО наистина се бои от такъв конфликт?
Че не е достатъчно само НАТО да им намекне да кротуват, за да се приберат в мишите си дупки?
Какви са моралните и политически основания на Запада да оказва натиск върху Скопие да признае на албанската наркомафия в района "държавнотворчески" функции? Нали албанците вече са си сътворили една държава, при това за чудо и приказ - Албания?
Защо проектът за нова "конституция", натрапван от Запада на предполагаемо суверенната Република Македония, поразително наподобява "конституционното" устройство, наложено на Република Кипър, преди да стане жертва на турска агресия?
Дали в отстояването на "общочовешките ценности" "международната общност" не е заимствала едно-друго от платформата на покойния турски ултрашовинист Алпарслан Тюркеш? Той имаше скромно искане - на "външните турци" да се предостави само едно-едничко право - да си създадат собствени държави.
Между другото турската окупация на Северен Кипър още преди четвърт век пръсна като сапунен мехур още един мит за НАТО, разпространяван и днес - че членството в тази организация представлявало гаранция за националната сигурност и териториалната цялост на страните, участващи в нея.
Това най-ясно го разбра Гърция, същинският адресат на агресията на Анкара.
Засега НАТО доказа недвусмислено, че моженето му се свежда до няколко неща.
Първо, да напада в разрез със собствения си устав суверенни държави, да разрушава техни граждански обекти и да избива мирно население, да прекроява границите им и да окупира части от тяхната територия. Това обаче го можеше и Третият райх, поне до някое време, но без цинично да претендира, че е отбранителна организация, защитник на общочовешките ценности.
Второ, да извежда от обкръжение до безопасно място въоръжени терористи, водещи война срещу правителство, към което НАТО уж изпитва приятелски чувства. Това и Третият Райх не го правеше.
Една теза, разпространявана в последно време, се опитва да замести рационалното обяснение на лицемерната политика на Запада към балканските държави. Твърди се, че раздробяването и превръщането им в протекторати на НАТО се дължи (едва ли не изключително) на геостратегическото им положение. В частност, на ролята им на транзитен път между Западна Европа и енергийните богатства на бивша съветска Централна Азия.
Струва ми се, че тази теза в най-добрия случай отговаря само частично на действителността, но като цяло е подвеждаща.
Как да се посочат причините едни суверенни, стабилни и незастрашени от вътрешна и външна опасност балкански държави да откажат на Запада изграждане на гражданската инфраструктура? Т.е., обекти, от които биха имали само изгода! Това са тръбопроводи, железопътни линии, автостради, пристанища и съвременни комуникационни системи. Нещо повече, при такава стабилност функционирането на тези обекти би било по-надеждно, отколкото в обстановка на политическа и военна неустойчивост.
Геополитически съображения несъмнено има, но би трябвало да ги търсим в по-друг ракурс.
Западът съвсем безцеремонно възобновява старата си политика на обкръжаване на Русия с цел да я изолира, отслаби и евентуално унищожи, за да обсеби нейните природни богатства. Аргументите за предполагаемо добронамерения характер на плътното доближаване на НАТО към руските граници са направо смехотворни. Предвижда се и замисленият от Вашингтон "противоракетен щит", уж за опазване на американската територия от "страните-парии", също да бъде изнесен напред, пак към руските граници. Така ще се предостави на съюзниците и приятелите на НАТО привилегията да поемат част от руския противоудар при евентуална американска агресия срещу Москва.
И тук е заимствано едно-друго от Третия райх, който също завлече навремето чак до Сталинград италианци, румънци, унгарци, испанци и друга нещастна паплач, на която великодушно позволи да се включи в битката на "цивилизования свят" (многозначително е, че този израз на Хитлер впоследствие бе използван и от Клинтън) срещу империята на злото.
Не е неуместно да се спомене, че засега освен лондонският слуга, единственият американски съюзник, готов да предостави територията си за противоракетен щит, е Република Турция.
Другият геостратегически аспект на дестабилизацията на Балканите също е свързан с Русия - на полуострова ни просто се отработва, при това съвсем неприкрито, моделът за разрушаването на нейната държавност. И то във всичките аспекти на евентуалните агресивни действия срещу нея: военни, стопански и пропагандно-разложителни.
И тук има приемственост между НАТО и Райха. Хитлер предвиждаше да разпадне разгромена Русия на пет области, Бжежински - на четири. На фона на тази прилика сходният пиетет на фюрера и на днешните западни хуманисти към държавотворни народи като албанците и чеченците изглежда по-скоро забавен.
Ако вярваме повече на очите си, а не на ушите, трябва да разгледаме съвсем сериозно горната хипотеза. Още повече, тя напълно обяснява и защо Вашингтон, с всички възможни сили, продължава да поддържа района на Балканите в състояние на дестабилизация. За разлика от други народи, избрани от САЩ за американско пушечно месо, православните балканци няма как да бъдат възприемани като надежден сателит при евентуална агресия срещу Русия.
Не споделяме пропагандната теза за предполагаемо еднополюсния свят на американското всемогъщество. Светът, както и преди, си е многополюсен и неговото развитие се определя от динамичното взаимодействие на интересите на всички членове на международната общност, истинската, не самозваната.
Следователно до момента, когато във Вашингтон осъзнаят мащабите на риска да провеждат експанзионизъм от 19 век при въоръженията от 20 век, стабилност на Балканите едва ли би следвало да се очаква.
Грехопадението на столетниците
Не хората столетници имам предвид. През настоящата година БСП (Българската социалистическа партия) ще навърши 110 години, а БЗНС ( Българският земеделски народен съюз) - 102.
Вникнете в думите, уважаеми читатели: "социалистическа" значи - радетелка за социално справедливо общество; а "народен" - да браниш интересите на селския труженик, да си с народа си.
Възрастта на тези две организации е достолепна, но не можем да кажем, че с нея те са придобили зрелост, сила и мъдрост. Напротив! Едва ли има друг период от съществуването им, в който тяхното значение за развитието на държавата да е било толкова нищожно.
Грехопадението на БСП и БЗНС (раздробено от кариеристични амбиции не зная на колко групи) е в потъпкването на едно свято дело, в чиито основи са зазидани интелектът и ерудицията на хора като Димитър Благоев, и саможертвата на други като Александър Стамболийски. Веднага добавям, че грешниците не са членовете на тези организации. Лидерите им заченаха греха далеч преди последните 12 години.
Днес, при демократични условия, вместо да се анализира стореното, да се спори и да се излагат аргументи, предпазливо се мълчи. Предпазливо от страна на лидерите, които дозирано критикуват виновниците за разрухата на страната (за съжаление те често са и от върхушката на самите "столетници"!), толерантно дискутират "проблемите" с управляващите и много се стараят да се харесат на Европа. Европа на "левите" Тони Блеър, Йошка Фишер и Солана... Израждането на "лявото" в днешно време не е български патент. В световен мащаб богатството се концентрира в малко ръце, а бедността неудържимо расте. Вече разбрахме и смисъла на студената война. Никакви "човешки права" и "свободи" - борбата беше икономическа.
Ех, разрушиха ни икономиките, направиха ни консуматори на техните продукти, настаниха се у нас гигантските им компании. И най-необразованият българин знае това.
Проблемът обаче не е да си приказваме помежду си, а това да се обсъждаше на страниците на "Дума" (тя тогава нямаше да загине!), на земеделския печат, какъвто аз не познавам (в последните години не съм виждала земеделски вестник!).
БСП, като наследница на управлявалата страната БКП, цели 45 години, отдавна трябваше да разчепка до най-дребните детайли плюсовете и минусите на стореното за това време. Не за да се натопи този или онзи от ръководителите на партията и държавата, а защото българският народ хвърли гигантски усилия, за да преобрази родината си.
В 1990 г., в преименувалата се партия, нямаха място онези "ръководители", които пребиваваха десетилетия наред по "върховете", провеждаха "пролетарската диктатура", както те си я разбираха, потискаха гласа на обикновените партийни членове и се ограждаха с ореола на непогрешими и недосегаеми. Решителната 1990 г. остави вълците в кошарата на агнетата. Мнозина от омръзналите ни "другари от върха на ЦК на БКП" трябваше да ги гледаме в парламента на демократична България, да ги слушаме колко разбират народните тежнения и как работят за преодоляването им. Живеят си в просторните жилища, ползват облагите и на демокрацията и не се срамуват, че в. "Дума" спря, че къщата на Георги Димитров рухна, че народът, който им вярваше, гине в мизерия.
Време е някой да каже, че съществуването на социалистическата система е уникален експеримент в човешката история, чрез който се търсеха пътища за хуманизиране на света.
Виждаме сега - от една страна несметни богатства, от другата - хора без покрив на главата. Говоря за лидерите, за богатите страни. Защо никой не изтъква на всеослушание, че 12 години след 9.IX.1944 г. (значи в 1956 г.) в България нямаше бездомни и умиращи от глад? Щом 12 години след 10.XI.1989 г. социалният срив за обикновените хора продължава, какво да очакваме от този модел на развитие? Докога?!
Ако потърсим корените на днешната ситуация, сигурно ще стигнем до нечистоплътни деяния на някои "демократични" БСП-ръководители. Всичко, което стана не би било възможно без "помощта отвътре". Защо се сплитат толкова често в зората на нашата "демокрация" имената на различни по партийна принадлежност и убеждения политически дейци - Луканов, Желев, Костов и т.н.? Защо никой официално не разясни какво представлява прочутият план за прехода към пазарна икономика (известен като планът на Ран и Ът), за тайните му клаузи, от които се разбирало, че при прехода ще има умрели от недохранване и липса на лекарства?
"БСП не е алтернатива" - често се чува този възглас в политическото пространство, което е старателно "дезинфекцирано" срещу каквито и да било "идеологии", правила или "морални предразсъдъци". Напротив, те не са модерни, те са остатъци от "комунистическото мислене". Тоталитарната днешна власт принадлежи на "царицата-царица", която облагодетелства тесния кръг на т.нар. инициативни и предприемчиви. Те се вслушаха в насърченията на бъдещия премиер Иван Костов, който като финансов министър ругаеше "алчните старци" и съветваше как да се богатее. От него чух как по улиците се въргаляли парите - само да умееш да ги ловиш... За Иван Костов е някак по-естествено да е "десен", да забогатее в прехода, да има... Костовград. Но левите лидери, на които "бедните и онеправданите" дават доверието си, нямат право на това.
В исторически план най-масовата и подла измама бе рухването на социалистическата система. Време е да се каже истината за тази народна драма. След като властта успя да организира и постави основите на едно по-различно общество, в което, особено в първите години, имаше равнопоставеност, отприщване енергията на народа към съзидателност, посредствени държавници свиха мащабите според собствените си професионални възможности и нравствени критерии и умъртвиха една идея.
Не е лесна работа изкуплението на греха. Пред БСП-лидерите напираха болезнените проблеми с условията на труд и заплащането в частните предприятия.
Един пример само. БНТ показа внезапната проверка на КНСБ в завод "Мраз", собственост на шефа на Съюза на работодателите Васил Василев (някога специален кореспондент от Париж за Националната телевизия). Колко нередности се констатираха, какви унили физиономии зърнахме от екрана. Какво ли е положението в предприятията на обикновените работодатели? Толкова гладко и убедително говори г-н Василев, че човек не би допуснал в делата си да е пълна противоположност. Но ето, работниците нямат сключени договори, не им се изплащат социалните осигуровки, пускат се непредвидено в неплатен отпуск. В такава атмосфера е изключено човек да има самочувствие и сигурност за утрешния ден.
Пред БЗНС, ако все пак различните му разклонения успеят да се обединят, предстои много по-мрачна перспектива. Когато правителството на Филип Димитров разтуряше най-брутално земеделските кооперации, аз видях възрастни мъже да плачат. Тези, които бяха изградили блоковете с трайни насаждения, които бяха отгледали стада с породист добитък и виждаха как безогледно всичко минава под нож, изпитваха мъка и много от тях се поболяха. Къде беше тогава БЗНС? Живи вериги да бяха организирали и да не позволяваха да се извърши планираната разруха. Фанатичната фраза на тогавашния президент Желев - "земята да се върне в реални граници" - беше прикритие, а целта - да се отворят пътищата на чужда продукция до нашите пазари.
Земята не се върна в реални граници. Днес голяма част от нея пустее, а ние ядем турски, гръцки, македонски и не знам още какви зеленчуци и плодове. Нашите безработни, които продължават да се увеличават, поемат нерадостната съдба на емигрантството. Земята можеше да се реституира на друг принцип - като акционерно дружество или нещо подобно. Въпросът беше да се запазят стадата, овощните градини, комасацията на земята, машинните паркове.
Решение на трудните проблеми не би намерил никой лидер без контакти с народа. Не смятам, че тази дума е ретроградна. "Народ" - кой не я е употребявал - Ботев, Левски, Вазов... Вапцаров?
Разбира се, Иван Костов в нощта след загубата в изборите промърмори със съжаление, че доживял да чуе реабилитация на думата "народ". Стефан Софиянски беше дал интервю на цяла страница, в което не бе употребил нито веднъж "народ". На четири места бе споменал нещо за "хората".
Но народът си е народ. Неговата мъдрост, изразена в поговорки, песни, приказки, никой не е опровергал. Полезно е политиците да се научат да синтезират народната мъдрост не само консервирана от историята, а в "прясно състояние".
Всеки ден четем за убити крадци от ток, бомби и какво ли не. Хората си пазят стоката, но гладните, с риск на живота, крадат. Интересен диалог прочетох във в."Труд" (1 юли 2001 г.). Край Лясковец цигани отишли да крадат кайсии. Стопанинът намушкал единия с нож... Крадецът умрял. Оцелелият негов другар заявава: "Отидохме да крадем. Не да се бием и трепем, а за хляба отидохме. Да извадим по някой лев. Туй гладът го прави. Преди имаше ли кражби? Нямаше. Имахме работа". Разплаканата съпруга на убиеца пък казва: "Няма прегради за изгладнелите роми. Блъскат оградите, прескачат през зидовете. Нищо не ги спира. Защо трябваше да се случи най-лошото - да умре човек, за да спрат бандите".
И двамата говорят за едно и също нещо - социалната подбуда за престъпността. С всичките си кусури, социалистическата система бе решила този проблем. А нима е малко за обществото подобно постижения?! Та то е в основата на човешките права и достойнство.
Хората, които се стичаха на митингите след 10.XI.1989 г., протестираха срещу безобразията на "комунистическите" велможи и искаха усъвършенстването на социалистическата система. Единици са били, който тайно са се борили за реставрация на капитализма. БСП, ако искаше да съхрани постиженията на народа, би трябвало да се раздели с "велможите", да им подири сметка за потъпкания морал.
И още нещо за НАРОДА.
Философията на "новото време", в което ни наложиха да живеем, е надпреварата. Всеки да се оправя сам. Мисли за себе си! Тази максима развързва ръцете, освобождава човека от нравствени правила и задръжки и се стига до законите на джунглата.
Но у българския народ все още мъждукат искрици на човещина. Сутрин, като вляза в автобуса, и видя оставените продупчени билетчета за градския транспорт по седалките, нещо ме хваща за гърлото. Някой би казал, че това е измама. Но след като управниците не си дават сметка, че с минималните си доходи хората не могат да плащат 40 ст. за билет, защо те - бедните - да не си помогнат сами. Богатите се возят в мерцедеси, с които кой знае как се сдобиха. Не ги съдят за кражби, но народът отдавна си е дал отговор за произхода на имуществото на новобогаташите.
На пазара в Търговище (градът с най-голямата безработица) купувам кайсии. Хубави, добре узрели, но по-евтини от останалите сергии. Продавачът, хубав млад мъж-българин, разбира моята почуда и ми обяснява, че кайсиите са крадени! Сутринта цигани му ги донесли и той им прави услуга. Да вземат някой лев, да си купят хляб на децата.
Запомних този продавач. Наскоро видях по телевизията изхвърлено на улицата семейство. В столицата това става със знанието на кмета и общинската управа. Децата на бездомниците играят в уличните зелени площи сред автомобилите. В този момент чух гласа на продавача от Търговище: "Какво да правят, госпожа? Цигани са, но преди, когато имаха работа, не крадяха. Децата си на училище пращаха..."
Съчувствие, милост, възпитание - не зная как да го нарека, но то съществува у обикновените хора. В управниците го няма. Колкото и да демонстрират набожност, да се кръстят, да строят църкви, душите им са лишени от човещина. Егоизмът се е заселил там. Край тях е студено и безлюдно... С тях така наречените леви лидери от БСП и БЗНС няма какво толкова да се съобразяват. Нравственото и физическо оцеляване на народа е главната им задача. Оцеляване, но не като зависими индивиди, каквито ги видяхме в завод "Мраз".
От 12 години българският народ чака звънът на камбаната за истинска промяна. В тези избори нагледно видяхме как той наказа левите партии, естествените негови представители.
Поучителен шамар, от който едва ли бе извлечен необходимият извод. Не става въпрос за конспирации и нелегални организации.
За да изкупят греха си пред българския народ, водачите на БСП и БЗНС имат само един път - да застанат лице в лице с проблемите на обикновените хора, да се борят за всяка човешка съдба.
Без чистилището на преизподнята, няма бъдеще ЛЯВОТО... Евролевицата - цялата в бяло
Неинтелигентно е да се твърди, че като глътнал предизборно някаква си пастичка "Евролевица", Стефан Данаилов изял 200 000 гласа от най-твърдия електорат на БСП. Предвид "силната" любов на червените бабички към повратливите лястовици, сметановата шега на сладкаря симпатизант им е подействала като глътка крепък ликьор.
Точно твърдият електорат никога, подобно на нас в "Нова Зора", не е имал никакви колебания кой точно е Александър Томов и за какво се бори. За себе си, разбира се. За еднофамилната си фондация, за еднофамилната си партия и постоянните гости на масата й.
Това е положението и то си лъсна едно към едно на 17 юни. Не царят, не Първанов отпратиха БЕЛ в историята, не Костов даже. (Неговите проблеми тепърва почват.) На Томов впрочем, също. Обществото винаги си е имало едно на ум за лястовиците. Неслучайно ги кръсти "евролъжици". И следователно нахално е да се твърди, че БЕЛ нямали нищо общо с довчерашното политическо статукво, та сега да обират наравно с ОДС-то горчивите плодове. Лапаха господата като същински стратегически партньори. В един момент обаче съвсем забравиха кой им връчи лъжиците и ги подреди на софрата. Ядоха, пиха и се веселиха в парламента 4 години, участваха наравно със сините в бордове на предприятия, в РМД, купуваха хотели и блажиха с фондации, вдигаха къщи и сменяха коли... А сега - целите в бяло. Няма такъв филм в Посткостова България!
Да си живееш като Симеончо в републиката на Командира, цялата ти партийна политика да се изчерпва с това да си все с лице към масата, и да се надяваш, че и този път като по чудо ще прескочиш в парламента, е недалновидно отвсякъде, въпреки дебелите пачки в цвят зелен, имплантирани в предизборната кампания.
Чудеса стават веднъж. Звездният миг на евролевицата беше през февруари 1996 г., когато Томов изпълни политическата поръчка на Стоянов. Винаги готовият за каквото и да го пожелаят Александър, се ръкоположи за лидер на европейска лява партия, гарант на националното съгласие и фонданова плънка в парламентарното реформаторско мнозинство. Електорат нямаше, нито идеология, времето не стигаше за партийно строителство, но и не беше нужно. СДС просто имплантира Евролевицата и ясно регламентира параметрите й.
"Пуснаха ни да пасем", откровеничеха лястовиците. Това вече е вярно. На втория месец обаче Томов се обяви за реформаторска опозиция, после се заигра със Солунската четворка, скъса нервите на Костов и тези на Първанов, прави се на коалиционер с "Гергьовден", пи уиски на поразия с Доган и яде баклави и накрая на парламентарния спектакъл, подлъган от Командира, че ще му смъкне бариерата за НС на 3%, кротна край синята копанка.
Лястовичата истерия взе връх с влизането в политиката на Симеон. Нямаше по-ревностни, но и обидно безпардонни защитници на републиката, конституцията и статуквото от Томов и Драганов. Точно те принизиха партията си до първи адвокатски колектив на Костов. Сигурно тези врътни Драгомир Драганов нарича модерна лява политика. След като Томов най-после подаде оставка, той е, който се кани за първа лястовица на жицата. Недалновидно, професоре! Как ще привлечете електорат след изборния си "успех" от 0,98 процента? С каква уста ще се представите пред народа, след като преди месец само го нарекохте прост, понеже се захласвал по царя.
Но пък от друга страна сигурно е някаква историческа справедливост професорът по история Драганов да прати в историята партията си. Така де, той вече танцува веднъж "Последен валс"... Време е да приложи опита в практиката.
Колкото до народа, той все някак ще се оправи. Време е политиците да се научат да уважават вота му. Да зачитат избора му. Както никой не е по-голям от хляба, така няма и политик по-висок от народа. Или обществото, както го предпочитат някои.
При липса на мащаб, поради вродено интриганство или заради политическа кондиция БЕЛ продължава да занимава гражданството с идеите си. Новият политически модел, според Драганов, бил "с характеристики на личен квазидемократичен режим" и биел часът за общи действие на БСП и СДС за преструктуриране на лявото и дясното пространство. Там някъде, в новата борба, няма как Драганов да не вижда поредното си превъплъщение. "Вервайте ми , дявол да го вземе", иронизира евролястовицата Симеон.
Накъде с тази злоба, професоре? Вижте колко по-толерантно и политически възпитано се държи академик Сендов. "Фразите на царя са съвършена находка. Много е трудно да се намери такава емблематичност и аз го поздравявам за нея".
Преди 4 години Евролевицата дойде с обещанието, че е партията на позитивните послания, на съгласието и помирението. Новото време подмина БЕЛ като малка гара. И има своите основания. За какво му е толкова злоба и затаен реванш, за какво са му стари и втръснали на народа муцуни и символи на прелетни птици - тука има, тука нема... келепир.
Хубава работа, ама циганска, пардон, евролява. Емблематично, проф. Драганов, вярвайте ми!
Лисица в курника на властта
"Включването на СДС в управлението на страната ще е безпринципно, защото избирателят е решил те да си почиват", това е принципната позиция на Доган. Сините не пречели на ДПС, но щели да се чувстват некомфортно във властта, загрижил се е за управленския уют Ахмед. А за да има равновесие на чувствата между управници и общество, лично щял да настоява да се изяснят всички форми на корупция през последните 4 години.
"Има престъпления, за които трябва да се отговаря". Ето тук, и ние признаваме, ДПС наистина напипа гражданския пулс.
Не са случайни настроенията в обществото, че синият период трябва да завърши с възмездия. Правителството на корупцията, както четири години писа "Нова Зора", правителството на безпрецедентнаото грабителство и безпардонност не може да се изниже в историята без активното участие на главния прокурор Филчев.
Новото време е длъжно да отвори клапана на справедливите наказания преди другия - на социалните напрежения. А това с участието на СДС в изпълнителната власт е невъзможно. НДСВ трябва да избира между две обещания - широка коалиция или справедлив съд за преялите с власт.
В луфта между двете несъвместими в началото цели, колкото и да преекспонират събитията, колкото и да преиначават посланията, ексуправляващите са прави в главното подозрение, че Доган извива ръцете на Симеон. Не така грубо, както по времето на Филип Димитров, разбира се. Не толкова мазно, като в периода на Костов. По-префинено обаче не означава по-ненастойчиво и стратегически по-премислено. "Край на пазаренето, нашият стил е европейски и национално отговорен", така ДПС стартира разговорите за коалиция с НДСВ. И още: "Без нас може, разбира се, но за страната и за управлението е по-добре да участваме във властта".
Доган не сменя от години обкръжението си, затова е любопитно как този екип до вчера не беше готов за "големите отговорности" , а сега се чувства в час за всички нива.
ДПС гледа на влизането в изпълнителната власт като на кръвопускане за организацията. С номинирането на Емел Етем за вицепремиер се разчистват вътрешнопартийни сметки: Доган си запазва Октай, а Етем като същински курбан отива да споделя отговорностите. Двете министерства, които иска ДПС - на земеделието и социалното, са по-скоро престижни. Далеч по-ефективна намеса се постига с исканите места за областни управители, с позициите в по-ниските, но наистина оперативни нива на управление.
Докато вървят договарянията с НДСВ Доган и дума не обелва за "етническия мир" и какво би го застрашило. Но непрекъснато навира в очи национално отговорното си поведение!
НДСВ няма никакъв политически опит. В такъв смисъл е известен предварително изходът от сложната игра на две ръце и три наум с Доган.
Царските хора хабер си нямат какво би се случило, ако "стъпят накриво" или без да искат даже настъпят интереси на ДПС. "Национално отговорните" тоз час ще нарамят познатото оръжие -етническия мир, - и ще тръгнат уж да потушават бунтове в районите със смесено население.
Още по-драматична би изглеждала една смяна на областен управител от квотата на движението с тривиалния мотив: несправяне с работата.
Цяла Европа и останалият цивилизован свят ще разберат как бием негрите си, т.е. турците.
Такива се реалностите, както казва Доган.
Тях Симеон консултира със Стефан Софиянски. Кметът успокои царя. Иначе не би и могло да бъде, като се има предвид принадлежността на столичния градоначалник към кръга на банкера Любомир Павлов, Александър Божков, Стоян Ганев. Оттук лоша дума за Доган няма да излезе. Не би могла да се появи и от другия довереник - Максим Димов. По свои и най-вече предизборни причинии Петър Стоянов е готов да благослови претенциите на ДПС. Какво ли му говори на Симеон в такъв националноотговорен момент царската интуиция? Доколко наистина лидерът на НДСВ изслушва всеки, но взема решенията сам, "сега му е времето и точно тук е моментът"да разберем.
Впрочем рекетът вече започна. Местан се загрижи за "провокирането на национализъм, вреден за държавата и особено опасен в контекста на Балканите". И това е само началото. ДПС няма да позволи да му се каже и една крива дума с аргумента за етническото равновесие. Влизането на Доган в изпълнителната власт е като вкарване на лисица в курника. Отговорността е изцяло на царя-премиер. Обратното броене на неговите 800 дни започна. Пясъчен часовник ли е това, или етническа бомба с часовников механизъм?!
Лъжите за бивша Югославия
Дали управниците ни не лъжат отново американския народ за това, което правим в бивша Югославия? Ако лъжат, ще кажем, че всичко това вече сме го виждали.
Преди тридесет години Даниел Елсберг вдигна тревога по повод войната във Виетнам, като публикува "Документите на Пентагона". От тези документи стана ясно, че нашите управници, като се почне с Труман и се свърши с Никсън, систематично са мамили американския народ. Документите разкриха, че в живота на цяло едно поколение истината за политиката ни спрямо Виетнам е била съзнателно укривана както от народа, така и от Конгреса.
Да посочим един пример. През 1964 г., когато Линдън Джонсън се състезаваше с Бари Голдуотър за президентския пост, обеща, че "в Южен Виетнам няма да има ескалация". Както стана ясно впоследствие от документите на Пентагона, неговите съветници са го насочвали да направи точно обратното. И така, Линдън Джонсън излъга и нанесе поражение на Голдуотър, чийто единствен грях бе, че си призна открито какво възнамерява да прави във Виетнам. То се оказа точно това, което в крайна сметка направи самият Линдън Джонсън.
В резултат на тези фалшификации 4 милиона жители на Югоизточна Азия изгубиха живота си, нашите загуби възлязоха на близо половин милион души, а нацията ни бе буквално разкъсана на части.
И днес, поне от едно десетилетие насам, ни лъжат относно политиката на САЩ в бивша Югославия. За това кой там получава американско оръжие и разузнавателна информация управниците ни говорят неща, с които всъщност укриват същинските си намерения.
Лъжите биват и по-големи, като например твърдението на Клинтън от 1995 г., че ще останем в Босна само една година и малко, като се премълчава какво действително се случи след като т.нар. "герой на ВВС" Скот О' Грейди падна, обгърнат от пламъци.
Както и по времето на войната във Виетнам, американският народ е потънал в дълбок сън, а много от членовете на Конгреса, изглежда, се интересуват само от службите, които ще заемат след излизането си от него благодарение на своето лобиране.
Колкото до военнослужещите, които проливат кръвта си, те са до един професионални военни, така че от съдбата им се интересуват единствено техните семейства.
От 1990 г. насам тресавището в бивша Югославия става все по-дълбоко и широко и отнема все повече човешки животи. Първо се навряхме в Хърватско и Босна. После - в Косово. Сега - в Македония.
Когато Дабъл Ю (б.р. президентът Буш) се състезаваше с Голмия Ал (Ал Гор), много обичаше да ни разказва как ще ни измъкне от балканското тресавище и ще върне момчетата ни у дома. След като се намести на президентското седло обаче, започна да пее съвсем други песни, досущ като Линдън Джонсън. Последната му лирика по този повод е от следния тип: "Ние заедно влязохме там, заедно и ще излезем".
Въпросните "ние" е отживялото времето си НАТО, съществуващо единствено, за да носи полза на оръжейния бизнес на САЩ. Но ето и някои по-свежи лъжи:
- През миналата седмица сержант Ричард Касини, разузнавач в Косово, стъпил на бунтовническа мина. "Вашето момче в момента пътува за Германия с реактивния самолет на генерала", рекъл един армейски полковник на разтревожения баща на сержанта. "Виж ти! Армията наистина се грижи за своите хора", казал си бащата. "Самият генерал му е дал личния си самолет! ".
Същата вечер сержант Касини, вече еднокрак, се обадил на баща си по телефона от Германия. Обяснил на татко си, че го превозили в стар транспортен самолет "С-130", заврян между разни сандъци. "Татко, беше толкова горещо, че се наложи да ми поставят кислородна маска, за да мога да дишам", обяснил сержантът.
- Един мой приятел ми изпрати електронно послание от сина си, сержант от 101 въздушнопреносима дивизия, в момента на служба в Македония. Сержантът съобщил на баща си шокиращи подробности за това как неговата част извела на безопасно място обучени от ЦРУ косовски въстаници, обградени от македонски правителствени войски. Писал му, че на бунтовниците било позволено да запазят оръжията си, и че неговата част после насмалко не е била смляна от разгневени въоръжени македонци. Час по-късно синът изпратил ново послание: "Татко, предишното електронно писмо ти го изпратих точно час, преди да бъда инструктиран, че нямам право да давам каквато и да е информация за мисията ни на когото и да е. Че в противен случай може да си имам големи неприятности: Целият се изпотих! Дадоха ми да разбера, че лошо ще ми се пише, ако кажа дори и думичка за случилото се на най-близките си роднини! ".
През миналата седмица президентът Буш заяви, че "не изключва възможността да изпрати войски на САЩ в Македония, за да помогнат за успокояване на обстановката в тази страна". Там обаче вече има наши войски. Други наши военни или са на път за тази страна, или са предупредени, че ще заминат за там.
Както и по време на войната във Виетнам, лъжите и измамите силно зачестиха. Колко още крака, ръце и човешки живот трябва да бъдат изгубени в бивша Югославия, преди да се появи още един смел мъж като Елсберг, за да публикува "Документи на Пентагона - Втора част"?
Негово седесарско превъзходителство
Цели пет дни след скандала с норвежките изстъпления срещу ромските емигранти от Русе посолството на България в тази страна нямаше "никаква официална информация" по въпроса, ограничавайки се само до написаното в туземните вестници.
Нещо повече: Милко Милушев, временно управляващ посолството ни в Осло, вместо незабавно да поиска обяснения от скандинавците за хайките срещу любимите на целия Запад (без) родни цигани, си изми ръцете с това, че тамошните власти не го били "сезирали" официално по въпроса.
Криви-прави, русенските роми са български граждани, а чиновници като негово седесарско превъзходителство Милушев са акредитирани в чужбина не за да наливат в банковите си сметки чужда валута, а именно за да се застъпват и обслужват интересите на всички озовали се зад граница български граждани. Включително и тогава, когато тези граждани са нарушили реда и законите в дадена страна.
Така например освен че участват в предизборните кампании на антиконституционното ДПС, турските дипломати в България се занимават и с това да осигуряват безплатни адвокати на арестуваните турски наркотрафиканти. А после и да им носят душевна утеха и колети по затворите.
Разбира се, открай време мнозина български дипломати третират постовете си в чужбина като сладка лична мушия, заради което изобщо не се занимават с онова, за което са изпратени там.
При управлението на СДС обаче този феномен се превърна в същински рецидив. Престъпното нехайство на посланиците в Либия, мафиотските дела на колегата им в Албания, няколкото посланици-невъзвращенци, канадските гастроли на Тошко Колев, недопустимите намеси в политическия живот на "деполизирания" Едвин Сугарев, кретенизмите на най-преуспелия български сперматозоид Стоян Ганев, са само частни примери за това желязно правило.
Тонът за всичко впрочем се задава от най-високо място, лично от "първата дама на дипломацията" Надежда Михайлова (вж. ЦК-гаражните истории в собственото й семейство).
Нито ненормалната държава България, нито нейният нормален данъкоплатец, нито нещастните роми, включително криминалният контингент сред тях, имат някакъв интерес от "българската дипломация" в сегашния й изроден вид. Топлите местенца за стотици напълно безполезни и направо вредни сини братовчеди, както и чудовищните разходи за техния задграничен рахат, не са по продънения джоб на нашия загиващ народец.
Недоразумения като временно управляващия посолството ни в Норвегия просто трябва да бъдат изметени от българската дипломация. Като наистина временно пръкнали се там.
Защитата на националните интереси зад граница не може повече да се свежда само до сричане на туземни вестници. В днешно време далеч по-евтино ще ни излезе, ако това приятно хоби се упражнява чрез Интернет в самата България.
И то не на компютрите и заплатите на Външно министерство, а в собствените домове.
От германска Европа към отоманска Европа?
Бог променя хората само тогава, когато те са готови да променят душата си (Източна мъдрост)
Замисълът да се присъедини Турция към Европейския съюз би могъл да предизвика само удивление у наивния наблюдател на европейските дела. Турция не принадлежи към европейското семейство нито в географско, нито в езиково, нито в културно отношение. В случая възникват три въпроса:
1) Как е възможно да бъде оправдано това членство, желано от САЩ и Германия, пред европейското обществено мнение, чиято памет не е толкова къса, колкото си мислят европейските ръководители?
2) Какво може да е бъдещето на един Европейски съюз, от който европейско ще остане единствено названието му?
3) И един последен въпрос: Who's next? (от англ. - кой е следващият). Кои ще бъдат следващите неевропейски страни, кандидатстващи за ЕС? Мароко? Израел?
Лидвин Хели
От югоизточните граници на Европа на портите на Европейския съюз чука една велика сила - Турция.
Към 2020 г. се очаква тя да има повече жители от Германия, а към 2050 г. - броят им да достигне 100 милиона души. През тази година се очаква брутният й вътрешен продукт да е равен на днешния БВП на съвременната германска европейска свръхсила.
Върховенството на икономическите фактори - имаме пред вид енергийните ресурси в близост до Турция - й придава днес по-голяма роля от тази, която тя имаше по време на студената война заради разположението си на южния фланг на НАТО и до Черно море. Мястото на Турция не само върху картата, но и върху политическата шахматна дъска, се определя от нейната история и география. Разположена в близост до източниците на средиземноморската гръко-римска цивилизация, тя балансира откъм изток тежестта на Испания от запад. Рим наложи своите закони на Иберийския полуостров, а Гърция - на малоазийското крайбрежие. Както Испания контролира достъпа до Средиземно море откъм запад, така Турция го контролира откъм изток, като споделя тази привилегия с Египет. Тези три държави образуват стратегически триъгълник, жизненоважен за Стария свят и страстно желан от Новия.
Макар и средиземноморски страни, Испания и Турция обръщат поглед към големите морски и сухопътни простори. Първата - към Африка и Америките. Турция, сравнително отскоро - към Азия и в частност към бившите съветски мюсюлмански тюркоговорящи републики. Африка и Америка обаче са извоювали своята независимост, а пък на изток се намират традиционните съперници на Турция - Русия и Иран. Поради това двете държави пожелават отново да свържат съдбата си със Западна и Северна Европа.
Тези, които прочетат книгата на бившия турски министър-председател Тургут Йозал - "Турция в Европа и Европа в Турция", ще разберат причините за силата на демарша на Турция. Тя поиска положителен отговор на совето писмо от 14 април 1987 г. до председателя на Съвета на министрите на Европейската общност (тогава тази длъжност се заемаше от г-н Лео Тиндеманс). В това писмо турците искаха пълно и цялостно членство в Европейската икономическа общност, която по-късно прерасна в Европейски съюз.
След края на Втората световна война Турция положи големи усилия за преодоляване на препятствията по пътя към това членство.
- През 1949 г. Турция бе призната за член-основател на Съвета на Европа.
- През 1950 г. чрез своето активно участие във войната в Корея Турция подготви своето членство в НАТО. През следващата година бе приета за член на тази организация, като приносът й в нея бе многочислена сухопътна войска и важно географско разположение спрямо силите на Съветския съюз.
- През 1963 г. Анкара бе приета като асоцииран член на Европейската икономическа общност. Бе й обещано в бъдеще да получи и пълноправно членство.
Дванадесет години по-късно бе приета в ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа). През 1995 г. бе приета в ЗЕС и в съответствие със статута си в НАТО и със своя интерес (повторното ислямизиране на Балканите), тя се намеси на страната на по-силния срещу православните югославяни.
Освен това се зае с обучението на кадрите на албанската Армия за освобождение на Косово (АОК).
- През 1996 г. Турция се присъедини към Европейския митнически съюз и удвои стокообмена си със страните от ЕС. През декември 1997 г. обаче преживя разочарование - поради ветото на Гърция ЕС даде отрицателен отговор на турската молба за членство.
За сметка на това в Хелзинки Европейският съюз предостави на Турция статут на кандидат за членство.
Какво се бе случило?
Каква бе причината за този поврат?
Това бе решение на двете свръхсили: световната свръхсила Америка и европейската свръхсила Германия. Вярно е, че в замяна по искане на Европейския съюз Турция превърна своя Съд по въпросите на държавната сигурност от военен в граждански. Освен това Гърция оттегли ветото си, а в замяна й бе обещано присъединяването на гръцката Република Кипър към ЕС.
След като гръцката част на острова може да се присъедини към ЕС, защо да не може и турската? А защо да не може да направи това и самата Турция?
Очевидно решаващ в случая е бил американският натиск. Германия и Турция (привилегировани съюзници на САЩ от тежка категория) са необходими за успеха на американската политика.
Турция предлага редица неща на САЩ: почти всички пътища за транспортиране на енергийните ресурси на Ирак и Каспийския басейн преминават през турска територия или през Черно море, а Турция освен това контролира достъпа от него към Средиземно море. Тя е в състояние да контролира и водните ресурси на реките Тигър и Ефрат и притоците им. В този район водата е дефицитна стока и е неравномерно разпределена. На глава от населението в Турция се падат 5,000 литра годишно, а в Саудитска Арабия, по-малко от 1,500 литра.
По линия на тюркофонията Турция проправя път на САЩ към бившите съветски мюсюлмански републики в Азия и към техните скъпоценни богатства от стратегическо значение. Замисълът е тези богатства да бъдат недостъпни за Русия и за държавите от Азиатско-Тихоокеанския район, защото могат да ускорят тяхното развитие. Турция е и в състояние да оспори на Русия Кавказ, мюсюлмански в по-голямата си част, и да позволи на НАТО да разположи свои въоръжени сили например в Азербайджан, с цел контрол на нефтодобива в Каспийско море и в Казахстан, а също и в съседния Туркменистан.
В качеството си на мюсюлманска страна, макар и белязана от кемализма, Турция предоставя добри политически и географски възможности за сближаване на САЩ (провинили се със своята подкрепа на израелската държава) с ислямските населения. Освен това може да допринесе за определена ислямизация на Европа, от което Америка би извлякла изгода в две посоки: от една страна, подобна ислямизация би отслабила конкурентоспособността на европейците в областта на науката и промишлеността спрямо САЩ; от друга, би съдействала за по-голям достъп на задокеанската техника в Европа.
Средиземно море е един голям международен воден път до Турция. Британските, испанските и мароканските съюзници на САЩ могат по тяхно искане да блокират Гибралтарския пролив. През него военните и транспортни кораби на американската свръхсила могат да достигнат без затруднения турските брегове. За Вашингтон Средиземно море е един "път на живота". Така, както някога беше "път към Индия" за Великобритания.
Вашингтон оказва предпочитание на Турция пред Гърция и заради това, че турците контролират достъпа до Черно море. Турското нашествие в остров Кипър предизвика само леки упреци. През 1976 г., само две години, след като турците се настаниха в северната, по-богатата част на острова, САЩ легитимираха агресията и дори предоставиха на Турция икономическа помощ в замяна на "пристанищни улеснения" в "турската кипърска република".
Колкото до Германия, тя подкрепи американската позиция. Докато там на кормилото бе канцлерът Хелмут Кол, германското правителство не бе благоприятно настроено към приемането на Турция в Европейския съюз. Канцлерът Шрьодер обаче и особено неговият "зелен" министър на външните работи Йошка Фишер, днес ратуват в полза на такова присъединяване. В Брюксел по една случайност еврокомисарят по въпросите на разширяването на съюза е немец - г-н Гюнтер Ферхойген. Първо заяви, че е "изключено ЕС да води разговори с Турция, която не зачита правата на човека", а после каза на турския министър председател г-н Бюлент Еджевит, че "приемането на неговата страна в ЕС ще настъпи по-скоро, отколкото някои си мислят, и че сигурно ще стане реалност, преди да са изминали 20 години".
Можем да разберем немците: в Германия живеят между 2 и 3 милиона турци. Още около милион живеят в останалите западноевропейски страни. Германците искат влизането на Турция в Европа да бъде финансирано от целия ЕС. Освен това се надяват постепенното замогване на Турция, благодарение на помощта на новите й партньори, да доведе до по-голяма заетост в страната и така да отслаби имиграционния поток.
Европейската банка за възстановяване и развитие обеща на Турция един първи транш от 10 милиарда франка, а Съветът на Европа, други 5 милиарда, за да помогнат на тази страна да се доближи до европейските икономически показатели.
В полза на шансовете за присъединяване към ЕС говори засилването на стокообмена. След 1996 г. той се удвои. Днес над половината от турската външна търговия се пада на ЕС, като САЩ, големите износители на оръжие за района, идват след него.
В Хелзинки, след САЩ и Германия, и Франция настоя да бъде гласуван текст в подкрепа на кандидатурата на Турция. Президентът на френската република окачестви тази страна като "европейска по своята география и своята история".
Днес вече не се говори дали, а кога точно Турция ще стане пълноправен член на ЕС. Това ще стане в момента, когато положителните фактори, благоприятстващи присъединяването, доведат до преодоляване на препятствията по този път. Естествено, решаващи ще се окажат политическите интереси на най-силните държави - САЩ и Германия.
Нека добавим към факторите в полза на членството и усилията на Турция да възприеме поведение в духа на западните ценностите, както и за модернизиране на страната.
По този повод си заслужава да бъде споменат ГАП, проект за стопанско развитие на югоизточен Анадол, предвиждащ построяването на 21 язовира и 17 ВЕЦ и напояването на област, по територия два пъти и половина по-голяма от Белгия. Трябва да споменем и увеличаването на енергийния потенциал в резултат на връзките с Азербайджан и ресурсите на Каспийския район, както и на споразуменията с Русия да доставя годишно на Турция 16 милиарда кубически метра природен газ по подводен газопровод по дъното на Черно море (проект на италианската компания ЕНИ, известен като "Син поток").
Целта е да бъдат удовлетворени бъдещите турски потребности от природен газ - смята се, че ще възлизат на 55 милиарда кубически метра годишно;
Нека добавим и създадената по инициатива на Турция Черноморска зона за икономическо сътрудничество, в която участват Русия, Гърция, Украйна, Молдова, Грузия, Румъния, България, Армения, Азербайджан и дори Албания.
Така може да бъде резюмиран в основни линии възможния принос на Турция към ЕС.
Но нека разгледаме препятствията по пътя към членството на Турция в ЕС. Те са значителни:
- Поне на теория става дума за удовлетворяване на т.нар. критерии от Копенхаген, които определят бъдещия политически облик на Европа.
Нациите, които дават съгласието си да станат част от нея, трябва да принадлежат към една и съща цивилизация, да се придържат към едни и същи политически, юридически и морални принципи, да имат общо цивилизационно наследство, независимо от своята национална специфика. Разбира се, не става дума за недопускането на нации по верски признак. Още по-малко ограничителен е договорът от Маастрихт. Той изисква единствено "придържането към демокрацията, уважението на правата на човека и правова държава".
Вярно е, че Мустафа Кемал обвърза своята страна към Запада, и че вдъхновен от неговите институции, въведе различни кодекси: граждански, наказателен и търговски . През 1961 г. Конституцията разпореди, че Турция е правова държава.
В действителност обаче четирите държавни преврата (от 1951, 1960, 1970 и 1980 г.), както и редуването на граждански и на военни лица във властта показаха, че турските демократически институции са много крехки.
Кюрдският проблем и подходът към него доведоха до въвеждане на извънредно положение в Югоизточна Турция. В този район кюрдите са подложени на насилие и репресии. Към това трябва да прибавим и наказателните експедиции, проведени от турската армия на иракска територия. През последните 15 години използването на армия от 250,000 души срещу кюрдите струваше на страната 65 милиарда долара и нанесе големи щети на турската икономика.
Арестуването на Абдула Йоджалан и неговият призив за прекратяване на бойните действия, от една страна, и европейските перспективи, разкрили се след срещата на най-високо равнище в Хелзинки, от друга, донякъде отслабиха остротата на противостоянието. В така любимата на Брюксел регионализация кюрдите виждат един поне частичен отговор на техните искания. В действителност обаче, за кюрдския проблем, както и за израелско-палестинския, днес въобще не се очертава решение.
- Друго препятствие по пътя към ЕС е демографската тежест на Турция. След двадесетина години тя би била държавата с най-многочислено население в една така разширена Европа. Дори съвсем естественото обединение на Германия донякъде наруши равновесието в Европа, каквото бе замислено през 50-те и 60-те години. Турция, като се възползва от значимостта, която й дава многочисленото население, би предизвикала в ЕС ново и още по-значимо неравновесие, тъй като Анкара би се сдобила с голямо влияние в институционните механизми на Европа;
- 90% от турската територия се намират в Азия и този факт би разкрил пред Европа нови перспективи в югоизточна посока. Турците обаче не биха пожертвували важните интереси, които имат в Южна Азия, в Кавказ и в бившите съветски мюсюлмански републики, така че тази бъдеща Европа би се потопила в Азия.
При подобно положение би трябвало да се преработи цялостно представата, която имат европейските (в географско отношение) страни за съвместното начинание, с което са се заели.
Влизането на Турция в ЕС би отворило вратите му и за други кандидати. В южна посока - за държавите от Северна Африка. В югоизточна - за Грузия и Армения. А защо не и за Азербайджан с неговите енергийни ресурси?
- Изхабяването на кемализма и завръщането към исляма в юридически план не могат да бъдат препятствие за приемането на Турция в ЕС, но в политически план биха криели риска да разтърсят из основи тази Европа, която е създадена от историята. През 1996 г. министър-председател стана Неджметин Ербакан, ръководител на партията "Рефах" и привърженик на възстановяването на исляма в управлението на държавните дела. Вярно е, че той се задържа на този пост за късо време, тъй като Конституционният съд, като се позова на постановките от 1961 г., забрани тази партия. Актив на правителството, което замени привържениците на повторната ислямизация, е и поведената борба срещу екстремистката партия "Хизбула". Нормално е обаче да очакваме енергийната зависимост, в която се намират повечето страни, принадлежащи към лагера на "Запада", и значителните средства, които мюсюлманските петролни държави извличат от тази зависимост, да допринесат за едно своеобразно политическо възраждане на ислямските страни. Тяхното население дълго време се чувства потиснато от надмощието на Запада. То би могло да възприеме политическото си възраждане като победа на ислямското право.
- И накрая, гръцко-турските противоречия и отдавнашното противостояние между Русия и Турция биха се прибавили към другите трудни проблеми, произтичащи от управлението на една прекомерно уголемена Европа.
Гръцко-турските противоречия имат географски и исторически измерения. Голяма част от трите хиляди гръцки острова в Егейско море са продължение на турското континентално плато, и на някои места границите на териториалните води на двете страни се пресичат или наслагват.
- Още едно разногласие - Кипър. Атина не може да се примири с окупацията на северната част на острова. Турция желае на острова да бъде образувана кипърска конфедерация, докато Атина държи на единството при зачитане на правата на турското малцинство.
На последно място, между Гърция и Турция има търкания в Тракия, където около 100,000 турци се оплакват от тормоз от страна на населението и на гръцките власти. Те пък отговарят, че гръцкото малцинство в Турция е малтретирано. Накратко, в балканския барутен погреб един запален фитил винаги представлява нещо опасно.
Г-н Халщайн, който бе председател на Европейската комисия, направи едно неочаквано образно обобщение, като каза следното: "В бъдеще най-високият европейски връх няма да е Монблан, а връх Арарат (5,165 метра над морското равнище)".
Излиза, че утрешна Европа би се завърнала към библейските времена. Без съмнение, би последвал и потоп: Европа би потънала в Азия.
Съществува вероятност горните препятствия да бъдат преодолени или пренебрегнати.
Вече назовахме причините, поради които САЩ искат ЕС да се уголеми чрез членството на Турция. Колкото до марионетните европейски правителства, послушанието им е добре известно.
Генерал Дьо Гол мечтаеше за една Европа на суверенните нации, най-сетне живеещи в мир и приятелство помежду си. Говореше за това как средиземноморските народи взаимно се допълват. През 1943 г. в току-що освободения град Аячио генералът завърши словото си със следните думи: "В центъра на латинското море... някой ден ще настъпи денят на един искрен мир. На един мир, който от Босфора до Херкулесовите стълбове (Гибралтар) ще сближи народи, които от самата си история имат хиляди причини да се обединят, за да се допълват взаимно".
Оливие Гишар си спомня вижданията на генерала за Средиземноморието, изложени през 1981 г. във връзка с посещението на египетския вицепрезидент маршал Амер. "От другата страна на Средиземно море са разположени развиващи се страни. Те обаче разполагат с цивилизация, култура, хуманизъм и разбиране за човешки отношения, които в нашите индустриализирани общества сме на път да изгубим. Може би някой ден ще се радваме на възможността да си ги възвърнем. Всички ние, с различни темпове, съобразно със своите възможности и настроения, се придвижваме към индустриалната цивилизация. Ако обаче желаем около това Средиземно море, родило толкова велики култури, да изградим цивилизация, несъобразена с американския модел, в която човекът да е цел, а не средство, ще трябва нашите култури широко да се разкрият една към друга".
Тези свои виждания за Европа генерал Дьо Гол е излагал не само пред маршал Амер, но и пред високопоставени турски ръководители.
Разкриването на цивилизациите една към друга води до взаимно допълване и взаимно обогатяване, отговарящи на очакванията на народите.
Разширяването на Европейския съюз обаче е съобразено единствено с икономиката. В него човекът е възприеман като средство, а не като цел, ако ще използуваме израза на генерал Дьо Гол.
Историята на Европа представлява съчетание на много различаващи се помежду си отделни истории. Твърде много, за да може една Европа, обединена единствено на основата на бизнеса, да оцелее дълго време.
Пиер-Мари ГАЛОА
Православието пред изпитание
ДПС се държи като хитра стара лисица. Докато погроменото СДС си вдигаше бохчите от кабинетите; докато течаха тайнствени коалиционни преговори; докато българското общество със смесени чувства се ослушваше "добро ли, зло ли насреща иде" - в София се проведе международна конференция по проблемите на малцинствата с домакин ДПС.
Една от целите на конференцията бе да се даде ново дихание на законопроекта за вероизповеданията, известен като "Доган - Местан", чиято цел бе да се премахнат всякакви ограничения при регистрацията на секти, сектички и подобни тям формирования. И най-важното - отнемане приоритета на Българската православна църква с изравняването на всички религии. По този начин освен че се посяга на вековно достояние, но се и принизяват православните българи, които са внушително мнозинство, до статута на маломерна конфесия.
Ударът е пряко насочен срещу чл.13, ал.3 на Българската конституция, който гласи: "Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание".
Както е вече практика, на форума се домъкнаха канени-неканени експерти от Европа, които се обявиха за безбрежна свобода на вероизповеданията - да могат разни мисионери да откриват молитвени домове и да упражняват публична религиозна дейност, чрез която дори могат да застрашават обществения ред и националната сигурност.
В този дух са и препоръките на проф. Кол Дърам от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. И той настоява за равни права на всички религии, както и да отпадне необходимостта от регистриране на вероизповеданията.
С една дума - цели се пълно разграждане на българското етнокултурно пространство и снизяването на Църквата до статута на едно от многото вероизповедания, наникнали като отровни гъби в сумрачната атмосфера на квазидемокрацията. Не се отчита обстоятелството, че православието от векове е религия на българите, че то има исторически функции и заслуги за оцеляването на нацията.
Най-сетне всяка държава, според своите специфични особености, моделирани от историята, има суверенно право да се защитава от попълзновенията на секти, целящи руинирането на националния организъм. И в тази връзка бихме искали да припомним, че една Франция, за която не съществуват никакви съмнения, че е демократична и правова държава, има примерно закон против сектите.
В Германия не е разрешена дейността на сциентолозите.
В Русия също има ограничителен режим за нетрадиционните вероизповедания.
Нас обаче непрекъснато ни притискат с презумпцията за правата на човека да правим какви ли не отстъпки на мюсюлмани, католици, протестанти и да подпомагаме дори дейността на мормони, кришнари, йеховисти и т.н.
Нещо повече - настоява се да има неограничен брой църкви, дори и от едно вероизповедание. Ще рече - цели се легализирането на разлома в БПЦ.
Всичко това не е случайно.
Свидетели сме на целенасочени усилия за подкопаването и руинирането на православието.
Защото првославието е като че ли последната отбранителна линия на нацията, която линия като щит се възправя срещу стихията на консумативния западен хедонизъм и не позволява да се стигне до разпад на традиционните ценности.
Не е никаква тайна, че в геополитически план на православието е обявена война.
Збигнев Бжежински, който е своеобразен говорител на англосаксонската политическа доктрина, в прав текст обяви православието за враг номер 1 (след комунизма) на западната цивилизация.
И в този аспект погледнато, всякакви форуми и международни конференции са в пряка връзка с опитите за разломяване на праотческата ни вяра, с унищожаването на българския етнокултурен модел.
Тук се вписват и усилията на лидерите на ДПС, които се явяват емисари на една геополитика, насочена пряко срещу устоите на българската държавност и националния суверенитет.
В настояването за признаване равенството на всички вероизповеданя се таи коварството за изравняване по статут на мюсюлманската религия с православието. Оттук вече наднича старата идея, лансирана от Доган, за мултиетническо общество, за мултиетническа държава. Следващата стъпка е превръщането на България в Швейцария на Балканите, което, в нашите условия, не е нищо друго освен етническо кантонизиране на държавната територия и анклавизиране на същата.
В тази игра има и един нов момент. Намесва се нов играч. Депутатът от НДСВ Борислав Цеков, уж по лична инициатива, ако въобще някой може да повярва в това, предлага законопроект за вероизповеданията, който е издържан в умерено консервативен дух. Доколкото сме осведомени, а и известни внушения вече се направиха, "царският" законопроект е твърде различен от законопроекта на ДПС. Явно съвсем не случайно Симеон II направи посещение на вежливост на патриарх Максим. За този, който умее да разчита жестовете, е повече от ясно, че ръкоцелуванието, което публично демонстрира Симеон, е знаков момент за признаването на Максим за единствен глава на Църквата. Това ни кара да мислим, че достатъчно отговорно се осъзнава ролята на БПЦ и нейната значимост като стожер на държавността.
Тук е уместно да припомним, че отношенията между светската власт и църковната власт, нещо залегнало и в решенията на вселенски събори, почива върху идеята за т.нар. симфония. Това е изпробван и дълго ошлайфан модел с вековна практика. Симфонията не само регулира отношенията между светската и духовната власт, но съответно и признава приоритетите на всяка една от тях.
И ако нещата в България (имаме предвид и законотворчеството в тази деликатна материя) се изградят върху принципите на "симфонията", то тогава БПЦ ще постигне своето единение, ще повиши своя авторитет, а т.нар. "син" Синод най-сетне ще бъде обявен за незаконен, за неканоничен.
И нещо много важно - православието ще получи своя статут, както е според конституцията, и ще бъде признато за традиционна религия на Република България.
Това в крайна сметка ще охлади щенията на разни секти и конфесии да се изравнят по статут с Българската православна църква.
Така ще осмислим в новите реалности заветът на Климент Браницки (Васил Друмев): "Има православие - има България; няма православие - няма България!"
И да не се забравя - самата българска държавност е свързана с православието, с духа, традициите и ценностната система на българите.
Да се надяваме, че времената на разкола, на политическото търгашество и чуждопоклонство отминават, че повече няма да чуваме нископоклонни речи, какво че докато сме православни и славяни пътят ни към Европа е отрязан.
Дано дните на позора са вече минало!
Първата стъпка е лесна, следващите са още по-лесни
Отиването на Симеон Втори в Св. Синод и целуването на десницата на патриарх Максим не изненада тези, които внимателно следят неговото отношение към Българската православна църква и конкретно към разкола в нея. Той многократно вече показа, че за него единствено легитимен патриарх на църквата е Максим.
Новото сега е, че направи това като лидер на движението, спечелило парламентарните избори и готвещо се да управлява страната през следващите 4 години. При новата му роля в обществено-политическия живот на България този жест има символ на признаване на легитимното ръководство на Българската православна църква. Нещо, което СДС и като управляваща, и като опозиционна сила упорито отхвърляше. И грубо, намесвайки се във вътрешно каноническия свят на православната църква доведе до разкол, който поддържа и сега. Нещо, което БСП и като управляваща, и като опозиционна сила подкрепяше. Но не намери воля и подход да преодолее окончателно разкола в църквата.
Сега НДСВ има шанса не само да демонстрира своята обективност и реализъм, но и да подпомогне окончателното преодоляване на остатъците от дългогодишния конфликт в Българската православна църква.
В това отношение то е улеснено много от Св.Синод. Защото факт е, че той, с подкрепата на духовенството и миряните в страната и на православните църкви в света, успя сам да сложи край на разкола. Това бе постигнато с решенията на проведения през септември-октомври 1998 г. в България Всеправославен събор, който позволи канонично да се преодолеят разногласията. И ако последиците от разкола не са преодолени окончателно, то това се дължи на дейността на малка група духовници, начело с обявяващия се за софийски митрополит Инокентий, която не приема тези решения. Това се върши с откритата подкрепа на Дирекцията по вероизповеданията, на Софийската община и на различни групи и дейци на СДС.
Първата стъпка на НДСВ е направена от Симеон Втори. Следващите действително са много лесни. Първо, по силата на чл.16 на сега действащия Закон за изповеданията, Дирекцията по вероизповеданията при Министерския съвет трябва да регистрира Св.Синод на Българската православна църква начело с патриарх Максим като централен орган на църквата. Става с едно уведомление, написано за един час. Второ, Дирекцията по вероизповеданията да изисква, съгласно Наредбата за регистраиця на ръководните органи на местните поделения (ПМС 225/14.10.1994 г.), да регистрират като местни църковни поделения и техни ръководители само тези, които имат "писмо от централния орган на вероизповеданието", т.е. от Св. Синод. Още едно уведомление, написано за един час.
Това е регистрацията според закона. Няма нужда от съдебни и други решения.
Следващите действия на Св.Синод. Съдбата на малката група духовници и на църковните храмове и имоти, управлявани от тях, са негов проблем и той да ги решава. Ще води диалози ли с тях, ще ги отлъчва от църквата ли, ще предприема църковни административни мерки ли или ще се съди с тях - това е вътрешно канонична работа на Българската православна църква.
Не е работа на държавата да я учи какво да прави. Тази законова административна и морална подкрепа е достатъчна за църквата, за да преодолее окончателно последиците от разкола.
Но държавата е длъжна да подпогне в рамките на закона легитимното ръководство да решава свои административни и други въпроси, когато се иска съдействие от нея. Нали за това е създадена и специализираната държавна институция Дирекция по вероизповеданията.
Едва след регистрацията на ръководството на Българската православна църква новите управляващи може да се заемат с приемането на нов Закон за изповеданията. Защото с нищо не може да се оправдае фактът, че вече четири парламента не могат да променят Закона за изповеданията от 1949 г. От тази позиция внасянето на Проектозакон за вероизповеданията в Народното събрание от страна на депутата от НДСВ Борислав Цеков е похвална постъпка, но е малко прибързана. Ненапразно този проектозакон предизвика такъв бурен обществен отзвук. Материята е деликатна и трябва да се пипа внимателно.
На този етап може да се каже, че при приемането на този закон две неща трябва да се имат предвид. Първо, че предишното Народно събрание прие на първо четене Проектозакон за изповеданията, който се прие от всичките тогавашни парламентарни групи и не трябва да се отхвърля с лека ръка от новите законотворци, а да послужи като основа на новия закон, който те ще приемат в Народното събрание. И второ, когато решават съдбата на Дирекцията по вероизповеданията, да прочетат Търновската конституция и да видят, че сред изброените министерства на България на първо място е посочено Министерството на външните работи и вероизповеданията. И да знаят, че дейността им трябва да бъде подчинена на една основна цел - да създадат най-благоприятни условия на Българската православна църква да заеме подобаващото й място в живота на българския народ като пазител на българщината и на националните традиции и ценности, като негов духовен водител.
Разширяването на НАТО
Разширяването на НАТО, което правителството на САЩ усърдно се опитва да наложи независимо от руската съпротива към това начинание и хладното отношение на Европа, е подчинено на две цели.
На първо място - да провали плана на Европейския съюз за създаване на собствена военна структура и така да не допусне появяването на една конкурентна свръхсила в Европа.
На второ място, като разширят НАТО и го докарат на няколкостотин километра от Санкт Петербург, САЩ се надяват да провокират конфликт между Европа и Русия и после, подобно на измамник посредник, да извлекат изгода от него.
Европейският съюз вече е най-големият пазар в света. Неговият вариант на капитализъм, независимо от високите равнища на данъчно облагане и социална защита, е поне толкова продуктивен, колкото този на САЩ.
Ако европейците получат достъп до огромните природни богатства на Русия - имам пред вид "стратегическото партньорство", предложено от руския президент Владимир Путин - ЕС би могъл много бързо да остави зад себе си САЩ по икономическа мощ.
За администрацията на Буш няма по-важен приоритет от предотвратяването на подобно нещо.
НАТО е механизмът, който може да осигури на САЩ постоянното подчинение на Европа. Всичко, което води до укрепването на НАТО, води до укрепването на контрола на САЩ над Европа.
През 1999 г. към НАТО се присъединиха Полша, Унгария и Чешката република. През следващата година е възможно в Прага да бъдат поканени за членство още 9 страни, сред които и такива железни радетели за демокрация и "човешки права" като Албания и разкъсваната от гражданска война Македония.
Разширяването на НАТО е безсрамно нарушение на тържествени обещания, давани от САЩ по време на обединението на Германия.
"Няма да има разширяване на юрисдикцията на НАТО в източна посока" - това е обещание, което държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър даде на Горбачов през февруари 1990 г. Бившият посланик на САЩ в Москва Джак Матлок признава, че "руснаците имат пълно основание да твърдят, че НАТО няма да се разширява".
Експанзията на НАТО се осъществи, защото разумната алтернатива - НАТО да се саморазпусне, - бе нещо, което военно-промишлено-медийният комплекс на САЩ не можеше да приеме. Поради това бе взето решение НАТО да се изобрети повторно.
Експанзията му бе придружена от неговото преобразуване в агресивен съюз. Стратегическата концепция на НАТО от 1991 г. бе богата на стандартни "отбранителни" приказки: "Съюзът има чисто отбранителни функции... Неговите оръжия никога няма да бъдат използвани за нищо друго освен за самоотбрана... Съюзническите сили трябва да са способни да защитават границите на Съюза... да спрат офанзивата на агресора на колкото се може по-предни линии... Ролята на въоръжените сили на Съюза е да опазят териториалната цялост и политическата независимост на страните-членки".
Виждаме, че тук въобще не се споменава разширяване на НАТО.
В неотдавна публикуван Наръчник за НАТО обаче се четат съвършено различни неща, смразяващи кръвта.
Няма ги вече приказките от типа на "нападението срещу една страна-членка ще се възприеме като нападение срещу всички страни-членки".
Сега е предвидено нападенията да се осъществяват от НАТО. "Най-вероятните заплахи за сигурността - заявява тържествено документът, - произлизат от конфликти в периферията на Европа. Поради това, за да реагира на възможни кризи, НАТО трябва да има готовност да разполага свои сили отвъд границите на Съюза". Бъдещите военни операции, продължава документът, "вероятно ще се провеждат извън територията на Съюза и е възможно да продължат дълги години".
В този наръчник са изписани много приказки за "операции, предвиждащи участието на държави, нечленуващи в Съюза... с цел да се позволи на НАТО в кратки срокове да разположи подходящи мултинационални сили... в съответствие с потребностите на конкретните военни операции".
НАТО трябва да притежава "способността бързо да разположи сили там, където са необходими, включително и в райони отвъд територията на Съюза". Освен това, трябва да е в състояние "да поддържа и снабдява сили, разположени далеч от постоянните им бази и да осигурява изпращането на свежи попълнения при дълготрайни операции".
Виждаме, че си имаме работа с военен съюз, присвоил си правото да изнудва дори страни, които не членуват в него, да вземат участие в неговите операции.
Този съюз е готов да разположи свои сили "далеч от постоянните им бази" за дълги периоди от време, независимо дали това се харесва на някого или не.
Следователно, разширяването на НАТО няма нищо общо с предлагането на гаранции за сигурност на малките страни, ужасени от възможното завръщане на "руската мечка".
В наръчника дори не си правят труда да говорят сериозно за някаква предполагаема руска заплаха.
Разбира се, за пропагандни цели НАТО все още продължава да върти за полезните идиоти изтърканата плоча за западните "ценности", за чието опазване НАТО уж бди.
Все по-смехотворният чешки президент Вацлав Хавел, който в последно време посвещава все по-голяма част от своята енергия за съживяването на антисъветските клишета, неотдавна заяви, че "НАТО се простира от Аляска на запад до Талин (Естония) на изток". Не и по-далеч на изток, обаче.
Излиза, че Албания принадлежи на Запада, но не и Русия.
Руснаците трябва да си дават сметка, продължава Хавел, че НАТО "като се придвижва по-плътно към руските граници, доближава стабилността, сигурността, демокрацията и една прогресивна политическа култура, което очевидно отговаря в най-висока степен на интересите на Русия".
Думите му за "прогресивната политическа култура" са направо трогателни. Комунизмът от чешки тип, както той добре знае от времената, преди да стане професионален драскач, в течение на дълги години бе значително по-лошав от оригинала, практикуван в Москва. Ако приемем, че е прав, и че НАТО ще има такъв благотворен ефект върху руснаците, защо в такъв случай да не се отиде докрай и да не им се отправи покана за участие? Хавел категорично отхвърля такава възможност. Евентуалното безкрайно разширяване на НАТО, обяснява ни, би го направило беззъбо.
Излиза, че Хавел, подобно на натовските си господари, иска неговият военен съюз да има остри зъби.
Целта на това острозъбо НАТО е да установи изнесени напред бази, в непосредствена близост до руската периферия, от които сетне да задейства етнически партизански армии, които да се насъскат срещу руснаците.
Една от целите ще е да се изтощят руснаците, като бъдат принудени да водят безкрайни войни против сепаратистите.
Смята се, че при подобно положение една отслабена Русия с лекота ще се съгласи да предостави концесии за експлоатация на природните си богатства на хищните многонационални компании, които сега надничат зад гърба на НАТО.
Самоубийствено, тъпо и неефективно
Дванайсет години продължава ходенето по мъките на българския народ. Смисълът на това ходене обаче е никакъв, а пътят не отвежда наникъде. Ние дори не се въртим в кръг, а направо приличаме на онези мишки и катерици, които безцелно въртят едно колело около остта му, търчейки на едно място вътре.
Проблемът е, че и до днес отказваме да се осъзнаем като гражданско общество, да разберем, че избирателят наистина е избирател, а не стадо, което масово поема в посоката, предварително определена от гегата на овчаря.
Точно затова и овчарите се сменят, но овцете продължават да ги стрижат както и колкото си желаят. Всъщност, погледнато реалистично, ако народът е превърнат в стадо, то той самият няма вина за това. Или ако има, то тя е частична. Защото за да реагираш адекватно на някого или нещо, трябва да познаваш и да разбираш този някой или това нещо.
В днешния свят основна роля в това отношение се пада на средствата за масова информация - печатни и електронни. В тях обаче, за съжаление, днес предвидливо са поставени да работят основно две категории журналисти: невежи лаици и продажни подлоги. Затова отваряйки страниците на вестника или слушайки телевизионните и радио-коментари, българинът не научава нищо. Или почти нищо за причините на днешния му хал или за утрешното му още по-нерадостно бъдеще.
Единственото, с което го заливат, е помията на жълтото, на сензационното. Всички новини обхващат пяната на деня. А събитието, реалното събитие, остава далеч от погледа. Вестникът или радиото не са институции, които трябва само да информират. Те са средства, чиято основна цел е да тълкуват събитията. Т.е., колегите ми, защото и аз съм журналист, би трябвало да имат позиции и да разясняват тези свои позиции.
Позиции обаче те нямат. Има само словоблудство. Ще дам един пример.
В момента усилено се спрягат имената на евентуалните бъдещи министри. 600-700 кандидати за изпълнителната власт прецапаха вестникарските страници за една-две седмици. Полза от дългия списък - никаква. Защото зад имената не стои никаква основа. Няма нито един вестник, в който журналистите да са си направили труда да сформират евентуален кабинет въз основа на обективно икономико-политическо изследване, което да очертае основите на евентуалната политика, която би следвал бъдещия кабинет. От там вече да се тръгне и да се търсят сред хората на НДСВ онези, които биха провеждали тази политика.
Участието на Доган или на неговите хора в кабинета например, което като прецедент носи заплахата от ерозия за българската държавност, зависи в огромна степен и от това накъде ще ориентира политиката си бъдещеото правителство - дали ще бъде проамериканска или проевропейска.
