СДС - мръсна дума
Оставката на Костов носи белезите на провинциална мелодрама. Сини лелко-бабички истерично плачат и се кълнат във вечна любов. Мрачни фенове с бастуни се заканват да трошат глави и ребра.
Спокойно!
Той си отиде, за да остане. Екатерина Михайлова е негово творение. Целият НИС е негово творение. Както и новоизлюпеният секретар Пламен Иванов.
Фактически всички стари муцуни остават.
СДС се самозатваря, изолира и преминава в глуха, ръмжаща отбрана.
Като им паднаха властовите дрешки, се видя окончателно това, което отдавна по- дозирахме, - че сините вождове са невзрачни, сиви, посредствени същества, с интелектуален потенцила под средния за страната, които единствено партията крепеше и им даваше някакъв статут. Вън от партията изпадат в безтегловност. Оставени сами на себе си, на собствения си потенциал, довчерашните управляващи биха били едни съвсем скромни съществувания в периферията на българския живот.
И неслучайно не се чу ни една достойна дума, не се случи нито един достоен, запомнящ се жест. Наместо това - пак обвинения. И пак народът крив, че предпочел да деградира до състоянието на народ, вместо да се издигне до статута на гражданско общество.
Хипнотизирани били хората, сугестирани, не се оказали на висотата на синята идея и поради тази причина станало разминаването между сините и населението.
И пак нито една дума за бедността, за окаяния хал на българина. А нали резултатността от едно управление се измерва с жизнения стандарт на хората.
За този именно стандарт, под чертата на мизерията, главатарите на СДС отказват всякакъв разговор. И преди, и сега, когато вече буренцето е ритнато под краката им. И това е така, защото последното нещо, за което са мислили сините управници (ако въобще са мислили), е жизненият статус на българина. Към него те се отнасяха с циничното пренебрежение на незаконно и внезапно забогатели парвенюта.
Ах, народът не ги разбрал, гласувал със стомаха си!... Вярно е, че един изборен резултат е подчинен и на емоции, но кой пък е казал, че в генезиса на всяка емоция няма и рационално начало.
Българите изхвърлиха СДС от политическата сцена (дай Боже завинаги!), водени от дълбока отврата, погнуса и разочарование. Това като че ли не се разбира достатъчно ясно нито от анализаторите, нито от вождовете на смалената до размерите на политическо джудже партия. Тази партия няма куража да се вгледа в себе си, да потърси генезиса на своя провал в себе си, а търси причините за сгромолясването в някакви тъмни и зловещи заговори - вътре и вън от СДС - и отново да търси прословутия враг с партиен билет.
Трескаво се търсят предатели! Те и единстено само те са виновни за изборната катастрофа. Не сиромашията, не мизерията, не вонящата корупция и безогледният грабеж.
Чуйте само какви ги приказва Муравей Радев, дето сън не го хваща, че няма да е вече министър и подлога на МВФ. "Аз казвам, че онзи, който предаде СДС, си отива на тъмно и на студено".
Ще рече - в гробищата!
Въобще може ли да се приказва така, да се употребяват подобни думи. Това се вписва в манталитета на един Данко Хаирсъзина, но в никакъв случай не се връзва с претенциите на християндемократа.
Нещо много пошло, дребно отмъстително и провинциално лъха от поведението на сгромолясаното СДС.
СДС се държи като парцалива, напъдена куртизанка. Никакво чувство за достойнство, за достолепие да не говорим. Кой какъв е, си проличава не по време на триумф, въпреки че и триумфирането е показателно, но най вече при поражение. Достойният се държи достойно; недостойният - още по-недостойно.
Пропадналите вождове са се вторачили един в друг като врагове. Те са на път да се самоизбият един друг. Костовисти и Бакърджевисти не се хванаха гуша за гуша пред НДС само благодарение на полицията. Иначе кой знае на какви срамни сцени щяхме да станем свидетели. Но още не е късно... Ще кажат, че буйстващите са лумпени. Така си е. Но изверженията на синята тълпа са пряк израз на мълчаливата (засега!), но яростна битка за власт по върховете на СДС.
Вече се появиха закани за предстоящи чистки в цялата система на синята формация. Не се и съмняме, че междуособицата тепърва предстои. И това е закономерно. Всяка шайка рано или късно се самоизтребва при разпределението на плячката.
Остава да си зададем въпроса защо погина СДС.
Защото кардинално се размина със собствения си народ, с очакванията на обществото. А това стана, защото СДС не бе автентична партия, националноотговорна сила, която да защитава националните интереси. СДС защитаваше интересите на един клиентелистки партиен елит, при това развратен от грабежи и екстри.
Очите и ушите на СДС бяха изцяло насочени на Запад - от там главатарите диреха подкрепа с цената на всевъзможни унижения и компромиси и изцяло загубиха слух и зрение за проблемите на страната и хората.
И бидоха наказани!
Защото дълго можеш да лъжеш един народ, но не и вечно.
Поуката е една. Оттук нанатък, който и да управлява, трябва да знае, че не могат да се пренебрегват жизнените интереси на нацията, че не може да се краде така настървено и да се унижават българите, като да са някакви аборигени.
СДС, няма защо да се лъжем, бе една надежда. И тази надежда бе поругана и излъстена върху мръсните павета на София. И това стана не само и единствено, защото в СДС имаше и има лошави хора. А защото СДС не бе кауза, а една поредна измама, една поредна игра на демокрация, насърчавана от амбасади и централи с цел държавата да бъде подменена от една туземна колониална администраиця и чрез нея разсипана и доведена до безпомощно състояние.
А това не се прощава.
СДС е вече мръсна дума!
Благодарността на мекеретата
Благодарността на мекеретата
Когато Костов беше още на власт, придворната му телевизия БНТ използва перверзно дори смъртта на виден български режисьор, за да направи синя предизборна пропаганда с "комунистическия", тоест антифашисткия и антимонархически филм "Цар и генерал".
Сега обаче костовистката довчера БНТ изведнъж обърна перверзиите си с хастара наопаки. И в лакейството си стигна дотам, че изрови неизвестно откъде даже филм за английската кралица Виктория, в чийто пролог се превъзнася до небесата съпругът й Алберт, принц Сакскобургготски, роднина на новия силен на деня в България - Симеон II.
По пътя си към властта и при нейното упражняване мнозина политици по света се стремят да настанят на абсолютно всички ключови позиции в държавата свои послушни мекерета.
За да се отвори място за такива безгръбначни, се прочистват безмилостно не само евентуалните противници, но и всички хора с дарби, квалификация, принципи и собствено мнение.
Ефектът от подобна "кадрова" политика се вижда отлично след четиригодишното управление на Костов: пълен провал във всички области, пълно духовно разкапване на всички равнища.
Но освен че донесе толкова злини на страната, този съюз на Костов с безгръбначията, сега не вещае нищо добро и за него самия.
Мигновеното салтомортале на БНТ, където всички ръководни бездария с г-жа Лиляна Попова начело, бяха назначавани именно като верни до гроб мекерета, е само частен пример за трескавото пребоядисване, което сега пак тече на всички равнища и в цялата страна.
Нещо повече: едва ли можем да се съмняваме, че ако г-н Костов стигне до затвора, това ще стане най-вече под натиска и с решаващото участие на неговите собствени мекерета.
Още от времето на Христос се знае, че ония, които викат "Осанна! " и "Разпни го! " са по правило едни и същи лица.
Тебе думаме, Иване, сещай се... Симеоне!
България на прага на "розовия" период
- Кредитните милионери срещу лондонските стажант-банкери
Откъдето и да го погледнеш, животът ни зависи от парите. С тях се купува всичко - дори самия живот.
Въпросът е как влизат в джоба ни, за да излязат след това оттам за хляб. И като влизат - срещу какво. Така е и във всекидневния живот, така е и при големите сделки.
През последните четири години синята върхушка си осигури относително спокоен живот, източвайки държавата чрез приватизационни сделки под тезгяха. Те хем пълнеха собствените им джобове, хем позволяваха изтичане към бюджета на неосчетоводени суми, които по-късно се използваха за запушване на социалните пробойни.
Това на практика бе икономическа политика с краткотрайна цел и с определен период на действие - в рамките на четирите възможни години власт.
Последиците са налице - продължаващо зацикляне на икономиката и силно увеличаване на безработицата, а от там и на покупателната способност на населението. На това в умните книги му викат рецесия.
А икономистите се плашат от нея повече и от всяка инфлция, от всякакъв отрицателен бюджет, огромен външен дълг или каквото и да е там друго.
Заплахата от рецесията идва от това, че при нея производството спира, а една икономика престава да бъде икономика, ако не се движи напред. Изключение може да прави само някой офшорен данъчен рай, в който живеят стотина-двеста хиляди души и се занимават главно с обслужване на банките, през които тече и се препира потокът от пари, идващи от други икономики - работещи, макар и източвани.
Така че за четирите отминали години на синьо управление всъщност държавата само се захранваше от натрупани във вид на недвижима собственост промишлени обекти, а недостигащите финанси пристигаха във вид на външни заеми. Ясно е, че парите от приватизацията окончателно са загубени, а външните заеми тепърва ще има да ги плащаме солидарно с внуци и правнуци.
За съжаление, дори приватизираните предприятия не заработиха, защото и при желание у новите им собственици държавата изобщо не си направи труда да създаде т.нар. инвестиционен климат - т.е. да помогне на промишлениците и на производителите ни законово, ако не по друг начин. Дори и тази помощ обаче щеше да е главоболна за правителството, тъй като изискваше пряка намеса и влагане на усилия за борба с чуждите производители и вносители. Това най-малкото щеше да се отрази на "добрите" взимоотношения със страните от Западна Европа и с балканските производители от Турция, Гърция, та дори и Македония - икономическото джудже, което ни залива в момента с евтина (и субсидирана!), а на всичко отгоре и контрабандна селскостопанска продукция. При такава пазарна ситуация никой легален български зеленчукопроизводител например не би могъл да издържи финансово.
Накрая тефтерът бе затворен и едва ли някой ще узнае реално кой колко е ял и пил и колко не е платил. Ще изгърмят два-три бушона, за да се спаси системата и... толкова.
Бихме могли все пак да въздъхнем облекчено, да впишем непрежалимите загуби в собствената си книга с неплатени (и неплатими вече) вересии и след чашата горчива вода да се опитаме да възстановим поне частично загубите.
За съжаление, оптимизмът ще трябва да отстъпи място на песимизма ни още преди "новите" да дойдат на власт. Икономическият екип на царското движение открито и без никакво смущение свали на масата картите си и заяви, че играта ще се води по точно определени правила. Сред тях никъде не се забелязва шанс за българския производител. Е, освен митът за заемите от 5 или 10 000 лева.
С толкова пари будка за семки трудно ще си направиш, ако сметнеш всички разходи по инсталирането и узаконяването й. Докато за един дребен бизнес - мандра примерно, която да работи по евростандарти, т.е. да има смисъл създаването й - отиват милиони в зелено.
Не съм чул или чел царските икономисти да обещават подобни заеми.
Няма и да чуя, както няма да чуе и останалата част от народа. Защото и новите момчета идват с една цел по-различна от тази на сините си предшественици. Само че те са по-изпечени и са се отъркали в голямата игра на световните пазари. Финансови обаче.
Момчетата от Лондонското сити нищо не разбират от промишленост и от икономика. Но за сметка на това са наясно с някои банкови игри, а на всичко отгоре си имат и покровители отвън, които знаят защо са ги изпратили обратно в България. Така че ще подпомагат всячески мисията им.
Показателен в това отношение е фактът, че цените на акциите по външните ни дългове забележимо се качиха още на другия ден след изборната победа на царската коалиция.
Младите българчета от Лондонското сити съвсем съзнателно обявиха, че ще се опитат да подобрят и кредитния рейтинг на страната ни, развъртайки банкерски игри с външния ни дълг.
Не му е тук мястото да се навлиза в подробности, но играчите в далаверата ще излязат накрая с по няколко десетки топли милиончета в джоба - всеки поотделно (като цяло сумата ще е в милиарди и колкото по-груба е играта, толкова по-високи ще са цифрите), а държавата ни ще трябва наново да изпада в още по-тежко дългово бреме само след две или три години.
Забележете колко прецизни са сметките. При това трудно може да им се излезе насреща, защото реално през близките една-две години ще се създаде доста осезателна илюзия за икономически просперитет, а временното облекчаване на тежестта от външните дългове ще даде възможност и за вливане на пари в бюджета - предостатъчно, за да се симулира стабилизиране и разширяване на потребителското търсене. Т.е., хората ще имат повече пари в наличност и ще пазаруват повече, а това (поне теоретично) ще доведе и до разширяване на производството на стоки за потребление - хляб, други храни, дрехи и т.н. Накрая всичко ще ни излезе през носа.
Защото замисляното (а то ще бъде и свършено) всъщност е обикновена финансова пирамида като прословутата "Галакси" и другите подобни на нея. Разликата е, че царските хора ще играят в много по-огромни мащаби.
И нищо, че всичко ще е напълно легално от банкерска гледна точка, резултатите ще са още по-ужасяващи. Ще хлътне цялата държава, а не само да изпищят десетина хиляди "ощипани".
Всъщност разлика между отиващите си кредитни милионери, които ни управляваха, и идващите оперени банкерчета от Ситито няма никаква - различни са само методите.
Макар че колкото по-префинени ще са вторите, толкова по-опасни могат да бъдат.
След три години написаното в горните редове няма да се помни.
За съжаление и аз не знам защо се хабя. Още от края на лятото царските банкери ще стъпят на врата на икономиката ни и ще се впуснат да имитират нейното укрепване с мерки, които реално ще повишат доходите на българина и ще го накарат да си поотдъхне от смазващата беднотия.
Народът ще се поокопити и още през зимата магазините ще удвоят клиентелата си. Както и да го погледнеш, очаква ни розов период. И в това никой не бива да се съмнява.
Цялото това благоденствие обаче ще бъде постигнато чрез монетаристична политика - казано по-простичко, чрез банкови трикове. И ще бъде абсолютно кухо и изпразнено от съдържание. При това изпразването ще бъде от самите ни джобове, но по такъв начин, че ще го усетим едва след три-четири години, когато една сутрин ще се събудим и ще разберем, че са ни взели и последното одеяло.
Дотогава който се натропал - натропал. Останалите - ни чака другото благоденствие: на обслужващ персонал в балканската офшорка. Но това е за друго писане.
Венци Димитров - първа жертва на Новото време
"Важна е правдата - рече Венци, - принципите са главното, пък дали ще вляза в парламента, е друг въпрос".
Много неистини, Димитров! Какво тук значи някаква си правда пред депутатстването. А че Новото време отсвири Венци, стана ясно още, когато Симеон II го посъветва да си търси правата в съда. Величеството беше дотук. Колкото до принципите, там нещата са доста фриволни.
Не остана политическа сила отдясно на БСП, която да не е била временен пристан на Димитров. Във ВНС той влиза с ОХДЦ (партията гръбнак на тогавашното движение СДС). Съратници са му Стоян Ганев и Георги Марков. Твърди се, че първият го е препоръчал на Симеон II. Вторият е докладчик по дело N 13 на КС, с което магистратите трябва да отговорят правилно ли е отстранен от разградската листа Венци. Нищо лично, наистина, само правда и принципи!
В 36-ото НС Димитров е все още част от СДС. Освен с ръчно плетения пуловер с орел на гърдите, в аналите на синята история той остана с фразата "Ако тоя вот мине, ще се обеся на полилея". Министър-председетелят Филип Димитров загуби вота на доверие, правителството му падна, Венци пък му счупи очилата. На хоризонта аленееше звездата на Жан Виденов, СДС се свиваше като шагренова кожа и Венци разбра, че е време за напускане на кораба.
В 37-ото НС той депутатства в групата на Народен съюз. Същият патос, същата страст и хъс при отстояване на убеждения. И вярност към политическата линия от ден до пладне. Оранжевият му период завърши с изхвърляне през прозореца на бюджета на Димитър Костов, финансовия министър на Виденов. Жестът искаше да каже "колко са бездарни" и как се броят дните на правителството им.
През 1994 г. еуфорията на припознаване между Народен съюз и СДС изплю за пореден път Венци Димитров. Като същински партиен бохем и човек идеологически необременен, той не остана на улицата.
В 38-ото НС Димитров депутатства от ОНС в качеството на неизбежен пълнеж за групата на Доган.
Сега е в ръцете на приятеля си, конституционния съдия Георги Марков. Какъвто и да е изходът от дело N 13, път към парламента за Венци няма.
По ирония на съдбата моралът на новото време започва с него.
Вий спомняте ли си, госпожо... Вий спомняте ли си, госпожо... Като гледахме плувналите в сълзи очи на Надежда Михайлова в гибелната за СДС изборна нощ, а и след това - по време на синия пленум на 26 юни, - някак с неусетна естественост ни споходи идеята, че печалният лик на о.з. външната министърка великолепно се напасва със стария градски шлагер "Вий спомняте ли си, госпожо, виолетовия здрач... ".
Защото има за какво да си спомня (то сал споменът остава!) дамата, за която казваха, че се е срещала със себе си на отиване и на връщане от европейските столици.
То не бяха прошетки, то не беше чудо!
Като да не беше Надежда министърка на една все пак не особено голяма балканска държава, а на държава гигант, от която зависят съдбините на света.
Но не - на всяко гърне и мерудия.
Зададе се симпозиум - Надежда там. Форум някъде се събере за нещо си - Надежда пак там.
Както казват македонците - не го жалим таванот. И бум с пищовът в таванот. Така и Надежда хич не жалеше народната пара. И бая пара профука по стрелба в "таванот".
Това Брюксел, Париж, Лондон, Берлин, да не говорим за по-второстепенни градовце - всички поред и по няколко пъти ги изръчка непоседливата наша министърка.
Тя разменяше целувания със световни лидери, а с Мадлин Олбрайт си бяха направо дружки. Старата геополитическа вещица гаче имаше определена слабост към кокетката балканска туземка.
Като теглим рабоша обаче на прелетените километри, на отдъхването и похапването в резиденции, палати и проч шикарни свърталища - да не забравяме и туристическите прогулки - редно е да се запитаме за коефициента на полезно действие, постигнат от нашата министърка.
Според нас коефициентът клони към нулевост, защото никога и никъде световните проблеми не са били решавани от мъници, а от т.нар. велики сили. Даже многопрехваленото падане на визите, с което Надежда много се гордее (по този повод тя пусна щастлива сълзица в парламента), ако говорим откровено, съвсем не е наша заслуга.
Големите просто решиха да ни подхвърлят един пурбуар (бакшиш ще рече), за нашето изрядно послушание.
Пък и какво им струваше на европейските циции да махнат визите, като знаеха много добре, че не са чак толкова много мераклиите, способни да се възползват от милозливия им жест поради липсата на презрения метал.
Но мигът на томителното падане на ограниченията умили и просълзи Надежда.
И как не! Тя има какво да си спомни от времето на своите просешки турнета. Толкова срещи с блестящи кавалери, фотосветкавици, улибки, цветя, ручкоцелувания и т.н., и т.н.
Всичко това е премного за една скромна и не особено скопосна преводачка от испанския. Чрез нея митът за Пепеляшка изживя своята втора младост.
При такова шеметно издигане нагоре - министър е това, ей! - как на човек да не му се врътне главата, как да не пророни синя сълза на благодарност пред щедростта на съдбата.
Но... лошав народ, неблагодарен народ. Баш във вихъра на танца да вземе да дръпне килимчето изпод краката на управляващите и да ги докара до положението смешно да тупнат на седалищните си части.
Не ще плачеш, ами на глас ще ревеш!
Защото - няма ги вече прогулките, няма ги галавечерите, няма го оня великосветски блясък, в който човек се топи от кеф като джумерка в тиган.
И тук пак чуваме нежните трели на соаретния шлагер: "Вий спомняте ли си, госпожо..."
Млъкни, сърце!
Забравя ли се тая великосветска шумиха, паркетните разкошества, с които бе съпътствано едно толкова привлекателно, толкова диамантено бляскаво министерстване.
О, къде си Големанов!
Ах, носталгиятаа сама вади сълза от окото!
Но и от друго избликват сълзите. От най-обикновен, ала позорен страх. Още паднала-не паднала Надежда, а вече разни отмъстителни журналя питат и разпитват като как така мъж й успя да преглътне такъв голям залък, какъвто е някогашният гараж на ЦК на БКП, и да го купи, при това за сума под костуемата стойност.
Леле, леле!
От власт да не паднеш!
Тръгват по дирите ти завистници и душат като хрътки.
Пък и съдебната власт, да докаже, че е независима, току виж и тя се активирала, щото, нали, как се забогатява между две намигвания и две глътки шотландска джанковица.
Разкъсвана, както се казва, от противоречиви чувства - между миналото незабравимо и неясното, но пълно с опасности бъдеще - о.з. министърката кротко плаче.
Да, наистина и богатите плачат, както се казва в една холивудска сапунена оперка.
И какво оттук нататък?
Оттук нататък като подигравка неотменимо ще звучи шлагерът "Вий спомняте ли си, госпожо..."
Но и ние също се спомняме - как бяхме лъгани, мамени и как над нас издевателстваха едни абсолютно самозабравили се хора, лицемерни като Тартюф и алчни като конашки чорбаджии.
А това не се забрвя!
И очите ни са сухи като нож в кания!
Зестрите на Петър Стоянов
"Освен това, ние си имаме президент, когото народът цени, президент, на когото предстои втори мандат". Това бяха думи, приписани на Симеон II от някои български вестници.
Впоследствие обаче лидерът на НДСВ поясни, че е бил цитиран неправилно. Че само е казал нещо, което всички знаем: Стоянов ще се кандидатира за втори мандат, но дали ще спечели, е друг въпрос. Освен това, отказа да отговори дали ще подкрепи осъществяването на тази амбиция на сегашния президент.
Лицето, за което става дума, е същото, което Си Ен Ен два дни поред, не кой знае колко отдавна, показа по телевизията с текстовото пояснение "Roshen Hassanov, Bulgarian Ethnic Turk".
Чак в края на втория ден текстът изчезна, но... заедно с образа. Едва ли е необходима друга илюстрация за известността на сегашния български държавен глава в света.
Мераците на Стоянов да се закрепи на сегашната си служба, поне докато се изучат децата, са разбираеми. За негово нещастие няма кой знае какво да предложи в политическия маркетинг на своята особа. Освен рейтинга си, предполагаемо висок според демоскопските агенции.
Един вид, посланието му към Симеон е "Мен народът ме обича, та и за вас ще е добре ако не да ме заобичате, поне да ме изтърпите, за да не ви мътя водата в близките 800 дни". На пръв поглед, силен коз, че и аргументиран с цялата мощ на социологическата наука.
Симеон обаче ще трябва да бъде особено внимателен в това отношение. В очите на голямата част от българите сините кандидати за поредно политическо прераждане се свързват повече не толкова със стихия, колкото с помия.
Александър ЖЕЛЕВ
Същите тези агенции обаче българите не ги имат за особено квалифицирани врачки. До предпоследния момент на парламентарните избори даваха, меко казано, твърде свободни прогнози за техните резултати. И твърде неточни и подвеждащи, както се разбра.
Накратко, рейтингът на Стоянов няма как да изглежда особено стойностен политически актив в очите на който и да било здравомислещ човек.
Другата широко рекламирана зестра на Стоянов - предполагаемата висока репутация на Запад, - по-горе посочихме колко чини. И жельомитевжелев навремето, обладан от властнически мераци, също разиграваше пред електората картата на Алековия герой ("Мен ингилизи, американци, ихтибар са ми чинили! "), пък после, когато не го избраха, нито НАТО се разпадна, нито Атлантикът пресъхна.
За да прикътка повече наивници, Стоянов обяви, че ще се кандидатира като "независим".
Не съобрази човечецът, че въпросната заявка за "независимост" нямаше как да бъде възприета от публиката, освен като пореден пример за неговото твърде свободно тълкуване на диалектиката на словото. Хем е независим, хем е седесар на всички българи и българин на всички седесари. Хем е уж държавен глава, хем обявява публично държавния суверенитет за архаизъм и тоталитарна измишльотина. Хем е българин, хем гражданин на света. Хем милее за народната стотинка, хем потроши над четвърт милион долара от същата валута, за да се разходи до Австралия. Просто ей така, да го види по-добре този свят, на който и той е гражданин. Хем е открит и прозрачен за съгражданите си, хем упорито не отговаря на въпроса им с чии средства се учи чедото му в Лондон. Хем като дипломиран юрист по презумпция е наясно с конституционните си права, хем ги нарушава най-грубо, като предлага българското небе и земя за въздушни коридори и ядрени бази, без да е разбрал какво мислят по този въпрос парламентът и правителството, за народа да не говорим.
Връх на стояновската логика бе промяната в неговото обръщение към Симеон. Обясни му, че едно време му викал "Ваше Величество" от уважение към историята. Сега обаче щял да му вика "Господин Кобургготски", този път от уважение към президентската институция.
Странна логика. Излиза, че е невъзможно да се изпитва едновременно уважение и към българската история, и към българската президентска институция. Да се чуди човек как с такава логика в Пловдив въобще има разведени хора.
Както е, да не занимаваме повече читателите с този все още по-скоро комичен, отколкото зловещ персонаж.
По-любопитно е друго: какви са личностните критерии, към които Симеон ще се придържа, когато настъпи моментът да въведе в новото време кадровото наследство, завещано му от Иван Костов? Тепърва предстои новите управляващи да покажат на гражданството как точно ще съвместят на практика два от лозунгите си: почтеността и приемствеността. Доста трудна задача, като се има пред вид от кого точно приема властта новото движение.
Вярно е, че при сега действащата българска конституция длъжността на Стоянов е по-скоро декоративна. Като на крал Виторио Емануеле при Бенито Мусолини (нека се ограничим само с един пример). Формалният държавен глава е най-вече параван на реалната власт, която по свое усмотрение може да го използва като знаме или като смокинов лист за политиката си.
А може и да не го използва.
Разбираемо е Симеон да покаже благосклонност и дори готовност за опрощение към някои от високопоставените сини завареничета. Ако не за друго, то за да разбие синьото ядро около Иван Костов, с което досегашният партиен вожд се гласи да започне реваншистка битка за поредно безкористно осребряване на властта.
След всичко, което българите понесоха от Иван Костов, свеждането на неговата желязна кохорта до малко стадо теменуженосини бабички, годни за агитка, но не и за драгалевска реставрация, би могло само да се приветства.
Да не забравяме: още при първата си заявка за власт лидерът на НДСВ изтъкна разбирането и толерантността, която смята да прояви към "непощадените от политическата стихия".
Искаме си обратно парите
Едно от средствата за облекчаване на икономическите проблеми на България е предприемане на мерки за репатриране в страната на парите, нелегално изнесени от нея. Или поне на част от тях.
Изпълнението на тази задача е трудно и практически граничи с фантастиката. А един от аргументите на атеистите да не вярват в задгробния живот е, че все още никой не се е върнал от оня свят. Същото може да се каже и за парите на класическия Трети свят и присъединяваната към него Източна Европа, незаконно изнесени в Първия свят, света на "развитите демокрации".
Подобно на покойник, заминал на оня свят, и упорито съпротивляващ се да го напусне, досега няма един пукнат краден долар, изнесен в Първия свят, а сетне пресякъл обратно границата с Третия... На пръв поглед странно положение. Лицата, въплъщаващи съвестта на Запада, от президента на САЩ до дежурния редактор на най-мижавия атлантически всекидневник, непрестанно бичуват бедните и обедняващите страни за тяхната корупция, пък не предприемат никакви мерки за прекратяването на това положение.
При това става дума за големи суми. Към 1995 г. руският външен дълг бе от порядъка на 60 млрд. долара, а западни източници оценяваха размера на изнесените от Русия крадени средства на някъде между 350 и 500 милиарда! За България и българите, които не сме крали и изнасяли краденото, просто нямаме представа.
Ако се окаже, че генерал Димо, когато е изричал горното, е бил роб на думите си, а не господар на мълчанието си, т.е. послъгал е, то да се разжалва във вестовой Димо, а на неговата служба да се назначи друг човек.
Георги ПЕТКОВ
Непоправимите недемократи като нас с присъщото ни безсрамие цинично обвиняваме Запада в двуличие. Твърдим, че укриването на крадени вещи и пари в националното законодателство на всички държави се нарича укривателство и следователно се квалифицира като престъпление. Заявяваме, че като държи крадените източни пари, Западът с един куршум улучва най-малкото два заека.
Първо, кара тези пари да работят за неговата, и без това богата икономика, за да стане още по-богата.
Второ, Западът винаги може да шантажира "субектите от Изтока", изнесли крадени пари, и под заплаха от разобличение да им дърпа конците. А тези субекти са без изключение люде влиятелни във вземането на политическите и икономическите решения на Изтока.
Накратко, изнесените крадени пари са допълнителна юзда за движението на Изтока в правилна, т.е. желана от Запада посока. Юзда, не по-слаба от МВФ и Световната банка с присъщата им "благотворителност".
Това обяснение изглежда логично, но според някои е неприемливо, тъй като е противно на атлантизма и следователно, на истината, за каквато се представя обяснението, търпеливо давано от Запада на Изтока: неприкосновеност на банковата тайна, светая светих на Демокрацията с главно "Д".
И все пак, в последно време сякаш се очерта възможност за леко отклонение от този висш принцип в името на целесъобразността.
Лястовичката дойде от британските острови. Още преди събарянето на правителството на Милошевич с правилни евроатлантически пари и заплахи английското правителство обеща на сръбските си братя по атлантическа вяра пълното съдействие на своите разузнавателни служби за откриването на парите, незаконно изнесени в чужбина от "диктатора" и неговия "режим". Вярно, че досега английското разузнаване не е открило подобни пари, но Лондон, поне на думи, все още не се е отметнал от обещанието си.
Но да си дойдем на думата.
Началникът на българското разузнаване генерал Димо Гяуров твърди, че неговото ведомство и ЦРУ на САЩ нямат тайни помежду си. Сиреч, налице е пълна взаимност: както българското разузнаване не крие нищо от ЦРУ, така и ЦРУ не утаява нищо от официалните уши и очи на братска София. Защо при това положение новата власт да не нареди на генерал Гяуров да поиска от американските колеги малко съдействие за издирване на изнесените крадени български пари? Няма значение дали са сини или червени, важното е да станат пак бяло-зелени-червени, т.е. български и да заработят за родното стопанство.
Ще добавим, че братското ЦРУ на САЩ не е съвсем неопитно в такъв род операции. С помощта на принципната швейцарска юристка Карла дел Понте по едно време се поразрови публично в някои задгранични спестявания на семейство Елцини и намекна, че май е открило нередности.
Каква по-добра илюстрация за същността на новото време, дето иде?
Нашият приятел
Нашият приятел
Мишел Бланза, авторът на вълнуващите редове за ген. Галоа, и полифоничния анализ за медиите и маркетинга, който публикуваме в този брой, е особен случай в категорията на приятелството и отношенията между колеги. Запознанството ни бе непринудено и естествено, както и общуването с него, въпреки езиковата бариера. И именно в това се състои прекрасната особеност на Мишел. Той е внимателен и ненатрапчив слушател, интелигентен и проницателен, притежава необикновено чувство за такт и мярка, които зареждат атмосферата около него със спокойствие, финес и стремеж към елегантен диалог.
Мишел Бланза е журналист, редактор, автор и репортер със завидна репутация в родината си. Проявява особен стил в работите си, който им придава строга индивидуалност. Именно това ги прави и запомнящи се.
Мишел Бланза е и един от малцината, които във времената след промените от 1989г. в България, успя да представи на широката френска четяща публика вълнуващи есета за собствената ни съвременност. Есета, заредени с дълбока философия, изискано чувство за хумор и оригинални наблюдения.
Именно той бе един от малцината, който успя да представи сложния синтез от история, лични наблюдения и емоционалност в своята статия (в "Либр журнал"от юни 2000г.), посветена на миналото и настоящето на Батак. Той успя да се превъплъти, виртуозно смени костюма си с дрехите на един балкански субект, само че светъл и привлекателен, за разлика от традицонната щампа, и успя да предаде за френската публика непреводимото. А именно специфичната духовна и материално-битова орнаментика на един съвременен български град, но с богата и стара, и уви, трагична история.
Може да се каже, че Мишел Бланза е един от любимите автори на "Нова Зора", още повече, че неговите текстове са специално предназначени за "този уникален" по думите му български вестник.
Благодарни сме му за добрите чувства и достойната позиция, за чудесното му перо и очакваме с нетърпение следващите му гостувания. Надяваме се, че двете статии на нашия приятел и съмишленик Мишел Бланза, ще бъдат добре приети и от нашите читатели - "Нашият генерал", послучай 90-годишния юбилей на ген. Галоа, и "Хроника на постисторията", отразяваща проблемите на съвременната журналистика и медиите.
"Зора"
Нашият генерал
Мишел БЛАНЗА
Париж, 28 юни 2001 г. (Специално за "Нова Зора")
Французите, които все още си дават сметка какво е представлявала тяхната страна и какво би могла да представлява за света, вече не са така многобройни.
Мнозина от тях, както от десницата, така и от левицата, в сряда, 27 юни 2001 г., се събраха в малкото кметство на арондисман на Париж, за да отбележат 90-ата годишнина на генерал Пиер-Мари Галоа.
Присъстваха хората, чието нравствено възмущение ги накара да се възпротивят на операциите на Запада срещу Ирак, последвани от над един милион убити, и на Балканите. Те не бяха забравили, че именно генерал Галоа бе разкрил тяхната същност и разобличил целите и скритите мотиви на новия световен ред. За по-малко от десет години идеите на генерала, макар и въобще да не бяха разпространявани от големите медии, станаха популярни сред кръгове, някога враждуващи помежду си, и помогнаха на французите да осъзнаят мотивите за съпротива на една реорганизация на света, разминаваща се с доброто и основана на върховенството на парите, непрозрачността на властта и всеобщото оскотяване.
На честването можаха да съжителстват двама приятели на генерала, така различни един от друг, както героите на Иван Вазов Кандов и Огнянов: Ален Гриотре, собственик на "Фигаро магазин" (дясно списание), и Жан- Пиер Шевенман, министър на отбраната при Митеран, който си подаде оставката в момента на започването на Войната в Залива. И двамата имат една обща черта: патриоти са и отказват да забравят морала и интересите на народите, още по-малко пък да приемат върховенството на търговските и наднационалните интереси. Тези черти са присъщи на хората, които отсега нататък вече бихме могли да окачествим като привърженици на "школата Галоа".
Моралните и геополитическите идеи са в състояние да обединяват най-различни хора. Всички те бяха щастливи заедно да отбележат годишнината на личността, в която единодушно откриха достойни за уважение качества.
Житейският път на човека, когото Комнен Бечирович, парижки сърбин и издател на "Балкан-инфо", окачестви като "нашия генерал", свидетелства за неговата чувствителност. Това се забелязва в политическите му трудове, винаги изпълнени с ярък хуманизъм, както и в неговите картини. Чувствителен към страданията на животните, "нашият генерал" не яде месо.
Когато споделя пред аудиторията си своите спомени за голизма, видян "откъм слънчевата му страна", или за Алжир от времето на френското присъствие ("там Франция бе наистина велика") всички си дават сметка, че в действителност нашата роля невинаги е била отрицателна.
Надеждата за възвръщане на изгубеното достойнство се изразява открито от други страни. Александър Югославски радостно съобщи, че цар Симеон, с когото се срещнал два дни преди това, запалил факел, разпръскващ балканския мрак.
От своя страна Жан-Пиер Шевенман съобщи, че "ще трябва да извървим обратно сегашния дълъг наклонен път към упадъка".
Един деветдесетгодишен мъж, сам, с мощната сила на мисълта си, подхранва съпротивителните сили на хора и от левицата, и от десницата, роялисти и републиканци, французи и чужденци.
В страна като Франция, която както почти всички останали европейски страни губи своята идентичност, примерът на Пиер- Мари Галоа, който с неуморната си дейност винаги помага на другите, без да иска нищо в замяна, вдъхва надежда за много неща. Нека пожелаем на всяка страна да разполага с такива хора.
Хроника на постисторията
От съчувствието до постиндустриалната филантропия и обратно
Мина ли незабелязан месец януари тази година?* Времето на сезонните намаления и на срещите в заснежения Давос? И в двата случая става дума за реализация на стари стоки, представяни като предвестници на един нов свят. Разумно ли е да вярваме в един нов свят?
По всичко изглежда, че не. За щастие се намират професионалисти, които целят да ни убедят в противното. За този урок те несъмнено заслужават хубаво парче сирене (виж баснята на Лафонтен)... Няма гражданин, който да подлага на съмнение добронамереността на нашите управляващи. И понеже тази истина явно не се споделя от всички, въпросните управляващи са поверили на посредници задачата да убедят управляваните в заслугите на правителството.
Да разкажем за съкровищата от интелигентност, изразходвани за тази мисия, означава да проследим до каква степен нашите господари на света са загрижени за съдбата на страдащото човечество.
Резултат от тази загриженост е раждането на една наука. Една все още млада наука, за да могат съвременните ни мислители да оценят въздействието й: маркетингът. Маркетингът е състояние на духа, това е всичко. Останалото се свежда до система от техники, целяща определяне на човешките потребности и развиване на тези потребности до превръщането им в "желания", което е не само по-прекрасно, така и икономически по-изгодно.
Един моралист би казал, че това не е много почтено, но ако слушаме моралистите, докъде би стигнал прогресът?
Тази "наука" позволява днес на нашите ръководители да управляват подопечния човешки добитък. Отговаряйки при това на съществуващите потребности и на предизвиканите желания. В своята безгранична мъдрост и доброта те знаят добре, че потребностите са не само материални. Човекът има нужда и от съчувствие. Но не от какво да е. Не от старото съчувствие, чувство опасно, родеещо се с някои стари вярвания. За него Стефан Цвайг бе предупредил, 20 години преди самоубийството си, че "милостта е опасна".
Става дума за това съчувствие, което лошите са нарекли "милосърдие, излязло от правия път" или "налудничави християнски идеи". Едно чувство, което ни е много по-близко, т.е. много по-низко. Попитайте Емануели, Шарас, Симон Вейл какво мислят за съчувствието. Ще узнаете за какво става въпрос. Освен това ще разберете, че те имат право. Нашите модерни и мултикултурни стомаси не понасят силните храни на отминали епохи.
Днес съчувствието трябва най-напред да бъде лабораторно анализирано, след това хомогенизирано и накрая омекотено. В противен случай има много рискове. Трудно бихме го усвоили. Успешната рецепта е тази, която сервираха в случая с Косово. Ето добрата нова генетично модифицирана кухня. Сиропирано съчувствие, вкусено през дългите зимни (и най-дългите летни!) вечери с филмите за Втората световна война, с изследванията и преценката на потребителските вкусове.
Новият "артикул от Косово" засенчи дори излъчването на хипарите. Като поевтиняване на маркова стока на един по-луксозен продукт- стил "вечерни часове", за магазини с намалени стоки.
Какви поуки извлякохме?
Същите, както в областта на екологията: съществува потребност, пазар за съчувствието и той трябва да бъде задоволяван методично. В противен случай други ще го заемат, а това би било много лошо, защото ще бъдат пропуснати печалби. Печалби, които не отиват там, където трябва. Без да броим публиката, която е в правото си да протестира!
Представете си, че се създаде църква, която би подтикнала човека да бъде милостив към ближния си. Дори да го обича. Никой не би напуснал храма!
Ето така специалистите по маркетинг ни разказват красиви истории за принцеси. Като тази например. Тя се казва Албина дьо Боарувре, внучка на краля на калая Рио Тинто. След смъртта на сина й Франсоа Ксавие Баниу (при нещастен случай) тя създава през 1989г. фондация, носеща името му (ФКБ), посветена на "страдащите и най-бедните".
Сп. "Нувел Обсерватор"" (4 януари т.г.), което следи внимателно подобни прояви, отбелязва, че "тя е не само богата, но познава отблизо Лагерфелд и Мандела" и че "се появява на страниците на "Пари мач" като свидетел на сватбата на младата си братовчедка Каролин дьо Монако".
Сп."Експрес" (интервю от 15 юни 2000г.) от своя страна припомня, че г-жа Албина дьо Боарувре е запалена по марксизма (най-малкото от нещата), което сп. "Нувел Обсерватор" съзнателно не пропуска да повтори 6 месеца по-късно. И двамата журналисти са имали формалното право на една и съща информация, това е занаят. Нарича се "да съставиш досие за пресата", което служи за разгръщане на "кампания в медиите". Няма съмнение, че в скоро време сп. "Мари Клер" и сп."Елл" ще съобщят наново тези градивни анекдоти.
В миналото това се наричаше "златната приказка" и си служеха с нея, за да възпитават децата. За какво служи днес една кампания в печата?
Да се наложи определен образ в съзнанието на публиката. Да не размишлява тя върху това, което вижда и чува, а да живее с натрапения й образ за личността. Колкото този образ е по-ярък, толкова продуктът ще бъде по-забележим, а след това търсен и желан от публиката, която е цел на специалистите по комуникация. Това е логиката на "Видяно по телевизията". Не се знае дали това работи, дали е добро, дали е скъпо или не, но трябва да го имаш, защото на етикета пише "Видяно по телевизията". Жак Сегела, който не е автор на трика, му е измислил поне име: "Стратегия на звездите", която се състои в персонификация на продукта, за да се продава по-добре.
С Албина дьо Боарувре специалистите по медийна реклама получават така желаната звезда: тя е красива, богата, в кръщелното й име има нещо мошеническо, а фамилното й - приятно предхождано от благородническа сричка, носи пасторално ухание. Още повече че според изпитаната трагедийна рецепта "това е кралица, познала нещастието". А това означава, че тя задължително съчувства. Мечтата, за да продадеш съчувствие!
Друг престижен елемент (мечти на мода от 1968г.) - тя е преминала през всичко: женитби, разводи, траур, светски живот, участия във филми, всичко. Първият и вторият й съпрузи са заедно във фондацията ФКБ, фигури от това съвременно общество на разбити и възстановени семейства, на телевизионни сериали, това общество а ла Cosmopolitain, в което един Тубон се жени за бившата съпруга на един Сеген и обратно.
Във фондацията ФКБ откриваме сериозно геополитическо присъствие: Люк Хефнър, нейният ковчежник, е председател на военния съд в Швейцария и един от най-могъщите мъже на планетата; председателят на Световната банка Джеймс Уолфенсън пък е член на Управителния съвет.
Недобронамереният читател (срещат се и такива) би забелязал, че клоновете на тази неправителствена организация с 230 постоянни сътрудници, която има претенцията да се бори с бедността навсякъде по света, съвпадат с повечето от страните, където Световната банка трайно се е настанила: Боливия, Колумбия, Уганда, Руанда, Бирма, Русия, Беларус и, разбира се, Мали, където децата-роби работят в мините.
Любопитният читател (срещат се по-рядко) би забелязал, че тази неправителствена организация (НПО), основана от наследницата на Рио Тинто, развива дейност най-вече в страни, богати на минерални ресурси.
Приятелка на Бернар Кушнер (кой не е?), Албина е имала съвместни изяви с "Лекари без граници".
Още по-интересен факт: фондация ФКБ партнира на института "Курт Бош" в Сион (Щвейцария). Заедно тези две организации работят по един странен за НПО проблем - смъртта. Те предлагат университетско образование в областта на палиативните грижи и танатологията, сиреч влечение към смъртта. Под този евфемизъм (танатологията) се крие трудът на хората, които някак си не държат болните и старите хора да страдат дълго. В брошурата на Фондацията откриваме снимка със следния текст: "Фондацията осъществява дейност и съдейства за еволюция на поведението преди смъртта".
В интервюто си за сп. "Експрес" Албина се оплаква от липсата на медицински сестри в Париж, които да бъдат изпратени от болниците, за да полагат палиативни грижи за пациентите. Тя би могла да ги потърси в "Mantes La Jolie"... Албина дьо Боарувре полага огромни усилия за осъзнаването на масите. Пред съвета на Глобалната грижа тя сравнява проблема със сирачетата на починали от СПИН родители с "бомба", особено в Африка: "Тези деца не ще бъдат готови да станат продуктивни граждани", изразява се "поетично" нашата красива графиня.
Какво представлява продуктивният гражданин?
Може ли да се превърнат в непродуктивни гражданите в едно общество на лицемерно съчувствие, чието отношение към смъртта "еволюира" (!) до степен да възприема аборта за нормален и евтаназията за допустима?
В Давос, където бе три пъти сред "каймака" на глобалисткия елит, Албина не се поколеба да призове Мадлийн Олбрайт към повече солидарност с най-бедните страни.
Доста арогантно е да се дават такъв род съвети на госпожата, надзиравала клането над сърбите. Дали бомбардировките над непродуктивните и гладуващи народи не е в известна степен признак на съчувствие?
Конете ги убиват, нали? Албина би трябвало да знае това от дебюта си в киното... Не се смятам за виновен
Не се смятам за виновен
- Открито писмо на инж. Бончо Шанов, председател на 3 ОПО на БСП, район Лозенец, София
Научих, че последният пленум на градския съвет на БСП е приел решение, в което препоръчва на низовите структури в партията членовете на БСП, участвали в листи и работили за други формации, да бъдат изключени. След имената на проф. Минчо П. Минчев и Николай Петев, бе споменато и моето име - инж. Бончо Шанов. Обвиняват ни, че сме работили за коалиция "Отечество" и Левица. С решението на пленума се дава препоръка за издирването, разкриването и наказването и на други партийни членове с подобни случаи. Тези указания незабавно бяха преведени в пленумите на районните организации на БСП. Те от своя страна предложиха на останалите партийни организации да обсъдят поведението на своите членове, участвали в листите и работили за други партии и коалиции в парламентарните избори 2001.
Интересното е, че при новата огромна поредна загуба на гласоподаватели (165 000 души) ръководството на "Позитано" 20 търси под вола теле, за да оправдае неуспехите си. То не иска да си признае, че водеше БСП в продължение на четири години, така че партията да не може да се изяви като алтернатива на СДС и че това е и основната причина за нейната катастрофална загуба.
Не се притеснявам, че на тези избори, аз, социалистът Бончо Шанов, бях редом с акад. Николай Хайтов, а не с Георги Първанов; че бях за патриотичната кауза на България и за социализма, а не за коалиция с бившите ренегати, социалдемократи и ускорени натовисти.
Направих го с ясното съзнание, че по този начин защитавам истинските интереси на БСП, а не на рушителите и ликвидаторите на нашата социалистическа партия. Така постъпиха открито и над 20 000 членове на БСП - професори, учени, лекари, инженери, учители, запасни чинове от Българската армия и МВР, бивши партизани, АБПФК, гласувайки за коалиция "Отечество" и Левица. Така постъпиха и други десетки хиляди членове на БСП, гласували за други леви партии или предизборни коалиции. Нещо повече. Така бяха готови да постъпят и още много хиляди членове на БСП, но не им достигнаха вътрешните сили, за да преодолеят атавистичното чувство "за вярност към партията ръководителка"; за вярност към "вожда" на партията, независимо от това, че той я води към пропаст и гибел.
За съжаление те са такива, каквито са. Не искам да ги съдя, но се учудвам, че точно те същевременно проплакват, че "партията ни загива, върви към провал". Дивят се как можем да имаме такова ръководство, псуват, вайкат се, но въпреки това гласуват за вожда в името на единството.
А в БСП отдавна няма единство, особено пък монолитно. Вождът обаче най-безочливо твърди, че сега то било най-голямо и че той държал здраво в ръцете си партията.
Истината е, че сега в нея членуват социалдемократи, социаллиберали, натовисти и социалисти. След Жан Виденов първите завзеха изцяло ръководството и апарата на партията, а последните - социалистите, са мнозинството в нея.
Аз съм обикновен социалист и като такъв стоя в редовете на БКП-БСП от десетилетия. На 43-ия и 44-ия конгреси открито заявих, че не поддържам това ръководство. Същото заявих открито и на последното отчетно годишно събрание пред районното ръководство и състава на партийната организация.
До ден-днешен стриктно съм изпълнявал всичките си организационни задължения. Успоредно с това обаче използвах законното си право на лична свобода и избор при гласуването и дадох гласа си за "Отечество" и Левица.
Ръководството на БСП след председателството на Жан Виденов стопи гласовете за партията: през 1994 г. за нея гласуваха 2 263 000 души; през 1997 г. - 939 000 души, или с 1 324 000 гласа по-малко.
На тези избори за БСП дадоха гласа си само 774 000 души, или със 165 000 гласа по-малко от кризисната 1997 г.! Близо 1 500 000 гласа е загубила БСП, водена от това свое ръководство.
Ето затова трябва да се тревожи Георги Първанов. 1 500 000 гласа на симпатизанти и поддръжници по-малко, и то след нескончаемите призиви и клетви за единство!
И за какво беше всичко това? За да имат възможност само 40 минути след края на изборния ден и Георги Божинов, и Румен Овчаров, и Георги Първанов най-безсрамно да се разграничат от същите тези хора, които призоваваха и заклеваха да гласуват с червената бюлетина. За да могат тези т.нар. лидери да се разграничат от миналото на партията си, с което обаче аз и стотици хиляди като мен се гордеем.
Ето заради непоносимата болка и отвратителното безсрамие на този миг, който предвиждах и за съжаление се оказах прав, аз застанах редом до честната позиция на хора като Николай Хайтов. Нямах сили да понеса омерзението и унижението от морала на водачи като Божинов, Овчаров и Първанов, които побързаха да зачеркнат честта и достойнството на десетки, дори на стотици хиляди хора, верни на идеята за социална справедливост и посветили целия си съзнателен живот чрез нея на съзидателен труд за България.
Употребили за пореден път магнитната привързаност към червената бюлетина на хиляди хора, те имаха наглостта да представят от телевизионния екран жалките изборни резултати на своето падение като победа за новата линия на партията, за нейната нова и променена същност. Защо им беше нужно това - видя се.
За да осъществят на дело тюрлюгювеча, наречен Нова левица. И как?
Като без дори да ни питат, ни омесват с формени ренегати, служили впрочем също не един път на други партии и коалиции. Питам тях кой ги наказа, кой ги порица, кой ги изключи, къде беше бдителното сега ръководство, защо мълча, защо бездейства цели четири години?
Искам да попитам също кой е виновният - ние ли, или тези, които се опитват да прекарат сърцата ни през месомелачката на своята безпринципност?
Не, не се признавам за виновен и не те ще ме изключват, а аз им искам оставката.
Заради съзнателния провал за несъставяне на второ социалистическо правителство през декември 1996 г.; заради подписаното от Георги Първанов скрито споразумение със СДС през февруари 1997 г.; заради загубата на изборите през април същата година; заради загубата на местните избори през 1999 г.; заради срамната загуба на 17 юни тази година.
Искам им оставката и заради още един непростим грях - загубата на вестник "Дума" като орган на БСП.
И открито заявявам: Георги Първанов и обкръжението водят БСП към ликвидация.
Вярвам, убеден съм, зная, че в редовете на БСП има стотици хиляди хора, верни на социалистическата идея. Те нямат право да мълчат. Те трябва да въстанат, за да изгоним търговците от храма и да възродим нашата партия.
София, 3 юли 2001 г. Нищо ново под атлантическото слънце
Предаването на бившия югославски президент Слободан Милошевич на т.нар съд за разследване на военните престъпления на територията на бивша Югославия (по-нататък наричан за удобство "съда"), бе преди всичко връх на едно беззаконие.
Белградската администрация, с претенциите на законна власт на суверенна държава (по презумпция), наруши собствената си конституция и пренебрегна подчертано демонстративно собствения си върховен съд.
Слугата се учи от господарите, или най-малкото им подражава, а господарите съвсем недвусмислено парадираха и парадират с пренебрежението си към правото - вътрешно и международно.
С агресията си срещу Югославия преди две години САЩ и прислугата им по НАТО нарушиха устава на ООН, устава на самото НАТО и собствените си конституции. Така превърнаха термините "законност" и "легитимност" в смехотворна фикция.
Подобна е правната издържаност и на въпросния "съд". Заслужава да припомним на читателите някои от характеристиките на тази структура, използвана за саморазправа с противниците на новия световен ред. "Съдът" бе учреден формално в съответствие, а фактически - в нарушение на Устава на ООН. Въпросният документ наистина предвижда правото на Съвета за сигурност на ООН при определени обстоятелства да учредява спомагателни звена за решаване на един или друг конкретен международен проблем. Става дума обаче за технически структури, не за съд т.е. за институция, въплъщаваща някакъв вид власт.
Учредяването на международен трибунал към една или друга организация предполага членуващите в нея страни дефакто да му преотстъпят част от суверенитета си. Нещо, което по правило се осъществява със закон, приет от съответните национални законодателни органи. Такова нещо в случая нямаше и въобще не бе предвидено.
Показателно е паричното обезпечаване на тази институция. Финансирането дойде главно от САЩ, от дарения на американски правителствени и частни институции - едва ли читателите ще ги учуди, че един от най-щедрите дарители бе Джордж Сорос - и от всеизвестните със своята напредничавост арабски петродоларови монархии.
Това предопредели и състава на "съда". Непропорционално големият процент на юристи от мюсюлманските страни стана основание някои да назоват институцията "ислямски съд". Все пак, на ключовите места бяха назначени, както можеше да се очаква, граждани на страните от англосаксонския интернационал (американци, англичани, австралийци, новозеландци и англо-канадци) и на известната не толкова с престорения си неутралитет, колкото с реалните си традиции в наемничеството Швейцария, ощастливила световното право с Карла дел Понте.
Не е изненадваща и класацията по верски признак на съдените и осъдените. Те са почти изключително сърби, извършили предполагаеми престъпления срещу хървати и босненски мюсюлмани. Случаите на хървати и мюсюлмани, осъдени за престъпления срещу сърби, се броят на пръсти.
Диспропорцията е толкова крещяща, че антисръбският и антиправославният характер на "съда" по същество не просто не се крие, а направо се афишира. Съвсем очевидно - за сплашване на несговорчивите.
"Съдът" обяви, че освен "явен" списък на обвинените, разполага и с "таен" такъв. Бившата американска държавна секретарка Мадлийн Олбрайт, обявена ласкаво за "майка на съда", както и други нейни побратими и посестрими от администрацията на Клинтън, отдавна заявиха, че "тайният" списък тепърва ще се попълва. Дадоха да се разбере, че в него може да бъде вписан всеки сръбски политик, който не възприема с необходимия ентусиазъм "новия световен ред".
По този начин окупационните части на НАТО в Босна арестуваха без предупреждение нищо неподозиращи граждани на Република Сръбска и ги изпратиха в Хага.
Любопитни са и процедурните правила, възприети от съда. Предвиждат, например, човек да бъде осъден на основата на непроверен и непроверяем анонимен донос. Доказателствена стойност имат и свидетелствата, дадени от човек, укриващ самоличността си "от съображения за сигурност" и практически невидим за обвиняемия.
Подобни процедури не съществуват нито в континенталното, нито в англосаксонското право.
Оказа се, обаче, че не са нещо новаторско. Специалисти по история на правото се поразровиха из архивите и установиха, че подобни процесуални правила са били въведени навремето от забележителния хуманист и правник Томас де Торкемада, ръководител на юридическото ведомство, известно като "La Santa Inquisicion" ("Светата инквизиция"). Както е известно, дейността му се е характеризирала с висок процент на разкриваемост и особено на наказуемост на престъпленията. Неведоми са корените на евроатлантизма... Ще пита някой, а защо Москва не се възползва от правото си на вето в Съвета за сигурност, за да не допусне появата на тази фарсова и престъпна институция? Отговорът е лесен. Тогава Москва нямаше собствена външна политика и собствена дипломация. Имаше нещо като външен министър (Андрей Козирев, назначен на поста си от Борис Елцин, нещо като президент). Единият, мазнолик трезвеник, другият, червендалест пияница, но и двамата еднакво по перестроечному посрамващи руската държавност.
Между другото, през настоящата година предстои Съветът за сигурност на ООН да реши дали да продължи или не съществуването на "съда".
Руското решение по въпроса ще бъде показателно за това, доколко Москва е възстановила суверенитета си, разменен от разни перестройчици срещу правото да изнасят крадени руски пари в чужбина или в най-лошия случай да рекламират продукцията на "Пица хът".
Както можеше да се очаква, няма нищо ново под атлантическото слънце.
Камерите на Си Ен Ен и филиалите й показаха първо тъмен балкански субект, одързостил се да гледа сурово съдиите, а после светли балкански субекти, главно албанци, но и атланти от сръбски етнически произход, изразяващи бурно радостта си, че "касапинът на Балканите" най-сетне ще си получи заслуженото.
С тази си срамна и недалновидна постъпка Западът илюстрира прекрасно истинността на испанската поговорка, според която "Човекът е единственото животно, което се спъва два пъти в един и същи камък".
Опитът на довоенната "международна общност" от Лайпциг 1933 г. да пречупи и ползва по предназначение друг един тъмен балкански субект, очевидно не е научил мераклиите за нови господари на света на нищо.
От общуването си с хора като Джинджич и софийските красавци НАТО остана с измамното впечатление, че всички балкански политици са мазни страхливи котараци, податливи на сплашване и най-вече на дресировка срещу парче атлантически салам. Не съобрази, че освен политици, на Балканите има и истински държавници, които не могат да бъдат нито сплашени, нито пречупени.
Правилният англосаксонски съдия с излъчване на умряла риба, натоварен да ръководи спектакъла, засега се проявява като несъобразителен шоумен. От първия ден започна да изключва прекалено често микрофона на "подсъдимия".
Не съобразява, че не съществува електроника, способна да заглуши истината.
Работодателите му пък забравят, че историческата памет на балканските народи е дълга.
