Наред с това да се търсят новите форми на национален диалог, на съюзяването за решаване на крупните проблеми в името на България. И чак след такива обсъждания, с всичките "за" и "против", с всичките възражения и утвърждавания да се пристъпи към укрепване на левите и патриотични сили.
Дебатите за бъдещето на левите и национални сили обаче се утежнява от едно ново условие: в момента България е единствената държава от бившите социалистически страни, в чийто парламент десните сили ще имат 83% абсолютно мнозинство, а БСП - 17%. Би трябвало да се има предвид, че и БСП се придвижва не по посока на социалноангажираната идеология на европейската социалдемокрация, а следва модела на дясната социалдемокрация и на нейните либерални доктрини. Така най-бедната (една от най-бедните източноевропейски страни) се обрича на дясно управление през следващите четири години.
И така, не може задаващата се дискусия по един специфичен начин да не носи съдбовен характер. И съответно да се задоволява с палиативи и уреждане на временни споразумения и съюзи.
Дискусията е призвана да решава фундаментални проблеми, които години наред се отлагат заради мними интереси на движението. Тя би могла, ако е продуктивна, да ни отдалечи от пропастите на кризата, от блатото на обезличаването и отчуждението от българския народ.
Заплахата наистина остава
На Панаира на книгата през май т.г. в НДК присъстваше и книгата на о.з.полк. Веселин Божков "Заплахата остава. Записки на контраразузнавач по турска линия". Бързам да поясня, че Божков не е просто един контраразузнавач, а е служил 27 години по тази линия, като дълго време е бил ръководител на турските отдели във Второ главно управление и Шесто управление на Държавна сигурност. Самият автор пояснява, че пише тази книга заради младите хора, за да знаят истината относно противопоставянето на българската държава на националистическите домогвания на съседна Турция, както и да даде отпор на лъжите и спекулациите, които сега се разпространяват и които подпомагат имперските амбиции на Турция и антибългарските действия на определени сили в страната. Тази книга е и една защита на поколенията контраразузнавачи в България, които посветиха живота си в защита на сигурността на България, предпазвайки я от опитите на турските специални служби, начело с МИТ, да създадат и поддържат своя "пета колона" в България.
Тази книга изповядва и една болка на автора, който от чисто професионална гледна точка добре разбира, че сега България е разграден двор, в който МИТ необезпокоявано придобива разузнавателни позиции в България с тактическо и стратегическо предназначение.
В четиристотин страници авторът е побрал стогодишната история на българо-турския конфликт. От една страна, стремежът на Турция да поддържа протурски идеи и настроения сред мюсюлманите в България, да насажда у тях идеи и настроения за принадлежност към турската нация и когато е необходимо, да ги използва за целите на своята външна политика.
От друга страна, непоследователната и противоречива политика на малка България, която в стремежа да се предпази от имперските амбиции на съседната държава за Велика Турция се лута от една в друга крайност, от крайна толерантност до насилие, от възродителни до контравъзродителни процеси.
Като отглас на този междудържавен конфликт авторът е показал и конфликта между турските разузнавателни служби и българското контраразузнаване.
Веселин Божков пише своята книга от позициите на български патриот и от позициите на контраразузнаването, в което е работил близо три десетилетия. В това съчетание се крият силата и успехът на книгата. Още повече, че авторът се стреми да използва малко известни и дори неизвестни факти за този конфликт, с които разполага благодарение на своето пребиваване в службите за сигурност. Това особено ярко личи, когато представя изселническите психози, майските събития от лятото на 1989 г., последвалата ги "голяма екскурзия", преговорите в Кувейт и други събития.
Авторът не се задоволява само с историята на противопоставянето на турската националистическа дейност от страна на българската държава. Той разсъждава и изразява своето мнение относно пагубната национална политика на България след 1989 г., която е отстъпление от вековната политика на страната и отваря още по-широко вратите на турския национализъм в България.
В резултат на тази политика за първи път в новата история на България се появи протурска етническа партия и други подобни организации, които от легални и полулегални позиции осъществяват политиката на националистическите сили в Турция.
Веселин Божков е озаглавил книгата си "Заплахата остава", допълвайки сякаш книгата на бившия министър на вътрешните работи Димитър Стоянов "Заплахата", която третира същия проблем. В последните 100 страници авторът обосновава с множество аргументи какво има предвид и защо така мисли. За него признаването на турско национално малцинство в нашата страна, опитите за налагане на турския език като втори официален език, турцизирането на българомохамеданите и ромите води до кипърския вариант - създаването на турска автономия в България.
Божков вижда как този вековен стремеж на протурските националисти в България и на турските националисти в Турция постепенно се осъществява. Той го вижда не само в засилващата се културна автономия на турското население. Вижда го и в оформящите се политически автономни райони, там, където ДПС печели местните избори. Вижда го в стремежите на ДПС да влезе непременно в централните управленски структури на странта и опитите му да наложи квотния принцип на представителство в тях. Вижда го в провокиращите изяви на Турската демократична партия на Адем Кенан, която открито радее за федеративно устройство на България.
Този стремеж проличава и в редица изказвания на Ахмед Доган, цитирани в книгата, и които нямат покритие с опитите му да легитимира ДПС като национална партия.
Сега, след изборите за Народно събрание от 17 юни, виждаме колко прав е бил Веселин Божков в неговото предупреждение.
Събитията показват, че заплахата наистина остава.
Откриваме я в натиска на турската държава над българските изселници в Турция да гласуват масово, за да вкарат отново ДПС в парламента; откриваме я в подмяната на вота на гласоподавателите в Добричкия избирателен мандат, където ЦИК вкара гласувалите около 36 000 български турци в Турция; откриваме я в антибългарския закон за двойното гражданство, който позволява на Турция да манипулира стотици хиляди български изселници и реално да се намесва във вътрешните работи на България; откриваме я в безапелационния натиск на ДПС и другите вътрешни и външни сили то да влезе в управлението на страната. С претенциите за постове, още преди да са поканени.
Какво ни чака?
Прочетете книгата на Веселин Божков и сигурно ще разберете. Очаква ни това, за което предупреждава вече 12 години от своите страници в."Нова Зора".
На първо време, може би ще се осъществи цитираното и в книгата желание на новия политически лидер Емил Кошлуков, за когото Доган казва, че е негов ученик. Той заявява в свое интервю във в."Права и свободи" (20 април 2000 г.): "Няма нищо назадничаво и предателско спрямо националните интереси разпорежданията на община Кърджали да се издават на турски език... Искам да видя времето, когато в крупните райони с турско население ще има наистина реално двуезичие. Не става въпрос за преподаване в училищата, а за държавната администрация".
Да оставим това, че изказването е антиконституционно. Още повече, че конституцията може да се променя.
Световната и конкретно балканската практика обаче показват категорично: реалното двуезичие води до културна автономия, регионално самоопределение, териториално обособяване и стремеж за създаване на самостоятелна етническа държава. Справка - Косово. И още един по-болезнен пример - събитията сега в Македония.
Ще завърша, като цитирам последното изречение от книгата на Веселин Божков: "Нашият народ много добре знае, че съществува реална опасност за бъдещето на родината, поради което все по-силно и непрекъснато бие камбаната на будната българска съвест, огласявайки тревожната злокобна вест, че за България ЗАПЛАХАТА ОСТАВА".
Зестрата на СДС не е безопасна за НДСВ
Александър Зиновиев още по времето на Елцин написа една статия, озаглавена "Трябва да се разстрелят за 24 часа". "И после да се говори за всичко останало", препоръчва завърналият се в Русия вечен дисидент. Става въпрос за тройката перестройчици, които осигуриха победата на САЩ в Студената война - Горбачов, Шеварднадзе, Яковлев.
Когато преди изборите на 17 юни Коалиция "Отечество" и Левица издигаше лозунга "Отечество без Костов", имахме предвид, че не с физическа, а с демократична процедура грандоманът Иван Костов, създал тоталитарната партия СДС, неясно защо наречена Християндемократическа, трябва преди всичко да бъде отстранен, а после да се говори за всичко останало.
Ето че това стана. Само четири, а не четиридесет и пет години стигнаха на партията на братовчедите да премести България към едно от последните места в Европа по икономически показатели. И на първо - по демографски срив, инфаркти и инсулти. Иван Костов опротивя на хората и сега ще трябва да понесе дори повече обвинения, отколкото действително заслужава. Славата, тази желана куртизанка, вече се премести в царското ложе.
А сега накъде? Започваме ли да говорим за всичко останало?
Отечеството е без Костов, но на кого го харизахме с наказателния вот? И няма ли скоро да се хапем, че нощта, спуснала се на 10 ноември над България, е била полярна и ще продължава още дълго. А нощем знайно е, шетат и тат, и съпостат, особено там, където държавата отсъства.
Ако около няколко от водещите царедворци като Николай Василев, Владимир Каролев и Милен Велчев, все пак има някаква енигма, която подхранва въображението, че дясно икономическо чудо е възможно, то за великолепната "петорка" Соломон Паси, Стоян Ганев, Емил Кошлуков, Мирослав Севлиевски и Венцеслав Димитров илюзии не трябва да има.
А тъй като точно те са съставяли царските листи, то може отнапред да се прогнозира, че поне в началото новите народни избраници ще гласуват по същия начин, по който гласуваха марионетките на СДС в 38-ото НС. Уставът на движението го показва.
Веднага трябва да предупредим читателя. Във великолепната петорка глупаци няма. Но новата история показва, че по-учени, хора застанали зад чужда кауза, могат да докарат значително по-големи беди на Отечеството. Ако на мястото на Андрей Луканов беше Гошо Тъпото, може би и БСП, и България щяха да бъдат на друг хал. Защото елементарните ходове на земеделеца биха били разгадани веднага, а внушенията на западните кукловоди - изпълнени доста по-несръчно.
Всеки един от новите-стари лидери има за какво да си посипва главата с пепел, вместо да настоява да води българския народ към Европа. И все пак нека се опитаме да ги класираме по размера на тяхната вина.
Стоян Ганев безспорно е най-уродливата мутация на българската демокрация.
Градил кариерата си в Москва, при мириса на власт, още през 90-а година, като сърфист промени ориентацията си и взе курс на запад. Никой никога не видя неговата първа съпруга рускиня (същото се отнася и за Александър Томов). Още се помнят призивите му във ВНС (1990 г.) да съдим СССР, предложението му да се доведе Тодор Живков с белезници в парламента, предаването на списъка на наши разузнавачи, работещи под прикритие в посолствата на Р България. Всичко това е напълно достатъчно като пропуснати ползи, изгубени пазари и като национално предателство, за да бъде привикан от главния прокурор Никола Филчев веднага след като започна да ползва отново българското си гражданство.
Без да броим "падането му за дузпа" до трибуната на ВНС през 1991 г., Стоян Ганев може да влезе в Книгата на Гинес като уникален случай: външен министър на демократична държава - невъзвращенец; и председателстващ Асамблеята на ООН, без да владее английски език!.. За него, толкова.
Венцеслав Димитров, известен още като Венци Коня, е колоритна личност, която се венча за законодателната власт преди повече от 10 години.
Той, както и Иван Костов, беше от тези експерти в "доброто" СДС, които се предлагаха и на двете политически сили, но в крайна сметка станаха депутати от СДС.
Логореята от която страда, изглежда, е причина да изпуска често лоши думи, след което следват скандали. Най-големият скандал обаче си остава фактът, че именно той лансира кандидатурата на проф. Тодор Вълчев за председател на БНБ (1990 г.). Тодор Вълчев от своя страна подписа лицензите на десетки банкери, които раздадоха несъбираемите кредити и източиха спестяванията на българските граждани. Сега, "ни лук ял, ни лук мирисал". Венци иска да продължи да депутатства като "независим", но избран с партийна листа. За Симеон и съдиите от ВКС, изглежда, това звучи не само нелоялно, но и доста възмутително.
Соломон Паси е лице с израелско гражданство, който така обича България, че е готов да й стане дори външен министър.
"Мексиканската вълна" го вкара с листата на СДС във ВНС по маратонки и "Трабант". Там той бързо се окопити и без да се изпоти поне веднъж на митинг или нещо подобно, започна да задава от трибуната риторични въпроси. "Моите избиратели ме питат... и аз им отговарям така", беше неговият популистки номер. Соломон Паси е безотговорен до безумие.
По време на войната в Залива се опита да внуши на ВНС да гласува изпращането на български контингент в състава на коалицията, която водеше войната. Отказаха ни. Български момчета не можаха да се нагълтат с обеднен уран в пустинята, а пък България така и не получи двата милиарда долара дълг от Ирак.
След това скучната работа в Народното събрание му омръзна и той, без да се обади на избирателите си, прие назначението на своето могъщо лоби за председател на Атлантическия клуб.
По време на войната в Босна и Херцеговина основната дейност на Атлантическия клуб беше раздаване на квоти за търговия със Сърбия на дискретни търговци (справка, г-жа Елена Костова). В резултат на ембаргото България изгуби над 6 милиарда долара, но затова пък външният вид и колата на Мончо се промениха към по-добро.
Сега той е търсен лобист, пръв глашатай за членство в НАТО, комуто принадлежат фразите: "Аз не се страхувам от бази на НАТО в България, ако ще има бази, поне да са ядрени"; "Членството в НАТО ще струва по-евтино от неутралитета. Неутралитетът не е алтернатива"; "Майната му на православието! ".
Съветваше лидера на НСДВ да внимава с "приятеля на Вьорнер и Солана" и М-р 10%. Соломон може да издъни Симеон. И чуят ли от трибуната пискливия му гласец, "моите избиратели в Бургас ме питат дали Симеон II не е проводник на руски имперски интереси", мигом да се освободят от този поданик на две държави.
Емил Кошлуков е единственият, който е изпитал репресията на тоталитарната държава и е бил в раирани дрехи на едно и също място с Доган. Всъщност на Доган и сега му е там мястото.
Десети ноември го направи с право студентски лидер. Има определен принос за първите безредици на 14 декември около Народното събрание, когато Петър Младенов бе записан да казва: "Най-добре е танковете да дойдат", а после и за студентската стачка в СУ след първите избори.
Просветено момче, което сега е и добре образовано. Прави му чест, че не пожела от студентската скамейка да стане депутат. Продължи следването си в Санта Барбара, Калифорния. Първите пет хиляди долара за това получи с моя подпис от фондация "Отворено общество". За баланс от БСП изпратихме лицето Александър Мирчев, говорител на БСП на Кръглата маса. Той пък забрави да се върне. Казват, че управлявал някакви пари на Луканов и превеждал отвреме навреме траншове на левицата, но дали на БСП или на Ал.Томов, не се наемам да твърдя.
Та Емил Кошлуков се върна, видя, че Ж.М. Ж. е кауза пердута, и се насочи към приятеля си Сава. Когато го питаха какво прави неговата консултантска фирма, Емо отговаряше: "Консултираме политически партии как да организират предизборна кампания". Всъщност консултираше ДПС и само ДПС. А ДПС си плащаше, както се полага при пазарна икономика.
Вероятно консултациите са включвали и точните уговорки за следизборна коалиция между НДСВ и ДПС. Може да се предполага, че Кошлуков има принос и за активирането (с помощта на Държавния департамент на САЩ и турското правителство) на 60 000 изселници в Турция да гласуват за ДПС, с което изборният резултат от 7,8 процента за ДПС, остави цяла Добруджа и Кърджали без народни представители, определящи се като българи.
Това не предвещава нищо добро за България, особено след официалното приемане на Закон за продажба на земеделската земя на чужденци.
За най-младия и най-охранения от великолепната петорка на НДСВ Мирослав Севлиевски може да се каже същото, което се казва за министъра без портфейл Александър Праматарски - "Целият му трудов стаж е като депутат и министър".
В началото Миро се хвърли към човешките права (БСЧИ). Колко е независимо това сдружение, финансирано от САЩ, се видя и на последните избори. Когато започна разграбването на България, г-н Севлиевски, лоялен към СДС и САЩ, стана член на борда на директорите на курорта Слънчев бряг. От новото финансово стъпало беше нелогично да настоява за място на учител по география, затова предпочете, както и Кошлуков, да има консултантска фирма ("Станчов и Севлиевски"). Сладък живот. Данъци да плащат другите... "И от време на време бадеми", а през четири години - избори!.. Бъдещето на Миро можеше да се предскаже още от студентските години. По време на научната експедиция в Хималаите (1987 г.) се наложи да чакаме две седмици камиона с багажа в Катманду. По пазара Миро движеше в двойка с друг специалист по маркетинг Вальо Тренев. Купувайки и продавайки от едно магазинче на друго, в края на улицата наречена от нас "Sherpa street", те излизаха с печалба, на която научни работници като Петър Берон можеха само да завидят. След първата седмица, само като забележеха Вальо и Миро, шерпите пускаха кепенците на магазинчетата си. "Bulgarian members very clever" - цъкаха с език и се хващаха за главите ужасени.
Спомням си и друго. Пак заради пустия Миро едва не стана въоръжен конфликт на индийско-пакистанската граница, където бе спрян камионът на хималайската ни експедиция. Като отговорник по храната Мирослав беше много горд, че прехвърлил безплатно компотите от чупливите тежки буркани в консервни кутии. Но... без да ги стерилизира! Жегата в Лахор и микробите извършиха своето. Компотите започнаха да бомбират, а враждуващите страни настръхнаха, защото заради Кашмир по границата често се стреля на месо.
"Великолепната петорка" -Венци, Стоян, Мони, Емо и Миро, е зестрата, с която СДС въвежда царското движение във властта.
С подобна зестра БКП въведе навремето и опонента си СДС в Народното събрание.
След десет години разултатът е плачевен и за СДС, и за България.
Македония - романтична и кървава
"Най-романтичната страница от българската история".
Така нашият велеречив президент охарактеризира в адвокатско-патриотарски стил Македония, и по-точно борбите на българското население там против турците в славните години на истинското ВМРО.
И наистина, по въпросите на историята спор няма - от нас до "сините шамани". Лошото е, че когато стане въпрос за настоящето, започва голямото разминаване.
Защото темата Македония може да е романтична, но е и кървава. Била е, е, и както за съжаление се очертава, ще бъде. И пак, както и в Берлин тъкмо преди 123 г., по вина единствено и само на т.нар. Велики сили.
Някога Биконсфийлд-Дизраели, Анадрасин и Бисмарк заложиха днешната балканска мина. И не на сръбските даскали по история и не толкова на Коминтерна, а на тях се дължи създаването и на македонската нация. Защото, ако бе имало човещина, милост и здрав разум в Берлин преди тези 123 г., нямаше днес да има ни македонски, ни босненски проблем... Днес наследниците на същите велики сили - ех, без Виена, но плюс Вашингтон продължават абсолютно същата политика, каквато следваха техните предци:
Тъпчи славянина, толерирай мюсюлманина!
Господи, как пък нищо не се промени в тази част на Европа за повече от век!
И в този контекст определени резерви и притеснения буди както демонстративната дезангажираност на все още управляващите, така и не съвсем ясните послания на новото мнозинство.
А пожарът наближава нашия дом. Министър Бойко Ноев най-сетне изплю камъчето и каза, че допуска хипотетично разпадането на Македония.
С което македонският проблем автоматично се превръща в чисто български.
Мечтата на Доган и бъдещето на българите
Отминалите избори са най-големият успех за етническата партия - тя получи 340 510 гласа, т.е. 7.5% от избирателите, и в парламента влизат 21 депутати. Това почти отразява реалното състояние на нещата, защото българските турци са около 7% от цялото население на страната.
В действителност обаче горната оценка е формална, понеже партията на Ахмед Доган не получи своите депутатски места само с гласовете на българските турци, а и с гласовете на част от циганите чрез формираната специална коалиция, и с гласовете на изселниците в Турция.
Това бе извънредно усилие - 25% от турците в Кърджалийския район гласуваха за НДСВ, т.е. без въпросните близо 40 000 гласа от Турция и гласовете на циганите, етническата партия можеше да остане и вън от Народното събрание... Гласовете от Турция дойдоха по поръчка на турското правителство. То свали едностранно визите, раздаде безплатно на нелегално пребиваващи паспорти, чиято такса е 150 долара, осигури автобуси до България в деня на изборите, организира и водеше нагледна агитация, каквато не е била никога.
Не се появи информация дали служителите в турското посолство и консулствата ходят на предизборни събрания и агитират за Доган, но като се има предвид опитът от предишните избори, знаем, че това е повсеместна практика.
Това се приема от българските власти и медии като нещо едва ли не естествено, в унисон с цивилизоваността и демократичния европейски ред. Никой обаче не може да посочи в коя европейска страна чужди дипломати и чужди граждани решават изборните резултати. Навсякъде по света подобно "участие" на една държава в изборите на друга такава се приема като недопустима намеса във вътрешните работи на последната.
В действителност тази намеса не се отнася до правата на българските турци, а до тяхното колективно участие във властта и в този смисъл целите на Турция не биха заинтересували само наивници, конформисти и продажници.
Преди изборите Ахмед Доган усети, че може и да не попадне в Народното събрание и на няколко пъти се закани (както обикновено) с намеци за етнически вълнения. Неговите думи "ще стане страшно" представят постоянната провокация към българите да отстъпят пред турските претенции, които са твърде много и нямат мярка.
Ако се прегледат внимателно всички документи свързани с ДПС, включително изявления в средствата за информация, ще си види, колко далече стигат ръководителите на етническата партия. Подписаната от тях през септември 2000 година в Германия "Декларация за либералнодемократичните принципи по отношение на етнокултурните и националните малцинства и коренните населения" пледира за пълна самостоятелност - политическа, културна, икономическа, независимо от титула "автономия", използван в текста.
Опитът да се автономизират в турско етнокултурно пространство смесените райони в България днес никой не смее да свърже с политиката на Република Турция за патронимични отношения с българската държава, както и с фундаменталните тези на нейната държавна идеология. Тази идеология е означавана по най-различен начин, но се отнася до едно и също - доминанта на турската държава над цяла Югоизточна Европа с крайна цел - възстановяването на османската територия, с всички произтичащи от това обстоятелства.
Така българските турци са един инструмент, една "пета колона" на тази политика, а ДПС е просто координираща организационна структура за прокарване на турските интереси в България... Ненапразно един от "аргументите" за удовлетворяване на всевъзможни претенции е "влошаване на отношенията с република Турция"!
Заканите на Ахмед Доган, намеците му за вълнения в смесените райони са нереални и представляват една провокация. Културното моделиране на българските турци, тяхното място в българското общество, изключителната толерантност на българите са гаранция срещу подобни идеи.
Освен това вън от всякакви съмнения е, че турският политически елит се стреми да прокарва своята доминанта в България чрез сила. Сигурно е, че директивите на Анкара към Ахмед Доган са в този смисъл - с мирни средства да се постигнат всички цели, като се използва неолибералната идея за мултиетнизма. Останалото ще свърши ислямската дъга, срещу която в Европа именно Турция е преграда. Но и ловко използва нейното движение за постигане на стратегическите си цели. Доказателство за това е, че всеки мюсюлманин на Балканите бива обявяван за турчин, и Република Турция го взема под свое покровителство.
След изборите Ваня Енчева писа в "Труд": "Твърдият му електорат от тютюневите ниви едва ли мисли за ислямска хегемония и прекрояване на Балканите... "!
Изобщо не мисли, само чувства! Усеща Република Турция като отечество, сакрално пространство за всички турци, и мечтае как един ден ще отиде там или Турция ще дойде тук.
Никой досега не е правил социологично изследване на тези или подобни проблеми. Не смеят, защото резултатът ще бъде катастрофален за съвременните неолиберални идеи, развивани от Ахмед Доган и компанията му.
Самият Ахмед Доган употребява понятието "правоверните", което веднага сочи опозицията "гяури" т.е. "кривоверни, неверни" и целият му ореол за лоялност изчезва. Впрочем, митът за тази лоялност е въпрос на отделен коментар, документално подкрепен за цялата, вече не много кратка, история на Движението за права и свободи.
Сега ДПС получава уникален шанс - да образува парламентарна коалиция с Националното движение Симеон II.
Самите обстоятелства диктуват тази коалиция, защото БСП по всяка вероятност няма да се коалира, а "наказателният" вот извежда СДС в опозиция. Лидерите на етническата партия изказват претенции за областни управи, за министерства, за вицепремиерско място.
Претенциите на следващия етап ще бъдат за законодателни и дори конституционни промени, с които постоянното им присъствие във властта да не зависи от общите парламентарни избори в страната. Това означава квотен принцип, т.е. промяна на държавнотворческия модел на нацията, с което турците получават автономно право на власт, като избират държавници в българската държава само със собствените си гласове.
Няма съмнение, че "царското движение" ще бъде притискано от Анкара, Вашингтон и Брюксел, за да тръгнем по пътя на днешна Македония - федерализиране на страната.
Така 7% процента турци ще решават съдбата на всички българи - всяко несъгласие ще бъде тяхно право.
И ако някой със сигурност ще води коалицията НДСВ-ДПС към провал във властта, то това сигурно ще е турската партия.
Друг е въпросът, че една етническа партия поради самата си същност носи антимонархическа характеристика. Сигурно и двете страни са наясно с несъвместимостта, а тогава въпросът ще бъде кой кого ще надхитри. От което пък ще пострада българският народ, защото стратегическата линия на Запада е експерименталното мултиетническо устройство на Югоизточна Европа и конвергиране на исляма и християнството.
Този безпросветен план показва какво безумие е обхванало глобалистите и как новият световен ред не държи сметка за човека, формиран от историята, а на някакъв безроден, което значи безнравствен индивид, лишен от изградената от векове ценностна система на хуманизма.
Що се отнася до мечтите на Ахмед Доган за завръщането в Анаватан (майката-родина) заедно с български територии или заедно с цяла България - всичко ще зависи от нас, българите, както преди повече от един век.
А сега, както при Освобождението ни преди 123 години, целият Запад е на страната на Турция, а българите освен черешови топчета и наивна вяра, днес друго нямат. Няма го и Дядо Иван, по причини, които многократно сме изтъквали. Обидиха го тези, които ни управляваха, мислеха само за себе си. А народа и България - загърбиха.
Парламентарните избори - спомени за бъдещето
Ето че страстите около парламентарните избори постепенно се успокояват. Едни лижат раните си и плачат, че са изпуснали кокала на властта; други лижат раните си и се усмихват, сякаш нищо особено не е станало; трети засукват анадолски мустак и се надяват да получат повече власт, отколкото са получените от тях гласове. А четвърти - хората на Симеон Кобургготски, се готвят да учудят и света, и себе си, като оправят батаците на България. Дано успеят!
Някои изпитани бойци като Жорж Ганчев или Сашо Томов свиват овехтели пряпорци с плаха надежда след време да ги развеят отново. Накратко - картината е разнопосочна и разноперспективна.
Отново ни залива море от думи, зад което ни остава да се чудим кой ли ще излезе прав, какво ли ще ни донесат идните години, ще изтърпим ли още една измама, пък била тя и с корона, или вече сме стигнали до предела и новите разочарования ще взривят обществото ни.
Никой не е пророк в своето отечество, както ни учеше самият Исус Христос. И аз нямам претенции за извънземни качества. Но мнение, както повечето сънародници, си имам. Разбира се, малка е утехата за когото и да било, ако след време се окаже прав, но нещата в България са станали по-лоши. По-добре е мрачните прогнози да бъдат опровергани, животът да стане по-добър за всички, въпреки граченето на гарваните. А какво наистина ще се случи утре, днеска не се знае от никого. Времето ще покаже поели ли сме по правия път, или отново сме се заблудили.
Поглеждайки назад ми се струва, че изборите потвърдиха нашите предчувствия. Нищо особено или неочаквано не се случи. Коалицията на Иван Костов не можеше да не загуби след погрома, който натресе на народа ни, и след циничното си безморалие. Коалицията на Георги Първанов не можеше да се възползва от поражението на седесарите, защото по нищо съществено не се отличаваше от тях. Етническата туркофилска партия не можеше да не се класира добре, защото има безусловен електорат, защото за нея гласуват и гражданите от чужда държава, защото й помагат външни могъщи сили - кои открито, кои под сурдинка.
На този отчайващ фон Движението на Симеон беше обречено на триумф и го постигна. Нещо повече, струва ми се, че трите стари парламентарни групи успяха да притъпят със законни и други методи постиженията на останалите политически сили, включително и на хората около Симеон, като намалиха резултатите им с по няколко процента. Не че това беше решаващо, но Движението на Симеон можеше да има над половината от депутатите, ВМРО можеше да е в парламента, а някои от малките коалиции биха имали процент-два над показаните цифри.
Същественият въпрос сега е каква ще бъде утрешната политика на България, как ще еволюират политическите сили, какви промени ще настъпят в програмите им, в тактиката им, в ръководния им състав. Всичко това, естествено, има второстепенно значение, ако го сравним с главното. А то е следното: дали в новата обстановка България ще увеличава националното си богатство, дали тя ще защитава по-успешно интересите си в световната общност на държавите, дали българският народ ще заживее по-богато, по-справедливо и по-морално. А над тези главни въпроси има още един, който е първостепенен: дали България ще успее да се приспособи към днешните реалности в света, дали ще намери място в групата на проспериращите държави, дали по този начин ще запази територията и суверенитета си, за да продължи да съществува и в новата епоха, когато редица държави ще изчезнат от лицето на земята.
Именно с тази мярка трябва да подхождаме и към новите власти у нас, и към традиционните и бъдещите политически играчи, и към всички граждански и други обединения.
И ако поставим въпросите по този начин, става ясно колко сложна е обстановката в България, колко наивни са и обещанията, и боричканията на политическите ни герои. Ние се държим като деца от забавачницата в един жесток свят, който няма намерение да ни забавлява, а ще се опита, без да мигне окото му, да ни унищожи, ако ние му позволим да направи това.
Разбира се, не става дума за някакъв световен заговор именно срещу България. Става дума за големи, глобални, жестоки комбинации на неколцина свръхиграчи, които са прекалено мощни, но им липсва морал и перспективен поглед.
На първо място сред тези нови мераклии за хегемони са Съединените щати. Именно от политиката ни към тях, както и към другите световни фактори (най-вече Русия), ще зависи дали България ще оживее, или пък ще остане само на страниците на историята, които освен всичко друго ще са написани от американоугодници и ще са напълно фалшиви.
Днес народните очаквания, но и потенциалните разочарования, са насочени към формацията на Симеон.
Няма да е справедливо, ако започнем да я критикуваме, преди да сме видели правителството й, решенията й, политиката й, резултатите от дейността й. Фактът, че огромен брой българи я удостоиха с доверието и надеждите си, засега е по-важен от всичко друго. Постепенно тя ще оправдава това доверие, или ще го опровергава, или пък ще прави нещо по средата, както става най-често. Струва ми се, че самият Симеон Кобургготски има интерес дейността му да е успешна. Ако приемем, че крайната му цел е да възстанови монархията в България, независимо какви са днешните му думи, той би трябвало да се опита да управлява сравнително честно, сравнително справедливо и сравнително в интерес на България. Обратното ще означава и негов личен провал.
Белята е, че различните хора и партии определят по различен начин националния интерес. Но обективното мерило ще бъде едно: благосъстоянието на България, равнището на живот на хората й, справедливото разпределение на благата, защитата на националните интереси от чуждите сили, петимни да заграбят нашите богатства, нашата територия и нашия суверенитет.
Ако Симеон преразгледа мошеническата (включително и чуждестранната) приватизация, ако осъди справедливо престъпниците и крадците, ако върне в страната ни незаконно изнесените милиарди долари, ако национализира ограбеното и присвоеното - той ще покаже, че се е заел сериозно да оправя България.
Ако промени закона, даващ право на живеещите в чужбина с двойно гражданство да гласуват в българските избори, ако не допусне продажбата на българска земя на такива хора, ако остави или върне стратегическите български предприятия и услуги в ръцете на българската държава и не допусне те да станат собственост на подозрителни чужденци - той ще покаже, че е дошъл у нас не за да ни продаде по-успешно на външните сили, а за да ни защити от тях.
Във външната политика Симеоновите хора трябва да уравновесят прекалено изкривените на Запад български ангажименти с нормални връзки с останалия свят, включително Русия, Китай и Индия.
Така че има лесни начини да се види, при това още в близките месеци, дали новото правителство ще е пробългарско, или пък ще е вариант на досегашната проамериканска и всякаква друга про-чужда политика.
Има още един важен проблем. Засега Движението на Симеон е прекалено еднополюсно. То е изградено около своя патрон, зависи от съдбата му и би изчезнало, ако той изчезне. Това е най-тънката му нишка. Решението е ясно: първо - да се пази като зеницата на окото самият Симеон, а той вече не е млад. Ако се осмели да настъпи яко чуждите интереси, които се измерват с милиони и милиарди долари, той ще постави на карта и своята лична съдба. И второ - да се търсят, популяризират и издигат други хора, които да бъдат заобичани и зауважавани от народа ни, като евентуални продължители на делото, започнато от Симеон Кобургготски.
Що се касае до съдбата на печалния Съюз на демократичните сили, неговият предизвестен разгром, поне както изглежда в момента, не е научил сините лидери на нищо. Закъснялата козметична смяна на Командира показа, че промените в синята коалиция ще бъдат малки и несъществени. Това не може и да бъде иначе. И усмихващият се Софиянски, и намръщеният Костов, и скучната Екатерина нямат голям избор пред себе си. Те трябва да палят всяка сутрин свещици на Този, в когото уж вярват, че народното недоволство от тях и народната надежда за промени се обърнаха към Симеон, а не към една наистина национална и лява алтернатива. И, разбира се, да благодарят сърдечно на Г.Първанов и приятелите му, че не пожелаха да изградят такава алтернатива.
Правителството на Костов се оцапа с корупция, демагогия и прочее отвратителни пороци до такава степен, че докато съществува групата около Симеон и докато тя не се омаскари още повече от сините момчета (а това няма да е лесно), СДС ще си остане второстепенна политическа сила. На сегашните избори за нея гласуваха десетки и стотици хиляди облагодетелствани, които й дължат позициите си, богатствата си, заплатиците си. Но когато тези благинки вече зависят от някой друг, хората на синята идея ще се стопят като пролетен сняг.
Тепърва ще видим борбата за привилегии между "старите" симеоновисти и новите им колеги -бивши костовисти.
Коалицията около БСП бе голямото разочарование за обикновените българи, и както личи, тя ще си остане такава поне до следващия конгрес на столетницата. Погрешната й политическа линия и неудачните личности, избрани да я провеждат, не можеха да не доведат до истински изборен крах. При една естествена лява и национална политика, при едни що-годе искрени и привлекателни ръководители, "Коалиция за България" въпреки странния си състав, въпреки изтърканите кариеристични муцуни по върховете на листите, би трябвало да спечели поне два пъти повече гласове и места в парламента. Нейните лидери съзнателно я обрекоха на провал. А фактът, че дни преди това председателят й прогнозираше победа и предлагаше министерски съвети, "шегувайки" се дебелашки, че Симеон и Иван Костов щели да останат в историята като "дребни политици от епохата на Георги Първанов" (брадат виц от времето на Хрушчов и Солженицин), си остава пиринчена обица на носа на столетницата.
Нейната трагедия е, че провалът на изборите не я е научил на нищо. Без да се срамуват, лидерите й минути след края на изборния ден се изцепиха пред телевизията, че партията им трябва решително да загърби старите кадри, своето минало, за да тръгне още по-откровено по пътя на трансформацията. Хората, които се подлъгаха по името й и по традицията й и я спасиха от пълен погром, получиха поредната плесница от окопалия се по върховете й "елит".
Наистина, ако в БСП не се намерят личности, които да обърнат и курса й, и ръководството й, тя ще изчезне от политическата сцена завинаги. Бедните и трудовите хора на България няма да й простят това дванадесетгодишно предателство, няма да забравят, че именно нейната съглашателска политика по време на чумата в България хвърли народа ни в обятията на непредсказуемия Симеон.
Така че днес повече от всякога стои най-остро задачата да се създава истински лява, истински национална алтернатива на властта. Смелият и романтичен опит, направен от младата коалиция НС "Отечество" и Левица, при най-активното участие на Политическия кръг "Зора" и редакцията на в."Нова Зора", е добра първа стъпка, защото сочи правилния път. Вярно е, че ние нямахме никакви средства, че на много места хората дори не бяха чували за нас. Вярно е, че бяхме обект на пълно информационно затъмнение. Вярно е, че дори на малкото безплатни дискусии големите партии не посмяха да седнат на масата с нас, за да не се орезилят в един честен спор по програми и политики. Вярно е, че много наши съмишленици гласуваха за БСП, за да не се били "изгубели" гласовете им. Но началото е положено.
Сега всяка една от партиите в коалицията вероятно ще направи своите изводи, ще хвърли сили за организационно укрепване, за търсене на авторитетни активисти по места, за набиране на средства за работа. Връзките с досегашните, а и с възможните бъдещи участници в коалицията, би трябвало да са постоянни, а не само предизборни.
Добре ще е да се избистрят и уточнят програмите и целите, да се конкретизират общите положения. В скоро време ще трябва да се предложи кандидат за президентските избори, който да съперничи достойно с кандидатите на големите коалиции. Както неведнъж сме казвали, ние сме в началото на пътя, но то трябва да се измине по-бързо, защото времето ни е кът.
Тревожните събития в Македония по същество означават опит за разтерзаване и на България, защото става дума за една насилствено откъснта от Отечеството братска земя. Само с много мъдрост, с много воля и саможертва ние ще можем да спрем този унищожителен процес, а после да го върнем назад. Сами няма да се справим, затова ще търсим искрени приятели. Когато утре настъпи още по-тревожно време и съдбата на България бъде поставена на карта, ние трябва да сме достатъчно силни и влиятелни, за да можем да се намесим и да насочим събитията така, че да спасим нашата страна.
Ние не трябва нито да се успокояваме, нито да се оттегляме, нито да се отчайваме. Имаме свой дълг пред България, който никой друг не може да изпълни вместо нас.
Затова - съзнателно, спокойно и упорито да се готвим за утрешния ден.
Почтеността, пътят и часът на истината
Наближава часът на истината - мига, когато лидерът на НДСВ ще трябва не само да конкретизира обещанията към гласоподавателите си, но и да обяви практическите средства и екипите, с които ще ги изпълни. В частност, да поясни как точно разбира националната отговорност и почтеността във всичко.
Никой не очаква чудеса. Но определени стъпки в правилната посока, особено след разрушителната грабителско-предателска вакханалия на режима на Иван Костов, биха могли да внесат известен оптимизъм у българите.
Позволяваме си да призовем Симеон да поеме непосредствено управлението на страната, като заеме министър-председателския пост с неговите права, и особено с неговите отговорности.
Политическата поза на разгромения Иван Костов - укриването му зад гърба на двете Михайлови, които се надява да ползва едновременно като маши и като щит, не предизвиква уважението на българите.
На първо място, Симеон би трябвало да сподели със своите сънародници дали се разграничава от тезата, материализирана в досегашната политика на Иван Костов и заявена шумно и гласовито от Петър Стоянов, според която държавният суверенитет е анахронизъм.
Това няма как да не бъде отправна точка за изясняването на управленските намерения на лидера на НДСВ. Трябва ясно да се знае какво смята да управлява заедно с екипа си: държава, сиреч суверенна страна и пълноправен субект на международния живот, или неоколониална територия.
Внасянето на яснота по този въпрос е задължително условие за определяне на критериите за оценка на управлението. Едно е да е същинско управление, друго - администриране на място на основата на спуснати отвън указания.
Иван Костов предпочете втория подход - неоколониалното администриране, - така че него би следвало да оценяваме не като български политик, а като чужд администратор. Като такъв получи "отличен" (6+). Плюса заслужи за изпреварващото предугаждане на указанията за превръщане на България от държава в недържава.
Реалисти сме и знаем, че политиката е изкуството да действаш в рамките на възможното. Поради редица всеизвестни фактори, които тук няма да изброяваме, днес възможностите на България да води самостоятелна външна политика са силно ограничени. Но не са нулеви, те реално съществуват. Иван Костов не ги оползотвори, защото понятия като "Родина", "Отечество", "достойнство" и други подобни, които не могат да се измерят в цифри, просто отсъстват от ценностната му система. Не обаче и от ценностната система на българите.
Бащата на Симеон, БорисIII, царуваше при обстоятелства, които не му позволяваха да се противопостави фронтално на Третия райх. Все пак, в рамките на възможното, направи някои неща, добри за България. Даде своя принос за спасяването на българите с еврейско вероизповедание от гибел и не отстъпи на натиска на Хитлер да изпрати войските ни на Източния фронт. Опита се, в рамките на възможното, да материализира своята максима "Винаги с Германия, никога против Русия".
Непременно ще трябва да научим разбирането, което влага Симеон в понятията "евроатлантизъм" и "евроатлантически". Иван Костов и шайката му го възприемаха като първично, удобно и доходно уравнение: "евроатлантизъм = НАТО = абсолютно господство на САЩ". А това просто не е вярно.
Без да преувеличаваме мащабите на относителната автономност на Западна Европа от Вашингтон - свежа илюстрация за това е например днешното й прислужническо поведение в Македония, - все пак тази автономност съществува и времето май работи в полза на нейното засилване. Макар и с по-други форми на изява, постановката, с която навремето Шарл дьо Гол разигра Англия при опитите й да влезе в ЕИО (заяви, че тя е повече "атлантическа" отколкото "европейска" държава), и днес е валидна.
Правителството на Иван Костов бе чисто "атлантическо". Сиреч, за него друг център на указания и генератор на заповеди освен Вашингтон - просто нямаше. Държеше се така, сякаш България е разположена в Карибско море, а не в Европа, и кандидатства за НАФТА (Северноамериканската зона за свободна търговия), а не за ЕС.
Благодарение на това днес най-влиятелните членове на ЕС гледат на София с известно подозрение: възприемат я като един от троянските коне и магарета, чрез които САЩ биха искали да манипулират стопанските и политическите процеси в ЕС. Излишно е да коментираме как ще се отразят подобни настроения върху постъпките ни за членство в съюза.
Неотдавна например бившият министър Бойко Ноев, без обяснения и без допитване с когото и да било, отхвърли предложението на руско-германски консорциум за модернизиране на българската бойна авиация. Предложение, което освен всичко останало създава и възможност за откриване на квалифицирани работни места в България. Израел, една безспорно дружески разположена към САЩ държава, съвсем успешно съвместява тази си дружба с взаимноизгодно сътрудничество във военната област с Русия и с други държави от ОНД.
Политическият ръст на Ноев се смали и той вече не взема решения. Може би няма да е зле да вземем пример от прагматичния подход на Тел Авив.
За вредата и опасността от пренебрегването на Русия като важен фактор в международния живот навремето предупреждаваше и един мъдър човек, американецът от руски произход Армънд Хамър. Между другото, човек с влияние и с широк кръг познати, сред които не само Симеон, но и Тодор Живков.
Добре известно е, че за разлика от Симеон, не сме натофили. Без да правим опити да го привлечем към нашите позиции, ще обърнем внимание на някои неща.
Първо, не трябва да се подвежда от шумното твърдение за наличието в България на предполагаем консенсус с положителен знак относно членството в НАТО.
Такъв консенсус има единствено сред ръководствата на парламентарно представените политически сили. Дали го има и сред българския народ, би могло да се разбере единствено чрез референдум, а въпросните ръководства едва ли случайно бягат от такъв референдум като дявол от тамян.
Второ, парламентарният консенсус невинаги свидетелства за политическа мъдрост. Парламентарен консенсус имаше и за присъединяването на България към Оста, и за обявяването на война на Англия и САЩ.
Този консенсус след време се оказа вреден за България и нездравословен за парламентаристите.
Трето. За кратък период от време последователно Петър Стоянов, Иван Костов и новите парламентаристи, първо на думи, а после в документи, харизаха националната ни територия на НАТО.
Именно харизаха, в смисъл на предоставиха безвъзмездно, без да искат нещо в замяна, и легализираха условията за създаване у нас на чужд окупационен режим, подобен на този, който поиска НАТО от сърбите в Рамбуйе. Атина, член на НАТО, взе и взема пари за транспортните услуги, които оказва на пакта на своя територия. София - не.
Четвърто и най-важно засега е готовността на досегашната синя администрация, без да забравяме и все още президентстващия Петър Стоянов, да предостави бази на НАТО, без да изключва възможността те да бъдат и ядрени. Това автоматически би ни превърнало в мишени на ядрена контраатака на държавите, нападнати от НАТО при евентуална размяна на ядрени удари.
Само напомняме, че при Тодор Живков у нас бази на Варшавския договор нямаше. Маневри, да, бази - не.
Любопитно е между другото защо София досега не прояви никакъв интерес към идеята за образуване на военни структури на ЕС, към който уж се стреми, а залага изключително на НАТО.
Перспективата на тези структури, ако се осъществи, ще бъде несъмнено повече европейска и по-малко атлантическа. Към тях проявяват интерес и страни, неучастващи в НАТО, но членуващи в ЕС, като Ирландия, Австрия, Финландия и Швеция. Не срещат и негативна реакция от страна на Русия, което съвсем няма да е маловажно за страната ни (ако не възприема геополитическите си заявки за добронамереност към всички само като формалност).
Поучителен за новите управници ще бъде и провалът на опита на Иван Костов и кликата му да просмучат обществото със страх. Страх на всеки от всичко и всички. Ако трябва да почнем отгоре надолу, страх на омърсилите се не без негова помощ партийни кадри да не изпаднат в немилост. Около изборите станахме свидетели как високопоставени сини политици, иначе преориентирали се навреме, с измъчения вид на изнудвани хора, си изгаряха мостовете към новата власт с дребни пропагандни услуги на Костов пред камерите и микрофоните.
Към страха от безработица, болести, глад и студ, все явления, уж задължително съпътстващи "прехода", кликата добави и други. Страхът на държавния служител да не изпадне в немилост. Страхът на много медии да пишат и говорят свободно, за да не изгубят лицензите си, предоставяни от властите, или рекламодателите си, обработвани в правилен дух от тях.
И, естествено, и непрестанният страх от разюзданата улична престъпност, деликатно окачествена като "битова". Отказът на властите да й противодействат не бе следствие от нежелание или безсилие. Бе съзнателен. От една страна, възприемаха я като допълнително и при това безплатно средство за внушаване на чувство за безпомощност пред злото у сънародниците си. От друга, като средство за отклоняване на вниманието на гражданите от грабежите, извършвани от сините управници.
Едва на изборите тези управници проумяха, че страхът е не по-малко лоша политическа инвестиция от националното предателство.
И така, ако наистина желае да оправдае предизборните очаквания на българите, НДСВ би трябвало да вземе бързи мерки срещу "битовата" престъпност, завещана му от синята власт.
Би трябвало също така да се откаже от друго едно наследство на Иван Костов - полицейския подход към медиите. Не го ли направи, едва ли ще го задмине по политическа дълговечност.
С кои хора ще налага Симеон почтеността?
От това, което виждаме, се създава впечатление за доста голяма пъстрота на новия управленчески екип, погледнато откъм политически произход и професионална компетентност.
Бие на очи присъствието на немалко чада на номенклатурата, които още в ранната доба на демокрацията изгориха своите партийни и комсомолски билети, но вероятно от разсеяност пропуснаха да изпепелят заедно с тях и нотариалните актове на жилищата, получени с номенклатурно предимство, и университетските дипломи, с които се сдобиха благодарение на същото това номенклатурно предимство. Многократните си политически прераждания обясниха с думите на Виктор Юго, изречени по друг повод. Когато го попитали как така от пламенен монархист е станал още по-пламенен републиканец, той отговорил "Аз израснах".
Нека се надяваме, че хората около Симеон вече са престанали да растат поне в едно отношение.
Нека не забравим да му напомним, че със съветниците трябва да се внимава. Иисус от Назарет се бе допитвал по някои въпроси до Юда Искариотски. Тодор Живков - до Андрей Луканов. Някои хора около Иван Костов също проявиха своевременно повишена принципност.
Хубаво е, че около Симеон виждаме амбициозни млади хора, получили школовка и професионален старт в авторитетни западни финансови институции. Ползването на стипендия на Сорос или стажуването в банка на Ротшилд могат да бъдат и плюсове, ако ползвателите и стажантите изведат в действията си на първо място интересите на България.
Не по-малко трябва да се внимава с възможните коалиционни партньори.
Изглежда, че Симеон не споделя нашата оценка за ДПС като за противоконституционна структура, измерваща своите успехи и неуспехи по една небългарска оценъчна скала.
Изборът е негов.
При всички случаи би трябвало да внимава инициативите за политическо взаимодействие с тази структура да не се окажат само начални стъпки по път, водещ към превръщането на България в нова Източна Румелия.
Излишно е да изтъкваме мащабите на историческата отговорност, която би поел в подобно взаимодействие.
Логичното на пръв поглед коалиционно сътрудничество с досегашните управляващи в името на приемствеността и помирението също крие капани. Всеки един от тези хора би дошъл или останал във властта, обременен от зестра, която има не само финансови, но и морално-политически измерения. В общественото съзнание Надежда Михайлова например вече е неотделима от гаража на ЦК на предишната БКП. Александър Божков - от десетични знаци всякакви. Христо Бисеров даде ново измерение на думата къщовник. И така нататък.
Накратко, не би било разумно да се позволи на гласоподавателите да си кажат: "Чудна работа, аз мислех, че съм гласувал за Симеон Кобургготски, а пък се оказа, че съм гласувал за Славчо Христов". Разбира се, не би било и почтено.
Трябва да се прави разлика и между заявения отказ от политическа чистка и задължителното прочистване на администрацията на всички равнища от покварени и некадърни хора, ако наистина се държи на отговорно управление.
В синя братовчедска България не остана звено от тази администрация, непросмукано от крадливи некадърници, неспособни да организират и управляват каквото и да е освен грабежи.
Колкото до образователния ценз на досегашните правилни кадри, висшист Добрин Митев съвсем не е нетипичен случай.
Накратко, предстои път, едновременно труден и отговорен.
Заедно с всички останали българи и ние следим с повишено внимание първите стъпки, които ще направи новата власт по него.
Разплатата за конформизма
Окончателните резултати от изборите сочат, поне от наша гледна точка, един наистина голям потърпевш. И това не е нито СДС, нито БСП, нито евролевият тарикат Сашо Томов. Нито даже неуморимия веселяк Жорж Ганчев.
Истинският потърпевш бе националната кауза не само в наше лице, но и в лицето на ВМРО.
Неведнъж на страниците на "Зора" предупреждавахме най-приятелски войводите, че съюзът им с "Гергьовден" е не само противоестествен, но и ги поставя в ролята на втора цигулка. Че така или иначе сериозната патриотична концепция на "Пиротска" 5 няма нищо общо с шутовщината на Дилов-син и Емо Ревизора. И че както обича да казва и президентът Стоянов, "хората няма да разберат".
И те не разбраха. Истинските привърженици на ВМРО гласуваха главно за царската листа, чат-пат за СДС и дори за БСП. Но не и за собствената си организация.
Катастрофата бе заложена още преди две години, когато комитите се чудеха дали да се оттеглят от потъващия син кораб или не. Знаеха че трябва, но как пусто, да напуснеш гювеча... Е, направиха го, но късно. А после, уплашени от връхлетелия като тайфун Симеон II, побързаха да заложат на... "шоумените". Които поеха цялата им кампания, и с това ВМРО напълно се обезличи.
Сега войводите може и да получат нещичко. Според информациите, обещано им е някакво зам.-министерско място във Външно по балканските въпроси. Но това не променя факта - в новия парламент няма да има нито един националист. Освен може би мрачния православен адепт Иван Сунгарски. Само дето неговият патриотизъм е плод не толкова на ясна концепция, а на емоции и лични убеждения по частни въпроси.
Сега ВМРО ще трябва да плаща за конформизма на лидерите си. Дано катарзисът мине по-бързо. И организацията си върне предишните позиции.
Пък що са избори, пред нас са.
Ръмсфелд плаши НАТО: Гответе се сега за възникващи заплахи!
На 7 юни 2001 г. секретарят по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд казал на натовските военни министри, че трансатлантическият съюз трябва да се готви за бъдещи заплахи за международния мир и стабилност.
В бележките си за членовете на Северноатлантическия съвет на НАТО Ръмсфелд признал, че заплахите на "студената" война са "отстъпили благодарение в немалка степен на работата на страните-членки на пакта".
"Напускаме един свят, в който главната ни цел бе да възпираме Съветския съюз, и навлизаме в свят, в който ще трябва да възпираме разнообразие от различни актьори, с разнообразни мотивации, въоръжени с разнообразни оръжия. Трябва да извлечем предимство от този период, за да сме сигурни, че НАТО е подготвена за по-новите предизвикателства към сигурността, на които сигурно ще се натъкнем през 21-ви век". Ръмсфелд изброил и примери на бъдещи предизвикателства за Атлантическия съюз:
Бързият технологичен напредък, наред с нарастващата мощ и обсег на днешните оръжия били императив за отговорните правителства - да се "подготвят да посрещнат тези заплахи, преди те да се изявят изцяло" - казал Ръмсфелд, наричайки ситуацията "въпрос на определена спешна необходимост".
Отбелязал също, че днес "пакостни държави придобиват балистични ракети и оръжия за масово унищожение". Наличието на такива разрушителни оръжия, според него, "поставя безпрецедентна мощ в ръцете на малки страни и дори терористични групи, предвещавайки промени, без възможност за прогнозиране".
Ръсмфелд бе в Брюксел на 6 юни, за да участва в срещите на НАТО на 7 и 8 юни. Той взе участие и в серия двустранни срещи на 8 юни с редица натовски министри на отбраната, преди да отлети за Финландия, този път за среща на министрите от района на Балтика.
Не е трудно да се разбере, че целта на срещите на НАТО бе да се убедят съюзниците от Алианса в необходимостта, и дори в неизбежността, на американския план за разполагане на противоракетната отбрана (ПРО). Уж по-скромната наследник на Рейгъновия план за "Звездни войни".
Що се отнася до Балтийската среща, тя очевидно трябваше да подскаже, че членството в НАТО на бившите съветски републики от Прибалтика не е хипотеза. Когато човек разглежда изброените от Ръмсфелд "опасности" и "предизвикателства", не може да не забележи страха му, че "малки и пакостни държави" придобиват балистични ракети и оръжия за масово унищожение с безпрецедентна мощ.
Излиза, че ако тези оръжия се притежават само от големи държави, като САЩ, или ако последните са неуязвими за ракетите на "пакостниците", от това светът става по-сигурен.
Нима светът е забравил, че единствената страна, която досега е използвала атомно оръжие срещу мирни градове са самите САЩ през август 1945 г. над Хирошима и Нагазаки?
По същия начин НАТО пръв използва оръжия с обеднен уран срещу Ирак и на Балканите, причинявайки истински хуманитарни и екологични катастрофи. Пострадаха и военнослужещите на САЩ и съюзниците им от НАТО.
Сиреч, САЩ са най-пакостната държава в съвременния свят, и то без да имат още противоракетен щит.
Не е трудно да се досетим как ще се държат, ако успеят да развърнат над Америка своята национална система за ПРО.
С Катя Командирката СДС ще влети право в устата на Валяка
С ръце в джобовете на 26 юни, след като най-после подаде оставка, Костов напусна заседанието на КС на СДС. Европеецът от Драгалевци с омерзение погледна журналистите и едва процеди: "Много ви здраве".
Него ден Командирът повери партията на Екатерина Михайлова. Да я води, да направи от нея силна опозиция, да я научи как се печелят избори. От Класната се очаква да спре паниката сред сините дейци, че със слизането им от властта ще започнат съдебните гонения срещу тях. Класната, вече Командирка, трябва да предотврати сините верижни предателства. Морално било тази Михайлова, започнала вече оздравяването на местните структури, да си довърши работата, натопи колежката си другата Михайлова (Надежда).
Твърде пресилени очаквания.
Личният рейтинг на Екатерина от Пазарджик никога не е стигал по-горе от 25 процента. От 1996 г. насам тя раздава политически оценки в качеството си на зам.-председател на СДС, на шеф на парламентарата група, на главен секретар. И нито веднъж, нито на йота не се отклони от правата вяра.
Госпожица Михайлова просто преповтаря казаното от вожда Костов, превежда високопарния стил на Командира на езика на масите. Ехото на Костов и днес е едно от най-непопулярните лица на "Раковски" 134.
Като стана дума за поемане на отговорност (за СДС думата вина не съществува) шеф на националния предизборен щаб беше Класната. Нали точно заради нейната тактика и стратегия сините загубиха така катастрофално изборите. Екатерина засипваше с ядни квалификации и нескрито презрение царските хора. Споделяше, че косата й настръхвала, само като им четяла имената. Тя стряскаше избирателите с разкрития за връзки на НДСВ с руската мафия и КГБ и още какви ли не небивалици. След тази "успешна позитивна" кампания ще е доста трудно християндемократическа Европа да бъде убедена, че провалилата се Михайлова е най-подходящата спасителка за партията, че е по силите й да я оздрави, да върне 1,5 млн. разочаровани симпатизанти и да я вкара във властта без колизии и не за един сезон.
Евтини балкански номера. Без съмнение с избора на Класната за вожд европейското време на СДС свърши.
По волята и ината на шепа функционери около Костов партията напуска политическия аутобан и кривва по провинциалните пътеки. Колко дълго ще се снишава, предстои да видим. Да не се окаже обаче Михайлова синия Първанов. И той започна като единствено възможния в момента компромис - непопулярен, нерешителен, предпазлив и т.н. неподходящи за лидер качества. И щеше да остане на върха на партията малко - до следващия конгрес само, а ето че танцува вече няколко политически сезона.
Друг е въпросът какво печели от това БСП и въобще лявото пространство. Но има и друга логика - на автора на идеята Катя Михайлова - Командирка.
От гледна точка на замисъла Класната даже е по-добрата Михайлова, по-предвидимата и непритворната от Надежда. Костов не може да очаква от Екатерина неприятни изненади. И ако един ден си поиска партията, тя ще му я върне. Прецени ли екс-Командирът, че е е време да напусне политическия изолатор, изпълняващата длъжността лидер безропотно ще му поднесе остатъците от седесето, ще отвори портите на "Раковски" 134 за триумфалното Му завръщане.
Мечти... Но те показват, че тесният кръг около Костов хич не го е грижа за възкресението на партията, за оздравянето на структурите й, за синята идея или каузата.
С Михайлова начело и с подгласника й Пламен Иванов отречената от обществото политика на конфронтация, на инсинуации и плитки политически интриги продължава. Нито Катя, нито Иванов могат да излекуват партията си. Те не са диалогични и едва ли ще се издигнат над личния си негативизъм. С тях начело СДС или ще откаже да осмисли гласа на народа, или ще се разцепи. За този момент Костов пази репликата си: "Видяхте ли, че бях прав".
Но има и друг сценарий за върха и бъдещето на СДС. Бакърджиев никога не е криел претенциите си към лидерството в партията. Валякът преживя какво ли не, ще преглътне и една Михайлова. Ще я обгрижва, ще демонстрира подкрепа и партийна работа, ще я успокоява, че в СДС всичко е спокойно - няма вече втори център на властта, структурите са преболедували, доверието в лидерката расте.
За Бъки не е никакъв проблем да поръча правилно социологическо проучване, да плати за вдигане на личния рейтинг на Екатерина. Отровни приспивни песни. Твърде е възможно още наесен, на националната партийна конференция, да стане ясно, че нищо подобно: Катя не е станала "олицетворение на надеждата", както й завеща Командирът, партията не се е превърнала пак в "кауза на реформите", СДС не се е прочистил от клиентелизма.
Напротив, всичко ври и кипи и трябва спешно да се спасява. Пак.
И кой, кой? Как кой?
Бакърджиев, разбира се.
Е, тогава ще удари часът на разплатата, на голямото отмъщаване.
Назначеният избор на Катя Михайлова за Командирка не просто отлага драмата в СДС, а я задълбочава. От което политическия живот като цяло губи.
Още ли синята партия има очи да твърди, че е национално отговорна?
Цената на великодържавната мерзост
Сбъднаха се зловещите планове на хагските трибуналисти в съюз с колаборационистите на Сърбия.
В четвъртък световната общественост стана свидетел на една от най-мерзките сделки в историята на човечеството. Сръбското правителство и лично министър-председателят Джинджич продадоха на агресорите-убийци бившия югославски президент Слободан Милошевич. Пряк изпълнител на американския "бизнес" се явява Хагският трибунал на госпожата-мъж Карла Дел Понте.
Би могло да се спори коя постъпка е по-нечистоплътна: тази на американските господари на света, или на колаборационистите като Джинджич. Оценките могат да натежат и на едната, и на другата страна. При всички случаи истината лъсна с цялата си грозота: Милошевич е продаден заради сребърниците на американците. Те заплашиха Сърбия с финансова блокада, ако не им бъде продаден бившият югославски президент.
Всеки, който уважава достойнствата на сръбския народ, не може да не бъде изненадан от падението на колониалната му администрация. Като всяка друга администрация, поставена на колене, и тя се оказа обикновен слуга на чуждите интереси. Сърбия, която преди шестдесет години застана начело на антифашистката съпротива; Сърбия, която намери сили да се противопостави на Сталиновия диктат; Сърбия, която единствена на планетата набра енергия, за да каже "не" на американските домогвания и с героизъм отблъсна тяхната агресия, сега ще трябва да изтърпява позора на незаслужавщите я управници.
Ще трябва да се разплаща заради това, че прояви преди малко повече от година историческа слабост, доверявайки се на "реализма" на сръбските демократи.
Трибуналът на г-жа Дел Понте е незаконен. Той е създаден с решение на Съвета за сигурност. Съветът за сигурност обаче няма такива правомощия. Подобни органи може да създава единствено Общото събрание на ООН.
Трибуналът (на г-жа Дел Понте е създаден с резолюция N 727 от 1993 г. на Съвета за сигурност) става ударна наказателна сила на една свръхдържава. Превръща се в средство за поробване на страни и региони по света. За съжаление, в неговото "конституиране" взе участие и поквареният козиревски отбор от руски външнополитически дейци, поставили се на разположение на американското всемогъщество. Той опозори Русия, като я направи съавтор на учредяването на Хагския трибунал. А днес единственият път на Путинова Русия да възвърне доверието на славянската общност, е да артикулира и формулира престъпното битие на тази институция. Този т.нар. трибунал за съдене на военните престъпления в Югославия вече изпълнява зловещите политически роли, които му се възлагат. Той се превръща в заплаха за суверенитета и независимостта на отделните държави в Европа и по други части на планетата.
Не ще и съменние, че арестът на Милошевич слага началото на система от репресии срещу видни сръбски държавници и военни. Изготвен е списък на 30 югославски държавници и генерали, които непосредствено след Милошевич също ще бъдат предадени на зондеркомандата на г-жа Дел Понте. По такъв начин се урежда отмъщението на агресорите срещу югославяните: подпечатва се актът на тяхната капитулация-демонтаж като нация и съюз на нации със суверенитет, макар и ограничен.
От този момент рязко се променя ситуацията и в световен мащаб. САЩ се афишират като автори на деяние, което поставя под заплаха свободата на народите, както и на отделните човешки същества. Те правят още една крачка по пътя на един свой предшественик, който също смяташе себе си в края на 30-те години за демиург на човешките съдби и на световното човешко развитие.
Както всяка диктаторска и действително тоталитарна система САЩ заявяват на всеослушание, че няма да се съобразяват с доводите на разума и съвестта и че мерило за "справедливост" ще бъдат единствено плановете им за експанзия и налагане на едноличната им държавническа власт. По такъв начин "големите пари" се снабдяват с инструменти за наказание на непослушните, за държане в тежък плен на другите народностни общности.
Фактът, че новите господари на света не се съобразяват дори и с елементарните закони (не само морални), се доказва от погазването на югославската конституция, която забранява предаването на югославски граждани на чужди трибунали и съдилища.
А промените на тази конституция по закон се постигат чрез всенароден референдум. Потъпкано беше и решението на Конституционния съд на Югославия, отменил резолюцията на правителството за продажбата на Милошевич. Така се дават широки простори на беззаконието и вандалщината, чиято индулгенция ще бъдат милионите долари като възможност за опозоряването на Югославия.
Обстоятелството, че Джинджич действа срещу конституцията на Югославия разкрива нови опасности пред федерацията.
Черна гора при такова положение получава моралното (пък и юридическо) право да организира референдум за независимост, или пък директно да обяви независимостта си.
Без съмнение Джинджич и компания обличат одеждите на национални предатели. Тях ги очаква историческата присъда, защото вдълбаха каинови знаци в челото на своята родина. Те, няма защо да се колебаем, ще получат най-тежко наказание като клетвонарушители, като гробокопачи на Югославия, като хора, предали безсрамно своя народ, своята нация.
Лицемерна Европа сега тържествува. Защо тържествува? На какво се радва блудницата Вавилонска?
Радва се, че отбелязва своето завръщане към варварските нрави на едно възстановено средновековие. Но народът на Югославия - в това сме убедени, - няма да се примири с наложените камшици от новите търговци на роби. Той ще издига глас по улици и площади. А сетне, така казва поетът, повече няма да моли, а ще диктува, както той си знае. Защото те, хищните и опиянени от могъществото си императори на света, му връчиха моралните и юридическите скрижали, подкрепиха ръката му със светините на правото дело, възродиха духовната му съкровищница, за да отстоява себе си! За да води битки! И за да побеждава даже с цената на смъртта!
Терорът, включително терорът на този незаконен трибунал, има за цел да възбужда центровете на страха и паниката.
Забравя се обаче, че след тях избуява волята за съпротива и битки в защита на погазената национална част.
А тази воля на унизения народ е непреодолима като планинска река на пролет.
"Продажбата" на Милошевич - една от най-подлите сделки на века
Проф. Велко Вълканов - председател на Международния комитет за защита на Слободан Милошевич, пред "Нова Зора" в разговор с Минчо Минчев.
- Проф. Вълканов, тия дни ходихте в Белград и се разбра, че сте успели да се видите със Слободан Милошевич. Какъв беше поводът за пътуването Ви?
- Да, наистина бях в Белград и наистина успях да се видя с Милошевич. Заминах на 17 юни сутринта, веднага след като гласувах на изборите. Завърнах се в София в сряда вечер, на 20 юни.
В продължение на четири дни имахме редица срещи, пресконференция, участвахме в телевизионно предаване, и разбира се, най-същественото, успяхме да се видим и да разговаряме с бившия президент на Югославия г-н Слободан Милошевич.
- Какъв беше характерът на посещението Ви в Белград?
- Преди всичко бях в качеството си на човек, който не може да остане безразличен пред бруталното беззаконие, извършвано спрямо един народ и спрямо един от най-изтъкнатите му представители.
Но освен това съм и председател на Международния комитет за защита на Милошевич. Той бе създаден ная 24 март т.г., в Берлин, по време на заседанията на Европейския форум на мира. Ще си позволя да кажа, че това стана по моя инициатива - аз предложих създаването на комитета. Още в самото начало получих решителната подкрепа на руските и украинските приятели. После декларацията, която съставихме от името на Комитета, бе подписана от 46 души - общественици, юристи, писатели и други изтъкнати личности от цяла Европа. Комитетът непрекъснато се разширява, и днес наброява повече от 90 души.
Към нас се присъедини и изтъкнатият американски общественик Рамзи Кларк, който, както знаете, бе министър на правосъдието на САЩ. Той се съгласи да бъде съпредседател на Комитета заедно с мен. Трябва да припомня, че съм и председател на Комитета по правата на човека в България - една позиция, която ме задължава да не оставам безразличен пред толкова грубото нарушаване на правата на човека.
- Но каква е същността на обвиненията срещу Милшевич?
- Най-напред той бе обвинен от правосъдните органи на Сърбия в извършването на редица престъпления. Но от разговора, който имахме с адвокатите му, разбрахме, че всички обвинения буквално са рухнали. Останало е само едно - че бил нареждал по телефона на шефа на митниците да изпрати някакви пари за някакви цели. Повече от несериозно! Един президент да се обажда на някакъв чиновник по такъв въпрос?!
Но всички тези обвинения нямаше изобщо да бъдат предявени, ако не беше обвинението, което НАТО чрез своето оръдие - Трибунала на Карла Дел Понте в Хага, му отправи. Бил извършил военни престъпления. Но това е върхът на цинизма. Престъплението, или още по-точно престъпленията срещу мира, срещу правилата за водене на война, срещу човечеството бяха извършени от натовските държави.
В Европа бяха организирани няколко трибунала за престъпленията на НАТО в Югославия и всички категорично установиха многоплановия престъпен характер на войната на НАТО срещу югославския народ, както между впрочем и срещу другите, съседните преди всичко, народи.
Сега престъпниците обявяват за престъпник своята жертва. Грехът на Милошевич се състои единствено в това, че се противопостави на агресията, не предаде народа си, не капитулира пред ултиматума. Ако Милошевич бе подписал в Рамбуйе предложения му от НАТО договор за окупацията на Югославия, никакъв съд, естествено, нямаше да има. Напротив. Щяха да го затрупат с благоволенията си. Но Милошевич предпочете достойнството и затвора пред позора и собственото благоденствие.
- С кого се срещнахте в Белград и какви са впечатленията Ви от тези срещи?
- В Белград най-напред се срещнах с няколко дошли от чужбина - Русия, Италия, Канада, членове на Комитета за защита на Милошевич. Приехме няколко документа по случая Милошевич и по положението в Македония.
В Македония очевидно става това, което стана и в Косово. Но сега вече няма как да обвинят Милошевич за драмата, която се разиграва в Македония. Македония показа пределно ясно кои са истинските виновници за трагичните събития преди това в Косово. Виновните са единствено НАТО и албанските екстремисти.
Срещнахме се и с декана на Юридическия факултет в Белград проф. Драгутин Шошкич. Той бе възмутен повече и от нас от това, което се върши с Милошевич.
Много интересна бе и срещата ни със съветника на президента Кощуница по правата на човека - г-н Градимир Налич. Той остави у нас впечатлението, че напълно споделя нашите разбирания по казуса "Милошевич", но, естествено, не даде пряк израз на своето собствено отношение по този казус. Просто няма право на това. Но обеща да докладва на президента Кощуница за нашето посещение и за нашата позиция. На г-н Налич казахме това, което заявихме и по телевизията: Случаят Милошевич не е само югославски въпрос. Предаването на Милошевич на Трибунала в Хага би означавало да се признае легитимността на агресията на НАТО срещу Югославия. Но би означавало освен това да се признае легитимността на агресията, която НАТО би извършил срещу всяка друга държава.
Ето това прави проблема не само югославски, а и международен, проблем на всички народи, които държат на своята независимост и достойнство.
Най-интересна бе, разбира се, срещата ни с г-н Милошевич.
- Какво е неговото състояние, как се чувства той?
- Това бе всъщност и първият въпрос, който му поставих: "Как се чувствате? "Духом съм отлично", бе отговорът на г-н Милошевич. Категорично подчерта, че в битката срещу НАТО той е "моралният победител". Но здравословното му състояние не е добро. Кръвното му е много високо - достига стойности 230 на 130.
- Какви са Вашите прогнози относно близката съдба на Милошевич?
- Определени среди сред управляващите днес имат желанието да угодят на НАТО и да им предадат Милошевич. Те подготвиха и съответен законопроект, който внесоха в Съюзната скупщина. Като разбраха, че в скупщината законопроектът няма да бъде приет, те внесоха въпроса в правителството. И решиха да предадат Милошевич.
Това е обаче пълно безправие. Както конституцията на Югославия, така и конституцията на Сърбия изрично забраняват предаването на граждани на Югославия респективно на Сърбия, да бъдат екстрадирани.
Цяла Сърбия се вдигна в защита на бившия си президент. Случаят бе предаден и на Конституционния съд, който на 28 юни, четвъртък, ще трябва да се произнесе по конституционносъобразността на правителствения декрет за предаването на Милошевич.
Силно се боя обаче, че съдбата на Милошевич е предрешена. Той, както по всичко личи, ще бъде предаден на убийците на своя народ. Това ще бъде небивало падение за сръбския народ.
Но кое е особено позорното в случая? Всички вече знаем, че натовци са обещали на югославското правителство един милион долара, ако им предадат Милошевич. Което всъщност означава, че Милошевич няма да бъде предаден, а "продаден".
Това ще бъде една от най-подлите сделки на века. Всички държавни органи - от правителството до президента, - ще бъдат навеки опозорени. Ще бъде опозорен за съжаление и достойният иначе сръбски народ.
Историята, вярвам, няма на никого да прости подобно грехопадение.
София, 28 юни 2001 г. Честит юбилей
Големият патриот на Франция, блестящият публицист и интелектуалец генерал Пиер-Мари Галоа, навърши 90 години.
Във Франция той е популярен с коментарите си по националното радио и телевизия, с постоянното си присъствие в най-тиражните издания на републиката, както с цяла поредица книги. Между тях са "Пясъчният часовник на века", "Слънцето на Аллах заслепява Запада", "Петрол и кръв" и други.
В България неговата популярност до голяма степен се дължи на интелигентните му прогнози, на специалните му кореспонденции специално за в. "Нова Зора". Именно тук бяха публикувани горещите му анализи по изключително важни за Европа и за света теми. Началото на нашето изкючително полезно сътрудничество отбелязва своята 8-годишнина. Достатъчно дълго време, за което всички можахме да се убедим в правилността на неговите наблюдения и заключения. Възгледите на генерал Галоа са ни особено близки, защото, възпитаник на стара култура, той изповядва идеи, фундаментални за европейските традиции. Именно тринадесетвековното българско битие представлява достатъчно силен аргумент и въплъщение на идеята за Европа на отечествата. "Най-ценното достояние на една нация е нейната независимост", твърди ген. Галоа. И няма как да не се съгласим с това съждение, защото последните години именно независимостта е обект на хищна атака от страна на силите на глобализма, т.е. на новия световен ред. А в подобна неравна борба особено важно е да съхраним и умножим своите съмишленици.
Затова, от името на редакционния съвет на в. "Нова Зора", пожелаваме на генерал Галоа здраве, дълъг живот и пак да държи високо знамето на борбата.
г-н Генерал,
Като български патриоти, които винаги са възприемали бъдещето на нашия континент като общност на братски нации, обогатяващи Европа със собствената си идентичност, щастливи сме да видим във Ваше лице съратник, личност, посветила се на същото дело.
Приемете, господин Генерал, нашите най-добри пожелания.
Минчо Минчев, председател на ПК "Зора"
"Кризисна ситуация и художествена култура"
В трудното ни ежедневие, оскъдно както в материален, така и в духовен смисъл, имах щастието да присъствам като гост на Девета Лятна научна среща в рамките на ежегодния Варненски фестивал.
Тази среща се проведе във Варна на 23 и 24 юни т.г. под патронажа на кмета на града г-н Кирил Йорданов. Заседанията се състояха в Международния дом на учените "Фредерик Жолио-Кюри". Организатори са община Варна и Българската академия на науките.
Темата - "Кризисна ситуация и художествена култура: Актуални проекции от миналото и съвременната практика", обедини хуманитаристи от София и Варна (историци, литературоведи, театроведи, музиковеди, народопсихолози, философи) около тревогата и грижата за оцеляване на родната култура в условията на икономическа криза и протичащите в световен мащаб процеси на глобализация.
Изнесените 17 доклада и разискванията по тях аргументирано поставяха актуални проблеми, които вълнуват и обикновените българи. Вярвам, че те с интерес биха следили подобни разговори и от тв-екраните. Но поне засега, такова нещо не се случва. Агресивната вълна на тотална американизация залива с атрактивна, нечестива пяна доводите на нашите капацитети в науката, заглушава гласа на разума, заличава националните ни традиции.
В тази кратка информация ще се опитам да предам поне част от атмосферата на научната среща, която би донесла радост на всеки българин патриот.
Всички доклади бяха с актуална насоченост. Ще приведа няколко от заглавията им. "Печална равносметка - неутешими предвиждания" (акад. Илчо Димитров); "С "Ориент експрес" до Европа и назад: творчеството на Алеко Константинов пред нови културологични и геополитически изпитания" (проф.д-р Никола Георгиев), "Екстремни ситуации в българското културно-политическо развитие" (проф.д-р Георги Бакалов); "Националната култура в контекста на глобализационните процеси" (проф.д-р Марко Семов); "През XXI век националната идея не ще отмре" (проф.д-р Дойно Дойнов); "Ако оцелее Дон Кихот, ще оцелее и културата" (проф. д-р Димитър Овчаров).
За значението на уроците от миналото категорично припомни проф. д-р Георги Бакалов. "Историята - каза той, - винаги трябва да ни напомня за нещо приблизително същото, което сме преживели. Да ни окуражава, че сме били в подобни ситуации, но сме намирали някакъв изход. Ако историческият опит отсъства от нашия живот, ние не бихме могли да бъдем културно общество.
Днес се намираме в духовна трансформация и в този смисъл можем да се позовем на опита на историята. Само в миналия век, през втората половина на 20-те години, българската интелигенция изживя много страшен погром. В 40-те години стана същото. Това са уроци, които не бива да се повтарят. В този смисъл смятам, че историята може да ни бъде полезна".
Проф.д-р Марко Семов прочувствено говори за бъдещето, като не пропусна да предупреди за опасността ние да станем "полуфабрикати на новото световно село", и продължи: "По-слабите икономически държави понякога са носители на по-големи културни традиции. Има световно значима култура, но тя винаги е национална - култура на Русия, на Франция, на Германия, на САЩ... Може ли някой да си присвои Панчо Владигеров, а ние да си чоплим Моцарт, италианците да ни вземат Васил Левски, а да ни дадат Гарибалди?! Глобализацията, както и да я разглеждаме, рано или късно води до унификация.
Няма никакво съмнение, че съдбата на националната култура е функция от съдбата на националната държава. Тя е засега най-сигурната форма за запазване на културните традиции. Духовните ценности служат на държавата да отстоява самоличността и интересите си".
Акад. Илчо Димитров убедително разви тезата, че разделението на Европа не е вследствие на комунизма. То е много старо и е време "да се скъса исторически унаследеното противопоставяне". "На Балканите - продължи той, - се ражда първата европейска цивилизация - елинската. България е най-старата държава на континента, която повече от 13 века е съхранила името си, въпреки жестоките исторически преврати".
Обходът на участниците в срещата се разпростря в твърде разнопосочни географски ширини и исторически дълбочини. От "Европоцентризма" на Алеко, манталитета на "восточния човек" и високомерието на западния (проф.д-р Никола Георгиев), през "митът Европа" (проф.д-р Елена Михайлова) и "животът на традицията" (доц.д-р Елка Дроснева), та до "политическата конфронтация и дезинтеграция на българската култура" (проф.д-р Иван Славов).
Особен интерес предизвикаха докладите за реформата в театъра (Весела Груева), за "литературата на преходното десетилетие" (доц. д-р Людмила Стоянова), за заслугите на "Варна в кинематографичния живот у нас" (проф.д-р Александър Грозев).
В изложението на д-р Светла Трайкова имаше много болка и тревога от негативните последици, дошли в резултат на реформата на образователната система в училищата за изкуства.
Балансираните оценки и анализи в докладите и изказванията не доведоха до крайни заключения - традиционните български ценности не бяха нито надценявани, нито нихилистично отричани.
Напипваха се реално съществуващите проблеми и се изказваха мнения за тяхното решаване.
В такъв смисъл срещата имаше прагматичен характер. От нея биха могли да се почерпят идеи за бъдещата стратегия в управлението на културата. Вероятно това е бил и стимулът на преките организатори на срещата от община Варна - д-р Дарина Василева и Петя Василева, които имат безспорен принос за успеха на форума.
За завършек ще използвам оптимистичния тон, който даде проф.д-р Филип Панайотов. Той обясни значението на думата "криза" на китайски език, където тя съдържа два йероглифа - "несполука" и "ново начало". Може би близка до този смисъл е българската поговорка - "Докато не се обърка, не може да се оправи".
Дългът зове в този кризисен момент "несполуката" да превърнем в "ново начало". Дали сме готови за това?! Дали срещата във Варна може да се оприличи на пролетно кокиче или на есенен минзухар, който народът сполучливо е нарекъл кърпикожух?
Това времето ще покаже. Но все пак, да се кърпи кожух за нова зима... Не вярвам! След толкова много грешки би трябвало да извлечем най-после главната поука: да пазим България, да я обичаме и тогава, когато е в криза и разруха. Да се грижим за нея, както бихме се грижили за болната си майка...
