Норма Браун е пенсиониран американски дипломат, служила в американската дипломатическа мисия за надзор на Косово и оглавявала формироването за политически доклади на посланик Бил Уокър в Мисията на ОССЕ за Косово.
Такъв съвет (става дума за мнението на Майкъл Макфоул - б.пр.) е офистика. Аргументите на проекспанзионистите са абсурдни на фона на натовската стратегическа концепция и онова, което стана след ограничената (досега) натовска експанзия.
Първата "Нова стратегическа концепция" на НАТО от ноември 1991 г. бе далеч от предишната, предпазлива и прецизно дефинирана доктрина. Но тя въпреки това запази елемент на сдържаност. Това бе последица от факта, че Съветският съюз все още съществуваше.
След съветския колапс натовските документи започнаха да преминават към една по-самоуверена позиция, отправяйки предупреждения към Русия за поведението й спрямо бившите съветски държави и страните от Централна Европа.
Логичната кулминация на възникващата политика на НАТО така, както тя е въплътена в документите, издадени между ноември 1991 г. и април 1999 г., бе ревизираната стратегическа концепция на НАТО. Тя е една агресивна, изпреварващо нападателна доктрина, която осигури оправдание за бомбардировката на Югославия и ще оправдава и в бъдеще подобни отговори на всяка ситуация, смятана от НАТО за застрашаваща, пряко или непряко.
Ревизираната стратегическа концепция от 1999 г. излиза от извънредно мъгливата обосновка за дейността на НАТО - военна и друга, - в една недефинирана териториална сфера ("във и около евроатлантическата област" и в "периферията на Алианса"). И в отговор на редица ситуации, почти сигурно биха включили стриктно вътрешни въпроси на страни-нечленки.
Сред изтъкваните рискове за сигурността на НАТО, които биха послужили като потенциални отключващи механизми за дейността му, са "териториалните спорове, неадекватни или неуспешни усилия за реформа, злоупотреба с човешките права и разпадането на държави"; както и "организираната престъпност" и "безконтролното движение на голям брой хора, особено вследствие на въоръжени конфликти".
НАТО идентифицира като риск за своята сигурност и държави в своята периферия, които продават или придобиват, или се опитват да се сдобият с ядрени, биологични и химически оръжия.
Последно, но едва ли от гледна точка на Русия, в своята стратегическа концепция от 1999 г. държавите от НАТО заявяват, че има потенциал за повторна изява на "широкомащабна конвенционална агресия срещу Алианса". Това е толкова тайно, че стратегическата концепция назовава имена, без всъщност да ги посочва.
Заслугите на натовската интервенция в Косово бяха и дълго време ще продължават да бъдат предмет на сериозна полемика.
Това, което не може да се отрече, е, че усилието за постигане на бързо и безкръвно (за натовските бойци) решение на един вековен проблем, не постигна целите, поставени от Алианса.
Няма и никога не е имало дългосрочна стратегия за запазване на териториалната цялост, защитаваща в същото време и правата на малцинствата. Косово не е мултиетническо общество. Репресията (преди това насочвана от сръбските власти) сег е насочена от криминалната АОК срещу етническите сърби, роми и политически дразнещите етнически албанци. Етническите сърби и другите, които бягат от репресиите в Косово, се насочват от и по-скоро към същинска Сърбия, отколкото към Западна Европа. В този смисъл бомбардирането на Югославия може да се разглежда от някои членки на НАТО, като успех.
Съвсем неотдавна бяхме свидетели на едно цинично "движение" на етнически албанци, въоръжени от Косово, срещу законните власти в Македония. Ние също бяхме обработени за представлението на НАТО, който създаде чудовището, а сега трескаво се прави, че не забелязва спора.
Вместо да обединят сили с македонското правителство, за да смажат терористите, НАТО и ЕС настояват македонските власти да стигнат до "политическо уреждане" с онези, които грабнаха оръжията срещу тях в преследване на "Велика Албания".
Така, макар че НАТО е много добър във военни авантюри, особено срещу беззащитни "опоненти", той е жалко некомпетентен, когато се стигне до избягване на негативните политически последици от военните акции. Последици, за които НАТО бе предупреждаван непрекъснато от много страни.
Въпреки тази ярка и свежа история все още сме успокоявани, че включването на още страни към НАТО ще помогне да се излезе от бъдещи, зле замислени военни авантюри, ще увеличи стабилността на континента (а несъмнено и на другите континенти).
В конфликта срещу Косово, Русия бе "предпазена" от безразсъдството на несъгласието с натовските действия, след като Унгария и България (нечленка на НАТО, но натовски "партньор") сътрудничиха за блокиране на руските усилия да се осигури помощ на Белград. Сега мнозина са увлечени да канят Естония, Латвия и Литва в кошарата на НАТО. Което би означавало придвижването на натовската инфраструктура до руските граници. И категоричното поставяне на Русия в областта на "периферията на Алианса". Периферия, където действията на НАТО (при евентуален отговор на потенциално дестабилизиращи събития) биха били оправдани от стратегическата концепция на Алианса.
Действително спрямо Калининград това би поставило нечленката на НАТО Русия вътре в натовската територия.
Точно в този контекст би трябвало да оценяваме аргументите, че включването на "балтийските дребосъци", и несъмнено на всеки друг бивш член на Варшавския пакт, без Русия, е именно в интерес на последната.
НАТО вече демонстрира готовността си да използва своята мощ и ресурсите си в преследването на самоцелни, краткосрочни задачи, без наличие на дългосрочна политическа визия. Той демонстрира безгрижност към едностранното използване на сила и пълното незачитане на международното право.
Нима има някаква сериозна причина да смятаме, че напредването на НАТО до прага на Русия би засилило европейската сигурност? Още повече, че според концепцията на НАТО Русия е обозначена като враг.
Така че перспективата балтийските и централноевропейските държави да сътрудничат на НАТО в блокирането на руската отбрана е в противоречие с жизнения интерес на Русия и това тя не би приела с радост.
Негативният резултат от бомбардировката над Югославия бе експанзията на въоръжения сепаратизъм чак до Македония.
Русия трябва добре да си направи сметката, защото иначе ще бъде изложена на много по-сериозни рискове.
Тя трябва да насочи усилията си да убеди по-разумните европейци и американци, че по-нататъшното разширение на НАТО пряко я засяга.
Днес е необходима нова евроатлантическа система за сигурност, която признава правото на Русия да бъде равноправен партньор.
А европейците и американците имат интерес да изковат едно истинско партньорство с Русия. Така ще се избегне изкуственото създаване на врага.
По-голямо НАТО е само по-голяма заплаха за европейската и за глобалната сигурност.
ПОСЛЕСЛОВ
Не само по-голямо НАТО, но и такова, каквото е в момента, то е заплаха за европейската и глобалната сигурност. Последиците от натовската "намеса" в Косово, са пред очите ни. Напразни са илюзиите, че този военен съюз може да стане по-добър, по-демократичен и хуманен.
Злото не става добро, ако е по-голямо и по-усъвършенствано. То трябва да се премахва.
НЯМАМЕ МНОГО ВРЕМЕ, БРАТЯ БЪЛГАРИ!
Бяхме си обещали до 17 юни да не хулим без аргумент Симеон II. Това правеха през цялото време на кампанията християн-демократите, които виждаха как "мексиканската вълна", която им поднесе властта преди 4 години, сега им издърпа кокала от ръцете. Нито един от социолозите в началото на годината не можа да предскаже "феномена Симеон II". Нито един от партийните лидери на СДС и БСП не си направи извод, че падащият рейтинг на големите партии може да извика на сцената трета сила, която да оглави недоволството и да се възползва от протестния вот. За съжаление и нито един от лидерите на патриотични партии и движения не можа да преглътне политическото си его, за да се тръгне навреме към агломерация и да се получи нов политически субект, надпартиен и с националистическа платформа.
Сега всички загубили, а те винаги са повече от спечелилите на избори, си ближат раните. Чака ги отново трудното бъдеще на опозиция. Първанов и Костов най-малко заслужават да бъдат съжалявани. Лидерите на СДС излъгаха надеждите на младите, които подскачаха заедно с тях по площадите. Лидерите на БСП се подиграха с труда и лишенията на по-старото поколение български граждани. Единственото, за което могат да съжаляват хората, които четат или пишат във в. "Зора" и които участват в коалицията НС "Отечество" и Левица, е фактът, че най-благоприятният момент за съставяне на пробългарско Народно събрание, и оттук на пробългарско правителство, беше пропуснат. Друг такъв момент скоро няма да има, защото настъплението на глобализма - новия кръстоносен поход през Балканите, просто няма да го разреши.
Нищо освен политически егоизъм не пречеше на Жорж Ганчев, Петър Берон, Йордан Величков, генералите от запасното войнство на тракийските дружества (К. Карамитрев), на Женските съюзи, Съюзите на пенсионерите, на Пламен Бенински, на Игнат Игнатов и проф. Лозан Стоименов, БНРП на д-р Иван Георгиев и на лидерите на другите 20-ина малки партии да бъдат заедно в коалиция НС "Отечество" и Левица. Резултатът е загуба за всички патриотично настроени българи с едно малко утешение - двуполюсният модел рухна преди приемането на мажоритарен избирателен закон.
Когато през 1952 г. започна застрояването на "Златни пясъци" гъсталаците около плажовете гъмжеха от змии. Те бяха прогонени не с отрова или с подпалване на гората, а с няколко камиона таралежи. Сега на "Златни пясъци" отмарят богаташи, навъртат се и мутри, но няма нито змии, нито таралежи.
Тази притча може да се разказва и във връзка с юнските парламентарни избори. Симеон в момента играе ролята на таралежите, които трябва да разплетат и да пропъдят от управлението братовчедското кълбо от смоци, обвили и засмукали изтощената снага на България. Де да бяха тахтаби, да изчака човек да се насмучат и да паднат сами. Но те насищане нямат.
Как иначе можем да си представим, че седмица преди парламентарните избори бе сключена сделката за тецовете "Марица-изток" 1 и 3. В ушите на електората кънтеше нонстоп лъжите за рекордната американска инвестиция от 1,400 млн. долара и почти не се чу, че в България от тези пари ще останат ни повече, ни по-малко 275 млн. Останалите пари ще създават работни места в заводите на "Ей И ЕС-ЗС" и "Ентърджи". Това се нарича глобализъм в действие. Под формата на великодушие и с разкриване на 3600 работни места богатата страна от "Златния милиард" печели 5 пъти повече, като едновременно с това отнема икономическата независимост на бедната закъсала балканска демокрация.
В следващите няколко години ще последва изравняване на цената на тока с международната, натиск за затваряне на I и II блок на АЕЦ, фалит на водните централи и отново тъмни български градове - рай за престъпния свят!
Енергетиката и жп транспорта бяха единствените държавни отрасли, които 12 години след скъсването с централизираната икономика все още влизаха в европейските класации до 25-то място. Те бяха съответно на 17 и 21 място. Но гьобелсовската лъжа, че "държавата е лош стопанин" бе повторена хиляди пъти и опозицията свали гарда за приватизация на енергийните мощности. Никой не иска да си зададе въпроса: "Случайно ли във Франция няма нито една частна АЕЦ, и как тя продава ток на цяла Европа? И защо Жак Ширак, а не Костов се опъва на "серийния екзекутор" Буш за програмата ПРО?"
Естествено, когато държавата се олицетворява от лицето Шиляшки, тя няма как да не бъде лош стопанин. Но в България има поне 100 енергетици, които могат да не крадат и могат да ръководят по-добре от него този жизненоважен отрасъл. Както се казва, не е нужно непременно да си работил в лондонска банка, за да си неподкупен.
Но и от тази сделка сините смоци се налапаха. Главният от тях, който зорлем беше спестил 30 000 долара от командировъчни, не изглежда да е много притеснен, че губи властта. В ръцете му американците са оставили такъв кокал, че той спокойно може да го глозга, докато царедворците се издънят, и да дочака отново "часа на синята мъгла". С тези пари той може не само да си направи фондация като Ж.М.Ж. , но и да издържа синята централа задълго.
Заради сделката с "Марица-изток" Иван Костов ще запази мястото си в банката данни на САЩ за бъдещи министър-председатели. И как не, най-после руският монопол в българската енергетика е разчупен. Сега вече дали българите ще заседават на свещи или на по-светло ще зависи от американските компании и ... от НАТО.
Защото "голямата инвестиция" може да бъде и достатъчен повод за защита на "американските национални интереси". Знаем как става това - с пряка военна интервенция. Така се аргументираха Съединените щати и за агресията в Югославия през 1999 г. Нахлуването на НАТО в България вече се състоя. Това, което сърбите не приеха като условия в Рамбуйе и предпочетоха войната за Косово срещу 19 държави, българският премиер и президентът на България предложиха доброволно и се прогласува в 38-ото Народно събрание почти единодушно. В българското небе днес летят американски хеликоптери, българските летища се подготвят за бази на НАТО с български пари, български генерали наричат началник щаба на БА "Тихо Тихов" Третата българска държава, за чиято свобода народът ни даде десетки хиляди свидни жертви, е "на път да бъде закрита - с формалното съгласие на своето население" - предупреждава в своята последна книга "Който има уши да чуе" председателят на коалиция НС "Отечество" и Левица Николай Хайтов.
"Идва новото време" и е редно да се замислим с какво движението НДСВ ще бъде по-привлекателно от сините смоци на СДС. Едва ли Стоян Ганев и Емил Кошлуков могат да бъдат ръководени в действията си от патриотични подбуди. Дори да бъдат елиминирани те, то младите "юпита" като оръдия на МВФ и на глобализма положително ще довършат пъкленото дело за членство в НАТО още през 2002 г. и ще приемат закон, който въпреки разпоредбата на конституцията ще позволи на чужденците да изкупят българската земеделска земя.
За българските патриоти настъпват трудни дни. Преминалите избори би трябвало да ги убедят, че накъсани на десетки партийки, в които лидероманията замъглява действителните проблеми на партийното строителство и на актуалните нужди на хората, те си остават едни маргинали.
Не може вечно да се оправдаваме с липсата на средства. Борбата срещу глобализма и НАТО се води на улиците. И се води не от побелелите глави, а от младите, които още няма какво да губят, освен "парника", който им завещава поколението на глобалистите, нашето поколение.
Сиатъл, Давос, Гьотеборг станаха арени на стихийни протести на ощетените от егоизма на "Златния милиард". Националистите спечелиха в Австрия, Италия, Молдова, Румъния, Сръбска Босна, в Страната на баските. Референдумът в Ирландия срещу разширяването на ЕС е симптоматичен. Европа не е готова да жертва жизнен стандарт и сигурност срещу разширяване на Изток.
Борбата срещу членство на България в НАТО трябва да продължи. Движение с ключовото име "Отечество" (и нищо повече), в което да не се говори за партии, има смисъл да съществува, ако си постави за цел промяна на избирателния закон и предизвикване на референдум за членство в НАТО и за затваряне на блоковете на АЕЦ.
Нямаме много време, братя българи!
Пясъчният часовник е обърнат. Полша вече плаща новите си 60 самолета "F-18" с 4 милиарда долара. Същото е замислил в МО министърът с бейзболна шапка Б.Н. Така че или трябва да се пробият нови дупки на коланите, или те да се свалят и да се размахат като бич срещу майкопродавците, ренегатите, царедворците и хомосексуалистите, които са решили да дадат Отечеството курбан на НАТО.
Решението трябва да вземете вие.
Благодарни сме за вярата!
Симеон II успя във възложената му мисия да подлъже голяма част от българския народ и да спаси от провал антинародната политика на управляващия у нас елит.
Будните умове на народа ни обаче не му "поверваха". Въпреки огромния психологически, икономически и дори чисто физически натиск хиляди българи защитиха достойнството на нацията ни и не се поддадоха на мощната кампания на промиване на мозъците.
Тези хиляди сте вие - гласоподавателите, които подкрепихте НС "Отечество" и Левица. Вотът ви доказа, че будната съвест на българина е жива. Благодарим ви за подкрепата и за вярата ви в силата на българщината.
Ще бъдем! Ще оживеем! Ще преживеем и този безплоден курс по азимута на надеждата, поредната катастрофа ще надмогнем, и отново ще докажем на света, че коренът ни е дълбоко в майката Земя и няма сила, която да го изтръгне и унищожи.
Благодарим ви, български сестри и братя! Истината е с нас. Крайната победа е наша - на представителите на републиканската левица. В самите нас е тя и няма нужда да я предоставяме на гастролиращи особи за тяхна лична полза.
Наша е вярата ни. Благодарим ви, че я опазихте, за да е жива и утре републиканска България. Силата е в нас. И ние сме силата.
Горе главите!
Времето на наивността и появата на първите реалисти
Коалиция "Отечество" и Левица показа, че има силата да се бори с политическите мастодонти у нас. Въпреки плътната завеса на мълчание, която бе спусната върху коалицията, въпреки атаките под пояса от ляво и дясно. Криха ни, до последния момент бяхме все в групата "други", а в същото време медиите в един глас утвърждаваха "правилните" демократи и разрешените патриоти, въпреки явната им политическа немощ.
Сега, след изборите, може и да звучи невероятно, но трябва да си признаем, че за цялата ни предизборна кампания успяхме да съберем по-малко от 10 000 лева. Нашите кандидат-депутати най-често се самофинансираха. Цифрата дори не е смешна, а направо трагична при сравнение с официално обявената за разрешена граница от 100 милиона лева финансиране на коалиция. Та всички наши общи харчове се оказаха 1/3 от джобните седмични пари на отделен кандидат-депутат от големите, та и от по-малките партии и коалиции.
С тези "джобни", и в кратките срокове на съществуване на лявата ни коалиция, успяхме да постигнем толкова.
Изборите отминаха. Основната задача, която предстои сега, е да запазим общите си усилия и да се преструктурираме от широка коалиция в единно организационно тяло, което да обозначи лявото пространство. Изборните резултати показаха, че БСП, под ръководството на централата си на "Позитано" 20, окончателно е изгубила доверието на народа и повече няма как да бъде носител на левите идеи в България. Отчитайки нейния предвиждан от нас провал, ние - всички, които милеем за майка България, трябва да поемем риска и да предложим на народа си истинската патриотична, лява алтернатива. За да го измъкне от блатото на нищетата и безперспективността. Да го отрезви, да го извади от състоянието на рецидивиращо пиянство, защото абсолютната победа на НДСВ не е нищо друго освен поредната глава от пиянството на един народ... Но не бива да му се сърдим. Това е нашият народ, друг нямаме. И за него ще работим.
Още с първите думи в нощта на изборната си победа Симеон II и неговите подгласници показаха, че вълкът си е същият, както от поговорката. Верни се оказаха подозренията ни, че той бе доведен в България, за да се поддържа градуса на надеждата у народа, че нещо ново и различно може да се направи. Важно бе да не се допусне обезсмисляне на досегашните усилия отечеството ни, окончателно и съдбовно, да се привърже към каруцата на НАТО. Както и завинаги да се превърнем в лакеи на господарите, проектирали настаняването си в нашия дом. През 1997г., в онова поредно пиянство на народа, ние първи извикахме - хора, това не е спасителят! Казваме го отново и днес, и пак има същият риск - да не ни повярват. Никой не вярва на Касандра.
Остава ни само да се сплотим около идеята за защита на род и Родина. И още на следващите избори да застанем на истински достойното си място. И ако отминалите избори са едно неприкрито огорчение за нас, не можем да не признаем и горчивата истина, че при днешните политически реалности в България, финансовият недоимък казва тежката си дума... За всичко е помислил капиталът. Това е и смисълът на заговора на мълчанието, който беше прицелен в тоталното неглижиране на истински социалната и антинатовската ни позиция. Но трябва да продължим започнатото, и затова още от днес ни чака работа, работа и пак работа.
Истината е с нас. Да живее България!
Децата на България
Българинът казва, че живее заради децата си. По-точно - казваше. Днес българинът просто оживява. А децата сякаш все повече стават за него като воденичен камък на шията, от който трябва да се отърве. И българинът го прави.
Звучи зловещо, но излиза, че ние вече не обичаме децата си. И ако тази тенденция продължи, то утре няма да я има и България. Защото ние ще си отидем от този свят, а зад нас ще останат само руини, които след време ще бъдат населени от други народи. И семето ни ще се затрие окончателно.
Фактите са зловещи
При последното преброяване от тази година по официални данни в България децата до 18 години са малко над милион и половина, или едва 19,5 на сто от населението на страната ни. В същото време броят на пенсионерите вече е надхвърлил 2,6 милиона, или над 32 на сто от всички жители на България. Статистиците потвърждават, че сме една от най-застаряващите нации в Европа, а всъщност и в света.
При това положение не бива да ни учудва, че при преброяването през април т.г. се оказало, че в 761 села на България не живее нито едно дете (!), а в още толкова децата се броят на пръстите на едната ръка. В същото време в 1275 села над 50% от жителите са на възраст над 65 години. А това е 15 на сто от всички населени места у нас!
Най-мизерното в тези цифри е, че тенденцията на обезлюдяване не само се запазва, но и продължава да расте. Данните за смъртността и раждаемостта показват, че за последните 20 години раждаемостта у нас е паднала почти два пъти, а в същото време смъртността продължава трайно да расте. През 1989 г. например раждаемостта е била над 13 на хиляда, докато днес тя е под 8,8 на хиляда. Смъртността пък се е покачила от 12 на хиляда почти на 14 на хиляда души.
Казано по-простичко, ние повече умираме, отколкото се раждаме. И как няма да е така?
За да се раждат деца, те трябва да се правят. Броят на сключените бракове обаче катастрофално намалява всяка година. През 2000 г., съобщават статистиците, у нас са били сключени едва 33 500 брака, но пък през същата година са били разтрогнати 10 600 брака. Т.е. всеки трети брак свършва в съда. А преди десет години браковете са били почти 70 000 годишно, докато разводите са се движели около 5-6 000 годишно. Още по-неприятното е, и цифрите го показват, че сега средната продължителност на брака у нас е едва 12 години - та за това време ни деца можеш да направиш, ни да ги отгледаш! Като прибавим и факта, че от родените през 2000 г. 73 679 деца 38 на сто, или 27 998 деца, са били извънбрачни отрочета, то картината добива още по-мрачен оттенък. И колкото и да е неприятно връщането назад във времето, пак не можем да не припомним, че допреди 10 години броят на извънбрачните деца бе повече от тройно, почти четворно по-малък.
Трудно ли е да познаем при това положение как се възпитават подрастващите!
Добре все пак, че и толкова деца се раждат. Защото идвайки на този свят, днес ние вече не им предлагаме радостта от детството, а направо скотски живот.
Още от първите дни. При средна работна заплата от около 250 лева и дори при двама работещи родители, в повечето български семейства би трябвало да влизат най-много 500 лева месечно.
При едно четиричленно семейство обаче са необходими, според статистиката, минимум 1000-1200 лева месечно, за да може то да посрещне що-годе необходимите разходи.
Е, в колко български семейства влизат над 1000 лева месечен доход? Да не говорим, че при официална над 18 на сто безработица (почти 750 000 души - при официално обявени 520 000 през 1999 г., или нарастване само за две години на безработните с повече от 30 на сто!), реално всяко второ българско семейство е само с по един работещ.
В глад и мизерия не може да расте нито едно дете. Или ако расте, то е обречено да няма бъдеще. Не е за учудване тогава, че над 65 на сто от 17 000 самоубийци през последните 10 години са били все в крехката възраст до 21 години!
В числото на самоубийците обаче не влиза една друга категория - на тези, за които наркотиците са станали всекидневие. А при употребата им смъртта идва достатъчно бързо. Гробищата на големите градове вече започнаха да се пълнят с паметници, на които са изписани имената на 18-20-годишни момичета и момчета. Почти всички те са жертва на наркотици - особено на хероина.
Пак по официална статистика, зависими от смъртоносния бял прах у нас вече са над 35 000 - почти всичките деца. Потенциални смъртници до година-две... Във Варна дори бе регистриран своеобразният печален рекорд на хероинозависимо дете на 9-годишна възраст.
Хвърлянето в прегръдката на бялата смърт е ужасяващо, но с оглед на битието, което предлагаме на децата си, едва ли е странно.
В предизборните си словоблудства водачи на партии и партийки обещаваха чудеса, едно от които бе прокарване на Интернет и компютризиране на всички училища в страната. В речите си обаче те все забравяха да споменат, че през последните 10 години бяха затворени повече от една трета от училищата у нас. А темповете на затваряне на просветните огнища продължават да нарастват. При това положение нищо чудно и да вкарат Интернет във всички училища - ако останат 100-200 в България, колко му е. Това не е мрачна ирония.
Това е мрачната логика на цифрите. Статистикаата показва че от 1 294 000 българчета, на възраст между 5 и 17 години, 83 000 се трудят всекидневно в търговията, услугите, селското стопанство. Други 418 000 са плътно заети в семейното земеделие, отглеждайки крави, овце, птици и въртейки мотиките по дребните фамилни нивици. В числото на горните половин милион невръстни труженици не влизат още над 600 000 деца, които са принудени от немотията да се грижат за по-малките си сестри и братя или да наглеждат болни и немощни възрастни, да готвят и чистят домовете си всекидневно. На тях игрите също са им отнети.
Казано иначе, от 10 българчета 9 нямат детство.
Само за последните 5 години учениците у нас са намалели с 250 000. Тоест всяко пето българчето се е отказало от образованието, за да може да си осигури препитание. При това става въпрос за деца от българския етнос. И ако едно време милицията насила, че и с бой вкарваше циганчетата в училище, днес на практика почти няма ромче, което да издържи до края поне на началното обучение до четвърти клас. А иначе всички са загрижени за правата на малцинствата... Но без образование как тези деца ще си търсят утре работа? И каква?
Ясно е, че за тях остават само кражбите, проституцията, просията. В не по-добро положение са обаче и българчетата на техните години. Инспекторите по труда всекидневно залавят работодатели, наели без никакви трудови договори невръстни работници, на които плащат мизерните 10, 20, 30 лева на месец. При това за труд, който често надхвърля 40 работни часа на седмица, т.е. една плътна работна седмица.
Такава експлоатация на детски труд у нас не е имало дори по турско време
И кога се очаква да учат тези деца!?
Миналата година една социологическа анкета показа, че 78 на сто от българите не са си купили дори и една книга през цялата година. И това не е заради простотията на българина, който отказва да се просвещава - това е заради отчайващата мизерия на всекидневието. А в мизерията на всекидневието може да расте единствено плевелът на мизерията на духа.
Ако темповете на обезпросветяване на българите продължат да бъдат все такива, казват учените, след 6-7 години 15 на сто от младежите между 14 и 26 години ще бъдат абсолютно неграмотни - няма да могат нито да четат, нито да пишат. За каква компютризация и за какъв Интернет говорим!?!
25 % от сегашните ученици са изкарали последната си учебна година, без да отворят учебници - просто защото не са имали такива!
Една четвърт от учениците са ходели на училище, но не са имали учебни помагала и дори тетрадки!
Това е чудовищно.
Чудовищно е и че от 10 деца 8 отиват сутрин на училище гладни или недохранени. Прословутите икономически успехи на демокрацията ни върнаха не с десетилетия, а с векове назад. А правилото е желязно - няма образование - няма култура - няма бъдеще
Ние, по-възрастните, поне получихме нещо от заклеймяваното днес минало. Можехме и все още можем поне по отношение на образованието и културата си да се сравняваме с която и да е друга нация. Обаче децата ни вече не могат. Те са слабо образовани, липсва им култура, гладни са и огромната част от тях са принудени да си осигуряват сами прехраната.
Това е. България загива. Все по-бързо и по-бързо се самоизтриваме от картата на света. И не съм бесен за простотията и немотията, в която ме натикаха лично мен през последните десет години управниците ни. Бесен съм, до умопомрачаване, че натикаха в тази гнилоч и двете ми деца. Че не им оставиха, и продължават да не им оставят, никакви перспективи. Как да мисля оптимистично за бъдещето им при горните цифри!
Изборите минаха. Сега отново политиците ще започнат тънките сметки за подялба на властта. Този път обаче няма да им мине номерът. Ножът е опрял вече не до гърлото на българина, а до гърлото на децата му. А това няма как да бъде простено никому. Защото българинът наистина живее за децата си. И може много да търпи, но му причернява, когато чуе гладния им писък. Особено ако е прозрял и какво бъдеще им се готви.
Тъкмо за това се и борим вече 12 години в "Нова Зора". Властта трябва да се върне на народа. Истински. И завинаги. Ако искаме и утре да чуваме около себе си сладкия детски плач.
И да я има България.
Македония: Двуезична, двународна, двубога и окървавена
Казвал съм го и пак ще повторя: в Македония нищо не е решено! Нито промените в македонската Конституция, които ще дефинират републиката като държава на два народа с два официални езика, нито възможно най-широката управляваща коалиция (с още по-голямо от преди албанско присъствие в нея) не успокоиха нещата. Нито пък помогнаха съветите на тъй наречената международна общност (НАТО и ЕС). За албанските терористи те си останаха раздвижване на въздуха, защото не бяха подкрепени с практически силови действия.
А съветите на нашия премиер Костов правителството в Скопие да преговаря с терористите от АНО, изглеждаха жалки дори на фона на сдържаната реакция на един Солана или Джордж Робъртсън, осъждащи все пак сепаратизма и екстремизма на шиптърите.
Докато нашите политици умуват, дали в Македония ще избухне гражданска война и дали това носи рискове за нашата национална сигурност, вече трети месец там се пролива кръв! Това е следствие и от нашата "последователна, принципна и активна позиция" по македонския конфликт - нещо също толкова вредно, колкото и подкрепата ни за НАТО през 1999 г. по време на бомбардировките в Югославия. Тази позиция успя да ни смрази както със сърбите, така и с албанците и македонците. На път сме да станем смешни и в очите на НАТО и ЕС. То бива, бива аматьорство, ама чак толкова!.. А за Македония остават все по-малко варианти за действие - или правителствените сили да смажат решително метежа, наречен бунт, или да се приготвят за федерализиране на републиката, за нейната подялба между съседните държави или за превръщането й в още един международен, т.е. натовски протекторат. Непресекващите убийства на македонски войници показват ясно, че албанските терористи не са се отказали от мерака да диктуват с оръжие условията за "успокояване" на Република Македония. Те съвсем точно изтълкуваха пропастта между думите и делата на международната общност и няма да се спрат, докато не получат своята "Велика Албания".
Вече е заплашена и Гърция, а на нас ни остава да благославяме късмета, че през 1999 г. не приехме на своя земя албански бежанци... Сега обаче може да ни се наложи да приемем бежанци от Македония.
При тази обстановка, да се упреква правителството в Скопие, че не проявява сдържаност, е просто аморално. Нека Солана, Робъртсън и Костов обяснят на зачернените македонски майки защо когато сепаратистите избиват синовете им, правителството не трябва да използва дори подарените български танкове и гаубици. И какво значи в тази ситуация да се проявява загриженост за човешките права на бандитите от АНО?... Впрочем, както пише Джаред Израел, "те са войски на НАТО, не "бунтовници" (Emperor's Clothes, 11.06.2001 г.). Дори лондонският "Таймс" подкрепя обвинението, че фактически терористите са формирование на НАТО.
Статията в "Таймс" твърди, че поне 800 от албанците, които атакуват Македония, са членове на Корпуса за защита на Косово (КЗК). Резервистите (запасняците) от КЗК бяха свикани през март от Агим Чеку, бивш военен ръководител на АОК, назначен за шеф на КЗК от Мисията на ООН за Косово. Излиза, че терористите са организирани от ООН!
Останалото е известно - терор, както в Косово... "Убийства, мъчения и прогонване - това са извънредни обвинения, отправени срещу собствения КЗК на ООН, в един поверителен доклад на Обединените нации, написан за Генералния секретар Кофи Анан" - твърди "Таймс".
"5-хилядният КЗК, финансиран от членките на ООН, включително Великобритания, има 30 млн. долара помощен бюджет за Косово. Вместо да осигурява "услуги в отговорни бедствия", както казва ООН, той е убивал и измъчвал хора" ("Обзървър", 12.03.2000 г.)
Сега инквизиторите и убийците от АОК/КЗК нахлуха в Македония и според "Таймс" дори използват карти на републиката, издадени от НАТО за КЗК.
За какво са му били на КЗК карти на Македония, ако не за целите на нахлуването от тази година? Сега главният виновник - НАТО, призовава Скопие към "сдържаност"!.. Сдържаността на правителството терористите тълкуват като израз на страх и възползвайки се от явната и скрита закрила на американския и германския контингент от КФОР, те ще продължат своите провокации. А заплахата от страна на ЕС да отнеме статута на асоциирана страна на Република Македония, ако не се постигне помирение с АНО, е откровен шантаж!
Декларациите за поддръжка на териториалната цялост на републиката са само фрази, докато международната общност не удари със сила главния виновник за кризата. Словесното осъждане на насилието изобщо и клетвите за изолиране на екстремистите не вършат работа на никого. Кое насилие? На терористите от АНО (АОК), или това на скопското правителство в отговор на насилието на първите?
Правителството на Георгиевски е поставено в крайно деликатно положение: забраняват му да обяви военно положение, а пък действията на македонската армия противоречат на сега действащата конституция.
В Турция години наред имаше военно и извънредно положение и никой на Запад не си позволи да съветва правителството какво да прави!
Как при тази ситуация македонската армия да смаже тероризма, като утре Карла дел Понте може да обвини и македонските офицери във военни престъпления?
Преди време, на пресконференция в Куманово, правителственият говорител Антонио Милошовски даде да се разбере за желанието на кабинета да постави пред Парламента въпроса за обявяването на военно положение. Той обаче не пропусна да отбележи, че "македонската страна ще трябва да се съобразява с препоръките на международната общност", макар да добави, че Македония била свободна в своите решения..., т.е. суверенна държава.
Връх на парадоксите е фактът, че ако Скопие бе обявило военно положение, то щеше да е в отговор на агресия, която изхожда от Косово - според думите на премиера Георгиевски. А тъй като "Косово е всъщност под гражданската администрация на Мисията на ООН за Косово (UNMIK) и на военната администрция на НАТО, това би било официална прокламация с обозначаване на НАТО и ООН като агресори. " (Ален Йеджич, "Балкан-инфо", юни 2001 г.).
Плахите опити на правителството да практикува своята легитимност и да сложи край на тероризма на въоръжените албански банди чрез отстъпки, накрая се провалиха. Твърде далеч от Скопие, накрая на Норвегия, в Ньоркьопинг, министрите на външните работи на 15-те от ЕС му отправиха тържествен апел да не пристъпва към обявяването на военно положение. В Скопие за пореден път пристигнаха Хавиер Солана и Джордж Робъртсън и проведоха серия консултации, преди да изложат плановете на Общността в залата на Парламента.
"Македония е в криза. Вече няма време за политически игри, защото страната се намира в състояние на война. Тя е пред неминуема катастрофа" - каза тогава Робъртсън. С няколко похвали към местната власт - в неговите очи тя вече бе в оставка, - той уточни, че "страната има нужда от правителство на широка, демократична коалиция".
Солана пък каза, че обявяването на военно положение било вътрешна работа на Македония, но ЕС не бил съгласен с това. Той каза още, че ще остане в Скопие, "за да се договори с представителите на албанските партии в страната". При последното си посещение в Скопие Солана ги покани чак в Люксембург... В хода на едно маратонско заседание на Парламента македонците трябваше да изпълнят поставената задача пред погледа на двамата западни емисари. Всички парламентарни партии одобриха спуснатото с парашут от чужбина предложение и правителството на националното единство стана факт.
Предвидените за есента на 2002 г. парламентарни избори в Македония бяха изтеглени за пролетта на същата година. Но поведението на терористите не бе променено. Всичко това сякаш още повече подхрани етническото напрежение там. Последваха нови убийства на македонски военнослужещи и нови погроми над албански магазини в градове като Битоля, Скопие и др. и заплахи за всеалбанско въстание.
Войната достигна до предградията на македонската столица като в Арачиново (на 10 км от Скопие) се съсредоточиха над 700 въоръжени албански сепаратисти. Ако някои са хранели илюзии относно възможността за мирен изход от кризата, лидерът на Демократичната партия на албанците (ДПА) Арбен Джафери и този на Партията на демократичния просперитет - Имер Имери, ги разсеяха. Те подписаха революция с представитеил на терористичната АНО, с което я легитимираха.
В интервю за "Дневник" Джафери заяви: "Няма да чакаме промяната в Конституцията, нито шест месеца, нито дори шест часа. Претенциите ни са ясни. Ние искаме трансформирането на македонската държава във федерална държава на македонците и албанците. Ако не можем да го постигнем с политически диалог, ще го постигнем със сила."
Дали по този начин той не разкриваше реалното съдържание на плановете, подготвени за Македония от международната общност?
На 13 май решенията, взети от македонския Парламент една седмица по-рано, бяха оформени: видя бял свят новото правителство, председателствано отново от Любчо Георгиевски. В словото по случай встъпването си в длъжност той заяви, че Македония преживява може би най-трудните си моменти от получаването на независимостта. Тя се сблъсквала със сили, добре организирани, подготвени и екипирани извън страната: "терористичните албански сили, които публично прокламираха желанието си да разрушат македонската държава. Вместо правова държава, тези сили се стремят да наложат по тези земи хаос и терор и го правят под прикритието на правата на човека и на малцинствата".
Тези думи бяха в пълно съзвучие с действителността в Македония, но за жалост, в пълно пртиворечие с политическите реалности, породени от номинирането на новото правителство.
Собствените коалиционни партньори на Георгиевски бяха изненадани (ДПА и ПДП): втората декларира подкрепа за терористите.
Смаян изглеждаше и дипломатическият корпус. Представителите на ДПА поискаха прекъсване на заседанието на Парламента, като притичаха веднага при американските пратеници Мак Ейник и Робърт Фроуик. Защото трябвало на всяка цена , според тях, да се прегради пътят на македонските сили и на войнствения премиер и да им се попречи да смажат албанските бунтовници, които се биели за своята свобода!
Твърде странно зрелище за един парламент, при което дипломатите увещаваха разбунтувалите се депутати да останат в управляващата коалиция!
Още с възникването си новото правителство на Бившата Югославска Република Македония се оказа зле разделено, макар и желано от международната общност. Доказателство за това бе съвместната декларация на двете албански партии с АНО, осъдена даже и от останалите албански партии и от НАТО, но явно одобрена от нашия Иван Костов. Последният с право си изпроси убийствената препоръка от новия македонски външен министър Илинка Митрева "да си гледа предизборната кампания! ".
Там Костов и да навреди, ще навреди на ОДС (което си е чиста печалба за България).
Костов обаче успя да заличи у македонците всякакво чувство на благодарност към България, заради подареното преди време тежко въоръжение. Как да я нарече човек такава работа!!!
Ален Йейджич твърди, че започват да циркулират упорити слухове - в Македония щял да се установи международен протекторат. На първо време щели да се задоволят със зоната на боевете.
Проектът, възприет от отговорните лица на ДПО (с трима члена в кабинета), вече бе похвален в албаноезичния седмичник "Лола". Така, че той се оказа по-малко екстравагантен, отколкото го смяташе широката македонска общественост.
"Долините на Морава и Вардар - казва Йейджич, - заедно с намиращото се между тях плато Прешево съставляват централна единица на Западните Балкани. Те образуват единно цяло, жизненоважно за икономическия живот на целия регион, защото са задължителният преход към Централна Европа и Източното Средиземноморие. Това е, така да се каже, значението им; а също и залогът, който представляват сами по себе си. Това е и значението на събитията, на които Македония е сцена днес".
"За да победи, Македония трябва да направи следното: да смени президента Б.Трайковски; да изхвърли всички западни съветници (държавни и частни); да обяви военно положение; да затвори предатели и саботьори; спешно да поиска опитни военни доброволци от славянския Изток, който е крайната мишена на натовската атака на Балканите.
С други думи, Македония трябва да действа, сякаш я окупират и е заложено на карта самото й съществуване, какъвто изглежда да е случаят - това е становището на Джаред Израел. Албанските терористи, според него са марионетна сила на САЩ. Какво тук значи някаква си Бивша Югославска Република Македония?
Двународната, двуезична и двубожествена Македония продължава да кърви и само политически демагози или дилетанти могат да ни успокояват, че нямало рискове за България.
Президентът Стоянов бе казал, че Македония е най-романтичната част от българската история, но не е прав.
Тя е пробният камък за българската политическа глупост и когато Македония изчезне от политическата карта, ще дойде редът и на България!
Впрочем това може да стане и едновременно.
Недостойно, Първанов
Вярно е, че политиката е изкуство в рамките на възможното.
Вярно е обаче и това, че политика не се прави без морал. Поне политиката, търсеща успехи в дългосрочен план.
Само за няколко дни Георги Първанов се отрече и от Слободан Милошевич, и от Жан Виденов.
По време на предизборен тв-дебат в отговор на правителствено припомняне, че някога е изпращал поздравителни телеграми до Милошевич, веднага отвърна, че ставало дума за отношения с протоколен характер, т.е. без реална политическа стойност, и че за разлика от някои други (вероятно намек за БУЛС) не нарушавал наложеното от Запада търговско ембарго срещу Белград.
Милошевич се държа като достоен държавен глава на достойна държава. Запазва достойнството си и сега, когато сръбските наемници на НАТО го прибраха в затвора и умуват дали да не умилостивят с главата му убийците, които ги бомбардираха.
Първанов не е глупав човек, но вероятно би се затруднил да изброи конкретните причини, поради които контактуването с човек като Милошевич би могло да омърси когото и да е. В друго тв-шоу пък заяви с усмивка на уста, че бившият министър-председател Жан Виденов сега е просто редови член на N-ска първична партийна организация на БСП. Даде да се разбере, че не крие задоволството си от такова състояние на нещата.
Жан Виденов сигурно е допуснал управленски грешки. Бе свален насилствено от поста си обаче не заради тях, а защото поведението му не се вписваше в замислите на Солана и Сие и работодателите им за Балканите и конкретно за България като за питомни колониални територии. Това е всеизвестно и няма основание да се смята, че само Първанов е в неведение или че за него е тайна участието на хора от собствената му партия във февруарския преврат, който не прави чест никому.
Петър се отрече от Христос три пъти, преди да пропеят първи петли. Но това не му попречи да стане светия.
Работата е там, че днес времената са други, глобални, при които, както показва скопският пример, острите саби секат и преклонени главички.
Би трябвало Георги Първанов да се досети, че прекомерната еластичност в морала може да се окаже политически нерентабилна.
Несвършващото пиянство на народа
В неделя българите отново бяха пред урните. И отново дадоха гласа си за последната илюзия.
Победата на НДСВ не изненада никого, освен високомерните и самовлюбени сини лидери. Иван Костов намери достатъчно сили да го признае. На въпрос на журналист кое караше СДС до последния миг да не вярва на социолозите за изхода от предстоящия вот, той отговори еднозначно: "Вярата". Навярно е имал предвид вярата, че правителство в България избори не губи. Макар да се е случило веднъж, и то пак през юни преди точно 70 години, когато опротивелият на всички Сговор бе победен от опозиционния Народен блок.
А загубата на ОДС е наистина впечатляваща.
Това означава само едно - че българският народ, в желанието си повече да не търпи експерименти и "риформи" на всяка цена, пак гласува точно за това.
За съжаление, отричайки досегашния модел, заложен още на печално известната Кръгла маса, българинът гласува ирационално. Той даде израз на гнева си и заложи ва банк всичките си надежди на едно лице - Симеон II.
А това е огромен риск. Никой не разбра какво точно предлагат царските хора, които очевидно ще имат абсолютно мнозинство в новото, 39-о народно събрание. Нито пък какви в крайна сметка са целите на самия цар. Но фактът, че засега на августейшото му благоволение се радва единствено ДПС, би следвало да ни притеснява.
Защото нищо чудно в желанието си да накаже сините разсипници на държавата, народът да е гласувал всъщност за нейното окончателно закриване.
В случая не става дума за република или монархия, а за прокарване на македонския сценарий. Видяхме как на помощ на застрашеното от царската харизма ДПС бе хвърлена мощта на цялата турска държава. И отнетите 14% от гласовете на българските турци и на половината от ромите, отишли за НДСВ, бяха щедро компенсирани от изселническите. За да се доближи ДПС до най-добрите си дни от 1991 г. Що се отнася до "Позитано" 20, то единствено фактът, че червените бюлетини бяха почти колкото сините, може да спаси засега главата на Първанов. Но и да падне тя, какво от това?
Както казахме, на 17 юни двуполюсният модел в България бе официално погребан. Шоумените на Дилов-син и войводите от "Пиротска" 5 не успяха, и то за малко, да прехвърлят 4-процентната бариера. Може и да е жалко, но слава на бога, че поне личности като Димитър Луджев, Александър Томов и Жорж Ганчев скочиха направо в политическия фризер. Да се надяваме, завинаги.
Сега на ход е Симеон II. Верен на бурбонския си нрав, той протегна ръка за коалиция към всички - просто за да има кой да сподели отговорността. И тук вече започва истинската интрига.
Ще жертва ли СДС Командира, за да остане във властта, или ще се превърне в добре познатата ни истерична опозиция, която ще се хвърли към саботаж и предизвикване на предсрочни парламентарни избори?
Какво ще получи като изпълнителна власт Доган? И ще успее ли и БСП да се дореди до нея?
Каквото и да се случи, за нас е ясно едно - всички политически сили са единодушни в желанието си да натикат на всяка цена България в НАТО и в ЕС.
Омръзнал си ни много, дядо попе!
Може да се възрази, че Петър Стоянов е безразличен, след като е толкова атрактивен.
Отговаряме - той е атрактивен, защото нищо друго не му остава, освен да бъде атрактивен. Бидейки такъв, той непрекъснато се повтаря и заприличва на актьор само с едно амплоа. За него с пълна сила може да се отнесе Елин-Пелиновата реплика: "Омръзнал си ми много, дядо попе!"
Със своите жестове, усмивки и популистки палячовщини, гарнирани с обиграното самочувствие на пледоарстващ адвокат, той иска да прикрие очевидното - че от него нищо не зависи. А тъкмо поради това той не е нищо друго освен сладкодумен гост на държавната трапеза.
Българският президент няма право дори на законодателна инициатива, каквато имаше Ж.М. Ж. по силата на стария основен закон. Но новата конституция от 1991 г. силно оряза президентските правомощия и фактически превърна президента в политическа финтифлюшка. Ето поради тази причина Петър Стоянов наумява на свещичка, боцната в торта. Красиво стои, ала от нея файда никаква, даже не и консумируема.
Въобще президентската институция като такава е плод на извънбрачната любов между БСП и СДС и е компромис, договорен и заченат още на Кръглата маса.
Петър Стоянов в качеството си на президент дори се води за главнокомандващ. И той използва това си право, като ходи по поделенията, образно казано да подяжда бобената чорбица на аскера. Какво друго да прави, след като армията ни подобно на набор оловни войничета отдавна се командва извън България.
Както се казва: голяма фирма - бедно съдържание.
Но тъкмо тук е и голямата привлекателност да бъдеш президент. Хем се водиш за държавен глава, хем си нямаш хал хабер от държавата и не носиш никаква отговорност за нея.
Нашият президент е нещо като некоронован конституционен монарх. Свети с отразена светлина, но светлина не произвежда. Посреща гости, изпраща гости, пък и той походва по гости и разтушава душа по широкия свят.
От време на време се прави на много сериозен и свиква т.нар. съвет по национална сигурност. От този съвет, разбира се, нищо не зависи, защото решенията се вземат от съответната партийна централа, но пък се създава впечатление за някаква демократичност и всеобщност на усилията.
Ще рече - екстрите бол, отговорностите кът.
И как при това положение, превърнал Президентството в своеобразно дембел хане, в дом за нежни души, да не възжаждаш втори мандат.
И бат'Петьо възжажда!
И обяви на целокупния български народ, че е възжаждал.
Забравил, че се би в гърдите като мъжки горилек с бойния вик "Аз съм седесар! ", сега милостта му обявява, че ще се кандидатира като независим кандидат.
Е, знаем, че такова животно - независимо - няма, но да не връзваме чак толкова кусур.
Зад мимикрията "независим" се крие желанието да се засмучат повече гласове, отколкото може да пусне все повече изпосталяващото СДС. Пък и знае ли се какво ще стане със СДС след изборната хекатомба. Току виж синята гарнитура се разпиляла на перца и крилца.
Безпомощността и объркаността на синята формация по системата на скачените съдове като че ли се прелива и в Петър Стоянов. Обръщението му, с което обявява, че тръгва към втори мандат, е обидно безлично и лишено от вътрешна мотивация и енергия. В текста няма нито едно читаво послание, нито анализ на вече консумирания мандат, нито отсянка за понесените мъки и страдания от българския народ.
Президентът като да е управлявал не една съсипана и поругана страна, а някаква блажена Аркадия.
И ако все пак нещо има, това е страхът за изплъзващата се власт. И мрачната прокоба, че всичко постигнато (какво бе, джанъм!) може да се сгромоляса, ако народът не възложи тежкото, но сладко бреме на властта връз отрудените плещи на бат'Петьо.
И за да ни убеди колко е изпреднал в политическото поприще, как се е изпраксал в паркетния дипломатически занаят, все още нине здравстващият президент не забравя да ни припомни с какви по-първи хора се е срещал по света и колко мурафети е понаучил от тях. Демек - незаменим.
Та къде, видите ли, ще намерим такъв праксан чиляк, който е на "добър ден" и "здрасти" както със световните светила, така и с баба Пена от Мацакурци.
Цялото внушение на обръщението се побира в един скромен набор от думи: какво ще правите без мен, когато "красивите илюзии утре ще се сгромолясат".
Знаменателно! Значи бат'Петьо знае, не изпитва никакво съмнение, че СДС си отива и идва ред на "красивите илюзии", олицетворявани от Симеон II.
Очаквано преструктуриране на лявото пространство
Резултатите от парламентарните избори са предопределени: в по-голяма или в по-малка степен. По един парадокс, а всъщност закономерност, българската десница ще има отново мнозинство в Народното събрание. Така за разлика от процесите в другите европейски държави, или съседни на България страни (като Румъния, например), протестният вот на избирателите няма да се насочи към левицата.
Напротив, България ще стане пример за общност от латиноамерикански или африкански тип - реализация на крайнодясна, антинародна политика, непознато по размерите си обедняване на народа, а моделът на управление остава в ръцете на конструкторите на тази политика.
Едва ли е за учудване, че Иван Костов със зъби и нокти воюва, за да остане на власт. Мъчно бихме могли да обвиним и Симеон, че се възползва от историческия си шанс. Анормалното е, че народът не иска да даде преобладаващо доверие на левицата и на най-голямата лява партия - БСП. Защо да крия, изводите не са обнадеждаващи.
Усещам развитието на събитията като тежко предупреждение, след което няма да има повече пощада. Дълг на дейците на българската левица е още отсега да предложат варианти и опити за решение на кризата в лявото движение у нас.
Ще се помъча да дам своите отговори. В замяна ще спестя анализа на причините, тях вече съм мотивирал в други публикации не само на страниците на в."Нова Зора".
Смятам, че тепърва предстои преструктуриране на лявото пространство. Тук имам предвид не толкова бъдещите опити за "вътрешнопартийни преврати", за свикване на извънредни конгреси на БСП, за смяна на една конкретна личност с друга. Подобни промени биха могли да представляват и мимикрия на неотменните исторически повели.
Макар че е естествено след парламентарните избори БСП да си направи изводите
Защо продължава да се смалява като политическа сила? Защо българите не искат както преди да гласуват за нея (и то независимо от провала на управлението на Иван Костов)? Защо не може да се добере до изборните резултати от април, 1997 г., когато народът трябваше да даде своя вот след един преврат, в атмосфера на страх и масова манипулация?
Няма нищо по-логично от това ръководството на соцпартията, нейният Висш съвет (а и Бюро) да посочат след 17 юни причините за "маргинализацията" на лявата идея у нас, да отворят очи за кризата. Да стигнат и до обобщения, свързани с националната специфика на всяка идея: общия модел на европейската социалдемокрация (диференциран, впрочем, и в отделните европейски страни) не може да се прилага еднозначно и подражателски в България; правилно е да се пречупи през българските особености, през характерните черти на националния живот и история.
Георги Първанов обича да подчертава авторитета си в Западна Европа и на първо място топлите си връзки с Шрьодер (ако е така!). Но премълчава горчивата истина, че авторитетът му в България е прекалено крехък, че го държи на върха на партийна власт една отрицателна тенденция в бившите партии от времето на тоталитаризма: религиозното преклонение пред "първия ръководител" в качеството му на "свещена крава". А по-конкретно, почти безмозъчната преданост на апарата, който все се надява (ако използваме девиза на коалицията "Гергьовден - ВМРО) "да цъфнат налъмите".
Възможно е - макар че е слаба надеждата, - най-после елитът на БСП да се събуди от сън, за да оцени обстановката и застане на равнището на историческия си дълг. Надеждата обаче е слаба. По-скоро ще надделее рефлексът "да не би нещо за стане" (Евтушенко), ще се наложат безотговорността и безпочвеността на партийния конформизъм.
По-резонно е да се предположи, че ще започне търсенето на виновници, които да оправдаят Първанов и компания в очите на протестиращите, но и обезволени партийни членове и съмишленици. Говори се, че тези причини ще се търсят в няколко посоки: а) късното обявяване на листите в БСП, споровете за попадането в тях; съпротивата на районните и областни ръководства срещу налаганите им от центъра фигури, неразбирането на дълбокия стратегически замисъл в постъпките на негово величество Председателя. б) участието на коалиция НС "Отечество" и Левица в изборите, отнела гласове от Коалиция "За България" и по такъв начин обслужила Костов, Симеон и кой ли не. Достатъчно ясно съм обосновал в други публикации, че това не е така, че коалицията НС "Отечество" и Левица е една от формите за коригиране на дълбоките кризисни моменти в живота на БСП и нейната абдикация от националните ни интереси.
По такъв начин се прави радикален опит да се освободи соцпартията от плен и приютяване в покоите на покорилата я нова номенклатурна класа! В Народното събрание трябва да влезе поне една, докрай отговорна пред нацията, политическа сила.
Освен това Коалиция "За България", по всичко личи, че не се бори за първо място в парламентарните избори, а и няма сили за такива действия. Тя е готова - като сиромах - съсед, да участва във всяка постизборна комбинация само и само отделни нейни представители да се досегнат до властта (цената не е важна!).
Знае се: Не се нуждае от преодоляване онова, което вече е победено, или се е примирило в тази си участ. в) ще се подчертае още, че рязко намаленото влияние е за сметка на факта, че БСП се е променила кардинално, че е реформирана политическа сила, предизвикваща възторг у асовете на западноевропейския елит. Без Първанов слънцето не би могло да изгрее. Този мотив бе разигран неотдавна в интервю на един от помощниците на Първанов по страниците на печата. И председателят, в диалог със Слави Трифонов (на 14 юни), с трогателно самолюбуване, изтъкна как под неговото ръководство БСП станала "европейска", как се "реформирала", модернизирала, как коренно се различавала от времето на Жан Виденов.
Тук той съвсем по български се надсмя над Жан Виденов, който понастоящем бил "редови член на Н-ската организация" на БСП (тоест, в една никаква организация, чийто членове, излиза, че са също едни никакви, безлични социалисти). Похвали се, че искал премахването на Виденов още от 1996 г., че организирал смяната му и заедно със Слави Трифонов тогава воювал за едно и също. По такъв начин благодетелят му Виденов най-сетне си получи заслуженото.
В младите ни години поетът Георги Джагаров обичаше да казва: "Пази се най-много от личност, на която си направил добро! ".
От друга страна, така му се пада на Виденов. Него вече четири години го нападат, дискредитират, обвиняват го за щяло и нещяло като крадлив циганин. Посредствени и постни като фасулена чорба особи се гаврят над него, опитват остроумието си над неговия образ.
Стана идеологема лъжата за провала на управлението на Демократичната левица за тесните отношения на Виденов с кръга "Орион". Първанов също се "пошегува" на тази тема с "лицето Виденов", изпитвайки сладострастна надменност.
А Виденов мълчи ли, мълчи. Защо мълчи? Трябва ли да мълчи? Нима са успели да го пречупят? Нима го е завладяла уплаха или равнодушие? Нима омерзението му е толкова огромно, че вече не иска и да си спомни за периода, когато стоеше начело на партията и държавата? Стигат ли му епизодичните "защити" на в."Нова Зора", който в името на правдата не се примирява с чудовищната манипулация на народа ни? Или пък отделни прозрения на български патриоти като писателя Николай Хайтов, който изчиства облика на Виденов от хули и клевети?
Странно и необяснимо е това мълчание. Пък и има един такъв закон: не може да строиш сигурно бъдеще, ако се съгласиш фундаментът на миналото ти да бъде разяден, изпълнен с упреци и заключения за тежки вини, за пълна неграмотност и политически догматизъм. В такива случаи човек е длъжен сам да се защити. Докато диша! Докато го има!
До този момент Виденов не намери отговор на естествено възникналите въпроси по повод на дейността му като държавен и партиен ръководител. Продължава да е безмълвен като "комунист пред разпит". Така той ще бъде умъртвяван - последователно и немилостиво - със стрелите на субсидираната наглост като един Свети Себастиан.
Както се вижда, не съм оптимист във връзка с вътрешните резерви БСП да се спаси от почти неизлечимата болест (макар че не би трябвало да се отхвърля и такава възможност, нейното осъществяване би помогнало не само за реанимация на БСП, но и за нов подем на лявото движение у нас).
По-реалистично и исторически логично е да се надяваме, че в политическия ни живот ще се активизират важни процеси, които, в една или друга степен, ще засегнат и битието на БСП.
Този път натискът ще дойде отвън, от други леви сили и фактори, както и от несъгласяванията с обезличаването на лявото пространство, характерни за основната част от членовете на соцпартията. Това ще доведе до земетръсни явления при които Първанов и неговите сподвижници (една анемична група) ще се оформят като малка, поощрявана и финансирана отвън партия. Ще доведе и до други преструктурирания, мотивирани от законите на живота.
Предварително ще отбележа: в размишленията си за бъдещето на българската левица имам предвид не непременно партията в класическия й вид и организационно обособяване, но и формите на "коопериране" по пътя на съюзите, федеративните съединения, принципните договаряния и пр. На първо място, проектът "Нова левица" ще продължи да се осъществява но след изборите и на организационно равнище. Този проект ще стимулира движението на българската левица (на част от нея) към идеите и платформите на европейската дясна социалдемокрация - пътуване от Шрьодер към Блеър, а не толкова към идеите на французина Жоспен. Това ще се изразява в засилено пренебрежение към социалната функция на лявата формация, към нейните отговорности спрямо трудовите хора.
Ще се пледира за ускорено провеждане на приватизацията под лозунга за раздържавяване на големите монополи. Ролята на държавната собственост ще бъде решително подценявана. Вероятно ще бъдат потърсени нови форми за още по-тясно сътрудничество на този тип българска левица с МВФ и другите институции на международния финансов и промишлен капитал. Ще се възприеме още по-неприкрито философията на монетаризма. Но не това е най-същественото.
Най-определящо ще бъде отношението на "Новата левица" към НАТО, а не просто към Европейския съюз. НАТО ще бъде провъзгласен за основна ценност на социалдемокрацията, наред със свободата, социалната справедливост и солидарността. Без съмнение "Новата левица" на един следващ етап ще постави на публичен дебат идеята на Петър Стоянов за "новия цивилизационен избор".
В това отношение не може да не се отбележи решаващият принос на Георги Първанов като инициатор, но и проводник на новия курс: а този курс изисква обединение на сравнително хомогенните и малки партийни стуктури в нова обединяваща структура (в такъв аспект силната и боеспособна БСП представлява "пречка" за реализацията на радикалния европодобен проект).
На второ място: ще се оформи общност на ляво настроени българи които ще бъдат принципни привърженици на възстановяване на "зрелия" нов социализъм. Те трудно ще приемат, че съвременното буржоазно развитие не би могло директно да се преустанови, щом работи против интересите на милионите трудови хора. Те ще се борят за нов "стар" социален строй, дори ако знаят, че в днешните условия подобна инициатива е обречена на неуспех. Вероятно подобни сили ще се възползват от традиционната словесна материя на марксизма-ленинизма, ще определят себе си като крайно леви или комунисти.
Според мен такива представители на левицата дълго време няма да открият формулата на идейното си и организационно единство и в близкото десетилетие не ще играят основна роля в националния живот.
Георги Първанов, както и западните идеолози, едва ли имат нещо против тази тенденция: тя би освободила сегашното ръководство на БСП от евентуалните упреци, че поддържа социалната носталгия, че е наследник на "греховните" комунистически десетилетия. За разлика от героините на писателя Димитър Димов, които са "жени без минало", нашите соцгерои ще се превърнат в "мъже без минало".
На трето място: с определени възможности за социално сбъдване е един друг, жизнено- перспективен вариант този на спояване на основните ценности на социализма - свободата, социалната справедливост и солидарността, с ценностите на националната държава и на националния дух.
В новите условия на XXI век се оказва, че триадата от традиционни ценности на социализма се обогатява с ценност като "реда". Западните социалдемократи и социалисти "заимстват" тази ценност от консерваторите, докато ние, социалистите от бившите соцстрани, би трябвало да я извлечем предимно от историята на втората половина на ХХ век (от историята на социалистическото строителство). Така ценността "ред" се свързва и с ролята на държавата в изграждането на демократичното гражданско общество.
През XXI век основното световно противоречие ще бъде, както се оказва, не предвижданото от американската политология противоречие между типовете цивилизации или религиозни модели, а противоречието между философията и практиката на глобализма и философията и практиката на многополюсния свят. САЩ ще продължат да провеждат имперска политика, възползвайки се от естествената тенденция на глобализацията като интензивен обмен на информационни, финансови и промишлени потоци в световни рамки. Те ще установяват все по-откровен диктат над малки и големи народи, залагайки на могъществото си като супердържава. Ще се превръщат в "развратен Рим", който живее от труда на потиснатите роби и благодарение потта и терора над злощастните провинции. Ще употребяват благородните лозунги на интернационалната солидарност и междуетническия континуитет, за да насочат главния си удар против свободните национални държави, против тяхната независимост и суверенитет.
Отнемането на независимостта и суверенитета ще бъде първото, но необходимо стъпало за колонизиране на дадената страна или регион.
Днес ставаме свидетели на първите прояви на политиката на новия ред, на политиката на световния олигарх, а защо не и световен жандарм!
Както проличава, една социална политика, една лява политика, при новите условия би могла да се превърне в недействителна, илюзорна, ако се откъсне от категории като нация и национална държава. Не става въпрос да се обслужват исторически призраци. Просто необходимо е да се напомни, че САЩ преднамерено обявяват националната държава за рудимент на XVIII или XIX век. Те много добре разбират, че за тях е опасно, ако бъдещите сдружавания между народите се реализират върху основата на "свободните отечества".
Един такъв продуктивен подход, да речем на европейско ниво, би обособил и увеличил ресурсите на европейските народи, би ги освободил от сегашната им мизерна зависимост от задокеанския "покровител".
Една нова националноотговорна партия със социална роля е обречена да бъде европейска по своята насока и характер. Тази партия няма да обслужва политиката на изолационизма и най-активно ще се включи в нарастващия международен обмен на информационни и финансови стойности, в характерните взаимозависимости на модерния свят, в неговите всеобщи процеси на глобализация.
Симпоматично е, че идеологията на глобализма успя да намери верни съюзници сред европейските социалисти и социалдемократи. Ще дам няколко примера.
Западните социалдемократи възприеха като свръхценност военна доктрина като тази на НАТО - на първо време под предлога, че са прагматици, а след това като изконна предпоставка за всестранния човешки подем. Заедно с това те преждевременно пренебрегнаха още живите национални ценности. Така социалдемократите предизвикаха криза в духовните си и социални ценности, тъй като основни дилеми на западните общества се оставят в "зестра" на европейската десница и тя неслучайно печели победа след победа: Испания, Австрия, а през последния месец: Италия, бих могъл да добавя - тази политика на социалдемократите активизира и редица съвсем крайни, едва ли не фашизоидни тенденции.
Друг пример. Полските социалисти също провъзгласяват свободата, социалната справедливост и солидарността. Реформите им в идеологически план предполагат, че на свободата се дава далеч по значимо място, за разлика от социалната справедливост и че интернационализмът се интерпретира като съюз с големия брат САЩ и неговата военнонападателна структура НАТО. Ето защо в Полша по-неудобният на САЩ партньор не е левицата, а така наречената десница (ако приемем, че "Солидарност" принадлежи на десните сили). И то защото "Солидарност" по-ярко дефинира привързаността си към особеностите на полската държава и на полския дух.
Обобщено: модерната социална партия не би могла да притежава органичен живот, ако се дезинтересира от националното, от националната общност и държава.
Струва ми се, че подобен подход разширява възможностите за обединяване на националните усилия върху по-солиден социален терен.
От друга страна, подобна лява партия (организация, сила, общност) не би могла да осъществи себе си (но и интересите на трудовите хора), ако не се съобрази с променените реалности!
Няма да предписвам рецепти. Но ще отбележа, че тази партия е нужно да даде смислени отговори на редица съществени въпроси. Ще посоча някои от тях:
1. В какво общество живеем? И ако по типологията си е буржоазно, смятаме ли, че можем в този момент коренно да го променим (в социалистическо), или да се съгласим да го реформираме в полза на трудовите хора. (При съобразяване с редица социални и духовни антагонизми.) В последна сметка, отново ще трябва да се преосмисли ролята на насилието и ненасилието в човешката история, включително и това на революцията или на контрареволюцията.
2. Какво е отношението към собствеността и съжителството между частна, акционерна, кооперативна и държавна собственост? Имаме ли изработена политика за успешното, ефективно функциониране на всеки дял от различните видове собственост? Естествено, тук е нужно да се разработят и различните проекции на икономическата политика, на осигуряването на външния и вътрешен пазар и пр. 3. Ще държим ли на водещата роля на държавата при разширяване на възможностите на гражданското общество? Ще узаконяваме ли и в бъдеще антисоциалния характер на монетаризма? Как, по какъв начин подобна нова партия ще отстоява действителните интереси на трудовия човек, на безработните, на засегнатите от безскрупулната експлоатация на труда? Ще бъде ли в състояние такава организация да съществува без свои действащи звена в производствените сектори и без свои синдикати, над които да оказва преобладаващо въздействие?
4. Ще продължи ли да бъде сляпа по отношение на подмяната на гражданското общество и обсебването му от институции за покушения върху националната традиция, история и култура? Съвсем имплицитно, ще продължи ли мултиспекулантът Сорос да бъде благодетелят на българския живот?
5. Ще се промени ли отношението към Русия, и то продиктувано не от гледна точка на традиционните чувства, а от позицията на националния ни интерес?
Ще се разбере ли накрая, че България трябва да притежава два върховни външно-стратегически приоритета: Русия и Европа, наред с позитивната балканска политика, която няма да допусне прекрояване на границите и унищожаване на държавния суверенитет на балканските държави? Ще се даде ли отпор на политиката на "новия цивилизационен избор"? Ще се замени ли политиката на членство или ускорено приемане в НАТО от политика на активно или по-малко активно сътрудничество с различните световни или регионални съюзи, включително и с НАТО?
6. Ще се наложи ли политика на солидно субсидиране на образованието, науката и културата, здравеопазването? Ще отхвърли ли такава партия фундаментални дейности, свързани с интересите на отделния граждани, или ще ги определи като стратегически за нацията? Дейности, за чийто живот отговаря най-вече държавата?
Посочих някои от многобройните проблеми, които днес не ангажират централното внимание на българската левица, или по-точно дейността на Българската социалистическа партия. Ето защо българският народ в мнозинството си оценява такива или такава партия като партии или партия в криза; непотребни за кръвните му интереси.
Ще трябва да бъде даден отговор и на немалко дискусионни въпроси
Тяхното лицемерно незабелязване ускорява пътуването към пропастта (с други думи към нищото). Ще изтъкна три от тези въпроси: а) Нова оценка на 45-годишния период на социализма: историческата истина ни задължава да го оценим като особено продуктивен в развитието на България и българския народ през ХХ век. А чак след това да говорим за недъзите, от които трябва да се извличат поуки, а не поводи за фалшиви обвинения и хули. б) Оценка на отговорностите на българската левица и на БСП (на видни техни дейци) в организирането и провеждането на пагубния криминален преход. А така също отговорностите им за формирането на сенчестата икономика и механизмите за ограбване на петдесетгодишния народен труд. в) Оценка на двегодишното управление на Демократичната левица: 1995-1996 г. Сегашната лъжа за провала на това управление (поддържана от редица ръководители на БСП) спомага за сатанизиране не само на предишното ръководство на БКП и на държавата, но и на българската левица като цяло.
Наред с всичко останало, ще трябва още:
И последното обстоятелство подсказва, че този тип партия ще се създава в тежки родилни мъки. В градежа й ще вземат участие хора, които осмислят по нов начин отношенията между човешката екология и природната среда, между националните проблеми и социалната диалектика, между колективното и индивидуалното начало, между гражданските свободи и правото на отделната личност да бъде свободна, но и гарантирана, за да вземе своя дял от човешкото щастие (както заявява поетът).
Или речено с други думи: в строителството на една такава рационална, необходима на българите политическа общност, партия, съюз или федеративно сътрудничество между партии, политически формирования и отделни политически личности, ще вземат участие хора с различни идейно-творчески разбирания в левия спектър, социалисти, еколози, комунисти, социалдемократи, досегашни безпартийни, членове на патриотични организации, земеделци и т.н., и т.н. Тоест, всички онези, които ще възприемат нова активна и полезна платформа за действия в интерес на Отечеството и на българските граждани.
Коалицията НС "Отечество" и Левица е предварителна заявка за подобен развой на нещата. Логично е да се предположи, че някои от пътищата ще се разклонят и ще водят в различни посоки.
Същевременно очакваният модел на бъдещата политическа сила тепърва ще получава плът и кръв, ще отразява интензивните движения в лявото пространство, за да им придаде сила, плътност и определеност. Ще освобождава лявото движение от сегашното му социално обезличаване и крайна непоследователност. Ще ревизира подмяната на обществената адаптивност с безпринципност, на интернационалната солидарност - с конформизъм по отношение на силната в момента световна сила, на дълбоките и трайни национални отговорности с тяхното, за съжаление, показно поднасяне.
Дванайсетгодишното противоречиво развитие на българската левица няма да съхрани статута си след парламентарните избори. Въпросът е да се изпревари стъписването, което придружава всеки сериозен земетръсен процес. И да се формулират основните принципи на новия съюз или съюзи на българската левица в началото на XXI век.
Надявам се, всички ние, хората, които принадлежим на лява България, да проявим енергия и разум, за да спрем разрухата на левите сили у нас, за да подготвим следващата целебна стъпка. Стъпката по пътя на историческия възход!
Политическите числа
Започналата преди около година предизборна кампания свърши в събота.
Отвори човек "Хоризонт", отвориш "Дарик радио" или многобройните телевизионни канали, веднага попадаш на предизборни заклинания. Естествено, най-често на "основните партии".
Но едно нещо липсваше - срещи с избирателите!
По "Дарик радио" някакъв английско говорящ господин точно това и сподели.
Защо ли?
Много просто.
"Основните" политици предпочитаха да общуват помежду си и да бягат от избирателите. Не че нямаше срещи с тях. Имаше. Но те бяха толкова редки и анемични, че очевидната диспропорция се набива веднага в очите на един "демократичен" външен наблюдател.
Политиците бягаха от преки срещи с избирателите, защото предпочитаха уюта на медиите. Там те се караха, обиждаха и какво ли още не, но както се казва, кавгата си беше между свои хора. Свои са опонентите, свои са водещите, понякога свои са и слушателите или зрителите, които задават въпроси.
Политиците бягат от тези, които ще ги избират.
Но понякога се получават и "грешки".
На 13 юни т.г. проф. Гарабед Минасян беше в "Хоризонт" около 11 ч. Зададох му ясен въпрос. "Защо в годишния отчет на БНБ за 2000 г. има противоречие в данните за годишната инфлация? На стр. 15 се посочва "средногодишна инфлация" 10.3%, а от стр. 127, където са данните за имплицитния дефлатор на БВП (брутен вътрешен продукт) следва, че тя е 5.6%?"
Признавам, че тази материя не е общодостъпна, но г-н Минасян е член на Управителния съвет на БНБ и се предполага, че е компетентен.
Какво стана?
Г-н Минасян започна отдалеч, толкова отдалеч, че водещата го прекъсна с мотива, че слушателите не са подготвени и ни препоръча да се срещнем и да уточним нещата.
В същия ден, около 18 ч в Техническия университет - София, имаше среща на няколко видни седесари със студенти. Влязох в залата и видях друг арменец, г-н Хампарцумян. Зарадвах се, защото и той е един от икономистите на СДС, които водят епични битки с политическите опоненти. Особено с представителите на "царското движение". Реших да му задам същия въпрос. Едва започнах, а г-н Хампарцумян се протегна с досада към микрофона, прекъсна ме и каза, че едва ли някой от присъстващите ще разбере за какво става дума.
Естествено, спестявам някои подробности.
Та за какво става дума?
Данните за инфлацията от двете страници на въпросния отчет се различават толкова много (10.3% срещу 5.6%), че дори начинаещ макроикономист би си помислил, че става въпрос за досадна техническа грешка. Би си го помислил. Но само на пръв поглед. Като направи някои елементарни сметки, няма как да не разбере, че става въпрос за нещо друго.
Какво е то?
Има два възможни отговора: некомпетентност или фалшификация.
Моят отговор обаче е еднозначен. Става дума за фалшифициране на един от основните макроикономически показатели - средногодишната инфлация.
Години наред следя данните на НСИ (Национален статистически институт) и на БНБ. Следя също данните на МВФ, СБ и няколко международни институти, които публикуват данни за света. Тези мои наблюдения, последвани и от анализи, ми дават увереността да заявя, че (и този път) става дума за груба фалшификация.
Защо се извършва тази фалщификация? Отговорът в най-общ вид изглежда така: "От политическа целесъобразност".
Когато подмениш инфлация от 10.3% с инфлация 5.6%, получаваш ръст на БВП за 2000 г. 5.8%.
Вероятно мнозина са чували това число. То е гордостта на синьото правителство. Това число затваря устата на "опонентите". Това число се привежда от външните "анализатори", като едно от най-сериозните доказателства за успешната икономическа политика на кабинета "Костов"!
А като се изчисли ръстът на БВП за 2000 г. при инфлация 10.3% (твърдя, че инфлацията за 2000 г. не е по-малка от 10.3%), се получава ръст от 1.32%. Но как тогава ще имате претенции за "успешна икономическа политика"!?
Няма как!
Така всичко си идва по местата.
Лъжат седесари. Мълчат си бесепари и великденци (за останалите едва ли има смисъл да споменавам). Бягат от срещи с "неподходящи" хора и с нетърпение чакат деня на изборите. За да се скрият още по-надълбоко в парламента и по коридорите на държавата.
И за да изглежда всичко "по-авторитетно", включват се и "външни" експерти. Ту леят дитирамби, ту попържат някои, но циркът си върви.
А българинът стои ошашавен, но пък социолозите прогнозираха небивала активност в изборния ден. Вижда се вече какво стана... А аз си мисля дали да не предложа нов вид числа - политически числа.
Ако се върнем на отчета на БНБ, 10,3 е икономическо число, а 5,3 - политическо число.
Но за това ще говорим друг път.
Уточнение
В бр. 24 на в. "Нова Зора" (12 юни т.г.) е допусната неточност в статията на инж. Никита Набатов "Погромът на българската енергетика липсва в Календара на успехите на правителството на Костов". В абзаца "За енергетик N 1 на България.... остана си обаче напълно послушен към указанията на СДС", фразата трябва да се чете като "....невинаги бе послушен към указанията на СДС". Безкрайно съжаляваме за тази грешка и молим за извинение автора и нашите читатели.
IN MEMORIAM
На 10 юни почина професор Страшимир Димитров, член-кореспондент на БАН. Напусна ни личност, каквато рядко се ражда във всички времена. Беше от село и носеше всички черти на извисилия се човек на българското поле или планина - доброта и реализъм, мъдрост и амбиция. Страшимир Димитров изучаваше историческото наследство на българите от времето на турското робство и това по особен начин "оцветяваше" неговата личност. Тъмното лице на така наречения "брод" в историческото битие той преодоляваше с изключителна чувствителност към морала в науката.
Книгите, статиите и студиите, които остави, носят едно проникновение, което не всекиму е дадено. Неговите обяснения и аргументацията на фактите и явленията се отличават с изключителна концентрация върху българското в сложната етнокултурна плетеница на османската империя.
Професор Страшимир Димитров не страдаше от пристрастия в науката, той носеше в сърцето си само едно - любов към българите.
Всеки историк е изкусен от политиката - теорията или практиката мамят професионала, че разшифровал отминалите явления, ще може да "разшифрова" лесно и съвременните хора. Либералната революция доведе в България куп нагли чужденци, измъкна от тъмните ъгли на нацията всякакви конформисти, които започнаха чудовищни манипулации с нейното историческо наследство. Турското робство се превърна в присъствие, цялата ислямизация на българите стана доброволна, а тронът на падишаха - най-голямата гаранция са щастливото битие на техните братя-християни.
Либералната революция завари професора на върха на научното поприще и провери неговата устойчивост на политическите ветрове. И той бе един от малкото, които не се огънаха, не се поддадоха на съблазънта да отричат очевидното, да се юдят заради апетитния мирис на "гювеча". Ето го истинското в българския дух, ето го носителят на хуманитарния разум у българите.
Съдбата на учения винаги се разминава със славата, но за това пък чрез делото личността му остава завинаги в историята. Но остава не само с дело, остава и с морал, което значи остава с пример.
Светът знае твърде много учени, завили по посока на вятъра, отплували по течението и завършили попрището си с позор.
Страшимир Димитров си отиде от нас едната чест... Сбогом професоре и вечна ти памет.
22 юни 1941г. - 60 години от началото на великия руски подвиг
Половин век измина от началото на най-грозното престъпление в съдбата на човечеството - германското нашествие в Русия през 20 век. Война, която тепърва ще се оценява от световната история, защото едно събитие се разбира истински най-вече след като свидетелите са преминали в отвъдното. Невероятното значение на тази война - последния глобален въоръжен конфликт на Земята, едва ли може да бъде разбрано изцяло днес... Въпреки това обаче няма и не може да има съмнение, че там, в просторните поля и гори на Русия, бе решена съдбата, самото съществуване на славянството, а и пътят, по който ще върви светът.
Днес Западът ни уверява с музеи, книги и филми, че победата над нацизма е негово дело, а там, далече на Изток, се водят наистина значителни, но все пак периферни сражения. Днес "новият ред" убеждава новите поколения, че именно неговите победоносни армии преди са разгромили 500-те дивизии на Хитлер и постоянно, упорито заличава истината за великата историческа роля на Русия. Най-сетне днес спасителите на света от кафявата чума се представят за сатани, общественият строй, в чието лоно те живяха и победиха, се изравнява с германския фашизъм.
Но не се гаси туй - що не гасне, архивите са живи, паметниците са по местата си, спомените на герои и жертви остават! Никой не може да бъде забравен и нищо не ще бъде забравено. Светът е прозрял истината и моралът ще въздаде всекиму своето.
В този брой представяме днешния руски поглед върху Великата отечествена война на източните славяни срещу предтечите на Антихриста, публикуван в бр.9 на сп. "Российская федерация сегодня".
***
Недобър се оказа ХХ век за нашата родина. Жертви и загуби, страшно напрежение, жестока съдба. Но не е имало през миналия век по-трагичен час от онзи, който започна след полунощ в кратката лятна нощ на 22 юни 1941 г. Врагът си поставяше не просто военни цели, той явно не се задоволяваше с отстъпки, мечтаеше за радикално решение, означаващо за нас свличане в бездната на историческото ни небитие. И при най-критично отношение към комунизма никой не можеше да обвини с основание Съветска Русия в стремеж да разтвори подобен ад под който и да било народ. Нечовешки бяха целите на "Барбароса", хладнокръвната калкулация на този план поставя под въпрос самата хуманност на Земята. На поколението на нашите бащи се наложи да се сблъска с война на оцеляване.
Немците не се съмняваха в своята сила. Този път тяхната сила изпитаха изцяло на гърба си вечната им съперница Франция, разгромена в хода на едномесечни боеве. Те не се съмняваха в изхода от грандиозния двубой на хитлеристка Германия със Съветска Русия. Не изпитваше съмнения и мнозинството осведомени хора на Запад. Отделни хора вярваха в руското упорство, но не и в руското щастие. Те вярваха, че Червената армия ще погребе немалък брой дивизии на Вермахта, но не смееха да се надяват, че тя ще стигне до Берлин.
През юни 1941 г. всеки немец помнеше триумфа на Хинденбург и Лудендорф в Източна Прусия. В съзнанието на немците безразделно господстваше мисълта, че ако между август 1914 година и март 1918 година на няколко германски корпуса се е отдало да разбият на пух и прах славата на императорската руска армия, то осенената от победата над Полша, Франция, Скандинавия и Балканите германска армия от 1941 година, действайки с две ръце и имайки зад себе си потенциала на цяла Централна и Западна Европа, бързо и определено ще реши задачата да съкруши Русия.
И когато германската военна машина се обърна на Изток, Русия се оказа над бездната.
Нашият час удари при зазоряването на най-дългия през 1941 година ден, най-трагичния ден в нашата история. Далеч от благоденствие, народът ни се бе потопил в проблемите на социално преустройство, на нечувана по темпове индустриализация, на преход на селячеството в ново състояние. Спрямо утвърдилата се диктатура на Сталин цареше спартанска лоялност. Нашата армия, отличаваща се с изконната си готовност да се саможертва, беше до голяма степен отслабена от прекъсването в традицията на военното възпитание на професионални военни, които пет столетия я правеха непобедима. Тя бе подкопана от изтребването на онези командирски филизи, които избуяха през жестоката гражданска война, от възцарилия се терор, убиващ инициативата, предприемчивостта, свободата на анализа, разсъдителността и отговорността.
Но динамизмът и самоувереността на Берлин му бяха подготвили изненада. Известно е, че поражението учи, а победата заплашва със самодоволство. Веселите танкисти на Гудериаян, загорелите гренадири на Гот и Клайст бодро се носеха покрай стотиците димящи руски танкове, учудвайки се на праволинейността на примитивната руска тромава тактика, издевателствайки над неспособността на противника хладнокръвно и грамотно да съчетава броневата и авиационната мощ, да осъществява маньовър, да разпределя своите сили и оптимално да ги използва. Това го нямаше - не помагаха отчаянието на Ворошилов и Будьони, селското упорство на Тимошенко, неукротимата ярост на Жуков. Удивление предизвикваше само руското хладнокръвие в едно - в готовността на саможертва.
Между независимостта на страната и поражението на Русия остана онова, което бе трудно да определят дори германските гении по пресмятане. Широко разполагайки се върху огромния континент, руснаците органически изпитваха и изпитват особено, почти религиозно отношение към своята сурова земя. Това е чувството на абсолютна, заложена в гените любов и преданост към просторите, почвата, към родното огнище, към заветите на предците, към семейната топлота. В набързо построените тухлени градове и пустеещите дървени села, в клетките на комуналните квартири и бедните на покъщнина селски къщурки живееше неподдаващо се на пресмятане чувство на бездънна любов към своята страна, велико и свято чувство. Това чувство неутрализираше недоволството от режима, това чувство свали фактора човешка умора, обезцени самият живот пред святата любов към своя край. Това чувство е невъзможно да бъде убито. То е в основата на нашето възприемане на света.
На западния индивидуализъм не му е лесно да разбере това. Става дума за едно неагресивно, жертвено чувство. За нашите съотечественици беше, е и винаги ще бъде по-лесно да умрат за своя свят, отколкото да го видят поруган. Светостта на живота отстъпва в такава душа пред светостта на самопожертването - това е почти национална религия. Умирайки в смутните времена, или изтласкани в чужбина, обитателите на Русия никога не са се оплаквали както не се оплакват те и сега. Но никой и никога не ще бъде в състояние да разколебае тяхната елементарна и абсолютна готовност да отдадат живота си за често неласкавата, но безпределно прекрасна и вечно любима Родина. Сякаш преодолявайки жестокостта на съществуването, сякаш действайки въпреки всички трудности в живота, сякаш забравяйки за мраза и студа, неуредения бит, ужаса на липсата на пътища и яростта на стихиите, жителите на нашата страна гинат за онова, което им е скъпо. В онази далечна 1941 година главната сила на Русия се оказа това спотаено, но силно чувство. Беззаветните труженици в тила ковяха меча, а вдигналите се на смъртен бой воини не посрамиха своята земя.
Именно това не отчитаха Германия и нейните съюзници в похода си срещу Русия. Съдбата на поредните "аборигени" малко ги вълнуваше. Но в хилядите села изпращаха бащите със стоическата убеденост, че докато са живи, те няма да пропуснат врага. Именно тук е източникът и причината за нашата победа.
Хората от военното поколение се подчиняваха на своя генетичен код и изпълняваха един хилядолетен обет. За такова дело не съществува прекалено голяма жертва. При един хладнокръвен анализ Хитлер и неговото обкръжение трябваше да разберат, че Германия, при цялата й колосална мощ, не можеше да завоюва страна с такива мащаби (циментирана с твърда политическа система), такъв народ - с неговия неизтребим патриотизъм и мъченически стоицизъм. Даже ако германските танкове бяха влезли в Москва и Ленинград, даже ако бяха пресекли Волга при Сталинград.
Противостоящият ни германски Вермахт беше въоръжен с всички средства на технически съвършена цивилизация, с прийомите на многовековен военен опит, обновен през 1939-1941 година и окомплектован с предимно индустриални работници - методични, инициативни, дисциплинирани, възпитани в дух на безусловно расово превъзходство. Това обстоятелство предопредели несъпоставимостта на жертвите на всяка от двете страни: картечницата отново неутрализира личната доблест. Две обстоятелства спасиха нашата страна. Първото - военната промишленост даде меча. Второто и главното - в часа на избора между живота и спасяването на Родината нашият войник, и не само облеклият шинела - войници станаха всички, без да трепне жертваше живота си.
Германия справедливо се слави със своята индустриална мощ. Стотици хиляди умели, сериозни, удивително трудолюбиви, съобразителни, знаещи, потресаващо талантливи, педантични инженери и работници ден из ден ковяха индустриалното могъщество на страната, чиято армия стоеше от френския Брест и до руския Сталинград. Противостоеше им страна, която живееше през 12-тата година на една форсирана индустриализация. Страната на прекрасните автостради се състезаваше със страната с окаяни пътища. Страната на дизеловите мотори, прекрасните стругове, цайсовската оптика, ненадминатото в света химическо производство нахлу в пределите на държавата, чието население вече във възрастта на пораснали за пръв път виждаше автомобил и трактор. Със страната на потомствени, най-добри в света майстори се състезаваше нация, едва откъснала се от дървеното рало.
Зората на надеждата изгря над Русия тогава, когато вчерашните селяни, обути в плетени от лико цървули, и техните подсмърчащи деца в мрачните, далеч не gemutlich цехове, едва достигайки до неподвижната рамка на струга за пръв път в живота си, усвоявайки тайните на индустриалното производство, водейки полугладен живот, втурвайки се в мразовитата мъгла по призива на заводската сирена към замърсената будка на входа на предприятието, топлейки се със собствения дъх зад неотдавна монтираните стругове, едва покатерили се на танковия конвейер, започнаха да произвеждат повече и по-добро съвременно оръжие. Геният на нашите инженери и трудът - до самозабрава, на онова поколение работници, изковаха сталинградския меч. В битката на Волга ще бъдат изстреляни повече снаряди, отколкото в която и да е друга битка през Втората световна война. Като непрекъснат поток вървяха към Волжските сипеи нашите най-добри в света танкове, на крайволжските летища кацаха новите прекрасни самолети, при огромна тайна, само нощем, се промъкваха смаялите немците реактивни минохвъргачки.
Сталинград стана най-кървавата битка в световната история. Над един милион и половина души паднаха в нея. Загубите на Съветския съюз са почти 750 хиляди убити, ранени и пропаднали без вест. Германските загуби - не по-малко от 400 хиляди. 130 хиляди италианци завършиха своя поход на Изток край бреговете на Волга. Унгарските загуби се приближават до 120 хиляди, румънските - до 200 хиляди. Що се отнася до самия град, то от предвоенния полумилионен Сталинград, през 1941 година останаха 1515 души.
Сталинградският пръстен беше в примката, в която Германия се завря сама, движена от омраза, предразсъдъци, алчност и безчовечна идеология. СССР не падна духом след първите несполуки.
От простите селски момчета войната направи най-добрите в света танкисти, от градските мечтатели - ястреби на небето, от селищните вироглавци - безстрашни разузнавачи. От понякога безсистемната маса - смъртоносна армия, способна на стратегически полет и на тактическа хитрост. Ако Бог беше внушил на Германия мъдрост, тя трябваше да сложи оръжието още в края на 1942 година. Тогава Ханс щеше да види Гретхен. Хитлер би изпъкнал такъв, какъвто си и беше - престъпник, а милионите хора, молещите се и ликуващите, страдащите и стремещите се да постигнат своето, силните и смелите, добрите и самоотвержените, загрижените за семейство и никога не създали го, нямаше да се окажат в гробовете по целия път на жестокия фронт в степите около Сталинград.
Историческите събития невинаги се виждат отчетливо от съвременниците. Бършейки потта, зареждащите, насочващите и подаващите снарядите момчета от всички националности в Съветския съюз, произхождащи от всички републики, войниците на великата и единна армия не подозираха, че световната история се твори от зачервените им от студа ръце. Приключи етапът на отстъплението, на съкращаване тежестта и ролята на нашата родина на световните везни. С първите сталинградски залпове страната започна да се възправя в целия си ръст. Оттук, от безжизнената степ до космическите висоти. От крайволжските простори до площадите на Берлин. От чувството едва ли не за непълноценност до победите във всички прояви на човешкия гений и издръжливост. От старата трилинейна винтовка до ядреното оръжие. От скромните волжски буксири до океанския флот. От натисналия педала на танка момък до първопроходеца в Космоса. Сталинград свърза народите на страната и породи велика гордост. Ние издържахме. Ние можем всичко, което е достъпно за другите. И понякога дори малко повече - в реактивната авиация, в реактора на атомната енергия за мирни цели, в кораба върху въздушна възглавница, в синхрофазотрона, в първите места на всички олимпиади, в световния хокей, в шаха, в нашите прекрасни филми, в изчезналите просяци и в покорените епидемии. Всичко това ще бъде после. Но началото на всичко това бе Сталинградската битка. След нея повярвахме в себе си. И никой вече няма да ни накара да се съмняваме.
Според американския историк У.Крейг "Избиваните в течение на повече от година от нацисткия Джагернаут съветски войници престанаха да вярват, че германските войски могат да търпят поражение... В неокупираната Русия гражданското население изпадна в същото отчаяние. В условията, когато милиони хора бяха загинали или попаднали под германски контрол, мнозинството от населението на Русия започна да се съмнява в качеството на своето ръководство и в своята армия. Удивителната победа над германската шеста армия в Сталинград измени това негативно отношение. Психологически въодушевени от този величествен триумф над "нацисткия свръхчовек" и гражданските, и военните лица се заеха с най-тежките задачи. И макар, че крайната победа над Третия Райх се оказа възможна само в резултат от продължителна и скъпоструваща борба, руснаците никога повече не се съмняваха, че ще победят."
Сред множеството ордени и медали на моите родители се открояват два жълтовати, месингови медала с барелефи в каски - "За отбраната на Сталинград". Поизносили са се светлозелените лентички, потъмнял е и месингът. Но никога в нашата история няма да помръкне великият жертвен подвиг на онези, които, опрели се на родния волжски бряг, изключиха за себе си прехвърлянето отвъд реката, намериха в себе си нещо трудно определимо и бездънно, нещо по-силно от страха и по-важно от собствения живот. Обърната на половин оборот към разстлалата се на север страна на Мамаев курган, Родината-майка, вдигнала меч, мълчаливо призовава своите често неразумни деца. И ние ще живеем в бъдещата история само дотогава, докато чуваме този вик.
В руската история е имало тежки времена, имало е и дни на смут и отчаяние, но не беше имало чак такава страшна есен, когато само пустинните брегове на Волга са видели поднесената без стенания и горделивост масова жертва на нашите бащи, верни на своя дълг пред Отечеството. От тях, израсналите в лишения и трудности, мечталите за много неща и немного неща имали, с пот и кръв изградилите страната след гражданската разруха, не знаели леки дни, зависеха съществуването на страната и нацията, свободата и надеждата за по-добро. Те поднесоха тази жертва мълчаливо, без речи и без афектиране, без обида и съмнение. На високия волжски бряг загиваха войници, пред които ние, несъумели да опазим онова, което те защитиха със собствената си кръв, сме в неизплатим дълг.
"Генералният план" за европейския Югоизток
Изявленията на германския канцлер Шрьодер за списание "Шпигел" (30 април т.г.) по въпроса за федерализацията на европейските институции имаха ефект на бомба. Той предлагаше да се приложи германската политическа система по отношеие на всички страни от Европейския съюз (ЕС). Това означава Европейската комисия да се превърне в истинско правителство, начело със свой премиер-министър (или канцлер); да се трансформира Съветът на министрите в Държавна Камара (Staaten-Kаmmer), откровен дубликат на Висшата камара в германския парламент - Бундесрата; да се предостави пълен бюджетен суверенитет на Европейския парламент, което би го направило компетентен и в селскостопанската сфера, обемаща около 46 % от бюджета на ЕС.
Тези и по-късно изразените предложения на Шрьодер за институционното усъвършенстване на ЕС бяха посрещнати на нож от френския премиер Лионел Жоспен. Според него Европа трябва да си остане общност на национални държави.
Предложенията на Шрьодер са просто завършек на политически виждания, съвсем не от днес. Канцлерът на Германия иска да разшири полето за маневриране на структурна и регионална политика, присъща на държавите-членки на ЕС, както и да преразпредели ясно компетенциите между инстанциите на Съюза, държавите-членки и регионите.
"Изявленията на Шрьодер са "финалният завършек" на тази федерална Европа на регионите, която се формира пред очите ни" - пише Пиер Илар ("Балкан-Инфос", бр. 56, юни т.г.). И предупреждава, че благодарение на документи като Хартата за регионалните и малцинствените езици и Рамковата конвенция за защита на малцинствата (официално европейско, а всъщност германско законодателство) Европа се изгражда на етнически принципи.
При това положение държавните граници стават излишни. Те трябва да се сведат до обикновени административни очертания, за да не се разделят едни и същи етнически групи (баски, каталонци, германци и т.н.). Очевидно някои фактори в Германия разглеждат бъдеща Европа като съвкупност от региони и като поле за трансгранично сътрудничество.
Според Пиер Илар обаче, германската "регионализация" минира европейските нации. Той посочва като пример Асоциацията на европейските гранични региони (ARFE), един привидно европейски, а по същество германски институт (германски по своите основатели, президенти и генерални секретари). Тази асоциация е изработила карта на Европа, разделена на 56 еврорегиона: всеки със свой бюджет, свои рамки, свой персонал и своя хералдика.
Вместо национални държави - региони! При това три от т.нар. работни общности, членки на ARFE, са под германска зависимост: Алпин-Адриа, Районът на алпийските страни и Карпатският еврорегион.
Къде сме ние?
Частичен отговор на този въпрос дава коментарът на Ивон Болман (на две статии за германската политика на Балканите) публикувани в немския месечник "Конкрет" през май.* Юрген Елзасер разкрива опасността от германския "генерален план" за Македония и Югославия.
През март 2001 г. Фишер (министър на външните работи на Германия - б.пр.) предложи "албанският въпрос" да се реши по метода, който позволи през 1990 г. уреждането на "германския въпрос". Една от последиците на това уреждане бе изчезването на държавата ГДР. Предложението на Фишер обява за смъртта на други държави ли е?
Фишер предвижда "глобално разрешаване" на всички висящи въпроси в региона: в Босна и Херцеговина, Черна гора, долината Прешево в Южна Сърбия и Македония.
Планът за стабилност, одобрен в Сараево през юли 1999 г., бе разработен в основни линии от германското правителство. Първата точка в неговата първоначална германска версия бе посветена на "нерешените териториални въпроси и въпросите на малцинствата". Без да бъде запазена в окончателния текст, тя прокламираше необходимостта да се направи така, че културните граници да съвпадат с тези на държавите.
Фишер твърди, че "международната общност няма да се съгласи на видоизменението на границите със сила", но не отрича заплахата за употреба на сила (както стана през 1938 г., след Мюнхенските споразумения, провокирали разпадането на Чехословакия).
Програмираното разчленяване на Балканите е ръководна насока за Берлин. То е тема на експертиза и в Германското сдружение за външна политика (DGAP), една "лаборатория за идеи", с влияние върху федералното правителство.
За "регулирането на етническите конфликти в Югоизточна Европа" се предлагат "териториални решения", които "дават на етническите групи възможността да вземат сами най-широко становище за политическите, икономическите и културните въпроси в своята зона на живеене".
Според Германското сдружение за външна политика, когато потребността от сътрудничество между мнозинството и малцинството (малцинствата) се сведе до минимум, конфликтите ще бъдат обезвредени. Албанците от Косово, Македония и Албания биха могли да създадат общи асамблеи (събрания), толерирани от държавите, които те обитават.
В "Итернационал политик", (издание на DGAP), един от авторите пледира за традиционната политика на конфронтация със Сърбия.
Научноизследователските академии на политическите фондации, близки до партиите, осигуряват идеи и действия. През есента на 2000 г., когато мирът все още властваше в Македония, фондация "Конрад Аденауер" оказа натиск върху правителството в Скопие в полза на албанците.
През март 2001 г. фондация "Фридрих Еберт" покани Ругова за поредица от прояви. През февруари тя организира в Брюксел среща с Джуканович (президента на Черна гора - б.пр.), който пледира за отцепването на Черна гора от Югославия.
"Дас парламент", седмичният орган на Бундестага, посвети едно досие на "националните малцинства в Европа". Там Дитер Блуменвиц, специалист по международно право, заплашва: "Ако в една държава правителството, сформирано от мнозинството, не зачита правата, гарантирани на малцинството, ако последното е дискриминирано и дори прогонвано от родния си край (heimat), тази държава е лишена от правото на териториална цялост.
Тогава малцинството, формиращо компактно население, е в правото си да се отцепи. Чужди държави могат да подкрепят този процес - например с преждевременното признаване (както за Словения и Хърватска), или с въоръжена сила".
"Глобалното решение" на Фишер има всички шансове да се наложи, защото насадените от САЩ проекторати в Босна и Херцеговина и в Косово са нежизнеспособни.
За Македония Европейският съюз, с посредничеството на Солана, възприе през март 2001 г. германската линия.
След първоначалния отказ да се преговаря с терористите, последва нареждане до Трайковски да се откаже от офанзивата срещу АОК (след заповед от Берлин да се съблюдава сдържаност в двата лагера!).
Осигурявайки хеликоптери на Македония, Путин (хеликоптери осигури не Путин, а Украйна - б.пр.) обърка тази стратегия, но подривната работа на ЕС в Македония продължава. Матиас Кюнцел (в същия брой на "Конкрет") показва, че подкрепата на Германия за АОК е продължение на нейната политика от 1941-1944 г. в полза на една "Велика Албания".
През юли 1999 г. канцлерът Шрьодер се оказа в Призрен, където бе акламиран от хиляди косовски албанци. В този град през септември 1943 г. Вермахтът създаде "Втората лига на Призрен", която наброяваше над 12 000 членове с мисия да убива и прогонва сърбите, за да създаде "етнически чиста Велика Албания". През февруари 1944 г. тук се настани албанската СС-дивизия "Скендербег" (6500 души), която ловеше евреи, роми, комунисти и партизани. От Призрен тръгна през октомври 1944 г. последният опит на албанската СС за забавяне на победата на съюзниците. Преди това Косово, което до 1941 г. бе югославско, бе разделено на три окупационни зони: българска, италианска и германска.
Отношенията между албанците от Косово и италианските окупатори бяха обтегнати. Често италианските войски стреляха по албанците, за да попречат на масовото избиване на сърби. Нещата се подобриха с германската окупация, дала на албанците по-голяма автономия.
По този начин Вермахтът се свърза с австрийската политика в Косово от времето на Първата световна война.
През 1916 г., както и през 1941 г., албанците от Косово се ползваха с автономно управление и използваха албанския като официален език. Господин Кюнц цитира британската историчка Миранда Викърс, която казва, че за да се минира сръбското присъствие в региона, между 1916 и 1918 г., там били създадени над 300 албаноезични училища.
След свалянето на Мусолини през 1943 г., именно с помощта на косовските албанци, Германия можа да провежда своята политика в Албания: този път с войските си. В Тирана бяха изпратени като елитно формирование 600-700 нейни хора и 1200 жандармеристи, които дойдоха от Митровица.
Повторното германско обединение направи така, че да оживее идеята за "Велика Албания"; останала, междувпрочем, малко или много латентна.
През 1990 г. местните националисти обявиха независимостта на Косово с Ругова, като президент, и Букоши, като шеф на правителството в изгнание, "дислоцирано" в Германия.
Първата публична проява на АОК бе през февруари 1996 г.: едновременно нападение на пет лагера със сръбски бежанци.
Кюнцел напомня, че много от ръководните кадри на АОК и Адем Яшари, нейният основател, са деца или внуци на членове на СС-дивизията "Скендербег". И че организацията на крайната албанска десница "Бали комбатар" (влиятелна в лоното на АОК) през 1944 г. е била един от главните поддръжници на нацистите.
В наставление за контингента на Бундесфера в Косово, немските военнослужещи биват предупреждавани, че има опасност да им бъде припомнено старото бойно приятелство от близки или приятели на някогашните членове на дивизията "Скендербег". И че това не цели "героизация" на нацисткия период... В Призрен обаче съвсем не се притесняват да се свързват с практиката на Вермахта. Всяка вечер по радиото на германския контингент звучи "Лили Марлен". Така правеше и след 1941 г. "Радио Белград".
"Провокация - твърди Кюнцел, - която германското правителство може да си позволи само в едно бивше огнище на сътрудничество с нацистите. Точно в германския сектор на Косово АОК се радва на най-голяма свобода за своите погроми".
***
И в американския сектор е така, драги Кюнцел!
Германският "генерален план" за Югоизточна Европа не е нито по-добър, нито по-лош от американския: и двата са в ущърб на славяните, били те сърби, македонци или българи.
*Преводът на Ивон Болман е по сп. "Балкан-инфо", бр. 56, юни 2001г.
