НЕ МОЖЕМ ПОВЕЧЕ ДА МЪЛЧИМ
Ние, участниците в инициативата "Социалисти за отечеството", коалиция НС "Отечество" и Левица, сме дълбоко разтревожени от ниското предизборно влияние на БСП. И тази наша тревога не е от вчера.
Дълго време се примирявахме с факта - в името на партийното единство, - че ръководството на БСП е беззъба опозиция в обществото и парламента. Поведението на редица наши депутати приличаше на ролята на пажа в един кралски двор: сервилно, угодничаво. В други случаи това поведение ставаше толкова сиво и безлично, че всеки почтен човек би се срамувал от общуването си с такива хора.
Дълго време наблюдавахме безмълвно как БСП става все по-чужда на българите, как се затваря в себе си, как ръководството й, начело с Георги Първанов, самодоволно се изживява като реформатор, който презира своето паство. Странно беше да се установява как се увеличава немотията и гладът хваща за гърлото почти всеки наш сънародник, а в същото време "момчетата" от "Позитано" бяха безсилни поне да подкрепят ужасната човешка неволя.
Колко стачки на работници, чиито предприятия и заводи несправедливо бяха ликвидирани, се състояха през тези четири години? Колко пъти ученици стачкуваха в защита на свои преподаватели или директори, уволнявани безцеремонно от "тъмносините"? Колко наши членове и симпатизанти през тези няколко години ги изолираха в пълно социално гето, а любимата ни партия (всъщност, нейното ръководство) дори и не благоволяваше да изрази съчувствието си?
То не бяха стачки, демонстрации, протестни действия в Родопите, в Пиринския край, в Средногорието в София, в Разград... Но на никое място ги нямаше славните пълководци от "Позитано" 20! Те сякаш се гнусяха от тълпата бедни, защото се бяха обрекли на "средната класа", ако говорим честно, въобще изчезна от хоризонта на родината. И, о, чудо! Самите работници, в редките случаи, когато се появяваха наши ръководители, бягаха от тях както дяволът бяга от тамяна. Това не беше обикновен страх и съобразяване със силните на деня, това беше народното отвращение от особи, които излъчват равнодушие, или изразяват най-ординерно лицемерие.
Дълго време виждахме как БСП се топи и изчезва; как последователно се зачерква нейният организационен живот; как само на думи, но не и в живота тя съществува като партия на народните маси, като масова партия. Не искахме да повярваме на очите си, че е толкова огромно разстоянието между членовете, симпатизантите и ръководителите ни.
Тази картина проличаваше най-вече на конгресите на БСП. Колкото по-огромно ставаше апаратното единство и сплотяване около вожда Първанов, толкова по-малко упование оставаше, че истината ще излезе на бял свят. Вместо да се учат на демокрация, организаторите на такива масови "мероприятия" следяха за осигуряване на интересите на неколцината "призвани". Намаляваха откровените разговори, честните слова, дискусиите.
Стигна се дотам,че изборът на ръководните органи се превръщаше в нещо като "аперитив" към следващите пледоарии на добре подреденото славословене!
Дълго време не можехме да разберем защо ръководството на БСП започна да дели партията ни на "чихи и чухи", на "добри" и "лоши", на "добродетелни и греховни"! Защо се уреди "чистката" на партийни кадри след 1996 г., и то без оценка на двугодишния период от управлението на Демократичната левица? Защо Първанов и обкръжението му приемаха на драго сърце лъжата за "провала" на управлението на Жан Виденов? Защото очакваха потупване по рамото ли? Защото някой и друг нашенски или чужд дипломат, политик, финансист и вечно удобен интелектуалец ще изрази възторга си от новаторството на "младите ръководители" ли?
Поради какви причини, и то десет години след 1989 г., не се направи анализ на криминалния преход, на отговорността на видни функционери на БСП в ограбването на народа ни? Вярваха ли тези "млади ръководители" на илюзията, че истината и този път ще бъде прикрита? Но истината си отмъщава и крещи: "Цар Траян има кози уши".
Дълго време не можехме да приемем, че е възможно през месец февруари 1997 г. ръководителите на БСП да подписват "Обществен договор" с гробокопачите на своята партия. Както не можехме да повярваме, че някои от тях са съпричастни към антидържавния преврат през януари същата година. И все ги оправдавахме. И все искахме да ги оправдаваме. С чувството им за дълг. Със саможертвата им.
Оказа се, работите не са били толкова безобидни. Крушката, за съжаление, си е имала опашка. Няколко години ръководството на БСП подпечатваше авторитета и рейтинга на Петър Стоянов, който пък измисли "новия цивилизационен избор". Оневиняван беше допреди година-две и министър-председателят Иван Костов. Сегашни наши коалиционни партньори го обявяваха за възкръснал Стефан Стамболов.
Дълго време недоумявахме откъде извира безличието в провежданата политика. А безличната политика произвежда и безлични политици. Ръководещите лица започнаха да твърдят как СДС краде от програмата на БСП, от нашите идеи, което би могло да означава, че или идеите са общи, матрицата им е една и съща, или пък са толкова ценни, че в естеството си на "леви" те, като чудодеен лек, възраждат всяка "дясна" формация, запътила се към мочурището.
По телевизията (май на Мърдок) Георги Първанов обеща след изборите БСП да осигури още по-тесни връзки с Международния валутен фонд, за разлика от правителството на Иван Костов (сякаш пируетите на сегашните властници са недостатъчни).
Обеща също, че ще засили темповете на приватизацията. Нерде Ямбол, нерде Стамбул!
Ние чакахме програма за преразглеждане на приватизацията, за наказване на корумпираните, за известно забавяне на темповете на приватизационния процес. И най-вече точни изчисления за функциите на държавната и кооперативната собственост (в смисъл, че тя може да произвежда ефективно, а не само да бъде крадена!). Но господинът (нали така предлагаше да се наричаме вътре в партията) мислел другояче! Някак си по по-европейски.
След такива откровения на тема "ляво" и "дясно", очаквахме някакъв вид допълнения, поправки, вметки и "тънки" разяснения. Защото ако приемахме насериозно подобни изказвания, би трябвало да сметнем, че Георги Първанов тласка БСП не въобще по посока на европейската социалдемокрция, а тъкмо към дясната социалдемокрация: виж го ти, господина, подминал и задминал не само Проди и Жоспен, но вече потеглил от десния социалдемократ Шрьодер към още по-десния (лейбърист) Тони Блеър. Без да усети каква завист ще възбуди у едноблизначника си Александър Томов, заделил за себе си фигурите и фигурантите на британската лейбъристка партия!
Дълго време смятахме, че е чиста случайност възражението на Георги Първанов към демонстрирането против проектите за война в Косово, а след това и против самата война. Обяснявахме си такива постъпки на соцлидера с особен тип "съобразяване" с модерната ситуация на Балканите.
Но не беше потребно много време, за да разберем, че той е подготвял, още преди две или три години, "големия завой", "големия скок". Първанов явно вече е бил дал съгласието си да прокара БСП между Сцила и Харидба, да я изведе към "Ханаан", да я направи пронатовска партия.
Малко по-късно, след няколко "ах" и "ох", ни вкара с двата крака в ултранатовския коловоз.
Не става въпрос за голо опониране на НАТО от моя страна.
Напротив, именно БСП през периода 1995-1996 г. подписа участието на България в "Партньорство за мир". Само че тогава се настояваше нашата държава да не участва във военни блокове, насочени срещу други страни (в случая Русия), да насочи усилията си към членство в Европейския съюз и в общоевропейска система за сигурност.
Какво направи Първанов ли? Реализира с насилие новата ориентация. Въпреки интересите на своята партия! Но и въпреки интересите на България, като славянска и православна, като държава, която се намира в източната част на Балканския полуостров!
Първанов и екипът му осигуриха "кворума", националното съгласие на парламентарните сили по този жизненоважен въпрос! Би могло да се добави: трагично съдбовен въпрос!
Но позорът, най-фаталният позор, се случи в края на мандата на Народното събрание, когато депутатите на БСП казаха "да" на бруталното отдаване на българската територия за бази на чужди войски и формирования без никакви ангажименти от другата страна, даже и финансови.
Това последно деяние (как иначе да го наречем) препълни чашата на търпението!
Само марионетно правителство и марионетни партии могат да се съгласят на такива унизителни условия, могат да ги приемат без уговорки. Поне да ни бяха приели за член на НАТО както поляците, унгарците, чехите, а то... градушка ни удари!
И може ли една такава партия, едно такова ръководство, което се върти като детски пумпал от една на друга посока, което започва с "Разпни го" и стига до "Осанна", започва с анатеми срещу агресията на НАТО в Югославия и завършва с "ускорено приемане" в НАТО (една позиция, оставила на космически разстояния зад себе си Иван Костов, който настоява само за приемането на България в НАТО)... Та може ли такава партия и такова ръководство да се радват на уважението на сънародниците си?!
Чуйте ни, другари, те не могат да се радват на доверие и на уважение!
Тези и много други неразбории от битието на БСП, чиито членове продължаваме да бъдем, ни караха да тръпнем в горчиви предчувствия. И да се питаме: имаме ли право да мълчим пред пропастта, която ни очаква като социална организация, като най-голямата лява партия?
Какво да правим? - този въпрос се изправяше пред съвестите ни.
Не искахме да бъдем равнодушни. Пред себе си, пред децата си, пред обществото, пред отечеството!
И взехме своето решение. То е трудно, дяволски трудно! По законите на традиционната логика то е дори парадоксално.
Да си член на една партия, а да призоваваш за друга изборна коалиция. Но когато вземахме своето вътрешно решение, вече знаехме: не ние ще причиним загубата на изборите! Други са истинските катализатори за катастрофата! Не дай си боже, тя да се развихри във времето!
Рещението го взехме, когато Първанов обещаваше на Новата левица абсолютна победа на изборите и все още ги нямаше в прогнозите тези отчайващи 10 процента за БСП! Нямаше го и Симеон II. Но за всеки що годе човек с разум беше очевидно: народът подготвя отрицателен вот на изборите - и към Иван Костов, и към Георги Първанов!
Трябваше да се действа. За разширяване на лявото пространство! За привличане на огорчените и сломени гласоподаватели, които трудно биха посегнали към друга бюлетина, освен червената! Трябваше да им дадем вместо хляб, сега засега - надежда! Надежда, че има българи-патриоти, които притежават памет и енергия, за да защитят интересите на бедните и трудовите хора у нас!
Размишлявахме и върху следното: как е възможно в Румъния настроенията срещу антинародната дясна политика да преминат в подкрепа на левицата, как е възможно вотът на молдовците против мизерията да означава доверие в една работническа партия, а у нас при нашествие на глада и безработицата, при крайна мизерия и социално "озверяване", при такова хищническо ограбване, при такива взривове на корупцията, хората да бягат от БСП и от нейната политика като подплашени животни?
Защо?
Стигнахме до извода, че е нужно необикновен "талант", за да бъдат оттласнати българите от БСП и лявата идея, че трябват необикновени усилия, за да се разруши завоюваното от нашата партия през стогодишната й история! И то при положение, че сме в опозиция, а не управляваме и не носим негативите на управлението!
Любомир Левчев казва в своето стихотворение "Мамаев Курган": "Бездарието е фашизъм! ".
В нашия случай тази поетична сентенция си е на мястото! Тя характеризира индивидите, които съумяха да направят и невъзможното, за да приближат най-голямата лява социална партия до размерите на политически лилипут!
Убедихме се, че имаме основания за активно поведение в периода на изборите! Трябваше, бяхме задължени да бием камбаната на нашата тревога!
И повярвайте ни: ние не искаме да се възползваме от ситуацията (щом Николай Камов може да влиза и излиза, когато си иска от коалицията "За България", щом може по прищявка на Първанов да става любимо и още по-любимо дете на БСП, защо другите да са по-глупави от него?!)
Пък и Политическият кръг "Зора" се обърна с предложение към коалицията "За България" за участие в нея на всички или почти всички патриотични и леви организации. Ръководството на БСП не се съгласи: явно защото тези организации не са във възторг от "ускореното приемане" в НАТО.
Идеята за инициатива "Социалисти за отечеството" възникна в кръгове на интелектуалци, предимно писатели-социалисти. В това няма нищо чудно.
Отговаряме по такъв начин на една човешка повеля, отговаряме и на повелята на историята.
Защото дните ни се смрачават.
Защото хлябът ни е черен.
Защото трябва най-сетне да назовем "производителите" на тежките тревоги.
Защото трябва да се появи лъч на надеждата в това царство на тъмнината!
Защото България е призвана да оцелее и се развива в името на бъдещите поколения българи!
Защото вопълът на недоволството, гласът на съвестта, светлината на народната вяра трябва да намерят отново защитници.
Защитници и в една обновена, но истински обновена партия на трудовите българи, на българските социалисти!
НС "Отечество" и Левица - с оранжевата бюлетина
Предизборната коалиция на демократична и лява България спечели първата си победа преди изборите на 17 юни. Тричленен състав на Висшия административен съд на 10 май категорично отхвърли жалбите на рой стари земеделски влъхви като Ценко Барев, Милан Дренчев, Георги Пинчев и мушморока Яни Янев. Същите ведно с футболния барон от Бургас Христо Порточанов точеха зъби за оранжевата бюлетина, присъдена съвсем законно от ЦИК на Зелената партия на Александър Каракачанов.
С решението на ВАС интригата, предизвикана от земеделските кокорбашии и пишман-еколози завърши. Тъкмо сме обаче на темата, що ли не хвърлим поглед към това градобитно наследство на великия трибун Ал. Стамоблийски. И да видим те дали са земеделци, дали имат тегобите на земеделския труженик, все неща, в които ние дълбоко се съмняваме.
Анастасия Мозер примерно едва ли може да различи къклица от леща и биче от юница. През лорнета на отегчението и презрението тя лицезрее объхтания български аграрник, сиреч селянин. Мозер като чуждоземен бодил се залепи в навущата на официозния БЗНС, придобил бързо-бързо цвета на полски синчец и години се прескамбучва като жаба из угарите на българския политически живот.
Или да вземем бай Милан Дренчев. В битността си на софийски соцтруженик, той почтено си изкарваше хляба като фаянсаджия. Един корен домати не е посадил завалията, ама и той земеделец.
Сега бай Милан (ах, какви съкрушителни речи произнасяше на шопски диалект) като стар котарак се облизва и мечта мечтае пак да се довреди за депутатин. Споменът, че е бил такъв във Великото народно събрание, мира не му дава. И той носталгира като риба на сухо.
Няма за него друг живот освен животът на заклет политикан.
Тука е и Петко Илиев. Той, както се знае, бе в свитата на презокеанската Сиси. Търпя, търпя да диша праха отдире й, пък в един момент напъна космати орачески гърди и възревна да я гътне. Но чифчийски ум, все пак. Гъта ли се нещо, което е Мозер и което е дошло с пътен билет от страната на Големия бял баща.
Бай Петко изтантурка в горда самота 38-ото НС, но все пак под синьото крило на СДС. И тъй като там вече го не рачат, няма как, ще си опита късмета със събратята от ОЗС.
Сред тях, както вече казахме, е Яни Янев. Него комай старите влъхви по милост са го допуснали до благородните си чифчийски особи, но с едно много неприятно условие - всички кандидати на Яне, които ще бъдат поставени на избираеми места, трябва да внесат по 5 хиляди лева на калпак (за Яне - отделно, виж стр.8, долу). Можем да разберем старите земеделски чорбаджии - презастраховат се, гаранция искат хората и има защо. Час преди ЦИК да захлопне двери, този земеделски лалугер поиска "конфиденциална среща", на която ни повече, ни по-малко, предложи на Александър Каракачанов да зареже досегашните си съратници и да сключи коалиция единствено с любимите му Обединени земеделски сили. Само дето не беше наритан. Фукна като мазен котарак да се жалва. Има ли шанс страховито звучащата формация ОЗС да влезе в парламента? боже!
Но дори и да влязат старите влъхви, нещо, което е много съмнително, те няма да имат самостоятелна функция. Тази земеделска перушина, независимо под какъв байрак е събрана, е все под въздействието на т.нар. синдром на катраника. Те винаги се залепват като катраник за нечия каруца и се мандахерцат до задното колело.
Важното е ден да мине, самун да загине.
САЩ: Системата за ПРО - много въпроси, малко отговори
Независимо от възраженията на Китай, Русия и дори съюзниците на САЩ в Европа, работите по изграждането на скъпата система за ПРО на САЩ продължават. Продължават и дискусиите по този въпрос. Показателна е статията на Чарли Рийс "Върнете се към бъдещето с Айзенхауер"("Орландо сентинел", 27 март т.г. ) Авторът разбива мита за прословутите "пакостни държави", заради които уж Пентагонът разработва системата за ПРО. Става ясно и кое лоби стои зад този налудничав проект.
В началото са цитирани извадки от прощалното обръщение на президента Дуайт Айзенхауер. (речта е препубликувана в сп. "Еър Форс" през 1983 г. и в нея се посочват измененията, настъпили в резултат на изобретяването на ядрените експлозиви и на междуконтиненталната балистична ракета - МКБР). Прославеният пълководец от Втората световна война отправя и две сериозни предупреждения: Първо, за опасността от свързването на огромната военна организация и огромната военна индустрия в един комплекс, чието тотално влияние се усеща навсякъде в САЩ. Това дава огромно отражения върху труда, ресурсите и препитанието на Америка, върху самата структура на обществото.
Според Айзенхауер правителството трябва да се пази от такова неоправдано голямо влияние на военнопромишления комплекс, независимо дали той съзнателно се стреми към него или не. "Възможността за гибелното нарастване на една неуместна сила съществува и ще продължава да съществува - казва Айзенхауер. - Не трябва никога да позволяваме влиянието на това съчетание (на военна организация и оръжейна промишленост - б.пр.) да застрашава нашите свободи или демократичните процеси.
Не трябва да приемаме нищо за гарантирано. Само едно бдително и интелигентно гражданство може да застави огромната промишлена и военна машинария за отбрана да се обвърже с нашите мирни методи и цели. Така че сигурността и свободата да могат да просперират заедно".
Второ, Айзенхауер предупреждава за опасността самата публична политика да стане пленник на научно-технологичния елит. Тази опасност е равна и противоположна на първата.
В днешна Америка, според Рийз, са налице и двете опасности поради съвпадащите интереси на всички, които работят във военнопромишления комплекс:
"Бойте се от неоправданото влияние на военнопромишления комплекс и също толкова се страхувайте от вероятността публичната политика да бъде пленница на един научно-технологичен елит. " Според Рийз, на предложената от Пентагона система за национална ПРО трябва да се погледне не само от технологична гледна точка. Дори системата да може да се построи и да се докаже, че работи, остава един по-голям въпрос: трябва ли изобщо тя да се разполага и какви ще са последиците от това?
Що се отнася до т.нар. пакостни държави - основно оправдание на американската администрация за монтирането на ПРО, ето какво пише Рийз:
"Ирак и Иран, които се цитират от защитниците (на ПРО - б.р.) като пакостни държави, никога не ще изберат да извършат национално самоубийство, изстрелвайки МКБР по Съединените щати. Те може да са заплаха за Израел, но не са заплаха за нас. Не ме утешава това да чувам израелският премиер-министър Ариел Шарон да казва на Американско-израелския комитет за обществени връзки, че една система за ПРО е "абсолютен императив" за Израел. Това означава, че лобито вероятно ще използва значителното си влияние, за да се аргументира "за" ПРО.
Това, че Израел се страхува от Ирак и Иран не е достатъчна причина САЩ да поставят отношенията си с Китай и Русия в опасния курс на нова надпревара в ядрените оръжия, която би могла да застраши планетата."
В заключение Рийз цитира и думите на друг голям американски президент - Джордж Вашингтон, който в прощалното си слово казва: "Срещу коварните желания за чуждо (в чужбина - б.р.) влияние, трябва непрекъснато да се държи будна ревността на един свободен народ. Защото историята и опитът показват, че външното влияние е един от най-гибелните врагове на републиканското управление".
След като днешните ръководители на САЩ пренебрегват предупрежденията на своите именити предшественици, логично да се заключи, че най-лошите им прокоби са се сбъднали.
Тоест, че американската външна политика отдавна се е превърнала в пленник на военнопромишления комплекс и поради това е генератор на войни и военни конфликти, за да пласира своята продукция.
Цената няма значение, защото я плащат други народи!
Днешният американски президент Буш влезе в Белия дом като човек на нефтодобивните корпорации, а ще излезе като пленник на военнопромишления комплекс! Прословутите американски "хуманитарни намеси" в чужбина, стремежът на Вашингтон да разпростре влиянието си по целия свят, поставят под въпрос републиканското управление в САЩ. Начинът, по който Буш бе назначен от Върховния съд за президент с 300 000 гласа по-малко от неговия опонент, няма нищо общо с републиканизма. Не грешат онези, които квалифицират САЩ, като империя.
Би Би Си в служба на райха на Уолстрийт
Синята партийна телевизия отбеляза годишнината от 9 май, Деня на победата над фашизма, с един пасквил на Би Би Си. Явно не й стигнаха силите да намери по-добър начин. Филмът разказваше за събитията на Източния фронт.
Насиленият обективизъм е изиграл лоша шега на авторите. Съчетанието на груба тенденциозност и цинизъм правят от кинотворбата една забележителна и гнусна манипулация. Тя едва ли остана незабелязана и от най-простодушните зрители.
За разлика от американската пропаганда, английската претендира за финес. Пред масирания поток от явни лъжи тя предпочита мозайка от тенденциозно подбрани истини и полуистини.
Там, където американците ще се опитат да изкарат черното бяло, англичаните просто ще премълчат въпроса за цвета като несъществен... В този филм общото послание към зрителя бе, че на Източния фронт са се сблъскали два еднакво отдалечени от англосаксонската демокрация и затова еднакво аморални режима, старателно поставени от авторите от Би Би Си на една историческа плоскост.
Филмът представлява почти изцяло набор от интервюта на военни и граждани, участници и жертви на войната. Заявката е за добросъвестна и доказано безпристрастна документалистика, но на пръв поглед. Предлагат се факти, а зрителят нека сам си прави изводите.
Въпросът е какви и кои точно факти се подбират, кои се извеждат на преден план и кои биват хипертрофирани, други направо са премълчани.
От този островен компендиум се разбра следното: руснаците са тъп народ, невъзприемчив към свободата; съветската армия е орда от страхливи войници, водени от бездарни командири, и удържала фронта единствено когато зад тила й имало полицейски части с картечници; съветските партизани били мародери и убийци, заделящи повече време за ограбването и избиването на собственото си население, отколкото на борбата срещу окупатора. Отделният съветски войник е най-често монголоид, който, когато не коли и изнасилва местното население, просто му прибира часовниците и пръстените.
Партизанката Зоя Космодемянская, войникът Александър Матросов и безброят руски патриоти като тях просто отсъстват в тази британска "документална" творба.
На зрителя му остава само да се чуди как тази сбирщина от садо-мазохисти и мародери е успяла да изнесе на плещите си основната тежест на войната и да пречупи гръбнака на Вермахта. Същият Вермахт, който дълго време си игра като котка с мишка с юнашката демократична англосаксонска рат - на това ще се спрем по-нататък.
И тук авторите на филма подсказват отговора: не руснаците спечелили войната, а немците я загубили. А я загубили най-вече защото в Русия през зимата било много студено, а през пролетта - много кално. Подсказаната поредна "истина" е, че по време на военните действия от руската страна на фронта климатът е бил тропически и руските войски се придвижвали по бетонни автостради. Накратко, живот са си живеели.
Така претенциозната поначало Би Би Си, дали от леност, изхабеност или просто от увлечение в подражанието на задокеанските пропагандни образци не намери сили по този повод да направи нещо по-различно. Тя си остана вярна едно към едно на похватите на д-р Йозеф Гьобелс.
Еднотипно бе и обрисуването на германците, макар и малко по-сдържано откъм карикатурност. Все пак, настоящи съюзници по НАТО са и все още под ръководството на "леви" и "зелени" осигуряват пушечно месо и политическо алиби на големия англосаксонски father, поне в Югославия го направиха. И те обаче бяха легитимирани като увредена нация, доброволно нахлузила хомота на диктатурата на врата си. И те, командвани от некадърни военачалници.
Официалната англосаксонска история и публицистика и досега не обелват дума за ролята на победителите от Първата световна война за докарването на Хитлер на власт.
На победена Германия бяха наложени жестоки репарации, бяха й нанесени финансови удари, които докараха населението до безизходица. Това бе съпроводено от безкрайни издевателства над националната чест на победените.
Под предлог да се осъди пруският милитаризъм, на прицел бе поставено самото достойнство на германската нация и у нея още оттогава започна да се култивира колкото унизително, толкова и неоснователно чувство на колективна историческа вина пред човечеството. Всичко това нямаше как да не образува вълната, която позволи на върха на управлението да се окаже демагог като Фюрера.
Колкото до предполагаемата германска военна некадърност, съперничеща на руската, достатъчно е да напомним две названия: Дюнкерк и Ардените.
В Дюнкерк английският експедиционен корпус отстъпи така организирано пред напора на настъпващата германска армия, както след време други анклосакси, задокеански, се изтеглиха от Виетнам. За разлика от тях, поради липса на хеликоптери се изнесоха от континента с помощта на всички секвестирани, т.е. откраднати плавателни средства, които успяха да докопат на брега. От плен и принудително къпане в морето предполагаемо елитните английски войски бяха спасени единствено от внезапното решение на Фюрера да ги пощади, за да си запази вратичка към евентуален сепаративен мир с Лондон. Цялото им оръжие остана на брега и качествената част от него, както и други трофейни въоръжения, по-късно бяха използвани от Вермахта.
В Ардените, в края на войната, германски части от т.нар. фолксщурм, опълчение от мобилизирани юноши и пенсионери, ръководени от опитни военни, предприе изненадваща и унищожителна контраофанзива срещу англоамерикански части, превъзхождащи ги в пъти по численост и техника. От пълен разгром англосаксите бяха избавени благодарение на паническите молби на ръководителите им до Сталин да ускори планираната офанзива на Източния фронт с две седмици, за да ги освободи от германския натиск.
Сталин се отзова на молбата и офанзивата на фолксщурма срещу съюзниците му секна. По-късно те отчетоха, че в тази операция за всеки изваден от строя германски войник са изгубили свои 19... Толкоз за военната доблест на англосаксите, когато не те избират времето и мястото на битката.
В Англия и особено в САЩ са произведени стотици ако не и хиляди игрални филми и телевизионни сериали за Втората световна война. Нито един от тях обаче не е посветен на Дюнкерк или Ардените. Нито пък на други два подвига на англосаксонското войнство, които иначе щяха да покажат в доста странна светлина още едно негово шумно рекламирано качество - хуманизма. Става дума за бомбардировките на Хирошима и Дрезден.
За Хирошима е достатъчно да припомним две неща. Първо, след разгрома на японската Квантунска армия от съветските войски атомната бомбардировка над Япония е била безсмислена от военна точка - освен като послание към света. Второ, САЩ са могли да демонстрират разрушителната мощ на новото оръжие и като поразят показно с него безлюден район. За по-убедително обаче все пак по заповед на хуманиста Хари Труман го използваха срещу гъсто населен голям град.
Германският културен център Дрезден, без каквато и да е военна и стопанска стойност и заради това практически незащитаван, бе унищожен от англоамериканската авиация до основи. Може би поради това, че му предстоеше да бъде включен в съветската окупационна зона.
В София също бяха бомбардирани граждански, а не военни обекти, при което загинаха над 2,000 мирни граждани.
Това предпочитание към гражданското население като мишена бе демонстрирано на Балканите и по-късно, в натовските бомбардировки срещу Белград през 1999 г., и обяснено в прав текст. Коментаторите на Би Би Си и говорителите на НАТО - в някои случаи тези длъжности се припокриваха - ги изложиха съвсем ясно: трябвало да се прекърши духът на гражданското население.
Толкоз за предполагаемите хуманизъм и морално превъзходство на англосаксонските демокрации и за претенциите им да бъдат еталон за нравственост на останалия свят. По-важно обаче в случая е друго.
Защо продължават да се произвеждат и излъчват такива фалшификати? Само от носталгия по славното минало ли, или просто по инерция? Едва ли това могат да бъдат мотивите на прагматичния англосаксонски свят.
Пропагандните пасквили и цялата останала продукция от този род за промиване на мозъци е прицелена в бъдещето.
Цели да забави настъпването на мига, когато митът за уж еднополярния англосаксонски свят ще стане видим за всички. В случая, да установи и поддържа в бившите противници Русия и Германия национални настроения, или по-скоро комплекси за вина и малоценност, вредящи на техните собствени интереси. Но пък в съзвучие с изгодите на англосаксонските бакали.
Днешна Русия, за разлика от вчерашния Съветски съюз и вчерашните и днешните САЩ, няма претенциите за месианство. Днешна Германия, за разлика от Третия райх, се е отказала от собствен териториален експанзионизъм. Подчертавам, от германски експанзионизъм. Включването й, в разрез със собствените й дългосрочни национални интереси, в милитаристичния експанзионизъм на задокеанския доларов райх, е съвсем друго нещо.
Този унизителен васалитет обаче едва ли ще бъде нещо вечно и точно заради това райхът от Уолстрийт и Бретън Уудс и лондонският слуга продължават да пласират подобни филми.
След Горбачово-Елциновото безвремие Русия даде да се разбере, че притежава и силата, и волята да участва активно в утвърждаването на съществуващия многополярен свят. Германското национално затъпяване също не е необратимо и признаци за германски отказ от ролята на пионка на вашингтонската шахматна дъска вече са налице.
Възможността от самостоятелно германско общуване с една доказала добрата си воля Русия съвсем разбираемо няма как да радва англосаксите.
Признавам, че останах възмутен не толкова от филма - в него нямаше нищо новаторско откъм морал и внушение - колкото от излъчването му по предполагаемо българската телевизия. Не че това бе изненадващо за партийна медиа на режим, от чиито изявления не може да се разбере дали е имало турско робство.
Но все пак и падението не трябва да излиза отвъд определена граница на приличие. Във връзка с това ще напомня още един факт.
Пропагандата на синята администрация продължава например да възпява до небеса демократа Чърчил и да охулва диктатора Сталин. Всеки, когото не го мързи да научи нещо за българското участие във Втората световна война, може без усилия да разбере, че първият е настоявал на всички възможни съюзнически форуми на англофилска Гърция да се хариже българската територия до Балканите, а вторият не е позволил това.
Тази заслуга на Сталин едва ли ще бъде оценена от режим, един от чиито представители в зората на синята демокрация заяви "абе, ако ще границата и до София да стигне, ама ние да сме на власт".
Нормалните българи, естествено, разсъждаваме другояче.
Весело погребение
Сред откровенията свише, с които ни засипва напоследък Иван Костов, има едно, което заслужава специално внимание. Г-н премиерът, видите ли, знаел, че Бисеров и Цонев не били цветя (теменужки?) за мирисане, но той не ги бил прогонил от обкръжениeто си, понеже не искал да излага на риск националната сигурност на страната.
Това твърдение за сатанинското могъщество на Данчо Ментата и Ицо Голямата къща, които уж можели да ни надвият пряко волята на САЩ и НАТО, е в пълно противоречие с общонародната представа за двете отлюспени сини парвенюта. В очите на повечето българи те са просто поредните тъмни балкански субекти, които са се възползвали от престоя си във властта, за да понапълнят с това-онова собствените си джобове.
Ако те обаче действително са представлявали чак пък такава заплаха за националната сигурност, това вече не е въпрос, който може да се отмине с обща фразеология. Нацията несъмнено е в пълното си право да научи поне в общи линии как така тези две провинциалистчета са израснали до гигантски злосторници, които могат да взривят цяла България. Освен това (все още) премиерът Костов трябва да награди за заслугите им съответните супермени или супержени от тайните ни служби, които са обезвредили двамата Велзевули. Редно е също така имената или поне агентурните псевдоними на тези спасители на нацията да бъдат сведени и до знанието на Светите ни Синоди, та българските православни църкви да ги споменават в благодарствени служби, докато свят светува (Амин!).
По-нататък обаче следва и един чисто практически въпрос. Доколко Бисеров и Цонев бяха отгледани не къде да е другаде, а тъкмо в скута на Иван Костов, та как да сме сигурни, че в близко бъдеще той пак няма да откърми поредните чудовища, които този път наистина да взривят страната?
Отговорът на този въпрос е всъщност съвсем елементарен.
Ако не искаме Дружеството с неограничена отговорност за търговия с националните интереси "Костов и сие" да погребе окончателно всички нас, най-добре ще е ние да погребем него.
Така че съобщаваме на всички заинтересовани: урната за погребението на фирмата "Костов и сие" ще е на ваше разположение точно на 17 юни т.т. във вашата избирателна секция. Вместо с шепи пръст, да изпратим СДС в небитието с оранжевата бюлетина на НС "Отечество" и Левица.
Гергьовден - 2001: Парадът отмина, въпросите останаха
Тазгодишният Гергьовден ще се запомни, както с хубавия дъжд, поизмил мръсотията по софийските улици, така и с дългоочаквания военен парад с бойна техника. Всички медии подчертават факта, че у нас от 15 години не е имало такова чудо... Дали защото държавата е забогатяла, дали защото "успешно" приключи един правителствен мандат и предстоят нови парламентарни (и президентски) избори, или е заради събитията в Македония, но някой в "тази страна" реши да показва мускули! На кого? На албанците? На НАТО? На Симеон II или на опозицията, която твърди, че управляващите са съсипали Българската армия? Или на всички изброени едновременно?
Дали пък посланието на тази демонстрация на сила при световноизвестното ни безсилие не трябва да се свежда до заявлението, че Българската армия е все още жива въпреки "реформата"?
Хиляди столичани гледаха на живо, а милиони българи наблюдаваха от синия екран дефилирането на последните останки от славната доскоро българска военно-техническа мощ. По жълтите павета край останките на Мавзолея, както по времето на Тато, минаха съветски зенитно-ракетни, ракетни и артилерийски системи, военни камиони и бронемашини. Във въздуха се мярнаха вертолети и само ниската облачност, казват, попречила да видим няколкото останали читави бойни самолети на ВВС. У софиянци остана само споменът за грохота и за счупените при тренировките за парада стъкла край Божурище и Доброславци.
Нейсе! Цяла България видя, че има още какво да се "реформира" от Българската армия. Войската ни все още представлява интерес за чуждите военни аташета, излезли да видят докъде са я докарали политиците по пътя към НАТО. Дано не ни вземат прекалено насериозно и не решат да ни тестват в Македония, преди да ни поканят в Алианса.
Неотдавна бившият журналист от в."Македония", бивш началник на управление "Информация и връзки с обществеността" на МО и настоящ член на ЕКИП на Христо Бисеров - Александър Урумов, оцени двегодишната работа на Бойко Ноев така: "За повече от година сегашният военен министър не успя да закрие 4 свинарника" (в."Стандарт", 27 април т.г. - "Вторият кабинет "Костов" съсипа синьото управление").
Странно прозвучаха и приветствените думи, изречени по БНТ от началника на ГЩ генерал-полковник Михов: българските военни се надявали в политическото пространство да се постигне консенсус относно структурата и числеността на БА?! Значи предстоят нови съкращения!
Ден на храбростта и празник на БА! Високопарни речи, разходки из историята на върховния главнокомандващ, скрил главата си под смешен каскет! А т.нар. политически елит, нареден върху площадката на мястото на Мавзолея, скучае и си бъбри в очакване на гергьовската трапеза.
Никой не си спомни, че празникът на БА, 6 май, възкръсна по инициатива на БОЛ "Раковски": първата българска организация, влязла в Обединена Европа като член на "Евромил". Днес, при цялата ни демократизация и европеизация Легията е пред саморазпускане! ОДС, ти мислиш за всичко!
Лека тръпка премина в редиците на официалните лица, когато президентът спомена за триумфалните победи на Симеон Велики. Ах, този Симеон! Дори в БНТ се объркаха, та в мига, когато тръгна военната техника, на синия екран показаха картини от Балканската война!
Мисля си, че БА заслужава по-голямо уважение, но армия, която скоро не е печелила сражения и войни, огън да я гори! Мироподдържането може и да е важно, но това ли ще е основното предназначение на БА?
Странно е, че тя все пак бе спомената в речта на Командира Костов на XII "Конгрес на победилия Костовизъм" на партията-ръководителка! Мерси и за това! Гергьовският военен парад завърши без жертви, ако не броим измокрените от студения дъжд войничета, които нямаше къде да се скрият.
И другото му достойнство бе, че за разлика от Ж.М. Ж., сегашният върховен главнокомандващ на въоръжените сили, президентът Петър Стоянов, не спомена в словото си за връщането на земята в реални граници. Той си има друга мантра: евроатлантическия "цивилизационен избор", ползата от който е колкото тази от връщането на земята... Тоест никаква!
Парадът свърши. Довиждане до следващия парад с военна техника!
Кога ще е той: след още 15 или 30 години?
Големият заговор срещу България
На 25 ноември 1982 година италианската полиция арестува българския гражданин Сергей Антонов, заместник-ръководител на представителството на авиокомпания "Балкан" в Рим. На него и на други двама българи - Желю Василев и Тодор Айвазов, които в този ден се намираха в България, им бе предявено обвинение, че заедно с турския терорист Агджа са участвали в заговор срещу папа Йоан-Павел II.
Основанието за ареста на Антонов бяха "признанията", които атентаторът прави пред следствието, че планът за убийството на папата е подготвен и обсъждан със Сергей Антонов и Тодор Айвазов по времето, когато е пребивавал в България, а в римската квартира на Антонов е получил и пистолет "Браунинг", с който той стреля на площад "Св.Петър".
Така "един от организаторите на покушението над папата" е в ръцете на следствието и по отношение на него започнаха и процесуалните действия: разпит на Антонов, показания на свидетели, очни ставки и пр. Светът започна да забравя Агджа, защото на първите страници на вестниците и новинарските емисии на електронните медии стоеше името на Сергей Антонов.
Следствието върви бавно. Разпитва се абсолютно невинен човек и трудно се съ- бират материали, които да послужат за осъждането на Антонов. Гони се изпълнението на една от целите на "българската следа": да се протакат следствието и съдебните процедури колкото е възможно повече, за да се фабрикуват и реализират някои нови документи, с които да се дискредитират СССР и неговите съюзници заради провеждане на подривни действия срещу Запада. Затова и след ареста на Антонов потокът от целенасочена информация не пресъхва. Голяма част от тази информация "изтичаше" от магистратурата. От своя страна специалните служби тикаха към магистратите нови "данни" за връзките на Агджа с турски граждани, които се считаха за агенти на българските органи за сигурност.
На 15 декември 1982 г. западноевропейските средства за масово осведомяваме тиражираха "информацията" на американската телевизионна компания Си Ен Ен, че папата при среща с държавния секретар Шулц го е информирал: съветската секретна служба КГБ е стояла зад опита да бъде убит. Този "факт" е допълнен с някои важни подробности, които го правят и по-достоверен: Шулц бил информирал лично президента Рейгън за мнението на папата. Източникът на тази информация бил "високопоставен чиновник от президентската администрация", който имал достъп до докладите на секретните служби. Явно дезинформаторите са се престарали повече отколкото е нужно. Още същия ден по каналите на "Асошиейтед прес" Шулц прави своето опровержение. Медиите съобщават за опровержението на държавния секретар, но както винаги става при подобни случаи, на невярната информация на Си Ен Ен е отделено значително по-голямо място и внимание, отколкото на опровержението.
Огънят обаче трябва да се поддържа, за което са необходими повече и по-сухи съчки, които огнярите непрекъснато хвърляха на кладата.
На 23 май 1983 г. в Рим започна съдебният процес срещу Сергей Антонов, независимо от сриването на всички обвинения, които излизаха от устата на Агджа или от някои други купени свидетели. Желев и Айвазов бяха съдени задочно, тъй като те останаха в България.
След първите няколко заседания, благодарение на извършената огромна работа от страна на българските власти и най-вече разузнавателното управление, на създадените работни групи на различни нива, на контраразузнавателните органи и на паралелното разследване, което се водеше в България и Италия, на моменти съвместно с италианските магистрати, стана очевидно, че показанията на Агджа са му внушени от заинтересовани служби и не представляват доказателствен материал. Въпреки това председателят на съда Сантиапики, прокурорът и съдебните заседатели продължаваха да отхвърлят доводите за защитата на Антонов за неговата невинност.
Съдът започна да търси резерви извън Агджа - съучастниците му по линия на организацията на "Сивите вълци". Един от тези, от които Мартела можеше да получи някакви "интересни" данни, бе Ялчин Йозбей, който живееше в Западна Германия, човек с тъмно минало, срещу когото германската полиция бе повдигнала повече от десет обвинения в криминални престъпления. През февруари 1983 г. следователят Мартела заминава за ФРГ, за да разпита Йозбей, който беше вече изразил мнение, че българите нямат никакво отношение към опита за убийство на римския папа в интервю за предаването "Монитор" на германската телевизия. Този път Мартела и съответните служби за сигурност извършиха значителна работа, за да го принудят да даде показания в подкрепа на измислиците на Агджа. И те успяха.
Йозбей изведнаж забрави, че не много отдавна бе давал интервю точно в обратния смисъл и охотно започна да говори, това което искаше следователят. Дори натопи и другите "Сиви вълци" Орал Челик и Абдулах Чатлъ във връзки с българското разузнаване. В подкрепата си на Мартела германските служби отиват още по-далеч. Техен високопоставен служител е поискал от Йозбей, под заплаха, че ще го осъдят за извършените криминални деяния и ще го върнат в затвора, да се свърже с Чатлъ и Челик и като им съобщи за готовността на германците да им дадат хонорар в размер на стотици хиляди долари, да поддържат показанията на Агджа за "българската следа". Двамата турски мафиоти обаче, разбирайки, че играта, в която искат да ги замесят, може да има печален за тях завършек, отказали да приемат иначе много съблазнителните предложения на германците. Мартела се връща в Рим с не особено голям улов на германска територия.
Както на нашите юристи, които водеха разследване от София, така и на много честни хора на Запад, както и светила в областта на юриспруденцията, ставаше ясно, че събраните данни в хода на така нареченото второ дело бяха напълно непригодни за съдебен процес. При това главният обвинител - терористът Агджа, който бе преквалифициран в провокатор в хода на разпитите, често променяше своите показания, правеше водевилни сценки в съдебната зала. Понякога в изказванията му имаше такъв цинизъм, че възмущаваше всички, които го слушаха, но не и следователите и съдиите.
Само един от неговите бисери е достатъчен. "Аз понякога съобщавам сведения, без всякаква вероятност да съответстват на действителността, като се надявам на успеха на моите лъжи". Явно изпълнявайки нечии поръчки и договорености, Мартела дори се опитваше със смешни умозаключения да оправдае лъжите на Агджа: "Всичките негови противоречия - пише Мартела в постановлението за предаване делото в съда, - се обясняват със стремежа му да сътрудничи, така че всеки път, когато се признава в лъжа, той говори истината". С други думи, колкото повече терористът е лъгал, толкова повече е заслужавал доверието на следствието.
Такава бе обстановката в съда, но особено тежко и болно бе, когато в зловещата хорова декламация срещу България, крещяха и българи. Наред с въпросния Джон Паница не прегракна и не загуби гласа си да утвърждава "българската следа" и небезизвестният Алекс Алексиев. Името му стои на първо място (от корпорация "Ранд") върху скърпения документ "Международни последици от опита за убийство на папата: случаи на тероризъм, спонсориран от държавата". Този "документ" е издаден малко преди откриването на съдебния процес срещу Антонов през 1985 г. Да хвърляш с шепи кал срещу България и да ратуваш по измислени обвинения тя да бъде наказана, осъдена и разпъната на кръст, това говори най-малкото за липса на всякакъв морал, за липса на святото чувство за род и родина. Нека да напомним и абсурдната подробност, че същият този човек стана по-късно съветник на бившия министър-председател Филип Димитров.
На хоризонта се появяваха още българи, главно сред избягалите на Запад, които с готовност повтаряха измислиците и гнусните клевети срещу България, а много често се стараеха да покажат, че познават обстановката в България и с усърдие, но и с безсрамие, се мъчеха да съчиняват нови и още по-нелепи обвинения. Особено активен бе Стефан Свръдлев, бивш служител на Окръжно управление на МВР в Перник, избягал в Гърция през 1971 г. В своите изявления той се представи като голям експерт във взаимоотношенията между българското и съветското разузнаване, утвърждавайки някакво сляпо подчинение от страна на нашето разузнаване пред заповедите на КГБ.
Не останаха назад и хора, които се наричаха политически емигранти, като Ценко Барев или бяха говорители в радио "Свободна Европа" като Величко Пеев, хора, за които понятието Родина се свързваше с количеството долари, които получаваха.
Ето как от много посоки определени сили искаха името на България да стане име на недостойна държава, толерираща "държавен тероризъм". И това го правеха от политическа нетърпимост и омраза към един малък народ.
Но България е кръстопът и на много интереси, и атаката срещу нея засягаше несъмнено интересите на "главния враг", който и сега, след рухването на Берлинската стена, остана също цел на главния удар.
За голямо съжаление и у нас имаше хора, които не изключваха българско участие в събитията от 13 май 1981 година на площад "Св. Петър". Служителите на българското външнополитическо разузнаване, както и огромната част от българите, бяхме потресени от гнусната кампания, която започна срещу България.
Ние си блъскахме главите и не проумявахме как, след като измина година и половина от атентата, може да бъде арестуван напълно невинен човек.
Много скоро обаче емоциите трябваше да отстъпят място на реалната оценка на ситуацията и трябваше да се противодейства бързо и умно. Това се отнасяше за всички държавни органи, следствие и средства за масова информация.
Сформираните щабове, работни групи и ведомствени комисии трябваше ежедневно да решават проблемите, които ни наложи т.нар. "българска следа". Трудно се водеше битката срещу чуждите разузнавателни служби и многобройни пропагандни централи, въпреки, че стотици хора - дипломати, разузнавачи, прависти, журналисти и други, работеха денонощно, за да опровергават лъжите и клеветите срещу България и нейните граждани, а там и тогава, когато това беше възможно, и да разобличават създателите на "българската следа".
Случаят със Сергей Антонов бе събитие не само за нас. Той се следеше от много чужди юристи, съдии, адвокати, политици и интелектуалци, които с изумление наблюдаваха ерозията на принципа за презумпцията на невиновтта.
Кошмарните близо три години и половина за Антонов и за българския народ приключиха на 26 март 1986 г., когато римският съд оправда Антонов с мотивировката: "липса на доказателства".
Съдът прибегна до тази мотивировка, от една страна, за да съхрани своето лице пред очите на международната общественост и от друга, да избегне отговорите на такива важни въпроси като кой в действителност е стоял зад Агджа? Ако е имало такива, защо е потрябвало на "Сивите вълци" или на други организации да убиват римския папа? Къде точно се роди "българската следа", по чия инициатива и нареждания "следата" се превърна в мащабна политическа провокация срещу България и социализма? Защо като "доказателство" за участие на социалистическите страни в международния тероризъм бе избран именно римският папа поляка Войтила и пр., и пр. Ясно бе, че тази най-голяма дезинформационна операция по време на Студената война е етап от борбата на капиталистическия свят начело със САЩ срещу социализма, тя бе прелюдия към неговия последващ разгром.
Още тогава негативните последици за социалистическатаобщност бяха налице: негодувание на стотиците милиони католици по света; идентифициране на социалистическите страни със света на наркотиците, на контрабандата на оръжие и на международния терор; поощряване на антисоциалистически сили в Полша и други източноевропейски страни; компрометиране икономиката на социалистическите страни и пр. И всичко това напълно се вместваше в плановете на Рейгън за дестабилизиране и разгром на социалистическата система.
От момента на ареста, в течение на тези три години на разпити, затвор, живот в килии и желязна клетка по време на съдебния процес Сергей Антонов ще повтаря с детска наивност: "Аз съм невинен" или "това са измислици". По своя характер на честен и крайно скромен човек, тих и стеснителен, той не умееше да се брани. Той не бе таен и изпечен разузнавач с високи пагони, въпреки че постоянно изглеждаше мрачен. Милионите хора познават лицето му само от екраните на телевизията и от страниците на вестниците. Откъде хората да знаят, че този човек пишеше стихове, които се стесняваше да покаже. Биографията му е толкова обикновена и именно затова според мен тя е значителна.
Нещо обаче бе станало с Антонов в затвора. Той бе претърпял сероизни психически травми. Неговото здравословно състояние започна да се влошава, но италианските магистрати нямаха никакво съчувствие към един болен човек, а го третираха като най-големия международен престъпник. Той дори беше обиждан от италиански вестници, които го оприличиха на "риба, извадена от аквариум", или "издраскана грамофонна плоча и магнетофонна касета".
Вече 15 години Сергей Антонов носи последиците от състоянието, в което изпадна по време на убийствените за него години в италианските затвори.
За голямо съжаление и срам за България той води един мизерен живот, разчита главно на своите близки и на помощта на няколко свои приятели. Понесъл върху себе си безпощадните удари на една нечовешка кампания, Сергей Антонов има човешкото право на един по-добър живот.
Нещо повече, че България му дължи това внимание. Но нито едно от правителствата, от президентите, министър-председателите и българския парламент не намериха за нужно да обезпечат някаква допълнителна материална помощ за този "малък човек", който не търсеше съдбата на герой, но успя да я защити.
Родината е майка на всички свои граждани. Нейно задължение е да се грижи и да ги защитава с всички възможни средства, когато изпаднат в беда. Към Антонов обаче тя се показа като най-лошата мащеха. Това в никакъв случай не е добра атестация за съвременна Бъгария.
Гордостта на управниците и съдбата на Диди
На 6 май т.г. президентът на републиката Стоянов поздрави военнослужещите на парада послучай Празника на храбростта, припомни минали бойни слави и заключи: "Гордея се, че съм ваш началник! ".
"Гордея се! " - често чуваме да се спряга този глагол от премиера, министрите, представители на държавната администрация. Най-често те изразяват своите "гордости" от националната си принадлежност. През Великденските сбирки на българи, живеещи в чужбина, дори произведоха фланелки с изписано на тях признание: "Гордея се, че съм българин! " (беше на английски език, но нали и в древността колониите на Рим задължително са използвали латинския!).
Много, много се гордеят нашите управници! А уж всички се черкуват и се представят за смирени последователи на Христа. (Доколкото познавам неговото верую, той не смята гордостта за добродетел!)... ... Гледам парада. Президентът, въпреки дъжда, бодро крачи и поздравява армейците. Свирят маршове, празнично настроение. Но моето не е! От ума ми не излиза снощният телефонен разговор с майка ми. Тя живее в Търговище - един от градовете, които са "първенци" по безработица. Мама ми разказа как безработната 40-годишна Диди й почистила жилището. Съвестна работничка - пъргава, сръчна. Но като закрили предприятието, и тя, и мъжът й останали на улицата. Имали дъщеря ученичка. Диди се принудила да чисти стълбищата на няколко жилищни блока. Мама й подала банкнота от 10 лева - плата за свършената работа. Диди се отдръпнала - как така, толкова много пари... Та тя чистела стълбището на цяла кооперация за 8 лв. месечно. А тук, за няколко часа цели 10 лева. И то от немощна старица. После споделила с мама, че от седмица не могла да си позволи да купи за семейството си една бутилка олио. Готвела без мазнина.
Съдбата на Диди не е "частен случай". С нея са орисани хиляди мъже и жени в най-творческата си възраст. Та се замислих за нашите управници, отговорни за положението в страната. Когато се "гордеят", дали се сещат за хора като Диди и нейния съпруг?
Дали понякога не им засяда в гърлото преситеният от луксове бит, дали не им се помрачава радостта от придобитите богатства, от неограничените възможности да образоват децата си, да осъществяват приказни пътешествия?
У тези издигнали се в държавната йерархия хора, дали е останала следа от съчувствие към ближния?
Отговорите, които мислено си давах, бяха отрицателни. Припомних си лицата от телевизионния екран - управници и обслужващи ги политолози, социолози, журналисти, които упорито ни убеждават колко добре живеем, как страната се стабилизира, колко била трудна реформата за всички. (Ако положението не беше толкова трагично, това "за всички" щеше да е повод за голям смях!)
Съчувствието към ближния сякаш чезне от душевността на съвременния човек. Особено ако той придобие власт. Външната ни министърка е красива - същинска кукла-барби. Но студенината в изражението й, наглостта в очите, не дават основание за никакви илюзии. Когато се усмихва, премиерът Костов, сякаш стиска челюсти преди захапка. (Който е хапан от куче познава тази "усмивка".) Високомерието и лъжливостта са всеобщо качество на нашите властници.
На теория лидерите на партии би трябвало да са конструктори на най-стабилните мостове между хората (народа) и идеалите, залегнали в оповестените програми. (Боже, днес кой говори за идеали?!) Ако се мерне образът на такава личност на телевизионния екран, то ще е резултат на "пропуск" от страна на удостоените с доверие "професионалисти" в сферата на медиите.
Никакви мостове - дълбока пропаст дели днешните управници от българския народ. "Върхът на сладоледа" (извинявам се за грубия израз!) на бруталната парвенющина е госпожица Екатерина Михайлова. След завършване на 12-ата конференция на СДС, в своя стил, с нетърпящ възражения тон, госпожицата със задоволство изрази големите успехи на форума. Успехи, които се състоели в консолидация, мобилизация на кадрите за предизборната кампания. (Какво там значат някакви си проблеми около корупцията и т.п.?!) Следващите четири години ще бъдат пак техни, на СДС, за да укрепят великото си дело.
Дело, на което режисьорът Вили Цанков, съвсем професионално, направи възстановка. Ето какво заяви той пред в. "Труд" (11.III.2001 г.): "Напоследък непрекъснато ми изникват картините от бастисването на парламента през 1997 г., което се извърши от крайните сили в СДС, подпомогнати от измета на София... Горе, на прозореца на парламента, Костов прави някакви движения, наподобяващи дирижиране на полк... Като никой друг през тези 11 години Костов върви напред и осъществява своите реформи, върви - и оставя след себе си проиграна нация, нация с кастрирано мислене, нация от свикващи... Година преди да стане министър-председател аз написах, че това е най-надеждният български политик, оценявах неговите достойнства. Сега се чувствам излъган - за първи път излъган в живота си. Приемам го като лична моя обида... Оказа се, че като политик Костов просто мисли с числа - чужда му е народопсихологията, той като че ли няма душа. Не вярвах, че той може да раздели народа на свои и чужди, както в онези 45 години".
Будното око на Явор Дачков от екрана на държавната телевизия здраво държи дулото и стреля, бранейки Костовата "демократична" линия на управление. Внимателно подбира събеседниците си. На 29 април т.г. гост му беше политологът Васил Гарнизов, който същевременно е зам.-министър в кабинета на Костов. В дълбоки води нагази г-н Гарнизов. В своите аналози той се позова на предвоенна Франция, после на Екзюпери. Призова писателя, за да докаже, че не трябва да се "вторачваме в личното неблагополучие", в несгодата, защото така обществото се "атомизира" и ставало негодно да се мобилизира срещу голямото зло. За Франция "злото" беше Втората световна война, а за България кое е - политологът не каза. Твърдението му съвсем заприличва на агитацията на онези "другари" с призива: "Другари, дайте да дадем! ". Докато другарите без кавички даваха, другите с кавичките изпапкаха дивидентите на един хуманен, вековен идеал на човечеството. Сега става същото и с демокрацията... Наскоро бях в един от градовете с голямата безработица. Срещам хора - мъкнат торби с треволяк - лапад, спанак, марули, лук, чесън. Не протестират, не се бунуват - оцеляват. Между тях има специалисти, безработни от години. Самите те се смятат за декласирани. Тъжна картина, в която родителите правят невъзможното, за да образоват децата си. Този стремеж към знание ми напомня изстраданото наше Възраждане. Култът към просветата, към учения човек, остава все още основна черта в националния характер на българина.
Според статистиката в Канада работят повече от 20 000 млади, добре подготвени български специалисти. Наскоро тамошната министърка на имиграцията - Елинор Каплан, заяви, че тяхната страна в следващите две години ще увеличи квотата на имигрантите. "Успешната имиграционна програма - продължава г-жа Каплан, - като нашата се дължи не толкова на броя на преселниците, а по-скоро на факта, че тук идват трудолюбиви хора със семействата си, които ни помагат да изграждаме икономиката, обществото и културата си" (в."Сега" 10.II.2001 г.).
В тези тревожни за Балканите дни българският избирател трябва да си припомни кой преди 2 години говореше за самостоятелна държава Косово (А.Агов), кой прегръщаше Хачим Тачи в София (И.Костов) - наркотрафикантът, който сега координира действията на албанските партизани в Прешево и Тетово от Прищина, и кои партии бягат от референдум за НАТО и подготвят следващия пожар на Балканите, този път в Родопите (СДС и БСП).
И да ги накаже с вота си на 17 юни така, както румънците наказаха своите майкопродавци. И да проумее българският избирател, че сега Симеон II е само временно разрешение. Защото царедворците, които предстои да видим в Народното събрание, предварително са преклонили глава и са глухи както за стенанията на братята ни, така и за ръмженето на Доган.
За първия и за втория поглед
За нашия измъчен народ настъпва особено време - време на изпитания, страсти и надежди. Нещо като жътва и сеитба едновременно: ние ще приберем последните горчиви класове от посятото преди четири години и ще хвърлим нови семена в политическата нива, надявайки се този път да имаме повече късмет.
Но късметът е деликатна работа. Той идва при силните и богатите, при умните и достойните. А как да ги намерим именно тях, като сега дори откровените крадци, мошеници и предатели се представят и за можещи, и за мъдри, и за морални?
На пръв поглед те наистина май че са такива. На поредната си национална конференция управляващата партия отчете успехи, на които би завидяла всяка страна на Земята. Както в стария виц, и на нас ни идеше да извикаме: "Искаме да отидем да живеем в тази държава". Защото в седесарска България изобщо не е имало провали, глупости и престъпления, а дребните "грешки на растежа" (както казваше Сталин) са били като щипката сол в сладкиша - направили са го по-апетитен. Кокетните самокритики на Водача дори го приближават до простосмъртните, представят го като един от милите хора, на които нищо човешко не е чуждо. А ако е така, защо да не изберем старите вождове отново, защо да не им дадем възможност да довършат благото дело, на което са се посветили?
И точно тук става необходимо да преминем от Първия към Втория поглед.
Да се позамислим наистина ли е вярно това, в което ни убеждават? А мислейки - да отхвърлим дребните подробности, например новия паметник на Света София в столицата или пък новите инсталации за филтриране на бира в "Загорка", и да разгледаме главните, важните, жизнените за народа ни неща около нас.
Два са основните показатели, по които можем да съдим как живее една държава (а значи и какви са нейните управници). Първият е националното богатство. Вторият е жизненото равнище на народа. Какво произвежда и колко печели страната от връзките си със света, какво харчи, какво й остава, колко дължи на други държави, колко те на нея, в чии ръце е националното богатство, кой го управлява и така нататък.
От тази гледна точка положението на България е плачевно.
Страната ни създава съвсем недостатъчен национален продукт, защото заводите й са затворени, продадени и ограбени, а селското й стопанство е раздробено и унищожено. След 12 години "преход" към колониален капитализъм България си остана със същите дългове, които имаше в началото, въпреки че националната собственост е намаляла стократно. Ние разпродадохме държавни предприятия, чиято стойност значително надхвърляше националния ни дълг, но той си остана същия, какъвто беше, когато в ръцете на държавата имаше богатства за много десетки милиарди долари. За 12 години икономиката на държавата ни бе ликвидирана, и тази ликвидация бе най-голяма именно през последните четири години.
С какво тогава се хвалят управниците ни?
Вторият основен показател за това как живее България е богатството на нейния народ, на нейните деца. Разбира се, става дума за всички български граждани, а не само за няколко десетки хиляди души от икономическата върхушка (повечето от тях откровени или прикрити мошеници). Защото във всички времена - от първобитния свят и до днес - върхушката е живеела добре. Майсторлъкът на една държава и на една управа е да осигурят нормален, достоен живот на колкото се може повече свои граждани, а в перспектива - на всеки един от тях. Как стоят нещата от тази гледна точка у нас, какво са направили за своя народ българските управници? Безработицата, жалките пенсии, мизерните заплати, платеното нискокачествено образование и здравеопазване, постоянната гладория и мизерия на милиони българи са позор и за България, и за съвременна Европа.
Последните места, които ние заемаме по всички жизнени показатели, са истинската смъртна присъда за нашите управници. И тази присъда не може да се отмени от никакъв подкупен съд, защото я е произнесъл самият живот.
И така, какво излиза?
Ние гладувахме в първите години след края на Втората световна война, а после затягахме колани десетилетия, за да изградим една модерна страна с хиляди заводи, с едро селско стопанство, със силна армия.
Постепенно милиони българи започнаха да живеят човешки, макар и не особено богато. Тази всеобща средна класа, за която като за жадуван идеал доскоро говореха нашите управници (днешното им мълчание по въпоса е показателно), реално съществуваше у нас.
За 12 години ние унищожихме икономиката си, не изплатихме дълговете си, продадохме националните си богатства, позволихме държавата ни да бъде окрадена, а милиарди долари да бъдат изнесени зад граница. Като капак на всичко, през тези тежки години ние живеехме и полугладен живот. Това е същността на управлението на прословутите Обединени демократични сили (а и на тези преди тях). Ето до какъв извод може да стигнем, ако преминем към простичко мислене "на втори поглед". Но тогава се получава, че ние не трябва да оставяме на власт тези, които ни докараха до това състояние, които и сега ни лъжат, че вече живеем добре, а ако пак ги овластим - че ще заживеем още по-щастливо.
Тогава може би да прегърнем "варианта Симеон"? Какво може да даде на нас, а не на патрона си, този вариант, ако го погледнем "на втори поглед"? Ами много неща, стига да искаме да ги видим. Например: този вариант потвърждава провала на досегашното седесарско управление. Той отхвърля като заблуда думите на сините водачи за някакви успехи на България, които никой освен тях не може да забележи.
Но "вторият поглед" показва и друго - че "вариантът Симеон" не може да роди нищо повече от това, което ни предлага досегашната управа.
Разликата между тях е не в политиката, а в личностите. А това е много опасно не само защото ние трябва да сменяме политиката, а не лицата, нито пък защото новите лица могат да ни заблудят, че уж ще има смяна на политиката. Главната опасност идва от факта, че и Симеон Кобургготски, и Иван Костов (или Стефан Софиянски - все едно) по същество не се различават. Именно затова те са естествени съюзници в следващия парламент, в бъдещото управление на България.
Борбата е кой (и чия мафия) ще води дружината на хайдуците, кой (и чия мафия) ще доприватизира, ще доограби и ще получи следващите десет процента. Кой ще ни продава на Запада за едно потупване по рамото. Конкуренцията между седесарите и симеонистите е само дотук. И затова привличайки избиратели, които иначе нямаше да гласуват, или пък биха гласували за други партии, коалицията около Симеон върши голяма услуга на лидерите на СДС. Така че ако гледаме на "втори поглед", явлението Симеон е сериозна заплаха за националните и социалните организации в днешна България, но не и за досегашните управници.
Симеон ще стане най-добрия съюзник на СДС, или пък СДС ще стане най-добрия съюзник на Симеон - в зависимост от това кой кого ще изпревари на изборите. Истинската битка е за водачеството в този логичен съюз. Но че гласуването за Симеон е гласуване за СДС и обратното - това е съвсем ясно, нищо че лидерите на социалистите още не са го разбрали. Може би следващите им лидери ще са по-умни.
Заслужава да видим "на втори поглед" и прехвалените успехи на досегашните ни управници във външната политика и националната сигурност. Между другото, опитите да се скрият вътрешните провали зад мними външни успехи е стар трик още от миналата епоха. А дълбочината на мисълта на сегашното ни правителство си личи от факта, че наскоро то записа в Доктрината за национална сигурност, че страната ни няма и в обозримо бъдеще няма да има врагове, че сигурността й с нищо не е заплашена. Днешните сражения в Македония, перспективите за развитието на конфликта, както и отражението му върху отношенията ни с нашите съседи, са най-очевидният показател за стратегическите дефекти в оценките на нашите властници. Но стратегическите дефекти водят до погрешни конкретни решения за структурата и количеството на армията, за подготовката й за бойни действия, за дислокацията й, за съюзниците й и за още безброй други неща.
Превръщането на България в безгласно оръдие на чуждата политика, самоубийственото й отчуждаване от Русия, едностранното й обвързване само с един военен блок без никакви гаранции за сигурността й, плачевното вътрешно състояние на страната, което е базата на външната и отбранителната политика - всичко това поставя на карта самото съществуване на нашата държава. Защото държавата не може да се проваля в едно отношение, а да процъфтява - в друго. Слабата държава няма нито успешна външна политика, нито стабилна сигурност, нито бъдеще в хаоса на вълчия свят, който се утвърждава в новото столетие.
Днес наистина се трошат старите и се градят нови принципи на отношенията между държавите, но това съвсем не значи, че новите принципи ще са по-морални или по-изгодни за страни като нашата. Разбира се, за да се осъзнае този факт, също така е нужен Втори, а не Първи поглед.
Може би само за разбирането на сегашната коалиция "За България", събрана около столетната някога лява и някога народна партия на социалистите, няма нужда от втори поглед. Там нещата са ясни и от първия.
След дванадесетгодишно перестроечно скопяване, след хиляди малки и големи компромиси по пътя към мечтаната власт и облаги за лидерите, от някогашната милионна партия на трудовия народ остана само хубавият спомен. И политиката, и перспективите, и идеалите, и всичко друго на днешните водачи на столетницата са варианти на сходните ценности у екипа на Иван Костов.
Всички са за капитализъм, всички са за НАТО, всички са за копиране на Запада, всички са за глобализъм.
Разликата, почти както в двуединството Костов-Симеон, си остава в личностите, в мераклиите за властта.
Аз не изключвам, че днешните лидери на БСП дори не искат сериозно да станат водачи на страната. За тях е по-изгодна ролята на отхранена опозиция. Така хората по-дълго няма да се досетят какво е истинското им лице. Но за тези псевдолеви водачи не си струва да се говори дълго. Жалкото е, че те олигавиха великите идеи на най-светлите умове на човечеството. Жалко, естествено, не за самите идеи, които са вечни, а за днешните лидери на социалистите. Дано те по-скоро да довършат трансформацията си, напълно да се лейбъризират (хербаризират?) и да се успокоят. Но ми се струва, че на тези практични момчета им предстоят големи ядове.
Тогава какво ни остава?
Има ли възможност да се даде реално политическо влияние на по-малките партии и коалиции, например на Националния съюз "Отечество" и Левица?
За съжаление, тяхното положение е много трудно. Те нямат пари, защото бизнесът не ги подкрепя (не е рентабилно!). Те нямат достъп до всесилната телевизия, така че хората не ги познават. Привържениците им търпят различни форми на тормоз от властниците. Остават им едните идеали, едните примери на националните светци от миналото. И вярата, че истината и доброто трябва в края на краищата да победят. Но така става по-често в приказките, отколкото в живота.
И въпреки всичко, трябва да работим за правата вяра, за доброто на обикновените и бедните хора, за нашето Отечество.
Особеност на славянското племе е вътрешната мъдрост на скромния, на истинския човек.
Във всяко българско село има светли личности, които разсъждават не само за хляба си, а и за по-високите материи: справедливост, вяра, морал, чест, благородство. Някои смятат, че тази особеност на славянството е слабост, че тя показва липсата на делова хватка, на необходимото за днешния живот овълчване.
На мене, обаче, ми се струва, че именнно такива непонятни за западния бюргер личности, такива просветлени свише хора, могат да спасят и страната ни, и цялото човечество. Истина е, че мръсната политика бяга от тях.
Но истина е и нещо друго - че всички ние носим искра от техния пламък. Тази искра поддържа огъня на вярата, че не всичко у нас е загубено, че България не е обречена.
Дали Вторият поглед на хората ще ни приближи към нашето спасение, колкото и далечно да изглежда то засега? Всеки има свой отговор на този въпрос, но в него се таи и надеждата, че и утре, и след година, и след век България ще я има. Въпреки всички враждебни вихрушки, въпреки новите фюрери-глобалисти, които са изчислили отдавна, че място на Земята ще остане само за шепа избрани нации, а в тях - за шепа избрани личности.
Ние мислим иначе: място трябва да има за всички нации, за всички хора.
