Моралът се е сгромолясал до най-долната октава на падението.
Чувство на обида, омерзение и покруса изпитва човек като чете писанието на Александър Томов "Новите варвари" (в."Демокрация", 20 април 2001 г.).
Зъбките на сляпата къртича омраза са нацелени срещу журналисти, писатели, поети, срещу всички ония, които полагат усилия да се държат достойно в един недостоен свят и отказват да викат "Осанна! " на богоподобното правителство и да акламират с телешки възторг всяка негова стъпка.
Тям Ал.Том. приписва намерението да сринат "Града на нашата демокрация, да повергнат (ало, русизъм! - б.а.) в руини и прах неговите дълбоки храмове, да уринират върху тях, да разчленяват деца, за да пият кръвта им... да бъркат във вагините на жените...".
Не е за вярване, че може да бъде написано такова нещо, но е написано. Явно това се прави, за да бъдат подскокоросани властите да цапардосат независимите медии. С тази цел се и рисува страховита апокалиптична картина.
Чак такова яростно близане на сахани родната книжнина комай не познава.
И защо всичко това?
Ами защото се задават избори. И отново се издига лозунгът: който не е с нас, е против нас! Стар лозунг, довел до катакомби, изтребления, телени мрежи.
От тресавището на историята се надигат призраци и викат: бий кулака, бий гнилата интелигения, бий предателя!
Отново от един партиен амвон се проповядва омраза, клеймят се хора, противопоставят се българи на българи, разделя се нация.
И е много жалко, когато в тая бесовица участват писатели и божем интелигенти. Но да се сринеш до статута на близач на партийни сахани е вече наистина отвратително.
Загубването на усет за нравствена хигиена определено говори за напреднал процес на разграждане на личността.
Един писател си личи и по това, което не пише, което не може да си позволи да напише. Не можеш да клеймиш колегите си, че са "орда", "хиени", "лешояди", които "плюят", "грачат", "хулят", и да продължаваш да бъдеш писател.
Та струва ли си всичко това - смразяване, омаскаряване - за някаква си там партия, пък която и да бъде тя?.. Та нали политиците са мандатни, временни, а творецът уж надвременен. И нали истинската същност, истинското предназначение на всеки интелектуалец е да бъде всякога конструктивен коректив на всяка власт. Напусне ли тази нравствена координатна система, правото да казва своята истина, интелектуалецът се превръща в наемник.
Няма по-голямо падение за един писател от това да стане наемник.
И за да се скрие от обвинението, че е наемник, Ал.Том. се самозачислява към т.нар. нови кръстоносци. Те щели да спрат настъпващите варвари и да овардят с "Кръста и меча" "Градът на демокрацията".
Ех, списовательо! То трябва не само да се пише, но и книжки да се четат, та да се разумява идно и друго.
Думата кръстоносец е с отрицателно натоварване - поне за славянския свят, пък и не само за него.
Кръстоносните походи, замислени като грандиозни операции за освобождаването на "Светите земи", неизбежно се израждат в грабителски и завоевателни походи. И варвари са тъкмо кръстоносците. Когато през 1204 г. превземат Константинопол, те съвсем вандалски го разграбват и опустошават, като не пощадяват и античното наследство на древния град.
И ако да не бе "варваринът" Калоян да ги помели при Одрин и да спре напора им, кой знае още колко безчинства щяха да извършат.
А да споменаваме ли побоището при Чудското езеро и погрома на кръстоносците при Грюневалд!
Славяни застават срещу кръстоносната напаст!
Но прехласването пред Запада, пред Европа, пред ЕС и НАТО изиграват лоша шега на Ал.Том. Изхождайки, изглежда, от презумпцията, че всичко, което идва откъм бюргерите, все е добро, той на вересия си е повярвал, че и кръстоносците преливат от благородни помисли и цивилизованост.
Само че историята отдавна се е произнесла - кръстоносните походи са агресия срещу православния Изток, инструмент в ръцете на папския Рим за утвърждаване доктрината на папо-цезаризма, претендиращ за универсалност и глобалност.
Намерил под какъв щандарт да застане коневичарският патриций Ал.Том.
Но така си е. Открай време третото съсловие срамно мечтае да тури на вензела си графски коронки! Пък то се оказа, че коронките тенекиени. Но кой да улови тънката разлика между злато и ламарина, като окото е вече лоясало от близане на сахани... В крайна сметка това си е цяло нещастие - едно чак толкова громко падение. И колкото и да е може би странно, надделява чувството на съжаление.
Защото близачите на сахани са наистина за ожалване. Те са се самоотписали от гордото право да бъдат свободни човеци.
За творци пък да не говорим.
Но за всяко нещо се плаща.
Не е безплатен обедът дори и в сахан!
Войводи с агнета
Винаги преди избори в България се правят всевъзможни противоестествени коалиции - само да се мине пустата 4-процентна бариера, дето ще тежи като проклятие на душите на Дертлиев и Дренчев.
Нейсе, запуши я... Та и за предстоящата люта битка на 17 юни се родиха такива херамофродитни съюзи. Тя, политическата содомия, е май по-лоша от физическата.
Може би най-странно на пръв поглед политическо съвъкупление помежду си извършиха ВМРО и "Гергьовден". Нерде Ямбол, нерде Стамбул, дето викат турците. Какво общо може да има наистина между мрачните войводи с червено-черни знамена, чиито - дума да няма! - млади и начетени фенове се опиват от мрачните фигури на века, от една страна, и от друга - гаврещите се с всичко "суперинтелектуалци" около Дилов-син, за които животът е наистина един безкраен купон.
Вярно е, но само на пръв поглед. Както се казва още в римското право, търсете кого ползва деянието.
От избирателна гледна точка в комбинацията може би има хляб. ВМРО си има своите силни райони, Гергьовден - големите градове с младежта и интелигенцията. Но и това не е в основата на поредния брак по сметка.
В основата на всико, разбира се, са бъдещите игри на коалицията, ако тя влезе, особено с малко компютърна помощ, в 39-ото народно събрание. Там на нея е отредена ролята на патерицата, на която СДС ще се опита да се подпре - при определена парламентарна конфигурация - за да скалъпи нещо като правителство.
Така приказките за синьо-червени балони и за конструктивен национализъм ще се окажат поредната басня за наивници.
Разбира се, може и коалиционерите да изчислят, че по-добрата конфигурация е съюз с царската партия плюс ДПС. И Командира да увехне нацяло. Живи да сме, ще видим.
А иначе всичко е точно - от ВМРО войводите, от "Гергьовден" агнетата! Да им е сладко и да внимават да не им приседне!
Втората световна война
Ако трябва с нещо добро да си спомним за Втората световна война, сега, 56 години след завършването й, то е, че Европа живя в мир след нея цели 55 години.
Прехвърлих много книги и може би съм пропуснал нещо, но в последните 1000 години не намерих толкова дълъг период на мир в цяла Европа. Сам по себе си този факт е забележителен.
Как изглежда тази страшна, жестока и символна война след 55 години? Актуални ли са още поуките от нея? Зараснаха ли нейните рани? Какво научи от военната си съдба България?
Втората световна война започна по най-простата от простите причини - преразпределение на света и установяване на нов световен ред. Тази причина има над 3000- годишна история и се убеждаваме, че е актуална и днес. Но като всеки исторически факт и в своята конкретна проява тя съдържа вътре в себе си противоречие, което едновременно е нейно развитие и нейно обяснение.
От гледна точка на нашата съвременна рефлексия, това противоречие е парадокс, който преобърна субективните очаквания от колосалните социални трусове в началото на ХХ век и ги вкара във вече традиционното русло не непосредствения прагматичен интерес. И субективните, и обективните исторически играчи се готвеха и предвиждаха световен катаклизъм на базата на мирогледни различия. Трябва да се признае, че той беше съвсем реален, като се очакваше, че неговият завършек ще отбележи или края, или началото на човешката история.
Не стана нито едното, нито другото.
От дълбините на историческата логика се роди мощен протуберанс под формата на идеологичен сурогат, еднакво сраснал и еднакво отричащ и двете противоположности в развитието на историчесикя процес. Но вече придобил извратените и уродливи форми на озъбения природен инстинкт и поради това опасен като абсолютно отрицание и на двете противоположности. Истината изисква да се признае, че този сурогат израсна от едната страна на световното противоречие и поради това генетично съдържаше тоталното отрицание на другото, но беше и срещу двете. Обстоятелство, което накара двете противоположности в субективен план да престанат да бъдат такива, да "отложат" временно своето естествено противопоставяне в името на запазването на качествената си завършеност като противоположности, тъй като се целеше тяхното едновременно снемане под формата на унищожаване. Така се ликвидираше самият първоизточник на човешкото движение и човешкият вид се видя заплашен в своята генетика, т.е. в самото му битие.
Този сурогат, опасен и страшен в своята озъбена реалност, притиснат и едновременно манипулиран от двете противоположности, всяка в свой интерес и посвоему, осъзна себе си именно като третото и следователно, като решение на загадката на историята.
Това беше фашизмът в германския му вариант като хитлеризъм в утопията на 1000-годишния Райх, като възкръсналия мистицизъм на езическата германска митология. Без да бъде мироглед, фашизмът се изгради като религия - един народ, една държава, един вожд!
Не е наша задача, нито наша цел да изследваме "фашистката религия", но е уместно да споменем някои от главните й постулати: зовът на кръвта и земята, жизнено пространство, народ без територия, естествени граници, висша раса, чистота на расата, расова хигиена, расова непълноценност, расов интернационализъм, воля за собственост, национален социализъм, социална държава, хармонизиране на интересите, позитивни ценности, необходимо зло, интелектуален елит.
Всеки може сам да прецени кои и доколко от тези постулати са живи и днес.
От еврогеографка гледна точка, Втората световна война беше война на централноевропейските страни Германия, Унгария, Австрия, Италия, Словакия и Хърватско срещу: а) евроатлантическите колониални държави Дания, Белгия, Холандия, Англия и Франция, и б) държавата-континент СССР, с привличането на три сателита - Финландия, Румъния и България.
На изток войната придоби расов, цивилизационен и идеологически характер - срещу славянството, обявено за "тор" на нордическата раса, и срещу болшевизма. По етнически признак жертвите в Европа се разпределят така: славяни - 26 000 000; германци - 8 000 000; евреи - 6 000 000. Жертвите на евроатлантическите държави са около 3 000 000 души. Българският случай ще бъде разгледан отделно.
Войната наистина беше световна, но главният театър на военните действия остана Европа Тя понесе и най-големите материални разрушения. Три четвърти от тези разрушения се падат на СССР, Източна Европа и Германия.
На американския и австралийския континент военни действия не са водени и бомби не са падали.
Друга отличителна черта на войната е неимоверното увеличаване на гражданските жертви спрямо военните загуби, като за някои страни (Югославия, Полша) отношението достига до 1:10. Само по себе си, дори съотношение 1:1 вече говори за "военен геноцид". Ако към този показател прибавим и броя убити и ранени към цялото население, картината става отчайваща. Този показател от 15% за Първата световна война, достига до 52% за Европа през Втората световна война!
Много други загуби - директни и индиректни - като увреждане на генетичния фонд, пропуснати ползи и производство, разрушени исторически паметници и паметници на културата, не може да се пресметне в пари.
И все пак приблизителната цена надхвърля 10 трилиона щ.д. по цени за 1941 г. Страшни числа!
Отговорността за целия този ужас носи германският фашизъм!
Още сега ще формулирам няколко най-общи изводи, които не могат да се оспорят.
1. Никакви усилия, от който и да е, за насилствено установяване на "нов световен ред" на базата на някакъв "нов цивилизационен избор", нямат шанс за исторически успех.
2. Стабилност и спокойствие в света не са възможни без и срещу Русия.
3. Европа е "майката" на световните конфликти, а западноевропейските страни - техният "баща".
4. Антифашистката борба на народите е една от най-достойните страници в историята на ХХ век.
5. Няма давност за престъпленията на фашистите и на всички техни помагачи.
Къде в тази мрачна и кървава картина се намира България?
В германския геостратегически замисъл България се оказва в "източния тризъбец", насочен към Египет и Индия.
Този тризъбец обхващаше три основни направления:
В знаменития геополитически "Меморандум на фон Корсвант" (юни, 1940) България е спомената в раздел А, точка 3б, като малка европейска държава без колонии, която ще се развива политически и икономически под протекцията на Германия.
В тактически план България се разглежда в Директива N 20- операция "Марита" (овладяването на Гърция) и в директива N 32 за действията след приключването на план "Барбароса" (Директива N 21). Предвиждало се е българската войска заедно с турската армия да участва в Източния поход (по стъпките на Александър Македонски).
До средата на 1940 г. хитлеристка Германия не предвижда почти никакви териториални придобивки за България. На 2.07.1940 г. българското правителство официално е уведомено, че добруджанският въпрос ще се решава след края на Втората световна война. На 14.02.1941 г. лично Хитлер декларира пред югославските ръководители териториалната цялост на Югославия с присъединяването към нея на Егейска Македония с гр. Солун.
Намесата на СССР води до бърза промяна на германската позиция по Северна Добруджа (13.07.1940 г.), а излизането на Югославия от тристранния пакт - на позицията на Германия по въпроса за Македония.
По такъв начин териториалните придобивки на България са следствия не от добрите чувства на Германия, а от принудата на обстоятелствата.
Германската ориентация на България започва усилено след 1938 г. с новото прогерманско правителство на Г. Кьосеиванов (23.10.1939 г.) и разпускането на несигурното 24 Народно събрание, в което има силно англо-френско влияние. Процесът е завършен от правителството на Б. Филов и 25-ото Народно събрание - България влиза в тристранния пакт.
Показателни са следните вътрешни мероприятия, проведени в интерес на хитлеро-фашизма.
В областта на икономиката, българското национално стопанство става обслужващо звено на хитлеристката военна машина.
Към 30.09.1944 г. Германия е изнесла от България стоки, без да ги заплати, на сумата 23 979 956 000 лв. За сравнение, държавният бюджет за 1944 г. е бил 25 331 000 000 лв. Във военната област българската армия започва да изпълнява охранителни и окупационни функции на южния фланг на германските войски.
- България става плацдарм за хитлеристката агресия срещу Гърция и Югославия (на 1.03.1941 г. - 600-хилядната групировка на ген.-полковник фон Лист навлиза в България).
- Пета и Втора българска армия навлизат в Македония, Западните покрайнини и Поморавието (19.04.1941 г.) и в Беломорска Тракия (20.04.1941 г.).
- Борис III дава на адмирал Редер съгласие българските черноморски пристанища да се използват от Германия срещу СССР (3.09.1941 г.).
- Изработен е "план Мелентин" за изпращане на български войски срещу СССР (9.10.1941 г.).
- България обявява война на Англия и САЩ (13.12.1941 г.).
- Първи български окупационен корпус се съсредоточава в Югоизточна Сърбия (януари, 1942 г.).
- Български летци са изпратени на африканския фронт срещу английски и американски войски.
- Български медицински персонал е изпратен на Източния фронт.
- Българските регенти приемат предложението на Хитлер, българската армия да биде под негово командване (9.02.1944 г.).
- Създава се български гренадирски СС-полк (13.XI.1944 г.).
Като цяло България не само предоставя логистична подкрепа на фашистка Германия, но и активно и целенасочено участва съвсем реално във войната срещу антифашистката коалиция. Както приготовленията, така и участието на България се наблюдават внимателно от великите сили.
- СССР предлага на България пакт за ненападение (19.11.1940 г.).
- У. Чърчил призовава България да се нареди на страната на Англия (9.02.1941 г.).
- СССР, САЩ и Англия предупреждават България, че ако не се откаже от съюза с Германия, ще бъде третирана като неин пълноправен съюзник (27.01.1944 г.).
- СССР, САЩ и Англия предлагат на България да прекрати съюза си с Германия (13.05.1944 г.).
- Чърчил призовава за отмъщение и репресии срещу България и не признава нейната антифашистка борба (2.08.1944 г.)
- СССР обявява война на България (5.09.1944 г.).
Така завършва фашистката авантюра на българската управляваща върхушка
България отново е заплашена от национална катастрофа, която можеше да сведе нейната територия до размерите на Княжеството от 1878 г. Страните-победителки третират България като най-верен союзник на фашистка Германия и искат възмездие. Гърция претендира за Южна България до Стара планина (реч на гръцкият министър Друганус на 7.08.1944 г.), Югославия - Пиринска Македония. Нещата се усложняват от факта, че Гърция и Югославия са страни-основателки на Антифашистката коалиция от 26 държави, създадена на 1.01.1942 г. Маршал Тито забранява на българската армия да воюва на югославска територия.
В преамбюла на сключения мирен договор от 1947 г. се казва: "Съюзените и сдружени сили, вземайки предвид, че България, като стана съюзник на Хитлерова Германия и участва на нейна страна във войната срещу СССР, Съединеното кралство, САЩ и другите обединени народи, носи своя дял от отговорността за тази война...".
Надвисналата реална опасност от окончателното затриване на България като държава беше отстранено с огромните усилия на Г. Димитров и личното участие на Й. Сталин. Българският антифашистки принос със Съпротивата през 1941-1944 година и участието в заключителната фаза на Втората световна война, позволи на министъра на външните работи на СССР В. Молотов да заяви на Мирната конференция в Париж: "Българи, бъдете спокойни, Вашите граници ще останат непокътнати". Поредната, трета национална катастрофа, беше избегната.
Няколко са изводите, които важат за онова време:
1. През Втората световна война България беше съюзница и активен помагач на фашистка Германия срещу международната общност.
2. Два пъти през ХХ век България се оказа във военен съюз, насочен срещу своята освободителка Русия (СССР).
3. Опитът да се реши националният проблем с присъединяване към някакъв "нов световен ред" се оказа с катастрофални последици.
4. Отговорност за тези позорни години носят българската монархия и управляващите тогава политически сили.
5. Техните действия изправиха България пред национална катастрофа.
6. Антифашистката борба на българския народ и помощта на СССР спомогнаха тази катастрофа да бъде избегната.
Актуалността на направените изводи днес е очевидна. Още повече, че съществуват могъщи заинтересовани сили, които искат да ги забравят.
54 години след Втората световна война европейският мир беше взривен от безсмислена и ненужна агресия.
Парадоксът е, че жертва на агресията се оказа страна-основателка на Антифашистката коалиция - Югославия, а самите агресори - също, заедно с бившите фашистки страни Германия и Италия.
България отново се оказа на страната на агресорите срещу своята съседка Югославия. В тази, за щастие кратка война, бяха използвани методи, много присъщи на Хитлеровите маниери и в стила на Гьобелсовата пропаганда.
Може би трябва да се припомни, че самоопределението на етносите и правата на малцинствата бяха формалните поводи за аншлуса на Австрия и нападението срещу Чехословакия и Полша.
Това удивително съвпадение на методи и средства поражда основателни съмнения за характера на движещите сили в западноевропейската политика, независимо от фасадата на красивите думи. Фашизмът може да има различни лица и не е нужно да си фашист, за да действаш по фашистки.
България не беше обявена официално за фашистка държава, както това стана например в Румъния. Но нейната управляваща върхушка беше просмукана от фашистките идеи, тя обяви война на собствения си народ и не се посвени да сподели расовите безумия на хитлеризма.
Бяха поставени под съмнение славянският произход на българите и чувствата им към Русия. Раздаваха се истерични призиви "Да литнем срещу Англия! ", бранници и ратници устройваха погроми над евреите. Именно заради тези безумия още в Съглашението за примирие от 28.10.1944 г. България беше задължена:
"... да освободи незабавно независимо от поданството и националната принадлежност всички лица, които са арестувани във връзка с тяхната дейност в полза на Обединените народи, или загдето са съчувствували на делото на Обединените народи... Чл.6. ... да сътрудничи за задържането на лица, обвинени във военни престъпления, и за тяхното съдене.
Чл.7. ... да разтури веднага всички намиращи се на българска територия прохитлеристки или други фашистки политически, военни, военизирани,а така също други организации, които водят враждебна на Обединените народи пропаганда...".
Изискванията на мирния договор са още по-категорични. Член 5 повелява:
"България се задължава да вземе всички необходими мерки, за да обезпечи задържането и предаването за съдене на лицата, обвинени в извършване на престъпления срещу мира и човечността, заповядали извършването на такива престъпления или съдействували за тяхното извършване".
Това беше присъдата на историята, на антифашистките сили и на международната общност.
Никой в света не поставя до ден-днешен под съмнение тази присъда. И е трудно да се проумее защо 56 години след края на Втората световна война България е единствената европейска страна, където се правят законодателни опити да се оневини един мрачен и трагичен период от историята и едновременно да се принизи и омаскари всичко, което се е борило срещу фашизма. Изплувалите позабравени и отхвърлени сенки от онова минало и техните съвременни проекции са предупреждение за нова Европа, ако тя наистина иска да бъде нова.
Носталгията по българския фашизъм, избуяла пред очите ни, е най-опасното нещо за съвременна България. Време е ние, българите, да престанем да се опозоряваме пред света, да се научим да се поучаваме от историята и да пращаме в историята тези, които не се учат от нея.
Колкото и тривиално да звучи, това е главният извод, който трябва да направим за себе си и за България днес, 55 години след края на Втората световна война.
Използвана литература:
Димитър Митев "Неизвестният български гренадирски полк", в. "168 часа", от 28-4 май 2000г., В тази статия се посочва, че българската част е вкючвала 500 войници, 56 подофицери и 25 офицери с командир полк. Иван Рогозаров,. Точно тази част е трябвало да прерасне в български Вафен-СС-дивизия.
Сб. "Българската бойна слава", изд. "Балкан", София, 1999г. "Българската държавност актове и документи", изд. "Наука и изкуство", София, 1981г. Министър-председателят Кимон Георгиев и министрите Александър Оббов и Трайчо Костов подписват мирния договор. Във връзка с подготовката на мирния договор, може да се прочете и в "Переписка председателя Совета министров СССР с президентами США и премьер-министрами Великобритании во время Великой Отечественной войн 1941-1945г.", т. 2, Госполитиздат, Москва, 1957г. Във връзка със Съглашение то за примирие, подписано от българска страна от министъра на външните работи Петко Стайнов, министъра на финансите Петър Стоянов и министрите без портфейл Добри Терпешев и Никола Петков - в сб. "Българската държавност в актове и документи", С., 1981г. В. "Дума" от 29 април 2000г., Бенжамен Варон - "Комунизмът (социализмът) е неразделна част от световната цивилизация". По данни от статията на г-н Варон само във Франция армията на ген. Дьо Гол разстрелва за колаборационизъм без съд 30 хил. души, 4000 - от извънредни народни съдилища, около 4-5 хиляди - от отделение на Върховния съд. Други 40 хил. души са били осъдени от граждански съдилища на всенародно презрение и обществено изключване. Вече 55 години нито един от тях не е бил оневинен.
Големият заговор срещу България
В началото на 80-те години на миналия век западните страни и техните специални служби разгърнаха една небивала по мащаб и ожесточеност кампания срещу социалистическите страни, обвинявайки ги в "държавен тероризъм".
Организаторите на кампанията не пропускаха възможност да внушават на световното обществено мнение, че към всяка акция на терор и насилие са причастни страните от Източния блок.
В подкрепа на тази версия се роди и т.нар. българска следа, когато български граждани без всякакво основание бяха обвинени в организиране на покушението срещу папа Йоан-Павел II. По своята същност това бе една антибългарска пропагандна операция, в чиято реализация бяха ангажирани силите и възможностите на държавни учреждения, специални служби и пропагандни централи на западните страни. И главно на САЩ.
На 13 май 1981 година, по време на папската ауденция на площад "Св.Петър" в Рим, турският гражданин Мехмед Али Агджа от близко разстояние стреля няколко пъти в папа Йоан-Павел II и го рани тежко.
Изминаха двадесет години от този съдбоносен ден, когато ехото на изстрелите отекна по високите места на италианската столица. Ехото от тези изстрели прозвуча и в историята. Оттам започна голямата офанзива срещу България и социализма.
След като изпрати куршумите към папата, терористът Агджа не направи опит да бяга и бе арестуван. Той стана известен като терорист през 1979 г., когато уби Абди Ипекчи, редактор на независимия турски вестник "Миллиет". С бягството му (по-скоро с измъкването му!) от затвора "Картал Малтепе" в Истанбул започва одисеята му на Запад.
Средата, в която Агджа е расъл и се е учил на политика, е младежката организация на Националистическата партия на Алпаслан Тюркеш - известна още като "Сивите вълци". Ето от кой свят идва Агджа и от коя "вълчица" е откърмен. Много скоро в Румския съд терористичното му минало и вълчето мляко ще станат неудобни детайли от биографията му.
Агджа се оказа и пътешественик. След бягството му от турския затвор пътува из десетина страни, винаги по мрежата и връзките на своята терористична организация. Тайните служби на Западна Европа следят, знаят и наблюдават картината около "сивия вълк", която понякога е твърде грозна. Тази картина обаче постепенно ще се омаловажава, а още по-често ще се игнорира от съда.
Агджа е наемник, прост войник и изпълнител на волята на "Сивите вълци". Из тъмния свят на наркотика, докато броди по пътищата на Европа, изпълнява каквото му кажат. Слуша тези, които го измъкнаха от "Картал Малтепе" и го спасиха от смъртна присъда.
В България той пристига с фалшив индийски паспорт през март 1980 г. По това време между нашата страна и Индия има безвизов режим. Българските власти не са информирани от никоя европейска страна, включително и от Турция, че лицето се издирва от Интерпол. Агджа влиза безпрепятствено в България и това по-късно ще е основание за обвинение срещу нас. Агджа пътува 18 месеца свободно из цяла Европа, влиза и излиза от Италия много пъти, спи в луксозни хотели. Този факт ще се приема като малък пропуск от блюстителите на реда в западните страни, но за България ще се изтъква като вина, че не е информирала за турския престъпник.
Още по време на следствието и съдебния процес в западния печат се появиха съобщения за връзките на Агджа с ултрадесни и неофашистки групи и хора, изпълняващи задачи на ЦРУ. Това явно е предизвикало недоволство и раздразнение в централата на американското шпионско ведомство и трябваше, колкото е възможно по-скоро, да се пусне в ход друга версия, която да насочва вниманието на световната общественост в друга посока - на Изток.
Тази версия трябва непременно да съответства на провъзгласената от САЩ политика за "борба с международния тероризъм".
Поводът бе намерен - покушението срещу папата!
Оставаше да се разработи и реализира антибългарската и антисъветска провокация, чийто сценарий беше написан от американските и италиански специални служби с помощта на турския терорист. Най-трудната задача бе да се получи доказателствения материал от Агджа, който да съответства на предварително замисления сценарий. С тази задача се заеха италианските специални служби и италианската магистратура.
Обикновено всяка голяма дезинформационна акция, каквато безспорно е "българската следа", започва с документ - действителен, подправен или напълно фалшив. Само с прекалено бързане и с добре преценени действия и недостатъчно професионално отношение към изготвянето на фалшиви документи може да се обясни появата на един "секретен" доклад на СИСМИ, носещ дата 19 май 1981 г. Т.е. само шест дни след атентата на площад "Св. Петър", който силно разобличава италианските специални служби. Този документ носи заглавие "Участието на КГБ в покушението", и той по всяка вероятност е бил съгласуван с тогавашния директор на ЦРУ Уилям Кейси, който по някаква "случайност" по същото време се намира в Рим за консултации с ръководителя на СИСМИ ген. Сантовито. За какво друго са могли да разговарят двамата ръководители, освен за обстановката след опита за убийство на Йоан-Павел II и как най-добре да се използва събитието за обвиняване на социалистическите страни в "държавен тероризъм".
Документът се отнася до тайно заседание на министрите на отбраната на страните от Варшавския договор през ноември 1980 г., на която министър Устинов информира колегите си за взетото решение да бъде ликвидиран римският папа. По-късно откъси от този доклад ще бъдат цитирани от много вестници и телевизии като доказателство, че съветското военно разузнаване стои в дъното на заговора.
Цялата съчинена схема е като сценарий от абсурден филм, където нищо не е важно освен увлекателната шпионска фабула. Този фалшив документ по-скоро прилича на едро изплетена рибарска мрежа, с големи дупки, през които рибите с усмивка се връщат пак във водата.
В планирането и провеждането на пропагандната кампания срещу социалистическите страни участваха много хора от сферата на средствата за масова информация - опитни служители от специалните служби и техни агенти. Между тях се откройва триото: Пол Хенце, Клеър Стърлинг и Майкъл Ледийн.
Любопитно ще бъде да открехна макар и малка част от "визитните им картички". Общото между тези трима американци е, че са майстори на дезинформациите и клеветите и в продължение на години убеждаваха света в съществуването на "българската следа".
Пол Хенце е работил в ЦРУ повече от тридесет години. В книгата си "Възход и падения на българската следа" Едуард Херман и Франк Бродхед го характеризират като "професионалист по дезинформацията и клеветата". Работил е като "съветник по международните въпроси" в Министерството на отбраната, политически съветник на радио "Свободна Европа" в Мюнхен и резидент на ЦРУ последователно в Етиопия и Турция, експерт по въпросите на турските терористически организации. Когато Съветът за национална сигурност се оглавява от Збигнев Бжежински, Хенце е представител на шпионската централа в този орган.
Майкъл Ледийн от 1978 г. изпълнява особени задачи на ЦРУ по отношение на италианските специални служби. Заедно със своите "колеги" от Центъра за стратегически и международни изследвания при Джорджтаунския университет, бившият зам.-директор на ЦРУ - Теодол Шакли, и научният сътрудник Роберт Куперман, още преди 13 май 1981 г. участват във фабрикуването на "доказателства" за някакъв тайнствен "заговор на Източния блок против Йоан-Павел II". "Откритията" си за опасностите, които грозят папата, Ледийн споделя и с тогавашния държавен секретар Александър Хейг.
Клеър Стърлинг отрано започва да работи в издания, свързани с ЦРУ: списание "Рипортър", и излизащия в Рим на английски език "Дейли америкън". Привлечена е за сътрудник на ЦРУ от Дж. Енгелтън, който достига до ръководен пост в централата. През 1981 г. излиза от печат книгата й "Мрежата на терора", в която основната й теза е, че международният тероризъм се инспирира от Съветския съюз и другите социалистически страни. Книгата се счита за успешна. Следва нова поръчка и Клеър Стърлинг се заема да докаже версията за прякото участие на социалистическите страни в опита за убийство на папата. Започва журналистическото й "разследване", спонсорирано от европейското издание на "Рийдърс дайджест", чийто зам.-главен директор е потомък на ноторно известната българска фамилия Паница - Джон (Дими) Паница, човек близък на американското разузнаване. Една година след изпълнение на ангажимента й към Паница и ЦРУ, списанието отпечата злостната й статия срещу България.
След двумесечно следствие и тридневни съдебни заседания, на 22 юли 1981 г. Римският градски съд произнесе присъдата над терориста Али Агджа - доживотен затвор.
Съдебните процедури, свързани с престъплението на Агджа не изясниха много важни въпроси, засягащи голямата тема за тероризма. Явление, осъдено и отхвърлено от трезви политици, от много видни личности и от самите народи.
Делото по едно толкова необикновено престъпление с такъв голям резонанс в целия свят приключи в един необикновено кратък срок. Съдебните органи не изясниха напълно (а направиха ли възможното?) истинските мотиви на атентатора, когато е предприел тази съдбоносна стъпка.
Сякаш горчивите страници на страшната история се затвориха и името на Агджа изчезна от първите страници на вестниците. Всичко това беше само на повърхността.
Много скоро се чуха първите тътени, които предвещаваха избухването на новия Везувий.
Затвора "Асколи Пичено", където беше изпратен Агджа, за да излежава присъдата си, е в ръцете на неаполитанската камора. Из килиите стават всякакви сделки, правят се предложения, вървят подкупи и рекети. Перспективите за Агджа при тази обстановка в затвора са ужасни. Като се прибави и суровото отношение на затворническата администрация към него, той има основание да се оплаква и започва да пише писма до различни инстанции. Сигналите за това, че са налице предпоставки за манипулиране, са дадени. Активно и резултатно е сътрудничеството между ЦРУ и италианските специални служби както по съществото на обработката, така по средствата и методите на работа.
За по-нататъшното утвърждаване на "българската следа", от изключително значение бяха "признанията" на Агджа, че той е действал по задание на българското разузнаване. Казано на оперативен език - да бъде вербуван. Тази вербовка на Агджа дойде в резултат на многобройните посещения в затвора на сътрудници на италианските специални служби, на целенасочени разговори с него, проведени от представители и на мафиотски организации, излежаващи присъди.
Едни от първите посетители в затвора са майор Петручели и доктор Боннагура. Следват ги босовете на неаполитанската камора Кутоло и Пандико, които редовно посещават Агджа в неговата силия. На гости му била и майката и кръстницата на "българската следа" - Стърлинг.
Обработката на Агджа протича поетапно. На първи етап, към края на 1981 г., както отбелязва списание "Еуропео", сътрудниците на СИСМИ са му предложили "да заговори за българската връзка". За награда са обещали да съдействат за съкращаване на престоя му в затвора до десет години. Подсказано му било, че при отказ ще го поставят в обща килия, където с него лесно ще се справят криминалните затворници. Агджа дава съгласие да проговори, с което става един от участниците в антибългарската провокация. А имал ли е избор? Могъл ли е да постъпи по друг начин?
За тези предложения на многобройните си благодетели Агджа е уведомил своя адвокат през февруари 1982 г., но видимо не е произтекла никаква реакция.
Започва следващият етап от обработката на терориста - подготовка за евентуален съдебен процес срещу българите, на който той трябвало да се яви като "разкаял се агент на българското разузнаване". За да издържи изпита, Агджа следва да назубри наизуст уроците, които му се преподават, да разпознава лицата по фотографиите на българските граждани, да запомни цифри и данни, отнасящи се до адресите на квартирите, телефонните номера, марките и номерата на колите, които се използват от служителите от българските представителства. Агджа е запонат също така и с някои "компрометиращи материали", които уличават Сергей Антонов и неговите български колеги в организиране покушението на папата. Подробно е бил запознат с вътрешната уредба и разположението на мебелите в квартирата на Антонов.
На 28 октомври 1982 година Агджа декламира пред следствието назубрените уроци и най-важното - заявява, че българското разузнаване му е поставило задачата да убие папата. Дава и имената на съучастниците в заговора. Тези "сензационни разкрития" се поемат от средствата за масово осведомяване.
И преди Агджа да проговори, е имало изтичане на сензационни информации. Дни след изстрелите на площад "Св. Петър", миланския вестник Джурнале нуово" помества статия на Майкъл Ледийн, която насочва към Изтока вниманието на следователите. Буквално пет дни след покушението сътудникът на телевизионната компания Ей Би Си Даниел Поукс подхвърля информация към представител на италианското следствие, че ЦРУ разполага с информация, според която Съветския съюз е извършил подготовката на Агджа за терористичния акт, като е използвал възможностите на Народния фронт за освобождение на Палестина.
Тези тиражирани фалшиви информации не са могли да послужат за достатъчно доказателство за участие на социалистическите страни в терористичния акт, а още по-малко - да послужат за основание за следствени и съдебни действия.
Това не пречеше на антисоциалистическите среди в западните страни да използват пресата за усилване на ефекта им.
Посоката, от която идва заговорът, е определена. Пропагандната машина е задействана и тя е готова да произведе стока и от най-лошокачествените суровини. Обществеността е склонна да приеме за достоверни всякакви слухове, измислици и клевети срещу социалистическите страни.
"Признанията" на Агджа за връзките му с българските специални служби подкрепиха и разшириха разпространените дотогава неверни информации. С това се разширяваха и параметрите на пропагандната кампания.
Много от западните средства за информация се обърнаха отново към статията-разследване на Клер Стърлнг в "Рийдърс дайджест" и повториха много от нейните лъжи.
През втората половина на 1982 г. се засили интересът към България. През септември "американската телевизионна компания Ен Би Си показа пълнометражния филм "Човекът, който стреля по папата; изследвания за терора". Още преди да завършат снимките, филмът е бил закупен от много западни страни. Главната идея на филма е: планът за убийство на папа Йоан-Павел II е разработен от съветското разузнаване, а негови преки изпълнители са българските специални служби. На американската снимачна група са били предоставени всички материали, включително и показанията на Агджа. Облаците, около българските граждани обвинени в тероризъм, се сгъстяват.
На заседание на Комисията по изпълнение на Хелзинкските споразумения към Конгреса на САЩ на 23 септемри 1982 г. са изслушани Стърлинг, Ледийн и Хенце. Заключението на комисията бе: :"... средствата за масова информация на Запада самостоятелно са разкрили международния заговор". Това бе опит да се прикрие истинската роля на ЦРУ и другите специални служби.
На моменти пропагандната кампания срещу нас, основана единствено на стереотипни и неверни данни, се задъхваше. За да я съживяват, заинтересуваните институции и служби не подбираха средства.
След опровержението на едни лъжи следваха нови, още по-нелепи и гнусни. Страшният образ на България и нейните служби, като олицетворение на тероризма, трябваше да се поддържа пред световната общественост.
В края на септември 1982 г. американските власти поканиха съдия-следователя Иларио Мартела за срещи със "специалисти" в борбата срещу тероризма и за получаване на важни "доказателства" около заговора срещу папата. По всяка вероятност той е бил добре инструктиран във връзка с предстоящото развитие на следствените действия. Наблюдателят на португалския вестник "Диариу" Мичел Жанота, във връзка с това посещение на Мартела в САЩ, на 15 декември 1983 г. ще напише: "Този извънредно усърден юрист, безспорно клъвна на въдицата, която му хвърли ЦРУ".
От значение за изясняване на обстановката около поведението Агджа и италианските магистрати е съвпадението на някои събития. На 28 септември 1982 г. Агджа заявява, че задачата да убие папата му е поставена от българите. По същото това време в Рим пристига "със секретна мисия" зам.-директора на ЦРУ В.Уолтърс, един от специалистите в Ленгли по тайните операции. Видимо в САЩ твърде много се интересуват от това какво става в Рим, а приятелите имат нужда от помощ. Предстоеше да бъде арестуван български гражданин.
Докато родните спецслужби гонят Михаля
Останките на родните спецслужби гонят Михаля, тоест руските дипломати и българските пенсионери, а американските хич не си губят времето: те шпионират, та се късат, дори своите сърдечни приятели от Западна Европа!
Янките използват старата система за шпиониране на СССР, за да крадат стопанска и технологическа информация от Евросъюза, която после предоставят на своите концерни. По този начин американската фирма "Рейтън" например прецака френската "Томсон" в износа на радари за Бразилия, а "Боинг" прекара "Ербюс" за доставката на самолети за Саудитска Арабия.
"Ние трябва да се примирим с мисълта, че американците прихващат всеки наш телефонен разговор, всеки факс и писмо по електронната поща" - казва с християндемократско смирение британецът Греъм Уотсън, председател на казионния Комитет по гражданските права и свободи в Брюксел.
САЩ контролират и кътните зъби на европейците чрез мрежата от 120 шпионски сателита, наречена "Ешелон", която може да прихване и декодира буквално всеки телефонен разговор по света.
Всеки ден в шпионската централа в Мериленд пристигат сведения за... 2 милиарда разговора, факсове и т.н.
Ако някога това престъпно потъпкване на човешките права или държавните суверенитети се оправдаваше със страха от Варшавския договор, сега индулгенцията са "тероризмът, търговията с оръжие и наркотици".
Според едно проучване на Европарламента обаче "Ешелон" слухти здравата за стратегически данни в технологиите, финансите и производствените планове на европейските фирми и предприятия.
Що се отнася до другите американски сателити - т.нар. независими държави в Западна Европа, те наистина са се примирили с това американско гангстерство.
Но за Вашингтон и то вече е малко.
Според френското военно министерство щатската фирма "Майкрософт" в сговор с Пентагона, шпионира чрез софтуерния продукт "Windows" почти всички компютри в света.
Ако попитате днешните ни власти какво предприемат срещу всичко това, вероятно ще ви отговорят, че янките нас не ни подслушват.
Което сигурно не е далеч от истината. Мерилендските рамбовци нямат какво да слухтят, понеже могат да си изискат всичко, което им трябва, по служебен път - от нашите власти, от отчетите ни пред МВФ и Световната банка или направо от майчиноезичните ни цайтунги.
В последния случай известни трудности създава кирилицата, затова и напоследък все повече "цивилизатори" натискат за замяната й с латиница.
Така че, както е тръгнало, току-виж сме посрещнали следващия 24 май под славното мото: "Varvi, narode vazrodeni..."
Истината на Сашко Кръглото
Двама са най-известните деятели на СДС, които носят името Александър. Както вече се досещате, това са Александър Йорданов и Александър Божков Общото между тях освен малките им имена е външният им вид.
И за двамата се говори, че са видни отвсякъде. Единият дължи "стройната" си фигура на три години председателстване на Народното събрание, другият - на участие в приватизационни сделки като министър на икономиката. Даже по едно време и прякорите им бяха общи - Сашко Кръглото, но Божков не искаше да го бъркат и положи неимоверни усилия да се сдобие с нов прякор - Мистър 10 %.
Днес и двамата са извън висшия ешелон на синята партия. Йорданов го изпратиха досущ както в Татово време посланик в Полша, тъй като повече не беше необходим на Командира. Божков, след като се раздели с министерския пост заради прякора си, оглави преговорите за присъединяване към ЕС. Да, ама и там нещо са чули за процентите и се наложи да напусне и това топло местенце и да си потърси друго такова във фондацията на небезизвестния "филантроп" Сорос".
Сега да се спрем на Александър Йорданов, т.е. Сашко Кръглото. Та среща го някакъв приятел и го моли да му каже истината какво всъщност става в България и откъде идва целият този хаос в държавата. Сашко, на страниците на "Демокрация" ( от 2 май т.г. ) изрича не една, а няколко истини.
Първата истина на г-н Йорданов е, че единствено СДС е главният двигател на реформите в България. Това е единствената сила, която е преобразила положението в България след 1997 г. така, че сега то е по-добро. (Не става ясно защо приятелят му твърди, че в държавата цари хаос.) Според него това са успешни реформи, без които не можем да влезем в ЕС и НАТО. С други думи, въпреки че не е сред елита на СДС, той продължава да приглася на Командира, т.е. остава верен борец за синята кауза, макар и от втория ешелон.
Нещо повече, синоним на успеха и по-добрия живот е само и единствено членството в НАТО и Европейския съюз. Ако под успех той разбира разграбването на държавата, съсипването на икономиката, образованието и националната сигурност, тогава той е прав, това е безспорен успех. И наистина заслуги за него има именно СДС.
Друга една истина е, че в България има престъпност и корупция. За това Сашко обвинява бившия комунистически режим, тъй като според него няма по-корумпирано и престъпно общество от комунистическото. Самата идеология и практика на комунистическото движение бе низ от престъпни дейности - убийства, политически рекет, незачитане на елементарни права и свободи, теснопартийна икономическа "политика", тотална кражба на държавно имущество за лично облагодетелстване. Въпреки тези си изявления с половин уста признава, че и днес тези явления не са изчезнали, но за това, естествено, виновни са бившите хора. Нищо че немалка част от тях се пребоядисаха след 1989 г. и днес гласуват за неговата партия.
Третият проблем на Сашко е присъствието на Н.В. Симеон IIII в България и желанието му да се включи в политическия живот. Видният отвсякъде ексдепутат твърди, че много уважава царя и просто се бои покрай неговия рейтинг да не влязат в парламента неуспели политици, клакьори, нагаждачи и подмазвачи.
Всъщност страхът е другаде - при участие на Симеон II под някаква форма в изборите, СДС ще се прости с управленческите си мераци, а Сашко - с посланическото си място.
Това са истините на Сашко Кръглото за България!
Костов и сергията на народното добруване
Дори и най-нечувствителните от нас са изпитвали известно неудобство от просташки постъпки, извършени от други, но пред тях, сякаш самото им присъствие ги прави някак си съпричастни към простащината.
Подобно чувство ме обзема сега, когато ставам свидетел на все по-безцеремонните опити на Иван Костов да препречи пътя на Симеон Кобургготски към участие в българския политически живот.
Бързам да направя уговорката, че не съм симпатизант на г-н Кобургготски и няма да гласувам за него. Не бих могъл да дам еднозначен отговор относно чистотата на мотивите му и да се произнеса дали е движен от гражданско призвание или от най-прозаична корист.
Като единствен още отсега безспорен положителен резултат от включването му в политическия живот виждам неизбежното изживяване на още една илюзия у българските граждани.
Крайно време е да изтрезнеят и последните наши сънародници, очакващи проблемите им да бъдат разрешени от месия-другоселец, а не от самите тях.
Намирам обаче за недопустимо от каквато и да е гледна точка господинът, доказал уважението си към съществуващите републикански институти, да бъде лишаван така безцеремонно от своите граждански права. Не че това би било първото посегателство върху конституционните права на българските граждани по време на управлението на Иван Костов, но спрямо г-н Кобурогготски това се прави с една умишлено силова и показна бруталност.
Връх в тази бруталност - засега - бе подигравателното предложение до бившия монарх, ако не му осигурят партиен приют другаде, да се гушне в листите на СДС, сякаш г-н Кобургготски с нещо бе дал повод да го възприемат като политически помияр от евролява порода.
Опитвам се да намеря отговор на въпроса защо Костов не съзнава, че действията му имат обратен резултат. Че всяко поредно измислено препятствие по пътя на бившия цар и всяко дирижирано разлайване на сините партийни медийни мъници срещу него само засилва популярността му. При това почти изключително за сметка на Иван Костов и политическата му челяд.
Хипотези може да има всякакви, включително и договореност между двамата Костов да разшири допълнително подкрепата за ексмонарха, като го украси с ореола на мъченик, срещу изтъргувана защита от бъдещо съдебно преследване за негови лични и семейни микро- и най-вече макродалавери.
И все пак най вероятно ми се струва друго. Съчетанието от ласкателства, алчност и най-вече засилващ се страх се е отразило отрицателно върху способността на Костов да мисли и действа умно.
Казано с купешкия новоговор на щатните сини мислители, това съчетание е предизвикало изчерпване на интелектуалните ресурси на първия партиен и държавен ръководител, необходими за адекватна реакция на променящата се управленческа, медийна, политическа и прочие ситуация.
Справедливо е обаче този въпрос да бъде придружен от друг: а има ли Костов друг изход, позволяващ му да реагира иначе? Например с великодушието на владетел, стъпил здраво върху осигуреното под мъдрото му ръководство народно добруване, от своя страна гарантиращо народната любов?
Да се поставим за миг на мястото на добросъвестен и опитен експерт по обработка на общественото мнение, комуто е възложено да убеди българите, че първите 800 дни, през които след 17 юни ще бъдат управлявани отново от Костов, ще са по-сити и въобще по-щастливи от дните, прекарани под не така мъдрото ръководство на някой друг.
Експертът спокойно би могъл да бъде уподобен на продавач, застанал зад политическа сергия, изпълнена със стока. Стока качествена и достъпна, върху която се мъдри гордо табелка "собствено производство".
Какво бихме видели върху политическата сергия на Костов?
Може би съживяващо се селско стопанство, най-сетне освободено от оковите върху трудолюбието и предприемчивостта, заварени от предишния продавач? Трудно е, след като партийната телевизия с умиление ти показва кадри от пролетната сеитба, осъществявана с традиционен елинпелиновски хай-тек: конче и дървено рало.
Като обективни люде няма да отречем, че показваните кончета са със загладен косъм и това може би се дължи лично на Иван Костов. И да е така обаче, не е достатъчно.
Тогава обновяваща се промишленост? Ако има такова нещо, тя ще да се обновява много дискретно и много секретно, след като и гвоздеите на другите сергии, неполитическите, вече са вносни.
В такъв случай възроден граждански морал? И той едва ли ще привлече купувачите, след като има най-малкото 10% фира.
Възвръщане на уважението към България и българите в света? Тук пък асортиментът е беден. Купувачът ще трябва да избира между телевизионните кадри на Си Ен Ен, където два поредни дни под лика на българския държавен глава (Петър Стоянов) се мъдреше пояснението "Рошен Хасанов - български етнически турчин", и изборът на наши сънародници като изкупителни жертви за процеса "Локърби".
Може би спокойствие на гражданите за техния живот и имущество? И това някак си не върви, след като престъпността отбелязва всяка поредна решителна победа на властите над нея с тържествен фойерверк от бомби и убийства всякакви.
Блестяща кадрова политика, при което държавата се управлява от най-добрите измежду най-добрите? Емануил Йорданов, Теодосий Симеонов, Добрин Митев (и той вече има доказан ценз).
Сергийката ще е постна.
Гипсови макетчета на планината Олимп, мръвки от кенгуро (австралийски хайванчета, дето от много скачане се озоваха в замразен вид чак на Балканите, след като им махнаха нашенския аналог на шенгенски визи), пощенски картички с лика на Св.Св. великомученици Славчо Христов и Елена Костова, евронародни партийни плакати с поовехтялата усмивка на една надежда втора употреба и други подобни стоки от първа необходимост.
На такава сергия и самия Дейл Карнеги да сложиш, пак трудно ще направи оборот.
Ами ако зад сергията не е Дейл, а някой по южняшки мургав наш сънародник, нахлузил тениска с надпис "Proud To Be Bulgarian" бодро подвикващ "Хайде на хубавите чужди инвестиции! Хайде на "Зееви" и "Джейлан! Хайде, че не останаха! "?
Кой ще го приеме сериозно?
Кой ще се спре при него за повече от 8 секунди, и то само ако е в настроение да гледа безплатен цирк?
При това положение на продавача май наистина няма да му остане друго, освен да каже на братовчедите си-контрольори да изземат под някакъв предлог разрешителните на другите продавачи.
Или пък да се развика по шекспировски "Билет! Билет! Давам партия политическа добре запазена срещу самолетен билет! ".
Рискована работа.
Билетът може да се окаже издаден от "Балкан"... Костов май е прежалил медиците ни в Либия
На 27 април, на Африканската среща на високо равнище по проблемите на СПИН в нигерийската столица Абуджа, в двучасовата си реч Муамар Кадафи намира три минути за случая в болницата в Бенгази. "Ние имаме веществени доказателства, казва полковникът, че един лекар и група медицински сестри са разполагали с вируса на СПИН и че им е било заповядано да заразят с него 400 деца в болницата в Бенгази". Кой е дал нареждането - Мосад или ЦРУ, тук показанията на следствените били се разминавали. Истината обаче щяла да излезе на бял свят в един световен, по думите на първия либийски ръководител, процес, подобен на случая Локърби.
На 813-ия ден затвор за шестимата ни сънародници полковник Кадафи проговори. Твърде официално, бих казала. И стана ясно нещо, което обществото отдавна подозираше. Две години нашите държавници са ни баламосвали. Всичко е под контрол, движим се в зададената рамка. Процесът ще бъде прозрачен и справедлив. Българската държава е готова да реагира на всяка промяна, всеки детайл е огледан и преценен. Делото е криминално, не е политическо. Българските институции работят активно, професионално и в синхрон, даже се похвали говорителят на външно министерство Радко Влайков.
То бива безочие, ама чак толкова безобразно - не. Нали точно "професионалистите" на Надежда Михайлова проспаха една цяла година? А можеха да измъкнат заподозрените ни сънародници от Либия. Така както направи това правителството на Полша със своите. Вместо адекватно поведение обаче нашите управници се снишиха в очакване да преминат местните избори. А когато се окопитиха, премиерът на висок глас се усъмни в обвинените българи.
"Ами ако са виновни", рече Костов. Тази беше първата му реакция след продължително мълчание. Опита се да натрапи подозренията си на обществото, да манипулира гражданството и да го разколебае в увереността му, че обвиненията са абсурдни. В молебените за избавление на медиците, в шествията със запалени свещи, в мълчаливите бдения пред либийското посолство Костов видя единствено нагнетяване на обстановката и дразнене на арабската общност. Впрочем по т.нар. либийски случай политици и общество рязко се разминаха още в началото.
Във външно министерство подозрително дълго не знаеха за такъв случай на обвинени в СПИН-афера българи. Та чак стана неприлична неосведомеността им. Три месеца им трябваха на дипломатите ни след това, за да се доберат до либийския наказателен кодекс и още толкова, за да го преведат.
Външно направи и невъзможното да компрометира адвокат Шейтанов пред роднините на задържаните, за да го откаже от мисията му. Държавата стигна дотам да остави близките на задържаните да събират пари на защитника, за да може той да отиде в джамахирията.
Е, най-накрая "професионалистите" в министерството преглътнаха Шейтанов. И точно тогава дойде друга изцепка.
Посланикът ни в Нигерия Веселин Филев прецени, че "не е в интересите му" да присъства на африканската среща по проблемите на СПИН. И не знае какви ги е говорил Кадафи. Лошото е, че няма и откъде да го научи, понеже полковникът, известен в арабския свят като обаятелен оратор, не чете речите си, а ги импровизира.
Последва меко казано странна реакция на началничката на Филев. Наместо да отзове г-н посланика, Надежда Михайлова изисква от либийската страна да й предостави официално речта на Муамар Кадафи. А понеже освен министър е преди всичко преводачка, първият ни дипломат сравнява получените (неофициално) интересуващи я абзаци и търси в тях оптимистични за каузата нюанси.
Щеше да е смешно, ако не е толкова жалко.
Речта на Кадафи свари неподготвени и президента, и премиера. От канцелариите им обясняваха, че не знаят какви са програмите на първите държавни мъже, че реакции няма да има, а пък срещи с журналисти - съвсем.
Най в час се оказа правосъдният министър Теодосий Симеонов. Същият, дето преди време се усъмни дали джамахирията е достатъчно бяла държава. "Не мога да коментирам думите на лидера на една суверенна страна".
Лошото обаче е, че докато политиците призовават гражданите и медиите да си мерят приказките и поведението, за да не навредят на сънародниците ни в Либия, самите те не внимават какви ги говорят.
Някой да удряше през устата евролевия Александър Томов да се изказва за диктаторските режими в арабските и африканските държави? Тази деликатност наложи принудителното двучасово гостуване на Томов в либийското посолство. Като едновременно африканска и арабска страна джамахирията се е почувствала двойно засегната. Българският политик беше посъветван да обиколи посолствата на всички арабски държави и да поднесе извиненията си. Това ли е адекватното политическо поведение? Или пък е премерена гражданска позиция?
Колкото и да се правят на окопитени и да подбират изразите си, датата 13 май изнервя управляващите. А Муамар Кадафи направо ги извади от релси. Има въпроси, по които не може да се флиртува с общественото мнение. Има проблеми, които не могат да бъдат решени с усмивки и екзотични обещания. Обичайно словоохотливият зам.-министър Марин Райков призна, че с нежеланието на либийската страна да се разграничи официално от твърденията на Кадафи в Абуджа, процесът излиза от договорената рамка. Няма да е прозрачен, ще е политически, с предварително зададен изход.
На 13 май срещу нашите медици ще има присъда. Времето на недомлъвките, непрофесионализма, преиначаванията и предоверяванията на чиновници и управници изтича. Затова и жизнерадостното "направено е всичко възможно за благоприятния изход" отстъпва на премерения песимизъм "възможно е българите да бъдат осъдени на първа инстанция" и даже "дано един ден тези хора излязат на свобода".
На 13 май започват видовите дни на едно некадърно управление, на едно лъкатушещо, тромаво и най-често неадекватно управление.
За съжаление цената е особено жестока - съдбата на шест български медици. И само чудо може да се случи до 13 май.
Към победа !
На 2 май т.г. Централната избирателна комисия регистрира нашата коалиция - Национален съюз "Отечество" и Левица. Едновременно с това Зелената партия в България получи и бюлетината с оранжев цвят, която ще бъде изборната бюлетина на коалицията Национален съюз "Отечество" и Левица.
С това решение на ЦИК бе дадена зелена улица на предизборния съюз за участие в парламентарните избори на 17 юни т.г. Съюз, който защитава най-последователно националните и социални интереси на българския народ.
НС "Отечество" и Левица е единствената предизборна коалиция, която се обявява за неприсъединяване на страната във военно-политически съюзи и блокове. Коалиция, която е реалният опонент на кликата на Иван Костов в защитата на интересите на трудовите хора у нас.
За идеите и целите на това политическо обединение работят всички български патриоти и радетели на социалната справедливост от центъра и в ляво от него. Нашата воля е да сложим край на неототалитаризма и на властовите стремежи на перестроечната буржоазия, която ограби половинвековния съзидателен труд на българския народ.
В коалицията НС "Отечество" и Левица участват политически партии, граждански движения и обединения, които отстояват независимостта и суверенитета на България и принципите на социалната държава.
За националната и социалната кауза ще работят най-активно Зелена партия в България, Политическият кръг "Зора", БСП "Български път", Социалисти за Отечеството, БЗНС "Ал. Стамболийски", Общобългарско национално движение "Отечество", БКП "Георги Димитров", ПК "Екогласност", Асоциацията на социалистическите клубове, "Марксистка платформа" в БСП.
Към коалицията се присъединиха и редица авторитетни организации, които представляват интересите на различни слоеве от българското общество - воините от "Защита", Гражданското движение за национално и социално възраждане, Националният съюз на пенсионерите, социално-либералното движение "Справедливост", Българската национална партия "Социален съюз", Българското национално движение на Верния път и много други.
И след приключването на броя Председателският съвет на коалицията продължава разглеждането на молби за приемане на други партии и движения в коалицията, които споделят принципите и целите на Национален съюз "Отечество" и Левица.
Разгръща се все по-широко всенародно движение за спасение на Отечеството, движение, което ратува за рязкото подобряване на социалното положение на българския народ, за възраждане на националната икономика и българската духовност.
За ново място на България в съюза на Отечествата през новото столетие!
Така и трябва да бъде. Единствено с обединените усилия и воля на всички български патриоти, на всички наши съотечественици, които казват "Не! " на мизерията, на страха, на корупцията, на бездуховността, на майкопродавството и отцеругателството, можем да победим разрухата, можем да отстраним хората, които предават националните интереси. Досега вълненията и съмненията бяха около решенията на ЦИК. Очакват ни труд, всеотдайност, решителност и воля, за да доведем докрай започнатото дело, чието начало сложи "Зора".
България над всичко!
Настоящето - усещане за нещо преживяно
Неведнъж "Зора" е правила мрачни, но уви, верни прогнози относно зловещите сценарии за бъдещето на България, които се пишат в щабовете на кукловодите на Новия световен ред. Улеснени, за съжаление, от нерадостната демографска ситуация, мнозина вече виждат в тези 111 000 кв.км свободна зона за осъществяване на всевъзможни геополитически конструкции и етнически експерименти.
Като че ли от всички наши хипотези, най-достоверна изглежда версията територията на нашата страна да се превърне в резерват за балканските и европейските цигани въобще.
Поне така изглежда от напъните на шефа на Пакта за стабилност Бодо Хомбах, който лично се е заел да покровителства ромите по нашите земи. Последната негова идея е да финансира... балкански ромски парламент! С една дума, майната им на сега съществуващите балкански народи, на техните държави и институции! Те са временна работа, обречена на изчезване. Бъдещето е на ромите!
Как е в Румъния и в Сърбия, не знаем. Но в България циганите видимо са се качили на главите на целокупния български народ. Села и градове са пропищели от техните набези, мародерства и грабежи, а властта си прави оглушки - от контрольорите в градския транспорт, които подминават невъзмутимо край групите мургави безбилетни пътници, и се свърши със съда, който е готов веднага да пусне престъпници-рецидивисти със същия цвят под гаранция 300-400 лева.
Нахалството и чувството за безнаказаност на ромите стигат дотам, че посягат и на светая светих за българина - хляба. Ако някой не вярва, нека погледне окосените ниви с пшеница край Нова Загора. Влиза се с каруца в нивата, после мургавият ни събрат сваля косата и започва да коси вретенилата пшеница... Търпи ли се това това, г-н Хомбах?
Това знаем, че не притеснява еврочорбаджии като вас. Напротив, със садистично удоволствие ровите в делата на българската държава и ни натяквате и за най-дребното полицейско нарушение, извършено срещу ромите. А те отдавна са схванали своята безнаказаност и вилнеят по българско, както не са вилнели кърджалии и даалии... Бъдещето на България, братя българи, наистина не е розово. Особено ако на 17 юни отново не направите погрешния избор... д-р Теодор БОЕВ.
P.S. В много странен и интересен контекст с идеята на г-н Хомбах е пожеланието на бившия щатски посланик у нас г-жа Ейвис Боулън, изказано в интервю пред роден всекидневник миналата седмица. Сред всичките си останали поуки видната американска представителка в чужди страни ни обяснява, че мирът на Балканите ще дойде тогава, когато "хората започнат да се приемат като граждани на определена държава, а не да се причисляват към определена националност".
Странно, направо интересно звучи това пожелание на висш американски чиновник при положение, че нас постоянно ни натякват колко зле се отнасяме с т.нар. малцинства. От една страна в качеството си на проводник на щатската политика г-жа Боулън ни съветва да не се делим по етнически принцип, от друга страна всячески ни напомнят, че в страната ни имало малцинства.
Много, прекалено странна даже, политика.
При наличието на вече почти десет партии, създадени от роми и турци на етническа основа, американската представителка пропагандира наднационалност, опряна на държавността. Г-жа Боулън ли се е объркала, или посланието й е прекалено прецизирано, за да бъде (не)добре разбрано?
Целта май е двойнствена.
От една страна се цели поощряване на безродието под прикритието на идеята за държавност, но от друга страна, се подхранват надеждите на българските цигани и турци, че могат реално да влязат във властта, претендирайки за гражданственост, а не за малцинственост.
Ходът наистина е невероятно политически, т.е. мръсен по своята същност. Ако се приемат думите на г-жа Боулън начисто и им се повярва, това означава, че очевидно и явно етническите формации като ДПС, "Евророма" и останалите подобни тям не са продукт на опита за етническо разслоение, а на чисто политическа ориентация на някаква си неопределена група от български граждани.
Как тогава да си обясним факта, че нито един икономически или социален проект на българска фондация не се одобрява от западните финансови централи, ако в него изрично не е посочено, че от проекта пряко се облагодетелства една или друга малцинствена група - разбирай цигани или турци?
Изглежда, че ром-бълнуванията на комисаря Хомбах наистина имат някаква реална същност - същност, основа на стратегията на новия световен геополитически ред, в който на Балканите се отрежда "завидната" роля на междинна ничия територия между католико-протестантския Запад и агресивния ислям.
Това обаче вече сме го преживели.
В културните среди на онази цивилизация му викат "Deja vu" - усещане за нещо вече преживяно. Пет века почти... Параван от измислени цифри скрива истината за икономиката ни - II
Това продължение на материала от предишния брой със същото заглавие нямаше да го има, ако го нямаше и Националния статистически институт (НСИ). Той обаче, може би за съжаление, съществува като определена институция, която работи на национално ниво и съответно на национално ниво бълва огромни количества дим, замъгляващи реалността около нас.
В деня, в който излезе предишният брой на в. "Нова Зора" националните статистици оповестиха най-накрая официалните цифри за състоянието на икономиката ни през 2000 г. Най-приятната от съобщените цифри показва, че икономическият ни растеж за миналата година спрямо 1999 г. е от цели 5,8%, което пък показвало, че сме се развивали с изпреварващи темпове спрямо средните темпове за Западна Европа, които били около 3%.
Няма, разбира се, как да не се радваме, макар че при подобни техни и наши темпове и при твърде сложния ни опит да ги настигнем по жизнени стандарти, ще излезе, че изпълнението на задачата по приравняване ще може да стане някъде след около 150 години.
Е, те и западняците това ни намекват, но по-друго си е да го чуеш лично от родния си НСИ.
Думите на любимия му ръководител Александър Хаджийски обаче някак си трудно хващат дикиш при сравненията с цифрите, които той дава и цифрите от минали постижения на кабинета "Костов".
Не че това е единствената меродавна мярка, но цифрите показват например, че брутният вътрешен продукт (БВП) за 1999 г. е бил 12,4 млрд. долара, докато за 2000 г. е 11,9838 млрд. долара. Т.е. имаме спад на БВП с повече от 400 млн. долара, но в същото време икономиката ни има ръст от 5,8 на сто! Ха сега де!
Същото е и положението по показателя БВП на глава от населението, където цифрите са съответно 1510 щ.д. за 1999 г. и 1459 за щ.д. за 2000 г. Кой знае защо от НСИ прескачат 1999 г. и заявяват, че това е с около 200 щ.д. повече, отколкото се пада на средния нашенец през 1996 и 1997 г. После обаче идва и другата цифра - за 1995 г., когато БВП на глава от населението е бил 1559 долара.
Както и да го погледнеш, излиза, че "бурното развитие на икономиката" ни през последните четири години е довело до нейния... спад.
Някак крайно неудобно е да се признае това само месец и половина преди изборите.
При това цифрите все пак не са на ЦРУ или на Световната банка, а на родната статистика. Растеж обаче все пак трябва да се отчете и НСИ умело го прави, изчислявайки растежа чрез левовата еквилибристика.
Задачката е много проста - през 1999 г. в левово изражение БВП е бил 22,776 млрд. лева, докато през 2000 г. е изчислен на 25,4536 млрд. лева. Тук обаче се получава нещо странно - простото аритметично действие показва, че растежът на БВП трябва да е над 11 на сто. Нещо куца и май не само аз, ами и Бог няма как да се справи с несъответствието между обявения растеж от 5,8 на сто и получаващият се при левовия БВП растеж от над 11 на сто, а при доларовия БВП - спад с повече от 3,5 на сто.
На коя цифра да се вярва? Като прибавим и изчисленията на Световната банка за БВП за 2000 г., равен на 12,1 млрд. долара, както и тези на ЦРУ за БВП от 34,9 млрд. долара, то картината съвсем се замъглява.
Малко яснота в изображението може да внесе една друга цифра - според НСИ, над 88% от БВП са били реализирани от добавена стойност, като в същото време индивидуалното потребление заема 80,1% от БВП. Това на практика означава, че държавата ни се е била обременила през изминалата година с неимоверно високи разходи - както на труд, така и на административно подържане. Ясно става тогава, защо външният ни дълг продължава да се покачва и на практика вече е по-голям отколкото БВП - ние сме държава, която живее на червено. А и това няма как да се съобщи в прав текст само месец и половина преди изборите.
Още по-ужасяващото е, че цялата тежест на рухналата ни икономика се стоварва върху гърба на населението. Официалната статистика на НСИ твърди, че миналата година индивидуалното потребление на населението е нараснало с 3%. Статистическите сравнения с 1999 г. обаче показват, че всъщност индивидуалното потребление е намаляло с двойно повече проценти. Да не говорим, че моят личен джоб изказва опасения за много по-големи проценти на намаление - той обаче, както се знае у нас, никога няма право на глас. Но пък сметките на НСИ все пак са официални и затова можем да се позовем на тях. Според тези сметки износът ни през 2000 г. се е увеличил спрямо 1999 г. с 24 на сто, а вносът с 14,6 на сто! При положение, че официално ръстът на икономиката ни е 5,8 на сто, и грубо прието, целият внос отива за потребление, то ще излезе, че в сравнение с предходната 1999 г. през миналата година българинът е свил потреблението си с повече от една трета. Тъй като обаче не целият внос отива за потребление, то излиза, че реално българинът е харчил през 2000 г. двойно по-малко, отколкото през 1999 г. Е, това дори и мощно сатанизираният Виденов не успя да направи въпреки невероятния батак, в който го вкараха със задружни усилия банкери и червени финансови акули.
Накрая, преди да завърша горните тъжни редове, все пак ще трябва да се спра и на структурата на БВП. Това е въпрос, който все ми се иска да избягвам, но така или иначе е прекалено важен и затова с прискърбие се налага да го съобщавам. Според НСИ основният дял в добавената стойност в БВП се пада на услугите - 57,7 на сто, промишлеността дава 27,8 на сто, а аграрният сектор - 14,5 на сто. Те и тук цифрите нещо не излизат, но все пак дори и при това положение се вижда, че икономиката ни на практика се е превърнала в колос на глинени крака, опирайки се главно на алъш-вериша.
Срамно, безкрайно срамно за една страна, която в миналото формираше над 60 на сто от БВП на основата на промишленото производство.
Преклено сме наясно и аз, и ти, читателю, че цитираните дотук цифри определено са измислени и недостоверни. На тях трудно може човек да се облегне, за да направи смислен анализ на реалното икономическо състояние на държавата ни. Тези цифри обаче могат да послужат за анализ на тенденциите, които се налагат (и ни налагат) в развитието на икономиката ни.
А тези тенденции клонят към пълно унищожение на българина като политически и социален вид. Не е нормално за икономиката на една държава една трета от трудоспособното й население да е заета в сферата на услугите и да формира над 50 на сто от БВП, а друга една трета да е заета в селското стопанство и да формира едва 14,5 на сто от БВП.
Това е икономика на самоизяждането. И ако този процес продължи със същите темпове и в същата посока, то само след още 4-5 години ще трябва официално да обявим фалит на държавата. Как с икономика, действаща на основата на принаденаата стойност от търговски дейности (т.е. главно на печалбата от далаверата) ще смогнем например да заличим отрицателното си търговско салдо от над 1,2 млрд. долара с Русия, натрупано преди всичко от внос на нефт, газ и ядрено гориво?! Това са стоки, които не обслужват пряко сферата на услугите, а отиват директно към промишлеността и потреблението.
Казано иначе, ние постоянно внасяме нещо, което не създава принадена стойност, т.е. не създава печалба. А нещо, което не създава печалба, може да създава само загуба. Ами че то така може да се стигне до парадокса след три-четири години при сегашните темпове на задлъжнялост към Русия и при БВП от 11-12 млрд. долара годишно, Москва да поиска официално фалита ни и да ни купи по същия начин, по който се купува на борсата една фалирала фирма, задлъжняла до гуша на заемодателя си. В света на капитала подобен руски ход ще си бъде съвсем в реда на нещата.
И между другото, горните редове изобщо не са гол майтап.
Факт е, че в момента във Вашингтон треска ги тресе, че на власт може да дойде партия или политическа сила, която да отреже прословутите енергийни проекти на американците, засилили се да купуват едни от родните енергопроизводства, а други да унищожават.
Съсипят ли АЕЦ "Козлодуй" и сложат ли в същото време ръка върху "Марица-Изток", американците само за година-две ще си осигурят пълна власт над икономиката ни и над държавата ни като цяло.
А пък доколкото самият аз разбирам от свирене на гайда, голямото духане ще е от мен и от теб, читателю.
Да не говорим от чия кожа ще е мяхът. Така че когато гласуваш, носи си за всеки случай в джоба тази и подобни на нея статии и преди да пуснеш бюлетината, попрочети да освежиш паметта си за туй-онуй.
Помиярски неволи
Като започна от петък (27.04.2001 г. ), та чак до предаването на Явор Дачков "Гласове" по БНТ - все едно и също!
Тъй наречените национални телевизии (правителствената и частните) се надпреварваха да отразяват "епохалното" посещение на Костов в Америка, срещите му с Буш, Чейни и Пауъл, с конгресмени, сенатори и бизнесмени.
Едно само обаче попречи щастието да бъде пълно: отказът на Софийски градски съд, потвърден от Върховия касационен съд, да регистрира Националното движение "Симеон II" като политическа партия. Това коварно произшествие направи по-голямо впечатление на вестникарите у нас и в чужбина от триумфалната премиерска визита във Вашингтон.
Иди, че не се гневи! Де е Вашитгтон, де е Симеон, де е "Оборище" ама на!
Друго си е да гледаш електронните медии, как показват "независимост". От зрителя!
Включваш например "Панорама" по "Канал 1" на БНТ и виждаш Костов и Надежда Михайлова; включваш "Студио Нова" на НТВ, и пак виждаш Костов да дава интервюта, а Асен Агов да разговаря с водещия Гарелов за американската поездка. Сякаш и двамата не бяха там с премиера?
И приказките едни и същи: за успехите на синьото управление, получили висока оценка в чужбина; за американската любов към българите; за "смущаващия" ход на Симеон II да участва в изборите не чрез сините листи, а в коалиция с Българска партия на жените и Движението за национално възраждане "Оборище".
Не свободно слово, а журналистическа помиярщина, превърната в занаят!
"И защо толкова много ни уважават американците? " - пита, например "Вечната Амбър", Гарелов. На което, естествено, последва изчерпателно положителен отговор. Ако Гарелов не беше свидетел на българския "триумф" в Америка, иди-доди, но не е така.
Защо тогава задава глупави въпроси? Ясно защо: защото няма кой да му го каже! Цял живот е бил журналистически трубадур на властимащите и само е печелил от това: и когато громеше империализма по времето на Тато, и когато след 10.XI.1989 г. пее дитирамби на демокрацията. Гарелов е интервюирал премиера Виденов, че Костов ли ще изтърве?
В споменатото предаване Гарелов и Асен Агов мязаха на римските авгури, които не смеели да се погледнат в очите, докато предсказват бъдещето, за да не се разсмеят на собствената си шарлатания! Нашите авгури обаче останаха невъзмутими, като сфинкс.
За разлика от Гарелов водещият на предаването "Гласове" на БНТ, богословът Явор Дачков, не случи на събеседник. И Дачков гърло храни, но стоящият пред него седесар Васил Гарнизов го срита на два пъти като досаден помияр. На два негови въпроса Гарнизов реагира с убийственото: "Глупав въпрос! ".
В първия случай Дачков трябваше да изслуша лекция за Маргарет Тачър и нейната политика на раздържавяване и изоставяне на губещите предприятия, както и за твърдото й отношение към медиите.
След втория си "глупав въпрос", а именно дали СДС има съответната волева личност, Дачков бе разходен за носа из олимпийското движение. За да му стане ясно, че такъв успешен лидер, като Костов не е за сменяне. Сритан повторно, че задава глупави въпроси, водещият едва успя да промълви: "Добре, нека да чуем вашия умен отговор".
На глупав въпрос не може да се отговори умно, но както и да е!
Гарнизов натри любопитния нос на водещия и за състава на предизборния щаб на СДС (в него, според Дачков, нямало нови лица, а пък според Гарнизов, това са Ст. Софиянски, Антоан Николов и Екатерина Михайлова, като шеф на щаба). След опита на Дачков да репликира, че това не са нови лица и да запита какво мисли Гарнизов за изразената от Софиянски готовност да стане премиер, последва яростна тирада и от водещия остана едно мокро петно и противния дъх на смачкано развалено яйце!
Казват, че прекален светец и богу не е драг. Същото е и с прекалено слугинската журналистика. Дори управляващите разбраха, че могат да нахранят журналистите, но от това те не стават по-убедителни за масите. А за спечелването на изборите се искат гласовете на избирателите, не "Гласове" на Явор Дачков!
Журналистическото помиярство в стил "Демокрация", "Студио Нова", "Гласове" или "В десетката", работи индиректно за опозицията.
То безспорно, като занят и източник за препитание на практикуващите го жреци на "свободното слово", е изгодно и доходоносно за тях.
Помиярството обаче не може да нахрани гладните избиратели; и следователно, да напълни изборните урни с така желаните от управляващите сини бюлетини.
И без тази магия подкрепата на Джордж Буш за СДС не чини и петак. Още повече ако е верен търкалящият се из някои вестници злостен слух, че тази подкрепа май е изказана от Буш-старши... Нейсе! Понякога помиярите получават ритник, вместо комат!
Колкото и усърдно и престорено любвеобилно да въртят куйрук! Един вече си изпати от неблагодарността и арогантността на управляващите. Да видим как ще свършат другите, които са повече и от уличните си събратя.
Царе в републиката... "Де се е чуло и видяло, в едно царство два царя" - се пее в една народна песен за Петко войвода.
Но и народният гений не е предвидил абсурдното продължение на тази песен: в една република - два царя! В днешна България това е факт.
В същия ден (28.04.2001 г.), в който председателят на Върховния касационен съд Иван Григоров потвърди отказа на Софийски градски съд да регистрира НД "Симеон II" като политическа партия, ЦИК регистрира за участие в изборите Националното обединение "Цар Киро"! Връчиха му бяла бюлетина със съответните украшения... Каква ирония!
От щаба на Симеон II пък оповестиха, че едноименното движение ще участва в изборите в обединение заедно с Партията на българските жени и създаденото преди една година Движение за национално възраждане "Оборище".
Така в изборите за републикански парламент, които ще се състоят на 17 юни 2001 г., ще се състезават два царя: цар Киро и Цар Симеон II. Първият е действащ цигански "цар"; вторият е бивш монарх, надяващ се да си върне трона, от който не е абдикирал, а му е отнет след референдум през 1946-1947 г. (15 септември 1946 е обявена републиката).
Но докато циганският цар Киро влиза в състезанието през парадния вход (ЦИК), въпреки че цялата му фамилия, по един или друг начин се изреди да "царува" в полицейските и съдебните хроники. Човекът от Мадрид трябваше да търси обходни маршрути, за да преодолее капаните, които му устроиха тъй наречените основни политически сили. Особено управляващите, които по-рано бяха направили пътека до Мадрид, за да парадират с близостта си с "Негово величество".
Крепителите на двуполюсния модел, които имат общ генезис (БКП), не искат моделът да стане многополюсен: току-виж електоратът съвсем ги изтласкал от полюсите, които заемат!
Особено изплашени са сините талибани, които с лъжата, че Буш искал СДС да спечели изборите, накараха цяла България да го намрази. Мръсните номера, които те погаждаха на двамата царе, ще се върнат като бумеранг върху главите им. Монархистите, които досега гласуваха за СДС, ще отидат твърдо в "Оборище" с част от разочарования и колебаещ се електорат, който вижда в Симеон II месия. Циганите пък вероятно ще отидат при Цар Киро, а не при още по-криминално проявения бивш депутат на Евролевицата Цветелин Кънчев ("Евророма").
Разочарованите и колебаещите се избиратели най-сетне получиха възможност за нов избор: не гарантирано по-добър, но нов, все още неопетнен! Това ще изпрати СДС и БЕЛ там, където им е истинското място - в музея на старините! А вероятно и "съдружника им в престъплението" - БСП.
Затова пък колко шарен се очертава да бъде следващият, 39-ти парламент на България. С двама царе, с повече цигани и маргинали, които ще видят голям зор, докато постигнат "консенсус", по който и да е въпрос. Край на абсолютното синьо мнозинство, което устиска почти четири години и осигури на Костов безметежно съществуване!
На досегашните тартори в българската политика това явно не им е по вкуса: на едни партии ще намалее чувствително броят на депутатите им в НС (въпреки прекрояването на избирателните райони и промяната в квотите на излъчваните от тях депутати); на други имената няма да фигурират в следващото "реформаторско мнозинство" и изобщо в НС. Затова не се учудвайте, ако те още отсега издигнат лозунга: "Републиката е в опасност! ". Може да използват вместо "република" и думичката "демокрация"... Все едно! Истината е твърде прозаична: и "сини", и "червени", които се изредиха да "царуват" колективно след 10.XI.1989 г., не правеха нищо друго, освен да компрометират същата тази република и демокрация. Заради тяхното безхаберие, алчност, корумпираност и безсрамие народът намрази републиканската форма на управление.
Вярно, че Левски е републиканец, но той бе за "чиста и свята република".
А държавата, в която живеем днес, е обида и за републиката, и за монархията, и за демокрацията. Тя е всичко друго, но не и чиста и свята република. В нея всеки властник би могъл да каже, както някогашният вицепремиер Нейчо Неев: "Егати държавата, щом аз съм й вицепремиер! " .
Ще повторя и потретя: няма априори добри и лоши форми на управление и на държавно устройство. Има както лоши царе и царедворци, така и лоши републиканци. И едните, и другите са лош атестат за съответните форми на управление.
Фактът, че днес в Европа има доста благоденстващи конституционни монархии (Англия, Белгия, Испания, Дания, Швеция, Люксембург, Монако, Лихтенщайн, Холандия и др.), както и благоденстващи републики (Франция, Германия, Австрия, Швейцария, Финландия и др.) показва, че работата не е във формата, а в съдържанието!
Това, че в една република, като България, има двама царе е български "принос" в развитието на демокрацията, но поне за нас той не е прецедент. И по-рано сме имали два царя и един самостоятелен владетел, след което е последвало 500-годишно чуждо "присъствие"... Макар че ако погледнем по-нашироко, сегашната република също не ни гарантира, че историята с чуждото "присъствие" няма да се повтори. Напротив, тя сякаш прави всичко възможно това да стане; различен може би ще е само "присъстващият".
Защо тази република толкова упорито работи срещу себе си?
Това вече не е само български "принос". Ако проследим историята на Френската революция от 1789 до 1848 г., включително и периодите на реставрация на монархията, ще видим, че и там всичко е низ от предателства и компромиси в името на личното благополучие. Или както го е казал един велик мислител: "Короната пожертва за буржоазията дворянството, буржоазията пожертва за короната народа. При това условие монархията ще стане буржоазна, а буржоазията монархическа. " (К.Маркс, "Нищета на философията").
Може да се спори за кого и за какво нашият управляващ "елит", нашата "политическа класа" пожертва народа, но си струва да припомним още една мисъл на Маркс: "... където няма нищо, там и царят губи своите права".
След всичко казано дотук, нека не се учудваме на отношението на управляващите, на съда и ЦИК към мадридската особа.
Егати републиката, егати царството, щом народът им рови из кофите за боклук, за да се нахрани!
Една република с над 200 партии, двама царе и 240 депутати, с десетина министри, стотици кметове, с областни управители, съветници и прочие братовчеди, а народът гладува и мре?
Не републиката, не демокрацията, народът е в опасност!
Такъв народ утре може да гласува и за султан Абдул Хамид, ако обещае да го нахрани... Каква агония?
Къде си, Апостоле?!
Цивилизационният избор на президента Стоянов и цивилизационният избор на Запада
Известно е, че в дворците на Плиска имало парно отопление. По същото време западните крале си нямали не само палати с парно, а даже и столици, та дворовете им все се местели с каруци от паланка на паланка като цигани-чергари.
Ако по ония времена Карл Велики бе поканил Крум Велики за член-настоятел на черквата в Аахен, както стана с поканата, отправена и приета от президента Стоянов, от Плиска сигурно щяха да му обявят война или поне да се скъсат от смях. Та би ли могъл ханът ювиги, помазаникът на самия Тангра, да влезе в подобни сношения със сина на един прост дворцов управител, с някакво си парвеню, с някакъв си там самозван франкски "император"?
Всичките съседи на българите от оная епоха ги наричат "високомерни", "надменни", "горделиви". И явно е имало защо.
Ето, някой си Жиро де Камбри, уелски летописец от XII в., ни е оставил следното описание за коронацията на един ирландски крал в Ълстър. Най-напред той събрал поданиците си на едно място. После наредил да му докарат някаква бяла кобила. След това заобиколил крантата отзад и се отдал на онова, което наричаме содомия. Пак в рамките на същата "естетика" слугите убили крантата и я сварили на чорба, в която скотоложецът се изкъпал, преживяйки същевременно мръвки от сготвената си любовна партньорка. По този начин, завършва своя разказ Жиро де Камбри, "неговата власт и достойнство били осветени".
Ето такава е превъзнасяната западна "култура", преди тя да направи своя цивилизационен завой към наследството на елинската античност и нейните римски мутанти, към арабските постижения и християнството на Ориента и, разбира се, към ослепителните върхове на византийско-славянските Балкани.
