Първото презвземане на Йерусалим от кръстоносците е описано с неподражаема откровеност - предшествениците на днешните кръстоносци разпаряли утробите на жените, за да търсят глътнати скъпоценни камъни.
Но българите, тези варвари, никога не са ходили да завоюват когото и да било, нито Запада, нито Изтока!
Има хора, пред които немеят и логиката, и почтеността. В "Града на нашата демокрация" е пълно с довчера номенклатурни интелектуалци, превърнали се в рицари на неолиберализма. С различни аргументи, главният от които е яслата. Аргументът, че днешното обществено блато е единствената алтернатива за българското бъдеще е толкова глупав и нестойностен, та не ни се вярва Александър Томов да го изповядва.
Затова човек прихва от последните редове на въпросното словоблудство: "Е, какво - готови сме. Помагай, Боже! Води ни напред, Пресвета Богородице. Победата е била винаги с нас. И ще бъде... ".
Това е Александър-Томовата молитва. Звучи почти кръстоносителски. Само дето не е казал името на неговия бог. Дали пък не се казва примерно Славчо Христов? А пресветата дали пък не е някаква "Груп"-а, на която са помогнали да ликвидира конкуренцията си в България.
А може би неговият бог е големият Гад? Зееви, например. Знае ли човек? "Градът на нашата демокрация" на Александър Томов, с крепостни стени от зелени пачки наистина изглежда непревземаем.
Дотогава докато някой луд варварин не го подпали и димът не разгони шайката набожни кръстоносни помияри, изживяващи се като месии.
Амин.
Параван от измислени цифри скрива истината за икономиката ни
В последните една-две седмици по различни поводи пространството бе заливано с цифри. Чрез тях всевъзможни международни и местни институти се опитват да ни обяснят как и защо живеем.
И друг път е ставало въпрос, че цифрата си е цифра, но тя, горката, не носи отговорност за това кой и как я използва. Особено в горещините на предизборното време.
Сравненията на различните статистики обаче все пак могат да ни дадат поне някакъв ключ към разгадаване на реалното състояние на икономиката на държавата ни като цяло. А и на всекидневния ни живот.
Наскоро по интернет бе пуснато едно изследване за готовността на източноевропейските страни да влязат в НАТО. То бе дело на близката до ЦРУ "Ранд корпорейшън". В него има доста впечатляващи данни за икономиките на изток от р. Елба, но ще се спра само на няколко от тях.
В изследването за пореден път се набива на очи разликата между изчисления от ЦРУ брутен вътрешен продукт (БВП) на страната ни и този, изчислен по данни на Световната банка (СБ).
Според американската разведка БВП на България за 2000 г. е бил 34,9 млрд. долара, докато СБ дава цифрата 12,1 млрд. долара. Обяснението на специалистите е, че голямата разлика се получава, понеже ЦРУ смятало в съпоставими цени, докато СБ си работела с реалните си нашенски. Обяснението обаче е трудно защитимо. Та разликата е почти три пъти.
Както и да се съпоставят американските и българските цени, подобна разлика не може да се постигне. Тук, разбира се, пак би могъл да се намеси "ефектът на кошницата" - много е важно какво ще сложиш в нея: само яйца, хляб и сирене, или до тях ще разположиш и пианото.
Така статистиката може да си направи каквото поиска. В случая "кошницата" обаче няма нищо общо - на практика стойностите в икономиката на САЩ са почти същите като тези в родната - достатъчно е човек да отвори който и да е икономически вестник с таблици на цените от световните стокови борси и да ги сравни с родните.
Откъде се получава тройното разминаване?
От целите, които си поставя всяка една организация, разбира се. ЦРУ се стреми да отрази точно състоянието на икономиката ни и нейните възможности, за да може да планира с години напред дейността на американското правителство на Балканите. Ето защо американските шпиони включват в аритметиката си и произведеното и изтъргувано в сивия сектор на икономиката ни.
СБ има други цели - тя се опитва да разбере на колко може да се равнява сумата, официално контролирана от правителството. Според тази сума могат да се изчислят и възможностите на страната ни да изплаща дълговете си към международните финансови институции.
Така че едни са интересите на ЦРУ, други на СБ. Съответно и методиките им на изчисление.
Разликата в подходите на разведките и на банкерите обаче ни помагат да разберем каква част от икономиката ни е потънала в дълбоката нелегалност на сенчестия бизнес - близо две-трети, показват простите сметки. Многократно в. "Нова Зора" е писал, че реалният БВП на страната ни надхвърля поне 50 млрд. лева.
Тази констатация обаче никак не е по вкуса на продължаващите да ни управляват. По много причини. На първо място, на тях никак не им е изгодно да обясняват защо не могат да поставят под контрол такъв огромен сектор от икономикатаа ни - цели две-трети. В ръцете им са всички възможни лостове за контрол и управление. Дори повече от необходимите.
При това положение единственият възможен отговор е - защото не желаят.
Наличието на сива икономика позволява на държавно-партийната бюрокрация да извлича огромни лични ползи от рекетиране на подмолния бизнес - той винаги е готов да плаща огромни суми, за да продължи съществуването си.
Държавно-партийната администрация пък е крайно заинтересувана за кратките си години на управление да прелее достатъчно от мръсните пари в джобовете си, което да й осигури охолен живот през следващите години в странство.
Без да имам лично аз каквото и да е реваншистко отношение към бъдещата синя опозиция, не мога обективно да не призная, че падне ли СДС от власт, ще се развихрят огромни съдебни процеси, свързани с присвоявания за стотици милиони, а дори и десетки милиарди.
Просто е неизбежно, защото фактите си плуват по повърхността и всички ги знаят - въпросът е, че сега се страхуват.
Лъжата за истинското състояние на икономиката ни е свързана и с друг въпрос - социалното осигуряване на гражданите на България. Днес управляващите заявяват, че при един скромен бюджет от 6,121 млрд. лева за 2000 г. например, трудно могат да осигурят на народа прилични доходи, гарантиращи поне що-годе някакво средно оживяване.
Ако обаче на повърхността излезе истината, че реално правителството всяка година разполага с повече от 20 млрд. лева приходи, то ще се окаже, че на гърба на народната мизерия се вихри невероятен процес на ограбване на държавата и на обогатяване на 1-2% прослойка, дърпаща юздите на икономиката.
Пак в същите анализи на "Ранд корпорейшън" се дават две цифри за БВП на глава от населението.
ЦРУ говори за приблизително 4500 долара на глава от населението, докато Световната банка предпочита да борави с цифри около 1500 долара. (Странното е, че в различните източници, цитиращи представители на СБ, цифрите са все различни - $1552, $1484, $1510 и т.н. - цитаторите ли грешат, няколко варианта на доклад ли съществуват?)
Както и да е, ако приемем цифрите на СБ, ще се получи средно на месец някъде около 270 лв. БВП на глава от населението. Горе-долу толкова е необходимо и за оживяването на един българин, според последните данни на КНСБ обаче по-точно - 258 лева. Ще излезе, че ние ядем дори повече отколкото държавата ни може да произведе, грубо казано. За храна обаче може да се отделя само част от печалбата - а тя няма как да не е само някакъв си нищожен дял от стойноста на брутния продукт.
Има значи нещо прекалено сбъркано в изчисленията на СБ.
За сметка на това ЦРУ ни подсказва някои неща. Ако наистина БВП на глава от населението ни е около 4500 долара, то тогава след приспадане на реалните разходи за живота ни, всеки един дава на държавата ни средно някъде по около 3000 долара годишно. Това прави около 24 млрд. долара годишно, с които държавата по един или друг начин разполага или поне знае, че съществуват и има пътища, по които да бъдат контролирани. Къде отиват тези огромни като сума пари?
Частичен отговор може би отново ни дава ЦРУ. Според негови данни на глава от член на въоръжените ни сили се падат средногодишно по 3573 долара - това са пари, в които се включват всички разходи: по въоръжение, преструктуриране, заплати, поддържане на тила и т.н. Всъщност това няма значение. По-важното е, че ако се вярва на тези цифри на шпионското ведомство, и ако те се сравнят с годишния ни военен бюджет, ще се окаже, че в момента българските въоръжени сили са с численост от почти 80 000 души.
Официално армията ни обаче е почти двойно по-малка.
Пак идва нормалният въпрос - къде и за кого се заделят суми, двойно повече от официално обявените и необходимите за подръжка на армията ни!?
Още една податка.
За 2000 г. правителството бодро рапортува, че преките чуждестранни инвестиции са за над 1,1 млрд. долара. Данните на Световната банка обаче показват, че тези инвестиции са на стойност едва 401 млн. долара. Разликата е от цели 700 милиона долара!
Сигурно пак много умни (и добре купени глави) ще се намесят, за да ни обяснят, че става въпрос за различни методики. Може и да е възможно, но все пак чак такова драстично разминаване на методиките... Няма в света методика, която да покрива разлика от 700 млн. долара! С изключение на тази на родните статистици, разбира се.
Батакът сред цифрите наистина е невероятен. Политици и купени икономисти си играят с тях, както им изнася. Тук-там обаче в плътната информационна завеса се отварят мънички пролуки, през които всекидневният българин с ужас може да установи как с ожесточение и с цели шепи и лопати ограбват труда му, обричайки го на гладна смърт. И този последен израз съвсем не е игра на думи.
Защото дори родните статистици не успяха да скрият, че само в сравнение с първите два месеца на миналата година през тази година българинът е ял през януари и февруари по килограм хляб по-малко. Само за една година - белязана, както някои твърдят, с окончателна победа на икономическия фронт и с огромни успехи в неговото стабилизиране.
Да ви го имам стабилизирането, при което на ден съм започнал да ям по две филии по-малко.
С това и кмет, и сините съветници на общинския съвет, и областен управител, а и замлъкналият министър на околната среда и водите показаха, че печалбата на чуждестранния комисионер за тях е по-важна, отколкото закона и интересите на софийското гражданство.
Политическа мозайка
I. Мило Джуканович и разпарчедосването на Балканите
Тези дни се състояха избори в Черна гора и Мило Джуканович победи с около 4%. Свикнали сме да казваме - с малко, но завинаги.
Джуканович, рекламиран от CNN като прозападния реформатор, получи зелена улица, за да проведе референдум за отделяне от Югославия.
Няма го вече Милошевич, който работел за разпадане на Югославия, а пък виж ти: умирането на Югославия продължава със засилени темпове.
Реакциите на Запада, и особено на САЩ, са повече от загрижени: те съчувстват на сърбите и на миропомазания Джинджич. Измиват си ръцете: преговоряйте, договорете се.
Джуканович, който не крие, че е марионетка на Щатите обаче, не иска да преговаря. Той иска да цепи. През лятото обещава избори и по всяка вероятност ще ги спечели. Така на Балканите ще се появи още една държава-лилипут. Нищо, че половината от черногорците са против.
Искрено ли са загрижени американските господари от запазване на остатъчна Югославия?
Само крайно лековерните биха казали "да". Иначе всеки знае, че е прах в очите.
Процесът просто продължава. Балканите трябва да бъдат разчленени на дребни държавици (както един труп се разпарчедосва в моргата).
След като "студентите-реформатори" разгромиха Скупщината и снеха предишната власт, те повече не са нужни. Вече не ги ухажват, и то не заради друго, а защото са сърби! И защото се осмелиха в един исторически момент да застанат гърди срещу гърди и да отговорят на ултиматума на НАТО чрез съпротива.
Нищо добро не я чака тази Югославия.
След Босна и Херцеговина, след Косово, идва ред на Черна гора, после на Войводина. Докато Сърбия се свие като прояден пашкул. Така с един куршум ще бъдат ударени два заека: ще се даде световноисторически урок на Сърбия, за назидание на останалото човечество. И Кощуница, който изпадна в ролята на обидената съпруга и нещо все се цупи на господата от Брюксел, ще остане цар без царство. Маварът си свърши работата. Един прекалено навен мавър, макар и обзет от великодушие.
Валякът се движи неумолимо.
Към България.
Ние, българите, продължаваме да спим и да се правим на разсеяни. Заравяме си като щрауси главите в пясъка, за да не осъмнем с тежки глави.
Законът на събитията е такъв: една след друга никнат и ще никнат като в люпилня новите балкански държавци. Поне досега с бонификация са мюсюлманите.
Македония е на хвърлей място от нас, тя вече е в зоната на пожарища, от които няма измъкване. Ще не ще, ще принудят Македония да се раздели с половината от територията си.
Гледай ти, "бащите" на многоетническите нации работят за чисти етнически форми!
Парадокс?
Готви се, Българийо! Светът тебе чака. Само ти се правиш от хитра на по-хитра. Това, че Водачът ти повтори тези дни посещението на Филов в Берлин, нищо не значи.
Историята познава и Петен, и Куислинг.
Какво че по-късно се разправят с тях, колаборационистите не са за оплакване: като псетата изпадат в умиление, когато им поставят каишки и синджири.
На какво се надяват Костов и Надеждата, съпоставима с една историческа Ева? Надяват се, че сме свикнали с хомота. Ботев казва: "скопения вол, тъй подобно на нашия търпелив народ".
Стана дума за Ботев, та се сещам. В статията "Излечима ли е нашата болест" пише дословно: "Както с приемането на византийската култура ние се показахме маймуни и достигнахме да бъдеме робове на азиатските варвари, така и със сляпото поддържане на Европа ние ще да достигнеме да бъдеме робове сами на себе си".
Не забравяйте и друго. В "Гьорговден" (наближава светия празник) Ботев заключва:
"Ликуй народе! Тъй още блеят и вървят с псета подир овчарят".
Да си го кажем направо:
Ето, на такива Ботеви прозрения се надяват хората, които са се убедили, че няма нищо по-удобно от това да се яха един народ, особено щом той сам е петимен за самара.
II. Ето, Костов днес пристига, верни стражи си зове... На друг народ не биха посмели да направят това, което извършиха управляващите с царя. Направиха Симеон II на мат и маскара. Изкараха от леговищата им всичките смокове, змии, плъхове и мишки, всичките порове и вълци, всичките чакали и побеснели кучета на "демокрацията" да хапят, ръфат, разкъсват тялото на Човека от Мадрид - да изпитват върху него дивите си страсти, да го дращят с нокти и вкусват месото му с остри зъби.
Но спри сърце, че ще заприличаш на Александър Томов с кошмарите за прииждането на варварите, които освиняват "нашия град на демокрацията".
Факт е обаче, че управляващите успяха да спрат (поне на този етап) настъплението на Симеон II към Народното събрание. Окото им не мигна, още повече че и тоягата, и морковът са техни.
Не паснаха на закона само най-неудобните за Костов - партията (движението) на Симеон II и ЕКИП-а на Бисеров.
Ами право си е: власт се взема с кръв и с кръв се брани. Предупреждаваме не от вчера, че Костов няма да си даде току тъй властта (не само защото я обича, но и защото е дошъл с преврат). Мнозина се подсмихваха под мустак. Омръзнало им било от врачки!
А Костов не се спира пред нищо, за да удържи кокала. Казвам кокала, защото хората с него сравняват властта.
Дали Костов и дружина се страхуват от съд и присъда?
Малко е вероятно. Американците държат на своята прислуга по страни и континенти. В това отношение Латинска Америка е неизбродена Библия за нас, българите - туземци.
Костов умее да върти юмрук. Юмрук, с предупреждение за всекиго, че го чака един по мордата, ако се отклони от реформатора, ако кривне от реформите му.
Досега упражненията бяха на тема БСП, БКП, червени агенти, Москва, Сибир, Азия, терор, черни четиридесет и пет... А сега? Във връзка със Симеон?
Какво пък толкова: същите благословии, но подлютени с повече пипер. Ще ми се прави на аристократ. Ще ми излиза с европейски хватки. Ще ми говори за обич и милосърдие. Ще ми подава и другата си буза, когато вече съм му ударил едната!... Малко е живял на Балканите! Слабо познава реформи и демоккрати по български аршин!
Ще ми говори още за синовете и внуците си.
Не му ли е ясно: при нас ни възраст се тачи, ни бонтонове?!
Като много иска, да върви при внуци и правнуци и да ги нанка дорде свят светува.
А нас, демократите (вътрешният глас на Премиера, Президента и камарилата се обажда съдбовно!), да ни остави да управляваме както душата ни заповядва. Дървена брадва ни дай, не златни игли.
Пък и никой вече не може да ни върне в мизерните асистентски квартири, откъдето изпълзяхме; в бърлогите, в които ни хапеха селски въшки и градски дървеници. Реститутите получиха, колкото да не завият от ядове. Останалото нам се полага: на момчетата и момичетата от долните "десни" обществени етажи.
И наистина, за управляващите няма мило и драго.
Те ще докарат вода от девет дерета в десетото, за да докажат правдината си и да задържат парите и имотите си. Ще се поклонят и на падишаха, ако е нужно, но ще продължат да яздят троновете на управлението.
Който е успял да види образа на Костов след срещата му с Буш, само той може да проумее какво значи да кацне върху раменете ти птицата на щастието.
Костов не се радваше като нормален човек: спонтанно, а защо не и буйно. Той почти трепереше от сладострастие като Молиеровия Арпагон. Почти шептеше, за да не издаде ликуването си. Застанал неподвижно на трибуната, приличаше на миниатюрен тигър, който тръгва срещу екрана. Това усещане за спотаено движение демонстрираше превъзходно осъществената мечта: да стане подсигурил се Петкан, клекнал на четири крака пред "белите" робинзоновци.
В думите му този път нямаше отрова, те бяха заоблени като речни камъни.
А всъщност никога съсъкът им не е бил толкова остър и тежестта им така плътна. Тикове пречеха на радостта да бликне като фонтан, въпреки че усилията бяха от явни по-явни.
Предупрежденията му падаха върху главите на нас, бедните българи, като канонада от мощни оръдия (макар да се прикриваха от полезрението на "боя").
В психологията се смята, че храбрите хора, дори и в такива мигове, постъпват другояче. При тях щастието се придружава от открити хоризонти. А при Костов се таяха там, на дъното, в самата паст на душевната пропаст, скрити желания, скрити комплекси, скрити аномалии за разправа с някакви опоненти, неприятели, антагонисти. И това напрежение - с опити за овладяване - даже измъчената, изпотената усмивка не можеше да затули.
Боже, пази България!
Върхът на това състояние, достойно за експерименталната школа на Фройд, се концентрира сума сумаром в опияняващото, унизяващото, садистичното предложение към Симеон II да се кандидатира като банкрутирал политик, при него, в ОДС..., ако г-жата Мозер, разбира се, няма нищо против.
Едва ли Симеон II е получавал по-голяма плесница в живота си.
Едва ли и Костов е постигал по-огромно вътрешно удовлетворяване на подземното си Его, на Тъмното си Его, излязло на припек по зъберите на отчайващо унилата ни българска действителност.
Разтерзанието на военната промишленост
Сигурно по-лесно и по-хуманно беше да я разстрелят веднъж и завинаги, но предполагам, че мъчителното й изтезаване е неизбежно - сигурно поради липса на патрони. Това, разбира се, е мрачен хумор, но съвсем не е далеч от действителността.
Тъжно е, но е факт - българската отбранителна промишленост е обречена на гибел. Отдавна и безвъзвратно.
Причината е, че съществуването й не отговаря на геостратегическите интереси на САЩ, които явно и открито вече поемат управлението на страната ни. Вече.
Всъщност от десетилетие е в ход добре разработен и успешно изпълняван план за стратегическо овладяване от страна на Щатите на територията, на която поне в момента съществува Република България.
Миналата седмица във Вашингтон на сърдечно и приятелско посещение бе все още изпълняващият ролята на министър-председател Иван Костов. Плътно до рамото му се движеше зам.-военният министър Велизар Шаламанов. Присъствието му в делегацията ясно показа, че един от основните въпроси, които са били обсъждани във Вашингтон, е бил свързан с отбранителните възможности на страната ни и ролята й в по-нататъшната политика на САЩ на Балканите.
Десетина дни преди това знаменито премиерско пътуване у нас бе поредната "работна" американска група от специалисти, чиято основна и единствена цел бе да се запознаят със състоянието на военните ни заводи. Услужливите домакини от военното и икономическото ведомства и от Агенцията за приватизация обстойно им обясниха всичко за всичко. Направиха им и един тур из производствените мощности. След което братята американци си тръгнаха предоволни и обещаха, че ще напишат доклад за състоянието на отбранителната ни промишленост, в който основно място ще заемат препоръките за нейното развитие. Явно докладът е бил бързан за посещението Костово - за да знаят скъпите му домакини какво точно ни е дереджето и какво точно да искат от нас.
Нищо лошо, би казал човек на пръв поглед - хората желаят да ни помогнат.
Де да беше така. Американската инспекция всъщност бе поредната невероятна проява на цинизъм от тяхна страна и на поредното открито предателство на националните интереси от страна на все още управляващото мнозинство у нас. Открита проява на цинизъм бе и отношението на представителите на военното ни министерство към журналистите, на които в един определен случай, за който вече писахме, им бе заявено, че не могат да присъстват на срещата между ръководството на МО и американците, защото на нея се разисквали въпроси, свързани с военната и държавна тайна!
Вече е ясно като бял ден, че страната ни се превръща в някакво военно предмостие на САЩ в Балканския регион. И че оттук нататък едва ли в близките десетилетия външната ни, а и вътрешната, политика ще могат да направят и едно движение дори, без то да бъде контролирано от американското посолство у нас. Предишното "слугуване" на СССР ще ни изглежда като невероятна, непостижима и невъзможна свобода, за която само може да се мечтае.
Проблемът е, че дори и най-покорният слуга все пак трябва да има някаква възможност да осигурява личната си защита. В случая с нашата държава - да подсигурява поне до известна степен националната си сигурност. Тя обаче е тясно и наистина неразривно свързана със съществуването на отбранителна промишленост - дори способна единствено да осигурява нуждите на вече малочислената ни армия.
Последните събития показват, че сме на път да загубим дори тази малка възможност. Особено показателен е инцидентът от началото на годината във връзка със стачката на оръжейниците от Вазовските машиностроителни заводи (ВМЗ). След години на пренебрежение властта тогава за учудващо кратко време успя да осигури на оръжейниците поръчки, които да ги върнат на работните им места за около половин година - поне до изборите. Цената на компромиса обаче бе жестока - съкращаване наполовина на работните места.
В условията на икономическата разруха, обхванала страната ни, и този ход би бил приемлив, ако не беше особената специфика на производството на т.нар. специална продукция. А тя е такава, че целият процес е накъсан на отделни етапи, изискващи съвсем определени и трудно усвоими качества от отделния производител. На практика няма абсолютно никаква възможност от пет души например, които са в производството на цеви за леко стрелково оръжие, да се съкратят един или двама. Или да се изхвърлят и петимата, и производството се закрива, или остават и петимата, а заедно с тях и производството.
Среден път няма. Това е много добре известно на "преструктуриращите" отбранителната ни промишленост. Много добре им е известно и друго - провеждайки обещаните съкращения, те неизбежно ще убият все още съществуващите производства.
Въпреки всичко процесът на съкращения продължава - от 7 хиляди оръжейници във ВМЗ на улицата до половин година ще отидат поне 3 хиляди. Друг е въпросът, че допреди десетина години в заводите са работели средно между 30-35 000 души. Представете си колко производства са били унищожени през годините на прословутата ни демокрация!
Унищожението, за съжаление, продължава с ускорени темпове. Пак в последните няколко дни у нас бе работна група на световния гигант в производство на лагери SKF, която на място проверяваше състоянието на лагерния завод към ВМЗ, за да реши на каква цена да го купи.
И ще го купят, разбира се.
Първо, защото произвежданите у нас лагери са с изключително високо качество. Второ, защото са и изключително евтини и конкурентоспособни на световните пазари. Точно втората причина всъщност е основна. Световният гигант не се интересува от качествата на българските лагери, а от конкурентността им.
С очите си видях спецификациите на продукти на ВМЗ и мога да кажа, че при едно и също качество българското производство обикновено е 5, 6, че и повече пъти по-евтино!
На SKF евтини лагери не им трябват, защото това би свалило печалбите им. Следователно единствената цел на световния монопол е да купи завода ни, за да унищожи производството му.
А заедно с него и специалистите ни, която ядат хляба на западноевропейците с високите си професионални умения и с качествения си труд. Показателно е, че в специализирания за кадри за военното производство техникум в Сопот вече няма профилирани паралелки! Останали са само в последните два курса, а новите ученици се приемат в някакви уж широкопрофилни специалности под кодовото наименование "студена обработка" - т.е. стругари изобщо.
И на кьоравия обаче е ясно, че правенето на оръжие или барут не е като правенето на бакърени менци - занаята на оръжейника се предава от поколение на поколение, за да се усъвършенства.
И ако днес все още имаме прекрасни оръжейни специалисти, то е, че само години след създаването на ВМЗ от ген. Вълков през 1924 г., още в онези времена, тогавашната държава си дава сметка, че производство без кадри не може, и влага огромни усилия в създаването им.
Излиза, че почти век след това ние съзнателно и тъпо унищожаваме генерации от потомствени оръжейници.
Дори това може би не е най-лошото. В многобройни интервюта в електронните медии и в печата видни наши оръжейници и специалисти в областта на отбраната (изхвърлени на пазара на труда в повечето случаи) многократно и тревожно предупреждаваха, че цялата приватизация на военната ни промишленост е вкарана в грешен коловоз. Без да навлизаме в подборности, основната им теза е, че със или без приватизация, военното производство трябва да се съчетае с гражданско производство, което да издържа оръжейниците между две военни поръчки. Тази теза при това винаги е била обстойно и аргументирано защитавана и доказвана и от нашата, и от чуждата практика.
Случаят с лагерния завод на ВМЗ, а и не само с него, показва, че гласът на специалистите ни явно е глас в пустиня.
Защото не желаят да ги чуят.
Пак през изминалата седмица стана ясно, че съществува секретен доклад на НАТО за България.
Управлявщите отказаха да съобщят какво е съдържанието му с мотива, че той официално щял да се разглежда в Брюксел на 30 април. Въпреки че като цяло докладът е политически документ, все пак през мъглявите обяснения на управляващите ни успя да се привиди истината поне за две съществени неща, свързани с армията - от НАТО искат още по-голямото й съкращаване и унищожаване на значителна част от сегашното й въоръжение.
Началникът на генщаба на армията ни ген. Михо Михов (мъж, за когото едно време мислех, че може да чупи сабя на коляно) побърза да префасонира исканията като "необходимост от по-нататъшно преструктуриране и отърваване от излишната бойна техника, която тежала на армията".
За преструктурирането вече е ясно - армията трябва да се сведе до състава на един корпус с военновременна численост, т.е. до три кадрирани корпуса в мирно време. Че ще го направят, ще го направят (ако им се разреши от мислещите българи). Въпросът е, че с такива "сили" страната ни няма да може утре да отбранява дори столицата си.
Не по-малко важна е и втората част на натовското искане - унищожаване на бойната ни техника под претекста, че не можем да я поддържаме. Дори и онези, които са служили само като редници, знаят, че на разположение на една армия винаги трябва да има поне тройно повече бойна техника, която да се поддържа в боеготовност, за да бъде използвана при критични ситуации. Не ми се вярва генералите да не са наясно по този въпрос. Поддържането й обаче е свързано със съществуването на отбранителни промишлени мощности, които не само да я ремонтират, но и да са способни технологично да я обновяват. У нас това са обединените заводи, известни под името "Терем". Сега "стратезите ни" упорито се опитват да ги отделят от останалите военнопромишлени мощности, уж с идеята да станат по-рентабилни.
Казахме вече, че в новите икономически условия един тясно специализиран военен завод не би могъл да се самоосигурява. Той трябва да бъде само звено от една дълга верига, в която да са навързани производство на нова спецпродукция, поддръжката и ремонта й, производството на гражданска продукция. Така правят в цял свят. Достатъчно е да дадем пример само с такива гиганти в оръжейното производство като "Матра" или "Бофорс" - огромни конгломерати, в които производството на гражданска продукция достига до две-трети от цялата им продукция.
Най-накрая, но може би и най-важно и необходимо е да се знае, че няма в света отбранителна промишленост, зад която твърдо и неотменно да не стои държавата.
Производствата на военната промишленост не са стоки от вида на гащите или саламите, при които международната търговия може да става и на ниво едноличен търговец.
За да съществува развита отбранителна промишленост, трябва зад гърба й да има мощна държавна подкрепа. Без такава подкрепа е невъзможно налагането на което и да е производство на световните пазари.
Как това става, българските търговци на спецпродукция знаят достатъчно добре и това си е в кръга на техните професионални тайни. Лошото е обаче, че държавата не само не застава днес зад техните усилия, но и всячески се опитва да ги блокира!
Само за последните години на синьото управление правителството провали над 10 изключително изгодни възможности за износ на спецпродукция или на българско ноу-хау в чужди страни. Това не само е кощунствено, но е и предателство спрямо националните ни интереси. Загубихме не десетки, а стотици милиони.
Сега външният ни дълг надминава 10 млрд. долара и заедно с лихвите децата ни, че и внуците, едва ли някога ще могат да го изплатят. Една десета от БВП тази година ще отиде за изплащане само на лихвите по дълга. А до 1986 г., когато започна развалата на държавата ни, само печалбите от износа на спецпродукция бяха по-големи от плащанията по външния дълг!
Днес я докараха дотам, че държавата трябва да отпуска заеми, за да крепи все още съществуващите мощности на отбранителната ни промишленост. Това е предизвестието на края.
Ако не се вземат, и то веднага, стратегически държавни решения за укрепване и впоследствие за възстановяване на един от най-проспериращите и печеливши някога отрасли на икономиката ни. А необходимите мерки са добре известни:
Отбранителната ни индустрия все още може да бъде спасена. Само след година обаче процесът на разрухата й може би ще се превърне в необратим.
На ръба сме и времето тече. В буквалния смисъл. Не вземе ли в ръцете си съдбата на военно-промишления ни комплекс още през първите дни на управлението си новото ни правителство, България още през 2002 г. ще бъде с напълно небоеспособна армия.
Казано иначе, България вече няма да съществува като държава - ни в прословутото НАТО, ни извън него.
Риболовецът Симеон и стръвта на надеждата
В последните седмици сме свидетели на нещо невероятно, на нещо, което не би могло да се случи в нито една нормална страна в наше време. Но ние отдавна доказахме, че не сме нормална страна. А надеждите, с които много наши сънародници посрещнаха ходовете на Симеон Кобургготски за промъкване в българския политически живот, свидетелстват за дълбокото объркване и отчаяние на нашата нация. Ние сме така дезориентирани и обезверени, така гладни и болни, че се хващаме дори и за царската сламка с надежда, че някой отвънка може да ни помогне. Едни чакат намеса на Бога, други - помощ от извънземни, трети - капитали от "големи братя" (Америка, Русия и дори далечен Китай).
И всички забравят, че спасението си е в наши ръце, с наши методи и с наши водачи. Ако досегашните управници са доказали, че са некадърни, корумпирани и антинационални случайни личности, нека търсим други в България, а не в далечния край на Европа или пък зад океана. Нека търсим хора, които са показали, че могат, а не Човекът от Мадрид, който все още нищо не е показал и вероятно няма да покаже.
Симеон е разбрал една особеност на българския характер - тлеещото чувство за малоценност след петте века чуждо робство, и очевидно смята да го използва в свой интерес. Трябва да сме справедливи - това е смел, макар и отчаян ход. Внимателният Симеон, който многократно е бил удрян от жестоката съдба още от малък, се реши на него след десетина години на размисъл и изчакване. Но дали въпреки всичко не е избързал, дали не е сбъркал отново? Вероятно отговорът ще даде близкото бъдеще. Струва ми се, че Симеон вече е отрязал пътищата си за отстъпление, въпреки че очевидно обича да си запазва докрая най-разнообразни варианти за действие. Неговата беда е, че е вече на години, че времето работи против голямата му цел. Именно затова Симеон вероятно е приел тактика, която не му е присъща: "Или сега, или никога". И може би е прав, защото в моменти като настоящия, в държава като нашата, са възможни всякакви, дори и абсурдни варианти. Този извод не е приятен за нас, но за съжаление е верен. Изминалите години, различните власти и властници, които се сменяха на държавното кормило, показаха по безспорен начин, че за такъв тъжен извод има основание.
Затова е логично да се смята, че епопеята на Симеон не е свършила. По-точно казано, тя продължава, но в по-драматична и ускорена фаза. Отказът на Софийския градски съд да регистрира организацията му е едно загубено от него сражение, но още не е загубена война. Лоша поличба за Симеон е трагичната традиция на неговия род по отношение на войните. Всички войни, както знаем, бяха загубени от Кобургите, при това с отчайващи последствия за българския народ. Ще успее ли Симеон да пречупи своята фатална родова традиция, или отново ще донесе поражения за България, може би дори по-страшни от провалите на предците му? Защото с негово участие ние няма да процъфтим, но при определени условия може да сложим край на държавата си. Това ще е само логичен завършек на направеното от неговия род за нас: дядо му затри половин България, внукът може да види сметката на другата половина.
Предстоят ни интересни политически спектакли, в които гастролиращите артисти, тоест самият Симеон и неговите съветници с български имена и чужди паспорти, ще ни поднесат много изненади. И всичко това може би щеше да е интересно и зрелищно, ако не ставаше дума за съдбата на България. Затова политическият рефлекс на българския народ да обръща повишено, почти истерично внимание на сегашната инициатива на Симеон, е обясним: нейните последствия могат да бъдат много неочаквани и много жестоки за страната ни. Всичко, свързано с този нов претендент за спасител на България, трябва да се осмисли спокойно и сериозно. Лошото е, че в безбройните мнения, коментари и страсти се губи основното.
Повечето анализатори пречупват "явлението Симеон" през своите партийни, групови или лични интереси. А вероятно по-добре ще е това явление да се разглежда в отношението му към големите интереси на България като цяло. Защото поне засега обърканите разнопосочни мисли около Симеон само замъгляват картината. А както знаем, в мътната вода може да се лови голяма риба, но риболовците могат да са най-различни. В момента ролята на риболовец се играе от Симеон, а шаранът, за съжаление, сме всички ние.
Голямата цел на Симеон, смисълът на живота му, очевидно е в това да възстанови монархията в България. Подробност е дали на трона се вижда самият той, или пък някой от неговите синове. Преди години Симеон призоваваше да се върне Търновската конституция, тоест да се върне монархията, но сега премълчава деликатно тази тема. Ако няма пряк път към осъществяването й, той ще търси, докато е жив, околни пътища, дори ще тръгне без път през просото, за да постигне своята идея-фикс. Ще се откаже, само ако ходът на събитията окончателно изкорени тази възможност. Такова изкореняване има различни форми, както знаем от историята. Една беше използвана в Италия с кралското семейството на родата на майка му, друга - в Русия, със семейството на Николай Втори. Българите се оказаха най-благородни, най-човеколюбиви в раздялата си с някогашното царско семейство. Ще е жалко, ако дойде време да съжаляват за това.
Интересен е въпросът защо хиляди нашенци приеха авантюрата на Симеон с такъв възторг, с такава надежда. Вероятно причината се крие в провала на досегашните "вътрешни" правителства от различен вид: и леви, и десни, и временни, и служебни. След като опитахме различни варианти, и то все без успех, логично идва мисълта да търсим спасение вън от границите ни. Но не все пак съвсем навън, не все пак у абсолютно чужди личности и държави. А Симеон е именно такъв: хем е външен, хем е свързан по месторождение с България, хем е живял живота си в чужбина, хем напоследък идва в София, хем има дом в Мадрид, хем обитава къщата във Враня. Така че по-лесно е да се преглътне именно Симеон, отколкото някой чужд губернатор, като тези, например, които управляват съседно Косово.
Но този въпрос има естествено продължение. Ако е вярно, че досегашните наши управници се провалиха, само те ли съществуват в страната ни, само тяхната ли политика е възможна? Нима няма други идеи, други политически и обществени сили, други светли личности, които да ни организират и сплотят, да ни вдъхнат кураж и да изработят верен път за спасение на Отечеството?
Разбира се, че такива сили има. Защото противното би означавало, че ние не сме съзрели за самостоятелно развитие, въпреки хилядолетната си история. Един от възможните варианти се крие в идеята на създадената наскоро коалиция Национален патриотичен съюз "Отечество" и "Българска левица". Друг път е коренната промяна на идеите, а и на личностите, във вече традиционните участници в българския политически живот. Трети е в появата на нови идеи и нови хора, които да потърсят съвсем различни и непознати досега начини за решаване на проблемите на България.
Изобщо, формалните варианти са много, но зад тях могат да се крият по-тесен кръг от възможности, които са необходими за България. Тъй че подходът би трябвало да е обратният: да се види какво трябва да се направи за спасението на страната ни, а после да се търсят коалициите и личностите, способни да го направят.
В този смисъл в обтекаемите баналности, съобщени досега от Симеон като негови намерения, няма нищо ново, неочаквано или неказано преди от други политически сили и личности в България. Например думите му за честност, некорумпираност, единство на нацията, патриотизъм и много още подобни могат да се прочетат във всеки брой на "Нова Зора" от последните 12 години.
От тази гледна точка Симеон е закъснял безнадеждно. Изобщо в призивите на формацията на Симеон (наречена монархична на неговото собствено име) няма нищо ново освен нетипичната за България недоизказаност и осторожност. Така че нито идейно, нито интелектуално Симеон не е дал и не може да даде нещо ново на България.
Боя се, че неговите реални възможности са още по-скромни от политико-идеологическите. Несериозни са думите му за широки контакти със Запада и монархиите в арабския свят, които щели да ни осигурят капиталовложения. Програмите му за решаване на проблемите ни за неколкостотин дни поразително напомнят на 500-те дни на Елциновите реформатори за възстановяване на Русия. Защото личните контакти не дават пари, те само подслаждат вече приготвената гозба. Парите идват, ако могат да донесат повече пари на собствениците си. Парите идват, ако освен нови пари, могат да донесат нематериални, но важни изгоди на вложителя: участие във военни блокове, религиозни и други отстъпки, идеологически компромиси или подкрепа в международните организации и много жестове от този род. Така че надеждите, че Симеон може да направи нещо сериозно за България в това отношение, нямат солидно основание. Казано иначе, и тук зад загадъчната усмивка на Мадридския мълчаливец не се крие нищо повече от това, което имаме или можем да имаме още сега с други ръководители.
И понеже ние, за съжаление, не сме суверенна страна, тоест - не можем да вземаме самостоятелни решения дори по въпросите, които са от жизнено значение за България, важно е да се види доколко "вариантът Симеон" може да привлече на наша страна големите световни сили.
Казано иначе, дали САЩ, Западна Европа, Русия или Китай ще ни подкрепят по един или друг жизнен за нас въпрос именно затова, че Симеон играе важна (решаваща?) роля в живота ни, вместо това да е Иван Костов, Георги Първанов, Стефан Софиянски или Ахмед Доган например. Струва ми се, че и тук каузата на Симеон не е силна.
Америка няма причини да се оплаква от българските управници. Те един през друг се надпреварват кой първи ще предугади американските желания, за да ги удовлетвори не само изцяло, но дори още повече. Съединените щати получават у нас и това, които още не са поискали. Тоест, всички български реални и потенциални лидери се държат като обикновени слуги и марионетки на световната свръхсила. Много сериозни промени трябва да настъпят в света, в Европа, на Балканите и особено в самата България, за да се доближим към статута на истински независима държава. Това вероятно няма да стане през предстоящите месец-два или година-две, но то зависи преди всичко от волята на българите за друга съдба на Отечеството, за достоен живот. Ако е така, ако всеки вероятен бъдещ лидер на България удовлетворява напълно Америка и Западна Европа (а в момента те са с главна тежест на Балканите и у нас), то защо им е да сменят коня, защо им е нужно да търсят екзотични варианти, пък били те и хора със спомени и мераци за царски корони?
Затова ми се струва, че въпреки личните му качества (непроверени дали са достатъчни за политически водачества), въпреки вероятния му индивидуален морал и почтеност, въпреки тъжните му очи - свидетели на многото изпитания, които му е предложила съдбата, Симеон няма сериозен шанс в България. Той или негови хора могат да влязат в парламента - и какво от това? Той или негови хора могат дори да образуват коалиция, управлявана от други - но какво ще промени тя? Ако в Народното събрание има повече групи, ще се появят нови възможности за комбинации - но дали те ще са по-малко отвратителни и безплодни от досегашните?
Голямата истина е една, и тя не е в полза на Симеон: неговата поява само обърква нацията ни, само заблуждава хората и им вдъхва необосновани надежди. Той няма вариант да покаже път, който да е спасителен за България. Това ли е нужно на днешна България?
Убеден съм, че най-доброто и за самия Симеон, и за страната ни е той да се оттегли изобщо от политиката или да се върне у дома си в Мадрид. Разбира се, Симеон няма да намери смелост да го направи.
Затова с голяма степен на вероятност мога да твърдя, че той е на път да остане в спомените на България по начин, по който останаха баща му и дядо му. Над неговия род виси фатална обреченост, от която той не може да избяга. Лошото е, че по един трагичен начин съдбата на неговия род е свързана със съдбата на нашата държава.
Колкото по-скоро я развържем, толкова по-добре ще е и за Симеон, и за нас.
Сдружение генерали и офицери от запаса в БСП
Неотдавна четирима бизнесмени от Атлантическия съвет на САЩ, които са заемали отговорни постове в държавния апарат, а днес работят в областта на бизнеса с въоръжение и техника, обходиха предприятията на военнопромишления комплекс (ВПК), но с каква точно цел, не стана ясно на нашата общественост. В пресата все пак се появиха някои догадки. Но всичко беше покрито с мъглявата фраза, че се търсело "националноотговорно решение за военната ни индустрия".
Опитите на журналисти от централния печат да послушат на брифинга в Министерството на отбраната за какво са били път през океана посочените чужди специалисти, останали безуспешни. Шефът на Военно-ремонтни заводи ги отрязал с думите: "Обсъждат се строго секретни национални и военни тайни и затова не може да присъствате".
Парадокс - състоянието на ВПК е явно за американците, а за българите - тайна.
По този повод отправяме въпрос към министъра на отбраната, министъра на икономиката, премиера, председателя на Народното събрание и президента - по силата на кой закон, уважаеми господа, стават тия неща в Отечеството ни щото чужденци да се допускат до националните ни и военни тайни! Или сте тръгнали през просото! Къде е нашият суверенитет, нашето национално достойнство? На какво основание те биват така безцеремонно потъпквани от вас, днешните управници! Слушали сме мъдрословието на президента Стоянов - суверенитет за сигурност.
Господин Президент - ако патриотизмът на нашите възрожденци беше като вашия, то и те можеха да заменят суверенитета на нацията с външната ни сигурност, за която се грижеше турският султан с многобройния му аскер, а не да гинат по чукари, по зандани и бесилки. Не е ли така?
Държавният ни суверенитет е прояден до кости от канени и неканени чуждестранни гости, усърдно подпомагани от наши майкопродавци.
Само преди месец страната ни беше посетена от директора на Федералното бюро за разследване (ФБР), който заедно с премиера Костов обсъдили възможността в София да се открие постоянно председателство на ФБР. Да не би и това да е продиктувано от нашите национални интереси! Този наш гост си позволи да окачестви като правилно скандалното изгонване от България на тримата руски дипломати и заяви: "Не можем да позволим на тези персони, работещи под дипломатическо прикритие, да извършват разузнавателна дейност".
А месеци по-рано страната ни бе удостоена с посещение, също неизвестно защо, от директора на ЦРУ.
Не могат да се изброят посещенията и на много други американски и натовски особи.
Твърде скандално обаче беше това на американския генерал Кифенаар, с група военни специалисти, които обходиха важни военни обекти и войскови щабове в страната, изслушаха информации на командирите за състоянието на боеспособността на съответните части и съединения. После в доклада на американския генерал беше посочено кои български служби и длъжностни лица могли да се запознаят с набраната информация, с изводите и препоръките, т.е. с дадените указания.
Не може да се оцени иначе, освен като скандално и въпросното посещение на четиримата американци от Атлантическия съвет. Имали сме високо подготвени специалисти, които са успели да изградят такава съвременна и мощна военна промишленост, тъй необходима за обезпечаване отбраната на страната ни. А сега, когато управляващите вече я раздробиха, разпродадоха и разсипаха, викат чужди специалисти да ни дават съвети какво да се прави с останалото!
В периода 1989-1990 г. военните ни заводи със своите 180 хиляди работници произвеждаха продукция за 3,5-4 млрд.лева, съществена част от която се пласираше в арабските и развиващите се страни. През 1998 г. в същите заводи работниците вече бяха 5 пъти по-малко, а произведената продукция спадна с 20 пъти.
Колкото парадоксален, толкова и показателен за сервилността на сегашните ни управници е фактът, че скоро след идването на отвъдокеанските експерти, правителството ни взе решение, с което се свиват още повече пазарите на военните ни заводи. То въведе забрана и ограничение върху продажби и доставки на въоръжение и оборудване за него от всякакъв вид за нови 19 страни, сред които са Югославия, Китай, Армения, Ирак, Судан и др. Между тях е и Либия. И това става точно сега, когато там започва съдебният процес срещу нашите медици.
Както винаги досега, така и днес, националните ни интереси, боеспособността на армията и националната ни сигурност са налагали и налагат военната промишленост да бъде в ръцете на държавата и тя да полага непрестанни усилия за нейното развитие и усъвършенстване.
Всичко друго ще бъде покушение срещу нашата сигурност.
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Имате предвид на първо място приватизацията, надявам се?
- Точно това имам предвид, и особено закриването на продадените предприятия, какъвто е случаят с кибритената фабрика в Костенец, обзаведена с вносна техника, обслужвана от около 2500 работници, които даваха много печелившо производство. Предприятието бе "източено", след това продадено на фирмата "Шведиш-мач" със задължителна клауза да не бъде закривано. Това обаче не попречи на новите собственици - производители на кибрит, да пренасочат цялото оборудване на фабриката ни от Костенец в Нигерия срещу тройната покупна (от нас) цена. А захранването на родния кибритен пазар да остане в грижа на все същата фирма "Шведиш-мач", която прави кибрита и в Турция.
Така малкото просто кибритче се превърна за българите във вносен артикул, който се плаща в долари, а 2500 семейства останаха без работа. Повечето приватизации у нас са направени по тази съкрушителна схема.
Само за една-едничка такава приватизация, ако имаше закон и ред, т.е. ако държавата ни не беше подменена, нашите пишман "продавачи" трябваше да останат до края на живота си в затвора.
Всъщност приватизираните предприятия, които работят, се борят на пръсти - всичко друго беше взривено по гореописания с кибрита начин, за да увиснем на внос от чужбина.
В замяна на това пък тази именно чужбина даде рамо на нашите властници да поемат властта и да я стискат и до този момент.
Споменатият проф. Бил Кеш, съветник на М. Тачър, казва за България и друго - "че ние имаме късмет дето не ни приемат сега, веднага, в Евросъюза, а отлагат и че това може да се превърне за нас в най-голямо преимущество", защото самият ЕС може да се разпадне, и планираното претопяване на българите в него няма да се състои.
Когато е писал тези думи, досетливият англичанин вероятно не е подозирал, че нашето "претопяване" е фактически така напреднало с подменянето на културата и съзнанието ни, че асимилирането ни вече не зависи от влизането или невлизането ни в ЕС. Достатъчно е да бъде поддържана сегашната икономическа безизходица, която изтласква младежта ни от България, досега 700 хил. заминаха, а нови триста хиляди се приготвят... Така че процесите с обезбългаряването на страната ще завършат много по-скоро от очакваното, като се има предвид силно увеличената смъртност и намалена раждаемост.
- Какво всъщност, се очаква да стане в България след нанесените й удари?
- Мисля, че от следващия парламент се очаква конституцията ни да бъде променена, държавата да се обяви за "многонационална" и да стане възможно нацепването й ("сепарирането" й) на 3-4 автономни области, а земеделските земи да могат да се продават на чужденци, както вече стана дума.
- И кои ще бъдат автономните области?
- Вероятно Пиринска Македония, Родопите от Гоцеделчевско до Ивайловград. Включително Смолянското Среднородопие и Кърджалийско, на север - до Асеновград, ако не и до Пловдив. Третият кантон е възможно да обхване тюркоезичното население в Североизточна България - Търговище, Разград и т.н. И четвърта една, циганска област може да има. С нея положението е най-деликатно, защото ромското население у нас е пръснато и не виждам как ще бъдат териториално обособени. Само в Котел преобладават циганите. Има ли сила да събере циганите на куп? От столетия насам те бродят и живеят на Балканите и в Европа само като примес. Никога, никога не са се обособявали като държавна общност. Нито са правили опити.
- Те нямат, изглежда, и сметка териториално да се обособяват, защото трябва да орат, да сеят, а това не им е в привичките.
- И не само това. Авторите ан "мултинационалния" сценарий отдавна са пресметнали, че само в примес с българите ромите могат да изиграят "специалната" си роля за омаломощаването по численост и по влияние на българската общност. Изглежда, че това е една от най-сериозните грижи на американския посланик у нас, който обходи миналата година България за специални срещи с "ромските общности", за предизборното им сплотяване.
- Извинявайте, но аз не мога да повярвам, че са толкова чак важни ромите за американския посланик.
- За американския посланик може да не са, но за политиката, на която той е проводник, ромите са "коз" от първостепенно значение. Всички останали малцинствени общности по време на столетното съвместно съществуване с българите са се обживели една с друга, така че между тях няма непоносимост и омраза, каквато ярост бе разпалена примерно между сърби и албанци-косовари. Нашите, българските турци, са овладени, трудолюбиви и религиозни хора. А вярващият човек не можеш да го юрнеш когато и както си поискаш в самоизтребление с неговите съседи. Така е и с другите, по-малки, изкуствено създадени по времето на Желю Желев малцинствени групи като каракачани, власи и т.н.
Дестабилизираща сила в това отношение може да представляват само гладните роми. Вярно, че по времето на социализма те проявиха и майсторски, бих казал, трудови качества, но ми кажете как да развиват тези качества в сегашното време на поголовна безработица?
- И как на практика ще протече "приобщаването" на ромите към властта, за което Евросъюзът толкова много ни натиска?
- В утрешните избори ще видите, че ромските избраници в парламента може да достигнат, а и да надхвърлят, бройката излъчвана от ДПС. Тогава отдавна гласената промяна в конституцията ще бъде напълно възможна, като се има предвид, че недостигащите гласове могат да бъдат купени на парламентарната борса без никакви трудности. Колко му трябва на един депутат, за да стисне очите?
- Нали има за това Сметна палата?
- В Сметната палата хората сигурно са почтени. Колцина обаче могат да си позволят да обследват правителството, от което зависят? Тези, които се опитаха, видяхме какво им се случи.
Ето, затова непрестанно повтарям, че бъдещият парламент е последният ни шанс. Той ще реши ще я има ли страната ни, или ще бъдем стъпкани, премачкани от копитата на историята.
- Вие как мислите?
- Ако не влязат в парламента поне 50-ина национално мислещи хора, шансовете ни за по-щастлив обрат са нулеви.
- Не изпитвате ли някакво съмнение, че може и да бъркате?
- Бих се радвал, ако бъркам. Но в случая не е така. Ако имах възможност да изследвам всички факти, да докажа в една "бяла", "червена" или каквато си искате книга на какво "геополитическо моделиране" сме жертва - мисля, че не би останал грамотен човек да не осъзнае надвисналата върху нас опасност.
Ще Ви попитам само едно: какъв интерес диктува подмяната на националната ни култура и националното ни съзнание, ако Евроатлантическата общност има намерение да ни ползва като пазар, съюзник или колония? Заличавайки националното ни съзнание и взривявайки икономиката ни чрез бандитската приватизация, те ни обричат на глад и мизерия, водещи до обезлюдяването на страната - защо? Защо се коли овцата - здрава и права мериносова овчица, вместо да се стриже и дои?
- Не смятате ли, че е все още възможно да се промени тази обреченост?
- Разбира се, че би могла, ако би се намерил поне един български политик, който да обясни положението ни в истинските му измерения. Но всичко това не става с раздаване на мили усмивки. Нито с "преговори", водени на тъмно и на колени.
Ето в какво отношение родната интелигенция може да изиграе своята градивна роля, ако тя се влее на страната на градивните сили по време на задаващите се парламентарни избори.
- Да се върнем на понятието "нова държава" и това че, трябваше да ни го каже един чужденец, та да влезе в нашия речник и лека-полека да го осъзнаем.
- Та аз самият започнах да го осъзнавам чак около 1993 година. Дотогава все си мислех, че възникналата в държавата ни бъркотия е въпрос на лутане и грешки, а не целенасочено разграбване. Чак след 1993 година започнах да се досещам, че български "преход" е продължение на поведената специално срещу нас, българите, още през 1982 г. "война с намалена интензивност". Непозната в историята практика за безкръвното разрушаване на една държава и поставянето й под васалитета на чужди сили. И то с пряката помощ на самата жертва, сама прекроила, срещу заплащане, своите закони с цената на собственото си унищожение. Съжалявам, че задълго останах в плен на старото си мислене, но не бях само аз в това положение.
Сигурен съм, че от 5 милиона пълнолетни хора в България, едва ли ще има 5000, които да са проумели, че от държавата ни е останала само черупката.
Ако и следващото Народно събрание остане в ръцете на досегашните презабогатели крезовци, изгледите за оцеляването ни като народ ще бъдат проиграни, навярно завинаги.
- Смятам, че и тука малко сгъстявате боите.
- Не отидем ли докрай в изясняването на ширещата се у нас разруха, ще останем в заблуда и няма да е възможен никакъв отпор по време на задаващите се избори.
Ако сегашните властници спечелят за още един мандат, - свободното слънце над България повече няма да изгрее!
- Имам един личен въпрос: с какво е най-вече свързано, според Вас човешкото щастие?
- Трайното състояние на задоволство, свързано с хармонично вътрешно равновесие и наслада от живота, зависи на първо място от свободния творчески труд.
Четиридесет години съм клечал на този стол и съм тракал на моята пишеща машина - скучно, нали?
Нехигиенична, застояла, мижава работа, но няма да сбъркам, че това са 40 години на несекващо удоволствие независимо, колко са дребни или едри трошиците, които съм успял да създам в нашата словесна култура.
Гледам сега синовете ми - единият архитект, другият - скулптор, как денонощно се превиват, - единия над чертожната маса, другия - в ателието, с чука за одялване на камъни, и съм благодарен, че те откриха, всеки у себе си, оня творчески нагон, който захранва душите им и не съжалявам, че не им оставям никакво богатство.
Хората, които не упражняват заложените в тях творчески нагони, рано или късно се разлагат!
Аз не съм виждал по-щастлив човек от баща ми, когато ореше нивата ни в местността Мечи дол - хубава нива, правена от дядо ми Никола, с черна плодна пръст. Като я нацепи с оралото, спре се, обърне се към майка ми, която трошеше с една тояга "гърмудите" и току се провикне: "Пепел стана, Катино! Пепел! " , а лицето му грее, наръсено с капчици пот.
Стихията на майка ми беше жътвата. Пипне ли сърпа, запее и не спира. Жъне и пее, пее и жъне - до вечерта. Кога пее човек? Когато е щастлив. Целият кър около Яврово кънтеше от песни и свирки. Боси, голи, недохранени - моите съселяни, с песен лягаха и с песни ставаха.
Стана след това ТКЗС, понаядоха се и дори се оядоха. Обуха се, облякоха се, шекер и месо проядоха и с вино и ракия се наливаха, но никой не викна да запее. Никой не тропна да играе!
Трябваше да бъдат уж щастливи, а не бяха. Трябваше да бъдат уж доволни, а не бяха - защо? Ето, по това заслужава да си поговорим!
След планомерното разграждане и разграбване на индустрията ни, половината почти от трудоспособното население беше изхвърлено на улицата и липсата на работа се превърна в бедствие.
Над двадесет процента е безработицата - това е катаклизъм, защото с всеки нов ден една 800-хилядна армия деградира и се разлага.
Вече са едно щастливо малцинство лицата, които могат да упражняват труд, да се усещат уравновесени и доволни. Останалите са в безтегловност и все повече се насочват към най-достъпните, макар и най-примитивни наслади - алкохола, дрогирането и секса, - трите бича на съвременната цивилизация, които ни тласкат към самоизтреблението. Така че нека силно си пожелаем ние, българите, в този век, да успеем да се преборим в името на високата национална кауза, да бъдем чисти и силни пред лицето на изпитанията, които се задават.
КОМУ СЛУЖИ ЛЪЖАТА
Версията, че двегодишното управление на Демократичната левица (1994-1996) се е провалило, че е подсигурило "провал" в общонационални мащаби, е вече клише. Клише, което се преповтаря от партийните трибуни, в медиите или в парламента.
Всеки, който претендира за политическа добропорядъчност и честност у нас, смята за свято задължение да заклейми "провала" и авторите на провала, и то в името на пречистата историческа истина.
Версията за проваленото управление днес звучи особено автентично, тъй като се защитава с еднаква убеденост и от екипа на Костов, и от "независимата" журналистика, и от ръководството на БСП. Не е случайно, че Георги Първанов оставя подобни оценки без отговор, или пък сам дирижира тяхното разпространение. Водещите личности на предишната Демократична левица нерядко предпочитат да мълчат: имам предвид най-вече министрите и експертите от икономическия блок. Жан Виденов се опита да подскаже, че действителността е по-сложна (в книгата си, издадена от ИК "Христо Ботев", както и в няколко кратки интервюта за пресата). Единствен Румен Гечев приведе по-сериозни статистически данни за положението през онзи период, но и той, в качеството си на зам.-председател на правителството на Демократичната левица, се пази от категоричните оценки и изводи.
Най-фрапиращо е, че искането за оценка на двегодишния период беше направено пред Бюрото на БКП не от неговите членове, а от бившите министри. И като парадокс - получиха отказ. С витиеватото съждение, че тази оценка ще е преждевременна и ненужно ще накали страстите в партията.
Оказа се обаче, че тъкмо онези членове на Бюрото, които загрижено премълчават "плачевното минало", с най-огромна охота изслушват и тиражират слуховете за провала. Жан Виденов бе принуден публично да се разграничи от Първанов и да го обвини в съзнателен ангажимент с версията за управленския провал под предлог, че пази неутралитет по въпроса.
Опасна ли е за самата БСП версията за провала на управлението на Демократичната левица?
Разбира се, че е опасна. Архиопасна!
Ако соцпартията е претърпяла провал по време на управлението си, това означава, че:
Естествено е версията за провала да се поддържа от политическата партия и коалиция на Иван Костов. Естествено е, както намекнах, това да отговаря и на линията, която следват средствата за масово осведомяване. Естествено е отделни партии, като Евролевицата, да преливат от ентусиазъм, че тази версия придобива епидемичен характер.
Трудно обаче е да се обясни откъде извира усърдието на екипа на Първанов, за да демонстрира принадлежност към подобни квалификации и политическо поведение?
Началото на манипулацията
Свидетел съм как възникна версията за провала.
Тя се появи някъде през февруари 1997 г. в средите на самата БСП. На един от поредните пленуми (би могло да се направи справка с протоколите) за първи път беше подхвърлено, че Жан Виденов, и главно изпълнителната власт, са виновни за падането ни от власт. Думата "провал" още не се употребяваше, но витаеше в атмосферата. Като член на Висшия съвет и със самочувствието на автор на статия във вестник "Дума" (от втората половина на януари 1997 г.), където развивах мисълта, че закъснялото "опазване" на управлението няма да промени кардинално ситуацията, че след 10 януари (с щурма срещу Народното събрание) събитията са изпуснати от контрол и пр., аз направих изказване, каквото диктуваше съвестта ми. Казах, че Жан не бива да става агнеца на жертвоприношението, да бъде превръщан в единствения "виновник". И то не заради друго, а просто защото тази версия е дълбоко неверна. Нямах намерение да ставам адвокат на правителствената му политика, пък и неведнъж го бях критикувал по един или друг повод на партийни пленуми или на съвещания на парламентарната ни група.
Каква беше изненадата ми, когато на следващия ден уводната колонка на първа страница на в."Дума" осъди явлението "виденовизъм", а аз бях причислен към така наречените виденовисти.
Погледнах иронично, знаейки нравите в БСП, пък и настроенията на част от "мозъците" на партийния вестник: през цялата 1996 г. вестникът си беше поставил основната задача - дискредитация на председателя на БСП и министър-председател на страната Жан Виденов.
През това време не бях чужд на идеята да бъде издигнат нов министър-председател от страна на Демократичната левица (главно защото на Виденов, както се оказа, му липсва достатъчен управленски опит). През октомври 1997 г. написах една бележка във в."24 часа", в която твърдях, че акад. Сендов в този момент е най-добрият вариант за подобен пост.
Тогава обаче дори и не подозирах, че зад кариеристичните набези на "младите" срещу "старите" (Първанов срещу Виденов) се крие друг замисъл, по-мащабен и "по-перспективен".
Сатанизирането на Жан Виденов е трябвало да бетонира тезата за управленския провал на Демократичната левица с всичките произтичащи от тази идеологическа измислица последици.
Но всякакви "за" или "против" тезата за "провала" увисват пред един разломен въпрос: "Имало ли е, или е нямало в действителност провал на двегодишното управление? ". Ако е имало, какво струват всякакви увъртания и отбранителни тактики? Ако пък е нямало, ние, а и българската общественост, се изправяме пред една от най-зловещите и цинични (с резултатите си) лъжи в новата ни история.
И така, както в други случаи, и сега, държа да се разкрие истината, цялата истина - неподправена и негримирана, освободена от конюнктурата и себичността, от политическата демагогия и вътрешнопартийната битка за надмощие.
Ще кажа определено и с пълна убеденост:
Версията за провал на управлението на Демократичната левица е лъжа, съчинена в коридорите на БСП и послужила най-вече на управлението на Иван Костов, както и на обкръжението на Георги Първанов.
Тази версия подсигури съществуването на една порочна връзка, която даде необходимата глътка въздух за режима на Иван Костов.
Би могло да се говори за грешки през двегодишния период, за недостатъци, някои от които, за съжаление, са достатъчно значими. Тук имам предвид главно разединението вътре в БСП по възлови проблеми на новото ни развитие.
Силните позиции на червената номенклатура във върховете на партията, която възприемаше "лявото управление" под знака на егоистичните си класови интереси (когато на Първомайския митинг през 1996 г. Жан Виденов нарече тази прослойка "олигарси", "чорбаджии", тя се вдигна - с огромните си ресурси - на бой против врага).
Грешка е и разминаването между предизборните обещания и възможностите на реалната политика: управлението на БСП през тези две години беше принудено да се съобразява с "идейните" състояния вътре в партията, например по въпросите на социалната политика.
Отразиха се и дефектите на програмно, а като последица и на прагматично равнище: управлението на Демократичната левица не успя да преустанови "изпомпването" на предприятията - една от причините беше липсата на идеи за функционирането на държавната и колективната собственост; Демократичната левица не успя да реализира цялостна политика и по отношение на селото, въпреки обещанията; през този период продължи изнасянето на капитали зад граница; не беше направено нищо за посочване на конкретните виновници, опустошили като скакалци българската икономика през последните пет или шест години.
Разграждането на българската образователна система, обедняването на културните дейности, "свиването" на науката продължиха своя ход въпреки наличието на отделни опити за тяхното прекратяване.
В последния момент на управлението се оказа, че и Демократичната левица залага за подем най-вече и единствено за приватизацията (?!), на прехвърлянето на общодържавната собственост в частни ръце. Масовата приватизация, един необходим акт, не осигури правата на акционерите и по същество доизгради новата класа на свръхбогатите в България.
Допускани бяха слабости в коалиционната политика, в изграждането на зоните на влияние, прояви се - във върховете на БСП, и една сектантска несговорчивост. В управлението на Демократичната левица (поради вътрешнопартийни разслоения) се засилиха симптомите на колебливостта, на безсмислено изчаквателната позиция, както и на несъгласуваните, недостатъчно кристализирали постъпки на ръководителите.
Тези грешки и недостатъци бяха продължение на една дотогавашна национална политика, бяха белези за относителната нестабилност на управлението.
Те обаче не характеризират състоянието на "провала"
Това се знае превъзходно от авторите на политическата манипулация и тъкмо поради това споменатата версия се отстоява яростно от вътрешните си и външни адепти.
При един сериозен анализ биха могли да се открият неизползвани възможности, неразгърнати приоритети, кризисни тенденции, но не и взривяване на линията на новото ни развитие, не и довеждане на държавата до фаталния й край, не и разрушаване на производството, пазарите, инфраструктурата на страната... Януари 1997 г. и тезата за проваленото управление
Като доказателство за "провала" се сочи ситуацията от януари 1997 г. С такова фалшиво свидетелство е солидарен и председателят на БСП! Това е непочтен подход. Защото през януари 1997 г. беше извършен антидържавен преврат, ръководен от кръга на председателя на СДС Иван Костов. Най-важните признаци на този преврат може би не са палежът и разрушаването на Народното събрание на 10 януари 1997 г., нито повсеместните строежи на барикадите, нито погромените автомобили и магазини, а неговата "анатомия".
Вече е доказано (но се крие от официалните фактори) участието на финансовите и икономически представители на следноемврийския, порочен, престъпен капитал в тези събития. Хвърлени са били десетки милиони долари за организирането на "бунта". Неотдавна и актрисата Йоана Буковска в телевизионното шоу на Слави Трифонов сподели, че е заплащано по десет марки на участник в протестните шествия.
В щурма срещу Народното събрание участваха политически организации като ВМРО, но и елитни части на силовите групировки. Превратът беше "гарантиран" чрез поведението на част от ръководителите на Демократичната левица: със своя властови авторитет подобни личности съзнателно дадоха зелена улица на превратаджиите. Великите сили без съмнение бяха издали "смъртна присъда" на лявото управление поради различни доводи и причини. Ще конкретизирам една от тях: подготвяната война срещу Югославия в защита на албанските терористи от Косово!
За кратък период през 1996 г. бяха сменени, под различни предлози (демократични?!), левите управления на Румъния, Унгария, Македония, България и др. И досега се помнят посещенията на вицепремиера на Русия генерал Лобов и на американския специален пратеник за "специални" поръчения Шифтър: неговият план и "подривните" материали, които лежат в подтекста на този план.
През януари (а и месец февруари) на 1997 г. България попадна под колелата на тотален икономически срив и ужасна финансова дестабилизация. Кредитните милионери тогава "изпраха" огромните си дългове за сметка на данъкоплатеца. Българският народ през тези дни на терора и вакханалията обедня до крайна степен.
И досега виня в себе си правителството в оставка, че прояви нерешителност през дните и седмиците на преврата (макар да не зная кое го е възпирало от решителните действия, само това, че е в оставка ли?).
И за слепеца обаче е ясно как организаторите на "народното въстание" провокираха финансовата криза, която ги стабилизира и умножи богатството им. Как вдъхновителите на метежа на бърза ръка се сдобиха с властта, която им послужи през изминалите години да съблекат и последната риза от народа-страдалец.
И същите тези особи, същите тези подпалвачи на националната омраза, същите тези водачи на щурмовите отряди, същите техни съпридружвачи и съюзници имат наглостта да определят равнището на "провала", съгласно ситуацията през метежните месеци, на които те бяха и бащите, и акушерите.
Ще попитам отново: защо Георги Първанов и неговите близки среди повтарят без стеснение мита за провала?
Кое ги кара да вършат това? Каква сила ги заставя да отхвърлят показанията на собствените си очи? А и памет?
Признаците на едно провалено управление в дадения случай би трябвало да се освидетелстват най-вече по икономически и финансови показатели. Останалите доказателства са действително вторични, допълнителни.
Ето защо при подготовката за този текст се посъветвах със специалисти в областта на икономиката и финансите, които ме насочиха към данни, почерпени от НСИ, от Бюлетина на БНБ, бр.12, 2000 г. Тези данни, поне на непредубедения българин, доказват колко превзета, неверна и пакостна е версията за провала на лявото управление!
Един от най-важните критерии за провала, за наличието на тоталната икономическа криза, би трябвало да се извлече от външнотърговския баланс на страната. Сиреч, какво изнася и внася България, каква е структурата и количеството на вноса и износа й. Така се виждат жизнеспособността или умъртвяването на земеделието и промишлеността, стабилността или деформацията на пазарните отношения. Икономистите знаят, че увеличаването на вноса е най-верният симптом за дълбоката и непреодолима криза, а повишаването на износа подсказва оздравителни тенденции в икономиката.
Факти, пред които и Боговете мълчат
Да се обърнем към фактите.
През 1994 г. (времето, непосредствено преди управлението на ДЛ) износът на страната ни е 3 милиарда и 985 милиона долара, а вносът - 4 милиарда и 185 милиона долара. Както се вижда, икономиката ни "работи" в негативна посока: отрицателното салдо е 200 милиона долара!
През 1996 г., тоест в края на управлението на ДЛ (тя се счита за година с най-влошени икономически показатели), износът на страната е 4 милиарда и 689 милиона долара, а вносът е 4 милиарда и 927 милиона долара. Отрицателното салдо общо взето се запазва: 238 милиона долара; нараства само с 38 милиона долари.
Така се потвърждават твърденията ни, че през 1995-1996 г. не се постига качествено преодоляване на отрицателните тенденции преди 1995 г. В количествено отношение се забелязва увеличение на вноса, но и далеч по-решителен ръст на износа. Тези факти свидетелстват, че по един от най-кардиналния критерий - развитието на външната търговия, внос-износ - не може да се говори за провал, за белези на провалена икономика.
От любопитство нека да видим обаче какво става през годините на "подема": 1997-2001 г. Ще дам пример с характерната 2000 г., тъй като липсват цялостни статистически данни за 2001 г. През 2000 година (управлението на Иван Костов) износът е 4 милиарда и 808 милиона долара, а вносът - 6 милиарда и 487 милиона долара. Отрицателното салдо от 238 милиона през 1996 година нараства на катастрофичната цифра 1 милиард и 679 милиона щ.д. през 2000 година.
Няма да коментирам кой от случаите е "провал" и кой не е провал за националната ни икономика и външна търговия!
Цифрите говорят по-добре и от боговете!
И търговското салдо с ЕС през 1996 г. е със знака плюс, докато понастоящем пада на минус 300 милиона долара.
Да надзърнем към друга интересна картина:
През 1995-1996 г. България е взела 200 милиона кредит, а е изплатила от януари 1995 до февруари 1997 г. 2 милиарда и 300 милиона долара от държавния външен дълг, тоест, нетно външният дълг през управлението на Демократичната левица е намален с 2 милиарда и 100 милиона долара! Външният дълг на страната, който през 1994 г. (преди управлението на ДЛ) е 11 милиарда и 338 милиона долара през управлението на ДЛ намалява на цифрата 9 милиарда и 601 милиона долара, за да нарасне през 2000 г. на 10 милиарда и 259 милиона долара!!!
Сега мнозина "критикуват" ДЛ, че би могла да преструктурира дълга и да не го плаща навреме. Това е спекулация: съгласно споразумението, подписано от правителството на Беров с кредиторите ни от Лондонския и Парижкия клуб (1994 г.) подобна отсрочка е невъзможна.
Излиза, че и по отношение на външния дълг и неговото погасяване не може да става и дума за провал: фактите, говорят за обратния процес.
Може би с основание се критикува недалновидността на правителството на ДЛ да обяви публично реалното положение с изпразнените банки. Факт е обаче, че през 1991-1996 г. (включително по време на управлението на ДЛ) са изчезнали 2 милиарда и 300 милиона долара във вид на невъзвърнати кредити на банките! Въпросът е: можело ли е правителството на ДЛ да укрие тази грозна и отчайващо неприятна истина, след като е узнало за съществуването й? Кое е било за предпочитане: това нека всеки да реши за себе си.
Много се набляга и на изчертания валутен резерв. Какво удостоверяват фактите?
През януари 1995 г. новото правителство заварва валутен резерв от 750 милиона долара, който през ноември 1995 г. нараства на 1 милиард и 600 милиона долара, а през третото и четвъртото тримесечие на кризисната 1996 г. спада до цифрата 800 милиона долара.
Изводът е, че през двегодишния период липсват показателите на "провала". Те са измислени и масово тиражирани в общественото пространство от заинтересувани страни, свързани най-тясно с престъпния, паразитен, спекулативен капитал у нас.
Биха могли да се приведат и други данни от функционирането на вътрешния и външния ни икономически живот.
Авторите и дейците на януарския преврат непрекъснато внушават, че през януари и февруари на 1997 г. валутният курс шеметно е нараснал, а съответно заплатите и пенсиите "изядени" от инфлацията. С оглед целите на фалшификацията данните от тези два месеца се приемат като "базови" за управлението на ДЛ.
Това е нова измама: отвратителна и нелепа.
Наистина в края на януари 1997 г. 1 долар се обменя за 1200 лева, а през февруари - за 2888 лева. Но това става в обстановката на антидържавен преврат: една от задачите му е, както подчертах, кредитните милионери за един ден да се превърнат в милионери без кредити.
Фактически управлението на ДЛ би трябвало да се оценява с оглед на положението през двете години - 1995 и 1996 г. Дори и във връзка с неблагоприятните тенденции от края на 1996 г.: за тях ДЛ също носи отговорност.
Част от фактите, свързани с отхвърляне на манипулацията за провала, са следните:
На 22 декември 1996 г. - деня, в който правителството на ДЛ подаде оставка, - един щатски долар се обменя за 439 стари лева, по сегашния курс 1 щ.д. за 0,44 лв. (а това също противоречи на тезата на "провала").
Безработицата през 1996 г. е 13%, днес по официални данни е нараснала на 19%!
Да съди сам читателят - 13-те процента безработица симптом ли са за "провал" на управлението? Размерът на пенсиите и заплатите също не потвърждава версията за проваленото управление. В края на управлението на ДЛ пенсиите са около 27-30 долара: размерът им е малък, но не е катастрофичен както в дните на преврата - четири-пет долара.
Подобно е положението и със средната работна заплата: през 1996 г. тя е 73 долара.
Действително, средната работна заплата е по-малка в сравнение със сегашната средна заплата: 102 долара. Без да бъдат отричани успехите във финансовата стабилизация, би трябвало, във връзка със средната работна заплата, да се припомни още нещо: през 1996 г., при по-нисък праг на СРЗ, животът е сравнително поносим, "по-евтин": здравеопазването и образованието са безплатни; функционира системата на социалното осигуряване; таксите за тока и парното са много по-ниски. Цента на литър бензин тогава е само 300 лева (0,30 лв. по нов курс).
Правя ги тези съпоставки не от амбиция да показвам колко е било розово положението през двегодишния период на ДЛ и колко лошо е днешното положение. Просто отстоявам една истина: нечистоплътни са теориите за провала на социалистическото управление през 1995-1996 г. Разпространяват се обаче и други лъжи, които трябва да подпечатат смъртния акт на управлението на ДЛ. Забравя се, че Паричният съвет (валутният борд) беше предложен и обоснован от Демократичната левица (макар и в края на нейното управление). Днешните глашатаи на Паричния съвет, начело с Иван Костов, тогава се обявяваха категорично срещу въвеждането му. По време на управлението на ДЛ започна масовата и голямата приватизация, преструктурирането на външните пазари (друг е въпросът доколко тези инициативи бяха във всички случаи успешни и добре организирани).
През периода на управлението на ДЛ България се асоциира в Европейския съюз (януари 1996), влезе в Световната търговска организация (2. Х.1996 г.), присъедини се към "Партньорство за мир" - едно разумно сътрудничество със Северноатлантическия пакт. Могат да се изнесат и други показатели на външната и вътрешната политика, на националния ни развой, които не подкрепят тезата за проваленото правителство, за сатаната Жан Виденов.
Отново ще направя паралел с днешното положение. И отново не заради злорадството над опонента.
Едва ли някой би могъл да отрече, че икономиката ни днес е мъртва. Пазарите ни - рязко намалени и почти изпепелени. Доколкото съществува стокопроизводство, то откроява влошената му конкурентоспособност. Правителството на Костов се съгласи финансовата стабилизация да протича по матрицата на унищожаване на стопанския капацитет и промишлен ия фонд на държавата.
Правителството на ДЛ носи своите отговорности за забавянето на структурната реформа и през двегодишния период. Но никой не може да отрече, че то сложи нейното начало: финансовото преструктуриране - списъкът за ликвидация и изолиране на предприятия, техническото и продуктово обновление, преструктурирането на пазарите и пр. През 1997-2000 г. - и то в ущърб на стопанската логика, - беше рязко ускорен приватизационният процес. Но около 75% от приватизацията премина по линия на така наречените РМД, които са чиста проба гнездо на масовия грабеж, организиран от апарата на новата власт.
И още.
Парите от приватизацията потънаха в бездънния джоб на властта. В Унгария те бяха заделяни за погасяване на външния дълг!... Ръстът на инвестициите е смешно малък, макар да е нараснал четири пъти в сравнение с 1996 г.: 800 милиона долара (би могло да се оспори това съотношение, ако се приеме, че общо инвестициите през 1996 г. са били 350 милиона долара).
Нека сами стигнем до историческата истина
Да оставим настрана резултатите от управлението на СДС: Иван Костов си има достатъчно добре подготвен информационен отбор, за да се страхува от пълно изясняване на истината за провала на неговото управление.
Не бих искал да се спирам, - от друга страна, - и на детайлизацията на управлението на ДЛ: и по отношение на реалните грешки, и във връзка с фиктивния провал.
Всеки човек със здрав разсъдък е в състояние да направи самостоятелно заключенията си, да даде свои отговори на въпросите:
- Съществува ли провал на управлението на ДЛ?
- Ако съществува, защо сегашното ръководство на БСП отказва да го анализира обективно и безпристрастно?
- Ако не съществува, защо така последователно този "провал" се представя и от "десни", и от "леви" фактори като една безспорна действителност? Защо се използва като пропагандно клише?
- Защо подобна измислица се проповядва от цели идеологически централи, както и от елита на БКП, така и от неговия председател?
- Как е възможно голяма партия с вековни традиции като БСП да търпи вече четири години лъжа, която я разрушава и морално ерозира?
- Дали действително елитът на соцпартията (както сам твърди в информационното пространство) се стреми към властта, освободен вече от синдрома за управленския си провал? Така ли е, щом в него се е загнездило лицемерието на един съвременен Тартюф?
Много ми се иска да тази своя статия да предизвикам дискусия между "защитниците" и "опонентите" на "провала", за да проникнем в същността на проблема, но и в неговите нюанси, в главните му насоки, но и в детайлите му.
Убеден съм, че такава дискусия ще послужи на истината, която понастоящем се потъпква. Ще послужи за социалното и нравственото пречистване, от което се нуждае БСП и нейният ръководен апарат, а и българската общественост.
Такава дискусия е нужна за проникване в диалектиката на реформите у нас, в спецификата на отделните времеви периоди от 1989 г. до днес, в грешките, но и в позитивните актове на политическите сили. В дадения случай на Демократичната левица през времето 1995-1996 г. Не се и съмнявам, че резултатите от дискусията ще бъдат пределно категорични: спекулативната версия за провала на управлението на Демократичната левица ще бъде отхвърлена като един от големите идеологически митове, владели дълго време общественото пространство на съвременна България. Мит, който руши завоеванията и позициите на лявата идея у нас, внася злоумишлен разкол в редиците на БСП. Мит, който успешно умъртви истината... ОМО "Илинден" безчинства
Всяка година по едно и също време т.нар. македонисти превръщат поклонението пред гроба на Яне Сандански край Роженския манастир в ден на срама и безчинството.
И тази година нелегитимните ОМО "Илинден" и ОМО "Илинден-ПИРИН" не пропуснаха случая, за да се отдадат на антибългарски изстъпления. Яко почерпени лумпени разпенено крещяха: "Сите бугари мъртви ега ги видим! ".
Дошлият да се поклони и поднесе венец посланик на Република Македония в България г-н Любиша Георгиевски направо попадна като в небрано лозе и потърси спасение от конфуза в колата си. Като възпитан и интелигентен човек, а и определено благоразположен към страната ни, той направи следния коментар: "Това място е свещено, което не трябва да се политизира. А току-що чутите възгласи и крещения не бива да се приемат насериозно, защото са плод на емоции".
Макар и дипломатично - казано е достатъчно. Дори е употребена и думата "крещения".
Не можем да имаме никакви претенции към г-н Георгиевски, който така или иначе се дистанцира от омовци. Приемаме това най-малкото като знак на порядъчност.
Но как е въобще възможно, питаме, да се случва това, което всяка година се случва на лобното място на Яне Сандански. И то пред очите на безмълвстваща полиция. Явно, че им е наредено на полицаите да безмълвстват и да бездействат. Някой прекален светец, искаме да кажем демократ, навярно се притеснява, че при едни реципрочни действия бихме могли да бъдем обвинени, че подтискаме малцинствата.
Но законите или се спазват, или не се спазват. В случая не се спазват. Защото ако се спазват, бесноватите омовци трябва веднага да бъдат подведени под наказателна отговорност и осъдени най-малкото за хулиганство.
Но ако говорим точно, става въпрос за нещо много по-лошо - за антидържавна дейност и пропаганда.
Край гроба на Яне не само се крещи, а направо се държат антибългарски речи и се оклеветява страната ни. Лидерът на забранената формация ОМО "Илинден-ПИРИН" Иван Сингартийски дръпна яростна антибългарска реч и отправи следното обвинение: "Властта фалшифицира преброяването и скри колко македонци има в България".
Подобно изявление определено е подсъдно, защото съдържа клевета и злепоставя българската държава.
Но съд и власт мълчат.
И наглеците още повече наглеят.
Лансира се мнение, че не трябва да се реагира, за да не бъдат превърнати озлобените лумпени в мъченици. Това не е правен аргумент. Щом има престъпление - трябва да има и наказание. Подминаването на едно престъпление насърчава престъпниците пак и отново да потъпкват закона.
Не може в една правова държава да има двоен аршин, двоен стандарт.
Българският етнически модел, с който толкова се хвалят някои, не може да означава, че могат да се потъпкват правата на народа суверен, на държавообразуващия народ.
И съвсем не е случайно, че тъкмо Ахмед Доган подкрепя македонистите и техните претенции, и то от позицията на прословутия етнически модел. Значи този модел в дълбоката си същност е насочен срещу държавата на българите, срещу унитарната държава.
Прекалено странно впечатление прави застъпничеството на Доган, след като македонистите третират Пиринския край като чужда територия, завладяна от България.
Като прибавим към това, че преди време ЦРУ "преброи" 250 000 македонци в Благоевградски окръг, то е ясно, че нещата съвсем не са толкова невинни. Пък вече във Вашингтон има планове за прекрояване на граници, за създаване на малки етнодържавици на Балканите.
Ето за това възгласът "всички българи мъртви" не бива да се отминава с мълчание и е крайно време прокуратурата да се намеси.
Ще припомним, че когато главен прокурор беше Иван Татарчев, нито едно омовско пиле не можеше да прехвръкне над Роженските поляни. С характерната си твърдост г-н Татарчев и днес заявява, че ако би зависел казусът от него, то той би наредил да "понабият" македонистите.
Ами като не разбират от дума!
Властта прави лоша услуга на себе си, а и на България, като позволява разпасани лумпени да й крещят в лицето: "умрете бугари! ".
В крайна сметка не е луд оня, която изяда зелника, а оня, който го дава.
Я да си приберем зелника!
И вересиите!
Близачи на сахани
Eдно време в двора на турските султани е имало една прослойка от хора, които са се ползвали с особени привилегии. Това са т.нар. близачи на сахани. Тям им се позволявало да изплюскват всичко, което е артисвало от пищните трапези, а е артисвало бая, срещу задължението посудата да бъде доведена до блясъка, който добива тиган на месечина.
Падало бая близане.
Някои ги удряла дамла (ще рече апоплексия) вследствие на редовно преяждане и могъщо нашкембяване.
Тия същества са се търкаляли като огромни лоени топки из сараите.
Всяка власт, особено на Балканите, винаги си е отвъждала свои си близачи на сахани. Само дето изискванията се сменяли.
Срещу правото на интимен досег до господарската трапеза саханджиите са поемали задължението да бранят същата тази трапеза с усърдието на палаши. Ще рече - с оголена паст.
Мераклии - бол!
Но когато сред тия мераклии съзираме и божем списователи, които заради честта на занаята би трябвало да са морално гнусливи, великодушни и душевно щедри, а не са, а са злобни, свадливи, подли - човек се чувства унижен, измамен, предаден и попръскан с вонлива кал.
Уви, племето на близачите на сахани е изглеждало неизтребимо. Но когато към него се присъединяват и божем духовни люде, то означава, че се е случило нещо непоправимо и страшно, че е застрашен хуманитарният разум.
