ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Достатъчно е да се прочетат изказванията на Ралин на двете съвещания, организирани от президента-председател Петър Младенов в Държавния съвет през декември 1989 г., на които той оглуши събранието за "бедствието", наречено "възродителен процес". Това даде тон за възникване на сегашните директни обвинения, за проведен върху тюркоезичното население в България "геноцид".
По-късно, като консултант на заснетия с пари на фондация "Отворено общество" у нас игрален филм "Гори, гори огънче", Ралин нагнети в общественото съзнание клеветата, че държавата се е държала с турците и българите мохамедани като с врагове, което даде тласък за сепарирането им в "малцинство".
Лично за мене най непростима е дейността, която Радой Ралин разви за РАЗВЕНЧАВАНЕТО НА ЛЕВСКИ.
Той започна това с една непомерна за дарбицата му задача - писането на сценарий за филм, и то за Левски. Нито един режисьор не обърна внимание на въпросното недоносче, тогава авторът му го прекръсти в "Кинороман" и сам тръгна да събира пари за екранизирането му.
Целите бяха прости и ясни: да се отработи едно филмово произведение, в което човеколюбецът Левски да бъде обрисуван като двоен и троен убиец. А залавянето му в Къкрина - като безславна пародия на съпротива. На същата дегероизация бяха подложени - вече говорихме по този въпрос - и Ботев, и Смирненски, и Вазов.
- Вие писахте май против сценария на Ралин за Левски?
- Писах. Ако сте чели статията ми, това ще ни спести многото приказки.
Ще се задоволя само с една характерна в сценария подробност. Знае се, че Левски е бил заставен да удари с ножа си слугата на Денчо Халача в Ловеч, който се опитал да го задържи и предаде на турската полиция. В сценария не е изобразен този момент на самозащита - как слугата гони Левски и го дърпа за доламата, а как Дякона го напада и убива. Да не говорим за другото убийство - на един поляк - чиста фантазия на сценариста, което издава у Левски едно самоцелно кръвожадие.
Ако беше заснет този филм, образът на Левски много малко щеше да се различава от образа на Емексиз Пехливан от романа "Под игото" на Вазов.
Сценарият сега е в застой, но няма гаранция, че утре новите еничари в киното няма да го пуснат в производство.
- Интересно какво е мнението Ви за ролята на Р. Ралин при подпалването на бившия "Партиен дом" на 29.VIII.1990 г.?
- Това го видяхме с очите си по телевизията.
Радой Ралин се втурна, прекъсна започналия след новините филм и започна да призовава народа бързо да се стича на площада, за да попречи на някого си там да се самозапали. Видяхме, че веднага след това площадът се изпълни с народ и почна патакламата с паленето, чупенето на прозорците и т.н.
Размислете сега върху тази картинка: докато Радой Ралин е бил на площада около 18 часа, при посегналите уж да се самозапалят, но в същото време там са вече застанали пожарникари с маркучи, готови мигновено да осуетят самозапалването.
Защо е било необходимо на Радой да тича до телевизията и да призовава софиянци, за да спасяват "горките момчета" при наличието на двамата пожарникари? Явно целта е била да събере необходимата масовка за осъществяването на метежа и палежа! Стана, по-късно, известно, че и туби с бензин е имало, и железни пръти, и ключове за някои от вратите и т.н.
Всъщност паленето на дома е заговор с цел сблъскване с полицията, за да се пролее кръв, като претекст за външна намеса и преврат. Всичко това е било добре изяснено в проведеното по-късно следствие, съдържащо няколко хиляди страници.
Причинителите на този опит за кръвопускане - включително Ралин, са били точно установени и назовани, но "преписката" е внезапно прекратена, и така виновниците за извършеното престъпление се изсулват абсолютно невредими.
Последиците са освен десетките милиони загуби, но и това, че никога след тази схватка полицията не посмя да си влезе в правата и да предотврати позорната атака върху Народното събрание, която откри пътя на произвола.
Но затова пък много наскоро Ралин стана първият удостоен с наградата на "офшорната" Академия на изкуствата в Париж с приложен към нея чек и диплома.
По-късно са наброени от касата на "Отворено общество" у нас 20 000 щ.д. на Ралиновия приятел Кунчев, за да събере материали за биографията му, за която сума вече си говорихме в чии ръце може да е преминала.
- Интересно защо не сте писали никога така подробно за Ралин? И защо малцина пишат?
- Цялата преса му беше в ръцете, особено след 10.XI.1989 г., така е и досега, защото зад него стоят доста от политиците, на които той застла килимчетата, та да се изкачат по стълбите, както и укоренилото се у нас "Отворено общество", на което Ралин поднесе на блюдо цяло едно писателско сдружение. Затова никой не смее да се удари с Радой. А и хората не са наясно с неговия образ. Малко си дават сметка, че той е човек на ръба на изкуството. Нито поет с поетите, нито драматург с драматурзите и зарад това са толкова ярко изявени у него комплексите за малоценност, които го тласкат към суперизяви на величие и смайваща способност към мимикрия. От там е и неговата ненавист към по-даровитите. Разбира се, това не би имало особено значение, ако Радой не бе станал първопричина за разцеплението на писателския съюз, което тласна интелигенцията ни в прегръдките на Сорос.
Радой Ралин за нас е нещо като провокаторът Азев в руската история. Имам предвид и ролята му в дирижираните от тайните служби дисидентски организации, които възникнаха у нас в началото на 1948 г. Както и опората, която даде на Желев в неговата злополучна държавническа кариера, свързана с първите и най-фатални стъпки към раздържавяването на страната ни чрез унищожението на военното контраразузнаване.
- Така и така говорим за интелектуалците и тяхното участие в строителството на "демократична" България, не намирате ли, че те не можеха да останат настрани от т.нар. промяна?
- Разбира се, че е така, но при едно условие - ако "промяната" не беше се изродила в катаклизъм: в поголовно рушене на държава, на традиции и общество. Така че разцепването на Съюза на писателите аз не го вменявам в грях. Може да се цепиш от един съюз, но не и от родината си. Не може да си вадиш хляба с българския език, а да прокламираш неговото закриване, както се изрепчи председателят на "сдруженците". И да обявяваш родното православие и родната история като пречка за връзките ни с Европа.
Отиде се до такова падение, че Министерството на вътрешните работи, в лицето на бившия му началник Йордан Соколов, да вади пари от тайните фондове и да заплати само за книгата на Марин Георгиев против Вапцаров цели 60 000 лева грешни бюджетни пари, които можеха да отидат да бронежилетки и бензин. А Маринчо е първа дружка на Радой. Той го научи къде зимуват раците. Не мога да го докажа, но за себе си съм убеден, че във форсираната "операция" срещу най-големите поети като Вазов, Смирненски и Вапцаров, Радой Ралин пласира своята дива завист към тези най-прославени български творци.
- Каква беше всъщност съкровенната цел на тази кампания за оплюването на българските писатели, включително и класиците, след като е ясно, че талантливото произведение е подвластно само на времето?
- На времето и на учебните програми по литература, за съжаление. Ами талантливото произведение винаги може да бъде унищожено, като се извади от тези програми, каквато бе съдбата на "Епопея на забравените" и "Под игото" от Иван Вазов, на "Записките" на Захари Стоянов, на военните разкази на Йовков, и пр. и пр. Същото постигна Елин Пелин заради неговия Андрешко. Веднъж извадени от учебниците, на практика те престават да съществуват. "Под игото" много се рядко появява, "Записките" също. А с тези произведения подрастващите поколения някога се възпитаваха в родолюбие и гордост, че са българи изобщо.
Големият удар върху България и българската нация дойде след отродяването на младежта от литературната ни класика.
Това е една от основните причини и за изселническата психоза сред младите. Неслучайно първото нещо, което Световната банка взе в ръцете си у нас, бе образованието.
Така младежта остава изцяло под влиянието на завода за лъжи, наречен телевизия, който заличи вкуса към красивото у подрастващите и го подмени с нагон към на насилие и секс. Сега децата ни вече трудно понасят истинското изкуство, и в театъра, и в киното, и в литературата.
ТАКА ИЗВАДИХМЕ ОТ ДУХОВНАТА НИ СФЕРА ВСИЧКО БЪЛГАРСКО И ОТРЯЗАХМЕ КЛОНА, НА КОЙТО СЕ КРЕПИМ.
- Не виждате ли изход?
- Изходът е само един: да си върнем училището и подменената култура, да възстановим образованието от 30-те години на миналия век, когато то беше в цъфтежа си.
Ако това не стане - в края на следващите десет години България няма да я има - не само в съзнанието на младите, но по всяка вероятност и на световната карта.
Угроза номер едно сега у нас е форсираното в момента подменяне на целия духовен багаж на българина, като се почне от родолюбието и религията, та се стигне до литературата, културата. Загубите в това направление са невъзвратими.
Виж какво е написал професор Кеш, най-дългогодишния икономически съветник на Маргарет Тачър: "АЗ СЪМ ПРОТИВ ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ, ЗАЩОТО ТОВА УПРАВЛЕНИЕ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕДЕМОКРАТИЧНО И ПРОПИТО С КОРУПЦИЯ. ЩЕ БЪДА МНОГО ИЗНЕНАДАН, АКО БЪЛГАРИТЕ ЗНАЯТ КАКВО ТОЧНО СТАВА С ТЯХ. Страните, включително България, едва излезли от клещите на комунистическият режим, сега без бой се предават на антидемокрацията. Налице е уникална ситуация, в която хората искат да запазят националните си интереси и самоличност, СВОЯТА КУЛТУРА И ТРАДИЦИИ, докато правителствата, които са жадни за власт, са готови срещу тази власт и получаваните от нея материални изгоди - ДА ПРЕДАДАТ ИЗБИРАТЕЛИТЕ СИ, КАТО ПОДПИСВАТ НЯКАКВИ СИ ПАРЧЕТА ХАРТИЯ В ИМЕТО НА ЕДНА ЮРИДИЧЕСКИ НОВА ДЪРЖАВНА СХЕМА, КОЯТО ПРЕДСТАВЛЯВА ВСЪЩНОСТ НОВА ДЪРЖАВА".
Това е то нашата подменена държава, превърната в мушия на управляващата ни върхушка.
КИТАЙ ХВЪРЛИ РЪКАВИЦАТА
Има нещо гнило в историята с принудителното кацане на натъпкания с чувствително електронно оборудване американски шпионски самолет "ЕР-3" в Китай.
Без значение кой разказва тази басня, абсолютна безсмислица е подобен самолет да каца в Китай, дори да е претърпял сблъсък с китайски изстребител. Още по-нелогично е да каца на китайско военно летище, след като първо правило при провеждането на военни шпионски операции, е виновникът да избягва на всяка цена залавяне.
Ако "ЕР-3" бе паднал в Южнокитайско море, където се предполага, че е станал сблъсъкът с китайския изстребител, само за часове районът на катастрофата щеше да бъде отцепен от американски военни кораби. те биха се опитали да спасят оцелелите от екипажа и да вдигнат или унищожат уликите за извършвания шпионаж. А така също и шпионската апаратура на "ЕР-3".
Според китайците "ЕР-3" нахлул в тяхното въздушно пространство и внезапно се врязал в единия от китайските изстребители, които го гонели по петите. Не е нужно да си велик военен експерт, за да знаеш, че един изстребител е много по-маневрен от витловия "ЕР-3" и винаги може да избегне сблъсъка с него.
"Или китайското командване изпраща своите летци в китайския вариант на "Комеди драйвинг скул", или се е случило нещо, за което не говори нито една от двете страни", съмнява се Джъстин Раймондо ("Отвъд заглавията. Възкръсването на Гери Пауърс. Драмата с шпионския самолет, един полъх от миналото"). И с право се съмнява. Защото според тайванския вестник "Тайпей таймс" "ЕР-3" е събирал разузнавателна информация за най-новия китайски военен кораб, когато е станал и сблъсъкът.
Какъв е този кораб? Да не би да става въпрос за някой самолетоносач или ракетен крайцер, закупен от Русия?
Едно е сигурно: засечен от китайските изтребители, "ЕР-3" се е опитал да офейка от местопрестъплението, но е бил заставен да се приземи от предупредителния огън на другия китайски самолет.
Цитирайки "анонимен разузнавателен източник", тайванският вестник съобщава, че според този "източник", който наблюдавал инцидента на радар и подслушвал разговорите с пилотската кабина, "ЕР-3" бил заставен да се приземи на китайското военно летище на о-в Хайнан. Бил е заставен да кацне от китайския изстребител, а не се е приземил, заради получена при сблъсъка повреда!
Очевидно е навлязъл толкова навътре в китайското въздушно пространство, че не е могъл да избяга, нито да бъде улучен, за да падне в международни води... Макар и официално непотвърдена, тази версия звучи достоверно и е напълно възможно тя да отговаря на истината за инцидента.
Ако е така, става въпрос за съзнателна провокация; за ръкавица, хвърлена на пътя на американската хегемония в света. Ръкавица, която администрацията на Буш гори от желание да поеме... Американската версия на инцидента е по-съмнителна от китайската.
Официални представители на САЩ твърдят, че сблъсъкът бил толкова пагубен за шпионския "ЕР-3", че той нямал избор, освен да подаде сигнала "Мейдей", и да извърши принудително кацане на една от най-големите и най-важни в стратегическо отношение китайски военни база в региона.
"Извинете за въпроса - пита Раймондо, - но при воденете на една военна шпионска операция не е ли най-важно да се избегне на всяка цена залавянето? ".
Така е. Иначе за какво са им на САЩ всичките тези бази в Япония и Филипините, щом при всеки "сблъсък" шпионските им самолети ще трябва да се спасяват на китайска територия?
Според "Тайпей таймс", това не е първият случай, когато американски шпионски самолет, като "ЕР-3", води "наблюдение" в чуждо военно пространство. Напълно излишно е да ни убеждават в това... В случая става дума за предизвикателство, подобно на бомбардирането на китайското посолство в Белград през 1999 г. Предизвикателство, на което Китай отговаря по подобаващ начин. Хвърля на свой ред ръкавицата на предизвикателството в краката на американците, устремили се към световна хегемония.
Адът, това е Костов
Костов пак се ядоса на българите. Напоследък често го прави. С наближаването на изборите, а най-вече след тях, навярно ще има все повече поводи за ядове.
В Русе нещо не му харесаха русенци и той се опита да им смръзне кръвта, като каза, че хич недолюбва да го гледат намусено: "Виждам много агресивни лица! ".
В отговор на това устата пенсионерка го подхвана: "Ти ни съсипа, ти ни ограби!.. ".
Последва фантастична реплика: "Разтревожен съм от разочарованието като форма на поведение". И накрая отсече: "Трябва да бъдем окрилени! ".
Хората пък му казаха, че трябва да има работа. Премиерът като мазен пехливанин се опита да се измъкне с оправданието, че "и правителствата в ЕС не намират работа"... Съвсем се битовизира диалогът, когато Костов сгълча протестиращите, че не е работа на правителството да лови риба, за да храни гладните и че всеки сам трябва да се научи да замята въдица.
Това добре, но как се замята нещо, което го няма?
Стига метафорични уйдурми. Нали само преди година милостта му обещаваше, че щял да открие 250 000 работни места?
Работни места не бяха открити, но затова пък се увеличи работата на гробарите, които вече не смогват да посрещат големия наплив на скоропостижно починали.
Но Костов по гробища не ходи. Той от живите се гнуси, та що остава да зачете с китка мъртвите си поданици.
Наумил си е човекът, ако ще по очи и по корем да лазим, но да ни гони по пътя към Европа, защото "не можем нито да спрем, нито да се отбием встрани, нито да намалим скоростта".
Както ни е потирил, няма да ни остави дори по себе си да отидем, като се "отбием встрани".
Ама това, че пукат кости и се късат жили - него не го е еня. Той няма зрение за човешкото страдание, нито е пък в досег с християнските добродетели като състрадание и милосърдие, ако и да се е обявил за пръв християндемократ на републиката.
Всъщност той е излъжигоспод.
Някога Сартр каза: "Адът, това са другите". Ако перифразираме Сартр, и като отчитаме дереджето си, можем да направим следния апостроф: Адът, това е Костов.
Този човек е обсебен от самия себе си, от манията си, че всичко знае, всичко може и че всичко му е позволено. Всеки на негово място - при толкова мизерия, смърт, безизходица, корупция, престъпност, при толкова неуютност на битието - все пак би се стъписал и потресъл, би се замислил поне дали всичко, което прави, е праведно, дали е поносимо за хората, които гледат бъдещето си и бъдещето на своите деца със страшните очи на глада.
Наместо това - разтревожен бил от разочарованите!
И изживява като лична обида всеки ропот и протест.
И става изключително зъл и нападателен. Обвинява българите в мързел, обвинява ги, че са глухи за позитивните послания. Обвинява ги най-сетне, че не желаят безропотно да си носят кръста на отчаянието и робията, на който той ги е разпънал.
Той направо изумява: как така по света го хвалят - за реформите, за напредъка на преговорите по приемането ни в ЕС и НАТО, - а местните аборигени да не могат да оценят неговия управленски гений.
И той, сякаш за да се изгаври - ама не се гаври, мисли го съвсем насериозно, - започва да ни говори, че страданието щяло да ни направи по-силни, и то не за друго, а за да се подготвим да посрещнем и новите трудности, които се задават по пътя ни към светлото бъдеще... Което обаче се не види.
Човек, който непрекъснато иска от народа нови жертви, ново затягане на коланите, поемането на нови тегоби, и не се чувства по никакъв начин задължен да облекчи товара, явно е обсебен от старите зли духове на сатрапията, на отвращението от хората, които той не вижда по друг начин, освен като месиво в ръцете на историята.
Може би се изживява като инструмент на историята?
В него остава все по-малко образ и подобие човешко.
Той все повече се вкаменява от подозрителност, мизантропия, отвращение. Личи му и от лицеизраза - навремени той направо прибледнява от омраза.
Измъчва се. Представете си - и той се измъчва!
Липсват му възторжени триумфални възгласи. Той просто копнее за тях, почти ги измоли. Не се удържа и в прав текст говори, че той е избраникът, че пътят, по който ни води, е единствено праведният път, че алтернатива няма, че предначертанията са ясни - ЕС и НАТО, - че който е против него е против демокрацията... По подобен начин са мислили и религиозните фанатици. И заради триумфа на догмата са били готови да издигат клади. И са ги издигали!
Костов също издига клади.
Първо за своите. Тези, с които дойде на власт ги сготви на барбекю, сиреч изпече ги. Такива са правилата на играта в едно авторитарно управление, дефинирани още от флорентинеца Макиавели.
И самотата нараства.
Но такава е участта на едноличника. Който и да е той.
Сега Костов генерира студена ярост. Защото се чувства застрашен. Той знае - провали ли се на изборите - ще го разкъсат.
Мачканите, унижаваните сини шевалиета ще си го върнат с балканска отмъстителност. Да не говорим пък за хилядите и хиляди българи, чийто живот той превърна в ад.
Защото адът - това е Костов.
И почти всички като лична кауза очакват избавителното сгромолясване.
Много вече дотегна Костов. Той, подобно на Кронос, изяде и демокрацията, и "децата" на демокрацията. Нещо повече - той погълна и СДС, превръщайки партията във функция на себе си.
След един изборен провал много е възможно СДС да се маргинализира, да се превърне във формация хомункулус.
И определена заслуга за това ще има Костов, защото постави себе си над всичко; защото акумулира огромна власт, вместо да разпределя власт, както е във всички нормални държави.
Концентрирането на толкова много власт в един човек не може да не доведе до взрив. Това най-сетне е и природен закон.
В цялата тази история, история на разграждането на личността, има и нещо поучително - не може непрекъснато да се нарушават човешките и божиите закони и да не се стигне до възмездие. То е неотменимо като фатум.
И тук се присещаме за смразяващия шепот на Бога: "Мне отмщение и Аз воздам! ".
Април - и кръст, и Голгота
Априлското въстание е неръкотворен паметник на жертвеност и святост. Наистина любовта към Отечеството трябва да превъзходи всички световни добрини, както е казал Раковски, за да се решиш на такова благородно безумие - да се изстъпиш със самоделен нож и кремъклийка пушка срещу въоръженото до зъби азиатско чудовище.
Не, не акт на отчаяние и свещена ярост е Априлското въстание, въпреки че и това го има, а преди всичко провидство в бъдещето. Апостолите, тези светли глави, са умеели да чуват гласовете на историята. Те са знаели, че само едно въстание, и то незабавно - сега и веднага, - е златният ключ към решаването на Източния въпрос, към бъдността на нацията. Преценили са с интуиция и разум, че интересите на Русия и интересите на българската национална революция удивително съвпадат. И това съвпадение е трябвало максимално да бъде използвано. Което и става.
Без Априлското въстание е нямало да се състои Руско-турската Освободителна война, нямало е да се състои възстановяването на славната българска държава.
Ето така, и това се случва в историята - едно никакво черешово топче да сгромоляса цяла една империя!
Априлското въстание като военно начинание е неуспешно, но като държавно-творчески акт, каквото всъщност е, е гениално творение на българите.
Ражда се държавата България!
В историята е така - значимостта на едно събитие се измерва с неговата резултатност.
И оттук нататък всичко последвало е само последица. Крайъгълният камък на държавността, на възкръсналата нация е взидан през свещения и кървав Април!
Април е разделителната межда между българите европейци и анадолските азиати.
Тъй че прословутият цивилизационен избор е направен още тогава - през Април 1876 г. Но тъкмо този цивилизационен избор, за който плащаме с "Перущица бледна" и със "злочести Батак", хич не се поревва на унуките на Ненко Балдьовеца и на "проклети Цеко".
Едно хлевоусто дьонме (Луджев) си изкриви устата преди години да рече, че Априлското въстание било нещо като махленска свада, нещо като сбиване между две села.
И когато все пак някои наши държавни мъжлета от кумова срама трябва да поменат, че се е случило славното наше въстание, все гледат да не кажат срещу кого е било то вдигнато.
Защо?
Защото има Рамкова конвенция за защита на малцинствата. И антиконституционната политическа сила на потомците на ония, които обесиха Левски и посякоха Батак, не бива да бъдат досегвани на чест?.. Ето затова се правят опити всякак да се омаловажи великото наше въстание и ако може да се натика то под одъра на историята.
Суетни усилия на маломерни същества с къси умове и къси ръце.
История не се ограбва!
Април 1876 г. е в националната кръвоносна система на българите. Наше гордо страдание, наша горда победа.
Нине, присно и во веки веков!
Бунтът против глобализма продължава
През злощастната 1989 г. мнозина апологети на "свободното" и "отворено" общество ликуваха. За тях историята беше свършила и предстоеше хилядолетният райх, пардон, хилядолетното царство на либерализма, глобализма и новия световен ред. Няма да си кривим душите - тоталитарната досада бе поомръзнала на всички ни. Но не и дотам, че да не видим бързо новите окови, които ни се слагат.
А там, на Запад, се оказа, че винаги е имало люде, които са разбирали за какво става дума. И след като първоначалната еуфория на радостта, че със студената война е приключено окончателно и че всичко ще върви по мед и масло, те отново заявиха за себе си.
Така след Давос, Сиатъл и Прага, сега и Квебек стана център на бурни демонстрации против глобализма.
Участниците в бунта са различни. Но всички те са убедени в едно - че шепа свръхбогати милиардери нямат право да се държат с милиардите бедни като с досаден отпадък на човешкия род.
Преди много години испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет написа своя знаменит труд "Бунтът на масите". В него той точно разкри кога хората не искат да слушат "богоизбраните" авторитети. Тогава, когато вече не е останала никаква надежда.
И от тази гледна точка бунтът на антиглобалистите сам по себе си е вече една нова надежда.
Надежда, че човечеството все пак ще намери сили да докаже на днешните самозабравили се кукловоди, че не всичко зависи от тях. Въпреки банковите им сметки, въпреки световните медии, намиращи се под техен контрол, въпреки подчинените им армии, които вече напомнят с въоръженията си на персонажите от "Междузвездни войни"... Впрочем, именно уж иначе послушните камери на телевизията запечатаха наистина символичните образи и моменти от срещата в Квебек - киселата физиономия на Джордж Буш и широката усмивка на Фидел Кастро, приветстващ демонстрантите. Ясно е кой е моралният победител от схватката.
Само ние, верни на робския си манталитет, не смеем да отроним и дума против новия Голям брат.
Апостолът вярно бе изплакал: "Народе!!! ".
Дано все пак този народ най-сетне се стресне и разбере, че колкото и силно да е злото, то не е непобедимо.
Време разделно
Стана навик на самоопределилите се за елит политикани да прикриват истинската си същност с булото на патриотизма. Скъсали пъпната връв със своя народ, тези самозвани "слуги на народа" се "саможертват" за него. Стават депутати, министри, слагат главите си в приватизационни сделки, залагат ги по митници, бордове, фондации... Тези "патриоти" ни излъгаха, ограбиха, унизиха, отнеха ни вярата и надеждата. Превърнаха в негласна, но действаща перифраза известните думи на Левски и днес те звучат така: Ако печеля, печеля за себе си, а с народа да става каквото ще.
Колкото повече говорят за морал тези хора, толкова по-малко нравственост съдържат делата им. Техният идеал не е добруването на Отечеството и народа. Те си имат друг идеал - "паричката"... Нему са си продали душата, той е тяхното знаме, това е иконата, пред която са дали клетва. Великият Ботев отдавна ги е прозрял тези "патриоти: "Патриот е - душа дава за наука, за свобода, но не свойта душа, братя, а душата на народа!... Само, знайте, за парата,... продава си и душата".
От "патриотизма" на тези "родолюбци" душа не ни остана. Вече 12 години те неуморно, явно и потайно грабят и рушат държавата, горчиво разплакват народа ни по пътищата към демокрацията, неведоми и безкрайни. От патриотизма пък направиха мръсна дума, обявиха национализма за особено опасна болест. От време на време, пртиснати от обстоятелствата, те вдигат патриотичното знаме и тогава от тези "демократи" по-големи патриоти няма.
Най-големият парад на тези превъплъщения и абсурди е разиграваният предизборен цирк. Този път трайната липса на морал и патриотизъм в политиката взеха трагични размери.
Политическите играчи, усетили, че вече няма какво повече да предложат на политическия пазар, хванаха се за патриотизма и морала. На политическия припек изпълзяха разноцветни и разнокалибрени воюващи "патриоти", от знайни и незнайни дупки. Всички те се кълнат в любов към България, надпреварват се да обещават. Думи, думи, толкова много, че чак отвращават с ековете на своята кухота.
Беше време, когато избирателят лесно се лъжеше от устремили се към властта кресливи патриотарчета. Сега той се пита защо след като всеки път предизборна България е претъпкана от "патриоти", после патриотизмът все го няма, няма я и политиката, защитаваща националните интереси?
И отговорът все по-ясно се съзира в лъжепатриотизма и аморалността на неговите избранници, въплътен в истинските Ботеви слова. Актуализира се въпросът за начините на употреба на патриотичните чувства от политиците и смисълът на един известен афоризъм.
Ние помним как сегашните "демократи" цитираха английския публицист от 18 век Самуел Джонсън: "Патриотизмът е последно убежище на мошеника".
Тези чели-недочели "демократи" пропускат, че по-нататък С. Джонсън твърди: "Който не обича отечеството си, нищо не може да обича". Не схащат, че за него патриотизмът е най-благородното, най-високото, най-свещеното чувство и затова мошеникът се хваща за него като за последно убежище.
В Англия патриотизмът е толкова неоспоримо чувство, че за него никой не настоява, то е просто безспорно. Изразът визира не патриотизма като такъв, а е насочен към политическите спекуланти и спекулациите на патриотични теми, където високите патриотични чувства се организират, насочват и използват за користни политически цели.
Именно "демократите"-патриотари са мошениците, които в патриотизма търсят последно убежище за политическо оцеляване, използват го, за да потулят нравствената си голота.
Какви патриоти са корумпираните, господата 10%, грабителите, управляващите, които смениха идеала на Отечеството с този на парите?
За какъв патриотизъм може да говори управляващата клиентелистка партия, която се сля с държавата и я приватизира по най-разбойнически начин?!
Нейната политика е определено опасна по отношение на националните ни интереси. Тя не само руши и разпродава държавата, но и посяга на историческата ни памет и идентичност. Парадоксите в нея не променят предателската й същност.
По повод подписването на Рамковата конвенция за малцинствата Иван Костов официално погреба национализма от трибуната на парламента. За пореден път посочи каква мръсна дума е той и заклейми лошите националисти-комунисти. Показа и кои са добрите - демократите, които са за свят без граници и национална принадлежност.
Изведнъж късогледите управляващи разбраха, че ЕС не е обединение на безлични територии, а обединение на отечества (представата на Дьо Гол за Европа). Безродната управляваща върхушка се втурна да търси някаква изгубена, абстрактна национална идентичност. Сети се за нея и тутакси я забрави. Не може да се очаква друго от управници без национален идеал.
Те продължиха да загърбват нашата цивилизационна идентичност, да разрушават православната ни общност, да приписват недъзи на славянството, тотално да охулват историята, да мачкат морално и материално българското в нашия народ.
В безродната политика на управляващите, в цялостното поведение на сегашния политически елит има и нещо друго - много по-опасно за съдбата на България. Те умишлено пренебрегват, потулват, размиват и неглижират факта, че в демографско отношение няма по-застрашен етнос в Европа от българския. Населението катастрофално намалява и застарява.
Тази зловеща тенденция ясно очертава основния проблем в националната ни политика - оцеляването на българския етнос. Заедно с циганския демографски взрив, ширещият се национален нихилизъм и безродната политика на управляващите, тази тенденция ни изправя пред обезбългаряването на България.
Академик Н. Хайтов очертава проблема така: "България се топи средногодишно със сто хиляди души през последното десетилетие... Ако към 2030-2050 година ние по численост на населението станем малцинство, за сметка на скоростното увеличение на ромите и другите етнически общности, официалният ни език ще бъде или турски, или цигански... А знаете, че езикът е, който ни прави "българи". Той е в основата на националната ни култура, а по тази култура светът ни различава кои сме, какви сме и дали сме някому нужни или не."
Към този неудобен, но съдбовен за съдбата на Отечеството проблем, българският политически елит се отнася с гузно мълчание, или реагира неадекватно, загрижен единствено за гласовете на турците и циганите.
Обществото отдавна изпитва дълбока тревога, а общественото мнение постоянно се отклонява от него. НСИ подава недостоверни данни. Основните държавни институции не изразяват становище и, естествено, не вземат мерки по повод надвисналата етнодемографска и етнокултурна катастрофа.
В тази антибългарска тишина единствено в. "Нова Зора", от своето създаване до ден-днешен, последователно назовава нещата с истинските им имена, поставя проблемите, надига тревожен глас за съдбата на Отечеството. Поради това вестникът е обвиняван в какво ли не, душат го отвсякъде по всевъзможен начин.
"Нова Зора" бе подложена на особено остри нападки, след като публикува отвореното писмо "Да спрем обезбългаряването! " - на интелектуалци от Граждански комитет "Европа". "Нова Зора" бе обвинена в "расистки писания", а писмото - че не "се различава от подобен род писания на идеолозите на нацизма".
Срамно и позорно е тези несъстоятелни обвинения да идват от хора с претенции, които смесват родолюбието с расизма и нацизма!.. Още по-жалко е, че значителната част от българския елит не изпълнява своите функции. Той се оказа вътрешно несъстоятелен, загубил чувството за порядъчност и справедливост, разбирането за историческия процес и отговорността за провежданите реформи в името на своята страна и народ.
Елитът в голяма степен престана да бъде такъв, разтвори се в дребни, групови, кланови и користни интереси, без нищо общо с проблемите за въздигането на България. Така все повече се поддава на външни манипулации. Досега не е имало трезв, разумен разговор за българския национализъм. Ако нещо се е появявало по медиите, то е било по някакъв повод, но или ругателно - като заплаха, или допирателно - по повърхността на проблема. В резултат понятието национализъм се изопачава, подменя се с други, за жалост и по чужди внушения.
Щом има нация, има и национализъм. Той е съединяващото народа чувство на семейственост, инстинктивното привличане един към друг, наложената от историята и природата културна пигментация, общото настроение по определяне на своята си съдба, изразена в живота на предците и потомците.
Национализмът е привързаност към нацията, защита на националните интереси, ценности, добродетели, здраво усещане за идентичност, самозащитен рефлекс на народа, идеология за спасяване на нацията. Той е чувство за отговорност към общността, на която принадлежим, която идва от вековете и разчита на бъдеще в следващите векове. Без национализма нацията, даже при най-благополучното държавно устройство, изсъхва и не е способна да се оплоди.
Без национална идея държавата не може да бъде могъща и процъфтяваща. В този национализъм няма нищо лощо и осъдително. Българският национализъм е изграден върху обичта към света, а не върху омраза към другото и различното.
За българина са характерни не идеите за национално и расово превъзходство, а по-скоро националната самокритика, стигаща понякога до безпощадност. Национализмът ни е нужен с неговата мобилизираща конструктивна прагматичност и организираща сила, със здравословната му значимост за укрепване на имунната система на народа.
Ето за какъв национализъм пледира Националният патриотичен съюз "Отечество". Всичко останало са манипулации с антибългарски цели.
Нацията е жива, но е болна и трябва да се лекува и мобилизира нейният национален дух. Опората и е в националното достойнство, но тя е силно разклатена.
Никога честта и достойнството на българския гражданин не са били излагани на такава масирана, разрушителна и разлагаща атака, както през последните двадесет години. Злата егоистична воля, преследваща користните, лични, групови и кланови интереси, високата морална, икономическа и криминална корупция във властта и слабото чувство за отговорност пред гражданите смачкаха националното достойнство на българина и са в основата на многото сполетели ни беди.
Народът без национално достойнство не може да отреагира на антинационалната политика на "своето" правителство, на създадената от "демократите" нравствена помийна яма, на въвеждания от Запада "нов световен ред".
Ето защо трябва да се работи за националното достойнство на българина. Бъдещето на нашата страна зависи от укрепването на българското национално чувство, от радикалното преодоляване на пренебрежителното, равнодушното отношение на държавата към честта и достойнството на своите граждани.
Пътят към новото българско възраждане минава през разкриването на огромния държавен смисъл, на съзидателния потенциал на категорията "чест и достойнство на българския гражданин".
Нуждаем се от духовно възраждане на страната, възстановяване правата на морала, от обединяваща система от ценности, идеали, норми на поведение, усещане за справедливост. Категорията "служете на Отечеството" да стане част от жизнената позиция на гражданина.
Има идеи, които никога не губят и не ще изгубят своето значение. Това са преди всичко двете велики идеи - социалната справедливост и патриотизмът. И те са естествената идейна основа на НПС "Отечество", защото силата на народа е в неговото духовно и морално сцепление. То обаче е отслабено поради множество отчуждаващи разделителни линии в обществото. В недрата на народа, без съмнение, се трупа протест срещу разрухата, разграбването и безхаберието, в противовес на натрупването на капитал. Той е отвратен от неморално и криминално забогателите, от политиците, използващи властта и политиката за лично облагодетелстване, от държавните институции, които не облекчават живота му.
Народът е разделен на бедни и богати, сини и червени, цветни и безцветни, привилегировани и простосмъртни, работещи и безработни, живеещи и съществуващи и т.н.
Разделението тържествува, сцеплението мъждука! В условията на плурализъм на идентичностите човек може да се чувства глава на семейство, член на група, класа, професионално съсловие, жител на дадено селище и т.н. Всичко това може да свърже в едно цяло идентификацията за принадлежност към своята страна, гражданската идентичност, която на емоционално равнище се представя като патриотизъм. Той, както казва френският философ философ лексикограф от 19 век, Пиер Клод-Виктоар Буаст, е "най-здравата връзка на обществения съюз".
Патриотизмът е онази обединяваща национална сила, която може да продолее конфронтацията, омразата, да затрупа пропастта между думите и делата и да изгради мостове между бреговете. Той може и трябва да спре използването на енергията на нацията за вътрешно съпротивление и да я насочи в постъпателно движение напред.
Патриотизмът е основният фундамент за спасяването на България. Той е онова национално чувство, онзи фактор на национална мобилизация, който впряга силите на всички граждани да работят за националните интереси.
За да заработи този механизъм е необходима упорита работа в три основни направления.
Първото е създаване на условия за излизане на българина от задушаващата го бедност, защото никой не може да бъде патриот на гладен стомах.
Второто е създаване на организирано национално възпитание. Свързано е с любовта към Родината и работата по нейното процъфтяване, като конституционно право и задължение на всеки неин гражданин. Неговата грижа за себе си и за нея да се превърнат в две страни на един медал. Неслучайно Питър Дракър обяснява секрета на следвоенното "японско чудо" именно с това, че японските бизнесмени са разбрали в своето време, че за техния бизнес е добро това, което е добро за Япония.
Третото е преодоляване на политическото оцветяване на патриотизма и поставянето му под общия знаменател на националното начало.
Настана време разделно, когато, ако сме загрижени засъдбата и бъдещето на Отечеството, трябва да отделим истинското от мнимото родолюбие, патриотизма от патриотарството.
Накрая пак ще цитирам мъдрия Пиер Буаст: "При недостиг на богатства нацията е само бедна; при недостиг на патриотизъм, нацията е жалка".
Каква нация ще бъдем зависи от теб, избирателю.
Глътка въздух за България
Остава малко повече от месец до изборите - това е времето за оценка на постигнатото от обществото.
Предлагат се календари за грандиозни успехи и предизборни програми, пълни с обещания. Изказват се мнения, дават се препоръки.
За да се оцени дадено нещо, то трябва да се сравни с друго. Основни критерии за сравнение са потребностите на хората - това са храна, топлина и зрелища.
Колко и как се изпълняват тези критерии в България? Оценките са убедително слаби: огромно мнозинство от хора не си дояжда, зъзне през студените месеци, а порнографията, убийствата, насилието са всекидневни зрелища.
Едно общество има успехи, ако е сплотено и организирано.
Противопоставянето, взаимното отричане води до конфликти.
Прилагането на правилото "Разделяй и владей" е в пълна сила в България. Кой има интереси от ослабването на нашето общество, противопоставянето и разделянето на хората?
Ръководителите на нашата държава трябва да спрат противопоставянето на етническа и религиозна основа. Необходими са ни ръководители, които пишат думата организация с главни златни букви, а не разеденение и хаос.
Всяко общество освен интереси, има и приятели. Интересите са вечни - приятелите са преходни. Но все пак не може при всяко правителство да сменяме външните си приятели, и то единствено на политическа основа. Накаря никой няма да ни вярва.
Напоследък се злоупотребява с думата демокрация. Щом има държава, има и население. Разликата между отделните демокрации зависи от степента на упражняваното насилие върху личността.
Сега в нашата страна за най-големи демократи се пишат хората, които са най-корумпирани.
Води се политика на хвалби и лъжа, на данъци и глоби.
На база на нашите природни дадености да се създаде организация за нахранването на българина. Това да бъде нашата предизборна платформа.
Да се защити производителят в България.
Да се направи оценка как се оползотворява собствеността. Придобитата собственост трябва да работи. Критерии за оценка са проектна мощ, обем на промишлената продукция, производителност на труда, рандеманите, качествените и техническите показатели. На собственици, които не достигат проектните показатели на придобитите от тях производствени мощности за една или две години - да им се отнемат. Отнетата собственост да се дава чрез конкурс или на търг на други, а за нанесените щети на собствеността (основни фондове) да се търси финансова и наказателна отговорност.
В селското стопанство: земеделските земи бяха върнати на собствениците им, но те трябва да се обработват, да се произвежда продукция. За целта да се даде право на собствениците сами да решават как да обработват земята, как да се сдружават.
Пустеещите земи да се вземат от общините и да се дават на арендатори. Продукцията от тези земи да се ползва от общината.
Ако собственикът си иска земята, общината му я дава, но да се обработва. Земя на съседни страни да не се продава.
Да не се разрешава на чужди банки да отнемат земя.
Да се ползва опитът на други държави за ценовата политика и дотирането на селкото стопанство.
Щом има производство, щом има добър производствен климат, без противопоставяне - етническо и политическо, щом корупцията и престъпността бъдат притиснати в ъгъла - то тогава в България ще започне да се диша по-леко.
На българина сега му е нужно точно това - глътка оптимистичен въздух.
Големият блъф с "отмяната" на шенгенските визи
В медиите се появи информация, че американското посолство е уволнило двама свои чиновници за търговия с фалшиви визи. Хрантутената от данъкоплатеца седесарска телевизия БНТ премълча новината. Но дори тя показа опашките за визи пред английското посолство, каквито в България не е имало и при комунизма.
Съвпадането на двете новини не е случайно. След фиктивното отпадане на шенгенските визи страни като САЩ или Британия, които още изискват такива, бяха главната надежда на цял престъпен отрасъл, който ограбва десетки хиляди българи.
Става дума за множеството посреднически бюра, които уреждат хората с визи за съответните държави. Понеже дейността им е незаконна, те се крият под различни конспиративни имена, като например "Бюро за легализация на документи". Цената на една виза е стотици долари. "Услугата" е скъпа, защото и "производствените разходи" са солени.
Тия разходи далеч не се свеждат до рушвета за западния чиновник, до наема за офиса, закупуването на техника, таксите за ток, парно, телефон, факс, интернет и т.н. За да могат да контактуват с чуждите консулства, "бюрата за легализация" трябва да имат лиценз. Лицензът обаче, както и подкупът за родния чиновник, който го издава, не е по джоба на малките фирми. Затова те се присламчват към някой от лицензираните гиганти, на който съответно плащат харач.
А понеже западните буквоеди винаги могат да откажат виза на българина, който е тръгнал с престъпната цел да прави бизнес, да мие бели чинии за черни пари, да прегърне внучето си или просто да се полюбува на Темза, той трябва да измисли някой по-благовиден предлог за пътуването си.
Добре дошли са например персоналните покани - от частни лица, фирми, институции, както и всевъзможни други комбинации и измами. Сред тях най-предпочитани са потвържденията от западни медицински заведения, че са готови да приемат за лечение или операция, да речем, "тежко болното ви дете", все едно дали имате потомство, или не.
Процедурата в случая е следната. "Бюрото за легализация" подкупва съответния български лекар, който подготвя надлежно оформен фалшификат за здравословното състояние на несъществуващото "болно дете", което уж плаче за скалпел. Рушвет се дава и на някой "надежден" банков служител, за което и той издава фалшив документ, че кандидатът за виза има в банката влог, който да покрие астрономическите разходи по пътуването и "лечението".
Едва след това тръгват факсовете до набелязаното чужбинско здравно заведение. Тамошните доктори, които също не пасат трева, знаят, че факсовете са доста съмнителни, но поради риска да лишат от лечение човек, който действително се нуждае от него, рядко отказват потвърждение. Когато то е получено, "бюрото за легализация" вече може да се заеме с комплектуването и попълването на, да речем, щатските кръстословици за падналите пломби по кътните зъби на кандидата. Едновременно с това на опашката пред консулството вече виси денонощно - за да пази ред, - наетият от бюрото пенсионер. Неговото мизерно заплащане, разбира се, също се калкулира в цената на услугата.
Има обаче и непредвидени разходи. Собственик на "бюро за легализация" се оплака пред "Нова Зора", че вече повече от половин година е изнудван от полицай. Надушил, че "бюрото" няма лиценз, този блюстител на закона получава всеки месец откуп от по 150 долара, за да не докладва там, където трябва.
Хората от "бюрата за легализация" си дават сметка, че бизнесът им е незаконен, но не изпитват особени угризения: "Престъпниците не сме нито ние, нито пътниците, нито лекарите и чиновниците, които издават фалшивите тапии, нито дори подкупните служители от чуждите консулства - твърди "легализатор". - Истинските престъпници са правителствата на западните страни, които практикуват тази нечувана полицейщина".
Допреди "отпадането" на шенгенските визи подобни далавери се правеха за всички расистки държави от Съюза. Затова пред перспективата те да бъдат отменени в "бюрата за легализация" настъпи страшна паника.
Когато обаче шенгенци обявиха новите условия (справки, уверения, покани, банкови извлечения, кожодерски "дневни", хотелски резервации и прочие идиотизми), "легализаторите" въздъхнаха с облекчение и благодарност. "Освободеният" от Иван Костов и Надето Михайлова "да пътува по цял свят" българин пак няма как да заобиколи техния леко мутирал рекет. Защото ако в бумагите му не е наред и най-дребното нещо, вече ще го връщат не от това или онова посолство в София, а далеч-далеч от родината, от самата шенгенска граница, която уж вече не съществува за него. Поне неколкостотин българи вече изсърбаха и тая шенгенска попара.
А и старата, и новата шенгенска система са само частен случай за това как връзките със Запада умишлено и целенасочено покваряват и криминализират българското общество!
Джордж Буш, "кръстникът" на Костов?
Всички пътища водят за Вашингтон, изглежда е веруюто на нашите политици. това обяснява как по-миналата неделя (22 април т.г.), в края на мандата си, и два месеца преди изборите, премиерът Костов отлетя на гости на "големия бял вожд".
Според неблагодарните медии обаче, визитата била по покана на вицепрезидента на САЩ, Ричард Чейни. Покрай фанфарните звуци, че Костов бил "първият държавник от Източна и Югоизточна Европа, който посещава Вашингтон" след влизането на Джордж Уокър Буш там, никой не се запита защо вицето Чейни, а не самият Буш, кани българския премиер? Все пак у нас той е Командир, а не вожд на някакво туземно племе!
Представяте ли си, вицепрезидентът Кавалджиев да беше поканил Буш на визита в София? В случая възможностите са две: или Буш е оставил външната политика на вицепрезидента Чейни, или изобщо не му пука за това, кой кой е в България.
J.W. B. мрази да помни чужди имена. Преди да влезе в Белия дом, много се издъни на една игра за отгатване имената на чуждите държавници. Така би могъл да се обясни и странният "възродителски" плам, обхванал J.W. B. напоследък. Заради него той лепи прякори на всичките си съветници, министри и сътрудници в Белия дом. Вероятно и нашият премиер ще стане жертва на новата мода. Какво ли прозвище вече му е лепнал бледоликият вожд Буш?
Всеки американски президент остава с нещо в историята: един с "Уотъргейт" (Р. Никсън), друг с "Моникагейт" (Б. Клинтън).
А пък Буш ще се запомни с три неща:
Първо, че едва на прага на Белия дом научи, дето в Латинска Америка не говорят на латински... Второ, че влезе в Белия дом с решение на Върховния съд, а не с повече спечелени повече гласове.
И трето, със странния си навик да "кръщава" хората около себе си с различни прякори. Те дори не разбират защо са им дадени подобни прозвища и какви са прякорите на останалите.
"Възродителният" плам на Буш сее хаос из Белия дом", твърди Б. Макейл (Ню Йорк таймс").
"Вътрешната комуникация е обърната с главата надолу" - доверява високопоставен служител на Буш, известен с прозвището "Френския". "Прекръстеният", естествено, се чуди защо му е лепнат този прякор, но смее ли да попита височайшия "възродител"? Вероятно и "кръстникът" вече не помни това.
Потърпевшият, обаче, продължава да се жалва: "Президентът пита къде е "Ескимосът" или предлага "Костеливия" и "Хубавите квартали", да уредят някакви въпроси а никой не знае за кого говори."
Вицепрезидентът Дик Чейни, който познава Буш от дълги години (Чейни бе министър на отбраната на САЩ в кабинета на Джордж Буш-старши), отказва да потвърди или да отрече слуховете, че в Белия дом се подготвя справочник за спешни случаи с прякорите на съветниците и министрите.
Засега, обаче те са принудени да играят на "Кой кой е? " и последиците са колкото комични, толкова и стряскащи.
Веднъж например Буш наредил да предадат на "Гилзата" веднага да замине за Канзас сити, където да представлява правителството при обсъждането на проблема за селскостопанските субсидии. Убеден, че такъв прякор не може да е лепнат на някой друг, а само на бившия военен, сега държавен секретар на САЩ, Колин Пауъл, чиновникът предал информацията на чернокожия дипломат N 1. Когато Пауъл изминал половината път до Канзас сити на борда на президентския самолет "Еър Форс-1" гафът бил разкрит. Оказало се, че "Гилзата" е прозвище на земеделския министър Ан М. Венеман!
Информирали Буш за гафа, а той възкликнал негодуващо: "Но защо ще искам от "Мекия педал" да върши работата на "Гилзата? ".
"Мекият педал" се отнасяло за държавния секретар на САЩ! Първата дама на САЩ, президентшата Лаура Буш, също била смутена, като научила, че и тя си има прозвище. Публикацията в "Ню Йорк таймс" не посочва точно какво е то, но отчита оплакването, че един ден пет пъти минала покрай носа на съпруга си и той все я питал какво ще обядва... Сякаш Лаура Буш е семеен иконом, а не президентска съпруга!
Руският президент Путин също "получил своя дял" от новите "методи" за запомняне на личности, прилагани от J.W. B. Според Макейл Путин би трябвало да оцени жеста, ако по телефона не е чул Буш да се обръща към него с "господин Президент" или "господин Путин", а "Щраусови крака", примерно!.. В Белия дом шушукат, че самият вицепрезидент Чейни се чуди кой от двата прякора е негов: "Лаконичният" или "Гмуркачът". По време на съвещанията на министрите Чейни понасял отнася натиска, който цари там: "Когато Джордж Буш подхвърли, че трябва да поставим въпроса на "Гробаря", всички се извръщат към Дик с умолителен израз, но и той е объркан като тях. И ако Дик не знае към кого се обръща президентът, кой може да го знае? " - обяснява член на правителството. Самият той смята, че нищо не може да направи без "Спанакоядеца"... Разюзданото "творчество" на Буш само увеличава конфузията: "Невъзможно е да се разшифрова метода, по който той измисля прозвищата - подчертава един от президентските приближени, известен с името "Биноклестият". - Той например не се колебае да нарече някой голям човек "Дебила", или някой от десницата - "Левия".
Запитан за проекта "гореща линия", Буш казал, че е изненадан. Той уверил, че няма никаква информация по въпроса.
"Ето защо - отговорил той, - би трябвало да попитате "Дангалака! ".
Тръпки ме побиват, като си помисля, че Буш изобщо не е запомнил името на "първия държавник от Източна и Югоизточна Европа", който го е посетил, откакто седна в Белия дом!
Дали някога ще научим поне как Великият бял вожд е кръстил свя гост от България, Иван Костов?
Дано, подлъган от матовия му тен, не го е прякоросал, да речем "Джипси" (циганина) или "Мавъра"? Впрочем, в последното няма нищо изненадващо, защото и у нас понякога го наричат така. Кажи си Иване, те ще те разберат!
Все пак и Карл Маркс например също са го наричали "Мавъра", а пък между него и нашия Костов има нещо общо: политикономията на социализма. Първият й сложи основите, вторият я доразвиваше като преподавател. Но това бе преди да стане демократ и да забрави гладните години. Включително и че е кандидатствал за членство в БКП, което качество вече е притежавала благоверната му съпруга. Не го е огряло: види се, критериите за влизане в БКП са били по-строги и от тези за ЕС и НАТО!
Да се върнем на "възродителното" творчество на Буш.
Какво друго име би могъл да лепне на вожда на туземната администрация в България?
Казват, че Костов бил отишъл да разговаря за членството ни в НАТО и да обсъжда икономически въпроси... Последното прави съвсем подходящо прозвището "Гробаря", но както се изясни, то вече е "резерве" за друг "Гробар" в Белия дом. Пък и у нас го заслужава половината политически "елит", не само Костов.
Нямаме късмет и туй то!
P.S. Казват, че Буш пожелал на Костов СДС да спечели изборите.
Ако го направи като него (с помощта на Върховния съд), мерси!
Дръж ма Калинке, ша падна
По време на тоталитарната система управляващата партия издаваше и преиздаваше философски речник, в който можеха да се намерят определения за най-различни термини, с които оперираха властимеющите: "диалектически материализъм", "социализъм", "националсоциализъм", "ООН".
С отпадане на еднопартийната система всички стари помагала станаха излишни, а новите пак започнаха да пристигат наготово, но този път написани от американски философи и политолози. Терминът социализъм спешно беше заменен с пазарна икономика, а общонародна (държавна) собственост - с приватизация. По-просветените се догаждаха, че става въпрос за капитализъм и за тържество на частната собственост над държавната. Но държава без собственост, както и да я разглеждаш, е по-бедна от държавата, която съумяваше да си събира данъците и таксите.
Ето защо глобалистите целят да отслабят максимално контролните функции на държавата и митническите бариери на границите. Обратно, ние, националистите пък, смятаме, че местните производители трябва да се защитават, дори с цената на по-нисък БВП. Кои са по прави, скоро ще стане ясно. Защото увеличената търговия в резултат на глобализацията засега не показва тенденция към социална справедливост или към опазване на околната среда. А като се има предвид, че финансовите (борсови) спекулации надвишават 20 пъти капиталите от производство и търговия на стоки, съвсем сигурно е, че неравенството ще нараства и бедните страни, в чието число вече е и България, няма да имат никакъв шанс да достигнат жизнения стандарт на богатите. Затова в Квебек миналата седмица 30 000 демонстранти се сражаваха с полицията.
Антиглобалисти има във всички страни. Засега те протестират по улиците, но много вероятно е в бъдеще да получат присъствие и във влиятелни международни институции. Болести като шап, "луда крава", миграцията на бедните от юг и изток, международният тероризъм и наркотрафикът непрекъснато ще увеличават техните привърженици.
Единствено в неоколониална България, страна, загубила и икономическия си, и политическия суверенитет, на противниците на глобализацията се гледа като на луди крави и противници на "цивилизационния избор". Този неясен термин не присъства в нито един речник и бе въведен от президента седесар (както той сам се определя) Петър Стоянов. Един от големите специалисти по цивилизацията Кенет Кларк навремето казваше в своя знаменит цикъл от лекции по телевизията: "След разрушаването на културната столица на Германия - Дрезден, от съюзниците в края на Втората световна война, трудно може да се даде дефиниция на понятието цивилизация".
Още по-трудно за Петър Стоянов е да даде дефиниция за "цивилизационен избор" след агресията на т.нар. международна общност (термин, който също не се намира в речниците) в Югославия. Военният блок на богатите индустриални страни - НАТО, без обявяване на война, разруши суверенна балканска страна и замърси с радиоактивност Балканите, само защото политическият режим на Слободан Милошевич се явяваше пречка пред домогванията им за ресурсите на бившия СССР и арабските страни.
Лично аз не мога да имам допирни точки с Хавиер Солана, Бил Клинтън или Тони Блеър. За мене това са престъпници и цивилизационният ми избор е те да бъдат предадени на международен съд.
Но очевидно Костов и Стоянов, всеки за себе си, мислят по друг начин. И всеки, който мисли различно от тях, е продукт на тайните служби на бившата ДС, включително и Симеон II.
Но ето че се появи ТОЙ - Симеон Кобургготски, изгнаникът от Мадрид, който и Костов, и Стоянов бяха склонни да разглеждат като имагинерна величина и който не би представлял реална заплаха, ако за четири години безработицата не беше надхвърлила 25% и българската икономика не беше отлетяла на опашката на Европа.
Социологическите проучвания показваха, че отчаяният от политици и партизани български избирател е готов да предпочете монарха, само и само да се отърве от душманите си демократи.
И треска затресе сините талибани. Те вече не смеят да свикат митинг в защита на републиката на площад "Александър Невски". Ще ги освиркат и одюдюкат. Падането на шенгенската стена се оказа кьорфишек, който дава предимство само на забогателите и на изселниците в Турция. Наложи се министрите на Костов да литнат в командировки, за да получат подкрепата на "международната общност".
Лицемерна Европа и безпардонна Америка дадоха "поддръжката си" на Костов и Михайлова, след като те в аванс им обещаха безплатни бази на НАТО, без да ставаме членове на пакта, при пълна безнаказаност за войниците миротворци. "Ачик окупация, майна", ще кажат приятелите на П. Стоянов от Филибето.
След десетминутен разговор с премиера Костов, последен президентът Буш-младши (за който не е сигурно дали знае в кой континент се намира България) изразил увереността, че СДС ще спечели парламентарните избори.
Най-после на поляната пред Белия дом върху посърналото лице на Иван Костов се разля усмивка. Изборната победа му бе обещана.
Атаката срещу царската партия е мощна и добре ешелонирана. Можем да бъдем сигурни, че пред Явор Дачков ще се появят сини политолози (Иван Кръстев, Св. Малинов), както и сини културтрегери (Яни Милчаков, Р. Ралин, Ал. Томов). Но Симеон Кобургготски не заплашва само СДС и Костов. Той е директна заплаха за втория мандат на "християнина" Петър Стоянов - човека, който предложи бази на НАТО, преди да му ги поискат, и който ляга и става с приказки за глобализацията. Не ще и дума, П.Стоянов е глобалист над глобалистите. Но глобалистите са противници не само на комунизма, а и на монархията. Защото там, където има царство, има и граници, и министър-председателят се назначава не от МВФ и СБ, а от самия монарх.
И ето че бат'Петьо се превъплъти.
Той, сина на легионера, той, монархиста по рождение, направи това, което хлъзгавият Гиньо Ганев не успя за десет години чествания на новата конституция.
Пламенните му слова в защита на републиканската конституция и републиканските институции си заслужава да влязат в средношколските учебници по нова история. Ако ги беше изрекъл преди 10 години, щяха да го обявят за комунист. Но сега депутатите от 38-ото НС го изслушаха и даже изръкопляскаха. Те бяха оцапани не по-малко от него: достатъчно е да споменем само ратифицирането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, даването на въздушен коридор на НАТО за разрушаване на Южна Сърбия и приемането на чужди войски на българска територия, за да се разбере и от необразования българин, че нито една парламентарно представена партия не заслужава нов мандат в следващото народно събрание.
Дръж ма, Калинке, ша падна!
Тези, които "гладуваха", за да не се гласува "комунистическата" конституция, станаха нейни ревностни защитници.
Симеон II беше елиминиран с общи усилия на сини и червени. Казват, че приятелство между две жени може да има, само ако е насочено срещу трета. Алтернативата се отложи за неизвестно време. Какви извивки, каква повратливост, какъв заден ход.
Аз, републиканецът, се чувствам обезоръжен. "Жестокостта ми се сломи, аз клюмнах"... Не ми остава друго освен да перифразирам големия актьор Марлон Брандо - ние не мразим всички глобалисти, а само тези в българските политически партии.
Всъщност няма защо да се чудим на ставащото около нас. За "обратните" мъже, изглежда, е лесно, да приемат и обратни решения.
Българските избиратели обаче са длъжни да вземат правото решение и да изметат от НС майкопродавците на 17 юни т.г. И не заради себе си, а за да просъществува българската държава и българският народ.
НПС "Отечество" предлага на българските избиратели своя изборен девиз без страх от обвинения в популизъм или плагиатство от братята украинци, които искат украйна без Кучма. Ние ще призоваваме: "Отечество без Костов! ", което всъщност означава новото възкресение на България за държавност и национален живот.
За нас, мъжете
Смята се, че ние, българските мъже, сме необикновено привързани към своите жени, деца, домове.
И наистина: достатъчно е само да възникнат обществени обстоятелства, които искат от нас малко повече достойнство, мъжество, борбеност или инат, и ние тутакси се завираме под полите на съпругите си. "Не мога - казваме в такива случаи, - жена и деца имам, хлебеца им трябва да пазя..."
Трудно е да се измисли по-лицемерно, по-позорно, по-подло и по-вредно оправдание от това. Защото когато общобългарските ни работи вървят от зле на по-зле, а ние не правим нужното, за да преобърнем хода на нещата, то нашата пасивност влошава още повече и настоящето, и бъдещето на собствените ни семейства. Заради които сме уж винаги готови на всякакви жертви и саможертви.
При това, докато Голямата беда е все още в пелени, нейното отстраняване не изисква кой знае какви подвизи и усилия.
Достатъчно е само да пуснем в урната нужната бюлетина, да предупредим властниците, че сме недоволни от тях чрез един стохиляден митинг или неколкочасова общонационална символична стачка (които са наше свещено, неотчуждимо, конституционно право). За сметка на това обаче, колкото по-дълго продължава нашето бездействие и малодушие, толкова повече набъбва сметката на лишенията, изпитанията и страданията, които трябва да платят заради нас нашите жени и нашите деца.
А когато мъжките ни дезертьорства и измени спрямо най-близките ни хора са отишли твърде далеч, то те могат да бъдат изкупени вече само по един начин - с потъпканата чест на съпругите и дъщерите ни и с пролятата кръв на синовете ни по барикадите.
Конюнктурата на пазара за лопати
С наближаването на парламентарните избори синята пропагандна канонада се засилва. Залповете й стават ако не по-точни, определено по-шумни.
По вестникарски страници и телевизионни екрани, съвсем естествено, зачестиха откровенията на малки и големи мислители на синьото министерство на истината, обясняващи на гражданството колко пагубно ще бъде за него, ако се прекрати достъпът на властващата шайка към усвояването на нови демократични ценности от типа на курортни комплекси, гаражи, банки и прочие олимпийски благини.
Един от изявените щатни умници на режима е потомственият демократ Евгений Дайнов, напомнящ ежеседмично, най-вече на читателите на вестник "Сега", ужаса, от който са се отървали през 1989 г., както и пътищата за преодоляване на препятствията към изграждането на развито братовчедско общество в България.
Не намираме за необходимо да преразказваме съдържанието на агитпропските му колонки във вестника - читателите могат да го научат от първоизточника. Но едно освежаване на паметта относно личността на автора няма да е неуместно. Не за друго, а заради старанията му да я обгради с демократични легенди от радойралиновски тип.
Някои от по-недосетливите привърженици на синята идея го критикуват, че някога бил работел в АОНСУ - при ЦК на БКП. Това е клевета. Истината е, че работеше в Института по история на ЦК на БКП, който заемаше доста по-висок ранг в структурите на предишната партия-държава.
Самият г-н Дайнов твърди, че е получил образование по история в Оксфорд, Англия, и че продължава да е член на Общото събрание на университета в този град. Второто е вярно. Всички, завършили този университет, имат това право.
В профила на образованието обаче трябва да се внесат известни уточнения: в Оксфорд Дайнов е изучавал не история, а руска филология и въобще русистика. Вероятно я е изучавал задълбочено: след време обявява руснаците публично за "монголоиди". Подобно на министър Теодосий Симеонов, така и не си сторва труда да обясни какви са преимуществата на "бялата" раса.
Евгений е човек народен. От тези, при които народността е нещо потомствено. Родителят му Александър Дайнов е изпратен да учи навремето в Москва като син на "бедно и прогресивно селско семейство". Столицата на строящия се комунизъм очевидно с нищо не го е отблъснала, след като по-късно изкарва в нея цели два мандата като кореспондент на вестник "Работническо дело". След това се прибира в стенещото под комунистически гнет отечество и му нахлузват трънен венец - става завеждащ Международния отдел на вестника, за който пост злите и добрите езици твърдят, че е номенклатурен на Политбюро на ЦК на БКП.
След някоя и друга година Дайнов-баща отново заминава отвъд граница, че и отвъд Ламанша, на поредната мъченическа длъжност кореспондент (или "рабкор", както той самият обича да се изразява) на въпросния вестник в Лондон.
Както си му е редът, развива бурна кореспондентска дейност за разобличаване на гнилия (тогава) капитализъм.
От английското външно министерство подхвърлят на българското посолство в Лондон неведнъж, че рабкорът пише за държавата им само в черно. От посолството пък му подхвърлят, че няма да е зле да лиши домакините от този аргумент, като напише ако ще и един пътепис поне за английските пейзажи или старинни сгради, въобще нещо любопитно за читателя, което да не е задължително в черни краски.
Но не би. Завършилият университет в Москва рабкор остава твърдо на класово-партийни позиции, пък и знае, че за престараване в охулването на врага в София (както и сега) не наказват.
Лондонските българи го запомнят и с друго: за това как разправя на всички с гордост, че когато се родил най-малкият му син, попитал другите си две деца, сред които и бъдещият певец на демокрацията, какво име да дадат на отрока, и те хорово извикали "Владимир, като Ленин! ".
При демонтажа на софийския паметник на Владимир от Шушенское Евгений язвително го окачестви като "монголоиден сифилитик".
Покрай таткото синът получава възможност да се изучи в Оксфорд. В интернет-чата на вестник "Сега" той твърди, че учил за сметка на английските данъкоплатци, като си изкарвал допълнителни пари с труд. Пропуска обаче да каже, че и българските данъкоплатци не са били съвсем пренебрегнати - по линия на ДКНТВО (Държавният комитет за наука, технически прогрес и висше образование) получава поне една българска стипендия за с цел да се измъчи още повече със съответното парично подплатяване на страданията си, и то в леговището на капиталистическите вълци... След дипломирането следва началото на същинската кариера.
Евгений започва работа в споменатия Институт по история на БКП. Солидна институция със солидни международни връзки, за която между другото се носят слухове, че поддържа не само платонически връзки със съветските КГБ и ГРУ.
В този смисъл твърденията на младия Дайнов, че никога не е бил сътрудник конкретно на българската Държавна сигурност, може и да са верни!
Има и друг епизод от семейната биография Дайнов-баща разправя наляво и надясно с умиление как в курортната станция на МОЖ (Международната организация на журналистите) Дайнов-син се запознал с бъдещата си жена. Рускиня, неизвестно дали с монголоидни черти, но съвсем определено дъщеря на завеждащ-сектор в отдел "Печат" на ЦК на КПСС, докаран неотдавна в Москва от партийна работа в Сибир. Младото интернационално семейство не среща затруднения в жилищното настаняване - получава веднага апартамент по линия на АБПКФ. Разтълкуваме това съкращение за нашите по-млади читатели: АБПКФ означава "Активни борци против капитализма и фашизма". В списъка на враговете, капитализмът е поставен, естествено, на първо място.
Тихият копнеж на семейството по едрите звезди над Лондон обаче не е угаснал и не след дълго получава шанс да се материализира.
През 1984 г. Дайнов-син се сдобива от фондацията "Людмила Живкова" с българска стипендия за получаване на магистърска степен в оксфордския колеж "Сейнт Антъни". Авторитетно учебно заведение, в което навремето е специализирала самата Людмила Живкова и за което също се носят слухове, че поддържа не само платонически връзки с английските аналози на КГБ и ЦРУ.
Малко преди десети ноември младият Дайнов проглушава света с хвалби как дава ценни съвети на секретаря на ЦК на БКП Димитър Станишев и на бившата и бъдеща трудова звезда Кръстьо Петков. Професионалното даване на акъл - мнимо или истинско - очевидно му допада като поминък, и малко след десети ноември младият Дайнов проглушава отново света с хвалби как дава ценни съвети на жельо митев желев и Иван Костов.
Свободна България си е свободна България. Но неотдавнашният громител на враговете на правата партийна линия решава да си опита късмета в една по-стара демокрация. Позната, островна, и предполагаемо по-платежоспособна.
Началото на 90-те години го заварва отново в Лондон, където се е заел с патриотичната задача да пласира на туземците български... лопати. Оплаква се, че нашенските търговци не разбирали от съвременна търговия и му проваляли бизнесусилията.
Защо именно лопати? Фройдистка асоциация с предишното занимание, активното копане на гроба на капитализма? Подсъзнателен рефлекс, предизвикан от богато осребреното бедно селско потекло? Или просто съобразяване с факта, че сърповете и чуковете, които са ти осигурили навремето хляб, сирене и стипендия, вече не се харчат?
Изкарал човекът десет години от живота си като островитянин, окичил се като коледна елха с престижни оксфордски титли и дипломи, пък не може да се реализира в свободното общество и е застрашен от глад в града, където Ленин не е гладувал и е посещавал библиотеката!
Странни работи.
При подобни обстоятелства Остап Бендер реши да се преквалифицира в домоуправител... Евгений обаче живее в нови времена и се преквалифицира в отворен общественик. Под крилото на татко Сорос вече са се приютили люде, спомнящи си за коне и за ясли, въобще борци за правдини всякакви, но местенце още е останало.
Потомъкът на Генчо от село Миндя, Еленско, става главен редактор на новото списание "Инсайдър". По фасон е докарано като "Нюзуик", едно към едно, но има поне една разлика с американския първообраз: от общо тридесетина страници на десет помества снимки на главния си редактор.
Суета человеческа или обикновена дем. фотогеничност?
Пътеките на оксфордските лопатари, за разлика от пътищата Господни, са ведоми: накрая винаги завършват с яслата.
*Insider, англ.: 1. Член на общество (организация), вътрешен човек; 2. Посветен (вътрешен) човек в работа, тайна и пр.; добре осведомен човек; 3. Разг., облагодетелстван човек.
Краят на голямото българско търпение
Живеещ на Запад български писател ни посъветва да се запасим с повече търпение.
На всеки три дни, каза той, провинциите на бившата ФРГ наливат в земите на бившата ГДР по 1 млрд. марки, но източните немци пак живеят по-зле от западните.
Нека не се заяждаме на дребно с факта, че човекът, който ни съветва да продължаваме да търпим, винаги е получавал десетократно по-висока заплата от сегашния ни президент. Да оставим настрана и българската традиция, според която нашите приятели и другите народни будители винги са отхвърляли приспивното "Търпи, и ще си спасиш душата".
Да търпим - добре, ще потърпим още, макар годините на краткия ни живот да изтичат като пясък между пръстите. Но щом ще я караме така, защо не потърпят поне мънично и ония, които са ни закотвили в тоя "живот" на унижения и лишения?
Защо например не почака малко с кошмарните си сметки г-н Шиляшки? Защо не почакат щерките на Костов - едната със следването си в Италия, другата с палатите си в Драгалевци? Защо не почака с лукса си самозваният "елит", който отдавна живее в уж отречения комунизъм, "работейки" според мизерните си способности, но пък крадейки според безграничните си "потребности"?
Преди дванайсет години всички ние, в Източна Европа, тръгнахме горе-долу от едно равнище.
Днес статистическият чех, словак, поляк или унгарец произвежда (и потребява) четири пъти повече от българина, а словенецът - шест пъти повече!!! По данни на ООН България е по-назад от Македония (с нейната 40-процентова безработица), с двукратно по-нисък стандарт от помашката "държава" Босна и дори от преживялата десетгодишни войни Сърбия.
Пак според същата класация в цяла Европа зад нас е само Албания. Но и това не е съвсем така, защото не се отчитат милиардите долари, които носят на тази страна гастарбайтерите, трафикът на наркотици, оръжия, проститутки и другите благословени от Запада мафиотски отрасли.
От основаването си през 681 г. насам България никога не е била в по-унизително състояние.
И да ни прощава писателят невъзвращенец, но този позор вече не може да се търпи. И доказателството ще последва твърде скоро - още на 17 юни.
Неоколониалният статут на България лъсна отвсякъде
За изминалите десет години "димукрациъ" много мастило се изля на тема как България беше най-верният съветски сателит, как Тодор Живков искал да я направи 16-а република и т.н., и т.н.
Може и да е било така. Само че не е сигурно кой на кого беше сателит и колония - България на Кремъл, или необятната съветска страна беше "скритата империя" на София. Щото оттам идваха благините. Оттам, от търговията с необятната руска земя.
Днешното поведение на управляващите обаче ни дава основание на свой ред да хабим перото си на обратната тема - че сега вече наистина България е сателит и васал на Вашингтон.
Явно българските политици - от Хаджи Иванчо хаджи Пенович до Иван Костов, - не могат да се освободят от робската психика, и смятат верноподаното служене (на чужди каузи и на чужди столици!) за начало и край на всяка мъдрост и държавническо управление.
Посещението на премиера ни в американската столица е жив пример за това.
Страшно е не че Костов е ходил във Вашингтон. Нито че се е натискал за членство в НАТО. Нито дори, че е плюл Русия, царя и патриарха.
Страшното е, че пропадащият Костов отиде преди всичко да измоли желанието на Белия дом да бъде преизбран. В смисъл не той де, а СДС, но то се подразбира от само себе си.
В Средновековието васалните руски князе по този начин са ходили да искат от татарските ханове "ярлък на княжение" - ханската грамота, потвърждаваща правото на даден княз да управлява владенията си.
Костов и компания се държат по същия начин унизително-угоднически.
На какво основание тогава твърдят, че са по-добри от Живков?! При него и народът бе нахранен, и ред имаше, макар че както и сега, управляваше партия-държава.
В сравнение с днешните рушители Живков беше просто Перикъл.
Новите варвари и старите блюдолизци
Литературното братство помни Александър Томов и като поет елегист, и като белетрист, певец на работническите квартали. "Квартал Надежда" се казваше първата му книга, в която личеше органичната връзка на автора с живота. Последва обаче битието му на творец, който бълваше прозата на своята недоразвита дарба на килограм. Последното му превъплъщение, преди възлюбената от него сега демокрация, бе да обикаля стълби и коридори на ЦК на БКП с хленч, че трябва да му възложат сценария за голям филм за Димитър Благоев... После някак изведнъж стана известно, че всъщност винаги си е бил вътрешен дисидент, и демократ, разбира се, докато заеме важната позиция в новата номенклатура - достойното за неговата личност място - председател на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ). Цялата досегашна функция на този "съвет", създаден от законодателната власт, го представя единствено като извор на мракобесие, за да държи в клетка националните медии. От което, разбира се, те веднага престават да бъдат национални.
На 20 април, в петък, Александър Томов публикува във в. "Демокрация" огромна статия под заглавие "Новите варвари", която на следващия ден препечата и в. "Труд", оценявайки я иронично като "фундаментална". Статията бе коментирана дори в някои кабелни телевизии, и то не напразно - тя представлява едно абсурдно изригване в душата на човек, загубил напълно своето минало, съзнание и съвест. Неидентифициран човек, който отрича всичко, нарушаващо конформистичната същност на неговото духовното му битие.
Александър Томов нарича всички опоненти на НСРТ (разбирай, правителството на Иван Костов) НОВИ ВАРВАРИ. Те били "заченати духовно нейде по горното течение на Волга и Днепър, на Лена и Аму Даря"... Разбира се, става дума за "комунизма", който за Аелксандър Томов, ни повече, ни по-малко, е руско дело, т.е. дело на източните варвари. Литераторът, възпитан и възвисен в комунистическото общество, или по-скоро общество на реалния социализъм, цитиращ предкласици, класици и посткласици, показва въпиюща безпросветност.
Той не знае, не иска да си спомни или пък изобщо е забравил истината за новото варварство. То бе заченато в недрата на Европа с европейски и американски пари. Бе наложено като невиждан социален експеримент над великорусите, малорусите и беларусите.
Александър Томов е написал своята статия под формата на някакъв литературно-критически пасквил, чието слово е обраснало от литературни имена, тук-там цитати, и заглавия, и най-вече епитети от рода на: хиени, лешояди, травестити, хунвейбини, талибани, модерни гейове, нещастници, бивши поетеси, маргинални миряни и мирянки, номенклатурен слугинаж, мило слугинче, калташки, медийна мутреса, шутове и т.н.
Разярението идва от различни злачни места на неговото съзнание, но най-вече като израз на доктрината "как си позволяват"... Как си позволяват да се съмняват, да оспорват НЕГОВИТЕ РЕШЕНИЯ, тези на НОВИТЕ ДЕМОКРАТИ, на новата философия, в края на краищата на НОВИЯ РЕД?
В разярението му прозира разярението на самия Иван Костов: "Как си позволявате, аз съм законно избраният министър-председател на България... ". Тук "новите варвари" обикновено питат "Е, и ?! ". Защото като пуснеш духа от бутилката, трябва да си готов и за магиите му.
Затова е трудно да се разбере и ролята на новия шут в смисъла на традиционното. Бълвайки огън и жупел срещу Слави Трифонов, наричайки го "господин бръсната глава" и "другарю Риголето" Александр Томов обяснява на почитаемата публика що е туй шут, в смисъл, че всичко им било позволено, но никой не ги приемал насериозно, защото "служели единствено и винаги за забавление... " Което показва най-големите дълбини на безпросветието, на невежеството на новономенклатурните старономенклатурни хора.
Защото от много отдавна и винаги "шутовете" са оставени да говорят истината на властите и обществото и много пъти с тях е започвало новото. Те именно казват с други думи и жестове онова, което с прости средства няма как да се изкаже. Макар славитрифоновци да го казват съвсем направо, но и в това също има чар.
Александър Томов разказва притча, в която доброто е "формулирано" като "Градът на нашата демокрация", повторено пет пъти. Срещу този град вървели новите варвари, за да го разрушат, така, както Атила и Аларих разрушили Рим... Атила, разбира се, никакъв Рим не е разрушавал, но това няма значение. Значение има идеята, че Александър-Томовият Град на демокрацията тук е символът на ЦИВИЛИЗОВАНОСТ, т.е. на доброто, на светлото бъдеще!
Хайде да се озърнем, за да ги видим тези "цивилизованост" и това "добро" - виждате ли нещо подобно в тълпите безработни и гладни хора, в тъжните очи на децата им без бъдеще, в мрачните стонове на старци, в умиращите от студ? Виждате ли "добро" в опустелите заводи, в руините, в обраслите с бодли подородни поля, където освен магарета, мотики и окъсани възрастни хора нищо повече няма?
Откъде гледа Александър Томов, може би от прозореца на правителствен мерцедес или от терасата на Христо-Бисеровата къща?
Явно от прекрасните кули на "Града на нашата демокрация" долу се виждат само ликуващи тълпи.
Истинска "приказка за стълбата", впрочем, писана от Смирненски, по повод поведението на един тогавашен комунистически функционер!
Разярението на Александър Томов идва и отдругаде - провала на изпълнението на заповедта на Командира. А каква бе тя?!
Редовните слушатели на "Хоризонт" знаят, че особено в сутрешния блок имаше възможност да се чуят несъгласни гласове. Ако внимателно са следили диалога, независимо от темата, "гласовете" избиваха все на политика, и то срещу правителството. Тук-там ще се мерне някой син доктринер да изреве "молчать и не разссуждать", защото радиото било национално, следователно нацията е избрала правителството и трябва само да го хвали!
Така трябваше да бъдат запушени нещастните старчески гладни уста, естествено комунистически, на ония "алчните, изпълзели на припек", както се изрази самият Иван Костов, за да запее "Хоризонт" дитирамбите, които пее Националната телевизия... Но работата не стана! Не като в Прага, а по български, но, все пак, не стана.
Замотаха се протести, разправии, двама от членовете на НСРТ се разбунтуваха, съдът се уплаши от очевадността на политическата поръчка и т.н.
Но да се върнем на пасквила на Томов. Както и да юди той българското слово, каквито и помии да забърква от най-тъмните отпадъци на езика ни, не може да скрие една проста работа.
Неговият Град на демокрацията е град за малцина - едни с реституираните едри градски имоти, други - с ограбеното от държавата, трети - с гювеча покрай сегашната държавна трапеза. Председателят на НСРТ е от последните и в това се състои неговата корист, която клокочи измежду редовете. Точно заради това той няма никога да запита: "Защо?! ".
Защо са толкова много недоволните от този прекрасен град? Защо такава люта омраза се вихри в обществото? Защо толкова много протестират? Защо така са се уплашили управниците от предстоящите избори?
Не се интересува от причината, а се задоволява само с отрицание на следствието, нещо твърде неприемливо за човек, който все още има самочувствието на писател.
Отрицание в един до болка познат стил, защото изброените по-горе думички от пасквила по-просто могат да се нарекат попръжня, макар там да не се споменава майката. И цялата претенция на писателя за дарба отива по дяволите, а зад ъгъла наднича познаттата до болка и милион пъти възкръснала в прекрасния Град на демокрацията мутра на Данко Хаирсъзина. Има стотици аргументи този "град" да бъде наречен пъкъл, но това няма значение.
Самата дума "демокрация" е загубила отдавна своята истинска стойност и в прекия и в преносния смисъл на думата. Щом с нея на уста ограбваш народа си; щом превръщаш в маргиналии неговите синове; щом ги продаваш, за да слугинства за кора хляб. И ругаеш всички, у които е останало някакво достойнство!
Накрая Александър Томов стига до Ален Менк, може би за да покаже как не бива да се интерпретира този автор... Варварите атакуват Града на нашата демокрация, но срещу всеки от тях се изправя един нов кръстоносец. Новите кръстоносци ще ги спрат, "както е ставало винаги - с Кръста и с Меча - меча на Закона".
Тук именно безпросветието е изиграло на Томов много лоша шега. Защото той не знае, че кръстоносците никога, от никого и нищо не са защитавали. Дълбоката философия на кръстоносеца е двойният стандарт на битието - в името Господне, с кръста и меча той тръгва на ЗАВОЕВАНИЕ. Божи гроб, Византия, България, Новгородското княжество... В края на краищата и овладяването на американския континент е едно кръстоносно завоевание, за да стане северната му част метрополия на новите кръстоносци. В името Господне кръстоносците завладяват сътвореното от другите, налагат им битието си, унищожават тяхната същност. И винаги са го правили с чудовищни жестокости, на които съперничи само кървавата Османска империя.
