ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Cп. "Родопи" имаше една рубрика "Сладкодумци" с информация от местните хора. По този повод командировахме хора с магнетофон, давахме им и съставен от мене въпросник, по който правеха записи, а след това ги дешифрираха, което се заплащаше.
Така се бе натрупала една доста обемиста "документация" от около 20 000 страници. Вадехме от нея, печатахме и така поддържахме списанието винаги свежо.
Разрешавахме на магнетофончиците да си вадят по едно копие за спомен от преписаните "анкети", но не се позволяваше да ги използват вън от списание "Родопи". Но ето че веднъж попаднах на съобщение във в."Отечествен фронт", че бил проведен конкурс за очерци и една от наградените се оказала нашата Екатеринка, която няколко месеца подред си вадеше хляба да събира срещу заплащане заръчаните й от списанието записи. Това и самата тя не оспори, когато избухна конфликтът. А той избухна, след като прочетох наградените на Томова очерци и видях, че те текстуално се покриват с някои от събраните за сп. "Родопи" материали. Отправих писмо до редакцията на в. "Отечествен фронт", в което изяснявах произхода на наградените очерци и настоявах това да не се повтаря.
Мнозина са ме питали защо не съм си премълчал, толкова ли е важно, че два-три, та нека да са и десетина от записаните анкети, ще бъдат обнародвани не в сп."Родопи". Но тези мои съветници не съобразяваха, че ако се даде на Томова да разполага с материали от документацията на списанието, всички останали "събирачи" ще поискат да се възползват от тази любезност и събраният литературен резерв за редакцията на "Родопи" щеше веднага да изчезне.
Все по същите съображения аз веднага реагирах, научавайки след награждаването на Томова, че тя е представила не една, а две книги в издателството на "Отечествен фронт" - "Забравени от небето" и още една, съставени главно от материали, собственост на сп."Родопи". Представих в издателството оригиналите на на тези същите материали и ги помолих да ги сравнят. А сравнението не оставяше никакво съмнение, че Томова беше попроменила имената, поразместила тук-там отделни пасажи в записаните от нея анкети, прекръстила ги "разкази" и ги подписала.
Всичко беше толкова ясно, че издателството отказа печатането на ръкописа на Томова, макар че от ЦК дойде специално за анкетиране на случая една жена - другарката Чиляшка. Тя се помъчи да спаси Томова, но като видя, че става дума за несъмнен опит за литературно присвояване - повече не се вести.
В този именно момент, Ралин дочува за скандала и решава да се намеси. Веднага успява да издейства на Томова среща с Тодор Живков. Какво му е казала - не знам, но зная, че той веднага се обажда по телефона на генералния директор на полиграфията - Караманчев, книгата й "Забравени от небето", веднага да бъде издадена. Любо Левчев, председател по същото време на Съюза на писателите, решил и той да се улови за гривата на коня - взема ръкописа от Караманчев и нарежда на изд. "Български писател" да се отпечати, а когато книжката излиза - още топла-топла - внася я за награда в Управителния съвет на СБП. Взема съюзната награда за проза, а самата Томова светкавично става член на СБП.
- Така ли приключи тази история?
- О-о, не. Радой бе решил да експлоатира докрай своето завоевание и накара Томова да ме засипе с нови обвинения. Тук искам да отбележа, че преди конфликта ни през 1989 г. с въпросната графоманка, аз още през 1975 г. я назначих на работа в Софийския градски съвет за изкуство и култура и там се въртеше около мене, защото нямах специална секретарка. Когато ме нямаше, тя сядаше на моето бюро и раздрънкваше телефоните по редакциите, обаждайки се от мое име или просто от името на "градския съвет", кое за да си пробутва стихчетата, пък и за други свои неща. Видях се в чудо и се наложи да я преместя от кабинета си. Отиде да завежда общинските трапезарии ли беше, читалищата ли - не помня.
Аз напуснах 1976 год. Съвета за култура, тя си остана на работа, но при последвалите съкращения, бяха се освободили от нея, без да имам аз каквото и да било участие в това. Но тя и това нещо - уволнението си, след сблъсъка ни за документацията на "Родопи", реши да използва, като добави сума небивалици из дейността ми като председател на Съвета за изкуство и култура.
Тези лъжи бяха дооформяни и разпространявани главно от Радой, който направи по това време най-сериозните си опити да ме сатанизира и смаже политически, като използваше както моите врагове писатели, така и някои от моите храненици в списание "Родопи".
- По същия начин, както с "аферата Капсъзов"?
- Не, злосторството на Радой в този случай се оказа с по-тежки последици, защото съвпадна с битката за гроба на Левски, и то в решаващата й фаза, когато се очакваше да бъде осъществено решението на Академията на науките от 26 април 1986г. да бъде поставена паметна плоча пред църквата "Света Петка Самарджийска". Плоча, в която да бъде оповестено, че в олтара на тази малка светиня е бил препогребан след обесването му Апостола на свободата Васил Левски. Точно в навечерието на слагането на плочата, предвидено за стогодишнината от рождението на Левски - 1987г., месец юли, Радой дава рамо на археолозите - мои опоненти, за една среща с Живков. И на тази именно среща генералният секретар на ЦК постановява да се отсрочи поставянето на плочата до "изясняването на въпроса".
По-късно заедно с Желю Желев и някои от моите опоненти, историци и археолози, като Николай Генчев, той участва в организирането на нова подписка срещу мене, след едно събрание в Дома на киното, и ново изложение до Тодор Живков за моето политическо сразяване.
По-късно Ралин се включи в кампанията за развенчаването на Левски, когато започна целенасочената ликвидация на националните ни герои и писатели като Ботев, Вазов, Вапцаров, и др. И тогава Радой написа "киноромана" за Левски, в който Апостола беше "експониран" като двоен, и то вулгарен убиец. Ралин събра с помощта на този си проект за филм милиони левове от разни наплашени "спонсори". Но фондация "Васил Левски" прояви благоразумие, не допусна нещата да достигнат до филм. Опитът обаче си остана опит - един от най-зловещите за развенчаването на Апостола.
Това стана, както стана вече дума, в рамките на "операцията", наречена "РАЗСТРЕЛВАНЕТО НА ИКОНИТЕ", т.е. на всеобщото развенчаване на националните ни герои, поети, писатели и пр. - Какво стана с крамолата Ви с Томова?
- Заглъхна и отшумя, като изключим една нейна статия в бившето списание "Отечество", в което тя пласира нежните си към мене чувства. Това ми даде повод да обнародвам в същото списание съпоставителни текстове от книгата й "Забравените от небето" редом с оригиналните магнетофонни записи, които си беше присвоила. Повече не съм се занимавал с нея, пък и не беше необходимо. Имам предвид, че тя не можа да напише нито нова сносна стихосбирка, нито повест, или роман, за да убеди читателите, че онова, което издаде с благоволението на Живков, Ралин и Левчев - е рожба на собствената й дарба.
- Четох нещичко от Томова, не помня дали в книга или във вестник, ако не се лъжа във в. "Стандарт", но не беше пряко адресирано към Вас, а се говореше за един "лош човек", който се опитал да й открадне ръкописите и т.н., и т.н. Не се ли засегнахте от това?
- Не! Оставил съм Томова да се пържи в накипелите свои чувства като в "собствен сос" - това й е достатъчно като наказание за отровите, с които ме наплю. А и нямам време за графомани.
- Какво бихте казали друго за Радой Ралин, което да не е известно на широката публика... - Ще ви кажа само това, че в случая с Ралин нещата не опират до разчистване на лични сметки, а до зловещата роля, която изигра той в изтласкването на голяма част от интелигенцията към "Отворено общество" и към разграждането на националната ни култура. Той е консултантът и идеологът на клеветническия филм срещу българите мохамедани "Гори, гори огънче", който ги подготви за омалцинствяване.
- Каква личностна черта на Ралин може да посочите като типична за неговата характеристика?
- Ами - да речем - наградата му от "Кукуакадемията", 1994 г. Тя го беше наградила с лека кола марка "Деу Принс". Радой Ралин публично се отказва от подаръка и го преподнася на здравеопазването в София за купуване на линейка. Трогнатият министър на народното здраве веднага дава разпореждане, ако нещо му се наложи за лечение на Ралин - всички да бъдат в услуга на благодетеля. Това става на коктейл, произвежда се и "благотворителен публичен търг". "Деуто" на Ралин е продадено за 738 000 лева, прибавят се към това още 22 автомобила, а Тодор Вълчев, директорът на националната банка тогава, слага 2000 лева от своята заплатичка. Всичко това беше разгласено във вестниците от 22.II.1994 година. Електронните масмедии препредадоха новината, излъчена директно по първи канал на телевизията, и всичко живо изпадна в шеметна радост и възторг от великодушния "жест" на благодетеля Ралин (виж вестниците "Континент" и "Демокрация" от 22.II.1994 г.).
- Линейките, които са щели да бъдат купени с парите на Ралин, са били предназначени, доколкото си спомням, за сърдечно болните в София.
- Точно така. Само че - ядец! Защото дарителят Радой си сложил парите от продажбата на "Деу Принс" в джобчето, без да му мигне окото, че е изпързалял своята вярна публика. Но още по-интересното е, че злопаметните, иначе масмедии проявиха по този случай рядка свенливост като просто не отбелязаха измамата. Ето ви тука статията на Ирина Вагалинска в "Демокрация" от 22.II.1994 г., в която пише: "Радой Ралин превърна автомобила си в линейка", а Здравният демократичен синдикат - ЗДС, обявява Ралин за свой почетен член. Това е преди да се разбере измамата, а защо след като тя излезе наяве, зорката иначе "Демокрация" се умълча като бълха в гащи?
България пред бездната! Как ще гласуваш ти, леви избирателю?
До изборите остават два месеца и страната ни вече е в предизборна треска. Естествено тази треска се "подгрява" от средствата за масова информация, социологическите агенции, а най-вече от парламентарно представените партии и някои други политически групировки и движения, ползващи се с "изключителната любов" на телевизия, преса и радио.
На фона на тази "треска", където се предлагат проектолисти, одумват се едни или други кандидати, покрай шума за "шенгенското отваряне", на 6 април през Народното събрание тихичко премина гласуването за споразумението с НАТО. Така, обществото ни като че ли не осъзна значимостта на станалото на 6 април.
А то по своята същност е далеч по-страшно от подписването на Тристранния пакт, когато България като държава застана на страната на Хитлер и фашизма.
Споразумението, одобрено от този отиващ си парламент, ако бъде "подкрепено" на изборите на 17 юни, означава поврат в съдбата на страната ни, който поврат, дай Боже да не се окажем ясновидци, може да сложи за един кратък срок край на повече от 13-вековното съществуване на нашата Родина.
Уникалното при приемането на това споразумение е във факта на абсолютното единодушие на уж гневно спорещите помежду си политически сили от мнозинството и опозицията. Единодушие, нарушено само от трима! Но значи ли това, че сред българския народ, т.е. сред онези, които ще отидат да гласуват на 17 юни, съществува също тъй пълно единодушие по това споразумение с НАТО?
Ето тук навярно не са малко онези, които, независимо от цвета на досегашните си политически дрешки, ще кажат приблизително следното: "Избирателите, тези неща за НАТО-то и външната политика не ги интересуват много. Хората са обеднели и изгладнели. Те ще гласуват за тези, които им покажат пътя за излизане от кризата. А тук друг път, без помощта на страните на Европейския съюз, няма. Пътят към Европа няма алтернатива. И ако по този път е нужно да се качим на влака на НАТО, нека да се качим".
Много жалко ще бъде, ако те се окажат прави. Прави в смисъл, че е възможно една немалка част от народа, хора, превръщани съзнателно в маргинали, "хранени" с фуража на розовите илюзии за "цивилизационен избор" и "влизане в Европа", т.е. в "златния милиард" на богатите западни нации, да не успеят да надскочат сугестията на заблудата и да отидат да гласуват за "избора на 6 април".
Но милион пъти още по-жалко ще бъде, ако сред тях бъдат и онези така наречени леви избиратели. Онези, които през "страшните" 45 години заложиха себе си, но наредиха България на 26 място по промишлена мощ в света. Онези, които въпреки всичко продължават да вярват в силата на колективизма и не приемат идеологията на синия неолиберализъм, обявила слободията за свобода.
Които не смятат, че социалната справедливост е утопия, защото все пак са "вкусили" от нея.
Да, не всичко бе идеално в тази "манджа", тя бе поръсена и с "татолитаризъм", и с "малка правда". Но трябва да си сложим ръка на сърцето и да признаем, че през това време се работи така, че днес все още продължаваме да "оглозгваме" остатъците от тези "мрачни 45 години". И нивите, фабриките, заводите и самолетите на БГА "Балкан", и всичко друго, което наши и чужди приватизатори грабят и унищожават, и за сметка на което се обогатяват, е пак оттам, от тези 45 години... И за тези 45 години българският народ се "нахрани" така, както не бе ял 13 века. Тук не става дума само за ракийката и салатката, но и за културата, и за образованието, които отново стават мираж за мнозина.
Обикновеният труженик, беше забравил, че животът може да бъде "озъбено, свирепо куче", но за десет години "демокрация" това бързо му бе припомнено. И даже тези градски, а най-вече селски момчета и момичета, които днес са мастити интелектуалци, свободно реещи се в пространството на синята демокрация и които с ирония (не към себе си, а към идеите) преодоляват марксистките си заблуди, те също дължат възможностите си за интелектуална ирония на 45-те оплювани години.
И ето ти една страшна историческа и лична жизнена трагедия!
Ти, леви избирателю, доброволно да отидеш и да гласуваш срещу всичко, на което си вярвал, срещу всичко, за което си живял, за което си се борил? Срещу смисъла на собственото си съществуване и това на децата си, на внуците си!?
Защото ти не си от тези, които се заблуждават, че нас, българите, ни чакат с хляб и шарена сол в Шенгения, че ще ни допуснат в "златния милиард". Ти добре разбираш, че този милиард е златен, защото останалите пет милиарда работят за него. И че на малка България е отредена от чуждите господари, но и от нашенските им мекерета, именно съдбата на роба.
Даже нещо повече.
Че тази малка славянска страна, чийто корен е православен, за която Русия е все още "братушка", просто ще бъде смачкана.
И това смачкване вече е започнало. Годишно умират 100 хиляди, а се раждат само 40 хиляди! Безработицата е надхвърлила 1/3. Младежта бяга, уплашена от ставащото в страната и подмамена от миражите на Запада. Че у съседите дими, а според народната мъдрост това означава, че и у нас може да запуши. А пък и това, което е в момента, си е война, необявена. Но се води по-хитро, по-коварно и затова и по-успешно. Че факторът, който гарантира на Запада необратимостта на тези процеси е военната сила, а военната сила е НАТО. И този военен съюз е определил, че негов ключов геополитически противник е Русия, а твоята земя му е нужна като удобен плацдарм към земята й и богатствата й.
Но ти, ако гласуваш за хората на 6 април, ще гласуваш за НАТО! Защо?! Аа, заради единството!!!
Ето тук ще попитаме, за кое единство? Единен ли си ти с някои от бившите нотабили от Партията с голямата буква, които след 10 ноември си раздадоха народни пари, за да може да си градят светлото бъдеще, което обещаваха на всички, но се оказа, че са запазили само за себе си? Единен ли си ти с тези от твоите днешни политически лидери, които те призовават да се бориш срещу СДС-то, защото политиката им била лоша. Затова те предлагали по-добра: вместо приватизация, ускорена приватизация (а ти знаеш, че в България, пък и навсякъде, приватизацията си е жив грабеж, богатство за едните, бедност и безработица за другите, а в крайна сметка деиндустриализация за България) - вместо НАТО - ускорено влизане в НАТО?!
Макар, че вече е ясно, че България в НАТО може и да не влезе, но НАТО в България с помощта на "шестоаприлци" вече е тук.
Знам какво ще ми отговориш.
"Ти не вярвай на това, на написаното в "Дума" за ускорената приватизация и за НАТО, макар че го има черно на бяло. Тук има нещо друго, хитрост някаква. Преди изборите така трябва, а после... Все пак не трябва да се разпиляват силите. Червената бюлетина, нея ще трябва... нали, ами синият фашизъм..."
Какво да ти отговоря?
Навремето ударната сила на световното човекомразие бе Германия на Адолф Хитлер. Тази сила бе спряна. С много жертви, с милиони жертви. Най-много жертви дадоха съветските хора. Съветският съюз изгуби над 20 милиона свои синове и дъщери, за да е мирно небето над Европа и света. У нас също се намериха смели хора, синове и дъщери на българския народ, закърмени с духа на Левски и Ботев, които се вдигнаха срещу световната неправда... И които ти довчера тачеше и още тачиш.
В съвременна България борбата на тези хора е отречена. Живите от тях се обединиха в Антифашистки съюз, за да не предадат делото на загиналите си другари.... Днес ударната сила на световното човекомразие е НАТО.
За пръв път в Европа, половин век след края на Втората световна война, именно натовски самолети хвърлиха бомби над мирни градове и села... Българският антифашистки съюз обаче е в коалиция, която призовава за "ускорено влизане в НАТО". А гръбнакът на тази коалиция и носител на призива за ускореното влизане е партия, която все още твърди, че е наследник на онези, които "измиха лицето на България пред света" с антифашистката си борба.
Е, вярно е, че днес нейните лидери, май че се срамуват от това нещо. Главният от тези лидери беше заявил публично, че лично той имал и някои резерви към героя от Лайпциг, който пръв в света, още през 1933 година, нанесе победен удар на фашизма.
Та моят въпрос към вас е как сте със съвестта "мили хора"? Спите ли спокойно? Дали останахте верни на паметта на загиналите?
Помнете, че 6 април е не просто дата! Това е гранична черта за лявото пространство на България. И трябва да добавим и не само за лявото.
Защото въпросът е дали ще я има България, или няма да я има. Трето, както се пее в песента, "не е дадено".
Или си с НАТО, или си против него. Няма място за никого по средата.
България, братя, Отечеството ни, е пред бездна. Към нас гледат от вековете милионите паднали в защита на нейната чест, достойнство и свобода... Къде си ти, избирателю!? От коя страна на барикадата ще застанеш?!
Волът като рие - на гърба си го хвърля
Десет дни преди Великден София преживя гигантическо стълпотворение на високопоставени християндемократи и лидери на Европейската народна партия. Всички те дойдоха с една единствена цел - да дадат рамо на "своето" момче Иван Костов в предстоящите избори.
Превъплътени в политически търговски пътници, европейските светила развиха впечатляваща рекламна дейност, неуморно възхвалявайки качествата на българския премиер-министър. Председателят на ЕНП Вилфрид Мартенс, сякаш надуман, обяви Костов за най-подходящия лидер на България. Подсети ни, че ще сторим голяма глупост, ако не гласуваме нов мандат на сега управляващия отбор, щото само той можел да доведе страната в Европейския съюз.
Откритото заемане на страна и откровеното лобиране за една политическа сила, каквато в случая е СДС, носи много неприятния привкус на намеса във вътрешните работи на една суверенна държава. Добрият тон не позволява подобни неща да се случват и съвсем не е комплимент за управляващите, че приемат да се ползват от чужда подкрепа. Но това в България, както знаем, не е първица.
Всички помним, когато посланикът на САЩ Сол Полански се изтресе на митинг на СДС, ангажирайки и своя авторитет, и този на страната си, в защита на партийна кауза. Сега нещо подобно направи и Вилфрид Мартенс, пък и не само той.
Би трябвало да се почувстваме оскърбени от подобно "внимание". Но не!
На словото на Мартенс трогнатият домакин отвърна: "Сигурен съм, че българите ще разберат вашето послание, защото няма българин, който да не желае за себе си, за своето семейство и за своята родина живот, достоен за страна-членка на Европейския съюз".
Всичко туй хубаво, само че не е никак ясно като как ще стане пускането ни в бюргерския рай с нашите скъсани цървули и пробита торбица. Ако не отговорим на определени икономически критерии и стандарти, каквито сладки и медени приказки да се изприказват, каквито прегръдки и улибки да се разменят, ние ще си останем отвъд бариерата, защото никой не долюбва бедни роднини. Това твърде добре се знае както от нашите хубостници, така и от техните покровители и замамването с европейския мираж не е нищо друго освен предизборно мероприятие.
Ще рече - и посланията, и прегръдките, и целувките са фалшиви. Те имат за цел да хвърлят розов християндемократически прашец в очите на гладните, та те къде от глупост, където замамени с нови надежди, пак да гласуват за своите губители.
В случая се разчита на ефекта на чуждия авторитет. Разчита се да сработи механизма на т.нар. чуждопоклонство. Сиреч - след като Европа стои зад Костов, значи друга алтернатива няма. Ще рече - сурово-печено, нам наречено.
И е много жалко, че в тази помпозна измама и манипулация участват държавни глави и лидери на ЕНП. Това говори до каква степен на падение, до какви ниски октави е стигнал политическият морал в Европа и колко са принизени мерките, а и хората на Стария континент.
Както се и полага в едно благовъзпитано общество неприличности не бяха говорени. Дума не се отрони за същинския хал на страната, за корупцията, която като жива живеница разяжда народния живот. Нито пък се помена дори мимоходом за ескалиращата безработица и за непрекъснатото снижаване качеството на българското битие.
По време на срещите в НДК цареше някаква версайска атмосфера. Само дето не казаха на народа да яде пасти.
Но така е. Когато една власт идва с лъжа, тя си и отива с лъжа.
Представлението, което ни устроиха със съвместни усилия нашите и чужди християндемократи, носи всички белези на фалш, лицемерие и опит за предизборна измама.
Но повече българинът не може да бъде лъган. Той вижда, че Отечеството му е съсипано. Предприятията не работят, които все още работят, са пред закриване. Земята се оре с магарета. Бандитизмът вий снага космата. Богатите стават все по-богати и нагли, а хората все по-бедни и окаяни.
И при това положение да правиш християндемократическа фиеста, си е направо гавра.
Но волът като рие - на гърба си го хвърля.
Тия кортежи от лъскави лимузини, тия скопища от фалш, лицемерие и имитативно щастие разкриват слепотата на една прослойка, която отдавна не стъпва по земята и е в пълно нехайство досежно същинското състояние на държавата.
България е разсечена на две.
Един до друг съществуват два паралелни свята - на свръхмизерия и на свръхбогатство. И между тях допир няма.
И така повече не може да се живее. Нещо ще се случи.
А дали вече нещо не се е случило?
И дали на сцената вече не се е явил един нов Фортинбрас.
Няма да се изненадаме и ако чуем заключителната реплика: "Изнесете труповете! ".
Жилото и медът на глобализацията
Според теоретиците на глобализма, той има и добри, и лоши страни. Да започнем с лошите:
1. Глобализмът деформира развитието на повечето страни в света.
2. Нанася непоправими поражения на културата им.
3. Разрушава гражданските общества там, където ги има, и осуетява тяхното възникване там, където ги няма.
4. Ограничава ролята на националната държава в международните отношения, т.е. ликвидира националната независимост.
5. Дестабилизира планетата заради пропастта между богатите и бедните държави и свързаните с това емигрантски вълни.
6. Активизира войнстващия фундаментализъм (как мислите, случайно ли ислямът стана задължителен предмет в българските училища?).
7. Усилва световните социални процеси с патологичен характер (корупцията, семейщината, организираната престъпност и т.н.).
8. Води до експанзия на "наднационалните", т.е. преди всичко на американските корпорации, които не подлежат на никакъв контрол.
9. Превръща стотици милиони хора в евтина стока.
10. Чрез тоталното потъпкване на основните принципи на справедливостта унищожава обществената солидарност вътре в отделните държави, както и в света като цяло.
Според яростния критик на глобализацията и корпоративността Давид Кортен, днес ние живеем в свят, където стотици милиарди долари се въртят, носейки паразитни печалби в "глобалното казино", без да се инвестират в производството, което пък води до невъобразимо прахосничество в планетарен мащаб.
Вместо да ощастливява хората, т.нар. икономика на голямата рентабилност и на високите технологии "изяжда" благосъстоянието и работните места и изплюва с отвращение потребителите, заключава г-н Кортен.
А ето някои от чертите, сочени от апологетите на глобализма като "добри":
1. Глобализмът премахва бариерите пред "свободното движение" най-вече на американските стоки, капитали и "идеи", като наред с другото създава в САЩ и техните сателити нови работни места и още по-висок стандарт - за сметка на все по-тежката безработица и мизерия в другите части на света.
2. Либерализацията и приватизацията увеличават производството и неговата рентабилност, усъвършенстват инфраструктурата, гарантират върховенството на закона (класически образец в това отношение е вероятно днешна България).
3. Без глобализацията няма прогрес, възприемане на челните американски технологии, крупни инвестиции и високо благосъстояние. Прескачайки примера с цъфнала и вързала България, ще отбележим, че 1,3 милиарда жители на "глобалния свят" живеят с по два лева на ден.
4. Глобализацията е враг на диктатурите, заради което те постепенно отмират (вижте, да речем, каква демокрация се вихри при любимите на целия Вашингтон саудитски араби, косовски албанци и т.н.).
5. Отстранява войните (справка: натовското "миротворчество" в Ирак или Югославия, идиличния живот в Израел, Северна Ирландия или Баския). Единствените войни, които не можели да се избегнат, били търговските, но пък при тях нямало жертви и кръвопролития.
6. Глобализацията опазва екологията и здравословността на планетата (виж озоновата дупка и парниковия ефект, изсичането на джунглите в задлъжняла Бразилия, киселинните дъждове, епидемията от СПИН, "възкръсването" на туберкулозата, парадното шествие на лудата крава, изчерпването на водата и всички други природни запаси).
7. Сегашният глобален свят е устроен така, че силният прибира всичко, т.е. почти цялото световно богатство става собственост на САЩ и техните "наднационални" корпорации. На гробалния, пардон, глобалния пазар има само хищни акули и дребни рибки, които им служат за храна.
8. Всички тия "лоши" черти трябвало да се приемат с благодарност, защото някъде в светлото бъдеще щели да бъдат отстранени. И тогава вече на глобуса щели да останат само цитираните по-горе "добри" черти.
Казано простичко, в глобализацията се съдържат безброй жила, само дето никъде не се вижда и капчица мед.
За ново българско Възраждане
Животът става все по-черен. Светлината в тунела - все по-абстрактна. Всеки опит за разкрасяване е проява на лицемерие. Отчаянието е достигнало своя предел. Единствената надежда звучи в условно наклонение и е свързана с възможността за коренна промяна след изборите. Натрапеният път за развитие е пагубен за България.
Днес не е трудно да определим какво от настоящето не ни е нужно. Мизерията ли да вземем със себе си, омразата ли, злобата ли. Подобно правителство също не ни е нужно. То петни не само себе си, но и всички нас.
Много по-важно е обаче да знаем от какво се нуждаем и как да го постигнем.
Без съмнение, най-много се нуждаем от нов обществен климат, в ново общество, с нов морал. Климатът на глобализма, довял със себе си националнихилизма, моралната, духовна и материална нищета, очевидно, не ни понася. Нито нашата култура, нито изкуството ни, нито науката могат да виреят в такава отровна атмосфера.
Нуждаем се от нов поглед към света, от ново общество с нов, по-висш морал, който наистина да ни извиси, а не принизи, смаже, унищожи. Нуждаем се от общество, наистина освободено от минали недъзи - обществото с повече хуманизъм и по-малко антагонизъм.
Хуманизмът на едно общество е критерият за неговата прогресивност, а не пазарът. Хуманизмът дава спойката на обществото, а пазарът с дивата си конкуренция поражда единствено антагонизъм, който руши обществото. Колкото хуманният заряд на обществото е по-висок, толкова то е по-напред в своето развитие. Истинският хуманизъм не убива по никакъв начин - даже и с обеднен уран.
Днес ние живеем в общество, пропито от антагонизъм. Ние гледаме антагонизъм, дишаме антагонизъм, попиваме антагонизъм. И най-малкият проблем, и най-дребният въпрос се решават насилствено - липсва толерантност, липсва взаимно уважение, липсва човещина. И всичко това ни се насажда от горе, от управляващите и техните средства за масова информация. Постоянно ни убеждават, че така трябва да бъде, че това е правилно, защото то е повелята на новия цивилизационен избор - да бъдем по-груби, по-цинични, по-нечовечни, подобно на самите тях.
Ние сме против глобализма, защото считаме, че това е поредното оръдие за ново политическо, икономическо и духовно заробване на хората, за заличаване на националната идентичност и за унифициране на човека по един прекалено примитивен модел.
Ние сме за един свят, който ще зачита достойнството на хората независимо от тяхната национална принадлежност, независимо от тяхното вероизповедание и материално състояние.
Ние сме за един свят, в който ще има място за всички народи с тяхната материална и духовна култура, един свят, в който няма да има непълноценни нации, раси и хора - втора категория. Това ще бъде един свят с по-висш морал, без двойни стандарти, управляван не от пошлостта на пазарните отношения (доказващи единствено верността на Дарвиновата теория за животинския произход на човека), а дирижиран единствено от хуманизма на най-първите мислители на човечеството.
Ние сме против глобализма не защото сме нацисти, както се опитват да ни представят, а защото считаме, че ние, българите, от височината на своята изстрадана древна история имаме какво още да кажем на света, че нашият исторически опит ще покаже на много други народи единствения брод през затисналите ги проблеми.
Ние сме против онези:
Суверенитетът на България има ли стойността на парламентарен мандат?
За тях дори и Слънцето изгрява от Запад.
Те се страхуват от единния народ. Поради тази причина не бива да се делим на никаква основа, защото така само им помагаме да реализират плановете си.
България е една за всички нас.
Слабата държава е лелеяна мечта за всички врагове на България.
Те са душманите на България.
Всеки глас в тяхна полза е удар по България.
Верният път е в нашето обединяване. Колкото по-висока степен на духовно единение постигнем като нация, толкова по-достойно и по-скоро ще бъдем приети във всички възможни европейски структури, каквито и останали пасиви (кусури) да притежаваме. Съвременният прогрес в най-чистия му европейски вариант минава задължително през подобно духовно единение. В Западна Европа ще намерим много примери за това - просперитетът на западноевропейците започва не от техните лични качества, а от силата и авторитета на тяхната родина, плод на общите им усилия. Разпадането на общността до атоми, където всеки сам се спасява, води до безследно, безславно изчезване на нацията - това е най-краткият път към небитие в национален мащаб.
Предстоят избори. Нека в тях всички подкрепим националната идея. Това е идея, която може да преобрази не само България, но и света, стига да бъде правилно разбрана и приложена.
Националната идея не е онази, които зове към конфронтация с другите народи. Не е онази, която винаги ламти за експанзия към нови територии, към омраза на национална основа, към геноцид, както я описват някои, които се страхуват от нея. Те се страхуват от нея, защото тя е най-голямото и единствено препятствие пред плановете им за глобален (разбирай "унифициран") грабеж и защото по ред исторически дадености те никога не могат да я постигнат при себе си в нейния хуманен вариант. У тях националната идея винаги се изражда в нацизъм, расизъм, шовинизъм, фашизъм, ционизъм и т.н. по ред исторически причини.
Националната идея може да служи на разбирателството между народите. Тя може да побратимява народите тогава, когато те са готови да зачитат взаимно своето достойнство.
Това е идеята, която в средата на 19 век даде като плод българското Възраждане, довело до създаването на днешна България.
Възможно ли е да си представим българското Възраждане без националната идея? Тогава българският народ, показвайки политическа зрялост и висок морал, в условията на въстание прояви толерантност към същите онези, които пет века го притискаха и срещу които той водеше борба.
Нуждаем се от ново българско Възраждане, което не само да възстанови изконните български ценности (вяра, чест, достойнство, трудолюбие, любов към "всичко българско и родно", жертвоготовност в името на висшия идеал - свобода, честта и достойнството на род и Родина), но и да ги издигне на нов по-висок, по-хуманен пиедестал, да ги развие и така да открие нови хоризонти пред всички ни.
Нашето Възраждане бе плод на общобългарските усилия за национална, политическа, икономическа и културна идентичност. Обединени от националното чувство ние постигнахме свободата си.
Нека се възползваме от този наш безценен исторически опит. Днес в осъвременен вариант чрез него можем да постигнем нов, по-висок връх.
Пропити от идеите на нашето Възраждане, България ще пребъде и през следващите векове.
Земеделието ни и Европейският съюз
Запролети се и по кърищата отново защъка като мравка българският селянин. С надеждата, че ще устиска още една година, пък ако дал Господ, и още една... Едва ли обаче. Засилилите се към цивилизованата Западна Европа родни управници упорито загърбват проблемите му. И живота му. Защото дори да ни приеме някога - и то с един куп йезуитски уговорки, както стана с падането на визите, - Европейският съюз ни иска без селско стопанство. И без селяни.
Западна Европа си има предостатъчно свои селяни, които и сега се чуди какво да ги прави. Свръхпродукцията на селскостопански стоки и свитият западноевропейски хранителен пазар (и той се свива, ако някой случайно не знае) обричат местните фермери на труден живот с неясно бъдеще. Всяка година в страните от ЕС фалират не стотици, а хиляди фермери. И това, при положение че основна политика на общността е да поддържа по всевъзможен начин селските си производители, за да може да запази крехкото равновесие на социалния мир. А колко важна за ЕС е селскостопанската политика, можем да разберем дори само от факта, че над 40 на сто от всички регулаторни закони и правила на съюза се отнасят до аграрния сектор. И сигурно има защо. Всяка година между страните от съюза избухват поне по две-три "селски" войни - доматена, портокалова, месна... Към това пренаситено пространство са ни повели и управляващите у нас, провеждайки прословутата си либерална икономическа програма. Нейната същност може най-кратко да се обясни така - отваряме границите си в един общ безмитен съюз и всяка стока започва да се конкурира с всяка друга стока свободно, а потребителят купува това, което му е най-изгодно. При тази свободна конкуренция родният производител - в случая селскостопанският - бързо се научава да бъде бъде гъвкав, производителен и високо ефективен и така става конкурентоспособен и богат.
Звучи добре. На книга. На практика либералната политика на правителството ни, налагана от ЕС, обрича на гибел селското ни стопанство. Причината е, че българският селянин обективно не може да бъде конкурент на западноевропейския селянин.
НА ПЪРВО МЯСТО, след разрушаването на едрите кооперативни стопанства земята у нас бе раздробена до безсмислие. Прословутото връщане на имотите в "реални граници" доведе дотам, че дори нивите на един стопанин бяха разхвърляни на няколко места из селското землище. Така селянинът застава пред никаквия избор - ни с трактор да ги оре, ни с рало и катър - за едното са прекалено малко, за другото - прекалено много. Дори и да са на едно място обаче, те пак не стават за реално промишлено производство, защото рядко са стопаните, които притежават дори до 50 декара земя.
Само за сравнение, средният показател за големина на земята на една ферма в ЕС - при това доста занижен, - е 160 декара. За Великобритания тази цифра е 700 декара. При наличието на одребнените нивички на българския селянин, дори той да се напъне, да вземе заеми и да си купи техника за обработване на земята, добивите ще са толкова малки в сравнение с вложените средства, че изплащането им става пълен абсурд.
Да не говорим за някаква миражна печалба - всъщност основната цел на всяко производство.
НА ВТОРО МЯСТО, до втръсване ни се набива в съзнанието, че у нас трудът бил евтин и това давало възможност и крайната продукция да е евтина и по този начин да е и конкурентоспособна при едно и също качество в сравнение с произведената в ЕС например.
Евтин е трудът у нас, много евтин. Но и прекалено скъп. Защото в производството не става въпрос само за вложен труд, но и за качеството на този труд, т.е. за организацията на труда. А у нас тя е на абсолютно ниско ниво. Особено в селското стопанство. И причините отново са обективни. Механизацията на труда го прави високо ефективен - евтин, казано иначе. Липсата на машини за обработка обаче прави селскостопанската дейност робия с нисък коефициент на полезно действие. Казахме вече, че една от причините е в разпокъсаността на земята. Втората причина е в липсата на "живи пари", както ги наричат, или казано иначе - на пари в брой, които да се вложат в механизиране на труда по полето.
Собствени пари, ясно е, българският селянин няма откъде да извади. Кредити от банки, също няма как да получи, защото срещу кредита трябва нещо да заложи, а единственото, което селянинът притежава, е земята. Тя обаче, както знаем, е направо безценна в момента - никой не дава и пукнат грош за нея. Направо е идиотщина, че съществуват райони в страната, в които декар обработваема земя се предлага за мизерните 20 лева! Не е за вярване но е факт.
Колко декара трябва да притежава един селянин, за да ги заложи и да получи от банка заем от 50 000 например, за да си купи техника!?
Напълно неизползваем е и прословутият еврозаем за селското стопанство САПАРД. За да вземе пари от него, един частен стопанин или една кооперация, той или тя, трябва да отговарят на такива условия, които ако могат да ги изпълнят, изобщо няма да прибягват към предлаганите европари.
А ако се разтворят списъците на получилите някакви пари по този заем, ще се види, че са две основни групи - чужденци, наели огромни земи у нас под аренда, и едри преработвачи на селскостопанска продукция.
Дори и за непросветения веднага ще му стане ясно, че на практика имаме подмяна на основната цел - подпомагане на дребния селскостопански производител. Парите на ЕС пак си отиват в ЕС, а българският селянин си остава по неволя с ралото и Сивушка.
НА ТРЕТО МЯСТО, продукцията на западноевропейския фермер е силно дотирана от държавата. Десетилетия вече в Западна Европа се водят ожесточени преговори между отделните страни-членки по повод на субсидирането на селското стопанство. И досега обаче споровете си остават пред задънени врати - всяка страна гледа "мене си", т.е. собствените си интереси, и настоява другите да не следват примера й.
Но нито една страна засега не отстъпва от позицията си, че има правото сама да решава как да подкрепя собствените си селскостопански производители.
Така една Швейцария например е за подпомагане на отглеждане на телета, но срещу субсидиите за производство на домати. Франция държи да субсидира и едните, и другите, а Португалия и Испания нямат нищо против да отпаднат субсидиите за отглеждане на телета, но и дума не дават да се издума срещу дотациите за доматопроизводителите.
Ясно е кой за какво и защо се бори.
Проблемът е, че докато тази борба вътре в ЕС продължава и засега не й се вижда краят, съюзът твърдо настоява страните-кандидатки да не субсидират селското си стопанство. При това в ЕС политиката е за преки плащания на производителите, докато от страните-кандидатки се изисква изобщо да се откажат от регулиране на селскостопанския си пазар. Което е пълен абсурд.
При тази сутиация става прекалено ясно, че отварянето на границите ни (което реално вече е факт, защото от средата на лятото поне у нас вносът на селскостопански продукти от страните от ЕС и ЦЕФТА става на практика безмитен) ще доведе само до едно - заливане на пазарите ни от субсидирани и евтини европейски зеленчуци, плодове и меса.
Само като пример - за тази година квотата за безмитен внос на месо и колбаси от ЕС е 7000 тона, или средно по килограм годишно на глава от населението ни. Всеки може да си направи сметка при свитото потребление у нас на месни продукти и при наличието във всеки селски двор на прасе, коза, кокошки и т.н. , че реално на глава от населението сред тези, които изобщо купуват месо, ще се паднат по 6-7 кг годишно.
Е, че каква пазарна ниша тогава остава да запълва българският промишлен гледач на прасета!?
НА ЧЕТВЪРТО МЯСТО, особено болезнен е въпросът с преработката на селскостопанските суровини и възможностите ни за износ на готова продукция в страните от ЕС.
Тук ситуацията е направо отчайваща за България.
Западът ни е забъркал в такава каша от квоти и нормативи, че на практика зад границата ни ни пиле може да прехвръкне, ни яйце да се изтърколи. Управляващите ни, мине се, не мине се месец, и току съобщат тържествено, че са успели да увеличат квотата ни за износ в Западна Европа я на агнешко, я на домати, я на нещо друго.
Истината обаче е, че дори тези минимални квоти така и си остават на хартия, защото рядко успяваме да ги изпълним дори до 20-30%. Проблемът е там, че за да се направи някакъв износ на стока, тя трябва да отговаря на точно определени стандарти. Тези стандарти обаче са непосилни за постигане от родните преработватели. Така например мандрите у нас, получили разрешение да изнасят млечни продукти в ЕС, се броят буквално на пръстите на едната ръка. Няма начин и да са повече - за оборудването на една мандра по евростандартите и спазването на критериите за хигиеничност на производството са необходими буквално стотици хиляди долари. Откъде?
На практика при наличието на такава сума е по-добре да се изгради съвсем нова мандра, отколкото една съществуваща да се преоборудва. А какво пък трябва да е като обем производството й, за да се върнат вложените средства?
Същото е положението и с преработвателите на месо, и с консервните ни предприятия.
Така цикълът се затваря.
Първо производството ни на селскостопански продукти бе доведено до ниво да не бъде конкурентоспособно, а след това бе затворена и възможността дори и малкото качествени производства да бъдат изнасяни навън, особено след като управляващите ни направихаа всичко възможно да загубим руския пазар.
Целта, поставена пред продажните ни управници от европейските и американските им господари, бе постигната - днес селското ни стопанство като промишлен отрасъл вече не съществува.
Земята ни е разпокъсана на милиони дребни нивички, способни да изхранят донякъде една или половин фамилия. Донякъде.
Останалото е глад. Глад за повече от три милиона и половина българи, пряко заети с риене на земята - кой с мотика, кой с рало... Кой иска да забравим историята?
Едва ли бе случаен фактът, че след 1989 г. адептите на "либиралните ценнусти" и "граждънскуту убщиство", както се изразяваше Ж.М. Ж., се нахвърлиха с особена ярост върху историята, а отчасти и върху самите историци.
Просто паметта на народите за тяхното минало бе опасна за глобализма. Или още по-точно казано - несъвместима с него.
Тази кампания, кога по-скрита, кога съвсем откровена, продължава и днес. На поредния "миротворчески семинар" относно създаването на въпросното гражданско общество на Балканите, озаглавен "Синя птица", станахме свидетели на поредната дивотия, в която западни експерти дойдоха да ни учат на ум и разум. Парите, естествено, са по линия на американския университет в Будапеща. Та един от тези лектори, проф. Волф Лепинис от Берлин, в интервю за вестник "Дневник" (кръстен кой знае защо от колегията "Драгалевски глас"), обяви на българите, че историята трябва да бъде забравена, когато искаме да постигнем политическа цел.
Странна логика! Нима албанските сепаратисти се ръководят в действията си от нещо друго, освен от историята. По-точно - от излязлата още през 1899 г. програма на Сами Фръшари относно това какво трябва да включва "Велика Албания"? И защо техните медии ежедневно тиражират полуистини и полулъжи за историята на прокълнатия ни от Бога полуостров?
Дали само от незнание? Едва ли. Там, на Запад, много добре знаят кое как е било на Балканите. И кои са причините за сегашния ни хал.
Само че истината просто не им отърва. И затова препоръчват да забравим и ние миналото.
Нека бъдем обективни към немския професор. Той препоръчва аргументите на историята да не се използват за създаване и поддържане на омраза към съседа, а не да забравим миналото си въобще. Засега.
Но тъй като за съжаление на Балканите друго, освен минало, няма, някой, изглежда, се цели точно където трябва.
Защото народ, който не познава миналото си, е осъден да го повтори.
Може да имаш брада на мъдрец и пак да станеш за резил
Това, че Огнян Минчев ще бъде събеседникът на пастора Дачков, навръх Цветница, познах предварително. Жалко, че не спечелих баса.
"Голямата Берта" на демокрацията от известно време бълва огън и жупел по Симеон II и по такъв начин спестява приказки и притеснения на Командира да прави същото. Маститият политолог, от който на банциг могат да се изработят двама Дайновци, в случая играе роля на оръдие за право мерене за разлика от пукотевицата на кьорфишеците, пускани от републиканци като Александър Томов. Защото когато Симеон II не представляваше опасност и той, и Гошето Пирински биха път с папионки до родното място на втория - Ню Йорк, за среща с Него. Но през този век омерзението от самопровъзгласилия се "политически елит" толкова нарасна, че изгнаникът от Мадрид усети, че с лекота може да прескочи 4-процентната бариера. И Симеон тръгна. Това, че ще ощети БСП и СДС с по 2% от избирателите им, не е толкова страшно. Но за по-малките партии това си е направо катастрофа. В частност Евролъжицата (както я назовава Жорж Ганчев) е много вероятно да остане извън Народното събрание и да продължи да работи за "третия път" вече като NGO (от англ. - неправителствена организация).
Изглежда, тази истина са разбрали и лидерите на повечето маргинални търговски дружества, регистрирани по Закона за политическите партии.
Веднага всички вкупом царедворци станаха и запяха "Край Босфора шум се вдига... ". Блъсканицата за място на старта бе толкова голяма, че се стигна до строшени стъкла и ребра, дори до спиране на уличното движение.
Правителственият политолог и пасторът Дачков са много улеснени. Те могат да отстрелват жертвите си една по една, като им изваждат този път не досиета, а приказките от първите години на демокрацията. Точно така постъпиха и с лидера на новата формация "Симеон II".
За "антре" Огнян Минчев подложи на тежка критика българските политици, които "позволили да се разпилее националното богатство", без да се притеснява, че именно неолиберализмът и глобализацията, които той умело възпява и явно добре се прехранва с това, са главните причини за упадъка на България. И за да се разбере, че не всички правителства са били национално безотговорни той прибавя: "Едва в последните 4 години с цената на огромна корупция се очертава прелом"... Т.е., ако искате издигането от дъното да не смени отново посоката си, дайте шанс на сегашното управление на Костов, защото неговите успехи са признати, ако не в България, то в Брюксел.
Фокус-мокус-препаратус. Ако в тази странна фраза заменим "огромна корупция" с "огромна бедност", тъй като за страна като България едното винаги води до другото, ще стане ясно, че преломът е реализиран единствено за "братовчедите" от клиентелистката тоталитарна партия СДС.
По-нататък дуетът Минчев-Дачков описаха царя като икономически неудачник, който не е успял нито да натрупа състояние, нито пък е докарал като Костов сериозни инвеститори, например Джейхан и Зееви например. А без пари за заплатите на експерти "новите българи" от чужбина ще идват само за чевермета и интервюта на Рожен, след което ще се връщат при фишовете за заплатите си.
И накрая, без да му мислят много, "гласовете" на демокрацията предупредиха българите, че извоюваната свобода не трябва да се дава урбулешката в ръцете на международни авантюристи.
Дълбокомислените хули по адрес на новия лидер бяха гарнирани от споменаване на комично-трагични фигури, които били сред учредителите, а именно Петър Гогов, Йоло Денев и Гошо Тъпото. С други думи "Вижте му царедворците и не питайте за програмата "800 дни". Григорий Явлински (ЯБЛоко) и Сорос, които са къде по-умни, се опитаха да построят капитализма за 500 дни в Русия, но "не получилось".
Царското шоу може и да е забавно за гледане, лошото обаче е, че се играе в България. Симеон II е поредната сламка, за която гледат да се хванат и доброжелатели, и зложелатели на България. Нека разгледаме само двама от тях.
Ахмед Доган не е толкова умен, колкото коварен. Липсата на по-сърцат главен прокурор от 1989 г. насам е причина за високото му самочувствие. Поддръжката на ДПС за първия мандат на Петър Стоянов осигури на Доган ратифицирането на Рамковата конвенция. Българските депутати не съзряха замисъла му. След войната на НАТО в полза на албанските сепаратисти в Косово на него буквално му поникнаха крилца. Той почна да мечтае за реална власт, за да направи по-лек живота на бедните и безработните мюсюлмани. А всъщност властта му трябва, за да постави ултиматум за промяна на Конституцията, която той не е подписал, и за да превърне България в мултиетническа държава. При БСП, а вече и при СДС, този номер едва ли ще мине, но в коалиция със "Симеон II" в бъдещото Народно събрание вероятността не е нулева.
На монарсите им е все едно дали поданиците им живеят на територия, голяма колкото Люксембург, или на 111 000 кв. км. "Вот где зар та собака! " - както казват руснаците.
За Ренета Инджова и Константин Тренчев не ми се говори. Препоръката ми е: "Който е бил повече от 2 месеца в САЩ, го гледайте под лупа! ". Американците отдавна не пращат шпиони през границата. Тяхната резидентура контактува директно с българския политически елит. Справка - горните двама плюс Бойко Ноев.
За Петър Берон обачене мога да премълча. Възмутен съм. Човек е редно да еволюира, ама пък чак толкоз и при това толкова често... Петър Берон може да изпитва симпатии към Симеон II, защото в сравнение с неговите душмани д-р Тренчев и Ж.М. Ж. той действително е за предпочитане. Ето интервю на секретаря на коалицията СДС от април 1990 г.- П. Берон, в което той заявява: "Лично аз съм републиканец и смятам, че монархията е изминат период" и "Аз съм българин и мисля да остана такъв".
След 10 години ученият П. Берон е член и зам.-председател на политическа партия, която засега се нарича "Защита". Предиш-ната пария, в която членуваше, се наричаше Обединение за България. Брадатият учен заявява убедено, че "Симеон е единственият политик, който може да промени положението в България към по-добро". И съвсем не смисля, че по този начин поставя в "небрано лозе" стотици бивши офицери и сержанти, които са се клели в републикански конституции (1947, 1971г.) и които, както и самият Берон, знаят от военната история за катастрофите, които дядото на лидера на Национално движение "Симеон II", докара на главата на българския народ.
Случаят на Берон е описан от храбрия войник Швейк. "Стават грешки - обяснява той. - Един намерил премръзнало куче, занесъл го вкъщи да го стопли. То наистина се стоплило, но се оказало бясно и изпохапало цялото му семейство".
Основателите на "Защита" (Йордан Величков и полк. Юлий Георгиев) смятаха, че като изберат Берон и Слатински за зам.-председатели, ще дадат приемливо лице на партията си, която беше сатанизирана вече от Иван Костов и компания като продукт на тайните служби.
На неотдавнашния конгрес на "Защита", през март т.г., никой не говореше открито за царската коалиция, но ето че "новото" ръководство прие и нов курс "Наколенки за царя".
Само преди година Иван Костов беше в Хелзинки, за да присъства на огласяването на поканата на ЕС към България за започване на преговори за присъединяване към "златния милиард". П.Берон се случи събеседник на водещата Илиана Беновска в предаването "Парад" на телевизия "7 дни".
Включиха Костов в предаването, а Берон направо се изцепи: "Иване, дръж здраво. Ние сме с теб". Само дето не каза, че Мавърът е единственият, който може да вкара България в Евросъюза. Това го каза обаче уж случайно, но точно навреме председателят на Европейската народна партия на извънредния й конгрес в София. На него повечето делегати отсъстваха от работа в българските държавни учреждения... Вдъхновен от светлия пример, Берон го повтори за за Симеон II.
Направо онемях. Един депутат казва за Берон "много е хаотичен. Но поне е искрен". Не е извинение, но е вярно.
Да, компромисът е отличителна черта за професионалния политик. Но грозният компромис е неприемлив за големия учен, който може да бъде гордост за България.
Когато преди време запитаха Берон "Какво правиш? ", той отговаряше стереотипно "Мразя Желю Желев! ". Не продължаваше по-нататък, но се подразбираше, че същото изпитва и към д-р Тренчев. По-късно по тактически съображения Петър Берон напусна и редакционния съвет на в. "Нова Зора". Днес го виждаме сред новите царедворци и о, богове, в компанията на зловещия доктор Тренчев и куп други недоразумения, които могат да предложат на Симеон II единствено своето чуждопоклоничество и слугинаж.
Ех, Бероне, Бероне, кажи си думата, и този път! Но знай, човек да има и брада на мъдрец и пак на стари години да стане за резил.
Наглеци, нахалници, безочливци... Срамът и безсрамието отдавна нямат значение в българския политически живот. Десет години се рушат устоите на разума, определящ позволено и непозволено във всяко начинание. Делата се оценяват според "гювеча", особено онзи, в който има по-тлъсти мръвки. А за пред народеца плюскането на този "гювеч" се именува "национални интереси, "цивилизационен избор, "права на човека" или още дявол знае какво.
Примерите са безброй, но като стигнем до изборите, най-напред си спомняме за шетащия из страната състав на турското посолство и чиновници и разните там консулства, за да агитират за ДПС. Това никоя власт в никоя европейска държава не би го позволила, защото си е пряка намеса във вътрешнополитическия живот на държавата. По едно време Иван Костов "стопли" и нареди да бъде изгонена от страната съвършено разпасалата се турска консулка в Бургас. И получи куп ругатни и закани от Догановата политическа шайка, по същия начин, по който получи ругатните на озападнения медиен слугинаж, след забраната да приемем албански бежанци от Косово. Това обаче се вписва в двойния стандарт, прилаган именно по отношение на същия "гювеч".
В първата седмица на април у нас се състоя най-голямото сборище на европейски политици от 10 ноември насам, пък и от времето на Освобождението. Всъщност истината е, че толкова западна измет с претенции да дава акъл на бедните аборигени май не се помни от времето на кръстоносните походи! Начело на "Голямата екскурзия" на Европейската народна партия в България беше нейният председател Вилфрид Мартенс със заместниците си Хосе Баросо и Костас Караманлис и други най-крупни фигури. Така да се каже тежката артилерия на инициативата, бяха министър-председателят на Испания Хосе-Мария Аснар и австрийският канцлер Волфганг Шусел. Новите "демокрации" представяха Микулаш Дзуринда от Словакия, Виктор Орбан от Унгария и Йежи Бузек от Полша, допълнени от известния с антибългарските си настроения македонски президент Борис Трайковски.
