Всичко помним с каква неистовост още в началото на мандата си Костов се нахвърли срещу творци и интелектуалци. Той направо им обяви война.
В това има нещо нездраво, нещо комплексарно, нещо талибанско, ако щете.
После, щото му стигна акъла, че е прекалил, взе, че разигра сценка на покаяние и покани тоз-оня на чаша вино. Поканените, вместо решително да му обърнат гръб и по този начин да го изобличат като културоубиец, взеха, че по стар тертип рабски се присламчиха. И дадоха нов повод на Костов да ги презре.
Виното беше изпито и изпилите виното отново и окончателно загърбени. Но вече и употребени.
Впрочем, така им се пада!
Властта наистина развращава. Но тя сама по себе си не създава пороци. Тя ги разкрива, ако си ги носил в себе си. Едва на премиерския пост Костов наистина се разкри и показа както безобразните страни на характера си, така и своята бездушност и бездуховност. Той е зъл, мнителен, отмъстителен, тираничен и абсолютно безчувствен. Няма никакви социални сетива и е лишен от благодатта да може да съчувства.
Заниманията му с политиката още повече смрачиха палитрата на тези негови качества. Изглежда, това бе забелязано и от родната му майка, която, изглежда, искрено загрижена за чедото си, се изпусна да каже: "Ваньо да остави политиката и да си стане порядъчен човек! ".
Е, когато майчица що е рожденна, ти каже такова нещо, значи работите са отишли много надалеч.
Костов просто не се интересува от хората. Ама никак!
Той отказва дебат за тяхното житие-битие. Направо забранява каквато и да е дискусия на тема безработица, бедност, мизерия. Всяко напомняне за тези нелицеприятия го изкарват от нерви. Приема като лична обида твърдението, че българите живеят бедно, че измират мърцина.
Това го разкрива като човекомразец.
Точно като такъв той се прояви наскоро и в Монтана, на среща с местния партиен елит.
След като с все по-вкаменяваща се физиономия изслушал жалбите на сините дрипльовци, че са гладни, безработни и съвсем закъсали, накрая не издържал и с все сила стоварил връз тях своя гръмовержен гняв.
Чуйте го само какво е наприказвал на нещастниците: "Вие какво ми казвате? Че вие сте безработни, а ние управляваме страната? Вие ми казвате, че ние сме ви направили безработни! Това ли ми казвате?!? Това въобще не трябва да го говорите! Аз не знам как въобще си го мислите!!! " (Пунктуацията е на попарените с вряла вода сини мравки, които предвидливо са предоставили на медиите словоизвержението Костово, та да не се затрие за историята.)
След като човек на своите може да приказва така, какво остава за цялата останала сволоч.
Дали пък Костов няма проблеми със собствената си личност, дали не е засегнат, меко казано, от някои деформационни процеси?
Безспорно е, че той обитава един свой свят, който ревниво пази и не допуска по никакъв начин до съзнанието му да стига гълчавата на деня, да стигат реалните проблеми на т.нар. реален живот.
Той, в условията на самоконспирация, си е научил някои работи и си ги върши без оглед на цената, която плаща българинът. Ако това е политика, това е политика на студенокръвно.
Изцяло обсебен от чувството за своята значимост, Костов, подобно на Людовик XIV, който е запомнен с фразата си "Държавата - това съм аз", казва и той нещо подобно за себе си: "СДС е там, където е председателят!"
Тук вече немеем. И в своята безпомощна немота избавително се сещаме за поемата "Ленин" на Маяковски. Та там има такива едни стихове: "Скажеш партия - подразумеваеш Ленин. Скажеш Ленин - подразумеваеш партия. Партия и Ленин близнец братя!"
Братя българи, защо ги ядохме жабетата!... България ще умре от любов към Запада
Драга редакция,
Затова искам да обясня на г-да политиците чрез страниците на вашия вестник защо не ми трябва нито НАТО, нито Европейски съюз, нито разните отворени общества и Атлантически съюзи. И не само аз мисля така. За тази цел предлагам да се върнем за малко назад в историята.
Почти веднага след Освобождението от турско робство (пардон, "присъствие") в еуфоричните гласове, оценяващи войната като щастлив завършек на едно петвековно "присъствие", се прокарва и друго мнение, а то е следното: "Освободителната война не е най-добрият начин за освобождението на България. Защото, видите ли, тя донесла пълна независимост само на една трета от българските земи. Вследствие на което България трябвало да воюва за населението си и да пръска сили и средства за присъединяване на останалите си територии", и т.н., и т.н.
И сега, като пиша тези редове, си мисля, че това мнение е изказано от прадядовците на днешните ни политици. Нека да видим какви по-добри варианти са предлагали те.
Една част от тях се придържат към старата възрожденска идея за развитие (прогресивно!?!) на българската нация в рамките на империята за още поне 50-60 години. Дефакто те предлагат Австро-Унгарски модел на държава. Според тези господа така щяло да се избегне разпокъсването на България на пет части. Две от които даже не били под властта на султана.
Най-големите почитатели на тази теза се мъчат да ни убедят, че нямало нищо ненормално в това робство. Пардон - присъствие. Основание за това намират в европейската история, като изтъкват, че много европейски народи, заедно с нас или малко след това, загубват политическата си независимост. И много от тях я спечелват, или почти заедно с нас (Италия, Германия), или доста по-късно (Полша, Чехия, Финландия). И това (робството) не им е попречило да се развиват по това време! И че загубата на човешки ресурс в кланетата, потурчванията и отвличанията в харемите, е било нормална практика в Европа през XV-XIX век. Вярно. Няма да спорим.
Даже в граждански и религиозни войни, някои народи загубват и по-голям процент от населението си. Така е, ама не е точно така. В Европа поробените народи не загубват някои по-нисши политически структури: запазена е аристокрацията и интелигенцията и най-важното - не е унищожена структурата на църквата. През късното средновековие тези прослойки са естествени пазители на държавата и националната култура. Нещо подобно да се е случило в България?! Не!
Държавата като институция е унищожена тотално. Българската аристокрация - почти. Унищожена е и църквата - нисшите й структури са подчинени на Константинополската патриаршия.
Но не това е най-страшното.
Започва биологическата катастрофа на българския народ. В края на XIV в., според професор Хр.Гандев, българите са били приблизително 1 300 000 души. За своето време (приблизително толкова е и населението на Англия) това е числеността на една голяма европейска държава. През 1878 г. населението на Княжество България и Източна Румелия е едва 2 100 000 души. В това число влизат българи-мохамедани, евреи, арменци, румънци, руси, сърби и останалите поради великодушието български турци. В този момент Англия наброява 35 000 000 души. Само на острова. Колониите не влизат в сметката. (За сведение отношението не се е променило и до днес. Даже разликата след 10-те години демокрация се е увеличила в полза на Англия).
За икономика и индустрия да не говорим.
Турското "присъствие" е катастрофа и за българската култура. Сигурно днес на малко от читателите е известно, че България първа в Европа (още през IX в.) въведе говоримия език в литературата, а до средата на XIX в. няма дори общобългарски литературен език. Да не говорим за история, философия, музика, живопис и др. Значи няма да спорим, че така нареченото "присъствие" фактически се превръща в най-страшната катастрофа за българския народ.
Що се отнася до австроунгарския модел, мисля, че горните редове доказват неговата нелепост.
Защото не става въпрос за два християнски народа, а за сблъсък между две култури, коренно различни модели и като бит, и като етнос, и като религия. За тези, които неприемат това за сериозен фактор, ще припомня.
В 1915 година не някой друг, а претендиращите за модерно европейско развитие младотурци изклаха за броени дни няколко милиона арменци. Та да спрем дотук с милото присъствие на турците в православния свят.
Сега да разгледаме и другото мнение, засягащо Освободителната война.
В общи линии то включва всичко написано по-горе. Но на Освободителната война част от тогавашните политикани противопоставят идеята за самостоятелно извоюване на свободата чрез всеобща национално-освободителна революция. С две думи - идеите на Левски. Дума да няма, че от гледна точка на бъдещи интереси на национално, икономическо и държавно ниво това е най-добрия път за постигане на политическа независимост. Друг е въпросът дали това е било по силите на българския народ.
Въпреки изключителното тежкото си икономическо и вътрешнополитическо положение (по това време Турция вече е обявила държавен банкрут и са извършени един-два преврата) империята все още се простира на три континента, има огромни ресурси и е толерирана от повечето велики сили. Освен редовната армия, която поддържа, Турция е в състояние да мобилизира опълчение и за изкара армия равна горе-долу на цялото българско население. Споменах по-горе за биологичния колапс на българското население. Като включим и верският фанатизъм на турския аскер това вече е сила, която би стреснала и Австро-Унгария. Да видим какво може да противопостави на тази огромна сила българското население? Максимум 300 хил., в най-добрия случай 500 000 зле въоръжени и без артилерия въстаници. Огромна разлика, нали?
Дайте сега да допуснем и невероятното - с божията помощ сме постигнали славна победа!
Мислите ли, че великите сили, които винаги са имали интереси на Балканите, ще позволят създаването на една голяма България в етническите й граници? Най-добър отговор на този въпрос дава Берлинският конгрес.
Та, значи, историята даде отговор на прадядовците. Сега да видим накъде са се забързали правнуците.
Но преди това да проследим прословутите имперски мераци на Русия, които, видите ли, обезсилвали акта на освобождението.
Далеч съм от мисълта да убеждавам когото и да е, че Руската империя няма интереси в този толкова важен в икономическо и географско отношение район. Черно море е единственото незамръзващо гранично нейно море, а проливите ги държи Турция, която нарушава търговските договори под натиска на великите сили или просто както се изразява един известен зевзек, падишаха го заболяват хемороидите... Значи Русия е можела да вземе аванс по този жизненоважен за нея въпрос или по дипломатичен път (слабо вероятно), или чрез военни аргументи.
През ноември 1876 г. руската дипломация (която за съжаление е доста под нивото на английската по това време) свиква Цариградската конференция, където е поставен въпросът за бъдещето на българския народ. За съжаление единствено Русия е държала на цялостното и забележете - неразпокъсано на части възстановяване на България в етническите й граници. Няма да казвам колко радостно са прегърнали тази идея останалите велики сили, особено Англия и Австро-Унгария. През януари 1877 г. Турция по най-груб начин прекъсва преговорите, като заявява, че те стават излишни, понеже току-що султанът дарява поданиците си с демократична конституция. Да!
И такива работи стават по света.
Абсолютни монархии да създават демократични конституции. Няма да се спирам на войната, всички знаем как завършва тя. Нека да се насладим на огромната вълна от любов, заляла ни от Запад. На 19 януари (стар стил) 1878 г. бойните действия се прекратяват официално. И отново се кръстосват дипломатическите шпаги. С Цариградската конференция Русия успява, макар и формално, да създаде антиосманска коалиция. Това като постижение никак не е малко, като се има предвид, че Русия по това време е била в конфликт с почти всички велики сили. Но оттук нататък противодействието на Англия и особено на Австро-Унгария открито нараства. Прикритата враждебност на Германия - също.
Основният проблем е в какви граници да се възроди България. Русия, понеже не се интересува от съдбата на българския народ, а гони само собствените си имперски позиции, настоява те да обхващат всички територии на Балканите, в които българите са мнозинство.
Великите сили обаче безгранично ни обичат и затова предлагат държавата да бъде разкъсана на няколко формации с различен статут. Някои ще кажат - ама това не е любов. Любов е и то каква!
Ами Съединението... Радостта на Австро-Унгария бе толкова голяма, че изпрати Сърбия да сподели щастието си с нас.
И когато ние прехвърлихме купона на нейна територия, без малко нашите храбри капитани да надянат геройски гърди на австрийски щикове. Между другото по това време всичките ни съседи се борят за доминираща роля на Балканите. В Букурещ, изживяващ се като "Кючук Париж" - отдавна се облизват за Северна Добруджа. Гърция иска част от Беломорска Тракия и част от Македония, а Сърбия - Белградската и Пиротската области. Е, през останалите войни и това стана. - И станахме земя "като една човешка длан".
А как ни обичат сега? С помощта на САЩ, които по стечение на редица обстоятелства останаха единствената свръхсила и която също е рожба на Западна Европа (още един голям брат), днес ние вече нямаме никаква икономика. Ликвидирана е на 90%. Ей така, просто от любов.
Също от любов искаха да затворят една от най-безопасните АЕЦ.
Благодарение на тази любов пенсионерите в България живеят на фотосинтеза. Че за какво да се хранят - я луда крава, и трихинелоза, я шап могат да хванат.
Обаче най-много обичат армията ни. Познайте защо? И понеже много се възхищават от нея и постоянно я хвалят, сега тя се побира на един стадион. Ами за шепа земя и това ни е много.
И сега нашите западни родители (защото те буквално ни израждаха два-три пъти - Берлин, Ньой, Букурещ) нареждат на малкото детенце - разбирай правнуците: ние искаме да се сприятелиш с онова комшийче, дето 500 години си разиграваше кончето в твоето дворче, а с онова комшийче Србчо изобщо не си играй, защото е много лошичко и не ни слушка. Макар и то да е наше дете, наскоро го опердасахме, задето не ни служаеше... И ето, хукнаха достойни правнуци на достойни прадядовци да изпълняват родителски завети. Защото за Брюксел през Анкара било по-напряко.
Ами уважаеми читатели, вземайте ибриците и да тръгваме.
А, да не забравя да ви предупредя - в джамия се влиза на бос крак. Иначе стават грешки... А сега сериозно. Под натиска на същите велики сили Турция официално се извини на Армения за клането през 1915 година.
Когато в България тръгна филмът "Време разделно", някои политически и културни кръгове в Турция нададоха писък до небесата - сиреч, това било лъжа и намирисвало на дипломатически скандал. Ами защо не отидоха да попищят в Батак или в Клисура, или на връх Еледжик или пък на Дряновския манастир?
На мен не ми трябват башибозушки извинения (да ме прощават А.Доган и К.Еюп). Аз искам извинение от Англия, Франция, Германия и Австрия за това, че на няколко пъти осакатяваха държава, която със своята съпротива, притъпяваше близо век острието на турската военна експанзия на запад. Колко ли щеше да издържи Виена, ако цар Иван Шишман беше турил чалмата и поведеше на запад една армия, която за разлика от спахиите, е много по-опитна в превземането на крепости? Можеше сега господин Ферхойжен да се казва Фарад и вместо еврокомисар да е валия на някой западен санджак. А можеше да е и по-лошо.
Аз искам извинение и от нашите "политици", които в продължение на 10 години се държат като евтини проститутки. И за това, че вече се чудя с какво да изхранвам семейството. Може би с любов от Англия да ми изпратят колбаси, заразени с луда крава?! Благодаря!
Е, някои ще кажат - не си прав! Сигурно, аз съм само на 33 години, може би ми предстои да живея в по-интересни времена (да не дава Бог).
Накратко казано - след още десет години демокрация на надгробната плоча на България може да се сложи следната епитафия: "Умря от любов към Запада".
Демократични ли са "развитите демокрации"?
Продължаващият ужас в България - имаме пред вид най-вече безнаказаните убийства и издевателства над деца, - стана повод за медийни дискусии за престъпността като универсално явление. Общо взето, на преден план отново бе изведена позната теза, чиято същност може да се резюмира по следния начин:
1. Престъпността е същностна черта на демократичните общества. Ефективна борба срещу нея не може да се води със законови средства, а демокрациите не разполагат с други.
2. Престъпността е ликвидирана единствено в тоталитарните държави, тъй като тези държави не признават конкуренция на всемогъществото си.
3. Изводът е, че гражданите са изправени пред един-единствен избор: или демокрация плюс престъпност, или тоталитаризъм без престъпност.
Хората, които си спомниха как допреди десетина години са оставяли децата си да играят до късно пред блока и са се задоволявали с картонени врати, бяха обвинени в "носталгия по тоталитаризма".
Как в действителност стоят нещата?
В т.нар. западни общества, които по инерция все още искаме да имитираме, узаконяването на престъпността е факт.
САЩ например харчат огромни пари уж за борба срещу наркотрафика, но на чужда територия. Например засилващата се американска интервенция в Колумбия. Заделят се стотици милиони долари за предполагаема борба срещу корена на злото - производството и преработката на наркотици.
В същото време обаче не се прави нищо в другия край на веригата - потреблението на американския пазар. Съдебните процедури са крайно усложнени, а присъдите срещу наркотрафикантите - смехотворно меки. Особено когато имат пари за добри адвокати, а те винаги имат пари за добри адвокати.
Друго явление: в тези общества тълкуването на банковата тайна като "светая светих" е от такова естество, че прави невъзможно полицейското разследване на съмнителните пари. Наплодилите се пък след Втората световна война и особено през последното десетилетие т.нар. офшорки са направо открита оферта за пране на пари на държавно равнище.
И наркотрафикантите, и крадците на държавни пари от "Третия свят", и присъединяваната към него Източна Европа, с удоволствие използват за престъпните си цели както банковата тайна, така и офшорките. "Световната общност", разбирай НАТО, би могла на бърза ръка да нареди на правителствата на "офшорните" зони, най-често микродържави, веднага да ги закрият, без дори да ги заплашва с ембарго или бомбардировки. Не го прави, обаче. Защо ли?
Дали защото чрез банковата тайна и офшорките в икономиката на богатия свят се наливат и мръсните пари на бедния свят? Едва ли е само заради това.
Истината е, че офшорките се ползват охотно и от едрия бизнес на богатите държави. Излиза, че граница между "чистите" и "мръсните" пари всъщност няма.
Не е неуместно да припомним и неотдавнащото опрощаване на греховете на престъпника Марк Рич от отиващия си американски президент Бил Клинтън. Това бе прецедент - за пръв път получи президентско опрощение човек, все още укриващ се от закона. В САЩ е публична тайна, че Рич е налял най-малкото милион долара в сенаторската кампания на президентската съпруга Хилъри. От кумова срама учредиха нещо като комисия за разследване на случая, за която вече нищо не се чува, и всички останаха доволни: и Клинтън, и жена му, и самият Марк Рич. А пък американското общшествено мнение започна да бъде приучвано към мисълта, че и "най-могъщия човек на света" може да парадира с корумпираността си като с нещо достойно за уважение.
Друг, не по-маловажен аспект на отношението към престъпността, е отмяната в Европейския съюз на смъртната присъда дори срещу закоравели убийци и други морални чудовища. Аргументът - неприкосновеността на човешкия живот.
Дали в Брюксел и другите западноевропейски столици наистина ценят чак толкова високо човешкия живот?
Трудно е да се повярва, след като тамошните правителства са съучастници в изтреблението на "излишните" хора по планетата най-вече чрез глад, а освен това избиха много сръбски граждански лица чрез бомби, че и отгоре на всичко ги поръсиха с обеднен уран.
Впечатлява и начинът, по който бе отменена смъртната присъда в Западна Европа. Чрез гласуване в парламента, не чрез референдум!
Във Франция например при отмяната на смъртната присъда говорител на управляващото мнозинство заяви "Не бихме могли да допуснем референдум, тъй като повечето граждани подкрепят запазването на смъртното наказание". Между другото, доста откровено признание за причините, поради които "развитите демокрации" бягат от "пряката демокрация" на референдумите.
В Белгия преди няколко години, макар и да бе разкрита организирана структура от педофили-убийци, чиито жертви станаха много деца, референдум по въпроса не бе допуснат.
Трети момент е другаруването на предполагаемо демократични държави с явни криминални престъпници в името на постигане на определени външнополитически цели.
САЩ закрилят сепаратиста Мило Джуканович в Черна гора, макар и той, и три четвърти от министрите му да са в компютрите на Интерпол заради контрабанда на цигари в големи мащаби и други подобни деяния.
Подвизите на Мило и сие обаче са шега пред международния наркотрафик на терористичните структури на Хашим Тачи, радващ се на още по-голяма благосклонност на Вашингтон. Благосклонност не просто открита, а направо демонстративна. Този престъпник, порадвал се и на гостоприемството на синята софийска демократична власт, бе въведен в голямата политика последователно от Ричард Холбрук, Мадлин Олбрайт и Джеймс Рубин. И републиканската администрация на Буш-син не се отказа от това ценно наследство. Така и още не е дала отговор на въпроса как се връзва "борбата" срещу наркотиците в Колумбия с американското покровителство на албанската наркомафия.
Следователно отговорът на въпроса доколко са съвместими демокрацията и престъпността, е кристално ясен.
Въпросът, който би трябвало да си зададем, е по-скоро друг: дали всъщност тези т.нар. развити демокрации са наистина демократични в същинското значение на тази дума?
И дали ще е полезно за нас да се стремим да ги копираме?
До следващата заповед
Българите в Македония могат условно да бъдат разделени на три групи. Едни са тези, които се смятат за българи. Повечето от тях обаче все още се боят да признаят това публично.
Други, без да отричат българското си потекло, се смятат за "македонци", за представители на отделна, макар и близка нам нация. У тях също няма противобългарски настроения. Съвсем разбираемо.
Трети, не непременно най-многочислената част, но определено най-шумната, се обявяват за потомци на древните македонци на Александър. И да не си вярват, твърдят това, защото смятат, че им изнася. При тях антибългаризмът, също по разбираеми причини, е не просто позиция, но и професия.
Редно ли е да сме безразлични към тези хора, едновременно наши съседи и сънародници, независимо към коя от трите подгрупи принадлежат? Определено не.
Нормалното ни сближаване и повторно стопанско и културно интегриране с тях трябва да е следствие не от прекрояване на граници, а от тяхното размиване в рамките на една Европа на отечествата.
Без да правим анализ на цялостната политика на София към Скопие от деня на провъзгласяването на независимостта на Република Македония, няма как да пропуснем един факт. От този ден до днешния българските власти не са поставяли нито пред Скопие, нито пред света въпроса за зачитането на правата на българите в Македония.
Използваме термина "българи", а не думата "малцинство", защото в юридически план не означава нищо, макар глобализмът да го натиква усърдно в политическата и медийна лексика.
Тази пасивност контрастира с поведението на софийската администрация по въпроса за правата на българите в Западните покрайнини. Основателен сам по себе си, въпросът бе изкористен от администрацията, която по външна заповед прояви избирателен "патриотизъм", използван като средство за натиск върху Белград. Първо, срещу Милошевич, а сега, макар и по-слабо, срещу Кощуница, който все още мъти водата на "световната общност".
Дори и Соросовото "ОО" изръси някой лев в подкрепа на този "български патриотизъм".
Щом София признава всякакви "малцинства", най-вече на българска територия, защо не постави пред Скопие и пред своите атлантически приятели въпроса за правата на българите в Македония?
Имаме пред вид правото на тези от тях, които осъзнават българската си национална принадлежност, да говорят, четат и пишат на български. Да издават на български свои книги и вестници и да притежават собствени радио- и телевизионни канали. Да се обединят и в български политически партии, ако желаят, след като местната конституция не забранява това. Естествено, без да се поставя под въпрос тяхното качество на лоялни граждани на Република Македония.
Дали София е имала подобна идея, но големият атлантически брат е забранил да повдига този въпрос?
Да не забравяме, ЦРУ на САЩ редовно открива "македонско малцинство" и всякакви други "малцинства" в България, но нито веднъж - "българско малцинство" в Македония.
Защо ли е така?
Защото подходът на САЩ към държавността на балканските държави, без Турция и Албания, съвсем определено е като този на жельомитевжелев към българското селско стопанство: предвижда не уедряване, не комасация, а раздробяване до безкрайност в името на новия световен ред. Откриването на "българско малцинство" в Република Македония би било в разрез с тази имперска политика, затова и софийската администрация не поставя този въпрос.
Допреди десетина години съществуваше една сръбска държава - Югославия.
Днес са няколко: собствено Сърбия, Черна гора, която американците тикат към "независимост" от Белград, Република Сръбска, формално в състава на измислената окупирана държава Босна; Косово, с отделен окупационен статут, а отгоре на всичко се крои и административно обособяване на Войводина.
Някои у нас злорадстват по този повод, без да се замислят, че подобна, ако не и абсолютно същата съдба, се крои и на нас. Че и по същия сценарий.
Иван Костов не се поддаде на натиска по време на натовската агресия срещу Югославия да приемем на българска територия измислени албански "бежанци". Не отричаме това, макар и да не знаем каква е била силата на този натиск. Вярна политическа стъпка беше и предоставянето на оръжие и боеприпаси на Скопие.
Кой обаче караше Костов да приема като равнопоставени събеседници у нас криминално проявени албански сепаратисти като Хашим Тачи? Ако без негово знание му ги е натресъл Асен Агов, не можа ли да се разграничи от него? Че и да го изгони от партийни постове, както изгони Бисеров и Цонев? Агов, за разлика от тях, нямаше да може да поведе друга група, освен група на хумористите.
Как се връзва другаруването с Хашим Тачи с твърдението, че си против промяната на балканските граници?
Все още по инерция Петър Стоянов и Иван Костов пеят втръсналата ни песен, че България била много тачена от "световната общност", която била възприемала нашата държава като "фактор на стабилността на Балканите". Дали не беше и "важен" фактор?
Щом е такъв фактор софийската администрация, защо не поговори със "съюзниците си по НАТО"?
Защо не им каже, че трябва категорично да откажат всякаква подкрепа на албанските терористи, ако не искат да пламне целият полуостров? Че е достатъчно да направят това, за да вразумят сепаратистите?
Че просто не трябва да пречат на властите в Скопие сами да решат въпроса със собствените си полицейски и военни сили?
Лъсват тъжни истини.
Софийската администрация толкова я е еня за българите в Македония, колкото за българите в Либия, и най-вече, за българите в самата България, мачкани от "новия световен ред".
Софийската администрация знае чудесно, че този ред, поне в близко бъдеще, предвижда повече кръв и повече нестабилност на полуострова. И послушно очаква следващата заповед.
Иракчаните надхитрили "интелигентните" бомби
Според Ян Брус ("The Herald", 28 февруари т.г.) Ирак успял да отклони 20 от 25-те специални, управляеми дистанционно оръжия, изстреляни при съвместните американо-английски атаки срещу Багдад в средата на февруари. Иракчаните направо се подиграли с техните системи за насочване, като ги накарали да експлодират на стотици метри разстояние от мишените.
Разузнавателни източници на НАТО твърдят, че е била разрушена само една от пет радарни инсталации и командни центрове, атакувани от натовската авиация; две други понесли повреди, а две били невредими и продължавали да действат.
Смята се, че Ирак е използвал съчетание от заглушаващи и фалшиви радиосигнали, за да обърка новата обединена система за глобално позициониране на оръжията с дистанционно насочване.
"Интелигентните" бомби с радиус на действие около 40 км зависят от фиксирането си от спътник в последната секунда, преди да поразят директно целта. Няколко дни преди нападенията над Ирак САЩ провели генерална репетиция, за да изпробват оръжията и 66-те бомби, пуснати от военноморската авиация, постигнали 100% успех. При реалната акция обаче те отбелязали 80% провал!
Оръжията с дистанционно насочване от 1999 г. били разработени, за да се сведе до минимум рискът за цивилни загуби в новата ера на "глобална визия и вредна пропаганда". Отначало американците решили, че може да има проблем със софтуера, но ударите с бомби, летящи над сушата, отхвърлили хипотезата. При глобалното позициониране оръжията би трябвало да попадат в целта: "Но ако излъчите достатъчно силен сигнал, който да промени сателитната информация, получавана от бомбата при заключителния й подход, точността "излита" през прозореца. Срещу укрепени военни съоръжения има нужда от пряко попадение, за да сте сигурни, че ще убиете.
Прицелване с грешка само от двеста метра е равностойно на разликата между пълното унищожение и едно леко опарване с щрапнел. За щастие при дадените обстоятелства, съвместните атакуващи оръжия не бяха единственият хардуер, използван на 16 февруари. Най-малкото две ключови места бяха напълно извадени от строя, а в две други имаше повреди и разрушения" ("The Herald").
Джъстин Раймондо, известният аналитик, нарича "лъжа от началото до края" дезинформацията, че: югославските власти са предоставили информация на САЩ за ПВО и оптичните кабелни връзки на Ирак. Това бе опровергано от самия Кощуница, но лъжата се тиражира. Докато бил на власт Милошевич, сърбите обменяли с Ирак техническа и разузнавателна информация, която сега обменят с вчерашните убийци на своите сънародници.
Защо тогава американските бомби не улучват целите си в Ирак? Споменатият Ян Брус твърди, че последният иракски трик - прицелването по съюзническата авиация с далекообхватни радари и изстрелването по нея на ракети от непостоянни позиции, бил приложен за пръв път от сърбите по време на ООН-интервенцията в Босна и на натовските въздушни атаки в косовския конфликт. Тогава са били свалени един британски "Хериър", един американски "Ф-16" и един "Найтхоук" Ф-117, първият, свален в бой самолет, построен по технологията "Стелт", т.е. невидим за радарите на противника.
Американски източници шушукали в частни разговори, че е "само въпрос на време техниката да започне да носи резултати за Саддам Хюсеин". Изглежда, че това време е дошло.
Кога ще ги стигнем... порториканците?
Според речника на чуждите думи в българския език суверенитетът е "вътрешна и външна независимост на държава". В новоговора на глобализма тази дума постепенно започна да се изтиква от обръщение. Без все още да е окаляна все още така, както е окалян например национализмът, на бърза ръка приравнен към шовинизма и ксенофобията, все пак става жертва на засилващото се внушение, че е старовремска и безперспективна, защото изразява същността на отживяло времето си понятие.
Клинтън, като доскорошен пръв изпълнител и пръв говорител на глобализма, също така пръв обяви тази негова нова истина в прав текст: "правата на човека" стоели над суверенитета.
Някои - но не всички, - държавни и правителствени глави на страните от НАТО повториха публично същото. Кога охотно, кога недотам.
Най-охотно и най-демонстративно го направи Петър Стоянов. За да се увери, че няма да остане нечут, повтори тезата за отживелия времето си традиционен суверенитет цели два пъти, и то от трибуната на ООН.
В определени случаи говорителите на глобализма продължават да изразяват загриженост за един или друг суверенитет. Най-вече за този на бившите съветски републики от типа на Беларус и Украйна, когато се сближават с Русия, или просто нормализират отношенията си с нея. Тогава се изразява загриженост да не би това да доведе до загуба на техния суверенитет, до поглъщането им от лошата Москва, която само чака да възроди Съветския съюз под някаква нова форма.
Между другото, на читатели и зрители се спестява логиката защо този процес - сближаването и интегрирането между Русия и нейни съседи, - трябва задължително да е нещо лошо. Докато сближаването и интегрирането между страните от Европейския съюз е задължително нещо добро. Това е друга тема.
Който е слушал и чел партийно-правителствени документи на синята администрация и публичните изказвания на нейните чинове от всякакъв ранг, няма как да не е забелязал, че и от техния лексикон суверенитетът бе изхвърлен като мръсна дума.
И изведнъж - чудо невиждано! - тази дума отново започна да се изрича от сините първенци и говорителите им. Понякога дори сърдито и гневно.
Говорителят на външнополитическото звено на администрацията Радко Влайков например, във връзка с руската реакция по повод изгонените от "Раковски" 134 трима руски дипломати, заяви публично, че националните интереси на България през последните години вече се определят "суверенно".
Същите думи - "суверенно", "суверенна" и "суверенитет" - употреби малко преди това от синия екран непосредствената му началничка. По същия повод.
Накрая в защита на българския суверенитет се включи и тежката политическо-медийна артилерия на режима. Най-ниеможещият сред ниеможещите, самият Иван Костов, в Пазарджик заяви буквално следното: "Ако някой иска да ни пробва стиска ли ни да си удържаме суверенитета, видя се, че ни стиска". Отново по същия повод.
Освен това обаче се видя още нещо. И то от цяла България.
Видя се, че стискащият Костов бе похвален за това действие, оповестено по-малко от седмица след поредната годишнина от Освобождението на България от турско робство, от един американски старши полицай.
Да те похвалят гости, няма нищо, пък и през последното десетилетия българите обръгнахме на похвали отвън. Закриеш си ядрените реактори - потупат те по рамото за екологичност... Не са лечебен обеднен уран, я... Раздробиш си обработваемата земя на петнадесетина милиона кръпки - правят ти евалла за въвеждането на пазарното начало в икономиката. Ликвидираш си военната промишленост - направо ти казват "машалла" за доказаното миролюбие. И така нататък.
Въобще, остров на стабилността на Балканите! Стабилност и безметежност, надвишаваща дори тази на Орландовци.
Само че... Само че Костов не съобрази някои неща.
Първо, гостуващият хвалител не бе от неговия ранг. Директорът на американското ФБР Луис Фрий е просто полицай. Високопоставен полицай, наистина, съвместяващ функциите на вътрешен министър с шеф на контраразузнаването, но все пак полицай. И то в страна, която, както всички знаем, не е полицейска. Не му отива да третира ръководителя на изпълнителната власт на една предполагаемо суверенна страна като равнопоставен събеседник и да дава публична оценка на постъпките му.
Второ, гостът похвали стискащия премиер конкретно за това, че е изгонил дипломати на една трета страна. Нещо недопустимо в традиционната дипломатическа практика. А и трябва ли да си професионален дипломат или юрист, за да си дадеш сметка, че това е просто недопустимо?
С риска да бъда обвинен в издребняване, отбелязвам, че и стойката, жестикулацията и пресиленото хилене на стискащия Костов, когато стискаше ръката на госта пред камерите, бяха не на място. Подхождаха по-скоро на начеващ стражар, очакващ повишение, нежели на премиер. Нямаше и следа от осанката и достолепието, на които бяха приучени сините активисти от Пазарджик и други градове и паланки.
Малко след 1944 г. на дипломатически прием печената лисица Димо Казасов направила гаф. За да достави удоволствие на съюзниците си по ОФ, в присъствието на по-първи властници, казала на съветския посланик следното: "И да знаете, другарю посланик, по-верни слуги от българските комунисти нямате и не може да имате". И посланикът, и другите присъстващи примигали от неудобство, но не вързали кусур на лисицата. Било публична тайна, че отдавна е прекрачила трудно забележимата граница между мъдростта на годините и старческата изкуфялост.
Костов обаче не е на такава възраст. Освен това има претенциите да бъде запомнен от бъдните поколения като нещо повече от преуспял партиен активист, посъбрал сини пари за черни дни. Като Стамболов с лаптоп, че и нещо повече.
Мераците на суверенната Надежда са от ясни по-ясни. Да добави към гаражеца някоя и друга бензиностанция или пицария, докле е младост.
Амбициите на ТОЙ Е също не се нуждаят от сложен психологически анализ от пенчославейковски тип. Ясно е, че за човек, който намира хармония между окачения в кабинета му портрет на Левски и публично поведение като на Рачко Пръдлето, възприемането на Стоян-Ганевите критерии за щастливо бъдеще са обясними.
Гостът вече го няма. Излетя оттук и се устреми направо към прегръдките на първия международник на перестройката Шеварднадзе. Да не го мислим бай Луис Фрий. Едва ли ще се почувства по-зле при домакин, който сънува атлантически сънища, макар че се завива с кавказка черга. Стискащият Костов обаче остава тук.
Остава да изясни и на себе си, и на нас, как точно разбира суверенитета. Дали не като суверенитета на Порто Рико?
Ако е така, там водят с едни гърди: тази суверенна (така е отбелязано в конституцията й) страна е предоставила своята външна политика и отбраната си на Вашингтон, но в столицата Сан Хуан, за разлика от София, това е фиксирано и върху хартия. Впрочем, както е тръгнало с уникалния софийски меморандум с НАТО, може би не след дълго ще ги стигнем порториканците... Срещу това тълкуване на суверенитета те обаче получиха различни права, включително и правото да бъдат мобилизирани в армията на САЩ при необходимост. Възприемат атлантическите ценности буквално - Карибско море е част от Атлантическия океан. Освен това, възпяха ги в мюзикъла "West Side story" ("Уестсайдска история").
За Стоян Ганев припевът "I want to be in America" стана заслужено отработена реалност.
Ще извади ли същия късмет Иван Костов, или ще остане да пее пред теменужката "I feel pretty"?
Нов Берлински конгрес?
Не друг, а бившият външен министър на Нейно Величество лорд Дейвид Оуен заяви, че е нужен нов Берлински конгрес. Сиреч, да се сбере ареопагът на Великите сили и да преначертае границите на Балканите!
Ако до днес е имало някой честен наивник, вярващ в т.нар. общочовешки ценности, либерализъм, демокрация и изобщо в щастливото синьодемократично бъдеще на човечеството, то той просто трябва да почервенее от срам. Но ако продължи да повтаря тези клишета, то значи или е малоумник, или национален предател.
Преди 123 години в германската столица предците на днешното НАТО - т.нар. Европейски концерт, - начертаха картата на Балканския полуостров. За да обезсмислят в голяма степен победата на Русия в Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г., донесла след петвековно робство свобода за българския народ и възстановяване на неговата държавност. Тогава Европейският концерт въобще не се интересуваше за реалностите на полуострова и истинската карта на населяващите го народности.
Сетнините на това бакалско деление и късане на жива плът се чувстват и днес. И от тази гледна точка може би наистина трябва да се преразгледат сегашните политически реалности.
Но дали това ще е в полза на България? Ето това е истински въпрос. За съжаление по-вероятното е, както винаги, Великите сили и този път да ни прецакат за сметка на съседите.
Защото подобно решение предполага преди всичко изчезването на Македония от картата.
А за този последен къс българска земя претендират не само албанците (които имат поне етнодемографски основания), но и сърбите, и което вече е наистина абсурдно и нагло - и гърците.
Така че позицията ни трябва да бъде ясна - никакъв нов Берлински конгрес.
Още повече че Великите сили не са това, което бяха. Видяхме как германците така се изнизаха от Тетово, че ако можеха да ги видят дедите им от Райхсвера и Вермахта, щяха да се обърнат в гроба.
От такива гаранти на балканския мир - Danken!
Ако някой иска наистина да запази мира в полуострова, да гарантира статуквото!
Ако пък не - да признае най-сетне, че Македония е просто част от България. После може да разговаряме и за други неща.
Памет за генерал Радню Минчев
Едва ли е моя работа да пиша следсмъртни думи за генерал-полковник Радню Минчев, бивш шеф на Генщаба на Българската армия. Та той има толкова близки съратници и колеги. Но в себе си съм убеден, че смъртта му ще бъде отбелязана в кратки и сигурно сухи текстове на задължителните некролози. И толкова.
Защо ли?
Защото той и до последния си дъх не склони един военен блок - НАТО, да бъде представян като коледна елха с подаръци.
Ще си призная. Познавах го сравнително бегло. Пък и какво ли би могъл да каже за един генерал редникът Чавдар Добрев?
И все пак.
За първи път го срещнах на празнични митинги на БСП, може би по повод на Първи май, тогава, когато възприемахме нещата много по-доверчиво и с розови отражения, когато бяхме радостни да се ръкуваме с вождовете на партията, търсейки в тях сияние от Спасителя, тогава, когато черните мисли ги отпъждахме, пък и те лесно отлетяваха от въображението ни.
По-късно се засичахме на "Позитано", един - нагоре по стълбите, друг - запътен надолу, разменяхме по няколко ординерни реплики и в кафето на шести етаж.
Правеше ми впечатление на ведър и добродушен човек, понатежал, поразпуснат не по военному. Приличаше на селски учител, който има търпение да учи всеки ден, без умора, деца на неграмотни родители. Казвах си: "Но той не е от породата на генералщабните офицери. От литературата и филмите сме се убедили, че те са стегнати, напети, поетично вдъхновени или тренирани до педантичност да гледат на обикновения свят през масивно стъкло".
Да, у Радню Минчев се криеше типична българска жилка, корените му широко се забиваха в чернозема, като самотни полски дървета сред нивята.
Един чисто литературен пример. Бегло си представях, че такива военни най-превъзходно изобразява Лев Толстой, и то в знаменития си роман "Война и мир". Офицери, които стоят плътно до войника, не се големеят, не се превземат, не заиграват на пълководство и дворцова куртоазност, но в замяна на това никога не биха оставили същия войник без грижи за храната и поносимия дневен режим. Те разговарят на "ти" със солдатите, които ги усещат не толкова приятели, колкото бащи с вродено чувство за дълг.
Опитайте се да сравните. Радню Минчев в нещо вътрешно, но и като човешка физика, се доближава до образа на Кутузов, до традиционната представа за великия военачалник с неговата идея за народната война, за народното дело, за народната идея. Пълководец, който неумолимо изхвърля Наполеон - нашественика, от Русия, но подава рапорт за оставка, когато биват прекрачени чуждите граници.
Най-дълбоко, може би за цял живот, Радню Минчев се е запечатал в един друг миг, външно случаен, иначе разтърсващ. Това стана по време на последния конгрес на БСП в НДК. В почивките на конгреса, така се случи, че на няколко пъти се срещнахме и разговаряхме. Радню Минчев ме убеждаваше, че новата позиция на партията за НАТО няма да мине безпрепятствено, че делегатите ще се възпротивят, пък и двамата с армейски генерал Любен Петров се били подготвили яко, щели да говорят като професионалисти и да докажат - черно на бяло: За Отечеството е пагубно, ако и БСП преповтори политиката на СДС за НАТО! Не беше особено разтревожен. Като военен човек се надяваше на трезвата логика и "благородната" дисциплина на разума. Пък и от съседен "окоп" щеше да им помага ген. Дапчев.
Точката или подточката за НАТО започна твърде ненадейно. Голяма част от делегатите се бяха изнизали навън. Личеше, че президиумът се кани набързо да претупа въпроса, за да не даде възможност на опонентите си да вържат и две приказки. Решението се поднасяше като готова гозба: яжте, подканяха ни от трибуната, няма защо да се колебаете. Много от делегатите, тренирани от апарата на конгреса, подвикваха да се бърза, нали виждате, всичко е от ясно по-ясно, ще влизаме в НАТО, такава е модерната реалност, мърдане назад няма. Те почти припадаха от възторг, че са толкова напредничави и поевропейчени. Усещаше се, че очите им блестят от стръв - след преминаването и на този "Рубикон" - да хванат бика за рогата, тоест, властта, сладката власт, плодовете - апетитните - на тази власт.
И тогава, като мохикани, двамата генерали Петров и Минчев започнаха да искат думата. Напразно. Младите, застарели май че вече мъже от президиума, не искаха да ги забележат. Отново и отново генералите се доближаваха до микрофоните и отново безуспешно. Само в отделни моменти те се вклиняваха с празничния пронатовски марш, за да посеят дисонанси. Говореха по войнишки - кратко и с факти. Клакьорите ги заглушаваха, напомняйки, че времето е изтекло (американците го казват по-точно: времето е пари).
И все пак, макар и прекъсвани, генералите започнаха да увличат аудиторията. Насъбраха се и делегати, които преди малко си бъбреха в предверието. Мърморенето се увеличи. Увеличиха се възгласите на одобрение към казаното от Радню Минчев и Любен Петров. Радню Минчев прочете (успя да прочете) и по-дълъг пасаж. Везните започнаха да се накланят на другата страна. Съвестите на делегатите, дадени на откуп на ръководството, се поизправиха на собствените си крака. Делегатите започнаха да сумтят шумно, недирижирано, самостоятелно. От президиума нещо се пообъркаха, а това, според апаратните игри, означава изпускане на положението, организационно безхарактерност, която впрочем не е характерна за късните отрочета на бившия Комсомол.
Още малко и колата с бъдещите богати дарове (данайски?) да се преобърне. Още малко и "стихията" да овладее конгреса. Още малко и дори авторитетът на председателя да се прекатурне в ямата.
И тогава, о, боже, какво върховно мигновение! На трибуната се качи любимецът Ламбо - Стефан Данаилов. Един такъв наедрял, величествен, но и осезаем като символ на идеята от червените митинги и конгреси. Той наруга строго делегатите, че са прекалено стихийни и неовладени. Като телевизионен медиум внуши международната обстановка, доказа като две и две четири, че НАТО е ханаанската земя, че НАТО е разковниче към щастието, че без НАТО ще се видим яхнали бял кон на видовден. С разкоша на военната си ерудиция, почерпана от бате Сергей, разузнавача-революционер от сериала "На всеки километър", той разгроми "дилетантщината" и "предразсъдъците" на изкопаемите, консервативни генерали, смъмра ги остро за вредния им сантиментализъм.
И чудо на чудесата! Залата отново блесна, озарена от благословена дъга, тя засвети лъчезарно, избухна в невъобразими аплодисменти, които сметоха като отпадъци недоволните или съмняващите се.
Победата на НАТО-линията беше възстановена и гарантирана "во веки веков". И никак не се изненадахме, че председателят Георги Първанов почти се самозадуши от вълнение, благодари на големия актьор по чинопочитателен начин (сякаш пред него се разгръщаше един друг забележителен актьорски талант: този на бившия американски президент Роналд Рейгън, когото за съжаление, в последния етап от живота му, го сполетя старческо омекване на мозъка).
След заседанието ген. Петров с уставна строгост "докладваше" на малката група делегати какво е възнамерявал да каже, но му отнели думата: то било крайно важно и съдбовно за социалистическата партия.
А Радню Минчев стоеше настрани и мълчеше. Очите му бяха учудени като на малко дете. Ясни и невинни. Той беше престанал да мисли и чувства. Беше до смърт унизен... и безпомощен като напъдено човече.
Така съм го запомнил. Учуден като малко дете, безпомощен като напъдено човече и унизен до смърт.
Но Радню Минчев до края на жизнения си път остана верен на веруюто си като личност и военен. Не се отказа от позицията си, че зажеглянето на България в НАТО е безразсъден акт.
По този начин той даваше пример на всички останали, дори и на онези, които сменят вярата си след всеки пореден менует на любимото политбюро или на бюро на любимата си партия.
Така войникът Радню Минчев на този, последен за него партиен конгрес, си позволи да прокара голямата граница между заповедта на личната съвест и безотговорността на колективната анонимност.
Този завет и тази поука, дадени ни от един достоен българин, не могат да бъдат хвърлени в забвение от нито един български патриот!
Писмо от Торонто
Уважаеми братя българи,
Първо. И двамата не сте обяснили на българския народ защо ние не ще трябва да отиваме в Македония. Защо ще влизаме в конфликт с нашите вчерашни съюзници да освобождаваме поробения българин там, или ще проливаме кръвта на българската младеж да запази сърбокомунистите на власт, в тази все още проюгославска република. Вие сами сте свидетели, когато преди няколко месеца сръбският бановин Борис Трайковски каза в град Щип, че тези, които твърдят, че са българи за тях няма място в Македония. Него ли ще спасяваме или останалите сръбски агенти в парламента в гр. Скопие?
Вие сте свидетели как всички партии се нахвърлиха върху българското дружество "Радко" там.
Нашата сегашна политика е лишена от този аргумент: дали ще правим авантюра, подобно на 1912 г., да гоним турците, за да могат сърбите и гърците да си поделят българската територия и да гонят и избиват българите там?
Защо ни е интегритетът на тази бивша югославска република Македония, когато те устно и писмено казват, че не са българи и че в Македония за българите няма място?
Защо сме толкова наивни и се ловим на гръцките уловки, че не трябва да се местят балканските граници? Защо не трябва да се местят? За да оставим българите в Егейска Македония да бъдат окончателно погърчени? Или да не може България да си върне земите, които й бяха дадени от Ньойския договор?
Защо не може да делим с албанците географската област Македония? Ами ако сега не я делим, след няколко години те ще я имат цялата, и то без война. Това ли е, което искаме? Защо не се поучим от онова, което стана с Косово?
Защо не може с албанците да се разберем относно договора, подписан между Хасим бей и Иван Михайлов край Банки през 1933 г.?
Сега няма място за празни приказки и изказвания.
За разглеждане в момента е онова, което д-р Кисинджър каза на 5 април 1999 г., че "когато албанците си свършат работата в Косово, проблемът се премества в Македония и тогава славяните в Македония, които всички са българи, ще искат присъединяване към България! ".
Допускаме, че някои от вас са чели онова, което написа неотдавна и лорд Оуен. Той писа, че не само границите трябва да се менят, но трябва да се преразгледа и Берлинският конгрес от 1878 година.
Заключавайки, мисля, че ние, българите, не можем да правим авантюра, ако парламентът в Скопие не се обърне към българския народ с думите "Братя, българи, и ние сме българи, елате да ни помогнете да се освободим от албанците и да правим една българска държава, както я правихме през април 1941 година".
Ако тези сръбски агенти, които са окупирали Македония, не направят това, ние ви питаме - за кого ще пращаме нашата младеж да пролива кръвта си в тази проюгослвска република.
Симеон II и измамният хоризонт на надеждата
По принцип монархизмът в идеалния си вид е привлекателен с възможностите за отговорност пред историята. Идеята на монархизма е ясна. Монархът е суверен, един вид баща на нацията, който отговаря за всичко пред Бога, респективно историята. Монархическата теза е повече морална, в нея материята отсъства като решаващ фактор.
Моделът обаче отдавна се е износил и сега вече няма монархии, които да функционират на базата на самодържавието или поне във форми, близки до него.
Европейските монархии имат по-скоро представителен характер, което произтича от устойчивото сакрално пространство на културните модели на тези народи. В духовен смисъл те осигуряват единствено изключително важното усещане за съпричастие. Но само толкова.
Монархизмът на българите също идва оттам, от усещането за съпричастие. И извисяването на монархическата идея през последните няколко месеца се дължи на разпада на другите фактори за това съпричастие. Убеден съм, че самият, детрониран преди повече от половин век, български монарх е наясно с това - той има повече идеалистична, отколкото практическа мотивация за своето желание да се върне на престола.
Но в съвременния свят не е достатъчно да предложиш себе си. Трябва да предложиш условия, за да ти делегират доверие.
И така
Какво предлага Симеон II на българите?
Досега на всякакво равнище се вижда една добронамереност към всички българи, към всички страни от политическия живот. Но и нищо повече.
Нито една критична дума към когото и да било, при явно безумно опорочаване на политическото пространство на нацията. Нито дума за икономическия, политическия и културния ни провал през последните десет години. Нито дума за вината и отговорността на тези, които доведоха до тук нацията и нейната държава.
Това вероятно произхожда от тезата на Симеон за ролята на монарха като арбитър, който не се намесва в политическия живот, но решава споровете между политическите сили.
Арбитражът обаче съвсем не означава, че царят няма и не може да има платформа. Политическа, икономическа и културна. Щом има претенцията да застане начело на държавата, трябва да изложи пред българите своята ТЕЗА за тяхното бъдеще!
Политическият ни елит почти единодушно насочва страната към либералния и антисоциален модел на развитие, което я отдалечава от социалния модел на европейските страни. Съгласен ли е Симеон II с тази съдба на българите и кому се готви той да става суверен? На една модерна и просперираща нация, или на безлично мултиетническо население, което обслужва магистралите север-юг и изток-запад с проституция и наркотрафик; поддържа комуникации, услажда живота на туристи и сее цветя?.. Съгласен ли е с днешната демагогия на политическия елит и безправието на българските граждани?
Въпросите са твърде много, известни са на всички българи, но никой не иска да ги зададе на монарха. А най-малко от всички биха ги задали монархистите.
Какво обединява обаче разнолики политици около монархическата идея? Или по-скоро какво ги обединява около монарха? Тук се появява въпрос към самите тях - каква ще е функцията на българската монархия за възраждането и просперитета на страната?
Десет години различните монархически формации също не са предложили оценка на това, което е станало, става или ще става в държавата. Най-важното - каква ще е ролята на държавата в развитието на обществото, все още никой не е чул!
Би трябвало всички монархисти да са обединени от една консервативно-реформистка идея за устройството и организацията на българското етнокултурно пространство. А всъщност най-големи симпатии към монархията изпитват десните крайни либерали (!), за които ролята на държавата и нацията нищо не значат.
Около Симеон II не отсега се навъртат вождовете на етническата партия на българските турци, чиито интереси са твърде далеч от интересите на българите. Движението за права и свободи се легитимира винаги като либерална формация с претенции за мултиетническото устройство на държавата. Около Симеон II се навърта отдавна и преторианецът на разрухата Константин Тренчев, а отскоро и Богомил Бонев - хора с провокативни, че и провокационни рефлекси, участвали в политиката на провала.
Около Симеон II се навъртат и отскоро напусналите Съюза на демократичните сили политици начело с Христо Бисеров и Йордан Цонев. Те в идеологически план и с участието си в практическата политика представляват крайни либерали, за които държавата е просто една безмислена отживелица.
Монархията предполага суверенитет, а при управлението, към което тези хора са съпричастни, България е лишена от всякакъв суверенитет и представлява един управляван от Международния валутен фонд и Световната банка доминион на световната финансова олигархия.
При това положение, какво може да е мястото на монарха-суверен в нея? И разбира ли, че те му отделят роля на нищо незначеща фигура, около която се навъртат царедворци.
Във формиращата се нова свита на Симеон II се причисли и ВМРО, което може би не е за чудене. С участието си във властта "воеводите" отбелязаха неприсъщи зигзази за моралния облик на "легендарната организация".
След като дълго и безпринципно подкрепяха крайните либерали, първи пред задаващата се криза на властта ги напуснаха. И започнаха да пледират за европейски консерватизъм. Как обаче подобна платформа ще се съгласува с идеологиите на Догановци, Тренчевци и Бисеровци, все още никой не е обяснил. Впрочем последните обещания на ВМРО за предизборна подкрепа на ОДС дезавуират напълно мнимият бунт на войводите. И лъсва истината, че всъщност са само дясна патерица за хромия, но зъл режим на Иван Костов.
Всички тези "несъответствия" показват, че монархизмът в България не е политика, не е идеология, а последен влак. Към него се прикачват маломерните вагони на най-различни сили, търсещи изход от собственото си безсилие. Те са подтиквани от желанието непременно да бъдат легитимирани на високо равнище във вътрешно- и външнополитическия живот.
За участие в реалната политика обаче, трябва да се излезе със съответната платформа и съгласие на всички участници около нея. Дори да се насилим да повярваме, че за всички тях монархизмът е кауза, трябва да се предложи съгласие по ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ И ПАРАМЕТРИ за управление на държавата. Каквото, ако са верни на своите идеи, споменатите господа политици просто не могат да формират.
Симеон II се намира в подобна безизходица и за да излезе от нея, трябва да играе "ва банк". Политическа формация под егидата на монархизъм и монарх изисква ясната позиция на самия монарх. За какво претендира той и как отстоява своята претенция? На каква държава иска да бъде монарх и на каква нация суверен?
Ако се придържа към държавнотворческата традиция, кодифицирана от Търновската конституция, Симеон II трябва непременно да се разграничи от всички политици, които изповядват антидържавните идеи на съвременния либерализъм като идеология на глобализма. След това той, пак на всяка цена, трябва да оцени "прехода" от гледна точка на националните интереси и от гледна точка на морала.
Най-сетне трябва да посочи къде е грешката и кой е грешникът. И кой е пътят.
"Синдромът на арбитъра" принуждава Симеон II да приема всички, които искат да се срещнат с него и твърдят, че споделят неговата кауза. Практиката на подобен арбитраж обаче работи срещу самата монархическа институция. Защото монархистическата кауза изисква морални критерии, а как могат да се приложет тези критерии към провалилия се български политически елит, завъртял ново юдинско хоро около монархията.
Твърде вероятно е, политическата воля на Симеон II да се движи под от впечатлението на просълзените очи и френетичните викове "Симеон, Симеон... ", или "Искаме си царя! ".
Тогава каузата ще бъде напълно загубена.
Печеливша е каузата на отчетливата оценка за мястото на народната воля в политиката, прекият диалог с нацията, първостепенната роля на държавата в съдбата на тази нация, отговорността на политическия елит за бъдещето на българите.
Това изисква ясна морална платформа и отказ от демагогия.
Но кой ще стъпи заедно с монарха на такава платформа - Доган, Бисеров, Тренчев, Инджова, Бонев? Наивно е да се мисли, че достатъчно голям брой българи ще пуснат в урните своя глас за тях. Ако някой вярва в това, то значи е подценил инстинкта за самосъхранение на нацията.
Така или иначе, вижда се, че дванадесетият час е настъпил.
Човекът в незавидното състояние на монарх и гражданин едновременно, което може да се състои само в България, трябва да се изправи пред народа и да покаже открито своето лице.
Само тогава надеждата няма да изглежда така измамна и ще има свое място в политическата практика.
Нейната съдба остава с една единствена мярка - каквото сабя покаже!
Синьото гориво
Изминаха 30 години от изграждането на магистралния газопровод Русия-България. Това е добър повод да се припомни появата, развитието и значението на синьото гориво за българската икономика.
Всъщност началото бе сложено през 1963 г. с откриването на газовото находище край с.Чирен, Врачанско. Върху неговите запаси започна строителството през 1965 г. на Врачанския химически комбинат. Към 1967 г. той вече произвеждаше годишно 400 хил.т амоняк и 600 хил. т концентриран азотен тор - карбамид, със съдържание 46 % азот.
Ограничените запаси на чиренското газонаходище наложиха да предложим на Съветския съюз проект-споразумение за изграждането на магистрален газопровод и за доставка на България на природен газ 3 милиарда куб. м годишно. То беше подписано двустранно през 1968 година.
Руският природен газ е с високи технически и екологични качества: сероводород - до 20 мг/м3; въглероден двуокис- до 20%; амоняк - до 20 мг/м3; кислород - до 1%; и главно липсват механични примеси.
Магистралният газопровод СССР-България е крупна индустриална система. Началният й пункт е станцията за приемане и измерване на природния газ от Русия, изградена на съветско-румънската граница, до брега на р.Дунав.
Сложното преминаване на реката бе изпълнено от руски строители с голям опит по изграждане на газопроводи през водни басейни. Трасето през Румъния е изцяло в Северна Добруджа, с дължина около 200 километра. Преговорите с румънската страна бяха проведени бързо и сравнително спокойно на равнище заместник-министри (Папакости - от румънска, и Георги Панков - от българска страна) и съглашението бе подписано през 1970 година.
На наша територия системата има два взаимосвързани полупръстена - северен и южен, с обща дължина 2200 километра (вкл. локалните отклонения), с диаметър на тръбите до 1220 мм, за високи налягания (55 атмосфери). Тя включва 9 компресорни станции с обща мощност 190 МW и 55 газорегулиращи станции, които захранват 170 консуматори в страната.
Локални газголдерни паркове и Чиренското находище осигуряват складиране на природен газ, надеждност и непрекъсваемост на снабдяването. Системата е оразмерена за годишен капацитет 10 милиарда нормални м3 годишно. Тя има самостоятелна телекомуникационна мрежа, спомагателни съоръжения, специални устройства за електрохимична защита от корозия.
Газопровод с обща дължина 635 км и с диаметър на тръбите до 1200 мм осигурява възможност за транспорт на руски природен газ до Турция, Гърция и Македония.
Газопроводната ни система е сложна, трасето й пресича реки, преминава Стара планина. Българските строители, подпомогнати от съветски специалисти, успешно я изградиха.
Северният полупръстен официално бе открит от председателя на Министерския съвет Станко Тодоров пред 1975 година. Южният полупръстен бе завършен през 1987 година. На откриването присъства тогавашният министър на газовата промишленост на Съветския съюз Виктор Степанович Черномирдин.
Синьото гориво даде силен тласък на икономиката ни. Развихме торова индустрия, задоволихме изцяло собствените нужди и станахме експортьори на торове със съвременни агротехнически качества. На негова основа се появиха нови технологии в нефтохимията, в заводите за производство на цимент, стъкло, във фармацевтичните предприятия, в електрониката, във вакуумната техника. Основните енергодобивни и отоплителни централи бяха снабдени с природен газ. Той навлезе в хлебопроизводството, в бита и в комуналната сфера.
Подобрен бе енергийният баланс на България, в който природният газ зае 15%.
Най-голямо потребление той стигна у нас през 1989 година - 6,8 милиарда м3. От тях 96% бяха в индустрията, в т.ч. 36% в производството на химически продукти, и 30% - в производството на електро- и топлинна енергия.
Природният газ скоро ще заеме доминиращо участие в енергийно-топливният баланс на планетата. Без съмнение двадесет и първият век ще бъде метанова ера.
През 1994 г. световният добив е бил 2,2 трилиона м3. Още през първото десетилетие на новия век той ще стигне годишно 4 трилиона м3. Тази всемирна тенденция у нас е нарушена - вместо ръст, имаме крупен спад - годишното потребление вече слезе на 4,7 милиарда м3.
Разрушителните действия на управляващите и особено лекомислената, вредна за икономическите ни интереси политика към Русия, ни откъсват от огромния газов ресурс, за ползването на който имаме изградена и действаща материално-техническа база.
Това ще ни обрече на индустриално изоставане, което вече е на границата на възможностите за преодоляване.
Дано се намерят трезвомислещи политици, които да осъзнаят това!
Фермерство по Би Би Си През 1990 г., тайно от народа, по поръчение на правителството на А.Луканов, бе сключено споразумение (сделката) "Ран-Ът" - "За преход към пазарна икономика в България" (в 400 страници), подписано от 26 икономисти и политици, от българска страна (между които и Ив.Костов), и 34-има - от американска страна срещу 100 000 долара, платени на касата на Министерски съвет на България.
В резултат на изпълнението на изискванията в тази "сделка" (фактически с МВФ и Световната банка) в продължение на 11 години България бе подложена на такова икономическо, политическо, духовно и държавно разложение, ограбване, разпродаване, обедняване и престъпност, каквито историята ни не помни. Това стана с благословията на САЩ, НАТО, ЕС и с активното съучастие на всички български правителства.
В подкрепа на сключената "сделка" агенцията Би Би Си веднага започна предавания на български език. През 1993 г. изнесените лекици са събрани и издадени в отделна книга на български език във Великобритания в Уилтър, под заглавие "Фермерство по "Би Би Си" (144 стр.). Авторът е Джордж Макфърсън, редактор Румен Митков и радиопродуцент Венци Павлов. Разпространена е в България по партийна линия!
Още във Въведението насоките за българския народ са видени в селското стопанство: "Семейните корени на българите са в селата. Те имат познания да отглеждат земеделски култури... и всички видове домашни животни". Внушават ни се: "Колко добре би било българинът да се ориентира към земеделието, лозарството, скотовъдството, към дребното стоково производство, към леката промишленост и да търси нови пътища за прехрана при новите обстоятелства". Имайки предвид бедствията, които ни причини "преходът към пазарна икономика", в книгата ни убеждават, че "фермерството за известно време се оказва полезна алтернатива на безработицата".
Връщането на земята "в реални граници" се мотивира като грижа за селянина (а не като процес на разграбване).
Както пишат, като получи земята си, селянинът: "Ще има нещо за продан, 2) Нещо за ползване и 3) Нещо за залагане пред банката" (стр.7).
Не напомнят ли тези "неща" за грабеж?
Под прикритието на доброжелателство, на дребните похвали за трудолюбието на българския народ, на плодородието и красотите на България, на незначителни препоръки и съвети за организирането на селскостопански ферми и др., се прокрадват злонамерени цели, обслужващи разложението.
Препоръките, които се правят, естествено утъпкват пътя към разтурянето на кооперативните земеделски стопанства, към обедняването, обезземляването и пролетаризирането на българина. Предлага ни се да разделим земите на старите кооперативни земеделски стопанства на две и повече ферми. Не са прикрити желанията на чужденците да закупуват български земи. На стр. 25 се сочат "предимствата на този вид инвестиции", това са "облагите", заради които СДС иска промяна на Конституцията ни.
"Във Великобритания - четем в книгата, - е разрешено на чужденци да закупуват земя и по принцип това е полезно за страната: първо, има приток на големи капитали... Земята си остава на мястото... Трето - законите за земята не позволяват на чужденеца да я унищожи. Най-вероятно за обработката на земята ще бъдат наети местни хора, а това създава нови работни места... В случай, че чужденецът наруши законите, той може да бъде изправен пред съда и може да му бъде конфискувана земята".
Ако това е възможно в Англия, то е невъзможно в малка България по простата причина, че родината ни ще бъде подложена на икономически, политически и дори военен натиск и заплаха от държавата, чийто гражданин е собственик на земя в България.
Така в изкупената от чужденците българска земя, българинът ще се окаже безимотен слуга, роб на чужди господари и чужденец в собственото си отечество.
Ето как още през 1993 г. Западна Европа и САЩ, подпомогнати от послушните им български правителства, чертаят бъдещата ни съдба: "Чужденците и част от кооператорите се надяват в бъдеще да откупят акциите на всички останали членове на кооператива и притежаваната от тях кооперативна земя" (стр.20). На останалите оцелели средни и дребни фермери се предлага да закупят остаряла техника от Запад (втора употреба).
В малко по друг смисъл се загатва, че от полза ще ни бъде конската тяга: "Във Великобритания - пише на стр.79, - се връщат на мода товарните коли, създадени специално за теглене на трупове и тежки каруци за използване на трупове".
Ромите в България вече ползват този опит, но малко от българите имат дори и една магарешка тяга.
Английското стопанство е високопроизводително, конкурентоспособно и задоволява нуждите на вътрешния и външния пазар, макар че само 2% от населението на Англия е заето в селскостопанското производство. Това е резултат на високата механизираност, едрото земеделие и главно на редовните и своевременни държавни субсидии. Поради жестоката конкуренция, много фермери фалират и мнозина дори се самоубиват... На 5 места в книгата се съобщава за такива случаи. Съобщавам това на ония наши гламави политици, които не могат да отделят меда (субсидирането) от жилото (жестоката конкуренция) на дивия капитализъм по нашенски и не могат да направят правилния избор в полза на народа и на държавата.
Не разбирам също какъв е този пир (веселие, усмивки, радост) от свалянето на Шенгенските ограничения по времето на чумосаната безработица на всеки трети български поданик, глада на два милиона и половина пенсионери, пред бледите лица на умиращите? Със и без Шенген пътят на 2% от народа - престъпниците, сега и преди е бил и е открит. Останалата част няма да пътуват.
Нима не знаете, г-да управляващи, че: "Не бива да се забравя, че страните от ЕО и САЩ налагат строги ограничения на вноса на селскостопански стоки... "; "В близките няколко години българските фермери могат да разчитат на установените връзки с държавите от Близкия изток, Азия и Африка. С повишаване на жизнения стандарт в страните и с изострянето на международната конкуренция износът на традиционни стоки ще става все по-труден" (стр.121 - така ни предупредиха от Би Би Си през 1990-1993 г. Така пише и проф.Чавдар Добрев във в. "Нова Зора" от 6 март т.г.: "Сегашните български управници не виждат и не разбират, че перспективи за износ на български стоки на пазара на ЕС няма и няма да има през следващите 10-20 години".)
Тогава защо се веселите? Веселите се, защото виждам удовлетворение от изпълнението на онези поръчения, поставени ви от Запада и САЩ, свързани с разрушаването на България. Питам се няма ли някаква връзка между разрушаването на българското производство и съвета на Би Би Си - "Българските фермери... да се замислят за други пътища на производство, защото само за няколко години разходите им ще се увеличат, а на западноевропейските пазари ще има по-голяма конкуренция" (стр.104). Къде сте тръгнали на Запад, щом там нашата парфюмерия и розово масло, вина, жито и други стоки едва ли ще издържат на Европейската конкуренция?
Какво ще спечелим от препоръчваните ни по Би Би Си търсени производства като лавандула, ленено семе, билки, храсти, гигантска тръстика? Да отглеждаме елени, гигантски африкански охлюви, овце, едри птици, костенурки, лисици, вълци, мечки и др., които представляват интерес за чуждите туристи?
Дотам ли ще я докарате, както ни съветват по Би Би Си - "Българската домакиня да преде вълна, да си купи чекрък, да боядисва преждата, да плете дрехи, които после на добра цена да продаде на туристи? " (стр.36).
От тяхното (на чужденците, б.а.) обслужване българските селяни можели да извлекат значителни средства за преживяване. Предлагат на нашия народ да забогатее, както следва: от хотелски услуги (даване стая под наем на чужденец), от продажба на мляко, сирене, кашкавал (собствено производство), от развеждане на чужденците из природата, на лов, риболов и др. А ето я най-накрая тортата, раят, който Европа, СДС, Ив.Костов, П.Стоянов и други ни обещават: "Ако имате чифт коне и файтон и живеете близо до Варна... можете да предлагате на туристите разходка из курортния град, посещение на сладкарницата на братовчеда ти, сервиране на сладолед, приготвен от млякото на собствената му крава... " (стр.39).
Ето, това са плодовете от дейността на почти всички български правителства след 10.11.1989 г. - дейност, насочена към разоряване на България, към превръщането й в полудива, изостанала страна, а на българина - в обслужващ чужденците абориген.
