Възниква твърде сложна ситуация. Обещаното си е обещано и Първанов едва ли ще се отметне от думата си, но така или иначе ситуацията си остава конфузна. С право в столетницата ще се надигнат гласове на протест и ще се намерят хора да попитат откъде накъде ще се заделят депутатски места за една по същество несъществуваща партия, защото партията на Нихризов е нещо съвсем друго, обитаваща на всичкото отгоре враждебно пространство.
Агов, юридически погледнато, е ротен командир без рота.
Основният удар обаче е насочен срещу самата идея най-сетне социалисти и социалдемократи да престанат да воюват помежду си и да постигнат някакъв консенсус. По пътя към този консенсус, не без външен натиск, хората на Първанов отидоха толкова далече в отричането от своята идентичност, че почти заприличаха на столетните си опоненти.
Че съюзът е безпринципен, е повече от ясно, но все пак е съюз. И като такъв - опасен за СДС. Ето затова на сцената се появи БСДП на Нихризов. Нихризов е десен социалдемократ, толкова десен, че престава да бъде социалдемократ. Но тъкмо затова ще участва в парламентарните избори в едни листи с християндемократите.
Сам по себе си този факт индикира една абсолютна безпринципност, която изпразва от съдържание както социалдемокрацията, така и християндемокрацията. В крайна сметка не може да се говори за никаква идейна разделителна линия, за принципи, каузи и морал. Всичко се свежда до грубия политически интерес. А това говори, че т.нар. политическа класа е абсолютно износена и се намира в дълбока криза.
Не е по-различно положението и в т.нар. ляво пространство. Нито Петър Агов е в параметрите на модерната социалдемокрация, нито пък приютилите го социалисти са същински социалисти, след като почти по нищо не се различават от господата от СДС. И като тях приемат за фатална неизбежност евроатлантическата ориентация, либералният икономически модел, хирургията на приватизацията. Приемат да вървят по път, съсипателен за България и начертан на геополитически карти извън страната.
Просто в случая един хитрец - СДС, измами друг хитрец - БСП.
Но докато се играят подобни игри и някой триумфира с малката си победа (следващият път другата страна ще триумфира), България ще потъва като Атлантида.
А дядо Благоев и бай Янко Сакъзов, гледайки на всичко туй от небитито, сигурно си викат: каква я мислихме, каква стана!
Князът на мрака навърши седемдесет години
Митологичните Князе на мрака не навършват кръгли годишнини. Те са безсмъртни и се явяват като конници в Апокалипсиса, или като скучаещи циници, които се забавляват с прищевките на застаряващи мъже на науката като Гьотевия Фауст.
Но при всички случаи, дори и когато тези Князе на мрака са шаржирани, осмивани, злъчно иронизирани (особено в епохата на Възраждането и по насетне), те запазват нещо от величествената си енергия, пред която обикновеният човек се усеща безпомощен.
Михаил Сергеевич Горбачов, галено наричан Горби, на първи поглед не прилича никак на Княз. А камо ли на Княз на мрака. И то независимо, че пръв големият украински поет - Борис Олейник, се досети да го възнагради с тази метафора. И то независимо, че делото, което сътвори, се родее с кошмарните видения от Апокалипсиса. И то независимо, че се яви в края на хилядолетието с мрачен белег на челото и че с оглед на библейските предсказания, той, да, той е предсказаният Опровергател на Битието!
Разбира се, към Горбачов би могло да се подходи и с помощта на други виждания. Аз например, в политическия портрет, който му посветих преди няколко години, го оприличих на Гоголевия Хлестаков. Подчертах лековатата и водевилна линия на поведението му, органичната роля на лъжата и лъжливостта, необикновеното качество на този Хлестаков-Горбачов да руши границите и преградите между истина и фалш, реалност и измислица, факти и въображаеми светове. Наблегнах и на още нещо: Горби се яви като истински "спасител" в един период на криза на ценностите, с които живееше номенклатурният слой. Достатъчно необразован и изостанал от живота, този слой, като Градоначалника от пиесата "Ревизор", се хваща за Горбачов като удавник за сламка.
Отгоре, от самата съдба, от самата Москва, е пратен този човек, който ще продължи и ще увеличи натрупаните дивиденти и имоти на номенклатурата, ще замижи пред греховете й, пък и би могъл, както е при Гогол, да направи предложение за задомяване с любимата щерка (и да поухажва съпругата на Градоначалника, защо пък не, страхът е толкова грамаден, че би позволил на госта и такова забавление).
Сега във връзка със седемдесетгодишнината му се прокарва и друга версия. На обезсмъртяването. Появиха се изказвания на известни западни държавници - с по-стара и по-нова дата (Рейгън, Буш, Тачър, Кол), които съграждат от особата на Горбачов един паметник - като този на Петър Първи, който дотолкова се е засилил на своя кон, че още малко и ще литне към небесата... Бил разрушил Империята на злото.
Бил дарил като нов Прометей огъня на свободата на руските хора.
Бил разсякъл с меч в ръка вековния възел на световните неправди.
Самият Горбачов чрез фондацията, която ръководи, издаде импозантен албум на своята неповторима слава, с инкрустирани подвизи от необикновения му живот. Пропагандната машина в световни мащаби се опита да представи като истина от последна инстанция максими, които превръщат Горбачов от Княз на мрака в Княз на светлината!
Така ли е?
Де да беше така!
Едва ли някой, освен склерозиралите догматици, ще отрече, че през 80-те години т.нар. социализъм беше изпаднал в дълбока криза, казано на литературен език, беше изпаднал в "дедушкин сон".
Този социализъм вече се почесваше лениво по мършавите си телеса, не искаше да мисли, отново предпочиташе да спи на своята си руска печка, беше позволил на различни авантюристи-политици да го водят за носа. Тези авантюристи-политици се представяха като вождове на работническото и комунистическото движение, те се афишираха като идеолози на най-силната компартия на света, като стратези на всемирната външна политика, която печели терени в мирното съревнование с капитализма.
Беше се вече родила цяла камара от наследници на един привилегирован бюрократичен апарат, които живееха двулично, говореха лицемерно, гнусеха се от плебса на многомилионното си отечество, по свой начин изпитваха отвръщение и ненавист не само към социализма (с помощта на който се бяха утвърдили), но и към народа си, към абревиатурата СССР, привидно милееха за независимата Русия (от кого?), а всъщност подготвяха и разпада на Русия след виртуозно организирания и проведен заговор против СССР.
И така, Горбачов наистина яхна един обществен процес, който неумолимо напредваше: за повече свобода и демокрация, за разгръщане на потенциала на народната държава и на нейното потискано гражданско общество, за радикално реформиране на системата, за постепенно, но ефикасно прогонване от реалния живот на тази лоясала от безделие номенклатурна фаланга.
Животът вече беше доказал, че с изкуствени ограничения не се създава реален живот. Че с насилие не се постига прогрес. Че социализмът в калъф е деградация на човешките стремежи. Предлагаха се тогава, през 80-те години, и смели проекти за използване на всичко добро (доколкото е възможно) от системата на капитализма, неслучайно тогава получи ключово значение теорията за конвергенцията. Естествено беше това да стане при условия на свобода на съвестта и словото, в условия на гласността и преустройството!
Дотук добре!
Самият Горбачов в първата половина на осемдесетте години само това и повтаряше под диктовката на подготвените си съветници: икономисти, политолози, философи, футуролози и пр. Така се откриваше една перспектива за подем на обществото върху нови основи (метаморфоза на известния китайски вариант на развитие, но в специфична среда на европейския възход).
Горбачов пропиля тази възможност. Унижощи я като африкански скакалец.
Нещо повече.
Оказа се, че първите му проповеди от амвоните на различните съвещания и конгреси са си били чистопробно измамничество.
Той изведнъж стана най-големият апологет на капитализма. Изведнъж той, президентът на великата свръхдържава, предпочете да стане неин гробокопач.
Изведнъж той, вождът на народното комунистическо движение, се обяви за най-големия антикомунист (та все още другият велик антикомунист Борис Елцин и досега подсмърча, безсилен да надмине "заслугите" на предходника си).
Историята познава случаи, когато подобни невъобразими промени в личното и обществено поводение по-сетне, въпреки ужасната картина на настоящето, са давали плодове, и то нелоши. И човечеството, народът, отделните хора в следващите исторически периоди са склонни да опрощават вините, че и престъпленията дори заради жътвата!
Същото ли е при Горбачов? Тъй като и в живота, и в политиката най-важното, съдбовно решаващото са резултатите. Какво се случи след пролетното топене, след зимните вихрушки, или летния унищожителен пек?
При Горбачов тези резултати са печални.
Меко е да се каже печални.
Те могат да се нарекат и "атомна гъба" над руските геостратегически пространства, над руския народ, ако не притежават и още едно качество: да изпъкват като прекалено унизителни, необяснимо гротескни, чудовищно извратени.
Да видим какво стана след като си отиде Горбачов?
В световен мащаб Русия вече е треторазредна държава, обрасла с дългове, принудена да търпи грубите предизвикателства на новите господри - САЩ! В света се шири нова идеология, която унищожава независимите и суверенни държави, идеология, която е въоръжена до зъби и чиято крайна цел са суровинните богатства на Русия! Благодарение на факта, че няма държава, която да се противопостави на наследниците на древния Рим (в резултат на войни, регионални сблъсъци, на икономически блокади и пр.) през последното десетилетие загинаха десетки, ако ли не стотици хиляди хора.
Нарасна делът на бедните държави, нараснаха гладът, болестите, страшната немотия, които ликвидират живота на милиони обикновени хора на планетата.
Поробването на световното население от "златния милиард" се извършва с нечовешки методи, но и с обрасване на световното пространство от финансовите и икономически паяжини на глобализма. Едва ли Князът на мрака и в този случай би могъл да се яви ако не пред човешкия, то пред божия съд, като неутрален свидетел. В това отношение той заслужава да заеме най-челно място сред необикновените грешници на земята.
В резултат на разпада на Русия вече десет години в нея текат като мътен порой процеси на социалната деградация, на биологическия геноцид на населението, многобройните локални войни взеха своите жертви като паст на митологично чудовище, милиони руснаци бяха принудени да мигрират, оплаквайки горко участта на своите бащи и майки, деца и сестри.
Хора и народи, които довчера живееха в обстановка на разбирателство, днес станаха върли врагове и се подлагат като наркомани на самоунищожение. Не искам да бъда краен: но тези нещастни люде също би трябвало да отправят воплите си към главния стратег на разрушението, на тъмнината, на сатанинския разпад: бившия номенклатурен и комунистически водач Горбачов.
Русия я нападнаха антируски идеологии, доктрини, които разрушават основите на руското възприемане на света, ерозират традиционните ценности, идеите за милосърдието, за всеопрощаването, за съборното единство, за активната обич.
И там Сорос вече налага "отвореното" си общество, опазван от преторианската гвардия на петата американска колона в Русия. Тази гвардия от преторианци успя да получи лъвския дял от ограбването на Русия и руския народ.
За няколко години новите руснаци (нови богаташи, олигарси и туки кванти) напълниха джобовете си с милиади долари, изработени от руския "мужик", от руския брат на Платон Каратаев или Павел Власов. И цялото това грабителство - за "паница леща"!
Здравият разум не е в състояние да си въобрази подобен потоп, да приеме, че той е възможен в днешния ни свят.
А той се оказа възможен! Не само възможен, но и осъществен в дяволските си измерения!
Няма случай в човешката история цар, император, вожд на велика държава по такъв безсрамен начин да е предавал на неприятеля й нейните блага, и нейната независимост. Дори и най-големите идиоти сред римските императори, които са устройвали масово убийство на роби и неблагонадеждни граждани в духа на "хляба и зрелищата", които са вкарвали любимите си коне в Сената, които са озлочестявали и убивали родните си майки и сестри, и те дори не са можели и да помислят за подобни неизменни, безплодни и тъпи актове кто тези на "другаря Горбачов". Дори и те са запазвали остатъци от мозъчна дейност, за да не си позволяват такова опозоряване и "омекване" на мисловните клетки.
Но ето че Горбачов постави рекорда. Историческия рекорд.
Няма случай в човешката история идеологически фюрер, жрец, свещенослужител от такъв ранг като на Горбачов (а той е шефът на управляващата партия-държава) не само да се откаже от функциите си, от "религиозните" си задължения, от идеологическите си витрини, но и да притича в стана на неприятеля. За един ден от християнин да стане езичник или обратно, да остави без овчар стадото си, да убие брата си Авел не в честен двубой, а с удар откъм гърба.
Да, чудовището от Апокалипсиса пропълзя в края на ХХ век така, както предсказват текстовете на древната книга. Да, носи се вестта за края на етиката, на елементарната порядъчност. В грешния ни свят - така биха казали мнозина, така казват хората, обзети от велико неразумяване на деянията Горбачови.
Ние обаче в такива деяния Горбачови сме склонни да видим, само на равнището на поетичната фантазия, сянка от величието на Княза на мрака.
Иначе пред нас се открива физиономията на дребен руски филистер умел жонгльор с постната партийна реторика, изкусен манипулатор, който позира с вродената си посредственост, лекомислен хвалипръцко от рода на персоните на "войника" в римската комедия, един пъргав придружвач на Булгаковия Воланд при неговото прелитане над Москва, при неговото акостиране в еснафска и соцобезобразена Москва. Задачите, които му постави историята го надвишаваха, както хималайската бистрота надвишава човешката мерзост.
Горби осъществи единствено блудния идеал на номенклатурния апарат: да преживее преобразуването си в капиталист, който за нула историческо време е присвоил несметните богатства на необятната Русия!
Виж, с тази задача Горбачов се справи превъзходно, с прилежанието на ученик, който получава "отличен", защото преди товае предал на училищния байчо или на директора свои съученици.
Днес Горбачов е пенсионер. С трийсетте сребърници (обидно е да се продава цяла "империя" заради такава малка като сиво плъхче сума) той си организира фондация, за да може да препира чуждестранните пари, пък и нещо все пак да управлява! Фондацията "Горбачов" работи за прослава на образа на Горбачов. По-точно е да се рече, за измиване на физиономията на един паднал най-дълбоко в историческата бездна човешки субект.
Когато няма какво да прави, едва ли поради безпаричие, Горбачов чете "лекции" в американски университети, за да получи постното му слово пищни суперлативи, приема да става конферансие на естрадни фестивали, кипри се до старите, овехтели величия на ХХ век, но най-често рекламира пица "Хът".
Сигурно е, че старите, овехтели величия се гнусят от породата му. Но го търпят. Такива са правилата на играта.
Не съм сигурен, че Горбачов изпитва днес тръпки на тревожна съвест, на разкаяние. Наглите личности в политиката са лишени от морални комплекси. Той симулира поведение на човек, който е доволен от свършената работа. Но знае много добре, че присъдата му ВЕЧЕ е произнесена: един маломерен Каин, послужил за епидемичното разпространение на апокалиптичен хаос и безпорядък върху земното кълбо.
Един библейски господин Искариотски, предопределен да намери финала си от верен телохранител на римския прокуратор Пилат, защото - макар и по правила на официалния статут, на официалната религия - е посмял да посегне на нещо, което за него е недосегаемо, неразбираемо, прекалено възвишено и невинно: животът на Ха-Ноцри (визия с безсмъртия роман на Булгаков "Майстора и Маргарита").
През последните години Михаил Горбачов се нае да оглави руската социалдемократическа партия. Това отново е "пъклено" дело, този път, сътворено от враговете на социалдемокрацията. Защото ноторно известно е, че докато Горбачов стои начело, руската социалдемокрация ще плаче пред портите на руската национална политика като напъден лакей от чуждестранно потекло.
И това е така, защото въпреки одите, които леят неговите покровители, истината все пак излиза на бял свят.
Истината, която е негримирана и свети с безпощадни оценки.
Истината, че руският народ, който се покланя пред иконата и подвига на Божия син, е изхвърлил от сърцето си този Антихрист.
Истината, че Горбачов ще остане в историята като нейния отрицателен пример. Като издребнено копие на сатаната, извършило огромни злини на човечеството.
И наистина, ако сатанинската сила може да познае собственото си безсилие, ако конниците на Апокалипсиса могат да бъдат спешени, и осветен Князът на мрака, тогава сигурно светът ще проумее, че и великите злодейства понякога са всъщност дело на гноми.
Кой отрежда роля на жертвен агнец за главния прокурор Никола Филчев?
Главният прокурор Никола Филчев през последната седмица попадна под канонаден огън, заради това, че е "привикал" двамата висши ръководители на СДС на дознание за корупция. Интересувал се от евентуално тяхно некоректно участие в приватизационни сделки.
Дотук нищо особено. Банален случай от съдебната и следователска практика! Пък и всеизвестно е, че корупцията вече е обхванала не само ниските, но и високите етажи на обществения ни живот, че България е един от най-безспорните примери за мафиотското срастване на власт и престъпност. Няма българин, който да не знае за подвизите на Мистър 10%, за легендарното и мълниеносно формиране на супермощната и богата икономическа групировка "Олимп", за аферата "Балкан", за подкупите в процеса на приватизацията, за РМД, които играят роля на подставени лица, за прането на мръсни пари в различни фондове (с конкретни улики например е фондацията на г-жа премиершата Елена Костова), за мошенически актове на общинско равнище, за все по-мощното доразграбване на отечеството ни, заприличало на изпосталяла кравица, на която вече и вимето й е пресушено, и костите й стърчат от глад, и кожата й е сгърчена от непосилна слабост.
Журналистката Виза Недялкова е автор на блестящо разобличително предаване по Канал 3. В него тя документира корупцията - и в изпълнителната власт, и в митническите агенции и депа, и в общинските форми. Тя разкрива и една друга истина, също известна на мало и голямо и все пак, още веднъж доказана чрез архивите, които "не горят"... Изнесените факти наистина покъртват непреднамерения български гражданин. Но В.Недялкова показва и едно друго лице на корупцията - как, да речем, в София се сдружават сини и червени общинари, за да ограбят държавата, своите съграждани, как, без да им мигне окото, "продават" на самите себе си - без търг, на безценица - най-тлъстите парчета от столичната собственост. Така едни най-обикновени "въшльовци", получили доверието ни за общинари, за един ден и една нощ стават баснословни богаташи, зачерквайки порядъчност и закони.
Лампичката свети: SOS! Корупцията е достигнала последен връх, а безсрамието - безсрамна победа!
В такава обстановка отделният човек се усеща крайно безпомощен, отчужден, забутан в ъгъла на обществените нрави, пълен аутсайдер, когото очакват допълнителна мизерия и допълнително унижение. От СДС - "помощ не иде", тук корупцията се е разположила на безкраен пир. В БСП не от вчера определени личности и кръгове са тясно преплетени със спекулата и корупцията и според интереса си подкрепят или "родните" червени сили, или "чуждите" сини техни величества.
За СДС, и по-специално за екипа на Иван Костов, е до болка ясно: те нямат потенциал за борба с корупцията. Всяка борба - действителна, а не мнима с корупцията - приближава политическия им край, пък и открива хоризонти за гледане на живота през затворническите решетки.
Но БСП? Защо не дава знаци, че преди да спечели парламентарните избори (тя заявява точно това!), ще разчисти Авгиевите си обори и ще каже баста на корумпираните субекти вътре сред привържениците си, сред общинските си съветници или посредници на различните икономически групировки? Нима се готви за влезе в новата власт с такива топузи на краката си, които предварително я осъждат да преповтори практиката на Бащицата Иван Костов? И данните, изнесени от Недялкова ли не я интересуват?
Да се върнем към Филчев.
При подобна развала на нравите - като парадокс - сега пък главният прокурор се оказва главен виновник. Министър-председателят Костов стигна дотам, че заплаши главния прокурор, който слагал преднамерено исторически прът в колелото на приватизацията, той бил компрометирал линията за приватизация, провеждана от СДС-мнозинство в парламента от правителството.
Ало? Май има смущения по линията! Филчев съвсем не дава оценки на приватизацията. Той просто смята за необходимо да бъдат разпитани две личности, депутатът Никола Николов - известен като Мистър 1 милиард DM, а другата личност - председателя на Общинския съвет на София Антоан Николов, за който покойният Стефан Чанев казваше, че "Софиянски и Вилхелм Краус ще опоскат София и държавата като марокански скакалци, както това направиха с онова момченце Антоан Николов". И нищо повече. Боже мой, нищо повече!
И как е възможно служебно лице - макар и висше, като Иван Костов - по такъв начин да провокира независимата съдебна власт? Да я заплашва и подлага на тотална медийна и обществена блокада? Да засилва личните обвинения към главния прокурор, най-после осмелил се да бръкне в кошера с оси?
Какво би станало в "белите" държави, там, където има наистина правни норми и демокрация, при такъв откровен натиск върху прокуратурата? Особено пък, когато се засяга "деликатна" зона като корупцията и мафиотизирания материален интерес?
И защо така стръвно срещу главния прокурор се намеси икономическата и медийна групировка "Капитал"?
Май че Филчев, може би без да ще, я настъпи по икономическите й интереси, по онази сфера от нейните контакти, която по принцип остава зад кулисите на събитията? Не е ли време съответните органи на правосъдието да навлязат по-плътно зад бетонните огради на този медиен концерн (ала Гусински в Русия) и да узнаят на каква база вече години вестникът се печати на пълна загуба, кой покрива загубите и при какви условия, кой отдава "елитния" рекламен блок на този вестник и поради какви причини, защо толкова престижни и световноизвестни икономически и финансови институции не насочват своята рекламна стратегия и тактика към реално тиражираните издания, а към такъв затворен като масонски клуб седмичник (тлъст, и то не само в буквалния смисъл!). И няма ли пръст тук мегаспекулантът Джордж Сорос?
Да се разбере как собствениците и издателите на вестника, доколкото са осветени на видело, се включват в приватизационния процес, във връзка с който е разпитван Никола Николов? Как се е стигнало - и с чия помощ - престижните предприятия "Каолин" и "Винпром"- Дамяница да бъдат приватизирани от загадъчния кръг "Капитал"? От какъв тип са връзките на кръга с "Оловно-цинковия комплекс" в Кърджали?
Какво общо имат с един медиен тръст-октопод фирмите, които кръжат около "Капитал" (за тях писа "Монитор" в броя си от 5 март): "Алфа финанс холдинг - АД", "АИИ Дейта процесинг ООД", "Айдиас уелкъм ком АД", "Йовета глас трейдинг ООД", "Диамант АД - Разград, "Ингрети Корд - ООД", "Булброкърс - АД", "Интелиджънт нет - АД", "Алфа консултинг ООД" и т.н., и т.н.
И навсякъде или почти навсякъде се мъдрят имената на съдружниците на "Капитал" Иво Прокопиев и Филип Харманджиев, а като метеори проблясват роднини на разпитвания Никола Николов, или плътно обвързани към гореспоменатите съдружници по-известни или по-неизвестни субекти.
Интересно е също дали правителството е дало гръб за осъществяване на съответните сделки, след които "Капитал" поема на буксир Иванкостовия всекидневник "Дневник", а пък "олигархът" Иво Прокопиев става адвокат на правителството и допълнително разгаря - вече на целия ни медиен пазар - организираната и безпощадна битка срещу главния прокурор Филчев?
Да, такива неща могат да се случат само в държава, която върви от "провала към развала", такива фронтални атаки срещу националната прокуратура могат да стават само там, където властта се е сляла с мафията, или най-малкото е така зависима от нея, че непрекъснато усеща веригата около врата си.
Политическият кръг "Зора" е възмутен от този кръстоносен поход срещу прокуратурата и конкретно срещу главния прокурор Никола Филчев. Политическият кръг "Зора" дава израз на възмущението си, че мощни държавни, партийни и медийни фактори, пречат целенасочено на прокуратурата, за да си свърши работата, която й възлагат законът и Конституцията на Р България.
Българското общество не може повече да бъде заблуждавано и потискано чрез страх и демагогия.
Българските граждани отлично съзнават, че Никола Филчев защитава Закона, Конституцията и интересите на ограбените българи.
Къде сме ние?
"Къде сме ние? " - има една такава ментарджийска рубрика по казионната телевизия. Задава се, да речем, из Европата въпросът доволни ли са хората от заплатите си. После се "пресмята", че недоволни са 19% от унгарците, 81% от българите и 71% от французите. И излиза, че и по тоя показател България е малко по-назад от Франция, но пък по-напред от Унгария.
Нищо, че българинът недоволства при заплата от 100 долара, унгарецът - от 500, а французинът от 2500 долара.
В действителност сривът на жизнения стандарт в България е толкова жесток, че няма своите далечни подобия дори в средновековна Европа. Така например през XIII в. в едно френско гето за прокажени, най-отритнатите хора на епохата, болните, получавали по три комата хляб, баница и грах. През 1325 г. в Шампания към това било добавено също така масло, лук и още хляб.
Според изчисленията на проф. Беров в средата на XIX в., ще рече - по турско време, българският работник е изкарвал десетократно по-малко от европейския си колега. В буржоазна България разликата намалява на 4 пъти, а при социализма - на 3 пъти.
Сега, само за десетина години "европеизации" и "приватизации", работните (да не говорим за безработните) българи са докарани дотам, да живеят по-зле и от прокажените в средновековието.
Защото - за разлика от днешните българи, - прокажените не само консумирали повече храна, но и получавали своята дажба ей така, даром, без да слугуват и робуват денонощно на "свои" и чужди чорбаджии.
За такива "постижения" навсякъде по света тутакси окачват управниците по електрическите стълбове.
А нас, българи и патриоти, ни мързи да отидем дори до изборните урни, за да изпратим най-накрая в парламента ония, които могат да сложат край на тоя невероятен общонационален позор!
Либералният екстремизъм в акция
В съвременния свят отношенията между гражданите и на отделната личност с държавата се регулират от общоприети принципи и норми. Точното им спазване е не само условие за разумен дебат в хуманитарната област, но и предпоставка за благоприятно обществено развитие.
Така утвърденият начин на общуване се основава на стриктното спазване на действащото национално законодателство и приетите международноправни актове. Тяхното заобикаляне или умишлено пренебрегване води до непреодолими противоречия, конфликтни ситуации, налагане на едностранчиви възгледи и насилие.
Като програма за действие именно в тази насока би трябвало да се разглежда приетата през септември м.г. на семинар в Берлин либерална деклараиця "Права на малцинствата". С използването й за прикритие и тълкувайки по недопустим начин универсалните стандарти на международната общност, в декларацията чрез словесна еквилибристика се прокарват тъкмо противоположни на тях стремежи.
От особено значение е обстоятелството, че по отношение на България се прави поредната стъпка за разграничаване, обособяване и противопоставяне на населението по етнически, религиозен и културен признак. Предначертаната цел е по-нататъшното дестабилизиране на националното и държавно единство, нарушаване суверенитета и териториалната цялост на страната посредством създаване на групови привилегии, спекулирайки с присъщите на отделната човешка личност особености и различия. Преднамереното позоваване на Всеобщата декларация за правата на човека, заключителния документ от Виенската среща и Рамковата конвенция за защита на националните малцинства е в пълно противоречие с тяхната същност.
Споменатата либерална декларация, ведно с пришитите й коментари на Ахмед Доган и Лютфи Местан, представлява изплетен от абстрактни философски каламбури капан, заложен за да заблуждава и манипулира обществеността.
Подръчните средства се явяват внушаваните като единствена и неопровержима истина, но отречени от световната и европейската общност, идеи за "колективни права" на малцинствата, за териториално разделение и автономия, за "свободно самоопределение" по етнически признак.
Това налага да бъдат изяснени коректно и накратко международните договорености в областта на човешките измерения, които са гаранцията за оцеляване и развитие на България и другите държави на нашия континент.
Защото - както показаха събитията в Кипър, Босна, Косово, Чечения, няма по-опасен инструмент за разрушаване мира и стабилността в Европа от вредното схващане - принадлежността към определена държава или нация да се налага единствено посредством организиране на групово етническо или религиозно противопоставяне.
На своята трета сесия (1945 г.) Общото събрание на ООН отхвърли идеята за включване в Устава на предложението за гарантиране особени права на националните малцинства. От документите на световната организация е видно, че във Всеобщата декларация за правата на човека въпросът за третиране на лицата, принадлежащи към малцинства, изобщо не се споменава, тъй като се е счело за излишно осигуряване по какъвто и да е начин на техните групови интереси.
Изтъква се също, че въпросът за малцинствата е един от най-комплексните и преплетени проблеми, който непрекъснато се използва за политическа принуда и агресия, за разрушаване на държавните структури и пряка или косвена причина за разпалване на локални или всеобщи войни.
Тази заплаха по убедителен начин се доказва от либералната декларация "Права на малцинствата". Отричайки международноправните договорености, в нея като лайтмотив се прокарва абсурдната идея за "колективни права" на юридически неидентифицирани малцинства, при което индивидуалните свободи дори се определят за тяхна функция.
В тази връзка е необходимо да се изясни преди всичко понятието "малцинство" в съответствие с действащите международни договорености. Практически е невъзможно постигането на общоприемлива за всички държави дефиниция, която би имала голяма стойност за една либерална доктрина!, но не може да се приложи към приетите в световната общност правни принципи. Ето защо се счита за удачен прагматичният подход във Виенската декларация на държавните ръководители на страните-членки на Съвета на Европа от 9.10.1993 г. Залегналите в нея политически ангажименти са преобразувани в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства в правни задължения. Поведението на държавите се определя в този документ от две принципни положения.
Според първото, националните малцинства са създадени вследствие исторически превратности. Това означава насилствено откъсване на територии ведно с принадлежащото им коренно население и присъединяването им към чужди държави.
Второто - че суверенно право на всяка държава е предоставянето на малцинствен статут на нейната територия, което се урежда с конституционен акт или международен договор. Логично, за други малцинства, общности, групи и т.н. не става дума нито в Рамковата конвенция, нито в някой правен документ на световната организация.
Известно е също, че на пет пъти след Освобождението от турско робство са откъсвани изконни български земи с коренното им население. Техният статут е уреден с действащи и понастоящем договори, които обаче не се прилагат на дело.
Осъществяваното десетилетия наред етническо прочистване на Източна и Западна Тракия, Егейска и Вардарска Македония, Западните покрайнини и Поморавието и Северна Добруджа не може да премахне докрай българския корен на населението.
Чужди територии към България обаче няма присъединени.
Ето защо са безпочвени и произволни от правно гледище твърденията за наличието у нас на национални и каквито и да са други малцинства. Усилията на либерални и обслужващи външни интереси формации да разграничават и противопоставят българските граждани по етнически и религиозни признаци е в разрез със законите на страната и международните договори, които България е ратифицирала. Същите тези формации в никаква степен не защитават правата на нашите сънародници, принадлежащи към легитимно признати, но дискриминирани български национални малцинства в други държави, с което потвърждават неморалния и провокационен характер на своите действия.
По повод претенциозно изтъкваните в споменатата либерална декларация "колективни права" на своеволно определяните малцинства, етнорелигиозни групи и т.п. е необходимо дебело да се подчертае, че не съществува международноправен документ в рамките на ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и Организацията за сигурност и сътрудничество, който да признава такива по общостно определящ признак.
ТЪКМО ОБРАТНОТО. Според параграф 13, 31 и 37 на Обяснителния доклад към Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, наличието на "колективни права" не се допуска!
С прилагане на различни тактически прийоми, използвайки и залегналите в либералната декларация внушения, враждебни на държавата ни сили откровено се стремят да дестабилизират и дезинтегрират нашия народ и държава.
Словоблудствто в либералната декларация, утвърждаващо право на етническо самоопределение и териториална автономия и сепаратизъм - включително в България, е поредно фрапиращо незачитане на международните договорености.
Наличието на такова "право" е отречено от световната общност. То се явява ефиксно средство за постигане стратегическата цел за прекрояване на съществуващите политически граници чрез провокиране на етно-религиозни конфликти и превръщането на националния суверенитет във функция на малцинствата.
Либералната декларация спекулира и с внушението за индивидуално етническо самоопределение, формулирайки го за субект на правото. Това произволно твърдение изопачава международната норма, залегнала в Рамковата конвенция за защита на националните малцинства. В Обяснителния доклад към нея се изтъква, че индивидуалният субективен избор на дадено лице да принадлежи или не към едно национално малцинство е "неразделно свързан с обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност".
Прокарваната в либералната декларация "Права на малцинствата" екстремна идея за абсолютни свободи не е нито исторически позната, нито логически възможна. В действителност тя се прилага с оглед размиване присъщите на модерната държава национална идентичност, култура и ценностна система, тяхното подчиняване на анонимни глобални властници. Прокарването на тази безродна, космополитна тенденция се осъществява в случая посредством дестабилизиране на обществото и стимулиране на агресивно "мултиетническо" и мултирелигиозно "многообразие", обезличаващо националната държава.
На тези загробващи стремежи нашата общественост е длъжна да се противопоставя безкомпромисно.
Осем дни в седмицата
Глупостта няма почивен ден, тя работи, дето се вика, осем дни в седмицата.
Президентът Петър Стоянов обяви, че е готов да изпрати пушечно месо в Македония. Няма съмнение, че при подобно мероприятие синчето му мигом ще пристигне като доброволец от Лондон. Шефът на Генщаба съобщи, че в ликвидираната от пронатовските "реформи" армия "се води нормален учебен процес". В Кърджали Първанов се извини за хиляден път за възродителния процес. "Гергьовден", "алтернативата на СДС", иска да издигне за депутат шуменския кмет, който е член на... СДС. Иван Куртев, шефът депутатски, се вживя в ролята на говорител на Симеон и разкри, че Негово величество е много разочарован от спекулациите с неговата личност.
Кметът, заместник-кметът и гаулайтерът на "здравеопазването" в Пловдив се готвят да подарят (приватизират) тамошни поликлиники на своите съпруги. Композиторът Кристиян Бояджиев се изяви като цензор и забрани излъчването по БНР на песента "Лет ит би". Началниченцата му от НСРТ обявиха, че очакват назначения от тях радиобос да се махне сам. На полицаите бе отнето правото да пътуват безплатно с градския транспорт из страната.
Държавата осигури 8 млн.долара чужбински заеми за защита на учениците от престъпници, но няма да ги предаде на училищата, за да наемат охранители, а ще ги прахоса за рахата на собствените си бюрократи. Вместо заплати свещениците от Търновската епархия получават... свещи.
Светлината в тунела обаче е налице.
Към Гложенския манастир ще се строи игрище за голф със златоносната идея богаташите, зрители на Олимпийските игри в Атина през 2004 г., да прескачат да изсипват доларите си в гложенските кесии. Не е ясно дали "прескачането" ще става с о Бозе почившия "национален превозвач "Балкан", но е сигурно, че заради игрището ще се ликвидира манастирската животновъдна ферма. Пак същия ден се разбра, че Захари Желязков, приватизаторът на "Балкан", е подписал общо 161 анекса към други договори за "раздържавяване". Всички тия парафи са поставени с височайшето одобрение на кабинета, тоест на Ванката Костов. Освен това за нас остава и утехата, че можем да влезем в "Гинес" и с железницата Кюстендил-Гюешево, която била най-бавната в света!
А ако има нещо, което е по-бавно и от нея, това е несъмнено т.нар. правораздаване. Пак бе отложено повече от прозрачното дело срещу убиеца на Карамански (поради неявяване на свидетел), както и много други дела. За сметка на това бившият военен прокурор Николай Колев "разкри", че главният прокурор Филчев уж бил започнал проверките си срещу сините велможи Стефан Софиянски, Антоан Николов и Любомир Павлов, като отмъщение за инспирирани от тях публикации за далавери на собствения му брат. Засегнатият от същата прокурорска мярка Никола Николов, фюрерът на икономическата комисия на парламента, обяви, че тя била "страшен сигнал към инвеститорите и света". Фаворитнатият шеф на ядрения комитет Георги Касчиев пък изведнъж прогледна, че през 1998 г. Шиляшки "покрил" неизвестно къде 50 млн.долара!
Следващото велико откритие бе направено от г-н Симеон Евтимов, ръководител на строежа на Дунав мост-2, който заяви, че Европа има изгода от съоръжението, дори през него да не премине нито една кола.
Хвърляйки мостове към света, Елена Костова се поразходи до САЩ, където присъства на тържествен молебен "За България". Със същата цел Надежда Михайлова оповести в Англия голямата новина, че кабинетът искал да ни вкара в НАТО и Евросъюза.
Вестник "Московский комсомолец" съобщи, че кметът на Москва Юрий Лужков си тръгнал от България преждевременно - по политически причини.
Друга неудобна гостенка, немската депутатка Регина Шмидт-Цадел, заяви дипломатично, че бедността в България е потискаща.
Междувременно на Витоша синята върхушка пак уреди семинар по въпроса как да спечели изборите. И с право.
Правите ли си сметка, ако не ги спечелят, и народът най-накрая им поиска сметка за всичко, което те вършат срещу него вече толкова години по осем дни в седмицата!
От Рамбуйе до Танушевци
Нарекоха я "хуманитарна интервенция", "хуманитарна операция", "въздушна операция" и как ли не още, само и само да не изрекат думата "война". Защото, за разлика от другите такива, тя нито бе официално обявена, нито призната, нито бе оторизирана от ООН. Нито пък се водеше по правилата... Тя бе война с обявени почти "нула загуби" за едни, които я водеха от безопасно за себе си разстояние, докато долу на земята умираха цивилни граждани, без никаква вина, като поданици на анатемосания режим на Милошевич.
Погледната отвсякъде, макар и обоснована с благородни мотиви, тази агресия бе пълно пренебрежение към международното право. Само един политик я окачестви като "най-доброто нещо, което направихме на този свят". Това изрече американският държавен секретар от екипа на Клинтън - Мадленка Корбел Олбрайтова.
Гледайки какво става днес в Косово, Южна Сърбия и Македония (село Танушевци), човек неволно се пита: ако това е "най-доброто", което НАТО извърши през 1999 г. по внушение на Мадлин Олбрайт, кое би било най-лошото?
Някои нарекоха тази операция "Войната на Мадлин" и това ще е Божието възмездие за деянията на бившата чешка еврейка, свързването на името й с последния за ХХ век акт на варварство... Известно е, че внесеният от страна на Мадлин Олбрайт, точно в последния момент на преговорите в Рамбуйе, ултиматум към Югославия осуети всякаква възможност за търсене на мирен изход от косовската криза.
Искаше се нещо, което сърбите не биха могли да приемат: фактическата окупация на Югославия от НАТО, срещу мижавата "отстъпка", в която никой не вярваше - Алиансът да разоръжи Армията за освобождение на Косово (АОК). На всичко отгоре, на 22 февруари 1999 г. Олбрайт бе обещала на косовските албанци до три години да могат да проведат референдум за независимост на провинцията.
Изобщо, както признава високопоставен служител на Държавния департамент на САЩ, "НАТО умишлено постави бариерата по-високо, отколкото биха могли да приемат сърбите като оправдание за бомбардировката".
По-късно от НАТО ще казват, че отказът на Милошевич да подпише споразумението от Рамбуйе ги лишил от друг "ресурс", освен използването на сила. Всъщност НАТО направи войната неизбежна, защото я желаеше. Общественото мнение на Запад бе "убедено" в нейната "неизбежност" след инсценираното разкриване на "масовото избиване на мирни албанци" в косовското село Рачак. Случайно на "местопрестъплението" се оказа шефът на мисията на ОССЕ в Косово, Уилям Уокър. И още на 18 януари 1999 г., преди да са се произнесли съдебномедицинските експерти, той изрече своята присъда: намерените при Рачак трупове били на екзекутирани от сърбите мирни албанци.
Истината за това излезе наяве чак след две години: намерените трупове са били на активисти на АОК, загинали в сблъсъци със сръбските сили за сигурност. Иначе е необяснимо защо силите на АОК, които са се намирали наблизо в деня на "екзекуцията", не са се притекли на помощ на сънародниците си. Сякаш са я желали, само за да впечатлят международната общественост.
Е, в историята на ХХ век има и други примери на "създаване" на благовиден повод за война. Нали хитлеристите също облякоха свои сънародници в полски военни униформи и ги накараха да нападнат немска гранична застава по германско-полската граница. После разтръбиха за полско "нападение" и сами нахлуха в Полша... Оценката на едно събитие, като "хуманитарната намеса" на НАТО в Югославия се определя от степента на съответност на определени обществени потребности. И от това доколко е постигнало предварително оповестените цели.
Имайки предвид, че главните аргументи за тази намеса - "геноцидът" над албанците в Косово, "етническата чистка" и други мотиви на НАТО се оказаха фалшиви, днес, две години след войната, само можем да повторим тезата, която "Нова Зора" застъпваше и през 1999 г. А именно, че "войната на Мадлин" бе не само ненужна, ами си беше от самото начало едно масово военно престъпление!
Нека да видим до каква степен тя постигна официално прокламираните цели на нейните автори.
ПЪРВО, тя не спря "геноцида" на албанците, защото такъв просто не е имало.
Преди бомбардировката на НАТО сръбските сили се бореха с терористите от АОК, а не срещу албанското население. Това се признава и в документи на Държавния департамент на САЩ. След направените ексхумации, безспорно установено е наличието на 2800 убити в Косово, и то общо от всички общности!
ВТОРО, войната не само не спря "хуманитарната трагедия" с потоците от бежанци, а напротив - предизвика я и я ускори.
До започването на бомбардировките имаше 250 000 изселени, а краят на операцията на НАТО дойде при 1,4 млн. бежанци-косовари. За първите 15 дни от "операцията" вече имаше половин милион изселени, а за 11-те седмици на въздушни удари броят на убитите и на бежанците нарасна 25 пъти в сравнение с предходната година. Дори шефът на Военния комитет на НАТО, немският генерал Клаус Нойман предупреди, че само една въздушна кампания не би могла да предотврати престъпленията и зверствата. Напротив, според доклади на "Хюмън райтс уоч", "Амнести интернешънъл" и други правозащитни организации при своите 38 000 самолетоизлитания НАТО сама е причинила смъртта на над 500 цивилни. Тази цифра би могла да бъде "обогатена" с нови данни, заради милионите мини, които бяха разпръснати в Сърбия от НАТО и продължават да са заплаха за цивилното население.
Да прибавим и щетите от "обеднения" уран, които тепърва ще се изчисляват.
В своя доклад от юни 2000 г. "Амнести интернешънъл" заключава, че натовските сили са извършили "сериозни нарушения на военните закони, довели в редица случаи до противозаконни убийства на цивилни".
Според днешния генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън обаче, Алиансът бил действал "изцяло в хармония с международното право"! Той гордо прокламира "победа" на НАТО, понеже били спрени "етническата чистка и държавно-спонсорираното насилие".
Обратната чистка, извършена след войната - на косовски сърби и други неалбанци от провинцията, за лорд Робъртсън явно не съществува!
Вместо мултиетническо днес Косово е почти моноетническо: малкото оцелели сърби са изтикани в анклави, където ежедневно се борят за живота си.
Пратеникът на ООН Денис Макнамара разказа в интервю за "Ню Йорк Таймс" (3 март 2000г.), че след преустановяването на бомбардировката в Косово имало "атмосфера на търпимост за нетърпимостта и кръвното отмъщение. " През ноември 1999 г. Международната кризисна група съобщи, че честотата на убийствата в Косово е достигнала отново равнището, отчитано преди бомбардировката на НАТО. Само, че жертвите вече са сърби и други неалбанци... ТРЕТО, "войната на Мадлин" не реши дори албанския проблем.
След толкова усилия и жертви, мирното споразумение от юни 1999г. кротко елиминира както неприемливите искания на НАТО от Рамбуйе, така и албанските претенции за независимост.
Албанците трябваше да се задоволят със "съществена автономия и самоуправление на Косово в рамките на Югославия". Въпросът за окончателния статус на Косово остана висящ. Или както отбелязва в една статия за "пълния провал на НАТО в Косово" Майкъл Манделбаум, "НАТО се намеси в една гражданска война и след като разгроми едната страна, възприе нейната позиция по въпроса, заради който се води войната".
Днес албанците искат независимост, и то не само на Косово, но и на долината Прешево (Южна Сърбия), на Западна Македония (включително и Скопие), на Югоизточна Черна гора, и вероятно - на населения с албанци Южен Епир (Гърция). АОК се "скри в нафталина" под чадъра на Корпуса за защита на Косово, но пък действат две други албански "освободителни" армии: Армията за освобождение на Прешево, Буяновац и Медвежа (АОПБМ) и Армията за освобождение на Македония. Можем да се обзаложим, че при подходящи условия такива "освободителни армии" ще възникнат и в Черна гора, и в Епир.
Смайващо е признанието на нашия президент П.Стоянов, че "въпреки демократизирането на Югославия, албанците продължавали да се борят за независимост."
Той какво е очаквал?
Нали "Нова Зора" писа още през 1999 г., че Македония ще е следващата жертва на албанския сепаратизъм? Днес НАТО трябва да я пази от "спасените" от него албанци, а те пък започнаха да обстрелват самолетите на бившите си "освободители".
Едно добро свършиха за България Богомил Бонев и Иван Костов, осуетиха приемането на бежанци-косовари. Иначе днес щяхме да чертаем "буферна зона" някъде през центъра на София. Нали Албания е там, където живеят албанци... П.Стоянов обещава да изпратим войски за охрана на границата на Македония с Косово, но откъде ще ги вземе след "реформата"? Ами ако Скопие му повярва?
ЧЕТВЪРТО, ако цел на войната е била да се свали Милошевич и Югославия да се демократизира, то това се случи въпреки войната, една година след завършването й.
Милошевич си отиде с избори и значи и от тази гледна точка войната бе излишна. Тя дори на първо време консолидира сърбите около Милошевич. В началото на 2000 г. политическият съветник на тогавашния топ-опозиционен лидер в Сърбия Кощуница каза пред "Вашингтон пост", че интервенцията само е укрепила режима... ПЕТО, войната дестабилизира вместо да стабилизира Балканите и имаше огромни негативни отражения за международните отношения.
Тя постави под въпрос цялата система от международни правила и отношения, а американско-руските и американско-китайските отношения стигнаха до критичния ръб. Всички страни, които държат на суверенитета си, се почувстваха унизени от грубото нарушаване на националния суверенитет на една независима държава и естествено стигнаха до извода, че само силата е гарант за този суверенитет. Ако Югославия имаше ядрени оръжия, например, едва ли щяха да я атакуват толкова нагло!
Имайки едно наум случая с Косово, редица държави предприеха стъпки за укрепване на своята отбрана. Русия коригира своята военна доктрина, допускайки първа да използва ядрено оръжие за отблъскване на агресори, а Китай, по примера на Русия, увеличи военния си бюджет. После президентите на двете страни се срещнаха, за да заявят решимостта си да се борят за изграждане на един многополюсен световен ред. В края на 2000 г. Русия и Индия сключиха нова оръжейна сделка и подписаха споразумение за стратегическо партньорство.
В Западна Европа пък започнаха да поставят под въпрос хегемонията на САЩ; било с изграждането на Силата за бързо реагиране на ЕС (извън НАТО), било с явното си противопоставяне на плановете на Вашингтон за национална противоракетна отбрана (ПРО).
Ако в САЩ ръководните политици не са предвиждали такива последици от тяхната "намеса" на Балканите, значи са лаици. Ако пък са ги предвиждали, те са циници!
И в двата случая светът може да тръпне при мисълта какви хора определят световните дела! Смяната на екипа в Белия дом не доведе до отслабване на тревогата в останалия свят: същата американска арогантност наблюдаваме срещу Ирак. Вендета вместо външна политика и морализаторски лозунги, които правят имперската политика на САЩ още по-облъскваща.
Що се отнася до "горките албанци", лимитът на състрадание към тях се изчерпа след всичко, което сториха след "войната на Мадлин". В Швейцария са ужасени от перспективата "бежанците" да останат там.
Един румънски участник в Интернет-обмена разказва следната история. През 1999 г. неговият град любезно приютил две дузини косовски албанци. Въпреки бедността си хората ги настанили в един летен лагер. Направили всичко възможно, за да се чувстват косоварите като у дома си. Какво било смайването им обаче, когато пристигналите "бежанци" взели да проклинат лошия си късмет и своите домакини, за това че не са ги оставили в някой "западен" град!
Това е била целта на "бягството" им, види се - да прескочат шенгенските бариери и да заминат на Запад!
След няколко дни "гостите" изчезнали, като преди това обрали, каквото могли от лагера. Дали пък албанец, не означава както казват някои, професия, а не националност?!!
Русия и българският път
Малко средства за информация отбелязаха скандала около посещението на московския кмет в София.
Напразно, защото той бе много показателен за уникалната по своите размери глупост в главите на нашите държавници. Няма да изброяваме демонстрациите на пренебрежение към един от най-популярните днешни руски политици и администратори - не само в Русия, но и на Запад.
Фактът, обаче, че Юрий Лужков не дойде на приема на президента послучай Националния празник на България, а замина от тържестваната заря направо за летището, е твърде многозначителен. Той повече едва ли ще дойде в България, ако, разбира се, шайката, която ни управлява, не си иде час по-скоро.
Има огромен брой аргументи в полза на добрите отношения между България и Русия и те са привеждани по страниците на "Нова Зора" много пъти. Знаем, че за управляващите тези аргументи нямат значение, тъй като те не се интересуват от истината, а само от победата.
Никой обаче досега не е отрекъл, че руските пазари имат огромно значение за българската икономика, особено след като стана ясно, че "пробиването" на западните пазари не се вижда в обозримо бъдеще. И това за днешната българска власт няма значение, никакво значение, защото тя се интересува от личния си "цивилизационен избор", не от интересите на българския народ.
Още с появата си на политическия хоризонт сегашният Съюз на демократичните сили прояви ярко изразена русофобия. И това бе разбираемо. За тези, които загубиха трупано с години богатство при наложената от Русия власт на лявата доктрина, в България всичко руско отдавна е равнозначно на комунистическо. Други пък, къде от безпросветност, къде от глупост, сметнаха, че щом се отметнем от Русия и унищожим всякакви връзки с русите, от небето ще завали западняшко благоденствие. Най-сетне хаосът в Русия разклати убеждението у трети, че тя е велика сила.
И така, свидетели сме как властващата с чужда помощ една част от българската политическа класа не спира да прави антируски демонстрации при всеки удобен случай, включително и да осквернява руските паметници в България. Нещо, което не направиха унгарци, поляци, германци.
Никой не се обърна към историята, никой не се вслуша и в предупрежденията ни какво е характерно за рефлексите на руската нация. Но дори и сибирското търпение може да има граници. Това, което натвориха управниците ни, е на път да отдалечи и противопостави двете нации, да разруши геополитическия руско-български съюз, сътворен от историята.
Прегърнали новите си покровители, днешните български властници се изтрепаха да демонстрират верноподаничество, в което на първо място слагат антируската си политика. С надеждата, че ще бъдат забелязани с нещо повече от едно "О'кей"... Но не би! Защото там, на Запад, също имат интереси и те не са в една просперираща България. Десетте изминали години показват, колко вярно е това заключение - т.нар. "цивилизационен избор" се оказа избор на културната помиярщина и нищетата. Глупостта може да бъде поправена само с ясното съзнание, че трябва сами да се погрижим за себе си. А в тази грижа влизат на първо място и добрите отношения с Русия.
Още един факт показва, че антируската политика на българските "демократи" е в разрез и с декларациите им за европеизъм. Тъкмо сега, бавно, но неотменно, отношенията между Европа и Русия се уреждат в името на едно по-добро бъдеще. Тяхната обща геополитическа съдба е добре разбирана и от стратезите на Държавния департамент на Съединените щати. Основните американски стремежи са за контрол на енергийните потоци от Русия и към Европа, после и за създаване на един "кордон на неприязън" към русите.
Точно в този пункт България напълно изостава от Европа. И все по-очевидно лъсва опасността заради безуговоръчно американската ориентация на управниците ни може да стане така, че България един ден да бъде напълно изтрита от европейската политическа памет.
Русия излиза от хаоса. Главният фактор в руската история - върховната власт - е приведен в действие. В президентското кресло седи енергичен, немногословен, но решителен и умен президент - прагматик. Време е и в България властта да мине в ръцете на достойни хора, които да служат на българската нация, а не на Международния валутен фонд и Държавния департамент на Съединените щати.
Не се иска много - все достойнства, които не се купуват с пари: съвест, чест, почтеност, любов към Отечеството и пр. Това обаче са човешки качества, с които нито може да се открадне, ни да се продаде. А да се ближат подметки, е направо немислимо. Тези качества няма как да са присъщи на нине правющий синклит!
И това е гаранцията, че той ще си отиде от политическата сцена.
Син макартизъм
Понятието "макартизъм" е свързано с личността на Джоузеф Макарти, един по общо мнение посредствен човек, но все пак избран за републикански сенатор, защото е трябвало да бъде избран! Тъкмо такива като него са най-удобни, когато трябва да се свърши мръсна работа и да се създаде атмосфера на страх и несигурност.
Макарти навсякъде вижда комунисти, дори в Държавния департамент. Даже назовава в една своя реч и бройката им - 205 служители. Но имена не споменава. За да усили трептенето на страха.
Подобен е подходът и на члена на ЦИК Михаил Константинов, който с мрачен лицеизраз подхвърли, че поне 20 ченгета обитават високите етажи на властта.
След речта на Макарти, която служи за стартов сигнал, в Америка започна прословутият "лов на вещици". Сянката на подозрението пада не само върху политици и висши администратори, но и върху видни интелектуалци. Оклеветяват се хора, премазват се съдби. Гоненията приемат епидемични размери.
Когато едно общество боледува, симптом за проявите на болестта е, че се търсят врагове. Наличието на враг оправдава и собствените неуспехи, и крутите мерки.
Имаме всички основания да мислим, че в България се вихри син макартизъм. Преследват се хора, облепват се със злостни характеристики всички ония, които си позволяват да критикуват правителствената политика. И това не е само наше становище, становище на т.нар. врагове, но и на Държавния департамент на САЩ, който в доклада си за човешките права през 2000 г. характеризира страната ни като "номинално демократична, а иначе бедна, корумпирана и немилостива към слабите и беззащитните".
Твърди се още в доклада, че българското правителство упражнява прекомерно влияние върху медиите. Посочва се, че инструмент на това влияние е НСРТ, "квазиправителствена институци", която изпълнява командни функции по отношение и на националните медии, и на частните... И което е най-страшното, правителството въобще не се гнуси да извършва абсолютно недопустими за едно демократично правителство дейности - а именно да "отдръпва" реклами от медии, които си позволяват да го критикуват.
Това е макартизъм!
Също проява на макартизъм е репресирането на журналисти, отстраняването им от работа, завеждането на съдебни дела срещу тях.
В една правова държава полицията брани правата на гражданите. В една макартистка държава полицията е репресивен инструмент в ръцете на властта. В България е точно така.
Ескалиращата мнителност и подозрителност, стигащи до параноя, също са в духа на макартизма. Как иначе да си обясним факта, че през последната година подслушванията са били 10 000?
Тук вече не става и не може да става въпрос за рутинна полицейска работа по разкриване или предотвратявания на престъпления, а за упражняван тотален надзор върху много и много хора, които са заподозрени в инакомислие.
Една власт, една партия е разперила бухалски криле над цялата страна.
Освен всичко друго подслушването, и то в такива размери, гълта страшно много средства, които биха могли да бъдат пренасочени към социалната сфера. Но това е последното нещо, което интересува сините макартисти. Те, подобно на ония служители от прословутото Министерство на истината от романа на Оруел "1984", искат всичко да знаят, за да могат всичко да контролират - дори миналото. Защото нали който владее миналото, той владее и бъдещето.
Тъкмо за това е даден ход и на операция "Досиета". Слагайки ръка върху миналото на даден човек (то може да бъде и фалшифицирано!), нашите новоявени макартисти контролират проявите му днес, а и в бъдеще. Тъкмо поради тази причина политическият живот у нас има твърде малко общо с демокрацията и свободната волеизява, а до голяма степен зависи от подмолни и по-тайни игри, които се разиграват от тъмни и злонамерени субекти.
Бидейки обсебени от себе си, от своите мании, а и вече деформирани от гравитационните полета на една корумпирана власт, те не се интересуват нито от държава, нито от народ, а единствено от своето политическо оцеляване. И в името на това оцеляване са способни на всичко.
Макартизмът винаги има свой преден, боеви репресивен отряд, който освен че воюва срещу "враговете", но почиства и собствените си редици от "предатели". Този отряд у нас е рекрутиран от "кинжалите" на Лучников. Неговото движение "Път за България", благословено от самия Костов, определено наподобява йезуитски орден. Зад формацията "Път за България" наднича образа на светата синя инквизиция. Ето какво (и как!) говори един от най-обсебените сини макартисти Васил Станилов: "Трябва да втълпим на избирателите кое е най-правилното решение".
Език мой - враг мой!
Цялата същност на синия макартизъм се побира в думичката "втълпявам". Забележете - не става въпрос за диалог, не става въпрос за убеждаване, за постигане на съгласие, а именно за втълпяване, при което обектът, върху който се въздейства, е в принудително пасивна позиция.
Смисловата натовареност на глагола "втълпявам" е свързана с представата за насилие, за насилнически акт. При това без допускане на каквато и да е алтернативност. Втълпяващите са си присвоили правото да предлагат "най-правилното решение".
И за какво ги ядохме тогава тоталитарните жабета!
Васил Станилов издига непогрешимостта на СДС в догма. И щом нещо е непогрешимо - то е единствено възможното.
Демокрация ли?
Демокрацията е попарена с врялата вода на синия макартизъм.
Не нещо друго, а пак проява на макартизъм бе изключването от светата партия майчица на Бисеров и Цонев. Не че те са света вода ненапита, и те са грешни като всички останали, като своите съдници, но процедурата по тяхното отстраняване повече наумява на средновековна мистерия, на инквизиторски разгул и, разбира се, е твърде далече от представите ни за каквито и да е демократически механизми.
И каква е вината им? Тях ги низвергнаха не защото се уядоха и преядоха от далавери, както впрочем и съдниците им, а защото се усъмниха в непогрешимостта на вожда и видяха в лицето на Симеон II един евентуален нов министър-председател.
И цялото макартистко синьо воинство се надигна. Бранейки Костов, то фактически брани себе си, своите привилегии; брани порочната "круговая порука", чийто изразител и символ е Костов.
Самият факт, че двоицата бяха изключени почти с пълно болшинство, ни навежда на много неприятни асоциации за едни уж отминали времена.
Макартизмът е последното убежище на СДС. Но това убежище повече прилича на политическа гробница. Просто защото времената са вече други. След като и САЩ с мълчива погнуса са се разделили с макартизма, то е ясно, което личи и от доклада на Държавния департамент, че едва ли ще бъдат търпени неговите балкански плагиатори.
За кого бие камбаната?
Камбаната бие на умряло!
Стенописи на български зографи отново засияха в Люблин
След дълга забрава и няколко десетилетия усърдни реставраторски и консерваторски работи уникалните православни стенописи в параклиса "Св.Троица", при замъка в полския град Люблин, отново блестят в цялото си великолепие, радвайки очите на вярващи, туристи и ценители.
Католическият параклис "Св. Троица" е феномен от европейски мащаб. Той е построен в готически стил, но е изписан по всички канони на православието!
Съграден е към средата на XIV в. по поръчка на крал Владислав Ягело, и е дело на български, гръцки и руски зографи. Трима от тях, по всяка вероятност монаси, са оставили имената си по стените на храма: Андрей, Кирил и Юшко. Фреските включват сцени от Стария и Новия завет, както и изображения на редица почитани от Източното православие светии.
Смята се, че българските живописци, наети от полския владетел за негови придворни художници, са избягали от родината поради турското нашествие. От запазените в кралския архив документи става ясно, че те произхождат от Македония, но това не бива да се схваща буквално. Под названието "Македония" средновековните поляци разбират по-скоро Западна Тракия и дори части от Софийско.
Освен в Люблин българските зографи са рисували и във Вавелския замък в старопрестолния Краков, в пълната полска столица Гнезно, в град Пшимисъл, село Вишлица и др. Голяма част от техните фрески са запазени до наши дни.
Според изкуствоведа Чудомир Чернев стенописите в люблинската "Св. Троица" имат своите почти пълни аналози в творбите от края на XV и първата половина на XVI в.. Засега обаче няма убедително обяснение на какво точно се дължи това.
Същинският патриотизъм е антипод на патриотарството
Aгресията на НАТО на Балканите навлиза в нов етап. Групи въоръжени албански терористи предприемат едновременни и нескривано синхронизирани сепаратистки действия в южната част на Федеративна република Югославия и в Република Македония. И в двете нападнати страни думите и действията на терористите са еднакви: "освобождаване" на местното албанско население от "гнета и дискриминацията" на централните власти, убийства на неалбанци и етническо прочистване от тях, претенции за "автономия" и ултиматуми към правителствата на Югославия и Македония.
Думите и действията на терористите са идентични с тези, които съвсем неотдавна бяха използвани като предлог за натовската окупация на сръбската провинция Косово. Не могат да се открият дори и нюанси на различия в поведението на отделните албански терористични подразделения в Косово, съседната част на Южна Сърбия и Северна и Западна Македония. В такива различия впрочем не би имало и логика, след като заповедите се издават от едно и също място.
Натовската пропаганда заедно с пригласящите й български политически среди и медии внушават една невярна картина. Представят случилото се за самоинициатива на нетърпеливи албански "патриоти", несъвпадаща и дори в разрез с намеренията на блока за бъдещето на Балканите. Фактите опровергават това.
За никого не е тайна, че обучената, финансирана и контролирана от САЩ Армия за освобождение на Косово и филиалите й в прилежащите райони не биха посмели да си мръднат и пръста, ако не бяха получили за целта зелена улица от Вашингтон. Ако допускаха, че агресията им би срещнала отпор на въоръжените до зъби окупатори от КФОР или просто на органите за поддържане на реда в Югославия и Македония.
Публичната реакция на НАТО е нескривано цинична.
Призовава "страните" по конфликта да проявят сдържаност. Сиреч, призовава към приемане на факта, че организираните и командвани от Вашингтон терористи са "страна", т.е., че трябва да бъдат третирани като равнопоставен и равноправен събеседник от властите на две суверенни държави. В същото време, за да разсее всякакви евентуални съмнения към това коя от въпросните "страни" възприема като дружеска, открито заплаши правителствата на тези държави с военни действия срещу тях, ако не проявят "сдържаност и готовност за политическо решение на проблемите". Съвсем логично, към шайката на Хашим Тачи такива закани не се отправят.
Замисълът на НАТО е явен: чрез използването на албанските терористи като оръдие, да ускори процеса на всестранна дестабилизация на целия район.
За нещастие на Балканите и на останалата част от Европа, също жертва на тази дестабилизация, различията между САЩ и някои от техните европейски съюзници относно бъдещето на нашия район не са се избистрили в степен, при която да намерят изява в практическата политика. На Балканите западноевропейските натовски държави все още не са се освободили от инерцията на подчинението спрямо Вашингтон, макар и по този начин пряко да вредят на интересите и на Европейския съюз, в който също членуват.
Нямаме основание да очакваме, че в непосредствено бъдеще на балканските народи ще бъде дадена възможност да решат по мирен път съществуващите между тях проблеми. Така, както ги решаваха по мирен път преди агресията на НАТО срещу нашия полуостров.
Всичко сочи, че започва да се материализира поредна фаза на американски план за по-нататъшно изостряне на балканския конфликт. И че тя предполага вече пряко въвличане на България в него.
Нещо, за което членуващите в НПС "Отечество" организации отдавна сме предупреждавали. Опасността това да стане, вече е непосредствена.
Не оспорваме правото на гражданина Петър Стоянов в схемата на приоритетите си да поставя своя атлантизъм над българските национални интереси.
Не драматизираме празнотите в юридическата подготовка на правника Петър Стоянов, нарушаващ все по-често Конституцията на Република България, в която се е клел.
Не признаваме обаче в никакъв случай правото на президента Петър Стоянов в своите думи, и най-вече в своето поведение, да бъде мотивиран от нещо различно от тези интереси. И да предлага за натовско пушечно месо българските синове, които не са евакуирани своевременно в западната част на континента с парите на българските данъкоплатци.
Не приемаме и двусмисленото поведение, проявявано по този въпрос от изпълнителната власт. Привидно разграничила се от политическите аванси на президента, тя си оставя вратички за тяхното материализиране.
В лицето на своята изпълнителна и законодателна власт България трябва категорично да заяви пред международната общност - истинската, не самозваната, - че няма да бъде въвлечена в самоубийствена военна авантюра чрез изпращането на свои войски на територията на Република Македония.
Наистина е безкраен цинизмът на опитите да се изкористява и в този случай българското родолюбие. Същинският патриотизъм е антипод на патриотарството, използвано винаги като параван на користни интереси. По правило, чуждоземни.
Едно нещо е балканската и българската солидарност, съвсем друго - участието в един по същество противобългарски кървав фарс с противобалкански и противобългарски сценарий и режисура.
Рискуването на живота на български младежи заради България би било болезнено, но разбираемо.
Смъртта им заради Джордж Сорос, Марк Рич, кръга "Олимп" и поредна външна благословия за президентски мандат за Петър Стоянов би била кощунствена.
Осъществяването на подобно действие не би било възможно, поне в рамките на закона, без санкцията на Народното събрание.
Призоваваме всички български граждани, каквито и да са техните политически предпочитания, да напомнят на своите избраници отговорността, която носят пред Отечество България и пред самите тях.
3 март - записки от площада
Националният ни празник - 3 март - тази година мина под знака на задължително мероприятие, което елитът на държавата беше принуден да отбележи. Не че толкова бе горещо желанието му, но все пак неудобно е: цивилизовани хора сме, ще бъде неприлично някак изведнаж да закрием празника. Или просто да го забравим сред всекидневните грижи.
Колкото до народа, показано му беше още веднъж, че е по-добре да си стои вкъщи, да не подава глава от черупката си. Всъщност, какво ли чак толкова има. Ден като ден, нищо особено. Пък и датата е някак си не на място подбрана, свързана е със събития, които по принцип са пренеприятни за първите мъже на държавата.
На спретнатото вечерта на 3 март събиране на държавници и политици за традиционната заря-проверка пред Паметника на Царя Освободител, на фона на стройните редици с остатъчен блясък от миналото величие на българската армия, се набиваше в очи как министър-председателят Иван Костов и г-ца Екатерина Михайлова едва скриваха досадата си и като по сценарий гледаха съвсем разсеяно и неангажирано. До тях, досущ верен хидалго, стърчеше евролевият Томов, а неколцината представители на генералитета начело с началника на ГЩ Михо Михов подръпваха кители и фуражки, разкършваха рамене под звуците на превъзходния гвардейски оркестър.
Нещо предстоеше да се случи. И малко по-късно разбрахме какво. Те очакваха позакъснелия днес господин ТОЙ Е, който иначе, както е известно, за други неща все избързва и изпреварва. Но ето, екнаха отривисти команди, оркестърът за срещен марш гръмна. Господин ТОЙ Е се поклони на знамената и поздрави. Проехтя великото, страшното, славното българско "ура". Тръпка премина над смълчаното множество. А когато започна проверката, която трябваше в този миг да съедини духа на живи и мъртви, за да възкреси величието на саможертвата и героизма, можеха да се видят и очи, в които сълзата свистеше както въглен във вода. И отекна словото му. Думите избухваха като бенгалски огън над притихналия площад.
ТОЙ Е не се запъна нито веднъж. Паметта му не изневери и този път. Устата му щракаше в ушите на публиката като добре смазана шевна машина, равномерно, не много бързо, но и не много бавно. Понякога само високите тонове нарушаваха избрания ритъм.
Да, ТОЙ Е отново показа, че има превъзходна памет. Специалистите биха я определили като завидно организирана механика, която, както е известно, никога и нищо не ражда в мига на говоренето. При нея няма изненади, каквито може да поднесе неординерното въображение, няма и серпантини на ума, който се съпротивлява на емоционалните потоци. Всичко там е подредено, стегнато, по актьорски заучено.
И всичко все пак би било отлично до мига, в който човек се заслуша в думите.
Речта на ТОЙ Е създаваше усещането за пребиваване в съдебна зала. Адвокатът не отрича по същество престъплението на своя клиент, та то е очевидно, и въпреки това моли за снизхождение: "Разберете, господа съдии, моят клиент въпреки тежкото му провинение, е добър баща и съпруг, а сега се разкайва и разбира размера на провинението си! ". Санким, въпреки всички вини, греховце, въпреки цялото неудобство, което ни причинява 3 март, все пак трябва да разберем: ще бъде неуместно да го изтрием напълно от празничния календар!?
Пледоарията продължаваше и човек си мислеше, че ТОЙ Е почиства 3 март, сякаш някой преди него го беше намазал с катран. Виждаше се как кметът на Москва Юрий Лужков се взира стреснато в лицето му и нещо си мърмори под носа. Явно речта на "братушката" го затрудняваше по същия начин, както и малките българчета, които вече и бъкел не знаят по руски. Затруднява го по същия начин, по който и големите руски държавници чат-пат се открехват на някоя и друга българска дума.
Накратко ТОЙ Е изложи всички нови тези на русофобите у нас във връзка с руснаците и Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г. Като демократ, естествено, не се зае да ги отрича, просто напомни, че трябва да бъдем по-толерантни към миналото, което като всяко минало днес ни тежи като затворнически букаи.
Който трябваше, щеше да разбере, че се отнася до датата 3 март.
Малко по-късно алтруизмът на ТОЙ Е постигна своя връх. ТОЙ Е обяви, че 3-ти март е нашият национален празник и че ще трябва и в бъдеще да го честваме.
Множеството въздъхна облекчено. Все пак то не бе чуло ни веднъж дотук думата Русия! Не бе разбрало кой е освободителят, кой се е бил и умирал при Плевен, на Шипка и Шейново. Думата "руснак" или "руснаци" нещо задавяха шевната машина, излизаха сякаш теглени с ченгел. ТОЙ Е умело обходи терените на Руско-турската война. Оказа се, че тя е война между седемте хиляди български опълченци и стоманената армия на падишаха. ТОЙ Е се тресеше от възторг, че довчерашните роби са разгромили аскера, макар все пак да е имало вариант и по-далновиден - да не приемаме свободата отвън, та да узреела органично националната идея и отечеството тогава да осъществи националния идеал - целокупна България!
Разбира се, че са избързали руснаците, и с оглед на историческите перспективи лъсна като сач на месечина "българската неориентираност". Станали сме жертва, значи, на имперската руска завоевателна политика. Но какво пък, руските мужици, които не са се занимавали с политика, да не би да са знаели за зловещите козни на империята?
На това място множеството изви очи към конника пред Народното събрание.
То може би чакаше чудо, знамение някакво, чакаше възмездие за греха! За най-страшния от всички грехове на човека - неблагодарността. Черната неблагодарност на роба, който си свалил от кола, от бесилото, който си измъкнал от прангите... Един от светлите умове на Франция, ученият и държавникът Луи Леже, беше казал: "Чудото на XIX век не е парният локомотив, а възкресението на българите за държавен живот".
Нейсе, мълчеше конникът, бронзът тъмнееше, сливаха се с мрака буквите на постамента: От признателна България!
Тържествената проверка приключи, без да е произнесено името на нито един руски генерал, офицер, солдат или казак, на нито един от руските лекари, свещенослужители, художници, видни личности в руското общество, хиляди и хиляди нисши чинове.
Сякаш Верешчагин никога не бе рисувал онази панихида в лозята край Телиш и замръзващите часови в снега - "На Шипка всичко е спокойно".
Сякаш това не означава, че на ден се вледенявали 100-200 души, сякаш народният поет не бе изпял съкровеното "Здравствуйте, братушки", а 100 години след това тези думи са живи в българските сърца.
Бронзовият конник зад гърба на ТОЙ Е мълчеше. Затракаха в залп картечниците. Ракетите осветиха небето. И стана някак страшно, защото се видя как на площада се гърчат унизени истината и народната памет. Над тях - ТОЙ Е - сюблимен и непостижим.
А някъде горе над облачния свод Господ гледаше на всичко "тих и невъзмутим".
"Пацифистите" от НАТО
Ръководителите на НАТО, техните глашатаи, в това число и наши политици и военни, проглушиха ушите на хората, че тоя военен съюз бил отбранителен, не бил насочен срещу никоя държава, и прочие.
Нека прочетем какво казва по тоя въпрос не друг, а Хенри Кисинджър в книгата си "Дипломацията" (София, ИК "Труд", 1997 г., стр.403): "Макар че "повечето" традиционни военни съюзи "благочестиво" отхвърлят каквито и да е "агресивни или експанзионистични намерения", те далеч невинаги са само отбранителни.
Изненадващо в документа на Държавния департамент се твърди, че целта на НАТО не е да се защити статуквото в Европа, и това навярно е било нещо ново за съюзниците на Америка. Атлантическият съюз ще брани принципи, а не територии, се казва в документа; той няма да се съпротивлява на промените, а само на употребата на сила при опит за промени. Накрая анализът на Държавния департамент заключава, че Северноатлантичекият съюз "не е насочен срещу никоя държава, а само и единствено срещу агресията"... Това дава основание на председателя на сенатската комисия Том Конъли да обяви, че съюзът не е военно споразумение, а "съюз срещу самата война".
За такъв анализ - продължава Кисинджър - нито един студент по история няма да получи и тройка. "Исторически погледнато, военните съюзи рядко назовават по име държавите, срещу които са насочени. Вместо това те описват условията, при които съюзът е длъжен да действа - същото важи и за НАТО.
Понеже през 1949 г. единственият потенциален агресор в Европа е Съветският съюз, още по-безпредметно в сравнение с миналото е споменаването на конкретно име".
Написано черно на бяло, както се казва, НАТО е създаден и е насочен срещу Съветския съюз, срещу Русия!
И когато нашите управници днес с всички сили и средства се стремят да ни вкарат в НАТО, предоставят на тази агресивна военна структура небето, земята и водите на България, за всички трябва да е ясно като бял ден, че с това те искат да направят от България, от българския народ потенциален враг на Русия, на руския народ - наш двоен освободител.
А за това, какви могат да бъдат последствията в бъдеще от тоя акт, нека припомним какво стана след "символичната война" срещу САЩ и Англия, която фашистките управници навремето обявиха.
Да си спомним за разрушената от американските самолети-крепости София и жертвите от тия бомбардировки... В наши дни подобни твърдения за "символичност", за "неагресивност" и пр. могат да се окажат още по-опасни.
За същността на НАТО, за неговия агресивен характер достатъчно убедително свидетелстват бомбардировките над Югославия. След тоя варварски акт в края на двадесети век в Европа никой няма право да бъде наивен, да вярва на лъжи.
Затова всеки българин, който милее за мирното бъдеще на Родината, който не иска България да се превърне в плацдарм на НАТО срещу Русия, трябва ясно и категорично да заяви: Не на НАТО!
