ДПС и евентуалният му съюз с монархистите
"Царската партия" в България получи нови импулси - наследникът на българския престол Симеон прояви интерес към политическата практика. Досега неговото желание да се върне в родината си в ролята на монарх-обществен арбитър имаше чисто теоретичен характер.
Идеалното решение има две страни - едната бе да се отмени референдумът от 1949 г. като нeзаконен, а другата - да се проведе нов референдум, който да възстанови Търновската конституция. Така Симеон става Симеон II и сяда на престола без много главоболия. Идеалното решение обаче бе отречено преди всичко от политическите елити - колкото и те да флиртуваха с монарха в изгнание, те не поемаха нито към едното, нито към другото решение.
От друга страна "електоратът" гледаше и гледа с подозрение на този въпрос.
Българският инстинкт подсказва неминуемо, че възстановяването на монархията е "далавера" на монархистите. Българите винаги са гледали на царедвореца с презрение и емоциите на шепа носталгици не значат за тях каквото и да било.
Днес има определена промяна в политическото съзнание на българите - няма съмнение, че се множат погледите, обърнати към бившия монарх. Причината е повторението на историческата невъзможност държавата да бъде управлявана от многопартийна еднокамарна структура. Пълната деградация на политическия елит като цяло, пълната му дискредитация пред мнозинството от "електората", подсказва възможното повторение на ситуацията от средата на тридесетте години. Тогава един военен преврат слага край на разюзданото политическо статукво и унищожава възможността да бъде рушена и грабена безкрайно държавата. Сега такъв преврат не е възможен, просто защото няма кой да го направи, а и няма цар, който да управлява с експерти държавата. Ситуацията обаче е същата и дори ония, които не познават историята, подсъзнателно усещат въпросния изход... Най-любопитното е, че сред идеолозите на монархизма в България е Движението за права и свободи. Монархизмът на турската етническа партия вече се прояви дори в политическата практика - на предишните избори Симеон индиректно обяви подкрепата си за т.нар. Обединение за национално спасение, което бе едно от поредните недоносчета на Догановата демагогия. Политолозите в България, следващата ги либерална журналистика, досега не са поставили принципно въпроса - какво очакват българските турци от монархията?
Българите - ясно! Реално или не, за едни от тях царят може да бъде спасител на умиращото Отечество. Дали турците се надяват на същото? И за какво им е то?!
За повече от десетилетие история ДПС се бореше за правото на българските турци да вземат участие в управлението на българската държава и свободата да осигурят нейна протурска политика. "Нова Зора" много пъти е обяснявала подробно и с надлежните аргументи каква е целта и свързаните с нея задачи на турската партия у нас. Независимо от вариантите за решение основната оценка остава една и съща - Движението за права и свободи играе ролята на пета колона на турската доминанта в България и ангажира в тази роля цялата турска диаспора у нас.
След голямото противоборство през 80-те години тази стратегия има определни успехи. Нещо повече - безотговорността и продажничеството на българския политически елит позволи на Турция да се намесва пряко в българския политически живот, особено по време на избори, когато нейни представители участват едва ли не официално в предизборната борба... Това би ли било възможно в една монархия и какво ще спечели ДПС от нейното възстановяване?
Трябва преди всичко да се знае, че в Търновската конституция няма клаузи за малцинства в България.
Участие в българския политически живот българските турци винаги са вземали в редовете на българските партии. Освен това в монархията няма юридически казус за титула "гражданин". Обитателят на времето и пространството на монархията е "поданик". В нея не може да има "колективни права", което на практика означава автономия, независимо каква... Следователно в бъдещата българска монархия спазването на конституцията трябва автоматично да доведе до закриване и разпускане на етническата партия.
Е, искрени ли са лидерите на Движението за права и свободи в своя промонархически курс?!
Не са, разбира се, както изобщо не е искрено присъствието им в българския политически живот.
Завивайки към царя, те се надяват на по-голяма легитимност на своята организация сред българите. Участието им в една нова промонархическа коалиция и нейния евентуален възход на парламентарните избори може да донесе и участие във властта, което е една отколешна мечта. Освен това с тяхната политика ще се ангажират всички партии от коалицията, а това не е малко предвид апетитите на правителствата в Анкара.
Най-сетне, с подобна политика ще бъде ангажирано името на Симеон и оттук започва най-интересното... Във всяка тежка политическа обстановка, когато под въпрос се поставят претенциите на ДПС, в политическото ни пространство се изсипват заплахи от рода на тази, че рискуваме да се превърнем в нова Босна! Или пък да съобразим какво ще помисли за нас демократична Европа? Най-сетне, как ще се нарушат добросъседските отношения с република Турция. На тези, най-вече на последната кауза, трябва да служи и монархическата идея в България... С други думи, върналият се на престола цар на практика няма да бъде суверен, а васал. Не цар, а генерал-губернатор подобно на Гаврил Кръстевич в Източна Румелия.
Ахмед Доган и съмишлениците му прекрасно разбират, че монархията не може да бъде възстановена, в какъвто и да било вид.
Те обаче имат намерението да използват монархическата идея в полза на турската кауза във всякакъв смисъл. Точно затова подкрепят така разгорещено монархическата идея. Участието им в голяма промонархическа коалиция е изключително удобна възможност монархизмът и неговият днешен символ Симеон да бъдат дискредитирани дори в очите на искрените монархисти.
Удивително е само, че самите монархисти приемат подобно партньорство, но дали то не е брак по сметка. Ако е така, сметката със сигурност става крива дотолкова, че може да унищожи тези, които са я направили.
Дискредитацията на монархизма и на личността на самия Симеон от турската етническа партия в България представлява реална опасност не само за самите монархисти и техния патрон. Тя представлява опасност за цялата нация, предвид поредното разрушаване на една политическа илюзия, но с реално въздействие върху обществото.
Най-големият парадокс например ще бъде общото участие в избори на ДПС и ВМРО, както и партньорството им в бъдещото Народно събрание. Никой от "воеводите" не ще може да обясни пред "електората" си законодателни или изпълнителни мерки в полза на турската политика в България.
Да не говорим за унизяващите достойнството на българите, макар и вече изтъркани, закани какво ще се случи, ако не се дадели постоянни квоти на българските турци във властта.
Реалното "партниране" между турската и български партии в България не може да се получи на базата на монархизма, а само на базата на либерализма. Както това става досега! Но реален резултат няма, освен че ДПС служи за ракета-носител на хора като Димитър Луджев. Но това за българите особено значение няма - мекерета дал бог навсякъде.
Написаното горе претендира да бъде истина, а не някаква конформистична теза в полза на едни или други интереси. Такава позиция диктува десетгодишното наблюдение върху движението на ДПС в българското политическо пространство.
Свободна и независима България - република или монархия - не може да съществува с турска етническа партия в политическия живот. Дотогава, докогато самата Турция остава огромна милитаристична държава с главен политически фактор армията, а национална доктрина - възстановяването на Османската империя.
Това трябва да имат предвид българските монархисти, изправени пред възможността да се коалират с една антибългарска етническа партия.
Ах, летите ли, ескадрони на... смъртта?
Предстоящите парламентарни и президентски избори дават основание да си зададем някои въпроси, чиито отговори са особено важни за бъдещето на България.
Има ли наистина демокрация у нас? Или поне нейни елементи? Застрашени ли са, или не? Ако една демокрация е непълна, как трябва да се назове?
Демокрацията означава народовластие. Народът е огромното мнозинство от населението. Преобладаващата му част, която не лъже, не краде и изпълнява съвестно гражданските си задължения. Може ли някой сериозно да каже, че днес и у нас именно това мнозинство управлява и властва? Че то взема свои решения в свой интерес?
Демокрацията предполага по пътя на народното волеизявление, чрез периодични избори, в централните и местни властови структури да участват хора, които по своите интелектуални и нравствени параметри се извисяват над средното равнище за своите възрастови групи и въобще. Може ли някой сериозно да твърди, че благодарение на пропорционалните партийни листи днес сме управлявани от най-извисените в духовно и нравствено отношение българи?
Демокрацията предполага многопартийност, при която управляващата партия или коалиция се съобразява с опозиционните партии и коалиции, независимо дали са представени в парламента или не.
Демокрацията предполага много други неща, които днес в България не съществуват.
Днес нямаме многопартийност. Не и в реални, управленчески измерения, при които управляващата политическа сила да търси компромиси и хармония с останалите в името на общонационалните интереси.
Днес имаме еднопартийност! Имаме управлението на една партия, затворена за диалог с когото и да е. Партия-държава
СДС е единственият член на Европейската народна партия, който се извиси до гениалната идея да бетонира политическото си господство с някакъв хибрид между старовремски партийни комитети и още по-старовремски "тричленки" - т.нар. политически съвети. Интересно е дали на предстоящата среща на ЕНП в София ще пропагандира това си достижение като челен опит?!
Властовите структури на демокрацията са нещо като бордовата компютърна система на съвременен пътнически самолет. Три компютъра контролират едновременно параметрите на полета и същевременно се контролират помежду си. Властовите аналози на компютрите в политическия живот на една демокрация са законодателната, изпълнителната и съдебната власт. На теория те трябва, освен всичко останало, и да се контролират помежду си.
Може ли някой да твърди сериозно, че у нас законодателната власт е независима?
Че парламентарната група на управляващата партия е сбор от ярко изявени личности, една от друга по-забележителни и по-запомнящи се? От нея, както и от останалите, се изказват 5, 6, най-много 7 души. Останалите мълчат и гласуват, както нареди Партията, т.е. Иван Костов. Едно време, подобно питомците на Павлов, ги бяха дресирали да гласуват съобразно цвета на запалката... После се установи, че за събуждането на рефлексите им в правилната насока и запалка не е необходима.
Или пък независима съдебната власт? Останаха ли нейни висши представители, които явно или дори демонстративно, според своята степен на интелигентност, да не обявят открито партийната повеля за единствен ориентир на поведение?
На една демокрация е присъщо проекцията на правилата не само върху националния, но и върху вътрешнопартийния живот.
Има ли вътрешнопартийна демокрация в управляващата партия? Има ли обратна връзка между редовите партийни членове и ръководството, предполагаемо излъчено от тях?
Няма защо да отговаряме на този въпрос. Който иска, да се сети за отговора, нека си спомни как преминаха последните национални партийни конференции на СДС. Презреният недемократически демократически централизъм бе заменен с телефонно-факсов централизъм при който Иван Костов нареди кои партийни кадри да бъдат издигнати за кандидати за изборни държавни постове по места. Нищо че преди това с тая уж цел бяха проведени вътрешнопартийни избори... Въобще, драгалевски прочит на "Ein Volk, Ein Reich, Ein Fuehrer".
Ще каже някой, че горната оценка е едновременно невярна и безвкусна. Че при оня фюрер, първообраза, никой дори не си е помислял да постави под съмнение върховенството му. Нека този някой тогава си спомни за райхсмаршал Гьоринг, който няколко дни преди капитулацията на Германия сам се обяви за фюрер независимо от наличието на все още жив такъв, защото последният "не бил в състояние да изпълнява своите задължения".
Едно нелирично отклонение: Херман Гьоринг, подобно на Христо Бисеров, също е имал вкус към хубавите жилища. Адолф Хитлер, подобно на Иван Костов, също е бил вегетарианец. Хитлер разжалва самозванеца. Костов поднесе нашенския самозванец на "Страшен" т.е. партиен съд. Не е известно Ева Браун да е оглавявала фондация, но в Германия през април-май 1945 г. положението с изхранването и отоплението е било почти толкова сложно, колкото в България през февруари-март 2001 г. Аналогичен е бил и демографският прираст.
Ще възрази някой, че в днешния СДС има и други личности, освен Костов. Такива личности, от лични по-лични, които повече или по-малко са в конфликт с него и дори го конкурират за мястото му. Ето ги например Бакърджиев, Софиянски, Стоянов. Понякога те не са съгласни с вожда и го казват публично. Понякога той не е съгласен с тях и го премълчава. Също публично. Сиреч, има в СДС търпимост, има значи и вътрешнопартийна демокрация. Досущ като в големите западноевропейски партии.
В големите западноевропейски партии, естествено, има и междуличностни съперничества. По правило обаче те са подплатени от различия по партийната философия и идеология, по стратегията и тактиката, по конкретни въпроси на икономическата, социалната и външната политика.
Какви са различията между Костов, Бакърджиев, Софиянски, Стоянов и прочие и прочие по въпросите на външната политика? Или на вътрешната? Ако такива различия няма, на какво се дължи тогава вътрешнопартийното съперничество?
"Пияниците и децата всичко си казват", гласи испанска поговорка.
На регионален семинар на синия комсомол участниците му всичко си казаха. Изплакаха си болката. В резюме, можеше да се сведе до следното: по митници и на други държавни служби е пълно с бивши партийни и комсомолски секретари (от раннотатолитарните - б.а.), а нашите хора са безработни. Един вид: няма ли да се поотмести някой от кацата с мед, та и ние да се облажим?
За какво скачахме?
Такова ангелско простодушие наистина е възможно само у хора, които възприеха думата "субсидиарност" като синоним на "субординация". Поне един висш активист на СДС разкри тези си лингвистично-политически познания пред камерите, а други, не по-малко учени правилни активисти, с одобрителни кимания се "субсидиаризираха" с него.
Да продължим с демокрацията, с която ни ощастливяват тези високообразовани и безкористни люде.
Демокрацията предполага свобода на словото. Не предполага отдел "Пропаганда и агитация" на ЦК и не предполага НСРТ. Не предполага груби партийни назначения и още по-груби партийни уволнения на журналисти и други държавни служители. Не предполага старателно отсейване на информационното зърно от информационната плява и после излъчването на плявата в националния ефир. Не предполага отпускането и отнемането на лицензи на частните ефирни и кабелни канали в зависимост от това дали се придържат към партийната линия. Не предполага финансов и административен тормоз над инакомислещия и инакопишещ печат.
Има обаче и други, по-сериозни неща. Неща, които трябва да бъдат пресечени навреме, ако българите не искаме да допуснем да бъдем лишени дори и от малкото и окастрени, но все пак реални свободи, с които се сдобихме след 1989 г. Сред многото страхове, насаждани у хората, е и страхът от властта, която уж сами са си избрали.
Държавните служители без партийна протекция се страхуват от уволнение. Държавните служители с партийна протекция се страхуват да не я загубят. Политическият виц започва да се възражда като жанр.
Дребните български бизнесмени също се страхуват да говорят неправилно, поне в интимен кръг. Могат да бъдат разсипани от властта законно, чрез безкрайни финансови и други проверки и послушни на партията съдии.
Изразът "Ще ти разкажа, като се видим, че не е за телефон", отново влезе в обръщение. Озъртанията, преди да се коментира нещо за управниците - също.
Вече имахме и политически арести в нарушение на конституцията и на другите български закони.
В Ловеч журналисти бяха арестувани посред нощ заради недискретността на бъбрива и елегантна министърка.
В София посред бял ден бяха арестувани и държани близо ден в полицейски участък няколко души, дръзнали да поставят публично знак за равенство между НАТО и нацизма. При това за да бъде зарадван държавният глава.
Дано това да са изолирани факти, които повече да не се повтарят. Може обаче да се окажат и първи ластовички, или по-скоро първи лешоядчета, възвестяващи настъпването на една нова несвобода. Всъщност, недотам нова. И недотам непозната в България.
Политическите убийства и "безследни" изчезвания без съд и присъда, за нещастие, имат традиции в нашата страна. Традиции, датиращи едва ли не от първите години след Освобождението ни от турско робство, и заради това излизащи извън схемата "противоборство между леви и десни". Достигнаха върхови величини през 1923г., 1925г. и 1944 г. Всъщност именно те може би в най-голяма степен обуславят многото разделения, съществуващи и днес между българите.
От доста десетилетия обаче такива убийства и изчезвания няма. Но би било лекомислено да отхвърлим безусловно хипотезата при определени обстоятелства те да бъдат възобновени. Не от спортно чувство или от лошотия, а от съвсем рационални съображения. Допуска ли някой, че има нещо, пред което управляващите крадци или крадливите управници - кажете го, както щете - биха се спрели, за да запазят и умножат ограбеното? Не всичко може да се отнесе в ЮАР или на Бахамите, пък и там трябва да се учи чужд език.
Политически убийства няма, но неполитически - колкото щеш, и броят им се увеличава.
И друг път сме казвали, че това е не следствие от безхаберието или некадърността на властите, а съзнателна държавна политика. Под предлог за хуманизиране на правосъдието ни в "европейски" дух тези убийства дефакто се поощряват свише с користния замисъл хората да бъдат наплашени и по тази линия.
След като електоралната единица трепери за самия си живот, ще й остане ли време и желание да се замисля за произхода на нечия драгалевска къща или фондация?
До политически убийства не се прибягва, когато властите се радват на политически уют. Той пък е възможен, когато има някаква поне шаваща икономика и "светлинка в тунела". Шаванията на българската икономика са като предсмъртни гърчове. И да има светлинки в тунела, те са от фенерчетата на управници, проверяващи дали не е останало още нещо за приватизиране, недогледано от най-ниеможещите.
Календарът на СДС се обърка
Костов уж правилно си спретна предизборния пропаганден тайминг: свалянето на шенгенската бариера пред по-заможничките българи без дипломатически паспорти, конгресът на Европейската народна партия в София непосредствено преди парламентарните избори, това наистина звучи красиво и оптимистично.
Всичко бе разчетено по ноти и по дати. Само дето във времето, което уж е "наше", т.е. братовчедско, започнаха да се вклиняват по-инакви събития: "Балкан" и "Зееви", после пък Сопот. Все бомби със закъснител, както се бе изразил преди няколко месеца лондонският "Икономист", за които обаче все се хранеше надежда да избухнат възпитано след изборите. А и не се знае какво още може да се случи до тях.
Кой е следващият? "Кремиковци"? Би могло да се възрази, че подобни опасения са абсурдни, тъй като развитите демокрации от ЕС биха ни хлопнали незабавно вратата. Там е работата, че и днешното развитие на развитите демокрации в някои отношения започна да дава заден ход.
Още в края на управлението на "левия" Клинтън в САЩ започнаха да се коват проектозакони за опазване на американците от евентуални чужди терористични действия на американска територия. В частност, преразглеждат се нормативните актове, регламентиращи въвеждането на извънредно, т.е. военно положение в отделни градове и в цели щати и установяването на управление на Националната гвардия, както и временното суспендиране на някои граждански права и изолирането на "обществено опасни елементи".
Някои по-паметливи американски журналисти по този повод припомниха на съгражданите си концлагерите за американци от японски произход по време на Втората световна война и макартизма за американци от всякакъв произход след нея.
Не падна по-долу и ляв лейбъристки Лондон. Там пък сега се коват закони, позволяващи заради участие в антиглобалистки акции да те приберат зад решетки не за часове или дни, а за години. Любопитстващите биха могли да научат повече подробности от Интернет.
Впрочем, и самата Интернет не е забравена. Коват се закони за електронна цензура. В САЩ вече бяха изковани и влязоха в сила закони, позволяващи полицейско сканиране на електронната кореспонденция на стотици хиляди души едновременно и надничане в персоналните им компютри. Всичко това също е в името на благородна цел - борбата срещу тероризма и организираната престъпност. И все пак.
Отгоре на всичко развитите демокрации поначало са склонни да проявяват по-голяма снизходителност към недотам развитите си посестрими. Преди петнадесетина години една латиноамериканска военна диктатура обяви свободни избори и подкани забранените дотогава политически партии да живнат и да докажат съществуването си с подписи на съмишленици и симпатизанти. С трите имена и точния адрес, естествено.
Тъй като не минаваше ден без някой гражданин да изчезне безследно от дома си, при това, без да е декларирал писмено политическите си предпочитания, неизчезналите проявиха разбираема резервираност към великодушния демократичен порив на властите. Това не попречи, разбира се, комисията по правата на човека към Конгреса на САЩ да окачестви въпросния жест като "стъпка в правилна посока". "Ескадроните на смъртта" приветствуваха тази оценка.
В периферията на демокрацията се пипа по- грубо
В Югославия при президентството на Милошевич имаше поредица от политически убийства, незабавно приписани от Си Ен Ен и другите демократични медии на самия Милошевич. Фактът, че убитите до един бяха противници на НАТО, също получи логично обяснение от министерствата на истината на "международната общност" - антидемократичните елементи сами се избивали помежду си!
Нелепо ли е да се допуска, че гражданите на "развитите демокрации" ще позволят с лека ръка да се посегне върху гражданските им свободи, извоювани мъчително в течение на близо две столетия? Изглежда нелепо и на пръв, и на втори поглед. Факт е, обаче, че засега преглъщат без особена съпротива посегателствата върху социалните им придобивки, също следствие от дългогодишни и понякога кървави борби. Факт е, че извоюваното за дълги десетилетия се отнема за броени години в името на "рационалността" и "глобалната конкурентоспособност", без да среща особено противодействие. При това с нарастващо ускорение.
Ситуациите, описвани от Дикенс и Зола, лека-полека започват да се възпроизвеждат, макар и при подновени декори.
В България в социален план времената на Дикенс и Зола отдавна са се върнали. Откъм лична безопасност сме отишли още по-далеч във времето - в славните дни на даалии и кърджалии. В коя политическа епоха можем да се впишем?
Рано е да се произнасяме категорично по този въпрос. И все пак, ако върхушката на СДС не се опитваше така трескаво да прекрои избирателния закон по начин, при който предварително да елиминира своите съперници и противници, бихме били по-малко неспокойни за бъдещето на България.
При внимателно препрочитане на "1984" на Джордж Оруел няма как да не забележим, че Големият брат не носи задължително фуражка с петолъчка със сърп и чук... Безработицата - бич Божи или просто Костов?
Холерата и чумата тръшкат болезнено, но поне бързо. При безработицата положението е малко по-различно: умирането е бавно и изтощително.
По официални данни (от средата на февруари) групата на обречените у нас е била през декември м.г. 16,4 на сто от "икономически активното население". Странен е този термин "икономически активен", когато става въпрос за изхвърлени на улицата хора. Писахме вече и за съмнителния и противозаконен от юридическа гледна точка почин в групата на "икономически активните" да се включват и лица "на 15 или повече години". Това си е чиста проба узаконяване на детския труд, но и досега отговор от властта няма. Няма и да има. Което е отвратително. И показателно.
Още по-отвратителни и показателни са цифрите. Според статистиците т.нар. икономически активни у нас са 3 милиона и 272 хиляди души. Официално безработни през декември 2000 г. са се водели 537 хиляди. Те правят тези 16,4%, което в сравнение с нормалната европейска безработица е почти двойно повече. Там е работата обаче, че по незнайно какви "статистически съображения" в числото на безработните не влиза една огромна маса от хора - тези, които хем не работят, хем вече са се отчаяли и дори не си правят труда да съобщят в местната трудова борса, че си търсят работа.
Според Националния статистически институт (НСИ) заетите, т.е. хората, които имат някаква работа, през декември са били общо 2 милиона и 736 хиляди. Разликата до 3 милиона и 272 хиляди души привидно е вярна, но освен горните, повече от половин милион, статистиците не отчитат и още половин милион души. Тях просто ги няма никъде. Нито в справките, нито по работни места. За държавата те просто не съществуват. Вкарани са в някаква графа "икономически неактивни". Излиза, че икономически активен е онзи, който си търси работа. В този смисъл тогава 537 хиляди души могат да кажат, че са на работа, защото си търсят такава!!!
Горните цифри на НСИ бихме могли да сравним с изнесената от КНСБ статистика за безработицата. Според експерти на профсъюза за 2000 г. тя е била 18,14% сред икономически активното население, или в цифрово изражение - 693 481 души. Ако вярваме на експертите на КНСБ, ще излезе, че икономически активното население у нас е 3 милиона и 823 хиляди.
При такава бройка "икономически активни" и ако вземем пък цифрите на НСИ за безработни, ще излезе, че безработицата у нас е 14%. Получава се, че без работа са или 14 на сто, или 16 на сто, или 18 на сто. По избор. На клиента.
Въпросът е там, че всеки си избира някаква методика, която би му била най-изгодна. Така например, според експертите на КНСБ, 387 000 са се регистрирали на трудовата борса повече от един път през 2000 г., а 221 423 от тях - повече от два пъти. КНСБ хем приема, че реално безработните уж са по-малко от бройката на регистрираните в бюрата по труда, защото някои са с повече от една регистрация, хем определя броя на "икономически активните" и на всички безработни, вкарвайки в изчисленията си всяка една регистрация. Така картината напълно се размива.
Странна логика на кадровите статистици на НСИ и на статистиците на КНСБ. Прекалено припокриваща се логика. При това положение не може да не заподозрем, че профсъюзите всъщност работят за правителството. И това е истината - няма какво да се лъжем и самозаблуждаваме.
Те обаче едва ли имат друг избор, ако искат да запазят поне своята работа. А това едва ли ще стане, ако отрапортуват, че реалната безработица всъщност е над 33 на сто. Казано простичко, всеки трети у нас е безработен - включително децата, навършили 15 години! И това само по официалните цифри.
Лесно е тогава за разбиране как стоят нещата в общини като Лом, Търговище или Нови пазар, където официалната безработица гони ужасяващите 40%. Скритата тогава би трябвало да е над 80 на сто. И тя реално е такава. Казват го местните общинари, показват го списъците за раздаване на помощи по бедност. В Нови пазар си преписах някои данни от подобен списък. Средната сума за месечните помощи бе от 24 лева, а срещу имената на една част се мъдреше изписан - цифром и словом - 1 (един) лев. Звучи като измислено, но е горчив факт.
Обвиняваха преди години, та и сега, властта преди 10 ноември, че се опитвала насила да вкара българите в гетата на панелните градски квартали и да ги направи от потомствени селяни - пролетариат. А държавата ни пък от селскостопанска страна - индустриален гигант.
Хубаво, но данните от декември 2000 г. показват, че май все пак тогава властта е била права. Дори по официални данни средната безработица в големите градове е средно под 10 процента, докато в селата и малките градчета рядко пада под 20-25 на сто. И това е обясним факт - селското стопанство не може да поеме огромния брой работна ръка, която бе освободена при разрухата на икономиката ни. А изхвърлянията на улицата продължават с пълна сила - 60 на сто от безработните през декември са били съкратени от работа.
На това му викат структурна безработица - закриваш структурите, т.е. производствата, и хлопваш вратите на печелившите допреди десетина години заводи, фабрики и цехове.
И структурно преориентираш населението.
Как и къде, става ясно от друга една структура - тази на заетостта.
Според нея почти 58 на сто от работещите са в т.нар. сфера на услугите! Казано иначе - в търговията. Търговията обаче не създава капитал, а само го преразпределя. Който познава икономическите закони, веднага ще разбере, че светлият утрешен ден, с който ни залъгват, ще бъде много черен - без производство търговията се самоизяжда и в скоро време поне половината от половината на работещите също ще се окажат на улицата.
А това, според НСИ, са около 750 000 души. Те също спокойно могат да бъдат прибавени към огромната армия на безработни.
За да се получи невероятната цифра от над 1,8 млн. официално безработни при население от не повече от 7 милиона, 2,4 милиона от които - пенсионери. И тогава на човек му става ясно защо 15-годишните деца вече се водят за трудоспособни и отговорни пред Костов и неговите съратници за разрухата на държавата ни.
Няма страшно обаче - утре и 14-годишните ще бъдат обявени за трудов потенциал. И ще заработят с пълна сила за благото на род и Родина.
Ех, а гадните комунисти едно време правеха хайки по улиците, за да прибират лентяите, които не искаха да работят... И бяха въвели задължително средно образование. Но това е история.
Обаче безработицата - не е. Според последните социологически изследвания повече от 75 на сто от българите поставят на първо място като свой най-тежък проблем безработицата.
Чак след това се нареждат бедността, престъпността, корупцията и т.н.
Тя, безработицата, си ни е и настояще, и бъдеще.
Освен ако престанем бездушно да превиваме врат и да чакаме своя ред като "скот в скотобойна".
В Америка и никъде другаде
Има постоянна рубрика във френското списание "Куриер интернасионал", озаглавена "В Америка и никъде другаде". Там се описват неща, които могат да се случат само в страна с "неограничени възможности", каквато безспорно са САЩ.
Разбира се, ставащото в Америка обикновено засяга и останалата част от света; при това далеч невинаги положително.
Заимствайки заглавието на рубриката от "Куриер интернасионал", ще се опитам да допълня колекцията от "чудеса" на Америка. С едничката надежда хората да си отворят очите за американските ценности, за голата истина на американската демокрация.
В последните дни и часове от своето президенстване Бил Клинтън помилва брат си и още няколко видни престъпници, между които известният и у нас Марк Рич. Както казва Джъстин Раймондо, помилването на Рич е отплата: остава само да се разбере на кого и за какво?
Известно е, че Марк Рич е сред първите десет в списъка на "Интерпол" за най-търсените престъпници. Нима грижата към него от страна на Клинтън е само заради някакви си 450 000 долара, дарени за президентската библиотека?
Е, нещата си идват на място, ако към тях се прибавят и няколко милиона "дарения" от друго естество: бившата съпруга на Рич, Денис Рич, дарила един милион за успешната кампания на Хилъри Клинтън, кандидат за сенатор; друг милион отишъл за Националния комитет на Демократическата партия, и т.н.
Очертава се хубава сделка, в която "обикновено хитрият Клинтън е докопал късия край на пръчката". Въпреки същинската буря от критики, най-яростните от които са от членове на собствената му партия, и дори от някои от най-яростните му защитници!
Оказа се, на всичко отгоре, че пръст в помилването на мошениците има и братът на Хилъри, Хю Родмън. Той ходатайствал пред мъжа й, понеже провинените "смазали" християнското му сърце с някакви си 400 000 долара. Отвратена от постъпката на брат си, Хилъри не искала повече да го види!
Дали щеше да е толкова гневна, ако й беше дал тези долари, като "дарение" за избирателната й кампания, примерно казано? Дали щеше да върне "мръсните" пари, както направи с хилядата долара на г-жа Дарина Павлова, и то по препоръка от София?
Както и да е. Поддръжниците на фамилия Клинтън винаги са знаели, че Бил Клинтън е безотговорен и вулгарен, но последният пример за морална низост отврати дори тях.
"Те, казва Раймондо, не си спомнят спалнята на Линкълн да е била давана друг път под наем, като "Мотел-6", но да се продават президентските помилвания на най-големия търгашин... " Това е вече прекалено.
Няма нищо чудно, след като бившият премиер на Израел, Ехуд Барак два пъти е звънял на Клинтън, за да се застъпва за Марк Рич. Точно преди оповестяването на неговото помилване Барак предложил в замяна да помилва един американски шпионин в Израел - Джонатан Полард.
Очевидно Марк Рич е извършил някои "услуги" на израелското правителство, които трябва да се осребрят!
Става ясно, че основаната от Марк Рич едноименна фондация, която е препирала придобитото по нечестен път богатство, всъщност е на... израелското правителство! Авнер Азулай, изпълнителният директор на фондация "Рич", е бивш служител на израелското разузнаване Мосад. Така поне се твърди една интересна статия в "Сан Хосе Мъркюри нюз", позоваваща се на изявления на бодигардовете, които през 1983 г. са пазели своя бос да не бъде окошарен по обвинения в рекет, мошеничества и др. Само като си помисля, че Марк Рич свърза името си и с нефтени далавери у нас!
Днес никой не пита къде са онези 160 милиона долара за "Нефтохим", които трябваше да разследва комисията на г-жа Вержиния Велчева. Евтино сме се отървали, види се.
Другото "чудо" в страната на неограничените възможности, изглежда, ще сътвори Конгресът на САЩ. Във "Фокс нюз" от 14 февруари т.г. се твърди, че в Конгреса е внесен проектозакон, който би възстановил правото на президента да разпорежда убийството на чужди лидери.
Макар че извън Вашингтон това начинание предизвиква повдигане на веждите, поддръжниците му твърдят, че то било "необходима мярка за противодействие на нарастващата терористична заплаха за САЩ". Злите езици твърдят, че това било "държавно спонсорирано убийство, вкарано в закон", но кой ги пита? Резолюция N 19, предложена на Камарата на представителите от републиканеца Боб Бар, ще премахне съществуващите три разпореждания, ограничаващи президентските възможности за залавяне на чужди лидери. Основното ограничение датира от средата на 70-те години, когато Джералд Форд забранил тази практика, подписвайки нареждане 11905. Той направил това след изслушвания в Конгреса, разкрили редица, спонсорирани от ЦРУ, заговори за убийства на чужди лидери.
Никоя друга страна няма такива формални ограничения за убийства от страна на правителствени агенти. Може би защото другите не се нуждаят от тях, тъй като не се занимават с организиране на политически убийства!
Според Боб Бар обаче, тази политика на рестрикции ненужно връзвала ръцете на американския президент... Той би трябвало, независимо дали е републиканец или демократ, да има на разположение целия набор от опции... Ако забраната за убийства на чужди лидери бъде отменена, теоретически правителството на САЩ ще може да ликвидира такива "врагове" като Саддам Хюсеин и Фидел Кастро. Според Ейбрахам Соуфейър от института "Хувър" в Станфордския университет (Пало Алто, Калифорния), правителството би трябвало да оповести своите намерения. И да докаже, че действа при самоотбрана, преди да отнеме нечий живот.
Ей в това най-много се съмнявам, че ще стане!
Спомнете си кога в САЩ признаха за участието на ЦРУ в свалянето и убийството на Салвадор Алиенде в 1973г.! Ако сте забравили, това стана в последната година на миналия век - 2000 г. И то само за спонсорирането му.
Цитираният по-горе проекто-закон е внесен в Камарата на представителите на 3 януари 2001 г. и започва разглеждането му в Комисията по международните отношения на Камарата. За да стане закон, той трябва да измине дълъг път, докато стигне до подписа на президента.
Текстът на проекта обаче съдържа един упрек към правителството, че "често безуспешно използва сила, за да бомбардира страна, при опит да убие укриващите се там терористи". Една нова резолюция по този въпрос би позволила и друга "ограничена дейност" за постигането на същата цел. Сиреч, убийството на чужди лидери по "друг" начин, не непременно с бомбардировки!
Макар че както пише Соуейър, то "повече вреди, отколкото подпомага интересите на САЩ".
За сенатор Бар обаче това ще е друго оръжие в борбата срещу тероризма. Той отказва да размишлява на глас кои хора по света ще бъдат нарочвани за убиване. Оставял бил това на президента, който "единствен е въоръжен с информация за онова, което правят тези чужди лидери" (нарочените за убиване - б.а.).
Междувременно САЩ и Великобритания продължават да нанасят "наказателни удари" срещу "диктатора" Саддам Хюсеин - защото продължавал да разработва оръжия за масово унищожаване!
Няма никакви доказателства за твърденията на нападателите, че са разрушили иракски военни съоръжения, докато дори от кадрите, показани по БНТ, се вижда, че жертвите на тези удари отново са цивилни граждани на Ирак.
Подобни наказателни акции нямат нищо общо с прокламираните демократични "ценности" и дори с волята на американския народ. Едно проучване за "Асошиейтед прес" на общественото мнение в САЩ (на 13.02.2001 г., цитирано във "Вашингтон пост"), показва, че над половината от анкетираните американци са против подобни удари за "отмъщение", предприемани срещу страни, под предлог, че са свързани с терористични актове. При жените съотношението между противниците и привържениците на подобни акции е 2:1, докато мъжете са почти разделени на две.
След терористичните нападения над техни посолства в Африка през 1998 г. САЩ "отмъстиха", нанасяйки удари по един фармацевтичен завод в Судан и по една уж терористична крепост в Афганистан.
Сега пред съда в Ню Йорк са изправени едва четирима души, обвинени за нападенията на американските дипломатически представителства. На това му казват, заради един арабин да изгориш цял Арабистан! Пък бил той и саудитският терорист Осама бин Ладен!
След нападението върху американския разрушител "Коул", през октомври 2000 г. в Аденския залив, много политици в САЩ настояха за отговор. Дик Чейни (сега вицепрезидент на САЩ) настояваше за "бързо наказание", ако бъдат идентифицирани нападателите, докато Джордж У.Буш казваше, че трябва да има "последици".
Дори републиканците обаче се оказват разделени по въпроса за "отмъщението" (според резултатите от цитираното проучване). Демократите са се противопоставили на подобни наказателни акции с 2:1. Против тях са и половината от "неутралните", докато 1/3 са благосклонно настроени.
Странно, но почти 3/4 от анкетираните са изразили "някакво доверие" в Джордж Буш по въпроса за националната сигурност! С 2:1 американците подкрепят изтеглянето на американските войски от Босна, а 48% "за" срещу 38% "против", подкрепят системата за противоракетна отбрана (ПРО).
Когато обаче въпросът за ПРО се обвърже с нарушаването на Договора за ПРО от 1972 г., подкрепата намалява на 3:10!
В изследването са включени 1015 души, а допустимата статистическа грешка е 3%.
Американската общественост все още се пита дали си заслужава да бъдат похарчени 60 млрд. долара за ПРО и няма ли тя да доведе до нов кръг в оръжейната надпревара?
Плановете на администрацията в Белия дом да продължи с изграждането на националната ПРО пораждат безпокойство дори в европейските съюзници на САЩ в НАТО. Да не говорим за Китай или Русия, която предложи на НАТО изграждане на нестратегическа система за ПРО на Европа. Нещо, на което САЩ се противопоставиха и с това още повече засилиха подозренията, че националната ПРО май не е само за защита... Договорът за ПРО от 1972 г. се базира на теорията, че най-доброто средство за възпиране на агресорите е съзнанието, че са изложени на ответен, унищожителен удар на противната страна.
Този договор бе подписан в разгара на Студената война, а сега Буш иска да го промени. Нещо, което ще глобализира "звездните войни".
"Довиждане, крепост Америка, здравей Империйо! ", възкликва Джъстин Раймондо. И наистина дали една страна, която навън се държи като империя, може вътре да си остане република? И дали имайки предвид последиците от досегашните "намеси" на САЩ във вътрешните работи на други страни трябва да храним илюзии, че американската интервенция може да оправи Балканите?
Силно се съмнявам в последното, защото доказателствата за противното са пред очите ни. Нещо, което не значи, че Чичо Сам доброволно ще се откаже от навика да си пъха носа под чуждия юрган.
Великаноджуджета
Когато са си в България, нашите политици са като Гъливер в Страната на лилипутите.
Живеят в своя божем великански свят на лъскавите резиденции, паркети и тоалети, на френското шампанско и руския хайвер, на черните мерцедеси и белите перденца, на озъбените телохранители и мазните новинари.
Решат ли да се поразтъпчат, нашите гъливеровци изпотъпкват съдбите на хиляди малки хора. Дойде ли им великанският апетит, омитат цялата страна, оставяйки на масите само трохи. Тръгнат ли след това да се облекчават, натрупват планини от фъшкии.
Пресекат ли държавната граница обаче, те мигом се смаляват като Гъливер в Страната на великаните.
Тамиздатските вестници не ги забелязват и под лупа. Освен разбира се, ако не направят някое от редовните си байганьовски изпълнения. Заради това родните гъливеровци обикалят като просяци от (задна) врата на (задна) врата и се чувстват като същински гиганти, ако успеят да си уредят среща дори със заместник-кмета на някое глухо провинциално градче.
Като внимават да не ги смачкат тамошните великани, нашите гъливерчета "лобират за България", ще рече - мъчат се да ни продадат на дъмпингови цени. Ала даже и това им се удава само с титанически усилия. Единствените, които се интересуват донякъде от тях, са шенгенските граничари и митничари и прочие тъмничари, които все ги подмятат въпреки всичките им дипломатически паспорти, имутитети и VIP-привилегии.
Всъщност не може да се каже, че това отношение е несправедливо. Западняците просто се отнасят с тях така, както заслужават - като управници на една богата на всякакви дадености страна, която те са обърнали на бунище.
А истината е, че дори ние, т.нар. малки българи, сме съвсем наясно с действителните им габарити. И макар да се обръщаме и към африканските посланици с титлата "Ваше превъзходителство", стане ли дума за някой от собствените ни "политически великани", репликата обикновено е: "Абе, я не ме занимавай с това нищожество!"
Това обаче не е достатъчно.
Трябва да ги съберем в един чувал и да ги пратим като непотребна вещ на сметището край Суходол.
Да не сбъркаме. След това ще бъде късно!
В левите среди на България, сред много български патриоти, без значение каква е цветовата им окраска, се шири мнението, че цялата ни политическа класа (неточно определение, но затова пък пробило си път в публичния живот) е за екарисажа, че вече няма никаква принципна разлика между ръководствата на двете нй-големи (и реални!) партии у нас: СДС и БСП. Че техните ръководители, без никакво оразличаване, са вредни за националното ни развитие. В последна сметка, където Иван Костов, там и Георги Първанов, стига се даже до мисълта да се пришият все пак някакви крилца на Иван Костов, за да заблести поне в "бяла премяна", за разлика от аморфния, доскучал, компромисен синоним на съглашателствата председател на БСП.
Подобно противопоставяне, подобно изработване на една идеологическа матрица, според мен, макар и да отразява печални факти от живота ни - на равнището на вътрешните ми усещания за истина и целесъобразности - поражда възражения.
Искам да бъда правилно разбран. Не служа на стари предразсъдъци, или поне не бих искал да ме поробват. Едва ли се обажда и гласът на идейните сантименти, които връщат в миналото и не позволяват очите да се отворят за новите, неумолими промени. Във в."Нова Зора" неведнъж съм писал за грешки, и то съществени, на сегашното ръководство на социалистическата партия, за безволевата политика, каквато то е провеждало през определени периоди (особено непосредствено след 1997 г.), за безразсъдни негови решения с презумпцията, че ще се хареса на новите господари на Балканите и на България.
В същото време явно е, че нашето Отечество се движи към пропаст, която се оказва по-дълбока, отколкото си я въобразявахме преди това. Че корупцията расте в геометрични размери, че срастването между СДС-власт и мафия е вече синоним на злокачествено заболяване на националния ни организъм.
Отнемането на елементарни човешки права, завоювани от българския народ след 1989 г., възвръщането на тоталитаризма и безогледната цензура над свободата на медиите (особено на електронните) говори, че мизерията и страхът, разрухата на икономиката и деградацията на националните ни ценности вървят ръка за ръка.
И така, достигаме до въпроса на въпросите:
Какво да се прави?
Предлагат се различни алтернативи. Но най-важната и най-неотложната е България да оцелее през бъдещите четири години, до следващите парламентарни избори.
Ще кажете, такива краткосрочни предвиждания са смешни и нелепи. Не са смешни и нелепи. Убеден съм, че оставането на кормилото на властта на екипа на Иван Костов ще бъде с трагични последици. През последно време започнаха да експлодират отделни, възлови звена на националната ни икономика: ВПК или "Балкан". Бъдете сигурни, че утре тази нарастваща парализа ще обхване и други съществени части от функционирането на българския живот. Резултатите ще бъдат по-драстични, отколкото с националния ни превозвач, но и по-символни.
Резултатът обаче ще си остане същият: българинът, който е свикнал да търпи, да понася безропотно насилието на силните, мерзостта на господарите, българинът, предизвикал най-великите си синове да го наричат "скотско племе", "мърша" и пр., едва тогава ще усети всичките злини на геноцида. Тогава ще бъдат излишни не само хората от отделни предприятия, фабрики или селища, а целокупното население, то няма да бъде нужно на труда, на образованието, на науката. То ще вие като опосталял вълк по Задушница, ще проклина себе си и прадедите си, ще сковава последните дъски от националния ковчег на катастрофата.
Сега различните партии предлагат различни програми за спасение на България. Няма да ги обсъждам!
Но явно е, че България трябва да започне да произвежда, че е крайно наложително българинът да има работно място и редовно заплащане, заради положения труд. Явно е, че финансовата стабилизация е преддверие към ада, щом националното стопанство го засипват зимни хали, щом го сковава мъртвешката тишина.
Ето защо си позволих и си позволявам да се съмнявам, че МВФ е полезен, ако условието му за финансова стабилизация е само едната страна на управлението, което практически унищожава потенциала на нацията и води до физическото унищожаване на оцелелите българи.
Политици, не само от управляващите, но и от опозицията, си запушват ушите с олово, щом им се припомнят такива азбучни истини.
Защо?
Никой не дава свестен отговор и на един друг въпрос, който не е толкова сложен:
- Как ще се развива икономиката ни, ако няма пазари за нейната продукция, чието качество - сигурно - е по-лошо, отколкото преди десет години?
Няма ли кой да каже ясно и недвусмислено, че перспективи за износ на български стоки на пазара на Европейския съюз няма и няма да има през близките десет или двайсет години! Защо трябва да се залъгваме с прашинки, когато картината си е точно такава: унила и без надежди!
И за левите, и за десните партии си остават като пазар, като ниша за износ на българското стоково производство Русия и бившите страни от ОНД. След това идва място на евентуални пазарни пространства в Европа, Близкия или Далечния изток, САЩ, Канада или Латинска Америка. Аз, който съм човек с друга специалност, успях да се убедя в това.
А политиците?
Те какво, слепи ли са? Май че и Вазовият Колчо ще се окаже по-зрящ от тях!
Затова очаквам в лявото предизборно пространство с повече национална отговорност да се произнесе името на Русия, да изчезне онова позорно лакейско хихикане, когато стане въпрос за Русия, за руските хора, за руската култура.
В политически и икономически план Русия за нас е на същото приоритетно място както Европейския съюз: ако искаме да попадаме в различни негови комитети или комисии, същото трябва да бъде искането ни и за участие на нашата страна в различните икономически структури, комисии и комитети за съвместно сътрудничество с Русия, със славянските страни от бившия СССР, с останалите държави от ОНД.
Особено БСП е задължена да стори това. Тъй като от намигване на различни страни не само отделният човек, но и отделната партия става кривогледа.
Тягостно е да виждаш как една партия, към която принадлежиш, все повече прегръща прагматизма на Балзаковия Растиняк и подменя фундаменталните интереси с временните интереси на цъфтящото от услужливи поклони и усмивки приспособяване.
За да се реализират поне част от възможните все още ходове в националното ни развитие, предварителното условие е да си отиде по живо по здраво (в резултат на изборните факти) режимът на Иван Костов. Не дори и заради образа на премиера, а защото политиката, която провежда, прилича на гилотина, която мощно отрязва главата на днешните и бъдещи чеда на злощастната ни родина.
Връщам се към началото на статията си.
Излиза, че без решаването на предварителното условие на голямата задача, всичко останало може да се окаже закъсняло, вече ненужно, и тогава всички вкупом ще си скубем косите като една Хекуба, че сме допуснали смъртта на героите си и края на своята Троя.
Това обстоятелство, за съжаление, поради различни причини, не се проумява от хора, които също се опитват да гледат трезво на новата ни история.
Времето на техните амбиции или опит им пречи да направят необходимите крачки и да загърбят обидите или справедливите си възражения.
Трябва да се внимава:
Всяка помощ (дори мимо волята или предположенията) на екипа на Иван Костов може да се окаже самовзривяване; тя няма да бъде съпроводена след това от дефилиране на леви и национални сили по булевардите на победата, а ще представлява унили колони от пленници на предишни, спукали се като детски балон илюзии.
Ето защо в предишни броеве на "Нова Зора" толкова определено наблегнах на историческата отговорност на БСП - като най-голяма партия на левицата - да обедини всички леви и центристки сили у нас, готови да работят за възстановяването на България и за победата над режима на Иван Костов.
Ето защо сметнах, че е гибелна тактиката на ръководството на БСП да превръща проблема за влизане на България в НАТО в алфа и омега на предизборната си коалиционна политика. По такъв начин самото ръководство помага да се раздробяват силите на левицата и центъра у нас, да се проявяват допълнителни противоречия именно в предизборния период. Пък и едва ли е нужно в този исторически момент решенията на последния партиен конгрес да се подменят от една крайно конформистична формула за "Ускорено влизане на България в НАТО", предлагана в последно време от ръководните функционери на БСП.
Естествено, андрешковците в БСП ще се опитат да хвърлят различни упреци (във връзка с изборните резултати) на разколниците, на реакционерите и пр. И какво ще спечелят? След дъжд качулка!
Защо ръководството на БСП отказва да се вслуша докрай в разума, защо затруднява по-сигурните си излази към доброто изборно представяне, защо дели съмишленици на "чухи" и "чихи"? (Брехт)
Все още има време за разговори, за диалог.
Късно е, но време все още има!
Ще бъде ли използвно!
Това е въпросът - би казал датският принц.
Аз оставам на мнението, което поддържах и досега:
Има смисъл от втора национално-отговорна алтернатива преди изборите, ако тя е достатъчно силна, достатъчно укрепнала, за да извоюва място за влизане в парламента.
Ако тази сила въпреки доводи на критичното съзнание, отхвърли идеята, че неин главен противник е най-многолюдната лява партия у нас, ако заяви, че предпочита да сътрудничи предимно с представителите на левите и центристките сили, готови да работят за възкресението на България и - безспорно, - за отстраняване от властта на управлението, възглавявано от политическия кръг на Иван Костов.
Ако не се постигне по-цялостно обединение на партиите, силите, личностите, които ръководството на БСП съзнателно и безразсъдно пренебрегва, трябва още веднъж да се огледат нещата, преди да бъде разсечен възелът на историческата позиция. Няма нищо по-отвратително от това, ако човек живее със социални или патриотични надежди, а без да ще, подпомогне сам, със собствените си прояви и действия, ликвидаторите на Отечеството!
Ще си позволя - защото говоря само от собствено име - да приканя най-напред ръководството на БСП още веднъж да прецизира коалиционната си политика. И да не забравя, че повече от милион българи, които през 1994 г. гласуваха за Демократичната левица, сега - според социологията - не искат и няма да гласуват за новата лява коалиция.
За това, виж, трябва да се мисли.
Това, виж, е историческа отговорност!
А иначе животът си тече, като "река или съвест", ако трябва да се самоцитирам. Нещата стават и ще стават със или въпреки нашата воля.
За предпочитане е в такива случаи да бъдем далновидни.
Иначе: веднъж стомна за вода, дваж стомна за вода, на третия път се счупила!
Европа: новата световна сила?
В средата на февруари тази година председателят на Европейската комисия Романо Проди, който бе цитиран от Стивън Кясл от Брюксел (14.02.2001 г.), призова за един сериозен дебат за бъдещето на Европа. Той отправи предизвикателство към европейската общественост, като я призова да подкрепи виждането му за Европейския съюз като "световна сила".
Изявлението на Проди предшестваше визитата му в Лондон и в него той искрено призна провалите на ЕС.
Според него Евросъюзът е "изгубил консенсуса си за посоката", на своето развитие и "се разглежда, като все по-самотен".
Пред европарламентаристите в Страсбург Проди каза: "Обществеността вече не е сигурна за каква Европа е тя изобщо и дали я водят в правилната посока."
По повод на опасенията, че ЕС ще се намесва във вътрешните работи на страните-членки, президентът на Еврокомисията добави, че "работата на Брюксел не е да изправя кривите краставици". Т.е., че ЕС нямало да се намесва в националния живот.
Според Проди основното в работата на ЕС не са и институционните въпроси, дискутирани "до повръщане" на срещата на върха в Ница през декември 2000 г. Един честен дебат трябвало да се съсредоточи върху най-фундаменталните въпроси за бъдещето на Съюза: "Наясно ли сме всички ние, че това, което искаме да изградим, може да претендира да бъде световна сила? С други думи, не само търговски блок, а и политическа същност? " - пита Проди.
Според него повечето национални държави трудно биха отстоявали своето съществуване и идентичност на световната сцена, ако действат извън ЕС.
Европейският съюз трябва и ще бъде световна сила - в това няма никакво съмнение! Не само в икономически и политически, но и във военен аспект.
Решимостта на ЕС, въпреки неодобрението на Вашингтон, да създаде и екипира своя собствена "Сила за бързо реагиране", е показателна.
Днес - сила за бързо реагиране, утре - европейска армия, отделна от НАТО! Ще я има, въпреки ревността и подозренията на Вашингтон.
Както съобщава лондонският "Телеграф" (15 февруари т.г.), Европейският съюз оглеждал арсенала на Украйна, останал от съветската ера, който може да позволи на европейската "Сила за бързо реагиране" да започне да действа и без американска помощ. Шефът на общата външна политика и политиката на сигурност на ЕС, Хавиер Солана и неговият пълномощник по външните работи Крис Патън са се срещнали по този повод с украинския президент Леонид Кучма (във вторник, 15 февруари), за да обсъдят по-отблизо връзките с "обеднялата 50-милионна нация". Сред обсъжданите теми било и използването на украински авиационен флот от 76 самолета "Илюшин" и 40 транспортни самолета "Антонов".
Преди срещата служител на ЕС казал: "Много сме впечатлени от това, което имат да ни предложат украинците и го следим отблизо".
Липсата на авиационни средства очевидно е най-големият недостатък на силата на ЕС. Има също така недостиг на точни оръжия, на средства за спътниково разузнаване, за ПРО и ПВО.
Украйна отдава под наем (на лизинг) своите транспортни самолети (повечето наследени от съветските ВВС), за да печели твърда валута. Държавите от ЕС вече ги използват за хуманитарни операции.
Използвайки украинското оборудване, ЕС би могъл да действа и без помощта на САЩ. Ами ако поиска екипировка и от Русия?
Ясно е, че при това положение във Вашингтон има за какво да се тревожат. Чичо Сам може да стане излишен (и нежелан) в Европа; не само в икономическо и културно, но и във военно отношение!
Нищо, че Колин Пауъл (държавният секретар на САЩ) и Робин Кук (министър на външните работи на Велкобритния) неотдавна се уверяваха взаимно, че европейската сила само ще засили НАТО.
Май е по-добре Вашингтон и НАТО да приемат руското предложение за съвместна ПРО на Европа.
Зимата на нашето отчаяние
Случи се така, че почти се включих в шествието на отчаяните, което заля София.
В София се изсипаха протестиращи работници от "Плама" - Плевен, "Елпром" - Тетевен, от комбината за обработка на цветни метали "Гара Искър", оръжейници от Сопот.
На пресечката на "Граф Игнатиев" и бул."България" шествието ме "прие" докато пресичах. На вятъра плющяха национални трибагреници, много. Тук-таме се привиждаха и червено-черните знамена на ВМРО. Като се има предвид афишираната дясна ориентация на "войводската" формация, а и доскорошния й достлук със СДС, участието на "четниците" в протеста не е нищо друго освен паразитиране върху нещастието на хората и опит да се яхне с користни цели народното недоволство.
Та нали и с подкрепата на ВМРО - двама нейни депутати бяха в парламентарната група на сините, - бе провеждана пагубната за страната икономическа политика, която изхвърли вече милион българи на улицата.
И сега ВМРО и то протестира.
Нима срещу себе си?
Комай така излиза.
Това си е направо цинизъм. Нещо повече - политически маразъм.
Както и да е!... Оглеждам хората. Те са като прекарани през дарак. Вехтичко облечени. Направо опърпани. Лицата са издълбани с длетото на мизерията и отчаянието. Тръгнали са към радиото. Дано някой ги чуе. Дано някой им даде микрофон да изплачат болката си.
Подхвърлям, че радиото сега си има други дертове. Поглеждат ме накриво. Няма как, легитимирам се, че съм от в."Нова Зора". Някои са го чели, други не, но вече ме поглеждат с друго око.
Вълшебната думичка "зора" е свършила работа.
- Пиши, пиши - дърпа ме един за ръкава, - че сме дошли тук да ни видят, че умираме!
- Ние с мъж ми си продадохме палтата - почти приплаква една стрина, - за да си нахраним децата!... - Това, ще знаеш, не са хора! - мрачно ме погледна един бабаджанка, като че ли и аз съм един от тия, дето "не са хора".
- За кои говориш? - правя се на наивен.
- То се знае за кои! Ние толкова път да бием, а един не ни прие. За нищо ни нямат. Пращат полицията да ни завръща като говеда!... И вярно - полицаи конвоират шествието, сакън да не се наруши обществения ред и да се загрози физиономията на цветущата наша демокрация.
По тротоарите софиянци гледат на протестиращите с неприязнена почуда. Традиционният софийски егоизъм е застинал в маска на погнуса.
Никакво участие, никакво съпричастие. Сякаш протестиращите не са българи, не са наши страдални братя.
Централни улици. По централните улици ходи всякакво, но най-вече реститути, далавераджии, мутри, празноскитащи проходимци и, разбира се, пазители на реда, които охраняват не само протестиращите, но също така и гражданите - да не би някой да се "излъже" и да се присъедини към шествието.
Теша се с мисълта, че може би хората се страхуват от полицията (хората вече от всичко се страхуват!) и затова не дават израз на съчувствие.
Да, търся да се утеша с нещо, та макар и с утешна лъжа... Дожалява ми заради мен самия, заради моята безпомощност.
Някога Смирненски бе нарекъл София "разблуден град" и разбира се, е имал своите горки, потресни основания да изпитва отврата към тоя нов Вавилон. Но днес ни се иска по-точно да назовем адресата на "блудта". Червените фенери на падението, на човекомразието, на разплутата надменност към битието на българина светят пред институциите, които би трябвало да работят за просперитета на народ и държава.
Би трябвло!... А наместо това - скандална корупция, полицейщина, грабителство и барско презрение към живота на земята. И надигащ се хохот от мазно гърло: Гольо да стане пак гольо!... Това ли е синята демократична мечта?
Да, оголяха хората, но не защото са мързеливи, неграмотни и прошляци, както ги оклеветиха, а защото съсипаха предприятията ни и им отнеха препитанието.
Високо квалифицирани специалисти - истински национален капитал - бяха не просто изхвърлени, а направо прогонени от предприятията, за да се осъществи погромът на икономиката и държавата. Защото вече сме предвидени да бъдем третостепенна държава, санитарен възел на новия световен ред. Не социални помощи, не подаяния искаха дошлите да протестират в София хора. Те иската нещо съвсем просто - да защитят своето човешко, конституционно право на труд и достоен живот.
Нямаше кой да ги чуе.
Високите капии се затвориха пред тях с каменна надменност. И това е още един сигурен сигнал, че държавата не се интересува от своите граждани.
Нека!
Колкото по-зле - толкова по-добре!
Вече все повече хора разбират една дълбоко изстрадана истина - няма кой да им помогне, ако сами не си помогнат, ако не излъчат честни и достойни хора от своите редици, които да ги поведат сещу фалша, лицемерието, озъбената алчност и подлия разврат на т.нар. политическа класа.
Идва времето на комитетите, на комитетските дела!
Народът вече се надига. Той се е надигнал!
Ще затътнат от гняв площадите и зимата на нашето отчаяние ще се смени с пролетта на надеждата и борбата.
Продължавам да крача сред своите "бледолики братя"... И никой не пита народа!
На 21 февруари заместник-началникът на Генералния щаб на Българската армия генерал Орлин Маринчев и началникът на Дирекцията по логистика на европейското командване на въоръжените сили на САЩ - бригаден генерал Елизабет Ан Херъл, подписаха Споразумение за придобиване на стоки и услуги и взаимно обслужване между България и САЩ.
Понеже не можем да си представим как в американските пристанища, летища и гари се обслужват части от Българската армия, веднага разбираме за какво е сключено споразумението.
Американците се готвят дълго да хазяйничат из България, така, както не са хазяйничили дори русите. Документът задължава българите да предоставят на части от американската армия, които се намират на българска територия, комуникации, транспорт, облекла, храни, горива, електрическа енергия. Цените на услугите няма да бъдат български, а ще се приравнят по цените в САЩ и страните от НАТО. Това е изключително любопитно условие, след като се знае, че България не е член на НАТО и освен това цените на много от стоките у нас са по-високи, отколкото в САЩ и Западна Европа.
Друг е въпросът с каква цел американските войски се готвят да пребивават на българска територия. Защото, доколкото знаем, наблизо няма държави, които да заплашват с война Съединените щати или някой от техните "съюзници".
Впрочем, споразумението определя в прав текст: "при съвместни учения, обучение, разгръщане на силите, военни операции или други съвместни прояви, при непредвидени обстоятелства и спешни случаи". Срещу кого ще се разгръщат силите, ще се провеждат военни операции и какви могат да бъдат непредвидените обстоятелства?
Дали българите, на които е предвидена ролята на обслужващ американските военни части персонал не се сещат за какво е думата?
"Пребиваването" на американски въоръжени сили на българска територия може да има само две цели - военни действия срещу непокорни на американските диктати наши съседи, или срещу Русия за нейното унищожаване и завладяване на природните й ресурси. Нищо друго.
Това споразумение предхожда друго, с което България ще предостави на Съединените щати постоянни военни бази. Това няма нищо общо с приемането ни в НАТО, което може и да не се случи по причина на нашата бедност, тъй като нямаме средства да купуваме скъпите американски оръжия.
Въпросното споразумение слага началото на края на българския суверенитет, защото след настаняването на американски войски на българска територия, независимо от политическата ориентация на всяко следващо българско правителство, тяхното присъствие ще "осигурява" верноподаническото поведение на нацията. Държавата ни ще бъде толкова сигурен съюзник на Съединените щати, колкото беше и на Съветския съюз.
Това означава, че ще бъдем участници във всички следващи американски аванюри, които не могат да бъдат други, освен нашествия в съседни или близки държави и, разбира се, в Русия.
Означава също, че се създава реална възможност територията ни да стане плацдарм за военни действие.
Изглежда, такива са българските национални интереси и най-вече тези на националната ни сигурност, според управниците ни.
А никой не пита за народната воля - така, както повелява конституцията.
Оставят народа безмълвен да слуша врясъците на шепа обезумели политици и следващата ги тълпа конформисти: "Долу, долу независима и неутрална България..."
Комплекс за пълноценност
През последно време влиятелни кръгове на руското общество, които не крият своята ориентация, но и зависимост от политическото ръководство на САЩ, кръгове, които най-красноречиво олицетворява олигархът Гусински, започнаха повсеместна атака срещу една нова инициатива на президента Владимир Путин. Това е държавната програма "Патриотичното възпитание на гражданите на Руската федерация".
Програмата има за цел да възвиси самосъзнанито на руския човек, да възпре - доколкото е възможно - разрушителното влияние на културните сурогати, носени от политическите ветрове от Запад, и най-вече от САЩ, да възвърне националната гордост на руските граждани от тяхната история, от духовните им завоевания, да ги накара да тачат и защитават независимостта и суверенитета на страната.
Човек би казал, какво по-нормално от подобна морална крачка, особено в такъв момент на исторически изпитания за Русия? Какво по-логично действие пред лицето на опасността, идваща от САЩ - да бъде реанимирана студената война, да се даде нов тласък на конфронтацията, да се обезпечи диктатурата на новата империя на злото?
