Българите се сражаваха като лъвове
Писмо N 9. Драча
15 юни
Днес е велик ден: руската войска форсира переправата през Дунав. Нашите направиха най-важната крачка, която осигурява 50 на сто от успеха на цялата кампания. Ти си спомняш - винаги съм твърдял, че е необходимо да се направи главната переправа в Свищов, да се заобиколят всички крепости и да се излезе непосредствено в тази част на България, която е населена почти изключително с българи, и след това да се премине в онази част на страната, пострадала от турците миналата година - за запазване на християнското население и за повдигане на неговия дух.
***
Царят се качи на понтона и се прехвърли на отвъдната страна /.../, огледа подробно бойното поле и на кон пое към Свищов. Невъзможно е да се опишат ентусиазмът и възторжените възгласи на войската. Жителите с духовенството начело и хоругвите посрещнаха царя, като викаха "ура", "да живее", хвърляха се да му целуват ръцете. Царят се отправи към църквата, където възторгът на жителите още повече се усили. При вида на руския император, освободил ги от турците и набожно целуващ евангелието, българите започнаха да викат "ура" и /.../ да ръкопляскат в църквата за най-голямо смущение на нашите. Великите князе и генералите, офицерите и войниците са обсипани с цветя и са гощавани с вино и кокошки.
Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий!
Прегръщам безценната си другарка и милите си дечица хилядократно!
10 август
Бивакът край Горна Студена
/.../Получено е известие, че Сюлейман с 40 батальона трети ден се кани да атакува Шипка. Вече изгорил село Шипка и се приближава към нашата позиция, заета от началника на Българското опълчение генерал Столетов с 10 роти и българите. Господ да ги пази! Горко ни, ако турците ни отнемат Шипка и почнат да заплашват Търново. Опасявам се от предприемчивостта на Сюлейман, неговите планински войски три години под ред воюваха с черногорците и умеят да се катерят по планините като кози. Могат да заобиколят нашите по неподозирани пътеки!
/.../ Можеш да си представиш, колко тревожно прекарвам минутите на очакване за развръзката на боя при Шипка. Нощта е великолепна, тиха, топла. Луната е в пълен блясък. Целият бивак от двете страни на дерето е освежен от чудна светлина и се вижда като на длан. Чуй! Прозвуча тръба /.../.
/.../ Как можеш да се надяваш, че мога да се отнасям равнодушно към всичко, което става около мен в нашата армия и да не се горещя? От 7 часа сутринта (на 9-ти) кипи ожесточен бой на Шипченския проход. Турците напират смело, въпреки отбитите атаки. При Столетов, който командва 5 български дружини, успя да пристигне Дерожински с бригада от 9-та дивизия. Орловският полк (който завзе Шипка) защитава укреплението заедно с българите, а Брянският полк е застанал по на запад на връх св.Никола, командващ Шипка, и към когото турците се катерят в обход. Сюлейман не се отчайва. Вдигнаха му във въздуха (нашите бяха заложили мини с 5 фунта динамит) два батальона, но на тяхно място веднага се хвърлят нови табори. Всяка европейска пехота би се позамислила, че турците нищо не ги спира, те с ожесточение вървят презглава. Минутата е решителна, трагична.
/.../ Турците разбират, че това е борба на живот и на смърт и че трябва да се опитат да ни отхвърлят отвъд Балкана към Дунав, преди да пристигнат подкрепления... Столетов и Дерожински, и двамата телеграфират, че знаят, че ще бъдат обкръжени в продължение на деня, но уверяват, че войската ще се защитава до последен предел. Нужни са подкрепления и всеки ден е скъп.
/.../ Съживява се... утре!
11 август
Току що се получи известие, че 10 яростни атаки на Сюлейман са отбити на Шипка.
Нашите допуснали турците на най-близка дистанция, издържали огъня мълчаливо, за да не изразходват патрони и снаряди, и открили огън в упор. Загубите на турците са огромни... Нека децата ни викат "ура! " за генералите Дерожински и Столетов, за защитниците на Шипка. Българите се сражаваха като лъвове, по отзивите на всички.
12 август
Тази нощ сигурно и вие се любувахте, както и ние тук, на пълното и продължително лунно затъмнение, което беше от 12,10 ч до 1,50ч. Само през това време турците прекратили яростните си атаки и страшният огън на Шипка. Четвърти ден води ожесточен бой шепата наши храбреци с многочислената и храбра войска на Сюлейман паша, те не са отстъпили още нито педя земя, но са капнали от умора, страдат от липсата на вода и патрони и започнаха особено от вчера да губят много убити и ранени, намирайки се под кръстосания огън, от който на Шипка е трудна да се скриеш... Снощи турците няколко пъти са прониквали в укрепленията, но били отблъснати от нашите, при това българските дружинници, като нямали патрони и с развалени пушки ("Шаспо", които закупили от прусаците нашите славянски комитети) хвърляли по турците камъни, които изобилстват на Шипка... Жал ми е да гледам императора. Нервен е, отслабнал и не спи по цели нощи от душевна тревога. Утешават го, стараят се по-малко да го дразнят.
14 август
Днес съм дежурен... Току-що при мен беше кореспондентът на "Daily News" Foebers (Макгахан, твой познат, си разбил крака така, че ще остане куц). Той прекарал на Шипка на 12-ти от 5 часа сутринта до 7 часа вечерта и пристига, преуморил коня си до смърт. Бърза за Букурещ пръв да съобщи известието, че нашите са отбили 19 яростни атаки на туците. Водих го и при императора, и при великия княз, главнокомандващия. Той е във възторг от нашите войничета, а еднакво хвали и българите. Видял как към хиляда габровски жители и момчета под град от куршуми разнасяли вода на нашата войска и даже на предните позици, а също отнасяли ранените с пълна всеотдайност... Ето една от смешните истории, които той разказа: На 9-и, 10-и и 11-и защитниците на Шипка били без топла храна, нямало кога, пък и било невъзможно да готвят; опитали се да доставят чорба от Габрово, но било безуспешно, защото при изкачването на стръмнината котлите с приготвената храна се изливали. На 12-и започнали сами да си я варят зад укрепленията, за да могат хората да я разнасят с котелките на позициите, но турските куршуми непрекъснато тракали по големите котли в кухните и ранили няколко кашавари. Когато куршумите пльокнали в чорбата, войниците, без да се смущават, се шегували: "Виж ти как турчинът се старае за нас: сол ни добавя".
На другия ден, 13-и... цял ден кипял яростен бой и страшната канонада се чувала в Габрово. За всеобщо съжаление храбрият и умен генерал Дерожински (началник на бригадата) е убит. Столетов едва е жив и неуморим, той е много набожен и често се кръсти. Присмиваха му се, но сега всички се удивляват на енергията и непоколебимото му мъжество.
16 август
...атаката на Шипка е напълно отбита.
Орловският полк, който завзе тази позиция от турците, остана там несменяемо 7 дни и 4 денонощия без топла храна в укреплението, без да трепнат нито минута. Войниците казвали, че няма да излезнат от завоюваните укрепления и ако турците ги надвият, то нека влезнат (укрепленията и погребите били минирани с динамит)- "ние всички ще излетим във въздуха заедно с турците, но никой от нас няма да се предаде и няма да избяга!"
С такъв народ добросъвестни способни хора биха могли чудеса да се направят! Питат ли ме какво ми е на мен, който съм дълбоко проникнат от това убеждение, да гледам как щабът и Главната квартира губят бодрост, дух, надежда, главата си и мислят само как да приключат от самите тях похабеното дело, без да ги е грижа за бъдещето, за честта на армията, за славата на Русия!... Единствено се надявам на Бога, той няма да остави вярващия руски народ, който се опълчи в защита на Кръста и е обкръжен от изменници, крамолници, егоисти, себелюбци! Напразно наричан и Карновича (зашифровано Александър II - б.а.) мой идеал. Уви, той е далеч от мен желаното и не може да изкупи с човешките си качества недостатъците на характера и ума! Ти добре ме познаваш, за да разбереш правилно чувствата и принципите които ме ръководят в живота.
20 август
Съпровождах императора в лазарета... видях и разговарях с ранените на Шипка орловци и брянци. Що за юнаци и що за славен и разумен народ са нашите войничета!
Всичките само за едно мислят, как по-скоро да оздравеят и да се върнат в боя "против турците", в полка, при другарите си. Тъгуват за смъртта на генерал Дерожински, преценяват с удивително великодушие врага, хвалят храбростта на "братушките" българи и са убедени в крайния успех... Българският пророк и неговите "Размисли в навечерието на XXI век"
Казват, че човек "не може да бъде пророк в собственото си село" и аз съм съгласен, че тази сентенция е валидна с пълна сила за България. Светът обаче, още в края на ХХ век, се превърна чрез информационните технологии в твърде голямо село и гласът на съвременните пророци няма как да не бъде чут.
Българите могат да се гордеят, че сред тълпата неадекватни и продажни политици издига ръст един мислител, който за втори път предлага своите размисли за настоящето и бъдещето на планетата Земя.
Академик Георги Близнаков, който неотдавна навърши 80 години, е рядко съчетание на признат учен, патриот и футурулог. Неговият огромен жизнен и изследователски опит се концентрира малко неочаквано в две изключителни книги. "Накъде човече? " (1996г.) и "Размисли в навечерието на XXI век? " (2001г.). В тези книги, без аналог у нас, всеки читател може да намери отговор на въпроси, които го вълнуват и тревожат: икономиста - за либералната пазарна икономика, еколога - за опасностите от замърсяването на планетата, националиста - за десетте тези на българина, вярващия - за нуждата от нова религия и нова цивилизационна култура.
И все пак свързващата нишка във всички глави на "Размисли... " се определя от тревогата на учения за бъдещето на човешката цивилизация.
Акад. Близнаков, натурфилософът, знае твърде много, за да бъде оптимист. Камбаната, която той разклаща и бие в новата си книга, отброява предупреждения. Предупреждения, които само алчни слепци си позволяват да игнорират в края на второто хилядолетие след Христа:
От "Размисли... " на акад. Близнаков става ясно за всеки, че човечеството все повече се приближава до момента, в който ще трябва да вземе съдбоносни решения. Тези, които могат да определят съдбините му обаче, не бързат. Въпреки че 5 милиарда от жителите на Земята вече са "излишни"... Ал Гор е противник на световното правителство, но не се поколеба да даде съгласието "екомутрата" НАТО да причини екокатастрофата на Балканите. САЩ са най-големите радетели за човешки права, но на последната конференция за световния климат в Кьолн (2000г.) заявиха най-цинично: "САЩ са готови да намалят емисиите на вредни газове, но само при условие, че това им задължение няма да се отрази на конкурентоспособността на американските стоки".
Политици като Клинтън, Буш-младши, Блеър и Фишер не могат да бъдат лидери на света през новия век, след като бомбардират суверенни държави по всяко време и разпръскват оръжие за масово поразяване (обеднен уран) в гъсто населени райони на Европа.
След подобни самоубийствени решения наистина е трудно да се даде дефиниция на "цивилизационния избор", с който ни проглушиха ушите днешните управляващи.
"Размисли в навечерието на XXI век" на мъдреца, академик Георги Близнаков, е книга, която не може да не подтикне към размисъл и читателя.
Нека пожелаем на автора още дълги години здраве, за да може да ни предложи и в следващата си книга своите идеи за предотвратяване на екологичния и нравствения колапс на човечеството.
Величието на Трети март и нисшите членове на прислугата
Наближава Трети март - поредната годишнина от Освобождението на Отечество България от турско робство, благодарение на победата на руското оръжие във войната на Русия срещу Турция.
Допреди десетилетие бяхме започнали да възприемаме онзи Трети март като завършек на необратим процес. Като водораздел между продължила половин хилядолетие тъмна нощ и поредното възраждане на българската държавност. Като избавление от една по самата си същност враждебна на българските цивилизационни стойности държавна система.
Накратко, като светъл ден, обаче постепенно потъващ в историята и без отношение към актуалните ни национални задачи.
Оказа се, че сме грешили.
Повече от десетилетие българската държавност е повторно разрушавана съзнателно и систематично, по схема, предвиждаща в недалечно бъдеще страната ни отново да бъде фактически погълната от Турция, този път неоосманска вместо османска.
На пръв поглед тази констатация би могла да прозвучи нелепо. Днешната т.нар. политическа класа тръби наляво и надясно за своето предполагаемо европейско призвание, конкретизирано в лозунга за присъединяване на България към Европейския съюз.
Истината, и то забележима с просто око, е че в "евроатлантизма" си софийската администрация се придържа изключително към атлантическата, не към европейската компонента. Изключително, а не предимно.
Европеизмът на администрацията, в официалното му тълкуване, като усилия за присъединяване към ЕС, е по-скоро бутафорен. Може ли някой сериозно да потвърди, че тази администрация се вслушва първо в Брюксел или в отделните европейски столици, а едва после във Вашингтон?
Поведението на София е поведение на марионетка. Не обаче на западноевропейска, а на американска, т.е. истински "атлантическа" марионетка.
На думи възприема Запада уж като едно цяло, на дело обаче схваща наличието на повече от един политически субект и безпогрешно се ориентира към заповедите, издавани откъм онази, а не откъм тази страна на Атлантика.
Въпреки американския натиск, в ЕС, с изключение на лондонския слуга, съвсем не са обезличени и лишени от бъдеще политическите среди с национално мислене. Те разглеждат новите кандидати за съюза като потенциални троянски коне на Вашингтон и определят политиката си към тях с отчитане на това обстоятелство.
Стратегията на Вашингтон, като всяка имперска стратегия, съвсем не предполага равноправно и взаимноизгодно съжителство с останалите държави.
Предполага обаче освен всичко останало - и разграждане на държавността на страните, които по една или друга причина не вдъхват доверие на американците. А останките им - да бъдат харизани на държавите, възприемани като стратегически съюзници на Америка. Разбирай, като дългосрочни подизпълнители на имперските планове на Вашингтон, които трябва да бъдат възнаградени за труда си.
Сред тези подизпълнители е и Турция.
Сред държавите, нарочени за ликвидация, е България.
Това не е нещо ново в отношението на англосаксонския свят към Отечеството ни и въобще към православните жители на Балканите.
Щафетата, подадена от Дизраели, днес се носи от американските президенти.
Кланетата на българи по време на Априлското въстание и кланетата на сърби в днешно Косово са брънки от една верига.
Берлинският договор и Рамбуйе са разделени във времето елементи от една и съща политика.
Лозунгите на софийската администрация за ЕС и въобще за европеизъм се използват като параван за осъществявано от десетилетие насам включване на страната ни в стопанското и политическо кръвообръщение на Анкара. А и в културно-цивилизационното, доколкото в случая е уместно да се използва подобно словосъчетание.
Без каквито и да е обяснения или търгове и при абсолютна секретност на своята мотивация олимпиецът Иван Костов прехвърля развитието на хидроенергетиката в Югоизточна България на турски фирми.
Вместо модернизация на българските бойни самолети с помощта на руско-германски фирми, администрацията подготвя подмяната им с купени "втора употреба" американски самолети, сглобени в Турция.
Българската войска се разпуска и от остатъците й се образуват нещо като жандармерийски подразделения под чуждо командване. Включително и турско.
София си затваря очите пред факта, че уж непозволяващата двойно гражданство Анкара прави изключение от това правило за преселилите се в нея бивши наши съграждани. Благодарение на притежаването и на български паспорт те имат възможност да сноват между двете страни, когато си пожелаят, и да превръщат територията ни в турско икономическо и политическо пространство.
Изкупуването на български земи, открито вдъхновявано от Анкара чрез Доган и чрез турските дипломати в България, е само един от елементите на образуването на това пространство.
Възхвалява ни се предполагаемото голямо значение на Турция като светска преграда пред панислямизма.
Само властите в София май не успяват да видят това, което виждат и усещат всички българи: че Анкара охотно използва контролирания от турската държава ислям като средство за материализиране на великодържавните си интереси зад граница.
А и обяснил ли е някой български властник с какво турският държавен шовинизъм и експанзионизъм представлява по-малка опасност за България от панислямизма?
Или пък това сближаване ще улесни ли предполагаемата заявка на София за ЕС?
Всестранната подкрепа, оказвана от Вашингтон на Анкара, е съпътствана от не по-малко всестранна разложителна дейност на САЩ в България. Посяга се не само върху държавността ни, но и върху самата ни нация, раздробявана от американците на набор от "малцинства" с активното съучастие на хората, обитаващи днес неоснователно помещенията на българските държавни институции.
Някои автори, отчитащи предателския отказ от национален суверенитет от страна на днешните ни властници, сравняват Отечеството ни с някогашна Източна Румелия.
Случаят е по-различен и по-тежък
Източна Румелия още преди Съединението е била свързана с Княжеството с безброй нишки от стопанско, политическо и друго естество, макар и това да не е било оформено юридически.
За днешния статут, отреден на България в американската схема за света, свидетелстват много неща. Включително и равнището на човешкия материал, подбран от новата метрополия да ни управлява. Т.е. да ни води към национално самоубийство в угода на нейните интереси, но от наше име и за наша сметка.
На поста държавен глава се заредуваха смехотворни хорица. Българите разбрахме, че има и по-обидно нещо от това да говори от негово име жельо митев желев.
Българските управници след Освобождението са били или уважавани, или най-малкото поне зачитани от външния свят хора.
Кой днес в чужбина може да уважава или зачита човек, който постоянно ни досажда с плитките си и постни мисли, щедро гарнирани с шутовски жестикулации и словесен талаш? Кой може да го сравни дори не и с чужди наместници като Алеко Богориди или Гаврил Кръстевич, а даже и с хаджи Иванчо хаджи Пенчович, поне проявявал достолепие в предателството?
Кой може да приеме сериозно челечета, с всеки жест и всяко движение издаващи генетическа предразположеност към бакшиши?
Кой ще събеседва като с равен с оживял прототип на Рачко Пръдлето?
Деянията на специализираната платена пасмина от типа на Татяна Ваксберг и Антонина Желязкова, опитващи се да внушат на българския народ чувство за вина и да зачеркнат неговите тринадесет века история, нямаше да бъдат възможни без "зелената светлина", идваща от по-високопоставените представители на антиродината, образували върхушката на софийската администрация.
По тяхна заповед съвсем в духа на Джордж Оруел се пренаписват българската история и българските учебници България се превърна в единствената освен Турция страна, отбелязала годишнината от основаването на Османската империя.
По тяхна заповед се прави не само противоестествения, но и обречен опит да се заличи в паметта на българите историческия факт, че бяха избавени от робство и от заключителната фаза на турския геноцид, започнала със смазването на Априлското въстание, благодарение на кръвта, пролята за нас от братска Русия.
От официалните изявления по повод годишнината от светлата дата, които челечетата макар и със скърцане на зъби все още са принудени да правят, тъй като не са успели да изпълнят докрай задачата си да обезбългарят България, този факт няма как да се разбере.
Повтарям: фактът, че именно руснаците са ни освободили, а не някой друг, и то именно от турско робство, а не от нечие друго, не може да се разбере от приказките на челечетата.
Мащабите на това безочие са трудни за възприемане, но са факт
Дежурен в тези приказки и в писанията на по-нисшите чинове от прислугата е "аргументът", че няма защо да изпитваме благодарност към Русия за Освобождението, тъй като тя го извършила, ръководейки се от собствените си държавни интереси.
Излиза, че би трябвало да скърбим, когато успешната защита на интересите на една велика сила съвпада с нашите собствени национални интереси и води и до тяхното материализиране. Нормалните хора не биха могли да приемат подобна "логика" освен като извратена.
Извратеността й впрочем не е по-голяма от тази на морала на духовните малолитражки, именувани в "Зора" челечета.
Едно от тях, отгоре на всичко и в пряко нарушение на конституционните си правомощия, неотдавна предложи българската територия за ядрени бази срещу Русия.
Опитите просто да пренебрегне съществуването на тази велика страна, запазила величието си и след по-тежки премеждия, не му се видяха достатъчни за отработването на бакшишите.
България няма да оцелее, ако не си възвърне суверенитета, с който се сдоби благодарение на Трети март и от който едно лице, все още на длъжност президент на републиката, се отказа публично цели два пъти от трибуната на ООН.
Повторното превръщане на Отечеството ни от обект в субект на международния живот е невъзможно, ако преди това не бъде остърган до дъно гнусният колониален налеп, разяждащ националната ни плът.
Предстоящите парламентарни и президентски избори са само един от поводите да покажем, че умеем да ценим онова, с което се сдобихме на Трети март.
Вече всички прогледнаха и видяха
Състоя се дебат в НС за престъпността. И докато депутатите пехливански дебатираха в стил Данко Хаирсъзина, който като напопържал някого, чак жлъчката го смъдвала, сякаш нарочно, за да докажат колко не им пука за яловите напъни на управляващите и колко са всесилни, бандюгите увеличиха производителността на своя труд. Развихриха се ексове, заплющяха револверни изстрели, пътем пак бяха пребити хора, а джобовете им отръскани.
Един обикновен ден на българската демокрация.
И докато населението на тази убога страна се гърчи, притиснато от мизерия, болести, безизходица, едни странни същества, кой знае защо наречени народни представители, си устроиха за себе си едно поредно зрелище, наумяващо на пошло театро.
Възелът на дебата, големият Хамлетов въпрос бе кой повече е крал - "Орион" или "Олимп"?
Гърмяха гневни тиради, вадиха се някакви разпечатки, всеки дърпаше чергата към себе си, но както се казва, сюжетът остана с открит финал, защото никоя от страните не успя да надделее в спора и да докаже, че другата е крала повече.
Както става при всяка суматоха, и сега се намери един мъник, който се опита да скъса крачолите на батковците от СДС и БСП. Мъникът бе с евролява козинка, а в свободното си време професор и се зове Драгомир Драганов. Той пък рече нещо, с което иначе всички сме съгласни, но все пак се питаме дали не от чиста злоба и завист към големите хапки на червените и сини "братовчеди" завистчията ги наклепа, че си били поделяли престъпните групировки.
Колумб!
Премиерът Костов, както се и полага, отрече тезата на Драганов, какво че СДС има лични преторианци бандюги. Пак както се полага, от БСП реагираха по-остро (нали свадата е между смразили се до смърт довчерашни партийни другари) и рекоха на евролевите, че те нямат право да бъдат съдници, тъй като са станали емблематичен знак за политическа помиярщина и въжеиграчество.
Сеир!
И всичко това - под окадените от попържни сводове на Народното събрание, което наистина се е обърнало на празноговорилня и дембелхане, където разни същества си изкарват бялото коматче и екстрите, като си намигат едни на други.
Повече от ясно е, че баталията е наужким, за пред електората, който трябва да бъде противопоставян, нахъсван, за да могат божем народните избраници, всеки назначаван от своята централа, да се гоят като привилегировани инсекти от народната кръв и пот.
Зрелищните дуели, които се разиграват в залата и в кулоарите, вече комай никого не впечатляват, защото почти всички са разбрали, че политическите шпаги, с които литат едни връз други сини и червени, са с прерязани върхове.
Истината е, че сини и червени са една потайна сговорна дружинка, която яде, пие и се весели на една и съща софра - държавната. При това положение сатанизираната "Орион" и боголюбимата "Олимп" не са нищо друго освен фирми, роднини по съребрена линия, сиреч "братовчеди". И цялата патардия, цялата шумотевица, помпозно наречена дебат, е само за отвличане на вниманието, за лов на наивни души, които още вярват, че СДС и БСП наистина се млатят.
Няма такова нещо. Ако наистина имаше млатеж, то все някой щеше да бъде съден и осъден за бъркане в кацата с мед. Но нито една от страните не търси отговорност за хайдутлуците на другата и фактически се стига до фактическо прикриване на зулуми и престъпление.
Всичко говори, че има взаимна мълчалива договореност никой да не пипа групировките на другия. Затова и престрелката се води с халосни патрони. Много важно, че Първанов бил казал, че "съществува порочен брак по сметка между Иван Костов и групировките". Нещо да произлиза от тази лакърдия? Нищо!
И забележете - на прицел е турен един сал Костов, а не СДС, не порочната система на управление, която непрекъснто възпроизвежда корупция и престъпност.
Никой не се вдълбочава в същинската причина за погромяването на държавата. И това е така, защото и сини, и червени потайно възприеха един и същи модел уж "за развитието на българската икономика", а всъщност за нейното съсипване. Та нали депутати от всички разцветки, при това срещу прилично възнаграждение, приеха и наложиха програмата "Ран и Ът", която се оказа наръчник за скоротечно убийство на българската държава и народ.
Каква е тогава, питаме, разликата между червени и сини, когато те всички вкупом и напълно съзнателно съгрешиха и се оказаха заложници на своята срамна тайна?
Разлика няма и това стана съвсем очевидно, когато БСП прие евроатлантическата ориентация, която се считаше приоритет за СДС.
Разиграването на показни парламентарни баталии, приемането на антидемократични закони за изборите, целят само едно - запазване на комфортния двуполюсен модел, който еднакво добре облужва и двете основни политически сили.
Двуполюсният модел е абсолютно износен и компрометиран - и като политическа реалност, и като морал. Той е нещастие за България. Но всеки опит да бъде отстранен от сцената среща яростната съпротива на близначната двойка СДС и БСП.
А просто във въздуха витае желанието, споделяно от почти цялото общество, да се появи нещо ново, някаква нова, патриотична формация, която да помете смрадното гюбре на т.нар. перестройчици и да отвори нови пътища за България.
И не случайно в отговор на това всенародно очакване се разиграват режисирани парламентарни свади. Те се целят да прикрият единосъщността на СДС и БСП и да се създаде впечатление, че те люто воюват помежду си. Докато всъщност следват една и съща политика, целяща увековечаването му в политическото пространство.
Суетни усилия. Вече всички прогледнаха и видяха, че царят е гол!
Просто историческото време на двуполюсния модел изтича. За това и двете основни политически сили нервничат и го удрят на безсрамно политическо пиянство.
Да, наистина ядоха, пиха и се веселиха на наш гръб тия мушмороци. Но идва Видовден, когато обилната софра ще бъде ритната.
И тогава ще чуем като от преизподня плач и скърцане на зъби.
Хак им е!
Депутатите си мелят, бандитите си стрелят
Поредният вот на недоверие, внесен от опозицията, беше отхвърлен със 135 гласа на мнозинството. На практика нито правителството падна, нито престъпността намаля.
Този резултат беше повече от очакван. Въпросът беше защо трябваше да се губи излишно парламентарно време. Но депутатите не си го задават, за тях е важно да имитират някаква дейност, така че да оправдаят високите си заплати. Между другото те отново скочиха, тъй като от статистиката са решили, че средните заплати за страната са се увеличили. Доколко това е така, е друг въпрос, но вече "народните" избраници се подписват минимум за 759 лв. Като се добавят процентите за участие в комисии и някои други суми, заплатата стига 835... Докато депутатите се джавкаха няколко дни и се обвиняваха в какви ли не смъртни грехове по въпроса кой всъщност във властта толерира престъпниците, последните съвсем не си губиха времето.
Същия ден, в който чрез отхвърляне на вота на недоверие синьото мнозинство заяви, че такова животно като престъпността няма, само в столицата станаха три жестоки убийства. При опит да очисти шефа на СИК в центъра самият килър беше умъртвен от жертвата си, която е стреляла със собствен законен пистолет при самозащита. В същото време в един краен квартал нелегално пребиваващ в страната турчин остави на място баща и син.
Дебатите за престъпността не донесоха нищо ползотворно. Стана ясно само, че и червени, и сини по някакъв начин са свързани с бандитски групировки и имат интерес те да съществуват. Изглежда, че и едните, и другите ползват някакви облаги от тях. Иначе как ще е възможно хора, за които е доказано, че са криминално проявени, да получават разрешително за носене на оръжие? За тези, които притежават нелегално пушкала, не се говори. По принцип в такива случаи оставките се дават доброволно, не се искат, както забеляза едно бивше величие от СДС. Да, но някой да е чул в България да се подаде доброволно оставка? Напротив, колкото повече са доказателствата, толкова по-яко отговорният се държи за стола си и иска да продължи да управлява на инат.
За жалост българският парламент е само една говорилня и не върши особено ефективна работа. Депутатите си мелят, а в същото време бандитите стрелят и в повечето случаи техни жертви стават съвсем невинни хора. Вотът съвсем не стресна управляващите, защото и те, и вносителите от опозицията, знаеха, че няма да мине. Нито една депутатска съвест не се обади.
Но както каза един евроляв, скоро идва нов вот, на който вече народът ще си каже думата. Дано този път тя да бъде такава, че много от сегашните депутати да гледат следващия парламент само откъм жълтите плочки, а защо не и пред телевизора в някое помещение на заведенията за лишаване от свобода... За една от поредните гримаси на времето!
Не стихват разговорите и дискусиите между политическите, научните, журналистическите и други дейци по повод въздействието на обеднения уран (ОУ) върху здравето и живота на част от военните и населението от районите, бомбардирани от НАТО в последните десетина години. Този въпрос не слиза от вниманието на редица международни и национални институции, политически и здравни организации, екологични движения и амбициозни програми, пресата и електронните медии. По-голямата част от тях бият тревога заради непрекъснатото увеличаване на заболелите и починали от левкемия и рак.
За съжаление редица аспекти на този болезнен и изключително важен за съдбата на немалка част от земното население проблем сега е предмет на определени идейно-политически пристрастни интерпретации, а може и на спекулации.
На такава задача, според мен, е посветил своята статия социологът проф.д-р Йордан Венедиков под надслов - "Балканският синдром" е комунистически реванш" (в."Труд", 30 януари).
За двата възможни отговора на професора
Въпросът съществува ли реално или не т.нар., според израза на професора, "Балкански синдром", има два възможни отговора. Първият - ако такъв е налице, "той е проява на недопустима небрежност, престъпление и срещу своите войски, и срещу жителите на Косово", и вторият - "ако тезата е невярна, пак е налице престъпление с неоснователното възбуждане на общественото мнение с негативните психовлияния върху бойците и местното население".
Верен на своите политически пристрастия, проф. Венедиков използва немалко "аргументи" за да защити втория отговор, т.е. тезата, че "Балканският синдром" е измислен от злонамерени лица и както подчертава той в заключението на статията си, представлява "политическото оръжие на реваншизма срещу съвременната демокрация... най-вече срещу демократичното развитие и стопанския просперитет на страната".
Това оръжие, продължава той, се ползва от "комунистическите мутанти, които загубиха Косовската война, но те "пак са тук, и пак са същите" и искат реванш, чрез тезата за "Балканския синдром"."
Не съм в състояние да разгледам и част от "аргументите" на професора, защото се оказа нелека задачата на една цяла вестникарска страница да се опиташ да обосновеш поне част от своите грубо идеологизирани оценки, отколкото да ги опровергаеш в една реплика. Не мога да не обърна внимание на читателя обаче върху някои важни аспекти на разглеждания въпрос, които професорът съзнателно премълчава.
Интересно е да се знае например защо той ограничава проблема за въздействието на ОУ само върху войските и населението от т.нар. от него югопровинция и Косово, и изключва това въздействие върху немалка част от населението на Ирак, Босна, Херцеговина. И не на последно място - това на Белград и другите югославски градове, върху които НАТО изсипа около 10 хиляди бомби и снаряди, част от които паднаха даже и в северозападната част на нашата страна? Защо той ограничава въпроса само до "Балканския синдром" и се въздържа да каже нещо на своите читатели и за "Синдрома на Залива", за който се говори още от края на 1991 г., и който продължава да създава на иракския народ огромни проблеми? И той ли представлява част от "комунистическия реванш", който "комуниста" Саддам Хюсеин насочва срещу демократичното развитие и стопанския просперитет на България? Защо не попита хилядите бащи и майки с какво са виновни пред НАТО техните деца, та ги е удостоил с възможността да изпитат прелестите на "хуманитарните" бомби и снаряди? Или може би професорът споделя заклинанието на неотдавнашната държавна секретарка на САЩ Олбрайт, че "смъртта на 500 хиляди иракски деца е приемлива цена, която трябва да се заплати, за да се изгради светът, в който искам да живея"?!!!... И още - откога общественото мнение започна да значи нещо за г-н професора? Не беше далеч времето, когато в своята статия "Общественото мнение не може да определя политиката на държавата" (в."Монитор", бр.100 от 1999 г.) той си бе поставил задачата да ни убеждава, че огромната маса от народа (по-точно 64% от него, които според тогавашните социологически проучвания оценяваха акцията на НАТО срещу Югославия като акт на военна агресия) не са дорасли дотам, че да могат верно и отговорно да преценяват нейните истински цели и последици за България.
В тази статия Венедиков стигна дотам, че призоваваше тези части от народа, когато обсъждат подобни проблеми, "да оставят настрана нравствените въпроси", противно на твърденията на бившия държавен секретар на САЩ Х.Кисинджър, който по същото време заяви, че "стратегията на налагането на морал от 5000 метра височина опустошава Сърбия и превръща Косово в невъзможно за живеене място. Тя няма нито политическо, нито морално оправдание" (в."Труд", 26.IV.1999 г.).
Опитът да се извлекат някакви политически дивиденти от когото и да е, от здравето и живота и на един човек даже, е повече от неморален. А какво остава за случаите, когато са засегнати хиляди хора?
Съмнявай се! - е девизът на всеки учен
Съвършенно прав е проф.Венедиков, като твърди, че досегашните изследвания за въздействието на ОУ върху здравето на хората не са доказали по безспорен и категоричен начин тезата, че той е причинителят на заболяванията от левкемия и рак.
Не може да не се припомни, обаче, че засега поне няма достатъчно доказателства и за защита на обратната теза, т.е., че тези заболявания не се дължат на прякото, самостоятелно или комбинирано въздействие на ОУ и до каква степен то е определящо.
Колкото и да се подхвърлят на съмнение и критика резултатите от досегашните изследвания в тази област, човек не може да си затвори очите и ушите пред фактите, които непрекъснато се съобщават от лаборатории и болници, държавни и недържавни институции и организации за непрекъснато увеличаващия се брой на заболелите и починалите от тези болести в районите на военни действия на НАТО.
Тези факти определят и тревогата на световната общественост. За това говорят действията на Европейския парламент, който неотдавна гласува специална резолюция, в която призовава НАТО да установи мораториум върху използването на боеприпаси, в които е внедрен и ОУ. За това говори и дейността на "Международната корпорация за научна и приложна дейност" на САЩ, която още през 1995 г. сигнализира Пентагона, че "краткосрочното облъчване с високи дози уран води до смърт, а продължителното с по-малки дози с обеднен такъв до рак". До определени изводи в това направление стигна и организираният от НТС в България научен симпозиум на тема: "Обедненият уран, радиацията и евентуалната опасност за българското население след натовската акция на Балканите".
Още по-категорични в това направление са изводите на редица изтъкнати учени, и особено тези на д-р Дъг Роке, който по време на бомбардировките в Залива е бил майор и шеф на екип от американската армия за дезактивация на дрехите на част от войниците, в досег с ОУ. В една от своите пресконференции той не се поколеба да заяви, че "използването на боеприпаси с ОУ е престъпление"... Независимо от всичко съмненията продължават и в това няма нищо лошо. Съмненията винаги са били в основата на всяко човешко познание, и особено в случаите, когато става въпрос за здравето и живота на част от населението на планетата.
Претенциите на проф.Венедиков за провеждането на нови съпоставими изследвания вероятно вече са факт. Или поне не е далечно времето, в което учените на света ще направят и това. В тази област изследвания от този род са много трудно проводими, защото изискват формирането на групи от доброволци, евентуални самоубийци, една от които вече изпита въздействието на ОУ, други - не, и трета "контролна", която е била и не и на двете места, без никаква гаранция за тяхното здраве и живот.
Със средствата и методите на кои науки могат да бъдат извършени подобен род изследвания? Най-малко пригодни в тази област са философията, социологията, политологията, икономиката, геополитиката и други обществени науки, независимо от твърдението на проф.Венедиков, че "Балканският синдром" е политически проблем". Доколкото се отнася до процеси, които протичат в организма на човека в резултат на въздействието на ОУ, най-пригодни се оказват средствата и методиките, с които си служат съвременната биология, биофизика, биохимия, имунология, токсикология, радиобиология, неврохирургия и другите медицински, естествени и технически науки. Според най-изтъкнатите учени на света, в това число и тези от България, разглежданият проблем е предимно биолого-медицински, а не политически и още по-малко израз на "комунистическия реванш", както се опитва да натрапи на своите читатели своя грубо политизиран възглед проф. Й.Венедиков.
Защо медиците, химиците, физиците и представителите на редица естествени и технически науки трябва да бъдат впрягани в решаването на чисто политическите аспекти на въпроса за мястото и ролята на ОУ в здравето и живота на съвременния човек?
Или за да угодят на превзетите оценки на професора, и те, като министър Манева, за 2-3 часа, в резултат на неизвестно какви изследвания или чрез допирането на парче метал от министър Ноев, да заявят, че ОУ е абсолютно безопасен?
Защо ни освободи Русия?
"Християнските деца се продават по 10 франка едното. Малки момичета се изпращат на пазара в Цариград и това става със знанието на властта..."
(Телеграма на Иван дьо Вестин до в."Фигаро" от 24 юли 1876 г.)
Днес в България определени политически среди се опитват да прокарат идеята, че през време на турското робство не е имало българска "рая" и едва ли не народът ни е "благоденствал под сянката на султана", а Освободителната Руско-турска война от 1877/1878 г. е стремеж на Русия да завладее Босфора и Дарданелите. Прокламира се и старият план на Англия от 1878 г. за предоставяне на Черноморския български бряг, с Варна и Бургас, на Турция в сегашния осъвременен вариант като "свободна икономическа зона".
Тези идеи са чужди на българския народ, накърняват националната цялост на Република България, разединяват народа, отричат историческата истина и откъсват страната ни от нейния исторически защитник и покровител - Русия. На нея, на Русия, ние дължим свободата си, най-скъпото достояние за всеки народ.
Пътят към свободата ни е белязан с кръвта на българи и руси в руско-турските войни на българска земя през 1768-1773г., 1806-1812г., 1828-1289г., 1854-1856г., 1877-1878 г. Вярата на нашите революционери в освобождението на България от турско робство без чужда помощ се оказа илюзия, развенчана напълно през Априлското въстание. Можеха ли българските въстаници с наивните си черешови топчета и с допотопни пушки да удържат напиращата, въоръжена с модерно западно оръжие, турска армия? Тази невъзможност изрази Бенковски: "В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще се оправи. А Русия - нека тя заповяда!"
Априлското въстание и кървавите злодеяния при потушаването му от турските власти са станали достояние на Европа, благодарение на западните журналисти Ервин Пиърс и Дженюариус Макгахан (в."Дейли Нюз"), Жан дьо Вестин (в."Фигро"), приел от обич към изтерзания български народ името "Иван", а също така и с помощта и съдействието на руските дипломати граф.Н. П.Игнатиев и княз А.Церетелев в Цариград, и на руските консули в България.
Те превръщат Източния въпрос в български въпрос. Прогресивните хора в Европа делегираха на Русия - покровителка на славяните на Балканския полуостров, правото й да освободи България от турска власт.
Защо Русия ни освободи!
Нямаше ли тя за решаване свои вътрешни проблеми? Не трябваше ли тя да догонва Западна Европа във всяко отношение, и особено в икономическо и военно, да довърши започнатите реформи в страната след 1861 г.?
Русия започна Руско-турската освободителна война по призива на руската интелигенция и натиска на народните маси. Руският мужик, страдащ и угнетен в собствената си родина, потрепери при вестите, получени от въстанала България - стотици опожарени селища, изклани и изгорени хиляди техни жители, обезчестени девойки, отвлечени в робство деца... Жалбите на вдовиците от Батак и Перущица намериха отклик в широкото славянско сърце на руския народ. Той започна да изпраща помощи чрез благотворителни организации веднага след Априлското въстание, заделени от своите оскъдни средства. Постепенно у него назряваше готовността за кървава дан в името на освобождението на българския народ от турците. Върху писмото - плач, на екзарх Антим I - за избиването на българското християнско население от озверените мюсюлмани - до петербургския митрополит Исидор, Александър II изрази своята воля: "Да се освободи България!"
Така желанията на руски народ и на императора съвпаднаха: "Цялата руска земя изведнъж заговори и неочаквано изрази своята голяма дума. Войник, търговец, професор, монахиня - всички в един глас" (Ф.М.Достоевски).
Тогава, в борбата на мнения в Русия, победи мощното течение на славянофилите, начело с И.С.Аксаков, което ратуваше за необходимост от по-бързо осъществяване на освободителната мисия на Балканите. То се опираше на посланика в Цариград граф. Н.П.Игнатиев, чиято дейност в полза на балканските народи е добре известна. Тази линия широко подкрепи братският народ.
Това е главната причина и двигател на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. - решението и готовността му да се жертва в името на свободата на България. Затова тази война беше освободителна, а не завоевателна за руския царизъм. В плановете на генерал Обручев тя също имаше само освободителна цел.
И са напълно несъстоятелни опитите за фалшификация на освободителната мисия на Русия със запазилите се и до днес и стигнали до нас писма на главнокомандващия руските войски великия княз Николай Николаевич и император Александър II за завземането на Галиполи и Цариград със съгласието на Турция. Те са били определяни като своеобразна самозащита на руската държава поради навлизане в Дарданелите на английска ескадра в нарушение на Парижкия договор от 1856 г., а и назряващата след Санстефанския мирен договор война между Англия и Русия.
Книга за руския дипломат граф Николай П.Игнатиев
Неотдавна излезе от печат една книга, посветена на 120-годишнината от Руско-турската война и освобождението на България: "Н.П.Игнатьев. Походн е письма 1877 года. Письма к Е.Л. Игнатьевой с балканского театра военн х действий" (Москва, Российская политическая нциклопедия, РОССП Н, 1999"). Тя съдържа в рамките на 336 страници писмата на видния руски дипломат граф Николай Павлович Игнатиев, подготвил и увенчал с подписа си нашето Освобождение, до съпругата му Екатерина Леонидовна Игнатиева (по баща княгиня Голицина, правнучка на фелдмаршал Кутузов) - негова съмишленичка, помощничка, опора, горещо обичана и обичаща.
Още с обявяването на вой ната ген.Игнатиев е прикрепен към Главната квартира, за да бъде на разположение за подготовката на мирния договор. Тук той дежури при императора, в течение е на събитията, които се разгръщат на фронта, дълбоко емоционално преживява успехи и особено неуспехите на руската армия. Няма конкретни поръчения, но помага на всеки, който се нуждае, "стига общото дело да върви добре". Като човек, който кипи от енергия и жажда за действие, който най-добре познава обстановката на Балканите и вражеските сили, той се съсипва от бездействието си и от това, че не може нищо да промени. Всичко, което вижда, чува, чувства и преживява, той подробно излива всеки ден в писмата до жена си, писма - дневник.
Представя ни ги заедно с коментар и уводна статия московската историчка, археограф от Института за отечествена история при Руската академия на науките, Виктория Хевролина. Предлагаме ви задочно интервю с нея:
Пиша книга за Игнатиев
Искам да покажа не само дипломата, но и да разсея митовете, създадени от неговите недоброжелатели.
- Кога за първи път се "срещнахте" с граф Игнатиев?
- В началото на 60-те години участвах в подготовката на тритомното издание на документи "Освобождение Болгарии от турецкого ига". Тогава, може би първа от историците, обърнах внимание на личния архив на граф Н. Игнатиев, който се съхранява в Държавния архив на Руската федерация (фонд 730). Във II том публикувах няколко негови писма до жена му, писани от България през 1877 г. Още тогава се заинтересувах от тази ярка личност, но работех върху друга тема: участието на революционните народници в национално-освободителната борба на южните славяни през 1875-1878 г. По-късно участвах в подготовката на сборника от документи "Россия и национально-освободительная борьба на Балканах 1875-1878" (М.,1978), който бе издаден по случай 100-годишнината от Руско-турската война и допълни предишния тритомник. Има сведения и за благотворителната дейност на Екатерина Игнатиева, от които става ясно, че тя основава и ръководи руската болница в Цариград, в която безплатно се лекуват българи и славяни. По време на войната тя създава склад - за топли дрехи и превързочни материали за ранените войници, повече от които са премръзнали на Шипка.
- Зная, че в тази дейност активно се е включвала и нейната майка княгиня Анна Матвеевна Голицина, внучката на Кутузов, към която Пушкин чувствал дълбоко уважение.
- Да, Екатерина Леонидовна, изключително красива, обаятелна и умна жена, и майка й, която живеела със семейството им, са били изцяло погълнати от делото, на което служел граф Игнатиев. Но при цялото значение на тяхната дейност, тя не може да се сравни с мащаба и значимостта на неговата. Повторно работих с фонда на Игнатиев през 80-те години, когато подготвяхме многотомната публикация "Освободительная борьба народов Боснии и Герцеговин и Россия. 1850-1878 г. " Тогава исках да напиша книга за Игнатиев, но по това време такива теми не се поощряваха от дирекцията на института. През 90-те години публикувах книгата "Власть и общество. Борьба в Росии по вопросам внешней политики. 1878-1894 г.". В нея разглеждам възгледите и на Игнатиев.
И сега, когато най-после настана времето да пиша за Игнатиев, аз съм вече накрая на научната си кариера. Вече съм на 70. Книгата ми ще се казва: "Российский дипломат Н.П. Игнатиев". Трябва да я завърша до пролетта, а материалът се оказа огромен... Главното ми внимание е насочено към служебната му дейност, но и личния аспект също ме интересува.
Искам да покажа човека Игнатиев и да разсея митовете, съчинени от неговите недоброжелатели. Разбира се, той е притежавал огромна енергия и честолюбие. Като е срещал противодействие и неоправдани нападки, се е опитвал да подчертае своята роля в събитията. С тази цел пише в края на живота си обширни мемоари, понякога малко преувеличава... Но е незначително. Характерът на Игнатиев се разкрива в неговите писма и затова много исках да ги публикувам. Не беше никак лесно.
Дейността на Игнатиев е толкова обширна, че дава материал за много изследователи. Интересът към него в последно време изненадващо нарасна. За него пише книга в САЩ известният познавач на Балканите Дейвид Макензи. У вас историкът Илия Тодев превежда на български език записките му.
- Какво ново и интересно откривате в архивите?
- О, много неща. Вълнуващи са детайлите. Сега например чета писмата до баща му. Пише му всяка седмица. Ето как описва своята избраница: "Има твърд и решителен характер, не е лекомислена, сериозна е, тактична". И още: "Богомолна е, жива, весела, много умна, обикновена в обноските и начина на живот, обаятелна, подвижна и добра".
Прославеният вече най-млад генерал в руската империя дълго време не се решавал да й поиска ръката, но като разбрал, че други се канят да го изпреварят, побързал. Сватбата станала през юни 1862 г. в германското градче Висбаден, след което се завърнали в Русия. Първородният им син Павел внезапно се разболял и починал на около годинка. Били вече в Цариград. Не могат без сълзи да се четат отчаяните му писма до родителите му за това горестно събитие. Екатерина Леонидовна била бременна с второто си дете (тя ражда още 7 деца) и както пише Николай Павлович, всячески се стараела да сдържа мъката, за да не навреди на бебето и мъжа си. Павлуша бил погребан в издълбана в скалата гробница, недалеч от лятната резиденция на посолството в Буюк - дере, за да могат да го вземат, когато се завърнат в Русия.
- Каква историческа стойност имат писмата на Игнатиев до жена му, които сте публикували?
- Макар че историята на Руско-турската война е известна в доста големи подробности, писмата на ген. Игнатиев съдържат много нови неща: неизвестни епизоди от войната и подвизите на руси и българи, на войници и офицери, за състоянието на командването, към което е много критичен, за положението на българското население, към което винаги се отнася със симпатия и съчувствие. Интересно е описанието на живота в Главната квартира, на личността на император Александър II, който прекарва 6 месеца на Балканите. Малко известни са сведенията, които дава за руските дипломати, взели непосредствено участие в бойните действия и награждавани с кръстове за храброст - княз А.Церетелев, С.Татишчев, бившия му телохранител, българина Христо Карагьоров. Възмущава се от нерешителността на главнокомандващия, неопитността на царските синове, та дори не щади и самия император, който, според него, с присъствието си сковавал командването... В писмата си Игнатиев изпъква като любящ и нежен съпруг, зет и баща, като помешчик, който проявява трогателна грижа за своите слуги и се стреми да бъде добър стопанин. Междувпрочем, той участвал в свитата на Главната квартира на собствени разноски - с 6-те си коня, фургон, каляска и прислуга. От държавния казан ползвал само храна, и то невинаги.
Когато човек чете писмата му, има чувството, че описва преживяното не само за да го сподели с близките си, но и за да го използва след време за написването на спомени. Те са били подготвени за печат, неизвестно кога и от кого, но са останали непубликувани. Записките му се печатат след смъртта му (1908 г.), по времето на Първата световна война. Възможно е на писмата да не им е дошъл редът, поради настъпилите революционни събития. А може би е попречила критичността на автора, обвиненията и забележките му към управляващите кръгове, което едва ли би се посрещнало благожелателно от тях.
Така или иначе, писмата на граф Игнатиев са ценен исторически извор, в който образно, искрено и емоционално са запечатани ярки епизоди от Руско-турската война.
Освен това те очертават пред нас облика на един от най-видните руски дипломати от втората половина на XIX век, оставил забележителни страници в историята на руската външна политика.
Край на залаганията?
От филми и книжки мнозина познават ритуалната фраза на всички крупиета по света (употребявана на френски език, в чест на казиното в Монте Карло):"Rien ne va plus! " Сиреч, "Край на залаганията! " Получихме и компетентно потвърждение от нар. представител г-н Цонев.
Нещо такова става и в българския политически живот. При него крупиетата са две. Едното с червено сако, другото със сниьо. Вече 11 години те държат масата, която, както помним всички, беше кръгла. И каквото раздаде там покойният Андрей Луканов, това беше. Rien ne va plus!
Читателят се досеща вече за какво става дума. - за "новите" стари закони за партиите и изборите.
Винаги след избори всички се кълнат, че тези закони с две петилетки давност трябва да се поправят. В смисъл да се демократизират. И то да се оправят не както сега, а далеч преди всякакви местни и парламентарни избори.
Само че кой е луд да изпусне гювеча на властта? И да допусне в парламента - което ще рече и в медийното пространство - нещо по различно от БСП и СДС? Отнюд!
А че и двата мастодонта се тресат от гърчове, е вече ясно и на децата. Сините ги е налегнала царска болест. На "Позитано" 20 обаче нямат време да злорадстват. Защото все по-малко са тези истински леви избиратели, които споделят колаборационизма на сегашното ръководство на БСП.
И така сини и червени плеснаха с ръце и тихомълком се обединиха около закони, гарантиращи им запазването на парламентарното статукво. И пак 4-процентна бариера, и пак цветни бюлетини, плюс задължително пререгистиране на новите формации.
А за да не стане някой гаф, за усърдно участвалите досега фантоми се сложи бариера от процент и половина за минали резултати. Тя отначало беше само 1 процент, но след като пресата напомни, че през 1997 г. само комунстите на бай Владо Спасов минаха едната стотна, веднага я вдигнаха на процент и половина. Така де - току виж от отчаяние хората гласували за генсека от Босилеград.
Сегашните парламентарни сили си гарантираха служебна победа. И какво излиза - че евролъжците на Лупи ще се явят безпроблемно на изборите, а ВМРО или Гергьовден може и да не се класират за участие. Въпреки че на розовите люспи всички социолози дават един процент евентуални гласове, а на войводите - три.
Точно това е целта на закона - да не допусне застрашително надигащата се конкуренция и в дясно, и в ляво.
С една дума: "Rien ne va plus! " Което, буквално преведено, означава "Нищо повече не върви! ".
Да видим докъде ще стигнат синьо-червените, както са я подкарали.
Към сънародниците ни, които милеят за Отечеството
Братя българи,
Доразграбването на остатъчното държавно имущество ще продължи с обсебването и на природните богатства - гори и води, атомната ни енергетика ще бъде закрита, а държавата преобразувана в един затънал в разпри, "мултиетнически" конгломерат. Земеделските земи ще бъдат свободно разпродавани и територията ни ще премине за броени години в ръцете на чужденци и тогава всички надежди за оцеляването ни ще бъдат помрачени завинаги.
В ръцете ни е все още един-единствен "инструмент" за предотвратяването на този кошмар: ако здравомислието на българина надделее над традиционната му апатия и милеещите за потъпканото ни Отечество се обединят за избирането на един верен на народните ни интереси парламент. Не си въобразяваме, че това ще бъде лесно и че то ще реши проблемите ни като с магическа пръчка; важното е да отстраним задръжките, които ни сковават, и надвисналата над главите ни геополитическа прокоба.
Криминализираната приватизация трябва да бъде незабавно преустановена и преосмислена; блокираните производителни сили в бизнеса, икономиката и селското стопанство - отприщени; армията следва да заеме челното си място като основна държавна институция редом с осакатеното в момента образование; а превърналото се в геноцид намаление на населението - овладяно.
За съжаление нито една от така набелязаните оздравителни промени не е възможно да бъде осъществена в обстановката на бушуващите в страната ни хаос и беззаконие. Ако правосъдието не бъде възстановено, сковаващата ни парализа не може от никого и с никакви други средства да бъде отстранена. Неслучайно "пазарните промени" у нас, започнали с източването на банките и предприятията, както и замаскираното като "приватизация" разграбване на държавното имущество, бяха извършени след преднамерено предизвикания срив на законността и правораздаването.
Не е тайна, че големият скок в престъпността настъпи след наложения ни от Евросъюза мораториум на смъртното наказание и гибелните промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Мудната нова процедура по задържането и съденето на престъпниците даде възможност на десетки хиляди рецидивисти да бродят на воля и да тероризират населението, необезпокоявани от никого.
Разгромът на правораздаването създаде неограничени възможности на хората във властта да трупат несметни богатства, обособявайки се в една стройно организирна, мафиозна прослойка, самоназоваваща се като "политически елит".
Да сме наясно: ако очакваме тази прослойка да се самообвини и разоръжи - такава надежда може да пръкне само в едно болно въображение. Ако се надяваме тя самата да се пребори с корупцията, и това е чиста илюзия; макар че казионната пропаганда се опитва най-гръмогласно да ни убеди точно в това. Нито пък има изгледи някой отвън да я озапти, защото корупцията не познава граници и тя се опира и подхранва на другата - отвън, загнездената във високите етажи на Евросъюза.
Проблемът с прекратяване на хаоса може да бъде решен само от един нов парламент, необвързан и незамесен в греховете и простъпките на сегашното кукловодно законодателно тяло. Нека да ни бъде простено повторението, но за случая то е неизбежно.
Необходимо е да се осъзнае освен това и още една голяма, макар и печална истина, а тя е, че опитът с подменянето на българската държавност с гражданско общество се превърна в ръцете на легално действащите подривни сили като главен инструмент на разрухата. Надеждата, че външната помощ може да реши проблемите ни по-добре от собствената ни държава, се оказа ловка и преднамерена заблуда. Тя потвърди английската максима, че в международния живот няма вечни приятелства, а само вечни интереси. Засипването ни със западни подаръци и "помощи" се оказа един умело замаскиран агресивен механизъм с крайна цел - попадането ни в лапите на световните кредитни институции и седящите зад тях архитекти на "новия световен ред".
Разграждането на културата ни, извършено заедно и дори изпреварващо с разграждането на държавата ни, е едно от най-ярките доказателства, че страната ни не е била предвидена, не за "ускорено" пазарно развитие, а за постепенно етническо изхабяване, обезличаване и поглъщане чрез умело направляваната в момента евроасимилация.
Всичко това протича успоредно с почти пълното разстройване на образователната ни система и унищожаването й като традиционен инструмент за най-резултатното ни оцеляване - националното възпитание.
Можем с пълни подробности да разкажем как стана това, по какъв начин, кога и от кого, но то е нужно за историята, а не за очевидците на легализирания като "реформа" разгром на българското училище.
Разгром и в духовната сфера на българина, съпроводен със затриване на националното съзнание у подрастващото поколение и изтласкването му вън от страната като пълнеж за чужди култури и икономики.
Трудно ще бъде каквото и да било оздравяване на страната ни в току-що описаната кризисна обстановка, ако нанесените поражения в материалната и духовна сфера не бъдат поправени. Ако се оставим да бъдат доразграбени стратегическите обекти и производства за една нормална държава, като железници, държавни застрахователни институции, енергетика, големите банки; ако не бъде спряно изтреблението на горите, предоставено на арендатори от въвлечените в сговор с властниците - концесионери; ако не бъдат взети мерки за развитието на средния бизнес; ако безработицата не бъде чувствително намалена, а пенсиите не бъдат значително увеличени за сметка на строг отчет на държавните вземания и крезовските заплати, и поддържания в момента парламентарен разкош.
Трябва да бъдат разкрити и строго наказани извършителите през изминалото десетилетие на финансови, стопански и други престъпления, а престъпно сключените приватизационни договори - отменени и виновниците - осъдени. Налага се на всяка цена да бъде възстановено смъртното наказание и незабавно възстановена традиционната практика при задържането и съденето на престъпниците.
Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а "правата на човека" да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.
Време е да се окаже сериозен отпор на идеята за превръщането ни от еднонационална, в "мултинационална" държава, и България да се обяви против обвързването й с НАТО. Няма по-разумно нещо за един миролюбив народ като нашия от неутралитета, от запазването на външнополитическите и външнотърговски връзки с Русия и Източния свят, където са традиционните български пазари и дълбоките културно-исторически корени на народа ни.
Сегашните управници искат промяна на Конституцията ни, но то е за да се направи възможно накъсването на държавата ни на автономни етнически хомогенни общности, и да се разреши продаването на земеделските земи. Ако това би станало, територията на България ще бъде разпродадена за броени години - сходен процес тече в момента дори в такива големи държави като Аржентина и Бразилия, и не бива да си затваряме очите, че това е прелюдия към безусловната глобализация, прицелена към колонизирането на свободните все още държави.
В Конституцията ни, ако все пак се стигне до промяна, трябва да се предвиди усилването на пряката демокрация по примера на швейцарската, като се предвиди ред за отзоваването на депутатите от избралия ги електорат. Пропорционалната избирателна система трябва да се замени с мажоритарна.
Необходимо е да бъдат възстановни трудовите и жп войски, както и боеспособността на армията. Кооперативното дело трябва да бъде незабавно освободено от сегашните законови и други забрани и фактически обявено вън от закона, а либерализирането на икономиката трябва да протича под контрола на държавата при зачитане интересите на трудовите маси.
Не си въобразяваме, че току-що набелязаните бъдещи мерки за оздравяването и спасяването на страната, ще допаднат на вкопчения във властта политически "елит" и неговите задгранични крепители. Отместването им от държавното кормило няма да мине без борба, а в тази борба те засега имат предимство. Защото са престъпни и безчовечни, сплотени от свързващите ги общи грехове и интереси. Ние имаме само едно оръжие - ГЛАСОПОДАВАНЕТО. НЕ ГО ЛИ ИЗПОЛЗВАМЕ КАКТО ТРЯБВА - НЕПОКОЛЕБИМО, ОТГОВОРНО И ОРГАНИЗИРАНО - ще бъде прегазена и последната демократична възможност за промяна. България ще остане в ръцете на произвола на подривните сили, а народът ни ще бъде подложен на геноцид.
Братя българи!
Ако ви се харесва тази мрачна, но реална перспектива - разединявайте се! Делете се и с чиста съвест вървете към своето заколение. Ако я отхвърляте, нека да се сплотим в единен национален патриотичен съюз и да извоюваме спасението на милото ни Отечество Република България, и своето и на децата ни бъдеще.
Литва - плацдарм за намеса в работите на Беларус
В края на януари т.г. във Вилнюс се проведе петдневен семинар на тема "Ненасилствената демократична борба и демократичният процес в Беларус", организиран за представителите на беларуската опозиция от Литовския фонд за подпомагане на гражданската отбрана (ръководители: правозащитникът С.Каусинис и бившия министър на охраната на Края А.Буткявичус).
В работата на семинара взеха участие повече от 40 представители на различни беларуски опозиционни организации, част от които (вкл. Зенон Позняк) пристигнаха от САЩ.
Мероприятието възглавяваше шефът на американския институт "Айнщайн" проф. Джин Шарп, който в началото на 90-те години консултираше участниците в движението за независимост на бившите съветски прибалтийски републики, също и представители на литовския "Саюдис", а и на военните структури на Литва, Латвия и Естония. Шарп е известен с това, че организира в тези страни курсове по оказване на ненасилствена отбрана; издал е и няколко учебници и книги по тази тема.
Местни наблюдатели неволно се питат: с каква цел е организиран семинарът? Отговорът всъщност е прост: предполага се, че прослушалите курса беларуски опозиционери ще станат квалифицирани инструктури и ще могат, по израза на Буткявичус, да научат други "как да предизвикват у колкото може повече хора недоверие към властите; и как да постигнат това, че специалисти от стратегически направления (финансисти, юристи) организационно да откажат да сътрудничат с диктатора". Беларусите били обучавани и как да организират стачки и други акции на гражданско неподчинение, парализиращи властта. Получавали са наставления как да работят със средствата за масова информация, да разпространяват факти и сведения, които изопачават беларуската действителност, да нагнетяват в обществото недоволство от властта.
Трезвомислещите литовски политици са единодушни в мнението, че Литва все повече се въвлича в орбитата на дейност на водещите натовски страни, които обмислят планове за отстраняване от власт на президента Лукашенко и фактически тя става плацдарм за развръщане на координираното настъление на беларуската опозиция срещу ръководството на Беларус.
По-рано в Литва се проработваше идеята за откриване на радиостанция, която да предава специално за Беларус. Провеждаха се семинари и за сътрудниците на някои опозиционни средства за масова информация, а на отделни опозиционни лидери (Шарецкий) се предоставяха перспективи за жителство. Днес Вилнюс явно вече премина допустимата граница. По същество със съгласието на литовските власти, на територията на Литва се води подготовка на специалисти по саботаж и психологически диверсии. Нещо, което не може да се разглежда иначе, освен като намеса на Литва във вътрешните работи на съседна държава.
