Не е чудно, че в резултат на обедняването 46,3% от българите очакват по-скоро да изпаднат в апатия, отколкото да протестират. Обезверяването на хората пуска все по-дълбоки корени. 68% от тях смятат, че нещата се развиват независимо от това, какво правят те самите. Над 80 на сто разчитат само на себе си - нито на граждански движения, нито на партии и синдикати.
Жестока е цената на народното мълчание. С робското си търпение към всевластието и безотговорността на управляващите, ние още дълго ще подсмърчаме и завиждаме на преуспяващите народи. Но те са преуспели не с безропотно мълчание и примирение с обстоятелствата, а с граждански дух и активност.
Затова чужденците ни се чудят на търпението. В едно интервю бившият министър-председател на Унгария Дюла Хорн не пропусна да отбележи: "Всеки път, когато съм бил в България, съм се удивлявал, как тези хора могат толкова много да търпят".
Ние трябва най-после да разберем, че търпението е пристанище на нещастните, отчаяние, маскирано като добродетел. Примирението е път за никъде. То води до бавно масово самоубийство. Не можем да проумеем колко много опасности крие народната апатия.
Страшното е, че ние просто не усещаме как обзелата ни апатия започва да разгражда личността отвътре. Прави ни безчувствени, убива социалната заостреност на сетивата ни, ставаме социално безхарактерни и безотговорни, губим имунитета към проникналата в обществените явления зараза, обезличава се гражданинът като активен социален субект.
Заплахата от пагубното привикване към апатия застрашава моралните ни ценности, общественото ни здраве и може да се превърне в норма на живот.
Но на какво можем да разчитаме при обзелата ни национална апатия и меланхолия?
Друга опасност е, че апатията на народа оказва отрицателно въздействие върху моралните, политически активни хора, които могат да се обезверят и загубят самочувствие без опора в народната подкрепа.
И още нещо.
Нашето равнодушие, пасивност, апатия прави обществото ни всепозволяващо. Създава хранителната среда, от която се хранят всички обществени паразити - от лицемерния политик и безскрупулния държавен чиновник до наглия крадец и престъпник. Последните разчитат именно на това - на пасивността на тези, които позволяват да ги лъжат и ограбват.
Ние все още не можем да осъзнаем, че пасивността към това, което правят с нас, към това, което става или не става около нас, към съдбата на децата и внуците ни е съучастие в престъпленията на управляващите.
Няма да изпадам в банални подробности за хала на народа при синьото управление, което не реши неговите проблеми, а ги задълбочи. Ако нещо успя да направи, то е уреждането на сините братовчеди, измайсторяването на надгробната плоча на народ и държава с евроатлантическа епитафия. Позволява си да прави всичко, разчитайки на своя силов диктат, на апатията и страха на народа. Той, народът, сам прие ролята на безпомощни бели опитни мишлета.
Ще повярваме ли в силата си, ще осъзнаем ли интересите си, ще придобием ли воля и решителност да ги защитаваме? Ние само се удряме в гърдите и се правим на граждани и патриоти зад вратите на домовете си и в кварталните кръчми, но публичен протест и обществен натиск не правим.
Два примера, подсказани от последните събития. Престъпността ни дебне на всяка крачка, корупцията - във всяко учреждение. А ние потърпевшите къде сме, какъв е протестът ни срещу безсилието на загнилата власт. Другият пример - един тотално компрометиран НСРТ от сини марионетки се чуди как да угоди на своите покровители и разиграва срамен театър за шеф на БНР. Това обаче е въпрос, който засяга всички ни. Но къде сме ние, гражданите, слушателите, как защитаваме свободата на словото?
Колко сме далеч от борческия дух на другите европейски народи, от това, което трябва да бъдем! Да си спомним как миналата година по повод скока в цените на горивата на протест се вдигна цяла Европа. Тогава в."Фигаро" писа: "На французите им писна да ги изстискват като лимони". И те излязоха на протест по улиците и магистралите, както всеки път, когато нарушават правата им, засягат техните интереси и гражданско достойнство.
На нас от изстискване душа не ни остана, но ние мълчим и безропотно търпим. Защо?
Отговорът се крие в дълбоките пластове на народопсихологията. Ето какво е написал Илия Бешков. "Боже мой, върви и искай търпение от французите, ще видиш какво ще чуеш! Французинът е цял нетърпение и в това е неговото достойнство. А нашето достойнство е в понасянето, в приемането на всичко, в безконечното търпение, в безропотното живеене. Нашата психика е на катъри."
Не можем да отречем горчивата истина в тези тежки думи. Не може повече да се оправдаваме с външни фактори, извън нас, без да се вгледаме в себе си, без да се борим със себе си и за себе си.
Платихме висока цена за търпението и покорството си. Стига! Време е да погребем овчедушието.
Що за народ сме? Не бих искал да отговоря с думите на Дядо Славейков "не сме народ, а мърша". Но се питам докрай ли сме обзети от апатията, примирението, покорството, или у нас се е настанил някакъв мазохизъм и култ към страданието? Ако има някакво усилие да се търси спасение, то е индивидуално, което "атомизира" българина, разкъсва същностните връзки на обществото. И то не живее, а съществува с болката си, със страданието си, унесено в дрямката на своето безверие.
Докога ще съществуваме в самообреченост, докога с мълчанието си ще даваме знак на съгласие с безнаказаните безобразия на управляващите?
Кога ще се събудим? Има ли народни будители?
"Не, днес будители няма, понеже няма и необходимост от такива, българите разполагат с всички възможности да осъзнаят националния си идентитет". Няма да влизам в спор с тази позиция на известната и уважавана историчка Вера Мутафчиева. Ще цитирам само продължението на горните й думи. "Отхвърляме мисълта, че немалко зависим от нас самите. Не проявяваме достатъчно инициативност, непримиримост, настойчивост за премахване на онова, което ни пречи. Но ние сме граждани и данъкоплатци, родители и работници - наши са всички права. Упражняваме ли ги? Обикновено не се и опитваме."
Доловимото противоречие в тези слова поставя много въпроси, но дава и много отговори.
Не е тайна, че една част от интелигенцията е объркана и гузна, друга - готова да служи на силните на деня, на всеки, който й слага нещо в паничката, трета си стои в домовете, свита от малодушие и страх. Потопено в интелектуалната тишина, обществото още повече се обезсилва с апатията си.
Малцина са тези, които със своя авторитет и талант пръскат гражданска светлина в мрака на общественото мъртвило и дезориентираност. Проблемът не е само в националната и в гражданската идентичност на българина. Той има нужда от идеал, вдъхване на вяра и надежда. Трябва да повярва, че има справедливост. Нужно е в него да се събуди гражданинът, повярвал в силите си, който знае, търси и се бори за правата си.
Необходимо е да се преодолее търпимостта на общественото съзнание, да се превърне гражданското общество от илюзорно в реално, действащо, способно да се самозащити и върне суверенитета на народа.
Днес наистина будители няма, но необходимостта от тях е повече от крещяща.
Къде сте вие, народни будители, носители на будната гражданска съвест, възрожденци в новия век?
Комитетски времена
Едно от най-провидческите послания, които ни е оставил Васил Левски, е, че когато Отечество и народ са в опасност - трябва да се правят комитети. Комитетите са концентрирана национална енергия. И Апостолът казва: "Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия".
И ако искаме да избавим и себе си, и Отечеството си от тежки беди и неволи - трябва да извикаме на живот духа на комитетите, това най-изпитано и силно оръжие на народната воля.
Днес не е време да се къта барут и да се леят куршуми, нито е необходимо - и слава Богу! - да се правят тайни съзаклятия. Други са времената, други са повелите. Но при всички случаи е нужда велика да се възправим срещу стихиите на развалата, продажността и съсипията. И ако някога, по времето на Левски, са били заклеймявани и приковавани на позорния стълб т.нар. черни души като мрачни символи на предателството и чуждоугодието, то и днес не са се свършили същите.
И днес едни нови конашки чорбаджии, потънали в политически разврат и разкошества, продали род и Отечество за юдини сребърници, правят опити да обсебят народната съдба и да съсипят държавата.
Ето затова е нужда велика да се създават комитети. Тези комитети, както някога на Оборище, трябва да излъчат от народните недра решителни, умни, почтени българи, които да заменят сегашната, както е казал Левски, "деспотско-тиранска система с демократска република".
Такава сега нямаме!
Лицемерие и фалш са елейните речи на управляващите лъжехристияни. Те са готови да прободат народа си "зверски в ребрата", както е казал Ботев, но пак и завинаги да останат на власт.
И само мощно национално движение, оглавявано по места от комитети, може да изрине котилото на продажните политици, които са се отдавна обрекли на порока на властта и нехайстват за народните съдбини. Тези политици не работят за България, нещо повече - те работят против България, обричайки я на съсипия, глад и мизерия. Те само се зоват българи, но всъщност са чужди наместници и обслужват чужди интереси.
И тук ще попитаме: затова ли увисна "със страшна сила" на бесилото синът на България, за това ли мряха "по скали и по орляци" най-светлите чада на Отечеството, за да могат днес едни загладени и охранени типове, абсолютно разминали се с понятия като чест, съвест, морал, да се юдят и кривят върху съсипните на погромената от тях държава и еснафски да благодушестват в своите розови замъци на покварата.
Не, разбира се!
Не заради т.нар. политическа класа, която се превърна в сдружена шайка, поколения българи градиха своята държава.
Тази държава днес трябва да бъде отвоювана!
И пътят към мечтаното и така силно желано от всички възраждане на България минава през комитетите на спасението! Те са едничката и последна надежда.
И най-сетне трябва да се разбере - никой няма да дойде да ни спасява. Спасението зависи само и единствено от самите нас.
Тази истина гениално е прозрял още преди толкова много години Апостола.
И на всички нас е казал, като завет: "Помощ отникъде не можем да чакаме, нито пък желаем, каквото направим - сами да си го направим. Така е по-редно и за нази си е!"
Настъпва времето на комитетите!
Към президента на България
Господин Президент, пиша тия думи като писател, който има в българските и чуждестранни библиотеки немалко книги с поезия, проза и публицистика.
Обръщам се към Вас и в качеството си на председател на дружество "България-Беларус", което навлезе в десетата година от своето съществуване.
Не бих се обърнал лично към Вас, ако не бях озадачен и шокиран от един необясним жест, отекнал в мен като гражданин на Република България и творец, който десетки години се занимава с изучаване и претворяване на българския душевен мир и на българската народопсихология.
Повод за настоящото обръщение към Вас е окончателното отпътуване от страната на извънредния и пълномощен посланник на Република Беларус - Негово превъзходителство Александър Михайлович Герасименко. Неговият държавен мандат завърши и на 31 октомври м.г. той потегли към своята страна. Там той след пристигането си трябва да заеме висок правителствен пост.
Посланик Герасименко, който бе и дипломатически представител с посланически ранг на своята страна и за съседна Гърция, си замина дълбоко огорчен от проявената от Вас пренебрежителна нетолерантност, за да не кажа още по-силна дума.
Посланик Герасименко, който в последните месеци се явяваше и дойаен на Дипломатическото тяло в Република България, не бе приет от Вас, президента на България, на прощална среща и на прощално сбогуване. Бях на неговото изпращане на гара София в качеството си на председател на дружеството "България-Беларус", което е федеративен член на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД и знам каква лична, а навярно и държавна обида изживяваше този обаятелен човек. Изразявам лично свое мнение, но посланик Герасименко в продължение на пет и половина години положи големи, искрени, служебни и чисто човешки усилия за съживяване и развитие, при създалите се условия, на духовните и икономически взаимоотношения между нашите две страни и народи.
Една от тези многобройни прояви на духовни връзки е и излязлата неотдавна "Антология на беларуската поезия". Двуезично издание на български и беларуски, което Вие своевременно получихте и изразихте своята благодарност и възхищение в специално писмо, отразено и в нашия печат.
Толкова по-необяснимо е това Ваше пренебрегване и на съответния дипломатически протокол, както и погазването на традиционното българско гостоприемство, което се изразява и в посрещане, и в изпращане на госта, дошъл в нашия дом. Поради естеството на работата си, мога да Ви уверя, че съм ставал свидетел как България като наш общ дом посрещаше с отворено сърце и открита душа първия дипломатически предствител на независима и суверенна Република Беларус. По време на тия посещения в села и градове, бяха сключени десетки споразумения за партньорство между български и беларуски градове и общини, бе пуснат в действие Карловският тракторен завод с инвестиционното участие на беларуската страна, бяха създадени десетина дружества "България-Беларус" в провинцията.
Този дипломатически представител на суверенната славянска страна, с която България винаги е имала дружествени отношения, и между нас бяха изграждани нетленни духовни мостове от редица изтъкнати представители на творческата интелигенция, Вие огорчихте, като затръшнахте вратата на вашето президентство пред него.
Не съм във висшите ешелони. И не зная какви са съображенията Ви за този "жест". Остава ми само да се досещам и интуитивно да гадая като гражданин на България. И като писател, извоювал постоянен мандат чрез творчеството си пред тоя народ и пред беларуския, за когото също имам доста страници, влезли в книжовния му фонд и в някои учебни програми за средните училища.
Лично аз съм шокиран от това, което сторихте, то е неуважение и към мене като гражданин на България, и към Вас като неин президент.
Какво лошо стори Беларус на България? Беларус - една от най-спокойните страни в центъра на Европа, макар че и там има вътрешни разпри. Но къде ли ги няма? У нас нима всичко е мирно, тихо и идилично, с подпяване на стада с родопски чанове. То и стада не останаха... Какво лошо стори беларуският народ на нас, българите? Същият този народ, който по време на Втората световна война изгуби всеки четвърти жител от своето население. Всеки четвърти - представяте ли си?... Същият този народ, който винаги ни е чувствал нас, българите, като свои родственици най-близки и по душевност. Един от най-мекосърдечните народи на Европа... С какво заслужи той такова отношение към своя пръв дипломатически представител в дружествена България, пред когото Вие затръшнахте вратата, а с нея може би и други врати? Още повече че Вашият колега в съседна Гърция, господин Стефанопулос, го покани на такъв прощален разговор навярно със съответните конструктивни последици... Жалко, господин Президент! Вие преценете за кого е жалко.
Митът за бетонните глави или безсмисленият рефлекс на щрауса
Обикновено се смята, че реалната политика и честната политика се разминават в общественото пространство, и то винаги в полза на реалната политика. Това означава, че политиците, които се стремят да обосноват своите послания чрез истината, губят пред политиците, които се мотивират с победата, и затова в посланията си се съобразяват не с истината, а с обстоятелствата.
Това е вярно, но само в определени периоди от време, защото демагогията да убеждаваш обществото във "фиктивни реалности" в края на краищата разрушава политическия образ най-напред на лидерите, а след това на партията. Което се случва днес с двата политически мастодонта, оцветени в синьо и червено... Новите обстоятелства диктуват единствено пробуждането на наивните българи, които едно десетилетие вярваха на обещаваните чудеса, докато политическите манипулатори и техните сътрапезници по права и съребрена линия присвоиха националното богатство.
Дошъл е денят на отрезвяването, в който 90% от българите разбират какво в действителност се е случило. И започват да се озъртат! Тогава поглеждат към честните политици... Много пъти на страниците на "Нова Зора" подробно е обяснявано чисто българското явление "ляв" и "десен" национализъм". Ние смятаме себе си за леви националисти, с убеждението, че не е възможно в една страна с 90% бедни граждани да бъдеш националист отдясно.
Дясната теза - че безработните са не консуматори на социални помощи, а бъдещи предприемачи, звучи много добре, но не решава проблема. Защото днес в България има един милион безработни и от тях примерно 100-200 хиляди са предприемачите, а останалите - работници. А те не могат да разчитат на въпросните предприемачи, които бидейки безработни, са лишени напълно от ресурс.
И така нататък... Другата дясна теза е за силната ангажираност на частната благотворителност към "проблемните групи" - сираци, инвалиди и прочее. В нито една развита държава обществото отдавна вече не разчита на благотворителността по отношение грижата за социалните маргинали. Благотворителността там само повишава възможностите на съответните институции да решат проблемите на самотните деца и хората с недъзи.
И така нататък... Десният консерватизъм у нас се прокламира единствено от ВМРО, при това само на страниците на списание "Ние", без с тази идея да се ангажира движението, като българска политическа партия. Имаме предвид Народно събрание, телевизия, радио. Никъде и никога досега ръководството на ВМРО не се е идентифицирало с ясно послание, че е дясноконсервативна политическа партия. Главната причина за това е, че "войводите" влязоха в парламента в коалиция с десните крайни либерали и главно благодарение на тях. Доколкото СДС изповядва идеите на глобализма като своя идеология не, а като своя кауза, такъв съюз е абсолютно неестествен и затова трябва да се потърсят две обяснения. ЕДНОТО е, че ВМРО няма нищо общо с консерватизма и дори национализма, а ВТОРОТО, че неговата "реална политика" мотивира влизането във властта независимо от цената.
Което и стана на миналите избори.
Три години поред от страниците на "Ние" българите бяха убеждавани, че Иван Костов е "десен консервативен политик", докато депутатите на ВМРО гласуваха архилибералните закони, диктувани от Международния валутен фонд и Световната банка.
ВМРО покрепяше изцяло политиката на ливидацията на националната социална държава, прокламирана от българската Конституция.
Не може да има консервативна националистическа партия, която да се съгласи с ликвидацията на армията и превръщането й в жандармерия. Защото реалността е, че всички наши съседи имат несравнимо по-големи армии, а основният геополитически противник на България - Турция, държи на границата ни над двестахиляден корпус... Ясните идеологически позиции на консерватизма започват с устойчивото общество, структурирано от силната държава.
По страниците на списание "Ние" се четат преводи на статии от видни европейски консерватори от миналото и настоящето, на български консерватори от миналото. Никъде обаче не е ясно изразено какви са параметрите на българската дясноконсервативна държава - в икономически, политически и културен план. Това минава само като удобна формула: "нашето кредо е десният консерватизъм"!
Политическата и културна теория за държавата пределно отчетливо определя параметрите на дясноконсервативния институционален субект: В икономиката - приоритет на частната собственост и лична инициатива, но държавата запазва на всяка цена собствеността и контрола върху военното производство и комуникациите.
В областта на финансите доминира националната банка, държавната, респективно общинската спестовна каса, Държавният застрахователен институт, Държавният пенсионен фонд. Частните финансови инситуции само конкурират държавните, като по този начин осигуряват тяхната оптимална функция и развитие.
В политически план консервативната държава има двукамарна структура на държавнотворческия модел и реални действени механизми за законосъобразен контрол върху всички сфери на обществения живот.
Във всички случаи консерватизмът означава суверенитет, вътрешен и външен, и силна армия, способна да защити границите и интересите на страната. Консервативтната държава, респективно консервативното общество, отговаря на предизвикателствата не с внесени отвън или измислени вътре революционни апокалипсиси, а с добре премислени реформи съхраняващи СЪОТНОШЕНИЯТА в социалния статус на гражданите (поданиците).
В сферата на духовния живот на страната националната консервативна държава (с дясна ориентация) осигурява съхраняване на националната култура, опазването й от инвазията на чужди, рушащи културния модел ценности, финансира и създава оптимални възможности за финансиране на приоритетите в образованието, науката и културата, които приоритети трябва да имат национална стойност. Създава държавни фондове за развитие, в които се конкурират съответните държавни и частни образователни, научни и културни субекти.
Като погледнем горните, макар и твърде кратки параметри, ще видим, че в държавите на съвременна Европа ясно личат част от основните белези на десния консерватизъм.
Внимателният читател обаче, ще види как под напора на англосаксонския свят, с неговото глобалистично кредо, тези белези намяляват.
И тук е разковничето на българската съдба - с разрушаването на държавата на лявата доктрина у нас е преграден пътят за изграждане на консервативна държава, независимо какъв характер има - десен или ляв.
Политическата идеология на СДС прокламира и реализира глобалистичната теория за изчезване на националната държава и замяната й с икономическо пространство без суверенитет, превръщането на етническата нация в нация икономическа, с хедонистично културно пространство, без фундаментална стратегия.
Ето защо "Нова Зора" вече четири години нарича управляващите "колониална администрация" на новата ни метрополия - Съединените щати, зад чийто гръб наднича сатанинското лице на глобализма. Чак днес тази формулировка можем да прочетем по страниците на "Ние" (година V, брой 1, 2001, с. 9, долу вдясно)... Там Иван Костов е обявен за "синия Макиавели", а Румен Воденичаров за "червения Франкенщайн". Впрочем фразеологията е твърде несполучлива, защото и двамата са твърде далеч от културната героика, означавана с горните символи.
Но работата не е в тях, а в постоянно повтаряната на страниците на "Ние" формула "бетонните глави около Румен Воденичаров", която никога не е била обяснявана, т.е. какво разбират "младите" във ВМРО под "бетонна глава" и какво му е "бетонното" на Румен Воденичаров. Ако "бетонът" означава неистовия стремеж към истината, би могло да се разсъди само, че формулата е една словесна несполука.
Подозираме обаче, че "мишената" е измислена или просто за да има противник в пространството на левия национализъм, дори заради самото разграничаване, или някой е "означил" за мишена Румен Воденичаров, и е поръчал стрелбата.
Същото се отнася и за обявяването му за "скандален антисемит", което намирисва на "германския синдром" - не можеш да кажеш на Моше, че е мошеник, защото тутакси те обявяват за "антисемит". И това е част от споменатата "реална политика" - хвърляш буца кал по онзи, с когото не си съгласен, винаги щом се появи пред тебе... Впрочем, съвършено неизвестно с каква цел в същия материал е съчинена абсурдната политическа конфигурация - начело на Националния патриотичен фронт е поставен Красимир Премянов, който с идеята няма, не еимал и не ще има нищо общо... Досега "Нова Зора" от съображение за ИСТИНСКО НАЦИОНАЛНО СЪГЛАСИЕ ИЗБЯГВА НИКОМУ НЕНУЖНИТЕ И БЕЗСМИСЛЕНИ КОНФРОНТАЦИИ с българи, които са последователно привързани към националната кауза. Това обаче, не се посреща с разбиране на адреса. Някой не иска да разбере, че в България има място за всички нейни синове, а суверенът - народът, ще каже кого предпочита и кой е прав.
И понеже най-добрата политика е честната политика, може да разгърнем въпросния брой на "Ние", за да видим материали за:
Оценките по тези осем пункта напълно съвпадат с кредото на "Нова Зора", отстоявано вече 12 години.
И ако в "Ние" под "бетонните глави около Румен Воденичаров" разбират нашия редакционен съвет, ще трябва да признаят, че по същество епигонстват и че тогава синдромът на бетонирането е нападнал и тях... Защото ако се погледне дори не последния, а последните няколко броя, ще се види, че в "Ние" т.нар. войводи се разграничават все повече и повече от СДС и нагазват в дълбоките води на реалните национални интереси.
Ние мислим, че стигнахме до една сакрална дата в българската история - 9 юни 1923 г. Тогава с един преврат е свалено законно избраното правителство на България, за да бъде заменено с откровено дясна диктатура. Но въпросът не е в това, какво е било това правителство или каква е диктатурата, а в това, че на тази дата българското общество започна да копае една пропаст между своето ляво и дясно пространство.
Тази пропаст копаеха всички следващи поколения, комунизмът не я запълни, само се стараеше да прибере всички от лявата й страна, после демокрацията пак продължи да копае.
Днес пропастта зее, по-дълбока откогато и да било. Дори онези българи, които имат вкус и клонят към фундаменталното мислене, тичат с кирки и лопати по дъното и крещят: Копайте, копайте! По-бързо, по-бързо! Без да се огледат, че всъщност в тази пропаст ще паднат и отляво, и отдясно. Първите редици вече се свличат по склона.
Идващите избори може да станат прелом в съдбата на България с това, че повечето политици трябва да се обърнат с лице към нацията. Има общи ценности, които могат да превърнат циничното досега "национално съгласие" в работеща формула.
За това обаче не е необходимо да си крием главите в пясъка и да не забелязваме другия. Трябва да проумеем главния въпрос - да признаем собствения си народ, този, който е сътворила историята. А не този, който ни се иска да имаме.
Национален патриотичен фронт
За единадесетте години на т.нар. реформи стопанството на нашата Родина се срина на 2/3 по сравнение с дореформения период. На практика е загубена стратегическата цел, която има една национална икономика - осигуряване на просперитет на населението на една страна и възможностите му за динамично и прогресивно социално развитие.
Вместо това икономическата система, установена у нас, генерира висока степен на социална несигурност и напрежение, както и ускоряваща се социална диференциация, която е резултат от разширяваща се бедност на огромни маси от народа, от една страна, и неимоверното забогатяване на тясна прослойка корупционери и компрадори, от друга.
Едновременно с това се осъществява предаване във вид на приватизационни "подаръци" на значителна част от стопанското пространство на България под контрола на чужд капитал. Той в редица случаи съзнателно участва заедно с формиралата се компрадорска класа в разрушаването на стопанските стуктури на страната, осигурявайки си по този начин конкурентни предимства и лесни печалби. Всичко това води до качествено изоставане в социо-икономическото и технологическото развитие, постепенна загуба на национален суверенитет и превръщането на страната ни в неоколониална периферия на развития Запад и не толкова развитата Югоизточна Европа.
В основата на целия този процес е така наречената реформа с нейната неолибералистична философия. Според постулатите на тази философия "държавата не следва да се меси в икономиката, тъй като била "лош стопанин".
Паралелно с обявената "ненамеса" се осъществява най-нагло волунтаристично набъркване в дейността на стопанските единици. По този начин се скрива гигантският акт на социално-икономическото насилие и грабеж, почувстван най-остро от широките народни маси и от всички икономически субекти, независимо от формите на собственост. През тези единадесет години той се изразява в следните действия:
- Съзнателно разбиване на селското стопанство, осъществено по няколко направления.
Първото бе чрез унищожаване на едрите колективистични форми на аграрно производство, притежаващи значителен конкурентен потенциал, под претекста за т.нар. връщане на земята в реални граници. Второто бе чрез разформироване на селскостопанската наука. Третото бе с установяването на външнотърговски режим, при който субсидираният внос на селскостопански стоки от чужбина направи неконкурентоспособни българските продукти. Четвъртото бе чрез цялостната финансова и стопанска обстановка, която е противопоказна за развитието на селскостопанското производство за пазара.
В края на краищата българското селско стопанство бе доведено до състоянието на затворена натурална система, където стопаните чрез ръчен труд са способни да произвеждат само колкото да оцеляват;
- Държавните промишлени предприятия целенасочено бяха вкарани в дългова яма. Създадоха се условия те да бъдат ограбвани "отвън" и крадени "отвътре". "Отвън" означаваше чрез частни търговски фирми - на входа и изхода, които посредством механизмите на закупки на суровини и реализация на продукцията им смъкваха огромната част от печалбата. "Отвътре" - чрез вакханалията на постоянните смени на ръководните екипи и създаването на система на безотговорност, при която една част от ръководителите открито или скрито започнаха да крадат от тези фирми и да ги ползват кто бащиния. Казано с други думи, създаде се феноменът "държавно-частна собственост", т.е. юридически се водеха държавни, а фактически ползваха частни интереси.
Едновременно с това се разпокъсаха технологически и икономически свързани стопански структури под предлога за демонополизация и либерализация. Върхът бе разграбването, разпиляването и присвояването на стопанската собственост под предлога за приватизация;
- Тук, естествено, не може да не се спомене страшната тема за ключовия начин на ограбване на българския народ и разрушаване на икономическите основи на неговото материално възпроизводство чрез банките и финансовите институции.
Мащабите на грабежа и мошеничеството в тази област надминават всичко видяно до този момент в цялостната история на нашето Отечество. Разбиването на финансовата мрежа, явяваща се кръвоносна система на икономиката, създаде условия за "невидимо" източване, скриване и кражба на огромни части от националното богатство;
- Създаване на антистопанска среда чрез различни данъчни, митнически, кредитни и други условия на фона на рязко влошаване на личната и организационната сигурност и структурна корупция;
Политиката на тази т.нар. реформа следва да бъде назована политика на "канибализма", тъй като при нея се "изяжда" стопанското пространство на България.
В крайна сметка се формира система, която може да бъде наречена система на "либералистично-олигархичната дезинтеграция", при която, ръководени от философията на либералистичния волунтаризъм, олигархични елити се сменят в процеса на продължаващо вече над десет години разграждане и дезинтеграция на стопанската основа на България.
По този начин въпреки обявеното "присъединяване към Европа", т.е. към миража на "златния милиард на Първия свят", нашите политически елити, независимо от цветовата им разцветка, ни водят към Четвъртия свят. Той, за разлика от Третия свят, обхваща тези страни, които имат най-важните ресурси за развитие - квалифицираните хора, създадените заводи и научни институти, технологиите. Но всичко това - плод на труда на няколко поколения, се разрушава без на мястото на разрушеното да се създава нещо ново.
Българският път на НПФ
Възраждането на българското стопанство изисква преодоляване на неолибералните и нихилистични възгледи за ролята на държавата в икономиката. Но само отрицание на тези възгледи не е достатъчно. Действително е нужна реформа, но с нова позитивна философия и принципи. Нека да отбележим главните:
1. Цел на една позитивна промяна трябва да бъде увеличаване на колективната национална сила. Държавата като основен инструмент на властта трябва да бъде използвана в името на дългосрочното национално благо. Конкуренцията следва да се разглежда като полезно средство за това да се държат фирмите в кондиция, но не и като начин за решаване на който и да е от големите въпроси на живота - как трябва да бъде управлявано обществото и в каква посока. Трябва да има и ясното разбиране, че никой няма да се погрижи за нас, ако ние самите не го направим.
В основата на тази философия следва да стои виждането за новата роля на държавата. Въпросът не е в това "колко държава", а "каква държава".
Ключов момент тук е формирането в рамките на пазарно стопанство на държавна индустриална политика. Под термина "индустриална политика" се разбира създадената от държавата система от действия и мероприятия, както и съвкупността от структури за тяхното осъществяване, чиято цел е развитие на националната промишленост и националното производство. Казано накратко, това е политика, при която държавата чрез система от структури, мерки, действия и други се старае да осигури позитивна динамика на стопанския процес в обществото.
В конкретен план това означава:
Създаване на специален фонд външна търговия, който да отпуска кредити с ниска лихва при гарантирана сделка за износ на стоки с висока степен на вложена стойност. Едновременно с това строг контрол върху износ и вноса с цел пресичане на контрабандата, документната фалшификация и спиране на дъмпинговия внос на субсидирани стоки;
- Изграждане на преференциални данъчни и митнически тарифи и нетарифни регулации, съобразени с приетите международни задължения, но стимулиращи в максимална степен вноса на суровини и износа на готови продукти, особено такива с висока степен на добавена стойност;
- Въвеждане на преференциална данъчна система, стимулираща акумулирането на капитали за производствени цели и обновяването на оборудването и технологиите;
- Поддръжка и подпомагане формирането и функционирането на различните иновации и развойно-технологични звена, паркове и други като чрез данъци, кредити, мита, информационно обслужване и т.н. се стимулира разработката и внедрявнето на нови технологии и продукти, предвид повишаване на конкурентоспособността на българското производство и развитието на българското технологическо предприемачество и иновационен потенциал;
2. Трагичният опит на изминалите вече единадесет години говори, че възраждането на българското стопанство няма да се получи по пътя на приватизацията на общонародната собственост (за заблуда наричана държавна) и замяната на държавния монопол с частен. Трябва да се сложи край на процесите на приватизация, била тя касова, масова или всякаква друга. Тъй като независимо от различната на пръв поглед форма, те водят до един и същи резултат - формиране на компрадорска олигархия.
Нужно е да се прекрати съзнателното разпиляване и наглото ограбване на общонародното добро, провеждани под лъжите за неефективността на общонародните предприятия спрямо едрата частна собственост. На практика с разпродаването на общонародните предприятия се разрушават икономическите основи на националния суверенитет.
Но възраждането определено ще има шанс по пътя на социализацията и демократизацията на жестоко разрушената, ограбена и бюрократизирана общонародна собственост. Това означава да се създаде верига от т.нар. "национални предприятия" в ключови отрасли на икономиката, а също там, където съществува естествен монопол. Тези организации следва да бъдат легално конституирани чрез специален Закон за националното предприятие, предвиждащ тяхната пълна стопанска самостоятелност и създаване на силна управленска воля, независеща от смяната на едно или друго правителство. На законова основа следва да не се позволява да се повтаря разпродажбата на общонародната собственост.
Висшият стратегически контрол би могъл да се осъществява чрез специални комисии на Народното събрание със съответно подбрани експертни съвети от най-добрите български специалисти в дадена област и даже чрез привличане отвън на чужди експерти.
От друга страна, Сметната палата ще проверява оперативното водене на делата им и ще контролира да не се допуска неправомерното изтичане на средства от тях.
Необходимо е специално да се определи каква част от печалбата ще отива за натрупване за фонд развитие на предприятието. Също така ежегодно може да се определя каква част от тяхната печалба може да се отделя за решаване на определени национални приоритети - развитие на българската култура, наука и образование, за стимулиране на раждаемостта, подпомагане на майчинството, на болни деца и деца-инвалиди, за децата-сираци и други. Съответно работещите в тези национални предприятия ще се ползват с определен привилегирован статут, което ще мотивира привличането на най-доброто от националния трудов потенциал в националните предприятия.
Нужно ще бъде да се създадат нови форми на управление на националните предприятия и взаимоотношенията им с държавата, местната власт, научния свят, потребителите и т.н. От огромно значение за тяхното ефективно функциониране ще бъде осъществяването на една управленска революция и формирането на съвременен тип организационна култура. Те трябва да преодолеят статусно-диференцираната уравниловка при заплащането на своите сътрудници, като се създадат условия за широкото им отваряне към най-новите системи на управление в сферата на качеството, себестойността и т.н.
Именно "националните предприятия" ще представляват гръбнака на националната икономика и ще осигуряват нейната икономическа, технологическа и военна безопасност.
Подобна политика е нужно да бъде разглеждана като път към създаване на конкурентоспособна производствена пазарна икономика, заемаща високотехнологични ниши в системата на международното разделение на труда и осигуряваща социална сигурност и социален просперитет на трудещите се хора в нашата страна.
По своята същност това означава борба за ново обществено устройство, където ще има пазарни отношения, но пазарът няма да господства над човека.
Ще има държава, но държавата няма да монополизира публичното пространство, а активно ще взаимодейства в различен план с него. Всичко това ще има за цел да осигури прогресивното развитие на българската държава и народ в задаващото се трето хилядолетие.
И всичко казано дотук може да бъде осъществено с наличието на политическа воля.
НПФ има тази воля!
Новият световен боклук
Спомняте ли си, че през януари на летище Кенеди, в Ню Йорк, бе арестуван Павел Бородин - бившият интендант на Кремъл по времето на Борис Елцин?
Какво се крие зад този арест на един все още високопоставен служител на Руската федерация? Демонстрация на решителност в борбата с корупцията (той бе обвинен от швейцарски съд, че е получил подкупи от две швейцарски фирми, за да им възложи контракт за ремонта на Кремъл)?
Защо тогава Бородин не е бил задържан, още докато пътуваше из чужбина като кремълски интендант?
Джордж Самуели показва, че случаят с Бородин, както и със свалянето на филипинския президент Джозеф Естрада, и убийството на конгоанския президент Лоран Кабила, са част от "нормите" на "новия световен ред". Тоест, "новият световен боклук", който е отвратителен само за нормалните хора.
Представете си нашата реакция, ако някой от съветниците на Дабя (прякор на Джордж Буш) бе арестуван в Москва, на път да присъства на въвеждането в длъжност на президента Путин.
Медиите биха се втурнали в зловещи разкази за руските грабежи с още по-голяма ярост, отколкото го правят вече.
Представете си, освен това, че човекът е бил задържан без гаранция, въз основа на заповед за арест, издадена в Швейцария, за престъпления, извършени уж в Съединените щати. Белият дом би оповестил възобновяването на Студената война и утрояването на бюджета на Пентагона.
А ние, от друга страна, очакваме руснаците да мълчат и да търпят всяко унижение, което сме им стоварили.
Павел Бородин бе арестуван на летището Джон Кенеди при пътуването му по повод въвеждането в длъжност на Джордж У.Буш. Той бе гост на Винсънт Зенга, ръководител на телекомуникациите на Флорида, предоставил яки суми на Републиканската партия.
Бородин е обвинен, че е приемал подкупи от две швейцарски фирми срещу предоставяне на контракти за ремонтирането на Кремъл.
Някой би си помислил, че Швейцария има други неща, за които да се тревожи, освен бурните реакции в Москва.
Несъмнено има компании в Москва, които плащат на когото трябва, за да спечелят контракти. В САЩ тази странна практика е известна, като "приноси за кампанията".
Неотдавна руснаците прекратиха разследването, заявявайки, че няма никакво доказателство за корупция. Защо е тогава тази ненужна швейцарска ревност да се стигне до дъното на лошите сделки?
Излиза, че Бородин ще става секретар на беларуско-руския съюз: организацията, която е натоварена с планирането на сливането на Беларус и Русия. Официални представители на Клинтъновата администрация порицаха беларуския президент Александър Лукашенко истериично, почти на нивото на истерията около Милошевич!
Грехът му не може да е този, че не е демократ. Защото официални представители на САЩ говорят само хубави неща за избраните диктатори на Грузия, Азърбайджан, Казахстан, Узбекистен и Туркменистан. Комунистическите им родословия тежат повече от страстното им желание да сътрудничат с НАТО, както и с американските нефтени гиганти, които строят тръбопроводи.
"Общественото мнение" има значение само когато се отнася до Беларус: страна, отказала категорично да глътне горчивата си доза от лекарството на МВФ.
Беларус иска интеграция с Русия. САЩ заявиха, че никога няма да приемат едно такова сливане. Американците очевидно знаят какво искат белорусите по-добре от тях самите... Трудно е да се повярва, че Клинтъновата администрация не е координирала арестуването на Бородин. Както изтъква адвокатът на Бородин - Александър Фишкин: "Заповедта за арест е издадена на 10 януари; той получава покана за иногурацията на 13 януари, а на 17 януари в Ню Йорк е регистрирана молба за неговия арест. Би могло да е съвпадение, да, но изглежда прекалено странно, за да бъде съвпадение."
Обикновено правителството на САЩ не се задейства толкова бързо, само за да ощастливи Швейцария. Нещо повече, и Буш трябва да е бил в схемата, понеже за капан е използван един републикански посредник.
Това американско двупартийно пренебрежение към международните норми и конституционните процедури бе показано и във Филипините. Демократично избран лидер бе свален от военните в съюз с уличната тълпа, за да се гарантират интересите на бизнеселитите; местни и международни. Президентът на Филипините Джозеф Естрада се радваше на значителна народна подкрепа. Той спечели изборите през 1998 г. с най-големия процент от гласовете във филипинската история. Както изтъква в. "Интернешънъл хералд трибюн": "Точно преди свалянето му проучванията на общественото мнение показаха, че повечето филипинци са против процеса за отстраняване на Естрада за корупция и злоупотреба с власт."
Конгресът отстрани Естрада, а Сенатът го разследва! Тясно мнозинство сенатори гласуваха, за да се попречи банковите записи на Естрада да бъдат използвани в съда.
(Такива маневри едва ли са ни непознати. Около драмата за импийчмънта на Клинтън, демократичните поддръжници на президента опипваха всякакви неща, за да прекратят процедурата.)
Войската преобърна един изборен резултат и предаде президентството на вицепрезидентката Глория Макапагал Аройо - яростен политически съперник на Естрада.
Бизнеслидерите и чуждите инвеститори, разбира се, са удовлетворени. Госпожа Аройо е водещ член на елита на страната. Баща й веднъж е бил президент. Тя е била съученичка на Клинтън в Джорджтаун... "Финансовите пазари се възрадваха - твърди в кореспонденцията си АФП. - Одобрителни възгласи и ръкопляскания избухнаха след отварянето с удар на звънеца на филипинската стокова борса в търговската зала на финансовия окръг Макати - бастион на движението срещу Естрада. И започна сериозно купуване."
Правителството на САЩ, което се пеняви за Лукашенко, оповести своето възхищение, че кризата в Манила е уталожена "в съответствие с демократичните и конституционните процедури".
Превратът стана през последните дни на ерата Клинтън, но Буш телефонира на Аройо, за да я поздрави. Тя го покани да дойде в Манила по-късно през тази година и той каза, че това било "много добра идея".
Очевидно върху нея не бе упражнен никакъв натиск да проведе предсрочни избори.
Международният валутен фонд - излишно е да го казваме, - също отправи своите приветствия на г-жа Аройо.
Засега все още не знаем кой стоеше зад убийството на Лоран Кабила. "Ню Йорк таймс", който извести за смъртта му, започна така: "Президентът на Конго Лоран Кабила, който свали един от най-великите диктатори на Африка, но после докара страната си до още по-лоша бъркотия, днес бе застрелян и убит."
Кабила никога не е свалял никого! Той бе издигнат на власт от нахлулите армии от Руанда и Уганда. И двете бяха твърдо поддържани и финансирани от Съединените щати. Клинтън поздрави угандийския лидер Йовери Мусевени и този на Руанда, Пол Кагаме, като "ново поколение африкански лидери". Имал е предвид това, че те заявиха, че вярват на кашичката за свободния пазар и свободната търговия, продавана от Вашингтон и МВФ.
Администрацията на Клинтън смяташе, че и Кабила ще се присъедини към веселия оркестър, но това не го направи, а поиска угандийците и руандинците да напуснат Конго.
Те нямаха намерение да го правят, предпочитайки да грабят диамантените мини и да избиват туземците. С насърчението на САЩ те уредиха свалянето на Кабила.
Така че "дори по-лошият безпорядък", за който споменаваше "Таймс" - това е "Новият световен ред". Онези, които не играят по правилата му, свършват в затвора, свалени или мъртви.
Полша: Вълна на антиглобализъм
Ако се вярва и на полските, и на глобалните медии, днешна натовска Полша е една бързо модернизираща се държава, която ще влезе в Евросъюза след по-малко от две години.
В самата Полша 90% от вестниците са собственост на чужденци, като шефове в тях са местни инородци. Според тях главните теми на обществото днес са: реформите, членството в Евросъюза, дружбата със САЩ, "враждебността" на Русия и преди всичко - проблемите на световното еврейство, както и полският антисемитизъм в миналото и днес.
В очите на обикновения поляк обаче класацията е доста по-различна: трудното всекидневие, бедността, безработицата, социалното неравенство, а също така проблемите, за които е думата по-долу.
Докато вестниците ругаят Русия и превъзнасят вековния немски принос в цивилизоването на Полша и по-нататъшното безоблачно приятелство между двата народа, докато медиите се надпреварват да се разкайват за полските "зверства" над немското население в края на войната, полското "простолюдие" се вълнува от съвсем други неща.
Това "простолюдие", което ненавижда немската агресивност откак свят светува, наблюдава с недоумение как прогонените навремето прусашки благородници се връщат в реституираните им замъци, дворци и имения в Поморието, как половин милионното германско малцинство в Силезия надига глава.
Поляците се страхуват не на шега от овладяващите страната им немски капитали, питат се какво ще стане съвсем скоро, когато чужденците придобият и правото да купуват без ограничения полска земя.
Същевременно армията се съкращава в същите пропорции, както и в България, а военнопромишленият комплекс е практически ликвидиран.
Не по-малко неразбираема е за поляците и медийната канонада в страната, а и по цял свят, която ги изкарва не само генетически антисемити, но и преки ортаци на Хитлер (който изтреби 6 млн.полски граждани!), в... унищожаването на европейските евреи.
Междувременно еврейски организации, най-вече от САЩ, засипват Варшава с ултиматуми за компенсации, реституции, обезщетения.
След десетгодишни скандали концлагерът в Освиенцим е вече нещо като екстериториална територия, където местните хора нямат правото да побият дори един кръст в памет на погубените там поляци.
И ето че в крайна сметка в Полша, наречена още от Русо "Раят на евреите" заради традиционната търпимост към юдеите, наистина се надига мощна вълна от изкуствено предизвикан антисемитизъм.
Както много българи, така и много поляци подкрепят своето завръщане в Европа. Но в Полша страховете, че заедно с интеграцията в света на капитала и глобализма се разрушава националната държава и самоличност, са изглежда, по-големи, отколкото у нас. Затова и ответната реакция е много по-силна. В отговор на натрапвания "либерализъм", "универсализъм" и "космополитизъм" полското общество се вкопчва все по-здраво в своите ценности, култура, обичаи.
Особено сигурни ориентири дава католическата църква, която е и организатор на множество патриотични, благотворителни и какви ли не други прояви. Показателно е, че враговете на националната самобитност и достойнство насочват много от ударите си именно срещу църквата. Така например неописуемо циничният седмичник "Не", известен с кощунствата си срещу всичко, което е скъпо на поляка, е и силно антикатолически и антихристиянски. При това неговият собственик, който за зла беда е и евреин, дразни хората и с това, че е голям производител на "впиянчваща" водка.
Трябва обаче да се признае, че "либералите" и глобалистите все пак успяха да нанесат сериозни удари под кръста на патриотичната партия на Януш Корвин-Мике. А Анджей Лепер, лидерът на новото движение, около когото гравитират фермери, заплашени от конкуренцията на европейското земеделие, бе дори арестуван и осъден. Въпреки това резултатът му на президентските избори бе колкото този на Лех Валенса.
Но проевропейската и проамериканската десница сега също е пред пълен разпад непосредствено преди парламентарните избори, в които несъмнено ще победят бившите комунисти. Междувременно президентът Квашневски спечели с разгромяващ резултат втори мандат - въпреки номенклатурното си минало и въпреки неколкогодишната бясна кампания за изобличаването му като московски агент.
Както изглежда, поляците май са готови да рискуват даже с един възможен шпионин на "вражеска" Русия, но не и да се доверят на който и да било афиширан космополит и глобалист.
Порази ги, господи!
Вече десет години многострадалният български народ е подложен на всестранен геноцид. Не става въпрос само за стрелбата по улиците, за мародерствата на ромите по селата и за данъчните агенти на Муравей. Нито за произвола на Шиляшки.
Българинът е мачкан и от самата държава като цяло. Чрез банки-пирамиди, чрез "исторически януарски революции", които изгребаха 800 млн. долара от джоба му, чрез компенсаторки, РеМеДета и какво ли още не.
Валутният борд донейде озапти властимащите. Но само донейде. Защото им остави твърде много възможности да изцедят всичко, каквото е останало за изцеждане от гърба на електората. И дори да се опитват да крадат там, където нещата все още не са минали под някакъв контрол.
Подгонен от реалния страх, че ще се прости с властта и ще отиде в затвора, СДС-ръководството трескаво се чуди откъде да намери пари, та да реализира някаква инвестиция. Та белким хвърли прах в очите на избирателя и най-вече - осигури тъкмо преди изборите някое и друго работно място.
Затуй е сега тази треска за магистрали, язовири, скоростни влакове и прочие чудеса. И понеже инфраструктурните строежи траят с години, намекът е повече от прозрачен - ако гласувате за нас, всичко това ще стане, и ще има работа и хляб за цяла петилетка... А понеже пари няма май и в касата на СДС, Командиря реши да посегне на... току-що основаните пенсионноосигурителни дружества! Събра той шефовете им и започна да ги кандърдисва да влагали парите си в правителствените проекти!
Ако говорим от чисто финансова гледна точка, дипломата на Костов трябва веднага да бъде скъсана. И най-неграмотният в областта на банковото дело е наясно, че осигурителните дружества инвестират в сигурни и бързо ликвидни актове - най-вече в ДЦК и недвижимост. На Запад закони им забраняват да влагат парите на хората дори в леката промишленост, камо ли в железопътни линии... Но за сините талибани това няма значение. Дайте да изцедим всичко, каквото можем, и да задвижим някой друг строеж, та белким народът повярва, че правим нещо... Някой да е учил християндемократа Костов, че да се краде от стари хора е особено грешно?
Последен шанс за БЗНС
Най-доброто решение - и за БЗНС, и за българската демокрация е десетките БеЗеНеСеТа да се обединят. Твърдели сме и ще го повторим - далеч не всичко от историята, идеологията и практиката на оранжевото движение ни импонира. Някои моменти даже е по-добре да забравим. В крайна сметка, не може вечно да се живее с миналото.
Днес обаче ножът е опрял о кокъла. И за спасяване на нацията сме готови да приемем всяка подадена ръка. В това число и земеделската.
А и не само да приемем подобен жест, но и самите ние да помогнем, колкото сила имаме. Не за друго, а за туй пусто единение на дружбите, дето все не идва.
След 1989 г. много войводи развяха зелено-оранжев байрак. И четите по едно време май станаха повече от комитетите. А това вече не е добре.
Май и самите земеделци разбраха, че няма какво всъщност да делят помежду си. И че каквото има да се казва, е казано от Александър Стамболийски, Янко Забунов, Цанко Церковски. И от Никола Петков и Александър Оббов. А то всъщност е било винаги едно и също - "Мир, хляб, народовластие!"
Време е вече махалото на историята да тръгне обратно. И от многото да стане отново едно.
Едва ли лелята от Америка и нейните сини мекерета могат да направят това. Защото дори да се явят отделно на изборите, уговорката с Командиря си остава.
БЗНС е бил най-силен, когато е самостоятелен - за добро или за зло. Затова просто трябва всички честни последователи на оранжевата идея да се определят като такива. Знаем, че такива войводи и дружини не могат да се слеят току-така. Добре де, формулата вече е намерена. И на общинските избори през 1999 г. пожъна неочаквано добър успех.
А тя е БЗНС - тоест, Национално сдружение на българските земеделски народни съюзи. Нека всеки земеделски лидер си запази съдебната регистрация и наличните структури. Лошо няма, дори в някои случаи така е по-ефективно за непосредствената работа. Един е по-силен в един район, друг - другаде.
Важното е да се върви към единство и самостоятелност. В крайна сметка няма по-самобитна българска партия от БЗНС. Имало е славни времена, когато дори съюзът е служил за пример на селяните от други страни.
Дай Боже, пак да стане така. Пак повтаряме - като български патриоти, ще помагаме!
Радиоигри на тъмно
Наистина живеем в деформиран свят, в който Менделеевата таблица на ценностите е абсолютно пренебрегната, след като НСРТ тактиса за генерален директор на БНР лицето Иван Бориславов.
И тук едно уточнение - не по своя воля, такъв разкош не е позволен, а изпълнявйки определена политическа поръчка, НСРТ направи своя предизвестен "избор".
С този си акт тази уж независима институция за пореден път доказа, че е апендикс, че спада към категорията на т.нар. обслужващ персонал и окончателно се дискредитира. Но този път и вдъхновителите, и изпълнителите на поръчката определено прекалиха, като спряха вниманието си върху човек, който в случая не отговаря на изискуемите критерии и снизходително може да бъде отнесен към графата недоразумение.
И неслучайно радиогилдията се разбунтува. В интерес на истината обаче трябва да кажем, че тя би се разбунтувала и при далеч по-добър кадрови избор. Защото е известна непоносимостта на журналистите към писатели и поети. Тук освен професионалният егоизъм се прокрадва и зле прикривано раздразнeние, примесено и с доза завист към хората, които боравят с по-високи материи на словесността.
Има го и този момент в реакцията на гилдията. Но не той е решаващият. Възмущението идва от факта, че за началник се спуска парашутист, който на всичкото отгоре няма нито качествата, нито авторитета, за да оглаи такава сериозна институция като радиото. Човекът не е новинар и журналист и не е много наясно със сложното стиковане на механизмите в националната медия, бидейки само редактор в литературната редакция на радиото. От там пък, на всичкото отгоре, го уволнили за слаба посещаемост на работното място. Но най-обидното в случая е, че бяха пренебрегнати и отстранени от играта доказани професионалисти, и че никой дори не се и сети да проведе разговор с журналистите и да зачете и тяхното мнение. Сиреч постъпи се тъй, както се процедираше в едно друго време и чиито рецидиви уродливо се възпроизвеждат.
Това е причината за спонтанния бунт.
Но кой е Иван Бориславов?
Мнозина наистина недоумяват кой е, защото името му е твърде скромно тиражирано в общественото пространство. Но бедата за това не е само негова. Живеем в бездуховно време. За писателската общност обаче Иван Бориславов не е неизвестен. Той от години с едно мравешко постоянство, обратно пропорционално на успехите, се труди в полето на поезията и превода. Има и своите определени постижения, които може би не са дооценени. Така или иначе обаче той не е това, за което го представят неговите покровители и застъпници. Изкараха го много голям поет, преводач, изкуствовед, есеист и културтрегер с впечатляваща ерудиция. Нарисуваха портрет на френски енциклопедист от епохата на Просвещението.
Всички тези щедри оценки и излияния би трябвало да притесняват г-на Бориславова, просто защото не са искрени и защото чрез тях се цели да му се влее политически бетон в краката.
Венцехваленията, които сега така обилно се сипят върху неговата глава, събуждат много неприятни асоциации за едно време, което уж с гняв сме загърбили. Та за времето, за което поменаваме, бе характерно, че всяко началниче, домогнало се до пост в някогашното литературно министерство, наречено СБП, бе тутакси обявявано за конгениално, въпреки скудността на неговите писания.
Ето поради тази причина Иван Бориславов, ако е почтен литератор, би трябвало да се чувства неудобно пред водопада от лицемерни хвалби.
Но най-голямо неудобство би следвало да изпитва поради обстоятелството, че самият акт на избирането му за генерален директор на БНР е форма на дискредитация и унижаване.
Ще се поясним, като попитаме: кой избра Иван Бориславов? Разбира се, че не НСРТ, който е само послушен инструмент. Изборът е направен "горе". Проява на пълна наивност е да се мисли, че без най-висока санкция и протекция някой може да стане генерален директор.
Решението, както и всички големи решения в България, е взето на тъмно, в потайния сумрак на властта, и то от хора, на които, особено в предизборната ситуация, им трябва човек в радиото, който ще провежда тяхната политика.
А това означава, че БНР окончателно ще престане да бъде национална институция и окончателно ще се превърне в партийна централа. И човекът, който е предвиден да извърши тази трансформация е Иван Бориславов. Значи е преценен, че може да свърши работата на мавъра. Да те преценят по такъв начин, е повече от обидно. Това означава, че ти не си свободен литератор, че си приел да бъдеш партиен работник. Означава още, че попадаш в графата на т.нар. обслужващ персонал.
Това е дискредитиране и унижение за един поет.
И е прав Далчев, като казваше, че България е богата на таланти, но бедна на характери.
Тук ще припомним само, че е винаги незавидна участта на употребения. Него не само че не го уважават, но рано или късно идва часът, когато го ползват за салфетка.
Жалко за поета!
Старите муцуни и новите лица
Тия дни от политическото небитие пак изскочи Маргарит Мицев и обяви, че възкръсва за ново битие, понеже смятал да възкреси България. Бившият син депутат не каза как точно ще стане това, но ние и бездруго си го знаем: преди Маргаритката пестеше от закуските, сега ще пести от обяда.
Но то у нас си е така: възтържествува ли поредният "Български Великден", тоест изреве ли татковината пак на умряло от поредните си възкресители, от политическата морга мигом изпълзяват тленните останки на бившите величия - експрезиденти и резиденти, фаворитнати министри, депутати, генерали и лъжеинтелектуалци.
Томов щял да вдъхне на България нов живот чрез чудотворните мощи на европейската социалдемокрация. Бакърджиев щял първом да съживи СДС - чрез нови лица, начело със собствената му, изтъркана до блясък, стара муцуна. Г-н Десет процента щял да вдигне мизата на двайсет. И синдикалистът Тренчев тръгна да оправя кашите пак с тази лъжица, с която всъщност ги забърка, а той бе един от кашаварите - най-главните - дето напъхаха лъжицата с катран в гърлото на народа.
Светигьоргевци ще трепят ламята с музейното копие на бай Андрея Пантев. Гергьовденци се отказват да правят от политиката шоу, защото смятат да направят от шоуто политика. "Малцинството" Гюнер Тахир също крои възродителен процес, с който пак да се намърда в "мнозинството". Политическият многоженец Луджев плете нови мариажи, харамията Красимир Каракачанов излъчва старите миражи - че се бил развел с Костов, още преди да му пристане.
И смисълът на цялата тая дандания е пак старият - да се разпилеят избирателските гласове така, че пак да ни водят към развала и провала СДС, БСП и ДПС.
Читателят на "Нова Зора" отдавна знае, че няма нов живот със стари муцуни. По-точно - с тях няма никакъв живот. Но онзи, който действително иска да спаси и себе си, и отечеството, трябва да е наясно, че това не може да стане, само като пусне бюлетината си за хората, които могат и знаят, които вече десет години казват истината, само истината и нищо друго освен истината.
Първото нещо, което трябва да направи той, е да отвори очите на другите - на своите роднини, приятели, колеги. И то не само за да им помогне да направят единствения спасителен избор, а за да включи и тях в предизборната и следизборната работа на патриотичните кръгове и структури на НПФ. Старите муцуни могат да бъдат отстранени само от нови лица. А тези лица няма откъде другаде да дойдат, освен да бъдат открити, изпитани и излъчени отгоре надолу - именно според работата им в патриотичните среди, според работата им за българската кауза.
Цинизъм или инфантилност
На 3 февруари т.г. погребаха Елеонора. На следващия ден СДС-София спретна голям купон - сини активисти от София и Пловдив застанаха зад кандидатурата на Петър Стоянов за втори мандат. Имаше речи... И се пяха песни... И президентът пя.
На следващия ден пресата отрази с едър шрифт събитието: "Президентът пя "Комунизмът си отива".
Но нито едно от печатните издания, нито електронните масмедии не напомни и следващия стих на рефрена: "Спете спокойно, деца!"
Когато убиват по улиците, ей така, 16-годишно момиче - "Спете, спокойно деца!"
Когато педофил се гаври и убива невръстно дете - "Спете спокойно, деца!"
Когато наркоманията става ежедневие в училищата и полицията, забележете, щяла да наложи присъствие на местата, където се продава дрога (значи ги знае!?!) - "Спете спокойно, деца!"
Когато децата ги причакват и изнудват, за да им приберат джобните пари - "Спете спокойно, деца!"
Когато в края на учебния ден родители, баби и дядовци чакат пред училищата децата, за да ги придружат до домовете си и ги лишават от най-приятната част от детското ежедневие - шумното и весело прибиране с другарчета от училище - "Спете спокойно, деца!"
Когато родителите са безработни - единият, другият или и двамата - "Спете спокойно, деца!"
Заедно с президента пяха и изтъкнати наши изпълнители на естрадната песен. Те нямат ли деца?!
