БАНКИТЕ И ПРОСТИТУЦИЯТА II
Хубавото е, че четат "Нова Зора". Още по-хубавото е, че се опитват да й противоречат - значи сме на прав път.
В брой 5* от 30 януари т.г. публикувахме статията на Детелин Вълков "Банките и проституцията", в която бе разкрито как старото ядро на модернизиращата се лява, начело с Луканов и Лилов, в съюз с банкерите, разби управлението на Виденов в името на личните си цели.
Само след пет дни - на 5 февруари - банкерската дружина отговори с мощен контраудар от страниците на популярния вестник "Монитор". Отделеното огромно вестникарско пространство и завидната бързина на отговора обаче показват само едно - страхът от истината здраво тресе банкерите и онези, които дърпат конците. Не само на банковия фалит, но и на фалита на цялата ни държава. Доказателство за този страх са и последвалите, отново огромни, публикации на страниците на "Монитор" от 12 февруари, мощната пресконференция същия ден на 7 видни банкери, преки участници и ръководители на разграбването, както и един странен "отговор" на банкера Вълчев от страниците на в. "Труд"... Разбушува се, както се казва, морето - да видим какво ще изхвърли на брега.
Браво на колегите от "Монитор" и лично възхищение към експедитивността на г-н Петьо Блъсков, които съумяха за три-четири дни така да организират работата си, че екипите на вестника смело и с достойнство да се хвърлят в мощна атака за защита на банкерите и банковото дело у нас.
На предни позиции умело и безкомпромисно са извадени едни от най-добрите ни и видни трезорници - Емил Хърсев, Димитър Ашиков, Стоян Шукеров и разбира се, бореца срещу червения тоталитаризъм на Виденов - Венцислав Йосифов.
Слава Богу, че се оказах прав за него, като писах, че няма защо да се притеснява от разиграната комедия с ареста. Пуснаха си го човека още на другия ден след публикацията в "Нова Зора" и това е хубаво - как иначе щеше да разказва за героичната си борба през тежките години на '96-'97. Та на въпроса.
Мощната контраатака за прикриване на истината е пусната под надслова "Големите банки бяха убити, за да стартира хайдушката приватизация". За доказателство на твърдението думата е дадена на гореизброените видни личности. Всеки има право на защита, но пък от друга страна г-н Блъсков е стар занаятчия и отлично знае, че има ли сблъсък на интереси, думата обикновено се дава и на двете страни. Странното е, че въпреки това от страниците на поверения му вестник изтича единствено потокът на банкерската реч.
Четиримата мастити корифеи на банковото дело сякаш са си плюли в устата и единодушно твърдят, че банките били фалирани по времето на Виденов, за да нямат възможност да си приберат дълговете от държавните гиганти като "Нефтохим", "Плама", "Видахим", "Балкан", военните заводи и т.н. Да цитираме дословно защитата, изразена от г-н Венцислав Йосифов: "Идеята беше държавните предприятия да нямат дълг към банките - изчистиха ги от дълга и започнаха да ги продават".
То на теория е така.
Заводите са длъжници и ако не могат да си връщат заемите, банките ги изкупуват и стават техни собственици. Виденов обаче не желае подобен развой и затова "убива" кредиторите, а след това "подхвърля" за жълти стотинки огромните гиганти на свои хора. Дааа, прекрасна схема. За съжаление, не се връзва с реалността, за която - случайно - знаем. Карето банкерски белотаджии ни излиза с отявлено фалшиви карти. На първо място за дълговете.
Изброените по-горе мастодонти (плюс още стотици от техния ранг) до един бяха приватизирани от по-късните правителства и наистина за жълти стотинки. Основният мотив за ниската им цена обаче винаги (абсолютно винаги!) бе огромната им задлъжнялост. "Купувачите" ги прибираха, сключвайки договори, в които основна точка винаги биваше - поемане на задълженията за изплащане на натрупаните дългове на предприятието към държавата и останалите кредитори. Да не говорим пък за драстични случаи като "Видахим", който и досега не може да си намери купувач, защото точно държавата йезуитски му е натресла такива дългове, че ако се появи честен купувач и реши наистина да ги изплаща, няма да му стигне и половин век.
Значи Виденов фалира Първа частна банка (ПЧБ), Стопанска и Минералбанк, които общо държат, според думите на самия Йосифов, около 70% от кредитите в държавния сектор, и си разчиства пътя за приватизация към освободените от кредитна задлъжнялост държавни предприятия.
Възникват обаче два въпроса. Първо, защо все пак се оказва, че "освободените" от дългове гиганти всъщност са затънали до гуша в кредити? Второ, защо следващите правителства не им опростиха това бреме и не ги предложиха на тезгяха за истинската им стойност?
Най-пресният отговор е авиокомпания "Балкан". Националният превозвач бе подарен на израелската групировка Зееви за 150 000 щ.д., с условието, че израелците ще погасят дълговете му от 150 милиона. Те обаче нищо не погасиха, ами направо изпепелиха Балкан - за година и половина не само че я оставиха със самолет и половина, но успяха да натрупат и допълнителни дългове от още 130-140 милиона долара. Както се казва, и тук на крив Костов Виденов му е виновен.
Да продължим обаче нататък с една малка и незначителна грешка. В основния материал на банкерския опус в "Монитор" е цитиран Емил Хърсев, който заявява: "Премиерът Жан Виденов прави среднощно заседание на кабинета и казва: тези банки ще ги закрия. На другия ден управителят на БНБ наистина им отне лицензите. Тези банки не бяха във фалит, защото активите им бяха значително по-големи от пасивите".
Трудно му е на човек да повярва, че това е изказване на отличен финансист като Хърсев, но пък думите му са в кавички и следователно лично той ги е изрекъл.
Опитът за мистификация е отчаяно тъп. Хърсев говори за изявлението на тогавашния управител на БНБ Тодор Вълчев, който на 24 октомври 1995 г. след среща с Виденов заявява, че ПЧБ е в ликвидна криза. Това е открита провокация на Вълчев, но нищо повече. Изобщо не става дума за фалит - дори Тодор Вълчев не може да си позволи да се изложи чак до такава степен. Още по-наивно е твърдението за отнетите лицензи.
Лицензът на ПЧБ е отнет от БНБ точно на 15 май 1997 г. - нито ден по-късно или по-рано. По това време обаче Виденов вече е "разстрелян" политически повече от половин година!
Г-н Хърсев, къде е октомври 1995-а, къде май 1997-а?! Много малка неточност, ама от цяла година и половина!
И го отнася Виденов. Нямам лични пристрастия към него, но колкото повече време минава, толкова по-подозрително ми става, че пета година вече не е на власт, а все продължават да обърсват с него като с парцал огромните лекета по сурата на цялата ни държавна власт. Че по някое време ще се окаже, че засенчва с гигантската си фигура дори прословутата ДС!
Та се питам все пак, защо след като бил толкова всемогъщ, не е успял да спре разразилата се финансова криза през 1996 г.!? - която изведе тълпите по площадите и сложи край на управлението му. Все пак под ръка са му били огромни финансови средства, с които преспокойно е можел да тушира не една, ами две кризи. Самият Йосифов споделя: "Пари в държавата имаше достатъчно. Че тогава резервът на БНБ може би е бил по-голям, отколкото е сега в момента. 2,5-3 млрд. долара имаше тогава".
Да имаш под ръка 3 милиарда долара и да не успееш да овладееш финансова криза в държава, която по това време има по-малък годишен бюджет!?!
Това е абсурд.
Теоретичен, разбира се. Защото Виденов никога не ги е имал тези 3 милиарда под ръка. Имала ги е БНБ. А тя е била под прякото ръководство на покойния финансов стратег на българската разсипия Луканов. Кътани са били тези пари за благото и благоденствието на подготвяните и очаквани наследници - втората синя вълна на уморената и застаряваща червена гвардия. И няма смисъл при това положение да се чудим откъде усмихнатият Софиянски намери сили да напрегне финансови мускули, за да стабилизира само за месец-два една уж напълно разсипана икономика... Банкерската оратория продължава и в броя на "Монитор" от 12 февруари. Тук заглавието е "Акция "Финансови разбойници". В нея господата Хърсев и Ашиков отново правят крайно несериозен опит да прехвърлят вината от своите глави върху чужда. Статията стремглаво започва с обвинения как Виденов разбил банковата система, и продължава с това как от февруари 1997 г. до април същата година от страната били източени 700-750 млн. долара, натрупани чрез банкови спекулации. Сумата е поне 10 пъти по-голяма, но това са подробности от пейзажа.
Въпросът е как Виденов прави тази огромна спекулация, след като е подал оставка от партийния и премиерския си пост на 21 декември 1996 г.? Кои тогава са били финансовите разбойници, след като пловдивският комсомолец вече е бил обезвреден?
На фона на горните оратории като сиво мишле в "Труд" се появява и бившият първи банкер Тодор Вълчев. На площ от една вестникарска страница той също сладко обяснява как кабинетът на Виденов съсипал банките и как самият Вълчев в качеството си на топбанкер му се опъвал и закрилял нарочените за фалит банки. След това обаче (кой дявол го е карал?) предоставя на вестника извадка за раздадените от БНБ заеми на различни банки. От извадката се вижда, че кредитирането и рефинансирането на банките се е извършвало в периода до края на 1994 г. Виденов става премиер на 26 януари 1995 г.!
От масовия, нервен и разнопосочен банкерски хор накрая излиза, че се е крало преди Виденов, крало се е и след него, но точно по време на управлението му никой не изважда доказателства за корупция и нарочно разсипителство.
Къде тогава е Виденов в разрушаването на банковата ни система, гръмнала в периода 1997-1998 г., и къде е в разсипията на държавата? Ако кажа, че ми е сред най-симпатичните люде наоколо, меко казано, ще излъжа. Обаче истината, господа банкери, истината... Абе, тя е дълга и широка. Все пак, мисля си, че има една тайна, която Костов никога няма да си признае. Печалният Виденов опит да сложи юзда на мощта на червените финансови акули и последвалият бунт на банкерите, довел до свалянето му от власт, трябва да са станали настолен пример за изгряващия на политическия небосклон политикономист Иван Костов. Черпейки опит от провала на предшественика си, той овреме успя да се наложи над банковата система и да я впримчи в бизнеса си, както сутеньор мачка проститутките си - бой, пълна зависимост и дрогиране с по някоя финансова инжекция за лично ползване.
И дали пък освен теменужката милият Костов си няма и някоя тайна ниша, където мъжди кандилцето пред иконката на Жан, а Иван в потайни доби по християнски му се кръсти и благодари?
Кой знае... * Б.р. В публикацията в бр.5 бе допусната неволна и нелепа грешка. Вместо да назове СИБанк трезор на "Олимп", авторът я представи като банка на митичното съзвездие "Орион", за което в бр.6 се извини.
Авиокомпания "Балкан" загина окончателно
Ех, г-н Главен прокурор?!
"Балкан" спря полетите си, а собственициите й от "Зееви" забягнаха с цялата документация на компанията в Израел. Останалото са подробности.
От деня на продажбата на националния ни авиопревозвач (виж "Зора", бр. 27, 1999 г.), та до последния ни брой от 13 февруари т.г. , ние предупреждавахме - ще се случи! Многократно се обърнахме и към Главна прокуратура. Отговор не само на нас, отговор не бе даден на цяла България. От Главна прокуратура.
Даде го обаче друг - новият шеф на Агенцията по приватизация - Левон Хампарцумян. Във вторник той открито, нагло и с видимо задоволство заяви в отговор на въпрос как възприема гибелта на "Балкан": "Целта на реформата не е да запазим непременно структурата на комунистическата икономика".
Ясно, значи те всъщност не убивали България, те само я откъсвали от комунистическото й минало!
И са горди, че смъртта й била лека.
Ех, г-н Главен прокурор!
Ако
Ако Живков, Кадар или Хусак не бяха чак пък такива хуманисти, те хем щяха да пуснат половината източноевропейци на Запад, хем щяха да проагитират Брежнев да изпрати на САЩ поне 50 милиона съветски граждани. При този триумф на човешките права западните власти веднага щяха да дигнат такава антиемигрантска стена, че до нея Берлинската щеше да е като крехка вафла.
Вместо да прелъстява Из тока с високия си стандарт, западното обществено мнение мигом щеше да го скрие зад желязната завеса на своята свободна журналистика. Активните борци против комунизма и социалната държава Сахаров, Валенса, Хавел, Ж.М. Ж и Филип Димитров щяха да фалират скоропостижно като братовчедски ремедета.
Благодарение на процъфтяващото текезесарство магазините ни щяха да са все така празни, а къщите ни все така пълни с австрийски картофи, английски боб, американска леща и други колониални стоки, а хладилниците ни да пращят с всякакви там екологично чисти колбаси, сирена и кашкавали. Животът на партийните секретарки Ева Соколова и Елена Костова, на техния земеделски другар Евгени Бакърджиев и на комсомолския кадър Евгени Чачев щеше да е от черен по-черен - черни апаратни интриги, черни волги с костюмирани в черно шофьори и прочие черни кахъри.
Асистент Костов щеше да е вече професор, а номенклатурчикът Александър Божков - още по-голяма номенклатура. Вместо да се учат на думба-лумба в Милано, щерките им щяха да зубрят в "Патрис Лумумба" в Москва.
Сегашните поети космополити щяха да се боричкат за няколко квадратни сантиметра в "Априлски сърца".
Циганите нямаше да знаят що е безработица и щяха да ядат и пият като бели хора, лишени напълно от любвеобилната филантропия на ЦРУ и Хелзинкския комитет.
Агент Николай и колегия щяха да се препитават като адвокати на Държавна сигурност.
В Института по философия Ахмед Доган щеше да води дебати от екзистенциално естество със своето алтер его, а Надето Михайлова щеше да гледа Брюксел и гаража на ЦК през прозореца на ксерокса, който управляваше, като през крив макарон.
Петър Стоянов нямаше да стане президент, а баща му - областен управител, жена му - чиновничка в посолството в Лондон, брат му - медийно светило, а балдъзката му - академично тъмнило.
Из цялата родина щеще да си вилнее само добрата стара комунистическа семейщина.
Естествено, нямаше да има и свободни, демократични, многопартийни избори.
Единственият избор, на който би имал право българинът, щеше да е тоталитарната главоблъсканица дали да почива на море, дали на планина, или и на двете едно след друго.
Агов пак щеше да следва победителите, но - всяко зло за добро - България нямаше да е чула ни за Шиляшки, ни за неговите научни методики за оценка на парното.
В дните на своята зима пенсионерите щяха да подгряват кокали на радиаторите и да диплят спестеното от пенсиите, за да правят жилищни вноски и други спонсорски подаръци на внуци и правнуци.
А ако разказваме всичко това, то е защото късно се сеща българинът кое е лъжа, кое е истина.
Когато Тато ни подсказваше, че не вярва на Горбачов - нам ни се струваше, че ни лъже.
Днес със съдбините ни се разпореждат хора, които хич не ги е еня за народа и за утрешния му ден, но пък вече 12 години го лъжат откровено, че пътувал към свободата и благоденствието и за назидание току му припомнят, как бил чакал на опашка за банани и портокали. Той цъка с език, поклаща глава и повтаря - така беше.
Може би защото все още му се струва, че животът си е една опашка за портокали от Татово време. И хем не му се чака, хем иска да свърши опашката, хем знае, че ще стигнат и за него портокалите. Само дето не разбира, че насреща си има продавачи на илюзии.
България в мелницата на глобалните интереси
Стремежът за включване на България в структурите на НАТО има безрезервни подръжници и убедени опоненти сред нашата общественост. Трайно очерталото се противостоене е туширано поради липсата на обосновани анализи на стратегическите интереси на държавите с преобладаващи функции в световните дела, както и на конкретни разчети за ползите и вредите от участие в атлантическия алианс.
С абстрактни и дори илюзорни доводи апологетите на тази идея внушават "частичен" отказ от национален суверенитет и пълно подчинение на глобалните сили. Преднамерено се пренебрегва конституционното право на българския народ да изрази чрез референдум волята си на върховен суверен по един толкова важен и актуален проблем.
В сегашните съдбоносни времена е особено нужно да си припомним някои фатални за страната събития, предхождащи състоялата се тъкмо преди 56 години Ялтенска среща на тримата големи.
В този смисъл не подлежат на съмнение думите на големия философ Хегел: "Който забравя миналото е обречен да го повтори"!
В съвременния свят влиянието на телевизията, радиото, пресата е толкова силно, че формирането на превратни представи за историческото развитие, социалните нагласи и политическите събития е станало въпрос на богато възнаградени професионални умения.
Показателно в това отношение е утвърденото у нас и в чужбина обвинение към българския народ за пълно подчинение на тогавашния Съветски съюз по време на блоковото противопоставяне. Сателит, който единствен не намерил сили да се възпротиви на болшевишкия режим. Приписваната "вина" бе усърдно втълпявана на нашия, подложен столетия наред, на унижение народ.
Това цинично поведение бе инспирирано най-вече от британския премиер Уинстън Чърчил, при съпричастното съгласие на президента на Съединените щати Франклин Рузвелт и в изгода на Йосиф Сталин. Те превърнаха страната ни в разменна монета в пазарлъците за подялба на света на зони на влияние.
Могат да бъдат изтъкнати множество безспорни факти от времето на Втората световна война, довели до жестоката участ на поколения българи. Факти, доказващи как с пот, кръв и сълзи заплатихме своето оцеляване като народ и държава.
Още през октомври 1943 г. на срещата в Казабланка между Чърчил и Рузвелт, американският президент се съгласи с предложението на британския премиер да бъдат бомбардирани София и други български градове като наказание за принудителното включване на България в Тристранния пакт. При тези терористични нападения 11 хиляди мирни граждани станаха невинни жертви на проявеното "християнско милосърдие".
След разгрома на германските войски при Сталинград и последвалите го поражения се е приело за възможно подкрепящата дотогава немския Вермахт "неутрална" Турция, да бъде въвлечена във войната на страната на съюзниците. Предложението е било подробно обсъждано на дискретно проведената от 22 до 26 ноември в Кайро конференция на представители на Съединените щати, Великобритания и Турция. За основа е възприет отколешният план на Чърчил за откриване на фронт през Балканите, т.е. България.
Малко по-късно с оглед осъществяването на този план, българският пълномощен министър в Анкара Балабанов прави сондажи по започването на преговори за примирие с Великобритания и Щатите. Въз основа на споразумение между съюзниците, през февруари 1944 г. американският посланик в Москва Хариман информира за това съветското правителство.
Същевременно английското правителство предлага да се постигне договореност със Съветския съюз за т.нар. инициативи и отговорности в балканските държави, като на СССР се предостави "правото на отговорност" за Румъния, а на Великобритания - за Гърция. На този етап проектът не е приет.
През август 1944 г. на българската граница са разположени 26 турски дивизии, готови за навлизане в България. Срещу тях са дислоцирани 3 български дивизии, а други 2 - по Черноморското крайбрежие.
През юни 1944 г. Чърчил, чрез британския посланик във Вашингтон лорд Халифакс, предлага България да бъде присъединена към съветската зона, с което президентът Рузвелт се съгласява.
В края на август Великобритания променя своята позиция спрямо България и призовава пълномощникът на българското правителство Стойчо Мушанов да се завърне в Анкара за продължаване на преговорите.
На този опит за "възпиране проникването на Съветския съюз на Балканите" незабавно се противопоставя съветската дипломация. Междувременно на 29 август пълномощникът Стойчо Мушанов се явява в посолството на Великобритания в Анкара и оттам излита с английски военен самолет за Кайро, за да подпише акта за англо-американска окупация на България.
Същият ден Сталин научава за това намерение и разпорежда изпращането на следната нота до Чърчил: "Съветският съюз не е обвързан със сепаратистичните преговори, които Англия едностранно води с България, и си запазва правото да действа на Балканите както намери за добре".
В първите дни на септември 1944 г. Чърчил изпраща двама свои емисари в Пловдив на среща със Стойчо Мушанов. На нея те ултимативно заявяват: "Ако българите не искат да бъдат окупирани от руски войски, те трябва да се съгласят веднага България да бъде окупирана от турски войски, преди да са дошли тук руснаците". Българският представител, след разговор с един от регентите, дава съгласие за навлизане в България на турските войски.
На 5 септември 1944 г. обаче, научавайки съдържанието на преговорите в Пловдив, Сталин скъсва дипломатическите отношения с България и превантивно обявява война на България.
На 8 септември Червената армия навлиза на българска територия. На 12 септември при главнокомандващия Българската армия ген. Маринов се явява група британски и американски офицери с ултимативно искане в срок от 24 часа да им даде плана на минните заграждения по Южното Черноморие с оглед дебаркирането на английски и американски войски. По нареждане на ген.Бирюзов на определената среща се явяват съветски офицери, които заявяват: "Съветският съюз не се нуждае от съюзническа помощ в България. Моля да напуснете територията на тази страна, тъй като ние започваме бойни действия".
Различията между съюзниците остават висящи до 10 октомври 1944 г., когато започват преговорите в Кремъл. В тях участват: Чърчил, Идън, Кер и Бърнс, от една страна, и от друга, Сталин, Молотов и Павлов. В хода на преговорите Сталин пита дали съсредоточените 26 турски дивизии в Тракия са били насочени срещу България, на което получава утвърдителен отговор.
Съдбата на България е обсъждана детайлно на състоялите се срещи на 10 и 11 октомври в преговорите между Идън и Молотов.
Идън е настоял българите да бъдат накарани да се чувстват не като победители. И въпреки новото правителство България да бъде държана отговорна за своите минали престъпления.
На срещата в Кремъл на 9 октомври Чърчил предлага на Сталин в евентуалните "зони на влияние" да се възприеме едно преобладаващо влияние от 90% "за нас" в Гърция и равно представяне на интересите - 50 на 50, в Югославия.
"Докато превеждаха думите ми - продължил Чърчил, - аз написах всичко това на половин лист хартия. Сталин взе синия си молив и с една голяма отметка в знак на одобрение ми върна листа. Накрая аз казах: "Не намирате ли, че е малко цинично така с един замах и по такъв безцеремонен начин да решаваме съдбата на милиони хора? Нека изгорим това парче хартия". "Не, запазете го! ", отговори Сталин.
По отношение на България договореното съотношение е 90% за Русия и 10% - "за другите". На другия ден, на срещата на Идън и Молотов, то е било обсъждано отново.
През пролетта на 1945 г. на Ялтенската среща тримата големи утвърдиха окончателно това разпределение.
На тази база лесно може да се обяснят породените от тях събития в Югославия, Унгария и Чехия, както и положението на България в съветската зона на влияние.
Участта на българския народ отново и категорично е била решавана от великите сили без абсолютно никаква възможност за проява на несъгласие или противодействие.
Факт е, че десетина дни след обесването на Никола Петков Съединените щати възстановиха дипломатическите си отношения с България.
В обратния случай нашата страна щеше да последва трагичния пример с гражданската война в Гърция 1946-1949 г., когато партизанската армия срещу хитлеристката окупация бе разбита от дебаркиралите по-късно британски войски и с участието на 5000 американски "съветници".
Крайно време е да се прекратят циничните обвинения към България и внушаваното отвън самообвинение на българския народ, умишлено поставен от западните съюзници в положението на съветски сателит.
Гаден вълчи номер
Гад е древно библейско име, което няма нищо общо със значението на тази дума в повечето славянски езици. "Зеев" обаче на иврит означава "вълк".
Българските партньори на Гад Зееви трябваше да проявят предпазливост при контактите с този човек.
Не заради името му. Името "Муравей Радев" например етимологически предизвиква асоциация с работливата Баба Мравка, която радва някого, тя е положителният герой в много приказки и басни. Нашенската финансова мравка може би предизвиква не само радост, но и умиление. Само че едва ли у нарастващия брой бойци от "трудовия резерв" на България, ровещи се из резервоарите (кофите) за боклук... Българските партньори на Гад Зееви трябваше да бъдат внимателни с него не заради името му, а защото този човек имаше репутацията на всичко друго, но не и на спасител и възродител на изпаднали в затруднения компании. Това, че изигра поредния си гаден вълчи номер, чийто завършек вече се вижда, не изненадва никого в световното "бизнессело".
Репутацията му бе по-скоро на лешояд, ако съдим по многото материали, изписани за него надлъж и нашир из българските медии.
Нещо повече, те описаха конкретно, в най-малки подробности, законовите и недотам законови механизми, с които Гад поглъща поредните си жертви.
Лешоядите рядко са единаци.
Медиите извеждат на преден план името на Гад Зееви, а имената на Александър Божков, Захари Желязков, Вилхелм Краус, сините "ниеможещи" икономически светила, възпитано биват оставяни в сянка. Да не говорим за името на Иван Костов. То, както се знае, е свято, ореолът на "Сапио", "Булс" и "Олимп" му стига.
Едни от горните ниеможещи дискретно напуснаха предния ешелон на хайдушката дружина и по израза на едно от светилата на българската демократична мисъл, се "предефинираха" в нови роли. Сега или мълчат, или отвреме-навреме дават акъл като как да се управлява българската икономика по пътя към развитото християндемократическо общество, но вече от позицията на частни лица, неносещи отговорност за умъртвяването й.
Други ниеможещи, воглаве с Костов, са все още във властта, но или свенливо се снишават, или се възмущават ведно с подопечния електорат - Как тъй е могла да се случи тази работа, значи!
В това поведение, естествено, няма нищо учудващо.
"Ниеможещите" още преди да дойдат на власт, не скриха, че двигател на поведението им ще бъдат думите на Васил Левски, само че в осъвременена християндемократическа редакция: "Ако печеля, печеля само аз, пък ако ще и да губи цял народ".
Умъртвяването на "Балкан" не е прецедент. Предшествано е от други престъпления и поне още няколко месеца вероятно ще бъде последвано от нови. Просто такъв е моделът.
Моралът в политиката не еволюира непременно в добра (положителна) посока.
Преди половин век основателите на израелската държава отказаха достъп до нея на американския гангстер Майер Лански, независимо от щедрите му дарения, правени с джорджсороски замах. Решиха, че никакви пари не могат да измият една престъпна репутация и че присъствието на такъв субект на земята им няма да говори хубаво за нея.
Днес обаче видни израелски и неизраелски политици, та дори и един нобелист, се застъпиха пред отиващия си американски президент Бил Клинтън да помилва международния мошеник Марк Рич, между другото, посетил и България по време на едно предишно демократично управление... Клинтън го помилва и с това създаде прецедент - за пръв път в американската история това право на държавния глава бе упражнено спрямо лице, продължаващо да се укрива от закона. Последното предизвика брожения, при които отстъпи на заден план фактът, че Рич бе отпуснал един милион долара за сенаторската кампания на президентската съпруга.
У нас обаче подобно помилване няма да се налага. За разлика от Рич, Зееви е изряден от правова гледна точка и следователно почтен бизнесмен.
Едва ли обаче би могло да се каже същото за българските "ниеможещи" и за "прозрачността" на далаверата с "Балкан".
В една нормална държава прокуратурата би се занимавала с такива неща, а не с бръмбари.
Време е вече всички българи да осъзнаят критериите за нормалност на нашите властници.
Гласове за България в Манхайм
Чуйте ме - аз съм България. Разсипана от една безсмислена икономическа политика, забравена от всички - на кръстопътя между Европа и Азия. Пея, когато ми се плаче и танцувам в огъня, по стар езически обичай, за да охладя болката. Децата ми търсят късмета си в чужбина. Не ги спирам - майчина орисия. Те ме носят в сърцата си като незарастваща рана.
Блажени онези, които могат да се приспособят и да не си спомнят.
Защото техният живот е по-лесен.
Блажени онези, които не стискат в шепа приковано на кръст, далечно отечество.
Защото техен е целият свят.
Блажени онези, чиято душа не престава да звъни като арфа и на чужда земя.
Защото гласът й е съзвучен с условностите.
Проклето изгнанието, наложено от оръжието на по-силния.
Трижди проклето изгнанието, избрано по собствена воля.
Чуйте ме - аз съм Бългрия! Столицата ми носи името на мъдростта - София. Долините ми ухаят на рози. Песните ми летят в Космоса. Аз съм България - и съм жива!
Така завърши представянето на България на състоялата се на 27 януари българска вечер в Манхайм. Неин организатор беше Дружеството за културни срещи - Фойденхайм.
България - за повечето далечна и напълно непозната ("Столицата беше Букурещ, нали? ", "Ама и вие ли пишете с руската азбука? ") или свързана преди всичко с представата за евтина почивка по Черноморието.
За изненада на самите организатори, интересът се оказа неочаквано голям. Много от желаещите трябваше да си тръгнат разочаровани - залата не можа да побере всички.
Оперната певица и поетеса Йонка Христова поведе гостите през хилядолетната история и богата култура на родината си. Илюстриран с диапозитиви, на фона на народни песни и църковна музика, разказът й - в първо лице, от името на България - прикова вниманието и развълнува слушателите до сълзи. Вплетени в него прозвучаха стихове на Ботев и Вазов в изпълнение на Йост-Йохен Вакер.
Накрая присъстващите колеги на Йонка Христова от Националния театър в Манхайм пожелаха на гостите дълъг живот, изпълнявайки Многая лета.
Представянето на България продължи в кулинарен план. Поради липсата на български ресторант в Манхайм, българките лично се бяха погрижили за бюфета - отрупан с различни видове салати, баници, национални ястия, български вина. И - отново и отново - български народни песни, изпълнени от оперните певци Мария Славкова, Дани Михайлова, Йонка Христова, Велико Тотев и Иван Данчев. На сбогуване всеки от гостите отнесе - заедно с мускалчето розова вода - частичка от България, станала много по-близка и разбираема.
Далаверят ни с външния дълг
Съобщението масово се тиражира из всички медии. В него обаче има нещо съмнително. Не само заради прекалено масовото му и всеобщо обсъждане. Не и заради факта, че като специалисти и лектори по страници и ефири се изявяват неочаквано мастити имена от финансовия и банковия елит у нас и в чужбина.
Съмненията са основно в реалността на изнасяните цифри. ПЪРВО, интересно защо никой не се наема да обяви колко точно имаме да плащаме.
Поне приблизително точно. Оправданията, че е трудно да се каже сумата, защото никой не може с точност да предвиди лихвените нива на международните пазари, са най-лесни. Дори могат да минат за правдоподобни.
Основното ни плащане обаче е по главницата, т.е. основната сума, на част от брейди облигациите, в които бе превърната основната част от дълга ни през 1994 г. Падежът на тази част, равна на 1,61 млрд. долара, е през тази година. (Падеж, означава, че сумата трябва да се изплати докрай.)
Официално правителството обяви, че изплащането ще започне през юли. Кога обаче ще завърши? Ако завърши тази година, това означава, че плащанията ни само по тази част от външния дълг ще са за 1,61 млрд долара. Това обаче е с 300 млн. долара повече от цялата обявена сума по всичките ни външни плащания.
Цифрите нещо не излизат
Биха могли да излязат, ако приемем за вярно твърдението, че тази година плащанията по главницата ще са само около 680-700 млн. долара - сума, многократно споменавана в публично обявяваните разчети.
Ако горното е вярно, то тогава ние няма да спазим срока за погасяване на главницата и Лондонският клуб на частните банки ще ни наложи наказателни лихви, които ще са огромни. Поне такава е световната практика, а едва ли лондонските банкери ще заиграят срещу себе си и ще ни опростят, махвайки с ръка. Би било невероятно.
Нещо повече.
Тези облигации за 1,61 млрд. са книжа по предишни просрочени лихви и неплащането им ще е абсолютен прецедент. На всичко отгоре дотук говорим само за главницата, т.е. за чистата сума, която официално се води на отчет. По нея обаче все още са неизплатени лихви, които годишно са средно над 12%, а колко остатъци има по тях, никой не ти казва. От 1994 г. досега само чисти лихви да са се натрупвали, сумата върху този дълг ще се е увеличила поне с още 1,5 млрд. долара.
Логичният въпрос е: "Колко всъщност имаме да плащаме тази година само по тази част от външния ни дълг и кога ще го плащаме? ".
По-нататък става още по-лошо.
Ако вярваме на официалните твърдения, освен този дълг към Лондонския клуб на частните банки, имаме да плащаме още други 680-700 млн. долара по краткосрочни външни заеми и към МВФ, Световната банка, Евросъюза и т.н. Видни финансисти ни убеждават, че тези плащания били включени в т.нар. текуща сметка на платежния ни баланс. Самата тя обаче се прогнозира да е около 700 млн. долара за тази година. Пак официално. Защото този платежен баланс се оформя основно от съотношението износ-внос и от преките инвестиции у нас.
Официално обаче външнотърговското ни салдо за 2000 г. е на минус с над 1,1 млрд. долара. Преките инвестиции за миналата година пък се обявяват за около 700 млн. долара. Дори да приемем, че от банкови операции в страната ни са влезли още 200 или 300 млн. долара (макар че едва ли), пак ще излезе, че през миналата година държавата ни е мигала на червено с няколкостотин милиона долара. Колко, едва ли някой ще ни каже.
И цифрите за външнотърговското ни салдо обаче смърдят, меко казано.
Според данни на Българско-руската търговско-промишлена палата (БРТПП) общият търговски стокообмен между България и Русия за миналата година е бил 1,6 млрд долара, като от тази сума износът ни е бил само 120 млн. долара. Излиза, че само дупката в икономиката ни откъм север е била 1,480 млрд. долара. Пак по официални данни, някъде около 600 млн. долара изтичат към съседните балкански страни, главно Турция и Гърция, за внос от там на потребителски стоки - захарни петлета, гърмящи ютии, бисквитки с набухватели и други подобни. Износът ни е двойно по-малък.
Няма да говорим пък за Евросъюза, откъдето вносът става все по-мащабен, а пазарът за наши стоки там е зад иглените уши на всякакъв род квоти и забрани.
Така че реално външнотърговският ни баланс е отрицателен поне с 2 млрд. долара.
Признават се обаче половината, и то много лесно и привидно точно - оправданието е, че трудно се лови контрабандният внос и затова той не се осчетоводява. Не се, но съществува.
А контрабандният внос означава само едно - контрабанден износ на капитали. В долари и марки най-вече.
Държавното далавераджийство за милиарди е видно и от един друг факт.
Според изчисления на Дойчебанк, вносът на горива съставя 18,3 на сто от целия ни импорт за 2000 г. Ако това е вярно, то излиза, че вносът за миналата година у нас се е равнявал на 7,278 млрд. долара - повече от една трета от официално обявявания!
Или Дойчебанк лъже, или правителството. Сега става ли ясно, защо се крият над 2 млрд. долара!
Но да се върнем отново на външния дълг.
Направихме изчисленията с вноса и износа, за да се види, че из държавата се крият в неизвестни кътчета милиарди. Въпросът е какво се прави с тях. Ясно е, че част от тези милиарди - голямата част - отиват в джобовете на знайни и незнайни "рицари" на новото време. Все пак остават и няколко милиарда, които не влизат в никакви отчети, но правителството твърдо разполага с тях. Какво ги прави? Едно от възможните заключения е, че изплаща външни дългове, които официално не се обявяват. Хипотезата може да се стори на някого невероятна, но както в много други случаи, най-невероятното обикновено се оказва и най-вярното.
Разкритията за огромни далавери на правителствено ниво, макар и месеци, че и години след публикации на в. "Нова Зора", са живо доказателство. И още един пример, че има нещо прекалено мътно около изплащането на външните ни дългове.
Според споменатия по-горе анализ на Дойчебанк през 2000 г. брутният ни вътрешен продукт (БВП) е бил 12,6 млрд. щ.д. Ако ги превърнем в левове дори на най-ниски нива - 2,1 или 1,9 лв. за долар, то ще се получат съответно сумите от 26,46 млрд. лева и 23,94 млрд. лева. И в двата случая се губят по няколко милиарда лева от официално обявения в левове БВП. Това е дори на официално ниво. В същия този анализ е написано, че реалният растеж на БВП за 2000 г. спрямо 1999 г. е 4,5 на сто. БВП за 1999 г. обаче е бил, според Дойчебанк, 12,3 млрд. долара. Разликата е 300 млн. долара, което трябва да прави 4,5 на сто ръст. Простите изчисления показват, че при това съотношение БВП за 2000 г. трябва да е крупната сума от над 66 млрд. долара.
Излиза, че или ръстът не е толкова, или бъркат нещо с цифрите на БВП
А това може да го сметне дори третокласник. Защо бърка Дойчебанк?
И защо бърка по още два показателя?
Първо, според анализа й съотношението външен дълг-БВП за 2000 г. е било в проценти 81,1. Лесно е да се сметне, че външният ни дълг през 2000 г. е бил 11,1 млрд. Това обаче е повече от признавания дълг по каквато и методика да се смята - все едно дали на финансовото министерство, или на БНБ, или на която и да е друга банка или институция.
В зависимост от методиките все се губят по около 2-3 млрд. долара, за които държавата не си признава. Ама те кога и с какво се изплащат?
Може би с парите, които вадят от джобовете ни... Странно е, че според всякаквите изнесени данни, БВП на глава от населението у нас е около 1150 долара годишно. Тези цифри обаче се изчисляват на база население от над 8,2 милиона. На всички е ясно, че то едва ли е повече и от 7 милиона. Ако изчисленията са на базата на тези 7 милиона, ще излезе, че на глава ни се падат годишно по още поне 500 долара. Това обаче моментално би означавало признание, че правителството умишлено свива доходите ни във вид на заплати и пенсии. Да не е лудо да си признае?
Така пъзелът се нарежда с доста очевадна картинка - мамят ни с доходите, с БВП, с бюджета... Мамят ни, за да могат да изплащат на господарите си в чужбина заемите, лихвите и лихвите по лихвите на заемите, от които в България реално влизат само онези, необходими за т.нар. инфраструктурни обекти - пътищата най-вече. Оправяме с остатъците пътната мрежа на Европа, а основния пай се връща отново в световните банки и така до... края на България като държава.
Все пак остават въпросите.
Колко реално ще плащаме тази година по външните си дългове? На кого и какво точно? Какви са истинските цифри за БВП? А за вноса и износа? За бюджет 2001?
Отговори едва ли ще дочакаме от правителството на Иван Костов. Видно е обаче защо СДС се бори със зъби и нокти да задържи властта. Падне ли, помията ще се разлее невероятно зловонно.
За милиарди става въпрос
И е безкрайно цинично министър Муравей да се изправя пред целия народ и най-нагло да обявява, че някъде се забутали документи по външен дълг на стойност 1 (един) милиард долара!!!
Та това да не са 10 или 20 стотинки!
Скандалът ще е огромен и ще падат глави на ниво премиер, президент, Народно събрание и Министерски съвет.
Интересното е обаче защо цялата преса, радиостанциите и телевизиите си мълчат вече втора седмица? Всъщност май не е интересно, а направо си е ясно - от две седмици и полицията е завладяла улиците. Само тях ли?
Така че логичен е въпросът, който поставяме вече няколко месеца: "Къде са 50-те ни милиарда от БВП за 2000 година? ".
П.П. Само ден след написването на горните редове финансовото министерство съобщи, че към 31 януари т.г. недостигът в републиканския бюджет е бил 347 млн. лева.
"Дупката се отворила" заради платените на 29 януари лихви по дълговете към Лондонския клуб в размер на 160,69 млн. долара.
Няма да питам защо точно при курс 2,1594 лева за долар, но все пак ми е интересно.
По-интересно ми е обаче какво общо има бюджетът с плащанията по външните дългове?
При бюджет от 7 млрд. лева как ще станат плащанията дори при официално обявения дълг от 1,3 млрд. долара (2,807 млрд. лева), че и ще останат пари за обслужване на държавната администрация, за заплати за пенсии?.. Интересно, чак днес разбрах, че плащанията по външния дълг били предвидени като част от бюджета! Странно, но много интересно.
Декларация
Столичният съвет на СПСВЗ "Защита" с тревога следи репресивните мерки, предприети от министъра на отбраната Бойко Ноев спрямо българското офицерство. След като хиляди офицери бяха изхвърлени от Българската армия в резултат на бутафорната военна реформа, останалите в БА военнослужещи са подложени на унижение и смачкване на тяхното достойнство и воинска чест.
Под личното ръководство на министър Ноев служба "Сигурност" (ВКР и Военна полиция) се превръща в репресивен апарат спрямо всички военнослужещи. Изменяйки основните функции на служба "Сигурност" - да се бори с чуждите разузнавания, домогващи се да проникнат в БА, тази служба се превръща в очи и уши на министъра на отбраната и неговите политически кукловоди срещу личния състав на армията.
Целта на предприетите репресивни мерки е да се всее страх и безусловно послушание в редиците на нашата армия. За постигане на тази цел, министър Ноев обвини 103 военнослужещи колективно като група злостни крадци. Тревогата на Столичния съвет на СПСВЗ "Защита" се засилва и от това, че хора, посветили се на професията "Защитник на родината", се поставят в унизително положение да им бъде вменена недоказана вина и така те да бъдат смятани за крадци и мошеници. По този начин продължава срива на бойния и морален дух на българската войска.
Столичният съвет на СПСВЗ "Защита" настоява пред компетентните органи да се сложи край на уронването на достойнството на армията и нейното офицерство.
Поради обявената колективна вина на 103-мата военнослужещи, Столичният съвет на СПСВЗ "Защита" ще следи внимателно за служебните и лични съдби на всеки от набедените. Дори един от тях да се окаже невинен, Столичният съвет на "Защита" ще иска категорично оставката на министър Бойко Ноев.
Доминото на разплатата
Навремето знаменитият те оретик (а и практик!) на антикомунизма Збигнев Бжежински бе развил своята прочута теория на доминото. Сиреч как, като падне един тоталитарен режим, повлича, досущ като подредените една до друга в изправено състояние плочки на доминото, и останалите.
Теория, по принцип вярна. Все едно за какво става дума. Като например за думата геноцид.
Не мина и месец откакто френският парламент прие документ, официално признаващ извършения от младотурците геноцид над арменския народ през 1915 г., и подобна резолюция се готви вече и в гръцкото законодателно тяло. Но не по повод арменците, а за избитите или прогонени през 1922 г. около 1,5 милиона малоазиатски гърци.
Още една от кървавите страници в турската история, която, подобно на арменското клане, по злощастно стечение на историческите обстоятелства, е попаднала в "зоната на здрача" в многотомните хроники на ХХ век.
Така призракът на историческия реванш взема все по-ясни очертания за Анкара. Защото кой ли пък от бившите владени от султаните народи не може да издигне подобно обвинение? Ние ли, сърбите ли, сирийците и иракчаните ли? Ако някой все още си мисли, че само балканските народи, като "гяури", са били унищожавани, да иде и да поразпита в Дамаск, Багдад и Аман... Пишем тези неща не за да търсим някакво разчистване на сметки със задна дата. Уви, знаем много добре, че в хода на историческия процес важи цинично-тъжната, но абсолютно вярна поговорка, че бой и еди какво си не се връщат.
Но днес е твърде показателно, че официална Анкара упорито не желае да се съобразява с миналото си. И хвърля луди пари, за да се мъчи, съвсем в духа на Оруел, да заличи тези позорни страници от историята си.
Поуката за нас, българите, е двойна. Първо, че вълкът мени козината си, но не и нрава си. И второ, че кой каквото е правил за нацията си, дори и да става въпрос за престъпление срещу човечеството, не бива да бъде съден прекалено строго.
За съжаление, цялата история на въпросното човечество е борба на нациите за оцеляване. Доказват го и днешните събития на Балканите.
Само на шепата безродници, докопали по благоволение свише властта в България, и през ум не им минава да се присъединят към присъдата на доминото.
Как се прави от нещото нищо, а от нищото... всичко
Дори, ако това нещо е България, а нищото - добре закръглена нула. Като у Мечо Пух: Виждам нещо в тъмното, гледам, гледам - нищо няма. А-а-а, викам си, - чукнал се Мечо по челото, - тука има нещо!
Достатъчно е да знаеш магическата сила на "демократичните" понятия, принципи, ценности, лозунги, алтернативи... и как те сублимират в реалност. (Сублимира, можете да прочетете в речниците, означава превръщане на едно вещество направо от твърдо състояние в пара!)
"Демократически" измерения на времето
Всичко тръгва от "Времето е наше! ", "Утре започва от днес! ". От нас, с нас. И най-важното, за нас!
Ето защо най-напред трябва да се сублимира - да се "разгради", да се "ликвидира", да се изпари и срине до земята! Всичко! И върху очистения терен да се "възроди"!
"Времето - освен всичко друго, - е пари! А щом то е наше, значи и парите са наши. Парите се акумулират в сметки, състояния, блага... С една дума, в собственост. За тия, които го могат, разбира се. Който не може, ще трупа безвремие и нищоправене. "Човекът без собственост, - изрази го пределно кратко, ясно и точно писателят Георги Мишев, - е човек за затвора! ".
- От безмандатно към дискретно, "потомствено", "пожизнено" време.
Времето беше безмандатно. След туй затече дискретно, в "мандати". Почна да сублимира в "потомствено", "заветно" ,"пожизнено", "завинаги", както обичаше да казва покойният, лека му пръст, Стефан Савов. От фамилен опит го знеше човекът!
Тези, които правят времето, то им го връща, като прави тях. Прави ги "избрани", "елит", "политическа класа"... Кажат ли "Време е! ", нищото става нещо, г-н Х - Ф. Поредният обикновен ден "един от хубавите дни за българската деморация".
- "Плурализъм" - "идеологеми", "деидеологизация".
Идеологическият абсолютизъм и монополизъм бе изместен от идеологически плурализъм, идеологията - деградирана в "идеологеми" и "деидеологизирана".
Но ето, че синият официоз в. "Демокрация" нададе боен вик: "Надпартийността е пълно безсмислие! Само една нажежена до бяло ненавист, нищо по-слабо (!) не върши работа! Вече се разбра, че с нормални (!), цивилизовани (!) средства не можем се справим (!)с тях".
Остават, следователно, ненормалните, "деидеологизираните", "демократичните", "цивилизованите"... От "Гори, гори огънче", та чак до гори-гори Народно събрание (НС) и дум-дум Мавзолей! От обсадите и "живите вериги" около НС, "градовете на истината", палатковите лагери, вездесъщите "сини агитки", до ръчното манипулиране на "техните" депутати, от "кладните" бойкоти на ВНС и родената от него Конституция, до боя като условие за демократична изборна победа, ("Изборите се печелят с пари и бой! ") всякакви "спонтанни" бунтове и "революции", терминологично доизмисляни впоследствие, и пр., и пр. "Голтаците да си останат голтаци, като природно условие за икономически прогрес! " Нахълталите в политиката "политически елит", "политическа класа", "реститути", "приватизатори", "разграждачи", "неовъзродители", доказаха, че всичко зависи от това кому принадлежи деидеологизираното съзнание и производните от него. Само при едно условие, субект-носител на това съзнание не може да бъде всеки, а само оня, чиято политика се еманципира от идеологията, ако и да се реализира чрез политически идеи, програми, стратегии.... Така всичко, което се казва, означава точно това, което се казва. Без какъвто и да е контекст, подтекст, иносказание.
Зад думите вече не стърчат ушите на оня дявол наричан някога класов и н'ам какъв си още интерес.
Защото субектът му е пречистен, лустриран. Чак сега ми става ясно защо моята оценка е идеологизирана, а оценката на моята оценка не е!
Защо "политическите кабинети", вградени в държавни институции, не нарушават "деполитизацията" им.
Защо изпълнителите на социални и политически роли са обхванати от неповторимо самоусещане за чудо, възприемат самите себе си като единствено знаещи, можещи и неповторими.
И защо всичко, до което се докоснат, тотално се обхваща от историческа "Про-мя-на". Каквато и да е тя! Защо "промяната" става парола за всяко велико дело на демокрацията. Кръглата маса се превръща във фронтова линия и подрежда участниците в нея "отсам", "при нас" и "отсреща", "при тях".
"Ненормалното се нормализира"
- "Изборът се цивилизова", варварството се култивира
Улицата се издига над парламента. Неактуалното мнозинство сублимира в "актуално мнозинство". Започва голямото "демократично надиграване": "Всички останали срещу само една политическа сила", "Мнозинството да се откаже от мнозинството си! "... Улицата се издига над парламента. Неактуалното мнозинство сублимира в "актуално мнозинство". Започва голямото "демократично надиграване": "Всички останали срещу само една политическа сила", "Мнозинството да се откаже от мнозинството си! "... Още не са отшумели толкова убедителните уверения, че навсякъде по света, във всички нормални държави, най-нормалното е подаването на оставка от кабинети, министри и всякакви институции и овластени лица. И никой в "нормалния свят" не прави драми и трагедии от това - мирно и кротко става от креслото си и го отстъпва на следващия. "Демокрация, какво по-нормално от това!!"
Но ето, че тази толкова демократична и нормална практика, престана да бъде такава, сублимира в нещо ненормално и непонятно.
Когато дойде редът на управляващите, най-нормалното е да бъдат ненормални.
Лавина от протести, парламентарни питания, вотове, изследвания и искания за оставки с нарастваща сила ги притиска отвсякъде, а те недоумяващо вдигат рамене, въртят очи и се чудят: К'во искате, бе! И кое тук е ненормалното?! Избрали са ни да изпълним програмата си, да управляваме този мандат! Вървели, недовървели, стигнали недостигнали до края, да спрем ли искате!? Това да не ви е "сватбарско хоро", та комуто, когато се прище, да се пуска и хваща на хорото! Правим "исторически мандат" - "първият, единственият"?! "Никой досега не го е постигал! " Ние сме "най-успешното правителство! ". Така ли следва да финализираме успехите!... След първия тур на местните избори, обогатени от опита на "либерална" Европа за закономерно спадащата избирателна активност - "и без нас победата ни е в кърпа вързанd", помислил си синият електорат и се отдал на уикендски, ловно-рибарски, гъбарски, туристически и пр. забавления.
Трябва ли освен това - питаше Командира, - да игнорираме "коварните сценарии" "компроматна война", "организираната кампания"?!
Е, можеше ли премиерът да не заключи: "Нищо не се е случило. Изборите сега започват! " А за тези, които се правят, че не са го разбрали, да не напомни: "Аз съм мъж! " И да не добави вразумително: "Мога да ви дам да разберете!... За нула време!"
Кога ще се събудим?
Да си припомним думите на Макиавели "главните основи на държавата са добрите закони и добрата войска" - и отговорът е ясен. Не са ни добри законите и войската, не е добра и държавата. Наполеон също ни подсказва: "Слабият държавник е бедствие за своя народ". И тъй като у нас слаби държавници дал Господ, то и бедствието на народа не свършва.
Но след като той ги избира, значи "е достоен за своята участ". Може би е вярно, че "народите накрая стават такива, каквито ги е направило правителството". Сигурно обаче е едно: "покорната овца три пъти доят", а "за робския народ няма щастливи дни".
Тези сентенции и афоризми не са самоцелна игрословица, а ироничен опит да се очертае онзи проблемен кръг, в който начална и крайна точка е народът.
За втори път той допусна жаждата му за демокрация да бъде изкористена от кресливи политически сополанковци, които яхнаха властта и натрупаха политически дивиденти и банкови сметки.
Зад маската на демокрацията, под формата на реформи властимащите разграбиха странта. Народът бе изолиран от преразпределението на създаденото от него богатство, лишен от контрол върху дейността на тези, които управляват от негово име.
Властимащите се редуваха, но не "построиха" за народа нищо освен своите фабрики за илюзии. При това на основата на неговата политическа поляризация. Покриха всичко в мъглата на общи приказки, празни обещания, популизъм и демагогия. В тази мъгла намериха своята идеална среда бездуховност, безнравственост, беззаконие, корупция, престъпност. Така властимащите натрупаха пари и цинизъм, а народът - бедност и разочарование.
Объркан, без идеал, днес народът ни е в безпътица.
За 11 години никой от обявилите се за "политически елит" не успя да внесе яснота кога и какво трябва да направим, докъде трябва да стигнем. Не се роди мотивираща и обединяваща народа идея, за да се прегнат съзидателните сили на цялото общество. Разрушиха се старите идеали, но нови няма.
Разпадна се ценностната система, която е основата за развитието на нацията, а опитите да се създаде нова излязоха ялови. Физическото оцеляване, грижите да се свържат двата края, неверието в политиците и институциите, чувството за безпомощност не са идеята, която прави българина съпричастен в градивността на нацията. С убита надежда, перспектива и духовен тонус българинът не вярва в нищо и никого, дори на себе си. Последното е и най-лошото.
Лишено от идеи и импулси, обществото ни се обезкръвява и линее, омотано във фината паяжина на един неототалитаризъм ("парламентарна форма на партийно-лична диктатура"). За него държавна политика са лъжата, демагогията, корупцията. Попаднал в мрежата на нейния диктат, народът губи своя оптимизъм, вярата в своите сили за промяна, усещането, че участва в градежа на бъдещето си. Вежди Рашидов го казва точно и ясно. "Не можеш да изолираш цял народ не само от съзиданието, но дори от разпада на държавата. Къде участва народът? Какви цели има? Никакви. Това е определен диктат. А обществото не може да съществува без чувството, че е живо".
Как може то да усети това чувство, ако не излезе от летаргичния си сън? Приспивната песен на управляващите, че у нас има гражданско общество, цели да отложи неговото създаване. Само в общественото мъртвило те могат да разиграват коня си както си искат. Ако у нас имаше гражданско общество, то досега щеше да създаде структури, изразяващи и защитаващи интересите на хората по редица засягащи ги проблеми, да застави управляващите да се съобразяват с общественото мнение. Гражданското ни общество е илюзорно, както и демокрацията ни. Тяхното обективиране се затруднява от духовното, нравственото боледуване на българина. Той е заразен от мръсния въздух, лъхащ откъм властта и управляващите с техния фалшив морал, двоен стандарт, демагогия, цинизъм, афери, корупция, скандали с мръсни пари, злоупотреба с притежаваната власт, "бръмбаргейти" и т.н. Как се отразява тяхното развращаващо поведение и политика върху общественото съзнание се вижда от проведеното в края на миналата година изследване на НЦИОМ. Данните разкриват настъпилите нравствени противоречия и раздвоеност на народа, показват мрачния му поглед към действителността и собственото му битие, така старателно премълчавани и прикривани от синия управленски календар на успехите.
За българина първенствуващите ценности са справедливостта, честността, трудолюбието, човешката добрина, възпитанието, свободата, интелектът, предприемчивостта, компетентността.
Да, но с тях той не може да успее сред наложените в живота му реалности. Неслучайно най-преуспяващи днес в държавата на българите (23,3 %) са мошениците, далавераджиите, корумпираните, безскрупулните, хората без морал. На второ място, според 16,7%, са властимащите, депутати, министри, политиците изобщо. Заедно с мнението на още 8,4%, смятащи за най-преуспяващи близките на властимащите, сегашната управленска номенклатура със своето обкръжение излиза с едни гърди пред мошениците и хората без морал.
За народа ядрото на преуспяващите в държавата са мошениците и властимащите и тяхното уреждане в живота не се дължи на съществените според него ценности.
Разминаването между уважаваните, декларираните ценности, и реалностите в днешния живот разпространява вируса на деморализация на обществото, влошава нравствената картина на нацията. Според огромното мнозинство от изследваните българите са станали по-егоистични (84%), по-агресивни (82%), по-безскрупулни (75%), по-безсърдечни (72%), по-депресирани (70%) и т.н.
Това са общите щрихи от дигнозата, която си дава народът на своето нравствено заболяване.
Тъжно, но факт.
Ниската политическа култура и мудните реакции на българина, търпението и ред още характеристики на народопсихологията ни се оказаха в услуга на управляващите. Докато те си позволяват всичко без скрупули и задръжки, у народа витае тягостното чувство, че нищо не може да направи. Него го унижават, обиждат, лъжат, ограбват, подслушват, гърмят, а той мълчи! Нараства усещането за безперспективност, засилва се страхът от бъдещето, цените растат, безработицата не намалява, безпаричието и мизерията се задълбочават, корупцията тържествува, престъпността вилнее... А народът гледа с глухо недоволство.
