ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Критичното отношение към Радичков, струва ми се, че възникна след хвалебственото му изказване за посланика Тафров. Нападаха го във в."Сега" и възникна нужда от контракампания в негова полза.
- Нуждата от контракампания за подобряване имиджа на Радичков възникна много по-отрано, когато в документалния филм, посветен на милиардера Джордж Сорос, той сравни по "чистота" отчетите на фондацията му с тефтерчето на Левски. Това хвърли първата сянка върху него като щатен апологет на Сорос и фондацията му "Отворено общество". Тази същата, която под паравана на "дарителската" си дейност започна през 1990 г. разграждането на държавата ни. Скоро след това самият собственик на въпросната фондация публично се отказа в едно свое интервю от каквато и да било филантропия. Открито навлезе с бизнеса си у нас и се хвърли в явни и тайни, свързани главно с приватизацията, сделки.
Знае се, че въпросният милиардер е двигателят на хиперинфлацията у нас в края на 1997 г. и последвалата смяна на властта. Да сравняваш "дарителските" отчети точно на този човек с тефтерчето на Левски - това постави на много сериозно изпитание доверието към Радичков и наложи да се поведе медийна кампания за възстановяването на помрачения му авторитет. Това бе направено и продължава да се прави, защото той още е нужен на фондацията като гарант за текущите в момента "мероприятия" по космополитизиране на подрастващите у нас поколения.
- И смятате, че случаят с наградата "Йовков" има връзка с всичко това?
- Връзката е очевидна. Не става дума за паричната съставка на наградата "Йовков", която е 1000 лева. Но тя поради особената популярност на Йовков е много авторитетна и присъждането й на Радичков би възстановило в значителна степен нащърбения му авторитет. Мисля, че това е и причина за предварителното обявяване на въпросната награда, за да бъде журито заставено да му я даде. И като не стана, веднага медийната бригада за бързо реагиране на "Отворено общество" нанесе ответния удар. Имам предвид организираната от Гареловата телевизия засада, за която вече си говорихме. Ще повторя само, че Радичков можеше да попита при интервюирането му кое жури му е присъдило наградата, но не го направи и се наложи медийният апарат на "Отворено общество" да възстановява равновесието.
Видели сте, навярно, оня ден в един от авторитетните софийски ежедневници снимката на Радичков как пали свещи в някаква черква за здравето на новопокръстените от него сираци. Беше на първа страница, горе, отляво, където се появяват обикновено ликовете само на трима държавни сановници: президента, председателя на парламента и премиера.
Кое налагаше тази фотография на завеждащия сектор "Изкуство" в "Отворено общество" - писателя Радичков, в ролята на Йоан Кръстител? На всичко отгоре за него - неотколешния виден член на БКП, депутат от Левицата и дори член на Политбюро на БСП, следователно, и атеист, тази религиозна проява е по-скоро едно театрално заиграване.
- Радичков може в това отношение да е еволюирал. Да е повярвал в Бога?
- Че е еволюирал, това е повече от сигурно, но аз говоря за нещата, пречупени през погледа на обикновения човек и особено в един момент, когато се обявява мащабната акция за провеждане национален конкурс сред учащата се младеж под мотото "Европейският път на България". Радичков отново има водеща служебна роля в тази съвместно с правителството инициатива.
Разликата с по-предишните подобни "мероприятия" на "Отворено общество" за космополитизирането на българската младеж е само една, че този път самите българи поемат открито, само че с държавни пари, въпросната задача - 20-те едногодишни стипендии.
Това е разликата.
Все по-ясно става, че веднъж подкарало нещата напред, "Отвореното" общество у нас сега иска да се заеме с други свои, по-сериозни задачи, свързани с бизнеса, а нам да остави претопителната работа - да си я движим сами.
Чули сте, предполагам, и че от 1 януари т.г. Сорос съкращавал щатния състав на фондацията си в България с около стотина души... и остават около 12.
Това е един чудесен ход фондацията да "изчезне" заедно с натрупаните негативи, за да се ПРЕВЪПЛЪТИ В НАПРИМЕР ТОКУ-ЩО ОСНОВАНАТА ОТ СОРОС У НАС БАНКОВА ЦЕНТРАЛА ЗА БАЛКАНИТЕ. Идеологическата й работа да се поеме от преобучените за това наши родни момчета или дъщерните на "Отворено общество" фондации.
- За пръв път чувам, че Сорос свива знамената?
- Щата свива, не знамената.
Свива числото на пряко заплащаните от него функционери, които ще преминат на ръководни места в държавния апарат, а задачата, главната, дежурната задача за "ОТВАРЯНЕТО", за обезродяването на страната ни, остава, докато се изравни като шахматна дъска, на която геополитиците ще си доиграят партията шах.
- Отново ще Ви попитам: смятате ли че този вид конкурсни и други кампании са толкова сериозно нещо, че да заслужават значението, което им придавате?
- Та нали в резултат на десетгодишното манипулиране на младежта, било в училището, или в медийното и пр. "пространства", само 16% от подрастващите не мислят да напущат България.
Какво повече Ви е потребно, за да се уверите, че младежта ни е вече достатъчно изманипулирана във вреда на собствените си интереси? Защото България без младите е една куха черупка. Щом 84% от тях са повярвали, че спасението им е на Запад, а не в Отечеството им, в западните, а не в собствените им идеи.
Вижте какво пише английският писател Джон Голсуърти в книгата си "Островът на фарисеите": "КАК МОЖЕ ПРОГРЕСЪТ НА ЕДИН НАРОД ДА БЪДЕ НАЛОЖЕН ОТВЪН? ДАЙТЕ МИ ПРИМЕР, КОЙТО ДА ПОКАЗВА, ЧЕ ЕДИН НАРОД ИЛИ ЕДИН ИНДИВИД Е ПОСТИГНАЛ НЕЩО ЗНАЧИТЕЛНО БЕЗ ПОДТИКЪТ МУ ДА Е ДОШЪЛ ОТВЪТРЕ! НИЕ, (АНГЛИЧАНИТЕ), ЗАВЛАДЯВАМЕ НАРОДИ НАПЪЛНО РАЗЛИЧНИ ОТ НАШИЯ И СПИРАМЕ ЕСТЕСТВЕНОТО ИМ РАЗВИТИЕ, КАТО ЗАМЕНЯМЕ ТЯХНАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ С ТАКАВА, КАКВАТО Е СЪЗДАДЕНА ЗА НАША, СОБСТВЕНА УПОТРЕБА. ПРЕДСТАВИ СИ, ЧЕ ГЛЕДАШ ТРОПИЧЕСКА ПАПРАТ В ПАРНИК И СИ КАЖЕШ: "Тази горещина в парника е непоносима за мен, следователно, тя е вредна и за папратта. Аз ще я извадя навън и ще я посадя на въздух. А знаеш ли, че това означава да развалиме Индия?..."
Вникнете в тези думи и ще разберете, че евроинтеграцията, която сега правим, е точно същото. Сменяме в момента собствената ни изстрадана цивилизация, изработена през вековете от нас, прилягаща на собствената ни природа, и я заменяме с чужда нам, която ще прекрати собственото ни духовно развитие, национална самобитност и ЩЕ НИ ИЗТЛАСКА В НЕБИТИЕТО. Както траките и другите претопени при сходни обстоятелства народи.
- Това е, доколкото разбирам, основната Ви грижа, така ли е?
- Точно така. Всичко друго в материалната сфера е възвратимо. Необратимо е само изчезналото веднъж национално съзнание, изчезналият идеал.
Може ли да си оставиш народа без КАКЪВТО И ДА БИЛО НАЦИОНАЛЕН ИДЕАЛ И ДА МУ ПРОБУТВАШ ВМЕСТО ТОВА "ЕВРОПЕЙСКИЯТ МУ ПЪТ", в каквото направление усилено се труди "Отворено общество". Не виждам по-голяма заплаха от това.
- Не забравяйте, че Вие сте написали разказа "Когато светът си събуваше потурите" и основната мисъл в него е, че когато светът започва да си събува калеврите, той ще си събуе и потурите.
- Това е така, тръгне ли една промяна в живота на народа, тя повлича и много други - събувания, "събличания" и т.н. Но това е нормален, приспособителен процес за един национален организъм, ако идва като собствен опит, или както Голсуърти казва - ОТВЪТРЕ. А не като насилие - отвън.
- Чухте ли, че Мерсия Макдермот била двоен шпионин, авторката на най-четената книга за Левски, и че тя била замесена в убийството на Георги Марков?
- Чух го и го прочетох във вестниците.
- Вярвате ли му?
- Как мога да повярвам, че една британска шпионка ще си позволи разкоша да напише апология на националния ни герой, на страната, която шпионира? Такава непредпазливост едно първолаче не би дръзнало да прояви, камо ли една двойна шпионка.
На всичко отгоре тя принесе с книгата си огромна полза за възвеличаването на Левски - следователно - за укрепване на националното ни, което едва ли би радвало една Великобритания.
Лош знак е "новината" за двойното шпионство на Макдермот - това е единствената истина в случая. ЛОШО КАТО ЗНАМЕНИЕ.
- Какво имате предвид?
- Почти винаги подобни шашарми прикриват някакви следващи удари. Случаят с папата срина 3/4 от търговията ни със Запада още преди 10 ноември 1989 г. Не зная сега дали случаят "Макдермот" и гадният филм за възродителния процес на Ваксберг не обслужват една нова ефирна атака срещу България.
- Та ние сме сега в най-любовни отношения с НАТО?
- С НАТО - да, но да се е отразило това на кампанията за превръщането на държавата ни в мултиетнически конгломерат? Усилията в това отношение на "Отворено общество" и дъщерните му немски и наши фондации продължават с несекваща сила. С наближаването на изборите още по-ясно си проличава в какво направление протича направляването на общественото мнение.
ВЪЛЧИ КАПАН
Измислиха го! Новият избирателен закон щял да постановява, че партии и коалиции, които досега не са парламентарно представени, за да бъдат допуснати до избори, трябва да съберат съответно 10 000 и 20 000 подписа на граждани, при това нотариално заверени.
За Михаил Константинов от ЦИК, ръководител на екипа, подготвил предложенето, разбира се, че няма значение крещящото нарушение на конституцията, където е записано: "Гражданите могат свободно да се сдружават. " (Чл.44, ал.1). В нея е казано толкова по въпроса. Тя не предвижда никакви ограничения и условия. Но тъй като конституцията е отдавна суспендирана, както е суспендирано и правото на труд и безплатно здравеопазване, да не говорим, че абсолютно не се допуска създаването на партии на етническа и верска основа, въобще не сме изненадани, че сега се готвят да отнемат и правото на хората "свободно да се сдружават".
И все пак посегателството е прекалено брутално дори и за хора, изтърпели какво ли не.
И защо е всичко това? Отговорът е известен: поради паническия страх за кожата! Да, основните политически партии имат всички основания да се страхуват. Затова и бяха посрещнати на нож появилите се граждански движения. Каквито и да са те - а ние знаем какви са (в повечето случаи шмекерски формации), - те все пак са показател за една тенденция, за търсене на пътища чрез отрицание на компрометираните партии, на катастрофиралия вече политически модел.
А и нещо друго има - на фона на разсипания български национален живот, за което носят отговорност и управляващи, и опозиция, напоследък се забелязваха настоятелни опити да се концентрира националната енергия чрез създаването на патриотични формации, каквато е "Национален патриотичен фронт за спасяване на България" по идея на Политически кръг "Зора".
И неслучайно тази спасителна за държавността и нацията идея се удря в зародиш. Гилотината на един нов авторитаризъм с ясно различими белези на диктатура, е вече задействана.
Защото се отнема правото на сдружаване и правото на свободна волеизява.
Всекиму е ясно, че нотариалното заверяване на подписите е всъщност издигане на китайска стена пред свободния вот на народа. Но технологичната пречка не е само тази. Дебне ни още една опасност - процедурна. Съвсем нагло и спокойно може да се заяви, че нотариалната заверка не е легитимна. Нали тези, които ще извършват проверката, са държавни чиновници, които са на пряко подчинение на правителството. Те ще процедират точно така, както им бъде наредено.
Това предрешава всичко!
Вълчият капан щраква!
Отнема се всяка алтернатива, всяка възможнст човек да избира за кого да гласува.
Избор няма. Или по-точно - ще се избира между Куку и Пипе, които комай са едноутробни. И за още няколко послушни подгласници на същите.
Няма какво да се лъжем. Отива се към бетониране на властта. С всички ужасяващи последствия.
Смеем да кажем, че след провеждането на т.нар. свободни демократични избори (зловеща пародия на избори!) в България ще стане страшно.
Всеки протест ще бъде смазван с цялата сила на репресивния апарат. Първи с кожата си ще усетят това медиите и най-вече вестниците. Глухото ръмжене на управляващите (които и да са те) по отношение на печата ще премине в динозавърски рев. Тепърва ще бъдат съдени и вестници, и журналисти, и със свободата на словото ще се свърши.
Над България ще легне мъртвилото на авторитарна тишина, в която отвреме-навреме ще се чуват децибелите на метални командирски гласове.
И докато досега все пак се пишеше срещу корупцията, уяждането и безобразията на политическата класа, съвсем скоро и това вече няма да може да се прави.
Пътят към ада може и да стане необратим. Той има много лица - глад, безработица, разсипана икономика, примитивно земеделие и, разбира се, призракът на т.нар. цивилизационен избор, който не е нищо друго освен стартова площадка към окончателната загуба на суверенитета на България.
И всичко това с едно драсване на перото, с приемането на новия избирателен закон, който, не се съмняваме, че ще бъде прогласуван и който е форма на беззаконие и потъпкване на основни човешки права.
Има една приказка: колкото по-зле, толкова по-добре. Едва ли това е толкова утешително, но все пак някаква логика има. Не може безкрайно да се издевателства над цял един народ, да бъде сриван той до дъното на мизерията и безправието. Рано или късно настъпва "пролетта на народите", когато народът суверен потърсва с пълна решителност своите погазени права.
И тогава, както е казано в Светото писание, в стана на самозабравилите се изедници "ще бъде плач и скърцане на зъби". И ще потреперат кожите на някои от страх пред възмездие.
Ще бъде!
НАТО - най-върховната ценност
Ще изкажа едно предположение, което много ми се иска да не отговаря на истината. Вече на три пъти (в три отделни статии, поместени във в."Нова Зора") пиша колко е нужно Голяма лява коалиция да обедини всички основни политически сили, движения и граждански формации в левия сектор, или в центъра на политическото ни пространство. Отказът от диалог на ръководството на БСП с една или друга политическа сила си го обяснявах (защо да крия!) с идейни или личностни разминавания, с обиди, нанесени от евентуалните коалиционни партньори. Тоест, търсех причините в областта на идеите и идейната борба, или смъквах проблема на "битово" равнище.
Сега ще трябва да кажа нещо самокритично. Не че няма подобни конфликти, които като останалите човешки противоречия не всякога се решават по повели на разума.
Но като оглеждам кои реални партньори на БСП отпадат от селекцията, с кои е нямало разговори или просто им е обърнат гръб, изведнъж се досетих и разбирам, че обстоятелствата не са толкова еднозначни.
Да вземем за пример двете екологични партии "Екогласност" и Зелената партия. И двете партии не скриват, че принадлежат към лявото политическо пространство. Зелената партия на Ал.Каракачанов определя себе си като по-близкостояща до центъра. Естествено би било БСП да се коалира с досегашния си партньор "Екогласност", още повече, че вече второ Народно събрание тази партия е гръбнак на Демократичната левица. Нищо по-логично от това и Зелената партия да бъде надежден съюзник за изборите. Впрочем, зелените партии на Запад поначало се възприемат като части от голямото социалдемократическо или социлистическо пространство, от лявото пространство. Едва ли има огромни разминавания по ценностите, които утвърждават партията на социалистите и двете зелени партии у нас: свободата, социалната справедливост и солидарността. Що се отнася до конкретната екологична проблематика, в Програмата на БСП има специални части, абзаци, подчертавания в това отношение.
Подобно е положението и с Политическия кръг "Зора". Бих си обяснил, че ръководството на БСП, с оглед на следизборните си ангажименти, се отнася предпазливо към контактите си с такава патриотична организация, която не скрива лявата си насоченост. Ръководството на БСП обаче много добре знае, че в една бъдеща конфликтна среда кръгът "Зора" би реагирал остро и непримиримо преди всичко и единствено, ако се наруши или промени конституцията на Р България: отказ от унитарната държава и възприемане на модела на мултиетническата държава.
Иначе едва ли другите, осветени вече свише партньори на БСП в Голямата лява коалиция, са по-последователни в защитата на свободата, социалната справедливост и солидарността (плюс реда като модерна социална ценност), отколкото Политическия кръг "Зора".
Странно, наистина, прекалено странно!
Странно обаче до момента, когато човек се досети за една изпусната подробност: отношението към НАТО.
Оказва се, организациите, за които е "забранено" да влизат в коалиция с БСП, заемат по-сложна позиция спрямо Северноатлантическия пакт. Те отказват да възприемат предложения от президента Петър Стоянов "цивилизационен избор", чиято обвивка са Европа и САЩ, а сърцевината му е НАТО.
Не искам да разпалвам тук дискусията кой крив, кой прав. Но факт е, че в лявото политическо пространство съществуват различни мнения и становища по този въпрос.
Започвам да подозирам, че главният критерий, движил действията на ръководството на БСП, е бил следният: ако си за НАТО, допустимо е да си "наш" партньор, щом си с друг поглед към НАТО - вратата ти е залостена! Ако си противник на политиката на глобализма и нейната военизирана сила, трябва да бъдеш "отстранен", даже ако това причини недобър изборен резултат след четири или пет месеца.
Да си кажа искрено и в този момент все ми се иска наблюденията ми да се окажат превзети и неверни. Но какво да правя като доказателствата се преповтарят: и то не само в посочените два случая.
Фактът, че компартията на Паунов (с по-особено отношение спрямо НАТО) подписва "голямото споразумение", като изключение само потвърждава правилото!
Ще споделя и още нещо. През първата половина на 2000 г. открих за себе си един парадокс: днешната западна социалдемокрация поставя на най-предно място не традиционните ценности (свободата, социалната справедливост и солидарността), а конюнктурната ценност НАТО. За западните социалдемократи не социалното начало (хуманизмът) е най-основното, а придвижването на световната военна машина към Русия.
Ако е така: това е отвратително, нещо повече, самопредателство!
Помислих си тогава във връзка с предстоящия конгрес на БСП, че е възможно и у нас да стане така. И все пак онова, което констатирах, се мъчех да омаловажа, смятах, че ще се размине с поведението на ръководството на БСП.
Ето какво писах непосредствено преди 44 конгрес на БСП в книгата си "Харта на Унгарския социалдемократ" и "Българската пътека" (изд. "Христо Ботев", С., 2000).
"Не може и не бива една идея - тази за обвързването с Евроатлантическата общност (НАТО) - да се превръща в главно мерило дали дадена партия е социалистическа, социалдемократическа или не е такава. Философията на еднополюсния свят обаче изтласква на първо място тъкмо евроатлантизма, конюнктурното приспособяване към световния хегемонизъм. Определени среди и на БСП ни насочват към подобно едностранчиво и избирателно отношение спрямо ценностния идеен ред. Те са си поставили задача да увенчаят с корона евроатлантизма на предстоящия конгрес и по-вероятно ще успеят. С всички последици, които следват от подобен акт: включване в изпълнителната власт, но и поемането на ангажименти, които ще помогнат в недалечно бъдеще за драстично намаляване на обществения й авторитет."
Дали авторите на предизборната стратегия на БСП не си правят сметките без кръчмаря? Ако съмненията ми се потвърдят, ето какво ме тревожи. Кому е нужно педантичното селекциониране на бъдещия парламент от всякакви "елементи", които биха опонирали на НАТО? Такъв чист в "расово" отношение парламент надали познава Европа? Не е ли плод на политическа несамостоятелност строгият подбор на бъдещите народни избраници, на които може би ще бъде възложено да подпишат - с употребени съвести - своя Мюнхен?
Ръководството на БСП знае предварително, че останалите политически сили, които ще попаднат в Народното събрание, са пронатовци, а това означава повече от половината депутати. Защо и Голямата нова левица иска да заслужи с такова усърдие "отличен" в бойната и строева подготовка на НАТО? Защо е този неин панически страх от отразяване на реалното състояние на нещата в лявото политическо пространство, от съобразяване с бита и душевността на един народ, който все още продължава да бъде православен и славянски? Кому е нужна подобна политика, която реже живи части от и без това бруленото от бури и хали дърво на лявата идея в България?
Не усеща ли ръководството на БСП, че по такъв начин сее недоверие и разколебаване, след които, не дай Боже, ще трябва да жъне драконови зъби и нокти?
Да спи зло под камък, но колко ми се ще моите думи да се пръснат и разпилеят от несъстоятелност.
Нали?
Алтернативата е просто да си идат
Втората половина на януари би белязана от правителствено-медийна кампания против насилията над деца. Педофилите, изнасилвачите, убийците бяха клеймени с обичайните гнусни думи на блатния неин речник. От парламент и правителство люто се заканиха да вземат мерки. ВМРО се обяви за отмяна на смъртното наказание в случаите, когато става дума за насилия и убийства на деца. Така повтори настойчивите искания от страниците на в. "Нова Зора" от 10 години насам.
Създаде се впечатление сякаш последните няколко случая на детеубийства са разярили обществото, а дотогава всичко си е било мирно и тихо.
Статистиката обаче попарва с вряла вода подобни илюзии. Престъпността спрямо деца от 1991 г. насам, общо взето, върви равномерно и на високо равнище. Наскоро един вестник напомни, че през 1993 г., например, три деца били насилени и след това заклани със стъкло от счупен буркан.
Човек неволно се пита: къде бяха всички досега?!
Истината е, че ужасиите не смущават властниците и те все ни уверяват, че всичко върви добре и настояват да им дадем втори мандат, ЗАЩОТО ТОВА УПРАВЛЕНИЕ НЯМА АЛТЕРНАТИВА!
Какво значи това?
Буквално - трябва да продължим да търпим студа, глада, тиранията, международните финансови разбойници, хайдутлуците на братовчеди до девето коляно и най-сетне да се гаврят с децата ни, без да мрънкаме.
Наскоро журналистът Слави Ангелов в рубриката "Лични мнения" на в. "24 часа" написа: "Няма по-добър адвокат от съдията... ", където разискваше отдавна известната на всички истина - съдиите пускат на свобода закоравели престъпници, а в други страни те отдавна да са осъдени доживат, а в Съединените щати - и на смърт! Наистина ли разковничето е в съда, в неговата безотговорност и все по-отчетливите съмнения за неговата продажност?
"Нова Зора" отдавна сочи порока, който е фундаментален - погрешна е философията на управлението.
Порокът се намира в отказа на политическата сила да служи на Отечеството и съгласието й да служи на чужди интереси. Този "цивилизационен избор" бе формулиран подробно в предизборната програма на СДС. Още там беше заложено продължението на разрухата и нейния успешен край.
Сега в "Календара на досегашното управление", наричан "Календар на ситите", тази разруха се представя за благоденствие и обозримо светло бъдеще. Престъпноста, дори и най-страшната - срещу децата ни, бе предвидена в "цивилизационния избор". Основните цели в него бяха "България да се адаптира към Запада", в нея да бъде създадена, обслужваща интересите на този Запад, за сметка на народа си, политическа класа.
Глобалният отказ от националните интереси повлича всичко останало - българина, лишен от елементарни условия на живот, уплашен и тормозен, убеждаван от собственото си правителство, че това е естественото му състояние, той може лесно да бъде манипулиран.
Насилниците над деца и жени са част от програмата - ако съдим по тезата, че това управление няма алтернатива, то значи, че и престъпността няма алтернатива. Тази ще бъде, и нищо повече.
Синята философия на управлението и нейната политическа практика залагат на абсурдната демагогия - да "коригират" собствения си идиотизъм с кампании. Фрапиращите случаи на провали те обживяват с шум. Министър-председателят, президентът, председателят на Народното събрание или някой по първи от лидерите на СДС ще направят официално изказване с люти закани. После обслужващите правителството радио и телевизия, както и официозът ще подхванат темата... Останалите медии ще наругаят престъпниците, тук-там правителството и толкоз! Ще минат два-три дена и всичко ще се забрави, а съответният министър ще продължи да ни убеждава, че всичко в ресора е наред.
Така, ние сме убедени, че докато не бъде сменена философията на управлението, превръщането на България в страна на просяци, наркобарони и олигарси ще продължава.
Политическата класа, която ни управлява, трябва да си върви. Да дойде друга, обърнала се с лице към нацията. Тази, за която почтеният гражданин има права, а престъпникът се наказва, за която съдът трябва да служи на истината, а не на управляващите... Това решаваме ние - всички, които политическите шмекери наричат "електорат". Втори път не бива да допускаме с един дребен метеж или дори без него, да дойдат на власт хора със слугински манталитет. Иначе децата ни ще продължават да бъдат насилвани и убивани, а властта нагло ще ни убеждава, че това е най-доброто управление.
Банките и проституцията
Човек може и да се промени, управляващите у нас - никога.
Преди няколко месеца, преди година, преди две, все се налага отново и отново да се връщаме на жизнения за икономиката на страната ни, а и изобщо за бъдещето й, проблем с нестабилността на банковата система.
За пореден път обаче ще повторя старата си теза - властта гледа на банките както сутеньор на проститутка, която е длъжна да изпълнява всичките му нареждания. В противен случай я очакват бой, а и рязане на гърлото. От проституцията, знайно е, могат да се изкарват доста добри пари. И това е нормално за сутеньора.
Властта у нас през последните 12 години обаче винаги е била ненормална. В това е и проблемът на банковата ни система, твърдо и окончателно превърната в обществен бардак N 1.
Преди десетина дни в ареста бе тикнат Венцислав Йосифов - бившия шеф на фалиралата Първа частна банка (ПЧБ). Всъщност "фалирала" не е най-точната дума. Защото ПЧБ бе "фалирана". В края на октомври 1995 г. тогавашният първи банкер на републиката Тодор Вълчев на всеослушание обяви, че ПЧБ е изпаднала в ликвидна криза. Казано по-простичко, това означава, че ако вложителите си поискат парите от трезора, той няма да може да им ги върне, защото не разполага с налични пари. Изявлението на Вълчев бе открита провокация, защото по онова време вече с пълен ход течеше източването на цялата банкова система в посока към западни финансови институции.
Вълчев обаче нарочи точно ПЧБ. Реакцията бе естествена - народът се юрна да си тегли парите от клоновете на първите частни банкери у нас. За изненада на властта чиновниците от ПЧБ успяха да се организират и без значение на каква цена и с какъв труд, погасиха всички искания на дребните си клиенти, а банката - макар и здраво разклатена - продължи да функционира.
Тогава бе въведена в ход тежката артилерия в лицето на ДСК и на БНБ. Те си поискаха парите, вложени в ПЧБ. При това Централната банка постави убийствения ултиматум за 3 (три) дни да й бъдат върнати 3 млрд. лева от последното рефинансиране на ПЧБ. Все едно някой да ти е дал заем за половин година и да дойде да си го иска обратно на другия ден - веднага след като си го вложил в някакъв свой проект. Ясно е, че няма как да се издължиш.
А ПЧБ дори и този удар под кръста е имала възможност да издържи - ако й бяха върнати в срок поне част от раздадените от нея кредити. Най-големите от тях бяха на държавни предприятия - авиокомпания "Балкан", "Балканкар", "Нефтохим", "Плама"-Плевен... Самите те, затънали във финансови батаци и източване, за да бъдат фалирани и подготвени за приватизация, обявяват неплатежоспособност.
На толкова удари дори мастодонт като ПЧБ трудно може да удържи и през май 1996 г. БНБ поставя ПЧБ под надзор, точно година след това БНБ отнема окончателно и лиценза й. Официалната версия е, че банката не може да събере необходимия си уставен капитал. Истината е обаче, че ПЧБ не само го има този капитал, но и дори дотогава мощни чужди банки на два пъти предлагат да я купят с всичките й пасиви и активи и да я изправят на крака. Властите и БНБ на два пъти отказват.
Нещо повече - ПЧБ вече е с отнет лиценз, когато през юни "Банк Насионал дьо Пари" отново предлага да я купи. Нов отказ. Абсолютно безсмислен. От банкерска и икономическа гледна точка обаче.
Така първопроходката на частното банкиране у нас бе убита. След садистично дране на кожата.
На всички е ясно, че Първа частна банка бе създадена през 1990 г. с пряката подкрепа на държавата, т.е. с т.нар. червен капитал. За шестте години до фаталната 1995-а тя обаче извисява прекалено много мощта си и под финансовото й влияние попада значителна част от икономиката ни, главно чрез огромни заеми, но в немалка степен и поради факта, че ПЧБ обслужва финансово цели отрасли.
Още по-опасна обаче банката става, защото благодарение на вдъхновената работа на екипа си разкрива огромна мрежа от клонове и обхваща териториално цяла България. По работа с дребни клиенти ПЧБ направо започва да диша във врата на дотогавашния монополист - ДСК. Може да се каже, че създателите й сигурно са били безкрайно доволни, защото чрез нея всъщност са сложили ръка върху огромни капитали.
В началото на 1995 г. БСП идва на власт и премиер става Жан Виденов, осъзнал малко по-късно и играта на архитектите на разрухата Луканов и Лилов. Мрачна ирония, защото дотогава ПЧБ е била печелившия им коз, с който те са можели да надцакат всяко правителство.
Започва дестабилизацията на управлението на Виденов, който не иска да играе по свирката на старите перестройчици. Следват непрекъснати скандали около политическата ориентация на лявата партия. На Националната партийна конференция през май 1995г. главният редактор на "Дума" и главен манипулатор на червената енергия Стефан Продев, риторично задава въпроса: На червените бабички ли е партия БСП, или на червените мобифони. Така умело прехвърля вината за неразборията в червените редици от болната на здравата глава.
Виденов, някъде по това време, вече осъзнава, че всъщност си е сам юнак на коня, а дружината му - невярна. Предателите в нея са с огромна политическа и финансова тежест. След поредните удари идва и последният, който той отказва да преглътне. За кандидат-кмет на столицата от името на БСП е издигнат шефът на ПЧБ Венцислав Йосифов. Вбесен от играта срещу него и осъзнавайки, че тази кандидатура не е печеливша и всъщност работи срещу БСП, след загубената вътрешнопартийна битка Виденов прибягва до механизмите на властта. Следва разговор с Тодор Вълчев, в резултат на което в медиите гръмва че "ПЧБ е изпаднала в ликвидна криза".
БСП губи изборите в столицата. Виденов изглежда няма друг избор, защото на карта е поставено не управлението на един град, доста "посинял", където червеният кандидат няма шанс, а самото управление на БСП.
Виденов и подкрепящите го разбират, че е застрашена самата идея за ляво управление, което да е с ясна социална насоченост и да спре източването на националния капитал. Стратезите от БСП от своя страна също осъзнават, че трудно могат да обуздаят пловдивския комсомолец, който може да разпердушини всичките им планове за икономическа власт.
От тук нататък Виденов е вече обречена фигура.
Може и да е само съвпадение, но две седмици, след като ПЧБ е поставена под надзор от БНБ, се разрази и оня майски мощен ценови шок, след който страната бе разтърсена от митинги и стачки срещу червеното управление. Юздите обаче все още са в ръцете на председателя на БСП, но конете вече са пощурели от пуснатите им червени стършели и е въпрос на време каруцата да се обърне. Неизбежното става в края на годината, когато на извънреден партиен конгрес на БСП пловдивчанинът внезапно подава оставка и от партийния, и премиерския пост, неясно и до днес заради каква и от кого отправена заплаха.
До 10 януари 1997 г. остават броени дни, през които кредитните милионери ще се освободят от бремето на дълговете си. Как тогава с радост да не подкрепят задаващия се на хоризонта Костов.
Накратко, червеният капитал рязва крилцата на соколето си, поискало да го управлява. Подмолната борба с Виденов бе подета и доведена докрай от ПЧБ и цялата банкова система, която не само тика министър-председателя към политическо самоубийство, но и влага значителни капитали, за да ускори гибелта му. В началото на 1997 г. след организиран метеж на власт идва синьото мнозинство, а по-късно през годината то окончателно затвърдява победата си на парламентарните избори.
Венцислав Йосифов и компания тайно потриват ръце и очакват най-накрая да дойде реабилитацията им. Имат право да се надяват, разбира се - та те на два пъти предизвикват икономически кризи - в края на май и през декември 1996 г., и буквално извеждат на улицата не само организираните от тях самите лумпени, но и много "ужилени" граждани. Обаче - ядец!
Сладко усмихнатият Софиянски им казва да вървят на майната си и че изобщо не му трябват. Изпълнили са пъкленото си дело и толкова. В края на краищата никой не обича предателите и гледа да се освободи първо от тях.
Сметките на червените банкери излизат на червено - на 15 май 1997 г. БНБ отнема лиценза на ПЧБ.
Историята има продължение, но то вече е мърляво и скучно. А и не е съществено.
Дори сегашният арест на Венцислав Йосифов е безинтересен и досаден - нито ще посмеят да го осъдят, нито пък той ще посмее да отвори устата си в патовата икономико-политическа гнусотия. От разигралите се трагикомични действия обаче могат да се изведат доста поуки.
На първо място, от дистанцията на времето ясно може да се прецени ролята, която БНБ може да играе в управлението на една власт.
Гадно е наистина, но пък йезуитски и перфектно тогавашният първи банкер Тодор Вълчев отначало докрай води социалистическото правителство на Виденов на сиджимка до окончателното му пропадане. Иначе трудно може да се обясни как ярето от дърта банкерска коза не успява да посъветва Виденов да не пипа ПЧБ, че и на всичко отгоре дори сам се наема да натопи мощната червена банка.
На второ място, става ясно, че единственият начин да имаш цялата власт е да владееш икономиката. Просто създаваш огромна банка, отклоняваш към нея огромни финансови потоци и правиш де що има годно, финансово задължено към банката. Нататък става лесно.
На трето място, от горната история никак не е трудно да се досети човек защо сините създадоха днес банковия мастодонт Стопанска и инвестиционна банка (СИБанк), известен повече като банката на "Орион", както и да се предвиди как ще се развият делата й по-нататък.
На четвърто място. Огромният губещ остана и все още е народът.
На кого ли обаче му пука точно за него!
Боже, пази България!
Излъченият наскоро по БНТ филм "Технология на злото" отново нажежи страстите. И иначе не би могло да бъде, след като и на децата стана ясно, че основната му цел е да донесе някакви дивиденти на днешните управляващи, които се устремиха към финалната права с надпис "Избори".
Какво от това, че действията, отразени във филма, отново настроиха хората едни срещу други! Какво от това, че те бяха представени там достатъчно едностранчиво, без да бъде изслушана другата позиция - тя нямала място там, според авторката на филма Т. Ваксберг. Горещо препоръчах на водещите на "Екип 4" да се запознаят с книгата на Паунка Гочева "ДПС на сянка и на светло" - за да видят с документи какво е това "турско националноосвободително движение в България", кога е създадено, какви са неговите цели и кои са неговите "родители и идейни основатели". Ясно е, че това едва ли ще се случи, след като разбрах, че потърпевши от възродителния процес ще съдят България в Страсбург (и ще я осъдят, защото нашата държава няма спечелено дело, заведено в тази институция).
Онова, което ме потресе, е колко малко (да не кажа - нищо) се е променило в манталитета на властимащите, които отново с лека ръка направиха хората от филма заложници на своите междупартийни, политически разпри и уйдурми за преструктуриране на бъдещото парламентарно пространство. Едва ли филмът ще стане причина да се разтрогне бракът по сметка между БСП и ДПС - да се вярва в това, е повече от наивно. Бедата е, че ДПС отново стана най-важният съюзник, от когото зависи коя политическа сила с колко ще спечели парламентарното мнозинство. Девизът "Разделяй и владей" доказа по един категоричен начин през тези 10 злощастни за България години своята ефективност.
Според големия руски политолог Сергей Пихтин "само един институт може да организира нацията съзидателно - държавната власт". Само че действията на нашата държавна власт отричат изцяло девиза, който нашите държавни мъже виждат катадневно над главите си. А именно, че наистина само "Съединението прави силата!"
Боже, пази България!
Българска дата в антифашисткия календар на Европа
Тези редове посвещавам на родолюбивия българин, на адвоката Стефан Дечев (Търговище, 26.I.1981-3. Х.1941, София), познат на европейската общественост с последователната си борба срещу фашизма и милитаризма. Борба не с бомби и куршуми, а с интелект, висш морал и цивилизовано поведение. И, разбира се, смелост - необходимо качество, за да поеме риска да се противопостави на хитлеризма, ставайки защитник на невинните Димитров, Попов, Танев, Торглер, изправени пред германския съд по време на Лайпцигския процес, 1933 г. Не мислете, уважаеми читатели, че ще ви занимавам подробно с биографията на Стефан Дечев. Тя е много интересна и занимателна, може да се филмира, да се опише в книга - съдържа историческа поука. Перото ми е провокирано от "Календара на успехите" на днешните ни управници. Те наричат самохвалния си отчет "Календар". Така искат да дадат на управлението си космическа стойност. Предизборно искат да ни убедят, че са необходими на България, както слънцето и природата на живите същества. Непрекъснато натрапват угодническото си поведение спрямо Европа и Запада, на чиято подкрепа дължат до голяма степен властта си. Налага се да им припомним, че в календара на Европа, пред която те седят послушно на колене, има важни дати, изписани от достойни синове на българския народ. Един от тях е правозащитникът (далече преди Хелзинки!) Стефан Дечев.
Той произхожда от заможно семейство. Баща му, поборник за Освобождението на България, е авторитетен човек. Затова го избират за окръжен съветник в Шумен. По професия абаджия, Дечо Жеков притежава имоти, между които и приличен хан в Търговище. Рано умира бащата, но по-големите братя издържат Стефан, който завършва Юридическия факултет на Софийския университет. В Балканската война е ранен тежко. След продължително лечение е възстановен, но за цял живот остава инвалид с единия крак. Още юноша възприема социалистическите идеи. Отначало е сред "широките", после преминава при "тесните". Какво значение има организационната структура за свободен дух като Стефан Дечев? Печели добре като адвокат. Не мечтае за депутатско място или министерско кресло. В политиката навлиза заради "бедните и онеправданите". Там го отвежда състрадателната му душа и честния му характер. На тази достойна кауза той служи с професионализма си, с таланта си на оратор, организатор и анализатор на събитията.
Очевидци са ми разказвали за излъчването на този изключителен човек. Било след Първата световна война. На пазара в Търговище тече митинг на военноинвалиди и вдовици от войните. Картината е трагична - жени в траур, с деца на ръце, мъже без ръце, без крака, с кожени превръзки на ранените си глави. Говори председателят на дружество "Инвалид", Стефан Дечев. Протестът е срещу мизерията на хората, пострадали не по своя вина. Срещу протестиращите настъпва кавалерийски ескадрон, предвождан от озлобен офицер, насочил сабя срещу митингуващите. Пред острието на оголената сабя, подпирайки се на бастуна си, застава Стефан Дечев. Не казва нито една дума. С поглед принуждава офицера да прибере сабята си, а ескадронът - да се оттегли... Стефан Дечев не участва във въстания, в терористични акции. Но въпреки това е арестуван на 12.IX.1923 г. В 1925 г., заедно с повече от 500 души, отново е в ареста, гр.Шумен. Освободен, но подложен на полицейски терор, Дечев е принуден да емигрира във Франция, където прекарва повече от четири години (30.IV.1926-16.V.1930). Там той отива, след като е познал насилието в собствената си родина. Превратът на 9.VI.1923 г. слага край на демократичното управление. Загиват елитни представители на българската интелигенция. Около 2000 са политическите емигранти в Париж. Те дружно организират политически акции, културни тържества на Ботевия ден, на Първи май, честват "Кирил и Методий". На тях често гостуват представители на френската общественост. Един от организаторите и ораторите на тези тържества е Стефан Дечев. Отначало той работи в Съветското посолство (посланик е приятелят на Дечев, Кръстьо Раковски), а после отваря юридическо бюро в Париж. Сближава се с Марсел Кашен, Анри Торес, Марсел Вилар, с кмета на комунистическата община в Париж Даниел Рену. Активист е на "Лигата на южните славяни", която по-късно се преименува в "Балканска федерация".
Полицейското дело на Стефан Дечев ми направи поразяващо впечатление. То се пази в архива на МВР под N 7830 и съдържа 286 листа. Първият лист носи дата 2.III.1925 г. Усърдното следене трае до края на живота на "обекта". Вместо да се водят ялови спорове в днешния парламент дали е имало фашизъм и полицейщина в Бългрия преди 9.IX.1944 г., нека се публикуват тези 286 листа от делото на Стефан Дечев. Щом се разкриват досиетата от времето на комунизма, нека видим и полицейските дела от годините на монархофашизма. Не можах да преброя нито колко агенти следят Дечев, нито колко пъти е арестуван, колко обиска в квартирата му са правени. Интерниран е за много месеци в Долна Баня (Ихтиманско), в Ардино, в Несебър и Тетевен. Полицейският терор води до тежко заболяване, при което изтъкнатият адвокат и общественик е принуден да се укрива, дори когато е в тежки кризи, до последния си дъх.
Завърнал се в България, Стефан Дечев не изоставя европейските си ангажименти. Като секретар на Международния юридически съюз (МЮС) той полага усилия за създаване на юридически групи навсякъде в страната, където има окръжни съдилища. Подготвя "Бюлетин" на МЮС, но още първият брой по ЗЗД е конфискуван от полицията. Кантората на Стефан Дечев (ул."Алабин" 29, София) става място за срещи на хора от цялата страна.
Един пролетен ден на 1933 г. тук идва бащата на арестувания в Германия Благой Попов. "След като стана ясно - пише в спомените си Благой Попов, - че ще бъдем съдени по обвинение за подпалване на германския Райхстаг, аз написах и изпратих писмо до моите родители в България, като ги помолих да се обърнат към Софийския адвокат Стефан Дечев да организира нашата защита пред германския съд... В затвора аз бях строго изолиран от моите другари Георги Димитров и Васил Танев и нямах никаква възможност да съгласувам с тях въпроса за нашата защита".
Заминаването за Германия в този момент е крайно опасно. Няколко колеги на Дечев вече са се отказали по "семейни" причини. Пред него обаче стои един единствен въпрос - как най-бързо да замине. Взема две пълномощни - от майката на Димитров и бащата на Попов, които имат едно и също съдържание - да се защитават синовете им пред германския съд от посочените адвокати. Имената на тези адвокати са: от София - Стефан Дечев; от Париж - Кампинши, Моро Жиафери и Анри Торес; от САЩ - Лейбовиц Кевенсон и Лео Галахер; от Брюксел - Йоген Судан, Пиер Грос и Луис Брафорт; от Щрасбург - Адолф Цегле; от Лондон - Неил Лафсон и Прит; от Амстердам - Ван Таф Щолк.
Упоменати са една малка част от чуждестранните адвокати, пожелали да защитават подсъдимите в Лайпцигския процес. Те са много повече. Друг е въпросът, че съдебните власти в Германия не ги допускат.
Дечев има чуждестранен паспорт, но виза му отказват. Обаче той минава границата на 24.VI.1933 г. На пристанището в Оряхово се качва на парахода с билет до Видин. Бързо се смесва с приятели от хор "Гусла", който пътува за Будапеща. Сред песни, дамаджана вино, хубави цигари, границата е прекосена... От Виена... за Париж. Там вече е създаден Комитет за защита на подсъдимите в Лайпциг, в който влизат Ромен Ролан, професор Пренан, адвокатът Кампинши и др. След важни срещи в Париж Дечев пристига в Германия, където на 10 юли Имперският съд отказва да го признае за официален защитник. След преодоляване на невероятни трудности, на Дечев се разрешава да се среща с подсъдимите и да сътрудничи на назначения от съда адвокат д-р Тайхерт. И това е възможност. Дечев се опитва да привлече известни юристи, макар властите да му пречат. Но в запазената кореспонденция на Георги Димитров често се среща името на Стефан Дечев и изказваните благодарности на обвинявания към него. Най-важната помощ, която Димитров получава от Дечев, е подсказаната информация, необходима за защитната реч пред съда. Целият свят се възхищава на достойното държание на подсъдимия, на неговата ерудирана, остроумна самозащита. До голяма степен това Димитров дължи на Дечев, на неговата широка култура и ораторско майсторство. След завръщането си в България Стефан Дечев споделя с много близки нему хора конкретни факти по подготовката на Димитров за процеса.
Процесът започва на 21.IX.1933 г. На 14. Х. входните визи на чуждестранните адвокати, между които е и Дечев, са отнети. След едноседмичен арест те са изгонени от Гермния.
Дечев отново е Париж. Дълбоко е убеден, че единствено световното обществено мнение ще спаси подсъдимите от смъртна присъда. Затова той, инвалидът, обикаля Европа, произнася речи и осветлява истината за процеса и положението в Германия. Ходи два пъти в Лондон, в Брюксел, Прага. Навсякъде заявява: "Съд, правосъдие във фашистка Германия, независими, безпристрастни няма. Съдът е един инструмент в ръцете на фашистката диктатура за продължаване и по съдебен път унищожаването на борещите се маси в Германия".
Седалището на Дечев е Париж. Там той е член на Интернационалната анкетна комисия за зверствата в Германия, на която председател е французойката проф. Лай. Дечев държи връзка с подсъдимите, безуспешно се опитва да склони бивши български министри да се явят като свидетели в тяхна защита.
На 13.XII.1933 г. във в."Юманите" е отпечатан зов "Към всички юристи в света", подписан от Марсел Вилар, Дечев и Лео Галахер. В този апел се казва: "Бяхме там и видяхме всичко - слушахме процеса в Лайпциг и заявяваме по съвест като юристи - истинските подпалвачи са хитлеровци, гьоринговци и гьобелсовци... Юристи, ще останете ли развълнувани и неми пред това съдебно престъпление? Гласувайте резолюции, събирайте подписи и пращайте всичко без забава до Лайпцигския съд и до германските легации! Касае се за живота на четирима невинни хора!"
На 15.XII.1933 г. Стефан Дечев отново изненадва българските полицейски власти. Завръща се и в нашите вестници се извежда новината: "При защитника на Георги Димитров". Отпечатват се интервюта със Стефан Дечев, кореспонденции за завръщането му, негови снимки. В полицейското досие на адвоката се появява заповед: "Бързо! По сведение на вестниците Стефан Дечев е пристигнал от Париж. Да се направи утре сутринта щателен обиск в квартирата на адвоката Стефан Дечев, като се търси изложение по процеса в Лайпциг и кореспонденция. След обиска лицето да се доведе в дирекцията на полицията".
Заповедта е изпълнена. Но от чужбина и страната пристигат многобройни протести за освобождаването на Стефан Дечев. Пускат го на свобода. Следенето обаче става все по-стръвно. От края на 30-те години има "рапорт" на разузнавач, изпълняващ задача 859. Там се казва, че в кантората на Дечев е имало конференция, на която са присъствали Никола Петков, Г.М.Димитров, Митю Станев и др. Те щели да основават "фронт попюлер" - народен фронт по подобие на този във Франция.
Документите говорят, за съжаление, че българските управляващи кръгове преди 9.IX.1944 г., за разлика от демократична Европа, са твърдо зад фашизма и хитлеризма. Тъжен факт, който изразява самата истина. Минало.
Но какво става днес? Обезпокоителен е безпрецедентният арест на протестиращите срещу НАТО младежи от "Че Гевара". Президентът Стоянов без основания ги нарече "лумпени", "келеши". Нима всичко се повтаря?
А може би младежите от "Че Гевара" вписват нова дата срещу насилието в календара на Европа? На цивилизована Европа! Не тази, която "отгледа" Хитлер, която преди година и половина пускаше бомби над наша съседна страна... Войната срещу човечеството и нейния фронт в България
Великият исторически парадокс на границата на столетията е в това, че при небивали темпове на развитие на науката и натрупана огромна технологична мощ за преобладаващото мнозинство от човечеството нараства мизерията.
Почти с темповете на развитие на науката и ръст на технологичната мощ са и темповете на разслояване между държави, области, социални групи и отделни личности. В това съперничество богатите стават по-богати, а бедните - по-бедни. Това е във всички капиталистически държави, включително и в най-богатите, рекламиращи се и като най-демократични.
Развитието на човечеството показва, че подобна посока - прогрес в науката и технологиите, се използва за развитието на посочения процес. Той по същество е война срещу мнозинството от хората на планетата или война срещу човечеството. Тя се води от нищожна по брой група хора, натрупали през ХХ век огромно богатство не чрез усилия и принос към неговото създаване, а чрез насилствено ограбване на богатствата, създадени или притежание на други хора и народи. Войната, която те водят, е всъщност за продължаване на този процес и пълно управление на изчерпваните жизнени ресурси на планетата Земя.
Глобализацията като димна завеса
Процесът на разширяване и задълбочаване на многостранните връзки между хората, областите, държавите и континентите е продукт на прогреса в науката и технологиите и има обективен характер. Този факт се използва като аргумент за намаляване на ролята на националната държава и нейното практическо ликвидиране.
Държавният суверенитет се представя като отживелица, пречеща на прогреса. Поради това, хуманно било, в интерес на човечеството, да се бомбардират държави, които защитават своя суверенитет. Националната държава е последния инструмент, на който мнозинството от хората възлагат някакви надежди за защита срещу силовото ограбване на техния труд и на националните ресурси: материални и интелектуални.
Многопосочност на войната срещу човечеството
За осигуряването на диктаторски позиции от едно нищожно малцинство над милиарди хора по цялата планета са необходими комплексни действия за преодоляване на съпротивителния потенциал на това огромно мнозинство. Войната срещу човечеството на практика се води на множество фронтове и въоръжените интервенции и международна полицейщина са само едно от тези направления.
Война се води в науката, в културата, в образованието, да не говорим за идеологията и икономиката. Правилото "Разделяй и владей" се прилага в неизвестни в историята на човечеството мащаби, като се насаждат конфликти от най-различен характер: териториални, етнически, религиозни, културни, социални, расови и пр. Важно място заема войната срещу държавността на народите, обречени да бъдат асимилирани или ликвидирани. В тази война се използва продажна туземна администрация, формирана обикновено от посредствени и затова лесно манипулируеми и евтино купувани личности.
Войната на българската политическа класа срещу собствения народ
След 10 ноември 1989 г. у нас се формира съюз между партийно-държавната номенклатура и хората от криминалната сфера. И едните, и другите бяха заинтересовани да запазят и даже да подобрят позициите си за ограбване на труда на хората и националните ресурси.
Естествено, такъв съюз не може да разчита на подкрепата на мнозинството от народа и затова тя бе потърсена в чужбина, сред онези, които са начело на войната срещу човечеството. Фактически с тяхна помощ се формира и "политическата класа", която провежда повече от 11 години политика на всестранна разруха на собствената държава и геноцид срещу собствения народ.
Тази "политическа класа" са всъщност момчета и момичета за мръсни поръчки, изпълнявани на държавно равнище в интерес на чуждестранни и местни господари. Срещу тези услуги те получават подкрепа да се облажват от властта.
В своя състав тази самозвана "политическа класа" включва няколкостотин души партийни активисти от парламентарно представените партии. С изключение на Бизнесблока на Ж.Ганчев, всички те в различно време и с различна продължителност провеждаха и провеждат една и съща политика на всестранно разрушаване на България.
Във всяка една област - наука, образование, промишленост, земеделие, здравеопазване, социално осигуряване, национална сигурност и т.н., вземаните и провеждани решения са в грубо противоречие с обективните изисквания за ефективност спрямо народа и държавата, но затова пък в пълно съответствие с интересите на чуждестранните и местни господари на "политическата класа".
Изборите през 2001 - поредната битка на "политическата класа" срещу собствения народ
Задълбочаващата се мизерия, безкрайните скандали сред управляващите, откровените лъжи и манипулации за успеха на външната и вътрешна политика на управляващите и умилкванията на техните опозиционни парламентарни партньори са довели до положение, когато по-малко от 1/4 от населението, и то със сериозни уговорки, има положително отношение към "политическата класа". Това означава, че след получения от нея на местните избори "жълт картон", на парламентарните и президентските избори през тази година тя може да получи "червен картон", да бъде пометена от политическата сцена и да й бъде потърсена отговорност за сътворената от нея национална катастрофа. Така за участващите парламентарни партии вече не е толкова важно коя от тях ще спечели изборите, а е изключително важно заедно да спечелят изборите.
За да постигнат това, техните усилия са в две посоки:
В първата посока се пръкнаха с активната подкрепа на "десните" парламентарни партии "граждански" движения и партии от типа на "Гергьовден", ГОДО, "Демократичен алианс" и пр., а с активната подкрепа на "левите" - Клуб 100.
При нищожната подкрепа на населението за провежданата политика по-важна за оцеляването на политическата класа обаче е втората посока. Това означава концентриране на усилията срещу потенциалното ляво политическо пространство, в което и единствено може да се формира единен народен фронт. Практическите действия са в широк спектър. Особено активни са те в създаването на обществено мнение за безперспективност на всякаква "лява" идеология. Благодатна почва за това създаде рухването на "реалния" социализъм, чийто продукт е тъкмо сегашната "политическа класа".
Допълнителен принос в тази посока направи дясното управление на "лявата" БСП през 1995-1996 г. Тези действия са главно в арсенала на дясната част на "политическата класа". Притежавайки в момента механизмите на държавната власт, тя прави всичко възможно за пълно информационно затъмнение за всякакви алтернативи на провежданата политика. Нещо повече, появиха се факти и на полицейско преследване на инакомислещите.
Лявата част на "политическата класа" води своите действия в две основни посоки: създаване на безперспективност на лявата идеология и разчленяване на лявото политическо пространство до създаване на пълен хаос в него. Като декларират, че ще провеждат политика, съпосочна с тази на световната капиталистическа олигархия за "нов световен ред", както БСП, така и Евролевицата приемат прокапиталистическа идеология, която в крайна сметка е насочена към нарастващо социално разслояване и геноцид, без да има фактически нищо общо със защитата на бедните, експлоатираните и пр. Обещанията за по-поносима мизерия са единственото "ляво" в тази идеология.
Ръководството на БСП експлоатира вековния авторитет на партията, създадена от Димитър Благоев и първите социалисти, за да се задържа като водеща в "лявото" политическо пространство. Като използва тази позиция, то създава или използва създадени вече политически партии и движения за различни "коалиционни" формирования, в които да играе водеща роля. Естествено, такива коалиционни партньори губят своята политическа идентичност, ако въобще са имали такава.
С такава предизборна политика всяка коалиция с участието на БСП няма да получи нито един глас повече от стремително свиващия се "твърд" електорат на БСП. Към момента той е на равнището 1/14 от общия брой избиратели. Същевременно обаче присъединените към БСП партии няма да получат гласовете на своите потенциални привърженици, които или въобще няма да гласуват, или ще гласуват доста хаотично за новопоявили се коалиции и партии. Тъй като тези гласове са загубени за "лявата" политика, то с това рязко се намаляват шансовете за "ляво" мнозинство в парламента. При това положение възниква сериозният въпрос дали БСП желае ляво мнозинство в парламента. И въобще, дали желае да поеме отговорността за управлението на държавата.
За чуждестранните господари на българската "политическа класа" сегашните управляващи са доста удобни и оставането им на власт е за предпочитане пред партия, която от кумова срама пред своите привърженици трябва да се раздира между предизборни обещания, леви лозунги и слугинска дясна политика.
Ролята на "лява" опозиция, изглежда, много допадна на партийния елит на БСП и както изглежда, той няма намерение да я сменя.
При такава политика на БСП е трудно, а на практика е невъзможно създаването на Единен народен фронт срещу "политическата класа", който да я отстрани от управлението на държавата и да извърши необходимото за спасяването на националната държава и възстановяването на нейната икономика.
Този факт навежда на мисълта, че ръководството на БСП изпълнява политическа поръчка формулирана, дадена и финансирана от чуждестранни източници.
Не е известно колко дълго ще продължи войната на българската политическа класа срещу собствения народ.
Известно е обаче, че народите все пак трудно губят войните и националните предатели получават заслужено възмездие. И ако през миналите векове за това са били необходими много десетилетия и дори столетия, то в наши дни процесите протичат много по-бързо и по-мащабно.
Това буди увереност, че и народната съпротива срещу ликвидирането на България и геноцида спрямо нейното население много скоро ще достигне такива размери, че никакви манипулации на "политическата класа" няма да спасят нея и нейния тил от заслужено възмездие за убитите усмивки и понесените страдания от българския народ.
Големият страх на пишман-демократите
Боже мой, колко бързо отреагираха двете големи парламентарни партии. И колко по братски единодушно. Да се чуди човек, който дори малко познава тяхната десетилетна парламентарна озлобеност и дребнавост. Още при първите плахи идеи за образуване на по-сериозни коалиции от хора, независими от тях и недоволни от дългогодишното им плачевно управление, те се стреснаха, сякаш са изправени пред смъртен риск. А може би и наистина има някаква опасност за тяхното безпроблемно царуване?
Май че не им стигат парите от митници и други съмнителни източници, чуждата подкрепа от Соросци и прочее спекулантски фондации, нескритите симпатии на глобалистите, циничните медийни чадъри, държавната власт, мощните партийни апарати и още хиляди други изгодни тям подробности, превръщащи уж демократичните избори в елементарна комбинация, в неравна битка. Май че са им малко правилата на играта, скроени от тях си точно според техните изтъркани и компрометирани политически фигури. Та решиха за всеки случай да ударят калъчката на потенциалните конкуренти, на последните останали политически романтици, още далече преди изборите, приемайки един безподобен, удобен и срамовен избирателен закон. Закон, призван да затвори още отсега устата на хората, които не мислят като тях. Закон, поставящ непреодолими (както им се струва) препятствия пред всички, които не влизат в техния елитен политически гей-клуб.
Разбира се, би могло да се направи и повече. Например за участие в изборите да се иска от другите партии и коалиции не 10-20 хиляди подписа от привържениците им, а сто или двеста хиляди. При това не само да се принуждават хората от селата и градчетата, където няма нотариуси, да отиват до съседните центрове за заверка на подписите им срещу съответната такса (това ще е още едно малко финансово удоволствие за пенсионерите и безработните), но и да се накарат към подписите да бъдат прилагани по три цветни снимки в профил и в анфас, заедно с отпечатъци на пръстите на ръцете и краката. Може и да се иска гаранция за благонадеждност от общинските офиси на СДС и БСП. Или пък прагът за пускане в парламента да се вдигне до десетина процента. Изобщо възможностите за творчество и тук са огромни. Има място за развихряне и на Тотките, и на Надките, и на Ирките, и на Норките. Ех, пусти манталитет балкански! Ние сме и за избори, и за демокрация, и за всякаква друга галимация, но при едно условие - те да докарат нас на власт, та да доосмучем кокъла, който сме захапали преди 12 години.
"Нова Зора" неведнъж е писала, че у нас изборите са шашмалогия без реален избор. Последният законопроект (утрешен закон) за изборите потвърждава недвусмислено тази общоизвестна истина. Ето че отново българските "големи политически играчи" искат да скрият топката от народа ни няколко месеца преди изборния ден. За всеки случай. Та да не си помисли наистина някой изостанал наивник, че в България вече има народовластие. Стига ни, че имаме двама-трима кандидати от големите партии. При "социалистическата демокрация" нямаше и толкова.
Любопитен е въпросът от кого ли са се уплашили двете големи парламентарни сили, та така дружно са се хванали да почистват политическата нива от плевелите на демокрацията. Дали от тези над двеста крехки партийки, които се пробуждат веднъж на четири години, за да видим лидерите им по телевизията и чуем техните едноминутни откровения? Ако съдим по предишните избори, вероятно единодушно ще стигнем до извода, че партиите-миньонки не представляват опасност за властниците, защото привличат твърде малко хора и обикновено защитават мюнхаузеновски идеи. Те наистина са семейно-махленски клубове по интереси.
Тоест, изявите на тези стотици партийки само утвърждават убеждението на избирателя да не гласува за тях. При това невъзможността да прекрачат дори най-ниския парламентарен праг фактически дава гласовете им на същите двама големи играчи, които са уж техни опоненти. Това е още един нашенски абсурд. Хората, избрали малките партии, бягат именно от диктата на големите, но гласовете им отиват точно при тях, а не при другите по-малки парламентарни партии. Така че стотиците партийни малчугани по същество се превръщат в допълнителна гаранция за всевластието на двете големи коалиции.
Получава се, че единственият конкурент на традиционните парламентарни сили са потенциалните нови и сравнително влиятелни групировки, които могат да съберат немалко гласове на разочаровани избиратели. При това става дума не за "дублиращите отбори" на същите двама големи играчи, изпълняващи ролята на примамка (казано по авджийски - на мюре), а за тези нови партии или коалиции, които са наистина самостоятелни и са критично настроени към стореното досега от разноцветните пишман-управници на България.
У хората, споделящи идеите, намерили място на страниците на "Нова Зора" през дългите години на разграбване и умъртвяване на България, отдавна е съзряло мнението, че нещо трябва да се прави, за да се спаси нашето Отечество. "Нова Зора" не изсмуква страниците си от пръстите на авторите - нейните аргументи и грижи са типични за милиони българи. Надхвърлили традиционните политически пристрастия, зад които обикновено се крият егоистични цели на самозабравили се партийни върхушки, ясните и морални принципи на "Нова Зора" са заплаха за следдесетоноемврийското "двувластие".
За разлика от досегашните парламентарни партии, "Нова Зора" няма от какво да се срамува. Вече десет години тя не криви душата си, не служи на групировки и мафии, не работи за чужди държави, не жертва интересите на България за постове, слава или богатство. Тя нито е крала, нито е разпродавала на безценица, нито е ликвидирала държавата. Горчивите грапави думи на "Нова Зора" се четат от десетки хиляди чисти българи, които изпитват същата тревога за бъдещето на страната ни. Хората знаят, че "Нова Зора" няма да ги излъже, няма да ги ограби. Че тя няма да остави народа ни да загива от глад и мизерия, само за да се хареса на финансовите оръдия на глобалистите.
Защото това, което става в днешна България с цените на тока, отоплението, водата, данъците и другите неизбежни разходи (сякаш ние не трябва да ядем и да се обличаме), в съпоставка със заплатите и пенсиите (да не говорим за тридесетината процента безработни), си е чиста проба бавен разстрел на народа ни.
В нашата нещастна страна няма политическа партия, която да оспори моралния авторитет на "Нова Зора". Нейните позиции са честни, ясни и разбираеми за обикновения човек, който иска да живее достойно и във физически, и в морален смисъл. Именно затова "Нова Зора" е неприемлива за големите парламентарни сили. Тя може да отнеме част от гласовете им. Тя може да разобличи хитроумните им политически игрички. Тя може да ги покаже на хората такива, каквито са в действителност, а не такива, за каквито се представят. "Нова Зора" може да направи съюз с подобни на нея групи и организации, който да наруши спокойствието на двамата политически Голиата.
Има и нещо друго. "Нова Зора" няма никога и за нищо на света да продаде и предаде България. С това тя става опасна, дори при скромните си възможности и за тези външни сили, които съвсем откровено управляват страната ни чрез своите български "приятели". Този тип управление, естествено, е в полза на външните сили, а не на многострадалното ни Отечество. Защото интересите на България и на днешните й външни настойници са абсолютно противоположни.
Ние искаме страната ни да е съвременна и богата, а те - да е изостанала и бедна. Ние искаме младежите ни да са умни и подготвени за утрешния век, а те - да са необразовани и тренирани за слугинаж и сексуални услуги. Ние искаме българските таланти да живеят в България, работейки за нейния възход, а те - да ги привлекат при себе си и да ги впрегнат в своя глобален механизъм. Ние искаме България да произвежда съвременни машини, а те - да бъде суровинен придатък и купувач на техните скъпи стоки. Ние искаме страната ни да е независима и самостоятелна, а те - да бъде тяхна играчка, която в нужния момент да престане да съществува.
Казано накратко, ние искаме България за нас, а те - България за тях си. В крайна сметка става дума именно за това.
Ето защо българските избирателни закони, гласувани от досегашните депутати, ще са винаги оръдие на хитроумни планове срещу държавата ни. Ето защо в бъдещия парламент ще видим ренегата Кръстьо Петков или билдерберговеца Камов като представители на стотината им съидейници (сътрапезници?), пробутани в Народното събрание с гласовете на хора, които мислят по съвсем различен начин от тях, които дори не могат да ги понасят заради миризливата им политическа "история". У нас вече дванадесет години се играе мръсна игра без правила, чиято цел е да бъдем унищожени: ако може - още преди изборите, ако ли не - чрез фалшифициране на самите избори, ако пак не - чрез отмяна на изборните резултати, ако отново не - чрез суспендиране дори на постните демократични свободи, с които все още ни залъгват. Когато нашата куца демокрация стане опасна за глобалистите, те ще я захвърлят като ненужна маска и ще ни учат "с желязо и кръв".
Тука не бива да имаме никакви илюзии. Но такъв е днешният свят, различен от него няма и скоро няма да се появи. В този свят трябва да решим: дали да се борим за страната си, въпреки всички очаквани и неочаквани удари, които ще се изсипят върху нас. Или пък да се предадем още сега, без борба, без съпротива. Други варианти просто не съществуват.
Ако потърсим съвет от историята, която никога не е била особено снизходителна към българите, ще видим, че имаме само един достоен избор: борба, жертви, рискове, кръв и пот.
На дванадесет години и сини, и червени лидери се опитаха да ни превърнат в безропотна послушна тълпа, която да манипулират в угода на външните си покровители.
Ние обаче не можем да се примирим със съдбата, приготвена ни от глобалистите и техните български послушници.
Затова: да се организираме, да събираме подписи, да търсим съюзници, да работим срещу ветровете и бурите. По-приятен и по-спокоен път за спасяването на България, уви, вече не съществува.
Да подкрепим идеята за Национален патриотичен фронт
