ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Нима вярвате на социологичните проучвания?
- Има поне две-три от агенциите, които са по-независими, но и техните данни не са особено различни. Ами я си спомнете колко твърдо седеше името на фаталния за държавата ни Желю Желев, все в горните редове на класациите на управниците ни, и то години наред! Ами след това, когато бандитизмът в държавата не беше вече тайна за никого и корупцията доби небивали размери - тъкмо на баш мафиотите имената получаваха своята редовна порция "признание" от една твърде постоянна категория техни почитатели! Какво може да означава това, освен ВНУШЕНО ОТ СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВА ИНФОРМАЦИЯ ТИПИЗИРАНО МИСЛЕНЕ, КОЕТО НЕ Е ДОРИ МИСЛЕНЕ, А УСЛОВЕН РЕФЛЕКС.
- Това е, изглежда, проблемът в момента - типизираното мислене.
- С така подстригано мислене, на каквито и избори да отидем, изгледите за добруването ни през следващия 21 век не са особено големи. ЕВРОПА ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА НИ ВЪРТИ НА МАЛКОТО СИ ПРЪСТЧЕ, ГЛОБАЛИЗМЪТ ДА НИ РАЗМАЧКВА, А НИЕ ЩЕ ИЗПАДАМЕ В ЕКСТАЗ ПРИ ВСЯКО СЛЕДВАЩО ПОДРЪНКВАНЕ НА ШЕНГЕНСКАТА ВЕРИГА.
- Падането на тази верига бе обявено за събитието на ХХ век, нали чухте за това?
- Мисля, че ако се въведе конкурс за най-голямото унижение на българина и България през миналия ХХ век, това е въпросната класация, ако, разбира се, наистина е имало допитване и то е било достатъчно широко.
В конкурса за най-унизително за България събитие през ХХ век с големи шансове може да участва и сключеното между правителството ни и Джордж Сорос споразумение в началото на 1990 г. - да бъде осигурена пълна възвръщаемост на сумите, които "Отворено общество" ще разхарчи сред българите - за дарения и други легализирани подкупи на средни, висши държавни чиновници и особено на интелектуалната ни върхушка. Не съединението на Южна със Северна България в 1885-а, не признаването на българската независимост от 1897-а, а Шенген да било най-важното събитие на знаменития XX век.
- Не се вълнувайте, тези класации се правят в редакциите на казионните вестници, оттам тръгва интифата за една или друга класация, номинация и т.н. Важното е да се отклони вниманието от печалната действителност. Да се произведе мъгла. Вие скоро изпитахте на гърба си тази машина за мъгла в телевизионния Ви разговор с Гарелов по повод наградата "Йовков". Как се уловихте на тази въдица след тъй големия ви опит с "масмедиите"?
- Онова беше друго. Обажда се надлежното лице от отдел "ИДЕОЛОГИЧЕСКА ПОЛИТИКА" при ЦК на БКП до главните редактори на вестниците и списанията да не поместват нищо мое, свързано например със спора за гроба на Левски и - точка. Точката е за мене, а десетината противници получават нещо като наряд за написване на по две-три статии, за да обърнат нещата в политически изгодната посока.
- Много добре позната най-обикновена саморазправа... - Такава саморазправа с локум да я гълташ, защото знаеш с кого имаш работа, и се приспособяваш към обстановката, но сегашните саморазправи протичат "демократично", завоалирано. Кани ме да речем радио "Свободна Европа" да си кажа мнението по нашумелия въпрос с българите мохамедани. Идва репортер, подава ми "крушата" и търпеливо ме записва. Казва ми акуратно кога да си чуя изказването и се сбогува. Слушам предаването и откривам, че от 20-те записани минути са ми оставили три или четири, само за повод на събраните в студиото пажове на "Свободна Европа" (като Георги Цанков и други, два- троица "биячи") да ми ударят кюскиите зарад "порочни", "консервативни" и пр. становища. Това е хватката да бъдеш провален, без да са те елиминирали от спора. Със собственото ти съдействие. Всъщност, това си е най-обикновен капан.
- Когато влязохте в капана на Гарелов, не знаехте ли какво ще Ви се случи?
- Не. Аз попитах помощника му, който се обади от негово име, кой ще ми бъде опонентът и той ми каза, че това ще е Светлин Русев. Той написа една статия във в."Стандарт", каза каквото имаше да каже по разминаването на Радичков с наградата "Йовков", излезе и моят отговор на статията му - също във в."Стандарт", и не виждах нищо лошо устно да си доизясним позициите, та макар и с посредничеството на г-на Гарелова.
- Не си ли помислихте, че може да Ви направи магария?
- Не. Неговите магарии са обикновено благопристойни, той избягва скандалите. Затова е и оцелял. Той е от хората, които биха си позволили да пръднат, само ако прозорецът е отворен и вентилацията работи.
Чак като се настанихме с Русев край масата и се появиха на екрана тримата задочно участващи в предаването, тогава ми стана ясно, че съм в засада.
Мина ми през ума да напусна, но операторът можеше да ме изключи от екрана, а водещият да обяви, че съм дезертирал, това не ми се понрави и останах. И какво друго ми оставаше, освен да изслушам предварително подготвените попръжни.
Сметката бе така направена, че да не остане време за разискване наживо - в това е магарията на г-н Гарелов, че ми отне ФИЗИЧЕСКАТА ВЪЗМОЖНОСТ ДА РАЗВИЯ ДОВОДИТЕ СИ В ПРЕДОСТАВЕНОТО МИ НЕДОСТАТЪЧНО ВРЕМЕ.
- Какви може да са подбудите на Гарелов, за да организира "постфактум" това представление?
- Не става дума за подбуди, а за най-обикновена поръчка. На Гарелов това е била работата в телевизията и преди, и сега. Радичков винаги е имал своите дежурни покровители - по-рано в Държавния съвет на Живков, сега - в управителния съвет на "Отвореното" общество на Сорос, колко му е да засилиш един Гарелов да бие дузпа на журито и неговия председател.
- Аз съм пропуснал Вашата публикация по случая в "Стандарт", бихте ли казали накратко как възникна този необичаен за литературната ни практика спор?
- Петък беше, обаждат ми се по телефона, че съм определен за председател на журито за даване литературната награда "Йовков", да се готвя следващия вторник за заседанието, на което ще пристигнат трима от членовете му от Добричкия общински съвет.
Един ден преди насроченото заседание купувам вестник "Стандарт" и виждам интервю с Радичков, че той е вече обявен за носител на наградата "Йовков". Помислих си, че Добричкият съвет сам е присъдил наградата и се дори зарадвах, че няма да си бутам ръцете в жарта. Да, но следобед, като се върнах вкъщи, обаждат ми се по телефона от Съюза на писателите, че на другия ден в 11 часа е заседанието за наградата "Йовков". Казах им, че е вече присъдена и това е обявено. Отговорът беше, че е станало недоразумение. Трима от добричките представители на другия ден бяха на уреченото време в Съюза - единият отказал да дойде, като разбрал, че наградата е обявена. Останахме шест души и поставихме на тайно гласуване листата с кандидатурата на Радичков, Стефан Цанев, Виктор Пасков и Марко Семов. Резултата беше 2 на 3 за Марко Семов. Малко след това се появи статията на Светлин, който обвини журито, че "ограбило" духовно Радичков, като сме го лишили от полагащата му се награда.
- А Вашият отговор?
- Отговорих му, че не ми е известно да е имал Радичков абонамент за тази награда; че журито е в пълното си право да реши тоя въпрос и т.н. А това, че неговата, на Русев, оценка за творчеството на Радичков не съвпада с тази на журито, няма нищо порочно, това е въпрос на естетическа нагласа. Има читатели, които хвърлят Радичков на седмото небе, други въобще не смятат, че той е "явление" и се позовават на факта, че в творчеството му трайни художествени образи няма, а че е по-скоро майстор на пародията и т.н., и т.н.
- За пръв път за Радичков, че е майстор на пародията.
- Не сте се занимавали с писаното за него, затова не сте чули, но в това няма нищо. Майстор на пародията е и авторът на бай Ганю - Алеко Константинов. Прочут е тъкмо с тази си книга, дай Боже всекиму неговата слава!
- Моето мнение от разговора Ви с Гарелов е, че той искаше да Ви застави да кажете, че Радичков е най-големият белетрист и затова разминаването му с наградата Йовков е гаф и дори "ограбване" - ако си послужим с израза на Светлин Русев.
- Радичков е самобитно дарование, в това няма съмнение, но да се води спор за първенство - това е литературно невежество. Най-краткото име на таланта е "самобитност". Надареният човек е в това отношение единствен, или както се казва уникален. Надарените не могат да бъдат подреждани по височина - кой по-горе, кой по-долу. Те не се поддават на този вид механична класация. И затова в нашата литература никога не е воден сериозен спор за първенството на един или друг писател. На всичко отгоре такъв спор е невъзможен, защото няма и обективни мерки за литературата като изкуство - всичко е въпрос на естетическо възприятие, на вкус, както е при цветята; някои обичат теменужката, други предпочитат кокичето, трети - игличето, или бегонията. Но между тях съпоставимост няма.
На всичко отгоре, литературното творчество въздейства различно на различните поколения. Естетическите нагласи се променят. Така става възможно боклуците на писатели криминалисти, да се търсят и четат много повече от изящните разкази на Йовков, Вазов, Елин Пелин и пр. И тогава спорът за първенство изгубват какъвто и да било риентир.
Има едно-единствено нещо, което би могло с по-голяма сигурност да се обсъжда, а то е обемът на обществено въздействие, което творчеството на един или друг писател е упражнило върху народа за духовното му развитие и национално сцепление. При подобна равносметка се вижда, например, че творчеството на Вазов е упражнило най-силно обществено въздействие за формирането на българска нация и за облагородяването на българския характер.
Нямам нищо против един или друг почитател на Радичковда смята, че той е успял със своето творчество да тикне националния градус на българина с една или две чертици нагоре. Чрез примера на своите герои - както го е сторил Йовков. Това си е тяхно право, но да налагат на журито това си мнение е несериозно.
Воин на перото
Преди много години той ми надписа току-що излязлата си книга "Биография на съвременника" (1972) и с автографа отбеляза, че ни свързва "скромно и дълбоко приятелство". То наистина бе и си остана "скромно". Виждахме се рядко и обикновено случайно. Особено след като вече не бях редактор във всекидневника "Работническо дело". Тогава срещите ни станаха почти само "задочни". Следях къде какво излиза от Иван, четях редовно публикациите му и понякога му се обаждах по телефона, за да му "стисна ръка" от разстояние за прочетеното. Появата на името му тук и там бе за мен нова среща с приятеля.
Освен критик, Иван Спасов се бе насочил най-вече в началните си творчески години и към белетристиката. Книгата му "Изображение и конфликти", съдържаше литературно-критически студии и очерци и бе посветена на изтъкнати съвременни прозаици. Но основното си внимание и тогава, и по-късно той отделяше за поезията. В сравнение с него аз я следях нередовно и слабо. Поради това често пъти не можех в споменатите "живи" телефонни срещи, като го поздравявах, да споделя своя конкретна преценка за дадена статия или рецензия. Но пък изразявах радостта си от принципния му идейно-естетически подход, от усета му за поетически стойности, от подчертаната му склонност и умението му да анализира, предпазвайки се от коварни пристъпи както на социоложко, така и на естетико-формалистично виждане.
Особено ме удивляваше неговата плодовитост. Отзоваваше се за много книги в рецензии и статии, в литературни портрети. Занимаваше го не само текущата продукция, а и поетическото наследство. Настойчиво се изявяваше и критикът, и историкът. Силно впечатление направи с тритомника си за българската поезия, сътворена от жени. Предлагаше на читателите книга след книга. Държеше перото присърце, неистово, сякаш в надпревара с времето. Като имах предвид тази изключителна работоспособност, както и страстното му (твърде често остро полемично) слово не само в конкретни оценки на творби, но и в работи, посветени на въпроси от по-общ литературно-естетически характер, да не говорим за публицистиката му, натрапваше ми се често пъти сравнение с някои всепризнати имена не само от нашата обществено-литературна мисъл.
В автограф към "Пристрастия и полемики" (1978) той шеговито характеризира "своите критически и шопски страсти, пристрастия и борби". Абсурдно бе всички да приемат неговия образ на критик.
Иван Спасов имаше и своите опоненти, да ги назовем с една по-безобидна дума. Това че те пей даваха да го уязвяват, си е техен проблем на конфликт с истината. Но те не можеха в двата джоба на сакото му да открият две противоположни рецензии за една и съща книга. И ако за едно и също творение е писал различни оценки, от различни позиции (не само съобразно аспект и тема), това е въпрос не на нагласяване спрямо обекта или на съобразяване с конюнктура, а на уточняване на обективното отношение. Иван не се озърташе да усети накъде духа вятърът. Критикът също можеше да се ползва от правото си да усъвършенства своя инструментариум, както и своето виждане, своите позиции.
През последното десетилие, ознаменувано с поврата към опроверганото от социализма капиталистическо общество, с особена сила той открои една от най-силните страни на своето дарование: страстта да воюва за истината. Тогава на пръв план излезе публицистът Иван Спасов. Броени месеци след 10.11.1989 г. започна поредицата свои статии и бележки, които след това събра в двутомника "Мизерия на духа" (1993 и 1996). Това бяха гневни, саркастични щрихи от портрети на носителите на тази "мизерия на духа". Иван не можеше да остане равнодушен към опитите за разграждане на българската литература, за оскверняване на демократичните и реалистични ценности в нашата изящна словесност.
Твърдо и последователно отстояваше принципите на една действително демократична литературна политика. С дебел курсив той подчерта в една своя статия: "Никакво предубеждение и никакво тотално отрицание на имена и творби, а внимателно, загрижено и обективно анализиране и обобщаване на фактите".
В неговите работи от този период се прояви не само колоритността на перото му, проявиха се в пълен релеф и духовните му вълнения. Сам споделя, че своите филипики срещу "опартизанената площадно-нихилистична безумност" е писал "с болка и смях, с гняв и съжаление към героите си". Аз просто му завиждах приятелски за всичко това и не можеше да не споделя с читателите своето възхищение от споменатия двутомник.
Като казвам тези неща, искам да отбележа, че чувствах нужда по-отблизо да общувам с Иван Спасов. Може би нескромно речено - да споделям опит с него. По-точно: да надникна в творческата му кухня. Ей така, от любопитство, без практическа заинтересованост. Става дума за едно - всъщност самоцелно - желание да се запозная с психологията и "фактологията" на неговото битие като творец.
И през последните една-две години, преди фаталната дата, на няколко пъти, упорито му се обаждах и се уговарях да се видим, тъй, по-спокойно, без да бързаме, да си "побъбрим". Иван по принцип и с охота се отзоваваше, но отлагаше за по-сгодно време. "Сега имам ходене във Волуяк, сестра ми там не е добре... " Друг път: "Имам ходене във Волуяк. Из двора трябва, нали знаеш... " Или пък: "С удоволствие, адаш, но точно сега имам да пиша нещо спешно... " И така, нашата среща, за която се шегувахме понякога с него, остана, уви!, неосъществена... Осъществима е само "задочно", с разлистване на неговите творби. Колко добре би било да не говориш за "наследство", а за текущо появили се публикации и книги от "адаша"!
Ще продължат моите срещи с него. И ще чувствам неговата земност, народолюбие, страстност и жизнелюбие. Нашето приятелство наистина бе "скромно и дълбоко".
Големият български молебен
Осемдесет и седем процента от българите желаят да завали дъжд или сняг през новата година!
Ето едно социологическо проучване в самото навечерие на 2001г., което ако не друго, поне в някаква степен ме удовлетворява. Дори затова, защото бих могъл да отговоря на някои мои познати градски господа, с прекъснат селски и природен корен, които през изминалото лято с удивително самочувствие казваха - дълбоко не ме интересува дали има дъжд и дали земята се е напукала! Като ми трябват домати или чушки, ето го пазара, ще отида и ще си купя. Казвали са ми го право в очите по повод споделената тревога, която носех от село и от селяните, очите на които се изгледаха за капка дъжд от изцъкленото заключено небе. И още преди да си беше отишло лятото, вече се тревожеха сушата да не премине в есенно-зимна.
Е, премина тая мъчителна суша в есенно-зимна. Сега тревогата е да не премине отново в пролетно-лятна и така да се затвори кръгът на цикличните засушавания. А горещият дъх на Сахара, настанил се според научните, вече признати данни, върху нашите земи, да остане за постоянно и да поведе настъплението на пясъците по българските планини и поля зелени. И според други, също тъй научни прогнози, сушата за нашите райони щяла да се зацикли за петдесет години, половин век от новото хилядолетие... Не знам дали някои от тия, дето казваха, че дълбоко не ги интересува дали ще вали дъжд през лятото, и като им трябват чушки и домати ще отидат на пазара и ще си ги купят, са взели участие в споменатото предновогодишно проучване на общественото мнение. И не знам какви отговори са дали. Нищо чудно да са казали, че вече не им е толкова безинтересно ще има ли влага в намаляващите язовири, в изтънелите реки, в омаломощените и пресъхващи извори, в миналите на режим кранове на чешмите у близо една трета от водопотребителите в България.
А не е толкова трудно да си представим какво означава безводието или режимът на водата. То не е само мъката от жаждата, дори когато тя е танталова. То е и озверяване, промяна на човешката психика и природа - без храна човешкият организъм може да издържи десетки дни, докато без вода - не повече от 48 часа!
След това от човека остава само неистовият инстинкт за живот. И разчовечаването.
Но докато стадата от животни могат да пропътуват стотици и хиляди километри по изгорелите савани на Африка, за да намерят живителна паша, могат ли човешките стада да пропътуват толкова километри, за да намерят живителна жизнена среда извън България, дори всичките шенгенски визи и ограничения да паднат и да станат на пух и прах?
Или пък ще ставаме бедуини? Може и маймуни - имаше на село един бай Никола, който още преди петнайсетина години малко откачено предупреждваше и се провикваше от клоните на черниците - "Качвай се и ти, комшу, Африка иде! Да се учим да живеем като маймуните". Казваха му Маймун Колю и той с това прозвище си отиде, без да дочака сбъдването на неговото чудато предчувствие, за което селяните го бяха взели на подбив. Макар те все повече, със засилване на цикличността на засушаванията, да се вслушваха в неговите призиви.
87% от българските граждани отправят надеждата си да завали. Всъщност - това е една молитва, изтръгнала се от дън разтревожената им душа. И ако трябва да си послужим с едно народно название, влязло дълбоко в народопсихологията ни, това си е един масов голям всебългарски молебен за дъжд, за сняг, за вода, за живот.
Защото, господине, или госпожо, вие можете да си купите туй-онуй от Женски пазар, а живот можете ли да си купите?
Влага можете ли да си купите?
Правите ли разлика между водата, която извира от земните недра, и влагата, която извира от недрата на душата?
Водата от земните недра се дръпва все по-надолу, елате и вижте все по-стесняващите се зеници на селските кладенци. Дръпнала ли се е влагата в душите ни, или все още в тях бълбука някакво живо ручейче - както показва и вече избилата на повърхността тревога чрез големия национален молебен за дъжд и сняг, прозвучал под заключеното българско небе?
И дано тази жива струйка ни помогне не само да признаем тревогата за безводието, което ни натиска. А да осъзнаем и причината за промяната, а не премяната на климата по нашите земи. И защо е тая промяна, кой я докара? Докараха я глобалните промени в тоя свят и на тая планета:
Сечем гори и джунгли.. И настъпва пустинята на север и на юг, безчувствена към плод и плодна пъпка - убива тя със пясъчен юмрук... Стихът си е "стихче", както казват някои обемни социолози, плувнали в дебелите си самочувствия. Стихче, драснато от някакви си там поети. А ето как предчувствието в тези стихове, писани близо преди две десетилетия, се включват дори директно в отговора - кой предизвика глобалното изменение на климата.
Като изключим множественото число - аз, например, не съм сякъл гори и джунгли. Нито имам фирма за износ на дървен материал, или фирма за изработка на скъпи мебели и никога не искам да имам.
Нито съм палил горите на България през това лято, пък и през други, по минали лета, защото ми се нарушавали някакви жизнени интереси.
Винаги съм се стремил да посадя къде горско, къде плодно дръвче, плодните дръвчета сме ги отглеждали в нашето семейство като наши късни деца и сме се радвали на първите им цветчета като на първите детски зъбчета... И освен глобалните изсичания на гори и джунгли от големите световни дървообработващи корпорации, освен обезлесяванията на Африка, посегателствата над Амазония - единия бял дроб на човечеството за кислород, и апетитите към Сибирската тайга, другият бял дроб на човечеството, нека не забравяме и да отдадем дължимото и на нашите домашни (не бих вече ги наричал български) обезлесители и подпалвачи.
В продължение на няколко месеца това лято горяха български гори, една част от палежите бяха поради немарливост и безстопанственост. А другата част - умишлени. И колко от умишлените подпалвачи, пък и от немарливите, бяха заловени и осветени на показ? Няма светлина за тези чеда на мрака, които отнемат не само кислорода на българския въздух. Не само красотата на гората хайдушка и закрилница, но и водата, която извира изпод нейните корени.
И отприщват сипещите се сипеи и каменни порои - идете по южните склонове на Балкана или по други наши планини, и ще видите тези каменни реки, които помитат всичко по пътя си.
Но вие никога няма да надникнете в касите, или сметките на търговците на дървен материал, които изнасят, изнасят, изнасят не трупи, обгорени или необгорени. Изнасят труповете и песента на нашата хубава си моя горо. И трупат богатства, чието отмъщение ще се стовари след недалечно време чрез звънтящите песъчинки в озъбените голи скали. Така, както пустинните песъчинки звънят в пустинните планини на Сирия или в пустинята Гоби в Монголия.
Това ли е звънът на нашето бъдеще?!
А разрушените канали на напоителните системи не допринесоха ли със свой дял за промяната на водообращението, и оттам на климата по нашите земи? Защото тия канали, с които се напояваше една четвърт - 12 милиона декара, от обработваемата площ на България - не само даваха живителна влага на коренчетата. Те представляваха и водна повърхност, която се изпарява, а изпаренията се вдигат нагоре, за да образуват облаци. И облаците от своя страна, по силата на природните закони, връщаха водата като живителна влага, като кръвообръщение, влага на земята, по нивите и градините, а оттам и в душите на българите, отворени винаги за Капчици дъждовни падат от небето - и орачу трепна радостно сърцето... както бе казал поетът за ония дядовски и бащини времена.
Някой да е подведен под морална, ако не под друга отговорност за разрушаването на напоителните системи, а с това и за дял от разрушаването на климата по нашите земи? Поне едно признание да бяхте чули, и причините за него. Поне едно покаяние, хайде, в тоя случай може да се мине и с приноса на ликвидационните съвети, създадени от правителството на този, който днес представлява България в Организацията на обединените нации.
Понякога наистина си мисля, че живеем в една голяма лудница, в която болните са лекари, а лекарите - пациенти... Дано, Боже, който закриляш България в продължение на толкова века, не допуснеш тя да бъде поробена от пустинята на суховеите и напуканите от жажда души.
Не мога с пустинята да споря - самумът, пустинният вятър, ще затъкне моя глас с вдигнатите пясъци. Но дори и това не е най-страшното.
Най-страшното е, че съществуват хора, които ни обграждат като подвижни пясъци... И ни обогатиха с обеднен уран, за който здравият народен усет подозира, че също има дял за сушата.
Вдигам ръце от клавишите на пищещата ми машина и ги прибирам молитвено. За участие в големия български молебен, към който се присъединяват душата и сърцето ми.
Голямата тояга
Какво беше казал Рузвелт, двадесет и седми президент на САЩ?
Рузвелт беше казал, че американецът трябва да върви бавно, но да носи голяма тояга.
И тоягата стана неотменим атрибут на американската външна политика. Именно с ядрени тояги бе ознаменуван краят на Втората световна война, когато Япония бе бомбардирана и Хирошима и Нагазаки изпепелени. При това Япония бе пред капитулация и не съществуваха никакви сериозни мотиви, за да се прибегне до това крайно средство. Освен обстоятелството, че това бе опосредствана заплаха към СССР.
Бомбардировката бе вече елемент от Третата световна война - студената.
И забележете: ядрените тояги се стовариха не върху вражеската армия, не върху военни обекти, а върху съвсем беззащитни и невинни хора.
Това вече не бе война, това бе терор и изтребление. Бандитизъм! И обществото, чийто опознавателен белег и символ е револверът, не се разграничи от правителството си, а го аплодира за решението му да цапардоса жълтурковците.
Да се адмирират Щатите, да им се подражава, е повече от цинизъм. И не знаем на кой акъл и на коя водка е бил примерно Евгений Дайнов, който ни подучва, че и ние можем "да приложим доста неща от онази американска практика, която направи Америка най-прогресивното, най-богатото и най-могъщо общество в историята на човечеството".
Опазил ни Господ от подобен просперитет, изграден върху кръв и сълзи, но ние все пак предпочитаме да спасим безсмъртните си души и да поминаваме в мир със себе си, вместо да вършим зло. Пък и знаем, както е казал и Христос, че "който вади нож, от нож умира".
Американската тояга се размахва вред по света, където са уж застрашени прословутите американски национални интереси. Така бе в Корея, а после и във Виетнам. Във Виетнам обаче нахаканите претенденти за господство над света се препънаха лошо и трябваше до дъно да изпият горчивата чаша на поражението, съпътствани от хиляди поцинковани ковчези.
Изводът, който може да се направи, е само един-единствен - не може да бъде победен народ, който е решил целокупно и докрай да се сражава за своята свобода.
Урокът обаче не бе усвоен, което говори, че американците не се учат нито от историята, нито от своите грешки. Те продължават да "грешат" в името на своите глобалистични амбиции и неотменно се превръщат в "Империя на злото".
По време на Войната в Персийския залив демонът на голямото зло бе изпуснат от бутилката на Пентагона, като за пръв път бяха използвани бомби и снаряди с обеднен уран. Появи се като понятие т.нар. "синдром на залива". Освен местните "туземци", изпоразболяха се от лъчева болест и много от юначетата. Пентагонът обаче категорично отрече заболяванията да са причинени от въздействието на обеднения уран. Така и своите бяха пожертвани пред идеята на панамериканизма.
Сега същото се твърди, въпреки постъпващите тревожни факти и по отношение на Югославия и Косово. Не кой да е, а говорителят на НАТО Марк Лейтли остро възрази срещу искането да се унищожат мунициите, съдържащи обеднен уран: "Нека тези, които смятат, че той вреди на здравето, да го докажат, вместо ние да доказваме, че не вреди".
Ужасяваща логика! Значи жертвата сама трябва да доказва, че е жертва, и то след като е обвинена в лъжа. Сякаш чуваме някогашния печално известен прокурор Вишински. Да припомним: той струпвал куп обвинения срещу безпомощния следствен и изисквал той сам да ги опровергава. Презумпцията за невинност до доказване на противното въобще не влизала в съдебната практика.
Сега - същото!
И въпреки масовата тревога, заляла Европа, въпреки че "балканският синдром" вече коси натовски войници, само в Италия жертвите са седем, Пентагонът продължава да наглее и въобще не възнамерява да спре употребата на обеднения уран. Говорителят на военното ведомство Кен Бейкън, пренебрегвайки фактите на ужасяващи замърсявания на водата, почвата и въздуха, с манталитета на човек от Дивия Запад, обяви, че не вижда здравни причини, за да се разглежда въпросът за обявяване на мораториум по отношение на оръжията с обеднен уран.
Цинизъм без граници!
Но цинизмът има още едно измерение - европейско. Европейските натовци вдигнаха врява и се разтревожиха, когато под заплаха попаднаха техните момчета. Да, скъп е животът на тези момчета, дума да няма, но нима е без цена и животът на тъмните балкански субекти?
За тях ни дума, ни вопъл, ни стон, освен смутолевено и гузно упоменаване, и то някак си между другото, че видите ли, и горките балканци можели да пострадат.
Ами те вече страдат! И мрачните прогнози са, че раковите заболявания в Югославия съвсем скоро ще нараснат с 30%.
Така е в близката ни съседка.
А у нас?
Кой да ти каже. У нас с тихи балетни стъпки, сакън да не докачим някого!, проблемите се заобикалят и нищо не се признава. Не, нямало никакви опасности, лъготят ни поединично и целокупно мастити държавни мъже и жени.
Но как тогава да си обясним, че дърветата обезлистяха, че овошки и зеленчуци се скапаха на пихтия, че в приграничните на Югославия райони, пък и не само там, се наблюдават генетични изменения и аномалии сред хора и животни.
Обяснения не следват.
Фактите се премълчават и опровергават.
Така беше и когато стана катастрофата в Чернобил.
Новият момент в ситуацията е, че в случая и Европа е пострадала, че гинат и нейни момчета.
Европа е между чук и наковалня. Тя трябва да се съобразява с обществените настроения, от една страна, а от друга - със страховития си съюзник САЩ.
Най-вероятно историята ще приключи с това, че Старата дама ще се повайка, дори може да тропне с крак и да повиши тон, но накрая ще превие врат пред тексаския мъжага с голямата тояга.
А на Балканите - майка им жална!
Но вече нищо няма да бъде както по-рано.
Въпреки всичко!
До Главния редактор на в."Нова Зора"
г-н Минчев!
Публикуваната във вашия вестник статия на проф.Чавдар Добрев "Бъдещето на отечеството" (18.12.2000 г.), предизвика голям интерес и в средите на членове на Българската социалистическа партия.
Тревогата ни, че СДС отново да спечели предстоящите избори, е съвсем реална и всъщност е тревога за съдбата на България.
Огромната част от членовете на нашата партия безпомощно и с болка следят пъклената дейност на правителството на Иван Костов, което продаде, предаде и разграби националното богатство на българския народ.
Казвам "безпомощно", затова защото нито опозицията в парламента, нито ръководството на БСП през последните четири години, не показаха, не показват засега и за близкото бъдеще реални програми за спасяване на нацията от погромите на СДС.
Именно затова със задоволство и надежда разглеждаме вижданията на проф.Ч.Добрев за "Логиката на предизборните коалиции" с продължението му в следващия брой, и още повече позицията по този въпрос на Политически кръг "Зора" под заглавие "Още за национално-патриотичния фронт".
Идеята за изграждане на такава структура е абсолютно правилна и тя може да изиграе наистина ролята на спасител на българската нация.
За съжаление всички медии (с незначителни изключения) са подвластни на мракобесното тъмносиньо управление. Тук е огромната роля на вестник "Нова Зора", който като фокус да обедини патриотите от цялата страна.
Ние сме десетки хиляди, които уважаваме, ценим и обичаме вашия вестник.
Ние не сме мутри, ние не сме с мерцедеси и с вили. Но нашата лепта за вярата, че правдата и България могат да просъществуват, ще бъде дадена от сърце за успеха на национално-патриотичния фронт в следващите парламентарни избори.
Ех, генерали!
Името на генерал Ангел Марин нашумя преди години с отказа му да приеме съкращенията в армията и с изказаните съмнения досежно здравословността на решението да влезем в НАТО.
Това бе принципна и достойна позиция на достоен офицер. И ние, във в."Нова Зора", подкрепихме генерала, тъй като винаги сме подкрепяли всяка патриотична проява. Взехме отношение и когато скорострелно бе изгонен от войската.
Но сега с недоумение и огорчение наблюдаваме политическите стъпки на генерала. Тук искаме само да вметнем, че политиката с коварствата на своите вълчи ями и хлъзгавости никога не е била успешното бойно поле на военните, които са хора с друг манталитет - прям и донейде наивен. Изключенията (генерал Дьо Гол) само потвърждават правилото.
Да минем към фактите. Те са стряскащи.
Генерал Марин, заедно с генералите Радослав Пешлеевски и Стефан Дервишев, бивш командващ на Първа армия, създават формацията "Национално единство" като алтернатива на гражданското обединение "Защита", също съставено от запасно воинство.
Всеки човек, що годе изкушен в политиката, веднага би прозрял елементарния сценарий - чрез пръкването на дублетната формация "Национално единство" се цели да бъде разцепено запасното воинство и съответно отслабено.
Трикът е много стар. Почти не остана неразполовена партия. При това архитектите на пъпкуването са печално известни. И въпреки това, ето, че военните се поддадоха на номера и като политически неофити се хванаха на въдицата и волно или неволно участват в разрояването на електората.
Кого ползва това, е повече от ясно - основните политически сили.
Тук, ако си послужим с лафа на Конан Дойл, можем да кажем: "Елементарно, Уотсън".
Хватката е наистина елементарна.
Но това, което следва, вече говори за разбъркване на критериите, за неразбиране на българските национални интереси, за отсъствие на принципи. Защото генералите вече преговарят с ДПС и с "Демократическа алтернатива" на д-р Тренчев за съвместни действия.
Признаваме, че сме сащисани. Какво ли не можехме да предположим, но само не и това, че не кой да е, а тъкмо български офицери ще тръгнат да се коалират с една етнорелигиозна формация, която по презумпция е антибългарска, антидържавна и регистрирана като политически субект в нарушение на конституцията.
Ако използваме едно признание на Петко Р.Славейков, и ние можем да кажем, че се уморихме "да отваряме с клечки очите на слепите".
Аргументирано, последователно, неотстъпно от страниците на вестника (знаем, че се чете от воинството) ние непрекъснато повтаряхме, че една етническа партия не може да има никакви други интереси, освен етнически.
А нима едни професионални военни не разумяват, че зад ДПС стои една имперска амбиция за патримониум над Балканите. На тях ли трябва да обясняваме какво означава факта, че в Източна Тракия е съсредоточена една огромна и модерно екипирана чужда армия.
И след като се знае всичко това, е направо неокачествимо решението да се върви към коалиране с ДПС.
Тук немеем. И ако се въздържаме от по-остри думи, то е само поради това, че все още пазим уважение към пагона.
Но не можем да премълчим своите много големи безпокойства от включването в играта на един трети участник - на одиозния д-р Тренчев, командващ щурмовите отряди на разрухата, с която започна пътуването на България из кръговете на ада.
Тук няма да разказваме политическата биография на доктора, тя отдавна е обществено притежание, нито пък ще припомняме неговите хунвейбински подвизи, свързани с окупации, палежи и т.н.. Но ще кажем, че от тоя професионален лидер, какъвто на практика е отдавна престанал да бъде, винаги се е носела нездравословна миризма на инсинуации, комплоти и интриги.
Но той е стар другарин на Доган и отровната комбинация между двамата винаги е работила във вреда на България.
Почтени хора просто нямат място в подобна компания, защото ще се компрометират, омаскарят, орезилят.
Предполагаме (бихме искали да е вярно!), че генералите са били подведени. Бихме могли още и да допуснем (нали надеждата умира последна!), че намеренията им, ако и наивни, са мотивирани от честни подбуди - да се преодолее политическото, социалното и етническото разчленение, както декларират самите те.
Тук една вметка - етническото разчленение се подклажда от ДПС и такива като г-ца Ваксберг, защото тъкмо те са заинтересовани българските турци да не се интегрират в обществото, да бъдат етнорелигиозно капсулирани с цел постигането на мултиетническа държава под патримониума на Турция. Това е заветната цел на Доган. И на Анкара.
Нима генералите не виждат всичко това, нима политически са такива наивници, че да не осъзнават, че достлука им с ДПС дава допълнителна легитимност на сепаратистките тенденции на етническата формация?.. Все във връзка с всичко това и ръководени само и единствено от интересите на Отечеството, искаме да отправим едно предупреждение, мотивирани от добра воля - съществуват всички основания да мислим, че т.нар. надпартийна формация "Национално единство" ще бъде просто употребена с нечисти цели от нечисти хора.
И предлагаме един-единствен изход от доста конфузната ситуация - незабавно да се издаде командата "Кръгом марш! ".
Иначе ще последва огромно осрамление.
Ех, генерали!... За нов Национално-патриотичен фронт за спасение на Отечеството
Уважаема редакция,
Някой трябва да оглави народното недоволство и да го насочи в обратна посока на хаоса, към нещо реално и перспективно за цялата нация. Властимащите, с въведената профашистка цензура и дискриминация, пречат за протичането на нормален живот на трудовите хора, които няма вечно да стоят със скръстени ръце и да съзерцават.
Срам и позор обаче за целия български народ, дето по най-наивен начин повярва на политическите мошеници, че трябва всичко да сринем до основи и да започнем строителство на ново щастливо бъдеще. Къде го има това в света! Явно само тук.
Затова се обръщам към милионната армия на българските патриоти: Братя, където и да членувате, каквото и да работите, ако е жива още в сърцата ви патриотичната идея, включете се в национално-патриотичния фронт.
Обстановката в страната не може да се промени към нещо по-добро, ако действаме изолирано. Нужна е консолидация на всички прогресивни сили, които милеят за род и Родина.
Време е да си подадем ръце. Само с обединени усилия можем да съборим от власт реакционните сили и да дадем простор на градивните сили в обществото.
Вярно е, че всички сме забъркани в политическата каша на противоречията, но сега не е времето да се изясняваме кой кого е наследил и в каква степен е сгрешил.
Стратегическата цел е с демократични средства на следващите парламентарни избори патриотичните сили в страната да лишат един път завинаги тъмните сили от домогванията и от участието им във властта. В името на главната цел трябва да се откажем от взаимните обвинения на междуличностна основа, трябва да оставим на заден план лидерските си амбици, трябва даже да тушираме идеологическите си различия, макар те да са антагонистични и непримирими по своята същност.
В интерес на целия български народ е решително да се дистанцираме от идеята за присъединяване на страната ни към Северноатлантическия военен блок.
Нашето място е в славянския свят, но не може да се отказваме и от сътрудничеството с всички останали страни в света, независимо от тяхната политическа ориентация, разбира се, на взаимноизгодна основа.
Ако ще водим борба за спасение на Отечеството, то ясно и категорично всички трябва да заявим, че ще насочим усилията си за възстановяване на социалната българска държава, а частният капитал ще бъде поставен под контрола и грижата на държавата.
Истината за обеднения уран
"Крайно време е да разберем, че, когато става въпрос за НАТО, в основата, освен структури и организации, има и морал", констатира Петър Стоянов пред медиите.
Височайшият коментар на морално-етически теми бе във връзка с това, че американците започват да поизплюват камъчето, т.е. да признават, че ОУ все пак е опасен за живота.
Нещо, което до последния момент отричаха категорично, а и сега уж признават, но с безброй уговорки. Че и с твърдението, че те били предупредили за това съюзниците си по НАТО, но те лекомислено не им обърнали внимание.
Съюзниците засега отричат да са били предупреждавани.
Още по време на Войната в Залива вестник "Нова Зора" помести информации от чуждестранни източници, откъдето ставаше напълно ясно, че ОУ е не просто силно токсично, а направо смъртоносно вещество. В тези информации се описваше подробно как след учебни стрелби на английски артилеристи прахът от ОУ се обира със специални прахосмукачки от полигоните от военнослужащи с херметизирани и защитени от радиация скафандри. После се разбърква в контейнери с бетонов разтвор и се заравя в земята. Ако ОУ наистина бе безобидно вещество, с него нямаше да процедират по такъв начин.
В предложения текст от английския вестник "Индипендънт" има и други сведения по въпроса.
Както започна да набира скорост общественото мнение в някои западноевропейски страни, почти сигурно е, че ще изтече - именно ще изтече, а няма съзнателно да бъде "изтечена", още информация за този американски усмъртител.
Интересно е какво ще ни кажат тогава главнокомандуващ Стоянов, както и министрите Ноев и Манева. Пък и министър Михайлова - нали все пак по служба има отношение към общуването ни с външния свят?
Така или иначе, от този усмъртител, както и от другите отрови, пряко нахвърляни до нашите граници, или предизвикани от американските бомбардировки - например от унищожаването на югославски рафинерии и химически заводи, - тепърва ще има да страдаме ние и нашите деца.
Нека Стоянов, дори и ако българските родители са му безразлични, да събуди у себе си остатъците от неатлантически, простичък български морал, и да изпита милост към онези българските деца, които не са евакуирани своевременно в Лондон.
В частност, да поиска от своите американски и британски колеги да разсекретят информацията за усмъртителите, както и знанията си за тяхното неутрализиране, и да помисли как да поискаме от тях компенсация за разходите ни за почистване на българските земи и води.
Напомняме, че някои от западноевропейските му колеги вече предприеха стъпки в тази насока.
"Зора"
Тъкмо преди 14 месеца в мрачен студен следобед спрях колата си пред стар турски мост в Южно Косово. Именно тук почти половин година преди това натовски самолети бяха обстрелвали конвой от албански бежанци, като разкъсаха десетки от тях на парчета, разпръснали се из околното поле. Знаех много добре, че самолетите бяха използвали боеприпаси с обеднен уран.
А днес, на същото това място, източно от Джаковица, където бомба бе разкъсала на парчета цяло семейство бежанци, придвижващи се с трактор, 5 италиански войници от КФОР бяха изградили малък КПП. Всъщност част от бронетранспортьора им бе провиснала над кратера на пътя.
Реших да ги предупредя, тъй като сметнах, че ямата може да е заразен. Разказах им за ОУ и за раковите заболявания, развихрили се сред децата на Ирак или сред родителите им, изложени на облъчвания с обеднен уран. Един от младите вйници ми се присмя. Каза, че и той бил чул такива неща. НАТО обаче ги уверило, че обедненият уран не представлявал никаква опасност. Позволих си да изразя несъгласие. "Не се тревожете за нас", отвърна ми войникът.
А трябваше да бъде по-предпазлив.
Само няколко седмици преди това екип от учени от ООН, изпратен в Косово в съответствие с резолюциите на тази организация, довели КФОР в провинцията, бяха поискали от НАТО да им съобщи местата в Косово, където е извършвал бомбардировки с обеднен уран. НАТО отказа да им съобщи тези сведения. Това не ме изненада. Още от самото начало на съюзническите бомбардировки срещу Сърбия НАТО излъга за урана. Така, както американското и английското правителство продължават да лъжат за последиците от използването на обеднения уран в Южен Ирак по време на Войната в Залива от 1991 година. Тогава американските и английските танкове използваха стотици снаряди, американците - хиляди, при обстрелването на иракски транспортни средства. Сърцевината от обеднен уран пробива дебела броня и после се превръща в радиоактивен аерозолов спрей.
След края на онази война посетих мястото на полесраженията в близост до иракския град Басра. При всяко свое отиване установявах ужасяващи нови случаи на рак сред живеещите там хора. Раждаха се деца без крака, носове или очи, те имаха вътрешни кръвоизливи или изведнъж развиваха огромни тумори. Излишно е да казваме, че санкциите на ООН забавяха доставката на лекарства за тези клети създания. Видях и иракски войници, които, изглежда, умираха от същия "Синдром на войната в Залива", вече открит у хиляди американски и английски военнослужащи.
По това време "Индипендънт" единствен публикува информация за това зловещо ново оръжие и ефекта от него. Членовете на правителството реагираха на съобщението с присмех. Един от тях отговори на читателите на "Индипендънт", които обърнаха вниманието на Министерството на отбраната върху моите статии, че независимо от разследванията ми той не открил "епидемиологични свидетелства" за тяхната истинност. Естествено, защото такива свидетелства нямаше. Нямаше, защото Световната здравна организация, поканена от Ирак да разследва раковите заболявания, бе разубедена да го осъществи, макар вече да бе изпратила един малък екип в Багдад. Друга група учени, от Кралското дружество, която трябваше да изследва последиците от използване на обеднен Уран, също отклони покана да посети Багдад.
Документите, доказващи обратното, бяха обявени за "анекдотични". Един доклад на американските военни, описващ здравните рискове от ОУ, бе най-добросъвестно игнориран. Преди две години публикувах материал за британски правителствен доклад, описващ най-подробно изключителните предпазни мерки, предприемани от властите при учебни стрелби със снаряди с ОУ. Такива стрелби се извършват в един тунел в Кембрия, а образувалият се прах се зазижда в циментени контейнери и се заравя. Сетне научих, че първата реакция на един английски държавен служител била да провери дали мога да бъда подведен под съдебна отговорност за това нещо.
В дома на бивш военнослужещ, заболял след Войната в Залива, нахълтаха британски полицаи и го претърсиха с цел да открият "секретни" документи. Други, по-честни полицаи, може би щяха да се опитат да потърсят документи, доказващи опасността от ОУ. С такива документи старши офицери биха могли да бъдат дадени под съд за убийство. Тези полицаи обаче се опитаха да открият източника на изтичане на информацията, а не причината за раковите тумори на умиращите.
По време на войната в Косово отпътувах от Белград за Брюксел, за да задам въпроси във връзка с използуването на ОУ от НАТО. Генералът от Луфтвафе Йерц ме уведоми, че той е "безобиден", тъй като го имало в дърветата, почвата и планините.
Това бе лъжа.
В почвата може да се открие само естествен уран, а не ОУ, който се получава след преработката на ядрени материали.
Говорителят на НАТО Джейми Шей пък цитира доклад на корпорацията "Ранд", според който ОУ е безвреден. Джейми Шей е човек, който чете внимателно и не е глупак. Той чудесно знаеше, че във въпросния доклад на "Ранд" става дума за урана в ураниевите мини, а не за радиоактивния аерозол, образуван от оръжията с ОУ.
Нещата продължиха в този дух.
В Косово английски офицери ми казаха под секрет, че американците използвали толкова много ОУ във войната срещу Сърбия, че нямали представа колко района са заразили. Успях да открия някои от оцелелите от споменатия албански конвой и се оказа, че един от тях страда от болки в бъбреците. Шей бе обещал, че това нападение ще бъде разследвано най-пълно, но тогава нито един от натовските офицери не си направи труда да разговаря с някого от оцелелите. Не го направиха и след това.
Преди година писах в "Индипендънт", че външният министър Робин Кук призна в Камарата на общините, че НАТО отказва да даде на ООН списъка на районите, поразени с ОУ. "Коя е причината да не ни казват къде точно са били изстреляни тези снаряди? ", писах тогава във вестника.
По време на войната военните кореспонденти и най-вече кореспондентът на Би Би Си Марк Лаити отстояваха натовската теза, че ОУ е безобиден. Лаити после се опита да пробута същата глупост и на Конференция на журналистите в Единбург.
Днес Лаити е официален говорител на НАТО и се ограничава с по-друга формулировка: "Сред преобладаващата част от медиците има консенсус, че рисковете от ОУ за здравето са много малки". Работата е там, че консенсус има точно по обратното становище. В документ от британското посолство в Кувейт бе казано, че към ОУ се проявява "чувствителност", тъй като крие рискове за здравето.
Независимо от всичко това американците и англичаните все още се опитват да ни излъжат. Американците нахакано съобщават, че сред техните войски в Косово не са регистрирани случаи на левкемия. Забравят обаче да споменат, че повечето техни войници се намират в гигантската база Бондстийл в близост до границата с Македония, където НАТО не използва снаряди с ОУ.
И този път не бяха споменати десетките хиляди американски военнослужещи, мъже и жени, които смятат, че заболяванията им се дължат на ОУ, използван във Войната в Залива.
Всичко си продължава постарому. Британски ветерани от тази война измират от необяснени ракови заболявания. Американски ветерани - също. Военнослужещи от НАТО, били в Босна и Косово, особено италианци, също умират от необясними ракови заболявания. В болниците в Басра продължават да умират деца, заедно със своите родители, чичовци и лели. Ракови заболявания бяха открити и сред иракските бежанци в Иран, които бяха засегнати от съюзнически огън по пътищата северно от Кувейт.
Босненските власти, изследващи увеличаването на броя на раковите заболявания, не получават никаква информация от НАТО. Това не е скандал. Това е престъпно издевателство.
Жалко, че не знаехме. По същите тези иракски шосета и аз се рових през 1991 г., и аз се рових в разбитите останки на иракска бронетехника.
Сега пък ми става все по-неприятно да си спомням, че през 1999 г. в Косово, само ден след първите нападения, събрах парченца от боеприпасите, които улучиха конвоя с албански бежанци. Компютърните кодове по тях доказваха, че НАТО бе бомбардирал конвоя, а не сърбите, както твърдеше.
Спомням си също така, че отнесох тези парчета от боеприпаси в Белград - в джоба си.
Признавам, че има моменти, когато много ми се иска да повярвам на лъжите на НАТО.
Кой рови въглените на омразата
Изборите идат, на политическия хоризонт все по-често глух тътен сменя зловещото мълчание на "електората". И слугите на олигархията, на колониалната администрация, която сега управлява България, панически събират подпорки за властта. Вадят компромати, бъркат досиета, размахват клевети, заплашват със съдебни процеси.
В тази "война" никой не се интересува от истината, още по-малко от здравия разум - какво ще стане след това?! За морал не може да става и дума... Отбелязвали сме, от време на време, "подвизите" на Татяна Ваксберг! Нейните "изпълнения" напълно се покриват с идеите и на най-яростните комисари-кръволоци, за които насилието, тази акушерка на революцията, решава всичко.
Преди време тя призова българите, ако искат обществото им да преодолее кризата, да излязат на улицата и да пролеят кръв. Сега ни предлага филм, който носи едно-единствено послание - подстрекателство за мъст! В него камерата преднамерено води български турци по места и събития, свързани със смяната на имената. Води пострадали турци, без да споменава пострадалите българи. Води ги с внушенията, че българската държава е извършила престъпление, без причина, без основание, просто заради самата жестокост. И единствено заради необходимостта, която българската власт изпитвала - да има враг. В България, убеждава ни тази технология на злото, царял "войнстващ българизъм", който целял етнически чиста държава, утвърждава Ваксберг. Слугите на този българизъм - историците, изчислявали в проценти чистотата на кръвта! Идеята за потурчените българи, изобщо за насилията на петстотингодишното турско робство, била една лъжа, с която само се раздухвала неприязън към турците. Най-сетне, неоосманистката политика на турската държава към българите била една още по-голяма лъжа на българската власт. Иначе Политбюро трябвало денонощно да заседава, заключава Ваксберг.
Сред подмятания като тези се мотаят и съвършено помиярски плювни. Щом турците си заминели от някои райони за Турция, българите едва не умирали от глад... Излиза, че само сянката, която хвърлял тронът на падишаха, е спасила някога да не изпукат тези забележителни мързеливци, тези природни лентяи... Накрая Татяна Ваксберг заплашва българите с Босна и Косово!
Това беше главното.
Защото преизборната мотивация и задача на това наплевателство минава на втори план. Отпред стои лютата омраза към българите, любовта към безсмислената революция и вроденият вкус към насилието. Тези качества на една духовна дъщеря на Лео Бронщайн, наричан в революционното си битие Лев Троцки, са сътворили ПРОВОКАЦИЯТА. Същата, за която етническият мир в България е непоносим и трябва да бъде унищожен с всички средства. Излиза, че раздухваната рана на възродителния процес, мотивира някакво идващо възмездие, някакво бъдещо насилие. Може би същото онова, добре познато на българите от векове. От времето на Априлското и Илинденско-Преображенското въстания, от разорението на тракийските българи, които историята съхранява в Костницата на Батак и в Мемориала в Маджарово за сечта в Армаганската долина. Всичко това в българската мемоаристика най-добре е описал Захарий Стоянов: "и блеснаха ятаганите като ледена гора"... ПРОВОКАЦИЯТА на Татяна Ваксберг сипва сол върху незараснали рани, насъсква останалите в България турци срещу българите, вменява на българите смазващото чувство за национална вина.
Провокацията не се нуждае от логика. Важното е да обвинява българите, че искали етнически чиста държава. Провокацията не казва каква е съседната турска държава, според основното турско законодателство и според турското общество. Не се запитва тя как "Ана Ватан" е станала етнически чиста! Това сравнение е наложително най-малко поне заради елементарното приличие на логиката - нали турци и българи живеят заедно повече от половин хилядолетие.
Скрибуцащият глас на госпожицата, внушаващата уж обективност интонация, привидно равният слог занимават зрителя изключително с преживяванията на българските турци по време на смяната на имената. Този филм не представя никаква технология на каквото и да било зло. Иначе щеше да попита какво мислят и българите. Тези, които са извършвали всичко това, тези, които са били съгласни с него, и тези, които не са били съгласни. А също и онези от турците, които са подпомагали този процес. Отсъствието на българите и на такива представители на турското население във филма, представянето само на българската държава като еманация на едно непредизвикано с нищо зло, представлява абсолютно обективно свидетелство за намеренията и целите на Татяна Ваксберг - да постигне целите на ПРОВОКАЦИЯТА, която няма нищо общо с истината чрез манипулиране на историята.
Провокацията просто трябва да сложи край на българския етнически мир. Според нея и Ахмед Доган вече е излишен. Внушението е, че може би трябва да се намери един Хачим Тачи и за българските условия... Останалото се знае!
Така Татяна Ваксберг прави изключително лоша услуга на собствените си работодатели от Съюза на демократичните сили и от централите, които ги покровителстват, с опитите си да разруши европейската легитимност на българите. Такива или онакива, но нали именно тях "сините" твърдят, че водят към Европа.
Преди четири-пет години, в подобен по маниери филм, Татяна Ваксберг човъркаше свръхсекретните архиви на СССР и нищеше българските съдби в империята на плебса. Тогава се питахме - как се е добрала до тези архиви, нали там трябва да си много "вътре", за да ти позволят дори да надникнеш в подобни материали. Въпреки силните ни подозрения за груба манипулация, тогава не се обадихме. Казахме си, че в "Нова Зора" не се интересуваме от партийни пристрастия. И сгрешихме, В края на краищата пак ставаше дума за волни упражнения над българите и българската съдба.
Тук му е мястото да припомним, че Татяна е дъщеря на видния деец на КПСС и журналист в "Литературная газета" Аркадий Ваксберг, за когото в Русия говорят като за "перестройчик в штатском, с генералскими полетами". Сега таткото е вицепрезидент на Еврейския конгрес в Русия. Генералското отроче обаче вероятно не си дава сметка, че със своята яростна антибългарска пропаганда, с безсрамно афишираната си омраза срещу всичко българско, провокира единствено негативни чувства към своите съплеменници в българското общество.
Търпението и толерантността на българите съвсем не означават, че те са глупци. Много е лесно да направят връзката между клептоманията на "Мистър 10%" - Александър Божков, между наглия треньор на борците за НАТО - Соломон Паси, и провокиращата етническо насилие Татяна Ваксберг - все чеда на демократичните деформации, демонстриращи арогантно пренебрежение към българските си сънародници. Какъв балкански вариант на самочувствие по образ и подобие на хуманиста Сорос!
Преди време "Нова Зора" помести драматичното и извънредно знаменателно писмо на руския писател от еврейски произход Едуард Топол до доларовия милиардер Борис Березовски. Той припомни на олигарха, че с пословичната си алчност, с грабежа на руските богатства, с апетита да глътне държавната собственост, всъщност работи в полза на антисемитизма. Едуард Топол се опасяваше, че Березовски и следовниците му измежду руските евреи подготвят почвата за едно бъдещо черносотничество, подготвят нови погроми, като ония в царска Русия.
Но на какво разстояние е Татяна Ваксберг от конвенционалния морал на хуманиста Едуард Топол!
Тя сее ветрове, и не се интересува от изстраданата мъдрост, че ще пожъне бури!
Силата обаче, която движи нейното битие в България, не е любовта към Родината ни, към българите - такива, каквито ги е създала историята. Хилядите евреи, дали живота си за България, сигурно са се обърнали в гроба. Благодарната памет на българските евреи за спасяването им преди 60 години е свидетелство, че Божковци, Ваксберг и Паси са само мръсната пяна, която петни общността им. Защото българските евреи се отличават с високи добродетели и с морал, който не им позволява да хулят България.
Българите категорично са оценили делата на строителите на българското кино- и театрално изкуство Боян Дановски и Леон Даниел, чудесния поет и ненадминат Шекспиров преводач, паметта и примера на Йосиф Хербст, Леон Таджер и Емил Шекерджийски. И на много други още! В "Зора" често ни сътрудничат и публицистът като Бенжамен Ханне, и проф. Нисим Аладжем, препечатваме публикациите на Джаред Израел, Дайяна Джонстоун, Ноам Чомски, Джъстин Раймондо и други.
Българските евреи прекрасно знаят своето достойно място в нашата история. Това е същата омразна на Татяна Ваксберг история, доказала българо-еврейския духовен съюз. И той не може да бъде унищожен от гнусните провокации на самозабравили се наемници, на тези крадливи и лъжливи недорасляци!
Мечтите на Татяна Ваксберг и нейната компания за ново кърваво хоро на Балканите са осъдени предварително от битието на българите и българските турци.
И едните, и другите отдавна са отхвърлили насилието като начин за разрешаване на проблемите. Последните десет години доказаха това.
В този смисъл боклуци ни от еврейски, ни от турски, ни от български произход могат да победят историята.
Няма да се сбием, мадам, заради вашия кеф и заради сметките на вашите работодатели.
Тук никога не е било Босна и никога не е било Косово. Няма и да бъде.
Жалката ви "творба" обаче, ние не разглеждаме само като явен творчески неуспех. За нас е ясно, че филмът ви преследва грубо манипулационни цели, които нямат нищо общо с вътрешнобългарския обществен дебат. Вие, която си позволявате да оприличите българската държава на хитлеристкия райх и с такова самодоволство и фалшива загриженост говорите за расов геноцид - не се увличайте. Не сейте антибългаризъм, защото дори и на такъв кротък и толерантен народ като българския ще му дойде до гуша. За него отдавна не са тайна комбинациите на вашите работодатели. У нас няма да се намери оркестър за кървавото хоро, което се люшна из Балканите.
Не си играйте с огъня. Не раздухвайте въглените на омразата.
Бурите са опасна жътва!
Косово: истината и само истината
Чедда Прлинчевич: Ругова носи винаги един шал, за да символизира улавянето на албанците в Югославия в един капан или каквото и да е. И казва, че ще го свали, когато Косово се отдели от Сърбия.
Съединените щати, по свои собствени геополитически причини, насърчаваха умишлено отцепническия стремеж сред албанците, използваха ги против югославското правителство, за да дестабилизират Балканите.
Факт е, че сърби и албанци са живели от векове заедно, с някаква степен на търпимост, тогава, когато е имало мир. Съединените щати нарушиха това статукво.
Сърби и албанци работеха заедно по време на бомбардировката, докато... Джаред Израел: В Прищина, по време на бомбардировката, имаше ли някакво усилие за единение между албанците, сърбите и другите малцинства?
Ч.П.: Ние, като лоялни граждани на Югославия, било сърби или албанци, се опитвахме да си сътрудничим и живеем заедно, да си помагаме един друг.
Дж. И.: А какво ще кажете за мнозинството от народа в Прищина? Опита ли се мнозинството да си помага взаимно?
Ч.П.: Да. Прищина беше градът на интелектуалците. Ние всички живеехме в съседни апартаменти; децата ни ходеха в едни и същи училища; живеехме в едни и същи жилищни блокове.
Дж. И.: Значи отцепниците тук не бяха силни?
Ч.П.: Не и в началото, но по-късно дори в Прищина албанците бяха всмукнати в отцепническия лагер. Това стана възможно поради някои културни особености, вкоренени дълбоко в историята им. По време на бомбардировката те изведнъж започнаха да напускат, а когато ги питахме защо го правят, отговаряха: "Трябва!"
Дж. И.: За кого говорите?
Ч.П.: Професори, ръководители на универсални магазини, пенсионери и дори пенсионирани офицери от Югославската армия, които бяха етнически албанци.
"Съжалявам, трябва да вървя"
Ще ви дам един пример. Моят албански съсед бе професор и изглеждаше твърде много интегриран в югославския живот. Децата ни играеха заедно, бяхме приятели... И изведнъж, без предупреждение, той си стегна багажа и тръгна да напуска своя апартамент, да напуска Косово. Тогава му казах: "Защо напускате, съседе? " Той ми вика: "Съжалявам, трябва да го направя."
Аз гопитам: "Защо? Тук сме в безопасност, никой не ви безпокои. Жилищният комплекс не е бил бомбардиран, всички работим заедно. " А той: "Беше ми наредено да напусна".
Даде ми ключовете от апартамента си, за да го наблюдавам.
По ирония, след като НАТО надделя, той се върна и тогава аз бях изгонен от бандитите на АОК. Дадох му ключа си, така че би могъл да наблюдава моя апартамент.
Дж. И.: Но кой му е заповядал да напусне?
Ч.П.: Лидерът на неговия клан.
Дж. И.: И защо?
Ч.П.: За да покаже послушанието си към АОК. Това бе националният план на АОК: всички лоялни албанци трябваше да напуснат по време на бомбардировката и да отидат в Албания или Македония, за да покажат на света колко ужасни са сърбите.
Това бягство бе инсценирано, то бе едно представление: Холивуд в Косово! Какво е Холивуд без актьори? Много албанци трябваше да играят, трябваше действително да напуснат Косово.
Знаете ли, това не бе толкова различно от другото, което е трябвало да правят от десет години, твърдейки, че са били изхвърляни от училищата, а всичко си бе един организиран бойкот и т.н.
И още, щом веднъж се окажеха в бежанските лагери, албанците трябваше да бъдат под прякото ръководство на АОК, която можеше интензивно да ги обработва (индоктринира). Нещо, което и правеше.
Дж. И.: Но защо неговият кланов лидер е трябвало да се съгласява на този шантав план?
Ч.П.: Мислите ли, че е бил шантав? Това ни води до същността на въпроса.
Между нападенията на АОК над албанците, които са сътрудничели с югославското правителство, и непрекъснатото бомбардиране от НАТО, особено на албанците, които не се подчиняваха на АОК, АОК предаваше навред своето послание до лидерите на кланове. Така че сега клановите лидери наредиха на хората си да си опаковат багажа и да напускат.
