Целият проблем е, че остатъкът до 1000-та лева изобщо не се губи, а всъщност се осчетоводява на гърба на гражданина и се натрупва в своеобразна "черна каса", откъдето после се изсмуква безнаказано за личните корпоративни цели на държавата, олицетворена от изпълнителната власт най-вече.
Механизмът не е толкова сложен и е добре известен на икономистите. Нямаше да има смисъл да го обсъждаме, ако пряко не ни интересуваше като народ, подложен на унищожителното му действие.
Финансовото преливане от джоб в джоб и от параграф в параграф е безкрайно многопосочно и криволичещо, следите последователно се замитат и на повърхността се представят само пропагандно-идеологизирани цифри. Бъркотията обаче е в такива огромни размери, че дори изпечените ни овластени фалшификатори не успяват да прикрият всички следи.
Според официални данни преките чужди инвестиции у нас за 2000 г. са били общо 1,1 млрд. долара. Според Георги Табаков, шеф на Агенцията за чужди инвестиции обаче, само инвестициите от Германия, Белгия и Италия достигат за същата тази 2000 г. почти 1,3 млрд. долара.
Не че ще правим проблем за някакви си 200 млн. долара. Но като си направим сметка, че само от съседна Гърция за последната година само по пет-шест основни сделки вкараха двойно повече (башка проблемния втори GSM), а парите ги няма из никакви класации, нещата започват да загрубяват.
Явно трудности имат финансистите ни с осчетоводяването. Големи трудности.
През изминалата година за сделка на сделките в банковия сектор бе определена продажбата на "Булбанк" на италианския кандидат за световен гигант в банкирането "Уни Кредито - Алианц". Твърдят, че с тази сделка италианците придобили 27 процента от пазара на банкови услуги у нас. Цената на стоката "Булбанк" бе стопирана на 307,57 млн. долара, или на 360 млн. евро, или на 700 млн. лева. Да изчислява който желае как си съвпадат горните цифри. По-важно е едно друго изчисление, базирано на дела на банката от пазара в сектора. Ако 27 процента са равни на 700 млн. лева, то излиза, че целият ни банков пазар се оценява на малко повече от 2,5 млрд лева. Дори да приемем, че 50 на сто от икономиката ни е в т.нар. сив сектор, то останалата половина няма начин да не минава през банково обслужване.
И какво?
Излиза, че цялата ни икономика се оценява на някакви си пършиви 5 млрд. лева?
Айде бе!
Колко десетки милиарда (долара!) са били измъкнати от страната ни само с тази една-едничка гигантска далавера?!?
Дори да приемем, че БВП за 2000 г. е бил само 27-28 млрд. лева, то излиза, че при "сделката на сделките" са били покрити не по-малко от 7 млрд. лева. Е, вярно че е била "сделка на сделките". Направо без кавичките!
Как да не се възхитиш след това на икономическия гений Жотев и на откровението му: "Тя (банковата приватизация - б.а.) протича прозрачно и е ефективна. Но попречих на много хора, настъпихме им интересите в България."
Прав си, Жотев! Настъпи интересите на огромен брой хора - на целокупния български народ.
Само едно ми е чудно: защо при такава откровеност носът ти продължава да расте като на Пинокио след всяка лъжа?
"Въобще не се интересувам от политика", твърди вицето. И може би човек трябва да вземе да му повярва. Все пак политикът сигурно трябва да изпитва и определени чувства на дълг, отговорност, срам от постъпките си... Или поне малко от малко да бъде откровен като Жотевия подчинен и нов шеф на Агенцията за приватизация Левон Хампарцумян, който кротко си признава: "Определено смятам, че имам политически ангажимент. " Той поне е достатъчно умен, за да признава една очевидна реалност.
Голямата приватизация обаче не се извършва под покрива на прословутата агенция, а на големия мегдан, където за продан е изложен целият ни народ.
Мръсната монетаристична политика на правителството не е самоцел и не е предизвикана от валутния борд, нито пък той ни бе наложен по принуда отвън.
Валутният борд се оказа само едно безкрайно удобно прикритие, зад което работната сила на българина бе впрегната чрез монетаризма в личната финансова каруца на шепа тайни и явни родни свръхбогаташи.
С чужбинска помощ те успяха да ни превърнат в истинско икономическо чудо - прасе, на което официалният рандеман е по-голям от живото му тегло.
Но и това може да стане в една икономика, в която цифрите имат едно-единствено предназначение: да прикриват бастисването на един народ.
Затова, припомняйки си отново Катон Стари и унищожаването на Картаген, отново питам: "Къде са 50-те ни милиарда от БВП за 2000 г.?"
И съвсем не приключвам темата.
"Царете, тълпата, мръсните тирани..."
Множеството на площад "Александър Батенберг" в новогодишната нощ вдъхнови почти всички журналисти. Повечето от тях приглушиха обичайния си ехиден тон и похвалиха народа, че се е "съединил". На площада нямало сини и червени знамена, веел се българският трибагреник... Така народът дал първия урок на политиците!
Впечатлението, че в новогодишната нощ на площада бе народът, изразява една дълбока заблуда. И едва ли има сериозен българин, който да приема "събитието" така. Тази заблуда е символизирана от едно несъответствие и разминаване. Вместо ликуване с българските трибагреници, знамето, което се видя в панорамния кадър, бе едно, малко, и го вееше някакво младоче, объркало се кой знае как.
На два или три пъти обаче младежи разгънаха и показаха голямо кафяво знаме с пречупен кръст в кръг. А това никой не посмя да коментира. Нацисткият символ на площада в новогодишната нощ не бе провокация, а един знак, сигнал, че народът не е тук, тук е тълпата.
Символиката настрана, за кой народ става дума?
Откак свят светува, човешките общежития от всякъкъв вид - племе, орда, народ, нация - се обединяват около ИДЕЯ, която е формулирана като ЦЕННОСТНА СИСТЕМА или скала на ценностите. Тя се базира на опита, който има социумът и гарантира ОЦЕЛЯВАНЕ И ПРОСПЕРИТЕТ, т.е. гарантира бъдеще в най-широкия смисъл на понятието.
Ценностната система на българите е тази на християнско-юдейската цивилизация, изразена най-кратко с Десетте божи заповеди. (Сега ще кажете - гледай го къде задълба?!...)
Радостните от площадното множество държавници, които представят днешната власт, че даже и опозицията, пеят страховити дитирамби за любов и съзидание. Това - след като десет години сяха омраза и разрушиха всичко, което можеше да се разруши. След като докараха народа си до просешка тояга и го принудиха да живее в условията на тотално разделение на много бедни и много богати, каквото не се помни.
След като върнаха българската култура повече от хиляда години назад - преди времето на княз Борис, който освободил от данъци цялата тогава немалобройна българска интелигенция, за разлика от днешната, вързана позорно на празна ясла в задния двор на обществото.
Главният идеолог на либералната синя идея Евгений Дайнов по Нова година изрече уникалната глупост, че "Една национална общност може да съществува като такава, само ако разполага с политически проект за себе си... Иначе не е национална общност, а сбирщина". Според него "За пръв път от 99 години, през 2001-ва година, българската национална общност разполага с национален проект - превръщането на България в обикновена европейска страна".
Нека да оставим настрана, че проектът съвсем не е този, защото Иванкостовци и техните слуги Евгенийдайновци превръщат България съвсем не в обикновена европейска, а в обикновена латиноамериканска страна от типа на банановите републики. Същността на синята идея е да заредим масата и да хвърлим някой гюбек на площада.
Защото каква "европейска страна" можем да бъдем с вече погромената си икономика, конформистичната си политика и унищожения хуманитарен разум?
На какво се радва т.нар. политически елит? На реалното привързване на народа към модела "Хляб и зрелища"?! На това се радва. Но тази политика в една бедна, този път наистина "обрулена страна" носи само гибел. Живо свидетелство за нейната безнравственост е радостта на властниците от появата на тълпата на площада в новогодишната нощ.
Тук хората от площада, моите братя българи, могат да ме изругаят - защо тълпа?! Това е обидно, ние просто отидохме там да се повеселим.
Направих лична анкета сред познати, които отиваха на площада: Защо отивате на Нова година там? Отговорът на 7-8 двойки на възраст от 25 до 45 години бе: "Не ни се седи вкъщи, а на площада е най-евтино! ". Което идва да подскаже, че не "единението", а липсата на друга възможност изпрати хората там. Така те са тълпа, защото според изискването на самия Дайнов, нямат "проект"... Но не това е същността на чудовищното превръщане на българите от народ в тълпа!
Същността е в отрицанието на двехилядолетната ценностна система от идеологията на неговите днешни управници; по същия начин, по който тя бе отречена от комунизма в средата на вече отминалия век. Преди всичко бе разгромена нейната институция - Българската православна църква. После бе порутена държавата, в която вече не работят основните власти:
Идеологическата концепция на модерния либерализъм - "обогатявайте се", отрицава понятията чест, дълг и любов, изнасяйки тези изначални човешки добродетели на пазара.
Така се руши из основи ЧОВЕШКОТО ОБЩЕЖИТИЕ, най-вече онова, което е съзидало модерния свят.
Защото на смяна на избраните от народа управници идва всесилната финансова олигархия, творяща "новия световен ред". "Ред" на хаоса и беззаконието, в мащаби, каквито не са били даже в империята на Тимур Тамерлан.
Това именно е "цивилизационният избор" на "сини" и "червени" български политици и символичното начало на въвеждането на българското общество в него започна с участието на българите в една агресивна колониална война, в която бяха разрушавани болници и пътища и убивани беззащитни хора, а сред тях старци и деца... Кой го направи?
Властта на Петър Стоянов и Иван Костов, същите с които хората на площада пяха "Многая лета" за българите, а в действителност излиза, че "Многая лета" се пя за тържеството на "избора", по скоро за здравето и благополучието на неговите отци - алчната класа на свръхбогатите от Запада.
Е, кой народ пее "Многая лета" за смъртните си врагове, за своята гибел? Няма такъв народ, най-малко такъв народ може да бъде българският, от което пък следва, че там, на площада, стоеше тълпа от българи - едни, дошли да се забавляват без пари, други - да позяпат, а трети да подкрепят "своята" власт.
"Царете, тълпата, мръсните тирани... " е изравнил Поетът разбирането си за низост.
Тълпата и слугите на тираните бяха на площада и пееха в един глас! Нямаше ги царете, защото просто са отминали в историята. Но ги смениха къде-къде по-лоши управници, хора без чест и без съвест, за които човешкият образ няма никакво значение, а светостта се разбира просто и само като една мръсна дума. За които лъжата и кражбата представят естественото състояние но човешките отношения.
Някога ХОРИЩЕТО, мегданът представяше едно от сакралните пространства на българското общежитие. Днес ПЛОЩАДЪТ е превърнат в негов антипод - символ на профанното, простото, низкото, както и да ни го обясняват верните му рицари.
И все пак ПЛОЩАДЪТ беше и продължава да е място, на което народът може да изрази своята воля. Но все повече става място, в което "хлябът и зрелищата" ще манипулират съзнанието на народа, за да изчезне разумът и се превърне той във вечна тълпа, призвана само да гине и слугува за благото на "златния милиард".
И защо ние, българите, справили се с хилядолетни предизвикателства, трябва да бъдем там, на ТОЗИ площад?
Да го отминем с презрение, както много пъти сме отминавали други, не по-малко гнусни изобретения на различни навлеци?!
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Живея в провинцията и твърдя, че положението с младежта не е толкова обезпокоително, децата имат съзнание за онова, което става сега у нас.
- Всъщност и в случая с гроба на Левски инициатори са млади хора - което е право, право е. Водещата от "Канал 2001", която организира преди време разговора за гроба, е млад човек, директорът на канала - също, отец Михаил - свещеника на църквата "Св.Петка Самарджийска", и той, както и младият Самоковски епископ, извършил освещението. Това идва да ни подскаже, че настъпилото у нас в последно време окопитване от демократичната еуфория не е чуждо на младежта.
- Вие изразихте задоволството си, че сте доживели увенчанието на вашата борба за гроба на Левски - кое всъщност най-силно Ви зарадва?
- Две неща избликнаха като мисъл и чувства в първия момент: първото бе, че се изпълни най-сетне последното желание на Левски гробът му да е в България и всеки да го знае. Аз вярвам, че животът на човека не свършва на земята, че духът на Левски ни гледа отнякъде, бог знае откъде, и че той ще бъде много доволен, че са се намерили хора да изпълнят последното му желание. Всъщност, единственото, което е поискал той приживе за себе си.
Суеверно може да ви звучи, но аз имах чувството, по време на молебствието, че Дяконът бе там, сред нас, и че го виждах за пръв път усмихнат. Сигурно знаете, че в нито една от известните досега фотографии той не се усмихва.
- Интересно защо?
- Било е правило, като застанеш пред апарата - да си сериозен. Хората са живеели с чувството, че застават с лице към Вечността, а това е сериозно нещо. Освен това Левски е имал и една лична причина да не раздава усмивки наляво-надясно. Имал едно зъбче отгоре, което стърчало малко навън от другите, а той не обичал да вади на показ тоя мъничък дефект. Научаваме това от показанията на тетевенския учител даскал Фурнаджиев пред Софийския мютесариф, по време на следствието за обира в Арабаконак.
- А второто Ви чувство какво беше?
- Падна ми камък от сърцето, когато забелязах, че някои от присъстващите на освещаването на надписа бяха просълзени. Освободих се от заседналото у мене огорчение от обществената апатия към гроба на Апостола. От това, че никой след 1990 година не драсна два реда за това, че има Решение на Академията на науките още от 24 април 1986 година за слагане възпоменателна плоча, обозначаваща гроба на Левски. Пълно, странно и страшно мълчание - и отдолу, от пресата, и отгоре - от държавните височини.
Стичат се по някой и друг от високите управници при неговия паметник, където е обесен, за да види електоратът, че са левскари, но за гроба - ни дума, ни звук. Гнетеше ме всичко това и си мислех, че народът ни неслучайно изпадна в беда, че това е едва ли не някакво възмездие за черната му неблагодарност. Но слава богу, това тягостно чувство е вече спомен.
- Не допущате ли, че някой може да посегне на паметната плоча?
- Не е изключено. Крадци и злосторници у нас, колкото искаш, но заместването й с нов надпис не е проблем. А освещаването - веднъж извършено, - то не се влияе от надписа, дали ще е от дърво, метал или картон, със златни или обикновени букви и т.н.
- А смятате ли, че освещаването на паметната плоча слага край на спора за гроба по същество?
- У нас е трудно да се сложи край на какъвто и да било спор и ще ви кажа веднага защо: защото спорът за "кокалите" на Левски, както се беше изразил навремето акад. Владимир Топенчаров - не е "само научен, а политически".
Ами същото е и с ръждясалия спор за предателството: поп Кръстю Никифоров ли е причината за залавянето на Апостола в Къкрина, или не е. Появи се книга, строго научна, много сериозна "Последните дни на Левски" от проф.Д. Панчовски, съдържаща абсолютни доказателства, че не може поп Кръстю да е причина за залавянето на Левски. Въпреки това тази истина не влезе в новите учебници по история, защо? Защото сме поели вече една инерция, пък и това е овързано с отношението на бившия социалистически режим у нас към атеистичната пропаганда. И става един възел, много по-сложен за разплитане от възела на Гордий.
- Смятате, че същото е и с гроба?
- Как да не е същото? Че гробът на Левски се намира под олтаря на църквата "Св.Петка Самарджийска", е написано черно на бяло във вестник "Мир" от 6 март 1937 година, по случай стогодишнината от рождението на Апостола.
Кой осуетява разкриването на този толкова ясно и точно посочен гроб? Осуетява го тогавашното ръководство на самата църква в лицето на Екзарха, защото, което и да било погребение в олтар е каноническо престъпление. Ако гробът би се открил там, храмът трябва да се преосвещава и т.н.
Деветнайсет години след това се налага да се правят разкопки в същата църквичка "Света Петка" - по други съображения, и на 30 май, още с първите копки в олтара, археолозите се натъкват на посочения в публикацията на в."Мир" от 6 март 1937 година гроб - скелет на мъж, 172 см, колкото е ръста на Левски. За съжаление първите удари на кирката попадат в черепа и зъбите се разпиляват, иначе е могло, дори по зъбчето само на горната челюст, да се премахнат всякакви колебания, че става дума за гроба на Апостола. На всичко отгоре, веднага се появява, в църквата, при археолозите, професорът от Духовната академия Христо Гяуров и ги предупреждава, че това е то скелетът, предсказан преди години.
И тогава се случва нещо, което е без прецедент в историята на археологическата наука: СКЕЛЕТЪТ, НАМЕРЕН В ОЛТАРА, ОТЛЯВО НА ПРЕСТОЛНИЯ КАМЪК, СЕ ОСТАВЯ, КАКТО Е БИЛ РАЗКРИТ ДО ПОДКОЛЕННИТЕ КОСТИ, А ДОРАЗКРИВАНЕТО МУ СЕ ПРЕУСТАНОВЯВА, РАЗБИРАТЕ ЛИ? Не зная подобно нещо да има нито в нашата, нито в световната практика!
- След предупреждението, че е на Левски?
- Спирането е именно във връзка с това предупреждение. Веднага е било взето решение на по-горно, политическо равнище, разкриването на гробната яма да бъде преустановено, а самата тя няколко дни след това - засипана - по нареждане "отгоре".
- От археологическия институт?
- Археологическият институт издава нареждането, но то идва "по-отгоре", от БАН, а над БАН кой е - ЦК на БКП ли е заповядал - това не зная и едва ли ще стане известно. Но е чисто политическо решение - РАЗКРИТИТЕ КОСТИ ОТ ГРОБА НА ЛЕВСКИ ДА БЪДАТ УНИЩОЖЕНИ. ИЗНЕСЕНИ СА ЕДНА ВЕЧЕР КЪСНО ОТ ЦЪРКВАТА И БЕЗСЛЕДНО "ИЗЧЕЗВАТ".
- Убеден сте, че това решение е свързано с планираното по същото време въздигане на паметник на Ленин, в средата на Ларгото? Чел съм го това в една от вашите статии.
- Това е подплашило нашите ръководещи хора в ЦК, да не се получи някаква политическа конфузия от близкото съседство на паметника на един борец за национална свобода с този на вожда на световния пролетариат. Ако започнат "опашки" пред едното и другото светилище и една от опашките се окаже - недай си боже по-късичка. Стряскането е било толкова голямо, че не са посмели да доразкрият скелета до край, а неразровените подколенни кости са си останали в прокопаната в абсидната основа ниша.
- Каква е тяхната съдба?
- След нови 19 години, когато започва реставрацията на църквата и се изгребва пръстта под олтара, тогава изостаналите и забравени подколенни кости попадат в "боклука", който се е извозвал с камиони и насипвал в река Искър.
По този повод искам да ви кажа нещо, което е на границите на чудото. Помолих преди години жена ми, която тръгваше при баба Ванга в Петрич по своя си работа - да я попита къде са костите на Левски. Като се върна, Жени ми каза отговора на Ванга, че костите са "ВЪВ ВОДА". Разочарова ме този отговор, помислих си, че пророчицата е престанала да вижда ясно, но около седмица подир това срещам арх. Никола Мушанов, реставратора на църквата "Св.Петка Самарджийска", и го попитах къде са изсипвани извозваните от там материали. Тогава научих, че са насипвани в реката Искър и ми стана ясно, че подколенните кости са попаднали наистина във водата на тази река, т.е., че казаното от Ванга е напълно възможно да се покрива с истината... - А другите кости, които са били изнесени от църквата? Надколенните кости?
- За тези кости се знае само това, че една вечер, около 21 часа, те са били струпани в един празен циментов чувал и изнесени навън от църквата, чийто ключ е държал ръководителят на разкопките - археолога Стамен Михайлов. Предадени са били на "неизвестно" лице. По-късно се разбра кое е било "лицето", също от археоложкия бранш, но имам съображения да не разгласявам неговото име сега засега, тъй като не съм престанал да се надявам, че съдбата на костите може да бъде уяснена.
Приведох ви тези подробности, за да се убедите, че въпросът за гроба на Левски се третираше през цялото време на разискването му като чисто политически. Спомняте си, надявам се, какъв отпор бе даден в печата на ТЪРСЕНЕТО НА ГРОБА ВЪОБЩЕ. Нямало нужда от гроб и кости - това беше формулата, зад която застанаха Желю Желев и неговите сподвижници. Левски бил в нашите сърца и какви ли не още йезуитски формули бяха измислени. Ами какво означава пък това: ИМА РЕШЕНИЕ НА АКАДЕМИЯТА ЗА ПОСТАВЯНЕ ПАМЕТНА ПЛОЧА ЗА ГРОБА, КОМИТЕТЪТ ПО КУЛТУРАТА, НАЧЕЛО С ГЕОРГИ ЙОРДАНОВ, ВКЛЮЧВА НЕОБХОДИМИТЕ МЕРОПРИЯТИЯ, СВЪРЗАНИ С ТОВА И КОГАТО НАБЛИЖАВА ВРЕМЕТО ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕТО ИМ - ИДВА НАРЕЖДАНЕ ОТ ЦК ЗА ОТСРОЧВАНЕ НА МЕРОПРИЯТИЯТА, ВСЪЩНОСТ - ЗА ТЯХНОТО ОТМЕНЯНЕ. Това пък става пролетта на 1987 година и бе съпроводено с нова злостна кампания, този път не само срещу решението на БАН, свързано с гроба, но и лично срещу мене, в политически план, като легионер-националист и фашист.
Мога да ви посоча подписа на Радой Ралин под тази квалификация. Да не споменавам за другите герои в тази злостна кампания, защото половината са вече под земята, а живите засега кротуват.
Бандити на границата
Тези дни не е лесно да си Воислав Кощуница. Непосредственият ти заместник крои свалянето ти от власт. Другият ти партньор във федерацията заплашва с излизане от нея. Американските интервенти те призовават не само да удовлетвориш това искане, но и да предоставиш независимост на Косово.
С всеки изминат ден народът ти става все по-гладен, студуващ и сърдит. Най-големият ти враг, макар и да признава загубата си, те напада откъм редиците на опозицията, а отгоре на всичко трябва да се справяш с бандити, връхлетели южната ти граница.
Един по-слаб човек досега щеше да се побърка от това. Кощуница засега все още успява да запази хладнокръвие. Никой не знае докога ще продължи така. Тази главоблъсканица е първото голямо изпитание на правителството и в течение на близките три седмици ще стане ясно как ще се развият събитията в сърцето на Балканите.
На Кощуница му е трудно да определи кой от проблемите, пред които е изправено неговото правителство, е най-остър. Получава се както при Хидра, чудовището от митологията: отрежеш една от главите му, а на нейно място се появяват няколко други.
До 5 октомври основният проблем бе да се свали Милошевич. Днес Кощуница е изправен пред амбициите на Зоран Джинджич, черногорския сепаратизъм, отново пред Милошевич, както и пред засилващия се албански тероризъм.
Ако не попречи на Зоран Джинджич да спечели през декемврийските Възможно ли е действително да съществува план за създаване на Велика Албания? План, който няма никакво отношение към Слободан Милошевич и към политиката на Белград в областта на човешките права, но има съвсем пряко отношение към ненавистта и расизма на войнстващите албанци, нежелаещи да живеят съвместно с никой друг?
Защото след като се елиминира невъзможното, остава само тази възможност.
30 ноември 2000 г.избори, Кощуница ще изгуби както поста си, така и страната си, след като Джинджич спазари откъсването на Черна гора. Има информация за съществуването на споразумение между двете фракции на новото правителство, съгласно което то ще задържи Кощуница на поста му и ще озаптява Джинджич. Друг въпрос е доколко Джинджич ще се съобразява с това споразумение, ако спечели изборите.
Продължават все по-шумните и по-дразнещи искания за независимост, отправяни от режима на Мило Джуканович в Черна гора. Този режим вече създаде дефакто отделна държава и сега се опитва да извоюва нейното признаване, като се позовава единствено на свършените факти. От действията на този режим през последните два месеца стана абсолютно ясно, че Милошевич никога не е бил причина за искането на Черна гора за независимост. Неотдавнашните ходове на Джуканович освен това свидетелстват, че неговият сепаратизъм се радва на силната подкрепа на Вашингтон.
Администрацията на Клинтън публично заявява, че се противопоставя на излизането на Черна гора от федерацията. Съвършено ясно е обаче, че в случая става дума за нагла лъжа: САЩ предоставиха на Черна гора "помощ" от 89 милиона долара, а на Сърбия, където живеят 95 % от населението, само от 109 милиона долара. Няма да е за пръв път.
След едномесечно отшелничество Слободан Милошевич се завръща в политиката. Той сега е сянка на самия себе си, голяма част от неговата партия го е напуснала, а политическата му платформа представлява куп развалини. Жена му все още е най-мразеният човек в Сърбия. При все това Милошевич безцеремонно експлоатира устрема на Джинджич към властта, за да представи управляващата коалиция като наемна агентура на Запада, а своите социалисти - като единствената независима сила в Сърбия. Любопитно е, че той в някои отношения май е прав: става дума за твърденията му, че Джинджич е готов да продаде Сърбия за 30 сребърника, и че самият той не е виновен за албанските бунтове, нападението на НАТО и сепаратизма на Джуканович. Поради неговото представяне като ръководител на Сърбия обаче малцина ще са склонни да го послушат на 23 декември.
Тъкмо когато Кощуница се занимаваше с последното явно предателство на Джуканович (любопитно е колко предателства трябва да извърши един политик, преди да го арестуват), пристигнаха новините за мащабни нападения на въоръжени албанци в долината на Прешево. Този район е разположен до източната административна граница на Косово, голяма част от населението му е албанско и на по-подробните карти на Велика Албания е описан като Kosova Lindore (Източно Косово).
По една случайност голяма част от този район се намира в петкилометровата демилитаризирана зона, която НАТО наложи на югославската армия с договора от Куманово от юни 1999 г. В съответствие с него във въпросната зона може да присъства само леко въоръжена югославска полиция, като се предполага, че НАТО ще контролира границата на окупирано Косово и няма да допуска набези на въоръжени лица и търговци на оръжие. Доколко успешно и съвестно се справя НАТО с тази задача, проличава от факта, че между 400 и 600 въоръжени албанци контролират района около град Кончул, разположен в демилитаризираната зона.
В случая не става дума за местни хора, а за военна формация, известна близо от година като АОПМБ (Армия за освобождение на Прешево, Медвежа и Буяновац). Нейните емблеми, униформи, устав и тактика са тъждествени с тези на "разпуснатата" АОК (Армия за освобождение на Косово).
Тази армия близо от година контролира село Доброшин със знанието на американските войски в състава на КФОР. За да създадат впечатлението, че правят нещо, войските неотдавна започнаха да арестуват бойците на АОПМБ, пресичащи в двете страни границата с Косово. Колко са ефективни тези американски действия, вече стана ясно.
Защо албанските въоръжени лица нападат сега, а не направиха това през 1999 г., когато можеше да разчитат на подкрепата на НАТО? Логиката на внезапните им нападения и набези през тази гранична зона на пръв поглед е неразбираема. Но е възможно в привидната лудост да се крие метод?!.. Тъй като се създава впечатление, че НАТО е отслабило враждебността си към сърбите, защото Милошевич не е на власт и всички видимо са очаровани от Кощуница, ръководителите на АОК може би изпитват смущение и безсилие. Отгоре на всичко победата на Ругова в местните избори ги лиши от масова база и отслаби политическото им влияние. При подобна обстановка те очевидно са решили да се заемат с онова, което умеят най-добре - да започнат военни действия. Сиреч, съществува възможността тези нападения да са демонстрация на сила, с цел да се възстанови отслабващата подкрепа, оказвана на АОК от албанците.
Според някои аналитици съществува и друга възможност - това да е опит да се въвлече НАТО в нова война срещу Сърбия. Подобен замисъл би бил невероятно тъп, тъй като НАТО точно сега не разполага нито с воля, нито с оръжия за подобна авантюра. А и обществените настроения съвсем не благоприятстват подобна стъпка.
По-вероятно е друго: АОК се опитва да докаже на НАТО, че говори съвсем сериозно, когато иска независимост за Косово и че не би се поколебала да го постави в неудобно положение или дори открито да му се противопостави за постигането на тази цел.
Привържениците на теорията за заговорите очевидно възприемат събитията като част от по-мащабен американски план, целящ да откъсне Косово от Сърбия с довода, че албанците не могат да бъдат умиротворени.
Така или иначе на границата между свободна Сърбия и окупирано Косово има неколкостотин бандити, които не показват намерение да напуснат района, освен ако не ги принудят да го сторят.
Засега Кощуница успешно удържа войските си и поставя НАТО в неизгодна позиция, задето въобще е допуснало да се случи това.
Критиците на НАТО днес основателно могат да заявят това, което твърдят открай време: НАТО никога не е имал намерение да изпълнява своите задължения, да се противопоставя на албанците по какъвто и да е начин или да защитава суверенитета на Сърбия.
В крайна сметка, не са изминали повече от година и няколко месеца, откак НАТО води една много мръсна и много брутална война срещу сърбите.
Действащите лица днес нямат възможност да направят кой знае колко. НАТО обаче ще трябва да направи нещо, за да измие поне частично имиджа си. Много е малка вероятността окупационните части на НАТО в Косово да разоръжат членовете на АОПМБ или дори да им се противопоставят по какъвто и да е начин. Вместо да го направи - а би следвало, ако се придържа към споразумението от Куманово - КФОР настоя "да договори прекратяване на огъня" и заплаши, че ще навлезе в демилитаризираната зона.
Значи достатъчно е КФОР да организира "прекратяване на огъня" всеки път, когато албанците завземат нов град, и не след дълго "Kosova Lindore" ще бъде присъединена към останалата част от Косово, окупирана от НАТО.
Разбира се, югославските войски биха могли да предприемат действия и да изтрият АОПМБ от лицето на земята. Биха били напълно в правото си, ако постъпят така, защото от тях не може да се очаква придържане към споразумението от Куманово, след като и НАТО не го прави. Използването на сила обаче би било лошо от пропагандна гледна точка. Вероятно заради това Кощуница ще потърси друго решение, преди да нареди влизането на танковете.
Каквото и конкретно решение да намери този конкретен проблем, най-важният резултат от набега на албанските бандити е по-дълбокото разбиране на миналогодишната война за Косово. В няколко анализа бе отбелязано сходството между нападението срещу сръбската полиция от последната седмица и нападенията на АОК срещу сръбската полиция и армия в Косово от 1998 година.
Разбира се, в тези анализи продължава да се твърди, че в отговор на тези нападения югославяните били предприели "етническо прочистване". Коя обаче бе причината за нападенията?
Кое е общото между първата голяма офанзива на АОК и първото мащабно нападение на АОПМБ?
Слободан Милошевич и осъществяваното от него "подтисничество" на албанското население вече не могат да се използват като извинение. Нито пък нарушения на правата на човека от страна на сегашното правителство, което освободи множество бивши членове на АОК и назначи мнозина защитници на човешките права на отговорни постове. Не може да се намери никакво обяснение.
Всъщност, може. Както обичаше да казва Шерлок Холмс, героят на сър Артур Конан Дойл, след като елиминираш невъзможното, всичко останало, колкото и невероятно да изглежда, трябва да е истината.
Възможно е тази истина да е била на видно място през цялото време, обаче всички, които тогава се занимаваха с отправяне на обвинения срещу сърбите в расизъм, фашизъм, геноцид и диктатура, да са пропуснали да я видят.
Възможно ли е причината за нападенията на албанците от Прешево и албанците от Косово срещу Сърбия да е една и съща? Омраза към сърбите и желание да се създаде собствена, етнически прочистена държавица на Балканите? Нали всъщност през изминалата година и половина албанските водачи говорят само за това свое желание за независимост? Нали косовските албанци изгониха почти всички хора от други етноси от контролираните от тях територии на Косово? Нали от година и половина нападат и избиват неалбанците?
Бъдещето на Отечеството в логиката на предизборните коалиции
Още преди година, година и половина се актуализира въпросът за предизборните коалиции.
А сега шест или седем месеца преди същите избори сме свидетели на коалиционни реалности, които заслужават известен анализ.
В дясното политическо пространство (макар българинът вече трудно да се ориентира в посоките "ляво" и "дясно") се потвърждава основната схема от парламентарните избори от април 1997 г.: запазва се носещата конструкция - коалицията СДС и Народен съюз (земеделската партия на А.Мозер и Демократичната паритя на покойния Ст. Савов).
Иван Костов като ръководител на СДС обаче е наясно, че СДС ще получи значително по-малко проценти, отколкото предвиждат дресираните социологически агенции. Ето защо той създава "санитарен" кордон - около сегашната коалиция - от нови партии, които преди изборите би трябвало да играят ролята на "независими", за да се включат по-късно в евентуално дясно управление.
Иван Костов осигури вече "своя" си националистична организация в лицето на ВМРО, с реални шансове да попадне в парламента (неслучайно и "от дясно", и "от ляво" работят усилено, за да повдигат публичния авторитет на ВМРО). Това е така да се каже подсилване на "дясната" част от дясното политическо пространство на СДС. "Лявото" политическо пространство на СДС и Центъра по замисъл запълват следните основни формации:
Подобна конструкция, от гледна точка на политическите интереси на СДС, не бива да се подценява от опонентите на тъмносините.
Опитите да започне да функционира СДС-2 от противници на Иван-Костовия авторитаризъм и корумпираност на управлението му сега засега са епизодични, разпокъсани и все още без възможности за успешно участие в идващите парламентарни избори. Интересно е, че вестникът на българските социалисти "Дума" с отделни публикации, насочени срещу най-перспективния опонент на Иван Костов, фактически стабилизират предизборните планове на ръководителя на СДС. Става дума за започналата пропагандна борба срещу бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев. Ако този "фрагмент" от дясното политическо пространство желае да получи авторитет и изгледи за влизане в Народното събрание, би трябвало да обедини усилията на авторитетни политици в лицето на бившия министър Богомил Бонев, президента на синдиката "Подкрепа" д-р Тренчев; бившата министър-председателка Ренета Инджова, бившия главен прокурор Иван Татарчев, бившия зам.-премиер Димитър Луджев, организации на българските монархисти, отделни граждански сдружения като "Гергьовден", ако те наистина не "работят" и не желаят да "работят" за коалицията на Иван Костов.
В лявото политическо пространство нещата не са така здраво конструирани, както в "дясното" политическо пространство. Понастоящем е ясно, че ще има коалиция между БСП и различни социалдемократически партии или формации със социалдемократически тежнения (БСДП, движението "Социалдемокрация", Обединения блок на труда). Наред с това, поне в изявления на хора от този спектакъл, се предвижда да бъдат включени Земеделският съюз на Драгомир Шопов, националистите, представлявани от "Отечествения фронт" на Гиньо Ганев и от ОКЗНИ на Добромир Задгорски, а може би и видни вождове на "по-леви" движения и тенденции в самата БСП и извън нея.
Подобен предизборен блок препотвърждава досегашната коалиционна формула: промените са незначителни - липсва "Екогласност". Най-силният ход в тази предизборна "комбинация" е привличането на формациите със социалдемократически привкус, които могат да заздравят международните позиции на социалистическата партия.
За съжаление подобна конфигурация страда от сериозни недъзи.
Тя не е в състояние да увеличи повече от един или два процента очакваните гласове за "новата левица".
На второ място, земеделските формации, които през ХХ век традиционно са представлявали част от левия спектър, и сега продължават да остават извън "схемата" за полезно и взаимоизгодно сътрудничество с "новата левица": гласовете на традиционните земеделци при такава ситуация се насочват към сателитите на Иван Костов.
Формациите, които притежават по-широк авторитет в центъра на политическия ни живот, а и в "лявото" силово поле, едва ли са между гореспоменатите формации: някои от тях с по-голям успех биха могли да се афишират като преки проводници на определени бизнесинтереси (което впрочем никак не е лошо, ако е допустима такава хипотеза).
Комунистическите партии и на предстоящите избори ще бъдат без забележимо влияние: това положение не би могло сериозно да се промени в оставащите няколко месеца до изборите.
Най-тревожното е, че вече месеци наред не расте процентът на хората, които биха гласували за "новата левица": той си остава един и същ и то - забележете! - под равнището на гласовете, които ще бъдат подадени за СДС.
Този факт е уникален!
Дори и след разрушителното и антинародно управление на правителството на ОДС, българският гласоподавател отказва да гласува за БСП, за другите партии от левицата. "Има нещо гнило в Дания! ", ще повторим и ние след датския престолонаследник Хамлет.
Не е възможно българинът да е до такава степен безсловесно същество, до такава степен безволев, безропотен, обезмозъчен и изцяло манипулиран?!
В Румъния, при сходно положение, преди няколко дни събратята на Иван Костов даже не попаднаха в техния парламент. Ще кажете: "Но каква ни е Хекуба! " Не, мили приятели, този паралел е като обица на ухото и е своеобразна присъда за четиригодишната дейност на най-голямата опозиционна партия у нас: Българската социалистическа партия.
Какво смущава евентуалните гласоподаватели на БСП, които през 1994 г. на подобни парламентарни избори й осигуриха абсолютно мнозинство в Народното събрание?
НА ПЪРВО МЯСТО, тези гласоподаватели никак не са убедени, че съществува качествена разлика между това, което върши в управлението СДС и онова, което ще вършат БСП и нейните съюзници. За външната политика е ясно: СДС и БСП са единомишленици, те са братя близнаци, и това се демонстрира с пълен глас ("Во весь голос! " - казва Вл.Маяковски). А за вътрешната? Не дай си боже, ако и там нещата са горе-долу подобни, но с обещания за по-добър аранжимент! Тази проклета мисъл се е загнездила в избирателите и не иска да излезе от главите им.
НА ВТОРО МЯСТО, гласоподавателят в този сектор от живота е по-традиционен. Не че е копие на Дон Кихот, който живее с образи от овехтелите рицарски романи. Не, левият гласоподавател е наясно, че билет за обратно пътуване няма да получи, а и не смята да се бие с "вятърни мелници". Той обаче не може да приеме "салтоморталетата" на своите политически вождове, които вчера говореха едно, а днес друго. Така казват било в политиката. Но привържениците им, които слушаха техните речи по време на войната срещу Югославия само преди година и половина, сега са пределно объркани и разсърдени като виждат "новата им премяна". Порядъчните хора дори и компромисите си ги вършат по-деликатно, душата им в такива случаи е подложена на истински нравствени мъки.
И писателите не правят герой от човек, който е пример за "гъвкаво" преспособяване: Добри Войников осмя "криворазбраната цивилизация", а на сцената и българи, и чужденци се смеят над субекти като Гоголевите Хлестаков и Чичиков.
Внушават ни, че политиката била по инак работа, че тя карала човек да бърка в "мръсотията", да се окаля, но какво да стори зашлевеният от немотия гласоподавател: той не е дорасъл да проумее такива красоти и да ги адмирира.
НА ТРЕТО МЯСТО, по напълно органичен начин излиза, че има вече огромна ножица между елит и електорална маса, между върха и основата на пирамидата. Левият елит стои начело на "движението", той показва мускули и зачервени от здраве бузи и "момите" му, с повече намеса на козметиката, приличат на моми от картините на Майстора. И въпреки това избирателите се държат дръпнато, не искат да повярват на синковците си.
Защо избирателят не иска да повярва?
Извън всичко речено дотук и още, защото се усеща обиден, че само преди избори го канят на сватба. Омръзнало му е прогресивните му лидери да го таксуват като оглупял и безпросветен догматик, като староверец, който се крие в пещери, като невменяем, който се нуждае от попечителство.
Дотегнало му е чевръсти момчета да решават вместо него и да редят съдбата му, както непризнателните дъщери на крал Лир редят тъмната му участ.
Този "електорат" вече не се съмнява, че момчетата се срамуват от него, че го избягват, тъй като "мирише на вкиснало" (Вапцаров!).
Той, например, не им вярва, че тяхната пронатовска позиция е в полза на България, щом и за слепия е ясно, че разширяването на НАТО стяга стоманен пояс около матушка Русия. А Русия май че единствена може да отключи въпроса за пазарите и възстановяването на националното ни производство (разбирай, работа, заплати и прилично битие).
На избирателите им омръзна и да ги правят на виновни заради всичко и всички. Да плащат чужди сметки. Да се извиняват от негово име хора, довели го до просешка тояга!
Омръзнали са им полуистините и откровените лъжи.
Избирателите знаят, че новата необходимост от категорията "ред", която трябва да се прибави към "свободата, равенството и солидарността", идва от времето на социализма. Те искат да чуят на висок глас, че тези петдесет години не са пропилени за народа ни, че през тези години са създадени огромни блага за България.
"Електоратът" знае, че СДС възстанови единствен в Европа неототалитаризма, че е партия, която в европейски мащаби притежава най-податливия човешки материал за "фашизоидна дейност", че в подобен контекст "националният консенсус" е мит, с който се приспиват усетът за борба и инстинктът на всеки човек за самоуважение.
"Електоратът" вече и не очаква елитът му да признае този извод от живота.
"Електоратът" знае, че са фалшификати оценките на неговите лидери за провала на двегодишното ляво управление (1994-1996). Измислиците за пенсиите и заплатите от пет или шест долара през управлението на социалистите обслужват онази част от номенклатурата, която участва в антидържавния преврат през януари 1997 г. Тогава в рамките на преврата премина като смерч икономическата и финансова дестабилизация. Елитът мълчи и по този повод. Защо мълчи? - пита се отново същият "електорат".
"Електоратът" знае, че раковото заболяване на управляващите е корупцията! Но конкретните изобличения идват все от други среди, извън БСП?
Защо БСП се задоволява с ролята на хор, или на миманс в една недобре написана съвременна пиеса? Това избирателите не проумяват.
Избирателят знае също, че част от комунистическата номенклатура ограби България, сдружена с кръвните им братя от СДС. Но защо елитът на БСП предпочита да бъде смъртно ранен (като свети Себастиан), прикривайки фактите, и отказва да разкаже с думи, прости и ясни, "цялата истина"?
Да се върнем към основната тема: коалиционните анонси, съюзи, сдружения (съзнателно не се спирам на коалицията "ДПС и съдружители").
Оказва се, че в "лявото" пространство има незапълнени квадратчета, подменени стойности, зейнали луфтове, че тук нещата се нуждаят от сериозни промени.
Възможни са няколко варианта.
ПЪРВО, да се запази днешното положение, което предвариетлно облагодетелства "десницата".
ВТОРО, коалицията на БСП и социалдемократите да се обогати с автентични партии и граждански движения, които имат необходимия авторитет сред екологическите партии, сред земеделските партии и сред национално отговорните леви и нелеви партии и формации с патриотична насоченост.
ТРЕТО, да се създаде допълнителен блок от партии и движения наляво от БСП и социалдемократите, казано направо: прокомунистически блок. За разлика от мнозина, аз смятам, че такъв блок е безперспективен и няма да попадне в парламента.
ЧЕТВЪРТО, да се създаде втори самостоятелен блок от партии и движения, които на дело воюват за спасението на Отечеството. Става дума за създаване на Национално-патриотичен фронт "Спасение на България". Напълно възможно е в такава формация да участват Политическият кръг "Зора", Зелената партия с ръководител Александър Каракачанов, "Екогласност" с председател Стефан Гайтанджиев, Бизнесблокът на Жорж Ганчев, движението "Защита", патриотични организации на българите от Тракия, Македония или Добруджа, земеделски обединения, клонове от синдикати, патриотични организации на младежи, пенсионери, жени, бивши служители на армията и на органите на държавната ни сигурност и пр. Такъв блок "Спасение на България" би могъл да получи много сериозна подкрепа в центъра и в лявото пространство, а защо не и в дясното пространство?! А това вече ще сложи преграда пред амбициите на Иван Костов за втори мандат. Ще осигури и нови възможности за следизборно коалиране у нас (дори и между партии, които понастоящем проявяват нетърпимост по определени въпроси от националното ни развитие).
Ще подпомогне и процесите в най-голямата опозиционна партия, за да прояви воля за извеждане на България от всестранно обзелата я икономическа и духовна криза, от опасността тя да престане да съществува като отделна нация, като отделен народ!
И накрая: победата на новата левица не е в кърпа вързана, както ни убеждават вождовете на левите партии. Дясната коалиция, въпреки катастрофалните резултати от управлението на СДС, притежава възможности да запази перспективи за нов мандат.
Известно е, че това ще бъде гибелно за България!
БСП и останалите партии от левицата, засвидетелствали и на новия етап непродуктивно мислене и поведение, в такъв случай ще трябва да понесат (макар и прекалено късно!) своята тежка историческа отговорност.
Убеден съм, че все още има надежди за такова обединяване на национално отговорните сили у нас, което да спре разрухата, за да започне мъчителният процес на възстановяване на българската икономка, на социалното осигуряване, на системата за национална сигурност, на битката за духовно оцеляване: на нашия български дух, на нашето българско самочувствие, на нашето българско право на съществуване!
Духовното замърсяване е по-опасно от екологическото
Статията на г-н Овчаров има за обект няколко различни по научни идеи автори, всеки от които се движи в науката по свой собствен път. Затова считам за абсолютно произволен опита му да ги представи като някакво общо и новоизлюпено научно течение, чиято критика срещу очевидните и дори очевадни грешки на българската историческа наука идвала от там, че "приспособленците, за да преживеят трудностите, са готови да обслужват всяка конюнктурна нужда"- една мисъл, взета на заем от И. Димитров.
И тъй като в кръга на въображаемите приспособленци и конюнктурчици той, без да му мигне окото, очевидно е причислил и мен, напомням му няколко добре известни факти, които знае всеки член на института, в който работя.
Първо, моята критика срещу множеството елементарни грешки, допуснати в курсовете по българска история, датира не от 1989г. или 1990 г., а от 1979 г. Второ, оттогава, та досега, не ми се е налагало да променя нито едно от своите критични мнения по този въпрос. Но не мога за съжаление да кажа същото и за моя критик, който преди около 20 години написа разгромна статия срещу твърдението на Пламен Цонев, че край с. Вознесенка е намерен монограмът на Аспарух. А през 1998 г. в речта си пред фондация "Св. Св. Кирил и Методий" зае диаметрално противоположна позиция, съгласявайки се с тълкуванието на проф. О. Притсак, че откритият там монограм е на Аспарух.
Имам усещането, че и със сегашната буйна статия на Д. О. ще се случи след няколко години същото забавно приключение и със същата жар, с която той се опитва да докаже, че новото или е погрешно, или не е никак ново, някой ден той ще преразгледа и тези свои възгледи, но няма при това да нарече себе си приспособленец или конформист.
А надеждата ми, че и тази научна позиция на Д. О. ще се окаже предпоследна, идва от следния симптоматичен факт. Според Д.О. проведените от мен проучвания върху стопанската култура на прабългарите, "довели до разкриването на значителен фактически материал", който той оценява по следния начин: "Този труд (Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986) аз високо ценя, цитирам го в мои работи и го препоръчвам на студентите. ".
Ако всичко това е вярно (а аз все още смея да предполагам, че ст.н.с. Д. О. е напълно искрен в своя ласкав отзив за посочената работа), тогава дължа да поясня, че всички мои критични бележки срещу нелепия начин, по който и до днес се описват древните българи в нашите учебници по история, се родиха в резултат от събрания в този именно труд материал и се оформиха в напълно завършен вид още преди повече от 20 години.
Всеки, който намери време да се запознае с тази работа, ще открие, че древните българи, описвани и до днес в нашите учебници като изостанало номадско племе, което се изхранвало с три основни поминъка - скотовъдство, лов и риболов, - всъщност са имали една развита за времето си стопанска култура и са се занимавали с над 30 вида стопански дейности.
Събраният материал показа също, че в стопанската област древните българи са имали множество свои оригинални постижения и са имали една развита за времето си стопанска терминология, която съществено се различава от тюркските стопански думи. А това на свой ред ме накара да се усъмня и в широко разпространената теория, че древните българи са били тюркски народ.
Така не от желание за някакво самоцелно реформаторство, а в резултат от обстойното обследване на материалната култура на прабългарите, изведнъж се оказа, че начинът, по който те са били описвани досега от нашата история, е дълбоко погрешен и даже порочен.
Вместо някакво незначително и изостанало номадско племе от тюркски произход, те изпъкнаха като народ с развита стопанска култура и дори със своя оригинална и самобитна цивилизация, сроден по своя произход не с тюркските, а с памирските народи.
Ако този труд наистина се препоръчва на студентите, както твърди проф. Д.О., тогава за мен е съвършено неясно: откъде идва неговото раздразнение срещу моя многогодишен призив да се преразгледат досегашните силно дефектни постановки в българските учебници по история, които вече много години представят създателите на България в една силно изопачена светлина и позорят техния исторически образ едновременно и пред света, и пред самите нас. Нима има нещо греховно да престанем да рисуваме тези достойни наши предци като варвари, след като "разкритият значителен фактически материал" е показал това? И не е ли нелепо и обидно за нашата историческа наука да продължава да ги изобразява с все същия примитивен номадски образ, след като има категорични данни, които опровергават това?
Когато преди повече от 20 години аз за пръв път се натъкнах на тази огромна грешка, очаквах, че е достатъчно само да се публикуват изобилните данни за развитата материална култура на древните българи, за да се оправи автоматично допуснатата грешка по отношение на тях.
Но за съжаление се оказа, че за съставителите на българските учебници е въпрос на чест не да възстановят несправедливо принизеното достолепие на нашите древни предци, а да бранят с нокти и зъби всяка дума и буква от своите дълбоко объркани и увредени учебници.
Ето защо позволявам си да не се съглася с моя критик, че някога не е имало никакви пречки да се печатат нови книги и особено нови идеи във връзка с нашите древни български предци и че доказателство за това било издаването на самата моя книга "Стопанската култура на прабългарите".
Не ми се ще да описвам подробно всички тъжни перипетии, през които премина някога публикуването на този мой труд, затова ще отбележа само най-главното и най-важното. Наскоро след неговото приемане през 1979 г. с положителни рецензии от трима професори (стопански историк, историк и археолог), срещу него започна подмолна борба от страна на привържениците на досегашната погрешна теория, която доведе до седемгодишното му задържане от върховния цензорски орган на Академията - РИС на БАН - и отпечатването му едва в 1986 г. Ситуацията в тази област на науката далеч не беше така слънчева и розова, както се опитва да ни я представи г-н Д.О. За всяка нова теза и особено за тезата, че древните българи са били развит и цивилизован за времето си народ, трябваше да се води дълга и изтощителна борба и добре, че се намираха тук-там из научните институти и такива отчаяни "приспособленци" и "конформисти" като мен, та проблематиката беше спасена от окончателен застой.
Всеки човек, който що-годе е запознат с климата в дирижираната по онова време българска историческа наука, отлично знае кои бяха причините, поради които през онези години беше трудно да се помръдне дори и един пункт от прогнилата теория, че древните българи са били едно малко номадско тюркско племе. Те са свързани със странните и самоубийствени за българската духовност идеи на някогашното българско управление да преследва проучванията, свързани с прабългарите, като проява на вреден национализъм и (не дай си боже!) шовинизъм. Те намериха израз в указанията да се ограничат изследванията в областта на културата и изкуството на прабългарите, с които активно се е занимавал най-големият исторически институт преди 1944 г. - Археологическия институт, - и с драстичната резолюция, че българската археологическа наука трябва да подложи на незабавна ревизия теориите за значителната роля на прабългарите при образуването на нашия народ и да престане да бъде история на изкуството (т. 2 и 3 от резолюцията на Археологическия институт от 1947 г.).
В пълно съгласие с тези директиви последваха и съвсем ясни и прозрачни указания от тогавашния председател на БАН, че задачата на българската история е "преди всичко да разкрие, докаже и покаже, че завареното от Аспаруховата орда коренно славянско население е имало такъв свой икономически и социален строй, който по силата на обективните икономически и обществени закони, необходимо трябваше да доведе до създаването на българската държава". Или иначе казано да се докаже, че прабългарите не са изиграли почти никаква роля при образуването на България, защото славяните прекрасно са можели да си я създадат и без тях.
За някои хора тези тайни на българската историческа и политическа кухня отпреди 50 години за съжаление са съвършено непознати, но техните последици за българската историческа наука бяха повече от съдбоносни и деформираха фатално истинността на българските учебници по история.
Спазвайки посочените указания, авторите на българските учебници избраха от всички съществуващи някога теории за прабългарите възможно най-жалката и примитивна в научно отношение - теорията, че те са били едно малко номадско племе, което почти с нищо не е повлияло при създаването на нашия народ. А вследствие на това всеки опит да се обрисуват създателите на нашата държава в малко по-друга светлина се натъкваше на ожесточената съпротива на някогашните научни цензори - нещо, в което аз имах възможността лично да се убедя във връзка с перипетиите на споменатия от Д.О. мой научен труд.
По всичко личи обаче, че г-н Д.О. не е усетил върху себе си пърлещия дъх на някогашните цензорски институции и е склонен да мисли, че всички противоречия и казуси, открити от мен, са едва ли не плод на моето разпалено въображение. "Иска ми се - казва той, - да дам няколко обяснения на императивните "казуси" на Добрев, с които той съветва учените да вървят в правия път". И продължава:
Ако повярваме на тези точки, ще излезе, че всички основни слабости при осветляването на прабългарската проблематика вече успешно са преодолени от българската историческа наука, защото никой вече не твърдял, че прабългарите са били малоброен народ, нито пък някой поддържал, че те са нискоцивилизовани номади, а също, че те са непременно тюркски народ. А от това ще излезе, че хората като мен едва ли не съвършено напразно са си блъскали 30 години главите с този проблем, защото българската историческа наука просто няма никаква нужда от тяхната помощ.
Чудесно, г-н Овчаров! Но след като всички тези болни точки в българската история, възникнали през периода на примитивното политическо опекунство над нея, вече изцяло са преодолени и ликвидирани, тогава изниква въпросът: защо във всички български учебници по история за прабългарите се пише като за номадски тюркски или тюркско-алтайски народ, който е оказал съвсем слабо влияние при формирането на нашия народ и език? И може ли изобщо да говорим, че тези драстични слабости са отдавна преодолени, след като и най-беглото запознаване с българските учебници ще ни покаже тъкмо обратното. А именно, че нито една от тях не е достигнала до съзнанието на непроницаемите за новото български учебникари, които продължават да описват древните българи все в същата примитивна светлина.
Аз мисля, че е абсолютно неточно да се твърди, че хората, които вече от много години апелират да се оправят тези драстични и принизяващи нашата древна история грешки, едва ли не "чукат на отворена врата". А още по-неточно е да се намеква, че разкритите от тях "казуси" и "парадокси" били едва ли не някакви нови директиви. Затова като завършък ще изредя отново тези казуси, за да разбере нашият читател за какво точно водим нашия спор:
Казус 1. В цяла серия от ранни летописи се сочи, че българите, които довел със себе си Аспарух, били многоброен народ (за справка: писмото на каган Йосиф, който пише, че те били "по-многобройни от пясъка в морето"; Приписките към Манасиевата хроника, където пише, че те били "много же, бесчислени сонште"; каменните надписи на Омуртаг и Пресиан, където те са наречени "владетели на многото българи.).
Казус 2. При заселването си отсам Дунава Аспарух е помолил славянските племена, обитаващи Дунавската равнина, да се преместят на запад, в съседство с аварите. Въпрос: защо му е било нужно да опразва от славяни тази огромна територия от около 40 хил. кв. км, ако доведените от него българи са били незначителни по брой, и вярно ли е, че наскоро след това те са се стопили в славянското море?
Казус 3. В съвременния български език почти половината роднински думи са твърде специфични по произход и не се срещат нито в славянските, нито в тюркските езици. От този особен тип са думите БАЩА, БАТЕ, КАКА, ЧИЧО, ЛЕЛЯ, БУЛКА и даже думите МАЙКА и ТАТКО, които в този си вид не са познати като система на нито един друг европейски народ освен българите. Някои от тези думи като БАТЕ се откриват в летописите още по времето на Кубрат. Други - като БАЩА, ЧИЧО, ЛЕЛЯ, КАКА, а също БАТЕ и МАЙКА - се откриват в летописите, оставени от волжките българи и частично сред някои от малките съвременни народи край Волга, като например марийците, известни и като черемиси. Въпрос: може ли да се счита, че прабългарите не са оказали почти никакво влияние при формирането на нашия народ, след като във всеки български дом и до днес звучат техните древни роднински думи?
Казус 4. Неотдавна в България най-после бяха открити надписи, директно на прабългарски език, от чието проучване пролича, че те не са от тюркски тип. Въпрос: защо тези надписи остават все още неотразени в българските учебници по история, а вместо това продължава да битува теорията, че прабългарите са били тюркски народ?
Ето това са казусите, които г-н Д.О. иронично се опитва да представи пред нашия читател като някакви нови и едва ли не политически директиви, измислени от една група странни приспособленци и конформисти, които напразно смущават академичния покой на сериозната българска наука.
Истината обаче, ако я погледнем в очите, е малко по-различна от това. Защото за нещастие на българската история в нея някога бяха въведени силово цяла серия от нелепи постановки и теории, които след това се възпроизвеждаха в неизменен вид от дресираните приспособленски среди. И абсолютно некоректно е да се представят изопачените от тези ненаучни някогашни манипулации учебници като висш университетски продукт, а новото престорено да се изобразява като отдавна известно, само и само да се запази досегашното порочно статукво.
С конформизъм и приспособленство в българската история за съжаление се занимават най-вече онези, които робуват на едностранчивата теория, че нашият народ е от тотален славянски произход, както и онези, които продължават да рисуват древните българи като тюркско номадско племе.
А проява на също толкова закостеняло рутинерство е и това - да продължаваме да възпроизвеждаме погрешните дати на цяла серия от ранни исторически събития, без да се съобразяваме с кристално ясните датировки на нашия най-стар летопис - Именника. В него не по един, а по четири различни начина е отразена и датата на образуването на първата българска държава в Европа - Старата Велика България, а именно 165 година.
Трудно може да бъде полезен на древната българска история човек, който не се е постарал да се запознае поне на елементарно равнище с особеностите на древния български календар и с неговия специфичен математически алгоритъм, разкриването на който също е една важна новост в нашата наука, до която се стигна едва след идентифицирането на древната българска прародина край Памир и Хиндукуш.
Затова оставям на съвестта на г-н Овчаров да прецени доколко точен е неговият опит да представи водената от мен многогодишна борба за разкриване на истинския исторически образ на нашите древни български предци. Образ, жестоко потъпкан чрез грубите политически манипулации над българската история, като търсене на удобен научен живот.
А също да прецени доколко правилно е неговото твърдение, че моите трудове били повторение на едни и същи текстове, след като всеки от тях е посветен на различни проблеми.
Кощунствена за мен е и лекотата, с която се съпоставят две произволно изфабрикувани величини - издадените от мен уж за 10 години 15 научни книги. Защото истината е, че написаните от мен не 15, а 11 научни книги са създадени в резултат на близо 30 години научен труд и ако те бяха отпечатани в един сравнително кратък период, причината за това е, че опитът ми да публикувам даже и една от тях през по-далечните години ми струваше цяло десетилетие борба и всевъзможни лишения.
За мен всички тези странни и произволни намеци са белег на една твърде ниска духовна екология. Но ако имаше нещо, което особено много ме развесели в този нестроен и неакордиран опит за научна критика, то е намекът, че защитаваните от мене тези в науката от една страна уж били отдавна доказани, а от друга - представлявали замърсяване на научното пространство.
По какъв начин някоя отдавна доказана от науката теза може да замърсява науката, това си остава патент на творческата лаборатория на проф. Димитър Овчаров. Но какви ли бисери не съчинява наукообразната критика, когато й липсва сериозен доказателствен арсенал!
Едноутробните близнаци на пантюркизма
Тия дни Адем Кенан, лидерът на извънземната "Турска демократическа партия", постави на българската държава малък ултиматум: да задължи нашенските турци да попълнят т.нар. Карнегиева анкета, за да определели националната си принадлежност. В противен случай несъществуващите активисти на несъществуващата му партия щели да се обърнат към Съвета на Европа да нареди на София анкетата да стане задължителна за цялото население на България.
Както виждаме, пашата без аскер, дето не го бръснат за слива и самите турци, го гонят даже мераци да е самодържец и на всички останали български граждани, призовавайки при това Брюксел да си завре гагата във вътрешните работи на страната ни.
За подобни шегички в Турция окачват право на въжето, а и в Европата май не си поплюват, но нейсе.
По-любопитното е, че Кенан пак нещо се е пообъркал, та отново си вкара автогол.
Анкетата, за която се е присетил, е проведена през 1913 г. по идея на американския милиардер Карнеги с цел да установи жестокостите, извършени от балканските страни в Междусъюзническата война. Според анкетата най-пострадали от зверствата са българите. Ако държавните граници на Балканите следваха установената от Карнегиевата анкета география на това къде турците са ни клали и вилнели, югоизточните КПП-та на България и до ден-днешен щяха да са си на линията Мидия-Енос. Което едва ли щеше да се хареса чак толкова много на тракториста-шовинист Адем Кенан.
И все пак... Гафът на ефендито си е гаф, но и не съвсем. Той е също така и поредната, съвсем не безобидна, провокация на Адем, който вече години наред вбесява едни българи или разсмива други. Истината тук обаче е, че по-адекватна е реакцията на първите. Защо?
Още през 1994 г. например Кенан написа пространен клеветнически доклад за "нарушаването на правата на турците в България". Заради това си съчинение той бе удостоен с покана да участва в срещата на "външните турци" в курорта Анталия. Небезинтересното тогава бе, че Кенан сам удари тъпана, че е написал споменатия доклад на пишещата машина, подарена му от самия председател на анадолския Меджлис. И тъй като "партията" на "външния турчин" Кенан не бе (а и няма да бъде) регистрирана в България, в родния печат се дигна голяма врява, че контактувайки с него, официална Анкара се набърква скандално във вътрешнобългарските дела.
Ето защо оттогава насам Адем Кенан стана малко по-дискретен в трансграничните си връзки, което обаче не означава и по-малко вреден.
Защото задачката, която изпълнява той през всичките тия години, се състои в нещо съвсем друго: докато "екстремистът" Кенан периодически отклонява вниманието на наивната публика към своите гръмки антибългарски празнословия, "умереният" Доган и неговото ДПС имат възможността да продължават в къде-къде по-голям уют своята разрушителна дейност по същество. "Абе, да изтраем Доган, да не дойде Кенан! " - утешават се лековерните балъци.
В действителност и "лошият" Кенан, и "добрият" Доган са чисто и просто едноутробни близнаци. И двамата са пантюркисти. И двамата наливат вода в пантюркистката мелница. А това дали съчиняват антибългарските си сценарии само над чужда пишеща машина, или под пряка чужда диктовка, не е нищо повече от една нищожна подробност.
К.К. - нов пророк - другоселец
Известният филм на Ерих фон Деникен "Спомени за бъдещето" започва с оригинални кадри. На малък остров в Микронезия група туземци са насядали с поглед, вперен в небето и очакват Боговете. Последните, оказва се, били американски летци, кацнали със самолетите си на острова по време на Втората световна война и останали известно време там. На местните жители те раздават дъвки, бири, консерви и други блага на цивилизацията, които туземците, в социално и материално отношение на равнището на каменната ера, приемат повече с възхищение, отколкото с благодарност.
Летците един ден си отиват и островитяните ги възприемат като Богове, които трябва да бъдат умилостивени, за да се завърнат със своите консумативни дарове, стоварили се буквално от небето. За целта туземците правят от бамбук, палмови листа и други подръчни средства макети на самолети и ги подреждат на изоставените писти, сядат в близост до новото светилище и чакат. Без всякаква полза, разбира се, тъй като не са успели да схванат смисъла на хегелианската постановка за връзката между формата и съдържанието... Еднотипен е подходът, който пропагандата на СДС се опитва да внедри в светоусещането на българите. И то особено когато става дума за уж предстоящото ни "цивилизационно" приобщаване към Западна Европа, наричана от сините първенци просто "Европа" (сякаш източната част на континента е неевропейска).
Уточнявам, това е подход не на управляващите - те са всичко друго, но не и наивници. Съвсем наясно са със задачата, която трябва да изпълнят, за да си запазят чуждата благосклонност и по този начин да удължат времето, предоставено им за грабене: превръщането на България от държава в неоколониална територия, многонационална и многокултурна и желателно - не особено гъсто населена. Не остана елемент от българската държавност - демографски, стопански, отбранителен, културен, политически, - който вече да не е в развалини вследствие на неуморната и добросъвестна дейност на софийската администрация.
В същото време тя бе и продължава да е изправена пред една съвсем нелека задача! А именно - да представи разрушението като начало на ново съзидание. Като болезнено, но наложително разчистване на пътя на българите към лелеяния Запад с главно "З".
Закриването на АЕЦ се обявява за преход към екологично издържана енергетика. Умъртвяването на промишлеността и селското стопанство - за скъсване с тоталитарната мегаломания. Разпускането на въоръжените сили - за преодоляване на комунистическия милитаризъм. И така нататък. Не остана национално предателство, извършено от управниците, което да не е представено като решителна стъпка на напредък в заявената западна посока.
В тази си дейност управляващите, съвсем не интуитивно, започнаха да се отнасят към управляваните като към микронезийски туземци. Щом не могат да им предложат реалности, да ги баламосват със символи.
Милицията отново стана полиция и макар да бе умишлено обезсилена, нахлузиха й униформи, наподобяващи западноевропейските. Образованието бе сринато, но в него бяха въведени степените "бакалавър" и "магистър". Армията неуморно бива доближавана до числеността на полк, но в нея се появи рота, екипирана "по натовски стандарти", т.е. с американски униформи, включително и каските, наподобяващи тези на Вермахта, и с огнестрелно оръжие с натовски калибър.
Банкнотите в джобовете на населението оредяха, но затова пък върху тях бяха изтипосани ликовете само на българските културни дейци, набедени за безспорни "западняци". Европейският съюз продължава да ни третира като колония, макар и великодушно да разреши на българите да си харчат парите в него за не повече от три месеца, но знамето му, в което така и липсва звездичка за България, започна да се развява едва ли не и пред обществените тоалетни у нас.
Вместо реалности - символи. Вместо стока - обещания в лъскава опаковка. Нищо, че досега никой не е успял да излети със самолет, направен от бамбук и палмови листа!
В новата и новата-стара символика няма нищо случайно, тя не бе спонтанна емоционална реакция срещу заварената. В топонимията например бяха отречени названията на населените пунктове от комунистическо време, но не и наследените от турското робство. Михайловград бе преименуван по спешност на Монтана, но Кърджали си остана Кърджали. Милицията пак си стана полиция, но никой не съобрази да върне на въоръжените ни сили названието "българска войска" и традиционните войнски звания от типа на поручик и подпоручик. Въобще всичко, което намирисва на греховен "национализъм", т.е. на родолюбие, съвсем съзнателно се донатиква в забравата.
Голямо е изкушението да се обясни засилената в последно време кампания на СДС за замяна на кирилицата с латиница в България като пореден акт в духа на заклинанията на микронезийските шамани към Боговете.
Тук обаче става дума за нещо по-сериозно. И определено по-опасно. Става дума за престъпно посегателство върху самата историческа същност на българщината.
Кирилицата - основният принос на българите към световната култура - бе обявена за нещо ретроградно, за бреме, пречещо ни да осъществим цивилизационния избор на Костов, Стоянов и присъединилите се към тях.
Без да правя цялостен обзор на този елемент от синята политика на обезбългаряване на българите, за да мутират по-лесно от нация в биоплазма на новия световен ред, ще се спра на два епизода.
По логиката на пророка-другоселец СДС първо използва като тежка артилерия срещу кирилицата австриеца Кронщайнер (все пак нещо като българист и с титла до името си). Някои тогава си помислиха, че става дума за изолиран случай, за една от поредните изцепки на вегетиращата многотиражка "Демокрация". Оказа се, че са сгрешили.
Съвсем неотдавна в многотиражката бе използван друг нов стар похват за придаване на по-голяма убедителност на думите "истина ви казвам - кирилицата е вредна". За пророк бе привлечен, образно казано, съселянин, успял да се издигне до статута на другоселец - италианеца от български произход Катерин Катеринов.
На пръв поглед, в историята и в думите на К.К. няма нищо, на което вече да не сме се наслушали: избягал от комунистите, които непредпазливо го пуснали в чужбина, и станал човек. Пояснява любезно защо италианците съвсем основателно влагат лош смисъл в изрази като "българска работа" и "български избори" - защото "България беше съветски сателит", за разлика например от Италия, която не е била американски сателит. Проявява обичайната уж доброжелателна снизходителност към една държава, която вече няма как да възприема като своя, и т.н.
В експозето му дори има известна непълнота, навярно по недоглеждане на интервюиращата липсват дежурните престъпления на българските комунисти, покушенията срещу папата и писателя Георги Марков. Дотук, добре, г-н К.К. е правилен.
И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, тирада срещу кирилицата. Ще цитираме мисловните построения в нея, представени като аргументи, а читателят нека сам си направи изводите.
"Сега обаче историческото положение е съвсем различно и затова азбуката трябва да се опрости и уеднакви". Защо да се опрости, а не например усложни, с какво да се уеднакви? Следва обяснението.
"В момента едно и също име в българските паспорти се пише по най-различни начини, както е хрумнало на чиновника от полицията. И това не може да продължава повече". При най-добра воля, трудно е да съзрем логика в мотивировката, че азбуките трябва да се нагаждат към изискванията на КПП. А и в "Демокрация" не са ли казали на г-н К.К., че в новите български документи за самоличност - лични карти, задгранични паспорти и шофьорски книжки, - собствените имена са транскрибирани и на латиница? Последното, впрочем, открай време се прави и в задграничните паспорти на японците, китайците, индусите и арабите, които ходят в чужбина. Следва друг логически бисер.
"Японците, китайците опростиха своята азбука и това се направи паралелно". Паралелно с какво? И нали става дума именно за опростяване, не за замяна?
"Много чужденци (у нас - б.р.) като първа преграда срещат азбуката". И тук ще запитаме: нелатинските азбуки пречат ли на чужденците да посещават като туристи или по работа държави като Япония, Китай и Израел?
Виждаме, че същински аргументи срещу кирилицата няма
Няма и как да ги има. Поредният "цивилизационен" залп на синята тежка артилерия срещу нашата азбука отново се оказва кьорфишек.
Поредното писание в "Демокрация" обаче свидетелства, че борбата на СДС срещу кирилицата ще се засилва, така че не бива да го оставяме без внимание.
Вярно е, че вместо ул. "Раковскаи" 134 бихме могли да напишем и ul. "Rakovski" 134. Няма причини обаче на този адрес да не се напише и 134 Rakovski Str, както е на английски език. Чужденците ще разберат още по-лесно къде тупти сърцето на българската демокрация!
Нормалното решение - и това не сме го измислили ние - е както в Израел, Япония, Китай и кои ли не други страни със собствени азбуки - надписите по улици, площади, магазини, летища и въобще места, посещавани от чужденци, да са дублирани от надписи на някой от разпространените световни езици. Най-добре, на английски, който започна да се утвърждава като lingua franca на нашето време.
Кемал Ататюрк навремето за три месеца замени арабската писменост с латиница. Това обаче е логично, когато желаеш да преместиш държавата си от един неевропейски културен ареал в европейския.
В родината на същинския европеизъм, членуващата в ЕС и в НАТО Гърция, никому и наум не би дошло заради предполагаемо удобство на чужденците да се замени гръцката азбука с по-младата от нея латиница. Разбира се, не са забравени нито туристите, нито бизнесмените - улесняващи ги надписи на английски и други западни езици има навсякъде. По същата логика в Ница и Кан, където са изнесени доста откраднати от Русия пари, много ресторанти и магазини имат надписи на руски. И най-загубеният келнер там обаче едва ли би приел заради бакшишите да изписва "Вив ла Франс! " вместо "Vive la France!"
Ще добавим, че за един нормално образован българин е напълно в реда на нещата да владее повече от една азбука - у нас открай време чужди езици, писани по правило на латиница, започват да се изучават още в прогимназията. На Пенчо Славейков и на други наши творци, емоционално и културно обвързани със Западна Европа, кирилицата не им е пречела да творят на български. На К.К., в чието приветствие, поместено факсимилно в "Демокрация", обаче му пречи. На седесарските депутати, които в интервюта объркаха спуснатата отгоре дума "субсидиарност" със "субординация", също им пречи.
Накратко, проблемите на България съвсем не са свързани с кирилицата.
Ластикът на г-н Данаилов
Отрадно впечатление прави, че и известният на българската и френската читателска публика български писател Георги Данаилов вече е "противник на партиите и идеолигиите". Което означава, че и той като повечето български интелектуалци еволюира от екстазната позиция "Осанна! " към анатемата "Разпни го! "; че и той "се лута" и търси "своето място в живота" (Вапцаров).
Но за разлика от г-н Вагенщайн, когото собственият му партиен "ластик" твърде бързо върнал "там, където си е бил", сиреч, при "бившата компания", г-н Данаилов очевидно е подложен на по-мъчителна амплитуда от неговия собствен "ластик".
Затова той, от една страна, с изненада констатира, че "днес избират специалисти като Йордан Цонев за председател на Бюджетната комисия в Народното събрание", вместо академик по икономика, а от друга, продължава да венцеслави обществото с "повечето кръчми". И да ни поднася за критерий на социално благополучие в една държава наличността на "повечето храни, магазини, аптеки, кръчми и автомобили". Без да уточнява кой притежава парите, с които може да се купят тези "повече храни, автомобили" и прочее екстри. Както и какъв процент от населението на тази, според г-н Данаилов, просперираща България, притежават достатъчно пари, за да имат куража да влязат в тези "повече магазини, аптеки, кръчми".
Оказва се, че и г-н Данаилов, като всички от "бившата" му "компания", се опитва да ни убеждава, че държавата е добра, но избягва да ни каже как така се случи, че в тази "добра държава" въпросните пари отидоха и отиват в ръцете на малцина.
Очевидно въпреки че на г-н Данаилов му "остава малко време на земята", социалната мъдрост и този път го е отминала недокоснат, щом още не е разбрал, че "фантомната синя идея" не че "не се поддава на дефиниция", а съзнателно не се дефинира, тъй като дефиницията е твърде нелицеприятна: капитализъм!
И този капитализъм - зъл и безчовечен, - започнал да показва вече зъбите си в частните шивашки предприятия в Петричко и Разградско, тепърва ще се окопитва и ще показва на какви чудеса е способен.
Защото отсега нататък алчните приватизатори, които гонят световни печалбарски постижения, ще изсмукват труда на народа по 12 часа в денонощието! - и ще му плащат за това колкото половин максимална пенсия за страната... Но ако социалните проблеми не засягат особено много г-н Данаилов - той все още не е попаднал в "компанията" на гладните! - то никак не можем да си обясним неговата позиция за културната политика в страната.
Защото да идентифицираш прогреса на българската култура с "повечето" телевизии - той преброил даже 50! - си е жива заблуда. Нали културтрегер като него не може да не знае каква е същността на истинската култура и какви са нейните мащаби?
Не може да е забравил, че в близкото неотдавна дефицитните книги стигаха и до библиотеката в най-затънтеното кътче на страната!
Има право г-н Данаилов да бъде недоволен от "себе си". Та той не е разбрал и защо "жителите на блока" "крадат бушоните"! Защо изхвърлят "боклуците си през прозорците и не посещават събрания".
Ще си позволя да му помогна. Защото формират културата си в толкова важните за г-н Данаилов "кръчми" или по-вероятно, защото ги е натиснала оловно тежка апатия.
Тъй че не се знае дали "призрачната синя идея" не е виновна и за това... Крайно време е г-н Данаилов да отреже партийния си "ластик", който като пъпна връв го държи все още вързан за "бившата компания", за да може да отвори широко "подозрителните" си очи и най-пълноценно да използва любимия си гръцки принцип "Във всичко се съмнявай! ", по стечение на обстоятелствата любим и на низвергнатия от "синята идея" Маркс.
Мониторинг : "Зора" наблюдава Шенгения
Умствена недостатъчност, изглежда, тормози братска Америка. Макар и да уреждат масови хайки за "нелегални емигранти" по мексиканската граница, янките всъщност са същински факири в контрабандата на интелектуален капитал. През периода 1990-1996 г. САЩ са окрали от света по 1,1 млн.имигранти годишно - предимно млади, високообразовани хора.
Лимитът за плячкосване на гении, информационни светила и лауреати на международни награди, който беше "само" 70 хил.души на година, бе увеличен през 2000-та на 115 хиляди и пак се изчерпа още през април.
Затова пък грешат ония, които мислят, че хаосът в президентските избори, създаден от американската правна система, несъмнено най-съвършената в света, е някакво изключение.
Ето само два примера от същото време. Върховният съд на САЩ обяви за противоконституционни контролните пунктове по пътищата, организирани от полицията с цел задържането на наркотърговци, понеже това нарушавало правото на частен живот.
Адвокатът Дейвид Смит пък, служебен защитник на осъдения на смърт Ръсел Пъкър, отказа да оспори присъдата пред по-горната инстанция, защото преценил, че... клиентът му е виновен! Не е ясно дали мистър Смит ще окачи подзащитния си на въжето собственоръчно, но е сигурно, че при такива "защитници" всякакви там прокурори, съдии и въобще цялото разделение на юридическите правомощия е напълно излишно.
Но САЩ не са единствената западна държава, където разните породи правници са си объркали шапките. Така например Дружеството на юристите от Англия и Уелс, обединяващо 80 хил.членове, даде под съд... собствената си заместник-председателка - заради - расизъм и дискриминиране на жените.
В Швеция, където дискриминирани са по-скоро мъжете, също имат главоболия с расизма. Както съобщава "Свенска дагбладет", миналата година там са извършени 2363 престъпления с расистки и ксенофобски подбуди. А според "Дагенс нихитер" шведските тайни служби предали на четирима явни фашисти исканите от тях снимки на стотици леви общественици, журналисти, политици, творци. Опасността за живота на тези граждани е очевидна, но какво да се прави, когато по шведските закони за публичност фашагите са в правото си да искат от властите тази услуга!
Според Дейвид Ремник, главен редактор на "Ню Йоркър", приликите между някогашните щатски олигарси и настоящите им събратя от Изтока е само привидна. "Американските олигарси, твърди Ремник, крадяха, мамеха, разчистваха сметките си в кърви, но покрай това създадоха инфраструктурата на модерната индустриална държава, банките, железниците, застрахователните институции".
За разлика от тях олигарсите на източноевропейския ранен капитализъм само крадат и мамят. Прав е колегата Ремник, но с уговорката, че зулумите на посткомунистическите олигарси се различават в отделните страни.
В Полша например медицинските сестри стачкуват за увеличение на заплатите от 150 лв., понеже месечното им възнаграждение е "само" към 400 лв., докато средното за страната надхвърля 1000.
Иначе под натиска на Запада и Полша последва примера на Чехия, като започна да връща на чужденци, най паче немски аристократи, одържавените навремето замъци и дворци.
Дали след година-две няма да наредят и на нас да реституираме конаците и чифлиците на турските бейове и прочие агалари?
Междувременно в Австрия, която влезе в Европейския съюз през 1995 г., подхванаха подписка за развод с Брюксел. Словакия обяви, че въвежда - като новогодишен подарък - визи за руснаците и беларусите. Украинците бяха удостоени с тази шенгенска благодат още през лятото.
А в Немско бяха осъдени трима американски младежи, съответно на 14, 17 и 18-годишна възраст, които хвърлили на автострада камък с големината на футболна топка. Това довело до верижна катастрофа, в която загинали двама и били ранени петима души.
При нас верижните злополуки ги уреждат мерцедесните кавалкади на сините властници - формално пълнолетни, а умствено пубертетни.
Нова "лява" кръв в американската администрация
Някогашният национален предател и печен демагог Васил Радославов бе обяснявал на по-простодушните електорални единици етимологията на думата "либерализъм" по забавен начин. Либералите били хора, които "либят ралото". За някои се твърди, че му повярвали.
Приемникът му откъм визия за родолюбието - жельо митев желев, индивидуален член на Либералния интернационал, в обществените си изяви не пожела или не се сети да използва тази формулировка. Може би затова, че така и не успя да си я изясни докрай по време на пагубното си за България царуване. Членът желев не разбра и разликата между американския и европейския либерализъм и между тях и либерализма въобще.
Ако я бе разбрал, щеше да знае, че в братските САЩ "либерал" е синоним на "ляв". Отвъд океана не е прието да се самоокачествяваш с последната дума, защото продължава да се възприема като мръсна, но е всеизвестно, че "либерал" определено си е антипод на "десен". Състоялият се президент Клинтън и несъстоялият се президент Гор в предизборни и следизборни приказки не преставаха да се нахвърлят върху "десницата".
Освен това властвалите осем години американски либерали не криеха, че в западноевропейския политически спектър приемат за родствено течение именно това, което все още по навик продължава да се назовава "левица". С тях си разменяха партийни делегации, с тях си подписваха и общи документи. Най-често в прослава на "новия световен ред".
Случайно или закономерно, но най-настървени натовски поддръжници на миналогодишната американска агресия срещу Югославия бяха именно "социалистическите" т.е. "леви" европейски правителства. Консервативната, т.е. "дясна" част от западноевропейската прислуга, бе общо взето по-сдържана и в приказките, и в бомбардировките.
Основният западноевропейски диджей на американското пропагандно шоу срещу Милошевич бе Хавиер Солана, испанец, социалист и най-вече работник. В смисъл на член на Испанската социалистическа работническа партия на Фелипе Гонсалес. Като генерален секретар на НАТО някогашният млад противник на Франко и на американския империализъм поработи съвестно.
Не падна по-долу по усърдие и приемникът му, потомъкът на шотландски фермери Робъртсън, британски лейбърист, т.е. труженик, а после и лорд. И той се потруди и продължава да се труди правилно, по атлантически.
Западноевропейската "левица" осигурява на американците изпълнителски кадри и за длъжности от по-долна ръка, включително гаулайтерски.
Блестящ пример в това отношение е представителят на френската "левица" Бернар Кушнер, когото някои медийни почитатели в родината му побързаха да обявят за "най-големия френски лекар-хуманист" след Луи Пастьор.
Стартира политическата си кариера като активист на младежката организация на френската компартия. Но не се задържа дълго в нея, според негови познати от този период - не го удовлетворявала бързината на израстване в партийната йерархия. По негови думи, защото "винаги тичал подир нещо, но не знаел какво е"... По-късно, изглежда, узнава, защото дотичва при социалистическите братовчеди на комунистите, вероятно по случайно стечение на обстоятелствата - в дните, когато ФСП вече се очертава като бъдеща управляваща партия. Така или иначе, политическите лъкатушения от янчулевски тип своевременно го довеждат до финалната права, от която се става министър. И става министър.
Истински звездният час на приемника на Пастьор обаче настъпва с назначаването му на длъжността "ръководител на администрацията на ООН в Косово", т.е. за гаулайтер на окупираната от НАТО сръбска провинция.
Времето на Кушнер в Прищина е времето, през което главорезите на Хашим Тачи осъществяват необезпокоявано геноцид над сръбското население в провинцията под благия поглед на атлантическите окупатори. Кушнер, като дейна личност, не се задоволява с ролята на пасивен съзерцател, а предприема и активни действия за по-нататъшно утвърждаване на общочовешките ценности на косовска земя. Начело на приемниците на някогашните атланти от "SS Waffen", окупира сръбския миннодобивен комплекс в Трепча под предлог, че представлявал екологическа заплаха за бременните жени и малките деца. Пак по чиста случайност обектът бе даден за стопанисване на Джордж Сорос, също известен почитател на общочовешки ценности, а и на паричните такива.
Макар и "ляв" политически деец, широко скроеният Кушнер намери време да посети София и да направи нещо като любовно излияние на българския "десен" политик Иван Костов.
Дойде време Кушнер да бъде сменен на гаулайтерска служба от друг човек, датчанина Ханс Хакеруп. По-долу поместваме без коментар информация на агенция "Франс прес" за този човек.
Читателите нека сами си направят извода дали Вашингтон е успял и този път да си осигури надежден служител от западноевропейската левица.
На новия човек на ООН в Косово Ханс Хакеруп политиката му е в кръвта
(Копенхаген, 8 декември, АФП)
Датският министър на отбраната Ханс Хакеруп, който в петък бе назначен за приемник на Бернар Кушнер като ръководител на мисията на ООН в Косово, е човек, на когото политиката му е в кръвта.
Син на изтъкнати парламентаристи, не е губил време да прави собствена политическа кариера и на 15-годишна възраст става младежки активист на социалдемократическата партия.
Петдесет и пет годишният Хакеруп е един от най-популярните политици в Дания. Благодарение на твърдата си подкрепа на НАТО по време на миналогодишната война в Косово си спечели множество приятели във Вашингтон.
Позицията му в средите, свързани с отбраната, е толкова силна, че когато миналата година НАТО потърси приемник на Хавиер Солана на поста генерален секретар, неговата кандидатура бе изведена на преден план. Едва в последния момент това място бе заето от британеца Джордж Робъртсън.
Запознатите с делата на НАТО тогава се съгласиха, че Хакеруп притежава всички качества, необходими за тази длъжност. Вероятно обаче не успя да я заеме поради липсата си на обаяние, а и защото като датчанин бе гражданин на страна, нечленуваща във въоръженото крило на НАТО - Западноевропейския съюз.
Един бюрократ коментира: "Притежава интелектуални възможности, целеустремен е и говори свободно руски. Ползва се с уважение, има политическа тежест, познава добре военните въпроси и го бива да установява консенсус. Освен това говори и френски".
Всички тези качества навеждат на мисълта, че е намерен идеалният човек за най-отговорната длъжност в Косово.
Хакеруп се радва на уважение, външно е спокоен и съвсем неагресивен човек. В същото време проявява желязна воля и безкомпромисна решителност в защитата на своята позиция балтийските страни да бъдат включени в НАТО. Нещо, което много гневи Русия.
По въпроса каза следното: "За мен ще е морален проблем един евентуален отказ да се предоставят на новите стабилни демокрации в Източна и Централна Европа същите гаранции за сигурност на НАТО, на които ние се радвахме по време на Студената война, и които осигуриха нашето оцеляване като независима държава".
Хакеруп с твърдата подкрепа на НАТО при миналогодишната война в Косово си спечели уважението на американския министър на отбраната Уилям Коен, който неофициално пък подкрепи неговата кандидатура за длъжността генерален секретар.
Роден е през декември 1945 година във Фредериксберг. Син е на бившия министър на външните работи и на икономиката Пер Хакеруп и на бившия член на ръководството на парламента Грета Хакеруп. Служи в армията в качеството на офицер, владеещ руски език, а в периода 1966-1972 година е старши лейтенант.
През 1973 г. защити магистърска степен по икономика в Копенхаген и зае длъжността секретар на министерството по социалните въпроси. След това зае по-старши длъжности последователно в министерствата на образованието и на труда. От 1977 до 1980 година бе преподавател в Датската административна школа, а от 1981 до 1985 г. работи като икономист в Организацията на гражданските служители.
От 1979 г. е член на парламента и на редица парламентарни комитети. Проявява специален интерес към отбраната и от 1991 до 1993 година е председател на комитета по отбраната.
От 1993 г. е министър на отбраната. Пет години е бил член на управителното тяло на Датския комитет за човешки права.
Участник е в редица проекти на НАТО и на Северноатлантическата асамблея, където е работил в различни качества от 1978 година, когато е избран за член на датската делегация. Бил е председател на Социалистическата група в Асамблеята.
Огромната далавера, в която са включени БВП, бюджет и дълг
Говорих вчера с дядо Коледко. Оплака ми се, че един от елените му нещо куцал, но обеща, че на Бъдни вечер твърдо щял да ми пусне нещо през комина. Повярвах му, разбира се.
На дядо Коледко трябва да се вярва.
Защото милият старец е от приказките и няма да сме човеци, ако изгубим вярата си дори в него.
Иначе действителността все повече заприличва на просяк с китайско калкулаторче пред куп боклуци, събрани из кварталните контейнери за смет.
Със същото калкулаторче засядам и аз над проектните сметки на правителството ни за идващата 2001 година. За пореден път. За да видя как да натъкмя семейния си бюджет спрямо държавния, та да мога и аз да спастря за една бутилка шампанско и да я отворя, когато времето стане освен "наше" и мое.
Времето на сметките обаче показа, че сметката нещо не е в час с времето.
В края на октомври държавният ни дълг - външен и вътрешен - бил 22,358 милиарда лева, според зам.-министъра на финансите Пламен Орешарски. Спрямо прогнозния брутен вътрешен продукт (БВП) за тази година това правело точно 87,4 %. Калкулаторчето показа, че в такъв случай очакваният БВП би бил 25,580 млрд. лева, или около 11 млрд. долара.
Още тук започват да бият на очи няколко несъответствия
Оставяме настрани факта, дето според зам.-министъра излиза, че държавата ни фактически няма вътрешен дълг. Оставяме настрани и чуденката как се правят изчисления с точност до десетичен знак върху основата на прогнозна цифра.
Не може обаче да не отбележим, че според управителя на БНБ Светослав Гаврийски само външният ни дълг спрямо БВП е 80%, което прави 20,465 млрд. лева, или 8,9 млрд. долара външен дълг. Той обаче по официални признания на правителствения пресцентър в момента надскача 10 миларда долара.
Кой е прав - Орешарски,
Всъщност за 1-2 милиарда долара човек не си заслужава да се заяжда... Всеки може да сгреши, дори да работи за Муравей.
Грешка, предполагам, е бил и очакваният БВП от 27 млрд. лева, та оттам и не излизат сметките в процентите на взаимоотношенията дълг-БВП.
Тези дни обаче Националният статистически институт (НСИ) публикува данни за външнотърговския ни стокообмен за първите девет месеца на тази година.
Според него износът ни за периода е бил 3,508 млрд. долара или около 8 млрд лева. Ако пак се опрем на прогнозни цифри, за годината износът ни ще трябва да надхвърли 11 млрд. лева, или над 43 на сто от общия БВП за 2000 г. Излиза, че направо трябва да сме горди с експортната насоченост на родното производство!
Излиза обаче и че вътре в страната ни остават по-малко от 15 млрд. лева от БВП!
Няма лошо, но пък вносът за годината по прогнозни данни ще е около 13,7 млрд. лева. Значи с остатъка от БВП ще трябва да заплатим вноса, който се оказва, че като стойност е повече от половината от целия ни БВП за годината.
Въпросът, на който лично на мен би ми било много трудно да отговоря, ако не бяха някои мои "съмнения" е:
"Кой, как и с какво плаща този внос при положение, че средната норма на печалба при износ няма как да надхвърли дори 10 на сто, т.е. и всички пари от печалбата при експорт да се върнат у нас, пак няма да са повече от 1 (ЕДИН!) млрд. лева? ".
Евентуалният отговор може би все пак ще се намери в признанието на премиера Костов, че в момента в България в обращение са 8,5 млрд лева.
При месечния им цикъл на обращение това означава, че годишно те създават едно натрупване от 102 млрд. лева, или около 45 млрд. долара. Да приемем, че коефициентът им на полезно действие (КПД) е около 50% (останалите изчезват за по-дълги периоди по трезори и дюшеци). Остават около 50 млрд. лева. Това са парите, които всъщност финансират дейността на правителството.
Те обаче са кухи пари
С тях се купуват стойности, но самите те не са стойност.
Казано иначе, трудът на българина се заплаща с безполезни хартийки, а произведените от него стоки по-късно се продават на външните пазари за реални стойности - международни валути.
Печалбата директно отива за покриване на две пера - обслужване на външния дълг и натрупване на валутен резерв. Остатъкът финансира международните дейности на управляващата класа. И това е всичко.
Забележете обаче - икономиката ни явно среща определени трудности, защото държавата успява единствено в покриването на външния дълг, но валутният резерв не само че не се натрупва, но и видимо се топи, макар и с незначителни засега стойности.
Печалното е, че изключително трудно обслужваме плащанията си за членство в международни организации като ООН, Международната атомна агенция и други жизненоважни асамблеи.
А и в новия бюджет е предвидено увеличаване на парите за международна дейност на правителство, парламент и президент - за командировки, казано по-простичко.
Дори и това обаче е малък дерт.
Големият проблем е, че България в момента всъщност е превърната в затворено натурално стопанство защото левът няма реален паритет спрямо международните валути - т.е. той не може да бъде използван като разменна единица извън територията на страната ни.
Преди десетина дни на среща със западни експерти премиерът Костов обяви, че очаква през 2001 г. обезценка на лева с около 12 процента. Родните анализатори се нахвърлиха отгоре му с твърдението, че се опитвал по този начин да шантажира МВФ за продължаваща подкрепа на бюджетния ни баланс. Подобни твърдения са само плъзгане по повърхността на проблема и целят отклоняване на вниманието от същността.
Ако трябва да говорим за официалния спад на лева, то той и тази година си съществува - поради връзването му с марката и високите доларови стойности само от началото на годината досега левът официално е загубил около 22 на сто от теглото си.
Но това са обслужващи властта интерпретации. Предназначени са за народа, не и за международните финансови институции, които прекрасно знаят какво е реалното състояние на икономиката ни и в частност на лева. Затова и Западът с такава лекота посреща премиерските изхвърляния.
Западът изобщо не се интересува от валутното поведение на лева
В центъра на неговия интерес е т.нар. либерализиране на икономиката ни.
Причината е, че безмитният внос у нас осигурява не само конкурентност на субсидираните западни стоки, но в много по-голяма степен, че износът на капитали от България става на практика безпрепятствен. В случая - на труда на българина, защото при липсата на суровини у нас, той съставлява съществената част на произвеждания продукт.
Това е - изнасят труда ни
Какъв е механизмът?
Ако се върнем към по-горните цифри, ще видим, че реално у нас годишно се рализират стоки и услуги за не по-малко от 50 млрд. лева. Официалният БВП обаче е двойно по-малък.
Веднага наум ни идва определението за "сива икономика".
Този паралелен бизнес обаче едва ли би могъл да бъде наречен "сенчест". По-скоро е "подчадърен", защото държавата ефикасно го контролира и чрез него гарантира съществуването си.
Да вземем за пример туризма
Баталиите в края на миналия месец дали трябва да бъде облаган с ДДС, или не, извадиха на бял свят факта, че 20% ДДС върху него биха влели в бюджета 80 млн. лева.
Излиза, че като цяло стойността на туристическите услуги е по-малка дори от 400 млн. лева. Но това прави по-малко от 1,5 процента от годишния БВП!?
Заслужаваше ли си огромния труд на парламентаристите ни? Заслужаваше си - защото туристическите услуги дават храна реално на над 15 на сто от населението, а приходите от туризма и свързаните с него услуги се изчисляват от икономисти на над 2,5 млрд. лева.
Къде са всички тези пари?
И къде отиват?
Отиват, първо, за осигуряване на безпроблемното вътрешнопазарно циркулиране на лева и второ - за неосчетоводено привличане на конвертируема валута, която след това не се заприходява към държавните постъпления, т.е. към БВП, но реално се поглъща от държавата, за да може след това да се изплюе обратно към западния пазар вече като плащания по дълга ни.
Това е - не сложиха ДДС на туризма, защото щяха да намалят неосчетоводяваната валута, а в същото време щяха да увеличат бюджетното бреме с необходимостта да калкулират в него броя на социално осигурените работещи. Така че кярът на държавата е десетократно по-голям, отколкото разтръбяваната привидна загуба на някакви си 80 милиона лева.
Повече от ясно е, че в Народното събрание се разиграва огромен цирк, в който клоуни си играят с цифрите на БВП и бюджета като еквилибристи.
Иначе как да си обясним, че при БВП от 25 млрд. лева и бюджетни приходи от 5-6 млрд. лева държавата успява да покрива вътрешни плащания по пенсии и заплати на държавни служители, които значително надвишават горната сума?
Само за 2,5 млн. пенсионери при средна месечна пенсия от 80 лева годишната сума надхвърля 2,4 млрд. лева.
При 700 000 държавни служители и средна работна заплата от 220 лева годишно се натрупва сума от 1,850 млрд. Или за заплати и пенсии общата сума надхвърля 4,25 млрд. лева. Т.е. почти 70-80% от бюджета. За отбрана, вътрешна сигурност, образование, инфраструктура, общини и т.н. остават 1-2 млрд. лева.
Айде бе! - човек би казал, че става ясно защо във всички тези сфери ситуацията е абсолютно катастрофална.
И тя наистина е такава, макар че причините са съвсем други.
Пари в държавата има. При това значителни. Но те са в черната каса, от която държавната администрация дърпа когато си поиска и колкото си поиска. По-горе добре се вижда от примера с туризма. Не по-малка яма са и т.нар. свободни икономически зони (СИЗ) - своеобразни офшорки на територията на страната ни.
За тях никой не пише и те са особено табу както за журналисти, така и за икономисти. Но в България те са няколко десетки и реалното им присъствие (или отсъствие) в икономиката на страната е със значителна тежест.
На териториите на СИЗ се извършва не само търговия, но и производствена дейност. Съвкупният продукт от тези дейности обаче не се осчетоводява като принос към БВП, тъй като юридически те всъщност са екстериториални образувания.
Приходите от разнообразните дейности в тях обаче се вливат по един или друг начин в икономиката ни и в частност - в паричния поток в страната ни - както левов, така и валутен най-вече.
В двойното счетоводство в Министерството на финансите СИЗ-парите се наливат в извънданъчни графи под формата на вземания, необвързани пряко с бюджета. Да, но тук става въпрос поне за няколко милиарда в долари - годишно.
Кой разполага с тези пари и за какво се използват?
Опозицията правилно повдига въпроса, че правителството вкарва занижени данни в приходната част на бюджета, за да може после да използва по-големите постъпления по свое усмотрение. Вярно е, но тук всъщност не става въпрос за 500 милиона лева или за 1 милиард дори. Става въпрос за значително по-големи суми. За двойно по-голям БВП и за неосчетоводявани в бюджета суми от порядъка на няколко милиарда.
Истината е, че отдавна имам желание да пиша за тази огромна далавера на държавно и наддържавно ниво, но все съм се отказвал в последния момент по простата причина, че винаги ме е хващало шубето. Тъпо е обаче да влизаме в 21 век, в нова ера всъщност, живееки в затворено и натурално феодално стопанство и в същото време да имаме възможността да сме едни от най-богатите като нация и народ.
И най-простата статистика показва, че държавата фактически е в необявен фалит, балансираща по ръба на възможността и невъзможността да покрива огромните си външни и вътрешни задължения.
В същото време правителствата от десет години насам разполагат с необявен ресурс, голям колкото официалния ни брутен вътрешен продукт, с който поддържат властта си, обричайки огромната част от народа ни на мизерия.
Сигурен съм, че и в Народното събрание има депутати, които са наясно с тази огромна и трудна за въприемане далавера. Защо си мълчат, е техен проблем. Утре обаче бариерата на Шенген ще падне. Това още повече ще наложи необходимостта да се изправим пред света като икономически правова нация.
Знам, че много читатели на в. "Нова Зора" критикуваха изразената от мен подкрепа за правителството в истериите му по падане на визовите ограничения. Причината обаче бе обективна - с падането на визовите ограничения рано или късно на властта (която и да е тя) ще й се наложи да извади на скрито резервите на икономиката ни. А те са огромни. За съжаление приватизирани от управляващите и умело контролирани от тях - но единствено за тяхна полза.
Достатъчен е само още един пример.
И в момента продължават съдебните спорове на кого е една от българските банки - "Нефтинвестбанк". В хода на разправиите на повърхността изплува фактът, че активите на банката са на стойност 13 522 792 000 лева. Пасивите на банката на практика са нулеви. Дори да приемем, че значителна част от обявената сума е фиктивна, то все пак остава прагът на задължителната ликвидност на банката - т.е., пари, достатъчни да покрият поне половината държавен бюджет на републиката. При това става въпрос за банкови пари - най-подвижните пари.
А ако отново се върна и на една от любимите ми теми - телекомуникациите - не мога да не спомена, че единственият ни GSM оператор "Мобилтел" в момента се договаря за продажба на израелски фирми на стойност около 1 млрд. долара!
Да напомняме ли, че БТК цялата се предлагаше за по-малка сума!?
Прав е Костов Иван - държавата има достатъчен ресурс не само да посреща плащанията си по външните дългове, но дори и да вдигне икономиката ни на крака за по-малко от половин година.
100 милиарда лева годишно обращение, плюс неустановено количество чужда валута са невероятен резерв.
Ако обаче това богатство се впрегне и узакони, няма да може да се граби.
Огромна е далаверата, супер огромна.
Дали обаче на някой му пука!
Последната битка за БПЦ
След почти двегодишно затишие - за съжаление като пред буря, - разколът с регистрацията на Втора българска православна църква избухна с нова сила.
Това, изглежда, стресна и най-дремотните старци, които видяха не само бездната под нозете си, но и геята огнена за хилядолетната твърд, каквато е била за чест и слава Българската православна църква.
Повече от 4000 свещеници,- монаси и най-вече миряни излязоха на протест срещу гаврата с Българската православна църква, която продължава цяло десетилетие.
Наследството на миналото, тегнещо върху Църквата и Вярата, може би наистина е тежко. И в този смисъл най-малко "Зора" ще спести укора към стария режим, който през 1971 г. не си даде труд да направи нещо елементарно - да регистрира избора на дядо Максим за Български патриарх, както и един от многото, все големи грехове на Андрей Луканов, чието първо правителство пък отказа регистрацията.
Но въпросът отдавна не опира до формалности.
Днес нацията е изправена пред наистина сложни и отговорни въпроси. Влизането ни в ЕС е проблем и процес, който не може да оставим настрани. Но той поражда и друг въпрос - за цената, която плащат и ще трябва да заплатят нацията и българската държавност. А ако тази цена включва отказа от националната ни идентичност, ако изключва българския цивилизационен принос в европейското семейство, ако ни превръща в народ без устои и ценности, не се ли възраждат с нова сила пророческите думи на митрополит Климент: "Има православие, има България".
И за да не стане това, не трябва ли най-сетне да се тури ред в Църквата?
Крайно време е БПЦ да бъде освободена от политическите страсти, защото отдавна е лъснала користта за нейното разтерзание.
Защото и този път столичното църковно шествие бе употребено от духовни нахлебници, на които изобщо не им пука за православието и за дядо Максим, но пресметливо съобразиха, че може от цялата история да се извлекат и предизборни дивиденти.
Шествието, организирано от Българската православна църква, показа обаче, че Църквата и нейното духовенство излизат пред народа, пред лицето на обществото, като дълго чакани духовни пастири.
В тези по-лоши и от чумавите времена тяхното място е при народа, с народа и пред народа.
А пътят за помирието с разколниците и прост и ясен. На предстоящия събор, който по устава на БПЦ трябва да се състои през пролетта на следващата година, нещата трябва най-сетне да се решат съгласно всички църковни канони и светски закони. За да нямат повод силните мира сего да се бъркат излишно в делата Божии.
Стратегия на тоталната разсипия
Ваденето на досиетата е като вадене на нож. Дори и да не влезе в употреба ножът, заплахата понякога е по-силна от изпълнението и разбунва духовете.
Това е все едно да се попари мравуняк с вряла вода. Започва вавилонска суматоха и паникьосване, в които лицата под подозрение или търсят начин да се покрият, или подготвят ответни компромати.
