И ето спасителната лодка "Шенген" се появи. Железен аргумент за успехите на управниците. Премахват се шенгенските ограничения и българинът (по Бешков с продънените цървули!) хуква безпрепятствено по света. Циничнично някак, но все пак изход от положението, в което изпаднаха дошлите на власт преди три години с възгласа "ние знаем, ние можем".
Настъпи луда радост в парламентарната зала. Страстни целувки, прегръдки, овлажнели от вълнение очи. Депутатите от мнозинството и опозицията най-после единни, позитивно мислещи и т.н... В същото време всички те, празнуващите голямата победа, признават, че в голямата си част народът не се интересува от "Шенген". Хората нямат пари за автобус да отидат до съседното селище, та за Европа ли?!
И въпреки това признание, възхвалата продължава. Защо ли?
Причината е елементарна - наближават избори. Като не може да се отчете друга дейност, "Шенген" може да мине за свършена работа... Месеци, преди да се разцелуват в Народното събрание за "Шенген", синият седмичник "Анти", издаван с парите на държавната печатница "Родина", откри предизборната кампания с декларация (бр.38, 22-28 септември 2000 г.). В тази декларация има такива угоднически думи към Запада, че патриотичното чувство (ако все още е останало у някои сънародници) червенее от срам.
Уверете се сами! "А лакмусът - четем там, - проявителят, основният критерий за всеки български гражданин днес, както и за всяка организирана политическа общност в нашата страна, е какво е отношението ни към НАТО и ЕС. И то непременно в тази поредност! Положителният и безусловен отговор на тези въпроси е и намереният изход за националната сигурност на България и на нашето достойно място в общността на проспериращите и демократични страни".
Тук може да се припомни нещо от миналото за дружбата, нужна като въздуха и слънцето, но се отказвам от това.
По-важно е какво каза премиерът Костов пред студентите на 20.XII.2000 година. А то е: "Необходимо е България да се затвори към определени страни на Изток. Ясно е, че не можем да бъдем открити и на Изток, и на Запад. Иначе ще станем коридор."
Още миналата година по време на войната в Югославия разбрахме колко лесно се става "коридор".
Но Западът е признателен за такъв вид услуги, както Хитлер беше признателен към цар Борис и му поднесе на тепсия Велика България.
Странна е философията на премиера за "отварянето" и "затварянето". Промяната, започнала в 1989 г., беше за отваряне на България към света. Нима линията е променена? Или има скрит замисъл, за който всеки се досеща - да се обслужат чрез нас интереси на Запада спрямо Русия.
Чухме много предизвикателства към тази велика страна. Сега и премиерът хвърли още едно. Наскоро дипломатът Марко Марков (посланик през 1996-1999г. в Тирана, Белград, Босна и Херцеговина) заяви: "Не можем да си затворим очите пред факта, че на Балканите голяма част от населението е славянско, т.е. имаме общ корен с Русия. По-важна обаче е самата оценка на ролята на Русия в глобален мащаб. Тя е приобщена към "Г-7" и не можем да си затваряме очите пред руските интереси" (в."Стандарт", 8.XII.2000).
Изумително лекомислие е да се предизвиква Русия. От изказването на премиера се подразбира, че не всичко ни е казано за Шенген, че има тайни клаузи, които малко се разкриват. Досещаме се, че затварянето на Изток се отнася за Русия.
Не е лошо г-н Костов да се заинтересува от съдбата на своите предшественици. Например Добри Божилов. И той в началото е министър на финансите, а после - премиер. Пак прибягвам до Бешков, гениалният познавач на българските обществени нрави. В своята карикатура "М-р Божилов в Москва" (в."Вестник на вестниците", 1.I.1940 г.) художникът еднакво талантливо е показал както силата на руската мечка, така и страха на дребното човече в елегантния балтон (министъра на финансите Добри Божилов).
Исторически урок, останал извън полезрението на нашите управници.
Премахването на визовите ограничения са положителен факт за България. Но то би трябвало да е последица от просперитет във вътрешнополитически аспект. Не за "благодарност", че ставаме геополитическо пространство за "притискане" на Русия... Проблемът "Шенген" е малка частица от огромния световен възел на непреодолими противоречия от социален и нравствен характер.
Човечеството встъпва в третото хилядолетие отдалечено както никога досега от вярата, надеждата и любовта на Христос.
Отдалечено от добродетелите, проповядвани от други религии, загърбило правилата на общуване, създадени от велики умове.
За всеки мислещ жител на планетата е ясно, че за да има бъдеще, на Човечеството е нужен поврат. Поврат, който да обуздае егоизма и алчността на богатите, да съчетае постиженията на високите технологии със съхранение на духовността.
Как ще стане това?
Вероятно философите работят, мислят и надяваме се, че ще сътворят алтернатива на социалната и нравствена грозота на днешния свят.
А ние, бедстващите българи, ако не можем да допринесем с нещо към този процес, поне да не се поддаваме на натрапеното внушение да мислим позитивно... Важното е да сме реалисти, да гледаме света обективно и да не влизаме в продънените лодки на умишлени заблуди... ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Значи Содом и Гомор, така ли беше?
- У нас не е още Содом и Гомор, затъналите в пороци два града, сразени от "небесен огън".
Ние сега живеем бедно, но небесният огън висне над света и това е много вероятното избухване на ядрена война. Ако състезанието в това отношение не бъде озаптено. Доскоро вярвах, че след злополучния досегашен опит с ядреното разоръжаване Великите сили ще стигнат до споразумение. Но ето, че стана обратното: дивотията взема връх - имам предвид неочакваното решение на новото правителство на САЩ за изграждането на противоядрен "щит".
Хайде, кажете като военен, нима Щатите не могат да си осигурят световно всевластие без помощта на този щит? Разбира се, че могат. Досегашните си завоевания в Европа те осъществиха главно със средствата на "безкръвната война". С американското кино, техника и търговия, заедно с всемерното използване на подкупа, разбира се, като най-ефективно средство за дестабилизирането на която и да било страна. Защо не продължат по същия начин, а влудяват света със своя противоядрен чадър? За да оправдаят разрастването на така доходните за известни кръгове военнопромишлени предприятия. Заради проклетите печалби, без да ги е грижа, че това е най-добрият начин да пламне световният ядрен пожар.
- Изглежда, че това най-много Ви занимава сега, за разлика от проведената с вас анкета през 1992 година, в която съвсем други интереси са били на първи план?
- През 1992 г. още не бях излязъл от упойката на социализма и най-вече опасенията ми, свързани със сигурността на държавата. Ние така се бяхме кротнали под съветския чадър, при скромната, но редовна дажба, която ни осигуряваше социализмът, че почти всичките ни защитни рефлекси изчезнаха. Стопи се националната ни мускулатура, а и мозъчните ни гънки се позапълниха при пълното отсъствие на риска да останеш без работа и да умреш от глад. Напрежението, доколкото го имаше, беше да хванеш по-лека и високоплатена служба. Докато оттатък границата, зад желязната завеса, светът работеше на високи обороти, въоръжаваше се с най-различни техники и хитрини и се готвеше да ни прилапа.
За себе си нека да кажа, за своето интелектуално падение. Седнал съм аз през 1992 година, когато е вече на власт правителството на фамозния Филип Димитров, а министър на културата - добре възпитаната и нелоша литераторка, член на Съюза на българските писатели, проф.Елка Константинова. Като научавам, че тя е станала министър, подскочих от радост и понеже предишното правителство беше прекратило финансовата добавка на списание "Родопи", рекох си: ето кой ше ми разреши проблема. Сядам веднага и написвам писмо: "Драга ми Елке, и т.н., помогни ми за оцеляването на "Родопи" и пр.". Малко след като изпратих писмото, видях огромното сборище на сектите на стадион "В.Левски", събрано там с пряката подкрепа на министър Елка Константинова, за да удари тоя порой право в основите на родното ни православие. Появи се и първото порносписание, собственост на въпросната професорка, поотвориха ми се очите, но прошението беше вече заминало и аз вече бях манифестирал позорното си политическо невежество - година и половина след установяването на подривната машина на "отвореното" общество на Сорос в България, на което Елка бе една от акушерките, редом с Диловци, Радойралиновци, Радичковци и пр. - А отговор от г-жа Константинова получихте ли?
- Никакъв отговор.
- Вие сте живели по това време в съседство с водещия тогава в политиката Андрей Луканов, как не сте се досетили накъде вървят нещата... - Всички бяхме като упоени - това е истината, и аз - с всички. Пари ме още врата от срам, че на тогавашните мои години, с тогавашния мой патилански опит, с моето висше образование и т.н., се оказах един обикновен шаран. Въобще не ми е минавало през ум, че скалпирането ни като държава ще протече така ловко, бързо и успешно.
- Малко ме озадачавате с тези Ваши думи, защото си спомням една статия във в."Работническо слово" от началото на февруари 1990 година. Пишехте в нея за горите, да не се приватизират. Направи ми впечатление особеното й заглавие - "Задава се облак тъмен". Значи сте били наясно с настъпващите кризисни моменти... - Наясно, ама кога? Тази статия не е от 1990 година, а от 1991-ва. Забележете: аз предупреждавах за нещо, което не беше се още случило и го критикувах като една от многото наши обичайни и редовни, да ги наречем, грешки. Не ми е минавало през ум, че този вид "грешки", като светкавичното събаряне на граничните съоръжения, светкавичната ликвидация на военното разузнаване, разпущането на органите за сигурност в МВР, закриването на държавен контрол и прочие са брънка от един генерален план за колонизирането ни.
Първо на първо, не допущах, че една държава може да бъде катурната без война, а още по-малко, че в това катурване ще вземат участие със собствените си ръчички нашите родни управници. Пък и няма прецедент за подобно нещо с изключение на древната Троя, която пада след вкарването в крепостта на натъпкания с отбрани главорези Троянски кон. Но точно такова нещо оттогава досега не се е случвало - как да предположиш, че баш в България ще се приложи номерът с "Троянския кон"!
- Добре де, сърбите не пуснаха троянския кон, изгониха Соросовата фондация, помогна ли им това да оцелеят?
- Възможно е и да им помогне. Но нека да минем нататък: зрее ми в главата нещо, което непременно искам да кажа. Имало е в древността, на брега на Бялото море, една гръцка колония - Абдера, по времето, когато цялата наша страна е била натъпкана с траки. И знаете ли с какво са били известни жителите на този град? С възникналото вярване, че човечеството никога не е напредвало и никога няма да напредне. Че прогресът е всъщност движение към неговата пропаст. Във всички речници по света това схващане на абдеритяните е известно като "абдератизъм" и се обяснява като "пословична глупост", макар че тъкмо абдеритяните са излъчили знаменити философи като Демокрит, Анаксарх, и т.н. Демокрит е известен с това, че без да разлага материята или да я гледа под микроскоп, установява тогава още, че най-дребната частица е атомът. Представете си каква интуиция е имал този абдеритянин!
- Да не би и Вие да сте повярвали, че няма прогрес?
- Човечеството се променя, но не съм сигурен, че тези промени и особено в сегашната им фаза, могат да се нарекат "прогрес", т.е. "напредък" към нещо хубаво. Аз съм убеден, че човечеството просто остарява, както всичко на този свят, което се е появило, просъществувало, разпаднало се е, превърнало се е в изначалния космически "прах".
- Слушам Ви и недоумявам: нима наистина лъжата у хората се е увеличила в сравнение с предишните ери и епохи? Та човекът си е общо взето един и същ. - Печална тема е това, но като сте рекли - добре. Дори ако приемем, че човекът е общо взето един и същ, информационните потоци, които започнаха да го обливат след откриването на радиото и телевизията, рязко промениха неговото мислене и поведение.
Докъм 1930 година, когато съм бил на 11 години, не съм ни чул, ни видял някой да чете вестник, радиото беше непознато, а за телевизия никой не беше и чувал. Хората си приказваха уста в уста и каквото научаваха един от друг - това беше, но лъжата рядко се промъкваше в тези разговори, защото бяха религиозни. Да лъжеш и крадеш, беше най-големият грях. Лъжците се броеха на пръсти, никой нито ги слушаше, нито им вярваше. Хората си живееха в малки общества, главно в селата, познаваха се кой от коя породица е и отбягваха тъй наречените ментарджии.
Това беше време на информационна девственост, каквато сега младите нито могат да си представят, нито да я оценят. Затова и мисленето беше по-самостоятелно, НЕПОВЛИЯНО ОТ ПЛАТЕНИТЕ ДЕЗИНФОРМАТОРИ - ОТ ТЕЛЕВИЗИЯТА И РАДИОТО. Пет-шестима ловки мистификатори стигат за милиони, защото електронните масмедии им осигуряват на тепсия 3 милиона "телезрители", а това им дава възможност да моделират човешкото съзнание, както си поискат. Това са най-опасният вид наемници в нашата НЕЩАСТНА ТЕЛЕВИЗИОННА ЕРА.
- Защо смятате, че са най-опасни? Не са ли по-опасни политиците, които изтърваха пусулата?
- Не, защото телевизията е, която отглежда политиците и формира общественото мнение в тяхна полза или вреда, ако са вироглава опозиция. Видяхте как един министър, и то на правосъдието, беше за нула време очистен, само защото пипна апаратчето на не помня кой си журналист. Телевизията, ако не беше го навила на пръста си, това никога не можеше да стане. Сега, като си правим равносметки за миналия и току що започналия век, кой е основният водораздел между стария и новия? Водоразделът е телевизионната машинария, която от три-четири десетилетия насам отглежда НОВАТА ПОРОДА човек - бройлера. Мисля, че това е доста точно название за голяма част от младата генерация българи.
- Не е ли малко преувеличено да се говори за бройлери?
- Не. Като си спомням хилядите хора, мъже и жени, с които съм общувал, срещал съм се, виждал съм ги и съм ги наблюдавал, преди радиото да се вмъкне във всеки дом, около 1945 година, установявам, че разликата в мисленето и светоусещането на различните генерации е изумителна. Старото поколение беше по-самостоятелно. Във всяко село имаше поне пет-шестима доморасли "теркове", "чешити", "философи", "сладкодумци" и пр., каквито никъде сега не мога да срещна. Интервюирал съм около 200 и повече такива "уникати", а понастоящем с трън да се завъртиш по същите места, нито един от тези особняци не можеш да срещнеш, да ти разкаже нещо свое, а не каквото е видял по телевизията или слушал по радиото. МИНАЛО Е ТЕЛЕВИЗИОННОТО РЕНДЕ ВЪРХУ МОЗЪЧНИТЕ ГЪНКИ НА ПОЧТИ ЦЕЛИЯ НАРОД, ЗДРАВО МЯСТО НЕ Е ОСТАНАЛО, В ТОВА Е БЕДАТА НИ.
- Едва ли е точно така... - Не ме карайте да влизам в грехове и да разказвам за удивленията, съжаленията, а понякога - за истинското унижение, което изпитвам, като слушам или чета за т.нар. имидж на някои от водещите ни политици, от тях доказани, в по-голямата си част, негодници.
- Нима вярвате на социологичните проучвания?
- Има поне две-три от агенциите, които са уж по-независими, но и техните данни не са особено различни. Ами я си спомнете колко твърдо седеше името на фаталния за държавата ни Желю Желев, все в горните редове на класациите на управниците ни, и то години наред! Ами след това, когато бандитизмът в държавата не беше вече тайна за никого и корупцията доби небивали размери - тъкмо на баш мафиотите имената получаваха своята редовна порция "признание" от една твърде постоянна категория техни почитатели! Какво може да означава това, освен ВНУШЕНО ОТ СРЕДСТВАТА ЗА МАСОВА ИНФОРМАЦИЯ ТИПИЗИРАНО МИСЛЕНЕ, КОЕТО НЕ Е ДОРИ МИСЛЕНЕ, А УСЛОВЕН РЕФЛЕКС.
- Това е, изглежда, проблемът в момента - типизираното мислене.
- С така подстригано мислене, на каквито и избори да отидем, изгледите за добруването ни през следващия 21 век не са особено големи. ЕВРОПА ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ДА НИ ВЪРТИ НА МАЛКОТО СИ ПРЪСТЧЕ, ГЛОБАЛИЗМЪТ ДА НИ РАЗМАЧКВА, А НИЕ ЩЕ ИЗПАДАМЕ В ЕКСТАЗ ПРИ ВСЯКО СЛЕДВАЩО ПОДРЪНКВАНЕ НА ШЕНГЕНСКАТА ВЕРИГА.
- Падането на тази верига бе обявено за събитието на ХХ век, нали чухте за това?
- Мисля, че ако се въведе конкурс за най-голямото унижение на българина и България през миналия ХХ век, това е въпросната класация, ако, разбира се наистина е имало допитване и то е било достатъчно широко.
В конкурса за най-унизително за България събитие през ХХ век с големи шансове може да участва и сключеното между правителството ни и Джордж Сорос споразумение в началото на 1990 г. да бъде осигурена пълна възвръщаемост на сумите, които "Отворено общество" ще разхарчи сред българите - за дарения и други легализирани подкупи на средни, висши държавни чиновници и особено на интелектуалната ни върхушка.
Ако ние не изгорим, кой ще осветлява мрака?
Реалността в днешна България няма нищо общо с очакванията на огромната част от българския народ след промените, започнали на 10 ноември 1989 г. Ние, българите, очаквахме съществувалият дотогава обществен ред, лишен от естествената обратна връзка между управляващи и управлявани, да бъде заменен от демократичен. От обществен порядък, осигуряващ на всички ни пълноценно гражданско участие в определянето на собствената ни съдба.
Вместо това се оказахме в плен на режим, чийто провъзгласен демократизъм е още по-фарсов и циничен от предишния.
Формалната многопартийност и периодичните избори се превърнаха във фасада, прикриваща безцеремонната диктатура на една немногочислена партийно-държавна прослойка над останалата част от българите. Шумно провъзгласеното разделение на три взаимно допълващи се и взаимно контролиращи се власти се оказа пълна фикция, наместена, както и преди, под диктатурата на една еднолично управлявана партия-държава.
Българите очаквахме премахване на съществувалата антиселекция в управленческите структури и излъчването на най-достойните начело на управлението.
Вместо това тя бе заменена с друга, при което определящи за заемането на каквато и да е ръководна длъжност са личната преданост към висшестоящия партиен вожд и клиентелизмът.
Българите очаквахме недемократичната и демотивираща индивида уравниловка да бъде заменена от стопанско устройство, при което да бъде разкрепостена способността на всеки наш предприемчив сънародник да се изяви като активен икономически субект, да прояви стопанска инициатива и да поеме отговорност.
Вместо това се оказахме подчинени на порядки, при които личното материално замогване чрез труд и предприемчивост се оказа недостъпно за мнозинството от населението. Път към забогатяване се откри единствено за едно безнравствено малцинство, все по-неприкрито обсебващо по престъпен път общонационалното достояние.
Българите очаквахме относително замогване, а вместо него получихме абсолютна бедност. Бедност, която все по-бързо преминава в мизерия и в застрашаване на биологическото оцеляване на цялата нация и отделните й граждани.
Българите очаквахме запазване и модернизиране на наследените системи за поддържане на обществения ред и социална защита и на общодостъпното образование и здравеопазване.
Вместо модернизация получихме разруха
Определящи чувства за душевната нагласа на мнозинството от съгражданите ни станаха несигурността и страхът. Страх за тяхната и на децата им лична сигурност. Страх за тяхната чест и имущество. Страх от безработица и от болести. Страх от лъжедържавата и нейните институции. Страх за оцеляването на истинската българска държава, създадена преди 13 века от прадедите ни и досега, въпреки многото исторически премеждия, опазена от нас. Страх от настоящето и от бъдещето.
Десет години след края на държавния социализъм нашето Отечество България продължава да е в плен на гибелни икономически, социални, демографски и политически тенденции, които досега причиниха по-големи стопански, демографски и морални щети от тези след пораженята от двете световни войни на изминалия век.
Десети ноември се оказа не предверие към динамичен материален и духовен възход на нацията, а начало на невиждана и всеобхватна разруха, чиито темпове не престават да се ускоряват.
Както и да се тълкува думата "катастрофа", тя няма да е точна за характеризиране на днешното ни положение. Последиците от катастрофа понякога могат да бъдат преодолени.
Ако обаче допуснем споменатите тенденции да се запазят в течение само още на четири години дори, самото съществуване на българската нация в демографски, стопански и исторически план, и на българската държава като исторически и външнополитически субект вероятно ще бъде поставено под въпрос. Въпросът за оцеляването и възхода на българската нация никога не е стоял пред нея с острота като днешната.
Крайно време е българите да осъзнаем гибелния характер на внушаваните ни отвън изкуствени разделения по най-различни признаци и да изведем на предно място в гражданското си поведение общонационалния интерес.
Днес истинското разделение между българите не е на "леви" и "десни", на "републиканци и монархисти" или на привърженици на президентската или парламентарната форма на управление.
Истинското разделение на нацията е друго.
От една страна, е огромното мнозинство от честни българи, които при цялото разнообразие на конкретните им политически предпочитания и на вижданията им за бъдещето на България са единни относно необходимостта да бъдат отстоявани националната й самоличност и националните й интереси. От другата страна е незначителното и шумно грабливо малцинство, безразлично към тази самоличност и продаващо тези интереси срещу правото да администрира за чужди цели и за българска сметка страната ни, която възприема като колониална периферия на т.нар. нов световен ред. Някои от отрицателите на "новия световен ред" са склонни да допускат грешката да го окачествят като повторение на стария колониален ред отпреди Втората световна война.
Вярно е, че приликите между двата реда са немалко. И откъм цели, и откъм средства.
И двата предполагат разделение на човечеството на малцинство и мнозинство от държави, при което първото обсебва безнаказано материалните, интелектуални и демографски ресурси на второто. Формалната независимост на държавите от втората група не е от особено значение - представителството в ООН, националният флаг и прочие протоколна бутафория с нищо не отслабват финансовото и икономическо робство, на което са в плен.
"Международната (т.е. натовска) общност" практически се припокрива с някогашните колониални държави. Едва ли е случайно завръщането в пропагандната риторика на атлантизма на термина "цивилизован свят", от което следва и наличието на нецивилизован. Самата му нецивилизованост предполага, че към него са морално допустими всякакви средства за вразумяване.
В средствата еволюцията е почти изключително от техническо естество. "Дипломацията на канонерките" бе заменена от дипломацията на "хуманитарните бомбардировки".
Между някогашния колониализъм и днешния глобализъм има и различия. Ограбването на едновремешните колониални владения не бе чисто плячкосване. Имаше понякога и съзидателен елемент. Не от хуманни, а от делови съображения, разбира се. Колониите бяха източник не само на суровини, но и на селскостопански стоки. За мините и плантациите бе необходима местна и евтина работна ръка. Индивидите, които произвеждаха експортната продукция, бяха същевременно и потребители на промишлените стоки, осигуряващи движението на капитала в метрополиите.
Днес метрополиите не се нуждаят от някогашните роби или полуроби. Като производители те са излишни. Западът сам си създава необходимата селскостопанска продукция, а производството на екзотичната й тропическа част е почти изцяло механизирано. Някога на конвейери от типа на фордовите, от труда на тези хора можеше да се извлича някаква печалба. Днес в роботизираните заводи те са просто излишни. Съвсем не струват и като потребители - прекалено бедни са.
Твърде показателно е възраждането на малтусианството възведено вече в аргумент на атлантическата политика.
Невъзстановимите природни ресурси и особено енергийните, нямало да стигнат за всички. Фактът, че по-малко от 15 % от земното население консумират над 80 % от световните енергийни ресурси, деликатно се премълчава.
"Това нас не ни засяга", би могъл да възкликне някой, повярвал в думите на Желев, Стоянов и Костов, че България ще се включи този път на страната на победителите... А и нали членството ни в ЕС било въпрос на 5-6 години! Ето, вече Шенген падна... На подобни наивници бихме препоръчали:
Първо, да се определят в избора на източници на информация.
Да преценят на кого да вярват: на отворените депутатски и министерски уста, или на отворените си хладилници, на закритите болници, училища, заводи, на умъртвената българска култура, на наркоманията и убийствата?
Вече е ясно, че ЕС съвсем не се гласи да приеме източноевропейскитe страни в клуба на богатите. Нещо повече, комисарите внезапно обявиха, че срокове за разширението на Евросъюза няма да има. Сиреч, ще висим като тикви на плет, докато съвсем не се спаружим или по-точно "докато умрат родените в робство".
Иначе прословутите уж структурни реформи си свършиха своето. Разрушиха поминъка на хората и икономиката на държавата ни; обрекоха на глад, мизерия и изтребление нацията. Без пушка да пукне ликвидираха армията ни, обезоръжиха ни и ни оставиха голи сред вълци.
Все повече стават у нас хората, осъзнаващи, че новото време разделно за България отдавна е настъпило и че разделението между българите не преминава по измислената линия дясно - значи синьо; червено - ляво, предназначена за дооглупяване на народа и за необратимото му превръщане от граждани на България в "електорат".
Какво "дясно", какво съзидателно има в структура, убиваща по братовчедски в самия им зародиш всички предприемачески пориви на българите?
Какво "ляво", какво съзидателно има в нейната близначка, позволила стогодишният огромен морален капитал на нейната предшественичка да бъде разхитен и ползван като вещи за лично потребление от шепа безцеремонни приватизатори с несекващ апетит?
С наближаването на изборите зачестяват прогнозите и догадките за бъдещите управленчески замисли и на негово превъзходителство господин Майлс. Чуди се той дали на кормилото на пробитата българска гемия да застане СДС без Костов, или Костов без СДС; дали за представителност следващото ни колониално управление не е по-добре да се гарнира със съмнителни "бунтари" и доказани либерали, обелили възмутено по някоя и друга приказка срещу най-глупашките поради некадърност прояви на корупция от събратята на "ниеможещите"; дали на новоизпечените български леви атлантици ще бъде позволено да се прехвърлят от каютите за пътници на капитанския мостик, или ще се изчака да докажат и на дело шумно провъзгласения си антлантизъм.
Мишата тупурдия обаче, дори и когато е подсилена с усилвател и тонколони, не престава да бъде миша тупурдия, особено при положение, че въпросното кормило на българската гемия е откачено от кила и че славно е поработено гемията да се превърне в подводница за еднократно ползване. Без пристанище и координати в историята.
Създаването на функционираща масова политическа структура за спасяване на България и на всеки един от хората, които я обитават, отдавна е на дневен ред. В Западна Европа гражданските страсти се раздвижиха дори заради едно скромно повишение на цените на горивата, което само леко намали реалните доходи на хората.
У нас, където мизерията в афро-латиноамерикански такт от 9/10 върти своето сиромашко хоро, неспирното "рационализиране" на цените и отнемането на социалните придобивки заличава все по-твърдо разликата между живота и смъртта.
Тогава какво чакаме?
Естествено, в национално-патриотичния фронт за спасение на България, примитивното разделение на сини и червени, на десни и леви, на консерватори и либерали би било неуместно, защото то е създадено за разхищаване на националната енергия, за изпускане на парата, както се казва, през свирката, а не през работните цилиндри на националната машина.
Целите на този фронт няма как да не бъдат прости и ясни, защото са спасителни за всички българи: прекратяване на националната агония и превръщане в дело очакванията, за които говорихме в началото.
И още - търсене на отговорност от рушителите на България. С цялата строгост на закона.
Като реалисти си даваме сметка, че това дело е трудно, дори чудовищно трудно, като се отчитат финансовото менгеме, в което е стиснато отечеството ни, продажността и корупцията, развили се отгоре надолу и просмукали българската социална тъкан в дълбочина; обезверяването и примирението, обхванали голяма част от съгражданите ни.
Но стига! В ключови моменти на българската история нашите предци не са се питали "Какво ще стане с нас? ". А са си задавали въпроса какво трябва да правим.
Отговорът е в думите на поета: Ако аз не изгоря, ако ти не изгориш, ако ние не изгорим, кой ще осветява мрака?
Политически кръг "Зора"
Божественият Олимп и "олимпийският" му подход
Авторското право върху нарицателното "приятелски кръг" принадлежи на Жан Виденов, който твърде свободно го използва при характеризиране на групировката "Орион".
Виденов може да бъде упрекнат в лекомислена доверчивост или дори в наивност, но не и в корупция. И най-големите му врагове не отправят обвинения в подобен дух към него. Не от порядъчност, а защото са напълно наясно с невъзможността да поставят под въпрос морала на бившия премиер.
За това не на последно място спомогна и настървеността, с която някои от предполагаемите участници в "приятелския кръг "Орион" се нахвърлиха върху своя предполагаем покровител.
За "Орион" днес не се говори. И наистина да е съществувал, вече очевидно е изчезнал.
Това, естествено, не означава, че древногръцката митология е изгубила присъствие в българския стопански живот. И в политическия.
Днес си нямаме Орион, затова пък си имаме Олимп. Подобно на древногръцкия, и той дълго време бе обгърнат в облаци, за да не могат смъртните да надничат в деянията на боговете.
Облаците обаче се поразпръснаха и продължават да се разпръсват. Ето какво пише по въпроса в. "Сега": "Публична тайна е, че и 60-те процента от (курорта) Пампорово ще се прибавят към придобивките на приятелския кръг на премиера - "Олимп". Купувачът ще придобие и сметката, в която са събрани и средствата от продажбите на хотели и ресторанти от курорта. Така стана и когато кръгът "Олимп" взе 60% от "Златни пясъци"."
Ще бъде пресилено да се каже, че ценностната система на българските олимпийци е била непозната на българските простосмъртни.
Зевс го свързвахме със сребролюбието му на дребно, когато бе искал възмездяване във валута първо от БКП, а после от СДС, за неговите "консултантски услуги". После, със "Сапио".
Божествената му съпруга, бившата партийна секретарка Хера - с "Булс". После - с парите на Лучански ("добри пари в добри ръце", незнайно или знайно защо преминали в още по-добри олимпийски ръце).
Комплектуваната олимпийска височайша двойка - с неохотата да кажат на смъртните откъде са взели пари да плащат следването на дъщеря си в странство.
Вече започва да се мотивира подозрението, че една от причините, ако не и основната, олимпийската двойка да не рита и хапе срещу обяснимото обществено любопитство спрямо "Сапио" и "Булс", е желанието й да го отклони към грешна следа. С надеждата, че докато простосмъртните душат и ровичкат около трохите със съмнителен произход, обсебването на големите баници ще остане незабелязано.
И това ако не е олимпийски подход, здраве му кажи!
Европа, тази тлъста застаряла дама!
Някога Ото фон Бисмарк бе казал, че не дава костите дори на един померански гренадир за овцекрадците от Долни Дунав, имайки предвид тъкмо наши милости, българите. На Берлинския конгрес (1878 г.) железният канцлер бе главният хирург в геополитическата операционна, където Отечеството ни бе разчленено, а каквото остана от него, бе срязано на две - Княжество България и Източна Румелия.
Инициативата за това не бе на Бисмарк. Той просто без да влага нищо лично, претвори в живо дело решенията на т.нар. европейски оркестър.
Препотвърди се старата максима, формулирана от Ницше, че "държавите са студенокръвни чудовища". А "студенокръвните чудовища" се ръководят само и единствено от интереси.
Ръководейки се именно от своите интереси великите сили обрадвиха в корен идеята за Санстефанска България, за да не позволят да се появи доминант на Балканския полуостров.
На Европа й трябваха размирни, неспокойни Балкани, пренаселени със ситни, враждебни едни на други държавици, които да станат клиенти на едни или други сили в ущърб на собствените си национални интереси.
Последвалото - Сръбско-българската война, Балканската война, Междусъюзническата, а после и Първата световна война - са драконовите зъби, посяти в Балканския Югоизток чрез решенията на Берлинския конгрес.
И когато ние, балканците, се изпотрепахме и окървавихме, въоръжени и насъскани от Европа едни срещу други, същата тази Европа си позволи да ни обвинява и да остроумничи за наша сметка. Заяви, че Балканите произвеждали повече история, отколкото могат да преглътнат.
Политиката на Европа по отношение на Балканите е политика на цинизъм в действие.
Какво друго, ако не цинизъм, е онази бележчица, която Чърчил подбутва на Сталин и където черно на бяло е написано, че след Втората световна война Западът ще има 10% влияние в България, а СССР - 90 %. За компенсация обаче Гърция остава в атлантическата орбита. В резултат на сделката партизанското движение в южната ни съседка е погромено в една изтребителна гражданска война.
За да замете дирите Чърчил прави опит да си прибере салфетката, но Сталин я смотава в джоба си. За всеки случай!
За всичко това, разбира се, българите научават твърде късно, както впрочем и гърците. Опозицията у нас след 9.IX.1944 г. е в пълно неведение по отношение на тайните договорености и продължава да се надява на подкрепата на т.нар. демократични държави, които отдавна са я похарчили.
После следва обесването на Никола Петков и установяването на твърд тоталитарен режим. Определена отговорност за това носи и демократичният Запад. Но в едно "прилично" общество не е прието да се дискутира подобна проблематика. Затова и мълчанието върху тази тема е оглушително. Ние обаче не желаем да мълчим - най-малкото за да не изглеждаме наивни. Пък и да не си мислят бюргерите, че не схващаме чак дотам тънките им игри.
Речта на Чърчил във Фултън (1946 г.) окончателно спуска т.нар. желязна завеса между Изтока и Запада. Но тази завеса е преди всичко творение на Запада и с нейното издигане започва голямата обсада на Евразия и на прилежащите ней земи.
И тук ролята на САЩ е първенствуваща. Външната политика на Америка е доминирана от идеята за постигането на всемирен глобализъм. В кръстоносния поход за налагане на хегемония не се щадят дори и съюзниците. Англия, каквото и да приказваме, изпада във все по-силна зависимост от САЩ и още по време на войната губи потенциала си на велика сила, а Чърчил неслучайно е наричан "лейтенантът на Рузвелт".
Единственият човек сред западните лидери, който усеща заплахата, идваща от САЩ за идентичността на Европа, за нейния културен модел, е генерал Шарл Дьо Гол. Неговата отврата от тържествуващата плебейщина на т.нар. американски начин на живот, е отврата на европейски аристократ и интелектуалец. Но и на държавника!
Като никой друг генералът отстоява не само интересите на Франция (величието на Франция е неговата кауза!), но и интересите на Европа, нейната цивилизация, нейния хуманистичен дух. Срещу американската инвазия той пръв издига идеята за обединена Европа, говорейки за "Европа на отечествата".
Диспозицията на генерала в битката за европейската цивилизация е следната: националните държави срещу глоблизма. А олицетворение и същност на глобализма са САЩ, които все повече се превръщат в империя на злото.
Шарл Дьо Гол обаче се оказа не само последният велик французин, но и последният велик европеец.
Както знаем, той си отиде самотен и неразбран. По-скоро европейските политици, понеже конформисти, се побояха да го разберат, защото това би означавало да поемат ангажимент от най-висок порядък в отстояването на европейската цивилизация.
Европа като цяло предпочете да се примири с американския хегемонизъм срещу твърде (вече!) съмнителните и развращаващи изгоди, които дава едно консумативно общество.
С една дума - бюргерът предпочете да размени суверенитет срещу потребление. Това доведе до упадък и на нравите, и на морала. Направи възможно НАТО да се превърне в инструмент на САЩ, в оръдие за налагане на т.нар. нов световен ред. И нямаше как да не се стигне до падението европейски държави да участват в наказателна пиратска акция срещу подобна на тях европейска държава - Югославия.
Това е гръмотевично сгромолясване!
Освен че се опозори, Европа се и унижи със своето послушание пред големия бял брат отвъд океана.
Моралната температура на Стария континент е някъде под нулата.
Но това не е всичко - Европа тепърва ще има да бере ядове с изчадието, което позволи да се пръкне - първобитния, див албански национализъм. И ако просветеният национализъм, служейки на свята кауза, може да бъде рицар, то албанският национализъм е чудовище. В своя ойкус той не търпи съществуването на никакви етноси и брутално провежда политика на етническо прочистване. И всичко това пред очите на Европа и на целия свят.
И какво излиза?
Излиза, че сърбите могат да бъдат набедени и сатанизирани, че извършват етническо прочистване (нещо, което не се доказа!) и да бъдат санкционирани, а когато албанците наистина убиват и прогонват хора, не следва никаква намеса, а усилията им даже мълчаливо се насърчават.
За каква демокрация въобще можем да говорим, за какви права на човека и въобще за какъв морал!
Европа за пореден път се провали в поредния изпит по хуманизъм и цивилизованост. И всичко, защото доброволно е предоставила своя суверенитет на САЩ. Но това, разбира се, не е никакво оправдание... Та като сме се запътили към Европа, добре е все пак да си дадем сметка, че имаме работа с една тлъста застаряла дама, приела компромиса (подчинението пред САЩ) като начин на съществуване.
След като европейците губят желание, воля, енергия сами себе си да защитят, американизирайки се непрестанно и пошло, какви европейци са те в крайна сметка и какво чак толкова можем да очакваме от тях, след като се превръщат в дублетна американска реплика.
Но склонността към консумативизъм, към всеяден хедонизъм, отказът да се приемат и посрещат предизвикателствата на времето и историята, дълбоко подяждат западното общество, превръщайки го в биомаса. И не е ли вече Европа "гробище, където спят скъпи покойници", както е казал Достоевски.
Изглежда, започват да се сбъдват най-мрачните пророчества на Шпенглер, намерили място в книгата му "Залезът на Европа".
Но ние защо като изоглавени трябва да търчим към този залез и не проявяваме склонност към т.нар. странично зрение.
Една държава не бива да се движи обречено еднопосочно и да пренебрегва възможностите за алтернативни решения.
Сляпото движение само в една фатално избрана посока, знаем го от горък исторически опит, обикновено завършва с катастрофа.
Колко още катастрофи, недай си, Боже!, трябва да преживеем, за да проумеем тази проста истина.
Нека бъдем нащрек, нека не се поддаваме на измамната песен на сирените, нека опазим българското в себе си, своята идентичност, своето национално достолепие и гордост.
И тогава няма да бъдат страшни за нас нито циклопите на глобализма, нито изкушенията, с които ни замамват застарелите хетери на бюргерска Европа.
Истината за "обеднения" уран не може да бъде скрита
Преди няколко седмици бях удостоен с вниманието да връча стипендията на името на брат ми Пирин Воденичаров на отличничката от следдипломния курс по екология във ВХТИ, финансиран от програма "Темпос" на ЕС. И баща ми (1969), и брат ми (1992) починаха от рак и е напълно естествено аз да съм чувствителен на тема чиста околна среда.
Позволих си да кажа на присъстващите, между които бяха двама зам.-министри от Министерството на околната среда следното:
"Днес вие, млади колеги, знаете повече от другите българи за екология и устойчиво развитие. Ако беше жив, Пирин Воденичаров мисля, че би ви казал следните думи: Не позволявайте вашите знания да бъдат използвани за политически цели! Не позволявайте да бъдете въвлечени в прикриване на екологичната катастрофа, която НАТО причини с войната си за Косово. Нямаме право да говорим за устойчиво развитие, когато на 150 км от София има разпръснат "обеднен" уран, а от изтъняването на озоновия слой лятото става най-опасния сезон за българите"... На това място брадат учен-демократ започна да тропа с юмрук по масата: "В института са забранени политическите речи", каза сърдито той. "Вие сте ни ясен още от ВНС".
Получи се конфузно положение. Професор Нат от Великобриния недоумяваше защо церемонията се превръща в скандал. Зам.-министрите недоумяваха защо са дали думата на Румен Воденичаров, след като знаят, че именно той изгори публично американското знаме по време на бомбардировките на НАТО в Югославия. Аз, продължих: призовах за пореден път представителите на Министерството на околната среда на дискусия и за облекчение на присъстващите приключих. Сигурен съм, че повече няма да бъда канен на екоцеремонията във ВХТИ - София.
Само седмица след това гръмна коледният скандал в страните членки на НАТО.
По време на войната супермените-рамбовци летяха нависоко или пиеха бира по самолетоносачите. Сега обаче миротворците са вече на прокълнатата земя на Косово и по неволя дишат същия въздух и пият същата вода като косоварите. Няколко от тях вместо да седнат на коледна пуйка, легнаха в ковчези.
А общественото мнение на страните от "златния милиард" е много чувствително към ковчезите. Медиите раздухаха въпроса, като го свързаха с мора по ветераните от войната в Персийския залив. В юбилейната 10-а година от "победата" на бившия военен министър Колин Пауъл над армията на "агресора" Саддам Хюсеин броят на починалите от т.нар."Синдром на войната в Залива" се определя от проф. Джуракович между 2400 до 4000 души.
Значи има нещо, което не е наблюдавано в други войни, които хората са водили за земя, вода и горива, и което не различава свои от чужди, демократи от националисти.
Това нещо се оказа "обеднен уран" (Depleted uranium). В. "Нова Зора" още по време на войната (1.06.1999 г.) се опита да обясни и на читателите, и на министър Евдокия Манева, че употребата на това дяволско изобретение на американските учени съвсем не е безопасно и че на балканските страни е "подарен" от НАТО един регионален Чернобил, от който след известен гратисен период ще започнем всички да патим.
Оттогава на няколко пъти препечатвахме "урока по екология" за министър Манева, но тя така и не падна толкова ниско, че да влезе в спор с противници на хуманитарната интервенция на НАТО.
На 29 август дадох интервю за в. "Монитор" и отново предупредих сънародниците ни, че "бомбите с обеднен уран" тепърва ще вземат своите жертви. В "Нова Зора" нарекохме НАТО "екомутрата" на Балканите, доколкото агресивният пакт преследва своите цели, без да се съобразява с международни конвенции и пактове, унищожавайки цивилни обекти, инфраструктура и околна среда.
Никаква официална реакция не последва от страна на министрите Ноев и Манева, които продължават да смятат, че вярно е онова, за което им плащат.
И ето сега - Милошевич е свален, но миротворците започват да събират вересиите на собствените си правителства и да гаснат като свещи един по един.
И защото сме сигурни, че първият български ковчег няма да закъснее, за пореден път ще се опитаме да разсеем някои заблуди и лъжи, които пропагандната машина на НАТО предлага на нашите медии и министри.
Преди всичко трябва да кажем, че най-голямата лъжа е самият термин "обеднен уран" (Depleted uranium). "Deplete" на английски значи "намален по количество в резултат на пълно използване". Такъв уран е например този, който вече е отработен в ядрените реактори. Природният уран се състои от уран-238 (99,3 %) и уран-235 (0,7 %). От уран-235 се правят атомни бомби и ядрено гориво за АЕЦ и затова се отделя от уран-238. Всъщност той е "обогатен" на U-238, но е "обеднен" на U-235.
И двата изотопа са радиоактивни, т.е. техните ядра се разпадат, изпускайки алфа- и бета-лъчи.
При получаването на 1 тон ядрено гориво отпадат повече от 99 тона U-238, който е тежък колкото златото, но е радиоактивен и не може да се използва в САЩ и трябва да се съхранява в специални депа. И тъй като строежът на специалните депа е скъпа работа, радетелите за човешки права и на налагането на мир чрез сила решили, че могат да напълнят главите на бронебойните боеприпаси вместо със злато - с уран-238, за по-безопасно да ги обвият с олово или друг метал. И да ги използват срещу неприятел, който се намира далеч от територията на САЩ.
Първото изпробване на боеприпаси с "обеднен" уран стана по време на войната в Персийския залив преди 10 години. Самолетите-танкоубийци "А-10" използваха дяволското изобретение. Снарядите с глави от 300 грама влизаха през бронята на танковете като вилица в депутатско кюфте... За да се разбере принципът на действие, си позволихме да предупредим министър Манева, че ако я ударят с вестник, в който е увито желязо, ще я заболи повече, отколкото, ако това насилие над личността й се извърши само с вестник.
Конструкторите на боеприпаса не бяха отчели една малка подробност. При удара в металната броня се развива висока температура, която буквално разпрашва урановия пълнеж. Част от него се утайва след екзплозията като различни уранови окиси, които в иракската пустиня може и да остават на място, но на Балканите могат да се разнасят от дъждовните води и да замърсяват водоемите и подпочвените води.
Така чрез инхалиране на прах, съдържащ частички от разпрашения боеприпас, се стига до заболяване на белите дробове, а след употребата на вода за пиене, в която има разтворими съединения на уран-238 - най-вероятното заболяване е рак на бъбреците.
В каква форма е уранът, няма значение, защото за химическите му съединения са отговорни неговите електрони, а радиоактивното лъчение идва от неговите ядра.
ВТОРАТА ЗАБЛУДА Е, че пострадалите са били облъчени от "обеднения" уран. Уранът се разпада до по стабилното олово, изпускайки само алфа-лъчи (хелиеви ядра) и бета-лъчи (електрони). Това лъчение не е проникващо като гама-лъчите и може да се спре от кожата на човека, особено ако тя е кожа на тепегьоз, сиреч - демократ на власт.
Но веднъж попадне ли в дробовете или бъбреците на човека такава "гореща частица" - от нея няма отърване. Енергията на алфа- и бета-частиците е достатъчна, за да разкъса връзките на околните молекули и да увреди механизма на размножаване на клетките.
Раковите клетки се размножават на принципа "Луд умора няма". Ако се порежете, драги читатели, от двата края на раната започва ускорено деление на клетки, които, като се пресрещнат, се закопчават като в "цип" и спират да се множат. Ако клетките обаче са станали ракови в резултат на радиоактивно лъчение, "ципът" може да не се затвори и клетъчното деление продължава. На мястото на раната се образува излишна тъкан, която няма нищо общо с нормалния човешки организъм. Появява се с други думи тумор. В кръвта на човека описаният процес води до левкемия.
Културни наглед хора казват, че "урановите частици са толкова тежки, че не могат да бъдат пренесени от Косово в София". Те, изглежда, не са виждали вдигнатите от последния ураган покриви на къщи в Родопите.
Други пък, и то от Гражданска защита, не се уморяват да бълват нелепости, че ако имало случаи на левкемия, то тя се дължала не на радиация, а на митичните диоксини.
За съжаление и тези отговорни люде, и министър Бойко Ноев, и министър Евдокия Манева черпят увереността си от твърдението на Пентагона от 22.12.2000 г., че е "малко вероятно" да има връзка между смъртта на миротворците и "обеднения" уран.
Но вече настана време, когато никой не вярва на ушите си, а само на очите си. Европейските съюзници на САЩ са в стрес. Всички, включително германци и французи, искат бърза експертиза и открит, честен отговор по въпроса.
На фона на скандала с "обеднения" уран българският военен министър вдига рамене и твърди, че не знае изобщо какви боеприпаси е използвал пактът в Югославия и че екомониторингът не показвал нищо обезпокоително.
Лъже, разбира се, господин Ноев, но неговата лъжа ще хваща дикиш до първия български ковчег на някое момче от миротворците ни, които заедно с чедата на други страни кандидатки за НАТО - Румъния и Украйна, са по местата, от които холандци, белгийци, италианци и португалци вече изтеглиха своите войници. Българският контингент по тази причина се увеличи и вече достигна 100 души.
Косово след натовската война вече е прокълната земя, на която живеят обречени хора.
Някои по-черногледи от нас предричат, че в близките години от различни форми на рак ще умрат 10 000 миротворци и жители на Балканите.
Санирането на следите от урановите боеприпаси изисква скъпа програма. Парите за подобна програма ще отидат обаче за "възнаграждението за страха" на миротворците и за лечение на заболелите от рак.
Вече започват и съдебните дела срещу НАТО. Те ще се множат лавинообразно. В Ирак 10 години след войната има 10-кратно увеличение на левкозите при малките деца. Нищо не гарантира по-благоприятно бъдеще и за децата на Балканите, в това число и за децата на България, особено при зачестилите прашни бури и атмосферни процеси по вертикала.
Как тогава Костов, Стоянов, Ноев и Манева, откровени адепти на НАТО, ще погледнат майките на тези деца в очите?
И дали техният "цивилизационен избор" няма да им изиграе лоша шега, като последват примера на "чернобилските" министри Шиндеров и Стоичков?
Представяте ли си: политикът на столетието - в затвора! В компанията на Командира, Ренегата и еко-Манева.
Всъщност там ще бъде май най-безопасното място на Балканите за първите години на новия век. В Хирошима, градът, в който американците без нужда и за първи път употребиха атомната бомба зад дебелите стени на затвора оцеляха единствено затворниците.
Нищо чудно пак те да ударят бингото.
P.S. Деян Димов - известен сръбски еколог, заяви на 4.01.2001 г. в Белград, че случаите на рак в Сърбия са се увеличили след войната в Косово с 30 %.
Дръжте се, проф. Черноземски!
Истината и само истината... Джаред Израел: Казвате, че след като НАТО зае Косово, тези типове от АОК са били на разположение (на заповедите), за да прогонят хората?
Чедда Прлинчевич: Да. Можем да видим резултатите от дейността на точно тези сили днес. НАТО бе планирал експулсирането на 350 000 души. Без неговото одобрение и указания тази АОК, която НАТО подготви и върна обратно в Косово, никога не би предприела подобно масово експулсиране. Невъзможно е. НАТО елиминира едно потенциално бунтовно население.
И запомнете, че те не гонеха само неалбанци. Може би най-значителната група бяха албанци, които в качеството им на официални служители бяха помагали на югославското правителство и трябваше да си вървят. НАТО искаше етническите албанци, останали в Косово, да нямат югославска алтернатива.
Дж. И.: Значи тази първа вълна от албанци, които маршируваха през границата с войските на КФОР (НАТО), бяха твърдото ядро на АОК? Не просто бандити?
Ч.П.: Някои бяха бандити от АОК, а други - обикновени бандити от Албания. Те осъществяваха и позволяваха и други да осъществяват всякакви престъпления. Някои искаха кръвно отмъщение, други искаха да грабят. Едни искаха да правят едно, други - друго; да постигнат някакви политически цели. И никой не се месеше на другите: правеха го заедно, в синхрон, а не като си пречат един другиму.
Дж. И.: Всички те бяха от АОК? КФОР твърди, че мистериозни елементи са вършили (и все още вършат) тези престъпления?
Ч.П.: КФОР знае точно кой организира експулсиранията. Но, разбира се, тъй като на етническите албанци стана ясно, че КФОР ще толерира АОК, нейната престъпност стана масово явление. Всеки, който осъществяваше престъпен състав, би могъл да използва етикета "АОК". За албанците бе станало шега да се наричат "АОК", за да се прикриват. Ако някой откраднеше колата на сърбин, трябваше само да каже: "Аз съм от АОК". Ако някои искаха да ограбят нечий дом, трябваше да кажат: "Ние сме АОК!"
Дж. И.: Понеже знаеха, че КФОР няма да ги пипне, ако са от АОК?
Ч.П.: Да, те станаха недосегаеми.
Дж. И.: Да се върнем към периода до бомбардировката. Казвате, че в този пограничен район са започнали две неща: югоармията се опитвала да изведе това население от потенциалната зона на огъня, и освен това организирала местните албанци за самоотбрана. В същото време част от албанците са били организирани от другата страна - от АОК.
Значи те са се състезавали за сърцата на етническите албанци?
Ч.П.: Да. Първоначално югославското правителство бе сигурно, че ще успее да накара албанското население да се организира, за да се защити от АОК. Опитът да се направи това започна по време на разговорите в Рамбуйе през зимата на 1999 г., преди бомбардировката.
Дж. И.: Моето впечатление е, че АОК през този период е имала слаба база. Вярно ли е това?
Ч.П.: Да, но помнете, че имаше непрекъснат приток на техни хора от Албания. Те имаха слаба поддръжка от населението, но опитвайки се да променят нещата, получаваха подкрепления от Албания.
Дж. И.: Ето защо имаше постоянни гранични сблъсъци с югославските войски, които се биеха с тези натрапници.
Ч.П.: Правилно.
Дж. И.: Значи солидната база на АОК е била в Северна Албания?
Ч.П.: По онова време, да. Обаче програмата на югославското правителство за отбрана в пограничния район се провали. Тогава постепенно в цяло Косово хората преминаха на страната на АОК.
Дж. И.: По време на бомбардировката бяха ли използвани хората на АОК, като обозначители на местата за въздушни нападения на НАТО?
Ч.П.: Да, категорично! Дж.
И.: Беше ли използвана бомбардировката, за да се прогонят албанците извън Косово?
Ч.П.: Не главно сама по себе си, а доколкото тя подкрепи опита на АОК да дестабилизира областта. Г-н Уокър бе единият от хората, които организираха АОК. Г-н Уокър от Мисията на наблюдателите, която дойде в Косово под егидата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през есента на 1998 г. Вижте, това е сложно нещо и аз исках да отговоря подробно. Дори този Международен корпус от наблюдатели, тази Мисия за верификация - те също бяха въвлечени в организирането на АОК. Преди да започне бомбардировката имахме наложена дипломация: Европейската общност и САЩ настояваха, че техните сили навлизат в Косово като наблюдатели на мира. Господин Уокър бе начело на тези мирни верификатори.
Именно те организираха АОК и терористичните й нападения се увеличиха, след като те пристигнаха. През този период нямаше значително преместване на население, но международната група за наблюдение (мониторинг) полагаше основата на миграцията. Те се нуждаеха от миграция, за да създадат пред международната общественост впечатление за криза.
Дж. И.: Как положиха основата на миграцията?
Ч.П.: След като АОК уби някои албанци, които сътрудничеха с правителството.
Дж. И.: И всичко това направиха верификаторите, наблюдателите на ОССЕ?
Ч.П.: Да, те организираха АОК в по-сплотена сила, така тя можеше да влияе на събитията. А те се подготвиха за бомбардировката.
Югославското правителство залови няколко албанци и сърби, които поставяха целеуказатели (маркери за бомбардировки - б.пр.). Това бяха радиосредства, които излъчват сигнали, за да идентифицират целите. Ние бяхме смутени, когато наблюдателите на ОССЕ напуснаха Косово. Би трябвало да е ясно защо напуснаха: бяха си свършили работата! Дж.
И.: О'кей, сега съвсем съм объркан... Нима говорим, че верификаторите са отговорни за поставянето на бомбардировъчните маркери?
Ч.П.: Да! Това е нещо, което те организираха. Казах, това е изцяло тяхна отговорност. Наблюдателите на ОССЕ подготвиха нападенията на НАТО. АОК е само един пълномощник за това, което НАТО трябваше да постигне в тази географска област. Цялата текуща политическа бъркотия сочи към НАТО: независимо дали в Косово, Черна гора или в бившата югославска република Македония.
Дж. И.: Обяснете, моля, какво имате предвид?
Ч.П.: Имам предвид, че Косово е само един от пунктовете за дестабилизация на Югославия. Манипулира се от САЩ и Европа. И не само мисля така, то е очевидно.
Дж. И.: Извинявам се за тези досадни въпроси, но хората са жадни за изясняване на тези пунктове. Никой не е изяснил нещата.
Ч.П.: Благодарен съм за въпросите. И отново ви отговарям с пълното съзнание за своята отговорност да бъда точен.
Дж. И.: Разбирам, вие сте историк на Косово.
Ч.П.: Да, такъв съм и искам хората да знаят истината за онова, което стана тук. Така че да се върнем към периода преди бомбардировката.
ОССЕ предприемаше определени стъпки, за да предизвика миграция на албанците към Македония и Албания. Идеята бе да се счупи физическата бариера на границата между Югославия, от една страна, и Македония и Албания - от друга. ОССЕ искаше да създаде в международната общност впечатлението за хуманитарна катастрофа.
Дж. И.: Дори преди бомбардировката?
Ч.П.: Да. ОССЕ действително организира целия сценарий за кризата в Косово. Още веднъж те се опитваха да тласнат етническото албанско население към Албания и Македония, за да създадат впечатлението за хуманитарен кошмар.
Ние бяхме изненадани, че точно преди бомбардировката значителен брой албанци започнаха да се придвижват към границата. Смаяни бяхме.
Дж. И.: Но все още нямаше бомби?
Ч.П.: Тогава АОК получаваше много подкрепления от Албания. Те нападаха кръстовища и др. с намерението да предизвикат пълен хаос и колапс на ситуацията в Косово. Това бе замислено да впечатли всички албанци.
Дж. И.: Но от гледна точка на движението на населението, защо напускаха етническите албанци? Искам, ако можете да ми дадете някаква представа.
Ч.П.: Точно затова започнах отговора на вашия въпрос, споменавайки за културата на албанския народ, тъй като те имат силна кланова (родова) структура. И като част от тази традиция, ако лидерът на селото каже: "Да гласуваме за този кандидат! ", те се стремят да гласуват за този кандидат. Ако лидерът каже: "Нека всички да вървим! ", те тръгват.
Дж. И.: Но защо клановите лидери ще казват "Всички да вървим"?
Ч.П.: Преди всичко, голяма част от етническите албанци искаха да върнат положението, което е съществувало преди сто години, по време на Османската империя. И отново, по време на Втората световна война, когато Косово бе под нацистко-албански контрол. По-голямата част от албанското население бе спечелена за тази цел от отцепническото (сепаратисткото) движение.
- Обещания от САЩ
Когато говоря за отделяне, може да сте си помислили за баските в Испания или за ирландците в Северна Ирландия; но това е много различно.
В Косово една външна свръхсила поддържаше отцепниците в продължение на повече от десетилетие. Поради тази поддръжка албанците бяха психологически подготвени да постигнат - не, не да постигнат, а да им бъде дадено. Отделяне! Като подарък!
Отцепническите лидери, започвайки с Ругова им обещаваха: "Направете това, направете онова и САЩ ще се намесят и ще получим Косово. " Обещаваха им това от четири години: "Жертвайте децата си, като бойкотирате училищата. Жертвайте здравето си, като бойкотирате болниците. Използвайте своето страдание, за да покажете на чуждата общественост как страдаме под властта на сърбите и САЩ ще ни дойдат на помощ."
От март 1999 г. този политически театър започна десетата си годишнина: "САЩ ще ни освободят! " И, разбира се, много албанци вярваха, че по време на Втората световна война германските нацисти са освободили албанците.
Югославската конституция от 1974 г. не помогна. Тя отслаби централното правителство. Така бяха насърчени онези в Косово, които искаха да върнат режима от Втората световна война, когато албанските националисти управляваха Косово под егидата на германските нацисти и тероризираха сърбите, ромите (циганите) и евреите. След 1974 г. униженията срещу сърбите и ромите се увеличиха. Това бе манифестирано открито по време на албанските етнически бунтове през 1981 г. Имаше расови вълнения, в които мишените бяха сърбите: и сръбското духовенство, и обикновените сръбски граждани.
След това американците се вписаха в картината и увеличиха над десет пъти политическата мощ на отцепниците.
- САЩ открито насърчиха отцепниците през 1990 г. Когато посланикът на САЩ Цимерман пристигна в Югославия през 1990 г. (преди избухването на войните за отделяне в Югославия), една от първите му прояви бе да отиде до Косово и да открие изложба с архитектурни творби от Чикаго. Той използва тази изложба, за да подпомогне албанските отцепници.
Дж. И.: Как?
Ч.П.: Не покани никой от югославското федерално или от сръбското правителство. Покани обаче Ибрахим Ругова (по онова време главният отцепнически лидер) и подобни нему.
Като пренебрегна федералното правителство, което представляваше мултиетническото общество и онези албански лидери, които бяха против отделянето, актът на Цимерман имаше дълбок психологически ефект.
Дж. И.: Мога да си представя. Всеки забелязва кой не е бил поканен на някое парти.
Ч.П.: Да, и особено в този период, когато в Косово имаше много ултранационалистическа агитация - за неговото отделяне от Сърбия, за отнемането на части от Македония и България (?!) и за свързването на всичко това с Албания. И това бяха лидерите, които Цимерман бе поканил!
Как биха могли албанците да се аргументират срещу отделянето, когато Ругова можеше да каже: "Виждате ли? Ние имаме подкрепата на най-могъщата нация на земята! "? Дж.
И.: Хората често представят господин Ругова като доброто момче, за разлика от АОК.
Ч.П.: Те имат една и съща цел: откъсването (на Косово от Сърбия - б.пр.).
Различието между тях е в методите.
Копието на истината
В края на хилядолетието писателят Йордан Радичков написа едни от най-нищожните редове в новата българска култура. След като няколко години по-рано бе обявил отчетите на Сорос и "отвореното" му общество за равни по святост на тефтерчето на Левски (в броя на в."Труд" от 28.12. м.г.) писателят публикува и апотеоз за един български посланик, който не от вчера е на върха на езика на общественото мнение. Става дума за одиозния господин Стефан Тафров, който преди време, в качеството си на Негово превъзходителство, бе отзован от Вечния град - Рим, заради навици, поради които Бог в библейски времена е затрил с огън и пламък градовете Содом и Гомор.
Неведоми са обаче не само пътищата господни. Нашата демократична содомафия тутакси проводи господин Тафров в Париж да "поправя имиджа" на злощастна България, пак в качеството му на Негово превъзходителство.
Тъкмо за тази особа писателят Йордан Радичков залага остатъците от своята чест в отзива си: "Дай Боже повече посланици като Тафров", с което ни повече, ни по-малко подсказва на българското общество, че трябва да бъде спасяван от самия себе си. В един белетристичен стил, който някога беше знакът за автентичност на разказвача, а сега вече цели 10 години е белег на унило себеповторение и творческо вегетиране, Радичков лукаво ни съветва да възлюбим неповторимия Тафров, щото видите ли, изгубим ли го, "все едно изтърваваме питомното, за да гоним дивото, като наред с това търсим заека в трънката, в която не е скрит".
В случая обаче не са интересни личните пристрастия на Радичков към Тафров, нито пък представляват любопитство наподобителските езикови успоредици на народното остроумие.
Важното е, че Радичков защитава Тафров, който като оберпрокурор е цензурирал един от големите български писатели - Антон Дончев, и по-точно неговия роман за страшната българска участ - "Време разделно". Важното е, че защитава един човек, който си е позволил да оценява български писатели, чиито произведения биха могли да бъдат преведени и издадени във Франция.
И нещо още по-мерзко - позволил си е да ги замени с имена на други, възлюбени от него писатели, които принадлежат към елита на българомразците от фондация "Отворено общество" на Сорос.
На Йордан Радичков, който е популярен и с това, че никога не си пъха пръста там, където скърца врата, сигурно му е добре известно, че не са толкова много печалните случаи в българската литературна история, когато един писател тръгва така открито и грубо срещу свои събратя. Заставайки при това на страната на цензора, на страната на грубия манипулатор на национални стойности.
Може би Радичков смята това и за своеобразно свое израстване. Може би се блазни дори от фаустовския пример на олимпиеца Гьоте, който под звуците на клавесина обичал да си бъбри с палача на гр. Хеб, след като последният току-що е приключил работния си ден, захвърлил е кървавата брадва и е надянал бели ръкавици.
Но ако това са емоции, остава все пак без отговор въпросът защо Радичков е предпочел тъкмо тази роля? Защо?
Най-близко до ума е, че писателят пак намига предвидливо на някоя тлъста хранилка. Сигурно и когато разказва "Спомени за коне", той винаги мисли за яслата... Може би и да вярва, че така най-добре ще се отблагодари на Сорос, близкия душеприказчик на Тафров, при когото вече доста години е на иждивение. А може би това да е и част от "обетите" и "тайнствата" на ситото общество на Сорос, където за "всяко дупе на цензурата си има гащи", както писа Миряна Башева.
Какво падение наистина! Да си Радичков и да се превърнеш в гащи за един задник, който заслужава или едното машалла, или шута на един Доган!
Нейсе!
Лично аз бих простил и заблудата на писателя, ако тя имаше някакви духовни основания. Но признавам, до кръв ме боли от Радичковото унижение на духа пред бляскавата витрина на конформизма. Боли ме, защото съзнавам, че зад тази иначе дребничка случка наднича наглото лице на една груба манипулация, която самият Сорос и неговите адепти ни пробутват за правило. Подозирам, че искат да ни накарат да повярваме в тяхната си истина, че изкуството, дори и когато е голямо, също е стока; че писателят, дори и когато е голям, също се купува. Боли ме, защото усещам подтекста на внушенията им, че няма спасение и изход за един народ, на който в драматични времена първенците или първи си слагат чалмата, или първи се разкръстват.
Боли ме не само защото не бих искал да виждам Радичков малодушен. Не само защото не искам да показва лековерност и болезнени амбиции към стокхолмски награди. Не само защото не искам да съм свидетел на неговото евтино приспособленчество. Преди и сега.
Радичков обаче, подобно на оня легендарен кандидат за роб, също бърза да отвори вратата пред новите завоеватели на Търновград. Вратата на крепостта на българската непоклатимост. Дали разбира, че с примера си той показва на слабите, че има и по-слаби от тях - техните предводители; дали съзнава, че дава надежда на подлите, че всичко ще им бъде простено; дали се примирява, че служи за индулгенция на грешниците!
И най-страшното - дали си дава сметка, че като митична сирена той сочи гибелния път на конформизма като път, единствено спасителен.
Да, Радичков наистина трябва да бъде спасяван от самия себе си. Такова поведение на творец от неговия мащаб е отстъпление от националното наследство. Това е лош знак, лош пример и злокобна поличба, че и други звани могат да последват примера му.
Пример, който неповторимите личности в литературата и живота нямат право да дават нито на съвременниците си, нито на поколенията.
В сравнение с тези поражения на духа какво тук значат някакви си неприсъдени награди Радичкову! И пет пари не струват дори панорамните защити, които му устроиха журналисти без чест, морал и характер, както и празните песнопения на бездарния хор на културните кариеристи.
Не отричам, че и аз съм се увличал по великолепното изкуство на Радичков като разказвач. Увличал съм се, защото съм го схващал като българско изначалие и митотворчество. Склонен съм бил да се съгласявам и с изводите му за това колко неустойчива е природата на човека; как човек има корени, а ги губи; как прави опити да лети, а не полита; как страшни враждебни сили спускат над него непрогледния си мрак и го правят играчка на своята власт... Не съм и допускал дори, че магьосникът от Черкезица ни е подготвял за собственото ни жертвоприношение, за изпитанията и разочарованията на тези жестоки времена. С което всъщност ни е уговарял да им се подчиним.
И ако написах всичко дотук, то е защото, макар и жестоко улучен, не искам да повярвам, че и по-нататък ще бъда един от осъдените да обичам написаното от него и да презирам примера му на доскорошен, но вече порутен кумир на словото.
Дори и да е вярно, че всеки от нас вече е белязан с жертвения знак на невидимото клеймо на Сорос, все още са остри и копието на истината, и върхът на перото.
Нали написаното остава!
И ръкописите не горят.
Кризата предизвиква библейски Изход от Аржентина
Стотици хора прекарват нощта на открито пред генералното консулство на Испания в Буенос Айрес. Опашките се извиват и по съседните улици на Реколета, квартала, където е разположена сградата. Целта им е да получат паспорт, с който да емигрират от Аржентина. Страната, в която навремето са пристигнали техните деди или родители, бягащи от слаборазвита Испания.
Днес ролите са разменени. Ежедневно около 1000 души идват в консулството, за да направят постъпки за испански паспорт, да получат виза или да поискат информация как да се изселят в родината на прадедите си.
Времената на диктатурата и хиперинфлацията, които предизвикаха последния библейски Изход, вече приключиха, обаче господстващият икономически модел поражда нова емигрантска вълна.
Проучванията на общественото мнение показват, че 30% от аржентинците биха напуснали страната, стига да могат да го направят. В психологическо отношение испанският паспорт "променя живота на хората", казва ръководителят на дипломатическата мисия, защото им отваря вратите пред всички страни от Европейския съюз. Той е нещо като пропуск за емигриране.
За мнозина днешна Испания е синоним на благоденствие и заетост. Нещо, което контрастира със затрудненията, които изпитват огромен брой аржентинци, жертви на най-страшната рецесия от последното десетилетие.
Числата говорят сами: 2.1 милиона безработни - близо 16% от активното население, задълбочаване на бедността след десет години приватизаторска треска, която модернизира страната на висока цена: закриване на хиляди работни места. Например на Густаво е работил през целия си живот в държавното предприятие за газ, което правителството на Карлос Менем приватизира през 1992 година. Тогава той загубил работата си и днес едва оцелява като таксиметров шофьор. Един от хилядите, които обикалят из улиците на Буенос Айрес. Мечтае да напусне страната.
В началото на ХХ век Аржентина бе обетована земя за десетки хиляди испански и италиански емигранти. Днес е налице невероятен парадокс: държавата разполага с неизброими природни богатства, привличащи най-големите испански компании, които инвестираха милиарди долари в страната, а въпреки това мнозина нейни граждани са лишени от бъдеще.
В претъпканата главна чакалня на консулството 26-годишната Андреа Рибас, омъжена и с две деца, очаква реда си за регистрация. Ще заминава. Тя е дъщеря на испанци и е решила да отпътува за Барселона, където има роднини и се надява да открие това, което не може да получи в Аржентина: работа. Преди четири месеца това въобще не й е минавало на ум, но една нейна леля се изселила. "Положението в Аржентина е безнадеждно. Няма работа и децата нямат никакво бъдеще".
Има ли надежда нещата да се оправят? "И да стане, ще минат доста години. Не можем повече да чакаме дали ще стане и заради това ще заминем. Нито това правителство ще оправи батаците, нито следващото".
Енрике Лопес, 48-годишен, е син на галицийци, учител. Неотдавна се е сдобил с испански паспорт и сега е направил постъпки за такива паспорти и за двамата си синове. Не вярва ли в бъдещето на Аржентина? "Преминахме през такива патила, че вече е трудно да се възстановим. Не знаем каква ще е съдбата на сегашното правителство. Следващото ще е с обратен знак, обаче и такова ни управлява, и пак беше лошо".
Вземам такси и споделям с шофьора, че всички тези хора искат да напуснат Аржентина. "Ще се върнат", казва ми безстрастно. "Рано или късно човек се връща при корените си". Когато обаче започва да говори за обстановката в страната, гласът му се променя и изразява оплакване, което вече е всеобщо. "Сега сме по-зле, отколкото по времето на хиперинфлацията. Никога не сме били толкова зле".
Ликувай, народе!
Драгалевският християнин Иван Костов се вживя в ролята на владика и продължи до дупка празничните свети литургии послучай отменянето на шенгенските визи. Шенгенци, от своя страна, продължиха да отказват визи до дупка, както се случи дори на омъжената за холандец варненка Бистра Милкова Вагенаар и деветгодишното й дете.
Един вестник миропомаза юбилейно Йордан Соколов, че бил десен политик с леви убеждения. Елейният комплимент, че шефът на Народното събрание е шизофреник, меко казано, е безпочвен. Да наречеш Соколов "политик" - иди-дойди, ама да твърдиш, че имал и убеждения, е май вече прекалено, нали?
Иван Татарчев се оплака от мизерните си доходи като главен прокурор. След седем години безметежно прокурорене македонският харамия напуснал поста си съвсем като Левски - гол, бос и лишен от имотът, а после само за година и половина адвокатстване си купил "Шкода Фабия" за 14 хил.лв.
Скъпи другарю Костов, господин Първанов, скъпи Доган ефенди - за да не ходите голи и боси като Татарчев и Левски, сдавайте немедлено постовете и се записвайте в Юридическия факултет!
Друг дипломиран адвокат също направи откровения свише. От висотите на "Дондуков" 2 седесарят на всички българи Петър Стоянов се ръкоположи за "авторитет, който обединява нацията".
Обединението станало, когато "всички български граждани се надигнаха като един" - да го защитят от премиерското чиновниче, дето предложи президентът да се избира от парламента. Освен това Обединителят разкри, че "комунизмът се срути под тежестта на собствените си недостатъци".
Така вътрешнопартийният еретик Стоянов влезе в остър конфликт и с официалната синя доктрина на декомунизатора Георги Панев, според която червената чума ритнала камбаната по съвсем други причини. Още през 1993 г., когато го направиха зарезил, че самият той няма нито една проява срещу режима до 10 ноември 1989 г., номенклатурният доцент Панев оповести следната свещена догма: "Ние опонирахме мълчаливо и именно това доведе до падането на комунизма". Както я е подкарал вероотстъпникът Стоянов, току виж свършил я на партийната клада, я на партийното разпятие!
Що се отнася до Стефан Софиянски, той открай време си е разпнат между своя строителен и разрушителен бяс. Докато градеше частния си палат до къщурката на Тато на "Оборище", кметът рушеше Мавзолея. После вдигна статуята на София, но реши да свети маслото на моста на "Опълченска". Сега пък е пощръклял да зида из гробищата нови параклиси, макар че мургавите подопечни на Хелзинкския комитет рушат и сквернят надгробните плочи и без неговото съучастничество. Най-накрая Софиянски го удари и на езиковото строителство: гробищата вече се наричат "траурни паркове".
И това ако не е ново Възраждане, пардон... нов възродителен процес - здраве му кажи!
А навръх окрадения от циганите православен Васильовден г-н Софиянски поднесе на столичани още един скъп подарък: билетите за градския транспорт поскъпнаха от 30 на 40 стотинки, т.е. с цели 33 процента. Така кметът преизпълни плана по инфлацията за годината още от първия й ден. Заедно с новата цена върху билета има и надпис "Юбилеен" . Ликуй, народе, за тая година Софиянски, Костов, Муравей, МВФ, чичко Сорос и всичките ти останали благодетели са ти подготвили още много, още безчет юбилеи!
На абордаж, г-н Готев!
Винаги съм бил противник на националния нихилизъм - унизителен е, че и вреден. За разлика от него, националният инфантилизъм е по-скоро смешен, но също е вреден. Вреден с това, че може да култивира у всеки народ, включително и българския, нереална представа за мястото му в света и по този начин да го подтикне към погрешни решения при общуването с външния свят.
От национален инфантилизъм не са застраховани нито четящи, нито пишещи българи. Включително и инак сериозни и добросъвестни журналисти. За това свидетелства и неотдавна поместената във в. "Сега" статия на Георги Готев със заглавие "Европейската народна партия взема България на абордаж".
Подзаглавието е "Победа на СДС е нужна на европейските християндемократи, за да повярват, че могат да спечелят избори и в своите страни" (курсивът тук и навсякъде е мой). Ето и пасажи от текста: "През май Европейската народна партия ще проведе своя конгрес в София. Европейските християндемократи можеха, разбира се, да проведат своя форум на Коста Брава, където друг път са се радвали на отличното домакинство на най-преуспелия техен съпартиец - испанския премиер Хосе Мария Аснар. Но ето, те се решават на безпрецедентен ход и София, макар за дни, ще бъде идеално почистена... Премиерът Иван Костов е нещо като огледален образ на Аснар... В целия регион на Балканите той е единственият син лидер на власт с голямо мнозинство и с перспективи да се задържи още... Дава признаци, че се стреми да се учи от испанския опит и напоследък произнася "Партидо популар" с такава видима наслада, все едно, че това е името на бъдещото му внуче... В София те (лидерите на ЕНП) ще се почувстват важни, уважавани, ухажвани, ще повярват във възможностите си да влияят върху политическия живот - ако не на собствената си страна, поне на държавата България... Трябва да бъде пределно ясно - ЕНП ще се бори лъвски СДС да спечели изборите в България... Хосе Мария Аснар инвестира много в приятелството си с Костов през последните 1-2 години. Наближава време за урожай".
Целта ми не е да правя цялостен анализ на статията, в която между другото има и верни факти, и логически издържани съждения. Искам само да напомня, че трогателният с чистотата си детски ентусиазъм, каквото и умиление да предизвиква у възрастните, не е най-уместният подход към анализа на политически събития.
Нека напомня и други неща.
Европейската народна партия, както и Партията на европейските социалисти, не е организация от типа на Ватикана и Коминтерна, налагаща позиции и решения на привържениците си в отделни страни. Не е монолит, оглавен от папа или генерален секретар. Да не забравяме, че през миналата година в ЕНП протекоха доста бурни дискусии, докато вземат решение да прекратят временно членството на Австрийската народна партия заради коалиционното й другаруване с Йорг Хайдер.
В нормалните страни партийните интереси на управляващите партии са подчинени на общонационалните интереси, а не обратно. Иван Костов и Явор Дачков по време на фиестата на ЕНП в София могат да уведомят цяла България, че "Християндемократическа Европа цяла сега нази гледа". Вероятно ще го направят и вероятно ще се намери и някой да им повярва.
Ще повярва ли обаче някой сериозно, че утре на заседание на испанско или друго "народно" правителство, когато дойде време да взема решения, свързани с България, ще се разнесат следните коментари "Колко е хубаво, че утре редом с нашите производители на домати, вино и арматурно желязо ще има и български! Колко е мило, че утре и българите ще се явят с просешка паничка в Брюксел, за да искат субсидии за селското стопанство! Колко е трогателно, че обитателите на Факултето и Столипиново са заели стартова позиция на границата, за да огледат колкото се може по-скоро експозициите на "Ел Прадо" и "Лувъра"! Абе в София са на власт наши хора, бе, наши идейни братовчеди во Христа! Трябва да направим нещо!"
Георги Готев ни напомня, още че "ЕНП има дълг към България. (Надежда) Михайлова беше нейното рекламно лице на изборите за Европейски парламент, които християндемократите спечелиха". И това не ми се вижда съвсем сериозно. Имаше ли я почетната ловчанлийка на европейски християндемократически афиш? Имаше я, вярно е. Беше ли излезнала добре? Не добре, а направо чудесно - досущ като на реклама на "Lancome" или "Givenchy" за подмладяващ крем. Избраха ли я за зам.-председател на ръководството на ЕНП? Избраха я, при това, за да не се чувства самотна в това тяло, с още цели 15 зам.-председатели. Всичко това е вярно. Както е вярно и това, че още на другия ден след избора на Надежда партийните й събратя в Европейския парламент гласуваха решение, отлагащо достъпа на нейните сънародници без дипломатически паспорти в Шенгения.
Значи европейските християндемократи се нуждаели от победа на СДС, за да повярват, че могат да спечелят избори и в своите страни. Логическият извод е, че иначе няма да повярват. Смело казано. Подобен оптимизъм се черпи от опита на съратник, който е постигнал нещо повече от другите. Изводът е, че те трябва да ползват опита му.
Какво да заимстват от него? Божков с 10-те процента? Бакърджиев, дето и един мавзолей не можа да взриви като хората? Ловешките приказки на образа от евронародната реклама? Висшиста Добрин Митев и усилията му за подпомагане свободното разпространение на централния печат в провинцията? Свенливият бял министър Теодосий Симеонов, от срамежливост не само отблъскващ, но и блъскащ журналистите?
Да видим и какво е инвестирал Хосе Мария Аснар!
Аснар няма предстоящи проблеми, свързани с избори, поне до март 2004 година. Тъй като има абсолютно мнозинство в парламента, няма защо и да свиква предсрочни. Освен това неколкократно заяви, че не възнамерява да кандидатства от своята партия за изборите през 2004 г. и това му изявление в Испания се приема сериозно.
Може би Испания има основания за някакви специални интереси към България? По нищо не личи да е така. Испания се вживява усърдно в ролята си на важен мост на ЕС към Латинска Америка и няма никакви признаци за промени в това отношение. Балканите просто не я интересуват.
Допускам, че на Иван мед му капе на сърцето, когато произнася думите "Пар-ти-до по-пу-лар".
Никак не ми се вярва обаче огледалният му иберийски образ Хосе Мария, като се прибере в резиденцията си, да потърси някоя по-голяма саксия с violetas (теменужки), и да започне нежно да им шепне "Vre-me-to e na-she".
Тогава сигурно ще прочетем в "Сега" статия от услужливия г-н Готев, в която ще се твърди, че гемията на Костов е взела лайнера "Европа" на абордаж. Хаирлия да е!
Партии по български
Първите български партии ги назоваваха по имената на лидерите им: цанковисти, каравелисти, стамболовисти, радослависти... В самото начало на съвременния политически живот тъкмо личностите символизирали обществените настроения и очаквания, изразявайки постепенно привързаността към една политическа, национална или социална кауза: демократи, радикали, земеделци, социалисти, либерали, народняци. Следователно една партия не е тъждествена с лидерите, колкото и голямо да е въздействието им върху нея, а преди всичко с идеала, към който гражданите искрено са привързани или егоистично присламчени: демокрация, национализъм, монархизъм, социална справедливост... Неуспелите да се измъкнат от сянката на вождовете партии постепенно отпадат от политическата сцена. Съмишлениците им често прехвръквали от една в друга, оправдавайки се с естествената за личността еволюция, но в повечето случаи според предвижданията за собствена изгода.
Партиите не са неизменни. Те търпят влиянието на обществените промени, като приспособяват целите и средствата си към достижимостта на идеала при новата обстановка.
Прегърналите националната идея, водилите войните за нейното осъществяване и играли първостепенна роля до началото на века, бяха елиминирани след като катастрофите през 1913 и 1918 г. Самоубийствено би било за БЗНС например, която десетилетия бе най-масовата обществена сила, да остане непроменен, когато социалната му база се топи успоредно с рязкото намаляване мястото на селячеството в социалната структура на обществото.
В края на XIX и началото на ХХ в. социалистическите партии се придържат към различни от съвременните подходи в политическия живот. Защото този живот отдавна не е същият: и някогашният пролетариат фактически е изчезнал, и буржоазията се е преобразила. Без да се захвърля социалният идеал, по-стар и от демократичния, и от националния, да не се вижда потребността от промяна по пътя към него, означава и самата партия да се обрече на отмиране. Най-голяма вреда й нанасят носталгиците, които във всяка промяна съзират не необходимост от съвременната й роля, а измяна към самия идеал.
През бързо променящия се свят на ХХ в. социализмът търсеше своите принципи и методи. Оставайки верен на историческтата си мисия, той се стремеше да е в крак с повелите на времето. Ленин доразви марксизма с теорията за скокообразното развитие на капитализма в условията на империализма. Така става възможна победата на революцията в отделна страна, без пролетариатът да се е превърнал в мнозинство от населението. Това бе пролог към завещаната от Маркс и Енгелс идея за световна революция. Сталин от своя страна постанови, че е възможно социализмът да се изгради в тази страна при капиталистическо обкръжение. След Втората световна война той дори убеждава източноевропейските лидери, че социализмът е възможен и при монархия (тогава изглежда още държеше на военновременния съюз със Запада за преодоляване на тежките последици от войната).
През 70-те години бе очевидно, че въпреки провъзгласената победа на социализма е немислим преходът към комунизма. Така се роди теорията за развития социализъм.
Какво странно има ако и при неудалия се експеримент на ХХ в., се търси мястото на социалистическите идеи през XXI в? За тях предпоставките не са изчезнали - нужно е да се открият подобаващите на новата епоха обосновки, цели и методи. Илюзорно обаче е връщането назад. Социализмът от началото на ХХ в. бе доста по-различен от социализма в края на века. Доразвитието му (вкл.перестройката) е изминат етап поне за Източна Европа. За "демократичен социализъм" не се говори, но неговото съдържание така не се и разкри.
Не е сериозно идеал, преживял векове, да се свежда до присъединяването към НАТО и ЕС - двете организации имат свои задачи, в които не влиза съчетаването на демокрация, социална справедливост и социална идентичност в равноправен свят без амбиции за превъзходство и хегемонизъм.
И западната социалдемокрация не може да служи за примамка. Неслучайно в България тя не успя да се вкорени. Очевидно намира почва в страни с високо жизнено равнище, което позволява да се притъпяват класовите антагонизми.
Не всичко става безболезнено и без следа от миналото. Въпреки еволюцията в БСП от времето на Благоев, Димитров и Живков, тя носи още своите "родилни петна". Новите формирования са лишени не само от тегнещо наследство, но и от вековен опит и традиция. И все пак заимствани "родилни петна" можем да забележим дори в СДС. Та нали неговите дейци са свързани с БКП (от партийни секретари до ЦК), обучавани и обучавали в духа на идеологията и политиката й. Дали защото не са се отърсили от въздействието на дълго господстващата система, или пък защото на тях самите им е присъщ авторитарният стил, вече в антикомунистически дух?
След като разбраха, че не ще достигнат лесно равнището до 1989 г., решиха да заличат всичко, което напомня за него, а те самите да се отърсят от гузността за преклонението си пред повалените божества. Нали и християнството в началото се нахвърли върху паметниците на античността, окачествявайки ги като символ на езичеството?
Тук може би е едно от основанията на обладаните от антикомунистическа стръв бивши стожери в идеологическите звена на БКП, автори на дисертации и монографии за политиката и идеологията й (от получените за тях научни степени и звания не се отричат). У нас винаги са били предостатъчно интелектуалците, податливи на корупция от властта, срещу съответните облаги. Кой знае оправдава ли ги непоносимата ситуация: просешки пенсии, крайно ограничени условия за творчество и изява - дори достъпът до телевизионния екран е предоставен на някой си Дачков, а не на Валери Петров например. Една от навъдилите се напоследък недозрели коментаторки, за да е в тон с тези, дето й плащат, обявява най-голямата опозиционна партия за "демодирана, полуграмотна, безперспективна". И има за какво да се кори БСП, стига да не се пеят само псалми за СДС. Та нали плурализмът е един от най-съществените признаци на демокрацията?
Бъдещето е непредсказуемо.
Някои трубадури на синята идея сме виждали в друга роля и не бихме се удивили и при следващото им превъплъщение. Личностите са преходни, колкото и значителни да изглеждат в очите си днес. Няма съмнение, че без силна партия на левицата е немислима демокрацията в България, колкото и явна да е склонността на управляващите към фактически еднопартиен режим. Той пък е основен белег на диктатурата. Че "нови филизи" се появяват и в БСП, и в СДС, не е доказателство за изчерпване на първата и подмладяване на втората - може би само нечии пожелания са такива.
Неизбежна бе поляризацията на партийната система. След проточилото се в десетилетията общопартийно господство само силна и единна антикомунистическа партия можеше да противостои на БКП. Равновесието помежду им все пак бе крехко и при вътрешната нестабилност лесно се накланяше ту на едната, ту на другата страна.
Именно при тази ситуация се яви ДПС, създадено с благословията на БСП и обласкано от СДС, което му позволяваше без пряко участие във властта да упражнява ролята на балансьор, но в собствена изгода. По този въпрос и за неговата роля в българския обществено-политически живот съм писал многократно. Сега ще отмина нататък. За БСП донякъде е естествена привързаността към някои вече овехтели идеи и методи. Но как ще си обясним същото явление в СДС? И ако при първата се забелязват признаци за преодоляването му, при втората те свидетелстват за опасна тенденция. Склонността към авторитаризъм при един Костов не бива да се подценява. Не толкова заради самия него - днес е тук, утре го няма. Самата партия не просто възприема, но и възпроизвежда явления, които са истинската заплаха за демокрацията. Заседанието на ръководството, отстранило популярни сини ръководители, трая колкото някогашните кадрови пленуми на ЦК на БКП. Дори протежетата на санкционираните гласуваха срещу тях. И също както при Сталин искането на водача се приема единодушно, без колебание.
Отново четем позабравените резолюции и телеграми от местни организации в подкрепа на проведената чистка. Дори сянка на съмнение е недопустима. Да си припомним, че по време на Римската империя един император провъзгласява за сенатор любимия си кон!
СДС вижда за свой образец партиите от авторитарен тип. Даже коалицията им напомня за Отечествения фронт от следвоенните години - сателитните партии се допускат до властта, като признават ръководната му роля и стриктно се съобразяват с изискванията му. В същото време БСП мъчно усвоява демократичната функция на опозиционна партия, поддава се на властнически привички, утвърждавани близо половин век. Тя провежда пленуми, подготвя документи, взема решения, държи речи в парламента, внася законопроекти, които колкото и мъдри да са, имат един дефект: не само няма кой да ги изпълнява, но няма и кой да се съобразява с тях.
Мнозинството е монолитно, то би отхвърлило дори законите на Нютон и Айнщайн, Дарвиновата теория и Менделеевата таблица, ако опозицията ги внесе за одобрение. Не се и замисля дали предложението на опозицията има основание, пък и повечето му представители не са в състояние да преценят, колкото и да се напъват да мислят. Та нали механично вдигнаха ръка срещу акад. Сендов, дръзнал да каже, че докато в София взривяват мавзолея на героя от Лайпциг, в Израел се разрушава паметната плоча за цар Борис като спасител на българските евреи.
Съдебната власт е безпрекословно подчинена. Дори Конституционният съд с пълно единодушие одобри този срамен парламентарен акт.
Най-престижните научни организации (Съвет на ректорите, БАН, ВАК) по най-благопристоен начин доказаха несъобразността на проектозаконите за висшето образование и научните степени и звания - тяхното мнение не се зачита от злощастния доцент и набеденото му войнство, от съответната комисия и парламентарното мнозинство.
Как тогава да се заблуждаваме, че ще се обърне внимание на идеи и предложения, дошли от "Позитано", където не се отчайват да трупат документи, забравяни и от собствените им съмишленици? Казват, че така се изразявало обществено мнение. Сигурно. Но доколко?
Партийният печат е малотиражен. Да се излезе от това състояние, е по-важно от законотворчеството, предназначено за парламентарната архива.
Медиите преминаха изцяло в ръцете на властта. Ако дикторите не хвалят партията и правителството, ще се себеизтъкват лично Костов, Стоянов, Михайлова. Зрителите губят интерес дори към преди привличащия любопитството им парламентарен контрол - сега предварително е известно кой какво ще рече (от опозицията критикуват, от правителството се хвалят), а полза никаква.
Тъкмо отчаянието от безсилието на Народното събрание бе мотивът за преврата от 19 май 1934 г. - единственият в историята ни, който не бе съпътстван нито от възторжени манифестации, нито от съпротива - безразличието бе всеобщо. При общественото равнодушие бе гилотирана самата парламентарна демокрация.
На равнодушието най-вече залага и днешното управление. Няма кой да подбуди, още по-малко да възглави общественото негодувание. Колко различна е реакцията другаде - дори в държави, които предявяват критериите за членство в Европейския съюз! Масовият отпор не възниква спонтанно. През 1997 г. тогавашната опозиционна пропаганда напипа въпрос, към който предварително бе предизвикана изключителна обществена чувствителност: ограбеното и изнесеното от партийната номенклатура национално богатство. По принцип не бих отрекъл подобна възможност. Но защо не се разкриха досега конкретни дела и виновници, защо не се наложиха заслужени санкции?
Струва ми се, че зад обвиненията се криеха намеренията на новата буржоазия да си осигури лъвския пай от сътвореното с труда и лишенията на поколения българи. В това отношение преуспяха. През януари 1997 г. властта се обсеби не по волята и с гласа на мнозинството, а с организирания пристъп на едно активно малцинство срещу законната, но безпомощна власт.
Не смятам, че заслужават да служат за пример хулиганските ексцесии на зажаднелите за власт, но поука да си извлечем сме длъжни.
Днешната опозиция трябва да насочи вниманието си преди всичко към бедстващото мнозинство, подтиквайки активността му срещу погазените конституционни права, срещу засягаща националните интереси външна политика, срещу икономическата безизходица и спада на образователното равнище. Не за "електорални цели", разбира се, а за да му вдъхне увереност, че в негови ръце е съдбата му и че в справедливите си тежнения може да залага на левицата.
Отбягваме да говорим, за да не бъдем упрекнати в ретроградност, но това не променя факта, че в условия на разсипани индустрия и земеделие, при загубени външни пазари, се формират нови класи, може би не същите, както преди, но не и коренно различни.
Не е ясен източникът на охолството, докато причината за обедняването е очевидна.
Сблъсъкът на интереси, предизвикван от егоизма на управляващите, прави неизбежни социалните сътресения. Някъде с разумна социална политика остротата на противоречията е притъпена, без да бъде отстранена.
За да бъде държавата и демократична, и социална решаващ фактор е общественият натиск.
Абсурдно е да се очаква, че една малка страна е в състояние да прокарва нови пътища в световното развитие. За нея е достатъчно да познава и да умее да прилага всичко отвън, което й подхожда.
От значение ще е приспособимостта на българския социализъм към доказаното в практиката на западната социалдемокрация, примера на страни като Китай. А и провереното в нашия собствен опит, макар като цяло социалистическият експеримент да не се оправда.
Обществената активност и масовата съпротива са преграда срещу диктатурата на алчната посредственост. Те са наложителни, ако не искаме стихийно да се излее общественият гняв, в който покрай сухото се изпепелява и суровото.
Патриоти против глобализма
На някои този факт може да им се струва невероятен, но в далечна Бразилия, в гр. Белем, наречен Вратата на Амазония, се провежда "Втора среща за човечеството и против неолиберализма".
Големият брой участници (около 1500 души) ще бъдат радушно посрещнати от домакините в училища, спортни центрове и селища за почивка. Макар проявата да е обявена за американска, поради сериозния й характер ще бъде посетена и от участници от Европа и Африка.
В продължение на 5 дни ще се разискват предложения по актуалната тема на второто хилядолетие за борба против неолиберализма и съпротива срещу процеса на глобализация на икономиката.
На срещата се очаква да се стигне до изработване на общ план за действие. Не е чужда и идеята за учредяване на нов "Интернационал на надеждата".
Струва си да се замислим дали протестите на обикновените хора в Ница (Франция) срещу глобализацията не са и далечно ехо от бразилската среща.
Истинските патриоти заслужават нашето уважение, защото за доброто на трудовите хора са заложили здраве и живот пред въоръжената до зъби полиция, защитаваща "новия световен ред" на богатите.
Рандеманът на Петър-Жотевото коледно прасе - народа
Обичам приятелите си. Те винаги са готови да ме предупредят, когато над главата ми надвисне беда. Първите започнаха да се обаждат още ден-два след излизането в бр. 1 на статията ми "Коледното прасе на вицепремиера Жотев". Набъркал съм се, казаха ми, в материя, където бият много лошо през пръстите. И не само там. В статията се борави с огромни цифри и се отстояват твърденията от предишен материал, публикуван на страниците на в. "Нова Зора", че от народа се крият годишно по около 50 милиарда лева от брутния вътрешен продукт (БВП). Това са обвинения към властта, които трябва да бъдат максимално точни и да отговарят на истината. Иначе лично мен ме чакат много лоши дни, казаха ми. Прави са приятелите ми да ме предупреждават и благодаря за загрижеността им.
Истината обаче все пак си остава една - годишно правителство и парламент прикриват от народа 50 милиарда лева от БВП.
Предупредиха ме, че данните на ЦРУ, отчитащи БВП за страната ни за 1999 г. на стойност 34,9 млрд. долара, не трябва да се вземат като абсолютна цифра, защото тя била определяна по съпоставими цени - т.е. изчислявала се не реалната стойност по български стандарт, а стойността, която брутният ни вътрешен продукт би имал, ако се реализираше в САЩ. То не е така, но нека да приемем една подобна възможност.
Дори бегло сравнение на ценовите показатели за стоките на дребно тук и оттатък океана ще ни покаже, че в САЩ цените са по-високи от нашите едва средно с 10-15 на сто. При това в т.нар. малка потребителска кошница родните цени на дребно бият доста от американските. А колкото до стойността на произвеждания продукт като цяло, по-добре да не говорим - родната статистика (официалната) вади на рафта стойности, които правят наемния труд у нас по-скъп от американския!!
Поне така излиза от процента на добавена стойност в стойността на целия продукт в такива стратегически области като селското стопанство и тежката индустрия (включително производството на електричество!).
Както и да е - дреме ми за ЦРУ. По-важното е, че данните на американското шпионско ведомство само подкрепят изводите, направени при съпоставката на родни, съвсем български стойности.
Намекнаха ми обаче, че и с тези стойности трябва да се внимава. Особено опасно било да се определя БВП като пълна съвкупност на стойността на произведения продукт. Имало, казаха ми, един куп икономически показатели, които не влизали в БВП. Няма да ги изреждам, защото са прекалено факирски и за обяснение на ваденето и вкарването им в играта може да отиде един дебел том.
Ще кажа само, че освен БВП съществува и едно друго понятие - нетен национален продукт (ННП). В него не влиза например кухият доход от "рязане на краставички за салатката за ракийката", както се изрази отличният икономист и депутат Венцислав Димитров. Съществува и още едно понятие - национален приход (НП). Тези два показателя - ННП и НП - не отчитат държавни приходи като непрякото данъчно облагане например, и може би затова биха били по-точни при пресмятане на реално произведения продукт от една икономика.
На мен обаче не ми влиза в работата да казвам как да става отчитане на държавния приход.
Интересува ме верността на отчитането.
И когато се пише, че БВП, а не нещо друго, се обявява, искам властта да ми обявява цифрите точно за него.
Ако ще ми говорят за национален приход, да ми говорят за национален приход. Да, ама в БВП относителният дял на непреките данъци надминава 40 на сто. Циганинът, който незаконно се е нанесъл в изоставена порутина, няма паспорт, няма име, не фигурира в никакви книжа и компютри, също плаща данъци. Плаща, та се къса. Защото дори когато предава крадени проводници за вторични суровини или си купува хляб и сирене, киха директно на държавата чрез незнайни и непонятни за него данъци, здраво натресени в цената на самата стока. Това също си е БВП, дами и господа. За 1999 г.(данни за 2000 г. още няма) близо 50 на сто от БВП се е оформил от сферата на услугите.
Ами точно там - в търговийката, грубо казано - се превъртат (май "препират" е най-точният термин) основните капитали на държавата. След това потъват в трезорите на приватизираните при определени клаузи банки и от там текат като неспирен поток към сейфове на знайни и незнайни финансово-лихварски къщи из далечна чужбина.
Как да ги изключиш от БВП!?
Обаче и как да ги включиш, когато си ги "изключил" директно към подножията на швейцарските Алпи!?
Грамадна е далаверата.
Така ни прецакват, че ако се замисли човек, няма как да не му настръхнат косите от ужас.
Да вземем например така възхвалявания от любимия ми вицепремиер Жотев частен сектор в икономиката. Като висш икономически говорител на изпълнителната власт в многобройните си предновогодишни интервюта иконом-мислителят радостно и възторжено навсякъде отрапортува успехите на приватизирания роден бизнес и дори си позволява да се самопохвали: "Радвам се, че тази година спрях срива в индустрията! ".
Браво, Жотев!
Да, ама "браво" се вика на мъжко магаре, както казва народът - на магаре, което си носи товара, а не реве на мегдана, да го чуят и в съседните села, че глас има.
Всъщност зад великите фрази се крие жестока картина на грохнала индустрия. Случайно или не, отчитайки приноса на частния бизнес, ръкопляскащите отчайващо бъркат понятията. Колкото и да е продажна официалната статистика, дори тя все пак отбелязва, че делът на частния бизнес се равнява на около 65 на сто от брутната добавена стойност (БДС). Забележете - от брутната добавена стойност(!), а не от БВП.
Защото делът на продукта на частния сектор в БВП е тройно по-малък в процентно отношение.
Разликата е изключително съществена. Тя прекалено ясно отбелязва, че икономиката ни не се гради на традиционните морални стойности и ценности на ортодоксалния капитализъм, а на държавно-корпоративно управление.
Казано по-простичко, не производителят и търговецът (т.е. трудът в цялата му разновидност) определят икономическия облик на страната ни, а чиновническата олигархия, която буквално изсмуква като паяк от муха кръвта ни чрез данъчните си хоботи.
Няма как при това положение правителството и Централната банка да не провеждат прословутата си монетаристична политика. А тази политика си е икономически похват, при който пазарът се превръща от стокова във фондова борса - т.е. трудът се определя не по реалната му пазарна стойност, а според лихваря. Имаш къща, която струва 10 000? Добре, давам ти 500 и целувай ръка! Цената ти като работник е 1 000 лева на месец? Да, добре - давам ти 150 и пак целувай ръка! Ограничен съм от валутния борд и имам изплащания по дългове, които съм натрупал, за да те гледам... Така че, трай, българино, или вдигам от теб ръце и те оставям да умреш от глад.
