ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Не беше ли това последица от бялата американска пеперуда, която миналата година нападна гората и овошките?
- След като разпрашеният по въздуха "обеднен уран" удари имунната система на по-чувствителните овощни и горски дървета, откри се пътят за всички вредоносни зарази и вредители каквато е и бялата пеперуда, а и гъбичките от рода на тези, които погубиха бряста в Европа и България.
Само че нашето екологично министерство не събра кураж да признае поне рязкото повишаване на радиацията в Северозападна България, и то защо? Защото нямаше как да не бъде свързано това с бомбените удари в Сърбия, които се оказаха всъщност една необявена ядрена атака.
- Смятате ли, че нападателите са имали възможност да употребят ракети и бомби "неполирани" с обеднен уран, но са предпочели урановите, условно да ги наречем взривни материали?
- Несериозно е да съди човек със сигурност за тези държани в дълбока тайна неща, но е безусловно сигурно, че натовските военни са разбирали отлично какви бомби хвърлят и какви ще са последиците за околната среда на ударената страна, за влошаването на радиационния й фон. Та въпросното оръжие, не се изпробва за пръв път - нали и в Ирак бяха хвърлени същия тип бомби - с покритие от обеднен уран за по-голяма пробивност.
- И там ли са такива последиците, както в Сърбия?
- Там не съм ходил и не знам какви са последиците, като изключим онова, което се прокрадва в печата за страшния "бум" на тамошните ракови заболявания, но както ви казах - в Струин дол видях с очите си висящи по дърветата круши-мутанти, като кратунки, от които си взех за у дома и светкавично изгниха. Масовото гниене на плодовете и зеленчуците и лани, и тази година е широко известно явление. Гледаш го право-здраво, а след три-четири дена, превърнало се в тъмна каша, в боклук.
- Писаха по вестниците, че има и засегнати хора по същите краища. Споменаваше се някакво село в Монтанско.
- Не може повишената радиация да не увреди и хората. Разходете се до Софийската онкологична болница да видите какъв панаир е там, какви са върволиците, чакащи за преглед и помощ. В Струин дол например, от две десетилетия, средно на година умират двама, тази година покойниците са десет. В съседните села се народиха сума изроди, генетично увредени деца, телета с по две глави и какви ли не знаменателни чудесии, всичко това се пренебрегва и прикрива.
- Явно моралът не влиза в нито една военна сметка, това не мисля да е от вчера и завчера.
- Не е точно така. Старата история на човечеството говори за един много висок морал. В Законите на Ману от 3 век преди сегашната ера, в Правилника за войната се казва, че когато войникът се сражава с противника, той "не трябва да убива врага нито с вероломно оръжие, нито с назъбените, нито с отровни стрели, нито пък със стрели, чийто наконечници са нажежени на огъня". "Да не убива оногова, който е слязал на земята от колесницата си", "Нито оногова, който няма ризница, нито голия, нито обезоръжения... нито оногова, чието оръжие е строшено" и т.н. Какъв е подтекстът на тези правила?
Смятало се е за обидно и престъпно да убиваш неравностоен противник, като се възползваш от стеклите се вредни за него обстоятелства - това го е имало наистина в Стария свят. И в "дивото" средновековие ги е имало подобни правила.
Винаги е имало правила и морални задръжки при воденето на войните, но сега цивилизованото наше време ги няма?! Замислете се върху това и ще видите, че то би могло да се окаже много фатално за съвременното човечество и за целостта на планетата, като се има предвид какви могъщи разрушителни и смъртоносни сили държат в ръцете си хора, лишени от каквито и да било морални задръжки. Такива "неземни" същества вече показаха какво могат да свършат с едно само натискане на копчето. Преживяхме го това макар и отдалече... - Бомбените удари върху Сърбия не бяха много далече, моля да ме извините за поправката. Няма сега, при съвременните комуникации, "близко" и "далече". Всичко е близко. Чернобил се оказа толкова близо, че ни духна в очите.
- Хирошима и Нагазаки ги видяхме по телевизионните екрани. Но изводите, изводите са интересни. Изводите от това!.. Защо в края на войната, фактически, когато победата беше завоювана, американският президент даде заповед за най-тежкия военен удар в историята на човечеството, и то върху мирните жители на двата японски, непровинили се в нищо градове - Хирошима и Нагазаки? Не техническото чудо е тука важно, а тревожната липса - на поне капчица човещинка. Да ви се е мернало през последните 15 години да се спомене в публично издание, във вестник, думата "човещина", "доброта", "грях" и т.н.? До средата на този век думата "човещина", "грехота" и пр. бяха най-употребяваните думи, от средата ХХ столетиенасетне - те изчезнаха и никога повече не се появиха. Стана преврат в духовната сфера, необявен, но истински, страшен преврат, една поголовна, категорична и дори жестока дехуманизация. Срив на всички нравствено-етични библейски ценности. Ако се съмнявате и малко в това, вгледайте се във върлуващата у нас и навсякъде около нас неизкоренима и несломима, корупция и нека да е ясно, че ние влетяваме в третото хилядолетие начело с нея. Хората трябва да се сепнат и стегнат - това е и смисълът да си казваме нещата по-ясничко.
Всеизвестни са големите протести, които се надигнаха навремето сред американската общественост след изтичане на засекретената информация за големия брой ветерани от Виетнамската война. Те бяха увредени от ядреното замърсяване на театъра на бойните действия, причинено от американското командване. С Иракската война се повтори същото, макар и в по-малка степен. Радиационното замърсяване в Косово би трябвало да е много сериозно, щом в северозападните предели на страната, без да са падали в нея бомби, бяха така лошо попарени от разпрашения в атмосферата обеднен уран.
- Смятате ли, че това е причина за изявеното намерение на САЩ да оттегли своите войници от Косово? Президентът Буш изрично обяви това като важна точка от своята програма.
- Сигурно това е причината. След Виетнамската и Иракската войни американската общественост стана много чувствителна в това отношение. Спомняте си, навярно, за един само катапултирал летец в Сърбия какви мащабни военни операции бяха предприети от НАТО за спасяването му. Американският електорат не иска ковчези, затова аз вярвам, че Буш ще си удържи на думата и ще остави своите натовски съюзници в Европа сами да ровят въглените в Косово.
- Говорите за омиротворяването на Косово?
- Говоря за овладяването на Косово чрез създаването в този район на един силен, зависим от НАТО албански протекторат, който да усмири вироглавата Сърбия - както се казва - за вечни времена. Тази нова албанска държавица, съединена, ако потрябва, с другата Албания, ще бъде еднакво полезна на американците и за укротяванто на доста независимите гърци, да не говорим за вкопчената в ислямските клещи "Скопска Македония".
- Мястото на България в този нов пасианс?
- Като военна сила България вече не съществува - това поне, като полковник от запаса го знаете. Ние сме комай единствената държава на Европа, която се остави армията й да бъде заличена и фактически подменена с едно международно, изцяло зависимо от НАТО военно формирование.
- Говорите за Пловдивския сборен батальон?
- Без значение е какво му е наименованието. По-важно е, че според неотколешното изявление на един от нашите генерал-щабни капацитети в тоя сборен батальон е вложена 40% от боеспособността на армията, т.е. тя е подменена с една по същество чужда военна формация. Ами я ми кажете какво значи това, от Пловдив до Свиленград да няма нито една боеспособна гарнизонна част... Откъм съседна Турция границата ни в момента е само митническа - всичките й военни съоръжения, разните му ВКР-та (разузнавателните устройства и пр.) - всичко е изметено. И затова и американският, и турският посланик у нас, и особено консулите си се разхождат из страната като че не са в чужда, а в собствена държава. Позволяват си да агитират, да се вмесват във вътрешнополитическия ни живот.
Организират малцинствените общности и постепенно, но неумолимо ни тласкат към мултиетническо държавно устройство - конгломерат от слабо свързани девоенизирани, автономни области, които американците ще могат да управляват - пряко или чрез своите евросъюзници, с малкото си пръстче, както в Босна.
- Това ли ще бъде съдбата на Балканите?
- Без турците и гърците. Турците са големи и силни. Гърците са по-малобройни, но те са като евреите - несмилаеми. Те ще позагубят по нещичко от суверенитета си, но в тях "мултиетническият модел" никога няма да мине. Та това е положението с нас, българите, в навечерието на Третото хилядолетие - единствената в света страна, която се саморазоръжи и саморазгради като държава - сама.
- Забравяте външния натиск.
- Разграждането на държавата ни не беше "натиск", а сделка. Аз разбирам "натиск", когато влязоха съветските танкове в Чехословакия, или германските - в Австрия и Чехия. Или бомбените "удари" над Сърбия. Това е натиск. У нас всичко започна след сключения под кръглата маса пазарлък още преди изтичането на 1989 година. Нека да не си кривим душите. Ето, слушам снощи по "Екип 4", събрали се млади политолози, бистрят уж политиката, спорят за Косово към автономия ли върви, или ще си остане в границите на Югославия, и се надлъгват, та се късат. Като че не са нито чули, нито видели, нито разбрали за това, че превръщането на Косово в американска военна база на Балканите е отдавна решен военностратегически въпрос, още през 70-те години, и цялата тупурдия с "правата" на бежанците беше един най-банален камуфлаж. Ако не беше така, Косовската автономия в рамките на Югославия щеше да е вече факт. И сърби, и албанци щяха да го приемат, сигурно е, че и едните, и другите искат да си останат по родните места и да си гледат живота, както е било от триста години насам. Сърби и албанци заедно са воювали срещу османците, много е близка племенната им връзка. Но геополитиката не се интересува от такива сантименталности.
Тъжна работа е това: толкова много лъгане по време на социализма, толкова болшевишка демагогия, двуличие и фалш, а когато се обърна вятърът в обратната посока - отново същия цирк: отвсякъде лъжа, лъжа, лъжа и измама - Ниагарският водопад е нищо пред хилядокабелната телевизия, която все повече ни осерсемява с всеки нов ден.
ЧУМАТА НА НОВИЯ ВЕК
В началото на миналото столетие главната обществена идея е лявата доктрина, наричана в различни варианти по различен начин. Тя бележи върха на многобройните опити на човечеството да реши проблема за социалната справедливост и сигурността на битието. Най-добрите умове на европейските общества са били привързани към тази идея, най-много обществена енергия е хвърлена за нейната победа и въвеждането й в човешкото битие. "Въвеждането" се провежда с променлив успех, с много кръв и довежда до изграждането на една империя на плебса и нейните сателити. Получи се известна социална справедливост, получи се значителна сигурност на човешкото съществуване, но изчезна интензитетът на развитието и личната свобода. Моделът не издържа състезанието с либералния свят и се саморазруши. Несигурно е дали трябваше да стане така, но може би нещо наистина правеше доктрината несъстоятелна, защото тя за пръв път пледираше за световно госпоство не на един човек, не на един народ, а на една идея и нейната практика. Тя първа в световната философия разви тезата за изчезването на исторически появилите се биологически и социални форми (раси, племена, народи, нации) и краят на историята.
Реалният резултат от такова развитие на нещата обаче може да бъде само изчезване на човечеството, защото всяка унификация на човешката култура води до културна ентропия и край на цивилизацията.
Лявата доктрина залагаше на обществото, а либералната залага на личността... От това следва, че двете идеи представляват противоположности в едно цяло или т.нар. бинарна опозиция. А тези опозиции имат неотменимото свойство изчезването на едната да води и до изчезването на другата. Лявата доктрина изчезна като практика, а като теория нейната легитимност днес в действителност е много ниска. "Светът на плебса", объркан в липсата на съответна, паралелна теория, се върти на едно място, залагайки на всевъзможни химери. В същото време постиндустриалният либерализъм подготвя своето световно господство и залага същата цел, която бе заложена от лявата доктрина!
Така в началото на новия век ние сме изправени пред същото явление и ако човечеството, омагьосано от неговите съблазни, си напъха главата в хомота, този път наистина идва краят на цивилизацията. Или поне на онази част от нея, която наричаме европейска или юдео-християнска цивилизация.
Световното господство или както го формулираха от Държавния департамент на Съединените щати "Новият ред", настъпва също като комунизма в началото на века с много кръв: Виетнам, Ирак, Югославия. Но това е само началото! Сигурно е, че антропосферата, т.е. човечеството по съвкупност, ще реагира със своя инстинкт за самосъхранение срещу попълзновенията на новите кандидати за господари на света. Подобните войни ще стават все повече, докато олигархическата либерална система се срине по начин, подобен на лявата социалистическа доктрина.
Това развитие на нещата и събитията обаче има още една особеност - вътре в либерално-хедонистичната политикономическа практика зрее социален конфликт между обществото и алчната класа на свръхбогатите. Там, освободена от сковаващия страх пред настъплението на комунизма, финансовата олигархия се втурна да създава икономическа система, базирана изключително на индивида и хаоса. "Свободният пазар" не само на капитали и стоки, но и на работна ръка, респективно на хора, освобождава неимоверни възможности за експлоатация. Формирането на "златния милиард" създава хаотична система, в която излишните хора, маргиналиите са твърде много. Започна агонията на социална Европа и създаването на "американска" Европа, в която парите ще стават все по-многобройни. Бъдещето е повече от тъмно, началото на новия век настъпва в сгъстяващия се мрак на един нов апокалипсис.
Този апокалипсис се легитимира с безобидния и обещаващ титул глобализъм, под който се разбира единен свят с единно правителство, атомизирано общество, индивидуални права за всички, пълно отсъствие на обществени формации с фундаментални интереси и цели, пълна липса на механизъм за контрол, освен онзи на парите.
Това означава още пълна смяна на ценностната система и отмяна на принципите на демокрацията, в която доминанта има мнозинството. Разбирането, че в основата на битието стои общността, роднинството, семейството ще бъдат отменени, за да се възцари пълната свобода на личността, на която е подчинено всичко.
Ето обратната страна на комунистическата идея, в която всичко е общо. Индивидът няма значение, но резултатът от развитието на противоположните теории е едно и също - изчезва създаденото от човешкия опит в организацията на антропосферата. Опитът, сътворил безценните цивилизации, направили възможно оцеляването на света в чудовищните противоборства.
Глобализмът настъпва с евтините агитации и манипулации на могъщата медийна система, която набива в главите на хората едно и също - принципите на демокрацията и "правата" на човека осигуряват благоденствието. А благоденствието е в потреблението, ни повече, ни по-малко! Що се отнася до духовната страна на битието, то тя може да бъде купена с пари... Съвременните теоретици на глобализма, громейки традиционните ценности на общественото устройство пропускат да обяснят, че техните "права на човека" отменят демокрацията, т.е. властта на демоса, което значи народовластието. Отмяната на традиционната ценностна система превръща обществото в тълпа, в механичен (уличен) сбор от отделни хора или групи, под властта на неидентифицирана олигархия.
Този свят е уютно обитаван единствено от алчната класа на богатите и обслужващите ги маргиналии, наследници на старата гилдия на снобите, признаващи само своята уникалност.
Цялата история на човешката култура е преминала в борба за устойчиво справедливо общество. Такава е подсъзнателната мотивация за формирането на религии и държави, за изграждане на ценностни системи. Движението на човечеството напред винаги се е основавало на един или друг ред, като антипод на хаоса и следващата го ентропия. Днес тънка прослойка претенциозни и безотговорни хора бутат човечеството в бездънно блато, от което няма излизане. Настъпващият век ще бъде ознаменуван от една дълга и кръвопролитна борба срещу глобализма и крайната победа неминуемо ще бъде на страната на ИСТОРИЧЕСКИЯ ЧОВЕК, който е и свободен човек.
В нея ще има място и за новия Де Гол, новия Бисмарк, новия Кутузов, но ще има място и за новия Маркс!? Този, който вече вероятно се е родил, не за да води новите парии към всеобщото щастие, а към всеобща справедливост, и то не е едно и също.
Това, което ще обедини човечеството, не са митичните права всеки да налага живота си другиму, а онова, което Апостолът е изразил с кратичката си фраза: "Свобода и всекиму своето... " "Своето" значи право на съществуване с достойно място в обществото - работа и бъдеще! Кое от двете осигурява глобализмът?!
В началото на новия век сред българите е настъпил мор в преносния и буквален смисъл на думата. Чумата на настъпващото столетие взема и от нас първите свои жертви. Никакви обективни причини не оправдават мизерията и позорната смърт на българската нация.
Политическата върхушка, която ни води е съставена от жалки слуги на същата тази чума, наричана глобализъм. Те поканиха МВФ и СБ да подготвят условията за новото робство и продължават да ни убеждават, как всичко е наред и ей сега ще бъдем щастливи, почти сме вече щастливи, просто ние сме щастливи и не го забелязваме. Дали тази химера е завладяла много от българите, ще покаже бъдещето. То ще покаже дали те са заразени от чумата на двадесет и първото столетие, от която може да погине българското племе, а и не само то. Защото светът не може да живее като една раса, едно племе, една нация, той е много различен, за да бъде лесно победен завладян и поробен. Светът се пробужда от новия опиум, той се справи с лявата доктрина, ще се справи и с глобализма. Първият въпрос е кога и с какви жертви ще завърши борбата. Вторият въпрос е какво място ще заемат в тази борба българите и как ще излязат от нея.
Какво да се прави
Много хора ще се терзаят през бъдния век с горестните въпроси: какво се случи, как се случи, и въобще възможно ли беше да не се случи, че една развита промишлено-аграрна държава, каквато беше България, за години само да се превърне в развалина.
Случи се!
Случи се, защото под маската на демокрацията в нашите предели нахлуха чужди и враждебни сили, максимално облекчени от наши компрадори, които не просто разсипаха държавата, ограбвайки труда на поколения българи, но деформираха и подмениха обществената структура.
Това е най-страшното!
Българите се разделиха на такива, каквито отдавна не бяха - на бедни и богати.
Това е срам за едно общество, което иска да бъде представено като демократично и справедливо. Но е наистина върховен цинизъм да се твърди, че е естествено и нормално състояние да има бедни и богати.
Не, не е нормално, защото това е противоестествено явление, защото това е насилие върху човека и върху изконното му право на труд, образование, здравеопазване.
Пък и богатите как станаха богати за една нощ?
С грабеж!
И сметка ще им се поиска, та ако трябва и чрез Народен съд.
В призивите "Гольо да си е пак "гольо", се оглежда долната, отмъстителна наслада и реваншизъм на преуспелия безотечествен парвеню.
Поривът към обнова, надеждите за обнова бяха изкористени от една подла, продажна, студенокръвна политическа класа, която живее в себе си, за себе си и не защитава никакви други интереси, освен своите собствени. Това е класа паразит и компрадор, заложник и слуга на чужди интереси.
А че това е така, се вижда от всичко, което тя стори: съсипа промишлеността, унищожи земеделието, свежда армията до жандармерийски корпус, не отпуска субсидии за развитието на фундаменталната наука, загърби изцяло културата и смаза образованието, а по отношение на здравеопазването провежда чиста проба геноцид над българския народ, деформирайки го по чужди образци, за да загуби той национален дух и просвещенски патос.
И гордият някога призив "Напред, народността не чезне, там дето знан'ето живей", ни звучи вече като непристойна глума.
Стопанското убийство, което бе предприето, евфемистично се нарича приватизация.
Никъде, в никоя страна страна приватизацията не е тотална. У нас е тъкмо такава и това комай е най-голямото престъпление на века. Защото лишаваш от имот народ! И то народ, който сам, с ум и ръце е построил своя дом.
И този дом се днеска поругава и разграбва от свои и предимно чужди хищници.
И каква ще е участта на българите? Те, според каноните на новия световен ред, дирижиран от олигарсите на транснационалните компании, не ще бъдат нищо друго освен обслужващ персонал в санитарния възел, в какъвто искат да превърнат Отечеството ни.
И за да стане това, трябва да бъдем все по-малко българи. Трябва да се обезличим до статут на население, да загубим свяст, съзнание за принадлежност да разкъсаме връзките с предците, с техните завети и скрижали. И като последен удар - държавата да се превърне в територия, отворена за разрушителни стихии.
Ето затова и пъплят всякакви секти, които разединяват народа, и чиято дейност се насърчава от една безбожна власт.
Същата тази власт разпали разкол в Българската православна църква. И сякаш недоволна от стореното зло, взе, че обяви за легитимни две български православни църкви. Това освен антицърковен е и антидържавен акт, подкопаващ устоите на националното единение.
И защо всичко това?
За да се поругаят с лекота светини, да се оскверни душата на народа, да се накърни неговата вяра и да се отнеме сетното негово упование в един висш промисъл и вселенска справедливост.
Паралелно с това непрекъснато се обучават хората в тъмното изкуство на егоизма и индивидуализма. Порокът се превръща в добродетел. И се губи чувството за съборност, солидарност, съпричастие, милосърдие.
Завръща се един озъбен, зверски примитивен капитализъм.
И ведно с това подло, настоятелно, непрекъснато се правят внушения, че всеки сам трябвало да се оправя, че всеки сам трябвало да си носи кръста и да търси брод за спасение.
Но единичното спасение е химера. Това е капан за наивници, душегубка.
Никой сам не може да се спаси. Това е само по силите на нацията, в съобщността на усилията. Но именно от тази съобщност на усилията се боят властимеющите и затова с всякакви средства и похвати се стремят да атомизират народа, да го държат винаги в разединение и в настръхнала враждебност.
Това е път към пагуба, към загубване на национална идентичност и като следствие - разсипване на държавата на българите.
Какво да се прави?
Левски е казал ясно и просто, програмно: "...От никоя страна за нищо не се надяваме и никому за нищо не се молим. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили. Против тях не може противостоя и най-силната стихия."
Ето това трябва да се прави - да се концентрира националната енергия за спасяването на нацията!
Идва времето на задружните сили. На обединените патриотични сили. Само те могат да посочат брод през годините, да обединят под свещеното знаме на България всичко честно и сърцато.
Не са се свършили почтените и решителни българи. На тях трябва да се заложи, на тях трябва да се повярва, а не на мерзки политикани, които ни копаят гроба. И Отечеството ще бъде избавено. И ще се отворят слънчеви друми.
Сберем ли се - ще бъдем непобедими.
Започваме!
Какво стана в нашето мило Отечество?
След настъпилите катаклизми в живота на социалистическата държава под давлението на вътрешни и външни сили социалистическата система започна да се руши. Преобладаващата част от нашия народ въздъхна облекчително с голямата надежда, че Съюзът на демократичните сили ще изкорени недъзите на предишното тоталитарно управление и страната ще се отправи към по-добър живот.
За съжаление не се стигна до промяна от страна на истинските радетели на демокрацията. Имаше сили, които ги подмениха и наложиха смяна на политическата система с такава, която е добре позната на нашия народ от недалечното историческо минало.
Говорят, че ако не са били комунистите, България щяла да бъде процъфтяваща и отишла далеч напред. Младите днес не знаят, но възрастните помнят какъв е бил животът тогава. Селата тънеха в мизерия, мрак и кал. Пътувахме пеша по 10-20 километра, за да отидем до града. След 9.IX.1944 година за първи път дойде камион на мегдана и всички хора се стекоха да го видят. Когато вършеехме, винаги имаше човек от общината, който прибираше житото за реквизицията, а дали оставаше нещо за нас - това хич не ги интересуваше.
По времето на социализма в последните години ставаше все по-трудно, защото провокатори спъваха снабдяването с хляб и другите най-необходими стоки за народа. По-късно тези "приятели", влезли във властта, се представяха за благодетели. Народът повярва, че ще се премахнат привилегиите, подкупите и шуробаджанащината, но това остана само надежда, защото тези недъзи останаха, упражнявани от "братовчедите". Народът започна да съжалява, че е подкрепил хората, които унищожиха държавата.
Фактът, че не се говори вече за български народ, а за българско общество красноречиво говори, какво се готви за обикновените хора.
Говори се за земята, че може да се продава на чужденците, но тя щяла да си остане тук - нямало да се изнесе... Вярно е, че ще си остане тук, но няма да е наша и хората ще станат наемни работници на собствената си земя.
От 1989 година започнаха да се сменят правителство след правителство. Много "находчиви" политици започнаха да ловят риба в размътените от времето води. Народът се надяваше, че всичко това се върши, за да тръгне държавата към по-добро, но уви!... Това не можа да се случи.
Почти всеки политик, независимо на кой цвят е привърженик, изкачил се до върховете на властта, добре разбира, че престоят му на върха е временен.
И започна трагедията на масовото разграбване, което по същество беше ограбване богатствата на цялото общество. В резултат на разклатената държавност, на липсващата ефективна законност и държавен контрол за кратко време нашият народ обедня, някои слоеве, както се казва - стигнаха до просешка тояга.
Случи се това, което никой никога не бе очаквал - една малка част от народа (към 7-8 %) се превърна в новобогаташи, а останалата голяма част заживя в мизерия.
По същество случилото се в България е бедствие, което се направлява от големите капиталистически държави, и те никога не са мислили доброто на страните от Източна Европа.
Капиталистите никога не губят, но претендират, че са благодетели. Те плащат доволно и предоволно на продажниците, които дошли на власт с тяхна помощ, получават обратно дадените пари. А новите управляващи под най-различни форми си ги събират от оголелия народ.
Заради това днес нашата Родина се намира в такова окаяно състояние. Почти целият народ живее в бедност... Това са над два милиона пенсионери, близо милион безработни и стотици хиляди млади хора, които заминават на гурбет в чужбина, за да търсят късмета си далеч от близки и роднини.
Погледнете на какво е заприличала нашата Татковина! Недоимъкът е докарал хората до небивала нищета. Гладните бъркат по кошовете за боклук и делят залъците с бездомните помияри. Изчезна веселата усмивка от лицата на хората, които се чудят как да свързват двата края.
Държавата се превърна в разграден двор. Заводите и фабриките се унищожиха или продадоха, а те осигуряваха препитание за голяма част от народа. Плодородните поля запустяха, горите се изсякоха или изгоряха, безплатното здравеопазване и образование отлетяха в небитието, гробищата наедряха!... Хубавите идеи на демократичните сили бяха загърбиха от управляващите, кражбите, лъжите, престъпността и корупцията заляха цялата страна.
Боже Господи! Какъв е този тайфун, връхлетял върху хубавата ни държава! Откъде се взе тази страхотия и морално падение?
На всичкото отгоре, преобладаващата част от избраниците в Народното събрание, дерат гърлата си да ни убеждават в настъпването на щастливо капиталистическо бъдеще.
Втръснаха ни вече приказките на почти всички средства за масова информация за щастието по пътя към Европа, за закрилата ни от НАТО, за шенгенските проблясъци и други.
Нищо не се говори защо сме на днешното дередже. Виновниците стоят ненаказани, защото съдебната система е в летаргичен сън. Права е народната мъдрост: "Крадецът вика - дръжте крадеца".
Отново наближават избори. Пак и пак ще ставаме свидетели на много познати ни от близкото минало картини. Щедро ще се сипят обещания, а зад тях ще кипят борби за осигуряване на полагащия се брой топли депутатски местенца в парламента. Кой на по-тлъстичка плата да се нагласи, а на тези, които са ги избрали, много им здраве и Бог да ги пази.
Накъде е тръгнала нашата скъпа държава?
Има ли национална сигурност, съществува ли национална гордост у тези, които я управляват, къде е захвърлена националната идея?
Няма ли кой да излекува далтонизма на нашите политици и да спрат най-сетне да ни заблуждават и да викат на бялото, че е черно, да спрат да ни управляват по максимата: "Правим, каквото ни кажат господарите".
В навечерието сме на XXI век. Пътят към Европа е широка магистрала, която води към ЕС и НАТО, но малцина ще бъдат онези, които ще потеглят по нея с БМВ - сити и усмихнати в доволство. Пътят на преобладаващата част от народа е трънлива пътека, водеща към Голгота и народът крачи по нея беден, гладен и бос.
За съжаление, такава е нерадостната картина пред българския народ в навечерието на третото хилядолетие.
Коледното прасе на вицепремиера Жотев
В края на всяка своя реч древноримският политик Катон Стари заявявал: "И тъй, Картаген трябва да бъде разрушен! ". Накрая Картаген бил разрушен.
В статията си "Огромната далавера, в която са включени БВП, бюджет и дълг" от бр. 46, 2000 г., като анализирах икономическите процеси у нас, стигнах до заключението, че около 50 милиарда лева от годишния брутен вътрешен продукт (БВП) се губят от сметките на управляващите. Ден след излизането на материала във в. "Нова Зора", ЦРУ оповести свой доклад, който потвърждаваше моите изводи.
Петдесет милиарда лева годишно са огромна сума. Сума, която, ако се извади на бял свят, би ни изравнила по жизнен стандарт със средния западноевропейски гражданин. Става въпрос за държавно вредителство в особено огромни размери.
Затова оттук нататък ще започвам всеки свой материал с въпроса: "Къде са 50-те ни милиарда от БВП? ". Докато отговорът не дойде. За да бъде спасена България.
Отговорът, разбира се, ще бъде скриван до последно. Защото истината ще покаже бруталността на управляващите в ограбването на народа. Жестоката истина е, че законодателната и изпълнителната власт днес не се спират пред нищо, за да осигурят собственото си бъдеще, разрушавайки бъдещето на държавата.
За тях срамът е непозната дума
В едно предколедно интервю вицепремиерът Петър Жотев заявяви буквално следното: "Въобще не се интересувам от политика". Подобни думи могат да се очакват от незавършилия отделенията нане Вуте, но не и от втория човек в йерархията на изпълнителната власт.
От съществуването на човечеството до ден днешен е ясно и многократно доказвано, че политиката е само инструмент за приложение на икономиката. Всяка власт се взема не заради едното управление, а за да се печели чрез управление по определен начин. Дори комунизмът не прави изключение от горната формула - поне така обобщава основните обществени процеси Карл Маркс, назовавайки и основния си труд "Капиталът".
Жотев трябва или да е много нагъл, или изобщо да не му пука какво приказва, вземайки народонаселението за безмозъчни зелки - целокупно. В същото интервю вицепремиерът и икономически отговорник на сдружението "Костов" задълбочава още повече наглостта си с твърдението: "В политиката не мисля и половин ход напред. В икономиката обаче мисля много ходове напред". Странна логика на икономист с политическа длъжност и с политическо поръчение. Предстоят избори. На тях партии и формирования, както е в цялата съвременна човешка история, се явяват с определени послания към избирателите си. Тези послания съдържат преди всичко програми за подобряване на живота на същите тези избиратели. Съответно, ако можем да ги обобщим - либерални и консервативни идеи - икономически, забележете! В съответствие с начертаните стратегии по-късно се развива и управленската политика на дошлата на власт политическа клика.
Сегашните управляващи - парламент и правителство - получиха в ръцете си държавното управление с обещание да стабилизират икономически държавата и да донесат благоденствие на народа. Втората цел произлизаше от първата като напълно логична. Или поне така си мислеше избирателят, дал вота си за синята идея. Нормално бе да има стабилна държавна рамка, в която да се окачи народното богатство и то да засвети като слънце днес и в бъдеще.
Народната логика обаче се оказа погрешна още от самото начало. Може би поради прословутото ни комунистическо минало, когато бяхме възпитавани да мислим като неразделни понятията "народ" и "държава" - нали бяхме "общонародна държава". Нормалната и всекидневна капиталистическа практика показа, че не е задължително съвместяването на две в едно.
Оказа се, че държавата си е държава и си има свои цели, а народът си е народ и неговите въжделения и надежди невинаги (а при нас и рядко) съвпадат с държавните.
Просто отново бяхме забравили старата истина (а може би и още не сме я научили добре), че държавата е само инструмент в ръцете на управляващите - мотика, с която се копае народната нива.
Въпросът у кого отиват добитите благини, бе здраво заключен в килера. В политическия килер. Защото изискваше икономически отговор.
Заслепен от височайшото си положение Жотев обаче не се свени да го даде и него. "Аз имам едни интереси, докато съм министър на икономиката - да защитавам държавните интереси. 1 стотинка държавна пара не давам да се похарчи, ако не е необходимо". Това е заявлението на вицепремиера в прав текст. Дори от едната кумова срама или колкото за пред хората да бе заявил, че ще защитава народните интереси или поне интересите на гласоподавателите си.
Ами!
За съжаление на последните и това откровение на министъра е необмислено, но вярно.
С цялата си икономическа политика парламентът и правителството защитават единствено интересите на държавата, т.е. на управляващата клика, т.е. единствено на самите себе си. Тази политика се изразява в т.нар. стратегия за укрепване на макроикономическата рамка. Зад помпозното заглавие се крие много по-прозаична цел - укрепване на властта чрез засилване на зависимостта на населението от държавния апарат във вътрешен план и чрез послушното изпълнение на заповедите на международните властелини във външен план.
Казано още по-прозаично: пълнене на хазната и плащане на външните дългове. Това са и двете основни цели на днешните ни управници.
Вицепремиерът-икономист не давал да се харчи и стотинка, "ако не е необходимо". Причината, според интервюто, е, че най-важно за правителството било "централната банка да увеличава валутните си резерви", а "правителството да изпълнява балансирани бюджети без големи дефицити". Разшифровано, това звучи така: държавата трябва да направи всичко възможно да натрупа най-много пари и затова на народа трябва да се отпуснат възможно най-малко средства. Защото на езика на финансистите под "балансиран" обикновено се разбира "оскъден". Не е за чудене тогава, че за бюджет 2001 са отделени пършивите 7 млрд. лева, като при това 3,5 млрд. отиват за издръжка на държавните структури!
Колкото и да е важна ролята на търтеите в един кошер, няма такова чудо в природата
- за тях да се отделя половината от необходимия за оживяване мед. Нищо обаче не може да смути корифея на икономическата мисъл Жотев, който работи с няколко хода напред. Невероятно е, но е факт, и следващото му откровение в интервюто, че правителството ще се стреми да постигне растеж на БВП въз основа на горното натрупване на валутни резерви и на балансирания бюджет!
Винаги съм си мислел, че БВП определя бюджета и възможността на Централната банка да трупа резерви. Оказва се, че в България е точно обратното - от начертания бюджет ще зависи количеството на произведения в страната продукт!
Изумително
Но това наистина е така.
Защото дори от думите на великия вицепремиер-икономист става ясно - правителството не работи с реални цифри и данни, а създава измислени картинки и рисунки, които след това ни ги предлага като Божии откровения.
Каква горчива истина... Значи правителството решава, че може да отдели за народното благо 7 млрд. лева, след което, съобразявайки се с международните стандарти, изчислява, че тази сума трябва да прави 20-25 на сто от брутния вътрешен продукт (БВП) и обявява, че той ще бъде 27-28 млрд лева.
Каква гениалност! Каква изтънченост на мисълта! Какво великолепно и неподражаемо изпълнение на висш икономически пилотаж на държавно равнище!
Безпардонността на Жотев направо не познава граници. Или може би откритата му глупост. На въпроса дали правителството залага на определени стратегически отрасли, които да издърпат напред икономиката ни, виртуозът-държавник отговаря дословно: "Не мисля, че 16 министри и 1 премиер могат да напишат списък на приоритетите - кои сектори са важни за България и кои не са. После да изсипят пари в първите. Ако можеше така, то социализмът да се е развил някъде по света. Ама такова чудо няма. Бизнесът сам се намества. Грижата на държавата не е в това да пише кои сектори да се потискат и кои да се лансират. Грижата й е да напише правилата на играта. Те да са справедливи и държавата да ги спазва". Цитатът е прекалено дълъг, но пък и скудоумието на вицепремиерските слова и демонстрираната арогантност или непознаване дори в най-ниска степен на съвременните световни икономически процеси, са още по-дълбоки.
И ужасяващи.
Няма нито един (нито един!) световен политолог или икономист, който да не признава, че световната икономика става все по-регулирана и по- подкрепяна на държавно ниво.
Всички международни икономически срещи и форуми през последните две десетилетия преминаваха и преминават под едно основно противопоставяне - борбата на страните от т.нар. Трети свят срещу абсолютната покрепа на правителствата на богатите страни. Подкрепа за собствените им производители, позволявайки им по този начин да завладяват безпроблемно световните пазари.
Няма правителство по света, което да не регулира икономиката на страната си чрез активна намеса в икономическите процеси и чрез подкрепяне с всевъзможни средства на производителите си.
Борбата в световен мащаб е толкова ожесточена и всеобхватна, че в момента се водят открити и мръснишки войни дори за вноса или износа на привидно безпроблемни стоки като едни банани или не изобщо какви и да е риби, а точно сардини или риба тон.
И в същото това време икономическият отговорник на държавата ни се изправя в цял ръст и най-отговорно се изцепва, че такова чудо като държавно регулиране на икономиката няма!
Няма, но единствено в България!!!
Държавата в лицето на изпълнителната власт не пишела и не трябвало да пише приоритетите на икономическо развитие, абсолютно е убеден спецът Жотев.
Безсмислено е да го пита човек за какво друго съществува едно правителство и за какво тогава има смисъл да бъде то избирано.
Ако българският бизнес е оставен "сам да се намества" в кръвожадната и безмилостна джунгла на световната икономика, то за чий дявол му е на този бизнес да плаща данък "охранител" на държавата, т.е. на правителството?
Правителството обаче явно не се интересува от утрешния ден на държавата.
То няма никакви илюзии за бъдещето и сигурно затова и не се стреми да търси пътища за дългосрочна стабилност. Както си признава г-н Жотев, прословутата макроикономическа стабилност е "лесно чуплива" и затова трябва много да се внимава как се борави с нея. Казано иначе, най-важното е тя да се запази на всяка цена. А всяката цена, е цената, която плащаме с изключително ниското си жизнено равнище. Защото на Жотев би трябвало да му е пределно ясно, че правителството, част от което е и самият той, няма никакъв реален принос за постигане на кретенския макроикономически стабилитет. Той е естествено следствие от въвеждането на валутен борд и единствената причина за въвеждане на този борд е неизбежността на макроикономическа стабилност. Постигана за сметка на влошаване на живота на обикновения гражданин.
Ето защо е прав господинът да заявява, че основна цел на правителството е "да държим инфлацията под контрол", без да се променя фиксираният валутен курс на лева. Развързването на лева би довело (макар и със сътресения във всекидневния живот) до бързо развитие на икономиката ни, но тогава наложената рамка ще стане тясна и ненужна. Тя просто няма да може да задържи в очертанията си лавината от икономически натиск на частния бизнес.
И държавата ще се окаже заложник на дребния и средния собственик, а не обратното.
Сегашният правителствен кабинет явно не желае подобно развитие на събитията.
И ще спъва до последна възможност укрепването на частния бизнес, давайки привилегии единствено на определени спекулативни (и затова лесно управляеми) капитали, при това плътно обвързани и зависещи от държавната администрация.
Това е и основният фактор, пораждащ огромната курупция у нас. Тя просто няма как да бъде изчистена, защото тогава трябва да бъде изчистена и самата сегашна власт.
Достатъчно е човек само да се порови из най-близката история на приватизацията или из миналогодишните правителствени решения за облекчаване на разрешителните режими, за да видии, че облагодетелствани са само и изключително чисто финансовите и търговски посредници, но не и производителите.
"Пазарната среда е създадена вече", отрапортува бодро вторият човек в изпълнителната власт. И сигурно е прав за себе си. Ръка за ръка сегашното парламентарно мнозинство и правителството си осигуриха съвършен пазарен механизъм, при който всеки, който иска да съществува, е задължен да пазарува от властимащите - да пазарува правото си на живот.
А заплащането е на преференциални цени, както му викат - като на приятел ти взимат двойно, тройно, че и петорно.
Съдират ти кожата, меко казано.
И българите бяхме превърнати от Жотев и него подобните в коледно прасе чиято единствена мисия на този свят е да бъде повалено в края на правителствения мандат и да бъде сложено на трапезата по време на прощалния банкет, организиран съвместно от родните велможи и господата от Международния валутен фонд, Световната банка, "Отвореното общество" на Сорос и останалите скъпи пред- и задокеански приятели.
Лимончето - гратис от Брюксел
Между другото:
Къде са 50-те ни милиарда от БВП за 2000 година?.. Косово: Истината и само истината... Ако сте гледали редовно "Досиетата Х", вероятно ви е направил впечатление и текстът, който се появява в началото на всяка серия: "Истината е някъде там... ", бихме добавили - горе.
Същото важи и за досието на Косово.
За него, както е известно, бяха тиражирани две версии: едната, на НАТО, според която албанците от провинцията са тръгнали да бягат от страх пред сръбските жестокости. Другата - тази на тогавашното югославско правителство, която обяснява потоците от албански бежанци с натовската бомбардировка.
Животът обаче е по-богат от всякакви схеми.
От интервюто на Джаред Израел с Чедда Прлинчевич, историк, бивш главен архивар на Косово, ще стане ясно, че може би истината за събитията там от пролетта на 1999 г. е друга. И тя не е непременно по средата между двете противоположни версии, а извън тях. Тоест, съществува и друга версия, която заслужава повече доверие, защото не е изречена от някоя от двете заинтересувани страни.
Може би човек, който хем е живял в Прищина, хем е имал приятели албанци, хем не е нито сърбин, нито албанец, а евреин, е запазил по-верен и хладнокръвен поглед за станалите там събития.
Истината за това, което се случи
НАТО твърди, че е бомбардирала Югославия през пролетта на 1999 г., за да спре югославските военни престъпления против етническите албанци. Предполага се, че тези въображаеми престъпления са предизвикали толкова широко отразеното от телевизията бягство на албанците от Косово.
"Не е така" - отговаря г-н Прлинчевич.
Току-що назначеният на длъжност нов югославски министър на външните работи Свиланович се солидаризира с твърденията на НАТО за военните престъпления. Той покани контролирания от НАТО Трибунал за военните престъпления да развърне свое бюро в Белград и обеща да им помага за проследяването на сръбски лидери (заподозрени във военни престъпления - б.пр.). Доколкото можем да съдим от хода на този лов, Трибуналът не го е водил твърде добре. Той нае стотици съдебни експерти и за една година разкопа Косово (под ръководството на АОК), но не намери никакво доказателство за сръбски зверства.
Неуспехът не разстрои НАТО. Подкрепена от промененото отношение на Белград (кметът Милан Протич бе цитиран от в."Индипендънт" (25.10.2000) да призовава за "денацификация" на югославското правителство), пропагандната машина на НАТО засили нападките си срещу сваления президент Милошевич и други лица, доказвайки, че бягството на всички тези етнически албанци показвало, че трябва да е имало жестокости. Защо иначе те ще напускат?
Наистина, за какво друго?
Нека да чуем това от г-н Прлинчевич, историк от Косово.
- Защо албанците са побягнали по време на натовската бомбардировка?
Джаред Израел: НАТО каза, че албанците бягали от зверствата. Ние, западните опоненти на НАТО, твърдяхме, че те бягат от бомбардировката на НАТО. Вие, обаче сега казвате, че и двете страни сме грешили; че албанците не са бягали от сърбите или от бомбардировката.
Защо няколко дни след като НАТО започна да бомбардира, толкова много албанци напуснаха Косово? Нападаше ли ги Югославската армия?
Чеда Прлинчевич: Не, не ги нападаше. В някои райони армията пресели хора, но не извън Косово. Идеята бе да ги премести по-навътре в Сърбия.
Трябва да разберете, армията бе изправена пред най-трудна ситуация: очакваше се сериозен конфликт между НАТО и югославските войски. Този вид сухопътна атака на НАТО бе особена заплаха за района, граничещ с Албания. При тези обстоятелства (с една АОК, която атакуваше вътре в Косово и от Албания, и НАТО, който се колебаеше дали да нахлуе и се готвеше да започне да бомбардира от самолети) как би могла югоармията да се надява, че ще защити граничното население? Би трябвало да разберете: армията имаше опита от Буковар. Това бе през 1991 г., когато цивилни граждани бяха заклещени на полесражението между югоармията и хърватските усташи-отцепници. За да избегне повторението на същата грешка, Армията искаше да опразни едно пространство с дълбочина 40 километра - така, че хората да не бъдат заклещени между нея, НАТО и АОК. В същото време имаше нарастване на броя на терористите от АОК, които навлизаха навътре в Косово, прекосявайки нелегално албанската граница. При тази обстановка можеше да има някои неприятни събития. Виждате, това бе една много трудна ситуация.
- Убити албанци
Джаред Израел: Това в началото на бомбардировката ли беше?
Ч.П.: Да, а също и по-рано. През този период югославското правителство се опита да организира местни албански кризисни центрове, за да доставя хуманитарна помощ, а също и един щаб, който да работи с Югославската армия, организирайки етническите албанци в опасната зона да се преместят по-дълбоко в Сърбия, далеч от потенциалните сражения. Тези етнически албанци, които сътрудничеха с Армията обаче станаха мишена на АОК и много от тях бяха убити.
Дж. И.: Тези кризисни центрове в цялото Косово ли бяха развърнати, или само в близост до албанската граница?
Ч.П.: По-близо до границата. Кризисните центрове доставяха хуманитарна помощ от цяла Сърбия. Например имаше храна и строителни материали за ремонт на къщите от Севера, от Войводина. Хората изпратиха одеала, храна, дрехи, всичко.
- Западът неправилно разбира етническите албанци.
Дж. И.: Като се връщаме към бягството на албанците по време на бомбардировката, изниква въпросът: ако югоармията не е прогонила албанците, защо толкова много напуснаха? Истина е, че не знаем точния им брой. Западните медии даваха всякакви цифри: от 150000 до над 1 милион. Това е малко абсурдно, но сигурно хиляди са напуснали Косово.
Защо? За да избягат от бомбите ли?
Ч.П.: Не точно затова.
Дж. И.: Не точно?
Ч.П.: Не. Причината, поради която те напуснаха и отидоха извън Сърбия, за Албания или Македония, се корени в културната история на албанците, живеещи в Косово. Поради тяхното умопостроение, което мисля, че хората на Запад съвършено не разбират. АОК има голямо въздействие, нападайки и екзекутирайки албанци, които са сътрудничели с югославското правителство.
Дж. И.: Бих си помислил, че такива нападения би трябвало да ги обърнат срещу АОК.
Ч.П.: Не, не. Те заставиха етническото албанско население да спре да сътрудничи с югославското правителство и да започне да сътрудничи с АОК.
Дж. И.: Не би ли трябвало една герила (партизанско движение - б.пр.) да третира прилично обикновените хора, за да спечели тяхната подкрепа?
Ч.П.: Да, но АОК никога не е била това, което вие означавате, като партизанско движение. Тя бе една външно организирана група от терористи, които предават някакво послание.
Тъй наречената международна общност - това е НАТО, разтръби, че те имали планове за албанците; че ще им дадат независимост и една Велика Албания; че ще ги направят главна сила в Южна Европа. Така че там от десет години съществуваше тази пропаганда от Запада. А в същото време почти бе прононсирана кризата в албанската общност.
Дори преди бомбардировката някои албански представители поискаха от югославското правителство да позволи на техния народ да формира конвои и да върви към Македония: главно, за да се спасят от тази криза.
Дж. И.: Каква криза? Сблъсъкът между югоармията и АОК ли?
Ч.П.: Не точно това, въпреки че този сблъсък имаше голямо въздействие; също и бомбардировката, която започна малко по-късно и която имаше решаващ психологически ефект. Но това бе свързано с АОК.
Вижте, АОК се опитваше да постигне собствените си общи цели. Те включваха доказването на Запада, че те (АОК - б.р.) могат да предават посланията му, те казаха на етническите албанци да напускат. И това не беше учтива молба, а заповед. Виждате ли?
В същото време АОК, нейните специални формирования, а малко по-късно и натовските бомбардировачи атакуваха трафика по основните пътища, водещи към вътрешността на Сърбия.
Дж. И.: И това повлия на албанците?
Ч.П.: Да, това ги разубеди да не отиват във вътрешността на Сърбия и също така им показа: "Югославия не може да ви помогне!"
Междувременно САЩ подготвяха своите помощници от АОК в Албания. Включително и как да провеждат този вид психологическа война, как да предават посланието, че албанците трябва временно да опразнят Сърбия.
Дж. И.: Значи вие казвате сега, че тази култура, тази косовска албанска култура, е имала силния стремеж да отговаря на морковите и тоягите?
Ч.П.: Така е, сега започвате да разбирате.
Дж. И.: И САЩ са казвали на албанците: "Ще ви помогнем да се отделите, ще ви направим звезда; но ако отхвърлите помощта ни, ще ви убием". Така ли?
Ч.П.: Въпросът е сложен. Трябва дълго да ви отговарям.
Дж. И.: О'кей!
Ч.П.: Исторически косовските албанци никога не са въвличани във фронтални сражения. Вместо това те имаха групи от бойци, наречени "качаци": малки банди от бойци, използващи тактиката: "Удряй и бягай! ". Те обаче никога не са държали дългобойни оръжия, за да ги използват във война на фронтовата линия.
Част от целта на западното обучение бе АОК да надхвърли малката бойна група и да стане армия, способна да изпълнява командите на НАТО в цяло Косово. Пехотинци на НАТО... За тази цел една група от АОК напусна Косово и отиде в Албания, където бяха обучавани от американците и по този начин станаха ядрото на онова, което сега се нарича Корпус за защита на Косово (КЗК).
Те се върнаха в Косово заедно с НАТО през юни 1999 г., заеха правителствените офиси и съоръжения и прогониха стотици хиляди сърби, роми, евреи, проюгославски настроени албанци и т.н.
Науката се нуждае от добри думи, а не от хули!
"Човешко е да се греши", е широко известната и проверена в живота максима. Колкото и да съм се старал да не греша, не съм бил в състояние да се преборя и опровергая тази мъдрост.
Десетина години се въздържах да изразявам мнението си за "крупното" (по обем) научно творчество на Петър Добрев, тъй като не заслужаваше подобно внимание. Дори веднъж, когато бях решил да направя това, професор и добър приятел от университетските години ме отклони: "Не се захващай с глупости, спомни си латинската поговорка Aguila non captat muscas (Орелът не кълве мухи!)".
Затова намирам като своя грешка написването на статията "Екологично замърсяване на научното пространство" в."Нова Зора", бр.44 от 5 септември 2000.
Наложих си да държа добър, академичен тон въпреки няколкото невинни отклонения. Последва обаче отговор, в който не само не се дискутираха моите критични бележки, но тонът отново беше арогантен - в стила на своя автор. Въпреки явно неверните твърдения, не намирам за необходимо да отбелязвам отново ненаучният подход и схващания на П.Д.
Но един въпрос не мога да отмина с лека ръка и той не е свързан с моята личност, а с продължаващите му нихилистични нападки и наплевателско отношение към академичната наука.
И затова отново хванах перото. Думите ми не са отправени към него, това е напълно безполезно, а към читателите на вестника.
В последната си статия, която "Нова Зора" бе любезна да обнародва, П.Д. отново се жалва, че като единствен защитник на прабългарската кауза "е усетил върху себе си пърлещия дух на някогашните цензорски институции". И отново ни връща към решенията на сесията на Археологическия институт от 1950 г., които са отражение на желанието на българското управление "да преследва проучванията, свързани с прабългарите, като проява на вреден национализъм (не дай си боже!) шовинизъм".
Тези твърдения на П.Д. са само отчасти верни. Те се отнасят към първите години след края на Втората световна война, когато стремежът на новата власт бе "преустройство на цялата българска наука" и обхващаще цялата хуманитаристика.
Специално в областта на археологията трябваше да се преодолее старото схващане за изключителната роля на прабългарите и силното подценяване на славянския етнос.
Така се отиде в друга крайност, когато ударението беше сложено върху славяните, а прабългарите останаха на заден план. Но в интерес на истината, трябва да се каже, че заедно с критичните бележки в основния доклад на акад. Д. Димитров се съдържаха и такива заключения: "Никой не може да отрече културния принос, който прабългарите са донесли със себе си и вложили в основата на новосъздадената през VII в. славянобългарска държава... " Това намери ясно изражение и в приетия "Перспективен план на българската археология", в който се поставяха конкретни задачи - да се изучи материалната култура и стопанският живот, обществената и военната организация на прабългарите до идването им на Балканския полуостров и след това (гл.6, т.7-8) и в определянето на две основни теми за разработване: етногенеза на прабългарите и ролята им в образуването на българската народност, на нейната материална и духовна култура.
Много скоро след това ясно и обективно беше изяснено историко-културното място на различните етнически компоненти на българската народност (акад. Д. Ангелов, "Образуване на българската народност", 1971), ролята на прабългарите в създаването на българската държава (проф.Петър Петров, "Образуването на българската държава", 1981), приносът на прабългарите в ранносредновековната българска култура (Ст. Ваклинов, "Формиране на старобългарската култура". 1977) и пр. Обобщаването на следвоенния период на научни търсения е напълно погрешно. Защото в средата на 60-те години настъпи значителна промяна във възгледите на властта към прабългарските проучвания. В резултат на действията на група археолози от БАН се създаде поредица от конференции за прабългарската история и култура, които се провеждаха в Шумен (първата - през 1976 г.). Постепенно те се превърнаха във форуми с международно участие (СССР, Унгария, Германия, Румъния и други страни). Материалите от тези научни среди бяха издавани без спънки и административни пречки.
В навечерието на 1300-годишнината на българската държава към Комитета за изкуство и култура (сега Министерство) под председателството на Людмила Живкова се създаде Център за древни култури и езици и едно от основните звена в него (което имах честта да оглавявам) беше прабългаристичната група. Тя обедини учени с различни специалности: историци, археолози, етнолози, антрополози, езиковеди, философи, изкуствоведи и др. Никой от тях не беше преследван за тази своя научна дейност, както е бил преследван нашият злочест опонент П.Д... В периода, за който П.Д. се изкарва едва ли не първопроходец в прабългарската тематика, се появиха десетки и стотици научни трудове. Подчертавам: статии, студии и монографии, а не школски учебници, към които постоянно той насочва вниманието на читателите.
Тази богата дейност може лесно да се проследи в труда на библиографа П.Чолов ("Прабългари. Библиографски указател, 1981). От началото на 70-те години до началото на демократизацията (1990г.) бяха защитени около 10 докторски и повече от 10 кандидатски дисертации върху историята и културата на прабългарите. Повечето от тях бяха обнародвани в отделни трудове.
Невъзможно, а и не е необходимо, да се изброяват капиталните изследвания за прабългарите в различни области. Ще посоча само няколко от тях. Може би хронологически трябва да се започне с монографията на Борис Рогев - "Астрономически основи на първобългарското летоброене" (1974 г.), последвана от фундаменталната работа на чл.-кор. Веселин Бешевлиев - "Първобългарски надписи" (1979 г.), трудът на проф.Иван Венедиков -"Военното и административното устройство на България през IX и X век" (1979), както и книгата "Прабългарите" на чл.-кор.Васил Гюзелев (на френски език).
Последва серия от монографии на В.Бешевлиев, който всички признаваме за доайен на прабългаристиката, отнасящи се до културата на прабългарите, техните писмени паметници (1981, 1984 и пр.).
Появиха се изследвания върху най-ранния летописен прабългарски паметник "Именик на българските ханове" (Ив.Богданов, 1981; проф. Моско Москов, 1988). В 1982 г. бяха обнародвани две изследвания върху прабългарското крепостно строителство (Р.Рашев и Д.Овчаров).
Задълбочен анализ на прабългарския епос направи Ив.Венедиков в "Медното гумно на прабългарите" (1983) и "Златния стожер на прабългарите" (1987). В дисертация и книга проф. Йордан Йорданов изясни антропологическия тип прабългарско население, а Анани Стойнев проследи "Светогледът на прабългарите" (1985).
Силен интерес предизвика синхронното изучаване на прабългарската култура в Кубратова България и тази на хан Аспарух (Димитър Димитров, "Прабългарите по Северното и Западното Черноморие", 1987), а малко преди това изследването на връзките им с други сродни народи (Петер Юхас, "Тюркобългари и маджари", 1985). На запазването на народното изкуство бе посветена и една моя монография, обнародвана през 1982 г. Не искам да уморявам и отегчавам повече читателите, но това изброяване, макар и непълно, беше необходимо, за да се види, че българската наука не е избягвала прабългарската тематика. При това изследванията са извършвани без помпозност и без никой да притеснява и преследва учените.
Въпреки че във всички гореизброени съчинения прабългарската история и култура са поставяни на твърде високо ниво, ще повторя, че в тази поредица е и книгата на моя опонент за стопанската култура на прабългарите. Той се оплаква, че тя е била публикувана 7 години след защитата й като кандидатска дисертация, но това едва ли се дължи на репресивни мерки на властта.
Завършвайки, искам да подчертая още веднъж, че оплюването и обругаването на научните изследвания с изопачени констатации като тази, че са "въведени силово цяла серия от нелепи постановки и теории... " и те са били използвани от "дресирани приспособленски среди" е не само неверно, но и безкрайно вредно и неморално.
Със съжаление трябва да повторя, че такива размишления са плод на комплексирана натура и нямат нищо общо със сериозната наука.
Новият химн на сепаратизма
През септември 2000 година голямо международно сепаратистко сборище в Берлин прие декларация "Права на малцинствата". Скоро след това фондация "Фридрих Науман" издаде и безплатно разпространи на български нейния текст.
Предговорът на малката книжка е от Ахмед Доган, а заключението от Лютви Местан. И това е многозначително за ролята и значението на декларацията в бъдещата историческа съдба на българите.
Въпросната декларация заслужава задълбочен всестранен анализ, за който, обаче се изисква написването на цяла книжка.
Тук си позволяваме да публикуваме, със съвсем кратък коментар, текстът, който пледира за институции на самоуправление и се определят "главни параметри":
3. Институции на самоуправлението
(стр. 56) "В рамките на своите територии, коренните населения имат право на възможно най-пълно самоопределение. Някои негови елементи са вече посочени и описани в тази Декларация. Главните параметри са:
- коренните населения имат право на самоопределение.
Това означава, че във вече многократно споменатите рамки (права на човека, законност, законните права на другите граждани на страната) могат да създават и поддържат политически, икономически, културни и социални институции по свой избор;
- институциите и законите, установени от коренните населения за свое ползване следва да бъдат изцяло признати и адекватно представени във всички съответни правителствени институции;
- правото за поддържане на собствен ред предполага и правото на вътрешна защита на този ред чрез създаване на собствени сили за опазване на мира;
- и правата на автономия, и правото на собствени ресурси (вж.следващата част) предполагат правото на събиране на данъци вътре в запазените си територии;
- упражнявайки своята автономия и правото на собствени ресурси, коренните населения могат да възприемат части от общонационалното законодателство или да свързват своите институции с националните по свой избор;
- като правило представителите на коренните населения не могат да бъдат свиквани във въоръжените сили без тяхно съгласие, особено ако съществува възможност да воюват срещу други коренни населения, нито могат да бъдат принуждавани да извършват трудова дейност за военни цели."
Горните формулировки означават че българските турци и цигани могат да си образуват държава в държавата, без ограничения, такава държава могат да образуват българите-мохамедани, каракачаните, гагаузите, власите и всеки друг който му скимне да се "самоопределя". И никой не можел да оспорва това право... Те могат да изграждат собствени въоръжени сили "за опазване на мира", но не можело да бъдат задължени да служат в националните въоръжени сили, нито да изпълняват военна повинност. Те сами трябвало да използват ресурсите на територията, която обитават и сами да събират данъците си.
Представете си сега бъдещите турски и цигански републички на българска земя!
После ще осъзнаете защо така активно и яростно Ахмед Доган и компанията му участват във всякакви международни инициативи за правата на малцинствата.
Никой никога от трибуната на Народното събрание или пък в нарочно издание не обясни на българите, че българските турци не са МАЛЦИНСТВО, а ДИАСПОРА което не е едно и също!
Горните "права" за диаспората подготвят нейното присъединяване към МЕТРОПОЛИЯТА. Където впрочем, подобни на тази декларации, се преследват по силата на конституцията.
Присъствието на българските граници на огромната, агресивна, въоръжена до зъби метрополия, с имперски рефлекси и реставраторски намерения, никога не е коментирано от представителите на етническата партия.
Онези, които заиграват както с метрополията, така и с диаспората, просто предават българските национални интереси.
БСП прави поклони пред ДПС, а СДС прави поклони пред правителството в Анкара. Това е една и съща политика в две различни, но успоредни посоки. Резултатът ще бъде един и същи, този на разрушаването на държавата ни.
Ние, българите, можем да противодействаме по един единствен начин - като изритаме продажниците от собствената си съдба.
Просто да ги отпратим с напълно демократични средства на политическото бунище.
Още за коалициите и коалиционната политика
В броя на в."Нова Зора" от 18.XII.2000 г. в специална статия поставих редица въпроси, които, струва ми се, са извънредно важни с оглед на логиката на предизборните коалиции и бъдещето на България.
В тази публикация обаче пропуснах да отбележа няколко момента, които се отнасят до стратегията на тези избори за парламент, на основните проблеми, които трябва да решат.
Преди всичко нужно е да се има предвид следното:
На предстоящите избори за Народно събрние през късната пролет или ранното лято на 2001 г. СДС ще направи и свръхвъзможното, за да задържи властта с всички средства и на всяка цена: нейните ръководители отлично съзнават, че при всяка друга политическа ситуация, при всеки друг изборен резултат ИСТИНАТА за тяхното управлеине ще лъсне на видело, и то подкрепена с убийствени факти.
Ще се намерят конкретни доказателства:
1. За огромните размери на корупцията и преразпределението на националния капитал в полза на актива на СДС и на онази част от червената номенклатура, която се съгласи да обслужва интересите на тъмносините. Това неминуемо ще доведе до преразглеждане на приватизационните сделки - и на национално, и на общинско равнище - с търсене на персоналните вини и съдебните отговорности.
2. За всеобхватността на разрухата на националната ни икономика с реалните показатели от последните четири години.
3. Рязко влошеното социално положение на народа през управлението на СДС, което в много случаи е равно на национален геноцид.
4. За трагичното състояние на националната ни сигурност, което понастоящем умело се прикрива.
5. За възвръщането на тоталитарната система (неототалитаризъм!), когато една партия владее останалите власти (има известен паритет само в общинската власт!).
България е единствената европейска държава, в която има такова възстановяване на тоталитарната система.
6. За отнемането на свободата на словото и печата - едно от малкото реални завоевания от демократичния ни период. Факт е, че понастоящем медиите у нас са под контрола на една единствена партия и на нейните държавни органи: СДС и управлението на СДС. Медийният съвет е обикновен инструмент за провеждане на политиката на Съюза на демократичните сили. При отделни опити за осигуряване на някаква степен на независимост медиите биват шантажирани или грубо притискани от държавните органи. Медийният диктат е почти стопроцентов в радио- и телевизионната система.
В този план България е рекордьор: отново е единствената европейска страна, в която съществува такова всесилие на една партия над словото и печата.
7. За вредата от антируската политика на днешния управленки екип, нанесъл трайни и непоправими вреди на националните ни интереси. За действителното изоставане от критериите на Европа за приемане в Европейския съюз, което сега - по един възприет метод - активно се гримира и разхубавява.
8. За упадъка на образователната ни система и нейното насочване към "производство" на гастарбайтери. За упадъка на културата и денационализацията й.
9. За катастрофалните демографски показатели, които водят към физическо изчезване на българската нация, а не просто на унитарната ни държава.
Тези и други състояния на обществото поставят като най-висока и благородна задача пред всички националноотговорни сили: отстраняването на СДС от власт чрез механизма на парламентарните избори!
Ще бъде окончателно поражение на народната воля и на народното съществуване един нов мандат на тъмносините, които през бъдещите четири години ще довършат погромното си дело, посочено в предишните осем пункта.
България ще попадне изцяло под господството на една партия - СДС, която все повече се корумпира и изтласква на предно място фашистката си природа. Тъй като няма да бъдем приети в Европейския съюз и фабриката за илюзиите (толкова обичана от П.Стоянов) ще фалира, пред вълната на недоволството СДС ще си "спомни" своя опит от януари 1997 г.: да овладява властовите лостове чрез терор и насилие, да извършва държавен преврат с позволени и непозволени от конституцията средства.
Обобщено: на този исторически етап е необходимо съюзяване, или поне подаване на ръка, провеждане на диалог между всички политически сили, движения, граждански асоциации, сдружения, фондации и пр. в името на това да бъдат възстановени най-напред елементарните правила и закони на парламентарната демокрация. Пагубно е, ако хората, убедени, че това управление тласка България към пропаст, продължават да се конфронтират, забравяйки, че утре ще бъде "окончателно" късно.
И друго.
При победа на националноотговорните сили, загърбили своите противоречия в името на една благородна цел, явно е, че бъдещото управление не би могло да бъде "ляво" или "дясно" (няма условия за това!), а единствената му формула е да стане правителство на Националното спасение! В подобен смисъл коалиранията и съюзяванията, независимо как се наричат преди изборите, би трябвало да се правят с осъзнатата воля, че след изборите партиите и сдруженията ще участват в изпълнението на програма за спасение на България (а това изисква да се преодолеят партийните ограничености и страсти и да се решават солидарно фундаменталните въпроси на националното ни развитие, които едва след известно стабилизиране на държавата биха могли да придобият своята "лява" или "дясна" окраска!).
Ето защо аз отново настоявам, че става дума за нов вид връзки между партиите и гражданските сдружения.
С оглед на реалностите (на неумолимите реалности) няма по-вредна теза от тази, която напоследък се лансира: да се работи за коалиция между СДС и БСП (и то на равнище на сегашните им управленски екипи). Авторите на тази теза са наясно, че подобно съглашателство на настоящия етап е невъзможно. Но това не им пречи да упорстват в отстояване на своето мнение.
Не ще и съмнение, че определена част от червения и син мафиотски капитал е заинтересова към СДС да се прилепи и БСП, за да бъде гарантирано по-нататъшното безпощадно ограбване на българския народ. Тези хора много се страхуват, че СДС може да изгуби изборите, а това дълбоко ще навреди на техните интереси, които се реализират благодарение на грубото нарушаване на законите на Р България.
При сегашното положение една подобна хипотеза, колкото и да изглежда маниловска, или като плод от фантазиите на барон Мюнхаузен, е извънредно опасна, тъй като внася разнобой в партиите и сдруженията, които все по-ясно разбират същността на тъмносинята политика, провеждана от кръга на Иван Костов. Тя би могло да внесе още по-голяма обърканост в главите на изпадналите в отчаяние, доведени до ръба на съществуването, изманипулирани българи.
Вместо да се изследва задълбочено сегашната политическа обстановка, която опровергава представата за национален консенсус, вместо да се посочи, че и в началото на 1997 г., в условията на антидържавния преврат, също не е имало никакъв консенсус, а единствено консенсус, постигнат под дулото на насилието, или на конформизма с цветове на предателството, то сега се подхвърля антибългарската идея за следизборен съюз между ръководствата на двете най-големи партии у нас. И се подхвърля с разнежено опиянение, с каквото сирените и Кирка примамват връщащия се от Троянската война при своя дом и своите отговорности Одисей.
Ето тези неща, мисля, че са твърде важни, за да бъде анализът в предишната ми статия по-обоснован и по-перспективен!
Още за национално-патриотичния фронт
В статията си "Бъдещето на Отечеството в логиката на предизборните коалиции" ("Нова Зора", брой 46/19 декември 2000г.) проф. Чавдар Добрев изложи варианти за прегрупиране в българското политическо пространство. Целта е предотвратяване на гибелта, която неминуемо би сполетяла България при евентуално второ четиригодишно управление на средите около Иван Костов.
В резюме предложените от него четири възможности за действие могат да бъдат сведени до две.
ЕДНАТА включва първите три варианта на проф. Добрев. Те предполагат да се въздейства върху ръководството на БСП, така че то да се откаже от ролята си на второстепенен герой в режисиран отвън политически спектакъл. Също така да предложи ясно формулирана реалистична алтернатива на развитие. Алтернатива, която да предотврати националното угасване и да се заеме стартова позиция към възстановяване и възход на България.
Накратко, общото в тези три варианта е постулатът за водещата или най-малкото централна роля на БСП като потенциален спасител и обновител на Отечеството.
ВТОРАТА ВЪЗМОЖНОСТ съвпада с четвъртия вариант, изложен от проф. Добрев: създаването на "втори самостоятелен блок от партии и движения, които на дело воюват за спасението на Отечеството. Става дума за създаване на Национално-патриотичен фронт "Спасение на България".
Реално погледнато, според нас този втори вариант е единствено възможният, ако целта на операцията е доближаването и достигането на "момента на истината", т.е. момента на началото на българското възраждане.
При сегашното положение на страната ни деликатниченето би било не само неуместно, но и престъпно, и заради това е редно да назовем нещата със собствените им имена. При това ръководство и при този стил на вътрешнопартиен живот БСП няма шансове нито в близките месеци, нито в близките години да еволюира така, че да се превърне от обект в субект на националната политика.
С риск да бъдем обвинени в лични нападки, заявяваме, че в ръководството на БСП няма личности (СДС има поне една - Иван Костов); в ръководството на БСП няма единство (в СДС има, макар и да е единство от полицейски тип, наложено от партайфюрера).
И най-лошото - че ръководството на БСП не предлага алтернатива на сегашното криминално и антинационално управление. Не казваме "не предлага реалистична алтернатива". Истината е, че не предлага никаква, дори и неубедителна.
Щом ръководството на една политическа сила пропиля няколко години в опозиция, без да си оближе раните и да си размърда мозъка, за да предложи на България една спасителна, т.е. работеща алтернатива на управление, можем ли да приемем, че то е искрено като заявява, че наистина се стреми към властта?
Вероятно ще дойде ден, когато БСП ще преоткрие себе си като национална партия, но това няма да стане в следващия вторник... И въобще до следващите парламентарни избори. Ръководството на БСП, изглежда, засега напълно се удовлетворява с ролята на резоньор на отрицателните сигнали откъм СДС.
При това резонирането му е премерено, сякаш съобразено с разбиранията за добър тон на някои посолства и някои интернационали, този път на руските. Така че да не налива масло в огъня и да не разпалва повече от допустимото общополитическите страсти.
Колкото до приоритетите му, нищо не подсказва, че сред тях фигурира и спасението на България. Та дори и като втора точка след спасяването на деловите интереси на някои бизнессубекти и на рахатлъка на няколко десетки гарантирани участници в пропорционална предизборна листа.
Струва ни се, че в сегашния момент единственият реалистичен вариант да се направи нещо за спасяването на България е именно четвъртата хипотеза на професора:
Национално-патриотичния фронт (НПФ).
Ще запазим названието му като работно, но новата структура би могла да се казва и иначе.
В РЕЗЮМЕ, какво иска българският гражданин, който е и избирател, но не само?
Иска надежда за децата си и за себе си, иска ред, иска сигурност във всичките й измерения, защитена от законността. Иска равнопоставеност в гражданското третиране на управляващи и управлявани. Иска да си възвърне себеуважението, нещо, което му бе отнето от едни, а други не бързат да защитят.
Това са въжделения, присъщи еднакво на българите, които се самоопределят като "леви" и като "десни".
Въпреки размития и неопределен характер на термините "ляво" и "дясно" политическо пространство в наше време (те и по света са в процес на преформулиране) у нас инерционното разделение по този признак продължава да е основният фактор за отслабване на съпротивителните сили на българската нация.
От това произтича и първата характеристика, която трябва да притежава НПФ: да застане над това разединение и да го преодолее, да бъде открит за всички българи с добра воля и трезво мислене, поставящи националното начало над демагогското разделение по овехтели идеологически принципи с отдавна подменено съдържание.
Друга негова черта трябва да е откритостта, информирането на българите за действителното състояние на нещата: на икономиката, на регионалната и континентална интеграция, на престъпността, на функционалността на сегашната система на управление. Трябва да излиза от постулата, че неинформираният човек не може да има убеждения, а само предразсъдъци.
НПФ в програмните си документи трябва да предложи ясни мерки за бързо разкъсване на информационната завеса, спусната пред взора на българина.
НПФ трябва да бъде образец на реализъм в думите и в делата.
Дванадесета година държавата продължава да потъва, а гражданите й да деградират, но управниците не престават най-безцеремонно и цинично да ги захранват с примитивни розови лозунги за светлото бъдеще, което ни очаква едва ли не зад ъгъла. В борбата си за доверието на гражданите НПФ не трябва да прикрива и най-малката частица от жестоката българска истина: излизането от разрухата съвсем няма да бъде лека и кратковременна задача.
В лозунгите си НПФ на първо място трябва да изведе реда. Редът не като полицейщина, а като антипод на хаоса, на мътната вода, в която умишлено продължават да ни топят управниците, и не от безгрижие, а заради користни подбуди.
Прекратяването на разложението на съдебната власт и на силите за опазване на обществения ред е едно от малкото неща, чийто положителен резултат веднага може да се почувства от цялото общество, без за целта да са необходими особени средства.
Днешна България е все още страна, където убийци, изнасилвачи и наркотрафиканти, заловени с 50 килограма хероин, биват пускани под гаранция от няколкостотин до хиляда лева, а министри и депутати със заплати от стотици левове притежават недвижимости за милиони долари и не са задължавани да дадат обяснение за подобно несъответствие.
За да се сложи край на това положение не трябват инвестиции. Необходими са единствено добра воля и решителност, каквито по неизвестни или твърде известни причини управляващи и опозиция не желаят да покажат.
Тази добра воля и решителност могат да дадат и частичен отговор на въпроса откъде да се вземат средства за съживяването на българската икономика. Обезкръвяването й чрез всякакви организирани или прикривани от политическия елит мащабни стопански престъпления не е секнало за миг. И продължава и сега.
При споменатата информационна пелена ние не знаем какви са размерите на ограбеното. Но не би било учудващо, ако спасените от ограбване средства, заедно с конфискацията на вече ограбените и неизнесени от страната, се окажат по-силен фактор за капитализиране на стопанството отколкото очакваните чужди инвестиции и заеми. За тази цел няма да са необходими нови разходи или нови закони. Достатъчно ще бъде всички звена от съдебната система и системата на МВР да бъдат прочистени от корумпирани елементи, за да се сложи край на принудителната им парализа.
Предизборната програма на такъв фронт, естествено, ще бъде съвместно дело на различните организации и личности, готови да се влеят в него. Тези, които искрено милеят за България, нямат причини да не приемат постановки като гореизложените.
Не ще и дума, програмата ще трябва да съдържа и реалистични, добре обосновани предложения за развързване на творческата и делова инициатива на българина, днес парализирана и потискана от диктуваната отгоре корупция, за предотвратяване на пълния срив на образованието и здравеопазването, за постепенно възстановяване на социалната защита и за превръщане на България от обект в субект на международния живот.
Това са все трудни, но напълно осъществими неща, стига зад тях да застанат организирано жертвите на "прехода" от лукановско-костовски тип, т.е. мнозинството от българския народ. То трябва да бъде изведено от апатията, която така охотно устройва днешния нашенски политически "елит".
Реализмът изисква отсега да се посочат огромните трудности, които ще срещне създаването и задействането на такъв фронт.
Той ще се сблъска преди всичко със съпротивата на някои чужди посолства, работещи за превръщането на България от държава в неоколониална територия на "новия световен ред". Не само дипломацията на някои държави, но и техните разузнавателни, диверсионни и пропагандни служби, както и "неправителствени" организации от сороски тип, ще направят всичко възможно за предотвратяване на появяването на функционираща патриотична политическа структура в България.
Не по-малко яростна ще е реакцията на т.нар. основни политически сили "отдясно" и "отляво". Напълно обяснима впрочем, когато съзрат опасността част от подопечния им електорат да се превърне отново в гражданство и да ги напусне. Наистина дразнеща опасност, особено след като си си изградил "патриотични" звена за партийна употреба - в случаите, когато е изгодно да си даваш вид, че си българин.
Каква ще е реакцията на някои български и недотам български електронни и хартиени медии срещу появата на един патриотичен фронт, не е трудно да се предскаже. Бесни обвинения в шовинизъм, ксенофобия, расизъм, опасност от бойкотиране от "световната общност" и т.н... Ще се разчита не толкова на измамването на българите, колкото на сплашването им, че подобна структура ще им затвори "пътя към Европа".
Задача на фронта ще е да разясни на българите, че ако под "път към Европа" наистина се разбира достойното интегриране на България в Европейския съюз, и то в исторически обозрими срокове, то може да постигнато не чрез пропагандни балони и слугински метани, а единствено чрез превръщането на нашето Отечество в държава с ниска престъпност и корупция и динамична икономика, развиваща се на основата на ясно формулирани и спазвани правила. Правила, които по самата си същност са отрицание на ценностната система на днешните управници, обогатяващи се чрез национално предателство и грабеж, и могат да бъдат наложени единствено от една родолюбива организация.
Съвсем не на последно място, ще се почувства и недостигът на средства за провеждане на предизборната кампания. По напълно разбираеми причини един патриотичен фронт не може да разчита нито на финансиране отвън, нито на помощ от местните компрадорски структури.
Колкото до истински националното предприемаческо съсловие, което би могло да помогне, то е твърде малобройно и твърде отслабено по всякакви начини от властите, за да е в състояние да окаже някакво значимо материално съдействие.
Въпреки всички тези трудности, създаването и задействането на такъв фронт е напълно възможно.
За него, колкото и нелепо да изглежда на пръв поглед, работят сегашната политика на властите и бездействието и конформизмът на традиционната опозиция. При добра воля и организация представянето на НПФ в следващия парламент е една напълно достижима реалност.
Каква би била ползата от такова присъствие?
ПЪРВО, и най-важно - в Народното събрание ще се появи реална сила, неподатлива на подкуп и опитомяване. Съществуването на национално-патриотични въжделения у българина няма да може да се потулва и премълчава.
Ще се появи същинска опозиция, готова да разобличава корупцията и другите прояви на национално предателство на управниците докрай, а не само до безопасен предел, колкото да създава видимост за опозиционна бдителност.
ВТОРО, дори и на първо време да не е пряко ангажиран във властта, НПФ ще създаде обществени настроения, включително и сред симпатизантите на основните политически сили, които ще принудят техните ръководства, макар и пряко волята си, в името на своето политическо оцеляване, да възприемат линия на поведение, по-близка до националните интереси. В този смисъл НПФ ще бъде един нежелан от тях, но неизбежен коректив.
В статията си проф. Добрев е изброил някои от потенциалните участници в такъв фронт. По напълно разбираеми причини те не са на първо място по страниците на вестниците, но това съвсем не означава, че им липсват численост и симпатизанти или че нямат реален политически потенциал.
Имат го, и въпросът е да бъде оползотворен и активизиран. Това не би следвало да е трудно осъществимо. Изброените организации имат ако не еднакви, то еднопосочни виждания за Отечеството ни България и за пътя към нейното спасение.
За разлика от други участници в българския политически живот, между тях не е имало лични дрязги и съперничества.
Елементите на техните програмни документи по-скоро се припокриват и взаимно допълват, отколкото да си противоречат.
Ще бъде неточно и да се каже, че са лишени от трибуна, откъдето да запознаят българите с този път и да им вдъхнат една нова надежда.
Работата е там, че до изборите много време не остана. Трябва да се бърза.
Хроника на една предизвестена "победа"
Както всички очакваха, неотдавна проведените в западната ни съседка парламентарни избори (23 декември 2000г.) приключиха със значително предимство на пронатовската структура, известна като Демократична опозиция на Сърбия (ДОС). Официалните резултати сочат, че тя ще получи около две трети от подадените гласове и съответен дял от депутатските места. Подобно квалифицирано мнозинство позволява извършването на промени в конституцията.
Всеки читател би разпознал в сръбските политици и процеси нашенски аналози, известни ни от малко повече от десетилетие.
Вашингтон поначало не влага излишно творчество в моделите си на подривни действия спрямо суверенни страни, когато те са доказали ефективността си. Приложеният спрямо Сърбия модел съвсем разбираемо има и своя специфика.
За смазване на сръбския стремеж към суверенитет и независимост Западът се видя принуден да прибегне до заключителния аргумент във всеки конфликт - грубата сила. Срещу Сърбия бе мобилизирана военна коалиция, много по-широка и мощна от тази, която навремето разгроми Хитлер.
НАТО и днес не опровергава особено настойчиво обвинението, че в тази агресия използва всички основни разновидности на техническите средства. Те са известни и като "оръжия за масово унищожение", дори и при не особено разширеното тълкуване на това понятие: химическо оръжие - бойни отровни вещества, умишлено създадени при съзнателна бомбардировка на химически заводи и петролни рафинерии; биологическо оръжие - унищожаване на сръбската реколта и добитък с цел предизвикване на масов глад; ядрено оръжие - няма причини да не използваме този термин при характеризирането на пораженията от т.нар. обеднен уран, очевидно недостатъчно обеднен, щом предизвиква левкемия и други форми на лъчева болест.
Пред тези оръжия застарелите английски касетъчни бомби, също разхвърляни върху Сърбия, изглеждат дреболия... При агресията НАТО не се посвени да заяви грубо на света и как разбира свободата на словото при "новия световен ред": унищожаване на средствата за масова информация на нападнатата страна и едностранно отразяване на нападението с умишлено примитивна пропаганда. Целта е не толкова да се излъже световното обществено мнение, колкото да се демонстрира пренебрежение към него.
Икономическата блокада срещу Югославия, разбира се, също бе задължителна част от агресията.
Към факторите, утежняващи положението на сърбите, трябва да прибавим и следния. За пръв път в най-новата си история те се оказаха в почти пълна външнополитическа изолация. В първите два световни конфликта на 20 век техните управници бяха съобразили да изберат страната на победителите. Този път обаче бяха нападнати от широкообхватен неоколониален блок, включващ както предполагаемо вечни "бойни другари" - англосаксонския свят и набедената в сърбофилство Франция - така и бивши врагове като Германия и Италия.
Дори симпатизиращи на сръбската кауза страни като Русия и Китай, поради еднотипни съображения, не отидоха твърде далеч в подкрепата си на сръбската съпротива.
Русия не достави на сърбите най-модерни оръжия, способни да направят загубите на натовските ВВС по-трудни за преглъщане.
Макар и постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН, нито Москва, нито Пекин не наложиха вето върху учредяването на т.нар. Международен съд за разследване на престъпленията в бивша Югославия, американско пропагандно творение, демонстративно подчертаващо изключително антисръбския си характер.
Сърбите бяха практически изцяло лишени от морално-политическа подкрепа и в чисто идеологически ракурс. Срещу социалистическото, т.е. по презумпция ляво югославско правителство се нахвърлиха с бомби и лъжи пак по презумпция леви западноевропейски правителства и левият Клинтън. И то с настървеност, достойна за най-добрите времена на Втория интернационал.
Трябва да отдадем дължимото на сърбите. Даже и при такива обстоятелства изходът от военния конфликт с агресора бе компромисен. Той не постигна търсената капитулация и пълна военна победа, на пръв поглед съвършено естествена при подобен дисбаланс на силите, и бе принуден да направи насрещни отстъпки.
Агресията на кандидатите за нови господари на света обаче не приключи едновременно с бомбардировките, а продължи върху друга плоскост. При това не можем да говорим за заговор срещу Югославия. Заговорът предполага потайност и скритост, а последвалите действия за унищожаване на югославския държавен суверенитет имаха открит, дори показно наказателен характер.
Изолацията и материалните тегоби породиха в широки слоеве на сръбското общество чувство на обреченост или най-малкото примирение със съдбата. При това достатъчно мащабно, за да накара сръбската нация да не противодейства решително на петата атлантическа колона, изградена в недрата й.
Би било неточно да сведем тази пета колона до явната платена агентура на Запада, която мисли и действа "глобално" само когато бъде възмездена с разписване върху ведомост на английски език. И такава имаше и има, но тя не би могла да навреди с нищо на нацията си, ако се опираше само на лумпенските шайки от типа на тези, които у нас комплектуваха по различно време Константин Тренчев, Христофор Събев и Евгени Бакърджиев.
Както и в България и другаде, и в Югославия с външни усилия бе култивирано обществено течение, съответстващо на рецептите на "новия световен ред". То отрича националното начало и държавността. Особено сред университетската младеж, политически по-активна от другите слоеве на населението.
Цитирам по памет първия ръководител на сръбското студентско движение "Отпор" (на екрана - същински "революционер"), с лекясали джинси, все още мършав и видимо физически възмръсен: "Ние отричаме реакционния национализъм, искаме да бъдем граждани на света". Думи, които казват твърде много и определено биха харесали на Петър Стоянов и особено на сина му.
Колкото и да е тъжно, американската формулировка за противопоставяне на националното на общочовешкото начало, предназначена изключително за износ, продължава да хваща дикиш в Източна Европа.
Американските медии съвсем не криеха вашингтонската режисура и постановка на събитията в Югославия. Добросъвестно съобщаваха кои американски правителствени и неправителствени организации кому и колко плащат, за да свалят правителството, какъв е дневният порцион на един редови "борец за демокрация" (5 долара), в кои хотели в кои съседни страни се организират спецкурсове за по-личните "активисти" и т.н.
Всичко това, заедно с естественото изхабяване на едно управление, продължило дълго време, нямаше как рано или късно да не даде резултати.
Две трети от подадените гласове наистина никак не са малко и на пръв поглед Вашингтон има основание да тържествува. Все пак трезвият анализ на случилото се изисква да не се пренебрегват някои реалности.
Преди всичко, от правото си на глас се възползваха по-малко от 60 % от гражданите на Сърбия. Излиза, че ДОС може да заяви подкрепата само на 1 от всеки 3 сръбски граждани. Че останалите 2 са били или нейни противници, или в най-добрия случай безразлични към нейната победа.
ДОС е конгломерат от 18 различни структури, обединени от отрицанието. Според циниците, и от глада за мръвки и кокали. Настъпи моментът на изпълнение на обещанията за съзидание и на осъзнаването, че мръвките и кокалите няма да стигнат за всички. Политическото изтрезвяване винаги е по-болезнено от битовото.
Програмата за управление на ДОС не е интересна. Поне не за българите, запознали се с плана "Ран-Ът" и с резултатите от неговото приложение, както и с по-късните му мутации. В крайна сметка, този род документи се изработват на едно и също място.
Доколкото във варианта за Сърбия в този документ има следи от национална специфика, те се изразяват главно в следното: засега отсъства провъзгласяването на членство в НАТО като висша външнополитическа цел, разбираемо. Споменава се, макар и мимоходом и с общи приказки необходимостта да се уреди държавното устройство.
Както в аналогичните нашенски документи на аналогични нашенски структури, губи се мярка в обещанията за скорошно материално благоденствие, особено в приказките на нарочения за премиер Зоран Джинджич. Бе заявено, че въпросното благоденствие (както и българското) ще бъде най-вече плод на масиран приток на чуждестранни частни капитали и на отговорно усвояване на средства, отпускани по различни правителствени и междуправителствени програми. Подтекстът е, че всички тези капитали и средства отдавна са заели стартова позиция за нахлуване в Сърбия и само са чакали отстраняването на Милошевич от власт.
Не повече конкретика има и в текстовете за защита на социално слабите и за осигуряването на заетост и преквалификация за хората, които ще бъдат засегнати от модернизирането и реконструирането на икономиката.
По света и главно у нас в някои среди все още витаят хипотези, че за разлика от българите, сърбите освен тояга ще получат и морков, че за да се създаде необратимост на планираните от Вашингтон процеси в Югославия спрямо нея ще бъде приложен едва ли не един мини-план "Маршал".
Засега обаче няма нищо, което да навежда на мисълта, че Югославия ще бъде обект на привилегировано третиране.
Раздробяването на държавата продължава не само да се поддържа, но и да се стимулира. Черногорският сепаратизъм, на думи осъждан от Запада, все така е поощряван материално и морално от него.
Колкото до Косово, гаулайтер Бернар Кушнер, малко преди да го сменят, заяви, че окупационните части на НАТО ще останат там още най-малко 15-20 години. Пренасянето на териристичните действия на АОК в района на Прешево, Медвежа и Буяновац също нескривано се толерира от Запада. Предвижда се и засилена автономия на Войводина.
Логиката на този подход е лесно обяснима.
Ако Вашингтон бе имал интерес от целостта на Югославия, преди всичко нямаше да посяга върху нея.
Ако бе търсил на Балканите и въобще по света приятелски настроени към него суверенни държави с процъфтяващи икономики, нямаше да ги разрушава с обеднен уран и с МВФ.
Не изглежда правдоподобна и възможността в името на нормализирането на отношенията с някогашния съюзник Белград САЩ да се откажат с лека ръка от ролята си на покровител на мюсюлманите в Босна и Албания. Роля, с която компенсират политиката си към ислямските народи в други части на света.
Въпросът е кога всичко това ще бъде разбрано и от сърбите, които гласуваха за ДОС. Ако бъдещето на Югославия зависеше само от Джинджич и подобните му, Вашингтон нямаше да има проблеми. И след победата на проамериканските сили в тази страна обаче обстановката далеч не се очертава като безпроблемна.
ДОС, както споменахме, е разнородна коалиция от структури, характеризиращи се като "леви", "десни" и "центристки". Не е монолитната партия на Иван Костов.
В парламента се запазва впечатляващо присъствие на силите, отстояващи националния суверенитет. В него ще са представени с общо около една трета от гласовете не само социалистите и радикалите, но и средите, близки до покойния Аркан.
За разлика от някои други балкански държавни глави, югославският президент Кощуница не е празноглаво плямпало, склонно да размени националните интереси срещу дребни подаяния. Не дава признаци да е склонен да се превърне в чуждо мекере и да изгуби лице. Мотивиран е да укрепи авторитета си не на последно място и заради това, че американската благословия за издигане на кандидатурата му като на единствен потенциален победител на Милошевич е публична тайна.
Тепърва предстои да се изясни и доколко обещаната от него "социално ориентирана пазарна икономика" ще се впише в модела, спускан от американците на Джинджич.
Предстои изясняването и на други, не по-малко важни проблеми, които досега се обясняваха с Милошевич и неговата партия.
Как и кога ще намерят решение въпросите, свързани със сепаратизма на Черна Гора, с окупацията на Косово и с разширяващата се албанска експанзия в неокупирана Южна Сърбия?
Кога ще се завърнат по родните си места над половин милион сръбски бежанци, изгонени от Босна, Хърватско и Косово?
Ще се съгласи ли Югославия да сведе армията си до равнището на българската, т.е. да я разпусне, без тези въпроси да получат задоволителен отговор?
Сегашното поръчково ликуване на официална София заради изборната победа на ДОС в нашата западна съседка е съвсем неуместно. Публичната мотивировка - "падането на последния комунистически диктаторски режим на Балканите" - е направо наивна.
Същинските причини за синята радост бихме могли да намерим в някои книги за американския робовладелски юг. Когато са устройвали хайки за излавяне на избягали роби, най-усърдните преследвачи били неизбягалите роби, изпълнени с искрена ненавист към събратята си, дръзнали с бягството си да посегнат върху установения ред. Нещо подобно виждаме в типовата реакция на софийската администрация към държавите със собствена политика, т.е. невписващи се в "новия световен ред".
За нормалните българи естественото би било да си зададем други въпроси, по-конкретни. ко не се уреди завръщането на споменатите сръбски бежанци, няма ли опасност част от тях да бъдат заселени в Западните покрайнини и така българският характер на този район напълно да се изгуби?
Какви последици би могло да има за нас продължаването на поощряваната от НАТО албанска териториална експанзия до западната ни граница?
Разбира се, нелепо би било да очакваме подобни въпроси да бъдат формулирани от властите в София. Нежели те да им намерят отговор... "Шенген" - продънената спасителна лодка на "позитивно мислещите..."
Бившият социдеолог, настоящ "демократичен" политолог - г-н Евгений Дайнов, откликна на партийния призив да се мисли позитивно и заяви: "Сега, през 2000-а, си завързахме лодката на отсрещния бряг и се оказа, че там все пак ни чакат някакви хора с добри към нас намерения". (в."Сега", дек., 2000). Авторът има предвид падането на визовия режим, наложен от Шенгенската спогодба.
Кой ни чака на отсрещния бряг, все още не сме разбрали.
Но от опит знаем, че лодката на "позитивно мислещите" е продънена като цървулите на българина от карикатурата на Илия Бешков "Бай Ганю в пъпа на историческите събития" (в."София", 26.V.1941). За съжаление и днес е актуална тази творба.
И в 1941 г. борбата е била за налагане на "нов ред" на земята. Само че претендентът за световен лидер е била Хитлерова Германия, а днес е друг. За България това няма особено значение, нейната роля, определена от държавниците й, е една и съща. Хитлер я привлича за съюзник. Какъв съюзник? България става част от геополитическото постранство, необходимо за настъплението срещу СССР (днешна Русия и държавите от ОНД). За компенсация обявили Велика България. И тогава имало буйна радост. Само скептици като Бешков не повървяли в истинската реализация на тази изконна българска мечта... В онова време политици и държавници също имали нужда от позитивното мислене на управляваните. Помогнала им спасителната лодка "Велика България", която след Втората световна война, подобно на близалка-залъгалка, се стопила.
Спасителната лодка на днешните наши управници се нарича "Шенген".
Визовият режим фактически не е паднал. Както се казва - рибата е в морето, но тиганът е загрят, маслото цвърчи. Удавникът и за сламка се лови. Какво друго остава на управляващата политическа сила?! Какво реализираха от програмата, с която дойдоха на власт? Къде са обещаните работни места, средната класа, качественото здравеопазване и т.н.?
Реалният факт от тяхното управление е една болезнено разслоена България. В нея тънката коричка на новите стопани на родната икономика (които кой знае защо често са управници или пък близките им?!) си създаде приказно луксозен разкош. Българският народ в своето мнозинство тъне в убийствена безработица, растяща смъртност, безизходица. Множат се бездомните, неграмотните, отчаяните. На този народ ежедневно, ежечасно се втълпява да мисли позитивно. Няма основание за позитивизъм - ясно е за всички. Призивът - "Да мислим позитивно! " - звучи като шаманско заклинание. Така не можеше повече.
