Ласкаем се да мислим, че Димитър Стоянов написа "Заплахата", защото с очите си видя, че има смисъл да остави в ръцете на българските патриоти своята книга-изповед, книга-предупреждение за всички българи, които са решени да преживеят и радости, и скърби до края на живота си в любимото Отечество.
С тази книга в ръка младите българи могат да проумеят много неща и на първо място: кой е гробокопачът на България; защо Ахмед Доган вместо в затвора е в българското Народно събрание като лидер на забранената от Конституцията партия на етнорелигиозна основа. И още, защо за трагичната, но нетърсена от никого смърт на 8 български мюсюлмани през 1985 година, Доган вече 10 години вменява колективна вина на целия български народ и периодично го заплашва с Босна в Родопите.
Младите българи могат да проумеят защо Ахмед Доган помогна на Желю Желев и Петър Стоянов да бъдат избрани, и после получи своето: турски език в български училища, поддръжка за Алиа Изетбегович и Хашим Тачи, коридор за НАТО и натрапената Рамкова конвенция за защита на националните малцинства.
Предателствата на българските политици нямат край. Наивността на нашите братя, които гласуват за тях - също.
Днес от Запад се надигат нови облаци. След разкъсването на Сърбия въоръжените от САЩ албанци ще направят всичко, за да затрият и Македония. Сякаш да поеме щафетата на сепаратизма се задвижва и наследникът на ТНОДБ - протурската партия ДПС. Идва ли ред и на България и ще се сбъдне ли пророчеството на "Заплахата" да бъдат прекроени границите на Балканите, в интерес на съюзника на САЩ - Турция, и във вреда на разширяващия се ЕС?
Изборът, който ще можем да направим е Босна (протекторат) или Кипър (отцепване). И тъй като вече сме само с главнокомандващ, без армия, кипърският вариант става все по-вероятен.
Това е черният, песимистичният вариант за следващия век, за който Димитър Стоянов предупреди в "Заплахата".
Но има и друг, който също може да се осъществи, тъй като досегашните управници и стратези на САЩ показваха не само бруталност, но и пълна липса на въображение.
А този вариант е, че Гърция трябва най-после да осъзнае какво я заплашва, ако на Родопите се разположат турски ракети. Заплахата от албанския сепаратизъм спрямо Македония трябва да измете американските марионетки в Скопие така, както народният вот измете румънското СДС от парламента.
Осъществи ли се оста Атина-Скопие-Белград, ще дойде и времето, когато Доган ще бъде по-нисък и от тревата, а новият главен прокурор ще може най-сетне да го повика на разговор и да му прочете какво пише в Конституцията на България.
Несъмнено трудно е да се участва в "голямата шахматна игра", когато са ти откраднали най-тежките фигури. И все пак сме длъжни да опитаме.
Сигурни сме, че ако Димитър Стоянов беше жив, щеше да бъде с нас. И щеше да ни повтаря думите на Робеспиер и на Раковски:
"За Отечеството не е сторено достатъчно, ако не е направено всичко".
Дерзайте!
"Любовта към Отечеството превъзходи сичките световни добрини".
Екологично замърсяване на научното пространство
Аз също обичам афоризмите на Ларошфуко. Ще успокоя обаче Петър Добрев, че тъй като никога не съм му сторвал зло, нямам причини да го мразя. Ето защо не се безпокоя, че ще бъда посипан се епитетите "мерзавец", "самонадеял се лаяч" и други подобни, с които е окичил Станислав Станилов ("Нова Зора", бр.42, 21. Х.2000). Ще му кажа само, че този необуздан език, който държи, съвсем не подхожда на заглавието на отговора му, съдържащо многозначителната, но и задължаваща думичка "академизъм".
Нека и на мен бъде позволено да разкажа за една мъдрост без да се връщам толкова назад в годините на Ларошфуко. Моят учител академик Димитър Косев разказваше, че като се обърнал към друг не по-малко начетен и също мой преподавател професор Александър Бурмов с думите: "Защо всеки запасен офицер и пенсиониран адвокат могат да грабнат перото и да изпишат научни трудове по история? ", получил отговор: "Защото нищо не ги грози. Но ако направят химически опит, рискуват да хвръкнат във въздуха! ". "Може и да си прав - казал Косев, - но историческата неистина е бомба със закъснител и винаги ще дойде ден, когато ще гръмне".
През последните години историците-лаици наистина масово застрашават научното пространство. Това е, защото пишат леко, без много да се замислят, в повечето случаи занимателно, но в последна сметка неистинно. Особено това важи за прабългарската проблематика, която заслужено изисква интереса и вниманието на читателите.
Ако се опитаме да систематизираме "научните" опити, ще видим, че те се вместват в две големи групи съчинения. Първата обхваща "автори", които нямат историческа подготовка и са спокойни, че каквото и да напишат, не могат да бъдат обвинявани сериозно, тъй като винаги се измъкват с извинението за неопитност. Сега нямам желание да се занимавам с тях, но може би друг път ще направя това.
Втората група е по-малка, но значително по-агресивна, защото обхваща хора с научни звания и степени, но работещи далеч от посочената по-горе проблематика. Две са причините за тяхното рвение да навлязат в непознати за тях дебри - получаването на хонорари, които в някои случаи са доста солидни, и желанието името им да се появява, макар и не в областта, за която са подготвени.
Така например един историк на новото време написа книга под наслов: "Славяни ли са българите? " (Пламен Цветков). В това парадоксално заглавие той е забравил да уточни за кои българи става въпрос - за днешните, или за тези, които хан Аспарух води след себе си на запад. Наистина прабългарите не са славяни, но на Балканския полуостров, заедно със славяните, поставят началото на съвременния български народ. Неговата принадлежност към славянското семейство е неоспорима и най-очевидно доказателство за това е езикът и писмеността, които ползваме.
Именно затова "учени" от рода на Ото Кронщайнер настояват те да бъдат премахнати и изоставени. И може би са прави? По пътя към Европа една "кронщайнерица" вероятно би била по-полезна от "кирилицата". Знае ли човек?
Несъмнено е обаче, че така поставените за решаване проблеми носят явно изявен политически привкус и желание да се отдалечи и противопостави българският народ на останалото славянство.
Наскоро се появи друга книга, озаглавена претенциозно: "Древната българска цивилизация" (Марин Димитров). В нея корените на тази "цивилизация" се търсят още в каменно-медната епоха по българските земи (не случайно авторът неотдавна изнесе доклад на научна конференция, посветен на 44 века (?) българска цивилизация. После тези "праисторически" българи потеглили на изток, достигнали Китай, дали му от своята култура и в началото на н.е. се върнали в Евразия, за да създадат цели три империи (!?). Разбира се, това изследване е изградено на несигурни митове и легенди, някои от които с много късен произход, и отчасти на археологически материали, които и хронологически, и териториално нямат нищо общо помежду си.
Значително по-тясна, но не и скромна задача, се поставя в друго съчинение, което определя "Българите - цивилизатори на славянския свят" (Божидар Димитров). Ролята на българската култура действително е значителна и това става след приемането на християнството в средата на IX век. Точно тогава тя става активен преносител на една истинска цивилизация - византийската - и самата се превръща в генератор на нови културни ценности. През езическия период обаче ролята на прабългарската култура за Югоизточна Европа е значително по-скромна.
Изобщо темата за цивилизационната мисия на българите се представя често пъти твърде преувеличено и изопачено, което излиза извън рамките на действителните факти. Нашият народ е дал достатъчно доказателства за жизненост, за да му се вменяват несъществуващи приноси.
Науката наистина приема появата на различни хипотези, но те трябва да бъдат изградени на сериозна документална основа. Защото по думите на Дмитрий Лихачов: "...съчинителството под формата на хипотеза на различни парадоксални предположения лишава читателя от стабилен текст, лесното му разбиране, заплашва от загуба на доверие... " към научното изследване и самият му автор. "Ние - пише Андрей Пантев - трябва да покажем това какво сме, но без фарфаронско и грандоманско поведение".
Оценката на Лихачов важи с пълна сила за обемистото творчество на Петър Добрев. Станислав Станилов отбеляза в своя отзив ("Нова Зора", бр.40, 7.XI.2000), че не е могъл да преброи издадените за последните години книги от този автор. И аз съм затруднен, но все пак пресметнах, че от 1991 г. досега са обнародвани над 15 книги на прабългарска тематика.
Това наистина е уникален случай не само в нашата издателска практика, тъй като за една година се падат над една и половина книги. Но всъщност в това няма нищо изключително, ако се вгледаме в написаното и установим, че тези съчинения се повтарят в повечето случаи дословно.
Въпросът е в това, че издателите (изключително частни) са усетили доходоносната жила, отварят се към автора с готовност, а и той има добра материална полза. Но каква е научната?.. В интерес на истината трябва да отбележим, че научното развитие на Петър Добрев тръгна много добре. Завършил икономически науки, той насочи вниманието си към стопанската история на прабългарите, събра значителен фактически материал, анализира го добре и защити успешно кандидатска дисертация, която по-късно бе обнародвана ("Стопанската култура на прабългарите", 1986). Този труд аз високо ценя, цитирам го в мои работи и го препоръчвам на студентите си.
Какво стана после с този човек, не ми е напълно ясно. Той бързо си въобрази, че разбира всичко досежно прабългарите - език, писменост, духовна и материална култура, изкуство. И се заредиха споменатите по-горе съчинения.
За да се стигне до последния труд, отпечатан тази година, в който той прескача всички допустими традиции на приличие, като оплюва цялата българска медиевистика. Причината за това според мен е, че никъде и никога в сериозната научна литература не са се занимавали с неговото творчество. Това, естествено, е създало комплекс, който той се старае да избие с откровени ругателства. За него всички историци са "глупаци" и "преписвачи", с които са пълни аулите на нашите университети и институтите на БАН. Читателите сами разбират отговорността на такова заключение. Интересно е, че обвиненията за "опошляване" на българската история през целия ХХ век са анонимни и следователно се отнасят за всички учени. Уверенията на автора, че за опора са му служели будният дух и етика на изследователи като чл.кор. Веселин Бешевлиев, проф. Петър Коледаров, проф.Иван Венедиков, акад. Димитър Ангелов и др., са чистопробна мистификация, защото той хитро премълчава, че точно с тези учени неговите идеи се разминават напълно. Остава голословното му твърдение, че в тези години "...прабългарската проблематика беше поставена под петата на една нелепа и безсмислена политическа цензура".
Че това е невярно, говори фактът, че в последните 30-40 години са обнародвани прабългаристичните изследвания на гореспоменатите учени и на още много други, между които (нека ми бъде простено) и две мои книги, както и самият труд на Добрев за стопанската култура на прабългарите. Да го е гонил и малтретирал някой за това, не ми е известно.
Никога не съм имал желание да правя анализ на "трудовете" на П. Добрев, защото не виждам смисъл в това. Тъй като той използва в последната си книга различни сентенции и древни мъдрости, нека му кажа и една лично моя: "Смело влизай в гората от високи буки и борове, но се пази от трънака и драките - можеш само да си съдереш гащите".
Спира ме преди всичко неговият "научен" подход, който се заключава в разгръщането на стари съчинения, речници, енциклопедии и пр. и сглобяване на хипотези, които в следващите му книги са вече абсолютна истина. Така стои например въпросът за първородината на прабългарите, за която той сочи Памир и Хиндукуш. Намирането на езикови паралели е недостатъчна база за такъв извод. Още повече че археологическите находки са недостатъчни. Всъщност началото на прабългарския етногенез трябва да се търси в районите на Централна Азия, откъдето огромни маси номадско население се насочва още преди н.е. на запад по трасето на Великия керванен път (или още Пътят на коприната). Сред тях са все още неидентифицираните предшественици на прабългарите, но елементите на бъдещата им култура (селища, керамика, надписи, изкуство и т.н.) вече ясно проличават на територията на Средна Азия и Кавказ. Затова няма нищо чудно, ако части от това население са се разселили, макар и временно, в районите на Памир.
Могат да се споменат редица исторически нелепости в трудовете на Добрев като това за гроба на хан Кубрат (впрочем обвиненията, че някой съвременен историк е измислил името му Курт са безпочвени, защото той е наречен така в "Именник на българските канове"), за измисления монограм на хан Аспарух от с.Вознесенка (който никога не се е самоназовавал Еспор) и редица подобни несъобразности, на повечето от които обърна внимание Ст. Станилов в своя отзив.
Иска ми се обаче да дам няколко обяснеиня по императивните "казуси" на Добрев, с които той съветва учените да влязат в правия път.
1. Отдавна в българската наука не се твърди, че прабългарите са били малоброен и неорганизиран народ. Необходимо е обаче да се четат книгите на автори, които сам авторът признава (например Димитър И.Димитров).
2. И досега остава спорен характерът на началните контакти между славяни и прабългари. Борбата между различни становища не е слабост, а достойнство на науката.
3. Отдавна е изоставен възгледът, че прабългарите са нискоцивилизовани номади. В тази насока поне достъпната книга на Станчо Ваклинов е достатъчна, за да се види, че никой не отрича прабългарският произход на строежите в Плиска, цялостната материална и духовна култура на столицата.
4. За произхода на името "българи" има различни теории, включително и тюркска, без някоя от тях да се е наложила. Не трябва да се съмняваме, че и този въпрос ще бъде решен научно. Все по-малко са тези учени, които свързват пряко българи и тюрки, но е безспорен фактът, че на Балканския полуостров те се появяват силно тюркизирани.
5.-6. Днес почти никой не поддържа тезата, че прабългарите са хуни. Ако с Авитохол и Ирник от "Именника" се свързват Атила и Ернах, това е, защото средновековните летописци са искали да обосноват величието на българската държава. Най-вероятно обаче е, че тези две имена се епоними и зад тях се крият две различни исторически епохи. Всякакви изчисления за появата на българска държава през 165 г. са без покритие - тя е създадена в началото на VIIl век от хан Кубрат.
7. Откритите в последните години данни сочат, че прабългарският език е смесица от различни езици, в която тюркските заемки не са малко. Могат само да се споменат тюркските титли багатур, багаин, боил, кавхан, калобър, таркан, а изследванията в последно време на авторитетния учен Моско Москов показват, че имената на различни видове въоръжение и снаряжение са тюркски.
8. Наистина прабългарската владетелска титла е "кан", не защото Добрев иска това, а защото в прабългарските надписи се употребява само тя. Използването на хан в литературата е инерция и тя трябва да се преодолее. При това към тази титла трябва да се прибави определението "сюбиги", както установи В.Бешевлиев, което означава върховен военачалник или всемогъщ владетел. И щом Добрев се е заел да поучава науката (цялата!), трябва да знае, че името на Омуртаг не се изписва с латинско R, а това на Маламир - с латинско L.
9. По-горе вече бе изяснено, че прабългарската държава възниква в VII в., но за български народ може да се говори и в по-ранно време. Неотдавна Георги Бакалов изрази мнението, че държава и държавност са нещо различно, както и държава и народ.
10.-11. Абсолютно невярно е твърдението, че сега господства теорията за формирането на българската държава само от славяните. Нашият многознаещ автор трябва да прочете внимателно поне капиталния труд на акад. Димитър Ангелов, за да разбере истината. Многоетничната основа на българската държава е и причината за по-сетнешната богата култура и речник на българския език.
Как най-сетне трябва да се оценяват усилията на лаиците в изучаването на прабългарската история и култура?
Мисля, че в тази насока най-добра преценка дава Илчо Димитров, който писа: "...приспособленците, за да изживеят по-безболезнено трудностите, са готови да обслужват всяка конюнктурна нужда, щом добре се плаща и служебно осигурява. Те вдигнаха знамето на "новия прочит на историята", с който необходимата преоценка замениха със заместването на едни догми с други".
Играта с изборния праг
Знайно е, че всяко правителство прави избирателния закон такъв, какъвто му е най-удобен. Сиреч, такъв, че да гарантира максимален успех на следващите избори, за да се задържи на власт. Изключения като непроменения от 200 години начин на гласуване в САЩ само потвърждават правилото. Въпреки че им видяхме и на тях сеира. Но това е друга тема.
Че СДС е далеч от всякаква изборна победа, вече е ясно и на децата. Но ясно е също, че подкрепата на избирателите за БСП, с обявената от нея изборна политика, е достигнала максимума, от който трудно би се отлепила нагоре. Да не говорим и за умишлено подхранваните психологически нагласи от рода на "Европа ще ни загърби, ако гласуваме за бившите комунисти" и "Абе, тия мошеници, но вече се оядоха, пък червените са гладни" и прочие Андрешковски мъдрости.
Така че сега не друг, а БСП и вече обявеният й за "стратегически партньор" ДПС имат интерес да се запази 4-процентната бариера. Която е недостижима преграда за всички, освен СДС, БСП и ДПС. Което пък устройва стратезите от "Позитано" 20. Въпреки че сметките им са без кръчмаря Доган.
Не така стоят нещата в синия лагер. И по-точно, не такива са те за Командира. Иван Костов не е човекът, който робува на догми и още по-малко на партийност. За него е важна властта в личен план. От тази гледна точка той има интерес да набута в 39-ото Народно събрание някои нови и стари формации, да им даде по някое министерство (ако трябва, ще разкрие и нови!) и да изкара още един премиерски мандат.
Ама че СДС ще стане за посмешище от капризите на коалиционните дребосъци - голяма работа! Пука му на Костов за СДС... И така послушните (все още) на Командира депутати от мнозинството налагат да речем бариера от 2%. За нея впрочем със зле прикрит възторг ще гласуват и евролъжците, и дружбашите, и "воеводите", и хората на Жорж. Защото тя вече им дава наистина реални шансове за успех. А също и на монархистите и "Герговден".
Двупроцентната бариера би имала още един косвен ефект. При нея практически няма да остане почти нищо за преразпределяне по Д'Онт. Така ДПС, което днес е среднощният кошмар на Вожда, ще остане с реалните си гласове и реалното си обществено тегло. Тоест, с 13-15 депутата. И окончателно ще бъде развенчан митът за неговата едва ли не ключова роля в българската политика... Кой знае, едно такова решение може пък и да е за добро.
От наша гледна точка свалянето наполовина на изборния праг би било изключителен шанс на българските патриоти най-сетне да заемат място в българското Народно събрание. И да го направят наистина малко от малко българско.
Остава да видим дали няма да надделеят над здравия политически разум инатът на Костов и лакомията на сините талибани.
Натиск откъм турския ГЩ
Изминалата седмица бе белязана с шумния скандал в българо-турските отношения, предизвикан от мастития турски ежедневник "Сабах". Всъщност скандал нямаше, но въпросителните остават.
Та според колегите отвъд Босфора цялата безкрайно неприятна, но все пак чисто углавна история с турския дипломат в Бургас Мехмед Коза била пъклено дело на българските спецслужби. И те действали по поръчение на правителството, което имало да разчиства сметки с Анкара и да й оказва по този начин давление.
Ох, де да беше тъй! Само че де го туй българско правителство, дето ще се държи достойно със съседите си, пък и не само с тях. В аналите на българо-турските отношения се помни "кучешкият инцидент" в Родопите през 1907 г., когато в района на Чепеларе се водят двуседмични престрелки между нашите и турските граничари. И защо? Заради раненото от турски войник куче на български офицер. Както и да е, това са минали дни.
Въпросът е, че цялата работа намирисва на съзнателно търсене на конфликт с България. А май и с цяла Европа.
В крайна сметка се оказа, че никой не бил изразявал мнение в целенасочена антитурска акция. Лично турският посланик се извини и уточни, че не е говорил такива работи. Потърпевшият Мехмед Коза пък - въобще.
Тревогата идва от нещо друго. Турският Генщаб използва ситуацията и реагира доста нервно, обвинявайки официалните институции в Анкара в пасивност. А това си е направо зловещ симптом. Впрочем същите военни направо торпилираха опитите на дипломатите на южната ни съседка да пробият омагьосания кръг на изискванията на ЕС.
Някои среди в Анкара май предпочитат не Турция на Кемал Ататюрк, а тази на султаните. И искат да влязат в Европа в стил Сюлейман Великолепни... Реакцията им е разбираема. Европа познава твърде добре турците, за да ги смята за европейци. Независимо от всичките им икономически показатели през последните двадесетина години.
И може би затова някои хора отвъд Босфора са нервни.
Националната ни сигурност и нейният предначертан залез
Да приемем за положително, че проблемите на националната ни сигурност в последните няколко години намират място в работата на Народното събрание, президентството, правителството. Но това все още не води до някакви резултати. Мнозинството в парламента не приема под внимание предложенията и мненията на опозицията. Отхвърлят се тезите на специалистите и техните точни анализи и оценки, основани на действителната вътрешна и външна политическа обстановка и състоянието на Българската армия.
Върху послушните ни политици се упражнява натиск и на управляващите се налага да изпълняват действия, сравними само с резултатите от Ньойския мирен договор и последствията от него за страната ни.
Известно е, че главните съставни части, от които се изгражда концепцията за националната сигурност и нейната система, са: вътрешната сигурност, външната политика, свързана със сигурността и армията като количество и качество. Тези части са неотделими и се намират в пряка зависимост помежду си.
В страната ни съществува пълна деморализация и дестабилизация
Сякаш току-що сме преживели и изстрадали опустошителна война. Разюздана престъпност. Продажни политици. Разнокалибрени шмекери. Всичко това смуче живителните сили на народа. Ако към престъпните шайки прибавим и някои международни финансови институции, картината става не само печална, но и потресаваща.
Една прослойка, която едва ли надхвърля пет процента от населението, живее в неописуем разкош. Тази прослойка си преразпредели богатствата на родината, създадени за по-малко от половин век с огромен труд, лишения и усилия в името на едно социално справедливо общество.
Човек, ако прехвърли криминалните хроники на вестниците, всекидневно ще се сблъска с невероятна престъпност: палежи, взривове, убийства, изнасилвания... Наркоманията, едно почти непознато явление у нас преди десет години, днес определено подкопава устоите на нацията и прави духовни и физически инвалиди опасно много представители на най-младото поколение българи.
Вътрешната сигурност е тясно свързана със състоянито на икономиката. А то е отчайващо. За жълти стотинки се разпродадоха основни фондове за милиарди. Предприятия, които довчера носеха печалби за стопанството ни, днес вече не работят или са харизани срещу символично заплащане на братовчедски кръгове. В селското стопанство 52 на сто от обработваемата земя пустее, разпокъсана на десетки милиони парчета. Вече десет години доморасли многознайковци се опитват да ни втълпяват, че нашата промишленост и селско стопанство не са конкурентоспособни на международния пазар. Наскоро една депутатка от германския парламент се изказа по наш адрес, че ако не възстановим селското си стопанство, каквото е било в края на 80-те години, трябва да се простим с мераците за Европейския съюз.
Според статистиката на ООН по времето, наречено "тоталитарно", България е била сред първите 20 индустриално-аграрни страни в света по брутен вътрешен продукт на глава от населението.
Това е вече минало, съсипано, разрушено. И не от външен враг. А от българи! Следователно за вътрешна национална сигурност е трудно да се говори.
Състоянието на Българската армия
Вече цяло десетилетие се внушава на българина, че "непосредствена заплаха за националната сигурност на България не съществува".
И в духа на тези внушения се изграждат концепцията за националната сигурност, военната доктрина и свързаната с нея реформа, законът за Въоръжените сили и отбраната на страната.
Започна се с реформата. Тя бе тема на не една публикация, в която се сочеше, че тази реформа е фактически гибелна за нашата армия. Създаде се план "2010 година". Генералният щаб и специалистите се постараха реформата да не доведе до разруха на Въоръжените сили. Този план бе приветстван от държавните ръководители. Доволни бяха генералитетът и началникът на Генералния щаб генерал Михов от заявленията на премиера Иван Костов за спешни правителствени решения по план "2010 година".
Според плана численият състав на армията ни трябваше да достига до 140 хиляди души и съответното в разумна достатъчност модерно въоръжение с приоритет на производството от българската оръжейна промишленост.
Но благодарение на разни фелдфебел-школници и послушковци от военното ведомство се приеха указанията на комисията под председателството на генерал Кифенаар. След като генералът си свърши работата, премина в заслужена пенсия, получи заслужени почести и награди, а и солидно заплатена цивилна служба.
При нас обаче се появи план "2004"
С него правителството наложи съставът на армията ни да е до 45 000 души със съответното съкращаване на оръжията по родове войски.
Съпротивата и запъването на българския генералитет имаше тактически характер: да оцелее с генералския пагон. Гласът на протест на ген. Марин бе не само единствен, но бе и глас в пустиня. За назидание той бе уволнен от президента-главнокомандващ, като отнеха всички полагаеми права. И защо? Защото имаше доблестта да заяви, че не може да участва в убийството на ракетни войски, които командваше.
По план 2004 се предвижда пълна ликвидация на бойната авиация, нейните бойни възможности и боеви традиции.
Военноморските сили остават почти символични, които могат да се командват и от един капитан I ранг. Но това не попречи на президента преди известно време да произведе седем бригадни адмирали, разбира се, без да има бригади и кораби.
Смехотворна е картината със сухопътните войски. Техните функции се свеждат до хуманитарни задачи, полицейщина и джандарщина.
В същото време нашите съседи се въоръжават. Усилено и добре.
Още през 1993г. съотношението в жива сила бе 10:1 в полза на заобикалящите ни страни, без Австрия, Унгария и Сърбия. Много по-опасно за нас е обаче съотношението във въоръжението: 10 000 танка срещу 2100 наши. 1600 самолета срещу 259 наши.
Седем години по-късно съотношението е направо катастрофално за България. Численият състав и въоръжението на съседите са нараснали с 20%. А сравнението с военоморските сили е направо немислимо.
За малко повече от година албанската армия от 40 000 нарасна на 120 000 души. Македонската - от 20 000 на близо 50 000, въоръжени с наши подаръци: танкове, артилерия, боеприпаси.
Сръбската армия надвишава 200 000 души, има съвременен боен опит, получен на собствена територия.
Румъния има армия над 160 000 души и въпреки заявеното желание за членство в НАТО, нейните политици и дума не дават да се издума за съкращаването й на 100 хил. души под диката на Запада.
Когато ние си играем на реформи, заобикалящите ни страни не спират темповете на въоръжаване.
Турция е поръчала на германската военна промишленост да й бъдат произведени 1000 танка "Леопард" най-ново поколение. Освен това е отделила 4 милиарда долара за покупка от САЩ на 145 щурмови вертолета тип "Кобра". Изготвен е и план за изграждането на съвместен завод със САЩ на турска територия за производство на този тип вертолети, които ще бъдат презназначени за износ.
Гръцкият и турският флот обновяват корабните си паркове с многофункционални бойни кораби и подводници, в това число и тип "Стелт", за които ние можем само да мечтаем. Неотдавна пресата съобщи, че Гърция отделя нови 15 милиарда долара за модерно въоръжение.
Същевременно в един доклад на посолството на САЩ до Министерството на отбраната, който се пази в строга тайна, се иска Българската армия да бъде сведена до 30 000 души, а в пресата се говори за 27 000 души.
Но и според план "2004" армията ни трябва да бъде съкратена с 53,1 на сто и да стане 20 900 души. Всяка година от 2001 до 2004 г. ще се съкращават от 10 до 15% от числения й състав. В армията ще има само 3017 офицери, 3633 сержанти, 13 820 войника и 430 волнонаемни служители. Ще бъдат съкратени 3688 офицери и 4717 сержанти!
И това се прави, когато нямаме никакви реални външни и блокови гаранции!
При това самите ние се отказваме да се погрижим със собствени сили за националната си сигурност. В тази обстановка, при това разположение и съотношение на силите, да се говори, че липсват преки заплахи за националната сигурност на Република България и за териториалната й цялост, е фарисейщина и кощунство към армията, към народа ни и към героичното ни минало.
За каква реформа може да се говори в Българската армия, когато се руши нейната материално-техническа база? Ликвидират се гарнизони с историческа бойна слава. Разрушават се отбранителни системи, оборудвани с необходимите сили и средства, с комуникации и пътища. Разминираха се вероятни направления за настъпление на противника. Войските се изтеглиха на сто километра от възможните посоки за нападение на страната ни.
Трагично е състоянието и на военната ни промишленост. Послушковците изпълниха външни указания и внушения. От близо 200 000 работници и оръжейници, сега са останали не повече от 35 000. Стойността на военната продукция преди десетина години достигаше близо 4 милиарда долара, като от тях 850 милиона долара бяха за арабските и развиващите се страни, а останалата част - за страните от бившия Варшавски договор. Обемът на продукцията намаля 20 пъти и сега оръжия и средства за отбрана се изнасят само за около 80 000 долара.
Българската армия се лишава от собствено производство на основни видове въоръжение, бойна техника и боеприпаси. На гърба на данъкоплатеца България ще купува всичко от Запад и главно от САЩ. Ще купува скъпо и прескъпо.
Пряко свързани с националната ни сигурност са и въпросите за състоянието на военната дисциплина и войнския ред, за които е явно, че не са на необходимата висота. Следствие от това е съмнението в боеспособността на армията да гарантира националната сигурност и да изпълнява конституционните си задължения.
Майките, бащите, дядовците в недалечното минало, колкото и да им беше мъчно, казваха на синовете си: "Един път да отидеш войник, че да станеш човек... " Сега родителите гледат децата им да не служат, или да служат в най-съкратени срокове. Възприемат казармата като на нещо страшно. А политиците още повече разстройват морално боевия дух на армия и народ.
Може още много да се каже за унищожаването на кадровия потенциал на армията, на военното разузнаване, на военното образование и наука. Съвременните реалности изискват реформа в Българската армия, но не такава, каквато Иван Костов и приближените му безхаберници провеждат, оставяйки ни фактически без армия.
Всички съставни части на националната ни сигурност са в разруха и ако тя не се спре, опасностите над родината ни ще надвисват все повече и бъдещето може да донесе на нас и на утрешните поколения непоправими последствия.
Все повече затъваме в онова мочурище, което, ако искаме да бъдем реалисти, трябва да наречем послушание, граничещо с национално предателство.
Не така, господин Куцаров!
Като сътрудник, автор на в."Нова Зора", и приятел на Политическия кръг, изразявам моята изненада пред редколегията и главния редактор на вестника господин Минчо Минчев, които уважавам и ценя, по повод поместения материал в брой 33 от 12 септември под наслов "Олигарси четете Пушкин" от Владимир Куцаров.
Считам, че този материал в леко завоалирана форма изважда от нафталина старата триада за юдоплутократите, за юдомасоните... Ако сравним материала на Куцаров с този, поместен на същата страница, и същата тема, от Сергей Ефремов, препечатан от РФ "Сегодня" звучението им, обобщенията и изводите им са съвсем различни! Ефремов сочи олигарси и руснаци, и евреи, и всякакви. Такава е пъстрата руска действителност. И той не прави преднамерени изводи и заключения. Говори за олигарсите като напаст за Русия.
А Куцаров в своя текст събира в един кюп олигарси и политици, и както твърди той, все евреи. И прави изводи за тяхната безнаказаност. Цитирам: "Защото са евреи и зад тях стоят адептите на глобализма и Световния еврейски конгрес със седалище в САЩ. А те от своя страна, контролират изцяло както МВФ, СБ, така и повечето големи банки в света". Ясно и точно. И след това следват: "Световната конспирация", "Задкулисни фактори" и пр. И накрая мелодраматично и сладникаво цитира "един мъдър евреин - писателя Едуард Топол", предупредил с открито писмо Березовски: "Обичайте Русия!? " Нещо като куйрук, нещо като застраховка, нещо като индулгенция!
Господин Куцаров, олигарсите независимо от това дали са руснаци, евреи, грузинци обичат тази страна, в която им е най-добре, където най-много печелят, където се чувстват безнаказани и закриляни от законите, от държавата. За тях изцяло важи старата римска максима: "Ubi bene, ubi patria", което значи където ми е добре, там ми е родината (отечеството).
Капиталът в целия свят е безроден. Именно затова почти до края на Втората световна война бизнесмените от САЩ търгуваха с нацистка Германия, продаваха им стратегически суровини и печелеха от нея. Това правеха и Рокфелер, и "Дженерал електрик", и крупни бизнесмени евреи, въпреки, че им беше ясна съдбата на сънародниците им в Европа. Знаеха за холокоста!
Безотговорно е като похват да слагаш в един кюп имена на олигарси и политици евреи. Да правиш калабалък от еврейски имена и дълбокомислено да правиш "заключения". Гайдар, Чубайс, Немцов, Кириенко, Явлински не са олигарси. А Потанин не е евреин, нито Григорий Явлински?
Скоро беше публикуван списък на двайсетте най-богати хора в Русия. Сред тях евреи са четирима. Ще спомена подред най-големите: Вагит Алекперов, Борис Березовски, Владимир Потанин, Рем Вяхирев, Анатолий Биков, Владимир Гусински, Юрий Лужков, Виктор Черномирдин, Владимир Прохоров, Муртаза Рахманов, братя Чорни... И защо тези имена на крупни олигарси са далеч от вашия поглед? Или не ги знаете?
Два материала на една тема в един вестник, два подхода. Каква разлика между тях във фактологията, в баланса, в убедителността на изводите!
И още. Струва ми се, че е много рано да се пеят "похвални песни" за Путин като спасител на Великата Рус. Неговите диалози с НАТО и САЩ, със Световната банка и Международния валутен фонд са все още под въпрос. Под въпрос са и честите му телефонни разговори и консултации със Солженицин. На подобна тема "Нова Зора" публикува много интересна препечатка, струва ми се от Илюхин. Приемам я изцяло! Според нея Путин е на кръстопът. Не се знае все още с кого ще тръгне - с олигарсите или с народа.
А рефренът от прастари времена, че "евреите са виновни за всичко" внушаван в изобилен подтекст и направо, е много изтъркан и много компрометиран.
Нечутият глас на третия кандидат за Овалния кабинет
Реших да се кандидатирам от името на Зелената партия на САЩ за президент, защото разбирам, че е дошло време да се премахнат пречките, които блокират решаването на съществуващите несправедливости и проблеми в нашето общество.
Все по-големият натиск на могъществото на предприятията върху правителството ни доведе дотам, че последното често действа срещу интересите на собствения си народ, пренебрегвайки полагащото му се право на суверен. Не един и два пъти гласовете на протеста са бивали подтискани.
Нашата изборна кампания се явява предизвикателство срещу кампаниите на Буш и Гор. Ние трябва да направим така, щото да се разбере в какво точно се състои неравенството, болезнено засягащо толкова наши граждани, и да превърнем това разбиране и осъзнаване на фактите във воля за намиране на решения.
Този е начинът критериите на обикновените хора за оценяване на икономическото положение да се разграничат от критериите на корпорациите. Така хората ще си дадат сметка, че даваните от предприятията пари за политика предопределят официалните решения, че надвишават дела на трудещите се в съотношение 11:1. Всеки две години корупцията достига нови връхни точки и с това се обезсмисля и гласоподаването.
А какво да кажем за хвалбите относно икономическите резултати през последните почти 10 години? Нека приложим критериите на мнозинството от населението, вместо да се ръководим от пресмятанията за един рекорден брутен продукт, от печалбите на производствените компании и тези на борсите за ценни книжа.
Ако възприемем такъв подход, картината, която изниква, е съвсем различна. Защото "бумът" в икономиката има за резултат облагодетелстването на най-състоятелните класи, докато мнозинството северноамериканци изостанаха. В САЩ има над 20% бедни деца, 25% от тях - в предучилищна възраст. Това е най-високият процент сред високоразвитите страни.
Широко прокламираното снижение на безработицата остави на заден план въпроса с ниските заплати и факта, че милиони работници са "частично заети" - те не са регистрирани като безработни, макар че заетостта им е само 21 часа седмично и не могат изобщо да си намерят място на пълен работен ден.
При съществуващите "райски градини" на фискални облекчения, билиони долари са вложени в чужбина. Така постъпващите в държавната хазна данъци от предприятията са под 10% независимо от огромните им печалби. Понастоящем богатствата на 1% от населението - най-заможните - надвишават общото материално състояние на 95 % от останалите северноамериканци.
От друга страна, пандемията на мълчаливо разрушаване на околната среда продължава. Всяка година в САЩ умират 65 000 души по причини, свързани със замърсяване на въздуха. Други 80 000 от смъртните случаи се дължат на лошо болнично обслужване. Отравяния в трудовия процес отнемат живота на 100 000 души годишно.
Здравето, сигурността, справедливостта, образованието, защитата на околната среда и на бъдните поколения са подчинени на ограничаващо ресурсите за тях разбиране.
Значителна част от външната ни политика е направлявана от ненаситните искания на производителите да продават оръжие както на Държавния департамент, така и на външни диктатори при все, че това е в ущърб на интересите на нашата страна.
С разгръщането на едно ново, прогресивно движение, ние ще имаме сили да подобрим жизненото си равнище в широки мащаби, ще имаме възможността да помогнем за формиране на такъв курс на света, който да го вкара в руслото на справедливостта и мира в идните години.
Сектите. Змията отново надига глава
Сектите и т.нар. нетрадиционни вярвания смениха тактиката на своята инвазия и вече предпочитат да действат тихомълком, почти конспиративно изправяйки ни пред свършени факти.
Отминаха времената на "буря и натиск", когато чуждоземни пастори, забранени, или гледани с подозрение в собствените си страни, се изтърсиха по българските стадиони и вопиеха, че са в състояние да извършват изцелителни чудеса.
Те гледаха на България като на някаква девствена амазонска територия, населена от непосветени в словото Божие аборигени и мислеха, че лесно ще ловят души в своите сектантски мрежи.
Оказа се, че напразно си потрошиха парите и по живо по здраво си обраха крушите. Скептичният българин им погледа сеира, пък им обърна гръб. И как не.
Ние, дето сме преживели манихейци, богомили, адамити, варлаамити, жидовстващи, папищаши и какви ли не, е трудно да бъдем подлъгани от примитивни вресльовци, които си въобразиха, че са намерили село без кучета.
На мястото на "беснуващите" пастори обаче се появиха едни скромно и стереотипно облечени русоляви същества (ходеха по двамка), които "чат-пат" назнайваха български, колкото да си изпросят боя. Малко притеснени, като попаднали в небрано лозе, те тръгнаха по домовете, за да предлагат своите верски услуги.
Не бе отчетено едно етнопсихологическо обстоятелство - българинът хич, ама хич не обича да бъде притесняван в дома си. А още по-малко на къщния праг да бъде занимаван с високи материи досежно спасяването на безсмъртната му душа.
Някъде тия момчета ги и понабиха. И това не бе проява на ксенофобия, а инстинктивна, емоционална реакция на хора, които почувстваха, макар и на битово равнище, че е застрашено тяхното етнокултурно пространство.
И ето че сега сме изправени пред "трета вълна". Позициите в духовното пространство се овладяват тихомълком. Ту тук, ту там, но вред из България никнат молитвени домове на секти и сектички, които напрегнато, с мълчаливо ожесточение се борят дори помежду си за опленяването на всяка заблудена душа.
Не ще и дума, че тия занимания струват пари.
И то много пари.
Произходът им е твърде неясен, а и държавата се прави на разсеяна досежно потайните постъпления, за да не си навлече гнева на могъщи тайнствени фондации. А и на Държавния департамент на САЩ, който определено е пристрастен към изявите на т.нар. нетрадиционни вярвания.
Вярно е, че по Конституция вероизповеданията са свободни и всеки може да вярва в каквото си иска. Но все пак тъкмо в Конституцията е записано, че "традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание" (чл.13, ал.3).
Традиционна религия ще рече, че това е религия с исторически корени, която в процеса на едно споделено битие е моделирала мисленето на народа, приобщавайки го към ценностната система на Източното православие.
И тъкмо тук е мястото да припомним пророческо-заклинателните думи на митрополит Климент Браницки, които имат стойността на Завет: "Има православие - има България; няма православие - няма България".
Ще рече - православието има по-високи функции от чисто религиозните. И тези функции се изразяват в това, че правят от населението общност, народ, скрепени в единението на общата вяра, общите предначертания, общите упования за бъдещето.
Тъкмо поради това всяко отлъчване от колективното православно общение е освен всичко друго и накърняване единството на нацията, подкопаване на нейния фундамент, оспорване на приемствеността, което води до разкъсване на онтологичните връзки с предците и техния свят.
Затова всеки отделен от православието е загубен духовно не само за своите съвременници, той е загубен и за миналото на своя род, за неговите предания и скрижали. И това е така, защото отметникът изповядва вече друга ценностна система, която често пъти е враждебна на праотческата вяра.
И тъкмо това е голямата пагуба, която нанасят сектите.
Те са инструменти в разграждането на нацията и обслужват идеите на безродния космополитизъм, на глобализма.
Поради тази причина те са и глезените деца на адептите на новия световен ред, чийто стремеж е да бъде подменен националният живот, националната култура със сурогатите на една вселенска попкултура, която да заличи специфики и прадревни достояния.
И в този ред на мисли съвсем не е случайна проявената тревожна загриженост от страна на Мадлин Олбрайт, че България не била толерантна към нетрадиционните вярвания, че по отношение на тях се проявявала дискриминация.
Това просто не е вярно, държавата е отстъпила вече доста позиции, при това накърнявайки авторитета на Българската Православна църква. Но целта е да бъдем още повече изнудвани да правим нови и нови отстъпки и да отваряме пространства за дейността на сектите.
И ето какво се получава.
Непосредствено след решението на Върховния административен съд, който легитимира съществуването на две български православни църкви (чистейшо национално предателство!) и сектите, сякаш по даден знак, тутакси се активизираха.
Скандално известният пастор Бакалов, който използва за въздействие прийомите на хипнозата, сугестията и откровеното мошеничество, отново излезе на сцената. В Стара Загора от името на оглавяваната от него Обединена Божия църква организира пророческа конференция "Вик в Духа". Явно добре съоръжен с парични знаци, пасторът нае огромна зала в Института за повишаване квалификацията на учителите при Тракийския университет.
И Тракийският университет е вече осквернен!
Гост на сборището е и американската гражданка Мишел Маклейн, обявена за жива пророчица.
Можем да си представим какво ще пророкува сладкодумната презокеанска гостенка... Това всъщност не ни и интересува. Нас ни интересува кога най-сетне държавата ще влезе в час, та да се прекрати най-после инвазията на търговците на души.
Ще попитаме и още нещо: къде в случая е Българската Православна църква, къде е нейното слово, с което да заклейми религиозните мошеници и да укрепи духа на народа, който е в смут и отчаяние, и който наистина се нуждае от единеещо напътствено послание.
Стратегията на САЩ към постсъветска Русия
Завърши периодът на противоборството между САЩ и СССР в студената война. Но в контекста на глобалната стратегия на САЩ за световно господство и нов световен ред борбата между двете неравностойни днес сили - САЩ и постсъветска Русия, продължава с други средства.
На въпроса защо НАТО - главния инструмент за установяване на американското световно господство, е насочен главно на изток, а не на юг, може да се даде и по-обширно, и по-кратко обяснение. Да се спрем на по-краткото.
Колониалната система, обемаща повече от сто страни на Юга, се разпадна. Но тя продължи живота си с неоколониалното господство. Запазиха се и сферите на влияние на бившите колониални държави. Американското настъпление тук се извършва с инвестиции, износ на оръжие и съвременни технологии. Непокорните страни се наказват с еднократни военни удари, индивидуално или колективно, от натовските държави. Примери, колкото искаш: от Суринам до Багдад и Триполи. Източноевразийското настъпление на НАТО е нещо друго.
ПЪРВО, тук живеят 75% от населението на света; произвежда се 60% от БНП на света и около 3/4 от използваемите енергийни ресурси. Настоящето и бъдещето на НАТО според Хенри Кисинджър е да помогне на Америка да се справи с очакваната революция през 21 век.
Сега е невъзможно да се каже коя от зараждащите се сили ще бъде най-могъща, най-заплашителна, или и едното, и другото: Русия, Китай или Ислямският фундаментализъм. Но "способността на Америка да се справи с всички тези надигания ще се засилва от сътрудничеството на атлантическите нации. Затова проблемите, които някога се наричаха "извън обхвата", ще се превърнат в сърцевина на северноатлантическите отношения".
ВТОРО, защото източната половина на Евразийския континент не е подвластна на Америка, а в западната част американското господство не е сигурно. Настъплението на Изток укрепва позициите на САЩ на Запад.
ТРЕТО, във военно отношение, макар и да остава суперсила с атомно въоръжение, днешна Русия не е Съветският съюз. Тя е значително по-слаба от НАТО, с който преди имаше паритет на силата. В миналото СССР разполагаше с потенциала на 400 млн.души - свои и на страните от Варшавския договор, опираше се на общите въоръжени сили на договора и можеше да маневрира по цялото негово геополитическо пространство. Сега всичко това го няма. Докато не се консолидира ОНД, постсъветска Русия ще се опре на потенциала на 150-милионна жива сила, на собствено въоръжение и по-ограничената територия.
Според Збигнев Бжежински геополитическото пространство на Евразия, шахматната дъска, - се простира от Лисабон до Владивосток. Ако средната част - постсъветска Русия, бъде притеглена в западната орбита, където предимство има Америка, ако южният регион, страните на бившия Съветски съюз и държавите на Близкия и Среден Изток не бъдат подчинени на такъв играч като Русия, и ако страните от Югоизточна и Югозападна Азия не се обединят, за да изтласкат Америка от нейните военни бази, американското господство над Евразия е осигурено.
Но ако Русия отреже Запада, ако "укрепи своето икономическо и политическо могъщество или формира съюз с големия играч Китай, и най-после, ако западните партньори изтласкат Америка, то американското участие в играта на евроазийската шахматна дъска автоматично ще бъде ликвидирано, а западните покрайнини неизбежно ще бъдат поставени под господството на възродилия се играч - Русия".2 А който владее Евразия, ще господства и над света.
Именно поради това американо-руските отношения придобиха ключова роля в американската стратегия в поствоенната конфронтация на студената война. Неочакваното рухване на великата държава доведе до сериозно объркване, до противоречия и грешки не само в руския външнополитически елит, но и в ръководните среди на западните страни. Спонтанно или съгласувано, но в новосъздадената обстановка се наложи моделът на отношения на "зрялото стратегическо партньорство" с Америка.
За прозападния руски елит в обкръжението на М.Горбачов, а след това и около Борис Елцин, това означаваше прозападно икономическо и политическо реформиране на Русия, отказ от териториалното наследство и разрушаване съюза на великата многонационална държава под фалшивия лозунг за освобождаване от имперското наследство на Русия, преминаване от конфронтация към помирение и съюзяване с Америка.
Привържениците на "стратегическото парньорство" попаднаха в плен на илюзията, че светът и Америка ще приемат РФ за равен партньор. Тоест, нито един международен проблем няма да бъде обсъждан и разрешаван без равноправното участие на Русия, няма да бъде допуснато приобщаване към НАТО и ЕС на страните от бившата социалистическа общност. "Тогава - пише Примаков, - лидерите на всички водещи държави-членки на НАТО убеждаваха съветските ръководители, че и на ум не им минава идеята за разширяване".
Държавният секретар на САЩ също заяви: "НАТО няма да се разшири с нито един дюйм в източна посока".
Но всички тези обещания не получиха договорно-правна форма и останаха празни приказки без покритие.
Дори за прозападно настроените руски политици започна да се прояснява, че провъзгласеното "зряло стратегическо партньорство" и изграждането на общ европейски дом са куха фраза, измислица, за да се измами Русия. Поддръжката, оказвана от Запад на сепаратистките антируски настроения в независимите държави на ОНД, насочени към пълна дезинтеграция и противопоставяне на Москва, още повече подриха доверието към Вашингтон.
С открито провъзгласения от НАТО през 1996 г. курс на разширяване към страните от Централна Европа, включително и прибалтийските държави и някои от страните на ОНД, в управляващия елит на РФ още повече се утвърди убеждението, че "политиката на обръщане към Запад и особено към Америка носи твърде малко, а струва прекалено много. Тя просто улеснява Запада да експлоатира възможностите, възникнали след рухването на Съветския съюз."
Опозиционните тенденции към НАТО се засилиха и възникна необходимостта от нов модел на руско-американските отношения. В него ключово значение придоби засилването на интеграционните процеси на нова основа с т.нар. страни от "близката чужбина". При запазване на независимостта им в известен смисъл и степен страните от ОНД са много по-подготвени за интегриране от страните в ЕС. Общото минало и опит им дават значителни предимства и шансове за това. Те никога не са били части на неравноправно имперски владения, а са се развили като цивилизовани страни в условията на равноправно сътрудничество и действителна братска взаимопомощ в рамките на интернационалния съюз на СССР с общ пазар и икономическо планиране, обща валута, пътища и комуникации, обща отбрана, традиционни културни връзки и езиково общуване.
В тази сфера нещата за дооправяне бяха много по-малко, отколкото тези за възстановяване, разрушени от стихийната децентрализация. В подписания от Б.Елцин документ от септември 1995 г. се посочва: "Главната цел на руската политика към ОНД е да създаде икономически и политически интегриран съюз от държави, способен да претендира за значително място в световната общност... Да утвърди Русия като водеща сила във формиране на нова система от политически и икономически отношения на територията на постсъветското пространство".
В съответствие с новата ситуация на взаимоотношенията Запад-Изток особено внимание се отдава на военнополитическата интеграция, а това означава: обща военна политика; обвързване на въоръжените сили с официален договор и централизиран контрол на външните граници на ОНД; обща външна политика; предаване на руската телевизия и радио; обучаване на младото поколение в духа на приятелски отношения към Русия.
Никак не е чудно, че именно военнополитическата част на доктрината за "близката чужбина" особено не харесва на натовските стратези, както и подписаните споразумения за политическата и икономическа интеграция на Русия и Беларус, и второ, между Русия, Казахстан, Беларус, Киргизстан.8 Именно в развиващите се интеграционни процеси те съзират нежелани "имперски обертонове".
В стремежа да се зачеркне евразийската характеристика на РФ като държава на два континента, натовци активно насърчават сепаратистките настроения на по-значителните европейски и азиатски републики като Украйна и Азърбайджан, особено в Украйна. Целта е да се създаде един неформален блок с участието на Украйна, Туркменистан, Азърбайджан, Казахстан, Грузия и Молдова, насочен срещу интеграционните процеси в ОНД.
В това отношение повратно значение би имало хипотетичното преминаване на Украйна, на което те отделят главно внимание, защото добре разбират, че Украйна може да бъде в Европа без Русия, но Русия не може да бъде в Европа без Украйна. Самотна и изолирана, забъркана в конфликтите със своята "близка чужбина", РФ би се оказала в положението на второстепенен играч в Евразийския континент.
Актуалната опасност от такава перспектива мотивира леводемократичните среди в руския политически елит за формулиране на трети модел на американо-руските отношения - модела на "антихегемонистичната коалиция" - РФ, Китай, Иран. Целта е да се неутрализира превъзходството на Америка и да се стабилизира обстановката в източната част на Евразия.
Взаимните посещения на премиерите на двете най-големи страни през 1998 г. завършиха с подписване на обща декларация за стратегическо сътрудничество. РФ и Китай открито заявиха, че не приемат и с всички разполагаеми средства ще отхвърлят усилията на САЩ за налагане на еднополюсен модел за господство в Евразия.
В отговор на това Америка продължи тактическата игра с финансовите субсидии, модерните технологии и териториалните противоречия между Китай и Русия, съчетана със стратегическия натиск за доброволно приемане разширяването на НАТО на Изток.
Правят се внушения, че сътрудничеството с Европа при американски условия ще донесе на РФ всякакви блага, същински рог на изобилието. Разбира се, при отказ от интегрирането и териториалното могъщество на страната; при признаване на независимото съществуване на Украйна и влизането на прибалтийските страни в НАТО; при безусловното признаване правото на бившите социалистически страни за влизането в НАТО.
Всичко това се представя като освобождаване на Русия от бившите имперски амбиции, като демократизация, модернизация и европеизация.
Събитията в Югославия показаха, че САЩ са решени по мирен или насилствен път да продължат разширяването на НАТО на Изток, без да се съобразяват с Русия. В тази ситуация дипломатическата стратегия на Русия бе изправена пред три варианта на развитие. И в крайна сметка в новата си книга "Годините в голямата политика" Евгений Примаков ги сведе до два сценария:
1. Отхвърляне разширяването на НАТО и скъсване на всички отношения с него. Вариант възможен, но според Примаков това е връщане назад към студената война, т.е. "път за никъде".
2. Признаване или в краен случай да не се възразява на разширяването на НАТО. Този вариант се характеризира като път на капитулация, който се изключва дори като възможност, защото се отхвърля не само от управляващия елит, но и от огромното мнозинство на руското общество.
3. Тактиката на неотстъпване от отрицателната и критична позиция към разширяването на НАТО и същевременно провеждане на активни преговори с него и с многобройнните пронатовски организации около НАТО, в които влизат и ненатовски държави. Целта е да бъдат сведени до минимум отрицателните последици, които в най-голяма степен заплашват интересите на Русия.
Не напомня ли тази стратегическа позиция на Русия едно друго време, при други обстоятелства, когато съветският народ беше принуден да отстъпва, сражавайки се?
В предстоящото десетилетие този вариант или сценарий се разглежда по много причини като най-перспективен:
Първо, защото, между най-влиятелните европейски държави, членове на Алианса - Франция, Германия, а в последно време и Англия, от една страна, и САЩ от друга, няма пълно единство по въпроса за разширяването на НАТО. Западните съюзници на САЩ все повече осъзнават, че с приемането на нови послушни на Америка държави САЩ целят да укрепят своето господство в противоречие с националните интереси на своите европейски съюзници.
Второ: пренасянето на дискусиите по проблемите на европейската сигурност в международните организации извън НАТО, включително и в пронатовските организации като "Партньорство за мир", Съвета за европейско сътрудничество, Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) и др., дава възможност да се използва потенциалът на тези организации за положително влияние върху поведението на НАТО. Създава се възможност за видоизменяне на онези функции, заради които той е бил създаден в годините на Студената война.
Така например благодарение на сътрудничеството с ненатовската организация "Съвместен постоянен съвет Русия-НАТО" и благодарение на решаващата роля на Русия в него бе прекратена кървавата операция на НАТО, ограничи се ескалацията на военните действия и се прекрати подготовката за сухопътна операция на Алианса в Югославия. В резултат на взаимодействието и преговорите направеният компромис между Русия и НАТО даде възможност да се увеличи броя на онези представители в НАТО, които прецениха операцията на Алианса като най-груба грешка.
Трето: Резултатите от събитията в Югославия показаха, че в резултат на активните преговори европейските държави-членки на НАТО, а след тях и САЩ, стигнаха до разбирането, че "въоръжените действия могат да се осъществяват само по решение на Организацията на обединените нации и Съвета за сигурност". А това означава отслабване на проамериканския НАТО-центризъм в Алианса и нарастване ролята на европейския елемент в него, укрепване връзките и усилване влиянието на европейските организации при решаване на многобройните проблеми на глобалната и европейската сигурност.
Особена роля в това отношение принадлежи на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа. Тя има богат опит и изигра важна роля за стабилизиране на международните отношения по време на студената война и бурните промени в СССР и Източна Европа в края на 80-те и началото на 90-те години.
Именно поради това участието на България в тези европейски и международни организации, а не в НАТО, може по най-добрия начин да изрази нашата мироопазващата загриженост в Европа и света.
За съжаление след югославските събития Вашингтон упорито залага на "НАТО-центризма". А това показва, че колелото на руско-американските отношения не върви в точната посока, че развитието на света е изпълнено с противоречия и изненади по пътя към възобновяване надпреварата във въоръженията и всички свързани с това отрицателни последствия.
Нека да се надяваме, че трагичните последици за народите ще бъдат по-малко отколкото предполагаме.
Уважаеми читатели, пред вас е книгата
"Господари на света? Скритите цели на войната на Балканите"
В нея, на 300 страници, най-светлите умове на западната политология - Ноам Чомски, Дайана Джонстоун, Мишел Шосудовски, Самир Амин и др., хора от различни страни и с различни възгледи, дават израз на своето осъждане на събитията на Балканите. Войната в Персийския залив срещу Ирак и "хуманитарната" намеса срещу Югославия, са събития, които бележат началото на новия империалистически период от световната история. Каква съдба определят за четири пети от човечеството държавите от клуба на "Златния милиард"?
Ние ви препоръчваме горещо тази книга от библиотека "Зора" и сме убедени, че тя ще отговори на въпросите, които всеки мислещ човек си задава.
Цената на книгата е 10 лева. Можете да я получите срещу запис от 11 лв. (1 лв. за пощенски разходи), на името на Минчо Мънчев Минчев, изпратен на адреса на редакцията, и придружен от точния адрес на подателя.
Ако купите тази книга, вие ще подкрепите нашата справедлива кауза, а и "Зора", която определени среди и сили се стремят да превърнат в залез.
"Уестингхауз" ни налага руска рулетка
Антиядреният натиск на Запада не се изчерпва единствено с политически заигравки.
Ведно с непрекъснатите атаки срещу атомната ни електроцентрала западноевропейците и американците никак не се свенят да ни предлагат и "взаимноизгодно сътрудничество", поне до окончателното съсипване на енергийния ни отрасъл.
Особено активна роля в това отношение играе американската фирма "Уестингхауз", специализирала се покрай останалия си бизнес и в разработката на ядрени технологии и съоръжения.
Още в зората на родната демокрация братята янки успяха да се настанят на българска земя и да пробутат стоката си на АЕЦ "Козлодуй". Въпреки ясните отрицателни експертизи на специалисти от "Енергопроект" и АЕЦ "Козлодуй", че проектът за подобрения на работата на реакторите не е качествен, през 1991 г. договорът с американците бе сключен, а през 1993 г. бе осъществен и вносът на техниката за десетки милиони долари. Техника, която и до днес стои неизползвана. Виновните обаче все още не са наказани - както обикновено.
Радостното за нас е, че поне не направихме опити за съвместяване на американските машинарии с руските и така да хлътнем още по-дълбоко и опасно в трудно овладяеми ситуации. В края на юли 1-ви енергоблок на румънската АЕЦ "Черна вода", работеща по канадска технология, трябваше аварийно да спре поради повреда на устройството за зареждане с гориво. За щастие инцидентът се размина сравнително леко. По-рано, през март, централата имаше проблеми с доставка на некачествено гориво, производство на "Бритиш нуклеър фолс" (BNFL). Възникна верижна реакция от скандали, свързана с доставката на некачествено гориво от същата фирма.
Най-впечатляващият от тях бе в Япония, където властите въведоха санкции срещу BNFL и се стигна до съд.
В огромни разходи на средства и време обаче затънаха чехите, които под западния натиск се решиха на преустройство на руския реактор ВВЕР-1000 по модел на "Уестингхауз". Въвеждането на електроцентралата "Темелин" в експлоатация се отложи с около 5 години, а разходите по строителството нараснаха с цели 500 милиона долара, т.е. с 50%. По-късно се оказа, че топлоотводите на "Темелин" и на новостроящатата се украинска АЕЦ, също дело на "Уестингхауз", са прекалено опасни и лесно корозират - фатална предпоставка за трагедия.
Да не говорим, че само през настоящата година в няколко десетки електроцентрали по цял свят са станали опасни производствени аварии, дължащи се на съмнителното качество на машините и апаратурите на американските и западноевропейски производители на техника за АЕЦ.
Така че едва ли са виновни руските технологии, освен с факта, че са руски.
Просто на западните фирми апетитът за пазари и печалби е по-голям от възможностите да се адаптират към производството и експлоатацията на атомно енергетично оборудване по руски образец.
На последно място, но може би първо по важност, от огромно значение за правилната технологична експлоатация на атомните електроцентрали е те да имат добре обучен и квалифициран персонал. За добро или за зло, но е факт, че българските специалисти са превъзходно обучени за работа с руски реактори. Те отлично познават работата си, но единствено с руските образци. Заменянето или преустройството на реакторите тип ВВЕР с американски или западноевропейски би довело до необходимостта от допълнително обучение на ядрените ни специалисти от всички нива. Това е не само скъпоструващо удоволствие, но може да доведе и до реален срив в качеството на работата им. А по-лошо нещо едва ли би могло да се случи - сапьорът и да сгреши, ще гръмне най-много себе си. Сгреши ли обаче обслужващият персонал на АЕЦ, майка ни жална на всички.
Така че поне подобно заиграване можеха да си спестят господата от "Уестингхауз" и сие и техните български помагачи.
Ясно е, че не желаят да имаме независим ядрен енергоизточник. Но поне да ни оставят, докато той съществува, да го стопанисваме с максимална сигурност. Защото заради няколкото милиона печалба за "Уестингхауз", като едното нищо във въздуха могат да се изпарят и няколко милиона - живи засега, българи.
Нещо като руска рулетка - за нас, и "бинго" за "Уестингхауз"... ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Казвате, че влизането ни в ЕС е невъзможно? Тази дума не е ли малко силничка?
- Не е. За да бъдем пълноценни членове на ЕС, трябва да постигнем - говорихме вече за това - определена степен на благосъстояние. А това е невъзможно при просешкото ни Жельожелевско земеделие с над 60 милиона синори и синорчета. Докато сме непълноценни какандидати, няма да влезем в Евросъюза. Заявиха ни го 100 пъти. А ТОВА ЩЕ БЪДЕ ЗАВИНАГИ, защото в технологичната сфера те са много по-напреднали и няма да спрат, за да ни чакат ние да се уедряваме, че да е възможно да ги настигнем. И второ, в състоянието, в което сме, при огромната разлика на културните нива у нас и в Европа, близостта ни с нея ще ни се отрази точно както на индианците след покоряването им от конквистадорите и установяването на тяхната по-развита култура.
Светещият глобус на Евросъюза ще опърли крилцата ни още при първто приближаване до него, ако все пак успеем да го постигнем. НИЕ ПРОСТО ЩЕ СЕ ПРЕТОПИМ. Няма защо да се залъгваме. Десетте изтекли години показаха на какво е способна месомелачката, наречена вестници, масмедии и т.н., и т.н.
- Споменахте масмедиите, та се сетих, че в "Стандарт" днес има статия от Светлин Русев, в която Ви укорява, че не сте дали наградата "Йовков" на Йордан Радичков... Ще кажете ли нещо по този въпрос?
- Ще кажа, но в същия вестник. Недоразумението няма да остане неосветлено. Чадърите на едновремешното Политбюро слава богу са вече едно минало.
- Последен за днес въпрос. Не Ви ли шокира, че се изказвате за Евросъюза така прямо?
- Аз си имам тоя обичай отдавна. Дълго чаках през 1966г. някой да се обади в печата против голите сечи в горите - направих го аз. Никой не каза, че преименуването на турците през 1985/1986г. е опасно "безобразие" - направих го аз, черно на бяло. В печата никой не отвори дума не отвори дума, че агропромишлените комплекси у нас ликвидираха кооперативното земеделие - написах го аз, и то в "Работническо дело". Никой не упрекна доц. М. Янакиев навремето, че иска подмяната на българския език с някой от "по-големите чужди езици". Наложи се аз да бръкна и в тоя змиярник. Никой през далечната 1979г. не посмя да каже, че т.нар. попкултура ще ни залее и удави, обясних го, и то в строго охранявания "Литературен фронт". Ето ви тука папката, запознайте се с тези публикации, да не си помислите, че фантазирам. Не виждам защо сега трябва да се правя на деликатен.
МАРК ТВЕН Е КАЗАЛ, че "ЦЯЛАТА ИСТИНА МОЖЕ ДА СЕ КАЖЕ САМО НА ОНЯ СВЯТ". Склонен съм да се съглася с великия мъж, но с едно изключение: истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но ГОЛЕМИТЕ ИСТИНИ ЗА ВРЕМЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗРИЧАТ, ДОКАТО ТО НЕ Е ИЗТЕКЛО. След това влиза в сила поговорката "КАТО СЕ ПРЕКАТУРИ КОЛАТА, ПЪТИЩА КОЛКОТО ИСКАШ".
- Вашето недоверие към Европейския съюз, ще претърпи навярно някаква корекция след шумното отменяне на "шенгенската" забрана за безвизово пътуване в Европа.
- За никаква корекция не може да става дума и ви го казвам това, не от твърдоглавие. Първо на първо, окончателното решение се отсрочва, доколкото разбрах за около шест месеца, по чисто "процедурни" уж причини, а това означава, че събитието ще съвпадне по време с изборната кампания. Мъчно ми е да повярвам, че то няма да бъде използвано за изборните цели на предпочитаната от Евросъюза наша политическа формация. Второ: ние все още не знаем какви предохранителни мерки ще ни наложи Евросъюзът, за да изолираме страните вън от Шенген от достъп до нашата оголена граница, след събарянето на защитните й съоръжения по времето на Желевото президентство. И дали тази преднина, която ни дава сега Евросъюзът по отношение на Шенген, няма да ни скара с държавите, за които ние ще се превърнем в пъдари, като Русия, Македония, Румъния и т.н.
- Мислите, че могат да ни нападат?
- Не е необходимо да ни нападат. Една икономическа и политическа изолация от тяхна страна, да не го назоваваме "блокада", ни стига. Освен това не е известно на какви други "ограничителни условия" ще бъдат подложени желаещите безвизово пътуване наши граждани. Говоря за такси, здравни застраховки, а и други, неизвестни засега допълнителни условия.
Нека да сме оптимисти да приемем, че тези условия ще бъдат по силите на средния човек. Но в такъв случай скъпата и сладка свобода на безвизово пътуване ще смукне като с прахосмукачка навън от страната поне още 200-300 хиляди "нереализирани" у нас младежи. Знаете, надявам се, че според едно от последните социологически изследвания 76 % от въпросните младежи са готови да емигрират при първата възможност.
И какво ще остане тука, у нас? Ще останат спрелите да се размножават възрастни хора и тогава от около 40-те хиляди новородени през годината у нас, 8-те хиляди да са българчета - ще стане така, че те да бъдат двойно и тройно по-малко.
А това е катастрофа, равнозначна на падането у нас на атомна бомба. Само че без неизбежното атомно замърсяване, което би попречило на други хора да заемат опразнената от българите държавна територия. Така че "Шенгенската свобода" може да се окаже най-радикалното средство за намаляване на българското население, от 8 на два милиона, само че не за 30-50 години, а само за десетина-петнайсет.
- Не допущате ли, че отишлите в емиграция ще се завърнат?
- Ами че вижте статистиките на завърналите се от 20 години насам и ще видите, че който е отишъл - общо взето - не се е върнал. Да са се върнали един на десет - това с какво ще ни стопли! Завръщане няма да има, освен при неочаквано бърз икономически разцвет у нас, но точно такова нещо е трудно да ни се случи без разцвет на селското ни стопанство. А то е изключено и парализирано поне за още 50 години напред, докато земята не бъде изкупена от едрите чужди и наши капиталисти и не бъде формирано едро, фермерско земеделие. А знаете, че за едно механизирано фермерско земеделие в България няма да са необходими повече от 200 хиляди механизатори.
- Вие ме стряскате... - Стряскането е абсолютно задължително за всеки от нас, за да приспособим своето мислене, а и морал към европейските. Ще повторя, за да свършим разговора на тази тема: въвеждането на безвизовия режим у нас, сега в момента, или след няколко месеца, може да има за нас българите, и за държавата ни ефектът на бомба. Извинявам се, но това е единственото сравнение, което ми идва наум.
Зная, че всички ще гракнат: как е възможно да се обявява някой против безвизовия режим, против свободата на българина да пътува и т.н. Затова уточнявам: аз съм за свободата, да се пътува, тя не бива да се ограничава, но задължително е даването на тази свобода да бъде така обезопасено, че да не доведе до обезлюдяването на страната.
Спомням си един печален случай от времето, когато бях директор на Персенското горско стопанство през 1947 година. Един "помак" косаджия от село Кожаре почина след изяждането на една чиния пълна с пресен мед - беше го изстискал от пчелна хралупа в гората, и си отиде човекът за час и половина от предозираното преяждане с мед.
Ей това си припомних, когато чух за "отприщването" на Шенген и избухналата по този повод всеобща радост. Извинявам се, ако и вие или вашите внуци имат намерението да се възползват от безвизовия режим, но нещата трябва да се гледат в широта.
- Наистина, заслужава да се помисли върху това, а сега ми се иска да ми кажете нещо за слагането на паметна плоча на църквичката "Света Петка Самарджийска", че там е погребан Левски. Бяхте и Вие и обявихте, че това е един от Вашите щастливи дни... Не сте прекият инициатор на това събитие. Направиха го други, което лично на мене ми подейства окуражително, в смисъл, че народът започва да се окопитва. Че той изпитва остра нужда от възстановяването на своите стари, отечествени, да ги наречем, идеали.
- Не смея да направя подобни изводи, колкото и да е душата ми гладна за това. Наскоро бях във Варна и ми направи много силно впечатление желанието на хората, които срещнах, да повярват в нещо чисто и честно. Но навсякъде, където съм се докоснал до това окопитване, то се отнася за жени и мъже над 50 години, т.е. за отиващото си поколение българи. Подрастващите, по-младите, виждам, обикновено, събрани на огромните роксъбори да се гънат и гърчат в познатите негърски ритми и френетически да аплодират своите "топзвезди".
Взрете се в това поразяващо явление и размислете какво означава то. Това означава, че младите българи са в по-голямата си част в плен на разпалената у нас консумативна стихия и малко се замислят за съдбата на земята, която ги е родила. Подклаждането на тази стихия, която аз нарекох някога "р а з ж и в я в а н е", започна още преди около 30 години. Младите и най-млади хора нямаше при освещаването на плочата не бяха на гоба на Левски повече от десетина. Явно по-младите у нас в голямата си част са жертва на отродителното възпитание, което се провежда от много време насам, главно от училището и т.нар. масмедии.
- Би могло това да се отнася за столичната младеж, в по-малките градове и селата, не мисля да е точно така.
- Дано са сте прав, но селата са празни от младежи, това би трябвало да Ви е известно. В по-малките градове не стават големи сборища, но там пък най-притегателното място за юношите са местните дискотеки, които не липсват в нито едно населено място. Там младежта изживява своите рокзабавления, не в читалищата - това е масовата практика. Така че е време да преоценим своите представи за отгледаната през последните две-три десетилетия "телевизионна", да я наречем, младеж.
ПОДВИГЪТ НА РАЗУЗНАВАЧА
Вероятно много хора от поколението, израснало в първите следвоенни години, си спомнят този трогателнонаивен филм и главния му герой - руски военен разузнавач, въплътен великолепно от красавеца Павел Кадочников. Заедно със съветския офицер и ние, софийските хлапаци, действахме в тила на немците, проваляхме плановете им, а накрая дори отвличахме противниковия генерал и със самолет го прехвърляхме отвъд фронтовата линия, при "нашите".
Тогава още не знаехме злочестата история на българското участие в световния конфликт на погрешната страна, съюзничеството ни с държавите от "Оста", опитите на някои съседи да заграбят още български земи като наказание за политиката на предишните ни управници, на предишния ни монарх.
По-късно разбрахме, че не само Гърция е искала да получи територията ни до Пловдив включително, но че и Турция през цялата война (не е ли така и в наши дни?) е държала на границата ни в Източна Тракия огромна армия, изчаквайки момента, за да я хвърли срещу България. Тази опасност е била така сериозна, че цар Борис я е използвал в разговорите си с Хитлер, за да аргументира невъзможността да изпрати български войници срещу Червената армия.
Tакива са жестоките реалности на международния живот. Съперничес тва, спорове и амбиции определят политиката на държавите. Този, който е слаб, който не знае плановете на потенциалния нападател, заплаща след време с кръвта на децата си, със земята на дедите си, а понякога и с живота на своята страна. Историята е пълна с такива примери.
Затова е нужно разузнаването, и особено военнното разузнаване. Великите сили, които имат глобални апетити, харчат за него милиарди долари и насочват към различните спецални служби десетки и стотици хиляди от най-талантливите си младежи. А разузнаването се отплаща щедро, извоювайки победи, без да използва атомно оръжие, без да рискува съдбата на своята държава и живота на нейните граждани.
За примери не трябва да отиваме далече. Разгромът на страните от Изтока, събрани около някогашния Съветски съюз, беше резултат и на мащабната дългогодишна дейност на западните разузнавателни централи. Предателствата на М.Горбачов, А.Яковлев, Е.Шеварднадзе и мнозина като тях бяха направени много преди сгромолясването на Москва, още когато тези одиозни личности въпреки официалните си постове започнаха да работят за противника на държавата си. Разбира се, специалните служби на някогашния Съветски съюз също така имаха огромни успехи. Не на последно място с тяхна помощ Източният блок поддържаше глобалното равновесие, въпреки значително по-слабата материална база, с която разполагаше, и независимо от страшните разрушения и жертви, понесени по време на Втората световна война.
Няма смисъл да се говори за безбройните примери на държавни преврати, убийства на политически лидери и всякакви действия от този род, осъществени от специалните служби на великите държави в по-малки и по-слаби страни: от Конго до Чили, от Иран до Гватемала, от Афганистан до страните на "нежните революции" в Европа, като не забравяме и нашата България. След години, ако по някакъв начин се отворят архивите на Вашингтон, Москва, Лондон и Париж, ще излязат наяве имената на много "дисиденти", "перестройчици", "демократи" и други подобни, чрез които са действали специалните служби на "големите", решавайки съдбата на "малките". Дори сега не е тайна за никого "специалната връзка" и на А.Луканов, и на П.Младенов, и на много други лидери на българската "перестройка", със съветските служби, а и не само с тях. А ако използваме напътствието на Исус Христос, казал някога че "по делата им ще ги познаете", вероятно чуждите агенти могат да се открият и в редиците на сегашните ни политици, офицери, журналисти и прочее влиятелни персонажи.
И България, въпреки скромните си размери и възможности, преди време разполагаше с добри специални служби. Знаещи хора твърдят, че те са били сред малкото наши постижения на световно равнище. През годините на "студената война" те помогнаха на страната ни да преодолее икономическото изоставане, доставяйки данни за различни модерни производства. По същото време ние знаехме горе-долу вярно какво става в съседните държави, какви са плановете им в случай на конфликт срещу нас, как най-добре можем да им се противопоставим с нашите ограничени сили. Казано иначе, специалните служби помагаха най-активно за мира, благоденствието и сигурността на майка България.
Като професионален дипломат и аз, макар и настрана от секретите на специалните служби, познавах немалко от техните работници и в центра, и зад граница. Те бяха наши колеги-конкуренти, които работеха повече от нас, рискувайки съзнателно заради страната ни и понякога заплащайки успехите си особено скъпо. Тези хора бяха истински патриоти на България и често постигаха резултати, с които традиционната дипломация не можеше да се похвали. Те осигуряваха на централното ръководство на държавата важен поток от информация, който наред с другите потоци даваше възможност на хората, вземащи решенията, да виждат света в цялата му сложност, разнопосочност и противоречивост. Разбира се, дори това невинаги довеждаше до правилни решения, защото най-лошо вижда този, който не иска да види, но обикновено разнообразната информация от няколко независими източника водеше до успешна политика.
В какъв смисъл успешна? Ние не целяхме завоюване на чужди земи, убийства на чужди лидери, ограбване на чужди богатства. Но ние пазехме страната си и й давахме възможност да се развива с бързи темпове, а народът й да живее по-добре. В крайна сметка това са обективните критерии, които показват как действа държавният апарат, включително и неговите специални служби.
Хората, работили във външните ни разузнавания, бяха (надявам се, че и сега са) сред най-подготвените, най-волевите, най-моралните и най-патриотичните българи. Никой от тях не натрупа богатства, повечето останаха анонимни и скромни граждани на страната ни, но между всички наши сънародници, дали нещо за възхода на Отечеството, те са застанали най-отпред. Цялата нация им дължи уважение, обич и признателност. Не те са виновни за жалкото положение, в което сега се намира България.
Пиша всички тези естествени, очевидни и елементарни неща, за които дори не е прието да се говори, защото новите планове на управниците на днешна България да развеят по света имената на нашите работници от външните разузнавания ми напомнят на бълнуване на безумец.
През последните десетина години върху държавата ни се сипят удар след удар. Вече и за слепите е ясно, че целта е да се унищожи България, да се ликвидира народът ни, да се изкорени славянското, православното и българското от нашите земи. Новото разголване на безименните герои от българските специални служби ще бъде последния удар, от който ние няма да се съвземем.
Всички конюнктурни съображения на властниците, свързани с бъдещи избори, с вътрешнопартийни съперничества, с похвали от страна на новите чуждестранни хегемони, с идеологически глупости, с политологически наивности и други подобни, са несериозни, ако ги съпоставим със самоубийствените за държавата ни планове за оплюване и разкриване на българските (а и на чуждестранните - доколкото ги имаме) сътрудници на разузнаването. Държава, която си позволи подобна глупост и престъпление (а на мене не ми е известно да е имало такава на земята), просто не заслужава да съществува като самостоятелна и суверенна страна. И тя няма да може да просъществува.
Ако някой от властващите, по очевидно външно указание, си позволи това върховно предателство към България, трябва да знае, че обрича разузнаването ни за много години напред на безсилие. Никой няма да иска да работи за него у нас, никой няма да иска да ни помага зад граница.
Унищожаването на българското разузнаване, заедно с разгрома на Българската армия, на военната ни промишленост, на икономиката и науката ни, означава ликвидиране на България. Ако някой от днешните политици иска да постигне този резултат - нека го каже открито на българския народ, нека се допита до него. Ако някой посмее да го направи, нека помни, че ние, българите, често пъти забавяме, но никога не забравяме. Подобно черно предателство България няма да прости.
А ако управниците ни наистина са се загрижили за сигурността на нашата България, нека се опитат да разкрият и да изолират от политиката тези личности от висшия ешалон, които работят за чуждите външни разузнавания.
Нека накарат всички наши депутати, министри и други сановници да подпишат клетвена декларация, че никога не са работили, не работят сега и няма никога в бъдеще да се поставят в услуга на чужди специални служби. Нали голям брой наши лидери отскоро станаха вярващи християни - нека се закълнят в Библията, пред светия български Патриарх, че са чисти и святи работници на нивата на България.
Естествено, че никой истински агент на Западна, Източна или Южна външна сила няма да се разплаче пред парламента и да се покае, че е предател на отечеството си. Но с акта на заклеването, на подписването на съответната декларация, на други подобни морални действия той ще бъде осъден предварително, и това може би ще го накара да се размисли.
Това ще е предупреждение и за утрешните предатели на България, които за богатство, кариера, положение в обществото, участие в приватизацията или пък по други сходни съображения ще решат, че е изгодно да продадат душата си на дявола.
До какви абсурди стигнахме по пътя на предателството, наречено с красивите думи "перестройка", "демокрация", "човешки права" и други подобни! Сякаш не разбираме, че зад всичко: идеология, пропаганда, емоции, поучения и още какво ли не, се крие едно нещо - националният интерес на една или друга държава, на един или друг временен съюз от държави, преследващи егоистични цели.
В този свят на вълци единственият начин за запазване на малките и слабите, каквито сме и ние, е да са умни, да не правят грешки. Да използват оръжията, с които разполагат и чрез които могат да постигнат по-големи резултати с по-малко средства.
САЩ влизат в час, българските русофоби - не
Чудо ще се чудят някои люде, които през 1991 г. побързаха да погребат набързо голямата Бяла мечка. Че и даже искаха да я съдят за нанесени и пропуснати ползи... Само че Бялата мечка, макар и все още тежко болна, успя да се посъвземе. А американският орел (по-точно лешояд), като видя, че неговата няма да стане, предпочете да стои по-далеч от лапите й. И дори й обеща да не се меси в работата около бърлогата й.
Да го кажем по-директно - във Вашингтон разбраха, че Балканите са били, са и си остават особена сфера на руски интереси, свързани вече не с експанзионизъм (в Москва не са идиоти и си дават ясна сметка за днешните реалности), а просто от гледна точка на сигурността на самата Русия.
А и развоят на събитията в Югославия показа, че на Балканите нещата не са толкова лесни. Все пак става въпрос за народи и държави, които са били вече под робство, когато Америка не е била още открита... Затова САЩ бият отбой. Не друг, сам посланик Майлс заяви миналата седмица в Свищов, че евроатлантическата ориентация на България не бива да означава скъсване на връзките с Русия, с която България е свързана по линия на православието!!!
Е, как да не онемееш от такъв директен анонс. Защото един дипломат, особено от ранга на Майлс, не говори бадева приказки. И най-вече - без указание свише... Всичко това означава, че хора като Мони Паси бая ще се изприщят, докато вкарат България в НАТО. А ако това все пак стане, то ще бъде при такива условия, които на практика обезсмислят това членство.
Тъй де - нали си имаме Агов. Той ще се изрепчи на генералите в Брюксел, както се изрепчи на дипломатите по въпроса за визите, и работата готова.
Да му мислят тези, които десет години се прехранваха с добре платена русофобия. Не че ще им се случи нещо по така, но просто ще останат без хляб.
Кой знае, може да се сбъдне старата мечта на бай Ганьо - да се прегърнем братски хем с руснаците, хем с немците.
И в добавка с американците.
На Балканите всичко е възможно.
Бесът на оптимизма вилнее из казионния ефир
Колкото по-безнадеждна става българската агония, толкова повече оптимизъм вилнее из ефира на БНТ и БНР.
"Вие оптимист ли сте за това, за онова, за реформите, за приемането ни в Европа? " - питат, та се късат ефирните журналисти.
"Ама разбира се, че сме оптимисти! " - отговарят властниците. Довчера най-обикновени бракоразводни адвокати, партийни секретари или доносници, а днес вече депутати, областни управители, че дори министри - как тук да не бъдеш оптимист!
"За какъв оптимизъм питате? " - отговарят от опозицията. Довчера министри, областни управители или посланици, а днес само депутати, останали на единия гол чер хайвер - как тука да не бъдеш чер песимист!
По-нататък БНТ и БНР се обръщат и към гражданите: "Вие оптимисти ли сте за това, за онова, за реформите, за Европа? " И на принципа "Каквото повикало - такова се обадило" - на лазурносиньото им питане все откликват разни там червени песимисти, черни реалисти и прочие врагове на народа. Поради което на новинарите все им се налага да им затварят я устите, я телефоните.
Ето защо най-желаните от казионните медии събеседници са чужденците.
Е, вярно, те обикновено изобщо не са наясно къде по-точно се намират (на изток от Австрия или от Австралия), но пък познават България отвътре, откъм интериора на "Шератон". Освен това на тях никак не им приляга да изтърсят в една чужда страна: "Абе, честно казано, никога не съм виждал по-посрана държава!"
Ала що е туй оптимизъм и има ли той почва у нас?
Самата дума произхожда от латинското optimus (най-добър). Според философа Волтер, който я вкарва в употреба през XVIII век, "оптимизмът е своего рода бяс - бесът да се инатиш, че всичко върви добре, когато всичко върви зле".
За нас е без значение на какво се дължи оптимистичният бяс на БНТ и БНР - на ухапване от бясно куче, или на откровено блюдолизничество. Важно е обаче да се знае защо гладният данъкоплатец трябва да плаща не само зулумите и привилегиите, но и партийната пропаганда на шепа самозабравили се гьонсурати, които не могат да ни закарат даже в Азия?
Да назовем истината, докато не е късно
Взаимоотношенията и взаимодействието между българската и руската култура на прага на XXI век са в упадък. Този факт е очевиден: би могъл да се подкрепи и със статистически данни. Ще се спра на един от многобройните проблеми, свързани с низходящото развитие на този процес: позициите, състоянието, представянето на руската култура в България. И то главно на причините, които обуславят спада на влияние на руската култура в контекста на прехода на двете страни към пазарни реформи и демокрация, с характерните промени във външната и вътрешната им политика.
България на практика вече не е между приоритетите на руската външна политика, но и в българската държавна политика Русия не е първостепенен приоритет: като тенденция тази линия на поведение се долавяше и през последните седем-осем години. Но беше публично заявена преди около три години като част от обявения от управляващите ни нов "цивилизационен избор".
Оказа се, че за първи път след Св. княз Борис I Покръстител се прави откровен опит да бъде променена геостратегическата, а не просто геополитическата ориентация на България. Прави се опит нашата страна да бъде изключена от ареала на източноевропейската култура, за да стане непосредствена част от западната католическа и протестантска култура.
Тоест, налице е опит за внезапна промяна на историческата посока на развой, загърбвайки изработени духовни модели през вековете. Тук не става дума за участието на България в западноевропейския икономически съюз, което е нормален политически и икономически акт, отговарящ на националните ни интереси. А за нещо друго, което поражда дълбока тревога за бъдещето на страната.
Видимо е намерението на определени среди, които играят възлова роля в българската политика, да проектират новата геостратегическа ориентация, новия "цивилизационен избор" (на пръв поглед безсмислено занимание!) върху враждебно-конфликтна основа спрямо Русия, върху подценяване на славянското ни потекло и отслабване на Православната ни църква.
Преди всичко България вече не се възприема като мост между културите на Западна и Източна Европа, а като звено от една политика, която цели да завладява нови геостратегически пространства за развитите страни и преди всичко за САЩ, или по-конкретно, за овладяване на огромните суровинни ресурси на Русия и на страните от бившия Съветски съюз.
Понастоящем у нас на равнище национален идеал се пропагандира триадата: влизане на България в НАТО, в Европейския съюз, премахване на шенгенската бариера. Вместо да се анализират сложността, предимствата и недостатъците на всяка една от възможните стъпки, доколко и в каква степен подобни политически и военни актове са полезни за държавата, ставаме свидетели на организирани представления. В тях лицемерни актьори - българските политици в парламента и в масмедиите, убеждават народа, че по такъв начин тежкото ни социално положение ще бъде заличено с палката на вълшебник. Значителна част от българското население вече възприема тези три фактора: НАТО, Шенген и Европейския съюз, със същото романтично умиление, с каквото немалко българи, неготови за свободата, очакват през втората половина на XIX век идването на "братушките", за да бъде уреден отвън българският въпрос.
Днес никой не отрича, че сътрудничеството между България и Русия в икономическата, военната и духовната области е рязко намалено. Информацията за Русия в медиите е сведена до минимум или осветлява тъмни страни от руския бит и душевност, изобразява днешните руснаци като крайно изостанали, корумпирани и потънали в пороци, от които няма измъкване. Руският език, който и в царска България е изучаван задължително, фактически е изваден от учебната програма.
Новост от последните дни е, че дипломираните бакалаври и магистри, които се явяват за докторантура, ще трябва да избират измежду английски, немски, френски, испански и италиански езици, но без световния език на руския народ.
Да споменавам ли още: делът на преводната руска литература е свит неимоверно; руската музика почти липсва в програмите на радиото и телевизията; по киномрежата рядко се появяват руски филми!?
Насажда се, особено сред младежта, идеята за тъмния и варварски Изток; за Русия, която принадлежи на изостанала Азия и която е органично продължение на Империята на злото; за Русия, която дърпа като мъртвец България към историческото дъно; за Русия, която ще не ще, рано или късно ще бъде пазар за българските стоки, от които българите едва ли не ще печелят без труд на гърба на руските мужици.
През последните година-две разногласията между българския политически елит - и десни и леви, - бяха преодолени, особено що се отнася до влизането ни в НАТО като идеал на нацията и като единствен изход за държавата, ако иска да оцелее. По такъв начин предишните дискусии по този въпрос приключиха с безапелационно единодушие: така България повлече крак (заедно с братята македонци) и е първата славянска и православна страна, която се готви да стяга стоманения обръч около снагата на Русия. При такова положение офертите за допълнителни приоритети по отношение на Русия приличат на вид некачествена компенсация за изиграния партньор.
Защо е такава или подобна ситуацията? Защо спадът на културното ни сътрудничество се прояви не постепенно, а внезапно и с катастрофична сила?
Според мен за разгръщането на негативните процеси, които и руски, и български държавни и обществени субекти прикриват като срамна семейна тайна, огромна роля играят няколко фактора, неделими от разпадането на социалистическата система.
Най-напред ще обобщя: след 1989 г. - началото на демокрацията и на нежната революция - справедливо бяха подложени на критика едностранчивостта в представянето на съветската култура у нас, хегемонията й на културния пазар, моментите на лицемерие, с което я обграждаше номенклатурната прослойка.
Но тогава не беше намерено противоядие на задаващата се безогледна критичност, на хулителството, които целяха да дискредитират по принцип и по същество Русия и нейната култура, да осъществят рязко влошаване на отношенията с Русия, да изопачат славянската ни и православна принадлежност.
Номенклатурата и нейните наследници, които провеждаха и продължават да провеждат промените в България, тогава, през онзи период, можеха да се конституират като нова класа, която слага ръка на приватизираното си отечество само с помощта на нови покровители, този път не от Изток, а от Запад, и преди всичко покровители от управленския екип на Съединените щати.
Едва ли положението в Русия е по-различно. Номенклатурният слой, който осъществи промените там и приватизира огромна част от предишната държавна собственост, също потърси протекции не в собствения си народ, а най-вече в управленските среди на САЩ. Този слой след 1990 г. ориентира руската външна политика предимно към директен съюз между Русия и САЩ под претекст, че ще се гради на нова основа биполярният свят. Но откраднал безсметни богатства от руския народ, и продължил да трупа непосилен външен дълг, този слой на номенклатурата призна твърде бързо първенството на новата световна свръхсила.
До идването на президента Владимир Путин определени икономически среди в Русия, включително и така наречените олигарси, повлияха на политиката, за да изпълнява робко интересите на чуждите си гаранти и настойници. Това се отрази радикално на политиката на Русия по отношение на Източна Европа и на Балканите. Руската външна политика, особено през периода на министър Козирев, или не се съпротивляваше, или сама поощряваше разширяването на НАТО и изтеглянето на собствената си държава от традиционни за нея зони на влияние.
При такава ситуация не е чудно, че до неотдавна Русия възприемаше раздалечаването си от Източна Европа и рязкото смаляване на своето влияние на Балканите като даденост, която действа с неумолимостта на древногръцка съдба. В отделни моменти алфа и омега на руската външна политика ставаше нейното идеологизиране. Предишната близначна двойка: съветски другари/другари от социалистическите страни, се подмени от нова двойка - руски демократи/демократи от Източна Европа, без отчитане на различните исторически, етнокултурни, социални и други обстоятелства.
Дипломацията наистина изисква строго вечерно облекло и фрак, но тя не е моден салон, където човек се заплесва по всяка новопоявила се дама с едничката амбиция да покаже на всички блясъка на току-що ушития си тоалет.
Вероятно дипломацията не би трябвало да е аналог и на Брехтовия Гали Гай, който с всичко и всички е съгласен, та накрая загива безславно и скоропостижно.
Въпреки че има обяснения, здравият разум не ми позволява да вникна докрай защо една велика държава, поради какви дипломатически прийоми, загадъчни ходове и комбинации, възприема така безропотно промяната на националната ориентация в страни, които не са толкова чужди на руската история и традиции? Защо с такава недостъпна аристократичност се отнася към крупните антируски прояви у нас, а и не само у нас? Защо не е реагирала досега на последователното изличаване на руския език от родовата памет на българина? Защо в конкретни случаи предпочита да мълчи, вместо да реагира навреме - например, когато нашите власти отказаха достъп на руските самолети до българското въздушно пространство след войната в Косово? Защо руското посолство се държа толкова чинно и "неутрално", когато у нас се извърши един антидуховен акт - закриването на Славянския университет?
Би ли постъпило така едно друго посолство, ако недай си боже, някой си разреши да закрие Американския университет в Благоевград, заел най-величествената знакова сграда на града?
Ще откликне ли по някакъв начин руската политика и на ултиматума, който й даде нашето Външно министерство, че ще въведе визов режим между двете държави? И само с неприлично поведение ли ще обясни станалото преди един ден омърсяване на Паметника на Съветската армия в София? Та не е ли това омърсяване резултат от трайното и целенасочено възпитание на младите хора в дух на непоносимост срещу Русия и руските хора? В такива случаи за дипломацията е може би нормално да се ръкува с идейните подбудители на подобно злодеяние. Ненормално е обаче да се задоволи със загадъчната усмивка на Мона Лиза.
Тук "вините" биха могли да бъдат поделени. Вече споменах за пакостната дейност на определени български среди, облечени и с държавни пълномощия. От друга страна, част от руския политически елит си въобразява вероятно, че руското влияние у нас, а съответно и на Балканите, ще се подхранва от само себе си, благодарение на корени, вкопани дълбоко в националната почва.
Този елит не оценява, че обработката на младите мозъци в страни, довчерашни стратегически приятели на Русия, може да бъде с непредотвратими последици: приемането на болестните процеси като неизбежност, при модерните условия на глобализационно развитие, би могло да промени първо вътрешната, личностна ориентация и структурна обособеност на личността, а след това ориентацията и структурната обособеност на дадената държава.
Съвременните средства за масова информация - печат, радио- и телевизионна мрежа, са в състояние да промиват човешкото съзнание в такива размери, които са непознати за представите ни на хора, дошли от ХХ век.
Проводниците на антируските настроения и нагласи в България залагат и на още нещо. То може да се формулира като генетично предаване - от поколение на поколение, - на социална информация. По време на репресиите срещу Вавилов и последователите му неговият заместник, известен съветски академик, предупреждава своите опоненти, че приспособяването може да се превърне в код на генетиката и да допринесе за огромни деформации на националния манталитет, на националния характер.
Архитектите на "новия ни цивилизационен избор" се надяват, че синдромът на приспособяването към по-силния (преди това беше СССР) ще заработи безотказно и в променените условия, този път като приспособяване към новите силни: САЩ и развития Запад. Ще се инвестира отново в категорията приспособяване за сметка на устойчивостта на националното ни поведение.
И все пак, за да не изглеждам като човек, който изобразява само с черни бои, ще подчертая още нещо. Ще го подчертая не заради балансиране на казаното досега, а защото е истина, която ражда надежди. Тази истина този път идва от Русия и развоя на руската политическа действителност. Промените, които днес стават във вътрешната и външната политика на Русия, ще се отразят осезаемо и на балканската й политика. Тези промени, които слагат началото на нова активност, на нови исторически отговорности за мира и развитието на демократичните процеси, ще бъдат посрещнати на нож от "петата колона" на чуждите интереси в Русия, в Източна Европа, и конкретно в България. Но това едва ли ще промени вектора на политиката на Русия.
Президентът Путин повдигна през последно време възлови въпроси, които имат допирни точки с културата и културното развитие, с проблематиката, която ни интересува.
- На първо място, твърдо заявената воля да бъдат продължени демократичните процеси и да се откроят и защитят механизмите срещу произвола и насилието. Така Путин се стреми да намери отговор на въпроси, изконни за руската история и задавани от такива нейни мислители-художници като Достоевски, Толстой, Зиновиев или Солженицин.
- На второ място, руският президент говори за съвместяването на различните видове собственост и необходимостта от информационен прогрес и бурно развитие на руската икономика в резултат на обоснована инвестиционна политика, на равноправно сътрудничество с развитите държави, но и с държавите, които също са заинтересувани от интегриране на полезните човешки сили.
- На трето място, Путин отстоява принципа на социалната държава, която избягва латиноамериканския модел на шепата свръхбогати и милионите свръхбедни. Модел, наложен и в Русия, и в България.
- На четвърто място, президентът подчертава значението на отечеството в контекста на модерното развитие. Противопоставя се на политиката на глобализма, която универсализира идеологията на "пожертваната родина" заради "човешките права" и трансформира по най-банален път пролетарския интернационализъм в космополитизъм, изгоден за привилегированото световно малцинство.
- На пето място е отношението към наследството, към традициите на руския народ: новоиздигнатата теза, че днешна Русия ще усвоява всичко позитивно, което е помогнало за държавната и духовната й мощ от древността, средновековието, през XVII в., XVIII в., XIX в., съветската епоха до съвременността.
Този акт на отказ от националния нихилизъм е сериозно предложение за свободен европейски и световен съюз на свободните отечества, съхранили своята самобитност, основните елементи на независимостта и суверенитета в епохата на глобализацията.
Набелязаните промени в живота на Русия биха могли да имат в недалечно бъдеще отражение върху духовния подем на руския народ, върху "производството" на идеи в културата.
Защото факт е, че днес Русия не ражда нови идеи в областта на философията, културата, литературата, изкуството. А една велика нация по принцип влияе чрез икономически примери, или както в случая с Русия - чрез големите си идеи за човека и човешката история. Руската литература през XIX век оказва знаменито влияние върху Европа, защото разкрива най-модерните проблеми на европейското съзнание, на европейския човек, защото го обогатява с нови необходими идеи. През ХХ век руската литература учи на реализъм, на естественост на изказа големи български белетристи и поети, тя им помага да се разкрият като оригинални творци и поради органично възприемане на идеите и стиловите постижения, идващи от културата на Русия. И по време на социализма съветската литература диалогизираше чрез определени идеи за човека и света, друг е въпросът кой как ги възприема. Влияеше преди всичко идеята за "новия човек" и за "новия свят", утвърждавани с почти религиозна убеденост. В тази литература намираха опора не само догматиците с тяхното пристрастяване към разкрасения живот и към положителните герои, но и опонентите им, които противопоставяха на съветския бюрократ и бюрократизъм идеята за вътрешния човек, за човека на съвестта, за драмата на хората, които решават да защитят своите убеждения.
Сега руската литература няма такава притегателна способност. По едно време интерес събуди руската религиозна мисъл от XIX век, но за кратък период.
