Всъщност и Мозер, и Праматарски нямат никакво основание да се жалват. Техни представители във властта имат неправомерно място. И "народняците" се нагушкаха добре за мандата в 38-ото народно събрание.
Апетитът идва с яденето. Затова сега НС изнудва и иска нови министри и други постове. Но не се знае дали на Командира няма да му писне и да им тегли една суходолско-драгалевска и да ги пусне да пасат. Тоест, да се явяват самостоятелно на изборите.
След което ще гледат парламента през крив макарон.
На нас лично хич няма да ни е жал. Няма нищо по-приятно от това да се любува човек на прецакан изнудвач.
Сорос не се отказва от идеята си
Трябва да признаем едно ценно качество на Израилевия народ - науми ли си нещо, гони до край.
Преди няколко месеца печално известният космополит, международен мошеник и милиардер-спекулант Джордж Сорос лансира своето виждане за бъдещето на Балканите. Което се състоеше в превръщането им в сивата зона на Европа, което в крайна сметка да бъде погълната от Турция.
Драматичните събития в съседна Югославия накараха скитникът-евреин временно да замълчи. Докато види как отиват нещата.
Е, нещата не се развиха съвсем "правилно", но все пак "демонът" Милошевич бе отстранен. И Сорос не закъсня да излезе от мълчанието си.
Днес той отново лансира своя план за "възстановяване" на Балканите. План, цинично кратък и ясен.
Значи, първо трябва да се създаде митнически балкански съюз. Тоест, да паднат границите и да се търгува свободно и на поразия - кой каквото има да предложи.
Ясно е, че само за година-две Турция ще съсипе производството на целия полуостров и ще изкупи остатъците на безценица.
Второ, според видния финансист и филантроп, ЕС трябвало да отпусне някакъв си балкански бюджет за подпомагане на развитието. Което ще рече, че и последните остатъци от суверенитет ще бъдат предадени на чиновниците в Брюксел.
Трето, смята банкеринът, да се тури край на националните валути. Тъй и тъй всички смятат в дойчемарки, просто марката да се обяви официално за неофициална паралелна валута. Както вече е експериментирано в Черна гора... Идея и половина, няма що. Хем балканците се разплащат с европейска валута, хем си стоят пред вратите на континента, хем турчинът си ги експлоатира, както си ще.
Е, при това положение може даже да им се остави формален суверенитет.
До време... Спектакълът с визите - външното рамо за СДС
Както и можеше да се очаква, Брюксел ни отряза за визите. Не директно и не напълно, но за кабинета си е жив шамар. Защото от една година това бе едва ли не крайъгълният камък на правителствената пропаганда - как ще пробием Шенгенската стена и колко много Западът уважава правителството на СДС.
Да, ама не. Хората отвъд Алпите и Одер също не пасат трева. В крайна сметка прякорът на един наш мастит бивш вицепремиер и бивш главен преговарящ с ЕС - "мистър 10%", бе измислен не от българските журналисти, а от западните дипломати.
А тълпите цигани с български паспорти, за които няма (пък и не е имало никога) граници, също довършиха имиджа на страната.
И все пак СДС са за предпочитане пред БСП в очите на кукловодите на Новия световен ред. Затова и Брюксел се измъкна доста йезуитски от цялата ситуация, която, в интерес на истината, не прави чест на еврократите. След като европолитиците признаха, че сме изпълнили всички предварителни критерии. А Европарламентът гласува с невижданите 80 на сто мнозинство резолюцията за изваждането ни от негативния визов списък... Но понеже и шенгенските политици подлежат на народен вот в страните си, а там обществото далече не е "узряло" за идеите на Жан Моне и Шарл дьо Гол, те решиха да успокоят топката. И се измъкнаха с шестмесечно отлагане на проблема.
Така в Брюксел удрят с един куршум два заека. От една страна, успокояват собствените си националисти, че "тъмните балкански субекти" засега няма да нарушават рахатлъка на западноевропейския бюргер, а от друга - ще направят последния възможен предизборен подарък на СДС.
Въпреки че на чичо Пенчо от Каспичан му е все тая за визите - той няма пари и за рейса до Шумен, камо ли до Шенген. Но внуците му - виж, те може и да клъвнат на изпълненото предизборно обещание, което им дава възможност да се спасят, ако не от гладна смърт, то във всеки случай от мизерия.
И да се отблагодрят, преди да хванат пътя за Европа, с една синя бюлетина... Което е и целта на занятието. Но ако визите не паднат и на 31 май, значи на Костов и СДС им се показва червен картон.
Там са вампирите
Известно е, че медиите вървят след победителите, както се изказа преди десетина години една ексмедийна звезда и депутат в момента. Същото важи и за пръкналите се като гъби след дъжд агенции за социологически проучвания. От тях разбирахме, че политиците, които ни управляват, винаги се радват на висок рейтинг. Но напоследък взеха да бият и те отбой.
E, не може на черното да се каже бяло. Колкото и да обслужват днешното правителство, и те признават един факт, който едва ли има аналог в т.нар. нормални държави. А това е, че болшинството от населението смята за най-богати хора политиците, а не тези, които се занимават с бизнес. Жалко наистина, но това е тъжният факт.
Според проучване на MBMD шестимата най-богати мъже в България се помещават на "Раковски" 134. Имената са известни - Костов, Бисеров, Цонев, Соколов, Божков и Бакърджиев. Спряганите като новобогаташи, занимаващи се с бизнес - легален или сенчест, като Илия Павлов или Владимир Грашнов, едвам се включват в края на класацията. Името на Красимир Стойчев въобще пък не се споменава.
Но няма за какво да се учудваме. Открай време в България на политиката се е гледало като средство за лично облагодетелстване. Службата в името на народа остава на заден план или пък изобщо не е на дневен ред. Няма начин политиците да не си напълнят джобовете. Уж че са за частната инициатива, но на практика се стараят да я подтиснат. За да завърти бизнес, на човек му е необходимо да "смаже" ръчичките на този или онзи политик, който впоследствие да лобира за него. Да не говорим за тлъстите комисиони, които прибират политиците, когато се намесват в приватизационните сделки. Освен това едва ли има висш политик, който да не е участник в някой борд, да не е консултант по някой проект или пък негови роднини да нямат фондацийка или пък да не са шефове на някое РМД.
В такъв случай съвсем не е чудно, че банковите сметки на държавните мъже съвсем не са като на обикновените българи. Не са само спестявания от командировки.... В Лондон богатите се помещават на "Рийджънт стрийт", а не на "Даунинг стрийт". В САЩ те са на "Уолстрийт" в Ню Йорк, а не на "Пенсилвания авеню" във Вашингтон.
Както споменахме вече, у нас те са на "Раковски" 134. Това може да се случи само в държава, която е полуколония и е управлявана от администрация, назначена от господарите от метрополията. Вместо политиците да направят така, че докато са на власт, тези, които са ги избрали да благоденстват, става точно обратното - те благоденстват за сметка на избирателите. Докато положението в България е такова, няма на какво да се надяваме. Ни МВФ, ни ЕС, ни НАТО ще ни оправят. Просто българинът трябва сам да проумее кой му пие кръвчицата и чрез вота си на предстоящите избори да изчисти от политическото пространство тези вампири.
Тъй да се каже... Започвам да подозирам, че и в световноизвестните университети някои дипломи ги раздават като в рабфак.
Питомецът на Оксфорд Евгений Дайнов, осъществил безболезнен и сякаш предварително отработен прескок от номенклатурата към демоклатурата, от дълго време ни развеселява по страниците на вестник "Сега".
Трогателни с първичността си са разсъжденията му върху доброто и злото, "кап"-а и "соц"-а, несправедливостта на стария световен ред и справедливостта на новия такъв... Не може да се отрече, че уважава четящата част от електората. За да улесни възприемането на посланията си, излага ги на достъпния език, характерен за скоклив квартален отговорник по демокрацията. Тук-таме ги гарнира с трудносмилаема наукообразна терминология.
Понякога обаче се увлича и едно такова увлечение е статията му в споменатия ежедневник от 20 ноември, озаглавена "В България политиците вече си плащат".
За всеки случай посланието е придружено с пояснително подзаглавие: "Това, че обществото може да налага правилата върху своите управляващи, е истинска историческа заслуга на ОДС".
Зачетох статията с надеждата да открия в нея новината, че най-сетне са окошарили някой от най-крадливите. Или че е върнал на държавата я гараж, я нещо друго, придобито по съмнителен или съвсем несъмнен начин.
Уви, представите на г-н Дайнов за възмездие се оказаха не така пошли като моите. Ето какво пише: "Бисеров, Цонев и Бакърджиев днес наистина не са в НИС... Тримата го отнасят от страна на публиката не защото са лоши хора или лоши антикомунисти. Те го отнасят от публиката заради това, че тя ги е идентифицирала като носители на един вид правене на политика, който обществото не иска да вижда... В случая те не са индивиди, а символи... Щом са символи на определен подход в политиката, то те имат опцията да преопаковат - предефинират - себе си, така, че да станат символи на нещо друго, макар да си остават същите физически, тъй да се каже, лица. Това вече постигна, да речем, Александър Божков, който напусна висшата политика като символ на "10%", но днес се предефинира като прецизен анализатор на икономическия дневен ред и бива възприеман като такъв".
Първата ми асоциация е за преоблеклия се Илия от народната поговорка. Значи, Илия е сгрешил. Трябвало е не да се преоблече, а да се преопакова или предефинира, за да го възприемат като символ на нещо неилиевско.
Втората ми асоциация е за британския херцог Уелингтън, имал славата на рушветчия. Един от най-популярните анекдоти за херцога гласи, че веднъж при него се явил дискретен рушветодател с думите "Ще ви дам 5,000 лири за услугата, Ваше Превъзходителство, и никому няма да кажа". "Дайте 10,000, пък ако щете, после го разправяйте на целия свят", отвърнало превъзходителството.
Каква се оказва рецептата на г-н Дайнов за решаване на житейските проблеми? Влизаш във властта за 2-3 години, през които се сдобиваш с проценти, гаражчета и пр., нагушваш се с народна пара, сетне се преопаковаш и предефинираш като снежнобял агнец и всичко е наред.
В картината на Дайнов отсъстват действащи лица, без които тя не изглежда убедителна. Поне от гледна точка на християнските ценности. Че и на християндемократическите, както са изложени на хартия. Защо ги няма в нея ревизорът, прокурорът, съдията-изпълнител и тъмничарят?
Това, че от напорист АОНСУджия само за нощ или час си станал пръв пропагандатор на новия световен ред, може да бъде осъдително единствено от морална гледна точка, но не е предвидено в Наказателния кодекс.
Когато обаче си пипал и гушкал и дори не си си правил труда да криеш това, нещата стоят иначе.
Към слабостите на херцога лондонските власти са проявявали снизхождение. Макар и по случайност, надвил е Наполеон при село Ватерлоо.
За цитираните от г-н Дайнов лица не е известно да са надвили на нещо друго, освен на масрафа си.
Освен това българите заинатено продължават да намират поговорката на Илия за състоятелна.
За нещастие на някои, българската памет не е къса.
"Атлантизиране на Кавказ?"
Не само в Украйна, но и в Грузия, Азербайджан и Армения изключително могъщи външни сили оказват много силно въздействие при приемането на решения от стратегически характер. Целта е да се изгради "правилният" от гледна точка на Запада облик на Евразия.
Както за революцията от 1917 г., така и за разпадането на СССР, съществуваха безспорни вътрешни предпоставки. Никога обаче в руската история външният фактор не е играл толкова силна роля, колкото през 1991 г. Западът приветства раждането на "демокрацията" и на "правовата държава". Менторът на демокрацията и законността - САЩ - обещаха да признаят Украйна още преди референдума, а Грузия въобще получи признание още преди легитимирането на новата власт в Тбилиси. Новите страни веднага биваха приемани в международните структури и незабавно се предлагаше да бъдат изведени от тях "чуждестранните" армии. Демонтирането на СССР чрез напускането му от влизащите в него републики в съответствие с конституционните законови процедури бе категорично неприемливо за Запада, тъй като явно щеше да лиши Грузия, Молдова, Украйна и Азербайджан от стратегически важни територии, които те получиха в хода на комунистическото федерализиране на историческа Русия.
Новият проект за световно устройство предвижда пълно реорганизиране на Черноморско-Каспийския регион чрез дистанциране на Грузия и Азербайджан от Русия и изолиране на Ереван от Москва. Тук чрез мощна държавна подкрепа са задействани икономически проекти, целящи да осигурят военностратегическа преориентация на многовековни устойчиви в геополитическо отношение ареали.
Антируският регионализъм
Сред главните елементи за запазването на геополитическия облик на едно историческо пространство е военностратегическото единство. То се осигурява от договори за съвместна отбрана, които свидетелстват за наличието на общи стратегически интереси и определят взаимните задължения към трети страни. Такъв бе по своя замисъл и Договорът за колективна безопасност, подписан на 19 май 1992 г. в Ташкент от десет участници: Русия, Беларус, Армения, Азербайджоан, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан. Украйна още тогава започна постепенното си отдалечаване от Москва и зае позиция на наблюдател. В съответствие с член 1 на договора участниците се задължаваха "да не влизат във военни съюзи и да не взимат участие в групировки от държави, а също и в действия, насочени срещу друга държава, страна по договора". Това означаваше преди всичко неучастие в НАТО.
Договорът не предполагаше автоматична съвместна защита на неговите членове, макар и в него да бе постановено, че агресията срещу някой от тях "ще бъде разглеждана като агресия срещу всички, участващи в договора държави", които "ще окажат" на жертвата "необходимата помощ, включително и военна".
Към 2000 г. разширяването на НАТО се превърна в действителност. В Северноатлантическия алианс започнаха да влизат страни от Източна Европа, а в бъдеще членове на блока могат да станат и републики от Прибалтика. На този фон на 2 април 1999 г. Протоколът за продължаване на действието на Договора за колективна безопасност бе подписан само от шест държави: Русия, Беларус, Казахстан, Киргизстан, Армения и Таджикистан.
Ако през първите пет години страните, заинтересовани от дистанциране от Русия, просто забавяха осъществяването на предвидените в договора проекти, то през последните две години вече бяха направени опити за пълно видоизменяне на основните насоки на регионалната политика. На тази цел са подчинени най-различни форуми, осъществявани под всевъзможни предлози и формално обявявани за цели от частен характер. На 10 октомври 1997 г. в Страсбург, по време на сесия на Съвета на Европа, се оформи конфигурацията ГУАМ. Тя получи това наименование от първите букви на названията на държавите, които я създадоха: Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова. Официално бе обявено, че ГУАМ е "неформална консултативна структура" за координиране на транспортирането на каспийските въглеводородни горива по създавания европейски Транскавказки транспортен коридор, а също така и за оказване на помощ за уреждане на конфликтите в Абхазия, Нагорни Карабах и Приднестровието.
Още през 1998 и 1999 г. обаче организацията ГУАМ се активизира в политическата област, което пролича в съгласуваните изказвания на нейни представители в ОССЕ и на други форуми.
Очевидно е, че за бъдещето на Общността на независимите държави (ОНД) подобни прояви без участието на Русия имат еднозначно разрушителен характер, тъй като дискредитират Общността като главна организация, занимаваща се с политическата координация на външната политика на своите членове.
През февруари 1999 г. в Баку се състоя среща на министрите на отбраната на ГУАМ, на която бяха обсъждани планове за създаване на съвместен миротворчески батальон под предлог да бъде осигурен безопасен превоз на петрола. А в последно време Азербайджан, Грузия и Украйна започнаха да заявяват, макар и заобиколно, че имат готовност да влязат в НАТО.
Киев и Баку обявиха, че имат готовност да предоставят бази на алианса.
През април 1999 г. в ГУАМ официално встъпи Узбекистан и тази организация започна да се нарича ГУУАМ. В своето съвместно заявление от 24 септември 1999 г. президентите на тези страни огласиха намерението си да развиват взаимодействието си в рамките на Съвета за евроатлантическо партньорство и на програмата "Партньорство за мир". След това Азербайджан, Грузия и Узбекистан напуснаха Договора за колективна безопасност, като мотивираха тази своя стъпка с предполагаемия "неуспех" на сътрудничеството и на неспособността му да служи за решаването на конфликти.
Очевидно е, че същинските причини за това са дистанцирането от Русия и стремежът да се играе в полза на Запада срещу определени поощрения от финансово и политическо естество.
В допълнение към появилата се военностратегическа съставка в дейността на ГУУАМ се наблюдава устойчива тенденция към организационно оформяне. ГУУАМ вече бива окачествяван като "регионална организация". Симптоматичен е фактът, че Збигнев Бжежински пряко поощри създаването на тази структура, като посочи, че "ГУУАМ е добра инициатива", която "след време може да се превърне в система за сигурност". Нещо повече, според него в тази структура трябва да бъде включена и Армения, т.е. единствената страна от Задкавказието, която развива военностратегическо сътрудничество с Русия. По думите на Бжежински в ГУУАМ биха могли да влязат не само бивши съветски републики, но и Румъния, Полша и Турция.
Върху географската карта подобна конфигурация, взета заедно със зоната на предполагаемото разширяване на НАТО, би се изразила в пълно откъсване на Русия от Европа, Балтийско, Черно и Капсийско море.
Изправени сме пред устойчива тенденция на някои страни от ОНД да го разрушат и по въпросите на външната политика "да излязат от орбитата на Москва". Нещо, което напълно съответства на стремежите на Запада и освен това превръща района на Средиземно море, Крим и Кавказ в обект на стремежите на Турция и на някои отряди на световния ислям.
Такава тенденция се намира в пълно съответствие с курса на оформяне на подконтролен на НАТО санитарен кордон от Балтика до Черно море, който отделя Русия от Балканите и я затваря в геополитически чувал... Митът за "пламенната Колхида"
Подобна стратегия удовлетворява например напълно политиката на Грузия. В своята външнополитическа идеология тя демонстрира отчуждаване от Русия, която уж била унищожила грузинската държавност, макар че я прие под короната си единствено, за да я защити от персийците и турците. Особено активен е флиртът на Грузия с нейния бивш поробител Турция.
Всичко това окончателно разрушава разпространените в съветско време, че и преди него, илюзии, че православната пламенна Грузия винаги е била особено вярна духовна съюзница. Тези илюзии видимо са създадени не на последно място вследствие на героичния и романтичен образ на княз П.И.Багратион-Мухрански, дал живота си за Москва през 1812 г. Обаче още А.И. Деникин в своите "Очерци за руските смутове" писа за неочаквано дълбоките антируски настроения на грузинската интелигенция в годините на революцията и гражданската война.
Не е излишно да напомним, че още меншевишкото правителство на Грузия започна да развива отношения именно с европейските геополитически противници на Русия - тогава това бе австро-германският блок - и сключи Потийското съглашение с кайзерова Германия, която тогава бе окупирала цяла Украйна и Прибалтика и се намираше в съюзнически отношения с Турция. Германия обаче скоро след това капитулира и самопровъзгласилото се грузинско правителство бързо се преориентира към Антантата.
Ако французите тогава все пак изпитваха към Русия някаква благодарност за жертвите, дадени от руснаците на Източния фронт, англичаните незабавно започнаха осъществяването на план за разчленяване на нашата държава и за установяване на контрол над излазите й на море. На запад, по балтийските брегове, с германски щикове бяха установени полуфашистки режими. На юг се заложи най-вече на Грузия и в известна степен на Армения, макар и Лондон да се съмняваше в антируските настроения на арменците.
Кавказ винаги е бил ключ към доминиране в района на проливите и всички сили са проявявали апетити към него при наличието на удобни за тях обстоятелства. За плановете за прекрояване на цял Кавказ още в началото на Първата световна война красноречиво свидетелстват откритите примамливи обещания на младотурското ръководство с надеждата, че "на Кавказ ще въстанат против руснаците татарите, грузинците и планинците", като бе предложено и на арменците да се присъединят към тях. В случай на успех във войната "за изгонване на руснаците", младотурците обещаха да създадат в северозапада "автономна Грузия в пределите на губерниите Кутаиси, Тифлис и Батуми и част от Трапезундска губерния"; в североизточната част - "автономна мюсюлманска област, образувана от Дагестан и от Бакинска и част от Елизаветполска губерния", и накрая, в централната част, да образуват "автономна Армения от ереванска, карска и западната част на Елизаветполска губерния, към които да бъдат присъединени прилягащите части от ерзерумския, ванския и битлийския вилаети".
Англичаните се появиха в Кавказ и в Задкавказието през ноември 1919 година, като заеха Баку и железопътната линия до Батуми. Както си спомнят дейците на бялата гвардия, именно с подкрепата на англичаните грузинците заели определено враждебна позиция спрямо Доброволческата армия, а руснаците в Тифлис били подложени на истинско преследване. Особено пострадала Руската църква. Деникин дори помолил англичаните "да обяснят със съюзници ли си имаме работа, или с врагове"... На практика САЩ и Англия не оказваха помощ на Русия, а разработваха формула за признаване на разчленяването й във всеобхватен договор. През януари 1919 г. Антантата предложи едновременно на болшевиките, белите структури и на всички самопровъзгласили се правителства да вземат участие в конференция на Принцовите острови. Естонските и латвийските представители, не без подкрепата на Англия, дадоха съгласието си за преговори, свързвайки своето участие с признаването им от страна на великите държави. Грузия обаче заяви, че няма да участва, тъй като щяла да се обсъжда съдбата на Русия, "а Грузия не е Русия".
Задкавказкият геополитически пасианс
Върху политиката на Грузия оказва сериозно въздействие конфликтът с Абхазия, която, предвиждайки стремежа на Тбилиси да я асимилира, прояви отчетлива проруска насоченост.
Закономерностите на междунационалните отношения в триъгълника "голям-среден-малък" винаги се изразяват в това, че малкият народ се опасява от хегемонните стремежи на средния и гравитира към големия. Обаче една от причините за абхазко-грузинския хегемонизъм е и историческата перспектива за пълно оттегляне на Грузия от Русия.
Буферната роля на Русия, която признава териториалната цялост на Грузия, но не позволява възникването на условия за унищожаване на абхазката самостоятелност, подсилва антируската реакция на Тбилиси. В постоянен източник за дипломатическа "война" се превръща "проабхазката" роля на руските военни. Те не вярват в лоялността на Тбилиси към запазването на руските бази на Черно море, които Русия не може да изгуби, без да разруши окончателно многовековния баланс в този регион. Ответното дребно "помагателство" на Грузия спрямо Чечения, разбира се, представлява изключително демонстрация, средство за пазарлък с Москва, опит да се противопостави "чеченският" коз на "абхазкия".
Тбилиси не може да не си дава сметка, че един успех на чеченските терористи не би бил изолирано събитие. Че би запалил цял Кавказ и би го върнал в орбитата на Турция, при което Грузия би се оказала в трагично уязвимото положение на Кипър и Армения.
За решаването на проблема с Чечения Русия се нуждае само от едно нещо - да не й се пречи. Необходимо й е нейните военностратегически позиции на Черно море да бъдат гарантирани от страна на Грузия. За Москва в крайна сметка позицията на Тбилиси е по-важна от позицията на Сухуми. Грузия обаче води твърде рискована игра против Русия, като издига в нейните очи ценността на "проруска Абхазия" и превръща целия комплекс от отношения в омагьосан кръг.
През есента на 1999 година грузинският президент заяви, че Тбилиси е напълно в правото си да реши чии военни бази ще бъдат разположени на нейна територия - на Русия, Турция или САЩ, и че военното присъствие на Русия ще бъде радикално съкратено в резултат на реализацията на Договора за съкращаване на обикновените оръжия в Европа.
Тази стратегия очевидно се намира в пълно съгласие с желанията на САЩ и Запада да интернационализират всички конфликти на постсъветското пространство и да не позволят на Русия да унищожи напълно метежното терористично образувание върху собствената й територия. Очевидно в определен момент президентът на Грузия е бил оценяван и като възможен непосредствен осъществител на тази схема. Преди година Шеварднадзе внимателно се опита да заяви, че възнамерява да стане посредник "в преговорите между Русия и Чечения".
В НАТО отделят голямо внимание на Грузия, като справедливо смятат нейната прозападна ориентация за стабилна, а самият Шеварднадзе оценяват като най-верния сред всички лидери на ОНД проводник на атлантическата стратегия в района на Черно море.
Висши граждански и военни функционери на Северноатлантическия алианс редовно осъществяват работни посещения в Тбилиси. През септември 1999 г. такова посещение осъществи командващият югоизточното направление на НАТО Т.Акбаш. Американският министър на отбраната У.Коен потвърди пред своя грузински колега Д.Тевтадзе "готовността на САЩ и в бъдеще да оказват помощ на Грузия за реформирането на нейните въоръжени сили".
Същевременно Грузия периодично потвърждава на дипломатическо равнище своята "заинтересованост от бъдещето на ОНД". Но подобно на Украйна, постави ударение единствено върху ликвидирането на конфликтите на неговата територия.
Арменско-азербайджанският възел е завързан от пантюркистите
Армения, в качеството си на една от новообразуваните държави в стратегическия район, където се свързват Европа и Азия, също се превърна в място за приложение на днешната евразийска стратегия на американците.
Тази страна постигна известна еволюция в своята обща стратегическа ориентация. В сравнение с Грузия и Украйна по-скоро става дума за обратен път към един балансиран курс. Преди време стремежите за напускане на СССР в държавнически план се проявиха в Армения по-определено и значително по-рано, отколкото в други съюзни републики. Като измина обратния път от определено прозападна ориентация към балансирана стратегическа ориентация, Армения възстанови руския вектор на своята държавна стратегия.
Причините за това са преди всичко обективни. Арменците се оказаха изправени не само пред своя исторически ярък противник Турция, но и пред явно недружелюбно настроения към тях нов субект на Черноморско-Каспийския политически баланс - Азербайджан, с когото Армения влезе в тежък и необещаващ близка развръзка конфликт заради Нагорни Карабах.
Историята на този конфликт накратко е следната.
Бомбата със закъснител бе заложена от създадения от мусаватистите и болшевиките "съветски Азербайджан", който бе във враждебни отношения с Армения.
Това название бе дадено на 15 септември 1918 година на две задкавказки области на Русия - Аран и Ширван, части от древната Кавказка Албания - след като Баку бе окупиран от турски войски под командването на Нури паша. Народът на тези области още преди столетие се възприемаше като кавказки татари. "Мюсюлманската демократическа партия Мусават", основана през 1911 година в Баку, си бе поставила за цел създаване на отделна крупна ислямска държава, подчинена на малоазиатските турци. Тази партия, която бе последовател на политиката на пантюркизма и на идеята за обединяване на целия тюркоезичен свят в "една единна държава", още през юни 1917 г. се вля в състава на "Тюркската партия на федералистите-мусаватисти", която после обяви за независими под името на Азербайджан частите от задкавказките области, влизащи в състава на Русия.
Този акт имаше голям исторически смисъл. Новообразуваната република получи същото название, което имаше иранската провинция Азербайджан. Нейното население говори на подобен тюркски диалект, но се е формирало върху ирански етнически субстрат за разлика от руските поданици, които са от чисто тюркски произход.
От гледна точка на геополитиката тази класическа претенция за "съединение" е типичен за ХХ век начин на привличане в собствената орбита на нови територии, намиращи се извън пределите на държавните граници и геополитическото влияние.
Поради това предаването на Нахичеван и Карабах на азербайджанците бе извършено от политически съображения. "Карабах е открай време арменска местност", писа народният комисар Чичерин на В.И.Ленин. "Но след избиването на арменците в долините се заселиха татари, а арменците останаха в планините. Сега не даваме този окръг на арменците, за да не обидим татарите... Ще настъпи моментът за съветизиране на Грузия и Армения, и тогава всичко това ще бъде отживелица".
Кавказките региони на руската империя, които се превърнаха в Република Азербайджан, и след съветизирането на Задкавказието запазиха провокационно програмно название, тъй като все още бяха живи плановете за използване на ислямския национализъм и на пантюркизма за целите на световната пролетарска революция. Азербайджанците се превърнаха в инструмент в турските антиарменски и пантюркистки планове. Иран и иранските азербайджанци възприеха употребата на етнонима като узурпация, тъй като всичко това породи или поощри теорията за "единен Азербайджан", страна, разделена на две части, разположена на север и на юг от река Аракс.
Световна пролетарска революция не настъпи и световна социалистическа федерация не се образува. Великата Русия като фактор, стабилизиращ противоречията, остана в миналото, а този регион в края на ХХ век е превърнат в арена на устойчиво турско-персийско сътрудничество, което се развива на фона на новото геополитическо значение на целия Черноморско-Каспийски регион.
Преди хиляда години през този регион е преминавал великият Път на коприната.
На прага на третото хилядолетие това е път, по който се транспортират нефт и природен газ, изключително важни стратегически стоки на днешния свят, заради които "западните демокрации" са готови да убиват.
АЕЦ "Козлодуй" - топлото на светлото ни бъдеще
Интегрирането ни в западноевропейската икономика е дълъг и мъчителен процес.
Не ни искат по много причини.
По много причини в настоящия момент за нас това пък е, макар и не жизненоважно, все пак крайно необходимо.
В играта на нерви една от най-ценните заложни монети е ядрената ни енергетика. Логично бе състоянието и бъдещето на АЕЦ "Козлодуй" да попадне в центъра на вниманието.
Проблемът с използването на ядрената енергия за мирни цели винаги е предизвиквал яростни спорове сред специалисти и граждани. Защитниците на тезата за потенциалната опасност на ядрените електроцентрали като природозащитниците от "Грийнпийс" твърдят, че всяка АЕЦ е бомба със закъснител, която винаги трябва да очакваме, че ще се взриви, нанасяйки непоправими поражения. Привържениците на ядрената енергетика веднага вадят контрааргумента, че тя не само е най-евтината, но и може би най-чистата екологично и най-сигурна. Е, истината, както винаги, сигурно е някъде по средата.
Може да се съгласим, че всяка АЕЦ е бомба със закъснител, но то и един бонбон става смъртоносен, ако попадне в кривото гърло, докато го смучеш. Въпросът е как ще се експлоатира централата и ще се спазват ли най-елементарните технологични изисквания, както е при експлоатацията във всяко производство. През лятото (в нощта на 27 срещу 28 август т.г.) в АЕЦ "Козлодуй" се получи нарушаване на правилата за техническа безопасност, което (може би) доведе до повишаване на радиациония фон в централата и около нея. Самата възможност за подобни пробиви в сигурността на електроцентралата вече буди тревога.
Инцидентът обаче предизвика вътрешноведомствена буря в екоминистерството и в Министерство на енергетиката не заради самия факт, а главно поради политически причини.
Отдавна е известно, че у нас има две лобита, които се борят на полето на енергетиката. Едните са за затваряне на всички теоретично опасни производства на електроенергия, другите са за тяхното запазване. На така поставен въпрос всеки би възкликнал - ами да ги затварят.
Да де, но проблемите започват не преди, а след затварянето на тези производства, и в частност - на ядрената ни електроцентрала. Защото тази работа е като мечтата ни за висок жизнен стандарт - хубаво е да си я имаме, но поне за момента още по-хубаво е да имаме поне какво да ядем. Та не е лошо цялата електроенергия у нас да се получава от вятъра и слънцето, но дотогава нека поне да имаме светло и топло. Малко по-възрастните в България все още не сме забравили дискотечните токови режими отпреди десетина години, когато промишлеността работеше и електроенергията не достигаше.
Ситуацията с АЕЦ "Козлодуй" е уникална, защото има няколко страни на въпроса, всяка от които трябва да се обмисля сама за себе си - енергийна, финансова, стратегическа.
АЕЦ "Козлодуй" сега дава 40 на сто от електроенергията у нас
За цялата година производството на шестте блока се очаква общо да бъде около 17,5 билиарда kWh. При това електроцентралата работи с понижени мощности и по признанието на ядрени специалисти, дори спирането на 1 и 2 блок няма изобщо да се отрази на способността на електроцентралата да осигурява необходимото количество електроенергия.
Нещо повече, при положение, че като цяло мощностите на АЕЦ са само 30 на сто от всичките мощности за производство на електроенергия у нас, тя при намалено производство дава 40 на сто от електропроизводството. Или казано по друг начин, АЕЦ "Козлодуй" на практика може почти сама да обслужва цялата ни енергетика. Не е необходимо да уточняваме какво означава за една икономика спирането на подобен енергиен гигант.
Вярно е, разбира се, че за последните десет години икономиката ни я фалираха, но е вярно и друго - токът освен за вътрешна консумация се използва и за износ. А това са пари. Много пари. Постоянен клиент ни е Турция, Гърция също често посяга при нужда към нашите енергийни източници, а поне до Нова година и Югославия ще черпи от нас електроенергия поради недостиг на своите мощности. Това стабилно перо в износа ни не би било съществувало без наличието на АЕЦ "Козлодуй".
Може би няма да е лошо да спомем, че дори при сегашното незавидно състояние на икономиката ни и при петорното намаление на потребление от производствените ни мощности, от АЕЦ-а очакват в края на годината печалба от близо 60 милиона лева. Забележете - чиста печалба, а не приходи! Сумата би била дори много по-голяма, ако не бяха раздутите разходи и особената ни данъчна система, която с фискалните си простотии е способна да затрие дори суперпечеливш бизнес като производството на електроенергия от ядрени централи.
Да не говорим, че спирането на ядрената ни електроцентрала би вдигнало цената на тока - тройно, ако тя изобщо се закрие, и наполовина - при закриване на 3 и 4 блок. И то ако в същото време вече е заработила АЕЦ "Белене", за да покрие изключените мощности.
Проблемът обаче не е само в парите. Ядрената електроенергия е стратегическо производство, което в значителна степен прави една икономика независима от чуждо влияние и чужди интереси.
Точно тук е болното място на западноевропейците. Докато съществува АЕЦ "Козлодуй", все някак си ще съществува и българската икономика, шансовете все още ще са на наша страна.
Показателни са скандалите с раздържавяването на дузината водни електроцентрали, които поголовно бяха раздадени на РМД-та. Макар и за местни нужди, те се оказаха изключително доходоносни предприятия, при това с минимални разходи за поддържане, веднъж вече изградени.
Не е така обаче с ядрените електроцентрали. Произвежданата от тях енергия е евтина, но проблемите около поддържането, експлоатацията, реконструкцията и съхранението на отработеното гориво са значителни и изискват значителни капитали. Такива пари могат да бъдат осигурени само на държавно ниво или от транснационална корпорация с огромни капитали. В подобна ситуация всяка българска АЕЦ е обречена да бъде държавна собственост. Като основа на икономическата сила на една страна тя обаче в това си състояние става трудна за манипулиране и използване за външен политически или икономически натиск.
В конкретната българска ситуация има и един допълнителен елемент, който още повече вбесява западните ни приятели - експлоатацията на АЕЦ "Козлодуй" не би била възможна без руска помощ - от Москва идват суровините, към Москва заминава отработеното гориво. Можем да кажем, че сме щастливи, че Русия не се заяжда на дребно с нас заради глупавата политика на властниците ни спрямо нея и не ни поставя никакви условия за доставка на гориво и за приемане на отработените материали. Това е действителността.
Да си представим обаче (абсолютно теоретично, защото, не дай Боже, да се стигне до подобна ситуация), че сблъсък на световни сили доведе до патово положение, в което от Москва откажат всякакви взаимоотношения с нас. Това автоматично би означавало закриване на АЕЦ "Козлодуй". Пълното й обезопасяване в екстрени срокове обаче би означавало хвърляне в бездънна яма на десетки милиарди долара, от които няма да има и грам възвръщаемост. При това те ще трябва да бъдат дадени от Западна Европа и САЩ.
Неприятна ситуация, както и да го погледнеш.
Поетапното закриване на АЕЦ "Козлодуй" е удобно за Запада, защото реално се финансира от самите нас. Вярно, че засега са ни обещали около 80 милиона, ако предсрочно закрием 1 и 2 блок, но това, първо, е само половината от необходимата сума за консервирането им, второ - изобщо не слага в сметките поддържането на сигурността на закритите блокове, и трето - кой ще поеме загубата от непроизведената електроенергия? Е, вярно, че рано или късно всяко нещо се износва от употреба, но при нашата мизерия все пак е по-добре да е малко по-късно.
Западна Европа иска да закрием 3 и 4 блок през 2006 г., при положение, че те могат да работят напълно сигурно поне до 2012 година. Е, шест години по половин милиард спестени или изхарчени долари за чия сметка ще са и кой ще ги харчи, а кой ще й ги пести? За малка България това съвсем не е дребен въпрос.
И дебел том да изпишем около предимствата и недостатъците на ядрената енергия за мирни цели, пак няма да можем да обхванем всичко възможно. Казаното дотук е само конспект.
Все пак, колкото и да звучи заядливо, не мога да не спомена и един страничен фактор, за който малко се пише, но много се има предвид. Ядрените електроцентрали са военен потенциал с невероятна сила. Наличието на подобни мощности на дадена територия с голяма сигурност й гарантират мирно съществуване.
Може и да звучи нелогично на пръв поглед, но няма военен стратег, който би дръзнал да планира нападение над чужда държава, без да вземе предвид възможността от разрушаване на ядрената й електроцентрала. Вярно е, че за самото население на нападнатата страна това би било равно на тотално унищожение, но е вярно и друго - от разрушителната дейност на взривената АЕЦ ще пострада абсолютно цяла Европа. И това е без преувеличение.
Достатъчно е само да припомним последиците от аварията в Чернобил, които и до днес се чувстват дори в отдалечени страни като Германия. И то само от една, макар и по-значителна, авария в един от блоковете.
А гръмването на цяла една електроцентрала от шест производствени блока!? Директно отива целият Балкански полуостров, барабар с принадлежащите му наоколо тройно или четворно по-обширни територии.
Това е положението.
Засега. Спорът около АЕЦ "Козлодуй" тепърва предстои да се разраства и от многотомника са изписани само първите две-три страници. Какво ще съдържат останалите, зависи изключително много от съдържанието на първите.
През 1993 г. правителството на Беров сключи безкрайно кретенско и неизгодно за нас споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие, чиято попара продължаваме да сърбаме с изгорени езици. Ясно е, че няма начин да не клекнем за затварянето на 1 и 2 блок на АЕЦ "Козлодуй".
Сега обаче навлизаме във втора решителна схватка с добрите ни приятели от Европейския съюз. И ако отново властниците ни продадат българските интереси за личния си порцион леща, последиците ще са доста печални, меко казано.
Лошото е, че симптомите на болестта "родоотстъпничество" яко са избили по лицето на управляващата върхушка. Толкова яко, че се стигна до невероятния прецедент синьооцветената парламентарна комисия по енергетика да гласува против внесения от правителството на Костов проектобюджет за 2001 година. Защото в него не са предвидени средства дори за такива елементарни необходимости като средствата за плащане на членския ни внос в Международната агенция за атомна енергия и обединения институт за ядрени изследвания.
Какво повече да пишем?
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Не Ви ли минава през ума, че може да е и нарочно това бездействие, за да има пожарища и материали на символични цени... - Поне в половината от случаите пожарите са предумишлени, защото така се открива достъп - най-бързо и лесно, до крайно евтината, препърлена дървесина, от което "дървените" босове имат най-голям интерес.
Но не е случайност, че никой подпалвач не е вкаран в затвора. Това означава, че законите у нас са престанали да действат и горите са най-лесната плячка на мафиотизирана контрабанда.
- Но нали горите си имат и своята стража? Нали работата на тези хора е да бранят гората?
- Как го виждате вие един горски, та нека да са и двама, въоръжени с по едно пищовче 6/35 мм, да се изправят срещу снабдените с калашници и "помпи" вардяни на контрабандистите? Или на тировете им, които отвозват отсечените дървени материали за Турция, Гърция или за вътрешния пазар?
Горе-долу така е и с лесничеите: опиташ ли се да внесеш законност и ред, отхвърчаваш като перушинка.
Горската контрабанда във Велинградския район кога беше отприщена? Когато ракитовският лесничей инж. Светослав Метанов се опря на контрабандистите през 1995г., и беше уволнен. След него веднага изникнаха над стотина незаконни чаркове за бичене на дъски и сега никой не може да спре лавината - с тази разлика, че тя обхвана цялото Западно Среднородопие. Съюзът на лесовъдите се застъпи, инж. Метанов беше върнат на работа, но не в Ракитово, а като технически ръководител във Велинград. Вчера научих, че и оттам е отново уволнен, от неговия затънал в тъмни сделки директор.
Как може при това положение да се мисли за озаптяване на горската контрабанда? Изобщо 3-4 уволнения на лесничеи вцепеняват всичките останали. Дори честните, дори съвестните мъже започват да се правят на слепи и глухи, инак рискуват всичко, включително и живота си.
- Горското управление в Министерство на земеделието не се ли стряска?
- На лесовъдите сега ръцете им са вързани до лактите. Те са девета дупка на кавала, в едно от многото управления в земеделското ведомство. Тяхното мнение не беше въобще съобразено при изготвянето на новите поправки в Закона за горите, които откриват неограничени възможности за тяхното разграбване от концесионери, арендатори и високопоставени покровители.
- Евросъюзът поне тук би трябвало да се намеси. Горите зареждат атмосферата с кислород, знае се, че дишаме един и същи въздух с Европа... - Не си ли спомняте, че няколко световни екологични форума се занимаха със спасяването на тропическите гори в поречието на река Амазонка и какво стана? След всеки подобен форум изсичането на тези гори продължава в усилени темпове - защото зад масовите сечи край Амазонка стоят международни консорциуми за шперплат и фурнир, и една от тях, доколкото ми е известно, сега е кандидат за концесия в Родопските иглолистни гори.
Искам да кажа, че Евросъюзът няма да си помръдне пръста за нашите гори, защото ЕВРОБОСОВЕТЕ ОЧАКВАТ СВОЯ ЗАКОНЕН ПАЙ ОТ ТЯХ ПО СЪЩИЯ НАЧИН, КАКТО НИ ПРЕКАРАХА И С БАНКИТЕ, И ПРОМИШЛЕНИТЕ ПРЕДПРИЯТИЯ, И Т.Н.
- Не изпитвате ли угризения, когато говорите за неприкосновената за всички Еврообщност?
- Не! Нека да изпитват угризения ония, които пишат, че "УМНИТЕ ХОРА СА ИНСТИТУЦИИТЕ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ" (както оповести г-н Евгений Дайнов във в."Труд" от 13 ноември м.г.).
А пък аз ще призная, че ако нещо ми трови живота най-силно, това е срамът, че живея в моята страна, където могат да се пишат и печатат такива феноменални глупости.
- Осъзнавате ли колко сте сам в недоверието Ви към Европейския съюз и по-конкретно към протичащите в момента интеграционни процеси между Съюза и нашата страна? Та възможно ли беше единствено ние, на Балканите, не приемем западната ориентация? Сърбите опитаха, и ето какво стана.
- Сърбите опитаха да запазят неутралитет и досега поне успяват. Опазиха си и държавата въпреки страшните "бомбени удари". Водят сега преговори на равна нога с Евросъюза и съм убеден, въпреки радикалната промяна в управлението им, че те няма да се разделят нито с армията, нито с разузнаването си, нито с вътрешните органи за сигурност. И не вярвам да допуснат унищожителна "шокова терапия", както стана това у нас. Освен това не ми се вярва сърбите да допуснат да бъде подменено собственото им законодателство с европейското, замаскирано като "интегриране" с европейските структури" .
- Откъде сте сигурен?
- Мисля така, защото познавам историята на сърбите. Изгледах с очите си как те се противопоставиха на Хитлеровата военна машина, а след това и на Сталин, как се опълчиха на Дейтънския диктат и изтърпяха мъжествено поразяващите бомбени удари. Вярно, и сърбите са под влиянието на консумативната стихия, те обичат живота и масовите подкупи, които се леят сега върху тях, не могат да не ги поколебаят, но не вярвам това да ги сломи, както стана у нас. И в мъглата на възникналата анархия да бъдат лишени дефакто от суверенитет, както стана това у нас след разбиването на охраняващите ни основни държавни институции - армия, разузнаване, образование, църква и т.н. Както и поставянето на парламента изцяло под контрола на Евросъюза, МВФ и Световната банка. Това не ми се вярва да стане в Сърбия и тя ще се превърне в пример и на икономически разцвет, ако се овардят от предозираните "помощи" на Евросъюза.
- Значи, допускате Евросъюзът да окаже и действителна помощ на Сърбия?
- Разбира се! Защото самият Евросъюз не може да не усеща опозоряващата го вина, че е участвал в "бомбените удари" над Сърбия. Освен това не може европейските държави да не са разбрали, че американският натиск върху самите тях ще стане много по-непоносим, ако сръбската държавност беше капитулирала. Европейците познават своя щатски съюзник и сюзерен по-добре от нас, и особено след капитулацията на Съветския съюз, която откри за САЩ пътя към световното всевластие.
Затова не залудо са се замислили европейците за създаване на собствен военен съюз, макар че мен ако питате, те са изтървали подходящия момент... - Какво имате предвид?
- Европа е една вече овладяна територия на Щатите. Държавите от Евросъюза не могат поотделно да окажат отпор на засилващия се от тяхна страна военен и икономически натиск. Като цяло Евросъюзът е още по-малко способен - пречи му вътрешното съперничество между трите най-големи държави, две от които ядрени, а третата - Германия, все още е с американски окупационни сили на територията си. Помислете си защо бившият канцлер и политик номер едно на Германия беше така жестоко смачкан в края на кариерата си? Заради необявените за партията му дарения?
- Изглежда, че за германците това не е малко... - А не ви ли хрумна, че този вид "престъпление", в което Кол беше обвинен, е най-банална практика както в Щатите, така и във Франция, да не говорим за Италия, където цялата управленческа върхушка се оказа по едно време изцяло завербувана от мафията? Да не човъркаме чудовищната корупция по върховете на Евросъюза... - Искате да кажете, че ударът е бил пресметнат?
- Кол е трябвало да бъде елиминиран като държавник, защото водеше "проруска" политика. Защото знаеше, че без Русия, Щатите ще схрускат Европа като бонбонче. Кол беше за двуполюсна Европа. Англичаните пък не можаха да му простят, че извърши сливането на двете Германии. Тачър дълго се бори срещу това, но не успя. Затова Кол изпадна в немилост. Операцията се разрази и приключи с препращането на далновидния канцлер в кошчето за политически боклуци. Но затова пък колко послушни се оказаха след това Тони Блеър, Шрьодер и Жак Ширак - при избухването на поредната Косовска бъркотия.
Казвам това, за да потвърдя, че "битите" сърби може в дългосрочен план да се окажат "победители", запазвайки своя суверенитет и услужвайки по този начин и на самата Европа.
С други думи казано, сърбите направиха онова, което ние не успяхме и загубихме уважението на тази същата Европа. И то до такава степен, че думата "българин" влезе в повечето европейски речници като синоним на слагач, "крадец, престъпник".
- Но какво можехме ние да направим? Да вървим с васалната на САЩ Елцинова Русия, която себе си не можеше, пък и не искаше, да брани, камо ли нас?
- Да се помъчим да опазим държавата си от разграждане, това можеше... Докато не бяхме си смъкнали потурите и не бяхме връчили на фондацията на Сорос държавната хазна в началото на 1990г., за да може тя чрез своите "дарения" да прибере властта, бъдещето и съдбата на страната в свои ръце. Вече стана дума кога и по какъв начин беше извършена тази образцова "блиц-операция". Не съм сигурен, че на Европа това й е било много приятно, но Евросъюзът не можеше да ни защити от нашата собствена продажност. И тя приспособи отношението си към нас в съответствие с нашето блюдолизническо поведение и стана заедно с това проводник на проектираните върху нас геополитически интереси на евроатлантическата общност. Известни са последиците - да не повтарям.
Затова не вярвам на Евросъюза. Те ни наложиха, преди да ни приемат, като условие за водене на преговори по приемането ни - да уеднаквиме нашето законодателство с тяхното. Направихме исканите фатални кърпежи, особено в Наказателно-процесуалния ни кодекс, и пътят на ХАОСА БЕ ОТПРИЩЕН. Това е мнението и на бившия министър Христо Данов, председател сега на Конституционния съд, изречено в едно интервю, да не ровя в архива да ви го показвам.
С всяка следваща, заповядана от Евросъюза кръпка на сварените наши закони, или при създаването на новите, хаосът се засилваше, за да се дойде до днешното положение на пълна безтегловност. Един-единствен самолет да остане от мощната ни преди десетина години авиация - това е крайният резултат от градушката реформи в армията! Помислете върху този трагичен факт! Не говоря за сиромашията, беднотията и другите смъртоносни язви, които изгризват националния ни организъм отвънка и отвътре.
Как да повярвам на Евросъюза и на неговата "интеграция"? Разбира се, че България може да синхронизира някои от своите закони с европейските, ако това се налага за развитието на търговията, културните връзки и пр., но само доколкото това е и в наш интерес. А не да се откажеш от своя закон и да го заместиш с чуждия, каквато е нашата проклета българска практика. Това не е "интеграция", а прилапване.
Що за интеграция беше реформата в образованието, която подмени целия ни духовен климат заедно с традиционните ни ценности?
Не е ли това ПРЕЛЮДИЯ КЪМ ПЪЛНО ЗАЛИЧАВАНЕ НА НАЦИОНАЛНАТА НИ САМОБИТНОСТ И АМОСЪЗНАНИЕ?
Тази реформа беше поверена на Световната банка, която срещу няколкото милиона заем за образованието придоби монополното право да го срине така, че броят на грамотните хора у нас към 2010 г. да бъде сведен наполовина от сегашния им брой.
Едно от условията на банката, поне в началото на преговорите, беше нейните разпоредби и "проекти" да не могат да бъдат отменяни от парламента. (Говоря за условията на Световната банка, докато течаха преговорите с Министерството на образованието, оглавявано от бившия министър Марко Тодоров.)
Не е нужно да ви обяснявам, че младежта е бъдещето на България и че това бъдеще се кове далеч зад нашите предели.
Евросъюзът знае ли това? Не само знае, но и помага, с две ръце помага за космополитизиране на училищата ни и превръщането им в отродителни огнища.
- Старата политика на моркова и тоягата... - Какъв ти морков! Тука става въпрос за претопяването ни срещу едно голо обещание за влизане в Евросъюза, което никой сериозно не го нито вярва, нито го мисли. Защото просто е невъзможно.
СДЕЛКАТА НА ВЕКА
Преди няколко месеца едва ли някой щеше да повярва, че руснаците и индусите ще успеят да постигнат договореност по сделка, възприемана от индийска страна като най-важната след Деня на независимостта.
Неотдавнашното посещение на Владимир Путин в тази страна обаче позволи ситуацията да се деблокира. Индия повторно пое пътя на своето въоръжаване към Москва.
Индийският министър на отбраната Джордж Фернандес обясни трудните преговори с факта, че "руснаците, подобно на нас, обичат да се пазарят".
Въпреки тези затруднения, седмичникът "Индия тудей" подчерта, че оборудването за 3 милиарда долара, което ще получи Индия по споразуменията, подписани между Делхи и Москва, ще се възприеме озониращо от индийските въоръжени сили.
Военновъздушните сили ще се сдобият с най-модерни изстребители, сухопътните сили ще получат танкове, а военноморските сили - гигантски самолетоносач.
След десетилетието на "мършави крави" индийските военни "вече ще разполагат със средствата, необходими за преодоляване на техните слабости", пояснява седмичникът. Същевременно министърът на отбраната доверява в интервю, че "и трите рода войски отсега нататък ще разполагат с оборудването, необходимо за всякакви възможни предизвикателства. Относителната ни слабост, предизвикана от дългогодишни неподходящи отчисления от бюджета, вече е само лош спомен. Отсега нататък ще имаме армия, достойна да носи това име".
Съгласно договора с Русия Индия през близките пет години ще получи между 140 и 150 многоцелеви бойни самолета "Сухой-30", около 310 танка "Т-90 С", както и руския самолетоносач "Адмирал Горшков". Размерът на сделката - 3 млрд. долара, припомня, че не много отдавна, по време на студената война, Индия бе един от главните клиенти на Съветския съюз. Изправена пред отколешния си враг Пакистан (който през последните години рязко засили покупките на оръжие, особено от Украйна) Индия трябваше да реагира.
Напрегнатата обстановка в Кашмир, в която пакистанците имат пръст, и която заплашва да прерасне в открит конфликт, подтикна правителството да ускори сключването на договорите.
За Москва сделката е добра в смисъл, че й позволява да съживи военната си промишленост, където има недостиг на поръчки. В очите на руските власти най-важното достижение може би е стратегическото партньорство, постигнато между двете страни с цел "съвместната борба срещу заплахата от ислямския фундаментализъм, идваща от Афганистан".
Американски избори - 2000
Прашасалата и склерозирала американска избирателна система, след продължилото към 20 дни, скрибуцане "изплю" следващия президент на САЩ. Щатският секретар на Флорида Катрин Харис обяви на 26.11.2000 г., че републиканският кандидат Джордж Уокър Буш печели изборите в щата с 537 гласа преднина.
От щаба на Ал Гор пък се заканиха да оспорят резултатите в съда. Нищо ново.
Ласкаем се от мисълта, че още на 8 ноември предвидихме този изход и дори написахме името на следващия американски президент. Само фактът, че той не бе официално оповестен заради оспорването от Ал Гор, ни накара да използваме условно наклонение. (Виж "Изборите в САЩ", в. "Нова Зора", бр.41/14.11.2000 г.)
Избирателната система на Съединените щати е създадена не "за да отчита гласа на всеки гласоподавател - както се твърди, - а да облагодетелства белите американци от южните, робовладелски щати". Когато през 1787 г. бащите на американската Конституция я редактирали във Филаделфия, представителят на Пенсилвания - Джеймс Уилсън, предложил избирането на президент да става с всеобщо и пряко гласуване. Обаче делегатът на Вирджиния - Джеймс Медисън, изразил опасение, че тази система ще постави Юга в неблагоприятно положение в полза на по-населения Север.
Именно за заобикалянето на това препятствие била създадена Избирателната колегия. В рамките на това споразумение се постигнало съгласие при пресмятането на броя на членовете на Избирателната колегия, които ще излъчат южните щати, те да могат да отчитат и робите (с едно намаление на броя от две пети). Въпреки че за робите не се предвиждали никакви привилегии на граждани.
Вирджиния излязла победител от сделките с повече от една четвърт от членовете на Избирателната колегия, необходими за избирането на президент. Един неробовладелски щат като Пенсилвания получил по-малко членове в тази Колегия, макар да имал почти еднакъв брой свободни жители, както и Вирджиния.
Конституцията облагодетелства южните щати: през 32 от 36-те години след провъзгласяването на Конституцията за президент винаги е бивал избиран някой бял вирджински робовладелец. Така например Томас Джеферсън победил Джон Адамс от Масачузетс през 1800 година в избори, в които преднина му осигурило предимството, дадено на робовладелските щати.
При тази система никой щат не е заинтересуван да разширява правото на глас, докато при всеобщото и пряко гласуване оня, който включи в това право и жените, автоматически натежава двойно. И през 2000 г. тази система облагодетелства белите южняци от мъжки пол, които най-масово гласуваха за Буш. Докато Гор се пласира сред жените и негрите. "Избирателната колегия - както пише Акил Рийд Амар в "Ню Йорк Таймс", - още от самото начало бе несправедлива система и продължава да бъде такава. Тя трябва да се премахне".
Според главния редактор на френското списание "Куриер Интернасионал" - Александър Адлер, парализът на американската избирателна система, плюс ароматът на изборна измама или почти измама, са показали докъде води липсата на самоконтрол на политическия процес.
Промяната в Конституцията на САЩ е наложителна, но тя няма как да мине, след като исканията за нея се отправят все от губещата страна в изборите. В случая- от Хилари Клинтън, която стана сенатор от Ню Йорк, но Демократическата партия на съпруга й загуби президентските избори.
Друг е въпросът как един президент, избран с танталови мъки, като Джордж Уокър Буш, ще успее да въдворява ред в една дълбоко разделена нация. Или - както писа Дейвид С.Броудър във "Вашингтон пост": "Един президент - две Америки! " Едната със столица Ню Йорк, която гласувайки за сенатор Хилари Родмън Клинтън всъщност "преизбра" с плебисцит Бил Клинтън - символ на възхода на американското могъщество за нея. Това е Америка на "новата икономика", която привлича все повече латиноамерикански и азиатски имигранти за своите предприятия. Български - също.
Другата Америка - тази на по-традиционната икономика, на големите земеделски пространства, на обеднелите бели и на средните черни класи, бе ухажвана от Гор, но спечелена от Буш. Парадоксално е, че тя, която иска повече държава (често репресивна), гласува за републиканците, които обещават по-малко държава, по-ниски данъци и никаква федерална власт вътре в страната.
Според Броудър двамата кандидат-президенти са потърсили синтеза на двете Америки, но не са го намерили и системата е заяла.
Споменатият Александър Адлер, позовавайки се на Алексис дьо Токвил, допуска, че изборите през 2004 г. може би ще сложат началото на някакъв вид бонапартизъм: бонапартизъм "по американски", макар и смекчен в сравнение с френския си предшественик. Изборите щели да покажат накъде се насочва тази "малко полюшваща се държава", с нейните изпълнени с енергия компании. Които все повече се отдалечават не само една от друга, но и от самата Америка... Бонапартизмът означава да се избере за президент (или император) някой бивш военен. В миналото всички американски военни, водили по-големите победни битки под американското знаме, са завършвали като президенти на САЩ, избрани с консенсус: Джордж Вашингтон (Войната за независимост), Д.Тейлър (Войната с Мексико), У.С. Грант (Войната за отделяне), Теди Рузвелт (Войната с Испания от 1898 г.) и Дуайт Айзенхауер (Втората световна война).
Дали американският Бонапарт ще бъде бившият офицер от ВМС на САЩ Джон Маккейн, военнопленик от Виетнам, или Америка ще бъде още по-оригинална, когато след четири години настани в Белия дом един женски Бонапарт - Хилари Родмън Клинтън?
Последната не е бивш военен, а адвокат по професия. А както знаем от историята на Френската революция, адвокати като Робеспиер са били мозъкът на третото съсловие.
От маратонската президентска надпревара за Белия дом през тази година най-печеливши излязоха тъкмо адвокатите и съдиите в САЩ, на които бе отредено да кажат последната дума.
Според лондонския "Индипендънт" битката за Белия дом преди всичко е потвърдила огромното влияние на адвокатите и на съдиите в американския политически живот. Те са взели политиката за свой заложник.
Но не бива да се учудваме, след като в САЩ вписаните в списъците на адвокатурата юристи са повече от войниците в американската армия. Затова и изборът на президент - според "Индипендънт", се решава по-скоро в съда, отколкото се определя от урните.
Основани върху принципа на правовата държава, САЩ са дегенерирали до държава, в която адвокатите са крале. При това положение неизбежно бе известната със своите чудатости избирателна система на Флорида да бъде оспорена в съда. Циркът бе гарантиран!
E, както се пее в песента на Стивън Зондхайм, когато в един цирк нещо не върви както трябва, изпращат пред публиката клоуните.
"В американския политически цирк - пише Гейвин Еслър (журналист от Би Би Си, който публикува в "Индипендънт" статията "Политиката, като заложник") - изпращат адвокатите."
Големият булевард в центъра на Вашингтон, наречен "Гучи Гълч", приютява най-заплатените адвокати на планетата (с хонорари до 475 долара на час!). Точно тези страшни блюстители на закона се нахвърлиха на Флорида, за "да защитят" гражданите, които искаха обезщетение, затова, че не са съумели да продупчат правилната дупта в своята избирателна перфокарта.
Вероятно преди години избирателите от графство Палм Бийч (щата Флорида) бяха се притеснили да признаят, че са продупчили погрешната дупка в избирателната перфокарта. Днес обаче те заявяват на всеослушание, че са били подведени от неправилно изготвената перфокарта. И тъй като това се е случвало на милиони жалбоподаватели в целите САЩ, не остава нищо друго, освен да се констатира, че глупостта, невежеството и лошият шанс превръщат избирателя в жертва на една система, която той не разбира. Жертва също така и на една конспирация, измислена от тези, които искат да откраднат победата.
Условия, идеални за процъфтяването на адвокатското съсловие!!
В Америка водят дела за щяло и нещяло. Една жена например е осъдила "Макдоналдс", защото се изгорила с чашка кафе в негова закусвалня. С една малка подробност: тя сложила чашката между краката си, докато шофирала... Някога, в Америка на Джон Уейн, американците знаели да поемат отговорности и последствията от своите грешки. Днес те не извършват каквато и да е по-важна операция, без да се допитат до адвокати. По тази причина това племе се размножава в геометрична прогресия там.
Ако през 1950 г. във Вашингтон е имало по-малко от 1000 регистрирани в адвокатурата "хора на закона", през 1975 г. броят им на "Гучи Гълч" "избухнал" до 21000, а през 1993 г. те са били вече 63000! Като се има предвид, че американската столица има по-малко от 600 хиляди жители, човек може да се запита: накъде върви това общество, когато столицата му е населена до 10 % с адвокати? Там, както твърди "Индипендънт", "по-лесно е да намериш адвокат, отколкото водопроводчик".
Общество, в което кандидатите за президент водят кампании по две години, в които се инвестират милиарди долари, но в крайна сметка всичко се решава в съда, а не в урните.
В края на 70-те години в САЩ е имало 250 000 адвокати; през 1991 г. те са били вече 800 000 души, или 70% от всички адвокати в света! Днес, без съмнение, броят им е надминал 1 милион души: - повече от войниците в американската армия!
Чудно ли е, тогава, че изборът на президент е поверен в ръцете на това съсловие?
У нас, в България, обаче още преди един век Вазовият Хаджи Ахил изпъшкал: "Едно нещо Господ сбърка, че даде адвокатите! " Причината: зет му - адвокат, го измамил и ограбил... Да не споменаваме за поразиите на един адвокатски колектив, който преди време сформира "първото демократично правителство на България".
България и острието на гилотината
Информацията на "Ел Паис" помага да се ориентираме кога, как, защо и на кого от българите ще бъде осигурен безвизов достъп до Европейския съюз.
Първо, тези българи ще са млади. За това свидетелства самото заглавие - "Застаряването на Европа принуждава ЕС да пристъпи към план за приемане на имигранти". Съвсем недвусмислено е заявено, че въпросните имигранти ще трябва да са млади хора.
Второ, за тези българи ще има квоти по страни и определени изисквания откъм образователен ценз. Това е казано в прав текст в един от документите, които ще трябва да се изготвят във връзка с имиграцията в ЕС: "Всяка страна трябва да заяви бъдещите си намерения и да посочи броя на имигрантите, които би желала да приеме при уточняване на търсеното образователно равнище".
Трето, което следва от първото и второто, е, че тези българи ще бъдат допускани в ЕС не когато им се прище, а когато там се почувства потребност от тяхната младост и квалификация!!!
Българите досега показвахме непростима податливост да приемаме еднозначно и безкритично инфантилните лозунги, с които нашите управници ни обясняваха достойнствата на бъдещото - и според тях неизбежно - присъединяване на нашето Отечество към ЕС.
Редно бе да си зададем най-малко два въпроса: Първо, наистина ли е безметежен рай ЕС? Второ, ние знаем какво искаме от присъединяването - замисляли ли сме се обаче и за насрещния интерес, който да мотивира ЕС към такава сделка? За това какво би спечелил той от приемане на България в лоното си? Ако не сме наясно с това в този свят, открай време движен от интереса, въобще не би трябвало да се замисляме над безкрайните красиви лозунги, с които галят слуха ни политиците от тази организация.
За своите жители ЕС не е рай, ако съдим по демоскопските проучвания в отделните страни-членки.
Данните от тези изследвания са достъпни. ЕС е място, където според мнозинството от гражданите качеството на живота е по-лошо отколкото преди пет, и още по-лошо, отколкото преди десет години.
При това става дума не за покупателната способност на населението, която впрочем за това време особено не се е повишила, а именно за цялостното качество на живота, на което тя е само един от параметрите.
За годините след падането на Берлинската стена гражданите на ЕС започнаха да губят с ускоряващи се темпове нещо, което мнозинството от тях бяха свикнали да възприемат като даденост - чувството за социална сигурност, възможността за дългосрочно планиране на собствения живот и живота на децата си. Ценности, вече обявени за анахронизъм от глобализма както с дясна, така и с лява политическа окраска.
Да не забравяме, допреди десетина години западноевропейските социалдемократи и християндемократи се надпреварваха в обещанията си за още по-обхватна и надеждна социална защита на гражданството. В частност, на многочислената му средна класа. Дори започна сериозно да се обмисля въпроса за преминаване към четиридневна работна седмица.
Днес всичко това го няма. Днес обещанията и реалностите започнаха да се топят със скоростта на снежна топка над котлон... Планирането на живота става все по-краткосрочно. Ценността на професията, и оттам, възможностите за лична реализация е увереност, която все повече отслабва. За сметка на това неврозите, депресиите, душевните заболявания и самоубийствата растат.
Появи се нарастващ дефицит на настроението, определящо пълноценния живота на отделния индивид и отделната нация - оптимизмът.
Безработицата - в това число и сред висококвалифицираните младежи - най-често в най-добрия случай е статична.
Нищо чудно, че при такива страхове и съответната им душевна нагласа западноевропейците отказват да се множат и нациите им застаряват.
И в "старите демокрации" същинската демокрация се изпразва от съдържание.
Социологическите проучвания показват, че огромното мнозинство от западноевропейците биха искали например възобновяване на изпълнението на смъртни присъди за неутрализиране на растящата престъпност.
По-далеч от проучвания обаче не се отива. Т.нар. пряка демокрация - референдум, плебисцит, общонародно допитване - която с изключение на Швейцария и на голистка Франция и преди не бе на особена почит в Западна Европа, днес напълно е потънала в забрава.
На гражданите се внушава, че делегирането на техните права и становища на професионални политици е висша форма на народовластие. Въпросните политици, естествено, най-малко се вълнуват от последното.
Българските медии отвреме-навреме препечатват с укор информация за нежеланието на западноевропейците да предоставят безпрепятствен достъп на чужденци до техните страни. Смятат го за основателно обвинение в ксенофобия и нетърпимост към "другия".
Не сме си задали въпроса защо би трябвало да приветстват този достъп... Никой не би имал нещо против чужденци-туристи или чужденци-студенти, учещи в местните университети за своя сметка. Съвсем естествено е обаче да не изпитваш радост от това, че чужденци, решили да се заселят за постоянно в страната ти, не се интегрират в местната култура, а напротив, агресивно натрапват своята, при това с претенцията тя да бъде финансирана от държавния бюджет на страната-домакин. Т.е. от джобовете на гражданите.
Още по-малко пък ще изпиташ симпатия към чужденци, които дават ново качество на професионализма в търговията с наркотици, проституцията и престъпността въобще. Чужденците с твоята квалификация, готови да работят само за част от заплатата ти, няма как да не бъдат възприемани като нелоялни конкуренти.
Съзнателното пренебрегване на всички тези неща, когато упрекваш една или друга нация в ксенофобия, е интелектуално непочтено занимание.
Една от най-големите илюзии на българите, впрочем все още неизживяна от мнозина от нас, бе очакването, че след падането на Берлинската стена страната ни ще бъде залята от чуждестранни инвестиции и инвеститори, надпреварващи се за лесни и големи печалби от съчетанието "добре образована, квалифицирана и не особено скъпо платена работна ръка - прилична и дори в отделни случаи модерна производствена база".
Всички знаем, че това не се получи. А "Зора" още в самото начало предвиди крушението на илюзиите в това отношение.
Днес също не виждаме защо трябва да продължаваме да очакваме да се случи чудото, когато вече изгубихме споменатото съчетание.
За десетилетие и нещо повечето квалифицирани кадри, останали без работа, изгубиха квалификацията си.
Потокът от образовано попълнение е все по-слаб и затихващ.
Остатъците от българската образователна система сега плодят неграмотни
Можем дори да ги класифицираме в три основни вида: компютърно неграмотни, езиково неграмотни (откъм чужди езици) и неграмотни в класическия смисъл на думата.
В разгара на френската кампания срещу конкурентната българска АЕЦ, от Париж някой изтърси, че българите са прост народ, неспособен да озапти атомната енергия. Мъжете ги бивало само за изкопчии на основите на централата, а жените, за сервитьорки в стола за чуждестранни специалисти.
Както е тръгнало, това френско твърдение не след дълго вече няма да е просташка клевета... Съдбата на производствената база бе още по-плачевна. Цитирам по памет от "Бизнес Сентръл Юръп", специализирано издание на лондонската група "Икономист" за бившите европейски социалистически страни.
Ето какво бе казано на едно място за нас: "Поради особеното си положение в СИВ българите разполагаха с някои ултрамодерни предприятия, сред които и Завода за запаметяващи устройства в Стара Загора. Вместо да бъде поддържан и използван по предназначение, този завод стана жертва на безсъвестни приватизатори и всякакви мошеници, които го използваха главно за производство на пиратска продукция, а после фалира.
Сега е собственост на унгарска фирма, която вероятно ще го използва като обикновено предприятие за сглобяване на вносни възли и детайли. На българите остава да се откажат от високите технологии и да се задоволят с нещо по-скромно, например, с производството на паста за зъби".
Никому не дойде на ум, че държавите от ЕС и т.нар. Запад въобще биха могли да имат интерес не от модернизирането на българската икономика, а от ликвидирането й като конкурент. Както и стана.
Тук-там все още се пуска в обръщение идиотското обяснение, че за това бил виновен Милошевич, тъй като предизвикал смутове на Балканите и прокудил инвеститорите от целия район.
Незнайно защо се пропуска фактът, че Балканите бяха далеч по-спокойно място от Страната на баските и от Северна Ирландия, преди НАТО да се заеме с преподреждането им по сценария на "новия световен ред".
Време е да престанем да си даваме вид, че не сме прозрели истината: България е сред страните, възприемани от ЕС като неоколониални територии, не като държави-партньори.
Спрямо нас действат по вълчи, по александърбожковски - за да ни отнемат едно, унищожават десет. Закриват ни ядрени реактори, които на други страни са позволени; закриват научни институти, съществуващи от началото на века и много печеливши.
Страната настойчиво се тика към състоянието на нулев производител и чист пазар.
Етиката и политиката са категории, които трудно намират пресечни точки при сегашното устройство на света. Такива точки обаче има, макар и рядко. Една от тях е допирната точка между врата на Мария-Антоанета и острието на гилотината. Като франкофони го знаем. Знаем също, че френските политици например, които вземат външнополитически решения, са актьори във френския политически театър, не в българския. Длъжни са да се харесат на своите зрители и най-вече на своите режисьори, не на българските.
Естествено, че ще гледат да затрият българските АЕЦ, за да не пречат на френските. Естествено е, че други чужденци по аналогични мотиви ликвидираха военната ни промишленост. Всъщност няма отрасъл от нашата промишленост и икономика въобще, който да не пречи на някого.
Заради това и отраслите измират. Малко след тях, и хората.
Иван Костов бе изпаднал в умиление от готовността на португалските селяни да изкоренят 200-годишни маслинови дръвчета по искане на ЕС. В Португалия отидоха не само дръвчетата, но и много селскостопански площи. На Лисабон бе обяснено, че след като тъй и тъй не може да конкурира по-развитите събратя по ЕС в селското стопанство, по-добре е на мястото на нивите да създаде игрища за голф, тъй като при португалския климат този спорт можел да се практикува там целогодишно.
Португалия е обаче все пак католическа, т.е. "западна" страна. Пък е и член на ЕС и общо взето, получава от него немалки субсидии, каквито не се предвиждат за източноевропейските страни.
Излиза, че единствената ни конкурентоспособна стока с перспектива за ЕС е младата кръв на България.
С нея ще правим кръвопреливане на Западна Европа, която не е пожелала да приведе своята образователна и демографска политика в съответствие с бъдещите си потребности.
А тук кои ще останем? Старите българи и обяздилите ги вечни политици? Нерадостна перспектива.
Когато говори за демографското състояние на ЕС през 2025 година, испанският журналист Карлос Ярнос недвусмислено има предвид сегашния ЕС, на 15-те.
Сякаш никой в тази организация не предвижда механичното увеличаване на неговото население вследствие присъединяването на източноевропейските страни, направили заявки за членство в тази организация.
Журналистът разсеян ли е, или просто добре информиран?
Европа жадува за млада кръв
Комисията иска от страните членки списък на квотите
Европа е убедена, че проблемът на имиграцията трябва да бъде решен от Европейския съюз като цяло, тъй като нито една от 15-те страни-членки не е в състояние да го реши самостоятелно.
Такова е становището на Европейската комисия (ЕК), която вчера (22 ноември 2000 г.) даде начало на мащабно разискване на въпроса за имиграцията с цел догодина да бъде изработено общо законодателство за регулирането й. Като начало Брюксел поиска всяка страна да съобщи колко имигранти е готова да приеме и за какъв вид работа.
Брюксел признава, че всяка европейска страна ще запази собствените си правомощия, когато настъпи времето да конкретизира потребностите си относно броя на имигрантите, които е готова да приеме.
Същевременно смята, че е необходимо да се започне "нов процес" в обмена на информация между петнадесеторката.
За тази цел ЕК иска от правителствата на страните-членки периодично да й предоставят два вида доклади. Единият - трябва да съдържа данни за последиците от имиграцията за всяка отделна страна през последните месеци, при отчитане на прилаганата политика в тази област. Според Брюксел в този доклад трябва да се посочат броят на приетите имигранти, "класифицирани в няколко категории", както и "положението им на трудовия пазар".
Във втория периодичен доклад всяка страна трябва да заяви "бъдещите си намерения" и да посочи "броя на имигрантите, които би желала да приеме при уточняване на търсеното образователно равнище". Според Брюксел в случая не би трябвало да се говори за "квоти", а за "ориентировъчни цели".
ЕК смята, че тази информация ще бъде жизнено важна, когато настъпи времето да се утвърдят директиви, излагащи принципите на общата политика спрямо имиграцията. Брюксел обосновава необходимостта от такава политика с довода, че различията в законодателствата на отделните европейски страни предизвикват "вторична миграция в рамките на самия Европейски съюз", което от своя страна все повече затруднява "борбата срещу престъпните мрежи, експлоатиращи човешките същества, търсещи по-добри условия на живот".
Положителен принос
От друга страна, комисията набляга върху очакваното застаряване на европейското население, което ще наложи допускането на поток от имигранти в ЕС.
В утвърдения вчера доклад се заявява, че "имиграцията сама по себе си няма да бъде решение на проблемите на трудовия пазар, но емигрантите могат да дадат положителен принос към този пазар, към икономическия растеж и към системите за социална защита".
ЕК обаче същевременно отстоява тезата, че Европа трябва да провежда съвместна политика в тази област, за да могат имигрантите да се интегрират равноправно в страните, които ги приемат. За целта предлага "своеобразен договор" между двете страни. Според него обществата трябва да приемат различията, които са същевременно и израз на културно обогатяване. Но от своя страна имигрантите "са длъжни да зачитат общите ценности на европейското общество, сред които правата на човека, правилата на демократичната система, равенството между мъжете и жените, плурализма..."
В изложението на еврокомисаря по въпросите на правосъдието и вътрешните работи Антонио Виторино бе наблегнато, че когато настъпи време да се възприеме обща политика по въпросите на емиграцията и при определянето на конкретните потребности от работна ръка в едни или други отрасли, "решаваща" роля ще играят местните и регионални администрации на отделните страни.
Европейските дискусии по имиграцията и предоставянето на политическо убежище ще се проведат през следващата година и ще приключат през декември, когато председателството на ЕС ще се поеме от Белгия.
По време на вчерашното си посещение в Брюксел германският канцлер Герхард Шрьодер също засегна въпроса за имиграцията и заяви, че Германия, страната с най-много имигранти в ЕС, ще заложи на "икономическата рационалност", защото Берлин се нуждае от "избирателна и подходяща имиграция".
Що се отнася до предоставянето на политическо убежище, изпълнителните органи на ЕС смятат, че трябва да бъдат възприети ясни принципи, осигуряващи абсолютна гаранция на правото да се търси убежище в Европа.
Същевременно страните-членки бяха призовани в близко време да възприемат законови норми, от които да личи на кого трябва да се предоставя право на убежище.
Брюксел признава, че неговата политика на "нулева имиграция" е била погрешна
Брюксел вчера призна вината си за досегашната имиграционна политика на ЕС.
"Европа не трябва повече да повтаря грешките от миналото, свързани с решението за нулева имиграция", тъй като това предизвикало "противоречия между ограничителните закони, които не спряха нелегалните миграционни потоци, и плановете за узаконяване на статута на нелегалните имигранти".
Статистическите данни за очакваните демографски промени в Европа подчертават необходимостта ЕС да реагира правилно, преди да е станало късно. Тенденциите са ясни: цялостното нарастване на населението ще бъде малко, обаче рязко ще се увеличи процентът на европейците над 65 години.
Според ЕВРОСТАТ за периода от 1975 до 1995 г. населението на ЕС се е увеличило от 349 милиона души (от тях 13% над 60 години) на 372 милиона (от тях 15.4% над 60 години).
Според ЕВРОСТАТ през периода от 1995 до 2025 година населението на ЕС ще нарасне малко (от 372 милиона на 386 милиона), но броят на хората на трудова възраст (от 20 до 64 години) ще намалее дори в абсолютно измерение.
През 1995 година в Европа (разбирай ЕС - б.пр.) е имало 225 милиона души на трудова възраст, а през 2025 година ще бъдат 223 милиона.
Що се отнася до хората над 60 години - обратно, процентът им ще нарасне. През 2025 година ще представляват 22.4% от населението.
Брюксел отказва да огласи каквито и да е сведения за броя на имигрантите в Европа (ЕС) с довода, че е невъзможно да бъдат обхванати от статистиката. Най-вече заради това, че мнозина от тях не са регистрирани никъде. Друга причина е, че всяка страна използва собствени статистически показатели.
По данни на ООН днес около 2.5% от населението на света, сиреч около 150 милиона души, живеят извън родината си.
Европейският сърбел
В Европейския съюз се засилват страховете, че срещата на най-високо равнище, чието начало е насрочено за 7 декември т.г. във френския град Ница, може да завърши с провал.
Основната точка от дневния ред на форума е "повторното претегляне", разбирай, преразпределението на гласовете на отделните държави-членки на ЕС в ръководните органи на структурата.
Френският президент Ширак отсега предупреди, че един провал "ще навреди силно на Европа, на еврото, на разширението на ЕС и на неговото бъдеще въобще".
В днешния Съвет на министрите на Европейския съюз гласовете са разпределени както следва: Германия, Франция, Италия и Англия - по 10 гласа; Испания - 8; Белгия, Гърция, Португалия и Холандия - по 5; Австрия и Швеция - по 4; Дания, Ирландия и Финландия - по 3; Люксембург - 1.
Обявената цел - повторното претегляне - предполага установяването на по-точно съответствие между броя на гласовете на отделните държави и числеността на населението им.
Пред хипотезата броят на държавите-членки да се увеличи от 15 на 27, големите държави се опасяват от спад на относителната им тежест при вземането на решения. Заради това искат преформулиране на принципа на разпределение на гласовете.
Позициите на повечето от страните-членки вече са изяснени.
Малките по население държави, както е логично, желаят да се запази сегашното положение. Швеция дори предложи любопитна формула: изчислява се корен квадратен на броя на жителите, умножава се полученото число по две и резултатната величина се равнява на броя на полагащите се гласове. Швеция и останалите малки страни биха спечелили от подобна методика. При това положение четирите най-големи страни биха имали по 33 гласа; Испания и Полша - по 26; Румъния - 14; Холандия, Гърция, Чехия, Белгия, Унгария и Португалия - по 10; Малта, Люксембург, Кипър и Естония - по 3.
Германия смята, че броят на гласовете трябва да се изчислява индивидуално (за всяка страна поотделно) и не приема страна с нейното население да има толкова гласове, колкото и останалите трима "големи".
Италия предлага Министерския съвет на ЕС да има численост от 330 души и решенията да се вземат с квалифицирано мнозинство от 234 гласа (70.91% от общия брой). При това положение прокарването на дадено решение би имало нужда от подкрепата на най-малко 12 страни, представляващи общо поне 61.27% от населението на ЕС.
От друга страна, при този вариант три от големите държави биха могли с лекота да установят блокираща квота от 97 гласа.
Малките държави наблягат върху разбирането си, че "ЕС е съюз между държави" и настояват да се съхрани принципът решенията да се вземат при подкрепата на поне половината от тях. Сиреч, подкрепят препоръката на Европейската комисия за т.нар. двойно мнозинство от половината държави плюс една. При това те би трябвало да включват поне половината от населението на ЕС.
Но така би се появила възможност група малки държави, представляващи 11.8% от населението на ЕС, да образуват "блокиращо мнозинство". Големите държави категорично не приемат това.
За малките държави съществува и друг важен въпрос: всяка страна да бъде представена с по един комисар в Колегията на комисарите. Големите държави показват известна склонност да отстъпят по този въпрос, но не са се отказали от тезата си от 2010 г. нататък броят на еврокомисарите да не надвишава 25.
Европейската комисия смята, че най-належащата реформа е ограничаването на правото на вето, нещо, което би могло да затрудни работата на ЕС при евентуалното му разширение.
Европейската комисия предлага ветото да бъде използвано само при разисквания на въпроси от първостепенна важност. В частност, евентуалната промяна на институциите на организацията, приемането на нови членове на ЕС, финансовите въпроси и езиковия режим.
Германия и Франция, макар и не на висок глас, изразяват опасенията си от възможността едно "разводняване" на ЕС с източноевропейски държави, чиито правителства гледат първо към Вашингтон, а после към Брюксел. Това би довело до образуване на блок от американски троянски коне и магарета, групирани около Лондон.
Георги ПЕТКОВ
Б.р. Горната информация е изготвена по материали на европейския печат. Никъде, за съжаление, не се споменава нашата страна. Букурещ, както виждаме, го включват в разни хипотези, а София - не.
За да запълни тази празнота, софийската администрация би могла да обогати евродискусиите с оригинална идея в духа на нестандартно мислене от аговски тип: броят на гласовете в споменатия орган да се определя от всяка страна по собствена национална методика. Например следната: умножават се квадратните метри на гаража на външния министър по 10-те процента на бившия главен европреговарящ и получената сума се дели на номера на обувките, с които съпругата на премиера крачи към бъдещето на България. Ако и така не се получи удовлетворяваща ни величина, би могла да се умножи по броя на предизборните обещания на СДС.
Ще каже някой, че тази методика не е аргументирана. Ами и шведската не е аргументирана, а въпреки това вече я обсъждат в работен порядък.
А и би било в духа на патриотизма, изповядван от правителството.
Една година без родолюбеца Димитър Стоянов
Геноцидът по време на демокрацията отнесе много българи, прекарали последните си дни, изоставени от бившите си приятели и съпартийци, и в пълен потрес от безумието на по-младите им сънародници.
Да работиш няколко десетилетия за една безсмъртна идея, да участваш в изграждането на цветуща и силна държава, а накрая да станеш свидетел и на нейната разруха заради мерзки предателства, сигурно е изпитание, което малко хора можаха да понесат, като запазят при това своята чест и достойнството си.
Между имената на тези достойни българи вече година не помръква името на Димитър Стоянов - борец, антифашист, историк, партиен ръководител във Велико Търново и министър на вътрешните работи на НРБ. След 10 ноември той имаше основание да се затвори в себе си. Перестройчиците, които заграбиха властта, му бяха отредили ролята на "жертвен агнец", а мръсната пропагандна пяна, свързана с истината за възродителния процес, забули достойните му дела на строител на нова България.
Днес все още никой не осъзнава, че възвръщането на блясъка и величието на старата българска столица над Янтра се дължи най-вече на усилията на Димитър Стоянов, който посрещна 1300-годишнината на българската държава като първи секретар на Окръжния комитет на БКП във Велико Търново. Днес все още никой не признава открито, че по времето на министър Димитър Стоянов турските тайни служби нямаха никакъв шанс на българска територия, а още по-невъзможно бе това за петата колона на Анкара - именувала се високопарно като Турско националноосвободително движение в България (ТНОДБ).
Поколението на Димитър Стоянов направи България икономическия "тигър" на Балканите, уважаван партньор по всички континенти и морета.
Да, онази България бе заклеймявана като недемократична. Но в нея имаше работа, здраве, образование и покрив за всеки българин. Да, милиционерите вземаха повече от учителите, но кражбите бяха 100 пъти по-малко; да, тайните служби не спяха и нощем, но наркотрафикантите заобикаляха отдалеч българските граници. Убийствата, изнасилванията, бомбеният терор бяха нещо немислимо.
Като историк Димитър Стоянов чувстваше по-добре от всички, че докато премине "пиянството" на тълпите от демократичните промени, той може да намери разбиране само сред българите-патриоти, за които България е над всичко. Може би затова той беше и желан гост, и събеседник в редакцията на в. "Нова Зора". Загърбил идеологически и партийни пристрастия, той може би пръв бе осъзнал, че страшните изпитания пред Отечеството изискват най-пълна концентрация на националните сили и енергия.

