ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Не поддържам подобно нещо, но че общините не проявиха особена заинтересованост при гасенето на пожарите - това е вън от съмнение. Видяхме го по телевизията: пожарникарите се борят с огъня, а цяла тумба сеирджии около тях гледа джумбуш.
- Но защо и манастирските гори не връщат?
- За да не се засилят позициите на Максимовия Свети синод. Да не може да противостои на обединените усилия на властта и сектите за разгрома на Българското православие. Освен другите изгоди, за които вече споменах, че тези гори, както и общинските, биха се изплъзнали от прякото политическо и физическо влияние на партиите. Знаете какво значи за възрастните хора в селата да могат да си набавят дърва. Като се има предвид силно и неслучайно поскъпналите въглища, закритите мини и т.н. Вкоченясваш се от студ и - край!
- Горското не може да откаже дърва.
- Да, но може на такова място да ти ги отпусне, че дявол с три опашки да си, не можеш да се покатериш и да си ги отсечеш. А след това пък и да ги извозиш. Колко хора имат сега катъри или магарета в село? Може би само един-двама на десет. Не изключвам, че в масовизирането на пожарите дял може да има и населението на заинтересованите от гориво хора, т.е. да е от по-близки места.
- И все пак не желаете ли да признаете, че сушата имаше водещо влияние за разрастването на пожарите?
- Разбира се, че не. Аз пак Ви казвам, че при съвременните технически средства, наличието на въртолети и пожарогасителни машини, всеки пожар може да бъде забелязан още при първите струйки дим. А дежурният въртолет да изсипе върху него, докато е малък, десетина гюма пожарогасителни смески и да бъде ликвидиран. Един дежурен въртолет може да замести 1000 противопожарни наблюдатели, каквито се назначаваха на временна работа всяка година от горското ведомство в продължение на десетилетия.
Да, но за поддържането сега на една, макар и минимална, техника са нужни бюджетни пари, а горското ведомство при земеделието няма собствен бюджет. Бюджетът е в ръцете на министъра и неговия послушен екип. Ето откъде идва пълното безсилие на Министерството на земеделието да се пребори с горските пожари. Пълно и престъпно "безсилие". То не е безсилие, а безотговорност в най-вулгарният смисъл на думата. Дори за една такава само безотговорност, в която и друга страна да беше станало - падането на кабинета щеше да е вързано в кърпа. Да не говорим за падането на министъра. Ето защо милиончето за противопожарна техника, спестено в бюджета на земеделието, прераства в милиарди левове щети.
- Горската стража не взема ли някакво участие в отбраната на горите, било то от контрабандисти, или от подпалвачи?
- Ако имаш предвид, горските стражари със своите 6/35 пищовчета, че могат да се противопоставят на въоръжените с "помпи" и калашници охранители на тировете - би трябвало да си много наивен. Ако пък за лесничеите питаш - ще ти кажа. Двама, трима или пет уволнени лесничеи, директори на горски стопанства, е достатъчно да вцепенят всички останали така, че никой повече да не посмее да безпокои дебеловратите босове на "бранша".
Лесничеят Светослав Матанов, бивш директор на Ракитовското горско стопанство, беше уволнен веднъж. Възстановиха го не в гората, а в една софийска канцелария. Отиде след това във Велинград, но чувам, че отново са го натирили вън от горите. Говоря ви за един случай, а те са десетки, да не кажа стотици. Цялата горска власт е събрана в стоманената шепичка на г-жа Мозер и нейния довереник зоотехник Върбанов - това е голата истина. А коя е Мозер и какво я доведе и държи в България - то е отделен въпрос. Не е изключено една от бъдещите големи горски концесии да ни даде по-точен отговор за мисията у нас на тази американска гражданка... Мозер. И дано тази мисия не съвпадне със стратегическите замисли, вложени в сегашните законови поправки засягащи българската гора.
- Не ми се вярва да сте дошли до заключението, че всичко, което се случва с горите сега у нас, е с някаква умисъл?
- Не всичко, разбира се. Непрофесионализмът и некадърността имат голямо участие за плачевното, бедственото състояние в горското стопанство, но НОРМАТИВНАТА ПАЯЖИНА, КОЯТО СЕ ПЛЕТЕ ОКОЛО НЕГО, Е СЪЗНАТЕЛНО ПРИЦЕЛЕНА КЪМ РАЗГРАБВАНЕТО НА ПОСЛЕДНОТО ПРИРОДНО БОГАТСТВО, КОЕТО БЪЛГАРИЯ ВСЕ ОЩЕ ИМА В РЪЦЕТЕ СИ. В това съм убеден.
Та само една Пирин планина със своите ски-писти може да храни четвърт България, ако не бъдат изсечени горите й. Та вижте кое храни Швейцария. Това не са нито малкото котловинки, нито банките, които пълнят джоба на милиардерите. Швейцарският народ живее предимно от красотите на Швейцарските Алпи. От пързалките, курортите и гледките! Ако не Ви е ясно това, ще ви дам справочника за швейцарската икономика, да се убедите... Тъй или инак, трябва ясно да се каже на българския народ, че СЪДБАТА НА ГОРИТЕ МУ Е СЪДБА НА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА И НЕГОВА ЛИЧНА И ТО МНОГО ТЪЖНА СЪДБА.
Но хайде да преминем на друга тема, да пестим адреналина.
- Не смятате ли, че масовите палежи може да са реакция и на озлобените от невръщането на горите общини?
- Не мога да допусна, че кметовете ще се набъркат в такава каша, но че населението в горските общини не проявява особена заинтересуваност при гасенето на пожарите - това е вън от съмнение. Видяхме го по телевизията: пожарникарите гасят, а цяла тумба туземни обитатели около тях гледат сеир.
- Казахте, че общинските гори у нас са около три пъти повече от държавните, властта няма интерес да връща това огромно богатство, ала манастирските гори са малко, защо се бави тяхното връщане?
- Защото бедността на църквата е една от необходимите за унищожаването й предпоставки.
- С това ли си обяснявате странното съдебно решение за регистрацията на втори Синод?
- Обяснявам си го в конкретния случай с упражнения "отгоре" натиск. Точно както стана през есента на 1989 година, ако се не лъжа, с регистрацията на ДПС - в пълно противоречие с Конституцията на страната, която забраняваше партиите на етническа основа. Както е, всъщност, и сега, в случая с узаконяването на църковния разкол и откриване възможност за "мултиплицирането му" в перспектива, докато Църквата ни бъде така омаломощена, че да загуби традиционното си влияние като основна подпорка на държавата. Ще видите какво ще се случи, когато новият проектозакон за вероизповеданията бъде внесен в пленарната зала за гласуване.
- Какво очаквате да се случи?
- Първенството на Православието сигурно ще бъде отменено. Верските общности у нас, включително и многобройните секти, ще получат равноправие, и така ще се осъществи един от етапите за сепарирането ни като "МУЛТИНАЦИОНАЛНА ДЪРЖАВА". Тогава около петдесетина религиозни общности ще се състезават за душицата на българина.
Не е изключено църковните имоти да бъдат преразпределени между новите вероизповедни общности, което ще бъде дъното на собственото ни падение.
- Не отивате ли много далече във Вашите не особено оптимистични предположения?
- Ако ми беше казал някой преди години, че американският посланик у нас, г-н Майлс, ще се яви в Народното събрание, за да смъмри вносителите на вероизповедния закон, че трябва да се разделим с първенството на Православието като най-голяма у нас религиозна общност - никога не бих го повярвал, но ето че стана.
Не знам дали има друга европейска държава, в която чуждите посланици да се държат по този нестандартен за дипломацията начин. При нас това е факт и този факт е в коренна връзка с току-що обявеното решение на Върховния административен съд за узаконяване на тлеещия от години църковен разкол. Ще се окаже, че унижощаването на православието влиза в засягащата ни геополитическа програма.
Само така е възможно един български съд да удари, както се казва, ножа на Църквата - единствената опора на българина през вековете на робство и мрак.
Кога е било в историята мирските (гражданските власти) да решават проблеми на Църквата? Това винаги е било в ръцете на Църковните събори и установените от църковния канон самоуправителни общности... Оказа се, че "мирната война", която оня ден билдербергерът Николай Камов обяви за свършена - продължава, и то с поразяваща сила.
- Но току-що казаното от Вас не се връзва с вече проявената готовност на Евросъюза да махне шенгенската завеса, имам предвид готвената отмяна на визите?
- Това, което си казахме във връзка с разлома в Църквата, не е в пряка връзка с визите за желаещите да пътуват на Запад. Разбира се, че българите трябва да имат свободата да пътуват, но мисля, че и този проблем е свързан с една много жестока спекулация и че той ще бъде повод да ни поставят много неизгодни за нас предварителни условия.
Ще ви кажа направо: ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ НИЩО НЕ ДАВА ДАРОМ. КАТО ЗНАМ КАКВА КОРУПЦИЯ СЕ ВИХРИ В РЪКОВОДНИТЕ ЗВЕНА. Чули сте, надявам се, за ланските и неотколешни скандали по този въпрос. И заедно с това, смаян съм от безотговорното отношение което ние, българите, манифестираме към Евросъюза с един комсомолски захлас, едва ли не като към българския Ерусалим. Евросъюзът, който измете от територията ни всички що годе работещи български банки. Евросъюзът, който посегна на най-необходимата за бъдещото ни развитие Атомна електрическа централа; на сума стратегически предприятия, свързани със сигурността ни, и допусна осакатяването на селското ни стопанство... Ето защо аз не изпитвам нито капчица доверие към Евросъюза и театралната му евроинтеграция. И за това ще си позволя да повторя: ЕВРОСЪЮЗЪТ Е ЧЕРНАТА ДУПКА, КОЯТО ЩЕ ГЛЪТНЕ ЗВЕЗДАТА НА БЪЛГАРИЯ. Ако й се доверим и продължим да се затваряме очите за очевидното. Ние сме сега в характерното за нас, българите, опиянение, което от време на време ни хваща. Говоря за "ПИЯНСТВОТО НА ЕДИН НАРОД" описано от Вазов. Прочетете тази най-странна и пророческа характеристика за българина и ще се убедите, че най-страшни за него са розовите очила, които си слага, когато се намери в чакмак сокак (задънена улица). Така е в момента и с нашето европиянство.
- Да си довършим приказката за пожарите.
- За пожарите бяхме забравили, но ето, че тези дни изпламтяха нови около 20 хиляди декара. Все още никой не смее да каже или напише, че в България, всъщност, нямаме ПРОТИВОПОЖАРНА, ГОРСКА ОХРАНА. Този, който си е въобразил, че градските пожарни команди могат да заместят специализираните противопожарни механизми за охрана на горите - той би трябвало да бъде медицински освидетелстван. Това е така, защото планината е недостъпна за градската противопожарна техника, не е ли ясно? Само дори по тази причина от сто години насам горите са се охранявали от горските власти.
Според закона от 1925 година, всеки български гражданин можеше да се озове в затвора, ако откаже да гаси горски пожар. Сто пожара трябва да са минали пред очите ми още от дете, а като ръководител лесовъд съм участвал в гасенето на повече от десетина и няма случай някой да е отказал да гаси. Но затова пък, още при първите сигнали за възникването на пожара, стичаха се двеста-триста души и от него не оставаше нито искра.
- Да, но сега балканските села са оредели от хора.
- Тъкмо затова трябваше своевременно да се организира механизираната противопожарна охрана на горите, като се разчита главно на вертолети, както е в Гърция. Седем вертолета гледах по време на пожар в Тасос, как се бяха наредили на опашка, за да изсипят загасяващи огъня смески.
Сума вертолети имаше военната авиация, къде отидоха? Ако са ги вече продали като старо желязо - купуват се нови и каквото и да струват, то ще е една незначителна част от причинените досега стотици милиони левове щети.
ЧЕКМЕДЖЕНЦЕТО НА МУРАВЕЙ
Това промишленост, земеделие, сфера на услугите, износ-внос... Правителството за нищо ги няма. Чака от тях 6-7 милиарда. И толкова. Ей, голямо осигуряване ще се осигуряваме. Обаче пък си заслужава. При положение, че сведем осигурителната ставка дори на 10 на сто от официалните си доходи, то излиза, че съвкупната сума от заплатите ни догодина ще прави величествената сума от 200 милиарда лева! По относителните данни на официалната статистика икономически активното население у нас е 3 390 000 души. Излиза, че средногодишният доход на работещ у нас е 50 000 лева, а месечният надхвърля 4 000 лева. Ех, че живот!
Хубаво, ама пак в същия проектобюджет-2001 средната месечна заплата е закована на 263 лева. При такава заплата намаляването на социалните осигуровки с 3% би изтеглило от приходната част на фиска не повече от 30 милиона лева. Къде се спастрят 570 милиона лева?
Още едно нещо ни е намалило правителството за следващата година - данъчните ставки. От тях хазната пак щяла да загуби 600 милиона лева. Икономисти обаче изчисляват, че намалението всъщност ще е от 1%, което пък означава, че общо от данъци догодина във фиска се очаква да постъпят 60 000 000 000 (шейсет милиарда) лева. Откъде данъчни постъпления за 60 милиарда при предвиждан БВП от 27-28 милиарда лева? То вярно, че Муравей се опитва да изкара от овцата три кожи, но все пак икономиката ни не е вълшебна приказка, колкото и да ни се иска.
Изобщо правителите на бюджета за догодина са си харесали числото "6" и си го слагат навсякъде, където им хареса. И инфлацията за догодина са ни я догодили на 6 процента при ръст на БВП от 5 процента. Да махнем, че за 10-те месеца на тази година официално си признаха за 10,2 на сто инфлация, пък имаме и да си донаваксаме за оставащите два до края на годината.
Как обаче ще се озаптява следващогодишната до 6 на сто, при положение, че досега "номиналният" растеж за тази година бил 11 на сто, според правителството?
Значи догодина с двойно по-малък ръст, двойно по-малка инфлация? Ами че те са обратно пропорционални бе, приятели. Е, освен, ако ръстът наистина не е изграден върху инфлацията - т.е. напълно да е номинален, - цифрите на парите скачат, а реалното производство пада. Така можем да си докараме ръст и от 20 процента, че и отгоре. Ама то ще е като историята на онзи ескимос, който умрял от слънчев удар на полюса, защото успешно си самовнушил, че се припича през август на "Златните пясъци"... ... Седя пред компютъра, гледам бюджетните цифри и се чудя - да плача ли, да се смея ли! Хората и семейния си бюджет правят, за да знаят какво влиза в къщата и какво излиза, та да могат да свържат двата края, без да скачат в блатото на трудно възвращаеми заеми.
Нашите управленци правят бюджет, в който не можеш да разбереш ни какво влиза, ни какво излиза. То и една цифра няма в базата им, от която да тръгнат някакви реални прогнози.
Бюджета го смятат в левове, а доларът са го сметнали на 2,11 лева, при положение че един поглед да хвърлят през прозореца, ще видят, че сарафите го въртят около 2,30. Какво, за да излязат сметките, от средата на другата година доларът ще падне до 1,90-1,80 лева? А стига де!
При положение, че сме се вързали за марката, а тя за еврото, само заради тази прогноза на бюджетните ни оракули от Брюксел веднага трябва да ни прехвърлят оттатък Шенген и ръце и крака да ни разцелуват - то тогава еврото така ще тушира долара, че американската икономика или поне едно десетилетие няма да може да се изправи на крака, или по неволя ще трябва да избухне Трета световна война, за да се разчистят глобалните икономически бунища.
Е, едва ли са чак толкова амбициозни Муравеевите люде. Май по-скоро шантавията с долара е, за да може да се върже поне на хартия бюджетният дефицит на прекрасните 1,5 процента от БВП. При курс от 2,30 лева за долар (засега) бюджетният дефицит би възлязъл на не по-малко от 5-6 на сто от БВП, което пък ще прави около 1 милиард лева. То всичко е само на хартия, но дори и тя би се изчервила при едно така откровено признание за икономическа безпомощност на правителството.
Изобщо, ферман може да се напише по тъпотиите в онова нещо, което се опитват да нарекат "бюджет-2001".
Безсмислено е обаче, особено като се вземат предвид последните цифри, на които ще се спра.
Не стана ясно като успех ли се отчита, или като малък дефект, но според проектобюджета външният ни дълг догодина ще се увеличи с 54 милиона долара. "Само!? ", би възкликнал оптимистът от вица, който винаги си знаел, че има и по-лошо.
Догодина имаме да плащаме 1,5 милиарда долара по външните си задължения. Ако се повтори тазгодишната ситуация, отрицателното ни търговско салдо и догодина ще е над 1 милиард долара. Без да трупаме други цифри, само дотук около 6 милиарда лева от предвиждания БВП за 2001 година ще хвръкнат като бял гълъб към пуста скръбна чужбина... Че само тези пари кажи-речи напълно покриват необходимите вътрешни плащания на държавата... Откъде ще вземе тя необходимите суми? От въздуха? Е, сигурно ще успее да изтръска брашнения чувал на българина за 2-3 милиарда лева, отупвайки го с полулегални такси и поддържайки висок номинален курс на лева при бълване на нов поток от банкноти без покритие. Това със сигурност.
Ама пак остава дупка, която не би могла да бъде запушена с по-малко от 1,5 милиарда долара. И половин милиард долара да вземат догодина от приватизация, пак 1 милиард в зелено няма откъде да се вземат, освен от външно финансиране.
Какви 54 милиона, какво хоро на мегдана!
Между другото: По едно време ми хрумна нелепата мисъл, че може да предложа бюджетът да се пренапише като хората. После се усетих, че подобна идиотска мисъл може да хрумне само на наистина кръгъл идиот. Това, държавният бюджет, да не е семеен бюджет, та да се прави, за да си знае човек хала?
Държавен бюджет е това, ей - официален, за пред хората, а не за ползване. Ползването - в чекмеджето на Муравей.
Балканите и новото "разделение на труда" в НАТО
"Барутното буре" на Стария континент - Балканите, не престават да привличат вниманието на световната общественост. След сръбската "Октомврийска революция", когато Милошевич сдаде поста, Европейският съюз разпъна червен килим за новия югопрезидент Кощуница, обещавайки да вдигне санкциите над Югославия. Дори я включиха в Пакта за стабилност, а пък Кощуница отиде да преговаря с Владимир Путин за руски доставки на петрол и газ!
През декември т.г. в Югославия ще се проведат парламентарни избори. На 28 октомври пък имаше общински избори в международния протекторат, бившата сръбска провинция Косово.
Казвам бившата, защото съгласно Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН Косово е част от Югославия, не от Сърбия.
При положение, че изборите се провеждаха при международно военно присъствие, след прогонването от Косово на почти цялото неалбанско население и без участието на нито една сръбска партия, направо е смешно да се твърди, че те са били демократични и свободни. Единственият въпрос, който можеха да решат, бе коя от двете основни албански партии ще вземе връх - Демократичната партия на албанците (бившата АОК) на Хашим Тачи, или Демократичният съюз на Косово, на Ибрахим Ругова?
При всички положения бе гарантирана "победата" на албанския етнос, албанското доминиране в общинските власти в Косово. Остава висящ проблемът с бъдещия статут на областта: пълна независимост от Белград, както иска Хашим Тачи, или широка автономия на Косово в рамките на Югославия?
Тъй наречената международна общност не можа и вълка да нахрани, и агнето да опази цяло, и престижа си да съхрани с прословутата Резолюция 1244 (юни 1999 г.). Седмица преди изборите в Косово цивилният администратор на ООН Бернар Кушнер направи смайващо изявление пред белградския вестник "Данас". Отхвърляйки решително каквато и да било възможност за частично завръщане на югославските сили в Косово, което щяло да разпали нова война там, Кушнер каза, че ще трябват 20 години, за да се изпълни мандатът, възложен на Мисията на ООН за Косово. Международният администратор очевидно няма нищо против още 20 години да управлява "независимо" Косово и е готов дори да посети Белград, ако бъде поканен от Кошуница.
Мнението на албанците относно бъдещото устройство на провинцията, т.е. за пълната й или най-широка независимост от Белград, вече няма значение. То се споделя с определени резерви дори в САЩ. Вашингтон допуска създаването на Република Косово в рамките на Югославия. Не и като самостоятелна държава или обединена с Албания.
Явно и в Западна Европа, и в Америка добре си представят какво ще представлява Косово под властта на Хашим Тачи и компания.
По-добре доживотен мандат на Кушнер!
В САЩ обаче се очаква смяна на екипа в Белия дом, която може да повлияе върху съдбата на Косово и на Балканите. Спечели ли републиканецът Джордж Буш, може би ще бъдат изтеглени американските войски от районите на Босна и Косово. Опонентът му Ал Гор пък е на мнение, че САЩ трябва да играят още по-активна роля в мироподдържащите операции по света, в т.ч. на Балканите. Като се имат предвид някои цифри за американското ангажиране на Балканите, и това, че Гор е вицепрезидент на САЩ, можем да изпаднем в лек скепсис относно искреността на този кандидат за Белия дом.
През 1995 г. Вашингтон изпрати в Босна 25 000 американски военнослужещи със заканата да останат там само една година. Днес САЩ са ангажирани с мироподдържането и в Босна, и в Косово, но общата численост на мироподдържащите им сили на Балканите възлиза на 14 000 души. Това е по-малко от 1/5 от 65-хилядния контингент на НАТО в региона и съвсем незначителна част от 120-хилядния американски военен контингент в Европа.
Паричният израз на американския принос за мироподдържането на Балканите е повече от скромен: за финансовата 2000 г. Вашингтон е отпуснал за тази цел 3,5 милиарда долара, или малко над 1 процент от 280 млрд. долара бюджет на Пентагона. Цифри, които са твърде несъразмерни с претенциите на САЩ за лидерство в западния съюз.
А какво ще стане, ако спечели Джордж Буш?
Според Майкъл Р.Гордън (в. "Ню Йорк Таймс" от 20 октомври т.г.) Буш имал намерение, ако бъде избран за президент, да каже на НАТО, че САЩ повече няма да участват в поддържането на мира на Балканите. Кондолеса Райс, съветник на Буш по националната сигурност, тълкува това, като знак за "ново разделение на труда" в НАТО.
Според новото "разделение на труда" мироподдържането в Босна и Косово ще стане европейска отговорност, както и мироподдържането в други конфликти. Освободени от това бреме, САЩ щели да се съсредоточат върху възспирането и воденето на войни в Персийския залив, Азия и други далечни райони на безпокойство.
Според Майкъл Гордън планът на Буш ще представлява най-сериозната ревизия на задачите на НАТО след Студената война. Неговите помощници смятали, че промяната дори е много закъсняла, но че тя ще даде възможност на американските военни да се съсредоточат върху "традиционните си бойни мисли". Защото, както изтъква Кондолеса Райс: "Продължителното мироподдържане отнема от нашата готовност за този вид глобални мисии" (например разполагането на войски в Персийския залив за защита на Саудитска Арабия, или на войски за предотвратяване на криза в района на Тайванските проливи).
Буш неведнъж е заявявал, че американската армия е "одрипавяла" в резултат на мироподдържащи и хуманитарни мисии, както тези в Босна и Косово.
Разбира се, той обещава да не предприема "резки действия" за оттегляне на САЩ от Балканите, да се консултира първо със съюзниците от Европа, но тревогата у тях си остава.
Много от европейските съюзници на САЩ се боят, че ще останат да лепят сами счупените грънци на Балканите, особено британците. Само французите виждат в изтеглянето на САЩ възможност за намаляване на влиянието им в Европа.
Други европейци смятат, че мироподдържането на Балканите е първата мисия на НАТО след Студената война.
"Балканите са новата мисия на НАТО - казва Терънс Тейлър, зам.-директор на базирания в Лондон Международен институт за стратегически изследвания. - САЩ имат пехота и танкове в Германия и ако не ги изпратят на Балканите, за какво иначе са те? За да спират бившия Варшавски договор да не се търколи на запад ли? Все едно че се връщат към Студената война."
Дебатът за мироподдържането на Балканите е част от по-широкия диспут за използването на американската военна мощ. Този дебат се водеше в навечерието на изборите за президент и има важни последици за НАТО. Той повдига и редица въпроси: дали САЩ ще споделят същите рискове и тежести, както техните съюзници на Балканите; дали ще се подобри сигурността на Запада, ако САЩ се дезангажират от Балканите и се концентрират върху други мисии; могат ли САЩ да формират западната политика към района на Балканите и да упражняват влияние върху европейската политика на сигурност, ако изтеглят своите войски?
Впрочем американската политика към Балканите е изпълнена с колебания. Отначало САЩ подкрепяха целостта на СФР Югославия, после отказваха да изпратят мироподдържащи войски в Босна. По-късно призоваха за вдигане на оръжейното ембарго над обсадените босненски мюсюлмани и за бомбардиране от въздуха на сръбските сили, но чак през 1995 г. изпратиха 25 000 военнослужещи в Босна.
Несъответствието между американските претенции за лидерска роля в Европа, и в частност на Балканите, и реалния принос на САЩ за мироподдържането там, признава дори бившият главнокомандващ на обединените сили на НАТО в Европа, генералът в оставка Уесли Кларк, който ръководеше Косовската операция на НАТО: "Ако искаме да имаме някакво влияние в НАТО за Балканите, ние вероятно сме на най-ниското равнище. Когато съюзниците там полагат над 80 процента от усилието (за мироподдържането - б.р.), не остава много място за аргумента "споделяне на товара". Ако искаме да сме част от това, не можем да правим много по-малко (от съюзниците - б.р.)."
Ал Гор обещава да задели 80 млрд.долара от федералния излишък за военни програми за срок от 10 години, плюс още 20 млрд.долара за международни програми. Джордж Буш-младши обещава "само" 45 млрд.долара... Според Гор екипът на Буш има учудващо старомодно виждане по този въпрос (мироподдържането - б.р.).
"Тогава - казва Гор, - ние ще имаме една добре финансирана армия, която е предназначена да не ходи никъде и е подготвена да не прави нищо; защото те са за това, да водят войните на нацията, а в момента нямаме такива".
Всъщност Буш не изключва напълно участието на САЩ в мироподдържащи операции, но смята, че те затрудняват подготовката на американските войски за "сериозни войни". Според неговия съветник по националната сигурност, Кондолеса Райс: "Ние не се нуждаем от 82-ра въздушнодесантна дивизия, за да ескортира децата до училище".
Екипът за Белия дом на сегашния тексаски губернатор Буш успокоява европейците, че САЩ нямало да се оттеглят "веднага" от Босна и Косово. Те щели да продължават да осигуряват разузнавателна информация, да помагат на своите европейски съюзници с комуникации и транспорт, както и да извършват друга логистична работа след изтеглянето на своите мироподдържащи войски от Балканите.
Примерът с Източен Тимор, където ръководената от Австралия мироподдържаща мисия получава логистична подкрепа от САЩ, изглежда, ще бъде основният модел за Буш. Докато за Гор той е само един от възможните подходи.
Много от европейските съюзници на САЩ мърморят, че американският дебат за Балканите пренебрегва техния принос; че американците, изглежда, не оценяват това, че те осигуряват най-голямата част от икономическата помощ за този район. Изказват се опасения, че програмата на Буш може да даде стимул на усилията на европейците да разработят собствени военни комбинации, с което да поставят под въпрос влиянито на САЩ върху европейската политика на сигурност.
Европейците освен това не вярват, че "споделянето на тежестите" със САЩ е реално, ако европейските и американските сили не са изложени на съпоставими рискове на сушата.
"Има огромна разлика - казва Т.Тейлър - между осигуряването на логистична и въздушна поддръжка и това да имаш свои войски там, където може да възникне конфликт. Не е споделяне на бремето да казваш: "Вашите момчета отиват и поемат риска да бъдат избити, а ако възникнат проблеми, ние ще осигурим въздушна поддръжка". Излагането на американските сили на риск е фундаментално, за да бъдем сигурни, че Вашингтон е политически ангажиран."
Ако съдим по очертаващата се юридическа корида след позорното ръчно броене на гласовете, продължено от съда до 26 ноември, победи ли Буш, новото "разделение на труда" в НАТО по повод на поддържането на мира на Балканите ще бъде факт.
Европа скоро ще почувства цялата тежест на това разделение и ще съжали още веднъж, че покани Клинтън да решава кризата в Босна и Косово.
Впрочем "разделение на труда" съществуваше още по време на "хуманитарната намеса" на НАТО в Косово: авиацията и ракетите на САЩ разрушаваха промишлени предприятия, електроцентрали, рафинерии, сгради и мостове, които Европа трябва днес да възстановява!
След това усърдието на янките за поддържането на мира прогресивно намаляваше: все пак Косово не е Кувейт!
Избирането на Гор само би затвърдило тази тенденция, а идването на Буш би я направило по-рязка.
САЩ, разбира се, няма да оттеглят военното си присъствие от Европа, за да не насърчат европоцентризма.
Що се отнася до Балканите, "целта на занятието" за САЩ там е ясна: с минимум усилия, максимум влияние, заплатено с парите на Европа и с кръвта на балканските народи!
Колко жалки изглеждат на този фон сегашните претенции на "тъмните балкански субекти". И колко въздухарски са заплахите на Асен Агов, че България може да излезе от Пакта за стабилност, ако до края на ноември не паднат шенгенските визи за българите. Е, не паднаха. Отложиха събитието за предизборна подкрепа на Иван Костов и братовчедите. После? После пак същото. До новото отлагане, безвъзвратно и окончателно африканизиране на просперираща някога България.
И така Гюнтер Ферхойген, изпреварващо сподели, че до 2005 г. нямаме шанс за членство и в ЕС, тъй като нямаме пазарна икономика. Дали пък Иван Костов няма да предложи да се откажем и от членство в ЕС?
Накрая, за последна залъгалка, ще ни остане членство в НАТО, за да изпием докрая горчивата чаша. Виж, то може и да ни огрее, за да има кой да плаща за поразиите на Клинтън, Олбрайт и Уесли Кларк в Косово. И за бъдещите поразии на техните наследници.
Нали някой трябва да лепи счупените грънци след поредната "хуманитарна интервенция"?
Това ще е нашето участие в международното "разделение на труда"! И огризки от софрата на силните.
Народе!!!
Бъдещето в една невъзможна доктрина
Повече от три години ни убеждават, че хаосът на "димукрацията" няма алтернатива. Наистина няма, докато се правим, че не забелязваме историята. Която учи как държавите излизат от тотална криза. Сега Никола Алтънков ни препоръчва да се вгледаме в историята, не в миналата, дори не в бъдещата, а в близката и по-далечна околност.
Книгата му "България - малък тигър" има 127 страници и непретенциозен вид, но без съмнение предлага една алтернатива. Една теза, мотивирана, изглежда, от искрено родолюбие... Идеята за "малкия тигър", подобие на далекоизточните, като спасителен модел на България не е нова, с нея се спекулира още от началото на "прехода". Досега, обаче, тя нямаше такова съдържание. Структурата на книгата предлага една всеобхватност - възможности, външни и вътрешни фактори, геополитическо пространство, икономически, политически и културни параметри. Някои проблеми в нея са акцентувани, други - едва докоснати, като че ли чакат някаква разработка. Никола Алтънков не предлага научност, не се крие под маската на обективизма. Той откровено излага своята алтернатива и ние тук обръщаме внимание именно на алтернативата.
"Малките тигри" - Южна Корея, Хонконг, Тайван, Сингапур, Малайзия, Тайланд, догониха, в определен смисъл на думата, развитите западни държави и Япония в икономическото си развитие, благодарение на либералните мерки в икономиката. Те използваха собствените си ресурси, без да се обвързват с финансови институции, контролиращи и куриращи МОДЕЛА НА РАЗВИТИЕТО.
Икономическият либерализъм бе практикуван в условията на много силна държавна власт, в някои случаи, развита до диктатура. Това именно бе едно от главните условия за успеха. Днес то ясно се вижда от пътя, по който върви най-големият "тигър" - Китай.
Следователно възприемайки "евроатлантическите ценности" България не може да тръгне по този път... С всички произтичащи от това обстоятелства!
Никола Алтънков в едно сбито "Приложение V" е изложил накратко мерките и етапите за "тигризирането" на България. Като се има предвид азиатският опит, те сигурно са верни.
В историческия път на нациите обаче, оценката се прави не според движението, а според резултатите. Но през последните години се оказа, че резултатите не са дотам добри.
Всъщност, оказа се, че след срива на комунизма, дойде редът на "малките тигри". Чрез ловки финансови манипулации на международния капиталов пазар финансовите системи на повечето от тях бяха сринати, голяма част от изградените производствени мощности фалираха, останалите се намират в криза. В перманентна криза се намират всички "малки тигри", чийто брутен продукт се формира предимно от производство. От това следва пък, че "тиграизмът" е изживял времето си номер, който международната финансова олигархия бе пропуснала, само защото смъртно се боеше от комунизма.
Днес шайката анонимни магнати няма да допусне нови членове на клуба на "златния милиард", на каквато и да било цена.
Основната линия на тезата се чете в контекста на Част първа, параграф 1.2 "Кой как гледа на България и какво иска от нея". В нея Никола Алтънков прави бележки за отношенията на България с Европейския съюз и нашето бъдеще в него. Погледът е скептичен и от него лъха реализъм - точно е оценена политиката на продажния ни политически елит и егоцентричната политика на Запада към България. Следват отношенията ни с отделните страни на Съюза и със Съединените щати... Какво общо има това с идеята за "малкия тигър"?! Никакъв "тигър" не може да има в икономическите рамки на Европа, просто защото доктрината изисква протекции за националната икономика, което пък се изключва от самите принципи на членството.
Приблизително същото е следствието от членството ни в НАТО - разходите за въоръжение трябва да зависят изключително от решениета на правителството на страната, а не от щаба на военна коалиция, чиито членове нямат "догонваща" политика. Иначе държавата не може свободно да оперира с финансовия ресурс.
Оценките на Никола Алтънков за взаимоотношенията ни със съседните държави също се отличават с много реализъм. Опитът за изолиране на България от икономическите приоритети на Югоизточна Европа е вярно доловен и приемливо изложен. От тази оценка трябва да се изключи писаното за Турция, при което влиянието й на Балканите днес е оценено, без да се споменават нейните амбиции, които имат много висока легитимност в тамошното общество. Никола Алтънков е схванал много добре турското "остатъчното влияние" на Балканите, но не пише нищо за евентуалния резутат от това влияние. Напротив - твърди, че "Турция е големият коз на България в нейната самостоятелна борба за влияние и престиж на Балканите". Този израз подсказва за просветения читател едно пристрастие на Никола Алтънков. То има и по-ясен израз: "...Турция не изглежда да желае нещо повече от България от това, което получава: Добросъседски отношение, потребител на българска енергия, добросъвестен търговски и инфраструктурен партньор и евентуален съюзник против влиянието и опитите на Гърция за надмощие". По-нататък обаче той ясно формулира реалната турска политика с израза "пантурска доминанта". Всъщност политиката на Турция към България има наистина преди всичко геополитическа характеристика: турска клиентелистка патронимия над българската държава, завладяване на българското стопанство, запазване на турската диаспора и организирането й в монолитна етническа партия като пета колона на турската политика в България. Далечната перспектива е овладяване и унищожаване на българското етнокултурно пространство на българите за сметка на турската нация.
Това е настроението на турското общество по вертикала и се доказва от анализа преди всичко на учебниците за държавни и частни училища, от законотворческата теория и нейната практика в Турция, от анализа на политологическата теория, от прояви в медийното пространство, от политическата практика, от външната стопанска политика на държавата. Два примера: Активното, в разрез с всякакви дипломатически принципи, участие на акредитираните турски дипломати в предизборните борби в България. "Приемането" (и провалът) на проекта "Горна Арда" като турска правителствена задача, претенцията да се адаптира към проекта и построената отдавна каскада "Долна Арда", без конкурс, без търг, в пълно противоречие с всякакви пазарни принципи.
Разбира се, тази бележка не означава противоборство с Турция, означава равнопоставени отношения, за което е необходимо турците да не хазяйничат из България, а страната ни да бъде суверенна държава. Отношенията между двете неравнопоставени в историята и днешното геополитическо пространство страни са много деликатни и разбирането за добро и зло в тях няма място.
Същата линия върви и в анализа на взаимоотношенията Съединените щати - България. Там оценките също са верни в историческата и тактическата си част. Стратегията е избегната, по-скоро замълчана, и за това има причина. Авторът, явно привърженик на историческата алтернатива на американско-българския геополитически съюз, пропуска очевидния факт, че Щатите днес са метрополията на световния глобализъм, че тенденциите на американската геополитика са за разчленяване на Балканите на двадесетина безпомощни държавици и там за ТАЗИ България няма място.
Освен това, след като американците првъплътиха НАТО от отбранителен алианс във военен съюз за водене на коалиционни войни, крайната негова задача остава завоюването на евразийските природни ресурси... Участието на България в ТАКАВА авантюра заплашва съществуването не само на държавата, но и на нацията.
Най-сетне, както на друго място, мимиходом намеква авторът, въпросният съюз, няма непосредствен израз, в него има роля за "посредник" и тази роля се изпълнява от Турция.
В четвъртата част, наречена "Национална сигурност и военна доктрина", са изложени далеч по-обективни оценки, отколкото в "Интереси... ". Тук формулировките имат друго равнище - няма "добро" и няма "зло" - има интереси. Интересите са в посока доминанта на всеки над всеки и тук Никола Алтънков е достигнал изключителното право да осъди антинационалната и наистина порочна политиката на всестранен конформизъм, която практикува нашият политически "елит". Съдът на автора се състои в пространно аргументираното заключение, че българските управници НЕ ИЗПОЛЗВАТ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ, КОИТО ИМ ПРЕДОСТАВЯ БЪЛГАРСКОТО ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО, ГЕОПОЛИТИЧЕСКОТО ПРОСТРАНСТВО НА БЪЛГАРИЯ, ТВЪРДЕ ПОДВИЖНИЯ ЕТНОКУЛТУРЕН МОДЕЛ НА БЪЛГАРИТЕ, т.е. всичко, с което провидението твърде щедро е надарило НАЦИЯТА.
Въпросната аргументация е обоснована предимно в обзора и анализа на вътрешните проблеми по цялата хоризонтала на обществото.
Няма да занимавам читателите на "Нова Зора" с тях - нека ги прочетат в книгата.
Ще обърна само внимание на оценката на Никола Алтънков на програмата "Ран-Ът", която много пъти е подлагана на анализ по нашите страници. Много пъти ние сме доказвали, че това бе програма на моменталния разгром на стопанската структура, изградена при комунизма. Програмата бе експеримент, неприлаган никога дотогава, поради което и с непредвидим резултат. И до днес не е ясно, какво щеше да заработи след нейното прилагане и какво не. Впрочем, именно неясният резултат определи нейната съдба (програмата "Ран-Ът" не бе приета и приложена в България под натиска на международната финансова олигархия, която днес чрез инструментите си МВФ и СБ е поставила нацията и нейната държава на колене). Финансовите разбойници се уплашиха, да не би новият механизъм да заработи без тях... И макар това да бе твърде малко вероятно, заложиха на по-сигурното - разгромът се върши под тяхна команда!
Никола Алтънков предлага СВОЯ програма, разработена по години. Струва ни се, че тя има някак наивен вид и прилича на едновремешните програми и директиви, чиито срокове не можеха да бъдат спазени... Иначе лявата доктрина нямаше така да рухне! В нея обаче е изложена единствената безалтернативна линия на българския прогрес, формулирана накратко с въпроса:"От полза ли е за България? Което пък не е достатъчно, понеже и днешните рицари на погрома, които ни управляват, се кълнат, че всичко направено от тях е "от полза". Кое е от полза, се вижда по резултата и отговорностите.
Книгата на Никола Алтънков е отпечетана от "Македония прес" именно защото тя изразява идеята за национална доктрина, изповядвана от ВМРО. Малко проамериканска, малко протурска, малко антируска, несъмнено българска с нюансите на субекта.
Ако има нещо, което е пропуснал, то е да отрече другите (родолюбци) и да обяви своята линия за единствено правилна. Което му прави чест! Няма възможност да се занимаваме повече с краткия, но много "наситен" текст. Нека наистина читателят сам "поработи" с него. Ще има полза, както от всяко нещо, което изразява определена почтеност да прокламира истини.
Българското Православие - последният заложник
Да пише някой по църковни въпроси и да се опитва да намери единствен отговор, е невъзможно. То е като ходене по жарава - или имаш нестинарството в себе си, или замирисваш на собствената си печена плът.
Проблемът е там, че църквата не е религия, не е дори вероизповедание, а само организация, която представя едно или друго изповедание вътре в християнската религия. От тук тръгват и всички недоразумения и разколи в християнската религия. Може да стане малко трудно четенето в следващите редове, но без тях няма да се разбере същността на ставащото днес в Българската православна църква (БПЦ).
Основата на християнската религия е учението за Благата вест, проповядвано от Иисус Христос. То се при-ема единствено като вяра, т.е. като догма - истина, която не се доказва и не подлежи на съмнение. Още тук обаче се появява зародишът на всякакъв род противоречия. Защото вярата е единна, но догмата се определя от Църквата. Която не е единна. Така ортодоксията (теория на вярата) става зависима и ръководена от ортопраксията (практикуване на вярата).
Печалното следствие е, че догмата се подменя от канона - "Църковно правило, установено от апостолите или църковните отци за вярата и обредите; решение на църковен събор". С една дума, Църковен събор може да свика всеки и да го обяви за легитимен... Без да навлизаме в дълбоките води на историята на християнството, още през 1054 година настъпва официален разкол сред християнството и Рим и Цариград отказват да се припознаят взаимно. Въпросът кой от кого се е отцепил, и до днес не е, а и не може да бъде решен. Без да се занимаваме повече с католицизма, трябва да кажем, че съществуват и една дузина източни (православни) църкви, които от гледна точка на първите седем Вселенски събора изповядват ереси (Арменската, Коптската, Якобитската...). Вселенският (Цариградският) партриарх е вселенски само на книга и на практика е "пръв между равни" само благодарение на крехкото единодушие между вътрешно самопризналите се единствено прави носители на вярата източноправославни църкви. В много отношения властта днес реално се държи от руската патриаршия и това внася допълнително напрежение сред православието.
За да бъде легитимна от верска гледна точка, една църква трябва да бъде припозната от другите църкви на вероизповеданието. Не съществува обаче православна църква, призната от всички останали. Това дава на практика възможността всяка църква да се обяви за легитимна, стига да бъде припозната поне от една от изповеданието, от своя страна, призната от повечето от останалите за легитимна, т.е. за истинска. В това е цялата сложност на казуса "легитимна - нелегитимна църква".
На 18 октомври Трето отделение на Върховния административен съд (ВАС) намери (т.е. обяви), че в България съществуват две религиозни общности, носещи името "Българска православна църква".
От лявото пространство веднага се посипаха упреци срещу тримата съдии, на които се падна непосилната задача да обявяват коя църква е църква и коя не е. Висшите магистрати бяха заклеймени като предатели и родоотстъпници. Знам ли ги - може и такива да са, а може и да не са. От правна гледна точка обаче те са перфектни - според законите ни и двете църкви имат право. Най-малкото защото синодът на покойния дядо Пимен (ръководен сега от Инокентий - за едни митрополит, за други епископ) е в "общение" (т.е. припознат) с Украинската църква. Сиреч, синодът де факто вече си е легитимен дори и пред Вселенската патриаршия.
От синода на дядо Максим и копче не могат да им кажат - за съжаление. Адвокатите на синода на патриарх Максим оспорват решението на ВАС с аргумента, че хората на Инокентий не са регистрирани като вероизповедание в Министерския съвет. Аргументът им обаче не работи - такава регистрация не е необходима, защото в случая става въпрос не за ново вероизповедание, а за църква в лоното на вероизповеданието. Двете църкви нямат различия в религиозната си доктрина. От тази гледна точка и синодът на дядо Максим е нелегитимен, защото Дирекцията по вероизповеданията призна само устава на БПЦ, но не и ръководството й в лицето на синода на патриарх Максим.
Държавата в лицето на съда в случая с БПЦ не е изправена пред дилемата дали да признае за законно на територията на Република България ново вероизповедание, т.е. нова верска общност, а само се произнася за правото на съществуване на паралелна организация в една и съща верска общност. В този смисъл клопката, в която попада синодът на патриарх Максим, не е светска, а чисто религиозна. Съдиите се произнасят по гражданските закони, а не по духовните - те могат да се решат само вътре в лоното на вероизповеданието.
Това е гадната и жестока истина, за съжаление.
От тук нататък въпросът е какво може да се направи. Дали може да се направи. Кой да го направи. И - защо.
Ясно е, че и от канонична позиция, и от позицията на гражданското право наличието на две български православни църкви е възможно и напълно законно. Друг е въпросът за морала и за това, че разколът на православието у нас води до морално убийство - до убийство на вярата. След съдебния акт от 18 октомври т.г. вече не можем да говорим за БПЦ в единствено число, а за български православни църкви. В 1130-годишната история на православието у нас сегашният разкол, довел до съществуването на две църкви, не е единствен.
Достатъчно е да споменем само, че дори патриарх Евтимий - защитникът на Търновград и на българщината пред нахлуващите на Балканите турски орди, - е бил обявен за еретик и разколник преди проповядвания от него исихазъм да бъде наложен като официална държавна религия.
Тук някъде е и ключът за решаване на сегашния казус. Църквата у нас днес официално е извън структурите на държавата, т.е. последната няма право да се намесва във вътрешноцърковните спорове.
От друга страна държавата притежава пълния контрол върху църквата, макар и непряко. Номерът е там, че за да може да действа на територията на страната ни, всяка една организация трябва да съществува като юридическо лице - в противен случай тя не може да извършва каквито и да е легални финансови операции.
Без пари обаче дори църквата като Христова плът не може да живее.
Казано най-ясно: законът е такъв, че държавата може да възроди или да види сметката на която си поиска религиозна организация, действаща на нейна територия.
Държавата обаче се е дистанцирала от проблемите на православието у нас и се пази като дявол от тамян от заемане на страна в спора между клировете. Така накрая се стигна от тъпотията на разкола до простотията на съществуване на две православни църкви в България. Защото след 18 октомври вече можем да говорим за две съперничещи си клерикални организации.
Проблемът стана изключително сложен. Теоретично бихме могли да го разделим на две - вътрешнорелигиозен и външнополитически.
Вътре в изповеданието първоначалният конфликт, довел до разкола, се породи официално по политически причини, а неофициално - от чисто икономически. До 10 ноември единната тогава православна църква се управляваше от клир (висшата църковна власт), ръководен от патриарх Максим - законно ръкоположен, но одобрен от тогавашната власт. Последният факт даде формален повод на част от владиците да го обявят за комунистически агент и да поискат да предаде патриаршеските символи на "по-достоен" клирик. Поводът обаче е тъп и не издържа дори най-леката критика - абсурд е да се иска от патриарх Максим да се е противопоставял на тогавашната власт - тя просто щеше да го смачка съвсем законно, отказвайки да го регистрира като юридическо лице, а заедно с него щеше да смачка и БПЦ - единствената в онези времена. Най-малкото щеше да наложи на БПЦ да избере друг патриарх, удобен на властта. Дали дядо Максим или друг - все тази е щяло да бъде. Това бе прекалено ясно на разколниците, но в еуфорията на промените дядо Пимен и съратниците му успяха да излязат на сцената и да свършат това, към което се стремяха - да докопат част от църковните имоти.
Ходът на разколниците бе успешен, защото БПЦ, в лицето на Синода, не си бе направила труда да регистрира юридически имотите си. И докато хората на дядо Максим се туткаха, разколниците ги окупираха и след това ги регистрираха като собственост на отделни юридически лица - епархии, манастири, черковни настоятелства, индивидуални лица от клира.
Усетили накъде вървят нещата, людете на Максим се хвърлиха на самоотвержен щурм да защитават правдата, но се оказа, че в света на обществените взаимоотношения властва не тя, а Законът. И никой няма право и не може да го нарушава - дори в името на Божията правда. Магистратите бяха поставяни пред свършени факти и дори да съчувстваха на партриарх Максим, отсъждаха имуществените дела в полза на Пименовите хора. Така стана и с прословутата свещоливница в софийския квартал "Илиенци", която от 1996 г. се оказа законна собственост на Пименовия синод.
Разколът можеше да се потуши още в зародиш от останалите православни църкви, но бедата в случая бе, че БПЦ е автокефална църква, т.е. самостоятелна. И никой не може да й се меси във вътрешноцърковните дела - може само да изрази одобрение или неодобрение.
Но нищо повече. При безкрайните дрязги в света на православието и откритата неприязън между отделните църкви, никоя от тях не посмя да заемо открито страна в българския спор.
Факт е, че дори специално свиканият в София в края на 1998 г. Всеправославен събор не успя да реши проблемите на разкола в БПЦ - чуждите църкви всякакви съвети ни даваха и всячески се опитаха да ни помогнат, но както казва народът, "насила хубост не става". В случая на битово ниво аналогията може да се сведе до една семейна драма, в която дългата разпра е видна за всички съседи, но тя се решава или вътре в семейството, или в съда.
Родните клирици избраха втората възможност.
Бог да съди и да отсъди и едните, и другите.
От тук нататък съдбата на православието в България вече е в ръцете на политиците. Тя и досега беше там, но те не пожелаха или не посмяха да поемат наистина преголямата отговорност да решат спора чрез индиректната си намеса.
Досега обаче им сърбахме само попарата, сега вече дойде етапът на помията - на Пименовите наследници им омръзна да ги моткат и превърнаха заплахите си в реалност - обявиха наличието на втора Българска православна църква.
Е, сега Дирекцията по вероизповеданията влезе там, където не трябваше да влиза - ако реши да регистрира едното църковно ръководство, ще трябва да регистрира на същото основание и другото.
Една държава с две официални църкви от едно и също вероизповедание историята не познава.
До 18 октомври властите у нас се страхуваха да не направят грешка - политическа и религиозна, - заемайки позицията на една от страните във вътрешноцърковния спор, и така да останат в историята като архигрешници. Днес ще трябва да заемат позиция вече не в спор, а в противоборство между две отделни църкви.
До 18 октомври имаше разкол и възможност за покаяние. Сега, дори и да искат, бившите разколници вече няма пред кого да се покаят, защото са отделна църква. Разкол горе-долу лесно се потушава, но как се закрива църква!?! Само че това е, което ще се наложи да извършат властите у нас. По-точно, те ще трябва да накарат клира на втората Българска православна църква да се саморазпусне и да закрие сам църквата си.
Историята става прекалено дебела. Дори да оставим настрани огромните пари, довели до разпрата и появата на втора БПЦ, но за нейните клирици от религиозна гледна точка има само два пътя - или твърдо отстояване на съществуването им, или смърт - не само духовна, но дори и физическа. Третият път е сливане на двете църкви.
Канонът разрешава подобен акт, но църквата на Максим при това положение губи позициите си и ще трябва да признае отцепниците за равноправен партньор. Парите, пак едно на ръка, но подобно отстъпление ще орезили завинаги Максимовите люде не само сред православието, ами и сред която и да е световна религиозна общност.
При създалата се ситуация ни БПЦ-1, ни БПЦ-2 имат изход с печеливш ход, при който една от двете църкви да не се самоунищожи. Остава само една възможност - намеса на властта. Тя трябва да обяви едната от двете църкви за своя (не за легитимна, защото и двете са законни) и да я вземе открито под крилото си. Така ще я легитимира (макар и не в каноничен, а в чисто светски смисъл) пред останалия свят и ще помогне за налагането й над другата църква.
Косвена последица ще е финансовото изтощение на пренебрегнатата църква и логичното й изтляване. То пък накрая така или иначе ще доведе до съгласието й за обединяване с предпочетената за фаворит църква или до предизвестена, но бавна и мъчителна за всички смърт.
Лошото на светската (гражданската) намеса в църковните дела е, че политиците никога не могат да бъдат сигурни как ще реагират миряните.
А миряните покрай всичко друго са и гласоподаватели.
Е, те тука вече нещата напълно излизат от контрол - само луд политик може да се реши на намеса в църковните дела в предизборната ситуация, в която се намираме. Макар че от друга страна с досегашните си постъпки Иван Костов показа, че види ли се наврян, привидно без изход, в ъгъла, е способен на всичко. Ако шенгенците го провалят, една от двете църкви ще отнесе Потопа. Размине ли им се Костов, Видовден се отлага за след изборите.
Моля се само опозицията да не вдигне на предизборната си хоругва църковния въпрос, защото тогава бързата кучка майка си ще заоплаква.
Макар че кой знае вече кое ще е за добро и кое - за зло. Пък и пресрамното дело в българското православие в основата си бе провокирано (съвсем съзнателно) от политиканстващи политици. Техен грях е разделението на народа ни, погубващо вяра и народност, зачеркващо минало и бъдеще. Така че тяхно задължение е да сведат последиците от срамния за народа ни преголям позор поне до белег от рана. То и белегът напомня, но поне не е кървяща рана.
Що се отнася до двете ни БПЦ-та, Бог да ги съди.
Магарето и слонът управляват световната политика
И ако в света няма управия, то в никакъв случай не са виновни тези умни, кротки и безобидни животни. Вината изцяло е в... политиците, заради което цялото човечество ги упреква.
Възниква обаче неизбежният логичен въпрос - умни ли са народите след като раждат неумни политически дейци?!
Тези мисли са предизвикани от тазгодишните президентски избори в САЩ, които поставиха в необичайно състояние страната, смятана за образец на демократична избирателна система. Заглавието тук олицетворява Политическите партии в САЩ, за които организации ще разкажем на нашите читатели.
Историческите корени на американската партийна система датират от края на XVIII век. Тогава в Конгреса на САЩ се открояват две основни самостоятелни политически течения. Едното течение - на федералистите, представлявало интересите на търговската финансова и промишлена буржоазия в североизточните щати, където се развива корабостроенето, риболовът, банковото дело, манифактурата, търговията. Другото течение - на антифедералистите или републиканците, отстоявало интересите на едрите и средните земевладелци, включително и на робовладелците в южните и западните щати, чийто главен поминък е селското стопанство... По отношение на външната политика тогава федералистите, начело с министъра на финансите Хамилтън, държали страната на Англия, а републиканците - начело с Томас Джеферсън, поддържали Франция.
В началото на XIX век става разпадът на Републиканското течение. В 1824 година видният политически деец Ендрю Джексън формира новата - Демократическата партия. Тя интегрира интересите на земеделския Юг, на фермерския Запад и на социалните слоеве, свързани с градската бедност, емигрантите, наемните работници - всички, привлечени от популистките лозунги на Джексън към обикновения човек.
През тези години символът на Демократическата партия става магарето, вероятно като изразител на близостта на демократите до простолюдието. През следващите десетилетия до 1860 г. с известни прекъсвания се установява хегемония на демократите, когато се утвърждава и новоорганизираната партия на Националните републиканци, наследила и Партията на вигите (1834-1855). И така по същество се установява бъдещият двупартиен модел на партийната система. Символът на Републиканската партия става слонът, вероятно като консервативен изразител на традициите. Избирането на Ейбрахам Линкълн за президент затвърдява позициите на републиканците.
Съществено значение има обстоятелството, че самото възникване и формиране на Съединените щати се извършва върху основите на капиталистическите обществени отношения, без да е било необходимо да се преодоляват типичните за Европа феодални социално-икономически и политически структури.
Американската буржоазна революция от самото начало установява господството на буржоазната класа, която успява да наложи своите идеологически ценности на американското обществено съзнание... Четвъртата власт се стъписва пред държавността на САЩ. Всемогъщата телевизионна и радиокорпорация Си Ен Ен може да парализира и да разстрои живота вероятно във всяка държава.
Мнозина си спомнят как CNN предаде наживо операцията "Пустинна буря", преди тя да беше започнала. На това ще се върнем след съобщението за дискусията, която води американската политическа наука за настоящето и бъдещето на политическите партии.
Надделяват възгледите, че е необходимо тяхното ново адаптивно възраждане, което да отговаря на социалните и икономическите промени в обществото. В тези спорове американските учени са вплели опита и на другите държави по света в т.ч. и опита на България.
Повечето учени-политолози считат, че животът и дейността на партиите не се изключват от държавата и от държавната политика и че независимо от техния класов характер, те могат и трябва да се развиват за в бъдеще само в условията на силна държавност... Специфично за Щатите е, че политическите партии там нямат голяма членска маса, и йерархичната им организация е ограничена, но това не им пречи да бъдат силни партии. Защото този факт им позволява да обхващат ШИРОК ДИАПАЗОН от интереси в обществото и да транслират тези интереси във всички държавни институции.
Политическите партии в САЩ са слабо идеологизирани. Но и Демократическата, и Републиканската по принцип отстояват интересите на едрия капитал и на капиталистическата класа, която смята себе си за ОБЩОНАРОДНА ГРАЖДАНСКА КЛАСА.
Липсата на идеологическа скованост позволява на двете партии да намират ОБЩ ЕЗИК помежду си и да търсят КОНСЕНСУС. И почти винаги го намират, когато общодържавните интереси го налагат. И въпреки всичко - следва да се подчертае, че истинският изразител и представител на обществените интереси в Съединените щати е... ДЪРЖАВАТА!
Това е държавна уникалност, която е внедрена в съзнанието и се демонстрира от всички американци - от бедни и богати, от бели и цветни, един неопровержим факт, който не съществува в такава степен никъде в света!
Следователно между самата ДЪРЖАВА и ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО политическите партии са само една от трансмисиите на политическите интереси, а останалите такива се защитават от много други организации. По такъв начин държавата си остава всесилна над всички!
Непоклатима държавност, каквато не е имало в историята на човечеството - ето, това са днес САЩ. И американските политически партии са преди всичко "електорални машини" и развиват своята дейност само по време на изборните кампании. Слабо изявената им идеологизация стеснява ролята им на фактор за формиране на общественото мнение и на общественото съзнание.
Може да звучи парадоксално, но суперпогрешно е становището, че така наречената четвърта власт, сиреч средствата за масова информация в САЩ, били формирали и управлявали общественото мнение и съзнание! Това може да е истина за всяка друга страна, но не и за Щатите!
В Америка общественото мнение и общественото съзнание се формират и управляват не от четвъртата власт, а от държавата, от солидните държавни институции, изградени непоклатимо от двувековната Конституция на огромната федерация.
Средствата за масова информация там са само една фина технологическа надстройка и са лишени от каквато и да било независимост от държавата. Може да се подчертае, че "всесилната четвърта власт" в САЩ е сто процента зависима от капиталистическата държава, за разлика от другите страни.
Любопитни моменти от живота на Магарето и на Слона
Демократическата партия узаконява робството и расизма над негрите; Републиканската партия в лицето на Ейбрахам Линкълн ликвидира робството.
Демократическата партия в лицето на левите демократи начело с Франклин Рузвелт осъществява "новия курс" на демократични реформи и социална справедливост, а също така взема активно участие в борбата против фашизма; в Републиканската партия се заражда профашистко течение, което се опълчва на Рузвелтовия нов курс, охарактеризирайки го като опит за въвеждане на социализъм в Америка.
От друга страна, Рузвелтовият приемник Хари Труман започва Студената война; демократът Джон Кенеди направи опит да поднови Рузвелтовия курс, но беше убит. След това пък републиканецът Ричард Никсън направи опит да спре Студената война, но пък разтърси страната с аферата "Уотъргейт" и т.н.
До наши дни, когато републиканците Роналд Рейгън и Джордж Буш допринесоха да се разпадне социалистическата система, а демократът Бил Клинтън започна да разширява НАТО.
Но да се върнем към Магарето и Слона. Умни и практични са тези две животни! Като че ли те са благословени и миропомазани съответно от Христос и от Буда, за да помагат на хората. Но най-привързани са към американците. Научиха янките да управляват света с... пари!? За целта е създадена глобална световна лихварска ДОЛАРОВА СИСТЕМА за експлоатацията на трудовите и природни ресурси на човечеството и на планетата. Едновременно с това Магарето и Слонът - като пословично трудолюбиви същества, превърнаха гражданите на Новия свят в най-деловите хора на Земята, в същински работохолици, изградили най-крупната и най-технологичната икономика в света.
Съдбата на изборите за 43-ти президент на Съединените американски щати беше в ръцете на кубинските емигранти, които са се настанили предимно във Флорида. Голяма част от тези избиратели са се оттеглили от Ал Гор, защото Бил Клинтън през миналия септември на Юбилейната за хилядолетието сесия на ООН, се здрависал с Фидел Кастро в Ню Йорк. Това или е "магарешки инат", или е "слонска търпеливост".
18-тият президент на САЩ - генерал Юлисис Грант*, е свързан косвено и символично с България - неговата внучка, чаровната Алис Грант Патън, след продължително няколкогодишно преследване и ухажване, успяла да се омъжи за големия американски авиоконструктор - българинът Асен Йорданов - създател на първия в света пътнически самолет "Дъглас ДС-3", и един от главните конструктори на супербомбардировачите "Суперфортрийс Б-29", известните "летящи крепости" през Втората световна война.
Ликът на президента Грант е вграден в 50-доларовите банкноти, определени като "сватбени" за България. Носи се шеговита мълва, че при отбелязване на 100-годишнината от рождението на Асен Йорданов, през 1996 година, американската Национална банка е пуснала в България 100 броя 50-доларови Грантови банкноти с кодова серия и кодови номера. И всеки, който "улучи" от тези 100 броя "белязани" зелени гущери, ще получи срещу всяка банкнота 100 пъти повече долари, т.е. по 5 хиляди долара.
САЩ имат население от 272 милиона души. Американската нация е единствената днес, която живее с убеждението, че трябва да служи като модел, за да изгражда по свой тертип международния ред и да разпространява културните си стереотипи. Голямото мнозинство от народите отхвърлят категорично този модел и се противопоставят на провежданата глобализация. Но не може да се отрече и положителният американски пример в уредбата на тяхната държава. Американската Конституция е изградена така, че ограничава възможностите за формиране на трайни мнозинства, които да оказват продължително време доминиращо въздействие върху политическия процес и върху държавата.
В Америка се поддържа психологически страх от всякаква диктатура на каквото и да е мнозинство, който факт се счита за важен елемент на демокрацията. Осигурена е постоянна сменяемост на състава на всички държавни институции с цел да се предотврати дълговременен престой на власт на дадена политическа партия или фракция.
Президентът се избира на четири години най-много за два мандата. Камарата на представителите на Конгреса се избира на две години, Сенатът - на шест години, като една трета от неговия състав - на всеки две години. И нашите приятели от заглавието на това четиво са категорични: "СМЕНЯЕМИ СА ВСИЧКИ В ДЪРЖАВАТА, НЕСМЕНЯЕМИ СА САМО СОБСТВЕНИЦИТЕ НА ТАЗИ ДЪРЖАВА - КАПИТАЛИСТИТЕ!"
Президентите на САЩ от 1789 година:
Мониторинг : "Зора" наблюдава Шенгения
На Запад все по-често разведени мъже преследват, тормозят, изнасилват, че и убиват бившите си съпруги. Властите обаче си правят оглушки за подобни сигнали и "оставят жените да се оправят сами, а после вече е късно". Сп."Шпигел", което пише това, явно е пообъркало приоритетите. Ако полицията почне да си губи времето с разните му там дребни убийства, кой тогава ще гони "незаконните имигранти"? Само за 18 месеца евросъюзните ченгета са окаушили 569 такива "злодеи", които замалко да изпапкат хляба, шунката и работните места на 300 млн. невинни като момински сълзи шенгенци.
Кметът на испанския град Ланхарон нареди на избирателите си "временно да не умират", понеже на гробищата няма места. В Италия всеки може да пукне, когато му скимне, но пък трябва да внимава с порочното незачатие.
Ватиканът призова италианските лекари да не предписват на дамите противозачатъчното хапче "Норлево", френско производство. По законите на Евросъюза обаче 15-те държави са длъжни да допускат на пазарите си лекарствените средства, одобрени във всяка от страните-членки. Испания не се съобрази с това и забрани "Норлево". Не мина без скандали и в производителката му Франция, където бебешкият килър се подаваше дори в... училищата!
Страховита афера в стил филм на ужасите гръмна в детска болница в Ливърпул. Там се разкри, че през периода 1988-1995 г. неин лекар изкормил и откраднал сърца, дробове, мозъци и бъбреци от 850 починали в болницата деца. Понеже е урод, но свой, шенгенски урод, д-р Диг ван Велцен си се подвизавал най-свободно, безвизово, не само в Англия, но също в Канада и Холандия.
За сметка на това премиерът Тони Блеър заплаши, че ако Полша не отучи гражданите си да искат политическо убежище в Англия, щял да им въведе визов режим. Варшава пък се закани да отложи влизането си в Евросъюза за след 2003 г., ако евробюрократите не отстъпят по ред спорни въпроси.
Виж ти, значи освен с пълзене и гьотверенство в Шенгенистан можело да се влиза и с достойнство! Чехите също ги изби на патриотизъм. Покрай кавгите с Виена заради новооткритата им атомна централа те обкичиха магазините и заведенията с надписи: "Вход за австрийци забранен!"
Междувременно, както отбелязват евромедиите, в бившите соцстрани от Централна Европа се засилват неонацистките настроения и зулуми.
Ами хак им е на братята централноевропейци, дето сами се нахакаха в НАТО! Нима не знаеха, че с какъвто се събереш, такъв ще станеш?
По идея на бившия италиански президент Франческо Косига обезглавеният през 1535 г. протокомунист Томас Мор бе обявен за патрон на политиците от цял свят.
Българските политици обаче не мож' ги стресна с обезглавяване: за такова нещо трябва да имаш и нещичко на раменете си.
Във веселия град Рио де Жанейро, кристалната мечта на Остап Бендер, където всички носят бели панталони, осъдиха на 76 години затвор санитаря Едсон Гамарес. Съдът прие за доказани само 4 от приписваните му 140 убийства. Санитарят умъртвявал пациентите по поръчка на погребална фирма, която му плащала на парче. Нищо лично, амиго, просто бизнесът си е бизнес!
Щатската фирма "Куоръм хелт груп", управляваща мрежа от болнични заведения, бе глобена с 18 млн.долара за това, че от 1988 до 1998 г. е прахосала маса пари на обществената програма за здравни услуги "Медикеър". Освен това фирмата била факир и в данъчните измами.
Ето ти повод и нашата здравна каса да изпрати някой и друг височайш екскурзиант да попроучи челния, здравословен американски опит!
Швейцария, съобщава в."Матен", разследва далавера на мафията, която се опитала да открадне част от 1 млрд.долара евродотации за изостанала Сицилия. Швейцария, оповестява друг цайтунг, замрази сметки за 50 млн.долара на бившия шеф на перуанските спецслужби. Откак банките й светуват, Швейцария все разследва и преследва, все замразява и се прозява, само дето ограбеното от тирани и мошеници никога не се връща на оплячкосаните народи.
3 млрд. от жителите на планетата се издържат с по 4 лева на ден, 1 млрд. и 200 млн. души - с по 2 лева. Със своите "пенсии" нашите заслужили баби и дядовци не влизат дори в по-мизерната категория.
Вместо да гоним Михаля, наречен Европа, няма ли да е по-практично първо да догоним по стандарт поне Африка?
От днешните реалности към утрешните избори
Сякаш вече свикнахме, сякаш се примирихме с безнадеждната трагичност на днешните български реалности. От година на година повтаряме едно и също, но нямаме сили и воля да направим нещо, да променим съдбата на своята страна, а с нея и нашия собствен живот.
Все по-често чуваме забравени от векове думи, че България загива, че нищо не може да я спаси. Поредните нещастия на хората, поредните глупости и престъпления на управляващите посрещаме с горчивата усмивка на обреченици, които не се учудват и на най-лошото. Като жертви на някаква висша сила, чийто замисъл не можем нито да проумеем, нито да променим, ние чакаме действителността да потвърди най-тежките ни опасения.
И наистина, ежедневието ни сега прилича на кошмарен сюрреалистичен филм. Мръсните улици, овехтелите сгради, изгладнелите старци - всичко това сякаш идва от друг свят. Всичко това сякаш иска да ни каже нещо по-дълбоко, нещо по-важно от картината, която виждат очите ни. Ние се опитваме да го разберем, но то все ни се изплъзва като в съновидение, което ни плаши с отдавна преживени страхотии, невъзможни да се осмислят с ума, но достатъчно силни, за да се почувстват с животинските инстинкти, останали у нас от отминали епохи.
Дори милата София, където съм се родил, израснал и остарял, прилича на декор от филм на ужасите. Преди дни в първите часове на подранилата нощ преминах по центъра на града, който помня още от развалините след американските бомбардировки. Беше неделя, в градинката между джамията и някогашната Централна баня тъмните силуети на водоносците се разминаваха като видения, понесли шишета, туби и дамаджани с топлата течност. Наоколо не светеше нито една електрическа крушка, а далечните фарове на автомобилите правеха мрака още по-гъст. Неколцина забравени художници, прогонени от подлезите при ЦУМ, излагаха в тъмнината своите картини, но никой не можеше да ги види. На полянката зад чешмичките те бяха наклали огън от счупени щайги, кашони и клонки. Грееха се на пламъците, отпиваха от колективното шише ракия и псуваха живота, кмета Софиянски и своя хал.
По средата на градинката, на мястото на някогашния фонтан, засипан от някого си и обрасъл с бурени, се биеха десетина безпризорни псета. Воят им ставаше непоносим, когато сред водоносците пристигаше някой стопанин на домашно куче. Бездомните четириноги се хвърляха към щастливия си съплеменник и се опитваха да го захапят, за да утолят завистта си към неговия сит живот.
Над мрака на градинката, над многобройните носачи на ценната безплатна течност, се извисяваше викът на неизвестен проповедник. От месеци този изкуфял протестантски пророк идва до коритото с чучурчетата, застава зад него с лице към наливащите вода пенсионери и ги убеждава, че Бог вижда всичко, че ще ги накаже за греховете им, ако не се покаят. Крясъците на софийския Савонарола достигат и до най-далечните кътчета на градинката и стряскат кротките водоносци. Понякога заплахите на сектанта се преплитат с електронните песенни призиви към молитва, които се сипят от минарето на съседнта джамия. Но в битката между християнството и исляма победителят е друг, защото ромоленето на минералните чучури не спира нито за миг, а и лъжепророкът на Исуса, и последователят на Мохамеда се уморяват и замлъкват.
Около джамията с блеснали от глад и наркотици очи бродят дрипави братя от съседна Азия, дошли през граници, през води и гори, да търсят път от България към омайните брегове на Запада. Вероятно вярват, че джамията ще ги защити и ще им помогне да надвият мизерията, да намерят щастие там, където няма щастие и за самите българи.
Пантомимата на наредени един зад друг водочерпци, на лаещи кучета, на луди проповедници, на бродещи несретници от всякакъв вид и род, не може да се забрави. И това, че работната стая на Иван Костов е на стотина метра от нея, а покоите на Петър Стоянов са само няколко крачки по-нататък, я прави още по-абсурдна.
По тези стотина метра бавно се тътри загадъчна старица, нахлупила шапка с цветя, облечена в скъсано покривало, в къса поличка и с цигара в уста. Тя пренася един след друг пакети със стари хартии, парцали и боклуци на десетина крачки, събира ги в едно, а после ги подхваща по-нататък. Ако минеш край нея, те посреща с думите: "Господине, има ли някоя стотинка, има ли някоя цигара? ". Тази госпожа е неделима от центъра на София дори повече, отколкото са слети с него президентът или пък премиерът, защото пренася багажа си още преди те да дойдат на "Дондуков" и вероятно ще остане тук и след като те си отидат.
Под прозорците на президентския кабинет, между фонтанчето с цветната музика и гвардейците, са застанали група младежи. От някаква тайнствена лека кола с вдигнат багажник са протегнати кабели към инсталациите на фонтана и към монтираните временни високоговорители. Над нощния град полита нежната музика на Йохан Щраус, фонтанът подскача и пада в такт с виенския валс, а светлините сменят силата и цвета си, за да покажат на всички, че и в тях има нещо нереално, че и те са само за час, докато колата пусне багажника и си тръгне.
Тъжна е радостта на околните ученици и студенти, които слушат хубавата музика, гледат шарения свят и цвят, и може би си мислят, че животът и щастието ги очакват.
Каква подигравка, какъв тепегьозлък на управниците, които ги обрекоха на нищета, на неграмотност, на безработица и безпътие, които накараха младите да търсят хляба си зад граници и океани, а сега ги забаламосват с шарки и пръски от фонтани!
И на фона на този ефемерен празник - един дрипав циганин, наречен от новите властелини с алкохолното име "ром", тътри по земята навързани със сиджимки няколко купа от празни кашони, изхвърлени от съседните магазини. Преминава бавно край фонтана, заслушва се в музиката на Щраус, после пресича, без да се оглежда, булеварда, докато смутените мерцедеси по "Цар Освободител" го изчакват да премине. Симптоматичен е пътят му: от Президентството, през апендикса на Народното събрание (бившия Партиен дом), край Министерския съвет - към градинката с чучурчетата... Всичко това не е измислено. Всичко това е днешна София. Разбира се, има и друго - отсреща са Цумовете, Шератоните и казината. Отсреща е и американското посолство. Те допълват картината, с тях днешният български реализъм става още по нереален, още по-"сюр".
А на другата сутрин кошмарът на предишната нощ изчезва някъде надалеч. По будките ни чакат вестниците на новия ден. Управниците ни убеждават, че те са направили много за България, тоест - за нас, и че ни очакват още по-хубави дни. Като Европа, като богатството, като успехът.
Опозицията ни убеждава, че сме направили много, но ако тя ни била управлявала, това много е щяло да бъде още повече. Всички ни лъжат, че друг път за България от сегашния няма, но пък той може да се украси малко, да се сложат розички по тротоарите, да се пуснат цветните фонтанчета. И така хем ние ще станем като другите, хем ще заживеем по-добре. И разбойниците-милионери ще плащат по-малки данъци, и бандитите ще си ни грабят и убиват, ама някак си по-хуманно, но и ние ще имаме повече работа, ще получаваме по-добри заплати, децата ни ще учат в по-хубави училища, лекарите ще ни лекуват по-успешно и дори гробарите в Орландовци ще ни закопават с по-малки такси.
Каква демагогия, какви изпечени мръсници и лъжци и отдясно, и отляво, и по средата!
И като гледаш тези появили се не зная откъде примитиви на политическата мафия, тези Тотки и Надки, тези Норки и Ирки, се чудиш на странната съдба на нашата България.
Откъде за единадесет години се пръкнаха толкова недочовеци, откъде им дойде смелостта и наглостта да се наврат начело на партии и движения, на правителства и парламенти? Отвънка ли омразниците на България ни ги набутаха, защото по-лесно могат да ги купят и да ги управляват, или пък самите ние ги издигнахме от недрата на народа си, защото свестните у нас и днес ги смятат за луди, а лудите ги мислят за просветлени?
И ако все още не можем да решим за кого да гласуваме на идващите избори, защото и едните, и другите, и третите са разбойници, защото совалките им на кормилото на властта доведоха страната ни до днешната нощ на престъпници, просеци, песове, крясъци и маанета, може би вече е ясно поне кого не трябва да подкрепим?
Може би вече сме разбрали, че не трябва да избираме нито един, който е бил министър или пък депутат в досегашните правителства?
Може би трябва да сменим най-напред всички лидери и пишман-ръководители на партии, които са ни управлявали и които носят на плещите си страшната отговорност, ужасния грях на това, в което се е превърнало нашето Отечество?
Ако разберем поне с кого не искаме да се свързваме за месеците и годините, които ни предстоят, може би после ще ни стане по-лесно да решим кого можем да подкрепим?
Досегашният ни модел на развитие, подсказан от американците през техните перестроечни московски агенти на българските слуги на перестройката (А.Луканов, П.Младенов, Д.Джуров и прочее), както и на по-младите им събратя (Г.Пирински, Н.Ананиева, Н.Добрев и подобните им българомразци), се провали напълно, но все още не и окончателно.
Вторият екип унищожители на България от така наречените демократи, както и етническата партия на част от нашите турчеещи се сънародници, успешно се справиха със задачата да направят възраждането на страната ни почти невъзможно.
И едните, и другите, и третите трябва да се отстранят от властта, ако искаме да работим за съживяването и излекуването на България. Може би поне това вече е станало ясно на повечето от нас.
А кой ще замени продажниците, чуждите агенти и българоубииците, все още не може да се каже. Ние трябва да намерим и да помогнем на новите хора, на честните и безкористни личности, на чистите патриоти да ни кажат истината и да ни поведат към брега на надеждата.
Иначе ще ни отнемат не само заводите, недрата, водите и горите, не само пазарите, не само училищата и болниците. Ще ни отнемат и последното богатство, което ни е останало: територията на нашата страна и сувере-нитета на българите над нея.
А ако това някога и някъде се случи, ще настъпи краят на света. И за бедни, и за богати. И за българи, и за цигани, и за туркомани. И за мъже, и за жени. След тази нощ на нощите утрото никога няма да изгрее. Дотам сме я докарали за единадесет години лъжедемокрация, и затова - нека се вдигнем и направим едно последно чудо, докато не е станало съвсем късно.
Пази боже, сляпо да прогледа
В началото бе синьо слово и в синьото слово бе казано в прав текст, че синята демократична власт ще заложи, като всяка разумна власт, на средната класа.
Българите, превърнали се от червени поданици в свободни сини граждани, освен на свободата си щяха да се радват и на материални придобивки: за всекиго телевизор "Сони", за всекиго автомобил "Фолксваген", за всекиго разходка до Канарските острови... Обещанията, че ще се сложи край на уравниловката на сюрреалистичния социализъм, също присъстваха в синьото слово, но определено на по-заден план. Говореше се за имуществено разделение между заможни и богати. В по-ново време обаче синьото слово претърпя редакция и се заговори за класово разслоение между бедни и богати. Бедността бе обявена в прав текст първо за неизбежност, второ, за достойнство на електоралните жаби, осъзнали полагаемите им се измерения на техния гьол.
В интерес на истината, камъчето по този въпрос бе доста отдавна изплюто от бъдещия посланик Александър Йорданов, който обеща, "Гольо да е пак Гольо".
Оригинална партия бе СДС - единствената, която позволи неин ръководител да изрази публична радост от това, че част от съгражданите му ще обеднеят!
Това обещание на СДС бе изпълнено и преизпълнено с лихвите. Синьото управление хвърли голямата част от българите първо в бедност, както обеща Йорданов, после, в мизерия, а днес ги потопи в трудно определимо състояние, при което физическото оцеляване се превърна в труднорешим проблем.
Сърцевина на новото синьо послание към електората е възхвалата на бедността и на бедняците, прозрели справедливостта на положението си.
Заместник-министърът на образованието Борислав Тошев заяви, че половината от всички български университетски професори преди 1945 г. били сираци от много бедни семейства. И именно бедността ги мобилизирала. Сиреч, възхвалява недоимъкът като фактор, закаляващ характера още в детството и следователно, осигуряващ сетне житейски възход.
Пътем Тошев бащински смъмри неразумните българи, които искат чадата им да владеят т.нар. глобална грамотност - компютърна грамотност, Интернет и добро знание на английски език. За да има полза от тези неща, според него трябвало да са налице две условия: отворени граници, даващи възможност на хората да общуват с други хора навсякъде по света, и подходящи битови условия. Разбирай, масов достъп на българина до информационните технологии. Когато битът позволел тези условия, то и проблемът с компютърната грамотност щял да намери естественото си решение.
Друг певец на "класовата стратификация на обществата", доцентът по нещо Людмил Георгиев, бе още по-конкретен: "Никой не изпитва неудобство да живее в рамките на своята си класа, да се движи по хоризонтала в нея и да се чувства доволен от този начин на живот... Няма нищо лошо да има бедни и богати, но узнаването и убеждаването, че това е нормално, ще стане тогава, когато българското образование се настрои по съвършено различен начин. То трябва да образова хората в умението да се обръщат към себе си, да си задават отрано въпроса: Кой съм аз? Какви са моите възможности? Съответстват ли желанията на качествата, които притежавам, за да ги постигна?
В развитите страни освен светското, и религиозното образование помага за правилните отговори. Ако развием такова образование, ще създадем и повече щастливи хора".
Накратко, бедността е нормална и облагородяваща, а примирението с нея - висша добродетел, според доц. Людмил Георгиев.
Повтаряме, в света няма политическа партия, лява или дясна, която да възпява бедността. И най-десните в идеологическо отношение структури възхваляват модели, при които дори и най-неуспелите ще подобрят в абсолютни измерения хала си.
Доцентът се дразни от "вертикалното движение" на хората - според него неистина, втълпявана от комунизма. Не ни е ясно в кой свят живее, след като така и не е успял да узнае, че достъпността до въпросното "вертикално движение" е изведена като същностна характеристика на цивилизацията на САЩ.
Значи, на американците никой не препречва пътя към такова движение, а българите ще трябва да благодарят за образователна система, която да ги накара "да бъдат щастливи в рамките на своята си класа и да се движат по хоризонтала в нея".
Всъщност доцентът по нещо ни предлага дори не класово, а направо кастово общество от хиндуистки тип. В древен Рим също е имало "теоретици", убеждаващи робите, че всъщност трябва да са много доволни от положението си, защото не ги бива за друго, освен за робуване.
Следващата стъпка логично би трябвало да бъде обявяването на членовете на отделните касти за различни биологически видове. Всъщност, в Германия през периода от 1933 до 1945 г. това бе направено, макар и по малко по-друг признак.
Идиотско е, меко казано, и умилението на зам.-министъра за сирачетата, сдобили се с професура. Множество велики хора по света са изкарали бедно детство и го описват в биографиите си. Нито един от тях обаче не прави това с умиление. Напротив, до един изтъкват, че ако са имали детство без лишения, щели са да постигнат повече неща и на по-ранна възраст.
Зам.-министърът обяснява на българите, че не им трябват знания на чужди езици при затворени граници. Ами да каже на премиера си да направи необходимото да ги отвори - нали това обеща? Зам.-министърът в същото време пренебрегва очевадния за всички освен за него факт, че във времената на Интернет можеш да общуваш с външния свят и без да ставаш от бюрото си.
С риск да бъда обвинен в популизъм, ще си позволя едно нелирично отклонение: според президентството самолетната разходка на Петър Стоянов до Австралия струвала само четвърт милион долара. За тези пари можеха да се закупят най-малко петстотин първокласни компютра, които да се монтират в българските класни стаи.
Не ми се иска сега и тук да изчислявам в колко български училища можеше да се подобри базата за обучение по информатика, ако властимащите не си бяха накупили за държавна сметка скъпи играчки от типа на правителствени хеликоптери, самолети и други подобни.
Как да разтълкуваме думите на Тошев, че трябва да се изчака настъпването на необходимите битови условия за компютризация?
Един вид, дайте първо да се нахраним, да си платим парното, да се облечем, да заделим пари за лекарства, за да не изпукаме от болести, че чак тогава да мислим за купуването на компютри. Друго тълкувание на думите зам.-министърски не виждам.
По тази логика децата ни никога не биха имали не само компютри, но и химикалки!
Тошев и Георгиев са странни хора.
Би рекъл човек, че не са раждани в България. За такива народът казва "Пази боже, сляпо да прогледа". И още, демонстрират абсолютно непознаване на основни черти на българския национален характер.
Първо, на българина открай време е влязъл в кръвта демократизмът. Българинът намира осъдителното за доцента вертикално движение за единствено възможно състояние на индивида.
Второ, и непосредствено свързано с първото, българинът поставя образованието на децата си на първо място в ценностната си скала именно поради възможността за това вертикално движение. Без него това образование би се обезсмислило.
Последен по място, но съвсем не по значение, е фактът, че българинът няма да търпи дълго време власт, която се опита да му внушава, че е по-долна ръка човешко същество от нея, и че даже и това му е много.
Любопитно е дали тези хора ще бъдат санкционирани от "Раковски" 134 заради това, че непредпазливо са издали партийна тайна!
Писмо
г-н Минчев,
Четем ви обаче не толкова защото нашите оценки и изводи съвпадат с вашите, а защото за един непредубеден и осведомен, при това не само от нашите медии, човек обективно не може да има повече от една истина за ставащото у нас и в чужбина.
Пишем ви и защото искаме да ви уверим, че броят на тези, които обичат вашия вестник и го очакват с нетърпение всеки вторник, е поне три пъти по-висок от тиража му. Така например, всяка седмица "Зора" се чете освен в нашите семейства, най-малко в още две семейства на познати, на които го даваме, след като го прочетем.
Позволявам си от тяхно име да ви поздравим и да ви благодарим, че въпреки всичко вестникът ви го има. Пишете "Зора", както сте го писали и досега, за да ви има винаги.
Потрес и омерзение
Петнайсти ноември ще се запомни като един от най-позорните и омерзителни дни в историята на българския парламент.
Биде поискана оставката на Йордан Соколов в качеството му на председател на Народното събрание. Нищо кой знае какво. Нормален акт в една нормална демократична държава, още повече, ако са налице съществени мотиви за това.
И веднага се разбра, че държавата нито е нормална, нито демократична.
Човекът, който би трябвало да олицетворява достойнството и достолепието на институцията, наречена Народно събрание, докачен на чест, си позволи да си изтърве нервите като емоционална госпожица. Вместо да предостави аргументи в своя защита, оборващи искането на депутати досежно неговата оставка, Соколов се самоунижи, като слезе от висотата на заемания пост (председател е все пак!) и принизи диспута до груба инсинуация.
Той фарисейски подкани поне един от първите петима, подписали декларацията с искането за неговата оставка, "да стане и без да излъже, да каже, че не е бил сътрудник на ДС".
Нарочената за разтерзание "великолепна" петорка се състои от следните лица: Георги Първанов, Ахмед Доган, Димитър Луджев, Евгени Кирилов.
Няма да коментираме кой кой е и какъв е, още повече че отдавна знаем едно и друго за маститите тия мъже, хеле пък за Доган и Луджев.
Но ще кажем, че когато се отправят обвинения, каквито и да са те, е абсолютно задължително да се предоставят доказателства. Иначе всичко замирисва на оклеветяване, на замеряне с кал. С подобни прийоми всеки може да бъде оцапан и после пуснат като изоглавен да обяснява, че няма сестра, която била н'ам каква си... И Народното събрание, за кой ли път вече, се превърна в кален мегдан, където сплетоха мишци политически дюстабанлии.
Като най "дюс", по известни причини, се изяви Димитър Луджев. Той неслучайно подскочи като ужилен. Неговата биография, както комай и тая на Соколов, е една тъмна межда. И той ненапразно се изкарва "мученик" и страдалец, уж преследван някога от властите, а и да е бил "преследван", то е било за камуфлаж. Някогашен комсомолски бос, а после син вицепремиер и министър на отбраната, Луджев никога няма да може да изтрие дамгата от челото си. Името му ще остане завинаги свързано с "оня списък", който той тактиса в ръцете на Доган, а Доган отнесе където трябва.
Да припомним - "оня списък" съдържаше имената на цялата българска агентура, работеща под прикритие в чужбина. Ще вмъкнем само, че това не е български патент, а световна практика.
Така или иначе обаче в името на демокрацията (!?) бе извършено архипредателство и обезглавено българското разузнаване. И други грехове тежат на съвестта на Луджев, сред които е и началното погромяване на войската и нейното контраразузнаване.
С една дума - наскочил Хърбел на Щърбел.
От гневния изблик на Луджев стана ясно, че Соколов е бил в твърде близки отношения с органите на ДС. Имал бил Луджев компроментиращи документи.
Докато не ги видим - нищо не можем да кажем. А е и непристойно да вземаме страна в един твърде кален спор. Но при всички случаи е непоносимо омерзително да ставаме свидетели на толкова нископробна парламентарна баталия.
Защото парламентът за прилича на кафана, на мръсна квартална кръчма, из която се чуват люти попръжни, закани и непристойности.
Като капак на всичко, взе, че се намеси и Боримечката на парламента Илия Баташки. Той ревна гороломно по адрес на Соколов: "Мошеник" и "Най-големият престъпник на България".
Доган, и той докачен на чест заради някогашните си интимни отношения с ДС, които отдавна са публична тайна, също даде своя принос в размътването на парламентарната бара: "Соколов е едно недоразумение в историята на българския парламентаризъм. Той е един евтин интригант, държи се като обидена жена."
И е и смешно, и жалко, и гнусно креатурите, рожбиците на някогашната ДС, да се клепат едни други.
И какво излиза, ако всичко това е вярно?
Излиза, че вездесъщата ДС си е вършела много добре работата, след като е програмирала своята агентура в един момент да си вади очите и чрез тоя средновековен акт на членовредителство да дестабилизира институциите и държавата.
Каквато и да е истината (как да я узнаем, след като досиетата са или унищожени, или подменени), факт е обаче, че в българския политически живот навлязоха много нечисти хора, които като блатни мехури започват да се пукат и да разнасят зловоние.
Каква Европа, какъв "цивилизационен избор", след като божем народните избранници са слезли до нивото на квартални скандалджии и поплювковци. Те не са гордост, те са позор за нацията.
Омерзявайки себе си, те омерзяват институцията Народно събрание, а в някаква степен, искаме или не, и нас самите.
Пръските от локвата не подбират.
В крайна сметка видяхме същинското лице на т.нар. политическа класа. Видяхме, че в сградата, над чиято фасада пише "Съединението прави силата", няма нито съединение, нито сила... Тази сграда се обитава в по-голямата си част от маломерни озлобени челечета, които нямат съзнание за своите отговорности, за своето достойнство, а са пропити с мизерния егоизъм на дребни политически играчи, изстиващи от ужас, че могат да бъдат наритани от ситата копаня.
Подобно на острозъби живинки, затворени в тясно пространство, те вече започват да се самоизяждат.
Какво падение, какъв маразъм!
И това трябваше да преживеем.
Хак ни е!
Почина проф. д-р Николай Генчев, член-кореспондент на БАН
Ето че дойде денят, в който не знаем какво да ти кажем. Ние, които искрено скърбим, сме толкова много и толкова различни, колкото разнолико е и доброто, направено от тебе. Добро, сътворено с дела, с изречени думи и най-вече с върха на перото. Златното перо, дарено ти от провидението, което посвети на Отечеството.
Ще минат много години. И още, и още... Но всеки, който поиска да намери разковничето на онова, което се нарича родолюбие, трябва да прочете писаното от тебе.
Дарбите и образованието, стремежът към висота и съвършенство те наредиха по право в първата редица на интелектуалците. И всички помним колко много те болеше, че пламенната любов към Родината сред тях невинаги бе на особена почит. Но там, в лоното на хуманитарния разум на българите, ти успяваше да палнеш в сърцата и на равнодушните, и на почитателите и възпитаниците ти, на съмишлениците и приятелите ти искрите на великото дело: Да бъде и пребъде България, сега и завинаги.
Цялото твое битие бе обладано от българската идея, така искрено и така здраво, че даже враговете, отцеругателите и майкопродавците ставаха почтително, когато минаваш... Приживе всички имаше какво да учим от тебе, а сега, когато те няма - още повече. Не пожелаха да чуят гласа на мъдростта само властниците, жалките марионетки в ръцете на българските врагове в това жестоко време, които с лицемерно смирение преминаваха пред твоя саркофаг.
Ти беше боец, а не умееше да правиш зло. Беше добър човек, който се обиква от пръв поглед. Това беше твоята слабост и твоята сила. И това е, което не се забравя. Казват, че си бил изкушен от политиката, а много по-точно е обратното - изкушен беше от каузата, наричана национализъм.
Горди сме, че ние бяхме до теб и че ти бе с нас в окопа на безсмъртната кауза. Напук на служебните артилеристи на конформизма и малодушието.
Няма да успеят да ни изтребят, защото синовете и дъщерите български все ще четат пламтящите от обич към България и всичко българско редове, и делото ще бъде живо и ти - по-жив от живите.
Идните поколения няма да познават артистичния ти жест, няма да виждат широката ти усмивка, нито ще чуват ироничния ти понякога глас.
Но ще те обичат заради написаното от теб, осветило завинаги пътя на българите през историята.
Защото ти остави националната идея оценена в такава дълбочина, българското - обикнато толкова истински, а времето - описано с такава яснота, че просто няма кой да те надмине.
Прощавай професоре, учителю, приятелю!
Прощавай бачо Кольо!
Сбогом. Почивай в мир.
Политически кръг "Зора"
Редакционен съвет на в. "Нова Зора"
Предизборни изнудвания
Ей това му е хубавото на предизборния период, че наред с истерията, бомбите, наглата демагогия и трескавото подхвърляне на подаяния на "електората", човек може да се порадва на това как малките (и често пъти нищо незначещи) коалиционни партньори вадят душите на двата мастодонта - БСП и СДС.
За БСП това е почти мазохистично удоволствие - да приютява в листите си фантоми и хора-партии като Гиньо Ганев, Драгомир Шопов или Стефан Гайтанджиев (последният, впрочем, също напусна ПГДЛ, и то по съвсем основателни причини). Но при СДС нещата не стоят така.
И на слепия вече е ясно, че предизвестеният триумф от 1997 г. няма да се повтори. Каквито и пари да подхвърля Муравей, каквато и сопа да размахва Бъки, народът е твърде гладен и озлобен, за да гласува така повсеместно за синята идея. А това прави редичката на избираемите места в листите застрашително къса.
Това се знае и от самото СДС, и от неговите коалиционни партньори. И по-точно от единствения май останал верен на Командира - Народен съюз.
Сега земеделците на американската леля и остатъците от Савовата партия притискат до стената сините, връщайки си за пренебрежението към тях през тези почти четири години. И искат майка си и баща си, намеквайки невинно и уж смутено, че видите ли, в организациите (какви организации, бе!) имало силно настроение за самостоятелно явяване...
