- Да, резултатът беше същият, както от изложенията до Живков, Петър Младенов и Желю Митев Желев - ни звук, ни стон, както поетът го е рекъл.
- Отчайва ли Ви това?
- Отчаянието в момента е най-неуместното нещо, пък и не е разумно да се приема, че текущите в момента катаклични вътрешнополитически, а и геополитически процеси у нас и по света са неизменяеми. Битката с глобализацията винаги ще има своите поборници, така че да се вдига бяло знаме отсега е рано.
- Кое оръжие в тази битка намирате за най-опасно за нас, пък и не само за нас, българите?
- Дезинформацията... Това е в крайна сметка "най-смъртоносното" оръжие, защото тези които искат да се отбраняват, не знаят срещу кого, за да съобразят, примерно казано, личното си поведение по време на изборите и да се стигне до един истински парламент. Но как да стане това когато ИНФОРМАЦИОННИЯТ мрак залива цялото човечество, ВКЛЮЧИТЕЛНО НАРОДИТЕ В НАЙ-ЦИВИЛИЗОВАНИТЕ СТРАНИ. Прочетете книгата на Ноам Чомски и ще видите. Доживяхме го това чудо и у нас: след пълната цензура по времето на деспотичния социализъм, една още по-пълна и перфидна - в "демократическото" наше време.
- Какво по-точно имате предвид?
- Преди всичко тоталното обсебване на телевизията и радиото - най-масовите "масмедии", както и някои от големите вестници, - от чужденците и туземните им довереници в управлението на държавата.
Средният човек не може да устои на информационната мозъчна атака, защото в нея са най-старателно заличени границите между истината и лъжата. Бялото може да бъде направено катранено черно, а черното - бяло. Това е играчка за работещите в телевизионната машинария.
- Това ли се нарича "зомбиране"?
- Зомбиране, манипулиране, "мозъчно промиване", или "оглупяване", наречете си го както искате. По-важното е, че изопачената информация води до деградация в мисленето, променя коренно поведението и прави жертвата безпомощна - все едно слепец да пуснеш в градския калабалък да се оправя без тояга и водач.
Типичен пример за дезинформация бяха летните пожари. Гледахме ги всяка вечер по телевизията, но да сте чули някакво прилично обяснение на този факт? На факта, че изгоряха над 600 хиляди декара гори, в което са взели участие 1269 подпалвачи, а в затвора да няма нито един?
- При нашето беззаконие, това не е изненада.
- Там е работата, че не е само до беззакония. Повечето пожари можеха да бъдат предотвратени, както е било през многото сушави лета, докато горите си имаха собствено министерство, но средното количество опожарени площи рядко са надминавали цифрата 10 хиляди декара. А не както през миналото лято - 588 000 дка опожарени площи, а от тях - 96 000 декара НЕВЪЗСТАНОВИМИ КАТО ГОРИ.
Като пресметнеш загубите в перспектива, излизат над десетина милиарда. Говоря за загубата от прираста на изгорените и опърлени около 600 хиляди декара горски площи.
- Информацията за пожарите беше редовна, все пак... - Каква полза, когато за главното се мълчи, за онова, което се крие зад пожарите. Да сте прочели, или чули някъде защо общинските гори не се връщат, нито манастирските? Само за гората на Рилския манастир нещо се промъкна в. "Монитор" и всичко отново заглъхна.
А забележете, че общинските и манастирските гори обхващат цели 65 % от горите на България. А тези гори не само че не се връщат, но се готвят сега законови поправки, които ще позволят те да си останат в ръцете на държавата, а за общините не се дават отчисления от "печалбата", или нещо подобно.
Сега в момента подлежи на второ четене една поправка в Закона за горите, която ще позволи "връщането" на гори само с една гола декларация, ако стопанинът не притежава никакви други документи. Всичко това преминава в пълна парламентарна тишина. Никой не издаде ни звук да попита, не се ли готви прехвърлянето на част от държавните гори в ръцете на съпартизани на земеделския министър? Както стана това през 1922 година по времето на Стамболийски, и втори път през 1932 година, ако не се лъжа, по времето на друг един земеделски министър?
Най-опасното е обаче готвената поправка в закона, засягаща горските концесии, като се увеличава тяхната площ. По направо казано, отдадените на концесия гори ще могат да обхващат територията на една околия, или дори на окръг. Примерно Смолянският окръг с неговите прочути, иглолистни гори... Досещате ли се какви последици може да има това за тези същите гори?
- Не виждам каква е разликата между малката и голямата концесия?
- Разликата е огромна. Малката концесия по-лесно се контролира, ако властта реши да упражни контрол, но за голямата е почти невъзможно. Ето, затова "Балабановата концесия" навремето върху Риломанастирските гори в началото на нашия век, завърши с ПЪЛНОТО ИМ УНИЩОЖЕНИЕ.
Вече се говори и за една могъща чужда фирма за фурнир, която се е насочила към иглолистните гори в България. Стане ли това - няма съмнение, че последното недоразграбено още природно богатство на страната ни ще си отиде по реда, както си отиде цялата ни промишленост. С тази разлика, че промишлеността може да бъде възстановена, а изсечените гори - никога.
- Защо мислите така?
- Защото средната дебелина на почвата на високопланинските наши гори е десетина сантиметра и след изсичането на гората тази почва става жертва на ураганните планински дъждове - отмиват я и я завличат пороите - това е ахилесовата пета на нашите гори. А досещате ли се какво ще се случи с водносиловите ни каскади по Родопите, Рила и Пирина, при едно не дори изсичане, а по-силничко изреждане на зелената горска покривка?
- Ще бъдат по-бързо затлачени... - Затлачени и пресушени. Бездруго затлачването им сега върви с удвоени темпове, което ще ликвидира предсрочно 50 % от съществуващите язовири и язовирни съоръжения. Да не говорим за пресушаването на изворните води - то пък е друга беда. Изобщо - крах и катастрофа! Това ни вещаят готвените тихомълком сега поправки на Закона за горите и концесиите. Затова така упорито се мълчи.
- Пропускате влиянието на горите за въздуха.
- Това мисля, че и децата го знаят, че горите са най-голямата кислородна фабрика. Дори само едно 40-годишно буково дърво осигурява двунеделната кислородна дажба на 220 души.
Може да се направи сметка как ще се отрази едно сериозно посегателство върху зелената горска покривка върху крайно замърсения, особено в градовете, български въздух, размесен с огромното количество сажди, които ни навяват западните въздушни течения.
- Втриса ме като си помисля... Като си помисля каква контрабанда се върши само в горите, особено в Родопите и Пирин, като чувам сега за новите мрачни перспективи... - То си е за стряскане. Мафиотизираната, механизираната горска контрабанда сега в момента поваля, съсича и нарязва хиляди кубически метра най-елитна дървесина, която на тирове се препраща кое за Гърция и Турция, или направо за вътрешните пазари. Денонощно. Отделно от битовата да я наречем, контрабанда в горите, за която неотдавна се изказа кметът на гр.Банско по телевизията. Той си го закова направо. Че безработното местно население се е вкопчило в горите като най-достъпно средство за преживяване. Никой не смее да го спре, защото това е "електорат", а винаги наближават някакви избори и ето ти горите, в изкупление на порочните политически нрави.
Това независимо от мафиотизираната контрабанда, свързана с дележа на плячката с партизанските босове по вертикалата на властта.
Да не го сучем и въртим: ГОРИТЕ СА В КРАЙНА СМЕТКА НАЙ-СИЛНО СВЪРЗАНИ С БЪЛГАРСКОТО СЕЛЯЧЕСТВО И СА НАЙ-ПРЕКИЯТ ИКОНОМИЧЕСКИ ЛОСТ ЗА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ МАНИПУЛАЦИИ НА УПРАВЛЯВАЩАТА НИ КАМАРИЛА. Това е интимната причина, за да се закрие Комитетът за горите и да се пъхне в джоба на земеделския министър, който е по правило винаги земеделец.
Ето защо сегашният министър Върбанов, за който твърдят, че е един от най-богатите хора в България, остана вън от неотдавна извършената "реконструкция" на кабинета. Защото е човек и на известната г-жа Мозер, а тя е един от важните крепители на ОДС. За съжаление, тази неприкосновеност на бившия зоотехник тепърва ще бъде използвана по най-вредоносния за народа и държавата ни начин - казах преди малко за готвените законови кроежи и техните забулени в пълна тайна последици. Накратко, СЕГА В МОМЕНТА СЕ ЛЕГАЛИЗИРАТ НАЧИНИТЕ ЗА ДОРАЗГРАБВАНЕТО НА ГОРИТЕ. ВКЛЮЧИТЕЛНО НА ОБЩИНСКИТЕ... КОЛАПСЪТ НА БЪЛГАРСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ
Във века на компютърните технологии България се оказва в парадоксално положение. Докато в развитите страни се отчитат положителни тенденции в сферата на образованието, докато все повече хора общуват чрез Интернет, в нашата страна се развива точно обратната тенденция. Изследвания на социолозите Андрей Райчев, Кольо Колев и Андрей Бунджулов, публикувани във в. "Труд" от 15 ноември т.г. , чертаят една не съвсем радостна тенденция. А тя е, че през последните десет години на "демократични" промени около 70 хиляди младежи са неграмотни. Ако продължаваме в същия дух, след още десет години ще се окаже, че всеки седми българин ще е неграмотен, или това е 15 % от населението.
Една от големите вини на нине управляващите е разсипването на българското образование, което доскоро се считаше като едно от най-успешните и перспективни в света. Немалка роля за този колапс на образователната система изигра бившият просветен министър Веселин Методиев - човек, който до последно не можа да представи диплома, удостоверяваща образователния му ценз за заеманата длъжност. Да не говорим за участието на Муравей, който намираше пари за какво ли не, но не и за образование.
Като споменаваме финансовия министър, не трябва да пропускаме последната му идея как да спести средства от образователния фонд. 15 септември като начало на учебната година от десетилетия се е превърнал в сакрална дата за българина. Но министър Радев е решил учебната година да започва на 1 септември. Според Муравей, ако учебната година започне на 1 септември, а Коледната ваканция е около месец, месец и половина, за хазната щели да бъдат спестени около 10 милиона лв.!
Дали това е така, не може да се каже с точност. Но си заслужава да се обмисли предложението на колегата Севда Диновска от в. "Труд" Муравей да продаде правителствения самолет "Фалкон", закупен за 19 милиона долара. По този начин училищата ще бъдат осигурени за 4 години напред, т.е. колкото за още един мандат. За колкото се гласят и сините.
Повече от ясно е, че предизвиканият срив на образованието в България е част от експеримента, планиран някъде на Запад - да се доведе до колапс държавата като цяло. Според "демократичните" постулати право на образование ще имат само част от българите. А те са успелите в смутното време да натрупат капитали. Останалите са обречени освен на гладна смърт и на безпросветност.
Именно такива хора са необходими, са поръките към управляващата ни днес колониална администрация. И те ги следват неотклонно. Колкото по-необразован е човек, толкова по няма да е наясно с правата си. И да се бори за тях. А точно това е целта на занятието.
Академик Георги Близнаков на 80 години
Ако се запитаме можеше ли България да бъде в края на ХХ век в други граници, демократична и просперираща, то може би най-верният отговор би бил: "Да, ако политиците й бяха адекватни и ако правителствата й се състояха от мъдреци и патриоти, а не от партизани и компрадори". Един от мъдреците, които в България винаги са били дефицитни, е нашият приятел, съмишленик и автор на "Нова Зора" акад. Георги Близнаков, който през миналата седмица, на 14 ноември, навърши 80 години.
Академик Близнаков е живият свидетел и участник във възхода, величието и падението на българския род през ХХ век. Неговото време като участник в надпреварата на два свята и две идеологии, съвпада с пожертвователността на две поколения българи, които с неистова воля работиха, за да изградят една нова България. Днес, потънали в нищета и заливани от отчаяние, можем само да се удивляваме как поколението на уважавания професор е могло не само да замисли, но и да сътвори огромното национално богатство и социалните достижения, които сега по план и под диктовка от чужбина се рушат или разграбват.
Химизацията на бита и стопанството беше съчетана и с бурно развитие и на българската академична наука. Проф. Георги Близнаков е първият директор на Института по обща и неорганична химия на БАН, основан през 1955 год. Повече от 40 години той е уважаван ръководител, учен, преподавател и общественик. Негови ученици са професорите Огнян Пешев, Павел Пешев, Иван Хавезов, Димитър Клисурски, Димитър Механджийски и др., които от своя страна създадоха школи и направления, получили международно признание. От института на проф.Близнаков води началото си и Институтът по инженерна химия на проф.Л.Бояджиев!
Престижните наши и международни награди и високите постове в родната наука като ректор на Софийския университет и зам.-председател на БАН, с които проф. Георги Близнаков приключва кариерата си, му даваха възможността да се оттегли от активна позиция и да наблюдава отстрани българската действителност, окрилена вече от ветровете на демокрацията. Може и на това да се е надявал големият патриот и хуманист, познаващ както законите, определящи поведението на молекулите, така и причините за изменението на световния климат. Усойната алхимия на времето обаче му отреди друго. Направи го свидетел не само на златния варак на надеждата от първите дни на промяната, но му предложи и ръждивата пепел на разрухата, която остана след Великата криминална революция. И той откликна единствено на вътрешния си глас и написа книгата-меморандум "Накъде човече? ". В нея акад. Близнаков предупреди своите съвременници за опасната посока, в която отива България и светът след толкова дълга атомна надпревара, с толкова голямо замърсяване на атмосферата и водите и при толкова безразсъдно използване на природните ресурси.
Книгата на акад. Близнаков стана тревожната камбана, звънът на която трябваше да бъде чут от тези, които решават не само българската съдба, но и съдбините на света. Това, че те останаха глухи, това че дори неговите съпартийци от БСП станаха съратници на най-големия екопрестъпник - НАТО, идва да ни каже, че поколенията на XXI век ще изпитат много повече проблеми и беди, отколкото радости.
За в. "Нова Зора" е гордост и велика привилегия, че перото на акад. Георги Близнаков неведнъж е насищало с мъдрост нашите страници и че самият той дълго време бе член на редакционния съвет - време, през което се старахме да съхраним в сърцата си високата му мяра за човечност и мъдрост.
Вярваме и се надяваме, че още дълги години акад. Георги Близнаков ще ни радва със сладката си и мъдра реч, и че все ще се срещаме в онзи неизменен окоп, защитаващ българската кауза.
Желаем му от все сърце да доживее и да бъде свидетел на неизбежния пореден възход на България, на Отечеството ни - болка, съдба и надежда, за което той работи всеотдайно и на което се раздава без остатък.
Честит юбилей и за много години!
Анатема! Довършиха и БПЦ!
В продължение на много години сме писали, и то неведнъж, че силите на Новия световен ред особено мразя две неща в България - БПЦ и БЗНС. Не защото двете институции имат особена тежест в обществото. Важното е, че и двете все пак са оригинално български.
За БЗНС сме писали много и неведнъж. Сега думата ни е за БПЦ.
Уви, всичко, което е пророкувано на страниците на "Зора", става факт.
През последните 10 "димукратични" години много хули бяха казани по адрес на православието. Нека разделим Вярата от служителите й. И на страниците на "Зора" неведнъж сме отправяли високо въпроса: Къде сте пастири народни?
Вярно е, че още в брой 4 през далечната 1990 г. сме го задали за първи път, но както е казал народът, не можи заради наш Ивана да намразиш Свети Ивана. И винаги сме повтаряли думите на Митрополит Климент (Васил Друмев): "Има православие - има България! ".
Затова и в продължение на вече осем години - откакто юродивият Христофор Събев развя знамето на "сините ескадрони" над свещената сграда на БПЦ - сме защитавали принципно мястото и ролята на Българската православна църква - една от малкото останали устои на нацията.
Затова още повече сме възмутени от т.нар. определение N 63000 от 18 октомври т.г. на Висшия административен съд, което така и нямаше да стане достояние на обществото, ако не бяха публикациите на колегите от "Труд" и "Стандарт" от 16 ноември т.г. Откъде журналистите са се сдобили с въпросния документ, си е тяхна работа.
Важното е, че усилията на кукловодите на Новия световен ред взеха най-сетне връх и в това отношение. Съгласно въпросното решение на ВАС всеки недоволен от патриарх Максим и въобще от БПЦ има правото да си направи собствена църква!
Ето това искаха през последните години враговете на нацията - пълно разложение и разтление на нейните духовни устои!
И след като дори Командира дефакто преглътна дядо Максим и го канеше (него или неговите владици) на официалните церемонии, в крайна сметка шепа озлобени кариеристи - цивилни и в раса, - успяха да изкарат нужния им документ, който им развръзва ръцете в пъкленото дело - унищожението на Българската православна църква.
Сега и последният селски поп може да каже: "Да, аз съм православен, и в каноническо или догматическо отношение нямам никакви отличия и нововъведения, но не припознавам Негово Светейшество за мой духовен пастир и си правя собствена църква! " В резултат на което и малкото, останало от някогашната Велика България, ще се разпадне на десетки парчета, напълно в духа на презвитерианските църкви.
Като имаме предвид, че нашето правосъдие все по-често започва да ползва казусите на прецедента (и в това отношение се подмазваме на англосаксонския свят!), представената картинка става напълно възможна.
Наясно сме, че в една демокрация не изпълнителната и не даже законодателната, а именно съдебната власт е най-висшата инстанция. Но понеже сме чели и ние книжици, знаем, че владетелите имат известно право да заменят законите - според Декарт.
И ако на "Раковски" 134 наистина са християндемократи и поне малко българи, а не само "братовчеди", да бъдат добри и да оправят това недоразумение на юриспруденцията. И на здравия разум. Останалото означава съучастие и съслужение в убийството на България.
Братя американци, гасете свещите!
Колко здравословна за света се оказа сагата с изборите за 43-ти президент на САЩ! И колко смущаваща в същото време е тя за нашите теллали (глашатаи - б.р.) на демокрацията и просперитета на единствената суперсила в света!
За хората, които никога не са смятали, че доброто на България ще дойде отвъд океана, както и откъдето и да било по далечна чужбина, проблемите на американците са малка утеха за претърпените напоследък унижения.
Каква стана тя? В страната на "Интернет", в развъдника на високите технологии и на новата икономика, стигнаха до положението да броят ръчно бюлетините! Досущ както у нас или в Черна Африка - примерно казано!
Остави преброяването, ами се замълви и за изборни фалшификации! Всичко това постави под съмнение устоите на американската демокрация, дето под път и над път се "продава" насила на света като върховно човешко постижения. Основоположниците на тази демокрация, бащите на американската Конституция, сигурно се обръщат в гроба си!
Що за демокрация е това, макар и да е на повече от 200 години, след като спечелилият с над 200 000 гласа повече от своя конкурент може да загуби президентството само защото в един щат този конкурент е спечелил с един глас повече?
Къде отива гласът народен, щом избраните от народа членове на избирателната комисия (538 на брой) могат в крайна сметка да гласуват точно обратно на волята на избралите ги?
Хилъри Клинтън правилно предлага да се промени Конституцията на САЩ, като се премахне тази избирателна колегия, останала от времето на Бъфало Бил.
Защо обаче се сети за това, чак когато надвисна угрозата кандидатът за президент от мъжовата й партия да не влезе в Белия дом?
Нейсе, добре дойде издънката на "президентски избори-2000" в Америка, та и глухият султан в Египет, дето има една дума, разбра простата истина: в продължение на повече от 200 години в най-старата демокрация на света гласът на почти половината избиратели е оставал глас в пустиня.
Печелиш с един глас повече за своя противник в някой щат и се окичваш с цялата щатска квота за членове на избирателната колегия. Щатът трябва да се представя едноцветно: или е за слона, или е за магарето (символи на Републиканската и Демократическата партия). Ако ще да си получил половин милиона гласа повече в мащабите на цялата страна, няма никакво значение: изборът на президент не е пряк. На опонента ти му стигат два гласа повече в щата, където брат му - примерно казано, е губернатор , и той влиза в Белия дом!
И защо ли се косят американците от това? Ако не е републиканецът Буш, ще е демократът Гор; но не и някой, който не принадлежи на двете основни партии. Американската демокрация проформа е двупартийна, а по същество - семейна, династична.
Ето че системата заяде.
Ако се закучат работите с преброяването на гласовете във Флорида, ако се стигне до ръчно преброяване и в други щати и ако Гор обжалва пред съда заради бюлетините, подвели хиляди избиратели да гласуват за Пат Бюканън, може и до декември да не научим името на новия президент. Не че ако го научим по-рано това ще ни нахрани, стопли и утеши в безутешното ни ежедневие, но все пак.
Щом суперсилата има такива дефекти в избирателната си система, с какво право си навира носа в изборите, провеждани в други страни?
Дали не трябва вече и ние да пращаме наблюдатели за честността на америкаските избори?
Ако янките са забравили да правят "демократични" избори, да прочетат Алеко-Константиновото "Гасете свещите!"
Те ни пратиха 500 тона боб, ние пък да им окажем братска помощ с хора-изборджии от времето на бай Ганя. Все ще е останала някоя унука на Гочоолу, Дочоолу или на Данко Хаирсъзина.
Нейсе, както казваше бай Ганьо, запуши я! Америка боклатмъш (Америка се е олайнявила).
Българите и България в старата руска книжнина
През 1768 г. Московският университет издава първия том от "История российская" на Василий Татишчев (1686-1750). Авторът започва изследванията си върху руската история през 1720 г., за да ги продължи до края на жизнения си път през 1850 г. Той не успява да завърши съчинението си. Но дори и напълно подготвените части на книгата не са били издадени преди смъртта му.
Първият том на ИСТОРИЯ РОССИЙСКАЯ е отпечатан през 1768 г., т.е. 18 години след смъртта на Татишчев. През 1773 г. се появява вторият, през 1774 г. - третият, а през 1784 г. четвъртият том. Руското историческо дружество издава петия том едва през 1848 г., т.е. почти един век след смъртта на автора.
Младостта на Татишчев съвпада с първите години след възкачването на Петър I на руския престол. Това са години, изпълнени с бурни и драматични събития, които имат важно значение за историческото развитие на Русия. През 1704 г. младият Татишчев постъпва в армията и участва в Северната война при обсадата и превземането на Нарва, а по-късно - през 1709 г. - в Полтавската битка.
Бъдещият изследовател на руската история посещава различни европейски държави в изпълнение на важни задачи, възлагани му често лично от Петър I. През 1714 г. Татишчев е изпратен в Прусия. Особено полезен се оказва престоят му в Швеция (декември 1724 - април 1726 г.). В Швеция, а по-късно и в Дания той установява трайни връзки с редица европейски учени. Неговите интереси обхващат широк кръг от въпроси - стопански, военни, политически, научни. Но географията и историята са в центъра на вниманието му. В Стокхолм Татишчев установява и поддържа връзки с библиотекаря на Кралската библиотека Бренер, който го запознава със стари шведски паметници, в които се съдържат и сведения за руската история. От чужбина той донася много книги, с които попълва и без това богатата си лична библиотека.
Татишчев развива широка и многостранна дейност в Русия. През 1719 г. руският император му възлага да се заеме с изработването на подробна географска карта на руската държава. Тогава Татишчев разбира, че тази трудна и отговорна задача може успешно да се изпълни, само ако се познава старата руска история.
През 1720-1721 г. той е изпратен в Сибир с важно правителствено поръчение - да ускори изграждането на нови и да се реконструират стари промишлени предприятия. По-късно Татишчев заема различни високи постове в руската администрация. Що се отнася до политическите възгледи на Василий Татишчев - син на руски помешчик от Псковския край, той последователно защитава крепостния строй. Но според него руското общество трябва да приеме някои разумни реформи, а крепостният строй - да се усъвършенства. Във връзка с това Татишчев изказва твърде смели мисли за онова време. Той смята, че на малките народи, населяващи царска Русия, трябва да се предоставят известни права в областта на образованието и в икономическия живот на страната.
След смъртта на Петър I срещу Татишчев на няколко пъти се възбужда съдебно преследване. През 1739 г. в Петербург е създадена специална комисия със задачата да разгледа отправените против него обвинения. Комисията решава той да бъде арестуван и затворен в Петропавловската крепост. През септември 1740 г. се присъжда да бъде лишен и от чиновете, с които го удостоила руската държава. Присъдата не е изпълнена. В тогавашна Русия има обществени сили, които подкрепят и защитават тази динамична, разностранно надарена и извън всякакво съмнение ярко талантлива личност.
Дълбоко огорчен, през 1745 г. Татишчев се оттегля от държавна дейност и се установява в имението си в с.Болдино, край Москва. До края на живота си той остава там и се отдава изцяло на ИСТОРИЯ РОСИЙСКАЯ.
На 14 юли 1750 г. специален куриер от Петербург идва в с.Болдино и донася на Татишчев указ, с който се анулират всички обвинения, отправяни му дотогава. Куриерът иска да го декорира с присъдения му орден "Александър Невски". Той отказва да приеме орден и връща куриера обратно. На следващия ден, 15 юли 1750 г., Василий Татишчев умира.
А сега нека се върнем към ИСТОРИЯ РОСИЙСКАЯ и съдържащите се в нея сведения за българското историческо минало. Тук, разбира се, не е възможно да се прави опит за изчерпателен преглед и оценка на това внушително не само по своя обем съчинение. Нужно е обаче да се съобразяваме с нещо твърде важно, когато се обръщаме към този исторически труд. Василий Татишчев - както подчертава руският учен Михаил Тихомиров, - живее във време, когато руските исторически знания се основават преди всичко на ръкописни материали. Изследователят, който иска да пише история на Русия, трябва най-напред да се заеме със събирането и изучаването на много ръкописи, различни по съдържанието си и непроучвани дотогава.
Според Татишчев най-важните източници за изучаване на руската история са летописите, а сред тях най-важният е Несторовият летопис. Той счита Нестор за най-големия древноруски историк и в съчинението си му посвещава специална глава, озаглавена "О Несторе и его летопись". И това не е случайно. Още преди първото си пребиваване в Сибир (1720-1721 г.) той получава от библиотеката на Петър I "Древнюю Несторову летопись", от която прави препис за себе си. По-късно, в Сибир, той се запознава с друг препис на Несторовия летопис, чийто текст съществено се различава от преписа, направен в Петербург. Тези различия го подбуждат да търси, да събира и да изучава различни ръкописи, в които се съдържат сведения върху руската история.
Много са сведенията за българите и за България, които могат да се узнаят от страниците на ИСТОРИЯ РОСИЙСКАЯ. А на някои важни събития от българската история (например - покръстването), по различни поводи, авторът се спира няколко пъти.
Още в началото на първия том, като разглежда покръстването на славяните, Татишчев отбелязва, че българите са се покръстили при княз Борис от Методий и Кирил Солунски. Интересни са сведенията, които научаваме за духовното общуване между българи и руси във връзка с покръстването на Русия при княз Владимир (980-1015). Сведенията, посветени на това историческо събитие, почерпени от различни хроники и летописи, понякога си противоречат. Авторът обаче точно и добросъвестно възпроизвежда различните твърдения по един или друг въпрос. Така например Нестор пише, че Владимир приема християнството от Византия и че самият княз е покръстен от византийски свещеници в Херсон. Пак Нестор съобщава, че Ана - една от съпругите на Владимир, - е византийска принцеса (сестра на императора). В глава IV-та на първия том на своята история Татишчев привежда и други твърдения по този въпрос. Там четем: "Нестор нарича княгиня Ана гъркиня, но аз мисля, че това е погрешно. Той определя, че Борис и Глеб (синове на княз Владимир, б.а.) са (родени!) от българка, а не споменава княгиня Ана, а тази княгиня Ана се оказва майка на Борис и Глеб и според мен, разбира се, тази княгиня е била българка и както е казано, племенница на Василия и Константина".
Татишчев се връща отново към този въпрос и към края на първия том. Като пише за Владимир и прави оценка на неговото място сред руските владетели, авторът отбелязва, че шестата жена на руския княз е "Ана, принцеса гръцка или българска". В първия том на изданието 47-ма глава е озаглавена "О иерархии". В нея е записано: "В Русия след покръстването през 988 година бил определен един митрополит. В 991 г. били поканени от България и Константинопол 4 епископи".
По повод покръстването на Русия Татишчев привежда и текстове, взети от летописа на първия новгородски епископ Йоаким. Авторът подчертава, че първият новгородски епископ е и първият руски летописец, но че той вече е забравен. "Той пристигнал в Русия - пише Татишчев - с други епископи в 991 г. ... и бил определен (за епископ) в Новгород, умрял през 1030 г.". Татишчев не пояснява откъде Йоаким е пристигнал в Русия. Но очевидно това може да бъде от Византия или от България.
Във връзка с покръстването на Русия авторът привежда и следния текст от Йакимовата летопис: "... и отправи Владимир в Цариград до царя и патриарха молба да му пратят митрополит, те много се зарадвали и изпратили митрополит Михаил, мъж много учен и набожен българин, заедно с него четирима епископи и много архиереи, дякони и певци от славяните".
Татишчев започва втория том на произведението си с раздел, озаглавен "О крещении болгар". Тук авторът, като се спира отново на покръстването на Русия, отбелязва: "Готфрид в хрониката между 912 и 914 г. съобщава за войната на гърците с българите, че Роман е удържал победа над българите. А в историческия лексикон Симеон е пропуснат. Но разказвайки за Роман, казва, че Симеон Български е нанесъл много беди на Роман. През 927 г. Роман е намерил средство за утвърждаване на мира, като оженил за сина на Симеон - Петър, внучката си - дъщерята на своя син - Мария". И само след няколко страници четем: "Според преданието на Йоаким - Борис и Глеб са деца на княгиня Ана, която много е възможно да е била дъщеря на Петър, българския цар, внучка на Роман и родна племенница (братовчедка, на руски - двоюродная сестра, б.а.) на императорите Василий и Константин, а Нестор я нарича сестра".
Във втория том Татишчев посвещава специална глава на историята на южните славяни. Наред с другото, тук той съобщава кои византийски и римски автори са оставили сведения за южните славяни. В тази част на книгата отново намираме интересни мисли на руския изследовател за българското историческо минало. "Българите - пише той - преди са имали силно царство, но техните размирици, неразумните войни със съседите им много са ги обезсилили и както е показано в гл.36, сега са под турско владичество. На север граничели с Трансилвания, Влахия и белгородските татари, на изток с Черно море, на юг с Византия и част от Албания, на запад - със Сърбия".
Подобно на другите автори, изследвали старата руска история, Татишчев описва подробно походите на киевския княз Светослав на Балканския полуостров. А като се позовава на византийските хронисти Кедрин и Зонара, той отбелязва: "През онова време българска столица бил Охрид".
В заключение добре е да се посочи оценката на руския учен Михаил Тихомиров за ИСТОРИЯ РОССИЙСКАЯ и за нейния автор. "ИСТОРИЯ РОСИЙСКАЯ - пише той, - е ценен паметник на руската историография и за Василий Никитич Татишчев изцяло могат да се кажат собствените му думи, че е съставил своя труд "за слава и чест на милото отечество".
И накрая, със съжаление трябва да се признае, че името на Василий Татишчев не фигурира нито в том 5 на Кратка българска енциклопедия, издаден през 1969 г., нито в еднотомната Енциклопедия (А-Я), издадена от Българската академия на науките през 1974 г. Г-н Майлс в ролята на загрижена евролеля?
Отдавна се съмнявахме, че във Вашингтон твърдо отстояват ролята си на по-голям брат на Западна Европа, който внимателно се грижи за безметежното й отрастване.
Тези дни обаче отново имахме възможността да се убедим, че съмнението ни е вярно. Първият щатски дипломат у нас отдели от ценното си време, за да прескочи до града на бригадирската младост - Димитровград, и да открие там "Информационен център за развитие на общината".
Какво ще развива общината, става ясно от подобяснението за същността на центъра. Неговата основна задача се обяснява така: изграждане на информационно бюро за социални и правни услуги на ромите. Изплашен, изглежда, че утре-вдругиден или по вдругиден Шенгенската бариера може да падне, посланик Майлс екстремно и тутакси пое на здравите си плещи тежката отговорност да ограмоти родните ром-ляни до нивото на отттатък шенгенски римляни.
"Информационното бюро" ще разяснява на другарите роми като как ефективно се развива икономика и как се управлява обществото, в частност областта.
"Еввалла, брато Майлс", отрапортува целокупното ром-население. Сега ще се научим да управляваме димитровградския битак така, че ченгетата да не могат да ни барат, а изучим ли ударно за месец-два занаята, по направление се отправяме - със или без визи, - да управляваме и битаците на Марсилия, Хамбург и Копенхаген.
А от Брюксел със сигурност ще изпратят благодарствена картичка на посланик Майлс, че така предвидливо и умно подготвя обучени кадри за обединената европейска общност.
Така де, поне родният ром да отиде там и да ги научи хората как се бара, без да те хванат. Че я колко издънки станаха напоследък заради несръчни ръце и калпави финансови операции по отклоняване на помощи и дотации.
Емигрантската еквилибристика по източна и по западна аритметика
"Ще ни наводните с емигранти, ако отворим Шенген", е един от основните мотиви на брюкселските зелеви глави за запазване на визовия режим.
Няма да се спираме на открития им расизъм по отношение на циганите и турците ни - "Нова Зора" вече писа за тази гадост. Само ще направим няколко аритметични действия.
Сега гражданите на България сме не повече от 6,5 милиона.
2,5 милиона са пенсионери. Потенциалните емигранти сред тях едва ли са дори 100 000 - със силно преувеличение, разбира се.
От останалите 4 милиона около 1,5 млн. никога няма да емигрират, защото са прекалено обвързани икономически с родните си места.
Остават като потенциални емигранти 2,5 милиона. От тях около 2 млн. са семейни членове на горните 1,5 милиона и следователно също никога няма да емигрират.
Остават 500-600 хиляди потенциални емигранти.
Това всъщност е и реалната цифра. За последните 10 години България бе напусната от милион - милион и сто хиляди души. Те успяха да заминат извън пределите на родината си въпреки всички визови ограничения. Някъде около 300 000 са временно заети с работа в различни страни по цял свят - Европа, Америка, Азия, Африка. Част от тях ще останат завинаги там, но и значителна част ще се завърнат рано или късно в България. Същото важи и за уж вечните емигранти.
И от потенциалните 500-600 хиляди бъдещи гурбетчии поне една трета ще потърсят след време обратния път.
Както и да го въртят и да го сучат от Шенген, нито потоп от емигранти от България ще ги залее, нито пък 500-те хиляди, които реално могат да очакват, ще бъдат кой знае какъв проблем - дори всичките да се напъхат само в еврозоната, на страна ще се паднат по 40-50 хиляди. При милионите от Азия и Африка, родните навлеци и търсачи на измамното щастие ще са като бистри капки вода в леген с помия.
Та у нас дори циганите са природно интелигентни. Няма защо да си го крием.
Зелената партия и зимата на нашето недоволство
СДС в сегашния му вид си отива. Ако използваме присадения у нас новоговор на така драгата на някои среди в чужбина българска пропагандаторска прислуга, "изчерпва своя управленчески ресурс".
Това го казват и тези, в чиито приказки върхушката на партията-държава, ще не ще, се вслушва. Първи започнаха с дискретни подмятания някои правилни посланици.
За Костов и гаражната му външна министърка имаше досадна полуизненада. Наградата на посолствата на ЕС за правилно описание на ЕС и за отсъствието на почва за него у нас я отнесе журналист, чужд на панегириците на "новите народни будители" от типа на Явор Дачков и другите смешници на партиен казан.
Журналистът отнесе награда, а Костов и гаражната министърка отнесоха отрезвяващ шамар или шамаросващо отрезвяване - все едно.
Самият син партиен казан започна да губи привлекателност. Едно е да гребеш от него с широк демократичен замах с обикновен, народносъюзен или евроляв черпак. Друго е да си не до казана, а вътре в него и вперил поглед нагоре, да видиш повече хилещи се вещици, отколкото в първо действие на "Макбет". И да знаеш, че чисти, безсребрени и отворено обществени души само чакат знак свише, за да нахвърлят в огъня отдавна складираните за целта съчки.
Казаните май ги правеха главно от бакър, но това е половин беда. Има и други тревожни симптоми.
Плъхове-политолози с оксфордски и неоксфордски дипломи започнаха да цвърчат "ние предупреждавахме, ама кой да ни слуша". Някои направиха това припряно, още докато се спускаха по въжето, закрепващо пробития кораб към спасителния кей.
Устойчива като кея е и скамейката за резервните играчи, също с американска школовка. До един отдавна чакат шансове за дебют.
Стари муцуни се поразкрасиха с нов грим с надеждата, че този път ще ги възприемат като пророци от друго село.
Костов си заслужи всичко това. Така е, когато си решил, че нomo "Sapio" е по-висш вид от "Homo Sapiens" и следователно може да третира "електоралните единици" на последния като маймуни.
Така е, когато преди избори им ръсиш бисери, а след избори им провождаш Бисеров! Някои грешки са непоправими.
Не му е мястото и времето да бистрим тук и сега многото варианти за бъдещи управленчески комбинации на метрополията, с цел по-благовиден вид на следващата нашенска колониална администрация. Тези варианти вероятно още се спрягат и разиграват. Нищо чудно в тях да се появят и нови сценаристки и режисьорски похвати.
Едно нещо обаче е неизменно: непресекващото усърдие в усилията за раздробяване и обезплодяване на националните политически сили. И то както на родените с това качество, така и на осъзналите потребността да го извоюват след изстрадани лутания и прозрения. Класически похват за отслабването или унищожаването им като политически субекти е тяхното вътрешно разединение.
Дойде ред и на Зелената партия в България.
С хронологията и механиката на това отдавна предизвестено разцепление сега няма да се занимаваме. Известни са на всеки, който е следил и следи медиите. Един кратък коментар обаче няма да е неуместен.
Извеждането на преден план на екологичното начало бе присъщо на голяма част от политическите структури, решили да потърсят изява при настъпването на промените, все още окачествявани като демократични. За повечето от тях любовта към родната природа се оказа само параван, твърде прозрачен впрочем, за прикриване на големия апетит за мръвки и кокали. Достатъчно е само да споменем едната БЕКП на Ф.Д.
Тези структури и хората им въздъхнаха с облекчение, че ще им се наложи да играят една роля по-малко, когато най-сетне легализираха статута си на аморфни съставки в Партията на Иван Костов.
Поне една екологична организация обаче претърпя друга еволюция, и то не само спрямо околната среда.
Зелената партия, основана и председателствана от Александър Каракачанов, остана вярна на водещите си начала и не пожела да се включи в последвалия фарс, по инерция все още представян като Шекспирова трагедия.
За разлика от набедената еколожка с министерски сан Евдокия Манева Зелената партия вдигна тревога както за обеднения евроатлантически уран, така и за останалите хуманитарни отрови, нахвърляни чрез още по-хуманитарни бомбардировки върху Балканите. Това не се хареса не само на г-жа Манева.
Зелената партия осъзна неразривната връзка между замърсената околна среда и замърсената морална среда. Доколкото може да се говори за морал в днешния нашенски сурогат на политика. Разбра, че потулването на пораженията от обеднения уран и от обогатения "Олимп" са две страни на една монета.
Нейни дейци не само разобличиха видими далавери и далавераджии, но и изкараха на показ и някои от тях, дотогава дискретно таени под дебела християндемократическа сянка. Това не се хареса не само на Костов.
Зелената партия бе една от водещите сили при удрянето на тревога за нравствената и биологическа гибел, застрашаваща българския народ. Това абсолютно никак не се хареса на тези, които искат по-скоро да видят преобразуването на оцелялата част от него в немислеща протоплазма.
Накратко, тази партия си извоюва правото да бъде поставена на мушката на "отвореното" за всякакви престъпления общество. Оттам прецениха, че ще е хубаво Зелената партия да бъде разпадната. Ако не заради друго, то за да бъде включен в синия кордебалет български по произход "зелен политик".
На мястото на монолитната християндемократическа политическа баница сега се гласи не по-малко демократичен коалиционен тюрлю-гювеч, в който е добре да има формална политическа шарения. "Лява" пронатовска гарнитура вече се намери. Липсваше може би единствено "зелен" български събеседник, който да се съгласи със "зеления" немски бомбаджия Йошка Фишер, че бомбардировките на НАТО са наистина хуманитарна работа. Ама много хуманитарна. Да му покаже също, че един е НАТО, но у нас не само Соломон Паси е неговият пророк.
Как точно ще се развият нещата в организационно-политически план за Зелената партия, ще покаже бъдещето. Засега срещу нея се използват главно люде като Порточанов, които имат апетит не само към футболни отбори и футболни стадиони, но и към политическата легитимност, необходима за засищането му. Вероятно към тях ще се присъединят и други попутчици на Соломон Паси.
Демонстративното партизиране на уж независимата съдебна власт не прави мераците им безперспективни.
И все пак, сценаристите и режисьорите пропускат нещо съществено. Политиците, за разлика от пилците, се броят не само наесен.
Шекспир бе описал "зимата на нашето недоволство" като опасен сезон за властниците.
В България това важи и за останалите годишни времена.
Каскада на предателството с продължение
Преди никой не обръщаше внимание на съвършената липса на принцип при сключване на този договор. Казано с прости думи, всичко изглежда така: Иван Костов моли Месут Йълмаз да намери турска фирма, за да се строи Горна Арда, при което заплащането да бъде срещу продажби на ток за Турция. Месут Йълмаз намира "приятелската" фирма "Джейлан" и работата тръгва... Все едно, че живеем във времето на турската империя - няма цял куп световни финансови институции, няма реномирани световни фирми за строеж на хидроенергийни съоръжения, няма дори български строителни организации и опит в строежа на язовири и каскади у нас и в чужбина. Освен това няма пазарни принципи, конкуренция, изгодни оферти, търгове. Просто двамата "приятели" договарят българските ресурси по принципа шушу-мушу на чашка, стискат си ръцете, а в "Джейлан" доволно ги потриват. Доволно потриват ръце и турските политици, без разлика на партийна принадлежност - мечтаното стратегическо нахлуване в България придобива тотални измерения.
Оказа се обаче, че прехваленият турски холдинг е една пирамида, както всичко в постосманския Ориент. Че това, което днес работи, утре се срива и обратното, а формулата "стратегически инвеститор" тук се отнася не за сериозни финансови и производствени институции, а за фирми, закриляни от турското правителство.
"Джейлан", провали строежа, а българските властници се държат като че ли нищо не е станало. Другаде инициаторът на тази грандиозна шашма, който е и министър-председател на републиката, би си подал веднага оставката. Напротив, Иван Костов гледа народа си като петел просено зърно и държи менторски речи в Народното събрание. За Горна Арда не обелва зъб, а праща Евгений Чачев и Иван Шиляшки в Анкара да преговарят.
Тук започва втората част на позора, която вероятно ще продължи и след като излезе тази публикация.
Значи, връщат се двамата пратеници от метрополията на българските туркофили и заявяват... ЕДИНИЯТ - че "Джейлан" се оттегля и започват преговори със западни фирми, като турските фирми могат да участват в търгове, наравно с останалите кандидати. ДРУГИЯТ бе категоричен за предимствата, които трябва да получат турските компании. Защото Турция ще купува ток от България.
Какво е обаче действителното състояние на нещата, се вижда от позицията на турския енергиен министър Джумхур Ерюсмер. Той твърди, че е постигнато споразумение за един вид бартер - Турция купува ток от България до 2008 г., а срещу това "магистралите и язовирите в България да се строят от турски фирми".
Казано направо, Турция получава монопол върху строежа на магистралите и хидроенергийните обекти в България, срещу... печалбите на своите собствени фирми. Нещо повече - въпросният министър не приема провала на "Джейлан" като фактор в българо-турските икономически отношения. Това според него няма значение, ще се намерят други фирми.
Ето защо Европейският съюз твърди в официален доклад, че в България няма пазарни отношения и това е една от главните причини членството ни да има твърде далечни перспективи. Правителството старателно ближе западняшки подметки, но когато дойде ред да управлява цивилизовано страната, веднага си запушва ушите и продължава въртенето на далавери. Заедно с тях, остава вярно на проклетия български конформизъм, който днес е зяпнал в устата Държавния департамент на Съединените щати и неговите пълномощници за Югоизточна Европа и Близкия изток в Анкара.
Най-любопитното е, че скандалът с "Джейлан" не прави никому впечатление. Средствата за информация се ограничават с кратки съобщения, без коментар.
В Народното събрание има питания за какво ли не, само за Горна Арда никой не пита.
Не им прави впечатление дори едногодишното закъснение на строежа, което води до огромни загуби за България... Да-а-а! Идват избори, а в тези избори етническата партия на българските турци, която е действителният защитник на турските метрополни интереси у нас, този път ще придобие архиважно значение. Защо им е на политиците (всички) да се карат с Ахмед Доган?! Ако някой губи от аферата Джейлан, това не са те. Техните доходи, законни и незаконни, са сигурни, да му мисли електоратът!
Поведението на турското правителство в аферата "Джейлан" за пореден път най-красноречиво илюстрира турската политика към България. Наглият, високомерен тон на турския министър на енергетиката показва, че в Анкара наистина смятат за решен геополитическия проблем, който имат с България повече от век.
За тях държавата ни вече е нищо повече от една провинция, или както са я наричали преди много време, Румелийско бейлербегство. Затова се заканват, че ако не им подарим Горна Арда, ще анулират споразумението за покупката на електрическа енергия от България. Уверени, че няма да си позволим да продаваме другиму, например на Сърбия. Като че ли няма изобщо на кого и как да продаваме при безбройните международни дистрибутори на тази енергия?
"Нова Зора" отдавна хвърля камъни в блатото на турско-българските отношения. Нашата позиция идва от елементарната оценка на геополитическия район и постимперското турско културно моделиране. Днешният израз на тези два много важни фактора в българския път през историята е опитът на Турция да обсеби Отечеството ни като една подопечна територия, един доминион, който, самолишил се от суверенитет, утре ще бъде погълнат лесно от метрополията.
Ето и една от причините "Нова Зора" да бъде табу в българското "медийно пространство", където туркофилски статии започнаха да пишат дори прононсирани националисти. Наистина, всичко е за продан... Кахърите на "старата госпожа"
В медийното пространство словоблудстват доста "загрижени" политици и политолози. Страхуват се, че по една или друга причина Западна Европа ще ни изхвърли от жизненото си пространство и ще ни пробута на Азия И ще сложи политико-икономическата си граница някъде около западните предели на бивша Югославия. Факт е, че на западноевропейците това много им се иска. Факт е обаче и че не могат да си го позволят.
Ако можеха, досега да са ни натирили в югоизточна посока. За съжаление на Брюксел, България, макар и православна, е последната християнска държава преди Босфора. Зад нея е мюсюлманска Турция, която на всичко отгоре е открито проамерикански настроена, да не кажем нещо повече. Чрез Турция САЩ във всеки момент могат да отрежат пътя на Европа към Азия. А това би обрекло "старата госпожа" на неминуема смърт - икономическа и политическа.
Теоретично Гърция би могла да играе ролята на европроводник към Азия. Но само теоретически - Турция винаги може да я блокира в Средиземноморието. Но Черно море остава открито пространство, което може да функционира единствено чрез и през България.
Ако искат Азия, надменните европейци от западната част на континента ще трябва да ни гледат в очите.
В предизборните си речи и двамата американски кандидат-президенти бяха напълно ясни - САЩ се оттеглят от Европа към петролните кладенци на Азия. Те обаче не са само в арабския свят, но и в Средна Азия - в бившите съветски републики.
Европа има избор - да остави САЩ да се настанят и там чрез Турция и в сговор с Русия. Или да се сетят най-накрая, че интересите на Европа (в това число и руските интереси) не са същите като американските. ("Зора", бр. 40, "Американските избори... ", бр. 41, "Устойчив ли е доларът? ")
В момента обаче Европа се държи като ощипана мома - хем й се иска, хем не ще да плаща. От тази й тъпа политика вече си патим, губейки нефтените и газовите пътища от Прикаспието. Обаче европейците така ще се натресат на Турция, че свитки ще им излязат - и то в най-близко бъдеще, ако не се освестят.
Нефтените и газовите суровини обаче не са и няма да бъдат единственити дертове на брюкселци. Т. нар. древен копринен път - пътят на търговията между Азия и Европа, - пак минава или през Турция, или малко по на север ("Зора", бр. 41, "Българино... ").
Сега принудиха кюрдите да се свият, като заловиха (с международен заговор) Йоджалан и го обработиха с локумени приказки за мирно разрешение на кюрдския въпрос. Нефтопроводът Баку-Джейхан обаче целият е напоен с кюрдска кръв и няма да мине много време, докато този древен народ разбере как са го трампили в международната нефтена сделка. Да видим докога ще мируват прецаканите кюрди.
Да речем, че теоретично ни отхвърлят от единна Европа. Сега Брюксел се заиграва по американската свирка - създаде кретенската креатура Босна и Херцеговина и дръпна предпазителя на религиозно-етническата бомба в Косово. Дотук хубаво. Да, ама американците вече си взимат шапките и си отиват... И оставят европейците да сърбат отвратителната помия. На какво се надяват сега умните глави в Европа - че българите пак ще се изправят, както в ХIV-ХV в., с голи гърди срещу исляма и ще защитят териториите оттатък Виена!?!
Откъде накъде? Ако зависеше от мен, на единия балкански инат бих пуснал оттатъкбосфорското войнство да прецапа през България свободно - те така или иначе при "отбранителната" ни мощ ще ни прегазят максимум за два-три дни. И бих седнал на чардака да гледам сеир.
След изпищяването на правителството (точно така си беше) по въпроса за визите, изведнъж се нароиха неподозирано количество "приятели" - западни посланици, правителствени и президентски съветници, еврокомисари, пратеници на финансови институции като МВФ и какви ли не още - които в един глас взеха да възкликват: "Ама недейте така, дайте с добро! Хайде да не се щипем, че и ние можем! ". Хем меко, меко, хем тонът железен, а пръстът заканително се клати. Е, и?! Западноевропейският ни другар Карл Маркс отдавна и съвсем правилно е отбелязал - "Освен веригите си, робът няма какво друго да губи"!
България вече наистина няма какво друго да губи. След десет години лакейничене стана ясно, че хем сме изгубили земята и средствата си за производство и така сме станали абсолютно зависими от доброволно приетите си господари, хем никой не иска да ни впише в Брюкселския регистър като равноправни граждани. Т.е. да ни постави на една нога със себе си.
Значи за мръсната работа ставаме, но да седнем на масата с бялата покривка, не ставаме?
Хайде де! Да си я вършат тогава сами мръсната работа и сами да се оправят. Ножът за нас е опрял в кокал и тук вече изобщо не става дума за каквато и да е джентълменска игра на феър плей.
Нас открито ни бият под кръста - длъжни сме и ние да започнем да бием под кръста, ако искаме да оживеем.
Как ще се договарят политиците, си е тяхна работа. Необходимо е да знаят само едно - Западна Европа не може без нас в съвременната геополитическа обстановка.
Но има две възможности - да ни използва като слуги, или да ни приеме като равноправни. На брюкселци, разбира се, им е по-удобно първото, защото за второто трябва да се плаща и от тях. Но искат ли Европа да съществува и след десет години, а не да изчезне от икономико-политическата карта на планетата, щат не щат, ще ни приемат.
Те нямат друг избор. Не ние. Правото е на наша страна, на наша страна е и силата. Непременно трябва да го осъзнаем. Ама непременно. И да разберем - само натискът ще разреши проблемите ни. Открит натиск на народ, който осъзнава силата, достойнството и мястото си на световната сцена.
Кое кара сините сърца да подскачат по януарски?
Улисани в пастренето на сини пари за другоцветни дни, някои хора съвсем занемариха кадровата политика. Новоназначените членове на НИС на СДС Росица Тоткова и Никола Николов, естествено, започнаха да градят "image". Атлантически имидж я, не сурат, най-малко намирисващ на панславизъм и ретроградност облик. Връзката "нови избори" - "нови лица" - "нови гласове" е съвсем логична.
Да видим какво казват новите гласове. Какво ги тревожи. Какво ги вълнува. Кое кара сърцата им да подскачат по януарски!?
Ето какво ги вълнува. Цитираме по вестник "Сега" (15.11.00).
"Последният (Никола Николов) успя да разсмее журналистите с разказ за червени младежи, които в деня на соцпротеста миналата събота се опитали да боядисат водата на фонтана до президентството с калиев перманганат. Те искали водата да стане червена, но я обагрили в кафяво. Според Тоткова цвят "на нещо, отречено от историята и света".
Значи ето кой спъвал устрема на България по пътя към развитото християндемократическо общество!
Засега в синята пропаганда преобладаваше приспивният описателен глас на Димитър Абаджиев, визиращ синия вариант на голямата и малката правда.
Съвсем наскоро бе подсилен с тежка, изпитана в реални бойни действия артилерия: певецът на мъжката дружба Светослав Лучников предприе учредяването на нещо като гражданско движение за обич към Иван Костов. За застраховка дойдоха подкрепления: свежите гласове на Тоткова и Николов. Само дето и те се оказаха от тези гласове, с които периодично ни развеселява Явор Дачков.
У мен тези приказки предизвикаха асоциации с начинанията на един полицейски началник от по-предишното синьо управление. Когато титаните на синята кауза още бяха обикновени християни и демократи, а не християн-демократи. Въпросният шеф бе наредил на полицаите да носят служебното си оръжие в калъфи за цигулки, за да не смущава гражданството.
Най-добре е да дойде Георги Петров.
Къде сме ние?
Атлантическата общност открай време въвежда не само новоговора, описан от Джордж Оруъл, но и новогеография.
Повече от век насам САЩ обсебиха географския термин Америка ("America") и го натрапиха на света като синоним на своята държава. В резултат - държавите от Западното полукълбо на юг от Рио Гранде дел Норте, макар и да не се намират в Меланезия или Антарктида, започнаха да се възприемат в другите континенти като Латинска Америка ("Latin America").
Западна Европа пък открадна и обяви за своя запазена марка географския термин Европа ("Europe"). Новата й уния, към която сме се засилили и ние, не се казва Западноевропейски съюз, а "Европейски съюз". В европейския случай кражбата на топонимия е съвсем безсрамна, тъй като думата Европа е названието, на континентална Гърция в древността... Източната част на нашия континент по тертипа на САЩ бе назована не Европа, а "Източна Европа". След падането на Берлинската стена и този термин претърпя развитие. Преди падането й под "Източна Европа" се разбираха държавите от СИВ и Варшавския договор. В един твърде кратък период, за да кажем, че това е станало неусетно, католическите и протестантски страни от източната част на континента, в това число и бившите съветски балтийски републики, започнаха да се характеризират в западноевропейските политически и медийни среди като "Централна Европа". "Източна Европа" в новата шенгенска терминология стана синоним на европейското православие.
Испано- и португалоговорещите обитатели на Американския континент намериха достойнство и съобразителност за ответна реакция. За САЩ и гражданите им не казват "America" и "americano", а "Norteamerica" и "norteamericano" (северна Америка, северноамериканец). Собствената си част от континента характеризират най-често като "Sudamerica" (южна Америка), а в по-ново време, "Iberoamerica" - отчита се произходът на обитателите й от жителите на европейския Иберийски полуостров. За по-голяма конкретност понякога се използват и термините "Centroamerica" и "El Caribe" - не е необходимо да ги превеждаме. В разговорния си език характеризират гражданина на САЩ най-често с думата "gringo", която определено няма ласкателен оттенък. През последните години започна да се бори за гражданственост и ново название - "Gringolandia".
У нас все още не сме достигнали равнището на достойнство на испаноговорещите американци. В обръщение са простонародните думи "европеец" и "западняк", използвани отдавна по навик и от некомплексираните българи. За разлика от грингото, в тях най-често има елемент не на подигравка, а по-скоро на възхищение и завист.
Географската терминология на Шенгения не престава да се развива. Загреб става домакин на среща, известна като "Западни Балкани - Европейски съюз".
Значи, щом според Шенгения има "западни Балкани", то е логично да съществуват и източни такива. Кои ли държави ще са сред тях?
Нека се опитаме да открием отговора по пътя на елиминирането.
Румъния. Не е. Характеризира себе си като централноевропейска страна. Аргумент: съвсем нищожна част от територията й влиза в географското понятие Балкани със северна граница река Дунав.
Гърция. Също не е. Нито политически, нито географски. Политически е член на ЕС, географски е най-южната част на континента.
Турция. Просто няма как да е балканска страна. Тя си е атлантическа страна, Нова Атлантида, по-нова от "Новата Атлантида" на Франсис Бейкън.
Едно време по Гареловата телевизия ни разведряваха с въпроса "Къде сме ние? ".
Познайте къде. Сдобихме се с честта да бъдем единствената източнобалканска страна.
Лилипутизация на богоравните
Неочаквано за гражданите на САЩ и за гражданите на останалия свят финишът на поредните американски президентски избори придоби нескривано фарсов характер.
Повечето умувания на медии и политолози се съсредоточиха върху две неща.
Хората с апологетична нагласа възприеха техническите проблеми с политическа окраска. Това е резултат от неочаквано минималната разлика между двамата основни претенденти за президентския пост и пореден повод да се възхвалят достойнствата на демокрацията в атлантическия й вариант.
Други, с претенции за реформаторство, подхвърлиха, че е крайно време да се модернизира американската избирателна система по начин, недопускащ повторението на това, което се случи сега - кандидатът, получил повече гласове, да загуби изборите, защото съперникът му е набрал повече гласове в избирателните колегии.
При по-обективен поглед върху случилото се не бива да се пропускат други, далеч по-съществени неща.
НА ПЪРВО МЯСТО, ниският брой на гражданите с право на глас, пожелали да се възползват от него - около 50 на сто. Парадоксалното е, че този процент се окачествява от медиите като висок. Не за друго, а защото в предишните и по-предишните избори взели участие още по-малко американци... Въпрос на гледна точка. Който и да влезе в Белия дом, ще може реално да претендира, че е имал подкрепата само на 1 от всеки 4 американци.
1 от останалите 3 е предпочел съперника му - тук има логика. На другите 2 обаче им е било все едно кой ще е новият държавен глава.
Всеки истински радетел на народовластието би трябвало да си зададе въпроса защо половината от сънародниците му доброволно се самоотстраняват от вземането на решения, за които се предполага, че ще имат отношение към собствената им съдба?
Обяснението на апологетите е трогателно първично: хората така добре си живеят, че не им е до политика.
Оценките на демоскопските агенции опровергават този извод: повечето от анкетираните граждани, непожелали да участват в изборите, обясняват решението си с убеждението, че и без това нищо не зависи от тях.
С какво в такъв случай се отличават по същество тези избори от фарсовите "изборни" представления, които се устройваха периодично в бившите социалистически страни? Ще каже някой, че онези "избори" са били с кавички, защото се е "избирала" само една партия и една личност (Анекдотът бе "Адаме, ето ти Ева, избирай си жена".) А днешните избори нямат кавички, защото можеш да изразиш предпочитание към различни партии и личности.
Тук обаче има място за продължение. А наистина ли на американците предложиха да избират личности? Да предпочетат една личност пред друга?
Политолозите от последните години напреднаха в разработването на теорията за т.нар. лилипутизация на политиците. Изразена с по-прости думи, тя накратко се свежда до следното: при отработени избирателни механизми към политическите върхове се изтласкват не индивиди с доказани достойнства (доказаните пороци са друга работа), а усреднени откъм интелект и морал представители на човешкия род. С посредствеността си те са по-податливи на контрола на партийните механизми и което е по-важно, на тези, които комплектуват и контролират по желание тези механизми.
Това бе видимо и за всеки редови български зрител, познаващ дори бегло американската история.
В търсенето на база за сравнение на личностните характеристики на някогашните и днешните американски президенти не е необходимо да се връщаме чак към Джордж Уошингтън и Ейбрахам Линкълн - биха могли да ни упрекнат, че отиваме твърде далеч назад във времето. В годините и дните, които са раждали герои и истински водачи, защото са се нуждаели от тях.
Достатъчно е обаче да сравним сегашните кандидати за наематели на Белия дом с предшествениците им Франклин Рузвелт и Джон Кенеди, за да разберем че и във въпросната лилипутизация на политиците Америка, както винаги, е най-велика.
Противниците на Буш напомниха на обществеността негови словесни бисери. Ето някои от тях: "Ние от Републиканската партия напълно сериозно осъзнаваме голямото значение на връзката между майката и детето й"; "Ако в това начинание не постигнем успех, то ще ни грози постигането на неуспех".
Гор не се занима с майчинството, но затова пък скромно се провъзгласи за баща на "Интернет" и с това развесели запознатите с въпроса. И в Америка те не са малко.
Зрителите, които наблюдаваха преките телевизионни двубои на претендентите, нямаше как да не останат разочаровани от ниското равнище на полемиката, от ординерността на мислите и постните езикови средства, с които бяха изразявани, от добре познатата ни подмяна на аргументите с лозунги, от неуместните в един наистина сериозен дебат елементи на шоу.
Първият телевизионен двубой в САЩ - този между Джон Кенеди и Ричърд Никсън, - навремето впечатли. Вероятно защото Кенеди бе освен кандидат за президент и лауреат на най-престижната в САЩ журналистическа награда "Пулицър", а Никсън - един от най-изявените адвокати на САЩ.
Този път обаче нямаше нищо запомнящо се освен посредствеността на кандидатите.
Този път просто станахме свидетели на нелишена от махленски оттенък словесна схватка между двама обикновени хора с невпечатляващи интелектуални и волеви параметри. Не на двубой между титани. В репликите им не се забелязаха следи от огромния труд, без всякакво съмнение положен от екипите зад тях.
Асоциациите, които предизвика схватката, не бяха свързани с Кенеди или Никсън. По-скоро ни напомниха неправилното изписване на думата картоф от бившия вицепрезидент Дан Куейл (по английски: potato, по куейлски - potatoe) и поканата на кандидата за президент Робърт Доул до немеца Йохан Волфганг Гьоте да посети САЩ... Твърде скромно достижение за хора с претенциите да заемат длъжността "господар на света", както характеризираха президентския пост в САЩ някои правилни медии там и тук. Пренебрегна се фактът, че във все по-изразено многополюсния свят няма как да има господар. И че господарите назначават, а не са назначавани.
Горният анекдот за Адам и избора му, макар и появил се в съвършено друг на пръв поглед политически контекст, с еднакъв успех може да се приложи и за предлаганите от Буш и Гор сурогати на алтернативи. Истински алтернативи нямаше. Нищо че по класическия аршин Буш минава за "десен", а Гор - за "ляв".
Нюансирането на еднотипни по същността си възгледи върху конкретните проблеми на икономиката и политиката не бе достатъчно подчертано, за да бъде представено убедително като борба между алтернативи. Вярно е, че родът Буш е свързан т.нар. стара икономика, и то с наистина най-старата й част (петрол, тютюн, въоръжения), а Гор е певец на информационната революция, и най-вече на хората, които печелят от нея.
Все пак поне два факта заслужаваха внимание. Да започнем с по-маловажния.
Изборите разкриха, наистина не за пръв път, но по-ярко от преди, че висшите политически занимания в САЩ са вече не просто класова, но и кастова привилегия. Основните съперници за президентския пост бяха и все още са това, което е прието да се нарича "потомствени политици". Единият, син на президент, самият той губернатор на щат и брат на друг губернатор на щат. За щата Флорида ни е думата, управляван от Джеб Буш. Фактът, че точно там стана изборният батак, облагодетелстващ другия брат, вероятно е случайност.
Другият претендент, Гор, също е потомък на федерални законодатели и други елитни управници.
Някога в републиканските САЩ се гавреха със севернокорейския държавен глава Ким Ир Сен, задето оставил републиканския престол на биологичния си син. Оказва се, че такива неща стават не само в Пхенян. Само дето монархо-републиканската приемственост на едно място се гарантира с полицейски апарат, а на друго - с големи пари.
Вторият интересен факт е появата на политическата сцена на две нови лица. Всъщност нови като кандидати: Ралф Нейдър и Пат Бюканън.
Нейдър, без претенции да е ляв или десен, е радетел за управленчески подход, при който в търсенето на средства за подобряване на качеството на живота на американците да не се издига като императив увеличаването на брутния вътрешен продукт. Става дума за нов хуманизъм без традиционна политическа окраска. Хуманизъм, който започва да търси и политическа проекция.
Заслужава внимание и личността на Пат Бюканън, когото медиите поставиха в другия край на традиционния политически спектър. Левите либерали и либералната левица - каквото и да означава това в САЩ, - го характеризират като крайно десен ксенофоб, националист (наистина непростим грях) и фашизоид, ако не и фашист. Самият той не се бои да се оценява като консерватор. Термин, в който всъщност няма нищо лошо, ако го очистим от съзнателно трупаните върху него близо век отрицателни наслоения. В превод от латински консерватизмът означава "съхраняване". Ако четем не характеристиките, давани на Бюканън от враговете му, а това, което той е казал и писал, ще открием в мислите му похвални неща. Ратува за съхраняването на идеалите и ценностите, дали някога облика на раждащата се американска нация: придържане към християнския морал, вместо неговото отрицание; недопускане на подмяна на американската национална култура с "мултикултурализъм" и борба срещу опитите да се използва американското знаме като параван за създаване на световна и следователно ненационална империя.
Разбира се, в Белия дом ще влезат не Нейдър или Бюканън, а Буш или Гор. И това е лошото. Лошо е поради две причини.
ПЪРВО, който и да стане президент, няма да тежи на мястото си след случилото се. Ще е олекотен не само в очите на американците и в собствените си очи, но и в очите на останалия свят.
ВТОРО, и това е важно, обитателят на Белия дом няма особени правомощия във вътрешнонационален план.
В областта на външната политика обаче нещата стоят съвсем другояче. Външната политика на САЩ, естествено, не се определя от емоции, но евентуалните опити новият президент да компенсира резила и да потърси личностно и политическо утвърждаване чрез решителни, разбирай силови, акции в чужбина, съвсем не трябва да се пренебрегват като възможност.
Мониторинг : "Зора" наблюдава Шенгения
Осемнадесет хиляди лири стерлинги ще плати полски шофьор на камион, който издал на английските гранични цербери, че кара "нелегални имигранти". Да, в живота понякога се получава и така: вместо да получи своите 30 сребърника, самият Юда се оказва с одрана кожа. По данни на холандските транспортни власти 45 големи тамошни автопревозни фирми реализират щури печалби, превозвайки "нелегални имигранти" за Франция, Англия и други кътчета на Шенгенския рай. Цветнокожите може и да миришат, но парите им ухаят.
След 88-годишна забрана същата тая Холандия разреши проституцията. В Швеция пък действа закон, който наказва с глоба или затвор... клиентите на пеперудките. Изобщо западняшкото законодателство в тая област прелива от абсурден хумор: в Канада е забранено да се проституира на публични места (?), в Дания най-старият занаят не може да бъде "средство за поминък", в Британия е забранено "предвижването на публични места с цел проституция".
В Северна Белгия Фламандският блок, оприличаван на партията на Хайдер в Австрия, постигна огромен успех в местните избори. Блокът се харесва на фламандскоезичните избиратели с кръвожадните си лозунги срещу чужденците, както и срещу наливането на дотации в по- неразвитата Валония, южната част на страната. Вместо да плаче за източноевропейските малцинства, Брюксел, столицата на Белгия и Европа, по-напред да се оправи с жежката омраза между собствените си фламандци и валони.
През периода 1934-1977 г. норвежката Лутеранска църква е помагала в стерилизацията на роми, съобщава новоизлязлата книга "Циганите и норвежката общественост". Става дума за скопени цигани, намиращи се "под грижите" на църковни мисии за бездомни. Освен това божите служители отнели децата на 1500 роми и ги наблъскали в сиропиталища.
Австрия подписа договор с Русия, Беларус, Чехия, Унгария, Украйна, Полша и САЩ да изплати компенсации за 992 000 източноевропейски роби, използвани през войната от австрийското земеделие и промишленост. Доста скромните компенсации обхващат само 150 хил. от жертвите. Това е добрата новина. Лошата е, че постнацистките държави не бързат да изпълняват обещанията си. От години насам Германия, да речем, все думка тъпана на обезщетенията, но онези, които са ги получили, са нищожен процент. Най-почитаната фамилия в немското градче Гюнцбург и до днес е тази на фабрикантите Менгеле. От това почтено семейство прочее произхожда "лекарят" Йозеф Менгеле, известен със зловещите си експерименти върху (все още) живи хора в хитлеристките лагери на смъртта.
В България пристигнаха английски ченгета, за да учат нашите как да галят с перце циганския криминогенен елемент. Нямаше ли да е по-добре традиционно веротърпима България да понаучи малко англичаните да не вадят душите на ирландците? И не само. Да не забравяме, че телесните наказания в училищата на Острова бяха отменени едва миналата година. В Англия впрочем и досега е в сила закон от 1860 г., по който родителите могат да налагат жестоко децата си.
1% от американците притежават повече собственост от останалите 99%, взети заедно. Ето такава страна се нарича "Общество на всеобщото благоденствие".
Пат Бюканън, един от четиримата участници в последната президентска кушия в САЩ, твърди, че тамошният парламент е "територия, окупирана от Израел". С намеците си, че вашингтонската империя е сателит на Тел Авив, Бюканън може би има предвид нещо по-конкретно. Той не е кой да е, а сътрудник и автор на множество речи на президентите Никсън, Форд и Рейгън. В Конгреса на САЩ бе изнесено, че през 1945 г. няколко американски генерали поделили помежду си ценностите на унгарските евреи. Съкровищата били намерени в изоставен от немците в Южна Австрия влак. Дивизионният генерал Хари Колинс разделил плячката с още четирима щатски звездоносци. Огризките били изпратени в САЩ, където ги разпродали на търг. Досега Вашингтон лъжеше, че вагоните били върнати в Унгария, докато хиляди картини, впоследствие "безследно изчезнали", били предадени на Австрия, родината на Хитлер.
Британската преса реагира остро на щатски екшън, който показва как американски суперразузнавачи открадват хитлеристкия шифър "Енигма". Благодарение на това навремето съюзниците научаваха много за плановете на Вермахта. Големият смях обаче е там, че протестират англичаните, докато разгадаването на шифъра, както и конструирането на обслужващата го машина "Енигма" са дело на полската разведка, която й ги предава на Лондон. Е, с военни подвизи като генералския обир на унгарските евреи холивудските сценаристи май нямат друг избор.
P.S. Тръпнем в очакване на втора серия на същия филм, озаглавен например "Как американците разгромиха фелдмаршал Паулус при Сталинград".
Не са ни визите кусурът
Управляващите водят истинска пуническа война за отмяна на визовия режим. Не че той не е унизителен, но чак едно такова рвение започва да изглежда твърде съмнително. Откога пък ясно велможните сини панове станаха толкова чувствителни по отношение на честта и достойнството българско, след като години наред демонстрираха подобострастно раболепие пред шенгенските бюргери!?
То не бяха клетвени декларации за вярност, то не бяха уверения за "цивилизационен избор", който се изроди до степен да дадем въздушни коридори на НАТО за нанасяне на пиратски удари върху съседите в Югославия.
И изведнъж - озъбване!
Или падат визите - или излизаме от Пакта за стабилност! Щото Пактът за стабилност ни балканизирал и отдалечавал от Европа. По този казус може и да се поспори, но не това ни е темата. Ще кажем само, че в случая се търсеше мишена за едно уж спонтанно изригнало негодувание. И за да изглежда всичко по-представително, бе спретнат и парламентарен дебат по темата.
И започнаха спорове, размяна на мнения, опити за извличане на политически дивиденти. Парламентът се обърна в нещо като паралелен свят на симулирана реалност. Хората мизерстват, а политиците вместо с хляб искат да ги нахранят с визи.
Отново и за кой ли път същинските проблеми на страната се подменят с нереални и предпоставени приоритети. Това е абсурд, който се превръща в цинизъм.
Да, трябва да паднат визите, но преди това трябва да "падне" мизерията. Иначе за какво ни са визи - за да разнасяме парцалките си из Европа ли!
Играта започва да изглежда още по-съмнителна, защото непремерените жестове на управляващите започват да избиват на еврофобия. Презумпцията е такава: ние сме изпълнили всички критерии, за да бъдат премахнати визите, а евробюрократите се офлянкват и ни депресират, че даже и развиват по отношение на нас ксенофобия. И това вече е повод за благородно възмущение.
Бихме се присъединили и ние към него, защото Вавилонската блудница Европа наистина се държи по отношение на нас двусмислено и не особено почтено, ако да не подозирахме във внезапно пробуденото честолюбие и достойнство паника и корист.
Ще се поясним.
Наближават избори и управляващите отчаяно се нуждаят да регистрират някакъв успех, който би им умил очите и би им дал нажедата, че отново ще могат да замамят хората да гласуват за тях. И тъй като във вътрешен план изцяло се провалиха - скапана икономика, безработица, мизерия, - компенсацията евентуално може да дойде от сферата на външната политика.
Поради тази причина визовият проблем се превръща в проблем на живот и смърт.
Трикът е стар, колкото е стар светът.
Още от древни времена е известно, че когато в някое царство и господарство нещата не вървят, обикновено решението на проблема се изнася навън - чрез война с някой съсед, нарочен като виновник за неблагополучията. По силата тъкмо на този механизъм управляващите наченаха своята малка "война" с ЕС. Дори и да не я спечелят (най-вероятно!), те ще се опитат да си изработят алиби за пред електората, та даже и да минат за патриоти.
Само че тази игра е твърде опасна. И недалновидна.
Ами ако със сръдните си наливат вода в Шенгенската мелница? Колко му е на шенгенците да се направят на сърдити и обидени, че въобще се осмеляваме да ги притискаме, и да ни обвинят в некоректност, в "нецивилизованост", в това, че сами даваме доказателство за "европейска незрялост". И съответно да ни отрежат като невъзпитани балкански аборигени. И ще се получи като в поговорката: Сърдитко Петко, празна му торбичка.
Да, визите определено трябва да паднат! Да, ние не сме трета ръка европейци, както правилно забеляза и Костов. По дух, манталитет, култура българинът е даже повече европеец от самодоволния бюргер.
Но има едно голямо "но". Не визите са националният проблем на България. Националният проблем е окаяната бедност, съсипаното наше стопанство. И това не може да се скрие зад един международен паспорт.
Ще рече - пак се подменят приоритети. Всичката я Мара втасала, само визите ни са кусур.
Знае се кое ни е кусура - мизерията!
А със скъсани цървули в Европа не пускат, ако и да се биеш в гърдите, че уж си отговорил на някакви критерии.
Това е!
Предложение до услужливите агенции
Управниците ни освен морал губят и съобразителност. В интервю (в. "Монитор", 4 ноември, т.г.) премиершата Елена Костова най-сетне даде нещо като обяснение за издръжката на дъщеря й в Италия: "Дъщеря ни сама се издържа. Тя вече е пълнолетен човек... Тя е като всички студенти по света - работи и учи... Няма студент от България, който да не работи и да не учи. Защото не могат да те издържат майка ти и баща ти..."
Коментарите оставяме на читателите. Ще отбележа единствено, че премиерската двойка даде по въпроса малко повече информация от президентската такава.
В неотдавнашно народняшко шоу пред студенти Петър Стоянов им обясни, че неговият отрок учел именно в Лондон, защото техният род едва ли не отпреди Освобождението насам изповядвал духовните ценности на евроатлантизма. Сиреч, още от времената, когато това словосъчетание още не е било измислено. Не отвърна на репликите на някои студенти, че и в техните семейства имало подобна нагласа, пък са си тук... Г-жа Елена не каза какво точно работи младата Яна. Г-н Петър пък въобще не уточни труди ли се до Темза неговото момче, могат ли да го издържат майка му и баща му; ако не, кой, защо и срещу какво го издържа.
Предлагаме на услужливите агенции за проучване на общественото мнение, обръгнали от раздуването на едни рейтинги и свиването на други, най-сетне да включат в анкетите си следния въпрос: "Трябва ли според вас първите български управници да обяснят открито и обстойно на тези, които са ги избрали, на какви основания и с какви средства учат децата им в чужбина?"
Президентските дебати в САЩ
От 1960 година, когато Никсън и Кенеди се срещнаха за пръв път пред телевизионните камери, за да дебатират своите възгледи за бъдещето на Америка и света, тв-дебатите постепенно се превърнаха в традиция. Настоящите избори в САЩ в духа на тази традиция предложиха на американския народ три президентски и един вицепрезидентски дебата, резултатите от които отново ме изпълват с недоумение за начина, по който американците виждат нещата, или по-точно за начина, по който местните коментатори смятат, че американците виждат нещата.
Впрочем преди да обсъждаме дебатите, ще се опитам да изредя накратко някои от проблемите на САЩ и какви са в основни линии платформите на двамата основни кандидати за президент.
Като основни проблеми се смятат големият национален дълг (няколко трилиона долара), натрупан през годините на Студената война, и въпросът какво да се прави с настоящите приходи от положителния бюджетен баланс (няколко стотин милиарда долара годишно). Наличието на около 45 млн.души без никакво здравно осигуряване е друг проблем.
Трагично е нивото на началното и средното образование - голям процент ученици завършват разните нива на обучение, вкл. и средно, без да могат да четат и пишат. Също и проблемите на околната среда и енергийната зависимост на САЩ от останалия свят, както и нарастващата пропаст между богатите и бедните и т.н.
В светлината на тези проблеми Ал Гор предлага ограничени данъчни облекчения, насочени към средните класи и бедните с акцентиране върху използването на средствата от положителния бюджетен баланс за изплащане на националния дълг, медицинско осигуряване на всички деца, национално осигуряване на пенсионерите за закупуване на лекарства, инвестиции за подобряване на училищните сгради и строеж на нови. Също и за подобряване на финансовото положение на учителите, вземане на мерки за постепенно медицинско осигуряване на хората, които нямат възможност да плащат за такова, заздравяване на националното социално осигуряване и т.н.
От своя страна Буш предлага поголовно намаляване на данъците върху дохода с около 5 % (например човек с доход от 1 млн.щ.д. ще получи данъчно облекчение от 50 000 долара). Поради това, че най-бедните слоеве не плащат данъци върху общия доход, около 40 % от това намаляване ще отиде в джоба на 1 % от населението (най-богатата част).
Друго предложение, отново свързано с намаляване на данъците, е да се отмени данъкът върху наследството - в момента този данък е 0% върху наследство под 600 000 долара, като след няколко години границата ще нарасне до няколко милиона, но Буш и републиканците искат изобщо да отменят този данък. Като се има предвид, че по-малко от 1 % от населението дори сега плаща данък наследство, то е очевидно, че премахването на този данък отново ще облагодетелства най-богатата част от населението на страната.
Буш е против държавно сигуряване на пенсионерите с лекарства, а иска да финансира осигурителните компании, които да се задължат да предоставят осигуровки за лекарства на пенсионерите на намалени цени. Това предложение е доста неопределено и не е ясно как точно ще се реализира.
Проблемите на образованието според Буш ще се решат чрез годишно тестване на учениците, за да се установи как те усвояват материала в училище. Целта е да се установи кои училища работят добре и кои не. На родителите, чиито деца са в училища с лоша успеваемост в продължение на три години ще бъдат дадени по 1500 щ.д. годишно, за да изпратят децата си на частни училища. Като се има предвид, че годишната такса на едно частно училище е между 5 и 10 пъти по-голяма от тази сума, това предложение ми напомня историята за тримата братя пияници от Годеч, които като се напият, обичали да казват как ще дадат на баща си по 10 лева, та да си купи една коза за 70 лева... Този план е в съответствие с многогодишните атаки на републиканците срещу финансираното от държавата образование и желанието им да увеличат дела на частното и най-вече религиозно образование. В това отношение като се има предвид, че републиканците в миналото бяха за разтуряне на федералното министерство на образованието позицията им е очевидно променена към усилия за разтуряне на държавно финансираното образование по места.
Първият дебат се характеризираше с непрекъснати атаки от страна на Гор, подкрепени с цифри и факти за това как Буш иска да облагодетелства 1 % от населението в Америка (най-богатите) с общо над 500 млрд.долара приход от намалени данъци в продължение на 10 години (почти половината от данъчните облекчения предлагани от Буш)! Гор непрекъснато подчертаваше, че Буш ще прахоса положителния данъчен баланс, за да обогати най-богатите, вместо да се изплаща националния дълг. Гор неуморно атакуваше предложенията на Буш за решаване на проблема с лекарствата на пенсионерите чрез облагодетелстване на осигурителните компании и фирмите за производство на лекарства и т.н.
Отговорите на Буш накратко се свеждаха до това, че Гор използвал мъглява математика и е привърженик на "голямата федерална бюрокрация" - любима цел за атаки на републиканците.
Общото впечатление веднага след дебата беше, че Гор е спечелил, като се е представил в нормалната си форма на компетентен политик, добре запознат с проблемите на американското общество.
От друга страна Буш, който трудно прави разлика между Австрия и Австралия, не допусна сериозни фактологични гафове, с които е широко известен в тукашната преса.
След два-три дни обаче рейтингът на Гор започна да спада. Оказа се, че той е допуснал неточности в примерите, илюстриращи плачевното състояние на американските училища и личното му участие в ситуации на природни бедствия.
В първия случай той разказа историята на едно момиченце от Флорида, което трябвало да стои право в клас, тъй като училището нямало достатъчно чинове! Истината била, че момиченцето нямало чин само за един ден, а на другия вече й намерили... Във втория случай, отговоряйки на въпрос за това как реагира на бедствени положения, Гор каза, че е посетил Тексас с ръководителя на Националната служба по борба с бедствията по време на пожарите в този щат! Оказа се, че той е посетил бедстващите места в Тексас не с ръководителя на Националната служба, а с други отговорни лица от тази служба.
Тези два случая може би изглеждат на читателя като невинни грешки, но Гор, който има тенденция да преувеличава участието си в някои неща, е много уязвим. Особено като се има предвид, че хората от кампанията на Буш са нащрек и следят всяко заявление на Гор за неточности.
Освен това очакванията за представянето на Буш не бяха особено големи, тъй като той не прави впечатление на особено ерудиран човек и като че ли основният му чар е в типичната за средния американец незаинтересованост за нещата по-далеч от неговия град или най-много щат.
Освен това непрекъснатите атаки на Гор и безпомощното бърборене на Буш "за мъглявата математика" изглежда възбудиха чувство на съжаление към него и протест към "арогантната" ерудираност на Гор!
Накратко в крайна сметка излезе, че Буш се е представил по-добре, тъй като не е казал нищо глупаво и е устоял на "нахалството" на Гор.
Вторият дебат се характеризираше с около 50 минути въпроси от областта на външната политика със сложност от рода на сложността във въпроса, известен отпреди години, кое е първото име на другаря Тодор Живков... Буш подкрепи почти всички външнополитически инициативи на досегашната администрация, като само отбеляза, че е крайно време европейските съюзници от НАТО да поемат своя дял на участие в контингентите в Босна и Косово!?! Той отбеляза, че Америка не трябва да се занимава със "строителство на държави", а да е готова да се намеси с военна сила там, където интересите й са застрашени.
С други думи, политиката на "голямата тояга", провъзгласена навремето от Теодор Рузвелт, с тази разлика, че тя се отнасяше до Южна Америка, а сега трябва да се отнася до целия свят.!
Останалата половина от дебата беше посветена на вътрешната политика.
Гор разкритикува "постиженията" на Буш в Тексас в областта на здравеопазването (49-о място по здравно осигуряване на жени и деца, и 50-о място по здравно осигуряване на семейство), в образованието и други социални области. Буш се оправдаваше с това, че цифрите на Гор са стари и че сега всичко в тази област се подобрява - слава Богу, че човекът се е кандидатирал за президент, като е обърнал внимание и на такива "незначителни" проблеми!
Общо взето мнението на коментаторите е, че Буш се е представил великолепно!
Моето мнение обаче е, че той не допусна груби грешки, които да направят впечатление. И на фона на минималните очаквания за добро представяне в областта на външната политика - той наистина "блестеше".
От друга страна, Гор, притеснен от предишни фактологични грешки и от това, че го смятат за безмилостен и арогантен спрямо противниците, не смееше да атакува (той дори не посочи очевидната заблуда на Буш, че военните контингенти в Босна-Херцеговина и Косово са изцяло американски). Изглеждаше доста по-различен от това, което хората бяха свикнали да виждат в него. Естествено, така неизбежно се създаде впечатление за победа на Буш.
Третият дебат имаше формата на градско събрание - въпросите се задаваха от присъстващите. Гор използваше отговорите си на въпросите на гражданите, за да подчертае предимствата на предложенията си пред тези на Буш. Основната му теза беше, че Буш иска да помогне на тези, които нямат нужда от помощ - богатите и големите корпорации - и не предлага нищо, за да реши дълготрайните проблеми на САЩ в областта на националния дълг и стабилността на системата на национално социално осигуряване.
Основно място отново заемаше критиката на управлението на Буш в Тексас, като последният обвиняваше Гор в изкривяване на информацията по отношение на Тексас.
Мнението на публиката веднага след дебата отново беше, че Гор е спечелил, но след ден-два допитванията показаха леко повишаване на рейтинга на Буш!?!
Накратко, след конгреса на Демократичната партия Гор поведе с около 8-10% и след три президентски и един вицепрезидентски дебат той и Буш са практически наравно дори с малък превес за Буш!
На мен ми се струва, че основната причина за това е мнението, че Гор е с отлични интелектуални качества, голям политически (вътрешен и международен) опит и че Буш изобщо не може да се сравнява с него в това отношение!
Оказа се обаче, че тези приказки за превъзходството на Гор над Буш (колкото и справедливи да са) доведоха дотам, че никой не очакваше нищо особено от Буш и когато той не се провали с гръм и трясък, хората решиха, че той всъщност е симпатяга и доста приятен човек. И като нищо би могъл да бъде и президент на САЩ. Особено като се има предвид, че около него ще бъде старата политическа партия на баща му, която никой не може да обвини в липса на опит или интелектуалност. Това може да звучи странно на някои хора, но американците често мислят различно от европейците.
Но се лучва това, което допреди два-три месеца изглеждаше невероятно за болшинството журналисти и коментатори (особено тези със симпатии към демократическата партия)!
Гор, който едва ли не цял живот се е готвил да стане президент, може да загуби изборите за президент от един човек, който допреди не повече от 10 години не е изявявал никакви политически амбиции и се е интересувал основно от забавления и до едно време от сериозно пиене! При това Буш (според моето скромно мнение) наистина няма ерудицията и интелектуалното излъчване, необходими за един президент... Или може би аз си мисля така, а хората, родени в Америка, гледат на тези неща по съвсем друг начин.
Рекет за рекет
Не е права Западна Европа. Не е права, и ако ни откаже безвизов режим, съвсем скоро ще усети отрицателните последици от непреценения добре акт. Може и да звучи странно на пръв поглед, но точно сега и точно в сегашната световна политика и икономика България се оказва с наистина изключително геостратегическо разположение.
Въпросът е дали българските политици ще успеят да устоят на силния външен натиск и ще устискат с цената на всичко искането ни за отменяне на визовия режим със страните от шенгенското пространство.
Факт е, че няма никакво значение за кого ще е изборната победа в САЩ - за републиканеца Джордж Буш или за демократа Ал Гор. По предварителните им политически заявки ролята на САЩ за световен полицай ще се свие като пряко участие и Вашингтон ще поиска от съюзниците си да поемат значителна част от подсигуряването на т.нар. мироподдържащи мисии - както в жива сила, така и финансово. Казано по-простичко, това би означавало САЩ да продължат да командват, но използвайки по-често и в по-големи мащаби съюзническите си маши ("Нова Зора", бр.41, "Изборите в САЩ"). Едно от предизборните обещания на Буш бе да изтегли американския корпус от Косово. Дупката обаче ще трябва да бъде запълнена. Единственият кандидат засега е балканският омиротворителен корпус с щаб в Пловдив. Добре запознати с всекидневието на бойците му, твърдят, че то е изпълнено с постоянни тренировки за извършване на жандармерийски акции по поддържане на реда в "окупирана територия" и прочистването й от криминални банди и въоръжени политически екстремисти. Да се надяваме, че поне в близките години няма да станат повече, но засега наоколо има само два района, които могат да бъдат "омиротворявани" - Турски Кюрдистан и Косово. По чисто вътрешнополитически причини Анкара никога не би се съгласила на външна намеса в кървавите мелета в Кюрдистан. Следователно остава Косово и свързаните с него околни географски райони - Санджак, на северозапад, и Македония, на югоизток.
Контролът върху Косово и съседните територии в бъдеще ще трябва пряко да легне върху силите на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа. Или изцяло да се поеме от Западна Европа. За нас е по-добре западноевропейците сами да си сърбат помията, която надробиха, разпадайки Югославия.
Едва ли обаче има правителство в Западна Европа, което да се осмели да наложи на гражданите си подобни нерентабилни и опасни военнополитически операции. Изводът е, че батакът ще бъде стоварен на самите балканци да се оправят с него - с логистичната помощ (разбирай - под диктата) на западняците, разбира се. Без България Пактът за стабилност не би могъл да съществува. Сърбите никога не биха се съгласили Турция да командва каквато и да е военна операция в Косово. Гърция пък никога не би изменила на византийщината си, заставайки начело на чисто наказателна по своя характер акция, в която ще трябва да балансира между ухажвания православен Белград и опасната, екстремистка и непредвидима северозападна съседка Албания.
Чудо трябва да стане, за да заеме Гърция определена страна в етническо-религиозния конфликт на Балканите. Да не забравяме и крайно деликатните й отношения с Анкара - хем исторически и религиозен враг, хем мощен икономически съперник, хем на всичко отгоре и съюзник по линия на НАТО.
Като изключим България, остават Румъния и Македония. Букурещ е достатъчно изолиран от цялостните евроинтеграционни процеси и като едното нищо може да се набута между шамарите в опит да натрупа мечтани червени точки. От Брюксел обаче трябва да са си загубили ума, за да разширяват южнобалканския конфликт в северна посока, прескачайки дори Дунав.
За Македония всъщност и дума не би могло да става - тази отскорошна държава без чужда подкрепа не би имала и ден живот под напора на съседските претенции, и най-вече под едва сдържаната албанска експанзия ("Зора", бр. 34, бр.40).
Както и да го гледаш, друг кандидат за мръсната роля на водещ жандармерист на Балканите освен България няма.
"Искреното" възмущение от Запад е прекалено наивно, предизвикано от връзката която родните ни политици направиха между Шенген и Пакта. Което си е цакане на визовите ограничения със заплахи за изтегляне от Пакта за стабилност!
Но връзка има не, ами и отгоре!
Чист популистки шантаж от наша страна пък е обвързването на визите с АЕЦ "Козлодуй". И открито е насочен към западноевропейското обществено мнение, крайно чувствително на тема "използване на ядрена енергия".
Шантажът обаче си заслужава.
Тъпо е бюргерът да ни шантажира с отказ за приемане в западноевропейското жизнено пространство, ако не се жертваме, а ние да не отвръщаме на удара със собствени условия и удари. И то по теми, които наистина болезнено ще го засегнат и ще го накарат да размърда малко сивите си клетки.
В края на кращата политиката е точно това - бизнеспреговори, където всеки предлага стоката си и сделката има само ако е взаимно приемлива.
Както се казва в случая - рекет за рекет.
И в това няма нищо срамно. Още повече, че началото на играта не сме го поставили ние. Играта я започнаха те - при това с белязани карти.
Дебатите в парламента по миналия петък показаха, че няма народен представител, който да се противопоставя на поставеното от правителството искане за падане на визовия режим със страните от Шенген. От присъстващи 223-ма депутати, 223 гласуваха "за". Левицата прояви, разбира се, партийна пристрастеност. До истерията около визите, според нея, се е стигнало благодарение на недалновидната икономическа политика на сегашното правителство. То реално вкара България в задънена улица и я извади от списъка на страните, с които ЕС би могъл да разговаря като истински икономически партньор. Това е ясно на всеки и дори е безсмислено да се дискутира върху подобна тема, след като от Брюксел ни отрязаха с твърдението, че ще ни трябват 600 години, за да ги настигнем като благосъстоятелна нация.
Едно е обаче икономика, друго геополитическа стратегия
Световната история познава достатъчно примери за разликата между едното и другото.
Само един е достатъчен.
В края на Втората световна война България бе добре развита за тогавашните стандарти капиталистическа държава, докато съседна Гърция бе бедна страна със силно комунистическо движение. Ялта и Техеран дадоха България на Съветския съюз, а Гърция - на Великобритания и САЩ. Така капиталистическа България трябваше да гради привнесен социализъм, а комунистическа Гърция да се настройва за капитализъм. И да води 10-годишна гражданска война, докато изкорени комунистическото мислене на населението си. Парадокси на историята, но доста показателни.
Днес проблемът е почти същият. Колкото и да е зле икономиката ни, разграбена и разтерзана от властвалите през последните 10 години "открити общественици" на Сорос (с изключение на Виденов, който си плати яко, разбира се), самият акт на премахване на шенгенската бариера, ще я дръпне напред икономически яко. И то по чисто обективни пазарни причини - достатъчно е да сравним развитието на Гърция през втората половина на ХХ век.
Затова чувството ни за национален дълг трябва да създаде поне веднъж в най-новата ни история така мечтания политически консенсус, както му викат. Резултатът ще бъде изключително важен за бъдещето ни - като държава на европейската сцена изобщо. Лошо или добро е правителството, истеричен или добре обмислен, ходът на управниците по отношение на Шенген е правилен. Ето защо той трябва да бъде подкрепен от всички патриотични сили, колкото и да им е ясно, че политическата печалба на СДС при евентуален успех би била огромна.
А ако само заради едното политиканстване СДС не получи подкрепа, тежко й на България.
"Ако зажалиш някой ден..."
"Жалбата" на Магда Петканова (1900-1970) в стихотворението й "Момина песен" (една от най-популярните български песни) е за "драмска ракия", "одринско вино" и "момини устни". А българите днес жадуват за докосване до поезията и драматургията на поетесата, докосване до творбите на нейните съвременници - творци в различни области на нашата култура. Жалба за родното, за чезнещата България... Тази жалба витаеше в атмосферата на вечерта, посветена на стогодишнината от рождението на Магда Петканова. Тя се състоя на 14. XI.т.г. в зала 7 на Националния дворец на културата, проведена под патронажа на вицепрезидента Тодор Кавалджиев. Организаторите - Съюзът на българските писатели, Министерството на културата, Националният литературен музей, Националният дворец на културата, - бяха създали образцова в идейно и художествено отношение програма. Словото на проф.Надежда Драгова, племенница на Магда Петканова, беше богато с факти, оценки, прочувственост. Изтъкнати актьори и музикални изпълнители, между които и Иван Налбантов, представиха най-популярните творби на поетесата. Ритмите на Панчо Владигеров, народните танци (обработка на Кирил Харалампиев) омаяха публиката. В залата цареше вълнуваща тишина. Видях овлажнели очи. Рецитират "Гурбетчийски песни":
"Свещи ти запалих пред трона небесен, поклони направих дор до девет пъти, та дано се върнеш жив и здрав наесен и дано на тебе лек да ти е пътят..."
Какво като са минали толкова много десетилетия?! Сюжетът на тази нерада гурбетчийска песен отново е актуален. Съдбата на съвременните гурбетчии и техните близки не е по-завидна.
Програмата свърши, но почти никой не си тръгва. Хората, докоснали се до истинските национални стойности, не бързат да си ходят. Агресията на евроатлантизма ги чака навън - в уличните реклами, в програмите на телевизиите, в изявленията на управляващите... В съзнанието ми изплуваха думите на Илия Бешков до Магда Петканова, написани преди повече от 56 години (15 април 1944 г.). Тогава родината ни пак е била в извънредно положение - разгара на Втората световна война. Хитлеристката пропаганда задушавала националната атмосфора. Заради бомбардировките столичани били евакуирани в провинцията. Илия Бешков е в родния Долни Дъбник, а Магда Петканова - в Раднево (Старозагорско). Писмата са единствената връзка между приятелите. Та ето какво пише Бешков: "Ах, Магда, Магда, няма ли да ми кажеш нещо за себе си? На какво се обърнахме? Уж бяхме поети, писатели, художници. Нейсе.
Твой приятел-почитател - Илия".
Тъжни думи! Но след войната и художникът Илия Бешков, и поетесата Магда Петканова направиха толкова много за българската култура. Този факт съдържа зрънце оптимизъм...
