ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- И все пак, смятате ли че у и нас щеше да се приложи румънският - да си послужа с Вашето определение - театър?
- Щеше. След тайната среща в Москва на Добри Джуров с Горбачов, ако не се лъжа, още през лятото на 1989г., всичко е било подготвено. Генерал Джуров добре знае нещата, на негово място аз не бих държал в душата си този баласт. Освен ако има основателни причини да не продумва.
- Дотук нищичко не казахте за оформилата се в началото на 1989 година опозиция и нейната роля.
- Опозиция в точния смисъл на думата, т.е. едно малко или много масово движение против властта у нас, в България, не е имало. Нито в началото, нито по средата, нито в края на 1989 година. Зная, че това ми твърдение ще Ви учуди, а някои наши дисиденти, които се вземат насериозно, ще писнат, но истината си е истина. И тази истина не ви я казвам аз, а Негово Превъзходителство Франсоа Митеран в наскоро издадените му записки. В тази книга, все още непреведена на български, родната "опозиция" е обозначена с думата "симулативна". И впечатленията за това са главно от срещата му с поканените на закуска във френското посолство през 1989г. интелектуалци.
В друга една забележителна книга - "Тайната стратегия на Рейгън за разбиване на Съветския съюз" от Питър Суйцър, е споменато едно единствено дисидентско име - Людмила Живкова. От същата книга узнаваме, че докато за операцията "Солидарност" в Полша са изпратени под формата на "помощи" по 8 милиона долара годишно, в България не е похарчен нито цент. Не е имало на кого.
- Но почакайте: "Русенското сдружение", Клубът за гласност и преустройство, които излъчиха към края на същата 1989 година опозицията, начело с Желев? Това не бяха ли дисиденти?
- По е добре да бяхте попитали Митеран, но понеже не сте го направили, ще ви кажа, че през 1989 година имаше, доколкото знам, един единствен, истински осъден за дисиденство - известният Илия Минев от Пазарджик. Но точно той не направи кариера в Желевата опозиция, създадена по идея на КГБ от българските тайни служби, за да се изтикат напред в наближаващия подходящ момент подходящите хора.
- Но вътре в Клуба бяха Христо Радевски, Валери Петров, Дучо Мундров и други печени комунисти, както и Радой Ралин, да не изброявам останалите... - Трябвало е непременно да има и непосветени, и дори да преобладават, но те някак се изпариха, когато настъпи часът на опозицията и останаха мюретата, начело с Желев, и пет-шестима ентусиасти, които като Берон и други въобще не влязоха в сериозна употреба.
- Визирате Желев като човек на тайните служби?
- Аз ще Ви спестя квалификациите за този или за онзи. Ще ви разказвам за подлежащи на проверка факти, а Вие си правете заключенията. Бива ли?
- Много добре. Но първо ми се иска да знам откъде произтича негативното Ви чувство към Желев? Надявам се, не от момента, когато той вдигна лозунга за "земята в реални граници".
- Разбира се, че не. Съдбата ме сблъска с Желев през 1987 година, по-точно с едно съчинение на Желев, посветено на Левски, в което беше нарекъл гроботърсачите му "патриотари". Озаглавено е "Левски като историческа личност". Та именно в това съчинение прочетох следното смайващо за българския народ обвинение:
"Ние и досега не смеем да заявим, че Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не е бил достоен за свободата. Не говорят ли за това и горчивите думи на Левски, казани по време на процеса: "Нашите българи желаят свободата, но ще я приемат, само когато им я поднесат на тепсия, в къщите им". Както и стана фактически с Руско-турската война през 1877-78 година".
Това пише г-н философът за българския народ през лятото на 1987 година в своето "самиздатско съчинение". Показанията на Левски са обаче много по-различни от цитираното. Има я в тези показания фразата - "Нашите българи желаят свободата, но я приемат, ако им се поднесе в къщите на тепсия", но те не спират тук, а продължават: "Начетените българи, които очакваха напредъка чрез просветата, намираха за опасно и неуместно искането на права с оръжие. Те бяха на мнение, че вместо да се прави това, напредъкът и просветата..., да се уредят чрез държавата, а помощта на чужди народи да се избегне. По такъв начин те се държаха настрана от нашите, комитетските работи. Обаче селяните, които са залагали тапиите си за сто гроша, които след няколко години ставаха хиляда - бяха на друго мнение... Тия селяни в такова тежко положение, когато им се говореше, за какъвто и да е бунт, с надежда, че ще се отърват от това зло, идваха накъдето ги теглехме. Това са моите впечатления". (В.Левски и неговите съподвижници..., София, 1952 г., с. 204 и 205.)
Не е ли достатъчно ясно, че когато е говорил за "нашите българи", в началото на цитирания от Желев пасаж, Дяконът е имал предвид "начетените" българи - богатите, застъпниците на мирните способи, чрез просветата, за постигане на Освобождението, а не народът, т.е. масата селяни, които са идвали, където комитетската организация ги е "теглела" и са рискували живота си в името на свободата?
Наивно е да предполагаме, че Желев не е прочел в показанията на Левски цялата втора и много по-важна половина от показанията му! Това е недопустимо за един научен работник. Измамата с показанията на Левски е пресметната, за да се изгради мрачният образ на българина - готованец и предател на своя национален герой. Друго обяснение не е възможно.
Затова Желев пробутва в своето съчинение още и втората лъжа, че всички другари на Левски са го предавали и разказвали, каквото "следователите питали и не питали", а това е пълна и подла измислица. Марин Поп Луканов и Димитър Пъшков, Николчо Цвятков и Христо Латинеца не са отронили нито едно вредно за Левски самопризнание!
- Вие написахте отговор на Желев мисля, че в "Литературен фронт"?
- Точно така. Тази статия разлюти опонентите ми и те предприеха цяла една кампания, събрания, подписки, преписки срещу мене и нанесоха много вреди на каузата за гроба. Но да се върнем на думата. Манипулацията на Желев на тема Левски съвпадна с международното ни обругаване по същото време и това не е случайно . Това е свързано с неговото "отглеждане" за водач на опозицията. Инак Желев не би съзнателно фалшифицирал един исторически документ, за да заклейми по този начин целия български народ и да го обяви недостоен за свободата си. Премълчавайки такива очевадни факти като Априлското въстание, а след това и героизма на Българското опълчение при Шипка.
Човекът, способен на подобна клевета, не би могъл да предизвика моята симпатия дори да беше с 30 см по-висок, без бакенбарди и с една по-славянска физиономия.
Между другото той доказа като президент своето българомразие по време на безкрайните си флиртове с етническите групи у нас, със светкавичното премахване на граничните съоръжения и предавайки досието на Г.Марков на англичаните. И особено със "земята в реални граници".
- Но ще признаете, че книгата му "Фашизмът" беше интересна... - Интересна за тези, които не познават монографията на Хана Аренд за фашизма, обнародвана у нас още през 1947 година и наскоро препечатана. "Фашизмът" на Желев според мен е един доста несръчен преразказ на творбата на Хана Аренд. Знае се, че Желев не владее чужди езици освен руски - донякъде, за да се ползва от цитираните от него западни първоизвори, така че с тази книга той не опровергава, но задълбочава съмненията в научната му акуратност.
- Полемизирал е и с Ленин, не забравяйте, че затова го изключиха.
- Да полемизира, с Ленин всеки може. Не Ви ли е малко смешно един полуграмотен начинаещ аспирант да дели мегдан с една световна глава като Ленин? Въпросът е как. Това междувпрочем не е лош способ да се камуфлираш като дисидент.
- За да те изключат?
- Маскировъчните операции нямат брой.
- Разбирам Ви какво искате да кажете, но не е ли малко прибързано? Та Желев пет или шест години преживя на заточение в едно село.
- Хайде пък сега - заточение! И след това какво? Връща се на бял кон в София, заема най-добрата синекура в културното ведомство, Людмила Живкова нарежда отпечатването на "Фашизмът" и започва неговото дисидентско битие... Едновременно с това около него се завъртат висши чиновници, водят го с мерцедес в Смолян, където Желев сключва моментално осребрена в окръжния съвет контрактация, която си остава висяща и досега. Това е в разгара на Горбачовата перестройка - забележете. Разбира се, договорът не се изпълнява, но парата Желю не връща. Кой и защо прави тази внезапна "концесия" на бъдещия президент?
- Но ще отречете ли, че книгата му беше конфискувана?
- Защо да отричам? Една вече разрешена книга не може никога да нашуми както трябва, ако не бъде уж конфискувана. Казвам "уж", защото аз си я купих от Котелq от книжарницата, месец и нещо след обявената конфискация. Предвидено беше книгата да нашуми - това е истината. Защото тогава още - ако съдим по тези и други факти - още в началото на 90-те, на Желю е било заложено да разиграе определена роля в бъдещия политически живот на набелязаната за "демократизиране" родна България.
- Но нямате факти.
- Цялото "дисидентско" битие на Желев е несъкрушимо като факт, а логическите изводи са понякога не по-малко силни от фактите. Знам освен това, че още през септември 1989 година на един мой добър познайник му позвънил другарят Пядишев, ръководителят на съветското разузнаване у нас през 90-те години, и го помолил да му осигури извадка от Желювия "Фашизъм" за съветското списание "Международн е связи". Моят познат препоръчал на Пядишев да се обърне към Желев, та той да си направи извлечение от книгата. Около 20. Х.1989 год. същият е вече в Москва по своя журналистическа работа и като приятели с Пядишев, позвънява му да отиде у тях, за да се видят (по това време и той е вече в Москва). Пядишев го приема в хола и отива да донесе кафе. Гостът му хвърля разсеян поглед към библиотеката и забелязва гръбчето на "Фашизмът". Взема го в ръцете си и попада на едно лимонадено посвещение от нейния автор, датирано някъде през юли 1989. С други думи, когато Пядишев е искал нужният му откъс от "Фашизмът", той е имал книгата у себе си. Домакинът по това време се връща с кафето и двамата заговарят за Желев. Гостът се учудва защо е трябвало да се популяризира в съветския печат един толкова съмнителен човек като Желев, а руснакът го поглежда внимателно и му казва с усмивка: "Не си прав, защото Желев скоро ще управлява България и затова ти не бива да се редиш сред неговите противници".
Това е около двадесет дни преди преврата с Тодор Живков. Вие си правете изводи на кого е човек Желев, от кого и с какви намерения е набелязан за държавното кормило на България.
- Но това може да е Ваше съчинение.
- Може. Но не е съчинение, че след падането на Младенов, два дни преди избора на Желев в Народното събрание, Луканов се върна у дома си в късните часове от някаква разходка из парка с двама чужди дипломати и чистосърдечно изповяда, че Желев ще е следващият държавен глава. Неслучайно именно той, Андрей Луканов, повика навън от залата на парламента десетина от депутатите на левицата две минути преди да бъде гласувана кандидатурата за президент на Виктор Вълков. Повиканите не се върнаха и така Вълков пропадна с шест гласа. На следващия вот Желев беше избран. Това, ако погледнете архивните снимки на телевизията, ще го забележите, без да са Ви нужни очила.
- После?
- После, като се върна г-н председателят на Министерския съвет от Народното събрание, попитах го защо залага на един толкова съмнителен човек, какъвто е Желев. Луканов ми отговори, първо, че това не е само негово решение, и второ, че като марксист Желев е гаранция за мирния преход много повече от останалите кандидати и особено от "истеричния" Дертлиев.
Боже, боже, и на това му викат власт!
Един от непривлекателните образи в българската мемоаристика е гръцкият старши свещенослужител Панарет. "Панарет делия, лудия гръцки владика", който "поповете си биеше, биеше и ги яздеше, яздеше и им викаше "де гиди старци-магарци".
У нас някои вървят по стъпките му. Министър Теодосий Симеонов бързо обогати публичните си изяви с осъвременен аналог на "старци-магарци": заканите, че някои ще трябва да си търсят работа като "даскали в помашките села". Дотогава мислехме, че учителската професия е благородна, пък някои я възприемали иначе.
После Теодосий прослави образоваността и възпитанието на българската изпълнителна власт. Окачестви една африканска страна, с която поддържаме нормални дипломатически отношения, като "небяла", с нескривания подтекст, че разбира небялото като неарийско, т.е. като непълноценно. Дотогава мислехме, че в наше време примитивният расизъм, - който при един министър няма как да бъде само битов, - поначало неприсъщ на българина, е нещо отдавна изживяно сред грамотното все още мнозинство от народа ни.
За да не се почувства пренебрегнат друг континент, азиатският такъв, министър Теодосий спомена и неговата непълноценност. Косвено, но недвусмислено, чрез осъждане на "азиатския" манталитет на българина. Дотогава мислехме, че Азия би могла да се гордее с древноиндийската философия и с японските и китайските икономически и културни чудеса - даваме два съвсем произволни примера - пък то в очите на нашите управляващи не било съвсем тъй... Като грижовен родител министър Теодосий обясни заниманията на сина си по стрелба на месо с това, че мишената била криминално проявена (!). Дотогава мислехме, че в една правова държава не се предвижда свободен отстрел на правонарушители - инак къде ще му излезе краят, ако вземеш да гърмиш по всеки, който не може да обясни с какви пари си е купил къщурката или гаражчето или си захранва фондацийката?
"Поповете си биеше" елинът Панарет. Оказа се, че като нямаш попове под ръка, и нашият брат-журналист върши работа. При това министерската телесна ласка бе отнесена не от нагъл "папарак", правещ пари от образи в интимния живот на хората, а от млад репортер, съвестно отразявал работата на партийно мероприятие, обявено за открито, публично и така нататък.
В интерес на истината, няма информация министър Теодосий досега да е яздил своите подчинени. Може би защото гърбините им не са така удобни като седалки на служебен "Мерцедес", а може би защото не е искал да погази човешкото им достойнство.
Като благородни хора ще изразим презумпцията, че причината е втората.
Боже, Боже, и на това му викат власт!
Българино, изтрий от сърце си мечтите парфюмени
Като си спомня пищната церемония по откриването на проекта за изграждане на каскадата "Горна Арда", и позорната развръзка с участието на турския холдинг "Джейлан", в ушите ми неволно зазвучава рефрен от прочутата детска песничка за белите пеперудки... Е, на тържеството край река Арда премиерите на България и Турция пускаха не бели пеперуди, а бели гълъби и балони, но това са подробности. Важното е, че с проекта "Горна Арда" "Джейлан" щеше да преобрази живота в Източните Родопи, да осигури работа на населението, да построи един участък от магистрала "Марица" и т.н.
В края на 2000 година обаче, точно от турска страна грубо ни свалиха розовите очила: холдингът се оказа в неплатежоспособност и турската държава започна да конфискува имуществото му. Веднъж - банката, втори път - предприятие за електронни изделия... По този начин мечтите за просперитет на Източните Родопи с турска помощ се разлетяха, като гълъбите при откриването на проекта "Горна Арда". Те хората с право го бяха нарекли "Балонът Горна Арда", ама нейсе.
Оказа се, че "експертите" на Костов са ни свързали не със стратегически инвеститор, ами с турска строителна и финансова пирамида. Целият проект "Горна Арда" струва 260 млн.долара и точно толкова са дълговете на запорираната от турската държава фирма "Джейлан". Да не би "Джейлан холдинг" да е възнамерявал с парите, които авансово ще получи за строителството, да си плати дълговете?
И как в цяла Турция не се намери друг мераклия, който да замести "Джейлан" в злополучния проект "Горна Арда", та българската държава ще трябва да изкупи обратно акциите на турския холдинг?
Пак ще търсим "стратегически инвеститор", макар правителството да декларира, че през 2001 г. ще започне строежа със свои сили. Защо не го направи още от самото начало? Ние имаме валутен резерв и бюджетен излишък, плюс финансово-икономическа стабилност?
Ако пък не е така, ако на всяка цена ни трябват чужди пари, какво правят нашето икономическо разузнаване и нашата дипломация, та не се намери кой да предупреди правителството да не се хваща с "Джейлан"? Само турските вестници, по-точно публикациите в турските медии за земетресението, да бяха следили, щеше да им светне как строи холдингът на Махмуд Джейлан: с морски пясък вместо с речен... За икономия.
Ако и гръцката ОТЕ е като "Джейлан", то наистина добре че се провали сделката за продажбата на БТК!
Ако обаче разузнаването и дипломацията са предупредили кабинета за "Джейлан", остава да се потърсят чиновниците, гушнали тлъсти комисиони за една по същество фиктивна сделка.
Отлетяха пеперудите на надеждата и за строителството на втория мост на Дунава, че и за отпадането на шенгенските визи, както се вижда. След смяната на властта в Югославия пътят за Европа отново е най-къс през западната ни съседка. А прословутият Пакт за стабилност, който трябваше да приближи целия балкански регион до Европа, се оказа една куха пирамида: дори Министерството на промишлеността призна, че от този пакт България досега не е получила нищо. Неслучайно Асен Агов се осмели да предложи България да излезе от Пакта за стабилност, ако не ни извадят от черния визов списък. Каза го по българското радио, вместо да го тропне на еврочиновниците... На 10 ноември Народното събрание мъдрува над декларация до Съвета на министрите на вътрешните работи и на правосъдието от страните, членки на ЕС, който на 30 ноември тази година ще обсъжда въпроса с визите.
Изпаднали сме в положението на Чудомировата героиня Нонка: уж този я бил искал, оня щял да я краде, пък все си стои смурена и сбръчкана стара мома, та и Коно кантонеринът й се назлъндисва вече.
Еврокомисарят по разширението Ферхойген веднъж ни казва, че до 2006 г. нямаме никакъв шанс за ЕС, защото у нас няма функционираща пазарна икономика; друг път ни уверява, че Еврокомисията ще предложи на Съвета на министрите на ЕС незабавно да ни извади от черния списък.
А еврочиновникът Жак Вюненберже ни казва направо, че във въпросния Съвет "няма нагласа за такова нещо".
Нищо не струват нито мненията в подкрепа на България в Европарламента, нито ходатайствата на Европейската народна партия. Още по-малко ще хване дикиш една резолюция в Народното събрание, че много, ама много, искаме да паднат шенгенските визи за българските граждани.
Показахме на посланиците от Европа как строго охраняваме бъдещите граници на ЕС; какви митници имаме, какви документи за самоличност сме въвели, и нищо! Срещата им с президента Петър Стоянов - според собственото му признание - е била "полезна, но не особено обнадеждаваща". Президентът се опасява, че ако ни извадят от шенгенския списък, можело да ни поставят в друг. Където ще сме под карантина (мониторинг) и комай пак с шенгенски визи... Единственият резултат от вдигнатата у нас врява по този повод е раздвижването на въздуха, плюс завистта и неприязънта, които породихме у румънците. Иди, че вярвай на хора, които довчера уверяваха, че България и Румъния не са съперници за ЕС и НАТО, пък днес се дистанцират от румънците, като от прокажени!
Обидени сме, санким, че ни слагат в един блок с румънците по въпроса за визите, а не си даваме сметка, че ще трябва да избираме между втория мост на Дунава и прекрачването през Шенген преди Букурещ. Май моста вече сме го отписали: нали той е проект, който ще се финансира от Пакта за стабилност? Явно, че историята с "Горна Арда" ще се повтори; в смисъл, че сами ще си плащаме масрафите и за моста, ако въобще Букурещ се съгласи строителството му да започне.
Засега няма нито Пакт, нито мост! А Пактът бе комай единствената международна структура, в която сме включени през трите години на управление на ОДС.
И да излезем от нищото, все тая: услугите ни бяха консумирани предварително чрез подкрепата за НАТО срещу Югославия. Добрият търговец се пазари, преди да си е дал стоката. Само българският политически и управляващ "елит" си дава задника под наем предварително. И по-точно, не своя, а този на народа!
Жалко!
Ето защо, драги читателю, "изтрий от сърце си мечтите парфюмени" за бърз просперитет, за евроинтеграция и за Европа без граници.
Действителността е съвсем друга.
Неотдавна американският "Уолстрийт джърнъл" пресметна, че Румъния, за да се изравни по брутен вътрешен продукт на глава от населението с ЕС, ще й трябват 594 години, а на България - повече.
Както се вижда, оставени сме сами на себе си. И макар политиците ни да се плашат, че Пактът за стабилност ще ни ориентира на изток, би трябвало да се боят от друго: това, че и на изток май никой не е заритал за нас!
Впрочем, за тази опасност - следствие от неразумното поведение на българската политическа върхушка, вестник "Зора" предупреждаваше от първия си брой преди 11 години.
Сама по себе си изолацията на България не е ново явление. Бивали сме и друг път скарани и с Русия, и с Румъния, и със Сърбия, както и с Гърция и Турция. Обявявали сме и "символична война" на Америка и Англия!
Народът може да преглътне всичко, ако бъде убеден, че се върши с достойнство, за защита на националните интереси, за слава на българското име.
Такъв ли е случаят днес?
Категорично не.
Тогава какво чакаме!
За различията от принципно естество
Поредната годишнина от Октомврийската революция в Русия през 1917 г. не бе пренебрегната от медиите. Включително и от издаваните на български език.
На 6 ноември в германския вестник "Труд" й бе заделена цяла страница, на която сътрудникът на медиата Момчил Инджов обяснява същността на събитието.
Не бихме се занимавали с автора и творението му, ако то не беше типичен образец на злонамереното опростенчество, с което новите кандидати за господари на света пренаписват тенденциозно историята. Продължилата седем десетилетия политическа и социална практика, известна като социализъм, еднозначно се представя за нещо чудовищно и смехотворно, заслужаващо единствено погнуса и гавра.
Авторът иронизира "правоверните", спомнящи си с носталгия за "безплатното образование и здравеопазване, за картите за почивка, за евтината водка и за другите привилегии на социализма". Сетне припомня започналия още с Ленин червен терор "за сплашване на непокорните" и накрая гарнира цялото писание с пикантерии от типа на съветизирането на руските собствени имена. Приключва с вестта, че преди години на една от софийските бензиностанции работели двама близнаци на име Ленин и Сталин.
Вестникарската статия не е историческа монография, но не по-малко от нея е длъжна да третира сериозно историческо събитие от такъв мащаб, ако иска да покаже уважение към читателите си.
Национализмът и националистите бяха определено едни от нелюбимите чада на режима и практическите измерения, които получи проявата на това чувство, са всеизвестни.
Въпреки това интелектуалната честност и просто старовремското разбиране за порядъчност не ни позволяват да премълчим някои неща, които авторът подиграва или просто отминава, според това дали му изнася или не.
Не виждаме защо трябва да се иронизират безспорни социални достижения като безплатното образование и здравеопазване и "другите привилегии на социализма". Тук впрочем са необходими две уточнения.
ПЪРВО, образованието и здравеопазването не бяха безплатни - плащаха се от държавния бюджет, т.е. от цялото общество. Бяха обаче общодостъпни и това е същественото. Не се изучи този, който не пожела. Та дори и недотам ученолюбивите биваха ограмотявани. Насила. Неграмотните отиваха в закритите днес Строителни войски и там освен четмо и писмо научаваха занаят.
ВТОРО, тези неща не бяха привилегии. Привилегията обхваща тесен кръг хора. Образованието и здравеопазването бяха общодостъпни. Със загниването на върхушката се появиха съществени нюансирания. Най-равните сред равните изпращаха децата си да учат на Запад - както сега. Най-честните сред честните се лекуваха в Правителствена болница - както сега.
Между тоталитарното вчера и предполагаемо демократичното днес обаче има и различия от принципно естество.
Децата на номенклатурата учеха главно в престижни вузове в други социалистически страни, но достъп до тях имаха и деца на редовите граждани. И на тях, както и на мнозинството, усвояващо науката в български ВУЗ, разходите за учение се поемаха от цялото общество. Качеството на нашенските висши школа, както се оказа, не кара българските висшисти в чужбина да се чувстват комплексирани.
Най-добрата възможна инвестиция на една страна - тази в образованието - бе държавна политика.
Децата на демоклатурата също следват главно зад граница. За разлика от преди, не става ясно с какви средства.
По-важната разлика обаче е, че в българските вузове едно време не попадаха слабите ученици, а днес - бедните ученици. А бедните и децата им са мнозинството от народа, и то мнозинство растящо. Държавна политика днес е свиването на образованието, или с други думи, изпростяването и оглупяването на народа. Демоклатурната държава не помага на българите да се учат. Пречи им.
Китайски министър неотдавна заяви "САЩ и Япония възнамеряват през ХХI век 80 процента от населението им да има висше образование". И ние ще постигнем същото.
Броени месеци преди това българска зам.-министърка на просветата похвали съкращаването на броя на местата в български ВУЗ, тъй като така нямало "да се плодят безработни висшисти".
Приказки от Теодосиевски тип, неоснователно отминати без внимание от българите. Не много след това бяха повторени буквално от министър-председателя. Любвеобвилен баща, които инак обича много да говори за 21 век.
Да не забравяме и здравеопазването.
Неотдавна на двама братя, отишли да вземат тялото на майка си от провинциална болница, казано им било сами да си го приберат от моргата. Това станало през нощта и се оказало, че във въпросната морга нямало не само крушка, но и фасунга. Нямало ги и тридесетината сантиметра бинт, необходими за пристягане на лицето на покойната. За щастие, с помощта на светлината на автомобилните фарове и бинта от автомобилната аптечка братята се справили с положението. Такива неща в тоталитарно време не ставаха и в неправителствените болници.
Отношението, проявявано в демоклатурните здравни заведения към все още оживялата част от сънародниците ни, е всеизвестно.
Английската консерваторка Маргарът Тачър реши да принуди сънародниците си, според нея разглезени от ниските наеми на общинските жилища, да ги изкупят и да станат отговорни и следователно добре стопанисващи ги собственици. Постигна нещичко в това си начинание, но така и остана далеч под съответния показател на тоталитарна България - по времето на Тодор Живков над 90 % от българите бяха притежатели на обитаваните от тях жилища. Поощряването на тази национална традиция бе също държавна политика.
Днес държавна политика на демоклатурата е обръщането на тази тенденция. Тази политика цели чрез данъци да принуди хората да разпродадат жилищния си фонд и да го заменят с по-скромен или никакъв.
Познайте кой ще изкупи освободените квадратни метри на ненужните хора... Днес имаме ужасяваща и изостряща се социална поляризация, непозната в цялата ни история. Някои обясняват това като неизбежно движение на социалното махало надясно, след като дълго време е било задържано в крайно ляво положение.
Вярно е, че в социалистическо време равенството бе тълкувано главно като уравниловка и можеше да се говори по-скоро не за средна, а за осреднена класа, обхващаща практически цялото население. Никой от българите обаче не бе поставян в унизително материално положение. Да не говорим за обстоятелства, застрашаващи физическото му съществуване поради недостиг на храна, топлина, покрив и лекарства.
Специалистката по австрийски език Елка Константинова веднъж се подигра с лозунгите от типа на "Благодарим ти, БКП, за образованието! ", тъй като според нея българите и без БКП щели да се образоват. Някои - определено да. Сред тях вероятно и дъщерята на писателя Георги Константинов, жельо митев желев обаче би могъл да поблагодари на БКП за образованието си съвсем основателно. За възпитание и морал няма защо да й благодари. В това отношение тя нищо не пожела да му даде.
Господин Инджов се възмущава от телеграфическите нареждания на Ленин да се разстрелят едни хора, за да се сплашат други хора. Усмихнатият симпатяга с пурата - Уилиям Клинтън, заповяда да се бомбардират в Югославия едни хора, за да се сплашат други хора. Авторът обаче премълчава това нещо. А и да не го премълчи, ще го публикува ли неговият вестник?
В наше време, като ще говориш за терор и сплашване, не е почтено да не споменаваш разкъсаните от бомбите на Клинтън тела на деца и телевизионни журналисти.
НКВД уби много хора в лагери. МВФ и Световната банка умъртвиха много повече хора извън лагери и продължават да ги умъртвяват.
Според Вили Бранд, сънародник на собствениците на вестника, но с по-друг морал, от гледна точка на нравствеността е без значение дали ще убиеш жертвата си с куршум или с неравностойна търговия и лихварски заеми.
За социализма по едно време казваха, че е мръсна дума. Кой възприема днес думата "демокрация" като синоним на чистота?
Комунистическите пропагандисти навремето разясняваха, че социалните достижения на Запада, осъществявани от социалдемократически и християндемократически реформатори - общодостъпно образование, социална защита и пр., - са били извършвани по принуда, за да не паднат по-долу от т.нар. реален социализъм. Някога се смеехме на този аргумент.
Като гледаме обаче бързината, с която в Западна Европа се слага кръст на социални достижения, извоювани мъчително за повече от век, май излиза, че тези пропагандисти са били прави.
Да не забравяме и смешните имена. Инджов се присмива на тълкуванието, дадено в съветско време на името Гертруда ("герой на труда"). Демокрацията обаче също прави маймунджилъци в този смисъл, но от друг чешит: в Конституционния съд на България бе назначен човек, който с еднакво основание може да черпи като именник и на Гергьовден, и на Никулден. Че и насмалко щеше да стане председател на въпросния съд. Това не е ли по-смешно? Да не говорим, че днес две от първите глави на нашенската демоклатурна дипломация се казват Петър и Асен. Не са биологически близнаци, но пак е забавно.
Човечеството се придвижва към бъдещото си по пътя на опитите и грешките. Недемократичният социализъм, лишен от обратна връзка между управляващи и управлявани и демотивиращ хората чрез пренебрегване на материалния интерес и личната отговорност, се оказа несполучлив като цяло опит за ново обществено устройство. Независимо че се опитваше да доразвие християнската етика и да я съчетае с научното търсене на истината.
Това обаче съвсем не означава, че неговите хуманни и рационални елементи ще потънат безвъзвратно в забравата. Не заради друго, а просто защото е наивно да очакваме, че "излишните" според глобализма земни жители ще се съгласят простичко, ей така, да си измрат, без да ритат и хапят.
Последното се осъзнава дори и от умните хора от средите, традиционно окачествявани като "десни" или "консервативни".
Представители на младежката организация на френската десница окачествиха социалната и личностна деградация, предизвикана от крайния либерализъм, като не само унизителна, но и опасна. Призоваха към държавно осигуряване на реални равни шансове за всички млади хора и достойни условия на живот за безработните. Направиха това във времето, когато в съседна Англия "левият" Тони Блеър провъзгласи връщането към правилата на капитализма от времето на Дикенс за "Трети" път.
Ще е любопитно дали г-н Инджов и работодателите му ще намерят място и време за отразяване на тези проблеми във вестника, на който са наемници.
Изборите в САЩ - възход и падение на "фамилната демокрация"... Свърши се! Американците май вече си имат нов президент. Следвайки българските медии, човек би останал с впечатлението, че изборът на президента на САЩ е по-важен за България, отколкото за янките. По-важен и от Шенген дори. В самите САЩ обаче оценката на предизборната кампания съдържаше много различни нюанси: от най-напрегнатата, през най-скъпата, до най-вялата. Някои я квалифицираха и като господство на телемаркетинга. Най-оригиналното резюме на завършилата президентска надпревара в САЩ, както и на американската политическа система като цяло, представи Ендрю Съливан от сп. "Ню Йорк таймс": "Семейственост, достойна за Северна Корея! ". Също толкова оригинален е коментарът на главния редактор на "Куриер Интернасионал" - Александър Адлер (бр. 521, 26 окт. т.г.): "Фалшиви републиканци срещу фалшиви демократи".
Тази демокрация може да се приеме за еталон само в древногръцкия смисъл на понятието - като власт на демоса (свободните граждани, не робите).
В американския й вариант тя е власт на най-богатите. На тези, които плащат кампаниите и имат правото да искат от избраните да им компенсират загубите за сметка на данъкоплатците.
В тази демокрация президентът е слуга на народа в тесния, в най-тесния смисъл на думата. Тоест на онези, които плащат. Към тях ще е насочена и политиката му, не към Мексико.
Когато змията си съблича кожата
Когато змията си съблича кожата, тя пак си остава змия. В хорските дела нещата стоят малко по-различно.
Обличането и събличането, освен че може да се възприеме като опит за имитативна магия, е преди всичко целенасочено усилие за мимикриране. Сиреч - да укриеш същината си и да се представиш за нещо друго.
Подобен процес - събличане на кожата - от известно време се извършва и в СДС.
Досетили се, изглежда, или им е било подсказано, но сините стратези така или иначе разбраха, че да се легитимират като дясна партия, е вече неработеща формула и не носи дивиденти. Нещо повече - десността вече се възприема като заплаха за повседневния бит на българина, който непрекъснато обеднява.
И с цел да прикрият същиината си, сините започнаха да сътворяват какви ли не определения за себе си и да ги излъчват в общественото пространство. Обявиха се едва ли не за "народна" партия по подобие на някои европейски формирования. Най си харесаха обаче да се наричат християндемократи. Това звучи хем неразбираемо, хем авторитетно, а иначе пак наумява на чужд тертип, на привнесена ашлама. Не се пропуска да се каже, че СДС е европейска партия... Всичките тези етикети се лепят, за да се прикрие автентичната дясна физиономия на синята формация. Защото тя вече е непривлекателна.
И неслучайно на последния седесарски форум в Боровец бе издигната тезата, че партиите са нещо като отбори, като двата основни отбора са съответно СДС и БСП.
Формулата за отборността бе лансирана от Евгений Дайнов. Той изходи от следната презумпция: вече всички партии са евро ориентирани и по отношение на членството ни в ЕС и НАТО е постигнат консенсус. От което пък следва, че който и да дойде на власт, генералната линия на българската политика няма да се промени. Оттук и изводът, че електоратът трябва да избере онзи отбор, който по най-добрия начин ще ни приобщи към Европа.
С тази проста хватка изчезва и "дясното", и "лявото".
Като се поставя акцентът върху външния фактор - интегриране и т.н., - с елегантна балетна стъпка се подминава основният проблем - какво всъщност става и се случва в страната?.. И това се прави с цел да се завоалира и прикрие десния характер на управлението и последиците от него.
Е, добре! Нека тогава припомним все пак какво направи СДС, ръководейки се от крайно десни позиции.
СДС на практика възпроизведе най-дивата форма на Дикенсовия капитализъм и върна страната десетилетия назад. Чрез инструментариума на законодателството биде разрешен детският труд, нещо, което е в пълно противоречие с елементарния морал и хуманността. Още - ограничи правата на майчинството, лиши училищата от училищни лекари и образованието от безплатно фактически стана платено.
Ако почнем да изброяваме всички "десни" грехове на управлението на СДС, ще трябва да изпишем цял поменик.
Но най-непростимият грях е този, че бе възпроизведена бедност като постоянно състояние на милиони българи.
И за да се заличат следите от покушенията срещу нацията, сега ни се сервира формулата за партиите отбори. Презумпцията е, разбира се, че СДС е по-добрият отбор.
Но едва ли някой ще клъвне на тази въдица. Все пак хората не са безпаметни, пък и на собствената си кожа вече изпитаха прелестите на дясното управление.
Оттук нататък каквото и да прави СДС, ако ще и десет змийски кожи да смъкне от себе си и да се преоблича както си ще, и за него важи поговорката: погледнал се Илия - пак в тия!
Проблемът е обаче, че и другият "отбор", този на БСП, не е дал сериозна заявка, поне за сега, че може да бъде нещо по-различно от своя бинарен събрат.
Това е обезпокоителното!
Но така или иначе, вече е лансирана идеята за отборността и това не може да се разглежда по друг начин, освен като пореден опит да бъде приспано и заблудено общественото мнение.
В подтекста на идеята за отборите се таи и едно неизречено, но доловимо признание: Всички сме маскари! Или: всички сме кучи синове. Когото и да изберете - все тая. Но след като вече сте свикнали с нас - по-добре е пак да гласувате за нас, защото другите кой знае накъде ще кривнат и нещата могат да се влошат още повече.
Само че с подобна цинична политическа философия най-много да се стигне до под кривата круша на окончателния провал.
С една дума - напреде ни е тъмно и страшно.
И е крайно време народът да поумнее.
Бързо!
Отрицателна селекция в синьо
Като кадрова политика СДС върви от развала към провала. При всяко разместване на пластовете, след всяка рокада по етажите на властта, се забелязва все едно и също нещо - на повърхността като пухчета изскачат никому неизвестни хорица, които не блестят нито с ум, нито с интелект, нито дори с "героична" синя биография.
Тях почти никой не ги познава, дори в синята партия, а да не говорим, че в общественото пространство въобще не присъстват като субекти със собствена физиономия. Това са хора невидимки. Тях ги знае само Костов. Като един син Мичурин той ги е селекционирал заради само едно тяхно качество - коленопреклонната верноподаност.
От близо година време, когато ремонтира кабинета и прогони старите партийни другари, Костов активно се огражда с безличия, с хора без лице. На него не му трябват личности, от тях той получава уртикария, а сиви пешки, които той разиграва на политическата шахматна дъска.
Така СДС решително обезлюдя откъм характери. Д-р Панчо Панайотов примерно, една по скоро емблематична личност на радикалното СДС, човек посвоему почтен и честен, погнусен напусна загниващата в морално отношение формация. Дребни верноподанни душици, някакви хомункулуси от апаратната реторта на Костов, както и трябваше да се очаква, побързаха да го обругаят и обвинят, че не бил в крак с християндемократическата ценностна система на партията. Него! Идалгото от барикадите, които, нека си го кажем, все пак никой не атакува.
Както и да е... Това, което се е скупчило около Командира, наумява на настъпани гъби пърхутки - все еднаквички, безличнички и лесно заменими.
Погледнато от този ракурс, най-големият душманин на СДС е Иван Костов. Той систематически отслабва партията, като издига по нейните върхове унили безличия, които са опознавателен знак за политическо безплодие и несбъднатост. Такива по никакъв начин не могат да му оспорят властта. Нали в царството на слепите едноокият е цар!
Но какви са все пак движещите мотиви на Костов, за да опустошава кадрово собствената си партия? Егоизъм! Костов комай е патологичен егоист. Той се интересува само от себе си и от своето място във властта. Той обаче не е изолирано явление. Той е еманация и проявление въобще на морала и манталитета на т.нар. политическа класа, която няма скрупули и задръжки, а за ценностна система и идеология да не говорим.
И поради тази причина за Костов СДС е само инструмент на неговите амбиции. С еднаква идейна безчувственост той би могъл да бъде лидер на която и да е партия. Това, че е лидер на СДС е резултат на студен прагматичен избор и на стечение на обстоятелства.
СДС бе в инжектиран възход, допингиран от външни фактори, и той яхна гребена на вълната. Но за да е сигурен за себе си, той отдавна разгони ония, с които дойде на власт, именно за да не дели власт, пък и за да се освободи от нежелателни свидетели, които така или иначе все назнайват едно или друго за него.
На върха има място само за един. При авторитарно управление.
Последните, които отгърмяха, бяха Бисеров и Цонев. Защо? Защото повече нямало да се прави "хасковска" приватизация, а друга някаква, уж прозрачна.
Значи три години и кусур приватизацията можеше да бъде "хасковска", разбирай Бисерова, и да се провежда под благосклонните взори на Командира, и изведнъж по заповед на щуката, както се казва, гювечът секва.
Цялата работа е съшита с бели конци - и обясненията, и недомлъвките.
На Костов просто му трябваха изкупителни жертви, които той публично да екзекутира и с цимента на страха да консолидира партията около себе си.
Пък и избори се задават, предстои преразпределение на властовия ресурс и Костов овреме реши да смени караула, да се обгради с хора, които пряко и единствено зависят от него и само от него. Това направи възможно да се измъкнат креатури от най-задния ешелон като Христо Христов и Йордан Бакалов, които оглавиха съответно парламентарните комисии на бюджета и националната сигурност.
Дълбоко неизвестната пък Росица Тоткова (неизвестна дори сред колегите си!) биде тактисана направо в НИС.
Поради какви заслуги? И тримцата новоявени демонстрираха лична преданост към Костов в борбата му срещу тандема Бисеров-Цонев.
За оргсекретар пък биде избрана с пълно болшинство (има си хас!) обтекаемата и винаги удобна за всякакви комбинации Екатерина Михайлова, която наумява на фрейлина или дворцова дама. Тя простодушно си призна, че нищо не разбира от партийни структури, но обеща да се справи с проблемите. Нейната работа прилича на оногова, дето го попитали може ли да свири на пиано, пък той рекъл: Откъде да знам, може и да мога... И този път Костов победи. Но това е поредната пирова победа. С куците кончета, с които се е заобиколил, ако използваме израза на Стефан Стамболов, е ясно като как ще докрета до изборите. Електоратът ще има диво да се диви пред лансираните от Костов непознати муцуни.
Но дори и да загуби изборите, няма като как да не му минава подобна мисъл, Костов ще положи всички усилия да обязди еднолично партията. А за тази цел ще му трябват послушни, лично нему предани талибани, задължени му за кариера и благини.
Отрицателният селективен метод на Костов е нещастие не само за СДС, но и за българския политически живот въобще. Защото се снижава качеството на хората, които трябва да вземат решения и да отстояват националния интерес.
Само че Костов въобще не го е еня за националния интерес. Той се интересува само и единствено от осъществяването на своето его. Поради тази причина - обсебен от себе си - той рекрутира край себе си не сподвижници, а безлична свита.
Изборите ще решат много неща. Ще решат по всяка вероятност и съдбата на Костов. Не е недопустимо да се предположи, че срещу него все пак ще има бунт, и то не за друго - избори се печелят и губят, - а защото той приватизира партията. А с отрицателната си кадрова селекция рискува да я превърне във формация на маргинали.
Това не може да не срещне отпор от страна на старите "комити", които потайно, пък и не чак толкова потайно, точат калъчки. Провалът на СДС и на Костов в изборите може и да се превърне в техен триумф.
И нищо чудно по ирония на съдбата страшният Командир да бъде превърнат в синя мравка.
Но в крайна сметка какво от това?.. СДС е с изчерпан морален ресурс и никакви опити за реанимации и дворцови преврати не могат да вдъхнат живот на една провалена политика, на една провалила се формация.
Ще бъдем свидетели на агония!
Почина д-р Петър Дертлиев
Има хора, които историята не забравя, дори и да иска, защото следите, които са оставили, светят. Такъв човек беше доайенът на българската социалдемокрация. В много неща от политиката ние се разминавахме с него... Любовта към отечеството обаче ни правеше съпричастни към една кауза, която няма партия. Д-р Дертлиев беше българин без упрек!
Не му вървеше в политиката - неговите идеали бяха остарели, съвременната социалдемокрация няма лице, или ако има, то е лицето на слугата. Петър Дертлиев не можеше да бъде слуга. Ето защо, въпреки високите достойнства на личността му, винаги го избутваха встрани от властта. Днес всички пеят дитирамби над неговия гроб. Без свян, без срам, забравили собствените си мръсни номера, калта и двуличието.
Животът и смъртта на социалдемократа с главна буква представляват един символ на съдбата, която има почтеният политик. Политикът-самотник, който отговаря и за верни решения, и за грешки. Д-р Дертлиев имаше много достойнства, но най-високото от тях бе неговият антиконформизъм. Той не се поклони нито на новите господари в България, нито на "покровителите" й вън от нея.
Времето му отреди да бъде един мит, който историята ще величае. Не извърши големи дела, защото времето просто беше друго, но пък даде голям пример, а това никак не е за забравяне.
Поклон.
Почивай в мир.
Пoлитически кръг "Зора"
Русия се променя
"Срещу противниците на реформата ще се използва дори и тояга, ако това се окаже необходимо"
Интервю на президента на Руската федерация Владимир Путин пред журналистите от френския вестник "Фигаро" Шарл Ламброскини и Патрик дьо Сен Екзюпери (26 октомври 2000 г.).
"Фигаро": Близкият Изток днес е в центъра на съвременната политика, но Русия не играе там никаква роля. Отсъствието ви от срещата на най-високо равнище в Шарм ел Шейх не е ли доказателство, че Русия вече не е свръхсила?
Владимир Путин: Ще отговоря на въпроса ви с въпрос: нещо там получи ли решение?
Ф: Как виждате бъдещето на този проблем?
В.П.: За да се вземат решения и за да се стигне до решаване на конфликта, е необходимо да се увеличи в максимална степен броят на участниците. Русия, заедно със САЩ, бе един от спонсорите на мирния процес. Смятаме, че засилването на ролята на Москва в него може да бъде само от полза. Същото важи и за Европейския съюз. Необходимо е той да се ангажира повече със случая. И накрая, трябва да бъдат призовани да сторят същото и други арабски страни. По този начин бихме могли да работим едновременно в различни насоки, да проучваме различни писти, и в частност ливанската писта. В Близкия изток Русия искрено се стреми към решаване на проблема и е готова да даде своя принос за това.
Ф.: Допускате ли, че след провала в Шарм ел Шейх ще настъпи неудържима ескалация към регионална война?
В.П.: Опасността от такова развитие е значителна. Налице е рискът целият досегашен напредък в тази насока да се обезсмисли. За Русия, както и за Франция и Европа, залогът е огромен. Близкият изток е в близост до нас и всички имаме интереси та. Невъзможно ни е да останем безразлични. Как да не се тревожиш, когато всеки ден избухват бомби и загиват хора?
Според мен, не е необходимо да се измисля ново решение. Рамките на едно споразумение отдавна са определени от резолюциите на ООН. Това, което предстои и е наистина много трудно, е осъществяването на тези международни решения. Днес призивите за по-активно участие на Русия във възобновяването на преговорите за мир се засилват.
Ф.: И все пак, Русия остава ли свръхсила?
В.П.: Русия промени принципите на външната си политика. Тя не желае да натрапва своята воля далеч от себе си. Готови сме да участваме в международните дела, но на демократична основа. Не желаем да се ангажираме във всички конфликти - имаме си достатъчно вътрешни проблеми. Намесваме се единствено в два случая: ако сме пряко засегнати, или ако страните в даден конфликт искат от Русия помощ за решаването му.
Ф.: Значи, предпочитате да съсредоточите силите си върху вътрешните реформи?
В.П.: Напълно е естествено да се интересувам преди всичко от вътрешните дела. Президент съм в Русия, а не извън нейните граници. Основният ми приоритет е решаването на вътрешните проблеми, укрепването на държавата.
Ф.: Как може да се съчетае изграждането на силна държава със стремежа към демократизация?
В.П.: Перестройката, предприета през 1985 г. от Горбачов, се превърна в истинска революция. Революциите, дори и безкръвните, винаги водят до разрушаването на предишната система. Настъпва обаче ден, в който революцията трябва да бъде прекратена и заменена от съзидателен процес. Това е етапът, в който се намира днешна Русия. Целта ни е да укрепим държавата върху една нова, демократична основа. Искаме да укрепим държавните институти, да подобрим отношенията между централната власт и областите на Руската федерация, да построим наново юридическата система, да наложим ясни принципи на управление... Същевременно нашата демократична воля ни налага и изпълнението на една изключително важна задача: да подпомогнем хармоничното развитие на политическите партии.
Ф.: Нима е възможно постигането на тези цели, когато институциите са гангренясали от корупция? Съдилищата, полицията, ФСБ, която замени КГБ, не са ли прогнили отвътре?
В.П.: В успешната борба срещу корупцията не може да се разчита единствено на силите на реда. Както отбелязахте, те са много отслабени. Без система за защита на обществения ред държавата остава разоръжена пред престъпниците, обаче репресиите сами по себе си не решават нищо.
Именно заради това наш приоритет е демократизацията на обществото. За да се преборим с икономическата престъпност, трябва да мобилизираме гражданите. Несправедливо е да се обвинява в корупция единствено Русия. Ако ми кажете, че във Франция няма корупция, бих се разсмял... Ф.: Нима това е смешно?
В.П.: Не е. Просто винаги е по-приятно да говориш за проблемите на съседите.
Ф.: Възстановяването на руската държава се сблъска със страховит противник. С "олигарсите". С шепа нови милиардери, които не се задоволяват с поделянето на контрола върху икономиката, но и упражняват натиск върху държавата с цялото си влияние... В.П.: Нека не драматизираме положението, макар че не трябва да се отрича влиянието на едрия бизнес върху държавните институции. Необходимо е да изградим здрава юридическа основа, при която ръководителите на предприятия да нямат причини да се опитват да контролират държавата. В усилията си за провеждане на реформи държавата днес има много съюзници в деловите среди. Интересът на големия бизнес е правилата на играта да бъдат еднакви за всички.
Ф.: При все това се създава впечатлението, че някои олигарси не се разоръжават. Борис Березовски неотдавна ви нападна, като заяви: "Елцин се преструваше, че няма отношение към събитията, Путин се преструва, че има отношение към събитията..."
В.П.: След революцията от деветдесетте години редица хора се възползваха от дезорганизацията на държавата. След като натрупаха капитали чрез манипулиране на обществените институции, пожелаха да запазят статуквото. Сега искат да замразят положението, като използват медиите. Искат да запазят монопола си върху медиите, за да сплашват по-лесно политическата власт.
Не бих казал, че в случая имаме двама врагове, застанали с ножове един срещу друг: от едната страна - държавата, от другата - олигарсите. По-точно ще е да се каже, че държавата държи в ръцете си тояга, с която ще нанесе само един удар. Обаче по главата. Засега не ни се е налагало да използуваме тази тояга. Взехме я обаче в ръце, и това се оказа достатъчно, за да привлече вниманието. В деня, когато бъдем наистина разгневени, няма да се поколебаем да я използваме. Да се шантажира държавата, е недопустимо. Ако се наложи, ще разрушим инструментите, чрез които се провежда този шантаж.
Ф.: Използването на тояга не е ли равнозначно на налагането на диктатура?
В.П.: Животът е пълен с опасности. Най-добрият начин да се справиш с тях е да не допуснеш да се материализират. За да се предотврати катастрофата, каквато би представлявала завръщането на Русия към тоталитаризма, трябва да се установи равенство пред закона.
Ф.: Това означава ли, че руснакът и чеченецът, бедният и богатият, ще бъдат равнопоставени?
В.П.: Точно така. Същевременно обаче силата на държавата трябва да бъде ограничена от закона. Гражданите трябва да са в състояние да наложат зачитането на техните права в случаите, когато държавата ги е нарушила.
Ф.: Това предполага съществуването на противотежест на властта. Включително и свободен печат.
В.П.: Съгласен съм с вас. Печатът трябва да е свободен, за да може обществото да се развива. Обаче Томас Джеферсън, един от "бащите-основатели" на САЩ, отбеляза, че пълната свобода на печата би лишила останалата част на обществото от всякаква свобода... Пред закона всички трябва да бъдат равни, включително и печатът.
В Русия проблемът е сложен. Трябва да се поощри уравновесеното развитие на един истински пазар на информацията. По време на революционния период от деветдесетте години двама или трима души, след като натрупаха огромни състояния, по незнайни пътища обсебиха националните медии. Превърнаха ги в инструменти на своята сила и днес ги използват за укрепване на тяхната позиция на олигарси. Може ли при такова положение да се говори за свобода на печата? Подобно нещо съответства ли на интересите на държавата и народа? Съществува едно-единствено решение: демократизирането на обществото.
Ф.: Парламентът също е противотежест. Не сте ли съгласен, обаче, че в хода на дискусиите за реформата на регионалните власти Кремъл създаде впечатление, че в отношенията си с Думата предпочита шантажа пред дебатите?
В.П.: Тук грешите. Идеята за тази реформа излезе именно от Думата. Без подкрепата на изпълнителната власт обаче бе невъзможно да се приеме текст, регламентиращ отношенията между федералната власт и областите. И от двете страни имаше съгласие относно основната цел, макар и да бяха налице разногласия между Кремъл и някои депутатски групи. Нашата теза бе по-добре аргументирана. Дискусии наистина имаше, но шантаж - не.
Този закон, чиято цел е да укрепи централната власт, предвижда и укрепване на властта на областните ръководители. Предоставя им например възможността лично да уволняват ръководители, излъчени чрез избори, за противозаконни деяния. В крайна сметка самото гласуване на закона за областите показа, че по пътя на укрепването на държавата бе изминат важен етап.
Ф.: Партизанската война с олигарсите не крие ли риска да лиши държавата от техните пари? Да кажем, вместо да инвестират в Русия, да насочат парите си към Швейцария?
В.П.: Не става дума някой да бъде плашен. Всички руски граждани трябва някой ден да бъдат убедени, че съществуват правила. Че държавата е способна да гарантира съблюдаването на тези правила. Че съобразно тези правила всички участници в пазара се намират в равнопоставено положение.
Когато настъпи този момент, парите по съвсем естествен начин повторно ще се появят. Убеден съм, че когато стопанската обстановка се подобри, първите капитали, които бяха изнесени, ще бъдат първите, които ще се завърнат, за да бъдат инвестирани в Русия.
Ф.: Възможно ли е демокрацията да пусне корени и държавата да се модернизира, без преди това да се елеминира мафията?
В.П.: Много преди руснаците италианците казаха, че мафията е безсмъртна. Изглежда парадоксално, но именно фашистката държава на Мусолини постигна най-големи резултати в борбата срещу мафията. В същото време демократична Америка се съюзи с нея, за да проведе успешно десанта в Сицилия и да разгроми фашистите. Постановката, заложена във вашия въпрос, не съответства на действителността. Вярно е, че винаги и навсякъде престъпните елементи се възползуват от възможностите, предоставени им от обществото за постигането на техните цели. В Русия безспорно съществуват престъпни общности, обаче мафия със собствена организация, история и традиции не съществува. Разгромяването на тези групи е по-лесно от борбата с мафията.
Вместо да се изтъква толкова руският случай, по-добре ще е да се осъзнае фактът, че днес престъпността не признава границите. Във времето на мондиализацията е необходимо всички държави да обединят силите си, за да спрат този поток.
Ф.: Втората война в Чечения започна преди малко повече от година. Всяка седмица загиват около двадесетина руски войника. Руската армия не е ли започнала да буксува?
В.П.: Шамил Басаев, един от чеченските военни ръководители, неотдавна заяви, че иска да изпрати 150 бойци в Близкия изток.
Представете си какво биха направили там тези хора, натрупали опит в устройването на засади, в залагането на мини, в залавянето на заложници и във варварското изтезаване на пленници. Дали ще са 150, не е от голямо значение. Важното е, че самото им присъствие би могло да придаде друго измерение на конфликта. Бих искал и аз от своя страна да ви задам въпрос: ако не бяхме провели тази антитерористична операция, колко хора щеше да се закани Басаев, че ще изпрати? Докъде щеше да отиде в осъществяването на своите експанзионистични проекти?
За мен нещата са съвсем ясни. Престъпниците трябва да бъдат обезвредени и единственият начин да бъдат обезвредени е да бъдат изправени пред правосъдието. Ако тероризмът не бъде изкоренен в Чечения, утре ще стане господар на цяла Русия, а после ще покаже силата си отвъд границите ни. Повярвайте ми, не преувеличавам!
С други думи, смятаме, че действията на нашите военни и нашите милиционери в Чечения са от жизнено важно значение. Тяхното присъствие предотвратява увеличаването на броя на жертвите, особено на гражданските лица. За нещастие, трудът на нашите войници е много опасен и крие риск за живота им.
Накрая, бих искал да припомня, че основната част от целите, които си поставихме преди година, са постигнати. След като свършихме най-важната част от работата, ще се справим и с това, което трябва да се довърши.
Ф.: Говорите, сякаш победата е съвсем близка. При наличието на партизанска война това не е ли илюзия?
В.П.: Обстановката постепенно се стабилизира. Огромната част от чеченските сили е унищожена. Пътищата им за снабдяване с оръжие от чужбина са прекъснати. При това е налице нещо много важно: разногласията между главатарите на отделните банди се засилват. Някои от тях се предадоха заедно с хората си.
Бандитите, останали в Чечения, нанасят предателски удари и използват подривни методи. Може обаче с пълно основание да се каже, че антитерористичната операция в Северен Кавказ навлезе в заключителната си фаза. Сега основната ни задача е предотвратяването на терористичните актове и неутрализирането на все още действащите терористи.
Що се отнася до населението, в голямата си част то подкрепя действията на федералния център, целящи да възстановят реда. Това се почувства особено силно в активното участие на чеченците в изборите, организирани през тази година. Хората желаят мир, труд и спокойствие. Неща, от които през последните десет години бяха лишени.
Ф.: Наистина ли виждате светлина в края на тунела?
В.П.: Светлината в края на тунела се вижда, при това съвсем отчетливо. Това го разбрахме още когато започнахме антитерористичната операция. За нас тази светлина е една Чечения, прочистена от международни терористи, спокойна и намираща се в безопасност, която ще живее в мир в лоното на Руската федерация.
Ф.: Вие предприехте реформи в руската армия. С каква цел, обаче? За да създадете повторно военна мощ от световен мащаб, рискуваща да хвърли отново страната в разруха? Или просто за да осигурите отбраната на Русия?
В.П.: Реформата на въоръжените сили е един от основните приоритети на Русия. Искаме да поддържаме отбранителната си способност на максимално високо равнище. Това е приоритет над приоритетите. Реформата цели именно това. За тази цел необходимо е да се съкратят силите на Министерството на отбраната и да се постигне съгласуваност с другите сили за отбрана и сигурност. Средствата, които ще бъдат освободени по този начин, ще ни позволят да подобрим както въоръженията си, така и материалното положение на личния състав на армията. При това трябва да отчитаме възможностите на нашия бюджет. Армията е създадена, за да служи на обществото, а не обратното. Една професионална армия не предполага само наличието на модерна бойна техника. Предполага преди всичко добре подготвени командири. Предполага и бойци, осъзнаващи смисъла на своята мисия. Тази мисия е обезпечаването на сигурността и спокойствието на гражданите.
Решимостта ни да проведем реформата не ни пречи да изпълняваме задълженията си към своите съюзници. В началото на октомври продължихме действието на Договора за колективна сигурност, предвиждащ, в частност взаимна помощ на страните-членки - Русия, Армения, Беларяс, Казахстан, Киргизстан и Таджикистан - в случай на агресия срещу една от тях.
Ф.: От какви заплахи бихте искали да защитите Русия?
В.П.: Отговорът ми е прост: от всякакви изненади. Според мен, това цели и отбранителната политика на страни като САЩ и Франция. Колкото по-предсказуем и справедлив става международният ред, толкова по-малко пари ще трябва да харчат държавите, за да гарантират своята сигурност.
Ф.: На какво ще се даде приоритет? На стратегическите сили ли, както иска министърът на отбраната? Или на сухопътните сили, както иска началникът на техния генерален щаб?
В.П.: Този въпрос практически е разделен на две. Русия трябва да запази един достатъчен и разумен стратегически потенциал, като в същото време чувствително увеличи потенциала на сухопътните сили. Днес с планирането на тези преобразования се занимават нашите експерти. Нека обаче бъдем разбрани правилно: стратегическите сили и сухопътните сили са еднакво необходими за сигурността на страната.
Ето коя е основната ни задача: нашите въоръжени сили трябва да постигнат максимална ефикасност, но в целостта на структурите им трябва да има равновесие. Русия не може да си позволи да разпилява силите си. Не може да пилее един военен бюджет, който и без това не е много голям.
Ф.: Изпитвате ли носталгия по империята?
В.П.: Не, защото империите не са дълговечни.
Да се освободи икономиката от пречките.
Ф.: Какво желаете да построите? Интегрирана пазарна икономика? Или пък свързването на пазара с една държава с регулиращи функции, както стана в Западна Европа след края на войната?
В.П.: Проблемите, които трябва да реши Русия, много напомнят проблемите, стоящи пред западноевропейските страни след 1945 г. Трябва наистина да пристъпим към радикална модернизация на нашата икономика. В своето развитие много страни преминаха през етапа на догонване. Това се случи на ГФР след войната. В по-ново време се случи на Южна Корея и на страните от Югоизточна Азия.
Искаме да изградим успешно действаща икономическа система, която да изведе Русия на равнището на основните промишлени сили. Стремим се да освободим икономиката от бюрократичните пречки, за да осигурим равноправие в конкуренцията. В някои пазарни сектори участието на държавата е прекомерно, а в други е недостатъчно. Държавата не трябва да бъде всемогъщ контрольор, а гарант за върховенството на закона.
Ф.: Частните предприемачи възприемат руското законодателство като дебри от неясни правила. Не би ли трябвало да се опростят процедурите, за да се привличат по-лесно чуждестранни инвеститори?
В.П.: Не съм съгласен с вас. Руски и чуждестранни бизнесмени чудесно успяват да извличат изгода от празнотите и несъвършенствата на руското законодателство. Ние обаче искаме да улесним инвестициите в Русия. В момента внасяме поправки в закона за акционерните дружества с цел да бъдат гарантирани правата на акционерите.
Работим също и по въпроса за интелектуалната собственост - нещо, което е много важно за инвестирането във върхови технологии. Накрая, усъвършенстваме системата на регистриране на сделките с недвижимости с цел да осигурим закрилата на купувачите.
Ф.: Руснаците ще могат ли със собствени сили да изградят повторно една могъща руска икономика? Или ще се нуждаят от чуждестранна помощ?
В.П.: Трябва да се развиваме, като се опираме преди всичко върху собствените си сили. Сиреч, като подкрепяме националните производители. Русия обаче все повече се интегрира в световната икономика. За да защитим по-добре правата на чуждестранните инвеститори, учредихме Консултативен съвет, в който участват техни представители, под председателството на зам. министър-председателя. По-голямата част от бележките и предложенията, изразени в рамките на този съвет, после се залагат в юридически актове.
Ф.: Как ще обясните на руското обществено мнение, че чужденците не са "експлоататори", дошли да ги ограбят?
В.П.: Чуждестранните инвеститори са наши партньори. Приказките за "експлоататори" са равнозначни на придържане към остатъци от пропаганда, изживяла времето си.
Шпионинът, който вярва в бога.
Ф.: В интервю пред руски журналисти споделихте, че при посещение на Божи гроб в Йерусалим сте осветили православен кръст, дарен ви от майка ви. Вие обаче сте и бивш служител на КГБ. Как съвместявате тези противоречиви неща?
В.П.: Животът е изпълнен с противоречия. Отсъстват ли противоречия, настъпва смъртта. Русия не е изкуствена страна и има дълга история. Въпреки всички усилия от съветския период, изтръгването на корените на националната култура се оказа невъзможно. Тя е нещо като тревата по булевардите на голям град - винаги успява да пробие асфалта. Майка ми бе вярваща, макар и практикуването на вярата да не бе безопасно в СССР. Кръстила ме в църква, обаче дискретно. Защо трябва да предизвика изненада това, че тя ми даде кръста си, за да бъде благословен на гроба на нашия Бог в Йерусалим?
Работил съм в КГБ. Нямахме друга държава, освен нашата комунистическа държава. Всяка държава разполага с инструменти. Службата, където имах честта да работя, бе един от тях. Това, че майка ми ме кръстила в църква, когато съм бил на една година, с нищо не ми навреди. Трябва да уточня, че принадлежах към най-малко политизирания отдел на КГБ. И там членството в компартията обаче бе задължително.
Ф.: Неотдавна се срещнахте със Солженицин. Съгласен ли сте с твърдението му, че новата руска власт ще успее единствено, ако набере решимост да даде комунизма под съд?
В.П.: В някои неща съм съгласен с него. Всеки гражданин трябва да разбере, че разчленяването на Съветския съюз бе резултат от комунистическото господство над държавата и икономиката на нашата страна. Да се преследват обаче бившите членове на КПСС, би било ужасна грешка. Това би разтърсило цялото общество.
В СССР компартията наброяваше 19 милиона членове. Уверявам ви, огромната част от тези милиони трудно можеше да формулира постулатите на комунистическата идеология. Ако искаха да правят кариера, непременно трябваше да станат партийни членове. Повярвайте ми: не съществува абсолютно никаква разлика между честния човек от едно комунистическо общество и честния човек от едно демократично общество. Докато мръсниците навсякъде и винаги са еднакви.
Ф.: Продължавате да практикувате джудо. При пътуване из провинцията ви видяха разголен до кръста и стягащ мускули. Когато посетихте ВМС, наистина, преди трагедията с "Курск", облякохте униформа. Защо трябва така да се афишира мъжествеността? За да утвърдите личността си като глава на Русия и хората да забравят физическата немощ на Елцин? Или за да демонстрирате силата, която ще си възвърне Русия?
В.П.: Практикувам джудо не за да впечатля някого, а защото ми е приятно. Практикувам този спорт от четиринадесетгодишен и нямам намерение да прекратявам тренировките, дори и когато не ми достига време... Вярвам, че този спорт има възпитателна стойност. Не пуша, не злоупотребявам с алкохол, спортувам. Всичко това е своеобразно рекламиране на един здрав начин на живот.
Ф.: Правите обаче реклама и на военните.
В.П.: Моите прояви на симпатия към военните са друго нещо. В съветско време се обръщаше прекалено голямо внимание на политиката на сила и на военната й съставка. След като обаче страната бе разклатена от революционната вълна от деветдесетте години, махалото се премести твърде далеч в обратна посока. Хората в униформа внезапно бяха обявени за виновници за всички злини. Военните въобще не бяха отговорни за тях. Те просто честно бяха служили на държавата. С нищо не се бяха провинили. Това несправедливо отношение към тях навреди много на Русия.
В международните дела, за нещастие, съвременните и могъщи въоръжени сили винаги представляват фактор от огромна важност. Наистина летях в изстребител и се потопих в морето в подводница. Това бяха съзнателни действия. По този начин исках да дам израз на високата си оценка на въоръжените сили и да разясня на обществото важната им роля. Исках също и военните да осъзнаят факта, че тяхната дейност винаги трябва да се намира под строгия контрол на гражданската власт.
И накрая, тъй като държавният глава е и главнокомандуващ на въоръжените сили, сметнах, че трябва да се запозная лично с всичко, което има отношение към сигурността на страната. Ако мога да се изразя така, да докосна с ръка проблемите, за да мога сетне, когато му дойде времето, да взимам правилни решения.
Ф.: Шпионското минало не е ли обременяващо за един държавен глава?
В.П.: Не мисля така. Недоброжелателните хора винаги могат да отправят клевети срещу мен. Не съществуват обаче абсолютно никакви причини да се презира работата на разузнавачите. Тя много прилича на работата на журналистите. Джордж Буш, преди да стане вицепрезидент и президент на САЩ, бе директор на ЦРУ. Защо това трябва да се смята за нормално другаде, но не и в Русия? Америка имаше за президент и бивш актьор и това никого не ужаси.
Ф.: При все това между вас и Буш съществува голяма разлика. Той не е кръстен в православната вяра.
В.П.: Всеки се занимава със собствените си дела. Що се отнася до мен, гордея се с принадлежността си към руската православна църква. Това ме обогатява и създава лична връзка между мен и моя народ и неговата култура... Вярата ме дарява с нравственост и вътрешен мир.
Соломон Паси и пълната копания
"Барабар Петко с мъжете", казват българите за някого, който си мери ръста не по височината.
Миналата седмица се разбра, че в заседанието на асамблеята на Асоциацията на атлантическия договор от 3 ноември в Будапеща българската делегация, водена от архиатлантика ни Соломон Паси, бойкотирала едно от заседанията. И то защото за реч влязла госпожа Бенита Хереро-Валднер, външен министър на Австрия, която е в правителството от партията на Йорг Хайдер... Великият демократ, проглушил от 10 години ушите ни като глашатай на НАТО, се е наежил да доказва и своята уж антиекстремистка същност. Понеже австрийското правителство бе подложено на известни репресивни мерки в Европейския съюз, които впрочем вече са отменени... Жабата видяла, че коват вола и тя вдигнала крак! Е, малко късно, но пък от сърце. Нали трябва всички там атлантици да го видят как се ежи на "фашистите"?! Дали наистина искрено се изживява като фактор, или го прави за софрата, която вече се видя колко е мазна! Защото подобни демонстрации не остават незабелязани, но и от еднат,а и от другата страна.
Бойкотът на Соломон Паси и атлантическите кутрета около него едва ли има значение дори за собствената им кауза България да бъде приета в НАТО. Можеха и да не го правят, за да излагат българите, че са по-големи католици от папата. Можеха и да останат, та да чуят какво ще каже Бенита Хереро-Валднер, да научат нещо... Но не - те са твърди противници на Йорг Хайдер, макар че освен плювните по вестниците, едва ли знаят друго за него. А приемането ни в НАТО хич не зависи от Соломон Паси и това е много добре, защото ако вече сме вътре, щяхме да сме измрели до един от глад, като купуваме скъпите американски оръжия... Той не иска да чуе австрийската министърка, на която не задокеанските господари на Соломон Паси, а австрийският народ е гласувал доверие. И това си остава за негова сметка, но пък в очите на европейците сигурно е изглеждал като американски комсомолец.
Оставаме с подозрението, че онзи, който дава сребърниците на българските атлантици, за да глаголят за "бъгарския цивилизационен избор" по света, е наредил и да се излиза влезе ли тоя или оня... Така, кръгът съвсем се затваря около пълната догоре копаня.
Цена
Който не е научил цената на живота на един българин, вече я знае: между 200 и 400 лева.
Срещу такива суми са били пуснати под гаранция от Плевенския окръжен съд четиримата цигани, задържани за убийството на 59-годишния Найден Тимневски от село Мечка.
В някогашната Римска империя, владяла днешните български земи, глобите за убийството на роб и кражбата на вол са били еднакви.
Интересно за колко лева може да се спазари един вол в наше време. 400 лева ли ще му поискат, или все пак повече?
Много преди това разбрахме и каква е оптималната продължителност на живота на българина по евроатлантическите критерии - 35 години. Хора над тази възраст не се търсят за работа. Ако пък те си я потърсят, трудно ги приемат.
Ценностите на родната християндемокрация започнаха да придобиват конкретни цифрови измерения... Шенгения и "нациите-роби"
Нас, българите, не ни пускат в Западна Европа, но искат изолацията ни да стане пълна, като се затворим и откъм източната част на континента, и откъм непосредствените си съседи.
На първо време само ни се намекна, че България трябва да отмени безвизовия си режим с редица държави, сред които Русия, Македония, Югославия и Румъния. Обяснение: през нас се просмуквали нелегални емигранти от тези страни.
Обяснението е идиотско, в смисъл на предназначено за идиоти или за хора, намиращи демонстрацията на идиотизъм за проява на добър тон.
Не знаем коя от двете хипотези е вярна в конкретния случай. Западните дипломати не са споделяли с нас как възприемат събеседниците си от висшата и средната софийска администрация.
Безвизовият ни режим с редица държави с нищо не застрашава Шенгения от нежелани пришълци. Практиката за пресичане на подобна възможност е всеизвестна. От българските гранични пунктове просто не се допуска да замине за която и да е чужда държава гражданин от трета страна, който няма виза за нея.
Колкото до тези, които пресичат българо-шенгенската граница чрез каналджии, броят им е смехотворно малък като процент от общия брой на обитателите на третия свят, и на втория свят, подтиквани старателно към третия от първия, и които попадат в обетованата земя на ЕС по втория начин. Или може би по единствения достъпен им начин, ако не са компютърни програмисти?
Добре би било испанците или италианците например, по чиито крайбрежия през ден акостират кораби с нелегални емигранти от Магреба, да ни обяснят дали преди това за по-удобно са се презареждали с гориво в Бургас... Не съм от сънародниците ни, изпитващи комплекс за малоценност пред западноевропейците поради това, че през половината хилядолетие, когато те жестоко и безцеремонно са ограбвали богатствата на почти целия останал свят, българите, заедно с други жители на Балканите, не сме били част от колониалната шайка, а сме оцелявали под гнета на най-чудовищната в човешката история държава.
Може би Шенгения ще съкрати притока от нежелани емигранти от нежелани страни, ако просто престане да им пречи да се развиват самостоятелно. В огромната си част тези хора не напускат домовете си от желание да станат граждани на света.
Напускат ги от безизходица и отчаяние и това българите го разбрахме по емпиричен път.
Безизходицата и отчаянието пък са предизвикани от подмяната на естественото сближаване между нациите с натрапвано им за кой ли не път разделение на света на "нации-господари" и "нации-роби", за благозвучие наречено глобализация.
Натрапването става далеч не на последно място чрез МВФ и Световната банка, където решаващи са атлантическите, т.е. и шенгенски гласове. Техни са и хуманитарните бомбардировачи. Така кръгът се затваря.
Страховете на Шенгения са разбираеми.
Но всеки затворен кръг може да се превърне в примка, която да удуши не този, за когото е била предназначена. А и първите варвари са пристигнали в Римската империя като гастарбайтери... Шенгенци изплюха камъчето
Преди седмица високопоставен дипломат от ЕС, поканен на мероприятие на софийската администрация, което трябваше да демонстрира способността й да контролира българските граници и движението на наши и чужди граждани в чужбина, зададе един-единствен въпрос: колко български цигани и турци са се сдобили с нови международни паспорти?
Месец преди това скандинавски министър ни каза без каквито и да е заобиколки в прав текст: "Дръжте си циганите! ".
Шенгенци изплюха камъчето, но нито едно българско служебно лице не намери за уместно да протестира. Нито пък тези скандални реплики по адрес на част от нашите съграждани смутиха спокойствието на разните му там хелзинкски комитети, свободни европи и въобще горящи соросови огънчета. Претендиращата да е най-отворена българска общественост въобще не реагира на обидата с нескривано расистки характер, нанесена на част от нашите съграждани.
Ние сме последните, които в името на криворазбрано деликатнечене или страх да бъдем обвинени в ксенофобия, ще премълчим което и да е от грозните неща на нашата действителност. В това число и по-голямата криминогенност сред циганската част от съгражданите ни. Впрочем, обвинявали са ни неведнъж в това, като винаги "разсеяно" са пропускали обяснението ни за това явление. За да ни изкарат расисти, вярващи по арийски (или вече по шенгенски) в наличието на "висши" и "нисши" раси.
Циганското население у нас по време на предишното еднопартийно управление, за разлика от днешното, бе започнало да се социализира.
Неговото делумпенизиране и интегриране в обществото бе част от държавната политика. Невинаги достатъчно умно и достатъчно настойчиво провеждана, но все пак провеждана и дала реални резултати. Повечето цигани бяха селски и градски труженици и повечето циганчета посещаваха училище и тенденцията бе този процес да обхване всичките.
Естествено, не става дума за носталгия по казармения социализъм, за което също могат да ни обвинят, а за констатирането на един факт.
Естествено, карикатурата на демокрация, която замени този вид социализъм, удари първо по най-слабите. По най-непотребните от гледна точка на вездесъщия пазар. След като неговата брадва посече безмилостно специалисти с висше образование с десетилетия практика, трябва ли да се чудим, че тя направо размаза тези, които в голямата си част се занимаваха главно с обикновен физически труд? Трябва ли да се удивяваме, че недоведеното им докрай социализиране бе направо разбито на парчета?
Твърденията на лъжезащитниците на човешките права от Запад, че циганите и турците в България нямали права и свободи, всъщност не са неверни. Непълни са, обаче, и тази непълнота е съзнателна.
Циганите и турците у нас наистина нямат права, тъй като децата, оставени без училище, и родителите им, лишени от работа, наистина няма как да имат права. Става дума не за хартиените, а за реалните права. За тези, които създават достойнството на човека и всъщност го правят човек.
Това обезправяване обаче бе приложено по еднакъв начин и спрямо всички останали наши съграждани, спрямо българския народ в неговата цялост.
Правото на труд остана за шепа правоимащи, които го замениха с право на далавера. За тези, които пестят хиляди долари от командировъчни, и присъединилите се към тях братовчеди от по-долна ръка. Сред тях има и цигани, не само ракиени барони, но и депутати.
Ценностната система на глобализма на българска, както и на всяка друга почва, проповядва индивидуалното спасяване и направо се надсмива на юдео-християнската обич към ближния, по-късно наречена "солидарност".
Естествено, първи попадат под социалния валяк на възведения в божество пазар най-слабите. А сред най-слабите са не само най-възрастните, неспособни вече да се трудят, а и най-слабо квалифицираните.
Към поредните бурета с барут на Балканите Западът добавя нови. При това с неописуем цинизъм.
Тика се цялото българско население към лумпенизиране и същевременно се надава вой за злочестата участ само на циганската му част... За радост на шепа безскрупулни български адвокати и хуманитарната медийна прислуга крадец от цигански произход получава чрез съда в Страсбург обезщетение от десетки хиляди долари, задето при ареста полицията пропуснала някаква законова процедура. Парите за адвокатите и за рецидивиста, който научава добрата новина във втория си дом, затвора, са за сметка на държавната, т.е. народната хазна.
Редовите ни съграждани от цигански произход, както всички нормални хора, не искат подаяния. Искат труд и достойнство. Намери се обаче пасмина, препитаваща се добре по друг начин. Един краде, друг проверява къде в полицейските протоколи при ареста му са объркали страсбургския правопис, и после делят законно присвоеното от българския бюджет. Трудно е да се определи кой от двата елемента на тази симбиоза е по-гнусен.
Едновременно от същия хуманитарен Запад ни заявяват: "Дръжте си вашите цигани, дайте ни вашите програмисти", но у нас, повтаряме, не се намира никой да разобличи тази дискриминация и ксенофобия.
Интересно докога.
"В НОВИЯ СВЯТ ПРИ ПЕТ ПРЕЗИДЕНТА"
Такова невероятно, макар и вярно наименование, носи американската част от посланическите спомени на видния български дипломат Любомир Попов, отпечатана в няколко броя на списание "Международни отношения" за тази година.
Тиражът на изданието е скромен и затова интересните мемоари на автора могат да останат затворени в тесен специфичен кръг. Ако стане така, ще е твърде жалко, защото сега в по-голяма степен от преди отношенията между България и Съединените щати заемат първостепенно място в нашата външна политика.
Условията може да са други, светът може да се е променил, но успешната работа на днешното поколение български политици и дипломати е немислима без познаването и използването на опита на предшествениците.
Прекъсването на естествената връзка на времето, провинциалното самочувствие че всичко започва от тебе (съпроводено от смътното усещане, че всичко ще свърши с тебе) неизбежно води до провали, на които напоследък сме чести свидетели. В този смисъл написаното от един мъдър дипломат-професионалист с огромен 43-годишен опит на възлови места в света и на твърде отговорни длъжности в България е безценен урок за младите ни външнополитически работници. А и не само за тях.
Любомир Попов връчва акредитивните си писма на президента Кенеди през лятото на 1963 г. След като този забележителен американец пада покосен от куршумите на убийците, посланикът ни работи при президента Джонсън. Доста години по-късно той се връща в САЩ при президента Никсън, продължава при президента Форд и напуска Америка при президента Картър. Струва ми се, че от посланиците на източните страни само уникалният руски дипломат Анатолий Добринин е работил по-дълго време в Съединените щати.
Разбира се, мястото на представителя на малка България в най-голямата страна на Запада не може да се сравнява с работата на посланика на втората по онова време световна свръхсила. В годините на "студената война", които са се паднали на Любомир Попов, проблемите между нашите страни, отразяващи противоречията между двете обществени системи, са значителни и трудни за преодоляване. От спомените на българския дипломат личи, че вината за това не винаги е била наша. Твърде често Съединените щати са гледали на източните страни като на едно цяло, без да си дават труда да водят конкретна политика към всяка една от тях.
За САЩ връзките с България са били функция от политиката към Съветския съюз. Неслучайно президентът Никсън казва на българския посланик: "Ако се разберем със СССР, ще е добре и за вас". Между другото, може би това е съдбата на малките държави, защото и сега ние се мъчим да убедим Европейския съюз да ни разглежда сами по себе си, с нашите достойнства и недостатъци, а не да ни връзва за удобство с една или друга държава от региона.
От спомените на посланик Попов личи огромното внимание, което е отделяла българската държава на отношенията си с Америка. Още през 1973 г. Министерският съвет на България приема специално решение за разширяване на двустранното сътрудничество със Съединените щати. В началото на 1974 г., въпреки "студената война" срещу нас, спира заглушаването на "Гласът на Америка" на български език. Подобни жестове на добра воля България прави многократно. В Америка ние сме преследвали собствени цели, искали сме нормални отношения, разбирали сме мястото си и не сме се опитвали да надхвърлим своя бой, но не сме се страхували да се борим за своите интереси. През целия период България е била по-активният партньор, търсила е начини да преодолее търговската дискриминация, била е пределно любезна с американските гости, посетили нашата страна.
Любомир Попов дава много примери на важни делегации, на видни личности от политиката, бизнеса (Д.Рокфелър, Кендъл), културата (Ърскин Колдуел, Джон Ъпдайк), които са били приемани у нас на най-високо равнище, независимо от факта, че съветският ни съюзник-хегемон е гледал на това с подозрение.
В сложните условия на един разделен свят, на една неголяма и бедна страна, на непълен суверенитет (сякаш малките страни някога са го имали или пък днес го имат по-пълен) нашите политици и дипломати са съумявали да защитават интересите на България по начин, който и сега заслужава уважение. Може би в това се състои един от главните изводи, които подсказват спомените на Любомир Попов.
Разбира се, в текста има безброй любопитни подробности, които дават колорит на схематичните ни представи за видни американски политици, за реалните многоцветни Съединени щати. Интересна е характеристиката на държавния секретар Дийн Ръск като висок професионалист, професор по международно право, любезен и умен колега дори и в отношенията си с посланика на скромна България. Съжаление предизвиква високомерието на известния Кисинджър към повечето чужди дипломати, в това число и към българския посланик, с когото дори веднъж не се е срещнал насаме по време на взаимната им работа. Любопитни детайли от първа ръка, като този за отношението между клана Кенеди и президента Линдън Джонсън в спомените на българския дипломат има не един и два.
Показателен е изводът на Л.Попов за стриктната централизация и контрол, съществуващи в САЩ по отношение на връзките им с другите държави. Желязната ръка на Държавния департамент, през която са минавали всички проблеми на двустранните отношения, според автора значително е надхвърляла строгостта на централните български външнополитически ведомства. От тука любознателният читател може да си направи и по-широк извод за демокрацията и централизацията у нас и в САЩ, както и за много други клишета, скриващи сложната реалност на отминалите години.
Особено приятно впечатление оставят спомените на българския посланик за неговите колеги от Държавния департамент и другите американски организации, с които е имал служебни и лични контакти. Той е забелязал тяхната достъпност, откровеност, доброжелателност. Предполагам, че и те са забелязали съответните човешки качества на българския дипломат, които не са се покривали с пропагандните стереотипи. И тук бих искал да обърна внимание на един важен факт от работата на българските дипломати.
Посланиците на малките страни като нашата работят в много трудни условия зад граница. Дори един посредствен работник на Съединените щати, Китай или Русия има тежест заради влиянието на своята могъща държава. Положението на българския дипломат е друго. По обективни показатели той заема скромно, да не кажа незабележимо място. И само неговата личност, индивидуалните му професионални и човешки качества, културата му, знанието на местния език и традиции, удоволствието от контакта с него у другите и още много подобни качества могат да го поставят на по-забележимо място, да му дадат уважение и авторитет, които той да използва в интерес на своята държава. Именно такъв посланик на България е бил и Любомир Попов.
От спомените на посланик Попов (по-късно дълги години той е заместник-министър на външните работи) може да се направят и някои заключения от по-широк народопсихологически характер. Например за особеностите на българската емиграция. Полските, унгарските и някои други емигранти в Америка са помагали на майката-родина въпреки различията между възгледите на някои от тях и официалната доктрина по техните родни места. Нашите сънародници, за съжаление, са имали друго отношение. Както пише Л.Попов, "Българските емигранти, с много малки изключения, всякога, когато можеха, клеветяха, чернеха, лъжеха и се мъчеха да пречат на България". Тази свръхполитизация до степен на оглупяване на много сънародници и в България, и зад граница, си остава и в наши дни.
Показателни са спомените на посланик Попов и за политическите ни емигранти в САЩ, за Българския национален фронт на Иван Дочев, за контактите им със словашки, хърватски, румънски, унгарски и други избягали зад океана. И мислите на посланика за трансформацията на някои от тези личности, за много други метаморфози от последните години са интересна, макар и тъжна база за съществени народопсихологически изводи. Но без тях е невъзможно не само да се разберат българите, но и да се вникне по-дълбоко в сегашния политически живот на страната ни.
Много интересен е и разказът на българския дипломат за среща на негов колега с бащата на сегашната наша политичка Анастасия Мозер във влака, пътуващ между Ню Йорк и Вашингтон. От него проличава невежеството на тогавашния виден емигрант за реалното положение и възможностите на България, както и неговата финансова зависимост от по-богатите американски българи.
От спомените на посланик Любомир Попов, макар и по косвен начин, проличава голямата отговорност и чувство на дълг на нашите тогавашни дипломати. Сякаш между другото той споменава, че е бил преместен за посланик в САЩ от поста му в Индия, без да го питат, дори без да го уведомят предварително. По същия начин само след две години работа по време на първия си мандат във Вашингтон той е бил върнат в София. Разбира се, за тази неетичност на ръководството в София дори към елитните ни посланици може само да се съжалява, но самодисциплината и преклонението към интересите на България у нашия дипломат говорят сами за себе си.
Твърде сложна и специфична е работата на истинския посланик. И за нея, както за всичко друго, се иска призвание и готовност за саможертва. Тази професия не може да се научи от книгите, нито от университетските преподаватели. Затова в дипломацията имат огромно значение традициите, приемането на опита от по-старите колеги, всестранната култура и чувството за мярка.
От тази гледна точка спомените за посланическите години на автора са истинска школа за висш пилотаж за новите поколения дипломатически работници. Ето още един пример от написаното от Любомир Попов, който струва колкото куп наръчници и справочници.
Нашият посланик и съпругата му са поканени на вечеря заедно с посланика на Румъния в резиденцията на югославския колега във Вашингтон. Югославският посланик е македонец. Румънският посланик е роден в Силистра, съпругата му е от български произход. Всички знаят български език. В края на вечерята, разчувствани, по покана на югославския посланик започват да пеят български песни. Домакинът акомпанира на цигулка. Завършват с "Тих бял Дунав"... И след разказа за този невероятен епизод - философският намек на Любомир Попов : "След тази вечер много мислех за човешката природа и душа".
Разбира се, не на всеки български посланик е съдено да достига до такива мисли. И в нашата "социалистическа дипломация" имаше различни хора, както са различни и техните днешни мемоари.
Именно затова написаното от Любомир Попов - един от най-добрите дипломати от по-зрялото поколение, - има особена ценност. Предполагам, че неговите записи ще се четат с интерес и полза от новите колеги, както и от много други хора, които обичат България.
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Казах му, че Дертлиев е цели три етажа по-високо от Желев и млъкнах, като разбрах, че всичко е напразно. Останалото е известно. След като гътна Младенов и му седна на креслото, Желю Митев раздрънка тенджерите по улица "Латинка" покрай жилището на Луканов и палиха жилището му на два пъти, докато го изнудиха да си подаде оставката.
Така Желев се освободи от своите поръчители, на които бе дал обещание за "мирен преход" и зацепи в определената от външните му съветници мултиетническа посока.
- Но как си обяснявате, че Желев имаше такава силна подкрепа от интелигенцията. Цели петдесетина души застанаха зад него, доколкото си спомням, и то в края на мандата му?
- Първо, не са тези 50 души интелигенцията на България. И второ: те преди да се установят при Желев, обиграха целият политически мегдан, кому ли, какво ли не предложиха, докато заседнаха под президентския чадър.
Въпреки това темата е интересна, а именно, отговорността на интелигенцията ни в разфасоването на държавата. Не може за Желев да се пише като за "олицетворение на България", както бе написал Любен Дилов старши в демократическия в."Знаме". И то в края на май 1996 година, когато пеленачетата вече знаеха, че "преходът" се е изродил в бандитизъм. А друг един, все така мастит, беше добавил: "Да се доверим на по-опитния демократ и държавник".
Хайде да не споменавам какви ги нижеше тогава преброителят на дивите зайци Георги Мишев и подобните кашавари около фондация "Българска сбирка". Споменавам тази фондация, защото тя изучаваше съчиненията на Желювите агитатори и разпалваше по този начин техния ентусиазъм. Любопитно е изказването на Желев като президент (поместено в "Новинар" от 1.XII.1996 г.): "Хубавата партия се прави с хубави хора и много пари. В България има много такива хора".
Ала никой не го попита: "А парите Ви, господине, откъде са? " Многото пари? Явно, щом партията му Либерално-демократична алтернатива бе съставена, това значи, че и проблемът с "многото пари" е бил решен. Знаете под какъв лозунг тръгна изборната му кампания - "Желю или война".
- Изобщо неадекватното поведение на интелигенцията в България по време на "прехода" ще си остане едно голямо и мазно върху нея петно. Загадка е все пак събирането на толкова хора.
- Загадка ли? Никаква загадка не е, че интелигенцията беше купена? Защо да си правим оглушки и търсим оправдания? Оказа се в пълна сила споменатото вече от мен изказване на цар Филип II Македонски, бащата на великия Александър Македонски, че "няма крепост, която да не може да бъде превзета от магаре, натоварено със злато".
- Нищо не казахте за разправиите Ви с Желев за гроба на Левски... - Желев и неговите съмишленици организираха големия отпор през 1987 година срещу решението на БАН за местопогребването на Левски и убедиха Живков да замрази решението на БАН за гроба, това е накратко.
- Какво става всъщност с тази Ваша пуническа война?
- Пиша четвъртата книга въз основа на фактите, намерени в архивите на бившия Комитет за държавен контрол, независимо от това, че засега решението на БАН си остава последна дума на българската наука по въпроса за гроба. Искам да попреча на шмекерите, които ще се появят след мене и ще се помъчат да отменят замразеното от бившия ЦК на БКП решение на БАН.
- Отнесохте ли се по въпроса за гроба до сегашния ни президент Стоянов?
