АМЕРИКАНСКИТЕ ИЗБОРИ БЕЗ ИЗБОР
На седми ноември по същото време, когато поредната "Нова Зора" ще тръгне към своите читатели, милиони граждани на Съединените щати ще се отправят към избирателните урни. На тази дата нашите задокеански приятели ще изберат президента си, както и част от депутатите в американския парламент.
Конституцията на САЩ определя датата на президентсктите избори по странен начин - те се провеждат всяка високосна година в първия вторник след първия понеделник на месец ноември. Простата сметка показва, че най-рано това може да стане на втори, а най-късно - на осми ноември.
Тази година датата на американските избори съвпада с годишнината от руската Октомврийска революция и в това любителите на нумерологията могат да търсят различни предзнаменования.
За съжаление времето, когато изборите за американски президент предизвикваха интереса на целия свят, отдавна отмина. В американската политика вече няма големи личности. Платформите на двете главни партии, оспорващи си управлението на страната, почти не се различават една от друга. Затова и броят на хората, които не си правят труда да се разходят до избирателните бюра, непрекъснато нараства. В наше време президентските избори в САЩ са прекрасен пример на дефектите на западния модел за демокрация, защото в Америка в действителност избор няма.
По същество в Съединените щати има еднопартийна система, при която на власт открай време са представителите на едрия капитал, на милионерите, на безскрупулните и безморалните богаташи. Съединените щати се управляват от крайната и агресивна десница, която изпраща своите най-верни момчета на президентския пост. Понякога те са от Републиканската партия, понякога - от Демократическата, но винаги става дума за личности от един калъп, от една кръвна група, от една традиция. Различията между тях са само козметични, та да смятат наивниците, че имат някакъв избор, защото върху идеята за изборите се крепи цялата планина от демагогия на буржоазната демокрация.
В Съединените щати избор не съществува почти в същата степен, в каквато нямаше избор в така наречените избори по времето на еднопартийната система в Съветския съюз или пък у нас. Западът просто се оказа по-умен, когато вместо абсурда на единствения кандидат предлагаше и предлага двойка братя-близнаци. Но същността и в двата случая е еднаква: липса на истински избор, на истинско различие, на истинско народовластие.
Експертите изчисляват, че за президентските избори в САЩ кандидатите ще изхарчат около един милиард долара. Тази невиждана сума, надвишаваща бюджетите на някои по-малки държави, се предоставя от същия едър капитал, който управлява реално страната. Независимо кой от двамата основни кандидати ще победи в изборите, той ще трябва да се реваншира за огромните средства, получени от милионерите за избирателната си кампания. Дали това ще бъде демократът Ал Гор или пък републиканецът Джордж Буш-младши, е само дребна подробност. Във всички случаи американските президенти са само чиновници, които изпълняват указанията и защитават интересите на хората с много пари в Съединените щати.
Именно затова подкрепата на двамата кандидати от избирателите е толкова равна, и именно затова до последния миг не се знае към кого ще обърне лицето си благосклонната фортуна. Някакъв второстепенен фактор, някаква особеност, на която никой не е отделял внимание, могат да се окажат решаващи за победата или поражението. Например - физическата симпатичност на единия от кандидатите, която ще привлече повече гласове на нежната половина от американците. Или пък личният чар, непосредственост и "американски вид" на единия от двамата. Тази година обаче на кандидатите не им върви по отношение на чара, на "харизмата". И двамата са студени и неинтересни, и двамата са скучни и без въображение, и двамата предизвикват естественото желание да им обърнеш гръб, или да изключиш телевизора. Къде отидоха времената на Джеферсън, на Линкълн, на Франклин Рузвелт?
Този факт е труден за обяснение парадокс. Съединените щати, без съмнение, са една велика държава. В американската традиция има не по-малко, отколкото в историята на другите страни, и романтизъм, и революционни решения, и демократизъм. Америка е давала на света възвишени лозунги, била е пример и притегателна сила за угнетените, за бедните, за унизените. Съединените щати успяха да достигнат не само безпрецедентни икономически успехи, но и най-високи върхове на човешкия дух. Американските писатели и философи, американските учени и артисти са сред най-добрите в света. Защо се получи така, че дори тази нация не намери механизъм, за да предостави президентската власт на някой от своите наистина големи синове, а издига на върха хора посредствени, скучни и безморални?
Аз не мога да отговоря на този въпрос, който вероятно си задават и милиони американци. Може би тази закономерност днес е валидна за всички страни в света, дори и за всемогъщата Америка. Може би в действителност мястото на американския президент не е така важно, както ни се струва на нас, чужденците. Може би той трябва да се движи по твърде тясна пътека, определена от интересите на милионерите, които му обезпечават властта и които следят строго да не би той да направи крачка в ляво или стъпка в дясно. Може би по същество Америка няма нужда от президент за вътрешната си политика, защото икономиката на страната върви и без държавна намеса, а експертите и чиновниците определят сравнително разумни начини на поведение, които при съблюдване на някои основни и добре известни правила (като "баланса на силите" и други подобни) не позволяват да се правят непоправими грешки и гафове.
Вероятно в тези предположения се крие част от истината, защото ако нещата в една държава вървят добре, тя няма нужда от коренни промени в политиката си. Нестандартните ходове, изненадите, "големите скокове" и революциите се правят, когато страната е в криза, когато "низините не могат да живеят, а върховете не могат да управляват постарому", както учеше Владимир Улянов. А в днешна Америка, поне ако се гледа от далечна и малка страна като България, и низините могат да си живеят както досега, и върхушката може да си управлява по традиционния начин.
Големият въпрос обаче е дали така ще бъде и занапред. Казано по-точно: кога тази американска идилия ще стигне своя естествен край, както свършва всяка идилия, и капиталистическа, и социалистическа. И тук въпросителните са много.
Защото съвременният свят не е доволен от Америка. Той може да се бои от нея, да й завижда, да иска да живее в материално отношение като нея, но той не желае да стане като Америка. Отблъсква го нейният материализъм, нейното безкултурие, нейният отчайващ прагматизъм, липсата на велики цели, които тя да предложи на останалите и да ги поведе след себе си заради тях.
Целият свят, и богати и бедни, и на Изток, и на Запад, мрази арогантността на Америка, фаталното несъответствие между нейната сила и нейния морал. И затова светът търси начини да се противопостави на отвратителните опити на Съединените щати да го завладеят, да го оглавят, да го изманипулират, та да го ограбят и превърнат в обект на американската политика. Лично аз не се съмнявам, че тези начини ще бъдат намерени, при това много по-рано, отколкото управниците на Америка предполагат. Един хипотетичен вариант например би бил сближаването между Русия и Европа при изолирането на американския западен "троянски кон" Великобритания (а може би и на източния "троянски кон" Турция) с доброжелателното съчувствие на тримата гиганти от Азия.
И тогава, когато един обединен свят се изправи срещу американската наглост и агресивност, срещу желанието на милиардерите й да погълнат в ненаситния си търбух всичко останало, и малко и голямо, и бяло и черно, и културно, и безпросветно - тогава пред Америка ще се появят такива въпроси на живот или смърт, че тя ще издигне истински личности и ще си избере истински президенти.
Има и нещо друго: между думите на кандидатите за високите постове и техните дела, когато вече са седнали на президентския стол, съществува огромна разлика. Предварително се говори това, което ще привлече гласовете на избирателите. След 20 януари, когато новият президент встъпва в длъжност, се прави това, което е нужно на страната, на реалните й стопани, на хората, които държат парите и ги използват така, че да получат още повече материални блага. Затова предварителните думи и на Буш-младши, и на Ал Гор могат да служат само за ориентация, но не и за гаранция за бъдещи ходове в политиката.
Що се касае до това кой президент ще бъде по-добър от гледна точка на интересите на България, аз не съм склонен да надценявам нито единия, нито другия кандидат. Защото и двамата не обръщат никакво внимание на България. За тях, както и за почти всички американци, България не съществува. Лъжливите претенции на нашите управници за някакво внимание на САЩ към "демократичните процеси" в България са само прах в очите на наивниците. Те скриват провала на днешното ни управление в реалния живот и целят да се продължи властта на фалиралата ни върхушка колкото се може по-дълго. Америка и при Буш, и при Гор ще гледа на нас съвсем реалистично - като на васална европейска полуколония, с управници, готови на всичко, за да задържат още малко сладкия кокал на властта.
Кой от кандидатите за президент на Съединените щати ще бъде по-миролюбив и по-толерантен, кой ще се съобразява с останалите държави? Уви, нито единият, нито другият. И двамата усещат, че всесилието на Америка е временно и затова ще се опитат да го превърнат по-бързо в реално богатство, тоест - във вечно военно, икономическо и политическо господство на САЩ над света. Няма нужда да казвам, че нито Буш, нито Гор още не са разбрали и скоро няма да разберат, че това е неосъществима цел. Само времето и горчивият опит ще ги научат, тях или тези след тях, че голямата мъдрост в политиката е да уважаваш интересите на другите именно тогава, когато си по-силният.
А иначе аз вярвам, че Америка има още много, което ще каже и ще покажае на света. Но става дума за друго време, става дума за друга Америка, която днес не съществува. Всички ние, които не сме Америка, само ще спечелим, ако това време дойде по-скоро, с по-малко жертви и с по-малко кръв.
Но какво ще стане в действителност? Боя се, че все още е твърде рано, а и твърде претенциозно да се опитваме да гадаем. Реалността както винаги ще изненада и учените, и политиците, и предсказателите. Тя ще изненада и американския президент - Буш, Гор или някой друг. Може би именно затова е така интересно да се живее на нашата грешна земя?
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Това, междувпрочем, е най-дефицитното качество сред властващата у нас върхушка - нравствената чистота, та макар да не е химически чиста. Нравствената чистота и поне малко идеализъм в името на държавата, народа и Отечеството.
Неловко ми е като говоря за тези не само стъпкани, но и забравени понятия, но е така. Ако имаше поне мъничко от тези качества у капитаните на българският кораб след 10 ноември, нямаше да е възможно лисата кратуна - Горбачов, да ни пробута под тезгяха като багаж, на 3-4 декември 1989 година, при срещата му с Буш в Малта.
Това стана, защото политиците ни, поели управлението на държавата по същото време, бяха в по-голямата си част роботизирани послушници. Без следа от рефлекси към национално самосъхранение. Ненапразно Солженицин в книгата си за разрухата в Русия говори за същата "загуба на елементарния инстинкт за съществуването на държавата" у водещите в края на 80-те години руски партийни главатари.
- Откога мислите, че започна нашето политическо "зомбиране", както го нарекохте?
- Доста отдавна. Още с отрязване на главата на Трайчо Костов и обезвредяването на голяма част от национално мислещата, туземна партийна върхушка. Ако не вярваш, вземи книгата на Орлин Василев "Съпротивата" - обнародвана през 1947 година - една от първите, ако не и първата книга за българската антифашистка съпротива! Не чети книгата, но изброй в нея картинките, т.е. портретите, на видните родни партизани, ятаци, партийни ръководители и пр. Те са около 156. Все на видни, все на проявени хора. В края на 1955 година само 8 от портретите на всички тези хора можеха да бъдат препечатвани в пресата. Всичко друго беше разгонено и подложено на болшевишката мундщровка за дълги години напред. И - разбира се, - пострадаха първо идеалистите. Хората със самостоятелно мислене. Тези именно бяха "обезвредени", а останалите - доведени до вцепенение... До такава степен, че когато през 1956 година на 30 май беше открит в олтара на Софийската църквичка "Света Петка Самарджийска", вляво от светия престол, "предсказаният" още през 1937 година гроб на Левски (във в. "Мир" от 6 март) - костите му бяха почти веднага унищожени, а гробната яма - засипана.
- Все още ли сте убедени в това?
- Доказах го в три книги и една четвърта, готова за печат, а моите доказателства бяха признати на най-високо научно равнище в Академията, в процеса на ожесточено обсъждане.
- Аз говоря за умишленото унищожаване на гроба, дали сте сигурен, че е по заповед?
- За същото говоря и аз: че гробът, разкрит на 30 май 1956 г. в центъра на София, е бил на Левски, но наплашените по това време отговорни за науката мъже, не посмяват да обявят този гроб за национална светиня, защото на около стотина метра е било предвидено да се издигне паметник на Ленин. И тогава се дава нареждане да бъде заличен.
Двама души само се противопоставят на това кощунство арх. Сава Бобчев и проф. Хр.Гяуров от Духовната академия, и двамата безпартийни, но и двамата биват заставени да млъкнат. А партийната фаланга в Археологическият институт по същото време действа като юмрук, в пълно сцепление. Дори след възникването на спора след 1979 година, когато репресивната преса беше поотпуснала коляното по времето на Людмила Живкова.
Политическото вцепенение обаче не изчезна. То влезе в мозъчните клетки, в кръвта и на комсомолското поколение ръководители, и го роботизира повече дори от старите партийни кадри.
- Въпреки това зомбиране Тодор Живков зае една достойна, пронационална позиция по македонския въпрос. Как ще си го обясним? На всичко отгоре позволи на дъщеря си да организира истински "бум" на българската култура, с нескривана крайна цел - укрепване националното самочувствие на българина. Вашият филм "Капитан Петко Войвода" се появи в резултат на тази политика и още колко... Имам предвид многото още исторически филми. Това съм го чел във Ваши изявления... - Първо, не забравяйте, че Живков е роден в пъпа на хайдушкия Балкан, в Правец, свърталището на Левски и Димитър Общи. Учил е в селското училище и е заустявал "Епопеята" на Вазов, докато е бил още на 9 години и това е образувало гръбнака на неговото национално самочувствие, което, при необходимост, умееше да прикрива много добре. Второ: след издигането на Брежнев като генерален секретар, възползвайки се от неговата феноменална суета, а и сребролюбие, той го превърна в най-могъщия си покровител. Смайващо беше качеството на Живков в това отношение - да привлича хората на своя страна. Като прибавите към всичко това и обтегнатите отношения между СССР и Тито, няма защо да се чудите, че Живков даде воля на своите пронационални чувства при споровете по македонския въпрос. Прояви се като български държавник, а не като васал - спомнете си, че на Съветите не допадаше особено тази негова позиция, но при Леонид Брежнев това се търпеше. Както и пронационалната културна политика на дъщеря му Людмила.
- Споменахте преди малко за сребролюбието на Брежнев, има ли това връзка с нашите, българските работи?
- Има. Брежнев е един от родоначалниците на корупцията в СССР. Знаете за "подвизите" в това отношение на дъщеря му, на зет му, за сделките и скандалите, както и за опитите на Андропов да поспре тази лавина и т.н. Но се оказа също така, че той е имал интереси и у нас. Говоря за 9-те милиона тона петрол, които Брежнев ни даваше и значителна част от който е бил препродаван на американския шести флот. С една добра печалба, естествено. Не ми е известно къде са отивали тези стотици милиони долари, но знам с пълна сигурност, че разхарчването на тези огромни суми се е контролирало от Живков и Луканов. И че по всяка вероятност една голяма част е била връщана или пряко на Брежнев, или сумите са били превеждани по негови указания, в това число на "братски" компартии. Всичко това у нас е протичало в строго пазена тайна, не го е знаел дори кандидат-членът на Политбюро и председател на Държавния контрол у нас Кръстю Тричков.
- А как се разнищва "плетката"?
- Поводът е тривиален. На бюрото на Тричков веднъж се появява "сигнал", че съветският петрол у нас се препродава и че в това е замесен Луканов. И понеже Тричков и Луканов са били върли съперници, веднага председателят на Държавен контрол нарежда на секретния, в неговото ведомство, "военен отдел" да извърши разследване на случая. Така се установява, че съветският петрол наистина се препродава. И то на американците. Задъхан от страшното откритие нашият "пирински орел" бърза да състави доклад до Живков, без да съобрази, че афера с такъв колосален размер не би могла да стане без съучастието на "Първия".
- Как е възможно да не съобрази?
- Тричков е партиен фанатик, партизанин, общо взето, честен, суров човек, нещо като Чочоолу, който при явяването му на изпит по фортификация, помолил комисията вместо да го изпитва по теорията на окопаването, да му връчат една лопата и да изработи окопа натурално. Тъй или инак, докладът на Тричков достига до Живков, но вместо триумф, получава се хладната, вледеняваща резолюция на Живков "Органите на Контрола да не се занимават повече с тази работа". Малко по-късно Тричков е изведен от състава на Политбюро и това е краят на неговата кариера.
- Смятате ли, че и Живков се е обогатил с нещичко?.. - Не мисля. Живков е имал подръка много по-дискретни източници за лично обогатяване, ако е искал да си отвори сметки в чужди банки. Но както е известно, срещу него не бе намерена в това отношение никаква улика. Движещата сила в живота на Живков не беше парата, а властолюбието, и когато се налагаше да пази своето самодържавие, той беше способен на всичко. Беше обаче държавник - това е същественото и това му качество най-силно пролича именно при споровете по македонския въпрос. Въпреки че Живков не афишираше своите пробългарски чувства, той на два или три пъти се издаде... - Какво имате предвид?
- Преиздаването на "Строителите на съвременна България" от Симеон Радев, която книга представлява най-чистата апология на българския национализъм, изповядван от Стамболов.
- Но доколкото си спомням, книгата е преиздадена от Пантелей Зарев?
- Има си хас, Живков да си сложи името в тази книга. Всичко е извършено - както се казва, тайним образом, но няма съмнение, че тази инициатива не е по скромните силици на пословично благоразумния академик Зарев. Това си беше дело на Живков - една от малкото рискови постъпки, в която се прояви неговата пронационална същност, неговото много добре завоалирано под червената качулка родолюбие.
- Не го ли идеализирате?
- Никакво желание нямам за това, защото Живков застана в някои от моите сблъсъци на страната на Радой Ралин и неговия антураж. Същото се повтори и при спора за гроба на Левски. Живков предреши въпроса във вреда на взетото от БАН научно решение. Ще поговорим за това, ако поискате, а също и за много други негови лични и управленчески грешки. Но когато обсъждаме ролята на управник като него, не можем лекомислено да го претупваме, без да отчитаме добрите му качества и очевидни заслуги. Аз бях искрено поразен от Живков, когато на първата ми среща с него в ресторанта на "Копитото" през 1957 година, където ме заведоха двамата негови любимци - Джагаров и Стефан Гецов, искрено - отново повтарям, - бях поразен от особената възбуда и увлечение, с което Живков обясняваше в продължение на час и половина за предстоящото откриване на българско лекарство срещу рака. С което лекарство сме щели да превърнем България в най-богатата държава на полуострова.
Да оставим настрана, че това се оказа негова илюзия, но този човек искрено вярваше и се надяваше да обогати България така, че да застане на първо място на Балканите. Не себе си. Себе си той имаше възможност да обогати и без лекарството за рака.
За него идеалът Отечество не беше мъртва дума. Ами че в крайна сметка, кое ни доведе до сегашния пълен банкрут, за който все още говорим като за "преход"? Доведе ни липсата на каквото и да е чувство за дълг към Отечеството и народа у властниците, които застанаха на държавното кормило, у възпитаните в болшевишки морал галеници на комсомолската генерация на партията.
- Искате да кажете, че ако на кормилото бяха от традиционно възпитаните във вазовските идеали комунисти - говоря за държавното кормило след десети ноември - сегашната катастрофа можеше да бъде предотвратена?
- Напълно възможно. Успешният "преход" у всички останали източноевропейски страни е несъмнено доказателство в това отношение. Католицизмът в тези страни съхрани у верующите в него народи националното самочувствие, дълг и доблест. В достатъчна степен, за да не капитулират пред изкусителния Запад - безусловно. Както нашите бракми го изработиха.
- Но можеше ли Живков да бъде оставен на власт?
- Не можеше, естествено, Горбачов си беше свършил "работата" и беше в ход резервният вариант, приложен по-късно в Румъния към Чаушеску... - Смятате, че това с Чаушеску, говоря за неговото екзекутиране, не е било в резултат на вътрешен бунт?
- Обществена тайна е, че този бунт беше умело организиран уличен театър. Замислете се защо нашата телевизия денонощно го предаваше. Естествено, за да си правим и ние сметката какво ни очаква, ако забавим демократичните уж процеси.
- От кого според Вас е бил организиран този бунт или по-скоро метеж за премахването на Чаушеску?
- Ще го чуете, когато дойде време за разсекретяването на американските и руски тайни архиви. Достатъчно е дори само американските, както стана това наскоро с "бунта" в Чили и смъртта на Алиенде. Никой вече не скрива, че всичко е брилянтна операция на тайните американски служби, включително смъртта на Алиенде. А след това, в правителството на Пиночет, слагат за министър на тайната полиция агент на ЦРУ. За да заличи всички следи от сваления ляв режим. Писаха го това във вестниците, би трябвало да сте го прочели, ако не сте, аз имам изрезката.
Децата на глобализма
Това са децата на нашата т.нар. политическа класа. Те са и граждани на света. Комай първи тях везседъщите процеси на глобализма ги засмукаха от пушинаците на парясаната наша земя и те се озоваха отвъд шенгенската завеса - при благоденстващите бюргери.
Почти не остана чадо на по-праксан татко от горните етажи на политиката (тук партийното оперение няма значение и консенсусът е пълен), което да не бе настанено в чужбинско престижно учебно заведение - било колеж, било университет.
Родните школа останаха саде за аборигените.
А през територията на крехкото юношество премина суровата демаркационна линия, разделяща бедни от богати.
Обясненията, които дават нашите по-първи хора, какво че умните им дечица са се вредили с конкурси, или като много способни са били поети от фондации, звучат несъстоятелно и наивно. Че комай и цинично. Защото излиза така, че само децата на т.нар. политическа класа са с гениални заложби, а всички останали минават към графата на унилата посредственост.
Както обаче да се извъртат и сучат нещата, все пак не може да се скрие очевадният факт, че с депутатски и министерски заплати не може да се издържа студент в чужбина, пък ако и някоя фондация (ако такава въобще съществува) да тури финансово рамо.
Но дори и така да е, все пак ще попитаме срещу каква цена се излива дъждът на благоденствието върху нечия умна главица, като вече знаем много добре, че безплатни обяди не се сервират?
Не се искат свръхестествени прозрения, за да се досетим за най-елементарното - срещу настаняването и поемането на детето реципрочно се иска някоя специфична услуга.
Умните хора разменят услуги. Те са по-конвертируеми и от най-конвертируемата валута, пък и следи не остават, както при броенето на белязани банкноти.
"Децата на глобализма", както условно ги наричаме, отрано заживяват със самочувствието на кастова отделеност и обезпеченост. Това чувство се засилва и от факта, че непрекъснато се правят внушения от най-високи места, какво че неуспелите у нас са мързеливи и тъпи, че гладуват тези, които не искат да работят.
На базата на този социален цинизъм у подрастващите глобалисти се нанажда самочувствието на елитарност и избраност. Те се преизпълват с презрение към своята загърбена родина и повечето от тях въобще нямат намерение да се връщат в нея, а ако го сторят - ще го сторят само срещу подсигурени облаги и висока кариера.
Не е първица младежта на България да се изучава в европейски университети. Но реч е за друга една младеж, патриотична, която винаги се е връщала в Отечеството, за да работи за неговия просперитет. Новите глобалисти, още с розово по човките, са вече развратно възпитани да работят само за своя просперитет.
Идеалите са заменени с интереси.
Защото какъв е българският национален идеал днес? Има ли го въобще? И ако той се състои само в постигане на ситост и хедонистична консумативна задоволеност - то това вече не е идеал, а въплъщение на кастов егоизъм.
Децата на глобализма, сити, надменни и задоволени, не са обаче нищо друго освен кукувичета, настанени в чуждо гнездо.
В това е и тяхната драма, която те сега не осъзнават... За апостолите на светата вяра
Tози ден наш дълг най-сетне е да си спомним и за онези апостоли на светата вяра, военните свещеници, които сред грохота на сраженията, под тежестта на мунициите, изнасяни към неприятелските позиции, до каруците с болни и ранени, крачеха редом с българския войн към заветния за поколенията идеал - обединение на Отечеството.
Премълчавана умишлено десетилетия, тяхната дейност на фронтовата линия не може и не трябва да бъде забравяна, защото и те бяха воини - "с кръст и сабля в ръка", бяха апостоли на светата вяра и с личния си пример вдъхваха увереност в победата на справедливостта. Малтретирани, убивани, унижавани, особено в Македония и Добруджа, служителите на Светата Богохранима Българска Православна Църква извършваха, обединени от своя началник на военното духовенство, Търновския митрополит Йосиф, една апостолска дейност, за да съхранят човешките добродетели у българския войник в жестоката касапница на войните. Над 280 служители на светата църква, от 29 до 68-годишна възраст, са на фронта - този незрим двигател на българската армия! Обичани и уважавани, чакани с благоговение от Родосто до Струма, те не само отслужват литургии, те градят - възстановяват взривените от врага храмове, учат на четмо и писмо децата вместо техните учители, заминали на фронта, събират средства в помощ на войнишките сираци и семействата им по линия на БЧК... Те воюват! Като свещеник Чешмеджиев при Чаталджа, заместил в петчасов бой ранения смъртно командир! Като епископ Йосиф, застанал върху оръдието, стрелящо към Одрин, под дъжд от куршуми с кръст в ръка, която после завинаги губи... Те също загиваха по бойните полета с молитва към Бога да спаси България и възцари справедливост!
И носеха това свое ново звание с чест:
"Благодаря Ти, Боже, за туй що с мене става, за ново вдъхновение от твойта сила, слава, за туй високо звание, за таз голяма чест, че полкови свещеник и аз съм днес.
Че днес съм толко близко до нашите войници, до нашите велики и святи мъченици - до българските славни герои, храбреци накитени достойно с лаврови венци!
Че мога и ази да давам тъй мощта си за туй велико дело, България, що днес краси, що целий свят учудва, що всеки величай, що нещо по-велико историята не знай!... (св.Михайлов, Ив., 1917 г. фронта)
Нека най-сетне признаем, че върху стяга на българските бойни знамена има капчица кръв и от най-верните и доблестни служители на православната Българска църква - военните свещеници!
Камбаните зоват
Съотечественици, българи, снемете шапки и склонетеглави!
Когато на Мъжка задушница звъннат църковните камбани, вдигнете ръка за кръстен знак. Спомнете си за воините на Аспарух, които с върховете на огнените си стрели очертаха границите на новата си родина - Дунавска България, и с кръв подпечатаха нейното рождение!
Запалете свещица, чието пламъче да освети сянката на оня велик и непокорен монах, който в тъмнината на игото написва своята възраждаща духа История!
Нека устата ви отронят молитвени слова за всичките знайни и незнайни мъченици на българщината и вярата ни, запазили своя корен и дух в мрачните години на чуждия гнет и робство.
Спомнете си за Чипровец, Копривщица, Панагюрище; за Батак, Перущица и Брацигово; за Дряново, Ново село и Кръвеник!
Прикрийте с ръка малката искрица, символ на живота, и от нейния трептящ пламък в съзнанието ви ще преминат образите на хиляди герои от Бузлуджа и Вола, Стара Загора, Шипка, Шейново... Ще преминат тези "що без страх, без мълв" паднаха край Сливница, при Мека црев, Гургулят и Пирот. Ще се възправят като исполини тези "що "На нож" вземаха" Лозенград, Караагач и Одрин; Тутракан, Стражин и Страцин, всички, които геройски браниха Булаир, Шаркьой, Дойран и Драва, обичали просто и по човешки Отечеството си!
Подвизи на невероятна сила, на безпримерен героизъм, на пословична готовност за саможертва, с пламенна любов към свободата на България.
Те я пазиха със завета на хиляди безкръстни гробове, с плача на безсънния тракийски вятър, с пламъка и зноя на добруджанското слънце и глухия рев на морето.
Нека помълчим, докато траурният звън на камбаните залее с болка земята ни, върховете и долините, в които лежат безмълвни знайните и незнайни български чада.
Може би малцина ще са нашите съвременници, които ще отронят сълза или въздишка за бранната слава на България. Нали тези, срещу които воюваха, днес са новите ни братя... На Мъжка задушница.
Да помълчим!
Мъжка задушница
На този ден се свеждат бойните знамена - в почит на всички ония "деца бурливи", оплакани и от Вазов, оставили кости по "скали и по орляци" (Ботев!), за да я има, за да я бъде и пребъдва България!
В душите, като в огромен храм, звучи песнопението: "Покойници, вий в други полк минахте..."
Това е полкът на вечната и безсмъртна българска слава, на честта, достойнството и подвига, пред които скланяме чела.
В ден като този, денят на мъжката задушница, ние се съприкосновяваме с душите на своите предци и въздавайки тям, въздаваме и на себе си упование, кураж и пребъдност. Ние навлизаме в ония вечни български селения, където, както е провидял подпоручик Димчо Дебелянов, "родни сенки с родна реч срещат брата и сина".
И се извършва велико единение. Уякчават се връзките между времената и в нас бие кръвта на героите от Гургулят и Сливница, от Одрин и Люлебургас, от Завоя на Черна и Дойранското езеро.
Ние трижди откупихме земята си (и тази, която ни взеха!) и своята бъдност като народ чрез жертвената кръв на най-достойните български синове. И докато ние ги носим в паметта си и с тях съпреживяваме техните нявгашни национални ламтежи за единно Отечество, те са живи!
Те са част от сакралното пространство на нацията.
Те, с примера на своя живот, с примера на своята саможертвеност, са и наши съпоборници в отстояването на българската чест и достойнство в един свят лукав и неправеден, от който пак се надигат сенките на тъмни заплахи.
Мъжка задушница. Суров помен. Помен по български.
И минават по хребетите на времето полкове след полкове. И се веят над тях знамена, прегорени от куршум и шрапнел, но никога неосквернени от вража ръка:
Българските знамена!
И цялото небе се изпълва със заклинателно песнопение: "Един завет остали нам деди! Деца на родний край, пазете си земите. От близо и далеч, от близо и далеч..."
Мъжка задушница е. Душата на България коленичи!
Отстоявайте българската кауза
- Г-н Младенов, на какво се основава твърдението Ви, че на английски език "македонец" значи "поробен българин"?
- В английската историческа литература може да се прочете, че македонец означава българин, останал под робство след 1878г. Има такава книга от Риджи Тейлър, всеки може да я прочете в библиотеките и в България, и в Македония. Написаното в нея е признато за достоверно от самия Милошевич на среща с английския и американския посланици.
По този въпрос е писал доста и Иван Михайлов в книгата "По трънливия път на македонското освободително движение". Цялата борба на ВМРО е била борба за българско духовно единство въобще. Това го знаят всички чуждестранни историци и затова никога няма да ни повярват, че ние сме за свободна и независима Македония, а не за присъединяването й към България. Това е и целта на моето присъствие на представянето на сдружението "Радко".
- Какво бихте казали спецално за читателите на "Зора"?
- За нашата "Зора" ли? Вашият вестник е най-интересният вестник. Предайте много поздрави лично на главния редактор Минчо Минчев, аз го познавам много добре. Съжалявам, че не изпълних обещанието си да ви предоставя техника, бях я приготвил, но я дадох на сдружението "Радко".
Вашите читатели трябва да знаят, че пътят е труден. Затова и аз съм един от тези хора, които са дошли от другия край на света, за да бъдат тук днес. За съжаление идвам от държава, където е налице развито гражданско общество, а тук си имаме работа с уличници и бандити, които хвърлят бомби.
Българското правителство отсъства от България и не прави нищо за българската кауза в Македония. Аз поканих Милена Милотинова да направи филм и тя не получи никаква подкрепа от българска страна. Знам, че вие също не получавате подкрепа отникъде. Пожелавам ви да продлжите да отстоявате българската кауза.
Сделката на века: Русия - ЕС
В края на октомври т.г. руският президент Владимир Путин посети Париж, за да се срещне с лидерите на Европейския съюз.
Седмица преди това пътуване, в. "Вашингтон пост" (21.10.2000 г.) публикува кореспонденцията от Париж на Уйлям Дроздняк: "Русия, твърдо решена да подпише стратегическа сделка за доставка на петрол за Западна Европа."
Вероятно както в Русия, така и у нас, не липсват хора, които да поставят под съмнение изгодния за Москва износ на такива ценни суровини като петрола и природния газ.
През 80-те години, когато за пръв път се заговори за "сделката на века" (износа на газ от СССР за Западна Европа), този проект се натъкна на определена съпротива. Онези, които са гледали съветския филм "Сделката на века", сигурно си спомнят, че той показа колебанията по тази тема. Основният аргумент в подкрепа на проекта, изложен от главния герой във филма, се свеждаше до следното: лежим върху възглавница от нефт и газ, но светът се развива и утре може да открият друг вид гориво. Ако днес не използваме това богатство, утре то може да се окаже безполезно... Най-убедителният аргумент в подкрепа на новата, истинска "сделка на века" е благоденствието, на което се радват страните-износителки на петрол от Персийския залив. Благоденствие днес, не в светлото бъдеще.
Реалността днес е такава: налице е изключително благоприятно стечение на обстоятелствата енергийната сделка Русия-ЕС този път да се осъществи. Защото са отпаднали поне главните политически пречки за това, т.е., враждебното отношение на САЩ, които през 80-те години предупредиха Западна Европа за опасността от енергийната й зависимост от СССР. Тази зависимост можела да бъде използвана за нечисти политически цели.
След десетилетия на напразни надежди днес изглежда несъмнено, че тази сделка е изгодна и за двете страни: Европа ще изпитва все по-голяма нужда от внос на петрол и земен газ (на фона на изчерпващите се запаси в Северно море), а Русия, която има огромни запаси, не може да ги използва заради остарялата си технология и материално-техническа база. Да не говорим за новоразкритите находища в арктическите морета, чието разработване става възможно поради отдръпването на полярните ледове и нарасналите възможности за целогодишно корабоплаване в Баренцово и Карско море. Срещу помощта, която ЕС ще окаже на Русия за усвояване на нейните обширни газови и петролни находища силно зависимата от горивата икономика на Европа ще си осигури дългосрочни енергийни доставки по твърди цени.
Взаимната зависимост е отличителна черта на съвременния свят и от нея няма как да се избяга. Серията договори, които се очакваше Путин да подпише в Париж с лидерите на ЕС, показват осъзнаването на растящата взаимна зависимост между най-голямата като територия нация на света и една от водещите търговско-икономически сили, Европейският съюз.
В случая обаче става въпрос и за ново стратегическо партньорство, под което стоят подписите на френския президент Ширак (временно председател на ЕС) и на председателя на Европейската комисия Романо Проди. Изгодата от него е двустранна: Русия получава достъп до западни технологии и инвестиции, а Европа разнообразява доставчиците си на горива във време на стремително покачване на цените на петрола и газта и на нови смутове в Средния Изток.
По този повод Романо Проди казва: "Понеже ЕС започва процес на разширяване, който през следващите години би могъл да доведе членския му състав до 28 страни, ние трябва да сме сигурни, че между нас и най-големия ни съсед на Изток няма да се издигнат нови стени. Нашата цел е да разширим зоната на стабилност до самата Русия, така че всички наши граждани да се чувстват по-сигурно. " ("Вашингтон пост").
В ЕС смятат, че освен икономическите предимства от осигуряването на надеждни енергийни доставки по твърди цени, двадесетгодишната сделка ще послужи като стимул и предвестник на по-широкото политическо сътрудничество между Европа и Русия: "Европейският съюз е вече клиент на Русия за нейния петролен износ - казва говорителят на Романо Проди, Джонатан Фол. - Искаме да променим търговската връзка в дългосрочно стратегическо партньорство. Това ще помогне да се стабилизира Русия, което е в интерес на всички страни."
Според публикувания във "Вашингтон пост" репортаж на Дроздяк, сред най-ентусиазираните поддръжници на "сделката на века" сега са президентът на САЩ Бил Клинтън и канцлерът на Германия Герхард Шрьодер. Те виждали в нея не само начин за изчистване на руския дълг към Запада, но и привличане на Русия за участие в укрепването на европейската сигурност.
При намаляващите доставки на петрол от Северно море, скоро Европа ще трябва да внася 85% от енергоносителите. В момента Русия доставя само 20 на сто от необходимия на ЕС природен газ и 16 процента от петрола. Официалните представители на ЕС се надяват тези цифри да се удвоят след подписването на дългосрочната енергийна спогодба с Русия. Остава да се преодолеят някои икономически и логистични пречки, които досега отблъскваха западните петролни и газови компании да инвестират в усвояването на несметните руски ресурси: например суровият климат, хаотичната политическа обстановка в някои региони на Русия, като Кавказ, както и корупцията. Обещаните от ЕС стимули и правителствени субсидии, плюс завишените печалби от галопиращите цени на енергията в света обаче, направиха по-привлекателно от когато и да било разработването на руските суровинни ресурси.
Една седмица преди срещата в Париж руският газов гигант "Газпром" оповести създаването на нов консорциум с водещи германски, френски и италиански газови компании, който ще започне изграждането на газопровод за 2 млрд.долара! Ежегодно по него от Русия за Западна Европа ще изтичат над 60 млрд.кубически метра природен газ.
600-километровият газопровод ще включва две линии, преминаващи през Беларус, Полша и Словкия. Решението да се заобиколи Украйна, която предлага по-пряк път до европейските пазари, е "изпросено" от Киев: веднъж с това, че отказва да плати своя дълг от над 2 млрд.долара на Русия за консумрани досега газови доставки; и втори път, защото буквално краде от газта, предназначена за западните клиенти на Русия, която минава по тръбопроводите през Украйна. Въпреки обвиненията на украинския президент Леонид Кучма, че Русия се стреми да сплаши своите съседи, причините за този "байпас" са почти криминални.
Киев си навлече гнева на Москва и с флирта си с НАТО, но не това е основното. Полша също стана член на НАТО, въпреки несъгласието на Русия, но газопроводът не я заобикаля. Наред с нефта и газта Русия планира да увеличи и износа си на електрическа енергия за Запада. Подписани са редица нови контракти с Германия и от август 2000 г. към последната текат нови, свежи доставки от руските електроцентрали. Според шефа на руската НЕК, Чубайс, енергийният мост до Запада може да стане по-голям, отколкото си го представят повечето хора.
Западни анализатори смятат, че най-голямото енергийно предизвикателство може да стане оздравяването на рухналата нефтена промишленост на Руската федерация. Страната има потенциал да бъде най-големият производител на петрол в света - с около 12 млн.барела на ден! Заради износените съоръжения обаче този потенциал не се използва днес и на една четвърт. Затова сегашният руски петролен експорт е само 2,6 млн.барела дневно. Но това положение ще се промени в интерес и на Русия, и на ЕС.
Постскриптум
В момент, когато Евросъюзът оценява по достойнство изгодата от дългосрочния алъш-вериш с Русия, нашите евроатлантици още играят на русофоби. Надявахме се искрено поне от ЕС да им налеят малко ум в главите, като им посочат необходимостта да не загърбват Русия, но не би!
Те са на път да се скарат и с ЕС, заканвайки се да извадят България от Пакта за стабилност, ако до края на ноември не паднат шенгенските визи за българите. Сега са открили, че в замяна на "услугите си" за НАТО България не била получила нищо от Пакта за стабилност.
Дали пък Костов и компания не са решили да се сдобряват с Русия? Предизборно, тъй да се каже... Късно е, чадо, на руските пазари вече се настаниха онези, с които щяхме да се евроинтегрираме. За нас с тези управници няма място нито на запад, нито на изток, сиреч в Русия. Нищо, че и от МВФ ни съветват да си върнем руските пазари.
Колко години изгубихме в гонене на вятъра, за да разберем, че оставаме на Балканите. Ами ако и тук започнат да не ни искат!
Тихо! В Македония живеели българи!.. Най-после, с неколкомесечно закъснение, на 28 т.м., българските медии информираха за охридската регистрация на гражданското сдружение "Радко". Но едва в третата си новинарска емисия БНТ излъчи целия текст на кореспонденцията от Скопие. От нея се разбра, че "Радко" не е абревиатура, а псевдоним на Иван Михайлов.
Дългото мълчание и кратката цензура имат само едно обяснение - смут! Макар че появяването на подобна формация в западната ни съседка е исторически по-оправдано от десетгодишната шетня на ОМО "Илинден" в Пиринския край.
"Радко" скромно заявява желание за работа в посока съхраняване на българската култура и идентичността на българите от Македония. За разлика от ОМО, те не гонят окупатори, не претендират за университети и черкви, не настояват за автономия, ефирно време и т.н.
Категорично шокиращ е слухът за отзоваване на българския посланик. Кой и защо се притисни от присъствието му на промоцията на сдружението в Скопие? Нали структурата е законно регистрирана... Македонските посланици у нас без страх от порицание присъстват на поклоненията на гроба на Яне Сандански край Роженския манастир, което нерегистрираното, незаконно ОМО "Илинден" ежегодно организира.
Ще пропусна разсъжденията на тема ама как стана, как успяха да се промъкнат? Или: Е, в Охрид всичко може, там е пълно с българофили! Не защото е несериозно, а защото е наивно. Предлагам да насочим вниманието си в посока - ОМО "Илинден" и сдружение "Радко" - две страни на един и същ проблем. Тук малко предистория ще е съвсем на място.
Македонстващите в България се появиха в зората на демокрацията. Никой не ги регистрираше, но и никой не им пречеше. Въпреки екстремисткото им поведение и искания, напълно протиоречащи на Конституцията. Но нека сме точни. ОМО "Илинден" не успя да се узакони не защото държавата пречеше, а защото главен прокурор беше Иван Татарчев. Само няколко седмици след изтичането на мандата му ОМО "Илинден-Пирин" бе вписана в съдебните регистри. И никой, ама никой от коалиционните партньори на СДС не прави и опит да предотврати това. Позицията на синята партия не коментирам изобщо, тъй като тя беше единствената политическа сила в Благоевград, която не подкрепи становището, осъждащо въпросната регистрация. По-късно Конституционният съд отмени решението на Софийския градски съд. Но това стана след местните избори. След като омовци си избраха двама кметове и около десетина общински съветници в Пиринско. Освен това, макар и за кратко, признахме наличието на македонци в държавата.
Възможно ли е обаче регистрацията на "Радко" да ни накара да мислим, че Македония си признава за българите? Да, но не съвсем. Защото македонската държава не допусна и едва ли ще допусне в официален документ, какъвто е преброяването например, да фигурира самоопределение "българин". И по този начин няма да даде повод на нито една международна организация да твърди, че в републиката живеят и българи. Този факт не прави Македония по-малко демократична, или по-нелицеприятна за света. Докато ОМО "Илинден" се позовава на преброяванията през 1946г., 1956г. и 1992 г. ЦРУ също се позовава на някакви документи, за да твърди в своята "книга с факти" от 1997г. и 1998 г., че в България живеят 206 000 македонци, което прави 2,5 % от населението ни. Само Карнегиевата анкета от 1913 г. никой не споменава. А там се казва: Македония е населена предимно от българи и по език, история и дух принадлежи на България. Същият факт проличава и от публикуваните в Македония през 1993 г. (и своевременно конфискувани от властите) "Турски документи за Илинденското въстание".
Как ще се решат българо-македонските прения, ще се изясни рано или късно. Но заключенията ще са в наша полза, само ако навреме заявим своите забравени интереси.
Ще припомня, че през 1998 г. в изложение пред Националния институт за външна политика на САЩ Ричард Холбрук, разглеждайки проблемите на Балканите в контекста на Версайската система, заключи: На Балканите е възможно прекрояване на границите... САЩ търсят нова формула за решаване на конфликтите на полуострова, разбрахме ли този сигнал? Едва ли, щом продължаваме да мълчим за сънародниците ни в Гърция, както мълчахме, когато превръщаха българите мохамедани в турци и продължаваме да стоим мирно пред разни правозащитници, които с мазохистична наслада създават малцинство след малцинство. Къде-къде по-логични са ходовете на комшиите, които афишират по-добри умения в защитата на националните си интереси.
Тежката орисия на българина е да го ръководят традиционно зависими, идеологически обременени или неизлечими безотечественици. За които криворазбраното добросъседство и лакейството пред гаранта за нов управленчески мандат стоят над една национална кауза. И като се има предвид, че справедливостта отдавна не е наш съюзник, нищо чудно да започнем да изчезваме от полуострова.
Вече се чуват презокеански подмятания за автономия. Само че никой не обяснява, че не става дума за оная автономия от времето на Берлинския диктат, оставил Вардарска и Егейска Македония под турско робство.
Шенген и бунтът на марионетките
Или премахвате визовия режим, или излизаме от Пакта за стабилност в Югоизточна Европа и отказваме да спрем старите реактори на АЕЦ "Козлодуй".
Това бе посланието, което управляващите у нас отправиха към Западна Европа през изминалата седмица. Излезе като че ли най-накрая някъде по върховете са изсипали мозък накуп и "всичкото народ" там е помъдряло... Де да беше вярно. Владетелят на големия цирк Карабас Барабас просто взе да прекрачва граници, които и най-смирените дървени кукли вече виждат като заплаха за собствената си сигурност. Колкото и малко да е, в дървените им глави все има толкова мозък, че да разберат - движенията им зависят от придърпванията на тънките рибарски корди на Карабас Барабас. Оживяването им обаче зависи от ръкоплясканията на публиката.
A публиката опасно се е умълчала в последно време. Вече не вярва на представлението. Затова е и бунтът на дървените кукли марионетки - реален бунт на измислени герои.
Проблемът е, че кукленото представление е само част от цялостното шоу - в него има много други - и то истински, - актьори. Те са по-важни, защото техният бунт може да бъде катастрофален за Карабас Барабас, изобразяван понякога и като добрия Чичо Сам оттатък океана.
А нещата и при тях не са особено розови.
Обединението в гилдията, наречена Европейски съюз, зацикля вече втора година. Основните актьори се съгласиха в началото да приобщят и по-посредствените изпълнители като Ирландия, Португалия, Испания с надеждата, че на техен гръб ще успеят да се изявят още по-ярко. Оказа се точно обратното - въодушевени от приемането им в гилдията, изоставащите се възползваха от моженето на големите - Германия, Франция, Великобритания, и бързо натрупаха активи. В същото време соловите изпълнения на звездите загубиха от силата си, повлечени надолу от опита за синхронизиране с изоставащите. Стана така, че - силните икономики намалиха темпа на индустриалното си развитие сякаш преливайки го в по-слабите южни икономики. Получи се нещо подобно на комунистическа уравниловка и южняците овладяха собствените си пазари, които само допреди десетилетие бяха здраво завладени от северняците на Европа. Така Северът получи партньори, но загуби голяма част от териториите, от които преди извличаше печалба. В името на общото оцеляване на трупата този неприятен факт бе преглътнат.
Зададе се обаче друга опасност - от Изток се появи тълпа нови посредственици, които открито дадоха заявка за влизане в голямата игра на големия театър като равностойни партньори.
Никой от оформената вече трупа не ги поиска, разбира се. Големите нямаха никакво намерение отново да стават кръводарители, а малките прекрасно знаеха от собствения си опит колко кръв трябва да се източи, за да се изправи на крака една грохнала система. Този път обаче в ролята на кръводарители трябваше да влязат те.
Симптоматично е, че най-големи ксенофоби (мразещи чужденците) се оказаха най-бедните евросъюзни членове - гърците. Над 80 на сто от тях нямат никакво желание да видят сред бизнеспартньорите си представители на такива нации като северната им съседка България. Не по-добро е положението и при останалите - средно 65 на сто от еврозападняците не желаят прословутия тандем Румъния-България да влезе в ЕС.
Оптимистичната теория за нас е, че не ни желаят, понеже сме прекалено добри в каквото и да се захванем и затова се страхуват от уменията ни.
Песимистичната е, че за да станем равноправни, само за укрепването на българската икономика трябва да се отделят поне 100 милиарда долара - толкова, колкото бяха източени от страната ни през последните 10 години. С първото горе-долу може и да се справят и да го приемат западняците. Второто обаче е пълен абсурд.
Шенгенската бариера не е политическо препятствие, нито е сложена, за да спре нелегалния поток от азиатски и африкански имигранти.
Не е поставена дори и заради евентуалния приток на Запад от българи.
- Шенген е мост с караулка над икономическа пропаст която никой няма желание да запълва. Още повече след като съзнателно е била изкопана преди това.
Казахме вече, че на всичко отгоре оттатък пропастта също не всичко е цъфнало и вързало. Рекордно ниският валутен курс на еврото спрямо долара - по-малко от 0,9 евро за долар - направи невъзможен вноса на американски стоки на европазара, защото значително ги оскъпи.
Евростоките в същото време станаха прекалено евтини за американските пазари и по този начин теоретично заплашиха с удар производителите от Новия континент. Стратегическият ход на правителството на САЩ е ясен - да уплаши собствените си поданици с възможна икономическа инвазия на европейците. Въпреки че косвено чисто американските проблеми се отразяват и на Европа, проблемът не е в тях.
Проблемът е, че падащата обща евровалута води до неизбежен натиск за увеличаване на лихвите, а това пък силно се отразява върху инвестиционната политика. Този процес дава оправдание на Западна Европа да поиска самоизолиране и отлагане както на вътрешните западноевропейски интеграционни процеси, така и на действията (или бездействията) по присъединяване на източните икономики.
- Натискът на САЩ над
Европа ще продължи
Крайната цел е превръщането на Европа в икономически придатък на тихоокеанския икономически пазар, който до едно десетилетие трябва да се превърне в чисто американски.
В тази ситуация Западна Европа се оказва в крайно неприятно разкрачено положение. От една страна тя трябва не само да съхрани икономическия си потенциал, но и изключително бързо да го доразвие, за да остане конкурентна на американо-азиатския натиск. От друга страна, без страните от източната половина на Стария континент трудно би могло да се образува достатъчно мощен единен икономически пазар, който да има силата да се пребори с новоизграждащия се тихоокеански гигант. Влагането на капитали в страни, които преди това са били съзнателно изтощавани, ще заприлича на наливане в каца без дъно. Ще трябва да се възстановява икономическата основа, да се подобрява образованието, да се хвърлят капитали за развитие на науката... На всичко отгоре ще трябва да се изравняват и жизнените стандарти за източните със западните граждани. Европейският съюз се опита да намери изход от дилемата с компромисното разделяне на групи на източноевропейците - в първата отличниците, във втората изоставащите. Отварянето на европазара за първата група обаче показа, че евтината източноевропейска работна сила реално ще заплаши "социалния мир" в Западна Европа. Показателен е примерът с Полша. Тамошното правителство се съгласи да приведе ценовата си политика в европейски ред, но само за стоки, които са за износ. За поляците цените си останаха на старите ниски нива. След премахване на визовата бариера обаче германците се втурнаха в пределите на пановете и започнаха масово и лудо пазаруване на двойно и тройно по-ниски цени, загърбайки относително по-скъпия роден пазар. Така половинчатото решение не постигна целите си. Примери от подобен род - бол.
На фона на горните евродертове изцепката на българската дипломация не може да не е вбесила до дупка брюкселската менажерия. Пропускането на България зад Шенген би отвързало крайно нежелателна за Брюксел лавина. Румънците избесняха от искането на София двете страни да не се разглеждат като пакет. Истината обаче е, че би трябвало да са ни благодарни. "Пакетираният" натиск е като вкарване на канап в игла с тънки уши - по-добре е да се разсуче канапът и двете нишки да се промъкнат една след друга. Общите претенции на еврочиновниците към "пакета" са много повече сумарно, отколкото претенциите им поединично. Така, дори България да влезе с една крачка по-напред, Румъния неизбежно ще я последва.
Тук обаче възникват други проблеми - от - отличниците на Източна
Европа
Теоретично може и да не е така, но на практика вдигането на Шенген за нас би ни приравнило и с най-напредналите като Полша, Унгария, Словения. Келфайда тогава от преимуществената им позиция като икономика и обществено-социална база. Дори да имат по-високи стандарти, те неизбежно ще попаднат под ударите на свободно движещия се човешки ресурс от Балканите. Не е кой знае колко далечно минало примерът с Югославия, която благодарение на отворената политика на покойния Тито, западната ни съседка, макар и приписвана към соцлагера, се радваше на стандарт, плътно приближаващ се към западноевропейския от онова време.
Пак Югославия стана причина и за изокването на външната ни дипломация. Свалянето на Милошевич от власт вече предполага излизане на Югославия - каквото и да е останало от нея, - на европейската сцена. За всеобщо българско съжаление западните ни съседи обаче съумяха да запазят поне 80 на сто от икономическия си потенциал въпреки яростните евро-американски обединени усилия за съсипването му. Премахвайки измислените правочовешки пречки, пред Белград могат да се отворят магистрални пътища към Западна Европа и югославяните ще са в пълното си право да поискат вдигането на икономическите бариери. А югоикономиката е с наистина голям потенциал. Гърците по византийски лукаво през цялото време на агресията срещу Югославия се увъртаха с мазна приятелска усмивка около Белград, но истината е, че изпитват истински ужас от другото време - в което на Югославия могат да позволят да стъпи на краката си като икономика. Само няколко месеца са необходими на югославяните, за да придобият по-висок жизнен стандарт от гърците. Това е истината. Друг е въпросът дали и кога ще им позволят.
Ето затова е и списъкът на правителството ни - опит за византийщина по български. Казано честно, опитът е сполучлив и в сполучливо улучен момент.
Толкова по-яростна е обаче ответната атака от Брюксел. Не остана еврочиновническа фигура, която да не се включи в атаката срещу искането на българското правителство. Забележително е, че в устремния напън моменталически се намесиха и отвъд океана.
Представителят на МВФ у нас Питър Стела внезапно обяви, че било грешка да ориентираме външната си търговия единствено към Европейския съюз. Американският съветник на президента - Стив Ханке - пък ни обясни, че опитите ни да влезем в ЕС били стратегическа грешка, защото ЕС се превръщал не в свободен пазар на независими нации, а в супердържава. Влизането ни в ЕС щяло да повтори рецидив от миналото, когато пак сме имали един господар - Съветския съюз. Ако е прав Ханке, то още по-лошо - не влезем ли в ЕС, оставаме извън супердържавата с всички крайно неприятни последици от това! Следователно на всяка цена трябва да влезем. Точно това би била логиката, произтичаща от думите на американския икономист.
На всичко отгоре вече нямаме и друг изход.
Под натиска на такива умници като Ханке дървените марионетни глави на управляващите ни през последните десет години окончателно отпуснаха юздата на държавното регулиране и мощно "либерализираха" икономиката ни, в частност - търговията. До месец се очаква да бъде завършен докладът за българската икономика на проф. Барт Камински от Световната банка. Вече стана известно обаче, че, според събраните от професора данни, "либерализацията" е довела до пълен срив на икономиката ни. Благодарение на нея и на тъпи действия на поредицата правителства след 1989 г. износът ни за Русия бе сведен до практическата нула, а на мястото на нашите стоки се настаниха субсидирани производства на страните от ЕС, САЩ, Унгария, Полша. Нелепи еднолични решения пометоха арабския ни пазар, а САЩ отказаха да ни допуснат свободно до пазара на НАФТА - северноамериканската икономическа зона. Най-накрая стигнахме дотам, че в момента 54 на сто от външната ни търговия е с ЕС, а 20 на сто се върти на разменни начала с околните балкански държави. Сега и да искаме, няма накъде да мърдаме - какво, да се врътнем отново на 180 градуса и да зарежем три-четвърти от настоящите си пазари, за да търсим нови... И къде на майната си този път? Ни Русия ни остана, ни арабите. Китай и Япония ли ни очакват?.. Проблемът е, че покрай другото отрязахме не, ами направо изгорихме всички мостове за отстъпление. Включително и с кретенската си визова политика. В стремежа да ни приемат колкото се може по-бързо в Западна Европа, сегашното ни правителство се съгласи да нагоди визовата си политика спрямо евростандартите. Така набързо въведохме визи кажи-речи за всички страни извън ЕС, с които по-рано нямахме визови режими. Така запушихме границите си за нежелани за ЕС имигранти, но пък запушихме и пътя, по който сами излизахме свободно на север, изток и юг. Остава да въведем визов режим за сърби, македонци и руснаци и напълно ще си опечем работата - ще се затворим от три страни, а от четвъртата няма да искат да ни отворят. Че то остава да дойде не бай Тошо, а другарят Сталин и да запечати границите ни с червен восък, та да се знае, че мърдане навън няма и няма да има... Ясно е, че правителството на Костов добре разбира в каква каша се набърква, тряскайки на масата ултиматума за визите. То обаче вече няма друг изход. Изборите наближават с шеметна бързина, а досега за трите години Костово управление българинът бе хранен само с голи уверения, че Западна Европа ще отвори вратите си и ще ни приюти. Заради тези голи уверения и единствено в тяхно име бе съсипана цялата ни икономика, а жизненото ни равнище се върна с повече от 30-35 години назад. Държавата ни в лицето на всякакви правителства (с изключение на Виденов) лягаше да ближе патъците на всеки ОБЕЩАВАЩ ни благоденствие. Оставахме си с обещанията.
- И въпреки всичко умът не идва и не идва
Направо като държавно предателство може да се определи оставката на координатора ни в Пакта за стабилност Никола Карадимов и посочените от него мотиви за действието му. Не провокация, а жива простотия са думите на Карадимов: "В случай, че не го направят (изваждането ни от черния шенгенски списък - б.а.), което е възможно поради специфичната процедура в ЕС, решението ще бъде по същество незаслужено наказание за България и българските граждани. " Хем, значи, разбира, че ще е незаслужено наказание, хем оправдава ЕС поради "специфичната процедура" и си подава гръмогласно оставката в знак на несъгласие с исканията на правителството ни. Логичен е въпросът - този Карадимов на интересите на ЕС ли служи или да?! Какви тук процедури, какви тъпотии!!
Открито кретенски са и реакциите на т.нар. левица. Всички, определящи се в лявото пространство, единодушно се нахвърлиха върху Костов и правителството, реагирайки абсолютно първосигнално. Презумпцията веднага се оформи - щом го прави Костов, значи непременно трябва да е вредно за България. Да, ама в случая не е - без значение кои са мотивите на Костов и обкръжението му.
Дори да става въпрос за отчаян вътрешнополитически или външнополитически ход, острото поставяне на въпроса за отпадане на визовия ни режим с ЕС е с неоценимо положителен ефект. Може да е храбростта на отчаяния, но за народа носи полза. Поне ще разберем имаме ли изобщо някакъв шанс за влизане в ЕС, или напълно сме отписани от сметките. Така че едва ли левите трябва толкова единодушно и яростно да се нахвърлят на Костовите люде. Или да го подкрепят, или да си замълчат най-малкото. И без това сами просеха досега подобен външнополитически ход. Хайде да не се страхуват чак толкова, че западните им господари ще ги лишат от подаяния в просешката им паничка.
Така или иначе, без да иска или нарочно, предполагам най-вече по вътрешнополитически причини, но правителството създаде прецедент, излизането от който ще е много трудно.
- Пътят назад вече е отрязан
- насадихме се на пачи яйца и каквото и да ни струва, трябва да ги измътим. Ако точно в този случай управляващите у нас се огънат и си подвият опашките пред злобното съскане от Брюксел, пиши ни умрели. Втора възможност едва ли ще ни се отдаде.
Страхът идва от друго. Опитните бюрократи от ЕС могат отново да ни изиграят - да приемат на думи искането ни и да го бишнат в девета глуха чрез всякакви реални и нереални процедури по утвърждаването му. Нашите се изцепиха и поставиха срок - да посрещнем 2001 г. с юридически оформен безвизов режим на българите за влизане в страните от ЕС. Срокът е предостатъчен за решаване на искането ни. Остава да чакаме отговор на отчаяното предизвикателство на правителството ни.
Ако от Западна Европа не го приемат, управляващите наистина трябва да изтеглят страната ни от Пакта за стабилност в Югоизточна Европа. Жестът е символичен, но с огромна политическа ударна сила. Няма какво повече да губим. Ако не се огънат дори този един-единствен път, правителство, президент и парламент ще могат въпреки всичките мерзости, които насътвориха досега, да се оттеглят със заслужено достойнство.
Много ми се иска да напиша, че един жест не може да изтрие тригодишна продажническа политика, но знам, че няма да съм прав - народът, за съжаление, има не къса, а прекалено къса историческа памет. Издейства ли Иван Костов отпадане на визовия режим, тълпата ще го понесе на ръце. Не само това - на ръце ще му поднесе и следващия мандат. Без да се замисля тогава пък каква цена ще трябва да плащаме.
Ако на 1 януари 2001 г. обаче лично аз няма да мога да се кача на първото попаднало ми превозно средство и да се спра в най-северната точка на Великобритания, без да бъда спрян на нито една еврограница, мога открито да заявя - ще се кача на барикадата.
Поне ще мога да си ида като мъж, а не като лайно, в каквото се опитват да ме превърнат десета година.
"Емигрантският синдром"
Дойде времето, в което нищо не може да ни удиви. Преди година председателят на парламентарната Комисия за външна политика държеше речи за присъединяването ни към агресията на Запада срещу Югославия. Той твърдеше, че най важното е "ние като добри граждани на света" да засвидетелстваме по този начин вярност към каузата на "международната общност". Тъй добронамерените и човеколюбиви българи бяха присъединени към един от разбойническите кръстоносни походи, каквито добре познава историята на Югоизточна Европа.
Позорът остана за цялата нация, и отговорност пред историята ще носим всички, понеже търпим във властта подобни догматични авантюристи.
Сега Асен Агов изкукурига предложението България да напусне Пакта за стабилност, защото Западът не иска да снеме забраната да се издават шенгенски визи за българите... Хайде да се обърнем назад към големите предизборни обещания на управляващите - за влизане в Европейския съюз и НАТО, за чуждите инвестиции, за икономическата помощ на Запада и т.н. Изваждането на България от шенгенския списък бе като че ли дребен епизод от рога на изобилието, който трябваше да се изсипе върху ни след януарския метеж. Свалянето на "Шенген" се размахваше обаче просто като един символ на нашия признат от Запада европеизъм и обещания за щастие. Никой не попита какво всъщност очакват българите от безвизов режим. Оказва се, че това, за което са се разпищели управляващите и техните активисти, представлява едно право за безвизово пребиваване на максимум три месеца в страна от Европейския съюз. Какво може да спечели страната и нацията от това? Че някой българин ще работи като боклукчия, или ще хамалува в мебелна къща, или ще разнася пици, след което ще се върне с хиляда-две хилади марки в къщи? Че друг българин ще се скрие и ще работи не 3 а 13 месеца, докато го заловят, глобят неговия работодател, а в паспорта му турят черен печат? Че тумба цигани ще хукнат да просят и крадат по европейските градове, а в полицейските документи и либерално-демократичните медии ще "славят" името на Отечеството ни?... Прелюбопитно съображение в борбата за падане на визовия режим, изказано още преди година от Иван Костов, бе, че трябвало визите да паднат, за да могат безработните българи да отидат навън и да спечелят някоя пара! И това ми бил министър-председател на България! "Шеф" на правителство, който мечтае да се отърве от гражданите на страната си.
Наскоро с еуфоричен тон либералните медии съобщиха, че тази година българите със "зелените" американски карти на постоянната емиграция ще са по брой на трето място в света. Емиграцията в Америка се оценява като едва ли не национално постижение, дори президентът пледира за нея, защото заминалите българи щели да бъдат един вид лоби на страната си... Както всяко "творение" на демократите, емигрантският синдром не може да предизвика нищо друго освен погнуса, предимно с аморалната си логика.
Управляващата върхушка ръка за ръка с международните финансови разбойници от МВФ и Световната банка сринаха окончателно цялото българско стопанство и докараха до просяшка тояга нацията. Сега искат да изгонят тази нация от земята, обживявана повече от едно хилядолетие. Принуждават българите да се превърнат в скитници, унижавани на всяка крачка като хора от втора категория.
Защото шенгенските визи могат да пуснат българите на Запад, но няма да променят западния "синдром на метрополията", според който ние сме хора втора категория. А това означава, че дори онези, които са получили тамошно гражданство, се реализират на ниските етажи на обществото, каквито и способности да имат.
Къде са успелите българи? Кои дойдоха на Българския Великден? С какви възможности да помогнат на България те успяха да се похвалят?
Както писа един бивш активист на либералната революция наскоро, най-успелите са Костовата щерка, Пешо-Стояновият син и Божковият братовчед... Другите са дребни банкови чиновници, служители в незначителни фирми, неколцина начинаещи учени. И нищо повече?!
Погрешната философия за управлението на страната, която вече четвърта година прилага в политическата си практика синята върхушка, докара до отчаяние българите не с друго, а с изключиталната безперспективност за българското съдба. Тази философия изключва българската реализация на онази част от обществото ни, която се стреми към високия етаж на битието. Трябва да се чакат чужди проекти, чужди инвестиции, чужди фондации..., чужди, чужди, чужди! За да има българско образование, култура, наука.
И то в страната, която столетия се движи през историята под сакралната фраза "Напред, науката е слънце, което във душите грей... ". Но чуждото не идва, или ако идва, то е твърде незначително, защото народът е казал, че чуждият хляб горчи. Хората на духа, на мозъчната активност, на творческите възможности преминават в нова фаза от своето съществуване. Възрастното поколение се залъгва с трохи и минали постижения, а младите НАПУСКАТ "ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ", ЗА ДА ОЦЕЛЕЯТ.
Тук се занимават с далавери, а навън ще работят като слуги.
Това е най-опасното за нацията, защото от нея изтича ХУМАНИТАРНИЯТ РАЗУМ, който представлява главната структура на българския идентизъм и гаранция за напредъка на нашия напредък.
В този смисъл "синдромът на емиграцията" в правителствената политика представлява едно престъпление срещу нацията и нейната държава. Тук идеята, че един ден ще има демократичен национален "Народен съд" за виновниците за новата, поредната Национална катастрофа, не е далеч от своето осъществяване.
На фона на фундаменталния смисъл от емиграцията на българите на Запад, няма и не може да има друга оценка за подчертаната активност на сините лидери в поредното, този път "шенгенското" сваляне на гащите - безвизов режим на всяка цена!!! Готови сме на всичко, както се казва, дори да ви наругаем. И Асен Агов се заканва, как сме щели да напуснем Пакта за стабилност! А дали е питал американския посланник?! Сигурно! Защото провокацията, която представлява тази заплаха, изобщо не касае американските интереси. Напротив, за американската стратегия е добре българите да се разсеят из Европа, особено интелигентните българи. Защото един ден на нацията може да й дойде на ума да се съпротивлява срещу "pax Americana". А начело на такава съпротива винаги застава многобройна интелигенция. Без нея всяко подобно дело е обречено.
Ето как и защо на колониалната администрация не й трябват умни българи. И без това техните претенции бунят българското племе. Да вървят на Запад!.. Колкото по-малко умни глави, толкова по-малко неприятности. Оставащите тук ще бъдат обслужващ персонал, децата им ще бъдат обслужващ персонал, внуците им ще бъдат обслужващ персонал. Само наследствената върхушка ще властва над всички, но и тази власт ще е фиктивна и в нея основният фактор ще бъде гювечът. Защото действителната власт ще е в ръцете на неидентифицирани финансови олигарси. Тя вече е!
Провокацията на Асен Агов е прекалено глупава, за да бъде ултиматум към ЕС. Особено след като се знае, че САЩ ни притикват заедно с Турция като острие срещу Европа. А там Турция не я искат. Егоцентричната философия на Европа едва сега ли е забелязана от г-н Агов и нотабилите му.
Повече от три години той като председател на парламентарната Комисия по външна политика ръсеше под път и над път глупости, често цитирани от "Нова Зора". Но за идиотизма си получаваше само ръкопляскания. Сега, от глупост, дава повод да го изгонят от партията и властта?! Дали пък Иван Костов няма да се възползва от този повод?.. Днес антишенгенските истерии на либерал-революционната партия са смешни и и жалки, защото не от тях зависи съдбата на България и българите. Тъпотиите на политиката на СДС и личните изкукуригвания на Асен Агов могат да бъдат само повод да напомним на българите какви хора допуснаха на власт и докога те мога да бъдат търпени.
Не друг, а бившият канцлер Хелмут Шмид тези дни направи промоция на своя книга, посветена на бъдещето на Европа. В нея без капчица стеснение той заявява, че Турция не само няма място сред християнските народи на Стария континент, но обясни и защо. Сякаш е чел "Зора" в продължение на 10 години. Ето и изводите на хер Шмид.
- Защото Турция е мюсюлманска държава и никога няма да се адаптира към европейските ценности; - защото при този демографски взрив само след 30-ина години населението й ще бъде равно на това на Германия и Франция, взети заедно; - защото досегашният опит е показал, че интегриран турчин в Европа няма; - и последно поред, но не и по значение, защото това е в интерес на САЩ, а не Европа.
Тези неща ги повтаряме вече цяло десетилетие. Я вол, хер ексканцлер.
А Иван Костов по-добре да слуша Шмид, а не Ферхойген.
