ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Същата картина и в културното ведомство, точно както и в образователното, и което е още по-изненадващо, значителна част депутати на левицата - също. Оказаха се и те "лобисти" на "Отворено общество".
- Тази дума много се употребява напоследък, какво е точното й значение?
- "Лоби" е английска дума и означава банкови и други агенти, които оказват силно влияние чрез подкупване на депутатите при приемане на един или друг закон. Това е значението на думата "лоби" в Речника. И то много приляга на сегашната наша парламентарна практика.
Та за някои от лобистите на "Отворено общество", които ни препъваха, решихме да уведомим премиера Виденов. Отговор на изложението не получихме. Но мисля, че е вероятно да сме го подсетили да анулира клаузата в Постановленинето на Министерския съвет от 1990 г. за стопроцентовото покриване на извършените у нас от фондацията на Сорос дарения със средства от бюджета на държавата. Това спести на държавата много милиони, но нищо друго не примърда! Косъм не падна от главата на нито един от "лобистите". Тогава почувствах, че възловите постове са всъщност в техни ръце.
Вицепрезидентката по времето на Желев - Блага Димитрова, вицепремиерът Димитър Луджев, едновременно и министър на отбраната, посланиците ни в Италия и Гърция - Тафров и Богданов, първият помощник на вицепремиера Божков по "приватизацията" - Прохаски - всички те отскокнаха от Управителния съвет на "Отворено общество". Както и министърът на евроинтеграцията Гоцев, който е и в момента, ако не се лъжа, в Контролния съвет на фондацията.
Антонина Желязкова започна кариерата си на функционер по претопяването на "помаците" в малцинство също от УС на Соросовата фондация. Неслучайно негово превъзходителство Желев я беше взел при себе си на заплата в президентството, докато тя организираше мултиетническата бъркотия в Родопите. Достопочтеният проф. Беров, преди да стане премиер на служебното правителство, бе и пълномощник на Джордж Сорос при основаването на Американския университет в Благоевград, заедно с бившата министърка на културата Елка Константинова. Тя пък по времето на Ф. Димитров отвори пътя на религиозните секти в България, половината от тях - доказано вредоносни и забранени на Запад.
Не обсъждам управленческите активи и пасиви на споменатите г-жи и господа, а просто повдигам крайчеца на пердето, към властовата панорама в България.
- Значи "лобирането" се оказа сериозно нещо... - Неотразимо! Пара се ръсеше със замах - за "проекти", стипенции, задгранични командировки, клубове, курсове и школи се откриваха в София и окръжните градове, закипя една уж благотворителна дейност, на която нищо не можеше да се възрази.
Какво да възразиш например на това, че на литературния критик Божидар Кунчев са връчили 20 000 (двадесет) хиляди долара, за да събере материали за биография на Радой Ралин? Колко са хората, които ще се досетят, че удостоеният критик ще получи примерно 500 долара, а остатъкът ще си отиде при г-н Ралин, така че да няма дори нужда да плаща дължимия върху въпросната сума данък?
В какво да упрекнеш главния редактор на в."Литературен форум" - Марин Георгиев, че са му дарени 7500 щатски долара, да се разходи в чужбина? Копче не можеш да кажеш. Тези и други подобни, стотици, хиляди "дарения" заедно с многото да ги наречем, сделки и проекти, се обявяват най-прилежно в отчетите на фондацията всяка година - същите, за които колегата Радичков бе казал в едно свое изказване, че са святи и чисти "като тефтерчето на Левски".
Колко хора ще се досетят, като прочетат името на Радой Ралин в тези отчети или това на Марин Георгиев, че първият от тях е "архитектът" на разцеплението в Съюза на писателите, а вторият си присвои писателския вестник "Литературен форум" и почти веднага въвлече като негов собственик и фондацията "Отворено общество", още през 1992г., ако не се лъжа. Преди още разцеплението на СБП да бъде официално оформено. Че този същият вестник проведе една широкомащабна, разгромителна кампания срещу нашата национална литература.
Ами даренията за Любен Дилов-старши, който изрази още през 1993 г. нуждата от подмяна на езика ни, историята и религията ни?
Аз ви соча само три примерчета на "дарени" интелектуалци - зад хилядите дарения, така размесени с истинските, че никой не може да му хване края. Сборният резултат от всичко това е овладяването на държавата, за да може в крайна сметка богатството й да бъде поделено между външните и вътрешни "агенти на влиянието". Взаимните интереси между наши и чужди сплотиха едните с другите и започна пързалянето към пропастта. Пред очите ни се изпариха също и пенсионни фондове с всичките катастрофални от това последици.
- Никой ли не се опря на тази лавина?
- Някои се опряха, но бяха малцина. Един от тях е Румен Воденичаров. Той беше първият набелязан от Сорос за председател на Управителния съвет на фондацията "Отворено общество", но при срещата между двамата в САЩ, Румен разкрива своите "пронационални" виждания за развитие на демокрацията у нас. И става така, че докато той хвърчи към София със заповед за назначението му в джоба, един телефонен разговор е изпреварил самолета и председател на УС става друг, сигурен човек. Всичко това самият Румен Воденичаров го изповяда по-късно в печата. Той е комай единственият поканен, който не тръгна по гайдата на Сорос.
Опря се и Петър Берон, видя се, че е негоден за сляпо оръдие и веднага бяха задвижени механизмите за неговото политическо сразяване, извършено с решаващото участие на Желев. Така той премахна най-близкия свой съратник в изначалното СДС, защото беше и талантлив, и умен, за да не го засенчва.
- Берон не беше ли по-краен от Желев - говоря за възгледите върху прехода?
- Берон не беше "по-краен", а по-откровен. Той спореше със своите политически противници открито, а Желев мируваше и се правеше на "марксист" до последния момент на своето избиране за държавен глава и така успя да подмами левицата, че не само ще гарантира "мирния преход", но и възможност и по-дълго да запази управленческите си функции. Така беше избран той за президент, като марксист, т.е. като свой човек. Простодушният Петър Берон не беше способен на такава игра и което бе още по-фатално за него, той се чувстваше българин. Външните ни покровители доловиха тази пронационална "нишка" у своя доскорошен любимец и вдигнаха от него ръка. Разбраха, че не е удобен за техните намерения и не предотвратиха приготвената му от Желев публична екзекуция с обявяването му за агент на тайните служби.
- Откъде знаете тези неща? Доколкото знам, Вие сте били вън от играта по това време.
- Ако и Вие бяхте чели редовно пресата, щяхте да ги знаете, а аз, освен това, като съседи по жилище, често се виждах с Андрей Луканов и съм чул от него доста подробности. В моя апартамент на ул."Латинка" 15, в мое отсъствие жена ми беше организирала на 13. XI. първата среща на Луканов с първенците на тогавашната опозиция. Аз не бях в политическата игра, но много неща просто се набиха в очите и ушите ми. Така например около 3 седмици, преди да бъде обявено досието на Петър Берон, аз вече знаех, че това е мистификация на Желев.
- Чувал съм, че Вие не се обичате с Желев.
- Това не е тайна. Аз се сблъсках с него още през 1987 година, след публикацията му за гроба на Левски, в която ме нарече "патриотар". Аз след това го насолих в друга статия и така, още преди да избухне демокрацията у нас, бях наясно що за човек е той и често сме поспорвали с Андрей Луканов за него. В тези именно спорове съм могъл да узная много неща за този фатален човек.
- Защо не поговорим за тях?
- Ще говорим, но нека си довършим приказката за първите, които се опряха на "Отворено общество", а и на бандитизма в "прехода". Един от най-твърдите в това отношение е Петьо Блъсков, основателят на прославения седмичник "168 часа". Той свърши много голяма работа, каквато и сега върши, дори в по-голяма степен, следващият вестник на Блъсков - "Монитор". Само че крепостта на простотията е, за съжаление, непоклатима. Вестник "Нова Зора" на Минчо Минчев години подред се опитва да разбие стената с глава, за да обясни на нашата сякаш упоена общественост, истината за "прехода", "структурната реформа" и специално подривната роля на "Отвореното общество". Но и това си остава глас в пустиня. "Строго секретно" на Иванджийски неуморно воюва от първия си брой с тъмните сили на корупцията, макар и в друга стилистика. Както и основаният през 1994 година вестник "Български писател", но сборният резултат от всичко това не отклони нито кръстоносният поход срещу насочените към икономиката и културата ни сразяващи удари, нито пък усп да предварди нашествието на религиозните секти и така доларовата паяжина оплете голяма част от интелектуалната ни върхушка. Ако се изчисли колко хора са сътрудничили на независимите издания, ще се види, че те не са никак малко. Хората, устояли на корупцията и разврата. Но горчивата чаша си остана горчива.
- Не сте ли се замисляли въру факта, че точно изброените от вас седмични издания не могат да се похвалят с високи тиражи? С какво бихте си обяснили тази апатия на читателите точно към тези издания?
- С оглушителната шумотевица, която произвеждат многотиражните, казионните вестници и силното влияние върху българина на т.нар. масмедии - радиото и телевизията. Как да се пребори един вестник за истината със своите 5-10 хиляди бройки, когато пред синия екран всяка вечер настървено се нареждат 3-4 милиона души, за да видят с очите си един идеален политически свят, който се грижи самоотвержено за тяхното благо? Колцина могат да издържат на тази непрестанна, масирана мозъчна атака? Ние все още недооценяваме страшилището, наречено телевизия. Това е юздата на човечеството: имаш ли я в ръцете си, водиш го накъдето си искаш. Неслучайно първите удари, които направи "Отвореното" общество у нас, бяха прицелени в т.нар. медийна интелигенция, и в културата. Те бяха троянските коне, които минираха крепостта отвътре, агентите на подривното външно влияние.
- Не омаловажавате ли ролята на родните управници?
- В никакъв случай. Предателството на отечествените интереси започна от там, за разлика от останалите източно-европейски страни, които в една или друга степен станаха потърпевши на "прехода". Те запазиха в голяма степен свободата на действие. В името на собствените си интереси те не взривиха своята икономика и особено селското стопанство, както ние го свършихме. Ние - отново ще го повторя - станахме дори инициатори - сами - за неща, които никой не беше се досетил да ни поиска. Като например връщането на земята в реални граници, фаталната идея на още по-фаталния Желев. Ами неговото решаващо участие в разгрома на разузнаването и армията? Ето, така загубихме контрола върху "прехода", а и респекта на външния свят към българите и България. Видяхте как много по-иначе се държа Сърбия по време на буреносния натиск върху нея.
- Какво имате предвид?
- Всичко. Всичко онова, което този народ прояви като сцепление и мъжество и накара целия свят макар и тайничко да му свали шапка. Но защо? Защото там хората, освен че мислят за себе си - както всички хора на земята, но и за националната си независимост.
- На какво според Вас се дължи тази разлика след като и те, и ние бяхме социалистически страни?
- Дължи се на сериозна разлика в националния характер на сърби и българи, доказана в исторически план. Но има и друго. Сърбите не се поддадоха на опитите на СССР да бъдат интернационализирани и запазиха в пълнота своето много високо национално самочувствие. Докато младите генерации у нас бяха изцяло почти "интернационализирани", особено комсомолският им авангард. Точно на тези политически мъже се падна след 10. XI.1989г. да поемат у нас политическата и държавната власт. Повечето от тях нямаха в себе си нито капчица усещане за отечествена принадлежност.
ПРЕЗАРЕЖДАТ С ДИНАМИТ БАРУТНОТО БУРЕ
Общественото мнение у нас все още не е осмислило напълно последните събития в Югославия. Няма и представа за възможното им бъдещо развитие.
Интересът към тях е напълно разбираем, като се има предвид, че става дума не просто за съседна страна, а за естествения български географски коридор към лелеяния Европейски съюз. И най-вече за всеобщите в Балканския район очаквания за неговото омиротворяване. Развитието на тези събития и мястото им в общата политическа динамика на Балканите е далеч от избистрянето си. Неизвестностите за района ни са повече от преди.
В изящната с простотата си черно-бяла схема на "Демокрация" всичко е ясно. Комунистическият диктатор Милошевич е низвергнат и мекеретата му в България и другаде остават безстопанствени. Братският сръбски народ, еманципиран от демокрацията, ще се превърне в братовчедски сръбски народ, подобно на българския такъв, и ще бъде залят от реденоминирани хуманитарни динари от някоя щедра премиерска фондация с название "Бъдеще за Сърбия".
И в Белград, както и в София, ще се появи "правителство от светци" - по тези географски ширини кандидати за канонизиране никога не са липсвали - а вече свободните сръбски труженици ще увеличат благосъстоянието си със сбора от всичките отпаднали от банкнотите нули. Накратко, ще имат повече от достатъчно мотиви за атлантизиране.
Колкото до нашата родна политика, ще засияе още по-примамливо демократичната българска синева. Ще се отприщят не само задръстеният от бомбардирани мостове Дунав и масираните чуждестранни инвестиции, досега сдържани единствено от "тиранина от Дединье", но и обичта на новите сръбски демократи към старите български демократи. Хулите срещу Милошевич, избълвани от двамата български олимпийци - олимпиец Петър от Сидней и олимпиец Иван от ресторант "Олимп", - ще се окажат пророкувания в духа на "истина ви казвам", а на мястото на "острова на стабилността на Балканите" ще се появи цял архипелаг от нови такива острови, един от друг по-стабилни.
И така нататък.
За съжаление тази идилия е не по-малко наивна от останалата продукция на синята фабрика за илюзии. Обстановката в района се усложни, а българските управници, съответно българската дипломация, продължават да реагират неадекватно, когато въобще реагират.
Най-малко сега е допустимо втръсналата на всички примитивна пропаганда да подменя трезвия анализ, а у нас точно това се получаваше. Получава се и сега.
Пренебрегва се спецификата на случилото се в Сърбия. Повторението на вече отработената режисура на преврата подвежда. Вярно е, че в Белград през октомври 2000 г., както в София през януари 1997 г., имаше палеж на парламент, подстрекателски призиви на финансирани отвън уж национални радиостанции, камъни и павета, конгломератна мозайка от 16-17 организации, добре хранена и обединена единствено от отрицанието си на властта и т.н.
Имаше и има обаче и различия. При това съществени. Националната специфика на събитията далеч не се изчерпва само с това, че докато по софийските улици се подскачаше, на белградските се играеше хоро.
В Белград улицата изведе на върха на държавата човек с доказан интелект и с още по-доказани патриотични убеждения. В София - не.
Черната работа на американците за превръщането на Сърбия в територия е възложена не на Кощуница, а на Джинджич и Сие. Самият Кощуница засега обаче не дава признаци да го удовлетворява ролята на фигурант и параван за нечисти дела.
Политиците в Сърбия - не само властващите, но и опозиционерите - имат да решават твърде болезнени национални въпроси. Добре известният ни великосръбски шовинизъм не трябва да ни пречи да осъзнаваме моралната и политическа основателност на усилията на Белград да защити интересите на сърбите в Косово и в Република Сръбска, както и на прокудените от албанци и хървати над половин милион сръбски бежанци.
Не е неуместно да напомним на българския читател положението на най-многочислената част от тях - изгонените от Загреб сръбски обитатели на Сръбска Крайна. Тези хора не са заселвани там принудително от Белград след създаването на югославската миниимперия от Антантата. Живели са там няколко века, поканени от австроунгарската империя, за да защитават южните й балкански покрайнини от турски набези.
Не по-малко безнравствено е и изгонването на косовските сърби от Косово, от една година безсрамно форсирано от гаулайтер Бернар Кушнер.
Защо наблягам на положението на сръбските бежанци? От морални съображения, разбира се, но и при отчитане на връзката с този проблем с българо-сръбските отношения. Ако тези хора не се върнат по родните си места, ще се окажат в положението на поредните балкански палестинци. Част от тях ще се разселят по чужбина, а друга част ще бъдат устроени в рядко населените области на сръбската държава. Кои са те? Западните покрайнини, където по този начин окончателно би се изтласкал в малцинство българският народностен елемент.
По-важен е друг въпрос, на който въпреки очебийните факти властите ни продължават да дават наивен пропаганден отговор. Ако слушаме София, ще излезе, че Западът има интерес от установяването на политическа стабилност на Балканите. В такъв случай ще зададем контравъпрос: ако това наистина бе така, защо му трябваше да разрушава тази стабилност, която си съществуваше, преди същият този Запад да се заеме с разглобяването на Югославия?
Като българин, съм последният човек, който ще съжалява за това версайско творение, осакатило за пореден път демографски и териториално нашето Отечество. И все пак не трябва при оценяването на еволюцията на югославската държава да пропускаме няколко важни неща. ПЪРВО, от нея изгубиха и сърбите, чиято национална енергия бе канализирана не към собственото им материално и духовно израстване, а към потискането на други народи. ВТОРО, сръбските ни съседи съвсем не бяха облагодетелствани от Титовото преустройство на Югославия. Уж за да се сдържа сръбската хегемония във федерацията, административната област Босна и Херцеговина, населена със сърби и хървати, бе обявена за република, а мюсюлманското й малцинство - за отделна, "югославска" нация. Впоследствие НАТО я преименува на "мюсюлманска" нация и й даде зелена улица да започне тормоз и геноцид над православните и католически обитатели на района.
В прословутото Косово след прословутото отнемане на автономията му от лошия Милошевич албанското население продължаваше да се радва на малцинствени права, за които кюрдите в Турция дори и не смеят да мечтаят. Албанският бе официален език в съдилищата и въобще в администрацията, свободно функционираха печатни и електронни медии на албански език и т.н. За албанците продължаваше да има гарантирана квота във федералната администрация, включително и в най-висшите й ешелони. За косовските албанци редовно се преливаше чрез специализирани федерални фондове част от националния доход на по-развитите участници във федерацията.
Наличието на етнически проблеми бе безспорно. Но не бяха от естество, при което да не могат да бъдат решени по мирен път. И щяха да бъдат решени именно по такъв път, ако не бе налято масло в огъня отвън. Отвън обаче освен масло бе налят и бензин, та и се удари и една кибритена клечка.
Нека видим и какво представляваше Югославия непосредствено след падането на Берлинската стена. От федерация по същество се бе превърнала в доста разхлабена конфедерация, в която отделните участници сами се разпореждаха с все по-голяма част от собствения си национален доход и ковяха собственото си законодателство.
Накратко, творението на Антантата се бе превърнало в нещо като миниевропейски съюз, което поетапно можеше безболезнено да се включи в същинския, макси-Европейския съюз, стига да бе искрена провъзгласената от Запада готовност да направи това.
А и за кой Запад става дума? За СДС има само един Запад - предполагаемо монолитната евроатлантическа общност, уж говореща с един глас и отдавна преминала от единогласието към единодействието.
Истината е, че това съвсем не е вярно, което пролича особено ясно при югославския случай. Във въпросната общност има не само припокриване, но и противостоене на европейски и американски интереси. Самият ЕС също не е монолит с централно координирана външна политика. Началното разчленяване на Югославия - откъсването на Словения и Хърватско, - бе следствие от съгласувани американо-германски действия.
Любопитното е, че германският реванш за балканските неуспехи на кайзера и фюрера бе дело на канцлер-социалдемократ. Още по-любопитно е, че последвалото бомбардиране на Югославия с бойни отровни вещества и обеднен уран бе благословено не от съмишленик на Йоахим фон Рибентроп, а от германски външен министър, известен като зелен еколог.
Съвсем не е любопитно, че в тази акция се включи и Ватиканът, който не издържа на изкушението да се сдобие с две нови чисто католически държави - Словения и Хърватско. От Рим продължаваха да текат медени приказки за единението на католици и православни под върховенството на папата, а в същото време Светият престол помогна на усташите не само с морално-политическа подкрепа, но и с джепане.
Балканите, и най-вече Босна и Косово, са единственото място, където САЩ не се сърдят на мюсюлманските фундаменталисти и муджахидини, финансирани не само от Техеран, но и от Осама бин Ладен, ами постигат взаимодействие с тях в борбата срещу православните туземци.
Ако САЩ търсеха стабилност на Балканите, защо им трябваше да превръщат шайката на Тачи в армия и администрация? Защо трябваше да подтикват и създаването на втора мафиотска държава на Балканите - Черна гора?
Боя се, че сблъсъкът на интереси в нашия район тепърва ще се изостря. Че балканското буре с барут се подменя с балканско буре с динамит. Вносен, както бе вносен и внесен и барутът.
"Къде сме ние? ", както питаше навремето партийната телевизия. Ами ние сме си пак на Балканите и пак ще си общуваме със съседите. Кои обаче са им проблемите и имат ли отношение към нас? Имат.
Гърция продължава да се изживява като Неовизантия и да "елинизира" съседи там, където не й се пречи. След отсъствието на българска реакция към обявяването на каракачаните за елини Атина се окуражи и поиска богослужения на гръцки по Българското черноморие. Оказа се, че и кафявите български мечки също започват да ръмжат по елински.
На Албания се внушава, че не само няма да загуби своето, но и ще спечели чуждо. Вашингтон започна да подхвърля идеята за обособяване на Косово като трета югославска република. Че подобна република ще е южна, южна ще е. Какво славянско ще има в нея, е друг въпрос, след като Кушнер обяви, че независимо от резолюциите на ООН няма да пуска там югославска армия и полиция. Нито пък неуниформени сърби.
Република Македония продължава да е една от страните, където Западът не прави и най-малки опити да открие българско малцинство. Нито пък мнозинство. Потупваната по рамото София, естествено, не се сърди заради това.
Най-многото въпросителни продължават да са свързани със Сърбия. Подобно на просяк с паничка, недопускащ никого в своя периметър, софийската администрация побърза да изрази страховете си, че западните помощи, макар и виртуални, ще се пренасочат към Югославия.
Това не ми се вярва и аргументът е - ако Югославия бъде залята от западни пари, би излязло, че съпротивата към имперския глобализъм на Вашингтон е нещо, достойно за възнаграждаване. САЩ няма да допуснат такова послание към света, защото не им изнася. Пък и стопанското бъдеще на западната ни съседка е предначертано в програмата на сръбската по произход група икономисти Г-17. Там няма пет-шест, не е предвидено глезене на сърбите. Предвидени са масови уволнения и приватизация и съпътстващият ги демографски срив плюс деградираща мизерия. Предвидено е назидание.
Друга въпросителна е реакцията на сърбите. Ще се примирят ли с това, или ще окажат съпротива? Ще запазят ли и средствата си за такава съпротива, в частност добре въоръжената си и закалена в боеве армия, или ще позволят да бъде разпусната като българската?
Нормалната реакция на едно нормално българско правителство би трябвало да бъде въпросът "Какво да правим? ". Засега виждаме да се прави следното:
Светът бе зарадван със софийска парламентарна декларация, адресирана не към сърби или българи, а към едно правилно посолство в София. Същевременно софийските управници не пропуснаха да предупредят Запада да се пази от Кощуница, защото е националист, т.е. лош човек.
Евгений Дайнов и другите хора на американска ведомост ощастливиха сръбските си аналози с мобифони и семинари. Не става ясно обаче какви са междупартийните връзки на българските политически сили с предполагаемо сродните им югославски организации.
Госпожа Надка навремето стоя на белградска трибуна до не така хубавата съпруга на Вук Драшкович, докато тя обясняваше на тълпата защо Милошевич и родата му трябваше да бъдат разчекнати или поне набити на кол. Иначе не стана ясно за какво са разговаряли хората от СДС със сръбските колеги.
Не се разбра и какво са бистрили Нора Ананиева и други първенци от БСП в разговорите си със сръбските социалисти в Белград. После тези разговори постепенно секнаха и накрая и социалистическото ръководство в София изрази публично удовлетворението си от премеждията на Милошевич.
Накратко, имаме всички основания да очакваме, че балканската държавна мозайка ще бъде дораздробявана от Запада и че съпротивата срещу този процес ще се засилва.
Определено ни се гласят братоубийствени конфликти, пред които балканските войни от началото на века могат да заприличат на квартална кавга.
За да могат нашите политици от всички разцветки да изработят и да започнат да провеждат надпартийна национална политика спрямо съседите си, трябва да бъдат информирани. Или най-малкото да договорят с консенсус съвместна реакция пред неизвестните им евентуалности, планирани и провеждани извън Балканите. Такова нещо засега не виждаме.
Умишлено не засегнахме отношението на Турция към нас и към процесите на Запад от нас. Излишно е. Всеки се досеща, че когато мишките в хамбара се разцвърчат, значи или в него се разхожда котка, или пък дебне някъде наблизо.
СДС нямат печеливш ход
Едно от най-неприятните качества на българския политик - без значение от коя партия е, че щом някаква конкретна ситуация или някой Голям брат го изстреля във властта, той започва да се държи едва ли не като Божий наместник, пророк и месия. Само той единствено е прав, само той може да управлява милото ни Отечество и да води народа български по единствено правилния път. И да не зачита не само опозицията или добронамерените си критици, но дори и тези, които, макар и със скромни сили, все пак са допринесли за настоящото му върховенство.
Така в продължение на три години сините талибани се държаха с приятелите си от ВМРО, Народен съюз и други някои организации. И упорито не възприемаха нито предложенията им - някои от които доста по-рационални от техните, нито благоволяваха дори да си изяснят с тях коалиционните правила на играта.
Е, на воеводите от "Пиротска" 5 им писна и вече теглиха шута на "Командиря". Както вече намирисва, май и следовниците на Петко Каравелов и Александър Стамболийски са на път да го направят. И даже "вярващите социалдемократи"(!) - БСДС и хората на Гюнер Тахир, които съществуват в политическото пространство благодарение на синята централа, взеха да мърморят и да намекват за евентуално самостоятелно явяване на изборите догодина.
Всичко това най-сетне като че ли стресна "олимпийците". И на "Раковски" 134 заговориха за грешки и слабости в коалиционната политика. И то не други, а Валяка Бъки и сивия кардинал Бисеров!
Явно на сините яко взе да им припарва под опашката. Само че май вече е късно за обяснения в любов. Пък и няма как - броят на сигурните места в следващия парламент се топи като мартенски сняг. И до март не се знае на какво могат да разчитат, за да има и за СДС, а нещичко да остане и за другите.
Така че по-скоро от "Раковски" 134 ще обърнат тефтера и ще се опитат да ударят съюзниците с рестриктивен избирателен закон.
С което пък могат без време да турят край на мандата си.
С една дума - цугцванг, както казват шахматистите. Няма печеливш ход.
Жежавина
По време на големите пожари това лято си мислех, че като е на юг, по Хасковския край или в Рила, или по Родопите, или къде ли не по тая наша земя, огънят ще отмине тукашното землище и ще останат пламъците да бушуват само по екрана на телевизията, или по страниците на вестниците. Не би.
Казаха ми, че към Татарското горяло. И тополите, и горичките - всичко под огън. В четвъртък през нощта пламнало, днес сме понеделник - черна пепел, колкото педя дебела. Земята като некалайдисан тиган и стъпиш ли на нея - жежавина.
Жегна ме тая дума жежавина. От жежко - тъй казват по тоя край на горещото. Едно ъгълче от голямата нива на Стария е обрасло с диви круши и лиляци (акации), които стопанинът пазеше за материал по ремонта на къщата, пък и за дърва за огрев при тия скъпи въглища. Стопанинът го няма, потъна в земята преди няколко години, отидох аз да видя какво е станало с имота след тоя огън. Казаното за пожара - казано, но да видя с очите си. И с другите си сетива.
Преди още да съм наближил, замириса на изгоряло и на пърлевина. Остър дъх, който тихият вятър тихо носеше и развяваше. Довчера бе духал гневно и яростно, днеска малко се успокои. На откритите, по-височки места, пепелта бе одухана и земята лъщеше не като дъно на некалайдисан тиган, а като гърба на дявола. Такъв трябва да е гърбът на Лукавия - ако се измори от черните си дела и полегне по очи да отдъхне и събере нови сили за нови, още по-черни дела.
Стъпих върху гърба на дявола. От гърба му лъхаше горещинан. Жежко - от Стария съм чул най-напред тая. От него чух и производната "жежавина", побрала толкова смисъл, колкото той едва ли си е представял. Добре че Стария стопанин не видя какво е останало от горичката, израснала в ъгъла на нивата му. Ниските храсти - изгорени и изпепелени. Но ячките дървета - обгорели, едвам се държат, огънят е биел в основата, малко над коренището. Наоколо, по поречието на пресъхналата речица из Татарското, се търкаляха труповете на прегорели тополи - вековни дървета, трима души не могат да обгърнат дънера. Отваря се поле черно, без зеленина, без листа и вода, без хлорофил, с едно заключено враждебно небе - как да чака човекът от него милост, след като и той не е бил милостив към него?
От това небе се сипеше диоксинът и обедненият уран миналата пролет и началото на лятото, към това небе се издигаха пушеците на Панчево и Прахово от горящите рафинерии. А Панчево и Прахово са на около стотина километра оттука... Две или три гнезда се търкаляха в пепелта, изпопадали заедно с прекършените тополи. Птиците дали са отлетели с обгорени крила и обгорени песни?
Поразбутвам като обгорели съчки вестникарските хроники и медийни сводки - комай в такива хроники се превърнаха тия пожарища, след като взехме да привикваме с тях както скотове в скотобойна - по израза на поета от Гарнизонното стрелбище. Поразбутвам хрониките, за да стъпя в жежавината. Не знам дали мога да стигна до самата й сърцевина... Огънят явно е гонил голямата дъбова гора, не я достигнал, защото полският път му е попречил да се прехвърли там. Явни следи от умишлен, нарочен палеж. За разчистване на лични сметки? Или за износ на обгоряла дървесина? Толкова нелегални дъскорезници, толкова силови групировки се занимават с този "бизнес", а къде е държавата? И ще потече ли утре вода в пресъхналата речица на Татарската местност, не пресъхваме ли и ние с напукани души, обгорени сърца?
Жежавината пари под нозете ми и отива навътре в мене. Минава групичка от общината, да търси останалите тлеещи огнища, които вятърът може да раздуха в нови пожари.
- Не ги търсете под пепелта - казах на мъжете от групичката, някои от тях се оказаха мои познати. - Дирете тези тлеещи огнища вътре в нечии изпепелени хора. Оттам тръгват пожарите. И там тлеят, докато ги раздухат тъмни страсти и се емнат нови пламъци, докога?
Не знам дали мъжете от групичката разбраха какво искам да кажа, но поблагодариха и отминаха... Птица се завъртя над обгорените тополи. Птицата, завъртяла се над тия тополи, беше с осаждени потъмнели крила. Недогорели житни зрънца пищяха и допищяваха по околните изпепелени стърнища... Птицата сякаш бе овъглена, а летеше. И зрънца, тъмни-потъмнели, продължаваха да писукат с детски гласчета.
Накъде летиш, птицо? И ще поникнеш ли мъртвицо-зрънце из тая жежавина?
Знам, че отсега се чуват гласове - защо ни връщаш към лятото, което отминава и пожарите затихват? Пожарите може да затихват, потушени и от настъпващия есенен сезон. Но жежавината остава. Тя се пренася в нивите с царевица, изнемощели от библейската суша, и все пак завързали кочани, които узряват по-рано, отколкото друг път. И по-рано, отколкото друг път банди на обирджии тръгват - и с каруци, и някъде с камиони. Берат и возят на пазарищата царевица за варене, трупат и продават царевица на узрели кочани.
Я се поставете на мястото на стопанина, който е орал тая нива срещу десет лева на декар - нафтата, която движи тракторите и комбайните вече стигна лев и тридесет и една стотинка за литъра. И е засявал тая нива, и я е копал, и обривал, и се е надявал да откъсне плод от нея. И се е молил, очите му са се изгледали към небето за дъждец. А като влезе - наполовина обрана.
Туй не е ли жежавина?
А някъде горе във висините говорят за национална сигурност. Нека да си говорят, нали затуй им плащат. Дайте на мене сигурност, на моя дом, на моята нива, на добитъка ми - почти всеки ден пред общината виждам разплакани старици, на които през нощта отмъкнали я агне, я шиле, я коза, я кокошките барабар с петела.
Туй не е ли жежавина?
Тя мина през бостаните, почти не остана бостан на полето, който да не е газен и обиран. Сега обирджиите плъзват по лозята, през памуковите полета. Какви са тия банди, дето берат лозята в Старозагорско и тамошните памукови полета и разполагат с толкова автомобили, че полицията задържала трийсетина от тях?
А някъде, горе във висините, говорят за национална сигурност... Тук, долу, по места, особено в селата, човекът живее в несигурност - за имота си, за двора си, за градината си, за живота си. Колко жертви взе необявената гражданска война? Тая, дето се води с усилващо се ожесточение в нашето разслоено и все повече разслояващо се общество на няколко процента богаташи и новобогаташи, плувнали в несметни вече богатства, и останалата част от населението, пържещо се в жежавината на бедност, отчаяние, стрес европейски и световни цени на горива, услуги и храни и доходи на равнището на Буркина Фасо? Макар че това е относително. Тъй като в Буркина Фасо, както и почти по цяла Африка, няма отоплителен сезон от пет месеца, нито шивачи на зимни мъжки балтони... Нека статистиката да каже колко хора загинаха от ръцете на бандити, колко бяха ограбени, на колко бе накърнено човешкото и семейно достойнство, колко души сложиха край на живота си - и цифрите ще пищят като ония недогорели зрънца жито в изпепелените стърнища, които слушах това лято.
Статистиката не си цапа ръцете с тези цифри. И не ги показва в публичното пространство. Навярно тя предпочита да си остане чистичка и розовичка. Тя не показва и друга цифричка - на неродените българи, които не са толкова неродени, колкото изядени от ненаситния апетит на тоя безкраен наш преход. Неродените деца, поради влошените до отчаяние социални условия, не са ли също зрънца, които пищят и плачат в нашата българска жежевина?
Тия дни щракна един вълчи капан. Стопанин, на когото откраднали две овце, заложил капана, останал от някога за вълци. И в него се уловили не обирджии и вълци на два крака, а съседът му, който минал в двора, за да търси прехвръкнало свое пиле-петле. И първите думи на стопанина на капана, след като неговият, уловен по погрешка съсед бил освободен от зъбците са - не подрязвай крилата на петлето. Не мога да си обясня казаното освен с предположението, че стопанинът, заложил вълчия капан, също се е освобождавал от неговите зъбци, макар че може би не е осъзнавал това. И как ми се иска тези думи за петлето, изречени върху жежавината тук, долу, по места, да стигнат горе до висините.
Не подрязвайте крилете на тоя народ, който все още не е е превърнат в овчо стадо. Поне отслабете челюстите на вълчия капан, чиито зъбци са го захапали до кокал.
Животът е повече реален, отколкото виртуален. И над всички други гласове, които могат да се чуят като одобрение или възражение на тези мои бележки, има един глас - осигурете норрмална защита на имота и живота на българския гражданин, и националната сигурност в най-голяма степен ще я има.
Сега има жежавина, въпреки че пожарите затихват и настъпва есенният сезон. А през зимата, когато завият гладните вълци и гладните човешки гърла?
Свечерява. Над селото пада страх, страх, страх... Златията, септември 2000 г. Животът на българина - номинален свят и реален глад
Сутринта на излизане от къщи дадох на жена ми 10 лева и й казах да купи за къщата каквото трябва и да не се притеснява, защото Националният статистически институт (НСИ) е съобщил снощи, че номиналната* ми заплата се е увеличила през последния месец с 20 лева и следователно се е увеличила покупателната ми способност.
Вечерта, като се прибрах, намерих на масата само хляб и варени кренвирши, гарнирани с миналогодишна туршия. На въпросителния ми поглед булката заяви, че била пазарно разочарована - всичко се продавало на реални цени.
Остатъчният соев вкус от кренвиршите и киселините от престоялата туршия се оказаха необходимият подтик да надзърна по-внимателно в обявените после от НСИ и Института за социални изследвания (ИСИ) към КНСБ статистически данни за жизненото състояние на народонаселението към отминалия славен септември на настоящата година.
Оказа се, че според НСИ общата инфлация от началото на годината до края на септември е 8,8 на сто - така поне показват резултатите, извадени от голямата потребителска кошница. Горната цифра ни съобщава, че ако от януари насам не са ни увеличавали заплатата, а цените на стоките са се запазили като януарските, в края на септември сме можели да купуваме 91,2 на сто от това, което сме купували през януари.
Номинално погледнато не е чак толкова зле. Реално погледнато обаче, нещата придобиват доста по-различен привкус.
Средната работна заплата, твърдят националните статистици, вече е станала 227 лева. Което пък е номиналната й стойност, според речника. Според вчерашните валутни курсове обменната й стойност е точно $100, а според пазарната конюнктура в сравнение с миналия септември тя е само около 160 лева. Което показва пазарната й стойност.
Накрая се налага да видим и реалната стойност на тези средни 227 лева, която пък се определя преди всичко и сравнително точно от обема на потребление на населението. Тук цифрите са доста безмилостни - оказва се, че за една година народът е намалил покупателната си способност с повече от 40 на сто, а само за първите девет месеца на тази година с около 35 на сто. Големите удари през пръстите са били през януари, май, август и септември, макар че Господ знае по какви пътища НСИ дава за март и април отрицателна инфлация, а за май - повишение само от 0,20 на сто.
Че на НСИ не може да се вярва, отдавна е ясно, но все пак логично е да си зададем въпроса как при инфлация само от 8,8 на сто потреблението се свива с над 35 на сто? И как поскъпването през тазгодишния септември е само с 12 на сто в сравнение със същия месец на 1999 г., когато само водата, токът, парното, бензинът и останалите енергоносители са поскъпнали за този период средно с повече от 25 на сто, завличайки нагоре със себе си и всички останали ценоразписи? Отговорът пак ще потърсим в свитото потребление, т.е. във все по-малките ни възможности за пазаруване.
Синдикатите твърдят, че в момента у нас над 1,5 милиона семейства живеят със средства, които са под прага на бедността, който миналия месец бе вдигнат от 88 на 95,52 лева. Оставяме настрана въпроса, че това увеличение с 8 на сто подозрително съвпада с официалната инфлация, обявена седмици по-късно, но и тези почти 100 лева явно не могат да бъдат достигнати от над 3 милиона българи. От тях пък около 670 000 ползват финансова подкрепа от държавата, а това означава, че получават месечно по-малко от 37,3 лева - т.нар. гарантиран социален минимум, който позволява да те обявят за социално слаб и да кандидатстваш за помощи.
При положение, че синдикатите изчисляват, че за да живее нормално, на човек вече са му необходими 247,74 лв. месечно, а дори средната заплата изостава с 20 лева, то излиза, че и съвкупният народ не може да си позволи да постигне поне официално обявения нормален живот - т.е. да си купува необходимото.
Ето тази ситуация на неплатежоспособност позволява на властимащите да манипулират цифрите на жизнения стандарт и инфлацията.
Трикът тук се състои в относителния дял на покупките спрямо истинското потребление. Пазарните стоки държат едни цени, докато натуралната размяна се извършва при съвсем други. Натуралната размяна обаче не се обхваща от статистиката и така реалната стойност на дадена стока лесно може да бъде подменена.
Да вземем за пример доматите. Те все още се намират на трапезата на мнозина българи, но на пазара вървят за левче килото - абсурдна цена за половината народ. Ясно е, че идват от село. Затова търговците въртят, сучат но не могат да вдигнат цената им и така запазват ниска инфлацията. Защо? Защото сергиджиите също трябва да ядат, а хлябът им зависи от оборота, който и при най-ниски цени е нищожен. Ако ги вдигнат, народът изобщо ще спре да купува и ако си няма село, задълго ще забрави вкуса на червения зеленчук. Да намалят цената, търговците също не могат, защото тогава пък ще работят на загуба - друг пазарен абсурд. Така доматите номинално присъстват на пазара, но реално са на трапезата ни единствено поради връзките със селото. Влизайки в потребителската кошница, те се настаняват там с нереалните си ранноесенни цени. Истинската им пазарна стойност лъсва през зимните месеци, когато могат да бъдат намерени единствено на пазара. Но тогава пък те излизат от потребителската кошница, защото се превръщат в стока лукс.
Ако живеехме при нормално пазарно стопанство, където всеки произвежда само една стока и купува всички останали, доматите целогодишно щяха да присъстват с почти еднакви цени и тогава колебанието им наистина би определяло инфлационните процеси.
Абсолютно същата е и ситуацията с останалите хранителни стоки - изпадайки в невъзможност да ги купуваме, ние задържаме инфлацията. Това икономистите го определят като стагнация. Определението обаче си е определение и си е икономическа теория. Практическият му израз е, че народът започва да живее на едните хляб и вода, пазарното потребление се свива, а официалната статистика гръмогласно обявява частичния успех от ниската едва 8,8 на сто инфлация.
Жалкото, гнусното и върховно омерзителното е, че най-мръсната роля в този сценарий за подменяне на истината за икономическото и в крайна сметка за физическото унищожаване на българския народ е отредена на журналистическата колегия. И тя я играе с вдъхновение, отказвайки да направи каквото и да е усилие да наруши стриктните указания на режисьорите.
Как иначе да си обясним дори този факт, че никъде (абсолютно никъде!) на простосмъртния пролетаризиран българин не бе обяснено, че в иначе що-годе приемливата цифра 247 лева - необходимия минимум за прилично оживяване - не влизат като реални стойности неизбежните сметки по ток и парно или други отоплителни средства, не влизат училищни разходи на децата, транспортни разходи, здравеопазване, пък дори и ако щете - веднъж месечно семейно посещение на най-близката сладкарница!?
А всъщност, като извадим от 247 лева реалните разходи по горните необходимости, ще излезе, че българинът действително е жив, защото все още успява да задели за крайните си нужди някъде около 90-100 лева: парите, осигуряващи ни физическото оцеляване.
Как се постига това, е друг въпрос. Както са друг въпрос и предварителните проекти за следващия бюджет, в който пенсионерите отново са предвидени с над четвърт милион по-малко.
А статистическите данни от миналата седмица все пак ни дадоха поредната възможност да се убедим, че реално сме живи, не защото номинално инфлацията е само 8,8 на сто, а защото номиналната пропаганда забравя едно - при неблагоприятни условия всичко в природата намалява до възможния предел жизнените си функции. За да оживее!
Част от природата е и човекът, а в частност и българинът. За съжаление този процес няма как да е "номиналност" - той винаги и единствено е реалност.
* Номинален. 1. Който съществува само по име, на книга; формален. 2. Фиктивен, недействителен; номинална стойност или цена - стойност на ценни книжа, монети или книжни пари, отбелязана върху тях; цена на стоката, посочена в ценоразпис, по която се сключват договори; номинална заплата - заплатата в пари.
За историческата дружба, за светлата памет, за добрите отношения между България и Русия
Стана обичайна практика политиците да се изявяват и в ролята на писатели. На българския книжен пазар се появиха вече доста книги от различни бивши или все още действащи политически величия като Кисинджър и Бжежински, Вацлав Хавел и Михаил Горбачов. Но рядко премиера на книга от действащ политик е събирала толкова много хора в България, с различни убеждения, а и така откровено множество от силно заинтригувани почитатели на руската мисъл.
На 18 октомври от 11 часа в зала 10 на НДК се състоя премиерата на "Да разбереш Русия". Авторът Генадий Зюганов е председател на Комунистическата партия на Руската федерация, най-голямата партия в днешна Русия, а освен това е издал и редица други книги - "Държавата", "Русия и съвременният свят", "Стратегия за победа".
Посещението на лидера на КПРФ бе съпроводено и с много срещи с различни политически дейци и групи, с правителствени и неправителствени организации и институции. Сред тях и с членове на БАС и неговия председател проф. Велко Вълканов, както и с фондация "Славяни" и Федерацията за приятелство с Русия и народите на ОНД.
И каквато е обичайната практика, пребиваването, макар и кратко, на политически деец от такъв мащаб и с подобни възгледи, не беше сред най-подробно отразените събития в българските медии и особено електронните. От гледна точка на актуалните политически ветрове в днешна България това е обяснимо. Поне от три години е напълно ясно, че за управляващото тяло посоката "Европа" задължително заобикаля отдалече естествено близкият ареал на Русия... "Да разбереш Русия" е издателско дело на Агенция "Русия днес" на Станка Шопова, с неоценимата помощ на рецензентите акад. Георги Близнаков, проф. Димитър Филипов, проф. Йордан Йотов, проф. Орлин Загоров. Книгата е задълбочен, интригуващ и прагматичен анализ на съвременните геополитически реалности през призмата на мощното присъствие на Русия. Присъствие, което не само че някои се опитват да не забележат, но, напълно погрешно - и да игнорират.
Издателите - агенция "Русия днес", са се спрели тъкмо на този автор и на тази книга, защото, по думите на Станка Шопова "за нас интересът към личността и творчеството, към политическата дейност на Генадий Андреевич е многогодишен и последователен. Защото в смутните времена на 1994г. в позицията на Генадий Зюганов и ръководената от него партия открихме в най-кондензиран, осмислен и ярък вид алтернатива. Алтернатива за един друг, по-сигурен, по-справедлив, по-духовен свят".
В епохата на все по-натрапвания ни под застрашителна форма "нов световен ред", подобни книги наистина са алтернатива. И откровение, може да се каже и надежда, че светът не би могъл така безогледно и главоломно да изпадне под тоталната зависимост на една-единствена суперсила, че на земята все още имат шанс социалната справедливост и балансът между духовното и материалното ни инобитие.
В своето слово при представянето на книгата проф. Димитър Филипов характеризира похода на мондиализма с две понятия - геноцид и тотален екоцид. Той припомни, че независимо от бързото развитие на икономиката и технологите, определящи в света си остават ценностната система на обществото, степента на образованост на хората, тяхната култура и мотивацията им за труд. Неща, все по-далечни и невъзможни от гледната точка на формулата за златния милиард.
"Книгата е научен труд и панорама на десетилетната борба на руския народ и руските комунисти срещу силите на злото, поставили си за цел да унщожат Русия и славянството и да въвлекат света в разрушителен хаос. Книгата е и едно напомняне за изворите на българо-руската дружба и братство, които винаги са били от съдбовно значение и от които някои политически кръгове, включително за съжаление и в БСП, се отдалчиха през последното десетилетие". Според проф. Филипов основното заключение и смисъл на книгата се съдържат в това, че Русия ще бъде велика и социалистическа, и още, че идва времето на ново равновесие и този път то ще е плод от действията и силата на Русия. Още повече че само за броени месеци в резултат на нейните инициативи е на път да се формира нова историческа ситуация.
Има твърде много паралели между описваното от Генадий Зюганов и непосредствената съдба на българите днес. Ето защо вярната посока, която трябва да следваме, е онази, която отчита не само стари и изконни приятелски отношения и интереси, но и съвременните световни посоки на развитие. А те са твърде близки до изповядваните в "Да разбереш Русия".
В. "Нова Зора" пожелава на автора и на неговата книга на добър път. Позволяваме си да препоръчаме на нашите читатели, тъй като несъмнено "Да разбереш Русия", е труд, който в огромна степен отговаря и на днешните български лутаници. В един свят, който все още не е адът на новия световен ред, но вероятно е самото му преддверие. Публикуваме, макар и непълно, словото на Генадий Зюганов по време на премиерата на книгата, с което бихме желали да компенсираме официалната недостатъчност на информацията за това сериозно руско посещение. Редакцията се е старала да запази особеностите на говоримото слово.
"Зора"
Аз си спомням за България още от времето, когато бях начело на група средношколци. Тогава се запознахме с живота на Разградски окръг, с който моят роден град Орел беше побратим. Когато за първи път летувах в чужбина, беше в Хисаря... И оттогава у мен останаха най-светли спомени от това пребиваване.
Тогава аз пропътувах цялата ви дружеска и много красива страна - от Бургас през Шипка до Разград и Варна. Това време не мога да забравя. Вече в зряла възраст бях на курорт в морската столица Варна и тези дни също останаха незабравими за мен.
Сега вече втори ден съм на вашата гостоприемна земя, и съм много благодарен за повода, който ме доведе тук - излезе на български език новата ми книга. В нея влизат около 150 различни работи, печатани в Лондон и Париж, в Ню Йорк и Близкия изток, в Пекин, Токио и в много други страни. Но се гордея с това, че редица от моите основополагащи работи, като "Държавата", "Русия и съвременният свят", "Стратегия за победа" и последната - "Да разбереш Русия", излязоха в братска страна, която аз много обичам и на която искрено съпреживявам. Благодарен съм на Станка Шопова и на нейната агенция "Русия днес", на всички научни консултанти, преводачи и редактори за качествения превод.
Към тази книга вървях по много сложен път. Тя обобщава моя научен, политически и публицистичен опит, тя е равносметка на десетилетия задълбочен размисъл. Може би съм един от малцината политици в Русия, които я познават от Далечния изток до Балтика. Бил съм във всички нейни региони. Добре познавам Северен Кавказ с кървящата рана на Чечения, бях и по време на войната в Таджикистан. Добре познавам всички крупни заводи на Русия, които донеотдавна осигуряваха безопасността и стабилността на света, участвал съм в най-мащабните политически кампании, акции, и заедно с това ми се удаде в последните години внимателно да изуча световния опит. Изучавах как работят най-добрите фирми в Япония, технологията на производството им, подробно знам как се формираше новата китайска икономическа политика; подробно се запознах със социализацията на живота във Франция, със системата на държавно управление в Германия, с опита на арабските страни - Египет, Либия, Тунис, Ирак, Ливан, и ми се струва, че имам право на някои по-широки обобщения, отколкото за политиката и живота само в нашата страна.
Чел съм лекции в най-престижните университети в света, в Харвард, Оксфорд, в Сорбоната, и във висшите политически школи в Пекин; в университети и в учебни заведения в Япония и много други страни. Преподавах висша математика и системен анализ, четох курс лекции по философия и по основи на руската геополитика. Учебникът под това име, написан от мен, който излезе преди няколко години, е единствен по рода си.
Ще кажа направо, с моите възгледи може да се спори, да не съгласявате с тях, но според мен с тях се съобразяват и леви, и десни. Т.е., всеки, който е способен на системно и честно мислене. Затова искрено благодаря на българската общественост, че тя спомогна да се преведе тази книга. Лаская се от мисълта, че тя ще бъде полезна за мнозина.
А сега искам да се оттласна от Балканите, от трагедията, която се разигра в Югославия, която в миниатюра е и трагедия на Съветския съюз, и проекция на перспективите, които лично нас ни очакват.
Целият 20 век премина под знамето на борбата между труда и капитала, на социализацията и капитализацията на живота. И въпросът за това кой победи, е абсолютно нерешен. Аз принадлежа към тези политици, които смятат, че ако възтържествуват хората с камъни вместо сърца, и с долари, вместо очи, планетата я очаква трагедия. Те ще излапат не само последните й ресурси, но ще се нахвърлят и срещу себеподобните си. Знаем, че ако на Балканите някой изкиха, цяла Европа я хваща хрема, подобно както Кавказ за Русия.
Сегашната ситуация е твърде сходна. Честно казано, в последно време недоумявам от покорната политическа линия на поведение на Европа, която на два пъти през този век бе поразена от унищожителни войни. И която достигна до гениалната идея да създаде Европейския съюз. Франция и Германия 500 години воюваха. Днес в Страсбург основите на сградата на Парламентарната асамблея са забити в половинметров слой от кости... Но те дойдоха до извода, че трябва не да воюват, а да търгуват помежду си, да изработват общо законодателство, а може би и по-малко да следват съветите на абсолютно агресивната американска политика, която е готова да превърне живота на цялата планета в поредния уестърн от холивудски тип.
В Страсбург попитах защо й е на Европа нова война на Балканите. Ако искате, казвам, да разчлените Югославия, вече напреднахте доста в това отношение. Ако искате да делите Косово в името на човешките права, защо пред очите на вашите омиротворители там прогониха 330 000 сърби, цигани, турци? Ако вие смятате, че можете да решите окончателно въпроса с разчленяването на тази страна по етнически принцип, то тогава трябва да очаквате верижна реакция от претенции на баските и каталонците в Испания, на северните провинции на Италия, на корсиканците във Франция... Да не говорим за Близкия изток, Индия и редица други страни. Ако следваме тази логика, трябва да знаем, че тя е логика на голямата война. Ако искате в Косово да създадете нова държава, тогава ще възникнат териториални претенции към всички съседи, започвайки с гърци, македонци и всички останали... Но нали тази логика вече изправи Европа на два пъти на границата на пълната съсипия!
Известно ми е как се развиваха събитията в Рамбуйе. Специално проучвах този въпрос. Бях поразен от цинизма на мадам Олбрайт. Спорещите страни вече почти се били договорили, били готови да подпишат документите. И тогава идва тя, с нови документи, с нови изисквания. И с ултиматума: или ще подпишете, или утре ще полетят ракетите. И ракетите полетяха.
Най-потресаващото обаче е, че те улучиха не само братска Югославия, те удариха всеки земен жител, защото всъщност взривиха цялото следвоенно устройство на света. Хората, които заповядаха изстрелването, си избърсаха краката и ръцете с всички резолюции на Съвета за сигурност. Европа едва сега започва да осъзнава, че в тази война беше бомбардирана не само Югославия. Бомбардирана беше самата тя. Улучено бе еврото, издигнато като единна европейска валута. И то поевтиня с 30% и продължава да върви надолу... Бомбардирана беше обединена Европа, но треските полетяха към всички политически организации. Хората, естествено, не бяха съгласни с подобно развитие. Явен бе страхът от добрия диалог между Русия и Европа - възможно най-перспективния тандем, изцяло конкурентен на когото и да било.
Днес на планетата излиза нова геополитическа реалност. Тя не зависи от цвета на вратовръзката или партийния билет, от националност или език. Тя диктува свои закони и свой начин на поведение. Двуполюсната система на СССР и съюзници, от една страна, и САЩ и съюзници, от друга, осигуряваше баланса на силите за повече от 50 години. Да, тя беше свръхконфронтационна, да, страните допускаха грешки, но системата беше абсолютно предсказуема. Това бяха две линейни уравнения с две неизвестни, които може да реши и петокласник... Когато в Карибско море замириса на ядрена война, две слушалки се вдигнаха във Вашингтон и Москва, и всичко се уталожи. Когато избухна близкоизточната криза и съветското правителство взе съответното решение за нея, то осведоми враждуващите страни по дипломатически път. Беше им казано, че ако сблъсъкът не приключи до 16 ч, ще последват адекватни мерки... Тогава можеше да се говори така, защото в Средиземно море имаше 120 руски кораба, които гарантираха мира.
Днес сами виждате как се развиват събитията в Близкия изток под Pax Americana. Краят на тази вражда не се вижда. Защото не се отчитат интересите на много страни.
Днес обаче се появява нова конфигурация на силите. САЩ са безспорният лидер и никой не оспорва това. Те си поставят за цел да подчинят три главни потока в живота на съвременния свят - информационния, енергийния и финансовия. И военния. А ако някой не им хареса, веднага го призовават на съд, или му изпращат ракетите си. Уверявам ви, такъв порядък не се приема от нито един народ на света. Разбира се, това не се харесва и на много здравомислещи хора в самата Америка. Там се води много остра борба между агресивната линия на поведение и тази, която изповядва мъдрост и конструктивност.
Обединена Европа е субект, който произвежда не по-малко от американците. И е в състояние да се развива отлично. Но и тя бе ударена мощно чрез Балканите.
А да се отписва Русия, е рано. Някой казва, че ние сме в криза, че малко произвеждаме... Но ние ще излезем от кризата, неведнъж сме били в тежко положение, и сме излизали от него. Ще излезем и сега. И ще възстановим народовластието и социализма и всичко ще бъде наред. Русия притежава огромен потенциал. Миналата година изпратихме деца на международен конкурс по математика, физика, химия, информатика, биология. От 32 конкурса нашите момчета спечелиха 29! Значи главите им работят, училищата са чудесни, подготовката е отлична. Днес много наши учени работят в различни лаборатории на Запад. Но ако утре им се каже - ще има у нас отново средства за изследвания, ще има за литература, ще има за заплата, девет от десетимата веднага ще се върнат. Защото всички разбират, че там те са хора от втора ръка. И заплатата, която им дават, е два пъти по-ниска от нормалната. Уверен съм, че ще вземат такова решение.
Казват, че социализмът не бил ефективен, но ето Китай е милиард и двеста милиона, и 15 милиона души е прирастът му всяка година. Втора държава в света е. Китай успя да обедини две нива на икономиката - държавната и пазарната, и само за 10 години показа най-високия ръст на развитие на планетата. Когато посетих Пекин, ме порази фактът, че нощем всичко свети, че работят на три смени.
Индия е също огромна, това е страна на духовно-нравствени ценности, тя върви напред, отскочи много високо и продължава. Защото народът й е съхранил колективистичното начало.
Ислямският свят е милиард и двеста милиона - от Гибралтар до Филипините! Ако там победи фундаментализмът, е опасно, но ако победи здравият разум - това би бил още един център на силата.
Така че назрява качествено нова ситуация, която не е описана в учебниците, не е анализирана от политолозите, от специалистите. Аз се опитах да го направя в някои раздели на книгата си, и мисля, че за изкушения читател ще бъде интересно да се запознае с това.
Сега няколко думи за ролята на Русия. Вие знаете, че вече десета година при нас има трудности, има проблеми. Ние бяхме изправени пред реформите и не можехме да ги избегнем. Не искам никого да обидя, но КПСС не намери механизъм за демократичната смяна на висшето политическо ръководство и това се оказа решаващо. Отнасям се с огромно уважение към ветераните, те направиха удивително много. Те воюваха за страната ни, защитиха я, възстановиха я, навлязоха в Космоса, създадоха най-добрата система за здравеопазване и образование. За тях не е нужна само благодарност, но и сигурност на старини. Но висшето политическо ръководство на КПСС, чиято средна възраст беше 70 години, така и не разбра, че през 50-те и 60-те години по света минаха две научно-технически революции. Те изискваха нови подходи към управлението на икономиката и отношението към човека, към интелигенцията, и към много други области. И макар че тези проблеми се поставяха от грамотни и умни хора, така и не се намери решение. Когато се обяви перестройката, само 5% от умните я поддържаха. Перестройчиците се оказаха неграмотни, размахваха ръце, говореха и си мислеха, че правят реорганизации. А бе необходим проект, план за преустройство. Защото Русия се отличава като система на управление. При Квашневски например всички са католици, а у нас има 44 различни конфесии. При Квашневски няма Жириновски и Чечения, а ние имаме. Квашневски няма ядрено оръжие, а нашите ядрени бойни глави са почти 33 000. И сме длъжни да бъдем отговорни към всичко това. Защото оръжието трябва да бъде в надеждни ръце. При нас Якутия и Чечения са различни от Орловска област, повече отколкото се различава Финландия от Испания. Така че руските политици трябва да отчитат тези неща. И много внимателно да провеждат всеки експеримент. Това, което е уместно за Северен Кавказ, съвсем не става за централните области на Русия, и обратно. А когато се прилага един калъп за всичко, то и резултатите са такива... Изминаха вече 10 години, и се надявам, че сме на пътя на оздравяването. 95% от хората в Русия разбраха за какво става дума. Първо, либералният тип икономика е смъртоносен за нас; второ, ако цените на енергоносителите и транспорта у нас са като в Европа и в Америка, то в крайния север на Русия няма нищо да се произвежда. У нас всичко е различно: стените на домовете ни са двойно по-дебели; тръбопроводите ни са на метър по-дълбоко в земята, и освен костюм или работна куртка, нужна е и още някоя топла дреха. У нас, за да преживееш, трябва да защитиш дома си от студа, който е най-малко 7-8 месеца в годината. С други думи, разходите ни за производство на всяко изделие са много по-високи. Ето защо у нас ролята на държавата е много по-голяма и тя трябва да контролира ключовите отрасли. Днес на територията на Русия се намират 30% от запасите на енергоносители, 20% - от запасите на въглища и желязо, половината от чернозема, боровите гори и прясната вода. Неотдавна говорих с Путин четири часа и му казах направо - сега се опитват да разрушат горското стопанство, а то се е формирало 200 години. 69% от територията на Русия са гори, у нас всяка година израстват 500 млн. кубометра възобновими ресурси, ако ги приравним към цената на дървесината - това са 30 млрд. долара само по тази линия. А днес бюджетът на Русия е 30 млрд. долара, преди 10 години беше 600. И когато "демократите" се разшумят, аз само ги питам, ами къде са останалите 570 млрд., момчета? Петнайсет души са ги напъхали по джобовете и не искат и да чуят за производство. А как ще се живее по-нататък, ако не се развива производството?
Затова ние предложихме своя социално-икономическа програма, която излагам в един раздел от тази книга. Описвам как виждаме образа на Русия за в бъдеще. Между другото никой не се опитва да налага една-единствена гледна точка. Ние изучихме опита от реформите на Ерхарт, на Рузвелт, на "японското чудо" и т.н. А американците едва не ме хванаха за гушата, крещят - вие там сте против реформите на Чубайс, но Чубайс е мошеник, отговарям... Каква връзка имат реформите с Чубайс? И ги попитах, защо в началото на 20-те години Америка беше във възход, а в края им - се разсипа? Ами защото частната егоцентрична форма на присвояване се разминаваше драстично с обществените потребности. И ето, дойде Рузвелт, с ясна мисъл и воля. Събра на едно място 50-60 души и овладя целия капитал на Америка. А какво им казва, ще прочетете в книгата. "Аз съм готов да изпълня политическите ви поръчки, да възстановя страната, но при едно условие, дайте пари! Ако сте съгласни, аз ще съумея да помогна на талантливите, да премахна бедността. Ще създам държавни корпорации, ще оздравя финансовата система. Едва тогава ще мога да направя нещо. " Всички се замислили, никак не им се давали пари. И то 40% от капиталите им! Не било още ясно дали този пред тях ще се справи, и си мълчали. А Рузвелт им казал - ако не сте съгласни, няма да се заема, но ви предупреждавам, след половин година и у нас ще стане като в Русия през 1917г. Ще загубите и последния цент. И дори главите си. И всички, без изключение, се съгласили. Десет години САЩ излизаха от кризата чрез тотално социализирани методи.
А сега какво? Събира се Г-7, нещо като политбюро, събират се най-крупните фирми, планират до секунда кое, как и кога. Там дисциплината на съподчиненост е потресаваща. Днес системата на индикативното планиране в Япония достигна съвършенството си. А на нас ни налагат пазар, без намеса на държавата. Хаос! И в резултат от хаоса изпразват наред джобовете ни. Не само на пенсионерите, а и на учените, на академиците, на инженерите, на всички. И на отгоре на това твърдят, че било хубаво.
Ето защо аз съм убеден, че Русия днес ще вземе нови мерки, защото тя разбра, че никога няма да изчезне като цивилизация. Страната на Толстой, Достоевски, Тургенев никога няма да изчезне от света. Днес, в сградата на Федерацията за приятелство с народите на Русия и ОНД, в София, видях прекрасна картина с тримата руски мислители, които някога издигнаха глас в защита на българския народ, и бяха начело на мобилизацията на силите в защита на братския народ... Говорят се обаче всякакви щуротии. У нас има хора, говорещи лошо руски. При това необразовани. Но така си и управляват. А иначе дават оценки на социализма, на комунизма... Олицетворение на реформите за тях са Горбачов, Елцин, Шеварднадзе... Но, братя, зад идеите за справедливост и дружба между народите стоят почти всички световни религии, всички пророци, всички крупни философски школи, Сен Симон и Робърт Оуен, Карл Маркс и Фридрих Енгелс, Ленин и други мащабни мислители, а вие слагате зад вашите идеи безделници и празнодумци, не ви ли срам?
И няколко думи за политическата обстановка. Колко партии има в Америка? Две. Ако сравните програмите им, не се отличават: доктрина за националния интерес, териториална цялост, здравето на нацията, а американските интереси по всички континенти - на първо място! Ако погледнем към Англия, същото. Във Франция партиите са малко повече, но се състезават две. На нас обаче ни организираха 200 партии... А разбирате ли защо се прави това? Ставало дума за идеологии. А какви са те? Има социалистическа идея, има либерална, консервативна, и крайно дясна, фашистка. Избирай! Никой не е измислил нещо по-различно. А защо ни будалкат тогава? За да могат да ни измъкнат или собствеността, или пък да ни отнемат вярата и историята.
Икономистът Костов: Откровен цинизъм или пълно бездарие?
Като слуша изцепките на управниците ни, човек понякога се пита те наистина ли са толкова тъпи, нас ли ни смятат за безпределно непросветни или просто не им пука - от нищо.
По време на поредния обявен за едва ли не исторически бизнесфорум за Югоизточна Европа, провел се през изминалата седмица в НДК, премиерът Костов заяви, че у нас в обращение имало 8,5 милиарда лева. Това, според него, било напълно достатъчно, за да не разчитаме на външна помощ. Да беше го казала Евдокия Манева например, да бяхме я извинили. Ама нали уж Костов ни е политикономист - бива ли за половин изказване куп тъпотии да ръси!
Да вземем на първо място обявената сума от 8,5 млрд лева. На пръв поглед звучи внушително. От нея обаче в банковата система са приклещени около 3-3,5 млрд., които покриват най-разнообразни законови изисквания и реално не участват на пазара. От останалата сума около половин милиард, според теоретични изчисления на икономисти, се намира "под дюшеци". Така на пазара реално остават 4-4,5 млрд лева.
Ако приемем за верни твърденията на властите, че една трета от икономиката ни е в зоната на здрача, т.е. сива, то тогава тази икономика върти около 3 млрд. лева - разплащанията при нея се правят единствено в налични - кеш, както се казва.
Накрая, като средство за разплащане в сферата на потреблението, остават в най-добрия случай по-малко от 1,5 млрд. лева. Което на практика означава, че средно на глава от населението се падат по около 250 лева - при положение, че населението на страната ни е около 6 милиона души, което, струва ми се, е най-реалната цифра.
При приетата норма на месечно заплащане на труда у нас, което означава и месечно превъртане на парите в обращение, на практика излизат верни твърденията на статистиците, че средната работна заплата е 227 лева. Изводите са няколко.
На първо място, няма смисъл да чакаме увеличение на доходите си - държавата дори не е предвидила необходимото количество допълнителни пари за такова повишение.
На второ място, имайки предвид дори официалните статистически данни за инфлацията, очаква ни сурова финансова зима с идване на отоплителния сезон.
На трето място, като последствие потреблението ни, т.е. пазаруването, ще се свие още повече. Това на практика означава, че е вярна и друга цифра от статистическите данни - на българина ще са му необходими минимум 100 лева за чисто физическо оцеляване.
Накрая - на четвърто място, пределно ясно става, че всички изнесени статистически данни - и на правителството, и на профсъюзите, - са натъкмени така, че да отговарят на предварително зададени параметри.
Иначе как да си обясним странното съвпадение между количеството пари в обращение и изявленията на статистиците?!
Не това обаче е големият дерт. В изказването си послучай форума Костов се произнесе и че наличните левове били предостатъчно и затова нямало нужда от външна помощ. Този лаф на политикономиста-държавник червените трябва да си го запишат на първо място в тефтерчето за предизборна пропаганда. Защото с него Костов официално признава, че правителството му гледа на чуждите заеми - и ги използва - единствено за подкрепа на лева и на фалиралата си икономическа политика.
Келфайда остават всички напъни и статии на проправителствените икономически мекерета, които досега се опитваха да доказват, че структурата на външните ни дългове била отлична - т.е. получвали сме пари за развитие на икономиката и за капиталово строителство. Костов подло ги удари в гръб и си призна - ползваме външната помощ, за да крепим лева.
Казано с други думи - курсът на лева се държи на повърхността благодарение на заборчляване на бъдещето ни.
Циничното в случая е, че така всъщност следващите правителства са изправени пред две възможности - да продължават, докато могат, да трупат на гърба на народа дългове, или по неволя отново да въведат инфлационни левчета.
Първата възможност е с прекалено ограничени във времето граници. Защото рано или късно кредиторите ще поискат да се уверят в платежоспособността ни, преди да отпуснат поредния заем. При първия такъв случай съответното правителство ще бъде принудено да признае, че наистина е неплатежноспособно. Но тъй като взетите дългове така или иначе ще продължат да се изплащат, единствената възможност ще остане властта да посегне за пореден път към печатарницата на пари. Такава инфлационна немотия ще ни блъсне, че спретнатата на Виденов (за да го свалят от власт) ще ни се вижда като райски живот.
Икономическата политика на сегашното управление е най-мръснишката, която е натрисана на народа ни от 1989 година насам. И това ще се признае открито още следващата година. Такъв черен икономически период страната ни не помни сигурно от годините след Първата световна война. Един Господ знае как ще се възстановяват щетите от него.
Пак на форума в НДК Костов обеща на българина работната му заплата да стане 800 марки още преди приемането ни в Евросъюза.
Едно на ръка, предвид това приемане, че то ще стане на куково лято, а следователно и обещаните 800 марки ще ги видим по същото време.
Ами не можем да не се запитаме откъде ще дойдат тези 800 марки, когато те са обвързани като сиамски близнаци с икономическия ни потенциал! Не с колко процента трябва да нарасне брутния вътрешен продукт (БВП), а с колко пъти, ако днес официално средната работна заплата е 230 дойче пари!?! Това дори не е въпрос с повишена трудност, а чисто цинично-просташко занасяне на ръководителя на изпълнителната власт със здравия разум на народа.
Не може пък чак толкова нагъл да е най-високопоставеният държавен чиновник у нас при положение, че ако миналата година брутният вътрешен продукт на глава от населението се е изчислявал на 1315 долара, то тази година е паднал до 1115, а има време да пада и по-надолу.
Как ще става този лъвски скок на заплати? Все пак ужким икономист се води Костов... И ако БВП на глава от населението ще е 2500 марки годишно, а сумата от средните годишни заплати ще е дори по-голяма, да вземе да ни обясни как се прави държавно счетоводство при подобни фантасмагорични цифри. Не вярвам да има друга страна по света, в която сумата на чистите заплати да надвишава БВП - то си е някакъв дори немислим абсурд.
Нашите хора обаче го постигат!
И на всичко отгоре вадят изцепките си на официален международен икономически форум... Пък и обещават четворно увеличение на заплатите ни при прогнозиран среден икономически ръст през следващите години пак в четворки, но като проценти! Да вземе Астор да си отнесе главата под мишница завинаги и да не се появява повече на магическата сцена с подобни слабовати трикове - Костов го бие с хиляда точки напред... Всъщност то е ясно - блъскай в бездънната яма на бюджета всичко възможно, до което се докопаш, пък да му мислят следващите.
Показателен е и последният пример с Булбанк, където 300 милиона долара директно се изнизаха в БНБ, за да могат да са под ръка на Муравей - не до края на годината, а до края на ноември от тях няма да е останала и стотинка.
А Костов и тук пак се изцепи на форума, обещавайки 13-а заплата и пенсия в края на годината от 10-процентно преизпълнение на приходите в хазната. Явно, горкият, визираше 300-те милиона долара от Булбанк, но няма как Муравей да не му ги измъкне, ако реши да раздава октомврийските и ноемврийските заплати. Пък има да мисли и за декемврийските.
Да не говорим, че то тези пари няма да стигнат само за пълното изплащане на всякаквите социални помощи за над милиона цигани, които ги чакат като манна небесна от месеци наред. Успокоителното за бюджетните труженици е, че Муравей изобщо няма подобни намерения - циганските бунтове са дребна грижа в сравнение с евентуален бунт на определена част от бюджетните храненици. Не говорим за учители и лекари, разбира се.
Какво излиза все пак накрая от прословутата приветствена реч на политикономиста Костов пред чуждестранните политици и икономисти в НДК? Излиза, че хем твърдо сме закотвили на дъното, хем ни обещават да ни оставят там колкото се може по-дълго и с по-малко въздух.
Хубавото е, че другарят Костов откровено ни го каза. А дали е от цинизъм или от глупост, само той си знае.
Ораторията на родоотстъпничеството
Включването ни в европейския интеграционен процес е източник на мощни плодотворни импулси. Тяхната реализация постави с особена важност задачата да изградим баланса, съчетаването на българската с европейската идентичност.
След десет години мъки по трагичните пътеки на прехода е редно да се запитаме с каква самоличност заставаме пред вратите на ЕС, какво направиха с нея отговорните за нейното изграждане, опазване и представяне пред Европа и света.
Това най-вече се отнася за действията на сегашните управляващи, които се гордеят със започналите преговори за влизане в ЕС и се вживяват в ролята на мисионери на новата българска идентичност.
Всичко би било добре, ако те не тръгнаха в грешна посока, по начин, който духовно и материално отнема българското от българина. С парвенюшката си самонадеяност, продажност и слагачество сините управници поведоха народа към обединена Европа, посягайки на неговата вековна цивилизационна идентичност. Тяхната политика потъна в блатото на безредието, застрашава националните ни интереси, опръска с кал историческата ни памет, внушава цивилизационна непълноценност на народа ни и го кара да се чувства като второкачествен. Стигна се дотам американският президент да ни напомни думите на отец Паисия да не се срамуваме, че сме българи.
Повярвал в своята християндемократична идентификация, СДС с типичния манталитет на "партия-държава" се зае да определя и идентификацията на българина, и националния идеал в контекста на европейската интеграция на България. Даже имаше намерение чрез парламента да наложи партийните си виждания и да приеме някакъв документ по тази тема.
Резултатът от тези напъни бе едно партийно недоносче, наречено "Харта на ценностите". Дебат в обществото нямаше и българинът така и не разбра кой е националният му идеал. Нищо не се промени в антибългарския, антинародния курс на управляващите. Те продължиха да стимулират нахлуването на западното влияние, доминирането на западните ценности за сметка на българските, славянските и православни ценности. Превърнаха дебългаризацията в синоним на понятието европеизъм.
Няма друга православна държава, която да е политизирала и разцепила църквата си и по същество да разрушава православната общност. До душата на българина се допуснаха опасни и престъпни вероизповедания, само защото идват от Запад. Поставя се дори под съмнение принадлежността ни към славянството.
Страни като Русия, Беларус, Украйна са в периферията на интересите ни и са постоянен обект на критика и присмех.
Не са едно и две внушенията, че славянството и православието са причина за нашите слабости и изостаналост. Всеки опит за осъждане на безкритичното приемане на инвазията на западното влияние се тълкува като проява на комунизъм, национализъм и ретроградност.
Тази безотговорна политика способства за разрухата на националната ни култура, на изпитани образци и традиции, за тоталния упадък на нацията. Докога и колко още ще отстъпват управляващите от нашия суверенитет, от идентичността ни? С това ли ще станем по-добри и ще умилостивим Европа? Кой обича и уважава пълзящите безгръбначни, които сами хвърлят камъни срещу себе си? Не това е начинът да се присъединим към строя на ЕС. В него трябва да влезем със запазена индивидуална структура и корени.
За жалост "след всяко подражаване остъргваме националното си, обличаме се в чужди дрехи, обезличаваме се, губейки национална идентичност и, уви, достойнство! " (Марко Семов)
Откъде идва чуждопоклонството, кой дава тон за подражаване, чии крака тъпчат народното достойнство, мачкат народното самочувствие? Смразяващият вятър на националния нихилизъм духа от сините върхове на политическия "Олимп".
Там първи сметнаха, че като подражават, стават европейци. Тръгнаха да се доказват чрез тотално отричане на всичко постигнато. С лекота се отричат от българското и какво ли не бързат да напъхат по чужди теркове. За едно потупване по рамото нашите управници са готови на всичко. Мътният поток на тяхното чуждопоклонство заля цялостния живот на обществото.
Българинът е смутен и объркан от поведението на своите водачи към демокрацията и Европа. Те не само го загърбват и унижават, но и ограбват, продават неговите интереси и независимост. Колко са точни за нашите продажни "слуги на народа" изречените от Наполеон думи: "Лошите политици са национално бедствие."
Тук няма преувеличение или проява на лично предубеждение. Верността на горните думи се потвърждават не от кои да е, а от първите мъже на държавата. Начело на техния списък е президентът. Няма да тълкуваме неговия "цивилизационен избор". Няма да го питаме син президент ли е, или обединител на целия народ, бори ли се срещу корупцията, или само имитира, не преиграва ли с проявите си от типа "Роженски ливади" и "Олимпиада 2000". Ще го питаме само чии интереси обслужва, как защитава достойнството ни пред света? Пред Клуба на политиците в Сан Франциско той каза: "Модерните държави осъзнават, че е в техен интерес да следват общоприетите международи норми на поведение, дори с цената на отказ от националния си суверенитет".
Как да разбирам моя президент? Не ме ли предава той с това самолишаване от суверенитет? Пред българското лоби в Лос Анжелес президентът подчертал, че емиграцията не е трагедия за страната и тези, които я напускат, могат да бъдат полезни.
Подобна теза разви наскоро и днешният американски посланик. Как да се разбира това? Кога, колко и с какво младите емигранти са помогнали на България? Чудно ли е, че П. Волгин в предаването си "Без контрол" по БНР открито и без свян пропагандира емигрирането на българските младежи на Запад и най-вече в САЩ.
Ето я президентската грижа за нацията, ето кой го подкрепя, ето я и медийната прогаганда - нишката на националното ни обезкръвяване.
Тази верига не е случайно съвпадение. Тя започва от първия човек в републиката, който награди Ото Кронщайнер с ордена "Стара планина". Награден бе австрийски славист, който сменил яслата, вече препоръчва да си сменим азбуката, защото кирилицата имала лошо име, била "комунистически шрифт" и европейците си мислели, че сме руснаци. Тя, кирилицата, била виновна за разделянето на Европа и за лошата репутация на българите и тяхната политика. Това нагло ругателство на нашата многовековна духовна култура бе наградено с най-високото държавно отличие. Ето как моят президент защитава българската ми идентичност. Факт, който не си е позволил дори нито един от чуждите по кръв български царе.
Президентът не е самотен в своето дело. Премиерът няма неговата дарба да пее по роженските поляни, нито контактността му да се гушка до роженските баби. Затова пък е тънък народопсихолог. Защо трябваше на СДС да се ангажира с идентификацията на българина, след като И.Костов определи отчаяния от живота народ като мързелив, без дълбоки корени и бит, който не може да си носи кръста? Нещо повече, откри мястото, институцията, отговаряща за възпитанието в българска идентичност. "За мен е ясно, че от българската армия трябва да излизат младежи, които имат българска самоличност, които знаят какво е да си български гражданин, имат идентичността на българина. Аз се боя, че една част от младежите, които излизат от училищата и които недоучват училищата, са много далеч от тази българска самоличност. Ние сме в критична ситуация. От България напускат много хора."
Не може да не настръхнеш, когато се замислиш над тези думи. Зад тях прозира крахът на управлението и държавата.
Какво е станало с българското семейство и училище, които не са в състояние да изградят у младежа българската самоличност? Може ли младежът да се научи на "дълг към родината", на "респект към конституцията и уважение към законите" в една издъхваща, демотивирана и разгащена армия за няколко месеца, когато тези добродетели не се зачитат в държавата ни, когато за 4000 лв. можеш да изчезнеш завинаги от списъците на годните за военна служба?
Тежки въпроси с тъжни отговори в една печална действителност на материална и духовна разруха.
Каквито и фалцети да прави президентско-премиерският дует, колкото и да надува бузи синият управленски хор от кресливи импотентни патриоти не може да се прикрие фалшът в тяхното пеене. Под звуците на тяхната оратория за българската идентичност народът продължава да се източва в индийска нишка зад граница. 79% от него не е доволен от цялостния живот в България. От хората между 25 и 55 години 32% са с нагласата да напуснат страната след премахването на Шенгенските ограничения, други 12 % имат също готовност за това, но ги задържат семейни проблеми. Това е резонансът от синята управленска оратория, която стана оратория на разрухата, родоотстъпнничеството, корупцията и безочието.
И когато изтерзаният народ попита управляващите как забогатяват от командировъчни, от народните отгладувани пари, президентът се обиди, а премиерът ни забрани "да им гледаме опинците". Това са баш българите, "слугите на народа", които за наше добро харчат и трупат в сметките си народните пари, учат ни на българщина, грижат се за идентичността ни.
Европейският ни избор не е в предателството срещу българщината. С безродно мафиозно управление, с геноцид срещу собствения народ няма да се обедини нацията, да укрепнат нейните корени и самочувствие. За да ни има, трябва да се спре деидентификацията на българина и началото на това е смяната на тия, които Наполеон нарича национално бедствие.
Разправата с българския индустриален интелект
Огромната държавна индустрия беше национално богатство, което никой нямаше право да разпилява потайно. За нейното развитие бе натрупан и външен дълг 9 милиарда и 200 милиона щ.д. Валутният резерв и неприбраните външни вземания го свеждаха на 5 милиарда и 500 милиона щ.д.
Първото задължение бе погасяването на този дълг с постъпленията от приватизацията. Нямахме право да го оставим на бъдните поколения. Задачата не беше трудна. Само от продажбата на внесеното ново, все още немонтирано оборудване можеха да постъпят близо 1 милиард щ.д.
Приватизацията на 80-100 добри завода чрез акции на фондовата борса и чрез кешови продажби на чужди фирми можеше да покрие цялата останала сума. Това не стана. Оборудването още чака в касите, заводите рухнаха финансово и бяха продадени на безценица.
Друго задължение на днешното поколелние бе да се формират стабилни здрави, просветни, осигурително-пенсионни и други фондове. Това също не беше трудно - средствата от приватизацията на още 80-100 завода стигнаха за създаване на силна финансова база на тези фондове. Малко се знае, че през последните 20 години до 10 ноември 1989 г. Министерството на външните работи бе изградило нужни и ненужни големи посолства, резиденции, хотели в близо 100 столици. Реалната им цена към 1990 година вероятно надхвърляше 1 милиард щ.долара. Само с подажбата на ненужната част от тях можеше да се създадат държавно-обществените фондове. Помните ли, обаче, как се продаде големият хотел в центъра на Берлин? Не се узна колко бяха постъпленията и кой се "облажи" от тях. А такива хотели имаше във Виена, в Москва. Пак в Москва, където имотите днес са почти най-скъпите в света, имаме изложбено-търговски и информационен център, най-големия на чужда страна. Какво ли стана с него?
В индустрията имаше голям брой единична скъпа техника. Още в 1990 година една група от опитни експерти можеше да прецени бъдещата необходимост от нея и възможността тя да се рециклира и продаде на реална цена. Постъпленията можеха да бъдат поне 500 милионна щ.долара!
1990 година завари в индустрията, особено в новостроящите се обекти, огромно количество материали, главно метали. Само на обекта АЕЦ "Белене" те надхвърляха 500 милиона щ.д. Вероятно общо за страната те бяха за над 1 милиард щ.д. Никой не се погрижи, не създаде организация и контрол за тяхното опазване и оползотворяване в национални фондове.
Изобщо знае ли се и защо не се съобщава какви са постъпленията от почти завършващата приватизация? Ако е истина, че те са под 3 милиарда щ.д., това е потресаващо! Извършен е огромен грабеж, създал поне няколко български милиардери, които могат да се наредят сред 1000-та най-богати на планетата!
Съвет 12:
Не се втурвайте в 100 % приватизация!
Защото:
Ако бяхме сериозна държава, трябваше да благодарим на такива "съветници" за "блестящата" идея и да им купим еднопосочен билет за напускане на страната. На нашите "специалисти", подписали такава програма, трябваше да осигурим санаториален отдих. Ако е вярно обяснението им, че са подписали "програмата", без да я прочетат, незабавно трябва поне да се оттеглят от обществена дейност, защото тя не допуска безотговорности.
От приватизацията трябва да се изключат:
България има свои повече от вековни традиции и подобно на другите нации трябваше да ги съхрани независимо от вълната на глобализацията.
Става все по-ясно, че глобалната стратегия използва приватизацията не за укрепване, а за дестабилизиране на националните индустрии и икономики на страните, белязани за ликвидация.
Съвет 13:
Забавете приватизирането на бюджетопълнещите предприятия!
Защото:
Сред тези предприятия са пивопроизводството, винарската промишленост, производствата на тютюневи изделия; на безалкохолните напитки и минерални води; на кибрит; на луксозни стоки; на захар, сол и хлебна мая, на нефтопродукти.
Какво наложи приватизацията на тези обекти да започне още от 1991-1992 година? Не можеше ли те да бъдат приватизирани в последния етап, когато новата ни преустроена икономика вече е стабилизирана?
Защо не се публикуват данни какво те са давали на бюджета в миналото и какво сега, след приватизацията? Случайни ли са непрекъснатите афери с цигари, с алкохол, със захар, с хлебна мая? Не се ли превърнаха от бюджетопълнещи в джобопълнещи предприятия?
Защо трябваше народът да изпие до дъно чашата с неволите, за да се формира бързо новата богата класа?
Съвет 14:
Не позволявайте разграбването на зърнените силози и на големите мелници!
Защото:
Държавните силози за зърно са форма, въведена у нас от Александър Стамболийски. С тях той защитил селските стопани от спекулата, гарантирал изхранването на народа и постигнал само за две години крупен успех - цената на хляба в България паднала от 5 на 3 лева - най-ниската през първата половина на века.
През последните 30 години държавната силозна база бе изцяло обновена. Изградени бяха 8-10 крупни държавни мелници. По райони бяха построени мелнинично-силозни фуражни заводи. С тях бе осигурено брашното и хляба на хората, качествени фуражни смески за животновъдството.
Би ли могъл някой да обясни от какъв зор силозите и големите мелници бяха сред първите приватизирани в България? Какво бе постигнато с това? Дали се повиши производителността? Дали бе подобрено качеството? Дали поевтиня брашното и хляба? Дали се гарантира опазването на зърното? Дали се попречи на спекулата? Дали хазната увеличи доходите си? Нищо подобно! Частните силози и големите мелници днес даже не са задължени да дават информация за качеството на съхраняваното зърно! Затова правителствата всяка година гадаят ще има, или няма да има зърно за изхранване.
Всъщност нещата са прости: набързо бе разпродадена държавната златна мина за зърно и брашно, строена със средствата на целия народ! А имаше друго решение: който иска да има силози и големи мелници, да си ги построи! Те едва ли са по-скъпи от огромните нови дворци на свръхбогатите. А държавните можеха да се запазят - за конкуренция и за гаранция, че хлябът ще бъде винаги осигурен без спекулативни цени.
Съвет 15:
Пазете банките!
Защото:
През 1920-1923 година Александър Стамболийски се опря на кооперативната банкова система и изгради стотици популярни банки, включително в големите села. Чрез тях раздвижи икономиката, укрепи лева. През 1920 година 100 швейцарски франка са стрували 2900 лева, а в началото на 1923 година - 1315 лева.
Неграмотното разбиване на банковата система през 1947 година изправи България пред срив. Спаси ни незабавното й възстановяване и създаване на нова Българска инвестиционна банка - БИБ. Благодарение на нея още от 1949 година заработиха първите ВЕЦ, заводите в Димитровград, Перник и Кърджали, електрифицирани бяха селища. Осигурени бяха средства за бригадирските обекти: жп линиите Ловеч-Троян, Волуяк-Перник, "Хаинбоаз", язовирите "Копринка" и "Александър Стамболийски".
През тоталитарно време банковата, спестовната и застрахователната системи бяха най-стабилните държавни институции. Създадените по-късно Външнотърговска банка, Минералбанк, Стопанска банка, Земеделска и кооперативна банка, отраслевите банки обогатиха банковата зона. Създаде се талантлив екип от елитни банкови специалисти, които минаха през първокласни швейцарски, австрийски, английски, немски, ливански банки. Стопанска банка разкри първа дилърска дейност, появиха се способни дилъри, успешно работещи на банковия и фондовия международен пазар. Тези, които твърдят, че старата банкова система била негодна или са абсолютни лаици, или непоправими политикани.
Пример: През 1988 г. само кооперативната система (кооперации, съюзи, предприятия, търговски обекти) извърши кръгло 50 милиона финансови операции или чрез банките; ползват 1 милиард лева банкови кредити, за които изплати 50 милиона лихви. Без това щеше да бъде блокирана вътрешната търговия, хлебопроизводството, снабдяването на населението с ежедневни продукти. Разбира се, беше нужно още много, за да се стигне високото ниво на съвременните западни банки. Това обаче трябваше да стане чрез усъвършенстване, а не чрез разбиване на банковата ни система. Първоначалното банково раздвижване след 10 ноември 1989 година, включително появата на частни банки, събуди надежди, че се тръгва по верен път. Последвалото организирано ограбване на капитала им чрез кухи кредити разкри скритата цел - тяхното сриване. Това се видя и от абсурдното решение да се продаде на друга държава най-добрата - "Булбанк". Става ясно: някой някъде е предприел поход за ликвидиране на държавата ни.
Съвет 16:
Не създавайте приватизационни органи!
Защото:
През 80-те години наши обединения и предприятия купиха заводи в чужбина (ФРГ и Австрия), обявени във фалит. Преговорите се водеха с банките, към които имаха дългове фалиралите собственици на заводи. От наша страна покупката се договаряше и извършваше от стопанските организации, но в присъствието и с гаранционен документ на упълномощен представител на кредитиращата ни банка. Това беше изцяло банкова операция. Такава е международната практика: кредитиралата банка е притежател на имуществото на длъжника, вкл. с право да го продава до погасяването на дълга.
Приватизацията на нашите индустриални мощности бе обоснована с големите им дългове към банките и невъзможността да осъществяват нормална стопанска дейност. Беше естествено да се приложи световната практика (нали отивахме към пазарна икономика?) - продажбата на предприятията да се извърши от реалните им собственици - от кредитиращите банки. Те имаха връзки с чуждите фирми доставчици на вносното оборудване, с техните обслужващи банки. Разполагаха с ценова и друга информация за оборудването. Собствените и външните им експерти можеха да предложат разнообразни съвети за разсрочки или за препродажби. Като кредитори банките имаха интерес да приватизират при най-високи цени, което съвпадаше и с държавните интереси. Това не стана!
Приватизацията по съвета на програмата "Ран и Ът" бе възложена на новоизлюпена агенция - истински болшевишки комисариат. По-малките обекти бяха оставени на министерствата, а те имаха немалка вина за лошото им икономическо състояние. Приватизационната задача бе поета като "партийно поръчение" за светкавично изпълнение.
Няма случай като българския - предприятията бяха нахвърляни в насипно състояние на масата за приватизация. Вместо такава, настъпи пълно разграбване. Съпътстваща бе поединичната разпродажба на машини и материали, което разкъса технологичния процес и производството. Постъпленията от тази приватизация не отиваха за погасяване на банковите кредити, а потъваха в органите на изпълнителната власт. Това пък предизвика банковите фалити.
Красноречив е случаят с най-голямата отраслова банка - Стопанска банка, кредитираща новите инвестиции и текущото производство на 70% от българските индустриални предприятия. Тя изпадна в тежко финансово състояние, защото няколко правителства не й позволиха да си прибере кредитите от фалирали предприятия чрез тяхната приватизация. Беше достатъчно тя да продаде немонтираното оборудване само в 5 завода, чиято доставка тя беше кредитирала, за да възстанови стабилността си. Явно стана, че новите политици не са искали това, те са се нуждаели от срината банкова система.
Съвет 17:
Спасението на България е собствените ни ръце
Защото:
Още от края на 1989 година започна психологическата обработка на нацията, че нямаме алтернатива: спасението ни било само в чуждите инвестиции и помощи от МВФ. Истината беше друга.
1990 година завари България с действащи основни производствени фондове с реална стойност поне 60 милиарда щ.д. От тях 25 милиарда бяха активни - в машини и съоръжения. За малката ни страна това беше огромна собствена инвестиция. И още: 2.8 милиарда щ.д. от валутния ни дълг към 1990 г. бяха изразходвани за нова техника. Част от нея вече работеше, другата беше в каси и чакаше монтаж. Следователно 11% от активните ни производствени фондове бяха в процес на обновление. Малко държави имаха такова благоприятно положение. Така че проблемът на България през 1990г. и следващите 5-6 години не беше в инвестициите - наши и чужди. Той беше друг:
Пазарите могат да се поддържат с нови технологии, с нови продукти и с гъвкава международна политика.
У нас разбиха индустриалния интелект, който можеше да прави технологии и продукти.
Имаме хроничен дефицит за политици, годни да създават и да поддържат гъвкави и спокойни международни отношения.
Средства за ритмично производство можеше да осигури стабилна банкова система. А тя бе разбита.
Така че спасението на България беше в собствените ни ръце в първите години на промяната, но то бе проиграно. х х х. Тези и още много други съвети можеха да дадат нашите индустриални интелектуалци в началните решаващи години на промените.
Никой обаче не ги потърси, нито прие за съвети. Тогава те бяха обвинявани, че са строили малко, та възможностите за грабеж бързо приключват.
Сега дори ако великата задокеанска сила се смили и поеме външните ни дългове, както направи с Полша и Унгария, дори ако позволи да си приберем външните вземания, няма да се постигне нищо!
Индустрията ни безвъзвратно е разрушена! Пазарите са необратимо изгубени! Разбита е индустриалната ни интелигенция!
Затова България днес няма:
- Национална стратегия и програма за индустриално възраждане.
- Национална стратегия и програма за новото селско стопанство.
- Национална политика за перспективата на младите българи.
- Национална политика срещу гибелното намаляване на населението.
- Обединяваща идея за съхранение на българската култура.
- Нямаме даже единно виждане по националната ни история.
Вместо истински национален интелектуален елит, появи се странен политически разноцветен сурогат. Той заграби властта, прие механизми за вечно властване и наложи чужди цели: превръщане на България в неоколониална територия с послушни местни компрадори. Затова вместо истински програми и стратегии за стабилен изход, на народа се обещават "светлини в тунела" и красиво бъдеще след 15-20 години.
Дано дотогава България не остане само историческо понятие.
Русия излиза от мъглата
Англичанинът Хърбърт Джордж Уелс е автор на неголяма по обем, но интересна книга за Русия, написана малко след болшевишката революция. Не само велик писател, но и доказан хуманист, в тази си творба не скрива доброжелателността си към руския народ и своите пожелания неговият пореден исторически експеримент да се окаже успешен.
Същевременно с искреността, присъща на големите личности, не се побоява да признае, че руската цивилизационна същност за него продължава да е загадка.
Руското заглавие на книгата е "Россия во мгле" - "Русия, потънала в мъгла".
Сънародникът му Уинстън Чърчил, не така изявен представител на човечността и словото, макар и лауреат на Нобелова награда по литература, също не бе съвсем наясно по въпроса. Окачестви Русия като загадка, обвита в тайна, опакована в мистерия. За разлика от Уелс не изпитваше добри чувства към руснаците.
Еднотипно е отношението към Русия на друг англо- сакс, американецът Джордж Буш - Отец. В публична изява заяви, че руската история, за разлика от западноевропейската, не включва събития като ренесанса и реформацията. Цитираме го не защото първенците на Републиканската партия на САЩ имат репутацията на водещи културолози на протестантския свят - съпартиецът му Робърт Доул развесели доста хора с поканата си до немеца Йохан Волфганг Гьоте да посети Вашингтон, - а защото бе немалко време вицепрезидент и президент на тази страна.
В наше време инерцията на европоцентричното мислене, особено при нелепото приравняване на европеизма към западноевропеизма, може да бъде много подвеждаща. Различаващи се от Запада и помежду си държави като Япония Китай и Индия (могат да се дадат и други примери) недвусмислено показаха, че модернизацията съвсем не е равнозначна на озападняване. Че една страна може да си намери достойно място в днешния многополюсен свят и да навлезе уверено в ХХI век, разкривайки се към света, като основе своя материален и духовен напредък именно върху собствените си културни традиции.
Това, естествено, чудесно го знаят и тези, които не откриват ренесанс в православието и реформация в кирилицата. Укорите към Москва в недостатъчно озападняване са причинени не от незнание, а от прозаични користни подбуди: да се отслаби и разруши руската държава чрез превръщането й в мозайка от територии, подвластни на "новия световен ред". Накратко, както за Карл ХII и Хитлер, и за днешните кандидати за господари на света единствено добра е тази Русия, която я няма.
Не е неуместно да нахвърлим, ако ще и несистематизирано, някои свидетелства за усилията за ликвидиране на руската държава чрез нейното разложение отвътре. Усилия, да не забравяме, до едно осъществявани под красиви лозунги. Под лозунга за самоопределение - разпадане на Съветския съюз. Под лозунга за укрепване на европейската сигурност - преместване на НАТО до руските граници. Под лозунга за раздържавяване - източване на руските национални богатства в чужбина. Под лозунга за свобода на информацията - прехвърляне на руските медии в ръцете на лица с повече от едно гражданство. Под лозунга за критичен поглед върху собствената история - втълпяване на чувство за вина у руснаците за всичко, което са сторили прадедите им и самите те от разгромяването на Карл ХII при Полтава нататък.
В дните, когато руски момчета проливаха кръвта си за обезвреждане на чеченския престъпен свят, телевизията на Гусински занимаваше света с премеждията на американския държавен служител от руски произход Андрей Бабицки. Добре платеният хитрец и безродник, неполучил драскотина, бе представян за нов Махатма Ганди, въплъщение на световната съвест, прибрано зад решетки. Униформените руснаци - за извършители на геноцид над цвета на кавказкото рицарство, по-доблестно дори от това на Хашим Тачи.
Връх на цинизма бе превръщането на трагедията с подводницата "Курск" в повод за изключителна по мащабите си пропагандна антируска офанзива, целяща да окарикатури руснаците пред света и най-вече в собствените им очи. Струва ми се, че това бе погрешно пресметнат ход: след "Курск" и най-оглупените от западната пропаганда чада на Русия проумяха какво се крие зад предполагаемо добронамерените западни приказки към нея.
Процесът на възраждане на руската идентичност обаче бе започнал по-рано, което пролича най-отчетливо на президентските и парламентарни избори в страната. В Русия по-видимо от другаде стана ясно, че оценяването на политическите събития по традиционните критерии "ляво-дясно" във времената на глобализма е подвеждащо.
В Русия същинският избор бе "за" или "против" възстановяването на руската държавност. Категорична победа спечелиха нейните привърженици.
Катастрофалното представяне на Григори Явлински, любимец на Джордж Сорос и най-изявен представител на политическото течение, според което трябва да се обезродиш, за да станеш "гражданин на света", направи впечатление не само в страната. При това в Явлински и неговата партия бяха инвестирани не само много надежди, но и много долари.
Русия, в собствения си стил, бавно, но с нарастващо ускорение, започва да се връща към традиционния си начин на управление: силна централизация при явно - и най-важното неоспорвано от никого - върховенство на изпълнителната власт. Съмишлениците на Явлински и на Елена Бонер, призоваваща към превръщането на страната в хлабав конфедеративен конгломерат от над 300 малки "държави", окачествяват този процес като ликвидиране на демокрацията и установяване на авторитаризъм. Ако под демокрация, т.е. народовластие, разбират създаването на най-благоприятни условия за поробване на предполагаемо властващия народ от чужденци, прави са.
Има ли основания да смятаме, че Русия се измъква от псевдодемократичната мъгла, в която бе тикната от външните си недоброжелатели и местната им агентура и слага край на лутанията си? Определено да.
Руската реакция в Чечения показа, че Москва ще пресича разпалвания отвън сепаратизъм с всякакви средства. Автономията, от която Елцин призоваваше всички субекти на Руската федерация да черпят с пълни шепи, се връща повторно в пределите, където няма да бъдат поставяни под въпрос целостта на държавата и функционирането й като единен политически и стопански организъм.
След разюзданата "либерализация" на икономиката, използвана най-вече като параван за източване на националното богатство в чужбина, държавата отново установява контрол над ключовите стопански отрасли и преформулира правилата на стопанския живот. Частният интерес вече се подчинява на общодържавния. Както впрочем е и другаде по света.
Некоронованите монарси на руската икономика, т.нар. олигарси, бяха известени, че ще трябва да играят по тези правила, ако не искат да изгубят не само своите бизнесимперии. Един от тях дори получи възможност да поразмисли по този въпрос в обезпечено и финансирано от държавата уединение.
Хаотичните, противоречиви и винаги закъснели реакции на Елцин към външните предизвикателства започват повторно да се заместват от една национална външна политика. Русия преоткрива себе си като субект на международния живот и велика сила, от които качества доскоро по същество се бе самоотрекла.
Новото руско послание към световната общност, истинската, не натовската, узурпирала в медийното пространство това качество, е, че Русия няма да бъде ничия плячка и ничия марионетка. Че единствените алтернативи в общуването с нея са добронамереното сътрудничество, предполагащо зачитането на нейните държавни интереси, и възобновяването на една студена война, към която бившите й идеологически противници просто нямат сили да се завърнат.
Практическите стъпки на новата руска външна политика се почувстваха във всички географски насоки. Развива се стратегическото партньорство с Китай и Индия, което опровергава мита за уж еднополюсния свят.
Като потвърждава волята си за конструктивно взаимодействие с ЕС и САЩ, Москва без показност, но недвусмислено отблъсква опитите за намеса във вътрешните й работи и за маргинализирането й от световните политически процеси.
Казано с две думи, очакванията да се продължи и доразвие горбачовско-елцинската линия на национално самоубийство не се оправдаха и макар и с обяснима неохота кандидатите за подялба на Русия започнаха да се съобразяват с новите реалности.
Не по-малко интересни са някои най-нови външнополитически стъпки на Русия, които разбираемо, макар и неоснователно, останаха в сянката на събитията в Югославия и Близкия Изток.
Чрез два многостранни договора с бивши европейски и азиатски съветски републики по същество бяха учредени евроазиатски аналози на Европейския съюз и НАТО.
В новата казахска столица Астана Владимир Путин, съвместно с държавните глави на Беларус, Казахстан, Киргизия и Таджикистан подписа договор за учредяване на Евроазиатска икономическа общност (ЕАИО). Целта на новата организация, както обявиха участниците в договора, е превръщането на териториите на тези пет страни в единно икономическо пространство. Конкретните непосредствени задачи бяха формулирани като "съгласуване на структурните реформи в петте държави, създаването на единна транспортна структура и единен транспортен пазар, въвеждането на единни митнически тарифи (това превръща организацията в митнически съюз), и изработването на общ икономически курс към международните икономически организации".
Обявени бяха и звената на новопоявилата се структура. Централен орган ще е Интеграционният комитет със седалище в Москва и Алма Ата. В Санкт Петербург ще функционира Междупарламентарна асамблея, която ще хармонизира националните законодателства на страните-учредителки, а в Минск ще се намира съдът на общността. За работен език бе обявен руският.
Още на следващия ден държавните ръководители на споменатите страни заминаха за Бишкек, където заедно с пристигналия от Ереван арменски президент Кочарян обявиха решението си да образуват обща структура за колективна безопасност.
Започнаха да се сбъдват най-черните очаквания на заместник-държавния секретар на САЩ Строуб Талбот, дотогава запълвал голяма част от времето си с предупреждения към Москва да възприема Общността на независимите държави именно като общност от независими държави при американското тълкуване на независимостта, т.е. като враждебност към Русия.
Сега, редом с доста аморфната ОНД, в чиито учредителни документи на първо място е изведено равноправието, се появи структура с делови подход към политическите реалии, при което естествено се регламентира доминиращото положение на Москва.
В ЕАИО гласовете при вземане на решения ще съответстват на дяловото участие във финансирането на организацията: 40 % от него се падат на Русия, по 20 %, на Казахстан и Беларус, по 10 %, на Киргизия и Таджикистан.
С подписването на тези документи членовете на ОНД бяха разделени на две групи: лоялните на сътрудничеството с Москва, и всички останали. Русия не крие, че на първите ще осигури преференциално третиране от всякакво естество що се отнася до кредити, научно-техническа помощ, свободно пътуване на гражданите и достъп до руския пазар. Докато при общуването с вторите ще се придържа строго към принципите на взаимната изгода и няма повече да им подарява руски национален доход.
Скептици и недоброжелатели побързаха да изразят песимизъм относно бъдещето на новите интеграционни структури. Твърде рано е да се изразява съгласие или несъгласие с тях, но при прогнозирането на това бъдеще няма как да бъдат пренебрегнати някои неопровержими дадености.
За десет години в страните-членки бяха напълно изживени илюзиите за бърз стопански подем благодарение на масирани инвестиции на Запада. Както и другаде, това не се получи. Такива инвестиции не дойдоха нито от Запад, нито (за мюсюлманските републики) от югозапад. Стопанските възможности на Турция не се оказаха на висотата на нейните геополитически амбиции спрямо региона. А и прибързаните претенции на Анкара за хегемонна роля в него донякъде отчуждиха от нея местните елити, нежелаещи да поставят ценностите на пантюркизма над новопридобитата си независимост.
Накратко, като фактор за стопанско развитие икономическото сътрудничество с "развитите демокрации", макар и да отбеляза реален напредък, разкри своята несъстоятелност като заместител на създалите се в течение на векове връзки на тези страни с Русия.
Последно по място, но не по значение като сплотяващ фактор на държавите-учредителки, е необходимостта от съвместно отблъскване на вълната на надигащия се от юг ислямски фундаментализъм.
При безвремието на Елцин Москва се въздържаше от използване на икономически средства за противодействие спрямо антируските прояви на някои съседни страни. Днешна Русия прави това, без да се колебае и без да се бои, че може да бъде обвинена в съживяване на имперски страсти. Без бруталност, но съвсем недвусмислено. Някои обясняват с това и неотдавнашният положителен за Москва поврат във външнополитическата ориентация на Украйна, при който Киев обяви Русия за "най-важен стратегически партньор" и по същество замрази военното и политическо сътрудничество с НАТО. Независимо от факта, че в украинската столица се намира най-многочисленото американско посолство в света, с над 500 души с дипломатически паспорти.
Фашизмът на демокрацията сее ветрове
Трагедията, предизвикана от смъртта на 30-годишния Младен Младенов, станал жертва на освирепелите тълпи лумпени и хлапаци, наричани от американизираната ни преса с модерното име "фенове", бе неизбежна. Както е казано и в Евангелието, това просто трябваше да се случи.
"Зора" рядко обръща внимание на проблемите на спорта, не защото не ни интересува, а защото много по-важни неща трябва да бъдат решени, та тогаз да се занимаваме и със стадионите - нали и в Светото писание е казано - "Доста е на всеки ден злобата му".
Но смъртта на един невинен млад човек вече излиза от рамките на тривиалните разсъждения за слаба възпитателна работа сред запалянковците.
От самото си възникване до ден днешен спортът е имал три лица. Едното е аристократичното, формулирано най-добре от знаменития херцог Уелингтън, героят от Ватерло: "Битката (при Ватерло - б.а.) бе спечелена на спортните площадки на Итън". Преведено на разбираем език, това означава, че спортът е тази сфера на възпитание на управляващия елит, която култивира издръжливост, хладнокръвие, дисциплина и чувство за колективизъм. Нещо, което безспорно британската аристокрация е притежавала и може би все още притежава.
Второто лице на спорта ни е познато. Масовият, патриотичният и наистина поддържащ здрав дух в здраво тяло спорт. Такъв, какъвто си го знаем още от легията на Раковски и оня безсмъртен левски скок на Дякона, от Гимнастическите дружества в Източна Румелия и от първите петилетки на "презрения" социализъм.
Уви, спортът има и трето лице. И то също е древно. То води началото си от Колизея, където патрициатът е купувал гласовете на тълпата именно с хляб и зрелища. И който спорт от една страна носи огромни печалби на организаторите си и на преките участници (още гладиаторите са били най-скъпите роби!), а от друга страна, е място за изразходване на социалната енергия на угнетените и изтерзаните... А понеже днес в България въпросните угнетени и изтерзани са огромното мнозинство от народа, то на управляващите изобщо не им пука за пукнатите глави, за материалните щети и дори за труповете. Първият от които вече падна. Нека се бият, нека изкарват омразата и недоволството си от живота, който същите управници са им създали! Важното е да не тръгнат заедно към Народното събрание и Министерския съвет...
