А може би това е друг кръстоносец, Джеймс Гоу, специалист по военните въпроси от Лондон, който окачестви сръбския национализъм като змия, съскаща в пазвата на международната общност?
А не трябва да забравяме и Ричърд Холбрук, който окачестви сърбите по телевизията като "убийци и идиоти" и обясни, че Сърбия и Черна гора се намират извън международната общност, тъй като не са достатъчно цивилизовани, за да бъдат приети в нея.
Кого от тези кръстоносци трябва да поставим на първо място?
Какво да кажем за Даниел Голдхаген, Сюзън Зонтаг, Шломо Авинери и мнозина други, които допускат, че Милошевич може би не е съвсем като Хитлер, че Меморандумът на Сръбската академия на изкуствата и науките може би не е съвсем като "Майн кампф", че може би сърбите не се опитват да изтребят изцяло една нация, както германците се опитали да изтребят евреите, но все пак... Според тези хора сърбите, досущ като германците преди тях, се нуждаят от доброжелателна окупация, от своеобразна денацификация, по време на която да се появят и укрепнат демократични сили.
Позволете ми да цитирам един от членовете на тази група, Шломо Авинери, професор по философия в Еврейския университет в Йерусалим. Той твърди, че след 1945 г. германците успели да се завърнат към общността на цивилизованите държави не само защото в условията на съюзническата окупация се превърнали в демократична държава, но и защото осъзнали ужасните неща, вършени от тяхно име спрямо евреите и други народи от хитлеристкия режим, и че такава щяла да бъде и съдбата на сърбите... Днес е съвършено ясно от фактическа, политическа и законова гледна точка, че т.нар. хуманитарна интервенция на НАТО срещу Федеративна република Югославия не бе оправдана, че именно тази интервенция предизвика хуманитарна катастрофа, чиито последици ще се усещат дълго време.
Това становище се споделя от нарастващ брой чужди анализатори, като се почне с Ноам Чомски и се свърши с Хенри Кисинджър. Такова е становището на някои западни медии и на много международни организации, включително и на ОССЕ. Дори и главните действащи лица във въздушната война, включително и президентът Клинтън, вече защитават тази война с непрестанно отслабващ ентусиазъм.
Трудно е да си представим в наши дни президентът Клинтън да напише статия, в която да обяви, че войната на 19 натовски държави срещу Сърбия е била "справедлива" и "необходима".
Днес и в бъдеще сърбите няма да могат да разчитат на никакви "съюзници" в стария смисъл на думата сред великите сили. Те могат обаче да разчитат на явни и неявни съюзници в Запада, в Европа и в лицето на все по-засилващата се в целия свят съпротива срещу това, което стана известно като "доброжелателна глобална хегемония". Те могат да разчитат на растящото осъзнаване на Запад, че войната срещу Сърбия бе представена изопачено от самия него чрез лъжи и манипулации, чрез създаване на превратна и невярна представа за сърбите с цел да се оправдае наказването им чрез санкции, бомби и обвинения в Хага.
Става все по-очевидно, че натовската война срещу Сърбия не бе нито справедлива, нито необходима, обаче този процес все още не е достигнал степен, която да премахне предубедената и почти расистка представа на западната общественост за сърбите.
Дори и след разрушаването на "външната стена" от санкции, ще бъдат необходими голямо умение и много усилия, за да се промени тази представа за сърбите. Както каза нашият философ Михайло Джурич, на нашата нация не й остава друга алтернатива, освен да изтърпи с достолепие и достойнство този последен кръг от тежки страдания, защото те не са причинени от вина.
Сърбите никога няма да приемат неприемливи условия, освен ако не ги лишат от корени.
Сиреч, освен ако престанат да бъдат сърби.
Сряда, 10 октомври 2000г. Не е той "човекът анти"
Велко Вълканов е анти-фашист, анти-мошениците, анти-ренегатите, които се пребоядисват спроти интересите им. И груба лъжа е, че бил казионен. С казионни дела не се е занимавал никога.
Не е "гаф" да казваш истината, докато другите лъжат. Като Ели Юрукова например. Но неговата истина не ви отърва. На вас и на господарите ви, които плащат. Лошо го рисуваш сестричке Румяна. Не портрет (или силует), а карикатура си направила на смелия борец, на безкористния човек и общественик, който никога не е бил "партиен натегач" и не е правил кариера... И винаги е бил ляв и безкористен. По манталитет, по вътрешно устройство и поведение, по душа!
От всичко, което казваш, има по нещо в него. Но ти така си подбрала така наречените негови качества, прояви и черти, така си ги омешавила и сложила "поантите" (сиреч ударенията), както ти е скимнало, или по-точно, както са ти поръчали; така си го овърдаляла в катран и перушина, в захар и оцет, че халал ти вяра... Направила си от него кукер, да плаши децата! Той няма "умни очилца", а очила и умни очи; той е стар ерген, но не е женомразец, а лиричен и обичащ жените. Прочети книгата му... Защо не провериш как разходва заплатата си на депутат. И то всеки месец?
Клеветиш го Румянке, и за турците, и за сърбите. Никога Велко Вълканов не е одобрявал т.нар. възродителен процес! Но остро е възразявал на Доган, че пътят на България за Европа минава през Босфора. Твърдял е, че България е била против варварските бомбардировки на НАТО и САЩ над социалистическа Югославия, на грубото и безпрецедентно намесване във вътрешните работи на суверенна страна. Наричал ги е военнопрестъпници и е искал и иска международен съд над тях. И е имал доблестта да попита в упор всеизвестната съдийка Карла дел Понте за това!
И затова сигурно не ти харесва и го оприличаваш на Рицаря от Ламанча? Кажи ми, скъпа сестричко, имало ли го е някога, това, което става днес? Гласувайте за опозицията и свалете Милошевич и ще ви даде всичко! Ще се валяте в мед и масло и... долари. Зеленички, новички... Шегата настрана, питам те, в твоята журналистическа практика срещала ли си такова нещо? Безцеремонно и цинично! И всичко това пудросано, парфюмирано, опаковано със златна хартийка с "грижата и правата на човека".
Било ли е някога човешкото лицемерие по-голямо, по-безочливо и нагло? Много години съм живял, но такава мръсотия очите ми не са виждали, по-фалшиви слова ушите ми не са чували... И ти пригласяш с "нежния си гласец". И се трудиш и мъчиш да изглеждаш искрена, убедителна. Носиш вода от девет дерета, точиш си писеца с мръсни писания... Но и през стиснати и скърцащи зъби си принудена да признаеш, че за разлика от многото той е безкористен и чист човек.
Ако, че се мъчиш да го изкараш "идеалист фанатик". Всуе, и това няма да мине. Не е такъв човекът, а мислещ, толерантен, с голямо сърце... Накара ме Румяна да кажа две добри думи за тебе, бай Велко, а ти им прости за отровните слова. Те не могат да те осмеят и засегнат. Дребни са. И словата, и душите им!
6 октомври 2000 г. Натания-Тел Авив
Бенжамен ХАННЕ П.П.
Материалът на Румяна Братованова, под рубриката "Силуети" прочетох в самолета на път за Израел. Прочетох го няколко пъти. Удари ме злобата му.
Поробващата реалност на капитала
Българската икономика не би могла да съществува без чужда финансова помощ и приток на свеж капитал отвън. Това е ръководната аксиома, по която управляващите изчисляват бъдещето на нацията и държавата ни.
Големите пари обаче отиват там, където са създадени най-добри условия за превръщането им в още по-големи пари: осигурени преференции за инвеститорите, облекчен режим за износ на печалбата и евтина работна ръка.
Ерго, за да дойдат големите пари при нас, ние трябва да изпълним горните условия. Иначе няма да възродим икономиката си (що ли пък трябваше да я затриваме преди това), а Европата ще продължава да бъде от другия край на кривия макарон.
Капиталистически погледнато, хората са си прави да искат от нас и мама, и тате, щом ние пък искаме помощ от тях. Прави са и комунистически погледнато. Но икономически погледнато нещата замирисват на поговорката за оня, който търсел на работата лекото и на хляба мекото, а баламата му дал да изяде баницата. Доброволно.
Да видим първо как сме с инвестициите. Те биват преки и непреки. Непреките са като цървулите на босия - тълкуването им е толкова относително и в обхвата им варират такива съмнителни графи като внос на готови продукти или плащане в кеш за унищожаване на "пиратската" ни индустрия по производство на компактдискове например - че едва ли могат да бъдат хванати и окалъпени в статистики и цифри.
Преките инвестиции обаче са що-годе видими и според официални данни през първото полугодие на тази година са били 195,9 милиона долара. В сравнение със същия период за миналата година това е с 31,4 на сто по-малко и показва, че чуждестранските ни благодетели тази година са станали по-малко благо-дателни.
Това е неприятен факт не само защото инвестициите са намалели с една трета, но и защото в Полша например същата сума влиза за малко повече от една седмица.
"Лош ни е инвестиционният климат", би възкликнал с прозрение роден икономист или политик и всеки от тях би запретнал ръкави да скалъпва нови закони и подзаконови актове, които да облекчат любезния благодетел от далечни страни. Нищо лошо, но докато облекчават чуждите, нашите се напъват и се чудят как да се задържат на краката си при данъчни ставки, които рядко слизат под 50%, а понякога надхвърлят съвкупно и 65 на сто от печалбата - да им я имам печалбата!
А всъщност за чий бяс ни е чуждият капитал, ако законотворците ни създадат такива условия за бизнес у нас, които да позволяват на родните производители да отделят значителна част от печалбите за реинвестиране в бизнеса си и по този начин да се окаже, че в страната бъка от свежи пари и капитали?
А начините се знаят - необлагане на реинвестирани капитали, гратисни периоди за нови производства и мощности, нисколихвена кредитна политика, насърчаване при откриване на нови работни места и т.н. , и т.н. - да не изреждаме десетките възможности за реална подкрепа на родния бизнес и за елегантното му насърчаване да влага все повече и повече средства в производство, вместо по принуда да ги харчи за "представителни" цели.
Развита икономика с преимуществено родни капитали обаче не е по изгодата на управляващите. Дори и да се постигат значителни печалби, те в голямата си част ще остават в страната и няма да заминават в странство. А точно източването на капитали към чужди банкови институции е един от основните занаяти на властимащите през последните десет години.
Сметките в родните банки, дори и да са в доларови пачки, никак не са сигурни - паднеш, не дай боже!, утре от власт и току-виж органите си напъхали носа по трезорите и измъкнали на бял свят скътаното за черни дни. Виж, друго си е швейцарската или американската банка например... Така че чуждите инвеститори са ни необходими. Необходим ни е и облекчен режим за износ на печалбите им. Не само защото иначе няма да си вложат парите в икономиката ни, но и защото не си ли вложат парите, после няма да можем да използваме каналите им за прехвърляне на нашите. Няма да е удобно някак си от свое име да си разкриваш сметка в Цюрих или в Лондон - лесно се проследява пътят, пък и много следи остават. Друго си е някой немски гезелшафт например да ти открие сметка от свое име в Bundesbank. Ще те хванат на куково лято. Но за това трябва да позволим на гезелшафта да натрупа такива печалби в България и да ги изнесе с такива минимални загуби, че да си позволи да отдели и една частица от тях за нашата сметка в тамошната банка.
Ех, механизми, механизми... Част от тези механизми е и трикът с ниската цена на работната ръка. Евтин труд и висока производителност на труда - само така ще можем да привлечем международен капитал и да достигнем Западна Европа! Това е основният рефрен в приспивната песен на чужди негодници и родни измекяри.
Ще привлечем, но на каква цена!?
Идва Хасан в България и отваря шивашка фабрика, в която работи на ишлеме продукция за износ в Германия. Експлоатира сръчните български шивачки по 12-14 часа на ден и им плаща мизерни надници, които месечно стигат обикновено до 45-50 лева.
Робски труд при робски условия.
Но Хасан иска да гледат на него като на благодетел, защото осигурява работни места и избавя от глад стотици семейства. Ако не го слушали, щял да си вдигне чукалата и да замине обратно за Турция, където работната сила била къде-къде по-евтина и по-работлива.
Но не заминава.
На първо място, защото квалифицираните турски шивачки живеят по големите градове, а там турските профсъюзи могат да се омилостивят само с такива огромни бакшиши, че ти излиза по-евтино да спазваш трудовите закони.
На второ място, на продукцията, произведена у нас, пише "Made in Bulgaria", а на стоките оттатък Босфора пише "Made in Turkey". Само че в Германия българското се цени още от комунистическо и преди комунистическо време, а споменаването на Босфора предизвиква при фройлайните моментални тикове на отврат от азиатското и те веднага го свързват с гастарбайтерските дивотии на шалварестото нашествие в Дойчланда. Така че знае си кяра Хасан от пребиваването по нашенско и ние му знаем кяра. Но нито той си вдига чуковете, нито ние му ги изхвърляме. Защото осигурявал работа на хората!
Е, работа - да. Но не и живот. Дори не и препитание, защото с 50 лева на месец себе си не можеш дори да нахраниш, камо ли децата си, че и живот нормален да живееш. Но иначе и трудът ни евтин, и производителността висока.
А Европа все така миражна през кривия макарон.
По простата причина, че под влияние на една много мръснишка и подла пропаганда сами изкривяваме макарона и затваряме пътя си към Европа.
Висока производителност на труда!?
Такова чудо не съществува - съществува висока ефективност на труда. Т.е. с минимален разход на труд да се постига максимална резултатност. За това обаче е необходимо наличието на високотехнологично производство - не да тракаш сам на шевната машина, а роботизирана система да извършва операциите, докато за човека остават единствено контрола и подържането на системата.
Призивът за висока производителност цели да създаде мит, който да ни върне обратно към манифактурното производство, където личната сръчност на отделния индивид е в основата на крайния резултат. Това обаче е мракобесна икономическа политика, водеща ни директно към блатото на треторазредна колониална икономика. Не, не и не!
Необходима ни е икономика, която да се основава на високата ефективност на труда. Т.е. необходими са ни високотехнологични производства - като онези, които най-упорито се унищожаваха от властимащите през изминалите 10 години - електроника, машиностроене, химия и фармацевтика, технологизирана лека индустрия. За тяхното управление обаче са необходими високоспециализирани кадри. А една от основните характеристики на тези кадри е, че са и високо платени. Абсурд е уравнението висока квалификация = ниско заплащане, както и обратното - ниска квалификация = високо заплащане.
Ясно, прекалено ясно става какво се крие зад призива за евтина работна ръка и накъде води той. Старателно, безмилостно и неотклонно водят икономиката ни към окончателно унищожаване. Не може да си конкурентоспособен в регионален или световен мащаб, ако работната ръка в страната ти е евтина. Защото евтина работна ръка означава нискоквалифицирана работна ръка. И за чий дявол ти е тогава високата производителност на труда, когато тя пак ще си остава нискоефективна производителност на труда!
Ето го оправданието за гигантските усилия по сриването на родното образование и тоталното му унищожение - на новите ни господари не им трябват скъпи висококвалифицирани работници, а нископлатени наемници на черния труд. Бачкатори от най-ниското ниво на социалната пирамида, обработващи суровините за високоплатените производства на западноевропейския работник.
Това се иска и очаква от нас.
И ако сме достатъчно тъпи и покорни, за да им го дадем, никога няма да видим обещаното влизане в европейските икономически структури. Защото те са развити не въпреки, а поради високата цена на наемния труд, която създава и високото ниво на социален живот.
С ниски заплати и нисък стандарт на живота никога няма да бъдем равностойни партньори на когото и да е в световната икономика.
Родните лакеи на чужди господари предателски манипулират съзнанието ни и ни втълпяват откровено убийствени за нас икономически идеи, които водят до неизбежното - пълно грохване на икономиката ни и снижаване на стандарта на живота ни до нивото на полуживотинско съществуване.
Гадно е, но това е истината за поробващата същност на прехвалените чужди инвестиции и мерзките механизми, с които властимащите източват богатствата на Родината (и живота ни) в името на личното си благоденствие.
Послепис на автора
Когато пишех горните редове, постоянно се чувствах притеснен, че статията ми излиза прекалено теоретична, с недостатъчна подкрепа на реални данни. Скъпата на сърцето ми Западна Европа както винаги обаче не ме остави да се тревожа и елегантно ме измъкна от неудобството на голото теоретизиране.
Дни след написването на статията излезе изследване на Европейския съюз, което показа, че благодарение на героичните усилия на родното ни правителство, страната ни е успяла за последните шест месеца да се смъкне по икономически показатели от предпоследно на последно място в редиците на страните-кандидат-членки за Евросъюза - пред нас изскочи дори Румъния.
И ако преди половин година ни бяха обявили по показателя "среден годишен доход на глава от населението" за четвърт европейци, то показателите от миналата седмица ни направиха по-малко и от 25 на сто европейци.
Ден след горното изследване от Брюксел дойде и съобщението, че еврокомисарите били доста скептични по отношение на възможностите ни за присъединяване към Европейския съюз и че процесът явно трябвало да бъде удължаван.
Можеше и този горчив хап да преглътнем с тайната надежда (не явната Надежда Михайлова, съвсем сбабичосала се напоследък), че нищо не е загубено. Четвъртъкът обаче ни поля с леден душ и в петък махмурлукът бе пълен - скапаната Западна Европа без никакво притеснение ни остави в черния визов списък.
Тъпите оправдания, че единствената причина била в технически дреболии като недостатъчната ни възможност да пазим границите си и границите на Европа от приток на нелегални емигранти, са наистина откровено тъпи. Или по-скоро откровено нагли и подигравателни.
Като че ли Франция или Испания например могат да се овардят от нахлуващите на тълпи емигранти от африкански произход!
Какви граници!? Какви технически причини!? Има една единствена причина - кърпените гащи на българина, които от ден на ден стават все повече кръпки и все по-малко гащи. Това е жестоката истина.
А виновните за нея се знаят - самата Западна Европа и местните й лакеи у нас, които предадоха България и продадоха българите за половин паница леща.
Принос към етнологията
Казват, че всяка книга прилича на своя автор и носи неговото светоусещане и дух. На книжния пазар през изминалата седмица се появиха едновременно две книги на фолклориста и етнолога проф. Тодор Ив. Живков - "Увод в етнологията" (Издателство на Пловдивския университет) и "До следващата запетая... " (Издателска къща "Христо Ботев").
Най-точно определение за тях може би даде присъстващ на официалното им представяне читател - "мъжкарска позиция на световен учен".
В тези думи няма ласкателство. Трудът на проф. Живков "Увод в етнологията" е фундаментален за тази широкоспектърна социална наука. Чрез него проф. Живков извежда създадената у нас още от академик Михаил Арнаудов наука направо в новия ХХI век. По обективни причини (липса на финанси, разбира се) изследването не е толкова обемисто и с богати примери като класическата "Златната клонка" на Джеймс Фрейзър. Но "Увод в етнологията" е забележителен с аналитичността и със стройната си система на излагане на основните характеристики в тази сложна и изключително интересна наука.
"До следващата запетая... " продължава по дух "Увода", макар че съдържа отделни изследвания и публицистични материали, появили се първо в печата. Сборникът използва темите на етнологията, за да пресъздаде от нейна гледна точка модерността - това е публицистика в най-добрата й форма като наука.
Създадена на основата на българската душевност и мислене, тази книга на проф. Живков е написана с жив език и представя по-скоро диалог с читателя, отколкото назидателна лекция.
Най-хубавото на двете книги е, че макар и с изключителен български принос в световната етнология, в действителност са така леко и занимателно написани, че от тях широката публика пълноценно може да почерпи значителни познания по история, психология, социология, философия, без да се налага специална подготовка.
Добра среща с читателите, професоре!
Разправата с българския индустриален интелект
Съвет 4:Пазете външните пазари като зениците на очите си!
Защото:
Забележка: Загубата на пазар може да стане по много причини: влошаване на качеството; неакуратност при изпълнение на срокове и други договорни задължения; външна конкуренция и дъмпинг; бавни реакции към промените в изискванията на пазара.
75 % от износа ни до 1990 г. беше към бившия СССР. Естествено бе след промените той да спадне. Настъпи обаче не спад, а катастрофа. И то по вина на новите ни управляващи.
Някой от тях, още в първата година след 10 ноември, нареди да се прекрати почти тридесетгодишната сделка по Коми - най-голямата смесена дейност на Русия с друга социалистическа страна. За месеци бяха изоставени няколко градове, строени от България, с жилища, училища, болници. Захвърлена бе огромна транспортна и дърводобивна техника. Пресекнаха доставките на дървен материал, благодарение на които бе спасена българската гора.
Неуравновесени наши политици започнаха да плашат Русия със съд. Заканваха се да разрушат руски паметници у нас. Ликвидираха фактически културните връзки между двата народа. Затваряха пътища и въздушни коридори.
В това време опитните политици на съседните страни с разумни ходове отвориха вратите на Русия за своите индустриалци. Турски фирми трайно ни изместиха от руския пазар. Те изнесоха например комплектно оборудване за няколко хиляди малки хлебопекарни, точно същото, каквото бяхме усвоили 10 години преди тях.
На бившия СССР сме доставили близо 1 милион електро- и мотокари. Поне една трета от тях все още са в движение и се нуждаят от резервни части. Ако бяхме преустроили заводите си за тяхното производство, сега щяхме да имаме поръчки, работа за много хора и добри печалби, защото резервните части са скъпи. Няма да е учудващо, ако други страни са усвоили и изнасят в Русия резервни части за нашите кари.
Такива примери има много. Изобщо това, което стана през последните 10 години, ако не беше трагично, щеше да бъде комедия: вървейки бодро към пазарната икономика, изгубихме пазарите си. Днес износът ни е 5 пъти по-малък отколкото през 1989 година.
Съвет 5:
Пазете вътрешния пазар на България!
Защото:
Забележка: Няма държава, допуснала вътрешният й пазар да стане разграден двор. Винаги се намират възможности за опазването му, без да се нарушават международните норми. За съжаление на нашия пазар външните стоки изгониха собствените ни производители.
Още първото правителство позволи на псевдокооперации и на привилегировани фирми да залеят пазара ни с евтини стоки фалшивки. С това бе постигната и скритата цел - да се компрометира кооперативната идея.
След това бе развита куфарна търговия със стройна система от външни доставчици, канали и пласиментна мрежа.
От няколко години разбиването на пазара ни бе поето от мощни сили с международни връзки и канали, в съдружие с държавни лица от митници, от силови органи, от висшата администрация и партии. Вече си имаме типични мафиотски структури, навлезли дори и в медийното пространство. От него се носят успокояващи слова, че всичко е нормално. Това показва, че демокрацията е навлязла в България необратимо.
В същото време собственото ни производство загива. Неговото присъствие в търговската мрежа и за обичайни стоки падна под 20 %. Могат да ви предложат дори вносни пуканки.
Стана ясно, че нашите самообявили се експерти по пазарна икономика или нищо не разбират от пазари и стоки, или че са продали вътрешния пазар на България за личните си интереси.
Съвет 6:
Приватизацията е наложителна!
Започнете незабавно приватизирането на:
Национален грях на старата система бе 100-процентната национализация. Защо й бяха нужни на държавата селските тепавици и караджейки? Маслобойните, дараците и маганите? Бръснарниците и обущарските работилници? Защо това не го направиха в Източна Германия, в Унгария и в Полша?
И ако идеологическите и политикономическите догми, налагани отгоре и отвън, пречеха до 10 ноември да се възстанови правдата, то още от първия месец на 1990 г. трябваше да започне приватизацията на обекти от изброените отрасли. Това щеше да бъде доказателство, че се отива към истински и необратими промени. Можеше да се срещне съпротива, но тя беше полезна - щяха да се видят истинските хардлайнери, преди още да бяха се преоблекли в дисидентски одежди. Те същите обаче предпочетоха не икономически промени, а театрални представления около "кръгли маси", пазарлъци за властови места и нарочване на "изкупителни жертви", върху които да стоварят старите вини.
Вероятно това беше и времето на потайните операции, които създадоха финансовата основа на новите български богаташи.
Съвет 7:
Приватизацията е изгодна за населението
Превърнете я в неговата съдба.
Защото:
1990 година завари у населението спестявания в размер на 22 милиарда лева и отделно 2 млрд. във валута!
Ако сериозно се мислеше за средна класа, тя беше готова. Трябваше само да й се продаде държавна собственост. При тогавашния курс на лева за посочения начален етап на приватизацията бяха нужни 15-16 милиарда лева, т.е. под 70 % от наличните средства у населението, без кредити и без ипотеки. Само няколко години след това "средната класа" бе ограбена чрез инфлация и пирамиди и се превърна в мит.
Съвет 8:
Приватизирайте незабавно незавършените обекти!
Защото!
Към 1989 г. незавършените промишлени, обществени и граждански обекти бяха над 14 000. Тяхното изкупуване от населението щеше да се превърне в хит, ако обектите се продаваха на стойността само на прилежащия терен; ако изграденото върху него се даваше безплатно заради риска на купувача; ако се отпускаха бързи кредити срещу гаранции или ипотеки; ако при кешово изплащане се правеха бонификации.
Съвет 9:
Привлечете чрез бърза приватизация сериозни външни партньори
Те ще дойдат.
Защото:
През 1990 г. все още беше съхранен обликът ни на индустриална страна. Имахме връзки, включително и персонални, със стотици стабилни чуждестранни фирми, доверието беше взаимно. Индустрията ни беше запазена и действуваща. Дори износът ни в развитите индустриални страни не беше с катастрофален спад (1989 г. - 1 милиард и 100 милиона щ.д.; 1990 г. - 900 милиона щ.д. - спад 18 %).
В годините 1990-1991 всеки наш завод можеше да бъде продаден за 60-70 % от проектната му стойност. Част от заводите биха могли да бъдат продадени изцяло. При друга част, по желание на самите външни клиенти, държавата ни можеше да запази участие 40-45 %, което гарантираше на купувача стабилност и държавна защита.
За съжаление времето за такава приватизация бе проспано или нарочно пропиляно. Нашите власти влачеха с години "неизяснени" проблеми, които при желание можеха да се решат за месец. Това разколеба, а по-късно и изгони външните приватизатори. Днес тях ги няма, а заводите са рухнали.
Съвет 10:
Веднага създайте фондова борса!
Тя ще осигури бърза приватизация.
Защото:
Фондовите борси и акционерните форми са икономически системи, даващи възможност за стопанска активност на милиони хора по света. Те бързо щяха да бъдат разбрани и приети от българите. Нужно беше да се създаде борсов инструментариум: борса, акционерни дружества, акции, борсови книжа и бюлетини, услуги, консултации, гаранции, информация.
Докато правителства, парламент, партии, чиновничество имитираха активност и загриженост на тази тема, пъргави мошеници видяха свободната ниша - интереса на населението към операции, свързани с дивиденти. За месеци и дни изникваха като гъби след дъжд прословутите пирамиди. За кратко време те обраха спестяванията на голяма част от населението. Неговите пари вместо в приватизация на държавна собственост се вляха в тъмната икономика.
А може би това беше и целта на новите ни господари?
Съвет 11:
Въведете строг контрол върху постъпленията от приватизацията!
Създавайте демократичен режим за обществен поглед върху приватизационния процес, върху доходите от него и тяхното изразходване!
Защото:
Разправата с българския индустриален интелект
- С японска фирма бе съгласувано създаването на смесена лизингова фирма. За тази цел през 1986 г. у нас, по инициатива на инж. Огнян Дойнов бе учредено междуфирменото дружество "Булгарлизинг". То беше първото от този род в Източна Европа.
- През 1986 година към ЦКС, по инициатива на Румен Сербезов, се учреди кооперация "Кооптакси". Към 1988 г. над 2000 частни собственици на леки автомобили, обединили се в кооперации, обслужваха населението в повече от 20 града.
- През 1988 година бе създадена кооперация "Коопхотели". Неуморимият стопански и кооперативен деец Благой Рагин разви кооперацията и скоро около София се появиха 50 коопхотела. В страната те стигнаха над 200.
- С усилията на кооперативния специалист Тодор Тонев към ЦКС бе формиран фонд за финансово подпомагане на частни производители на битови и индустриални изделия. През 1988 и 1989 година ЦКС предостави безплатно изложбени щандове на Пловдивския панаир на такива производители.
- От 1980 година Българската стопанска камара разви нова за социалистическите страни дейност - изграждане на малки и средни предприятия (МСП). Като използвахме опита на САЩ, Япония и Германия, разработихме по съвършено нов начин системите за тяхното кредитиране, технологично, пазарно и информационно обслужване. Специализираната Банка за стопански инициативи отпусна за 6 години над 700 милионна лева кредити при преференциални условия за изграждането на 514 МСП. Към 1987 година те дадоха на местния пазар повече от 1000 основни видове стоки, продукция за 1 милиард лева годишно и разкриха 30 хиляди нови работни места.
- През март 1988 година икономическият директорат на НАТО в Брюксел, в доклад за икономическите промени в България, посвети 12 страници за работата на БСК и призна: "Програмата за малките и средни предприятия в България е важна и наистина новаторска форма за осъществяване на децентрализация. Това е реална крачка към пазара". Оттогава до днес никой не е погледнал нито програмата, нито доклада на натовския директорат. Поне г-н Соломон Паси да беше се поровил в доклада, за да види, че наши индустриални среди не са се страхували да контактуват с натовски специалисти. Новият закон за малките и средни предприятия, приет тези дни от парламента, е далеч назад както от опита на САЩ и Япония, така и от опита на БСК.
Много инициативи на индустриалната ни интелигенция не стигнаха до реализация. Политикономически, идеологически или външнотърговски догми спираха тяхното изпълнение.
Ръкководителят на външнотърговската ни политика Андрей Луканов, преобърнал се на 10 ноември в идеолог на перестройката у нас, писа на 2 март 1983 година: "Следва да укрепваме и да утвърждаваме държавния монопол във външната търговия като същностна черта на социалистическия строй... Много характерен и интересен пример е спекулацията с понятието стопанин от страна на бившия профсъюз "Солидарност" (в Полша) и от политическите кръгове, които стояха зад него. Там вече се отиде не просто до деформация на социализма. Нещо повече, зад понятието стопанин се криеха чисто реставраторски, политически намерения и цели, т.е. ликвидиране не само на някои функции на социалистическата държава, а на целия строй като такъв!"
Ето къде беше закостенялостта и неразбирането на новото! В съчетание с неограничената власт на кандидат-член на Политбюро и на зам.-председател на Министерския съвет, тази личност спираше много от инициативите на индустриалната ни интелигенция.
Още по-ярък е случаят с Горбачов. На 16 октомври 1987 година той каза на Живков в Кремъл: "Около вас има хора с прозападна ориентация. Вие трябва да го знаете. Във вашето обкръжение има хора, които смятат, че трябва да се вземат технологии от ФРГ, от Запада. Такива разговори ни безпокоят. И ако около вас има хора, които дори само си мислят за "мини-ФРГ" и "мини-Япония", не трябва да ги държите повече близо до Вас".
Това беше не сигнал, а заповед на първожреца на социалистическата идеология и политика за разправа с индустриалната ни интелигенция.
Само след няколко години Горбачов, неговият наместник в България и кръжащи около тях идеолози, философи, социолози и политикономисти съумяха по невероятен начин не само да се преустроят като дисиденти, не само до обявят индустриалната ни интелигенция в закостенялост, но и да сринат почти необратимо цялата ни държава.
Тези остри думи не са от професионаллна злоба. Животът се оказа необхватно сложен. Единият свърши нелепо. Горбачов се срина до размера на миниатюрна фигурка, будеща само съжаление. Дори новите супербогаташи не могат да предизвикат завист. Без съмнение силите на правдата няма да оставят без висше възмездие непознатите по размери корупция и грабителство.
Най-голямото престъпление на нашите перестройчици е, че разединиха националния интелект във върховно време, когато се решаваше съдбата на България за десетилетия, за векове, а може би и завинаги!
Те отстраниха и постоянно отстраняват от българската интелигенция най-талантливите, най-мислещите, най-можещите. В тази ужасна транжорна те изрязаха и изхвърлиха почти цялата индустриална интелигенция.
Погледнете вече избледнелите снимки на "Кръглата маса" - няма да видите нито една от големите индустриални личности на нацията. Прегледайте списъка на българските експерти в екипа на г-дата Ран и Ът - и в него няма да срещнете име, утвърдено през дългогодишния процес на индустриалнното съзидание.
Това не е случайно!
По две причини перестройчиците наложиха това разединение:
- Те нямаха общ език с индустриалната интелигенция.
Строгите условия на материалното строителство и производство, прецизността на точните науки утвърждават у индустриалния интелектуалец качества като взискателност; самодисциплинна; обективност, самостоятелност; категорични оценки; бързи действия; рационалност; недопускане на безпринципно покорство и нископоклонство. Хора с такива качества неминуемо щяха да бъдат сериозна пречка на перестройчиците при осъществяване на замислите им.
Различията между перестройчиците и индустриалната интелигенция бяха със стратегически характер. Целта на перестройката, прикрита зад мъглявото "преструктуриране", е била ликвидацията на българската индустрия. В такъв процес нямаше място за индустриалците.
Неизмерима е загубата на България от това разединение. Българските интелектуалци, обединени от общите национални цели, бяха естественият екип, който можеше да поведе родината през сложните процеси на промяната. В този екип индустриалците имаха готовност да участвуват с много и полезни съвети. Ето някои от тях:
Съвет 1:
Пазете и развивайте индустрията!
Тя крепи държавата!
Защото:
Той мисли за личния си, а не за нашия интерес.
Забележка: Ако индустрията е ненужна и вредна, първи от нея щяха да се откажат богатите нации!
През 1965 година група проектанти отидохме в ГФР да съгласуваме технологичния проект на закупения Завод за заваръчни електроди в Ихтиман. Работихме с възрастен инженер, бил в България по време на войната. В разговор той ни каза: "Познавам хубавото Ихтиманско поле. Там можете да отглеждате крави, а ние ще ви доставяме електроди". Въпреки този съвет построихме завода. За 33 години той произведе 700 хиляди тона продукция! Ако бяхме я внасяли срещу месо и млечни продукти, не Ихтиманското, а цялото тракийско поле нямаше да ни стигне!
Съвет 2:
Пазете и развивайте индустриалните технологии!
Защото:
Близо 30 % от действащото оборудване и технологии бяхме купили от водещи западни фирми. Още повече бяха разработките на нашите научни и инженерни дейци. Световните производители знаеха това и имаха към нас професионално уважение. Затова и ни държаха винаги под око - не бяхме безопасни конкуренти. Поне половината от шума за изнесена наша некачествена продукция бе организиран от конкуренцията. Днес на собствения си пазар можем да сравняваме чуждото и нашето качество.
Например:
Инструменталното ни производство се градеше на високи технологии и модерна техника. Броят на прецизните ни инструментални машини бе по-висок от този в швейцарските заводи - призната водеща страна в тази област. Само нишковите и обемните ни електроерозийни машини надхвърляха 600 броя. Имахме малко предприятие за пресформи с машини, управлявани от КАТ-КАМ система, изградена с ембаргови елементи. Квалификацията на инструменталчиците ни беше превъзходна. България можеше да стане голям производител на пресформи и инструменти по външни поръчки, които винаги са сигурни. Една средносложна пресформа с тегло над 10 килограма за пластмасова или стъклена опаковка, струва колкото лек автомобил! Тази възможност бе проиграна. Сигурно вече 2/3 от инструменталните ни машини са изнесени на безценица в Турция.
Един от основателите на инструменталното производство в електрониката и приборостроенето беше (вече починалият) инж. Леон Маиров. Ако можеше да види какво е останало от него, щеше да се обърне в гроба.
Съвет 3:
Съхранете висококвалифицираните специалисти и работници!
Те са национално богатство!
Защото:
Забележка: опитните индустриалци по време на криза, за да се спасят, се освобождават от всичко, включително от техника, но пазят конструкторите, технолозите и квалифицираните работници. Само така могат да се изправят след кризата.
Това правило бе нарушено у нас още в първите години след 10 ноември 1989 година. Десетки хиляди, а по-късно станаха стотици хиляди, специалистите и квалифицираните работници от индустрията, които бяха принудени да я напуснат. Обезглавена бе цялата ни промишленост.
Наскоро млад ръководител в завод върна чуждестранна поръчка за изработка на детайли, понеже нямал леярен цех!.. Горкият директор, не можа да познае, че детайлите не бяха ляти, а горещо пресовани! В пресовия цех имаше все още десетки преси и нагревни пещи, напълно подходящи за поръчката. Вероятно така днес се губят много външни клиенти.
Преди месеци почина инж. Йордан Тенов - дългогодишен производственик, търговец на машини, търговски представител на България в Будапеща и в Москва. Имаше огромен стопански опит и безброй връзки с фирми и с крупни личности в цял свят. В 1992 г., като зам.-министър на индустрията, той подготвил и дал на новия си министър доклад с идеи и предложения за укрепване на производството и за раздвижване на износа на машини. Отговорът бил: "Аз съм тук не да изграждам индустрията, а да я разруша!"
Йордан Тенов отговорил: "Аз нямам място в тази ваша задача! " и незабавно подал оставка.
Страховете на слугинажа
Последните събития в Югославия станаха причина слугинажът на софийската администрация да лъсне за пореден, макар и едва ли последен път. Синият парламент си гласува декларация, с която приветства "началото на демократичните промени в Югославия".
СДС не забрави да включи в преамбюла тактично напомняне до съседите, че помогна на НАТО да ги бомбардира, като му предостави въздушен коридор. Александър Томов пък не пропусна да обясни, че оглавената от него многочислена евролява електорална рат навремето допуснала грешка, като не подкрепила предоставянето на въпросния коридор.
Други съседни на Югославия страни не намериха за необходимо да ангажират два дни от работата на законодателния си орган с подобни декларации. Парламентарното творение на СДС и цирковете по утвърждаването му бяха адресирани не към сърби или българи, а към правилните посолства в София. И това всички го разбраха.
Благодарение на евролевия член на германския Бундестаг Гернот Ерлер пък всички разбраха, че софийските първенци отправили чрез него предупреждение към Запада да внимава с Кощуница. Опасявали се били от неговия национализъм. Страхували се, че Западът ще изтегли войските си от бивша Югославия (36 000 в Косово; 10 000 в Македония и Албания и 20 000 в Босна) и на тяхно място ще вкара инвестиции за сметка на помощите за околните страни.
Пак страховете на слугата, че друг ще отнесе бакшиша.
Софийските администратори така и не проумяха, че чужденците и в частност немците съвсем не са дискретни, когато става дума за балканския обслужващ персонал и хич не ги е еня за репутацията му.
Първо - германският генерал Хайнц Локвай натопи София за участието й в плана "Подковица", сега пък парламентаристът Ерлер съобщи какво говорят зад гърба на Кощуница Стоянов и Костов, докато му изпращат любовни послания.
Инак София продължава да е една от главните наблюдателници, чрез които САЩ надничат какво става в съседна Югославия, пък и вероятно не само надничат. След директора на ЦРУ съвсем наскоро ни посети началникът на обединения комитет на началник-щабовете на САЩ, а на хоризонта вече се задава и директорът на ФБР - все люде от хуманни ведомства.
В този брой "Нова Зора" предлага както винаги на своите просветени читатели актуално четиво - два документа: Слово-обръщение на бившия президент на Югославия Слободан Милошевич и на новия президент на западната ни съседка Войслав Кощуница. Някой сигурно би ни упрекнал, че твърде много място сме отделили за речи на президентите на чужда държава. Ние обаче не мислим така. Със същата готовност бихме предоставили същото място и на наши, пък и на чужди политици, ако в техните изявления се съдържаше истината за предстоящите съдбовни събития на Балканите. Които пряко засягат и българската съдба.
За разлика от нашите днешни управници водителите на Югославия наричат нещата с истинските им имена. Те не се крият зад словесни щампи като "цивилизационен избор", не се обявяват за мними защитници на националните интереси, а откровено и честно говорят на своя народ за съдбовните изпитания пред него и неговата държавност.
За отбелязване е, че в словата и на двамата държавни мъже отсъства каквото и да е позоваване на незавидната роля, която България изигра в настоящата югославска трагедия. Нещо, което особено силно контрастира със словестните полюции на демократичния ни политически елит.
За съжаление трябва да признаем, че в Сърбия, дори и да има политическо гюбре, то в никакъв случай не е с размерите на нашето. Там политиците първо са сърби, а чак после са демократи или социалисти.
Впрочем това най-добре ще усети читателят след запознанството си с двата текста.
Югославия: Победа на долара и насилието?
Изборите в Югославия приключиха. Избран е парламентът, избрани са местните органи, избран е и съюзният президент. Той се казва Войслав Кощуница. В събота, 7 октомври, г-н Кощуница положи и клетвата пред Скупщината и встъпи в упражняване на своите функции. Заедно с всички го поздравявам и му желая искрено успехи в изпълнение на трудната мисия, която му е възложена.
Имам обаче и своите апострофи.
Не мисля да подлагам на съмнение личните достойнства на г-н Кощуница. Сведенията, с които разполагам, ми дават основание да се отнасям с уважение към него. Той е професор по конституционно право, показал в трудни моменти истински характер. Външнополитическите възгледи на Кощуница са много близки до моите собствени възгледи. Ще си позволя обаче, изживявайки всичките възможни за случая вътрешни неудобства, да изразя съмнение в основателността на неговата изборна победа.
А говорих, и писах, че произведените на 24 септември т.г. избори в Югославия бяха изключително мирни и спокойни. Бях в десетки избирателни секции и никъде не чух някакви оплаквания за нарушаване на избирателния закон. Но също така говорих и писах, че едва ли някога е имало по-несвободни от същите тези избори.
Това бяха избори, произведени при небивал външнополитически натиск върху югославските народи. Държавите от НАТО, пряко дирижирани от САЩ, се заеха, използвайки всички възможни средства, да заставят избирателите да гласуват не за Кощуница (или за когото и да е друг), а против Милошевич. След като повече от десет години подлагаха югославяните, и преди всичко сърбите, на истински терор, организирайки им блокади, санкции, избивайки ги с бомби и ракети, те сега прибягнаха до друга тактика - да им обещават реки от мед и масло, ако свалят Милошевич. Свалете Милошевич и ние не само ще вдигнем санкциите, но ще ви дадем и милиони долари - това бе призивът, който държавниците от НАТО отправяха всекидневно, всекичасно към югославските избиратели.
Така, като държаха в едната си ръка камшика, а в другата - бонбончето, те постигнаха, общо взето, своята цел. Колко са ония, които могат да устоят на подобен, наистина чудовищен, натиск?! Към всичко това прибавете и доларите не като обещание, а като вече платени в брой (кеш). Милиони долари бяха дадени и раздадени, за да се организира свалянето на Милошевич - по един или друг начин, мирно или насилствено, с кръв или без кръв. Каква е наистина тази свобода, която се осъществява под действието на обявената от САЩ награда от 5 милиона долара за онзи, които убие Милошевич! Избори, в които е имплантирано толкова всеобемно насилие, не могат да се смятат свободни.
Изправени пред необходимостта да избират между една отделна личност (Милошевич), колкото и значителна да е тя в техните собствени представи, и перспективата да се освободят от санкциите и да получат обещаните милиони долари, хората (голяма част от избирателите) избраха второто. Не мога да ги виня. Не всеки е способен да понесе ужасното бреме, което НАТО стовари и още може да стовари върху съдбата му.
Не бива при това да забравяме, че за много от избирателите Кощуница в някои твърде съществени направления не се различава значително от Милошевич. Кощуница, подобно на Милошевич, твърдо стои за запазване на териториалната цялост на Югославия, включително и за неотделимостта на Косово и Метохия от Сърбия. Той решително се обяви срещу предприетата от НАТО война срещу Югославия. Той заяви, че няма да предаде Милошевич на Хагския трибунал за съдене на военнопрестъпниците от Югославия, като отхвърли и легитимността на този съд. Следователно много избиратели, които под действието на посочената по-горе дилема (или-или) не се решиха да гласуват за Милошевич, гласуваха все пак именно за него, доколкото, гласувайки за Кощуница, виждаха в него едно друго (може би подобрено) издание на самия Милошевич. Убеден съм, че Кощуница не би могъл да спечели изборите, ако не бе издигнал същите тези външнополитически лозунги, които бе издигнал Милошевич.
Крайният извод се налага сам по себе си. Ако изборите не са свободни, т.е. ако избирателите в резултат от действието на неправомерен външен натиск не са имали възможността да формират свободно своята воля, как би могло да се смята, че изборният резултат е действителен, т.е. съответен на тяхната действителна воля? Във всички случаи изборният резултат не може да се смята за безспорен. Съществуват достатъчно основания да се предполага, че ако изборите бяха наистина свободни, победителят щеше да бъде Милошевич. След като успя при този извънмерен външен натиск да получи над два милиона гласа, обосновано е да се очаква, че при едни действително свободни избори Милошевич би получил може би два пъти повече гласове. Така или иначе гласът, подаден за Милошевич, има значително по-висока социална цена от гласа, подаден за Кощуница.
Смущаващ е и пътят, по който се стигна до признание на изборната победа на Кощуница.
Първоначално изборната победа на Кощуница не получи необходимото държавноправно признание. Съюзната избирателна комисия съобщи, че на първия тур Кощуница е получил 48.22 % от подадените за кандидат-президентите гласове. Ставаше следователно необходимо първите двама кандидати, Кощуница и Милошевич, да се явят на втори тур. Беше обаче повече от ясно, че Кощуница практически е вече избран за президент. Нямаше начин той на втория тур да не получи онези 1.78% процента, които не му достигнаха за победата на първия тур. (От подадените за останалите опозиционни кандидати 10% най-малкото половината щяха да бъдат подадени за Кощуница). Но Кощуница отказа да се яви на втория тур и по този начин не само да постигне една юридически обоснована победа, но и да предотврати опасността от граждански междуособици.
Изборните резултати били фалшифицирани! Всички се заеха да твърдят това - от Клинтън до Иван Костов и неговите брачни и извънбрачни братовчеди. (Сякаш всички те са били в Съюзната избирателна комисия и сами са се уверили в неверността на нейните твърдения.) Доводът, че изборните резултати са били фалшифицирани, е сериозен, но все пак недостатъчен. За юриста една фалшификация изисква своите доказателства, които могат да бъдат събрани единствено по правен път. Конституционният съд, сезиран от Кощуница, прие, че са допуснати сериозни закононарушения, поради което и анулира изборните резултати. Последва обаче отново отказ да се признае правният акт на надлежния държавен орган. И се тръгна по пътя на откритото насилие. Вместо силата на правото се постави в действие правото на силата.
Видяхме какво стана вечерта на 5 октомври 2000 г. на площада пред парламента на Югославия. Видяхме всъщност това, което видяхме да става на 10 януари 1997 г. пред парламента на България. Буквално същите картини. С бутилка в ръка хора, които очевидно не съзнават какво вършат, подпалваха сградата на парламента. Бушуваше дивата страст на разрушението. Това не бива да ни учудва, след като знаем, че и сценаристът, и режисьорът е един и същ. Мисля, че Кощуница сбърка, като избра не правото, а насилието да го отведе до президентското кресло. Така той стана заложник на насилието като способ за решение на държавноправните проблеми.
Казват, че завършила ерата на Милошевич. Един човек не може, разбира се, да прави ера, но нека все пак се запитаме, следвайки логиката на опонента, дали пък започва ерата на Кощуница.
Във всички случаи за Кощуница започва едно голямо изпитание. Ако е това, с което се представи пред света, той ще има да преодолява не само огромните политически и икономически трудности, пред които е изправена страната му, но и "приятелството" на ония, които, следвайки своята корист, вчера застанаха зад него. "Ония" не търпят независимостта нито на държавите, нито на държавниците. Откаже ли им послушание, Кощуница ще бъде подложен на същите репресии, на които бе подложен Милошевич.
Нека припомним, че само преди няколко години Милошевич бе възхваляван от отвъдокеанските властелини като най-големия държавник на Балканите. Докато се стигна до онова "не", което той не можеше да не им каже.
И така, Кощуница победи. Но зад неговата победа трябва да видим и възможното му поражение. Стои с цялата си сила въпросът дали Кощуница ще успее да неутрализира изключително сериозната опасност изборната му победа да се окаже всъщност победа единствено на неговите най-опасни врагове - долара и насилието.
"НАТО не атакува Сърбия заради Милошевич, НАТО атакува Милошевич заради Сърбия"
Уважаеми граждани,
Както знаете, в продължение на цяло десетилетие се полагаха усилия Балканският полуостров да бъде поставен под контрола на определени западни сили. Голяма част от работата в тази насока беше извършена от поставените на власт колониални правителства в някои страни чрез преобразуването им в държави с ограничен суверенитет - или изобщо без суверенитет.
Тъй като ние се съпротивлявахме, бяхме подложени на всички видове възможен натиск, прилаган някога срещу народите в света. С течение на времето натискът се увеличаваше по разнообразие и сила.
Целият опит, натрупан от великите сили през втората половина на двайсетия век в областта на насилствената смяна на неудобни правителства, дестабилизиране чрез създаване на напрежение, предизвикване на граждански войни, омаловажаване или директно ликвидиране на борците за национална свобода - всичко това беше приложено към страната и народа ни.
Събитията около изборите ни са част от организираното преследване на страната и народа ни, тъй като ние сме бариера - препъникамъка по пътя им към пълното овладяване на Балканите.
Дълго време между нас се подвизаваше и една групировка, която твърдейки, че е за демокрация фактически представлява интересите на правителствата, атакуващи Югославия и особено Сърбия.
По време на изборите тази група се нарече "демократична" опозиция на Сърбия.
Лидерът й не е нейният кандидат за президент.
Лидерът й е президентът на Демократичната партия. Години наред той сътрудничи с военния съюз, който нападна страната ни. Той не би могъл - дори и да иска - да прикрие сътрудничеството си. Всъщност цялото ни общество знае, че той именно се обърна с молба към НАТО да бомбардира Сърбия толкова седмици, колкото са нужни, за да се пречупи съпротивата на страната. "Демократичната" групировка, организирана за тези избори, представлява армиите и правителствата, които бомбардираха Югославия.
По повелята на чужди сили нашите "демократи" говорят на хората, че ще превърнат Югославия в мирна страна без войни и насилия, че Югославия ще се присъедини към международни институции и тъй нататък.
Уважаеми граждани,
Точно нашата политика осигурява мир, а тяхната е гаранция за отприщване на продължителни конфликти и насилие. Ще обясня защо.
С установяване във властта на администрация, подкрепяна или поставена от НАТО, Югославия ще бъде бързо разкъсана на части. Това не са само намерения на НАТО. Имам предвид предизборните обещания на "демократичната" опозиция на Сърбия. Чухме нейните представители да заявяват, че онази част от Сърбия, известна под името Санджак, ще получи автономия, зад която застава един от членовете на коалицията, Сюлейман Юглянин, лидер на сепаратистка мюсюлманска организация. Сюлейман Юглянин говори за тази автономия в продължение на десет години. По същество тя ще представлява пълно отделяне на Санджак от Сърбия. Обещанията им включват също и даване на автономия на сръбската област Войводина и тази автономия не само ще отдели Войводина от Сърбия, но ще я направи интегрална част от Унгария.
По същия начин и други области ще бъдат отделени от Сърбия, особено граничните.
Анексирането на тези области от съседните държави от дълго време е гореща тема за тях. Те нито за миг не са престанали да предизвикват съответните малцинства в Югославия да работят за отделяне на интегрални части от нашата страна и за присъединяването им към съседни държави.
В границите на тази политика на разкъсване на Югославия първата жертва ще бъде Косово. Настоящият му статут ще бъде обявен за легитимен и краен. Косово ще бъде първата част от сръбската територия, на която Сърбия ще трябва да каже "Сбогом" без дори най-слаба следа от надежда, че някога можем да предявим претенции за тази част от страната ни.
Територията, на която ще бъде разрешено да носи името Сърбия, ще бъде окупирана от международни сили - на Съединените щати или някои други. Те ще третират земята ни като свой военен полигон, като личен резерват, който ще бъде контролиран според интересите на окупиращата сила.
Ние познаваме случаи на такъв контрол и последствията му в продължение на десетилетия. Ние наблюдаваме такива случаи особено през последното десетилетие в много страни по света - за нещастие, напоследък и в Европа, например в Косово, Република Сръбска и Македония в непосредствено съседство.
Народът на Сърбия ще познае съдбата на кюрдите с перспектива за по-бързо унищожение, защото сърбите са по-малоброен народ, ограничен в много по-малка територия от онази, на която живеят кюрдите в продължение на десетилетия.
Колкото до Черна гора, съдбата й ще бъде оставена в ръцете на мафията и правилата на играта й скоро ще бъдат ясно оповестени на гражданите: всяко нарушение на дисциплината и особено всяка евентуална опозиция на интересите на мафията се наказва със смърт без право на помилване.
Представих ви съдбата на Югославия в случай, че се приеме предложението на НАТО, за да ви предупредя, че освен загубата на земя и унижението на народа ни, всички тук ще живеят в режим на непрекъснато насилие.
Новите собственици на бившата югославска територия и окупаторите на остатъка от сръбската територия ще тероризират населението, върху чиято територия са установили пълна власт.
Сръбският народ ще бъде принуден да се бори непрекъснато за възстановяването на сръбска държава, в която да се съберат пръснатите останки от народа ни.
Империалистическите сили не искат мир нито процъфтяване на Балканите. Тяхната цел е Балканите да се превърнат в зона на постоянни конфликти и войни, които ще ги осигурят с претекст за поддържане на постоянното им присъствие тук.
Една колониална администрация следователно ще гарантира насилие, може би дългогодишни войни, но в никакъв случай мир. Единствено самостоятелното правителство може да гарантира мир.
Има и нещо друго. Всички страни, допуснали ограничение на суверенитета си и с правителства, контролирани от чужди сили, бързо обедняват по начин, който разрушава дори най-бледите следи от надежда за по-справедливи и човечни социални отношения.
От няколко години насам сме свидетели на трагично разделяне на новите собственици на страната ни и ние бързо ще имаме едно огромно мнозинство от безнадеждно бедни, без перспектива за каквато и да било благоприятна промяна на положението им.
Богатото малцинство ще бъде съставено от елита, господстващ на черния пазар, на него ще му бъде разрешено да бъде богат само при условие, че е напълно верен на външните контролиращи сили.
Обществената и социална собственост ще бъде бързо трансформирана в частна собственост, но собствениците й ще бъдат чужденци, както се вижда от развитията в съседни страни. Изключение ще бъдат онези, които ще успеят да откупят правото да притежават собственост, като отплата за лоялност и подчинение, което ще доведе до елиминиране на остатъците от национално и човешко достойнство.
При тези обстоятелства най-големите национални активи ще станат собственост на чужденци и хората, които някога са ги управлявали, ще продължат да вършат същото, но вече като служители на чужди компании в собствената си страна.
Национално унижение, разкъсване на държавата и социална мизерия ще доведат по необходимост до много форми на социална патология и между тях престъплението ще заеме първо място. Това не е само предположение, имам предвид всички страни, поели по пътя, който ние се опитваме да избегнем на всяка цена.
Столиците на престъпленията в европейски мащаб не са вече на Запад: преди десетилетие те се преместиха в Източна Европа.
Народът ни трудно се примирява дори с настоящите случаи на престъпления, тъй като през един продължителен период от време - от края на Втората световна война до началото на деветдесетте години - ние живяхме в едно общество, което почти не познаваше престъплението. Страховитото увеличение на престъпленията, неизбежно за обществото, в което ще се превърнем, когато загубим суверенитета и голяма част от територията си, ще бъде толкова опасно за народа ни, намален числено и несвикнал с агресивни прояви на престъпления, колкото войната е опасна за обществото и гражданите й.
Една от най-важните задачи на всяко колониално правителство, съставено от кукли на конци - включително и нашето, ако допуснем такова, - е загубата на идентичност.
Страните под чужда команда бързо забравят историята си, миналото си, традициите си, националните си символи, специфичния си начин на живот, често дори собствения си литературен език.
Нашата национална идентичност ще бъде изследвана внимателно, отначало невидимо, но много ефикасно и безмилостно, и някои аспекти от националната ни идентичност ще бъдат подбрани, многоцветното ни национално богатство ще бъде намалено до няколко ястия, няколко песни и танци, а имената на националните ни герои ще бъдат използвани за търговски имена на хранителни или козметични продукти.
Едно от очевидните последствия от поглъщането на страните от големите сили през двайсетия век е унищожението на националната идентичност на народите.
Опитът на други страни показва, че хората едва се справят със скоростта, с която се налага да започнат използването на чужд език като собствен, идентифицирайки се с чужди исторически фигури - забравяйки онези от собствената си история, запознавайки се по-добре с литературата на окупаторите си, отколкото със своята собствена литература, славейки историята на други и подигравайки своята собствена история, за да се постигне в крайна сметка крайната цел: да заприличат на други, вместо на себе си.
Загубата на национална идентичност е най-голямото поражение за една нация, а при съвременната форма на колонизация тази загуба е неминуема.
Освен това по самата си същност тази нова форма на колонизация изключва всяка възможност за свобода на словото или проява на свободна воля, а особено силен е ударът по творческия труд от какъвто и да било вид.
Страни, които не са свободни, отказват на хората, които живеят в тях, правото на свободна реч, свободното слово може да предизвика проблеми в отсъствието на свобода.
Ето защо мъчението заради погрешно мислене е най-постоянно и е съществена форма на мъчение в страна, загубила свободата си.
Колкото до упражняването на свободна воля, това, естествено, е напълно изключено. Свободната воля се допуска само под формата на фарс. Разрешена е само на лакеите на чуждите господари, чиято стимулирана свободна воля ще бъде използвана от окупаторите като оправдание за установяването на "демокрация", в чието име те са погълнали и сграбчили в мъртва хватка страната на друг народ.
Обръщам внимание особено на младите хора, интелектуалците, учените, че страни, лишени от суверенитет, са по правило лишени от правото на творчески труд и особено на творчески труд в областта на науката.
Огромни центрове и сили финансират научната работа, контролират постиженията и вземат решения за прилагането на резултатите. Дори и ако на зависимите страни се разреши да запазят научните си лаборатории и институти, то те няма да бъдат независими. Фактически те ще работят като клонове, контролирани от един център. Постиженията им трябва да останат в определени граници, така че да не станат причина за посяване и подхранване на семето на бунта и еманципацията в окупираните страни и народи.
Сега сме в период преди балотаж. "Демократичната" опозиция на Сърбия се съмнява дали ще може да постигне резултата, от който се нуждае. Следователно лидерите на тази опозиция се опитват да спрат производството, цялата работа, цялата дейност на страната. С парите, вливани в страната, те подкупват някои, изнудват други или преследват трети, организирайки стачки, бунтове и насилие.
Идеята е да се спре животът в Сърбия, предлагайки като примамка твърдението, че той може да започне отново и да процъфти само ако се организира от онези, които ги представят в Сърбия - но какво представят те? - плановете и интересите на бъдещите окупатори.
Страната ни е суверенна държава. Тя има закони. Тя има собствена Конституция и институции. Сърбия заслужава и е задължена да се защити от това нашествие, което започна с оркестрирано подриване на властта и фалшиви обещания за бързо подобрение.
Всички граждани трябва да знаят, че ако някои вземат участие в акциите по сваляне на правителството, чиято цел е чуждо господство над и окупация на страната им, то те ще понесат историческата отговорност не само за отхвърляне на правото на съществуване на страната им, но и за загубване на контрола над собствения си живот.
Предавайки тази страна на други, на чужда воля, те ще подчинят на тази чужда воля собствения си живот, живота на децата си и на много други хора.
Считам за мой дълг да предупредя гражданите на нашата страна за последствията от дейности, финансирани и подкрепяни от правителствата на страните-членки на НАТО.
Граждани, вие сами трябва да решите дали да ми вярвате или не.
Моето единствено желание е да не разберете, че говоря истината, едва когато стане прекалено късно, едва когато стане много по-трудно да се коригират грешки, направени от някои хора наивно, поради повърхностни или неправилни преценки.
Някои от тези грешки много трудно ще се коригират, а за други никога няма да има надежда за коригиране.
Не изразявам мнението си днес пред вас поради някакъв личен мотив - съвсем не. Бях избран два пъти за президент на Събрия и един път за президент на Югославия.
След последните десет години трябва да е ясно на всички, че НАТО не атакува Сърбия заради Милошевич, НАТО атакува Милошевич заради Сърбия.
В това отношение съвестта ми е чиста. Но тя няма да е чиста, ако не споделя с народа си, след толкова години като негов лидер, какво смятам, че ще се случи, ако сърбите разрешат съдбата им да бъде решавана от враждебна, външна сила, дори и ако външно изглежда, че те самите са си избрали точно такава съдба.
Погрешната преценка, която ще направят, като "изберат", което вече е избрано за тях, е възможно най-опасната възможна погрешна преценка.
Ето кое продиктува необходимостта да се обърна към гражданите на Югославия днес.
Благодаря.
