Вързана от валутния борд, БНБ не може да играе реална лихвена политика, която да контролира по чисто банкерски път стойността на лева. Определяните от нея всекидневни котировки спрямо чуждите валути са само игра за измиване на очите. Стойността на една валута се определя от лихвите върху заемите, а те пък се определят от реално действащите банки, каквато БНБ отдавна вече не е. Определянето на реалната пазарна стойност на една валута също е сложен процес, но в общи линии можем да кажем, че тя е обратно пропорционална на лихвения процент по кредитите. Колкото той е по-висок, толкова тя е по евтина. В този смисъл хич не е лошо да напомним (и да натъртим), че количеството парична маса в обращение е последният фактор, който може да влияе върху стойността на една валута. Така че всякаквите дрънканици от сорта за ограниченото право на емисии на БНБ на нови банкноти и за евентуалното пагубно влияние върху инфлационните процеси са приказки от "Хиляда и една нощ", чиято единствена цел е да обърква до шашардисване средностатистическото население.
Да дойде да отговори някой изявен банкер какво би станало, ако БНБ наводни пазара с пресни банкноти и намали лихвите по кредитите, създавайки и улеснения за усвояването им... Вярно, че първият директен отговор е, че от МВФ ще гръмнат моментално шефа на БНБ ведно с премиера ни, но по-важното е да се отговори ЗАЩО. Макар че това е дългата история за загробването на една просперища нация като българската.
Както и да е. В случая важното е, че банковият сектор от 2 октомври реално се оказа изцяло в частни ръце след продажбата на Булбанк на италианско-германския консорциум "Уникредито-Алианц" - едната "Биохим" остана на тезгяха, и то поради простотиите от лакомия и себичност на приватизаторите й. Нейсе, и нейният ред ще дойде и той със сигурност ще повтори до болка познатия сценарий на продаването й за жълти стотинки, както в останалите досегашни случаи.
Булбанк бе изтъргувана за 360 милиона евро, т.е. за около 300 милиона долара. В началото на сделката тогавашното ръководство на Булбанк масово се изсипа сред журналистическите среди, за да доказва с цифри и факти, че трезорът се продава за по- малко от половината от реалната му стойност.
Нещо повече - известно е, че пазарната стойност на една банка обикновено се определя от стойността на балансовото й число - казано по-простичко, от парите, с които разполага.
Според банковите чиновници, в началото на сделката Булбанк е тежала на кантара не по-малко от половин милиард долара! Гласовете на банкерите впоследствие замлъкнаха, но се оказа, че за това си има реална причина - купувачите обявиха, че са съгласни да ги направят съакционери, т.е. да им отпуснат капиталов дял. Пито-платено, както се казва.
Логично е обаче да се запитаме защо държавата не само че не преля преди покупко-продажбата някой и друг милион в Булбанк, но и съзнателно източи от нея над 150 милиона. Отговорът ще го получим другия път. Макар че всички го знаем вече.
Би било странно и желанието на италианско-немския консорциум да хвърля луди пари за една финансова институция, която само след година-две ще спре да снася златни яйца по простата причина, че паричният пазар у нас ще се свие до големината на една магарешка кожа.
Купувачите обаче не са луди
На първо място те вземат трезора за по-малко от половината от цената му. Реално още при подписването слагат в джоба си около 150 милиона долара, т.е. покупката им излиза напълно без пари. На второ място, Булбанк остава основен трезор на правителството и това положение ще се запази поне още две години, дори и СДС да загуби изборите през 2001 година. За тези още две години, имайки предвид досегашните резултати, печалбата на консорциума със сигурност ще надхвърли 250 милиона долара. За мащабите на една Уникредито това едва ли са кой знае какви пари, но и да не тече, капенето е мощно. Още повече, че в договора за продажбата изрично е упоменато правото на консорциума да изнася натрупаната печалба. Така през следващите 2-3 години само чрез Булбанк от България ще бъдат източени около милиард и половина долара. Добър удар.
Примерът с Булбанк е най-пресният, но положението с останалите тридесетина трезора у нас е същото - на практика те до един са притежание на чужди собственици. Нормално е банковата политика, която водят, да отговаря на интересите на стопаните им. А тези интереси всъщност се свеждат до един - износ на спечелените в България пари.
Причината е, че у нас няма възможност за влагането им в достатъчно печеливш бизнес, който да си струва инвестиционния риск.
Не е трудно да се забележи, че инвестиционната политика на Евросъюза например е ориентирана към два основни сектора - дребното и средното производство и инфраструктурните обекти - по-точно, пътищата. За пътищата е ясно - Европа си отваря път към Азия и така или иначе тези пари трябва да бъдат вложени. Защо да не ги пишат към графата "благотворителност"! Останалите инвестиции съвсем съзнателно са предназначени за дребния бизнес - така малкото количество вложения отиват до множество консуматори, създавайки ветрилообразен ефект - вижте, демек, на колко много хора помагаме. А всъщност става въпрос за някакви си дребни суми, които за 10 години едва надхвърлят сумата от 1 милиард долара, включително пръснатото за подобряване на пътната обстановка у нас. Та това е сума, която България плаща само като годишна лихва на външните ни кредити - настрани от десеторно по-голямата главница, която Господ знае кога и дали ще успеем някога да намалим, камо ли да изплатим напълно.
Та каквото прави Евросъюзът, правят го и банките, регистрирани у нас - по-точно, клоновете им. Управлявайки промишлеността в Западна Европа, те нямат никаква изгода да създават конкуренти на собствените си производства там.
Това е и причината за рестриктивната им кредитна политика
Оправданието им днес е, че правителството не им разрешава нейното облекчаване, но това е направо на километри от истината - като частни институции те имат абсолютното (!) право сами да решават как да провеждат финансовата си политика.
А това, че кабинетът поема вината върху себе си, е направо съкрушително - откровено ясна е ролята му на пионка на световните финансови акули. Пионка, която за съжаление играе за противниковия отбор.
Изходи, разбира се, има. И те не са един или два. В последно време покрай провалената приватизация купената преса и електронните медии масово се нахвърлиха върху работническо-мениджерските дружества (РМД), обвинявайки ги за всички грехове на земята. Друг път и за тази далавера ще стане въпрос, но тук можем да кажем едно важно нещо - РМД-тата са една от основните и най-важни форми на приватизация, които позволяват запазване в български ръце на производствените мощности. Проблемът е, че те не разполагат с излишни капитали. С такива капитали не разполагат обаче и чуждестранните купувачи.
И едните, и другите се надяват на странично финансиране. А то идва от банките. Само че банките не дават пари. За какво тогава дойдоха в България?
Дойдоха, за да изнасят
Това е единственият логичен отговор. И единственият верен. Като изключим преминаващите през тях трохи на разни спомоществувателни европроекти, те изобщо не са кредитни институции, а едни обикновени гишета, през които се източват навън българските капитали. Така че не РМД-тата са виновни, а банките и правителството. Което е все едно.
Нямаше проблем България да се превърне и в една огромна офшорка, през която да текат пари - географското ни разположение на пътя Европа - Азия ни правеше (и ни прави) идеален преразпределителен пункт. Обаче не - тази роля Западна Европа и САЩ предопределиха за Турция и Гърция (Кипър в частност). А ние пак бяхме избутани от златоносния периметър.
Няма какво да се лъжем - ролята на България отдавна е раздадена: на европейско гето.
Съвсем близкото бъдеще ще покаже правотата на горните изводи. Не че няма теоретично да се запазим като държава, но какво е всъщност една държава без собствена финансова система? Това реално е нещо като приют за безработни, в който благодетелите раздават супа два или три пъти на ден.
Днес по света съществуват страни - главно в Африка и Азия, които напълно се контролират от една единствена банка и реално живеят в пълно робско подчинение на своя принсипал - от него зависят не само икономиката и управлението на страната, но и всеки един гражданин, взет поотделно.
Е, в такава бананова република ни превръщат и ще се превърнем буквално от утрешния ден.
Единственото неясно е дали банката ще е само една или ще са две-три. Но това едва ли е от съществено значение.
Присъда
На 30 септември и 1 октомври София бе домакин на Международния обществен трибунал за престъпленията на НАТО в Югославия.
След заседанията в Москва, Киев и Белград софийското е четвъртото поред. Инициативата за форума в София е на Българския антифашистки съюз с председател проф. Велко Вълканов и на фондация "Славяни". Заседанието бе открито със слово на Станка Шопова, зам.-председател на фондацията.
Трибуналът е сформиран на 23 май 1999 г. и не е единствен по рода си. Съществуват още две подобни обществени съдилища, едното от които действа постоянно в САЩ, а другото - пак в Европа, в Берлин, Германия.
Целта на тези обществени институции е не само демаскиране на престъпленията срещу човечеството, извършени от НАТО, САЩ и присъдружните им държави от Европа, но и заклеймяване на агресивния глобализъм, провеждан от САЩ върху територията на цялото земно кълбо. По думите на американския представител Уилям Доарес "НАТО и МВФ са двете хищни ръце на едно и също чудовище - глобализма и няма значение дали НАТО ще бомбардира промишлените предприятия на Югославия или МВФ ще преструктурира икономиката на България. Резултатът е един и същ."
В този брой на "Нова Зора" даваме думата на документите - аргументираната присъда на Трибунала, която фокусира натрупаното обществено недоволство и протеста на всички честни хора против новия световен ред, налаган със силата на оръжието и икономическата принуда.
Публикуваме съдържанието на този документ, в който ясно са визирани виновниците за престъпната агресия срещу СРЮ през пролетта на 1999г. Присъдата е издадена въз основа на многобройните нарушения на международното право от страна на натовските държави и техните ръководители. Нарушения, които създават тревожен и опасен прецедент в отношенията между държавите, подлагат на изпитания солидарността на миролюбивата част от човечеството, и в крайна сметка се превръщат в престъпления срещу човечеството, разрушават културноисторически паметници, обричат бъдещето на огромни маси от хора, които от Втората световна война насам не помнят подобно посегателство върху суверенитета и целостта на ЕВРОПЕЙСКА ДЪРЖАВА.
С агресията срещу Югославия НАТО и държавите-сателити показаха, че за тях не са респектиращи нормите на хуманността, зачитането на държавността и уважението към инакомислещите държави и личности.
Фактите на тази престъпна агресия няма как да не усилят тревогата от заплашителната и непрестанно нарастваща власт на милитаристично настроени кръговесветовната финансова олигархия, изповядващи една нова, все още не съвсем позната, но пределно хищна идеология.
В този смисъл заседанията на Международния обществен трибунал, както и дейността на сродните им организации, са моралният засега отговор на новата чума, появила се на световната сцена в навечерието на 21 век.
В. "Зора" публикува присъдата на Трибунала и като отговор на позорното мълчание на т.нар. свободна преса и иначе кресливите до истерия нейни музи, когато трябва да обслужат господарите си и силните на деня медии.
Дължим извинение на читателите поради факта, че нямаме възможност да им предоставим по-подробен дневник на присъдата на Трибунала над злодейството и неговите извършители, в името на хуманността! Нямаме възможност да поместим покъртителните разкази на многобройните свидетели за ужасите и зверствата на войната на НАТО срещу Югославия, както и обективните констатации на експертите. Надяваме се обаче, че нарушенията на цитираните множество международни документи и конвенции ще потвърди отдавна квалифицираните от нас като международни престъпления, а и техните извършители като рецидивисти от жестокия свят на войната и капитала, които нямат и не може да имат нищо общо с демокрацията и нейните принципи.
Международният обществен трибунал за престъпленията на НАТО в Югославия (по-нататък в текста - Трибунал), учреден на 23 май 1999г. от Извънредния конгрес на Международния съюз на обществени обединения "Всеславянски събор" в състав:
1) Михаил Николаевич Кузнецов, Русия, д-р на юридическите науки, професор, чл.-кор. на Международната славянска академия за наука, култура, образование и изкуство - председател на Трибунала; 2)Мими Виткова, България, доктор по медицина, ексминистър на здравеопазването на Р България - зам.-председател на Трибунала; 3) Емлер Шмелинг, Германия, морски адмирал от запаса, общественик - зам.-председател на Трибунала; 4) Пантелеймон Иванович Георгадзе, Грузия, първи секретар на Обединената компартия на Грузия, генерал от Съветската армия, председател на Народно-патриотичния съюз на Грузия; 5) Уилям Доарес, САЩ, общественик и публицист; 6) Барбара Кригер, Полша, д-р на филологическите науки, председател на полското отделение на Всеславянския събор, член на Изпълкома на Международния славянски комитет; 7) Николай Фьодорович Лавриненко, Украйна, депутат от Върховната рада на Украйна, председател на подкомитета по конституционните въпроси, председател на Славянския комитет на Украйна, доцент; 8) Николай Сергеевич Леонов, Русия, д-р на историческите науки, професор, генерал-лейтенант от запаса; 9) Радню Минчев, България, генерал-полковник, ексначалник на Генералния щаб на Р България; 10) Олег Анатолиевич Платонов, Русия, д-р на икономическите науки, писател; 11) Вил Николаевич Ромашченко, Украйна, кандидат на историческите науки, доцент, зам.-председател на Славянския комитет на Украйна, член на Изпълкома на Международния славянски комитет; 12) Сома Сомаи, Буркина Фасо, кандидат на юридическите науки, докторант на Руската академия на науките; 13) Йоле Станишич, Югославия, академик на Международната славянска академия на науките, културата, образованието и изкуството, член на Съюза на писателите на Русия и на Съюза на писателите на Югославия. Секретар - Ана Ивановна Ястребова, Русия.
Участие взеха и Валентина Дионисовна Щраус, Русия, осъществяваща надзора за съблюдаване законността и правата на човека при разглеждането на делото, адвокат в Ростовската областна адвокатска колегия, и Елена Михайловна Семьонова, Русия, адвокат на обвиняемите, член на Московската градска адвокатска колегия.
Заседанията на този състав на Трибунала за гледане на делата са провеждани в гр. Ярославл (Русия, на 14 декември 1999г.) - произнесена е обща присъда за престъпленията на НАТО в Югославия; в гр. Киев (Украйна, 23 януари 2000г.) - произнесена присъда по престъпленията на НАТО против света; в гр. Белград (Югославия, 29 март 2000г.) - произнесена е присъда за престъпленията на НАТО от военнен характер.
На Четвъртото открито заседание Обвинителният акт за престъпленията на обвиняемите срещу хуманността е подготвен от от Българския антифашистки съюз (БАС), представляван от председателя на Съюза, доктор на юридическите науки, проф. Велко Вълканов.
Този обвинителен акт е издигнат против Организацията на Северноатлантическия договор (по-нататък - НАТО), срещу страните-членки на НАТО: САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Италия, Холандия, Белгия, Канада, Португалия и Испания, които непосредствено са осъществили въоръжена агресия против Югославия; срещу другите държави-членки на НАТО, съучастници, гласували за разрешение за въоръженото нападение на НАТО над Югославия; както и срещу следните висши длъжностни лица от страните от НАТО, включително и военни:
Всички те, заедно с блока на НАТО, по-нататък наричани "обвиняеми" по международните престъпления, формулирани като престъпления срещу хуманността в параграф С, член 6 от Уставите на Нюрнбергския и Токийския трибунали за осъждане на военнопрестъпници, виновни за развръзката на Втората световна война.
Всички обвиняеми са известени по надлежния ред за характера на обвинението и мястото на провеждане на Трибунала, но не са се явили и не са изпратили свои представители.
Доказателствената база на Обвинението е поддържана и допълнена и от обвинителите:
В нея влизат и официалните документи на Съюзното министерство на външните работи на СРЮ. Те са събрани в два тома на Бялата книга - "Престъпленията на НАТО в Югославия. Документални свидетелства. 24 мрат - 24 април 1999г. " Том I. Белград, 1999г., 432 страници; и "Престъпленията на НАТО в Югославия. Документали свидетелства, 25 април - 10 юни 1999г. " Том II. Белград, 2000г. 568 страници, както и действащите международни договори и конвенции, документите на ООН и ОССЕ, материали от углавното дело по обвинението на ръководителите на 10-те страни от НАТО, разгледани на 18-21 септември тази година от Белградския окръжен съд (Югославия), осъдил всеки от обвинаяемите на 20 години лишаване от свобода.
Като изслуша обвинителите, доводите на защитата, показанията на свидетелите:
ТРИБУНАЛЪТ УСТАНОВИ:
На 24 март 1999г. Организацията на северноатлантическия договор в нарушение на т. 4 параграфи 2, 41, 51 и 53 от Устава на ООН, при отсъствие на нападение от страна на Югославия срещу някой от членовете на НАТО, без да бъде обявявана война, без решение на Съвета по безопасност на ООН за прилагане на въоръжена сила срещу Югославия, и под предлог за защита на албанското население, живеещо в Косово и Метохия, започна с нищо неоправдано систематично, интензивно, и по същество денонощно бомбардиране на военни и граждански обекти на територията на Югославия.
С това организацията причини безброй страдания на многонационалния народ на тази страна, напълно разруши нейната инфраструктура и повечето от промишлените и селскостопанските обекти, както и обекти в сферата на социалната и културната области.
За периода от 24 март до 10 юни 1999г. агресорите извършиха 25 119 бойни нападения от въздуха и атакува Югославия с 600 крилати ракети.
По същество народите за първи път след Втората световна война, в периода 24 март - 10 юни 1999г., се сблъскаха с щателно планирано и умишлено извършено престъпление от страните от НАТО и техните ръководители против хуманността, както това престъпление е обозначено в точка С, параграф 6 от Устава на Нюрнбергския и Токийския трибунали.
В хода на съдебното разследване Трибуналът установи:
1. Обвиняемите от самото начало на агресията срещу Югославия тръгнаха по пътя на погазване на всички по-значими и общопризнати принципи и норми на международното право.
2. Агресията на НАТО бе насочена срещу суверенна държава, в нарушение на Устава на ООН и е преследвала глобални цели - създаване на прецедент и легализация на военната интервенция, установяване господството на грубата военна сила на НАТО като военно-политическа регионална организация над ООН, тоест над световното мирно съжителство, господство на силата над правото, демонстрация на доминирането на САЩ в Европа и осигуряването на ролята му на световен полицай, създаване на заплаха за мира и стабилността в целия свят.
3. Обвиняемите нарушиха основния принцип на международното хуманитарно право, постановяващ, че страните в конфликта и техните въоръжени сили не могат да използват неограничен набор от методи и средства за водене на война, в частност, такива, които могат да повлекат след себе си чрезмерни страдания (параграф XXII и XXIII на 4-ата Хагска конвенция от 1907г. за законите и начините на сухопътна война, параграф 35 от Допълнителния протокол N 1 от 8 юни 1977г. към Женевската конвенция от 12 август 1949г. за защита на жертвите на войните).
4. Обвиняемите, използвайки ракети, снаряди и бомби с обеднен уран, касетъчни бомби, които причиняват излишни страдания чрез метални осколки, нарушават споменатите и други забранителни норми на международното хуманитарно право, които в частност се съдържат в:
5. Обвиняемите нарушиха най-важните норми на международното хуманитарно право, забраняващи безсмислено разрушаване на градове и населени места, бомбардировка, унищожение или привеждане в негодност на обекти, жизнено необходими на гражданското население (параграф 54 от Допълнителния протокол N 1 от 8 юни 1977г.).
6. Обвиняемите са нарушили изискванията на международното хуманитарно право, в частност, параграф 51, 52, 54, 55 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77, параграф 16 от Приложение 1 към него, според които се забранява превръщането в обект на нападения на "инсталации и съоръжения, съдържащи опасни сили, а именно бентове, диги, атомни електростанции, даже в случаите, когато "такива обекти са от военен характер, ако такова нападение може да предизвика освобождаване на опасни сили и последващи тежки загуби сред гражданското население".
7. Обвиняемите са нарушили XXVII параграф на IV Хагска конвенция от 1907г. за законите и начините на сухопътна война, параграфи 13, 16, 18, 35, 42 на I-ата Женевска конвенция за защита на гражданското население от 1949г., параграфи 8, 9, 10, 11, 12 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., забраняващи бомбардировката и разрушаването на медицински и санитарни учреждения.
8. Обвиняемите са нарушили изискването на международното хуманитарно право, обезпечаващо особена защита на културните ценности. В частност, Хагската конвенция за защита на културните ценности от 1954г., параграф 53 от Допълнителния протокол 1, които забраняват "да се извършват каквито и да било враждебни актове, насочени срещу историческите паметници, произведения на изкуството или места с религиозно значение, които представляват културно и духовно наследство на народите".
9. Обвиняемите са нарушили изисквания на международното хуманитарно право, предполагащи защита на имуществото.
В параграф 53 на IV Женевска конвенция от 1949г. забранява всякакво унищожение "на движимо или недвижимо имущество, което е индивидуална или колективна собственост на частни лица или на държавата, общините, или обществени или кооперативни организации, което не е абсолютно необходимо за военните операции".
10. Обвиняемите са нарушили изискваното от параграф 10, 11, 12 на Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., параграфи 4, 7, от Допълнителния протокол N 2 и параграфи 3, 13, 18 и 19 от IV Женевска конвенция от 1949г., визиращи защитата на лица, нямащи отношение към военните действия.
11. Обвиняемите са нарушили IV Женевска конвенция от 1949г. в частта й, отнасяща се за особената защита на жените и децата в извънредни ситуации и в период на въоръжени конфликти. В резултат от бомбардировките на НАТО на територията на Югославия 30% от убитите мирни жители и 40% от броя на ранените са деца, създадена е заплаха за живота на 120 000 жени, родили наскоро; 1 300 000 ученици от всички възрасти бяха принудени да прекратят обучението заради бомбените удари.
12. Обвиняемите са нарушили заложеното в параграфи 52, 54 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. за защита на граждански обекти и обекти, жизнено необходими за оцеляването на гражданското население, и параграф 56 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., отнасящи се до защита на установки и съоръжения, съдържащи опасни сили, и параграф 15 от Допълнителния протокол N 2 от 1977г. 13. Обвиняемите са нарушили нормите на международното хуманитарно право, в частност параграф 35 и 55 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. и Конвенцията за забрана на военно или каквото и да било враждебно използване на средства за въздействие върху природната среда от 18 май 1977г., които забраняват използването на "методи и средства за водене на военни действия, които имат за цел да причинят, или пък се очаква, да причинят обширно, дълговременно и сериозно въздействие върху природната среда" и също "нанасят щети на здравето или живота на населението".
14. Обвиняемите са осъществили международен тероризъм. Те са бомбардирали около 20 дипломатически и консулски представителства, разрушавайки при това посолството на КНР. С подобни атаки е нарушена Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна закрила, в това число дипломатически агенции, от 14 декември 1973г. Те са планирали и осъществили ракетен обстрел и бомбардировка с цел физическо унищожение на президента на СРЮ, глава на правителството, и на членовете на неговото семейство.
Трибуналът смята за установени и доказани предявените от Обвинението и изложени в Бялата книга на правителството на СРЮ - "Престъпления на НАТО в Югославия. Документални свидетелства. 24 март - 24 април 1999г." том 1, Белград, 1999, 432 страници, и "Престъпления на НАТО в Югославия. Документални свидетелства. 25 април - 10 юни 1999г.", том 2, Белград, 2000г., 568 страници, действия на обвиняемите и ги квалифицира като престъпления от международен характер.
Трибуналът смята, че изброените по-горе действия на НАТО, страните от НАТО, висшите ръководители на страните от НАТО, попадат под юридическата квалификация престъпления срещу хуманността, както те са изложени в точка С, параграф 6 от Устава на Нюрнбергския и Токийския международни трибунали.
Такива нарушения са квалифицирани и от Женевската конвенция от 1949г. и от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. като сериозни нарушения, попадащи под действието на международното наказателно право, което ги приравнява към международни престъпления и ги обозначава с термина "престъпления срещу хуманността".
Сериозните нарушения на международното право и обществения морал, указани в Обвинителния акт, Женевската конвенция от 1949г. и Допълнителният протокол N 1 от 8.6.77г. предвиждат наказателна отговорност по законодателството на всяка от страните, подписали споменатите документи.
В съответствие с параграфи 49, 50, 129 и 146 на I, II, III и IV Женевска конвенция от 1949г., в съответствие и с параграфи 86 и 87 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. правителствата са длъжни да обезпечат ефективно углавно наказание за лицата, извършили или заповядали да бъдат извършени едни или други сериозни нарушения. Обвиняемите могат да бъдат представени и на международния трибунал.
Трибуналът смята, че освен блока НАТО като международна организация и правителствата на страните, влизащи в него, може да се търси и индивидуална наказателна отговорност за извършеното срещу Югославия, сръбския, черногорския, албанския и другите народи, населяващи Югославия, от:
У.Дж. Клинтън - президент на САЩ; М. Олбрайт - държавен секретар на САЩ; У. Коен - министър на отбраната на САЩ; А. Блеър - министър-председател на Великобритания; Р. Кук - министър на външните работи на Великобритания; Дж. Робъртсън - министър на отбраната на Великобритания; Г. Шрьодер - канцер на Германия; Й. Фишер - министър на външните работи на Германия; Р. Шарпинг - министър на отбраната на Германия; Ж. Широк - президент на Франция; Ю. Ведрин - министър на външните работи на Франция; А. Ришар - министър на отбраната на Франция; Х. Солана - генерален секретар на НАТО в периода на агресията, днес държавен секретар на Евросъюза; У. Кларк - главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа които активно са участвали в подготовката за осъществяване на агресията, поощрявали и са поддържали сепаратистите и терористите, участвали са в обучението, въоръжаването, снаряжаването и финансирането на т.нар. Армия за освобождение на Косово, провеждали са информационна война за прикриване и оправдаване на престъпленията срещу Югославия, осъществили са краха на мирните преговори по регулиране на косовските проблеми, блокирали са дейността на Съвета по безопасност на ООН, провеждали са агресивна война срещу Югославия с употреба на забранени от международното право методи и средства.
Трибуналът обръща внимание на съучастието в престъпленията срещу хуманността на други държави - членове и нечленове на НАТО, които макар да не са взели непосредствено участие във военните действия, публично са били за въоръжено нападение над Югославия, предоставяли са на агресора своята територия и въздушно пространство, пречили са на доставките на хуманитарна помощ за страдащия народ на Югославия.
Трибуналът обръща внимание на действията на Междунродния комитет на Червения кръст, чиито представители въпреки задължението си да бдят за точно съблюдаване на Женевските конвенции от 1949г. и да протестират срещу всяко нарушение, от началото на бомбардировките са напуснали Югославия.
Уставът на Нюрнбергския трибунал постановява, че "длъжностното положение на подсъдимите, тяхното положение в качеството им на държавни глави или отговорни чиновници от различни правителствени ведомства не е задължително да се разглежда като основание за освобождаване от отговорност или смекчаване на наказанието".
Никаква давност не може да бъде приложена към престъпленията срещу хуманността, което е фиксирано в параграф 1 на Конвенцията за неприложимост на срок за давност към военните престъпления и престъпленията срещу хуманността от 1968г. Военните престъпления прерастват в престъпления срещу хуманността, ако се извършват по предварително зададена заповед и и затова носят държавно-организационен характер, а също имат за своя цел масово унищожение на хора, т.е. количеството преминава в ново качество.
Като отчита гореизложеното и взема под внимание неизброимите страдания на сърби, черногорци, албанци, цигани, турци, горяни и други народи на СРЮ, като съзнава своята историческа отговорност пред бъдещите поколения на славнските и другите народи, като разбира необходимостта от решително, ясно, точно и категорично осъждане на престъпленията срещу хуманността, МЕЖДУНАРОДНИЯТ ОБЩЕСТВЕН ТРИБУНАЛ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА НАТО В ЮГОСЛАВИЯ обявява за Обвиняемите по повод извършеното от тях, следната ПРИСЪДА:
1. Да бъде призната за престъпна по своите цели и практическа дейност Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО).
2. Да бъде привлечен НАТО към международно-правова отговорност за престъпления срещу хуманността и грубо нарушаване на общопризнати норми и принципи на международното право, като се отчита, че международно-правова отговорност носят не само държави, но и междудържавни организации.
3. Да се инициира в ООН спешно приемане на резолюция на Генералната асамблея, осъждаща действията на НАТО по отношение на Югославия в периода от 23 март до 10 юни 1999г. и антиправовата позиция на генералния секретар на НАТО Кофи Анан по този въпрос.
4. Да се изиска от 19-те правителства на държавите, влизащи в блока НАТО, незабавно разпускане на тази престъпна организация.
5. Да бъдат квалифицирани действията на
6. Да бъде предложено на провоохранителните органи на държавите, влизащи в ООН, по аналогия с това, което направи Окръжният съд на град Белград през септември 2000г., в съответствие с процедурата, съобразена със съответното национално углавно-процесуално законодателство, да възбуди наказателни дела по отношение на указаните лица по линия на геноцида над сърбите, черногорци, цигани, турци, горяни и други народи на Югославия, както и други международни престъпления, установени в хода на заседанията на този Трибунал.
7. Да се изиска от страните-чренки на НАТО компенсиране на икономическите, политическите и моралните щети, на щетите, нанесени върху културните и историческите паметници, образователните и научните учреждения, военната агресия срещу народите на СРЮ, в срокове, обезпечаващи най-бързото възстановяване на разрушенията и освобождаване на народите на Европа от техногенната катастрофа, следствие на военната агресия на блока НАТО срещу Съюзна република Югославия.
8. Да се квалифицират санкциите на 15-те европейски държави против Югославия, въведени от Европейския съюз изключително по политически причини, като проявление и форма на геноцид. Тези санкции причиняват страдания не само на югославските граждани, но и на гражданите на всички европейски страни и затова подлежат на незабавна отмяна.
9. Като взема под внимание факта, че за последните 14 месеца от присъствието в Косовската област на мисии на КФОР и ЮНМИК и под тяхната егида са били осъществени повече от 5000 терористични акта, убити са повече от 1000 души, похитени са около 1000 души, прогонени са повече от 360 000 души, Трибуналът констатира, че престъпленията срещу хуманността продължават и след официалното прекратяване на бомбардировките на военните сили на НАТО на територията на Югославия. ЮНМИК и КФОР носят пряка отговорност за нарушението на Резолюция N 1244 на Съвета по безопасност на ООН, за експанзията на тероризма, за акциите на организираните международни криминални групи, за масовото унищожение на паметниците на културата, за нарушението на основните човешки права, за хаосът и общото беззаконие в регионите на Косово и Метохия.
10. Трибуналът отхвърля като ненамерили потвърждение и ги квалифицира като измислени обвиненията към СРЮ и нейното ръководство за провеждане на т.нар. етнически чистки в Косово и Метохия.
Силата не се нуждае от посредник
В края на септември бе отзован турският консул в Бургас госпожа Бейза Юнтуна, наричана от тукашните турци "цветето на Турция в България".
Етническата партия на турската диаспора в България реагира по навик със закани. Касим Дал и Осман Октай казали, че отзоваването ще засили напрежението между България и Турция. Чакайте джанъм, за какво засилване става дума? Нали за да се засили нещо, трябва да го има, а отношенията бяха от добри, по-добри. Изглежда, че фундаментални и либерални ислямисти ще признаят добри отношения, когато Анкара назначи в София румелийски бейлербег!
Мохамед Реджеб, секретар на Ахмед Доган, пък твърди, че като професионален дипломат, консулката не можела (?) да допусне грешка! Грешка не можел да допусне и Иван Костов, защото предстоял строежът на каскада "Горна Арда" и магистрала "Марица". Демек, ако проявите някаква политическа воля, Турция ще се разсърди и няма да ви построи нито каскадата, нито магистралата. Горко ни!
"Заминаването на тази хубава жена няма да се мине току-така и да се преглътне лесно! " - рекъл кметът на Руен Хюсеин Ахмед. С други думи, ние ще решим какво да прави българското Министерство на външните работи. Ами ако не мине току така, ако не го преглътнат, какво, въстание ли ще правят?
Госпожа Бейза Юнтуна не е споменавана друг път в "Зора", но са споменавани други турски дипломати по разни причини, първата от които е постоянната намеса във вътрешните работи на Република България. На всички избори, били те общински, президентски или парламентарни, турските дипломати шетат из смесените райони и агитират за ДПС. По този начин те оказват натиск върху политическата воля на българските граждани, влияят върху изборните резултати, демонстрират доминантата на турската външна политика над българския суверенитет. Най-сетне те се легитимират като недосегаеми ментори на българското общество, което си е един позор.
Разбра се, че госпожа консулката е отзована по настояване на другата турска, проправителствената партия на Гюнер Тахир. Причината е в агитациите на Бейза Юнтуна всички мюсюлмани (не турци-мюсюлмани!) в България да бъдат обединени в ДПС. Така според самия Гюнер, се нарушавали правилата на дипломацията... Прав е, но неговата правота отразява интересите му и съвсем-съвсем малка част от истината. А тя е, че става дума за престъпление срещу българската нация. Защото ако не бе политиката на Анкара, ДПС отдавна нямаше да се изживява като организатор на петата колона на турския пантюркизъм и панотоманизъм в България. Много пъти сме привеждали различни доказателства и аргументи за такава политика и сме напомняли за опасностите, които тя крие.
Сега изгонват свръхактивната турска дипломатка и всички агенти на Анкара се разкрещяват. Това е последното доказателство, че сме прави... Макар Гюнер Тахир да не е много различен от Ахмед Доган, а Бейза Юнтуна си отиде не заради горните престъпления, а по причини, както се казва - вътрешни, чисто турски.
Разсърдиха се и във Външното министерство в Анкара, публикуваха декларация със закани, отказаха агреман на българския консул в Одрин, без да обясняват причините... Силата не се нуждае от посредник! Всеки обаче знае, че причини, подобни на тези за изгонването на консулката от Бургас, не може да има - българите в Одринско отдавна ги няма. И причините за това са описани както в анкетата на Карнегиевата комисия, така и в "Разорението на тракийските българи" от проф. Любомир Милетич. В Турция са само илотите на изкланите или прогонени българи, за които всички български правителства нехаят.
Любопитното е, че българският вестник "Стандарт" в тази история е изцяло на страната на Анкара. Изглежда, собственикът и редколегията вече смятат България за Туна вилает.
Това обаче са си наши български опачини. Колкото и странно да звучи някому, Турция има интерес от влошаване на отношенията си с България. Отклонена от твърдия отговор на Русия за Кавказ и Средна Азия, не и без помощта на САЩ в това отношение,Турция следва единствената възможна посока за своята експанзия, с която може да получи потвърждение за претндираната от нея европейска самоличност. Посоката е на северозапад - към Европа.
Като се отнасяме с разбиране към стремежа на всяка нация да постигне блясъка и величието било на своето минало или на своето бъдеще, ние сме в правото си като български патриоти да посочим на късогледите ни или умишлено невиждащи управници тази тревожна истина.
България е на пътя на Турция! И да им повторим, че дори когато те отстъпват без война българска територия, какъвто е случаят със строежа на каскада "Горна Арда", не бива да се заблуждават, че отслабват вектора на турската експанзия в района. Напротив, усилват го и сами вкарват вълка в кошарата. Когато заявяват, че България няма врагове, те не трябва да забравят, че основният ни геополитически противник - вчера, днес и в бъдеще, винаги е бил един - Турция.
Иначе и ние нямаме нищо против от добри отношения със съседите си, включително и с Турция. Но все пак ни идва наум, първото изречение от главата "Войната започва" на безсмъртното произведение на Стефан Цвайг - "Падането на Византия": "Когато подготвят война, преди да са напълно въоръжени, могъщите владетели говорят най-много за мир".
Ще намери ли най-сетне покой духът на Стамболийски?
Неведнъж и не дваж "Зора" е изразявала своето принципно отношение към БЗНС. Никога не сме си затваряли очите както пред достойнството, така и пред историческите грехове на тази иначе най-българска партия. И критиките ни към днешното поведение на следовниците на Янко Забунов, Цанко Церковски и Александър Стамболийски не са се отличавали с каквито и да са компромиси, породени по принцип от малко наивната първоначална идеология на оранжевото движение.
Всичко това обаче е правено без злоба. И ако сме употребявали и по-силни думички, то е било единствено от нетърпение и раздразнение.
Раздразнение, че иначе общо взето честните и добронамерени привърженици на БЗНС не могат да скъсат с утопичните си възгледи за нацията и обществото. И раздразнение, че толкова лесно стават плячка на синьо-червената комбина. Затова и всяка новина, че има някакви изгледи да се сложи край на оранжевия хаос, ни карат да изпитваме искрена радост и да изразим своята поддръжка. Така е и днес, когато от различните земеделски централи (на практика три) се чуват все по-силни гласове за земеделско единение.
Наближава месец ноември, когато по стара традиция на празника на св. Архангел Михаил земеделците правят своите конгреси. Тази година, тъкмо век след зараждането на земеделското движение, може да се окаже наистина съдбовна за него.
Като че ли най-сетне следовниците на Александър Стамболийски разбраха, че не само техният предтеча ги проклина от отвъдното за неразбориите им, но и че всяко по-нататъшно разцепление означава просто край на политическото им присъствие. И най-сетне като че ли здравият разум взе да взема връх над "здравите сили" в отделните техни организации. Земеделците наистина няма накъде повече да отстъпват. Цели десет години те се поддаваха на външен натиск и на конюнктурни облаги. Но днес е ясно, че на това трябва да се сложи край. Още повече че омерзеният, отлюспваният и отцепваният български избирател ще гласува за единен и самостоятелен БЗНС просто от симпатия, че някой най-сетне в тази държава върви към единство, а не към дублиране или по-правилно - към роене до безкрайност на една партия и една идея.
Отсега да сме наясно, както винаги досега, ще държим под око всяко евентуално антинационално действие в бъдещия обединен БЗНС. Но и ще подкрепяме БЗНС, колкото ни позволяват силите, във всяко негово смислено и народополезно начинание и предложение.
Юбилейната изложба на народния деятел на изкуството проф. Асен Василиев
На 28. IX.т.г. в залите на Националната художествена галерия се откри изложба на Асен Василиев (1900-1981) - художника и прецизния историк-изследовател на нашето старо изкуство.
Поводът е 100-годишнината от неговото рождение, а приятната изненада бе за зрителите. Дори тези от тях, които познаваха Бай Асен (както с любов го наричаха) за пръв път лично усетиха внушителното му присъствие в българската култура като живописец. Неговите картини, събрани на едно място, са доказателство, че авторът им, известен преди всичко с постиженията си като учен, има собствена територия и като художник.
Портрети и лирични пейзажи съжителстват с тъжните очи на бедната цветарка, със сатиричните образи на "борците" "за народни интереси. " Пред нас е едно богато, разнообразно творчество, създавано в продължение на няколко десетилетия.
В няколко витрини са изложени монографиите на Асен Василиев, както и извънредно интересни документи и снимки от неговия архив. Написаните от проф. Василиев книги са пропити от възторг и преклонение пред сътвореното от българския народ през вековете. Изследователските му трудове отдавна са станали настолни пособия за всеки, който се занимава с изкуство.
Асен Василиев не беше кабинетен учен. Като художник не гледаше живота от прозореца на ателието си. Много години той учителства в различни краища на България, бил е уредник в Народния археологически музей, референт за музеите в Комитета за наука, изкуство и култура, научен сътрудник в Института за изобразителни изкуства при БАН. Беше вече възрастен, когато продължаваше да пътува из страната. Познаваше паметниците на културата основно, говореше за тях увлекателно и човек можеше да го слуша с часове, без да се отегчи или умори. Бай Асен заразяваше всеки с любовта си към България. Умееше да всели патриотични чувства в душите на най-върлите интернационалисти и косомополити.
Изложбата е дело на няколко институции - Националната художествена галерия - София, Центърът за славяно-византийски проучвания "Проф.Иван Дуйчев" (където се намира неговият богат архив), Художествената галерия - Кюстендил (родният град на юбиляра) и галерията "Стара българска живопис" - София. Искрено им благодарим, че в "обезбългаряващата" вихреща се край нас разрушителна стихия, показвайки творчеството на Асен Василиев, организаторите на изложбата създадоха един трогателен оазис на родолюбие... Званието "Народен деятел на изкуството", което юбилярът официално получава за 70-ата си годишнина, остава и днес изпълнено със съдържание.
OCCUPATIUNEA BULGARIEI DE LA ARMATA NOASTRA
Под това заглавие в един свой фейлетон от 1894 г. гениалният български сатирик Алеко Константинов осмива териториалните претенции спрямо България на тогавашните румънски власти. За жалост двадесет години по-късно те са факт.
Удряйки България подло в гръб, докато тя воюва на два фронта - срещу Турция в Тракия и срещу "съюзниците" в Македония, румънците окупират Южна Добруджа. Близо тридесет години трае тази окупация и чак през 1940 г. българите от този край стават поданици на Н.В. Цар БорисIII.
Въпреки този факт румънските претенции спрямо Южна Добруджа не престават. Дори и днес сме свидетели на апетитите на някои политически среди в северната ни съседка спрямо тази изконно българска територия.
На 6 септември т.г. в Букурещ началникът на генералния щаб на румънската армия ген. Михай Попеску защитава своя дисертация на тема "Проблемите на националната сигурност и тяхното отношение във военното изкуство". Дотук всичко е добре, но някои моменти в писанията на генерала будят тревога. Наред с общите приказки за евроинтеграция и членство в НАТО се прокрадва идеята, че потенциални врагове на Румъния са не някой друг, а България и Молдова. Българите имали завоалирани претенции към Северна Добруджа, а съществуването на Молдова като отделна държава само по себе си било потенциална опасност за Румъния.
Не знам какво е политическото кредо на ген. Попеску, но от идеите му направо си лъха на шовинизъм. Явно и той е от онази група хора в северната ни съседка, които не са престанали да бленуват за Велика Румъния. Дали му е известно обаче, че Северна Добруджа си е изконно българска територия, насила откъсната от България на Берлинския конгрес? Била е дадена на Румъния като компенсация за Бесарабия и участието й в Руско-турската война от 1877-78 г. А самото участие на румънците го коментира не друг, а самият Осман паша. Когато го попитали, вярно ли е, че румънците са превзели Плевен, той отговаря: "Когато портата е отворена, всяка свиня може да си пъхне зурлата".
Ако приказките за опасност за националната сигурност на Румъния от страна на България идваха от националистическата партия "Велика Румъния", може и да бъдат отминати с мълчание. Но когато такива изказвания прави висш военен, трябва да се вземе отношение. Само че както винаги сегашното българско правителство се прави на ни чуло, ни разбрало. Но така е било винаги, когато се касае за националната ни сигурност. От колониална администрация какво друго може да се очаква?
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
Две-три хиляди страници е следствената преписка, но потърсете я на обикновеното й място, не ми се вярва да я намерите. Да не говорим за това, че следствието не устоя на външния натиск и беше прекратено.
- Не беше и прекратено, а просто оставено без последствие. Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновниците.
- Да, защото тогавашните управници вече си бяха събули гащите и не разполагаха дори с остатъчния от социалистическото време суверенитет. Това се прояви с особена сила именно в случая с родопските "помаци" - живото рязане на жива част от България, протекло с пълното, безрезервно съдействие на самия Желю Митев Желев и цяла една тумба от новоеничари - етнически специалисти, "изследователи" и съветници, активисти на "Отворено общество" като Антонина Желязкова, Михаил Иванов, да не изброявам цялата кавалкада. Тази им дейност, която те извършиха на територията на България, бе в пълно противоречие с Устава на благодетелното "Отворено общество", но това не им попречи да го направят.
- Интересно защо не взеха никакви прикриващи мерки?
- Напротив, всичко беше прикрито под формата на дарителство. Сорос получи орден "Стара планина", неговият първи довереник Прохаски отхвърча на най-решаваща позиция в администрацията, която дирижира "приватизацията" и разпределението на държавната собственост.
- Сега е председател на Фондовата борса, не е на върха.
- Не ставайте за смях. Смятате ли, че на върха ще се изрепчи главният дистрибутор на плячката... Самият Сорос дава най-отличен пример за това. Видимата му роля е ролята на филантроп, дарител и теоретик на новото гражданско "Отворено общество", чиято крайна цел е закриването на националните държави в името на един нов световен ред, начело с една световна сила и едно световно правителство. С други думи казано, това е целта на текущата в момента "глобализация", на която бе даден такъв оглушителен отпор в американското градче Сиатъл.
Сорос е свързан с най-богатите английски олигархически кръгове, символизирани от Ротшилдовци, в които членува и най-богатият човек на Англия - нейно величество кралицата. Той играе на световната борса не само със свои, но и с техни пари, а филантропическите му интереси към съветската и южноевропейските икономики са точно прицелени към преразпределянето на суровините и парите в тези страни, като се използва направляваният от него - в тези същите страни - "пазарен преход".
Всичко това не го съчинявам, а съм го прочел в Конфиденциалния доклад на "Икзекютив интелижънс ривю" от 1 октомври 1996 година - институт "Фридрих Шилер", Германия, и което удивително съвпада и с извършеното у нас от негово превъзходителство Джордж Сорос. Основателят на "Отвореното общество" у нас, главен икономически съветник на правителството и фактически разпоредител с "приватизацията". Г-н милиардерът Сорос премина като вихър по цяла Югоизточна Европа, като започна от Полша, и навсякъде направи своите "удари", взе каквото му трябваше и го отдели за когото трябваше. Тази свобода той получи срещу драгоценните геополитически услуги, които направи за установяване на евроатлантическото влияние у нас, в това число - за противопоставянето една на друга на Балканските държавици с крайна цел - откъсването на този регион от руската сфера на влияние и използването му за настъпателните цели на Евроатлантическата общност, обединена в НАТО.
Това е играта. Преразказвам онова, което научих от разузнавателния "Обзор на Института Шилер" в светлината на нашия български опит с фондацията на Сорос. Това е големият тиган, в който се пържим от 1990 година насам.
- Нищо не казвате все още за нашето съпричастие в тая работа. Това, което Сорос направи в България, бе извършено и още се върши чрез собствените ни ръце. Колко са хората, според вас, които знаят що за фондация е "Отворено общество"?
- Вчера говорих по тези проблеми с един от видните ни посланици в капиталистическите страни преди 10 ноември 1989 година. Интелигентен, пишещ, даровит човек. Оказа се, че той въобще не свързва Сорос с провала на т.нар. структурни реформи у нас и заробването ни от МВФ и от Световната банка. Той успя да ми цитира само какво казал за Сорос и фондацията му Йордан Радичков в документалния филм, посветен на могъщия милиардер. Това говори, че истинското положение у нас е достояние на много ограничен кръг от хора.
- Какво е казал Радичков? За първи път чувам за неговия документален филм?
- Реченото от г-н Радичков е, че "годишните отчети на фондация "Отворено общество", т.е. Соросовите отчети, били по-чисти от тефтерчето на Левски". Не случайно наскоро след това колегата Радичков беше удостоен с членство в Управителния съвет на "Отворено общество" у нас и назначен да оглавява сектор "Изкуство".
- Кога става това?
- Назначаването му в управителния съвет е от февруари 1995 г. и оттогава не съм чул лоша дума за Сорос, освен от малцината му критици. В общественото мнение се загнезди Радичковото сравнение с тефтерчето на Левски, дори след подработената от Дж. Сорос през 1997 година инфлация, която обра левчетата на българите. Доларът на 10 януари 1997 г. е бил 643 лв. - тогава е атакуван парламентът, Виденов се отказва от премиерския си пост и се тъкми ново червено правителство. На 11 януари доларът е също 643 лева, на 12-и - също. На 22 януари подскача на 732 лева. Желев се изтегля от президентството и встъпва Стоянов.
Точно в този момент, дори докъм 4 февруари, справките от чейнджбюрата показват, че "някой" е започнал изкупуването на поолекналите български левчета в огромно количество, докато доларът отхвърчава на 2937 лева!
Твърди се, че в тази внезапна операция са хвърлени около 100 милиона долара. И тогава, след поемането на властта от демократичните сили, левът започва да се "уталожва" до нивото около 1660 лева, като поскъпването е съпроводено с усилена обмяна - този път - на долари срещу левове.
Резултатът е кратковременен, но величествен. Оня, който бе изкупил евтините левове, успява да ги върне в силозите на Народната банка, разменени срещу долари, прибирайки от джоба на българина с един "удар" около 80 милиона долара!
Така неизвестният борсов играч, след като се е разплатил с улеснилите го в "играта" корумпирани чиновници и заплаща разноските по десетофевруарския политически театър, остава с чиста сума в ръцете поне 40 милиона долара. Отгатнете кой би могъл да бъде този внезапно пръкнал се у нас борсов играч. И не се страхувайте, ако той се окаже благодетелният г-н Сорос, защото цялата операция, свързана с този "удар", е легална и точна до милимикрон. Нашите банкови деятели са му съдействали да е изрядно и химически чисто, да не назоваваме поотделно имената им.
- Но как се стигна до подобна мащабна "колаборация"?
- Прочетете дадените от Сорос отчети от 1990 г. насам, ако се докопате до някое изтървано навънка екземплярче, и ще видите колко много "стипендии и специализации на българи в САЩ" са дадени, и то в долари: за студенти и специализанти във Великобритания; валутно финансиране на краткосрочни пътувания на "български учени и творци, за международни прояви", програми за посещение на "специалисти от Запад - лектори експерти, преподаватели"; програма за образование в "Бизнесшколата на г-н Сорос в Будапеща" - всеизвестната централа на "влиянието" в Европа; "програма за финансиране на научни изследвания и културни дейности" - у нас - в левове и валута, участие в "подбора на кандидати за Централноевропейския университет", основан в Братислава и финансиран от г-н Сорос - същият, който Хавел закри малко след неговото основаване - след като е разузнал, че това ще е средноевропейското училище за агентите на "влиянието".
Освен тези описани в "Обяснителната записка" от 4 март 1990 година дейности, "Отворено общество" у нас открива десетки книжарници по областните градове, дарява на библиотеките и администрацията, включително съдебното ведомство, компютърна техника, усвоявайки по този начин изключително ценна за нуждите на "влиянието" информация, отваря в по-големите градски центрове "клубове", два университета - в Благоевград и София, поема на своя издръжка Центъра за изследвания на демокрацията и Центъра за социални практики, осъществяващи между другото и пряката връзка с ударните части на демокрацията (Тренчевите формирования и т.н., и т.н.).
Фондацията на Сорос заработва с такъв замах, че успява да подмени литературния репертоар на детските и юношеските учебни заведения със свой. Навлиза в университета и овладява в пълния смисъл на думата етнологическата катедра, която заработва (оттук нататък) начело с Цветана Георгиева и Антонина Желязкова изцяло за преустройването ни в мултиетническа България.
Министерствата на културата и на образованието понасят същата участ и с това всъщност започва планомерното подменяне на българската национална самоличност и духовна култура с вносните американски и евроатлантически ценности. Напук на обявената в точка 2 от Устава на "Отворено общество" "високоблагородна цел на фондацията" - да работи за укрепването на националната ни самоличност и духовна култура" и съвсем напук и на уверенията на Радичков, че всичко било "чисто като тефтерчето на Левски".
- Какво по-точно Ви е впечатлило в изброените програми?
- Това, че всички до една са насочени към размиване и унищожение на националната ни самобитност и култура, и прогонването от страната ни на 600 хиляди млади българчета от хаоса и немотията и още най-малко около сто - все отбрани мозъчета, поблазнени от доларовите стипендии.
Умственият потенциал на нацията спадна поне с 30 % дори само от това интелектуално кръвопускане.
Що се отнася до разменените специалисти и особено за командированите в чужбина лектори, това си беше най-банален инструктаж и форма за окончателното ни "повлияване" от американските и евроатлантическите ценности.
- Кога се сблъскахте с тези неща?
- Сблъсках се в края на 1995 г., когато Съюзът на писателите се опита да вземе участие в един от конкурсите на Министерството на образованието и срещнахме някои много интригуващи пречки от страна на служащи в това министерство. Както и в Министерството на културата.
- Един пример за по-голяма яснота?
- Елементарен пример е с настояването ни да бъде признато например списание "Славейче" за полезно на образованието, за да бъде освободено от цяла една серия данъци. На списание "Детска радост", на "дисидента" Георги Мишев, гъстия помагач и приятел на Ж. М. Желев, беше дадено светкавично такова "разрешение", а на нас не дадоха. И се попитахме защо?
- Георги Мишев беше в антуража на Желев, затова му е вървяло. Начело на 50-те интелектуалци, които издигнаха неговата кандидатура на президент. Те издигнаха лозунга: "Или Желев, или война! " Не го ли помните?
- Как да не помня. Добре ме наведохте на тоя спомен, защото въпросната акция на интелектуалците в защита на Желю позволи да се дойде до повторен избор на президента, който ни закопа. Но нека да довърша думата за Соросовите агенти на влиянието.
Разочаровани от развитието на въпроса със "Славейче", почовъркахме тук-там и установихме, че работата се запича на точно определено място. Ровехме по-нагоре в депутатските етажи да видим каква е тая работа и разбирахме, че всеки трети или вече е бил спонсориран от фондация "Отворено общество", или детето му следва със стипендия в Щатите, или пък в Англия. Или пък разработва някакъв мащабен, заръчан от Запада чрез "Отворено общество", проект.
Размислихме се какво да предприемем и възникна идеята да информираме правмителството, че лостовете на културата и образованието са в ръцете на една чужда фондация. Защото три четвърти от водещите фигури в телевизията, радиото и вестниците се оказаха овързани с "Отворено общество".
ИСТЕРИЯТА ПРОДЪЛЖИ ПОВЕЧЕ ОТ ТРИ ДНИ, НО ЧУДОТО НЕ СЕ СЪСТОЯ
Покрай събитията в Сърбия не се чуха добре врясъците около изгонването на турската консулка в Бургас Бейза Юнтуна от България. А всъщност цялата първа половина на октомври мина под знака на този именно скандал. На 7 октомври ДПС излезе с официална декларация, отхвърлила категорично мотивите, според които госпожата "е провеждала дейност, несъобразена с принципите за ненамеса във вътрешните работи на България".
Коментарите на самата пресконференция показват без всякакво съмнение, че за ДПС постоянните обколки на официалните представители на правителството в Анкара из смесените райони у нас са нещо обичайно и напълно в реда на нещата. Явно съвсем в реда на нещата е за ДПС и активното участие на турските дипломатически представители във всяка предизборна кампания в България.
Досега всеки намек за незаконността на тази дейност се посрещаше с врясъци и закани, но само в средствата за информация, а сега, за пръв път, етническата партия на турската диаспора в България зае официално, с декларация, тази позиция. Според нея сближаването между двете страни зависело изключително от това дали на българските турци ще се дадат привилегиите за равнопоставеност, на места и доминанта над българите в тяхната държава, а на ДПС - решаващо и постоянно участие във властта. Ахмед Доган използва поредната възможност да подскаже в контекста, че отново идва времето на "баланса" и нескрито доволно потрива ръце за предстоящата далавера.
Удивление буди ръководството на БСП, което зае протурска позиция и осъди изгонването на разпасалата се "дипломатка" с изрази от лексиката и стила на ДПС. Ръководството на столетницата показа, че е съгласно с хазайниченето на турските дипломати из България, личното им участие в политическия живот на страната, с техния менторски тон към държавната власт. На тях може да се напомни единствено, че в България, който се е хванал с протурска политика, все е пропадал: от Стамболов до Желю Желев... Разбира се, обясненията на Ахмед Доган са предназначени като че ли за публика от кретени. Управляващите "явно" се безпокоели от това, че "г-жа Юнтуна" прокарала "път за чужди инвеститори в страната"... и т.н. Нищо подобно не безпокои управляващите! Иван Костов просто нареди да изгонят кадъната-дипломатка, защото зае позиция срещу неговото протеже Гюнер Тахир. Което с принципите на суверенитета, разбира се, няма много общо, но пък бе полезно като първи знак, че може би сините един ден няма да се съгласят на варианта "Румелийско бейлербегство" или "Туна-вилает". Що се отнася до "инвеститорите", видя се точно за кои става дума, а и какво правят те! Проектът "Горна Арда" се бави повече от година. За това време български фирми щяха да презполовят строителството на каскадата. Да не говорим за турските "бизнесмени", в чиито предприятия царят трудови отношения от времето на Абдул Хамид.
Там, в Анкара, много добре знаят дипломатическите параметри на едно представителство и "газят лука" в България съвсем преднамерено.
Това е една стратегия, за която много пъти сме писали - бъдещия турски патронимат над държавността на българите. Но да изнесе намеренията си в светлината на международните отношения, Анкара все още не се решава. Византийско-отоманската политика разчита на конформизма и продажността на днешната ни политическа класа. На което предимно разчита и Ахмед Доган.
Затова се люти и фучи, но бурята е само в чаша с вода... ПРИСЪДА
София, България, 1 октомври 2000г. В хода на съдебното разследване Трибуналът установи:
1. Обвиняемите от самото начало на агресията срещу Югославия тръгнаха по пътя на погазване на всички по-значими и общопризнати принципи и норми на международното право.
2. Агресията на НАТО бе насочена срещу суверенна държава в нарушение на Устава на ООН и е преследвала глобални цели - създаване на прецедент и легализация на военната интервенция, установяване господството на грубата военна сила на НАТО като военно-политическа регионална организация над ООН, тоест над световното мирно съжителство, господство на силата над правото, демонстрация на доминирането на САЩ в Европа и осигуряването на ролята му на световен полицай, създаване на заплаха за мира и стабилността в целия свят.
3. Обвиняемите нарушиха основния принцип на международното хуманитарно право, постановяващ, че страните в конфликта и техните въоръжени сили не могат да използват неограничен набор от методи и средства за водене на война, в частност, такива, които могат да повлекат след себе си чрезмерни страдания (параграф XXII и XXIII на 4-ата Хагска конвенция от 1907г. за законите и начините на сухопътна война, параграф 35 от Допълнителния протокол N 1 от 8 юни 1977г. към Женевската конвенция от 12 август 1949г. за защита на жертвите на войните).
4. Обвиняемите, използвайки ракети, снаряди и бомби с обеднен уран, касетъчни бомби, които причиняват излишни страдания чрез металическите си осколки, нарушават споменатите и други забранителни норми на международното хуманитарно право, които в частност се съдържат в:
5. Обвиняемите нарушиха най-важните норми на международното хуманитарно право, забраняващи безсмислено разрушаване на градове и населени места, бомбардировка, унищожение или привеждане в негодност на обекти, жизнено необходими на гражданското население (параграф 54 от Допълнителния протокол N 1 от 8 юни 1977г.).
6. Обвиняемите са нарушили изискванията на международното хуманитарно право, в частност, параграф 51, 52, 54, 55 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77, параграф 16 от Приложение 1 към него, според които се забранява превръщането в обект на нападения на "инсталации и съоръжения, съдържащи опасни сили, а именно бентове, диги, атомни електростанции, даже в случаите, когато "такива обекти са от военен характер, ако такова нападение може да предизвика освобождаване на опасни сили и последващи тежки загуби сред гражданското население".
7. Обвиняемите са нарушили XXVII параграф на IV Хагска конвенция от 1907г. за законите и начините на сухопътна война, параграфи 13, 16, 18, 35, 42 на I-ата Женевска конвенция за защита на гражданското население от 1949г., параграфи 8, 9, 10, 11, 12 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., забраняващи бомбардировката и разрушаването на медицински и санитарни учреждения.
8. Обвиняемите са нарушили изискването на международното хуманитарно право, обезпечаващо особена защита на културните ценности. В частност, Хагската конвенция за защита на културните ценности от 1954г., параграф 53 от Допълнителния протокол 1, които забраняват "да се извършват каквито и да било враждебни актове, насочени срещу историческите паметници, произведения на изкуството или места с религиозно значение, които представляват културно и духовно наследство на народите".
9. Обвиняемите са нарушили изисквания на международното хуманитарно право, предполагащи защита на имуществото.
В параграф 53 на IV Женевска конвенция от 1949г. се забранява всякакво унищожение "на движимо или недвижимо имущество, което е индивидуална или колективна собственост на частни лица или на държавата, общините, или обществени или кооперативни организации, което не е абсолютно необходимо за военните операции".
10. Обвиняемите са нарушили изискваното от параграф 10, 11, 12 на Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., параграфи 4, 7, от Допълнителния протокол N 2 и параграфи 3, 13, 18 и 19 от IV Женевска конвенция от 1949г., визиращи защитата на лица, нямащи отношение към военните действия.
11. Обвиняемите са нарушили IV Женевска конвенция от 1949г. в частта й, отнасяща се за особената защита на жените и децата в извънредни ситуации и в период на въоръжени конфликти. В резултат от бомбардировките на НАТО на територията на Югославия 30% от убитите мирни жители и 40% от броя на ранените са деца, създадена е заплаха за живота на 120 000 жени, родили наскоро; 1 300 000 ученици от всички възрасти бяха принудени да прекратят обучението заради бомбените удари.
12. Обвиняемите са нарушили заложеното в параграфи 52, 54 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. за защита на граждански обекти и обекти, жизнено необходими за оцеляването на гражданското население, и параграф 56 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г., отнасящи се до защита на установки и съоръжения, съдържащи опасни сили, и параграф 15 от Допълнителния протокол N 2 от 1977г. 13. Обвиняемите са нарушили нормите на международното хуманитарно право, в частност параграф 35 и 55 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. и Конвенцията за забрана на военно или каквото и да било враждебно използване на средства за въздействие върху природната среда от 18 май 1977г., които забраняват използването на "методи и средства за водене на военни действия, които имат за цел да причинят, или пък се очаква, да причинят обширно, дълговременно и сериозно въздействие върху природната среда" и също "нанасят щети на здравето или живота на населението".
14. Обвиняемите са осъществили международен тероризъм. Те са бомбардирали около 20 дипломатически и консулски представителства, разрушавайки при това посолството на КНР. С подобни атаки е нарушена Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъпления против лица, ползващи се с международна закрила, в това число дипломатически агенции, от 14 декември 1973г. Те са планирали и осъществили ракетен обстрел и бомбардировка с цел физическо унищожение на президента на СРЮ, глава на правителството, и на членовете на неговото семейство.
Трибуналът смята за установени и доказани предявените от Обвинението и изложени в Бялата книга на правителството на СРЮ - "Престъпления на НАТО в Югославия. Документални свидетелства. 24 март - 24 април 1999г." том 1, Белград, 1999, 432 страници, и "Престъпления на НАТО в Югославия. Документални свидетелства. 25 април - 10 юни 1999г.", том 2, Белград, 2000г., 568 страници, действия на обвиняемите и ги квалифицира като престъпления от международен характер.
Трибуналът смята, че изброените по-горе действия на НАТО, страните от НАТО, висшите ръководители на страните от НАТО, попадат под юридическата квалификация престъпления срещу хуманността, както те са изложени в точка С, параграф 6 от Устава на Нюрнбергския и Токийския международни трибунали.
Такива нарушения са квалифицирани и от Женевската конвенция от 1949г. и от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. като сериозни нарушения, попадащи под действието на международното наказателно право, което ги приравнява към международни престъпления и ги обозначава с термина "престъпления срещу хуманността".
Сериозните нарушения на международното право и обществения морал, указани в Обвинителния акт, Женевската конвенция от 1949г. и Допълнителният протокол N 1 от 8.6.77г. предвиждат наказателна отговорност по законодателството на всяка от страните, подписали споменатите документи.
В съответствие с параграфи 49, 50, 129 и 146 на I, II, III и IV Женевска конвенция от 1949г., в съответствие и с параграфи 86 и 87 от Допълнителния протокол N 1 от 8.6.77г. правителствата са длъжни да обезпечат ефективно углавно наказание за лицата, извършили или заповядали да бъдат извършени едни или други сериозни нарушения. Обвиняемите могат да бъдат представени и на международния трибунал.
Трибуналът смята, че освен блока НАТО като международна организация и правителствата на страните, влизащи в него, може да се търси и индивидуална наказателна отговорност за извършеното срещу Югославия, сръбския, черногорския, албанския и другите народи, населяващи Югославия, от:
У. Дж. Клинтън - президент на САЩ; М. Олбрайт - държавен секретар на САЩ; У. Коен - министър на отбраната на САЩ; А. Блеър - министър-председател на Великобритания; Р. Кук - министър на външните работи на Великобритания; Дж. Робъртсън - министър на отбраната на Великобритания; Г. Шрьодер - канцер на Германия; Й. Фишер - министър на външните работи на Германия; Р. Шарпинг - министър на отбраната на Германия; Ж. Ширак - президент на Франция; Ю. Ведрин - министър на външните работи на Франция; А. Ришар - министър на отбраната на Франция; Х. Солана - генерален секретар на НАТО в периода на агресията, днес държавен секретар на Евросъюза; У. Кларк - главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа, които активно са участвали в подготовката за осъществяване на агресията, поощрявали са и са поддържали сепаратистите и терористите, участвали са в обучението, въоръжаването, снаряжаването и финансирането на т.нар. Армия за освобождение на Косово, провеждали са информационна война за прикриване и оправдаване на престъпленията срещу Югославия, осъществили са краха на мирните преговори по регулиране на косовските проблеми, блокирали са дейността на Съвета по безопасност на ООН, провеждали са агресивна война срещу Югославия с употреба на забранени от международното право методи и средства.
Трибуналът обръща внимание на съучастието в престъпленията срещу хуманността на други държави - членове и нечленове на НАТО, които макар да не са взели непосредствено участие във военните действия, публично са били за въоръжено нападение над Югославия, предоставяли са на агресора своята територия и въздушно пространство, пречили са на доставките на хуманитарна помощ за страдащия народ на Югославия.
Трибуналът обръща внимание на действията на Междунродния комитет на Червения кръст, чиито представители въпреки задължението си да бдят за точно съблюдаване на Женевските конвенции от 1949г. и да протестират срещу всяко нарушение, от началото на бомбардировките са напуснали Югославия.
Уставът на Нюрнбергския трибунал постановява, че "длъжностното положение на подсъдимите, тяхното положение в качеството им на държавни глави или отговорни чиновници от различни правителствени ведомства не е задължително да се разглежда като основание за освобождаване от отговорност или смекчаване на наказанието".
Никаква давност не може да бъде приложена към престъпленията срещу хуманността, което е фиксирано в параграф 1 на Конвенцията за неприложимост на срок за давност към военните престъпления и престъпленията срещу хуманността от 1968г. Военните престъпления прерастват в престъпления срещу хуманността, ако се извършват по предварително зададена заповед и затова носят държавно-организационен характер, а също имат за своя цел масово унищожение на хора, т.е. количеството преминава в ново качество.
Като отчита гореизложеното и взема под внимание неизброимите страдания на сърби, черногорци, албанци, цигани, турци, горяни и други народи на СРЮ, като съзнава своята историческа отговорност пред бъдещите поколения на славянските и другите народи, като разбира необходимостта от решително, ясно, точно и категорично осъждане на престъпленията срещу хуманността, МЕЖДУНАРОДНИЯТ ОБЩЕСТВЕН ТРИБУНАЛ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА НАТО В ЮГОСЛАВИЯ обявява за Обвиняемите по повод извършеното от тях, следната ПРИСЪДА:
1. Да бъде призната за престъпна по своите цели и практическа дейност Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО).
2. Да бъде привлечен НАТО към международно-правова отговорност за престъпления срещу хуманността и грубо нарушаване на общопризнати норми и принципи на международното право, като се отчита, че международно-правова отговорност носят не само държави, но и междудържавни организации.
3. Да се инициира в ООН спешно приемане на резолюция на Генералната асамблея, осъждаща действията на НАТО по отношение на Югославия в периода от 23 март до 10 юни 1999г. и антиправовата позиция на генералния секретар на НАТО Кофи Анан по този въпрос.
4. Да се изиска от 19-те правителства на държавите, влизащи в блока НАТО, незабавно разпускане на тази престъпна организация.
5. Да бъдат квалифицирани действията на:
6. Да бъде предложено на провоохранителните органи на държавите, влизащи в ООН, по аналогия с това, което направи Окръжният съд на град Белград през септември 2000г., в съответствие с процедурата, съобразена със съответното национално углавно-процесуално законодателство, да възбуди наказателни дела по отношение на указаните лица по линия на геноцида над сърбите, черногорци, цигани, турци, горяни и други народи на Югославия, както и други международни престъпления, установени в хода на заседанията на този Трибунал.
7. Да се изиска от страните-членки на НАТО компенсиране на икономическите, политическите и моралните щети, на щетите, нанесени върху културните и историческите паметници, образователните и научните учреждения, военната агресия срещу народите на СРЮ, в срокове, обезпечаващи най-бързото възстановяване на разрушенията и освобождаване на народите на Европа от техногенната катастрофа, следствие на военната агресия на блока НАТО срещу Съюзна република Югославия.
8. Да се квалифицират санкциите на 15-те европейски държави против Югославия, въведени от Европейския съюз изключително по политически причини, като проявление и форма на геноцид. Тези санкции причиняват страдания не само на югославските граждани, но и на гражданите на всички европейски страни и затова подлежат на незабавна отмяна.
9. Като взема под внимание факта, че за последните 14 месеца от присъствието в Косовската област на мисии на КФОР и ЮНМИК и под тяхната егида са били осъществени повече от 5000 терористични акта, убити са повече от 1000 души, похитени са около 1000 души, прогонени са повече от 360 000 души, Трибуналът констатира, че престъпленията срещу хуманността продължават и след официалното прекратяване на бомбардировките на военните сили на НАТО на територията на Югославия. ЮНМИК и КФОР носят пряка отговорност за нарушението на Резолюция N 1244 на Съвета по безопасност на ООН, за експанзията на тероризма, за акциите на организираните международни криминални групи, за масовото унищожение на паметниците на културата, за нарушението на основните човешки права, за хаоса и общото беззаконие в регионите на Косово и Метохия.
10. Трибуналът отхвърля като ненамерили потвърждение и ги квалифицира като измислени обвиненията към СРЮ и нейното ръководство за провеждане на т.нар. етнически чистки в Косово и Метохия. Доказателство за това е Меморандумът на правителството на СРЮ за изпълнението на Резолюция 1944 на Съвета по безопасност на ООН (1999г.).
11. Трибуналът подчертава особено противозаконния характер на създаването и на функционирането на т.нар. Хагски трибунал за бивша Югославия, който си поставя за цел лов на политически и военни дейци на Югославия до физическото им отстраняване и освен това се отказва да привлече към отговорност натовските престъпници и техните помагачи.
12. Трибуналът отбелязва крайната необективност на позицията на редица органи на ООН и ОССЕ, занимаващи се с проблемите за защита на правата на човека, а също и на Съвета на Европа, които игнорират масовите жертви и насилията на НАТО върху мирното население на СРЮ.
13. Трибуналът констатира опасната позиция на Европейския съюз, която в разрез с устава си се превръща в пряк съучастник на НАТО, което намира израз както в конкретната политика на този Съюз, така и в назначението на длъжността държавен секретар на Евросъюза по международните дела на Хавиер Солана, военен престъпник и терорист.
14. Трибуналът обръща внимание на това, че и след 10 юни 1999г. САЩ и страните от НАТО продължават своята противоправна дейност по отношение на СРЮ, прикривайки се този път под миротворческата мисия на ООН, както и че смята такава дейност за престъпна.
Членове на Трибунала:
Бракът по сметка и предизвестеният развод на ВМРО и СДС
Красимир Каракачанов и Анатоли Величков напуснаха парламентарната група на СДС. Официалните мотиви са: ВМРО не е представена в изпълнителната власт и не получава подкрепа на законодателните си инциативи. Перспективите: България не бива да се управлява в следващия парламент от мнозинството на БСП и ДПС, а от "дясноцентристко правителство", от ново "дясноцентристко мнозинство", съставено от "реални субекти", между които и ВМРО.
Тези формулировки са много интересни преди всичко със своята обтекаемост. Те обаче се разминават в абсолютен смисъл с разбирането за "реална политика". Идеологията на ВМРО има национална характеристика, а в политическата практика тази идеология се изразява единствено в русофобия, сърбофобия и антикомунизъм.
Дали това могат да бъдат единствените критерии на българския национализъм?! И не са ли те преднамерени и подвеждащи? Следващият момент от идеологията на ВМРО е претенцията за консерватизъм, изразяван категорично от изданията на организацията - "Македония", и най-вече "Ние", и това наистина остава едно крайно необходимо условие на национализма.
В политическата практика обаче ВМРО в продължение на повече от три години се намира в коалиция, подкрепя безрезервно една извънредно либерална политическа формация, каквато е СДС. Неговата ръководна върхушка много пъти откровено е признавала, че във философията на власта няма претенции за държавния суверенитет, с всички произтичащи от това последствия.
И наистина България вече представлява един безпомощен доминион на Запада. В разрез с всяка национална политика са и патронимичните отношения на днешното българско правителство с Република Турция, чиято диаспора постоянно претендира за доминанта. Противоречи на принципите на национализма и икономическата политика на дясното крайно либерално правителство на България с нейния погром на селското стопанство, унищожаването на националната промишленост, разграбването на националния капитал, пълното подчиняване на българските финанси на МВФ и Световната банка... Списъкът може да бъде продължен.
Особено красноречиво е противоречието по отношение на културата, науката и образованието. Става дума за структурирането на институциите, които имат основна роля за идентичността и легитимността на българите в Европа и света. Онези институции, които са призвани да създават условията за укрепването и развитието на ХУМАНИТАРНИЯ РАЗУМ НА БЪЛГАРИТЕ.
Докато европейските държави отделят от 3 до 5 % от БВП за тази параметри от обществения живот, българското правителство отделя 0.019%!
Ръководството на ВМРО не можеше да не знае каква ще бъде политиката на СДС, тъй като тя бе заложена в предизборната програма. В хода на "реформата" на практика се появи ясната антинационална линия на десните либерали. Реакцията на ВМРО остана само по места, където почтени членове на организацията се бореха срещу чудовищната разруха и корупция. Едва местните избори подсказаха на ръководството на организацията, че е време за развод... Разводът в едно семейство идва да поправи направена преди време грешка... Дали бе грешка обаче бракът между СДС и ВМРО?! По-скоро той бе замислен по сметка, и то не от редовите членове на организацията, а от нейното ръководство. Под венчилото го отведоха най-напред антикомунизмът, а сетне и носталгичните стремежи за бъде възстановена предвоенната политическа структура в страната. Но идеята, че дясното непременно е национално, се оказа отдавна подменена, и то от развитието на либералната идеология в световен мащаб.
Оказа се, че в лявото пространство също може да има национални идеи, въпреки тежкото историческо наследство на лявата доктрина в това отношение. По-важно е обаче, че за разлика от довоенните времена националното все повече не може да бъде партийно. Националното вече се свързва предимно с консерватизма, ляв или десен, няма значение.
Трябва да се вземе предвид също, че новият консерватизъм има други измерения, а освен това отдавна се размести и понятието "ляво-дясно". От тук идва и объркването на "воеводите", които се обвързаха с едно управление, чиято напълно сбъркана философия просто бе насочена срещу интересите на българския народ. С нея ръководството на ВМРО изведе своите привърженици по януарските барикади на един метеж, довел на власт най-злите врагове на всяка нация - "гражданите на света"... Това е новият исторически грях на ВМРО, за който съдът на историята един ден ще каже тежката си дума!
Предвижда ли обаче "разводът" втори брак?
Това може би е основният въпрос сега. Мъглявите изрази "реални субекти" и "дясноцентристко мнозинство" не означават нищо друго, освен липса на перспектива, що се отнася до възможностите за коалиция.
Всъщност ВМРО няма реални възможности, с досегашната си безвъзвратно остаряла философия, за място в политическо пространство. Бъдещият успех изисква ценностна система, която изповядва приоритет на българското в реални измерения. В този смисъл "воеводите" би трябвало да пледират преди всичко за укрепването на държавата и повишаване ролята на нейните институции в българския обществен живот.
Друго изискване е балансираната политика Изток-Запад, като се излезе от позицията на старите "филии" и "фобии".
Основната мяра за националната политика на малката унитарна държава днес е "полза от всичко", за което във ВМРО, изглежда, нямат разбиране. Най-сетне, би могло да престанат да търсят противници там, където ги няма, като си измислят "бетонни глави" или "обслужващ национализъм", пък и прочее призрачни термини, зад които няма нищо.
Според нас няма да има нов брак, или ако има, той отново ще е грешка. Просто за удивление е търсенето на съюзници, например в разните БЗНС-та или в Демократическата партия, които са измежду авторите на днешната дълбоко порочна концепция за развитието на България.
Погрешно е в същността си отрицанието на Българската социалистическа партия, заради (неясната) лява идеология и нейното комунистическо историческо наследство, а не заради сегашната и в много отношения съглашателска и антинационална, и неизменно конформистка ориентация.
В края на краищата съвременият път на ВМРО през политиката не може да бъде изтъргуван срещу временни политически възможности за участие във властта. Преминаването на 4-процентната бариера е сигурно единствено с националистична философия и съответната й политическа практика.
Повторен брак с едно "ново" и "добро" СДС, начело например с Петър Стоянов и Стефан Софиянски, ще доведе до пълния крах на ВМРО. Този брак ще бъде обременен и от същите идеологически пороци, с каквото е обременено седесето на Иван Костов и Йордан Соколов.
Национализмът не може да бъде идеология, той е кауза, чието величие не може да бъде измерено с места в парламента или в Министерския съвет. Националисти в реалната власт - нищо по-добро за нацията, но и нищо по-трудно за постигане... Хайде да си представим, че бракът и разводът не са по сметка, че бракът е по заблуда, а разводът по съдба. Тогава ВМРО има шанс и ние му желаем този шанс най-искрено.
Между Сцила и Харибда в днешния свят
С какво сърбите ще трябва да се съгласят в своите отношения със западния свят и какво не трябва никога да приемат е определящ въпрос за нашето бъдеще.
Ще се опитам да му отговоря от сръбска гледна точка, като напълно ясно си давам сметка, че от Вашингтон, Париж, Лондон или Брюксел може да се даде съвършено различен отговор.
Трябва да се съобразяваме със структурата на съвременния свят и особено с позициите и силата на САЩ и Европа в него. Но преди всичко с изясняването на това кои сме и какво представляваме в качеството си на сърби. В търсенето на отговора трябва да се освободим от каквито и да било наивни илюзии.
Въпросът какво трябва и какво не трябва да приемат сърбите поражда други два въпроса. Първият е свързан с определянето на сръбската държавност във външен и във вътрешен план, вторият - с условията за отмяна на всички санкции.
Сърбите навлязоха в двадесети век с две собствени държави и излязоха от него без държава, която да могат да нарекат собствена. Сърбия не може да оправи отношенията си с външния свят, освен ако сама изясни собствения си статут. Това засяга Косово и Черна гора, а може би Санджак и Войводина.
От 31 май 1992 г. Сърбия е обект на международни санкции, основани върху решение 757 на Съвета за сигурност на ООН. Те бяха наложени, защото бе заявено, че Сърбия и Черна гора са главните виновници за войната в Босна и Херцеговина, или ако трябва да бъдем още по-точни, защото бяха обвинени, че са отговорни за тази война.
Краят на тази война бе сложен в Дейтън, но основните санкции останаха в сила. В "пакета" от санкции бяха внесени някои несъществени промени. Различните сръбски отстъпки и особено отстъпките, направени от Слободан Милошевич на мирната конференция в Дейтън, не промениха в качествено отношение положението на Сърбия. И след Дейтън тя си остана обкръжена от т.нар. външна стена на санкциите.
Непосредствено след края на конференцията в Дейтън, на 21 ноември 1995 г., Държавният департамент на САЩ обнародва документ, където изложи същината на процедурите. В този документ, датиран от 22 ноември, за пръв път се сблъскваме с тази "външна стена" от санкции срещу Сърбия: забранено бе членуването й в международни финансови организации и й бе отказан достъп до всякакви външни източници на кредит. Това бе и първото ревизиране на Дейтънското споразумение от САЩ, тъй като в Дейтън дори не бе споменато съществуването на "външна стена". Според документа въпросните санкции щяха да бъдат отменени, едва след като Сърбия реши редица други проблеми, предизвикващи тревога, сред които Косово и оказването на сътрудничество на съда за военните престъпления в Хага. Те обаче не бяха единствените проблеми, споменати в документа.
Архитектите на "външната стена" така и никога не обясниха какво точно представлява тя. В самия термин бе заложен елемент на тайнственост. Означаваше ли, че съществува и друга, "вътрешна стена" от санкции, и какво представляваше пък тя?
Очевидно "вътрешната стена" е по-маловажна и от Вашингтон ни бе заявено, че смяната на режима ще доведе до премахване или поне временно отменяне на тези по-маловажни козметични санкции, докато "външната стена" ще остане.
Защо не поеха ангажимента да премахнат "външната стена" след настъпването на политически промени в Сърбия? Отговорът е много прост: ще се търсят нови отстъпки било в територия (в частност в Косово), било във вътрешното конституционно устройство на Югославия, които да доведат до нейното по-нататъшно фрагментиране.
Замисълът е отстъпките, които не можаха да бъдат получени чрез действията или бездействието на Милошевич, да бъдат направени от идващите след него. Това означава осигуряване на колкото се може по-голямо присъствие и влияние на САЩ в тази част на Балканите.
Друго искане, естествено, е свързано с т.нар демократизация. Това не предполага непременно създаване на демократични институции. Не, това предполага намиране на послушни и раболепни хора, които да вземат властта. Хора, чиито днешни аналози в Босна и Република Сръбска са известни като "продейтънските сили". Те са прекрасен пример за относителния характер на демокрацията и на всички демократични институции. Дали става дума за избори, за медии или за функционирането на избрани структури, волята на народа в босненската Сръбска република не е важна. Важна е волята на властите във Вашингтон.
Ако "демокрацията" в днешните постдемократични общества е контролирана, то за т.нар. демокрация в посткомунистическите общества, на които неохотно се предоставя достъп до Първия свят, трябва да кажем, че тя е още по-строго контролирана. Всъщност, тя е диктувана отвън.
В различните мирни споразумения, образуващи Pax Americana (от лат., мир по американски), особено значение придобиха правните формулировки. Тези споразумения натикват в господството на закона всичко, което е в разрез с господството на закона: волунтаризма, несигурността и произвола. Свидетелство за това са безбройните ревизии на Дейтънското споразумение, както и многото творчески интерпретации на закона от страна на международния висш представител за Босна и Херцеговина.
За да не прозвучат думите ми прекалено абстрактно, ще цитирам казаното от Кристофър Хил, американския дипломат, който сътвори няколко версии на проекта за мирно споразумение в Косово. В есента на 1998 г. Хил заяви, че планът на САЩ за Косово трябва да бъде формулиран така, че да позволява на противостоящите си страни да правят различни тълкувания на едни и същи постановки, без в хода на този процес да се подронва споразумението.
Външната политика на Милошевич винаги се колебаеше между прекомерното нежелание за конструктивност и прекомерното желание за конструктивност. В първата фаза, през 1992 г., Милошевич бе обявен - ще използвам прословутия израз на "Ню Йорк таймс" - за "касапина на Балканите". Във втората фаза, по-специално от деня на Дейтънското споразумение до деня на споразумението Милошевич-Холбрук за Косово от есента на 1998 г., Милошевич бе "гарант на мира", "делови събеседник" и "силен човек".
Някои представители на властите на Черна гора и Република Сръбска, както и някои от противниците на Милошевич от средите на сръбската опозиция, също проявиха прекомерна готовност за сътрудничество. Заслужава си да се отбележи, че някои комунистически апаратчици, млади и стари, бързо смениха един вид Новоговор с друг вид Новоговор. Съвсем наясно са какво може да се говори и какво е забранено да се говори.
Не трябва да се говори за бомбардировките на НАТО и за последвалите събития в Косово, а трябва да се говори за сръбската "вина" и за съда в Хага. След бомбардировките именно това бе основата на институционализираните отношения между Европейския съюз, САЩ и демократичната опозиция в Сърбия. Преди това тези отношения дълги години се базираха върху триъгълника, образуван от САЩ, ЕС и Слободан Милошевич. После се сведоха до отношенията между САЩ и Милошевич.
Цената на отменянето на санкциите и на окончателното уреждане на нашата държавност трябва да бъде колкото се може по-ниска. Трябва да бъде заплатена обаче, като се нанесат най-малките възможни щети на нашите национални и държавни интереси и на нашето национално достойнство. Трябва да търсим един трети път, намиращ се между крайното нежелание за сътрудничество на Милошевич, позиция, която обвинението на съда в Хага само втвърди, от една страна, и прекомерната охота на някои от неговите политически противници да сътрудничат, от друга страна.
В една от статиите си Сърджа Трифкович писа, че пред нас стои следната дилема: "съпротива или сътрудничество". Предлагам отговор, който може да се обобщи като "съпротива и сътрудничество едновременно". За да тръгнем обаче успешно по един такъв трети път, трябва да бъдат изпълнени няколко предварителни условия.
Преди всичко вътрешните отношения в рамките на държавата, що се отнася до Косово, Черна гора и Войводина, трябва да бъдат уредени, формулирани или преформулирани. За да постигне Сърбия това, решенията трябва да бъдат демократични и да са взети след надлежните консултации с всички политически и обществени сили, и в голяма степен на основата на техния консенсус.
На второ място, трябва ясно да осъзнаваме нашата национална идентичност. За да може една нация да оцелее, тя трябва да знае какво представляват нейните национални интереси. Този проблем е много особен, тъй като някои сърби изгубиха своята национална идентичност, като се превърнаха в "югославяни", "европейци", "антинационалисти", глобалисти или регионалисти на донационално равнище.
Сърбите страдат от отслабено чувство за национална самоличност, към което трябва да добавим вечното отсъствие на национална самодисциплина.
Дори и бъдещите сръбски политически елити да успеят да избегнат многото клопки, които ги очакват по пътя между Сцила и Харибда на съвременния свят, между конфронтацията и раболепието пред него, ние ще се сблъскаме с още един голям проблем и препятствие. Става дума за изопачената и предубедена представа за сърбите сред западното обществено мнение, създадена през изминалото десетилетие от западните медии.
В тази представа сърбите са приравнени към германците от нацистко време, а Милошевич - към Хитлер. Един американски коментатор остроумно я нарече reductio ad Hitlerum (лат., приравняване към Хитлер).
Трудно е да се каже кой е най-големият кръстоносец срещу плашилото на великосръбския национализъм. Дали това не е Дейвид Гомпърт, бивш директор по европейските въпроси на Националния съвет за сигурност, а днес вицепрезидент на РАНД, който в статия във "Форийн афеърс" още през 1994 г. зададе въпроса "Как да се разгроми Сърбия? " В тази статия Гомпърт заяви, че ще се наложи в течение на години, а може би и на десетилетия Сърбия да бъде подложена на изолация и страдания, че ще трябва да се постави под карантина колкото време бъде необходимо, за да се унищожи вирусът, криещ се в нея.
Сърбите, писа Гомпърт в друго издание, "Ню Йорк таймс", трябвало да бъдат третирани като прокажени. Заяви, че не било задължително санкциите срещу Сърбия да са херметични, достатъчно е да са постоянни.
