ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Първият ми въпрос г-н Хайтов, е защо сега, а не да речем през 1995 година, решихте да продължите направената през лятото на 1992 г. литературна анкета?
- Нямах достатъчно време, това е истината, но вече няма за кога да се отлага. Нещата узряха и презряха... - Какво по-точно имате предвид?
- Каквото имате и вие, не вече съдбата на литературата ни, а съдбата на народа ни и на България, ще я има ли, няма ли. В "тунела" ли още пълзим, или не става дума за тунел, а за нещо по-лошо.
- Да започнем тогава с нещо, което силно ме учуди, когато преглеждах първата част на вашите "изповеди" от 1992 година, поместени в книгата Ви "Време за разхвърляне на камъни". На въпроса колко време ще трае за българина кризисното положение, в което е попаднал, Вие отговаряте: "Десетина години ще е тежко, а после все ще си е тежко", и развивате мисълта, че селското ни стопанство е разрушено; че никой няма да се върне към земята, че партизанщината ще процъфтява и ще се превърне в най-жестоката язва, от която боледуваме и т.н., и т.н.
- И кое ви се е сторило толкова чудно?
- Чудното е, че по това време - 1992 г., пък и досега, ако се спори за нещо, то е по дължината на "прехода", дали ще се оправим за пет, за десет, или за 15 години, но никой никога не е изричал, казвал или писал, че встъпваме в ерата на една безсрочна немотия. Откъде се е взело това неприсъщо за вашия оптимизъм черногледство?
- Не е до черногледство, а до една проста и елементарна сметка. Аз бях също оптимист, както вас и заради този оптимизъм в първите свободни избори през юни 1990 г. гласувах за листата на СДС - дотолкова се бях размекнал и завярвал, но като почна разрушаването и разграбването на ТКЗС-тата и гръмна над България призивът на Желю Желев - "Земята да се връща в реални граници", разбрах, че с България е свършено.
Аз съм селянче, учил съм в Агрономо-лесовъдния факултет на Софийския университет, селските работи са ми достатъчно ясни, за да повярвам, че една насечена на милиони парчета земя, със среден размер около декар и два ара, може да бъде достатъчно продуктивна, за да се нарича "земеделие"... - Прави се нещо, все пак... - Правене ли е това, да имаш през 1988 г. 1.648.605 глави едър добитък, а през 1995-а да се стопят на 638.000? Овцете от 8.900.000 да слязат на 3.400.000? И което е най-страшно - спадът да продължи до днешен ден.
Ами житните култури? През 1987 година - 7.230.000 тона, а през 1997-а - 3.550.000 тона. Наполовина! Над 20 % сега в момента от земята, в плодородните полета, пустее незасята.
През миналата година износът е спаднал с около 1 милиард долара. Защо? Защото износът на селскостопански продукти спада. А вносът се увеличава. Та това е катастрофа. На софийските пазари 92% от продукцията, която се предлага, е вносна, България отсъства от собствените си пазари. Това ли го наричате "правене"?
Допустимо ли е една прилично изградена напоителна система, която обхващаше почти около 20 % от всички обработваеми земи, да бъде подложена на съзнателно разрушение, за да не остане от нея почти нищо? Лошото е, че всичко това беше напълно ясно, когато се понесе президентският възглас: "Земята - в реални граници". Тогава един бакалин можеше да направи сметка, че милионите надребнени парчета земя не подлежат на механизирана обработка, напояване, пръскане с хербициди и торене. Че ще се върнем към ръчното земеделие, към ралото, коня и магарето, и то след като традицията в този вид допотопно земеделие е вече прекъсната.
Без никакво пресмятане можеше тогава още да се разбере (1991-ва и 1992-ра), че селскостопанските продукти, произведени от нашето ръчно земеделие, ще струват два пъти по-скъпо от продуктите на нашите механизирани съседи, да не говорим за още по-евтиния американски и европейски внос.
Кое земеделие може да издържи на тая съкрушителна конкуренция? Всичките ни зооферми фалираха, след като започна внос отвън на евтино месо и никой не можа да се справи с този бандитски внос.
- Защо да е бандитски, конкуренцията в търговията е нещо нормално?
- Бандитски е, защото по-голямата част от тоя внос се върши контрабанда през нашите халтави и корумпирани митници, а и онова, което редовно минава през митниците, и на нарочно занижени цени, докато бъде ликвидирано родното ни производство, а след това вносителите ще вдигнат цените и ще купуваме, ешек-гиби, месо на цени, каквито те искат. Както стана междувпрочем и с тока, и с водата, и с бензина и с нафтата след приватизацията.
Няма истинска конкуренция и цените хвърчат. Но да си се върнем на думата: всичко, свързано с перспективите на "прехода", си пролича най-убедително и ясно при разгрома на селското ни стопанство, извършен, както вече казах, главно с помощта на тогавашния държавен глава Желев и изживяващия се по това време като лидер на земеделците Милан Дренчев.
- Не забравяте ли, че реформата в селското стопанство бе съобразена с проекта на американските специалисти "за икономически растеж и преход към пазарна икономика в България", доставен на правителството ни още на 15 октомври 1990 година? Желев няма участие в този проект.
- Точно така е, но хайде сега да погледнем в проекта - имам го тук при себе си. Вижте какво пише в глава 17, стр.8: "При режим на частнособственически права няма пречки пред груповото производство... Очаква се да се появят множество типове собственост и производство: индивидуалната собственост, колективите, смесените предприятия, кооперативите и корпорациите са само част от възможностите".
Кооперативите! Това са допуснали като възможност самите американски съветници, защото са знаели и предварително са го казали още на страница 4, че "раздробената както през 1945 година собственост би създала огромна неефективност, ако бъде наложена на съвременното селско стопанство".
Прочетете го сам: "ако бъде наложена". Става дума за връщането на земята в реални граници, наложено фактически от президента Желев в сговор с фракцията на Дренчев. Ясно ли е?
- Ясно е... разбира се... - Ако има нещо неясно, то е: сам ли философът Желев измудри лозунга "Земята - в реални граници", или е станал оръдие на чужди интереси. Все едно как е - дали връщането на земята в реални граници е лична инициатива на Желев, или е диктовка отвън - отговорностите за гибелните последствия са изключително и негови, и на тогавашния парламент, който му клекна.
Ако един поне политически мъж трябва да бъде съден за нанесена на държавата ни съкрушителна вреда - това трябва да е бившият президент-председател Желю Желев.
- Но ако се окаже, че е изпълнявал диктовка?
- Още по-зле!
- Смятате ли, че самият Желев е знаел какво прави?
- Има си хас, селянчето Желев да не знае какво ще стане със селското ни стопанство, ако се върне земята в реални граници! Та това нещо всички говедари и овчари го знаеха, без да са философи и президенти, да не говорим за по-грамотните специалисти, които написаха стотици статии и предупреждения да не се връща земята в реални граници, а да се последва примерът на чехите, словаците, поляците, унгарците. Никъде в тези страни земята не бе върната в реални граници. Никъде!
Навсякъде беше запазено сваренето едроплощно земеделие, една керемидка не свалиха и от заварените сгради. Остана си земята на блокове да се обработва главно на кооперативни начала, акционерни дружества и т.н.
Обработват, произвеждат и добруват. Средната заплата в една мъничка Словакия е 700 марки. Катастрофалното спадане в производството е само наш, български патент.
- И смятате, че за това е виновна и другата съсипия - взривяването на индустрията?
- Така е, разбира се. Причина за катастрофирането на икономиката ни е главно бандитският начин за "приватизирането" на цялата ни промишленост, на транспорта и природните богатства, на леката и тежка индустрия и т.н., но това е отделен въпрос, макар и свързан с положението в селското стопанство, което обсъждаме.
В момента и за мене, а струва ми се и за вас е по-важно друго - да си изясним първопричината за катастрофата и хаоса, в които се намираме. А след това ще обсъдим и другото - очертава ли се някакво "лечение", поправка, или пренагласяване на текущите в момента гибелни "реформи", както все още се нарича разграждането и разграбването на държавата, на нейните мощности.
- Кое Ви дава основание да мислите, че катастрофата в икономиката ни не е въпрос на грешка, слепота и некадърност, а резултат на една подривна по своя характер операция, предназначена да унищожи, или поне омаломощи страната ни до такава степен, че да не може да се противопостави на проектираните върху нея чужди интереси? Ползвам се при задаването на този въпрос от Ваши изказвания в печата. Никъде в тези Ви изказвания, обаче, не съм забелязал отговор.
- Направо ще ви го кажа без разсейващи заобикалки. Лошото развитие на "пазарния преход" у нас не се дължи само на собствените ни грехове и грешки. Другите народи от т.нар. "Източен блок" като Чехия, Унгария, Полша и пр. да не са безпогрешни? Но при всичките си безобразия и грешки те направиха една, общо взето, сносна приватизация. Някои от тях като Словакия, не отцепиха в чужди ръце нито едно по-стойностно предприятие. Задържаха производствените си мощности под свой контрол и главно - в свои ръце.
Там е разликата между нас и тях. Докато ние насипахме в чужди ръце всичко по-ценно, и то за жълти стотинки, включително най-печелившите предприятия и банки, които харизахме на чужди фирми. Само у нас това стана тъй катастрофално - никъде другаде!
И веднага да кажа какво разбирам под "катастрофално". Разбирам липсата на какъвто и да било стопански подем, неотклонно намаляване на брутния вътрешен продукт, ужасяващо по мащабите си "африканско" обедняване на населението и постоянното му намаляване средно със стотина хиляди души всяка година. Отрицателен прираст, най-висок процент на емиграция, най-висок процент на безработица и най-голям процент на самоубийства, пълно беззаконие и абсолютно неконтролирана корупция.
Законно е човек да си зададе въпроса защо ние, само ние и тъкмо ние сме на това положение? Защо ние бяхме заставени да подпишем Рамковата конвенция за малцинствата като прелюдия към етническото ни сепариране, а Турция и Гърция отказаха въобще да разговарят по този въпрос? Защо фондацията "Отворено общество" и всичките й правозащитни у нас и в чужбина организации от десет години насам не са престанали да се занимават с 200-те хиляди родопски българи мохамедани, докато успяха най-сетне на права бога, да ги обявят за "малцинство"? Кому беше необходима тази нагла фалшификация? Кой се толкова загрижи за тази шепичка "помаци", сейната в родопските пущинаци, за която не знам дали повече от десет души в САЩ са чували? Защо и кому потрябваха? Какъв може да бъде поводът за неочаквано разпаления интерес на евроатлантическите правозащитни организации към нашето микроскопично помачество? Да го е някой подгонил, да го е пренебрегнал или увредил?
- Никой нищо не му е сторил, това е известно. Ние поне си го знаем.
- Знаят го и те - емисарите, които кръстосват сега Родопите и чието присъствие и дейност там не би могло да бъде с нищо друго обяснено, освен с очакваните там "етнически" да ги наречем събития.
Ето ви един от въпросите, който би могъл да ни изведе на точна следа и сравнително точен отговор на въпроса кой би имал интерес да омаломощи и срине България като държавна сила?
- Интересно. Аз не бях се особено замислял за родопските българи мохамедани. Смятах това за неособено важна подробност.
- Има една чудна английска поговорка "Дяволът е в подробностите". В малките, невлизащи в очите на хората, подробности. Каквато подробност е например това, че единственото селище, в което "Отворено общество" поддържа вестник, е Смолян. Там е и единственият провинциален офис на същото това общество, макар и под друго име, завежда го функционерката Евгения Иванова. Тя между другото има за главна задача да разпределя "помощите", които милиардерът Джордж Сорос отпуща на "помаците", главно на техните деца, като им купуват сутрешни закуски. Тази същата особа спонсорира местните пишурки, за да пишат своите пасквили срещу помаците и да ги развенчава като българи. Така бяха създадени порнороманчета като "Рязаният поп" (прицелен в отец Боян Саръев) и "Любовните похождения" ли беше, извращения ли беше, на една помакиня.
Да не ти губя времето, кой и при какви условия пое обнародването на пасквилчетата и грижите за тяхната гръмотевична реклама. Неслучайно косматият автор на тези "творби" се появи по всички по-главни екрани и канали на телевизията в най-гледаното време, за да чуем от неговите уста думата "путка" в живо предаване. Но понеже юларчето на телевизията е в ръцете на Сорос, никой не гъкна.
Ако се разнищи дори само случаят със смолянските антипомашки пасквилчета, ще лъсне цялата нравствена зараза, на която българите-мохамедани са днес подложени, с крайна цел - сепарирането им като "малцинство". И с още по-крайна - изграждането на "Ислямската дъга" от източната ни граница до Босна. Като се добави към тази геополитическа конструкция и Косово, нещата придобиват своите реални очертания: НАТО се придвижва към суровинните богатства на бившия Съветски съюз и главно - към огромните залежи на нефт в Каспийския басейн. Русия е на пътя й. На същия път са обаче и нашите отечествени предели, и Сърбия - две южнославянски, проруски общности, които трябва да бъдат "обезопасени". Всичко, което досега стана от 1990 година насам, и в Сърбия, и около Сърбия, е в името на това "обезопасяване".
Малцинствените манипулации на наша територия и особено, с родопските помаци, е плътна част от същата стратегия. Тепърва ще проличи как тя ще се отрази на териториалната ни цялост.
Водачът на турската партия у нас непрестанно говори за превръщането ни в "мултиетническа нация", т.е. многоетническа нация, вместо сегашната едноетническа България, в която независимо от какъв си произход, ти си български гражданин. Както е в Турция. Там може да си всякакъв: циганин, арменец, арабин, индиец, но в пределите на Турция си турчин и толкоз. Същото е и в Гърция, която не признава малцинства. Неслучайто тези две не подписаха прословутата "Рамкова конвенция за малцинствата", която не е нищо повече от една въдица за шарани. Налапаш въдицата и след това, щеш-не щеш - хайде в коша!
- Какво предполагате, че може да стане?
- Етническите общности се обособяват в автономни области - това е логическият завършек на операцията. Крайният резултат от това у нас може да е възстановяването на Източна Румелия в старите й граници и отцепването на Пиринска Македония, ако не се надигнат и циганите да си направят и те автономията в Сливен или в Столипиново. Ако не ви се вярва, спомнете си какво изрече президентът Петър Стоянов, като се върна от Щатите - миналата година през ноември или декември ли, не помня. Изрече го в едно кратко интервю по телевизията. Изрази своето огорчение и "тревога", от развиващата се "парадигма" в Щатите, че България трябва да се върне в границите, начертани някога от Берлинския конгрес, понеже великите сили никога не са си давали съгласие за сегашните й предели. Президентът изрази по повод на тази "парадигма" огорчението си, че ние, българите, нямаме лоби в САЩ, което да защитава нашите национални интереси. Нямаше как да го попитам нашият посланик там за какво е, та ще се позоваваме на лоби.
- Обнародвано ли беше това интервю във вестниците?
- Не забелязах. Аз реагирах с няколко думи в едно интервю, няколко дена след интервюто на президента, но не последва от никъде никаква реакция. Вие се досещате каква може да бъде връзката между онова, за което си говорим - автономията в една "мултиетническа" България, и "парадигмата", която се шири в Щатите, свързана с границите ни, определени от Берлинския конгрес. Тая "парадигма" не току така изникна, и то именно в Щатите, които нямат нищичко общо с Берлинския конгрес. Веднъж възникнала обаче, тя не може да е случайна. Там Бжежински и компания със случайни работи не се занимават. Парадигмата е отшлифована и вероятно се чака приключването на Косовската "криза", за да се придвижат работите на изток.
Междувременно ние се навираме в НАТО, ликвидирахме си армията и лишихме държавата от всичките й силови ресурси, така че няма вече у нас вътрешна сила да се опре, отклони или предотврати заличаването ни като държавна и териториална структура. А след това и като народ.
МОСТЪТ МЕЧТА
Втори мост на река Дунав на българска територия. Мечтата би трябвало да бъде българско-румънска. През последните 20 години обаче румънските правителства се противопоставяха на идеята за строеж на мост край Видин-Калафат.
Едва през 2000 година под натиска на Европейския съюз съседите ни склониха и подписаха междуправителствена спогодба за изграждането на моста. Мечтата на българите да имат втори мост към Европа е на път да стане реалност.
Сега започва най-трудното изпитание за нашата страна - надпреварата за получаване на права за проектиране, строеж и строителен надзор на уникалното инженерно съоръжение. Борбата между строителните фирми и организации ще е неравностойна, защото голяма част от парите за строежа се очаква да дойдат от чужбина. Няма съмнение, че тази финансова зависимост ще доведе до тайно или явно предимство за чуждестранните строителни фирми при предстоящите търгове.
Наследниците на Уста Кольо Фичето са известни по цял свят. Многобройни са спечелените от български проектанти призови места на световни архитектурни и градоустройствени конкурси. Многобройни са изградените от български строители уникални съоръжения. Тази българска визитна картичка предизвиква уважение дори в най-напредналите в техническо отношение държави. На фона на тези безспорни успехи обаче талантливите ни специалисти могат да се окажат в ролята на странични наблюдатели при строежа на най-голямото транспортно съоръжение в собствената си страна.
Опасенията идват от политиката на сегашното българско правителство. България затъва във все по-голяма зависимост от чуждестранни икономически и политически интереси. Тези интереси не съвпадат с естествения стремеж на българите да съградят моста със собствени сили и да получат колкото е възможно по-голяма част от финансирането на строежа.
За да бъдат защитени държавните ни интереси е необходима коренна промяна на политиката по отношение на големите инфраструктурни проекти и на бъдещите европейски транспортни коридори.
Мостът Мечта. Съвременните мостове са с метална или масивна конструкция. Масивните конструкции най-често са стоманобетонни. Неголемите мостове се изпълняват от обикновен стоманобетон или от метални елементи. При средноголеми мостове най-често се използват предварително напрегнати отделни конструктивни елементи (например метални или масивни основни носещи греди). България има огромен опит при строежа на такива мостове както в страната, така и зад граница.
При големите мостове (каквито са Дунавските) може да се прилага предварително напрягане на цялата мостова конструкция (метална или масивна). Съществуват многобройни методи и патенти за създаване на предварително напрегнати мостови конструкции.
Една възможна принципна схема на моста Мечта е показана на приложената тук фигура.
Използвана е съвременна комбинирана система на три отвора. Тя се състои от основна мостова греда (метална или масивна), означена на фигурата с цифрите 1-10, и 8 броя укрепващи стоманени въжета, означени съответно с 2-11, 3-11, 4-11, 5-11, 6-12, 7-12, 8-12, 9-12. Един от многобройните принципни начини за реализиране на предварително напрежение в конструкцията е например въжето 5-11 да се изработва малко по-късо (няколко сантиметра) от разстоянието между точките 5 и 11. След това въжето се обтяга със специални хидравлични машини, така че да се удължи точно колкото е разстоянието между лагерите 5 и 11. Въжето се закрепва в точките 5 и 11 и хидравличните обтягащи машини се отстраняват. Закрепеното въже се стреми да се скъси до първоначалната си дължина, като в този си стремеж повдига основната мостова греда в точката 5 нагоре. По абсолютно същия начин се постъпва и с останалите въжета, които в стремежа си да се скъсят до първоначалната си дължина повдигат мостовата греда в точки 2,3,4,6,7,8 и 9 нагоре. Полезното натоварване (влакове и автомобили) се стреми да огъне основната греда надолу. Двете премествания - нагоре от предварителното напрягане, и надолу от полезен товар, са с равни големини и противоположни знаци. При алгебричното им сумиране основната мостова греда остава хоризонтална даже при много големи експлоатационни натоварвания. Ефектът от предварителното напрягане дава възможност да се строят олекотени и икономични мостове. Това се дължи на използването на високоякостни предварително напрегнати стоманени въжета, стойността на които е много по-малка от стойността на икономисаните при олекотяването материали в основната мостова греда.
Още по-голям ефект може да се постигне, ако предварителното напрягане на основната мостова греда се извършва динамично по време на експлоатацията. За целта е необходимо да се изгради система за активно управление на динамичната реакция на моста. В точките 2,3,4,5,6,7,8 и 9 се поставят прецизни датчици. Те измерват преместванията на гредата във всеки момент от времето. Измерените динамични премествания веднага постъпват за обработка в специален компютър. По предварително разработена програма се формират управляващи сигнали. Те се подават в реално време към изпълнителните органи на системата. Тези органи могат да бъдат хидравлични цилиндри (например от телескопичен тип), монтирани към стоманените въжета и задвижвани от електродвигатели. Под въздействието на управляващите сигнали изпълнителните органи динамично опъват предварително напрегнатите стоманени въжета. В резултат на това мостовата конструкция остава неподвижна спрямо хоризонта даже при много големи динамични натоварвания (катастрофален земетръс, ураганен вятър, екстремални експлоатационни товари).
Контролирането на динамиката на моста дава възможност за създаване на свръхолекотени и свръхикономични конструкции на бъдещето. Това става за сметка на изграждането на сложна система за управление, която трябва да работи с голяма надеждност през целия експлоатационен период на съоръжението. Тази система трябва да бъде осигурена с енергия най-малко от два независими източника.
През последните десетилетия в света усилено се работи по изследването, проектирането и изграждането на строителни конструкции с активно управляема динамична реакция. Реализирани са няколко обществени сгради, снабдени със системи за активно управление (САЩ, Япония). В повечето атомни електроцентрали са реализирани инженерни съоръжения, снабдени със системи за активно управление. Много научни разработки са посветени на динамичното управление на мостови конструкции.
До този момент обаче нито една държава не е създала мостова конструкция с активно управление на динамичната реакция. В Българската академия на науките и други наши научни организации от 20 години се води активна изследователска дейност, свързана с изграждането на строителни конструкции с активно управляема динамична реакция. Страната разполага със всички необходими научни и технически средства за създаване на динамично управляема мостова конструкция.
България е изправена пред уникалния шанс първа в света да съгради мостова конструкция с активно управляема динамична реакция. Дали тази мечта ще се превърне в реалност, или ще си остане само блян, зависи само от българите и българското правителство. Ако не го направим ние днес, ще го направят утре други на друго място в света. Тогава за нас ще остане единствено утехата, че сме мечтали - както многократно е ставало в четиринадесетвековната ни история.
НЕЙКОВ, МОЖЕШ ЛИ ДА СМЯТАШ?
Съвсем наскоро социалният ни министър Иван Нейков се похвали, че неговото ведомство е разкрило 120 000 работни места. Естествено, това е могло да стане единствено под мъдрото ръководство на Командира и неговото правителство, чийто член е и въпросният министър.
Дотук добре. Наистина разкрити работни места за 120 000 души никак не звучи зле. Да, обаче някои други факти се прикриват в момента и наистина трябва да си зададем въпроса, как е всъщност министърът с първоначалните четири аритметически действия? Или не е много добре (нещо нормално за човек на властта през последните "демократични години"), или не му изнася да каже каква всъщност е истината, или пък му е заповядано отгоре да си трае.
В действителност наистина са разкрити 120 000 работни места, но в същия момент в бюрата за безработни са се регистрирали 460 000. Такива са данните от началото на годината и за периода, за който Нейков отчита успех.
Т.е., какво изилиза? Назначава се на работа един човек, а всъщност на улицата биват изхвърлени четири. Но за това няма какво да се чудим. След като командирското правителство пое в посока "приватизация на всяка цена", картината изобщо не може да е различна.
"Приватизират" се български предприятия с доказан производствен капацитет, по-точно продават се за жълти стотинки на съмнителни фирми. Те от своя страна ги закриват, тъй като имат интереси в сферата на съответния бранш и не им е необходимо да издържат още едно предприятие. Много по-лесно е да го "купят" и след това да го затворят, отколкото да хранят работници, които всъщност за тях не са бели хора. (Да ме прости правосъдният министър, че употребявам негова терминология.)
В крайна сметка, ако мерките за борба с безработицата, които уж Нейков е предприел, продължат в същия дух, в края на Командирския мандат ще се окаже, че са разкрити примерно 250 000 работни места, докато на трудовата борса безработните ще надхвърлят 1 милион. И на това му се вика социална политика и грижа за българския гражданин.
Всъщност интересно е, дали все още съществува понятие "български гражданин", тъй като фактите показват, че гражданите на България отдавна са превърнати в поданици на МВФ и Световната банка. Като за "поданици" може да се спори дали не по-уместно заместване с "роби"?
В крайна сметка прав е този, който е измислил вица за социалния ни министър. А той е, че преди пенсионерите псували "Неговата мама", а днес изразът е "Нейковата мама!"
Бунтът на "мравките" започна
Да ни прости великият Стайнбек за плагиатството, но в случая става въпрос за нашите си "сини мравки", както навремето ги кръсти правоверният тогава син воин Васко Нубията. Разпълзят ли се те, значи в синия мравуняк нещата са на зле.
След триумфалното завръщане на СДС във властта през 1997 г. нямаше мегдан за никакви произволни изяви. Гласуваше се под ред и под строй, под зоркия поглед на "класната" Михайлова. С една дума - мир, любов и монолитно единство.
Да, ама вече не. След донейде предизвестените гласувания против мнозинството на бай Дянко Марков и двамата "войводи" по въпроса за Рамковата конвенция за малцинствата, сега покрай скандала с фондацията на Елена Костова вече цели пет сини депутати гласуваха за предложеното от опозицията разследване на дейността на въпросната благотворителна организация. А трима, между които, разбира се, отново бе Дянко Марков, се въздържаха. Естествено, започна паника и натиск, Панайот Ляков обяви, че е станала техническа грешка. Други веднага започнаха да обвиняват колегите си, че са гласували с техни карти. Тъй де, по-добре една глоба за отсъствие (бълха ги ухапала!), отколкото да те отлюспят за идващите избори.
Но синият председател на парламента Йордан Соколов със зловещо хрисим вид заяви, че и системата е работела и че въпросните депутати са били в залата. Олеле-мале!
Единствен сал Дянко Марков не се отрече от вота си. И даже подчерта, че е гласувал с ясното съзнание, че "въздържал се" всъщност означава "за" - след като г-жа Костова е със спокойна съвест, няма нищо лошо в това да й се направи ревизия - таман ще се разсеят всякакви подозрения и ще престанат всякакви медийни инсинуации... Простодушие или лукавство? Или по-скоро принципност в поведението! Ех, да бяха всички като бай Дянко! Но не би. Малко останаха тези, които знаят какво е чест, принципност и достойнство.
Нейсе - по-важното е, че бунтът на "мравките" започна.
Българите и България в старата руска книжнина
Известни са трагичните обстоятелства в нашата история, поради които голяма част от българското ръкописно наследство е унищожено и безвъзвратно загубено за поколенията.
Много от произведенията на старите български книжовници обаче са запазени в преписи, повечето от които се намират в чужбина. В руските книгохранилища са оцелели най-много преписи от произведенията на старата българска книжнина. Досега е установено, че само от съчиненията на Климент Охридски в руските книгохранилища има стотици преписи. Какви други примери могат да се припомнят по този повод?
Най-пълният текст на съчинението на Константин Преславски "Учително евангелие", в така наречения Синодален препис (от края на XII в.), руска редакция, се съхранява в Държавния исторически музей, Москва. Преписи от това съчиненине има и в други книгохранилища в Москва и Санкт Петербург. От "Азбучната молитва" - първото стихотворение от старобългарската литература, - досега са открити няколко десетки преписа, всички в руска редакция. От другото съчинение на Константин Преславски - "Проглас" - са известни четири преписа. Като изключим първия, Хилендарския, от XII в., който се пази в Хилендарския манастир, останалите три преписа - Хлудов, Печки (Ипекски) и Троицки, всички от XIV в., се намират в руски книгохранилища. А първото старобългарско историческо съчинение - "Историкии" - е познато само по единствения известен досега препис от XIII в., руска редакция, който се съхранява в Историческия музей, Москва.
Йоан Екзарх Български, това е другият български автор от времето на Златния век на българската книжнина, широко познат и уважаван в Русия. От съчиненията му "Небеса" и "Шестоднев" най-много са запазените преписи в Русия. В Държавния исторически музей, Москва, се пази и най-старият от известните преписи на "Шестоднев" - Хилендарския препис от 1263 г., писан в Хилендарския манастир от сръбския книжовник Теодор.
От безсмъртното съчинение на Черноризец Храбър "За буквите" са известни няколко десетки преписа. Най-много от тях също се намират в руски книгохранилища. В Русия са запазени или там са направени някои от най-ценните преписи от това съчиненине - Лаврентиев (Иван-Александров), от 1348 г., Московски, от XIV в. и Савински, от XV в.
В руските книгохранилища се съхраняват и много преписи от съчиненията на патриарх Евтимий, митрополит Киприан, Григорий Цамблак, Константин Костенечки и на други български книжовници. Там се намират и някои от най-ценните паметници на старобългарското и среднобългарското ръкописно наследство - Зографско евангелие, от втората половина на Х в., Марийнско евангелие от края на Х или началото на XI в., Томичов псалтир, писан около 1360 г. и много друго.
***
През първите десетилетия на XIX в. в Русия се полагат много грижи за издирването и опазването на славянските ръкописи. За руските слависти вече е очевидно, че по-нататъшното изучаване на славянското книжовно наследство и изобщо развитието на славянознанието като наука изисква да се съставят описи на славянските ръкописи, събрани и пазени в частни, църковни и държавни колекции. Само така хилядите ръкописни паметници могат да станат предмет на системни научни проучвания.
Как е отразено българското ръкописно наследство в някои от по-важните описи на славянските ръкописни сбирки, появили се в Русия през XIX в.?
През 1817 г. граф Николай Румянцев възлага на Константин Калайдович и Павел Строев да проучат състоянието и да опишат славянските ръкописи, съхранявани в манастирските библиотеки в Московска епархия. Описите, направени през 1817 г. и 1818 г., са издадени значително по-късно, през 1891 г. в Санкт Петербург под наслов "Описание рукописей монаст рей Волоколамского, Нов й Йерусалим, Саввина-Сторожевскаго и Пафнутиева-Боровскаго". Между другото този опис разкрива, че в библиотеката на Волоколамския манастир се пазят и ръкописни паметници, свързани с българското книжовно наследство. Така в ръкопис N 13 от XVI в. са включени две жития, написани от патриарх Евтимий. И в двата случая е прибавен текст - "Списано Еуфимием патриархом Терновским". А в ръкопис N 20, от XVI в., е включено житие на Константин-Кирил Философ. В ръкопис N 116, от XVI в., сред имената на светци от Източноправославната църква е вписано името на Иван Рилски. В ръкопис N 392, от XVI в., е включен препис от съчинението на Черноризец Храбър "За буквите".
През 1825 г. К.Калайдович и П.Строев издават в Москва "Опис на славяно-руските ръкописи", съхранявани в библиотеката на граф Феодор Андреевич Толстой. Съставителите определят библиотеката на граф Толстой като едно от най-богатите хранилища на славянски ръкописи в Русия. Описът обхваща 1100 ръкописа (за сравнение - славянската ръкописна сбирка на Народната библиотека, която е най-голямата в България, има около 1350 славянски ръкописа). Като правило в този опис не е посочена народностната принадлежност, а в някои случаи не е определена и езиковата редакция на ръкописите. Независимо от непълнотите си, описът убедително показва присъствието на българското книжовно наследство в ръкописната сбирка на граф Толстой. Ето някои примери:
Това са само някои от случаите, при които е посочено ясно наличието на български текст, или че даден препис е направен от български ръкопис. Пълна представа за българското присъствие в ръкописната сбирка на граф Ф.А.Толстой, която в наши дни се съхранява в Държавната обществена библиотека "Салтиков-Шчедрин", Санкт Петербург, може да се изгради само след проучване текста на всеки ръкопис.
През 1842 г. Руската академия на науките издава в Санкт Петербург "Опис на руските и славянските ръкописи от Румянцевския музей". Описът на Румянцевската ръкописна сбирка е съставен от Александър Востоков, при строго спазване на основни научни изисквания. За първи път в него се определя езиковата принадлежност на всеки ръкопис. Още в Предисловието Востоков изяснява, че в ръкописната сбирка има два вида ръкописи - оригинални и преписи. Преписите са правени специално по искане на граф Румянцев от някои ценни ръкописи, съхранявани както в руски, така и в чуждестранни книгохранилища. В описа се съдържат данни за размера на всеки ръкопис, времето на неговото създаване и за правописа му. Що се отнася до правописа, Востоков подчертава: "Показан е руски, български и сръбски правопис... Българският се отличава с употребата на голяма носовка и малка носовка (в старобългарския - б.р.). По-късният български правопис смесва голямата и малката носовка, като употребява едната буква вместо другата... Както българите, така и сърбите употребяват правилно буквата "ят" (ятова гласна - б.р.); но руските преписвачи от по-късно време, които са загубили в езика си различието на звуците "ят" и "е", често поставят "е" вместо "ят".
Какви по-характерни примери, свързани с българското книжовно наследство, могат да бъдат посочени от описа на Румянцевската сбирка?
- Ръкопис N 61, препис от XV в. Востоков определя правописа му като руски, смесен с къснобългарски. За него руският учен пише: "Това е същият превод, който е поместен в Сборника от 1073 г., при това с някои различия, от които се вижда българският диалект, заменен в Сборника с руски диалект... Този препис е особено ценен, защото в него са запазени текстове от изгубените листове на Сборника и може да бъде използван за сравнение със Сборника".
- Ръкопис N 194, препис от края на XVI в., определен като ръкопис с български правопис. Съдържа "Шестоднев", в превод на Йоан Екзарх Български и "Поучения към покръстените" от Кирил Йерусалимски. Като се спира на преписа на "Шестоднев", Востоков отбелязва: "Независимо от измененията, направени от по-късните руски преписвачи, в славянския превод са запазени много следи от стария български език". Според Востоков това дава основание да се направи заключението, че този превод може да бъде отнесен към паметниците на най-старото църковнославянско писмо.
Както вече бе отбелязано, в ръкописната сбирка на граф Румянцев, освен оригинални ръкописи са включени и преписи на славянски ръкописи, съхранявани в други книгохранилища. Именно поради това един от най-ценните среднобългарски ръкописи - "Манасиевата хроника" съхраняван във Ватиканската библиотека, е включен в описа на Румянцевската сбирка. По личното искане на граф Румянцев през 1823 г. Шрандман прави препис на част от този ръкопис - преписани са първите 45 страници и от 175-а страница до края на ръкописа. Именно този препис Востоков описва под N 269 - "От Манасий (Константин) - отбелязва той - кратък летопис от сътворението на света до царуването на Никифор Вотаниат, с някои допълнения от българския преводач и преписвач от XIV в./.../ Оригиналният ръкопис е писан около 1350 г. за българския цар Иван Александър".
Няколко години преди Александър Востоков да представи Румянцевската ръкописна сбирка, проф. Степан Шевирьов публикува обширната си статия "О словенских рукописях ватиканской библиотеки". Пак във връзка с Манасиевата хроника друг руски учен, проф.Михаил Погодин, по това време изпраща специално писмо от Неапол до тогавашния руски министър на народната просвета.
През 40-те години на миналия век в Русия се появяват изследванията на Александър Чертков и на Петр Билярски, посветени на Манасиевата хроника. Ето защо и текстът за Манасиевата хроника, който Востоков помества в описа на Румянцевската ръкописна сбирка, би трябвало да се разглежда като част от усилията на руските слависти от онова време да се изследва всестранно този ценен паметник на среднобългарското ръкописно наследство.
Изданието на описа на ръкописната сбирка на Румянцевския музей се отличава с високата си издателска и печатарска култура. Основният му текст, поместен на 804 страници, е придружен от прецизно подготвени показалци, отпечатани на други 100 страници.
В наши дни Румянцевската ръкописна сбирка е включена във фондовете на Руската държавна библиотека, Москва.
Вавилонската ария на клеветата и лицемерието
Да, за Европа е реч, съвсем справедливо назована Вавилонска блудница от препатилия тъкмо от нея български народ. Защото тъкмо Вавилонската блудница още в зората на нашето Освобождение, водена от користни, долни и низки интереси, разкъса Отечеството ни на пет части. Изконни български земи останаха извън стряхата на майката родина.
След това пък същата тази блудница, пестейки кръвта на надменните си синове, хвърли срещу нас на бойното поле нещастни сенегалци.
Към сметката можем да добавим и ужасяващият по своята несправедливост Ньойски договор, който с право може да се нарече човекоядски.
Да припомним ли варварската бомбардировка над София по време на Втората световна война. Ще я припомним. Не сме я забравили!
Нито ние, нито потомците ни ще забравят, че икономиката, земеделието, промишлеността, образованието, армията, интелектуалният потенциал на нацията бяха унищожени и стръвно погромени пак от Европа в мерзко съдружие със САЩ. С една едничка цел - от държава да се превърнем в територия, в санитарен възел на новия световен ред, а населението - в обслужващ персонал.
И всичко това под благовидната маска на загриженост и приобщаване. Но това е загриженост на злодей, който ти източва кръвта капка по капка.
Сега Европа, по искане на ДПС, се кани да ни подложи на унизителен мониторинг - дали спазваме клаузите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, или не ги спазваме.
Е, добре! От глъбините на отвъдното Захари Стоянов, яко архангел, вопие към нашата чест и достойнство, към нашата гордост и достолепие: "Най-сетне и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа..."
И вече сме се решили: и ние на свой ред ще упражним человеческото си право да турим Европа под мониторинг. И ние много внимателно ще наблюдаваме и съответно ще реагираме на всички нейни попълзновения върху държавния суверенитет на страната, върху честта и достойнството на българите.
Бюргерите са се много загрижили за правата на малцинствата, и най-вече за правата на българските турци. Ние по-добре от тях знаем, че техният хал е за окайване. Но за това са виновни не българите, които също са вкарани в душегубката на новия световен ред и изнемогват, виновни са стратезите на глобализма, които с помощта на нашата туземна колониална администрация за години само погромиха държавата ни, върнаха ни десетки и десетки години назад, отреждайки ни участ на туземци.
И след всички кощунства и безобразия, които извършиха над нас, третирайки ни като опитни зайчета в гигантска геостратегическа лаборатория, сега щели били да ни наблюдават като как се отнасяме с малцинствата. А що пък се не попитат как малцинствата се отнасят към българите! Чунким не знаят, че вред из страната хората са пропищели от ромски набези, кражби, издевателства, убийства. От глад можеш да крадеш, но от глад да изнасилваш!
Знаят шенгенските бюргери, всичко знаят, но те не се интересуват от истината, а от победата над българите, от погромяването на българската държава.
Ето поради тази причина (да не им е за сефте!) те се съюзяват с етнорелигиозната формация ДПС, която откровено и нагло работи против интересите на България. Другояче просто не може и да бъде - една етническа партия няма и не може да има други интереси, освен етнически. И това прави подобна партия антиконституционна, антидържавна, антибългарска.
И нищо чудно при това положение, че над ДПС в."Нова Зора" отдавна е установил мониторинг с ясното съзнание, че това е враждебна сила, застрашаваща националната сигурност, която не бива да се изпуска от око.
Когато всички мълчаха - къде от гузност, къде от страх, къде от конформизъм - ние, от в. "Нова Зора", в името на националните интереси и загрижени за съдбата на Отечеството, алармирахме обществеността за козните и попълзновенията на ДПС, следейки всяка тяхна стъпка, намерение и проявление. И така е вече повече от десет години!
А сега, паразитирайки върху клаузите на Рамковата конвенция (нейното приемане от НС бе самоубийствен държавен акт!), ДПС настоява да се ползва майчиният език в съда (пълен абсурд и галиматия!), турският да залее медиите, а турци, само защото са турци! - да бъдат назначени на ръководни постове в армията, полицията, съда, прокуратурата.
Нямаме нищо против участието на етнически турци в структурите на властта, но при положение, че са доказано лоялни към държавата. И още нещо - заемането на длъжности трябва да става по установения ред: наличието на необходима квалификация и чрез конкурс, а не само поради презумпцията, че някой си имал бил друго етническо самосъзнание. Другостта на етническото самосъзнание не може да бъде привилегия в едно гражданско и демократично общество.
Но че ще бъде опитано тъкмо това да бъде постигнато - осигуряване на кариера по етнически признак - не се и съмняваме. Повече от сигурни сме, че Европа и чрез средствата на мониторинга, при всички случаи ще упражни натиск да изпълним исканията на ДПС. Европа е адвокат на ДПС, защото вижда в ДПС инструмент за дестабилизиране на държавата и превръщането й от еднонационална в мултиетническа такава.
А мазните и лъстиви приказки за правата на личността, за правата на етническите общности, са лицемерие, блуд и фалш.
Европа в крайна сметка въобще не я е еня за гол Хасан. Един ден тя и него ще похарчи, както сега се опитва да похарчи българите.
Правят се на големи хуманисти оядените, отъпели от самодоволство шенгенски бюргери. Може и лицемерна сълза да изтрият от лоясало око, пожалвайки някой окаян ром. Но да пуснат роми в своите бюргерски предели, хич и не възнамеряват. Гнусят се щото.
Финландският министър на правосъдието Йоханес Коскинен препоръчва (разбирай, решително настоява!) като падне шенгенската завеса, в България на всяка цена да задържим ромското си малцинство, за да не потърси то убежище в европейските страни.
Значи европците много добре знаят каква стока може да им се изтресе на главата, разбират, че на тяхна територия могат да се сблъскат два съвсем различни етнокултурни модела. И се боят от този сблъсък като дявол от тамян. Но всичко това не ги освобождава от тартюфското лицемерие да проявяват загриженост към ромите в България и да клеветят българите, че не били дип толерантни.
Толерантни сме. Много и повече от вас. Отказваме се да получим първи шенгенските ви визи и залъгалки. Нека първи ги получат озверелите ни от глад, мизерия, немотия, но и от наглост наши мургави сънародници, за които ни сатанизирате и което е по-лошо - уподобявате ни на самите тях, за да ни захлопнете и на нас вратата.
Това е новата ария на Вавилонската блудница.
Ние обаче, водени от съзнанието да казваме истината и само истината и да отваряме очите на хората за деянията на своите мними доброжелатели, приемаме задължението да нотираме всяка нота от твоята вавилонска ария на клеветата и лицемерието.
Дошло е време да си припомним императива на старата българска поговорка: "Право куме в очи!"
Така ще е отсега нататък - всекиму своето и пощада за никого!
Денят "Х" за надеждата
Вече е ясно - денят "Х" е 22 септември. Ден на независимостта на България, който бе обявен и за ден на гражданските обединения. Сега предстои национална среща на тези обединения на 7 октомври.
Не е необходимо да излагам кратката им история, защото главното е ясно за всеки трезв българин - политическите вещици отляво и дясно се опитаха да унищожат тази последна надежда за оздравяване на българския политически живот.
Сигналът дори не беше в скандалите около т.нар. ГОДО и "Клуб 100". Още с появата на старите мутри, изхвърлени от събитията на бунището на историята, сред лидерите на гражданските движения всички разбраха новата стара опасност... А тя е гражданските движения да се превърнат в ракети-носители на жадни за власт (и грабеж) хора, които ще правят същото, което прави сега синьо-червеният политически елит.
Одиозната фигура на Димитър Луджев е кодов символ в тези събития, проявата на "луджевщината" е социалният лакмус. Той сигнализира, че опасността историята да се повтори като фарс е налице!
Пред обществото стои обаче и един друг въпрос, който е далеч по-важен за оцеляването на гражданските движения и най-вече за техния успех. Досега те не представиха пред българите ясна концепция за своите цели и задачи. Оскъдните документи излагат мътни идеи и по същество твърде далеч от основите на чудовищната криза, в която сме изпаднали.
В отделни коментари в пресата може да се прочете, че "гражданските движения ще бъдат преди всичко независими, както желаят да има независима българска държава и независима българска политика". Тази формула в основни линии изчерпва всичко, за което се бори вече 10 години вестник "Нова Зора", подложен на тотален натиск, включително и пълно медийно затъмнение... Независимостта означава най-вече внимание към всички решаващи въпроси на историческия път на нацията, включително нейното наследство, с което днес се злоупотребява по един безскрупулен, чудовищно безскрупулен начин. После - оценка за геополитическото състояние на страната, определяне на противници и съюзници и пътища за провеждането на независимата политика. След това "независимите" трябва да се обърнат с лице към науката, културата и образованието - концепция, ясни параметри и отговорност.
Вече в тази връзка трябва да се решават всички въпроси на стопанството. Ако погледнем сегашното състояние на нещата, ще видим, че изпълнението на основните изисквания за изграждането на свободна и независима България, предлага КАТЕГОРИЧЕН ПОВРАТ ВЪВ ФИЛОСОФИЯТА ЗА УПРАВЛЕНИЕТО НА СТРАНАТА. Това е изключително тежка задача, която изисква подкрепата поне на 60-70 процента от нацията. А за да се получи такава подкрепа, е необходимо не само да спечелиш изборите, а и веднага да вземеш популярни мерки, предварително обявени, и то със срокове и отговорности. Тези популярни мерки съвсем не са увеличение на заплати и пенсии, а закрила на българската промишленост и земеделие, създаване на държавен инвестиционен фонд, твърда подкрепа на кооперативното движение.
Най-популярната мярка обаче трябва да бъде реорганизация на юстицията, скъсяване на нейните процедури с цел рязко увеличаване на законовата ефективност. Докато българинът не се убеди, че в страната съществува законност, той няма да прегърне съзиданието.
Горната алтернатива, разбира се, плаши днешните парламентарни сили, защото означава, от една страна, да напуснеш сервилната компрадорска философия, а от друга - да се откажеш от ограбването на нацията чрез властта, което вече 10 години е основното занимание на нашия политически елит. Затова той реагира така болезнено, макар и по различен начин.
СДС отрече гражданските движения, обяви ги за антидемократични, защото заплашвали да подменят политическите партии. БСП, напротив - аплодира ги и тръгна да привлича повечето от тях като бъдещи съюзници. Което е още по-опасно, защото, ако подобен съюз се реализира, то трябва да бъде подменена основната цел, формулирана по-горе. А подмени ли се тя, гражданските движения приемат сегашната философия на управлението на страната, в чиито рамки наистина няма алтернатива.
Как например ще постигнат консенсус новите съюзници по въпроса за референдумите. От 1989 г. досега поне в пет решителни за бъдещето на нацията и нейната държава моменти конституцията е изисквала рефендум. Сините политици, позововайки се на мандатността, отказват да приложат конституцията, а червените обикновено мълчат или говорят за референдум, когато не са на власт.
Нещо повече - стигне ли се до въпроса за референдум за членството ни в НАТО, повечето лидери на СДС изпадат в истерия, като че ли това членство е една аксиома, един природен закон. Това противоречие не може да се изглади, цената на консенсуса ще бъде загубата на принципа, с който си влязъл в политиката.
Подобни противоречия между гражданските движения и парламентарните политически партии се множат във всяка сфера на българското битие.
Постигането на целите на гражданските движения има едно главно изискване - ДА СЕ ЗАЛОЖИ НА РЕСУРСА НА НАЦИЯТА. Тази теза има всички шансове да успее при условие, че държавата се възприема като национална държава, а не като международно икономическо пространство. Не съм убеден, че лидерите на тези движения са наясно с това и доколко го възприемат. Сред тях има личности, които имат достатъчно интелект и ерудиция, за да вникнат в същността на кризата и да разберат великите противостояния. Решението е въпрос не само на смелост и воля, но и на умения, защото воденето на твърде малкия държавен кораб между великите Сцили и Харибди на съвременния свят представлява извънредно сложно дело.
Появата на гражданските обединения толкова рано преди изборите е много добър симптом. Има достатъчно време да се изживеят обичайнито за всяко българско начало кризи и най-сетне да се появи нещо наистина принципно ново. Да се появят в българското политическо пространство лидери, които вътре в страната ще се интересуват повече от истината, отколкото от победата, а вън от нея - обратното. Само тогава може да се изгради модерна България и това изграждане не зависи нито от членството в НАТО, нито от това в Европейския съюз. То зависи само от почтените българи, които обичат Отечеството и се грижат за себе си, като се грижат за него.
Остава да изберем най-добрите между тях и да ги почетем с властта, с която да ни слугуват. Без да се съюзяват с юдите, които ни тъпчат от десет години и ние пак гласуваме за тях.
Което си е наистина - позор!
Конспирацията на зелените пари и петрола
През последните три седмици Европа пощуря от високите цени на суровия петрол на международните пазари.
Гневни шофьори блокираха движението и парализираха икономиките на Франция, Великобритания, Германия... Европа се превърна в бойно поле между потребителите на петролни продукти и правителствата. Апокалипсисът обаче е фалшификат от най-долнопробно ниво.
В началото на септември цените на барел суров петрол (около 150 литра) достигнаха нива от 35 долара, като в началото на август те бяха около 20-23 долара за барел.
Скокът реално не бе предизвикан от никакви икономически причини в световен мащаб. Поне не външни. Този скок дори не би трябвало да изненадва потребителите и икономистите, защото есенните заигравания с цени и квоти през последните години станаха навик на производителите на петрол. Тях, разбира се, никой не може да ги вини, защото всеки си гледа изгодата и използва всеки момент, за да натрупа печалба.
Големият въпрос е защо и кой им позволява.
И тук вече започват отговори, които трудно могат да бъдат преглътнати от който и да е нормален гражданин на която и да е страна по света.
На първо място международните осведомителни агенции винаги съобщават за движението на петролните цени, свързвайки го с политиката на Организацията на страните-производителки на петрол (ОПЕК). Според тези информации ОПЕК ту свива производството си и така увеличава цените на петрола, тъй като търсенето започва да превишава предлагането, ту се омилостивява пред исканията на страните потребителки и увеличава добива си, сваляйки напрежението по международните борси. Удобна постановка на трагикомедията, която придава на ОПЕК ролята на абсолютен монополист в производството на суров петрол.
Истината е доста по- различна
Извън ОПЕК са такива страни-производителки като САЩ, Мексико, Канада, Великобритания, Китай, Русия, азиатските републики от бившия Съветски съюз, няколко десетки по-дребни производителки на петрол от целия свят. Реално ОПЕК присъства на пазара с по-малко от 1/3 от общото производство на суров петрол. При определени условия това наистина би могла да бъде квота, която да блокира и регулира световните пазари, но само ако останалите производителки са със значително по-малък дял в общото производство. Де да беше така.
Цифрите показват, че САЩ например имат производство, което е около 40 на сто от производството на ОПЕК.
Страните от бившия СССР пък общо произвеждат над 50 на сто от общия добив на ОПЕК.
Излиза, че арабският нефт не може в никакъв случай да е диктатор на международния пазар. Нещо повече. Ако Китай обедини усилията си с Индонезия (членка на ОПЕК), Малайзия и Сингапур, Азия става абсолютно независима от арабския нефт.
Русия и бившите съветски републики от Прикаспийския нефтодобивен район, плюс западноевропейският нефтен добив, също биха придали автономност по отношение на нефтопродуктите на Европа. САЩ, Канада и Мексико поотделно са със способности за свръхдобив по отношение на вътрешната си консумация. В крайна сметка се оказва, че от арабите реално не зависи нищо. Това на първо място.
На второ място, най-големите консуматори на петролни продукти - САЩ и страните от Западна Европа, имат такива огромни запаси от петрол, че ако разблокират резервите си, биха могли с месеци да подсигуряват нуждите си и да поставят на колене ОПЕК, заплашвайки страните от организацията с пълен банкрут. Те обаче не го правят. Логично е да се запитаме защо.
Отговорът е прост и брутален - защото иначе няма да могат да управляват света.
В мръснишкия петролен фарс са замесени всички свръхсили. В него се играе на едро и без никаква милост. Тук идеологиите нямат никакво значение. Активна роля в миналото играеше и Съветският съюз, продавайки идеалите на над една трета от човечеството в името на имперската си власт. На закрити врати съветските петролни емисари уговаряха с американските си колеги цената на световния петрол в сделки, в които понятия като "социализъм" и "капитализъм" нямаха абсолютно никаква стойност. Важна бе поделената власт върху света. А ОПЕК впоследствие поемаше ролята на свирката, която оглушаваше света и влизаше в друга роля - тази на необходимия грешник. Днес ситуацията изобщо не се е променила.
В случая за нас е интересно, че позициите на световния петролен пазар си останаха същите. Същите си останаха и играчите. Те обаче освен общия интерес, имат и лични интереси, които често са противоположни. Тези вътрешни противоречия доведоха и до сегашната петролна криза.
Малко история
През декември 1998 г. един от явно обявените владетели на света - мегаспекуланта Джордж Сорос, обяви: "Мисля, че борсовите пазари ще продължат да се снижават. Намираме се в дефлационен климат, различен от всичко, което познаваме от седемдесетте години насам".
След броени дни цената на петрола на международните пазари падна до 10 долара на барел. Това успокои световните икономики и доведе до ръст на потреблението, а оттам и до увеличаване на производството на стоки. Забележително, като че ли Сорос бе някакъв пророк или ясновидец. Нищо подобно! Говорителят на управляващите света само обяви тяхното решение за развитието му през следващите няколко месеца.
Проблемът на този свят обаче бе (а и си остава), че движението му днес зависи преди всичко от интересите на САЩ, т.е. на американския производител и потребител.
10-доларовото дъно на цените на петрола бе необходимо на задръстилата се тогава американска икономика да дръпне напред, без да се налага да се прибягва до явните услуги на Федералния резерв чрез драстично повишаване на лихвените проценти. Ефектът бе положителен и само за месеци американската икономика дръпна напред, а Европа се ошашави, чудейки се как да запази темповете си на развитие, без да влоши социалната си политика.
Нещата за европейците се пооправиха, когато през лятото на миналата година се разбра, че повишеният потребителски оптимизъм на американците ги е накарал да пазаруват на кредит много повече от реалните си възможности и това заплашва да доведе до спукване на прекалено надутия икономически балон.
Явно на Нюйоркската фондова борса се уплашиха, че хартийките им, наречени акции, в един момент могат да се превърнат в купони без покритие и те предприеха необходимите мерки.
Съответно в ранния септември на 1999 г. ОПЕК обяви рязко повишаване на цените на петрола и той стигна тавана от около 20-22 долара за барел. А набедените петролни шейхове публично обявиха, че са доволни от постигнатите нива, които са взаимно приемливи както за производителите, така и за потребителите. Основно бе подчертано, че едва ли ще се стигне в близко бъдеще до кой знае какво драстично повишение на цените на суровия петрол. Както винаги в подобни случаи, повишението бе обвързано с равнищата на производство и тяхното съкращаване или увеличаване.
За периода до края на това лято потреблението на петролни продукти в световен мащаб не само че не се увеличи, но и се намали в сравнение с други периоди от близката история на световната икономика. Казано по друг начин - светът като цяло върви към икономическа криза и не само върви към нея, но и зациклянето вече е в ход. Пардон, да не забравя да добавя, че под "свят" продължаваме да разбираме "САЩ". Просто оттам се дърпат всички канапи на днешния икономически свят.
Отново вътрешноамерикански проблеми доведоха до невероятните цени от 35 долара за барел в началото на септември тази година. Намеците този път започнаха още от средата на лятото и бяха открито предупреждение към Европа.
Тенденцията все още остава скрита за широката публика, но САЩ навлязоха в ХХI век с икономика, която балансира на ръба на икономическата пропаст и все още се спасява единствено благодарение на контрола, който провежда над цялата световна икономика.
Въпреки явните си проблеми обаче обединена Европа успя за последната година да се справи (поне на възможното ниво) с нарастващото бреме на увеличаването на стойностите на работната сила, от една страна, и лавинонообразните разходи по преструктуриране на собствената си икономика и поддържането на живеца в Източна Европа. Силите й обаче се изчерпаха до тук.
На запад от Елба вече става все по-ясно, че или ще има стабилност в западната половина на континента ни, или ще има разширение на Съюза на изток. Двете дини под една мишница няма да могат да бъдат носени. Скандалното изказване на еврокомисаря Ферхойген, че нямаме никакъв шанс за обединение със Запада, изобщо не е грешка на езика. То е самата истина. Или поне тази, която се иска на Западна Европа. Защото е малко вероятно САЩ да се съгласят със спиране на процеса на обединение. Във Вашингтон са наясно, че единствено обединена и икономически затормозена Европа ще може да им осигури още поне едно десетилетие относително спокоен живот. Иначе става опасно.
Продължаващото сливане на азиатско-американските икономики може да бъде довършено единствено при изолиране на Европа от процеса. Ако то пък не бъде извършено, със САЩ ще бъде свършено. А грохотът на сгромолясването ще разтресе катастрофално целия свят. Може и да звучи парадоксално, но нито Европа, нито Русия, нито Китай или Япония нямат желание това да се случи. Така европейците в случая се явяват по неволя пасивни свидетели на собственото си навиране в ъгъла.
Пак като привиден парадокс европейците примирено избират пътя към обединена Европа, който поне им предлага някаква илюзорна представа за сигурност - като икономики, пазари и автономност.
Е, не е така. Сегашното ненормално увеличаване на цената на суровия петрол е скандален шамар, който европейците преглъщат с насилена усмивка. Вбесен от евроколебанията на Брюксел Вашингтон този път бе изключително циничен и откровен. А европравителствата покорно застанаха срещу собствените си граждани. По две причини от разиграването на картата на шейховете са доволни и в Москва. Първата е, че благодарение на вдигането на цената на петрола Русия ще успее да навакса с част от задълженията си по заемите към МВФ и Световната банка. Втората е, че за Москва е удоволствие да гледа как Вашингтон унизително налага с шамари Западна Европа. Защото истината е, че в Русия никога не са изпитвали омраза към САЩ за разрухата на Съветския съюз. За нея те обвиняват единствено и изключително Западна Европа, която си бе направила грешно сметката и бе подкрепила САЩ в похода им срещу СИВ. И това, разбира се, е нормално - слугинажите винаги са по-презирани от господарите си.
Тази година обаче слугинажите се опитаха да се разбунтуват и напук на предупрежденията на Вашингтон Централната европейска банка остави еврото свободно да потъва надолу спрямо курса си към долара. Повече от 9 месеца контролираните от САЩ световни медии намекваха и натъртваха на Брюксел, че трябва да подкрепи еврото, но оттам си правеха оглушки и предпочитаха да се правят, че не знаят за какво става въпрос.
А въпросът е, че слабото евро служеше като отдушник за парата на социалното напрежение и поддържаше равномерно огъня на западноевропейската икономика. В същото време в САЩ натискът върху промишлеността продължаваше (и продължава) да бъде все така силен и трудно контролируем - днес Америка консумира два пъти повече, отколкото произвежда, а в същото време цената на труда продължава да расте.
Милиарди потъват и в Азия за прехвърляне на икономиката й на американски релси. При това положение е абсурдно в Европа да си позволяват лукса да търсят подобрение на жизнените си стандарти и да правят "нелоялна" конкуренция на САЩ.
Затова дойде и петролният шамар
Сега западноевропейците ще се принудят да вдигнат курса на еврото. Ако отново започнат да се назлъндисват, цената на петрола през следващите 6 месеца може да се вдигне и до 40 долара за барел, кротко предупредиха от Вашингтон.
В Брюксел са бесни и унижени. Поставени са на колене. Теоретичната възможност да обявят открита война на чучелото ОПЕК е практически абсурд от политическа гледна точка, въпреки че реално това е възможно.
Кой обаче ще ги подкрепи извън ОПЕК и САЩ - Русия или Китай!? Ха! Рязкото намаляване на преките и непреките данъци върху петролните продукти също е неприемливо, защото ще наруши механизми, върху които се гради цялата система на западноевропейската социална държава - от правителствения контрол над промишлеността до социалните програми и нивото на раждаемост, ако щете. Остава само привидното споразумение с профсъюзите за минимално намаление на държавните вземания върху стойността на петролопродуктите и вдигане на курса на еврото спрямо долара.
Такова, грубо казано, приклякане и сваляне на гащите пред Вашингтон отдавна не се бе случвало на европейците. Като страничен ефект на американския натиск срещу Европа арабите доволно потриха ръце и пачки в зелено по дългите си бради. Първо, че набързо накамариха някой и друг милион в банковите си сметки, второ, че, както съобщават осведомителните агенции, Западна Европа унизително е измолила увеличаване на дневния добив на ОПЕК с два милиона барела за денонощие и така е узаконила дори и за пред собствените си граждани изнудването на американо-арабската петролна конспирация.
В същото време американският фермер продължава да плаща за един галон бензин (3,785 литра) скромната сума от долар и десетина цента. В наши пари това прави около 60 стотинки за литър.
Като споменахме родните пари, та се сетихме да зададем и въпроса
"Къде сме ние в цялата тази петролна помия?"
Както винаги отговорът е - в най-голямата воня.
След десет години демокрация най-накрая до печата достигнаха официалните данни за остойностяването на литър бензин у нас. Оказа се точно такова, каквото в. "Нова Зора" през последните години неколкократно и самотно заявяваше, че е кожодерско за гражданите.
Друг е въпросът, че данните бяха изнесени от представители на "ЛУКойл Нефтохим"... Важното в случая е, че данните са верни. Те показват, че над 60 на сто от цената на бензина на дребно се формира от преки и непреки данъци. Не че така не е и по други страни в света, но в онези страни приходите от държавните вземания се връщат пак при гражданите във вид на социални придобивки. Докато тук пътят им неизменно сочи извън териториалните граници на държавата. Това, първо.
На второ място, докато пиша този материал, в Западна Европа все още не са се споразумели за сваляне на част от данъците върху петролопродуктите, но съм абсолютно сигурен, че в деня на излизането на броя на в. "Нова Зора" с настоящата статия това вече ще е факт.
Факт ще е и че в България такова намаление на данъците няма да има, ако ще петролът да поскъпне и до 50 долара за барел.
И на трето място - в Западна Европа гражданите блокираха дейността на правителствата си, за да защитят интересите си. У нас дори и вестниците не посмяха да издигнат глас в защита на народните интереси, а улиците само станаха по-пусти и народонаселението поприбра още повече колите си по гаражите.
Май пак стачкуваме безмълвно.
Безкрайната българска тиха революция. Толкова тиха и тайна, че никой не я вижда и никой не я усеща.
Що за народ сме!
Послепис. През септември 1998 г. суровият петрол бе на цена 10 долара за барел, през септември 1999 г. цената му достигна 20 долара за барел, през септември 2000 г. тя вече е 35 долара за барел.
За този период нито консумацията му в световен мащаб се промени с някакви значителни отклонения, нито технологиите и стойността му на добиване се измениха рязко.
Къде тогава отива стройната теория за пазарното търсене и пазарните стойности? И защо Джордж Сорос винаги може да се появи в ролята на пророк? Защо Мохамед е единственият пророк на зеления Алах и какво общо има между американския Държавен резерв и арабските шейхове?
И накрая - мормоните християнска секта ли са, или настолна книга им е Коранът?
Между другото, американският долар ли прави петрола, или петролът американския долар?
Мамка му и на Христофор Колумб, и на проблема с яйцето и кокошката.
Лъсна истинският лик на мегаспекуланта
Отколе "Зора" предупреждаваше, заклеваше, изобличаваше същността на целите на "филантропа" от неясно-унгарски произход Джордж Сорос, развихрил таланта си в необятната страна на неограничените възможности.
Отколе доказвахме - и то с данни и факти, чиито автори бяха сънародници на Сорос, - и американски, и унгарски, - че става въпрос за един манипулатор от световен мащаб, плетящ усърдно паяжините на Новия световен ред над планетата. И че в неговата паяжина няма милост за малките и слаби народи.
А това кръвопускане - в буквалния смисъл на думата - има много лица и много имена. Понякога то се крие зад всевъзможни благотворителни акции, много хрисимо и толерантно звучащи проекти и програми. И демонстративно обявяваните суми за тях са наистина внушителни.
Но когато става въпрос да се разчисти "жизнено пространство" за единствено Богоизбраните, всякакви средства са малки. Защото пари се печелят, но територия - и то благословена от Господа като българската, просто не може да се направи.
Затова идва ред на другото - да се освободи тя от "излишното" население. Как? С всички средства, включително и чрез разпространение на наркоманията - най-сигурното средство за елиминиране на младото поколение.
В Бургас това вече е факт, който никой не може да отрече. Водени от най-хуманни намерения - да се борят срещу СПИН-а, местните активисти на "Отворено общество" разпространяват безплатно... Не, не брошурки или презервативи... А спринцовки - за еднократна употреба сред наркоманите! Което, съгласно Наказателния кодекс, си е чиста проба насърчаване на наркоманията и се преследва със затвор!
Ето, дотам деградира българската държава - да стои и да мига безпомощно пред наглите действия на истинските господари на планетата! И да наблюдава безучастно как съдействат за унищожаването на нейната младеж.
На всички езици това се нарича съучастие в престъпление. А в нашия случай си е направо геноцид.
И отново с пълна сила звучи вопълът на Апостола:
Народеее!
Обичам те, Чирпан!
Звучи невероятно, но един наш сънародник, парижанин от 30 години, се провикна: "Обичам те, Чирпан! " Провикна се така, но не под влияние на чирпанския димят, а дарявайки на общината къща-галерия с 50 свои творби! За вечни времена! Най-хубавата старинна къща в града сменя амплоато си и от Музей на революционното движение се превръща в художествена галерия на името на родолюбивия живописец Никола Манев.
Една ограда дели новата галерия от къщата-музей на безспорно най-бележития чирпанлия и гениален български поет Пейо Яворов. Какво по-хубаво от съседството на поет и художник! Какво чудесно съчетание за прогонването на националния нихилизъм и за покълването на местен, и не само местен, патриотизъм! Децата, които посрещнаха с хляб и сол гостите на тържеството, едва ли ще забравят този ден - 17 септември 2000г. Браво, Кольо! Хвала на чирпанския Мане'в! Даде добър пример на "гърчеещите" се художници като Кристо. Браво и заради мисълта, която ти, 100-процентовият европеец Никола Манев, изригна с неподправена емоция - "Пълна тъпотия е да се правим на американци! " И то тъкмо преди откриването на галерията.
Жестове като този на Никола Манев свидетелстват не само за изкуство с висок карат, но и за благородството на интелектуалеца. Качество, което макар и на изчезване у нас, дай Боже, да намери последователи и сред други издигнати духовно българи.
На добър път, Кольо!
Особености на корупцията в България
Основното послание, внушавано на българските граждани от властите, е, че корупцията е всеобщо и вечно явление без национални граници, присъщо на всички страни и времена.
Сиреч, не е специфична българска национална характеристика, чието вменяване във вина на управляващите да е исторически основателно или морално издържано.
В достъпна форма това послание може да се формулира с думите "Щом корупция има по цял свят, защо трябва да реагираме като ощипани моми, че я има и у нас? ".
Друго внушение, допълващо първото, е, че корупцията е задължително условие за преразпределение на националните богатства по начин, който да ги направи ефективни.
В смисъл, че корумпираността, макар и да е в разрез с едно предполагаемо фундаменталистко тълкуване на Божиите заповеди, в осъвременената й интерпретация е по-скоро добродетел, тъй като отсейва предприемчивото "делово малцинство" от "инертното мнозинство". И така помага на първото да управлява второто за негово собствено благо.
В повърхностния слой на правителствената пропагандна риторика корупцията, естествено, е обявена за зло, срещу което правителството води безкомпромисна борба. Тази риторика обаче е съвсем неприкривана условност, зад която въпросното зло всъщност се героизира.
Един компетентен по този и по други въпроси човек, Борис Абрамович Березовский, съвсем неотдавна изплю камъчето. "През последните 10 години в Русия не забогатяха само глупаците", заяви неотдавна публично олигархът. Читателите нека сами преценят дали може да се търси връзка между тази оценка за незабогателите руснаци и характеризирането от Иван Костов на огромната част от съгражданите ни като лишени от предприемчивост мързеливци, копнеещи само за държавна синекура.
Тази теза се илюстрира и с конкретни примери. Един от тях е следвоенният стопански възход на някои западни страни и в частност на Италия, станала синоним за синтез между корупцията на политическата класа и организираната престъпност. Ето, при цялата безспирна корупция в тази страна, населението й е добре нахранено и облечено и се вози на коли "Алфа Ромео", научаваме от правителствените и присъединилите се към тях медии. Чрез творческия метод на християндемократическия реализъм ни се дава да разберем, че корупцията е добра, тъй като увеличава националния доход и замогва насилствено и мързеливите, ако ще и пряко волята им.
Ето и други, охотно изтъквани от днешната власт примери: и на семейство Клинтън косъмът му не е чист откъм корупция, тъй като още се нищи негова съмнителна сделка с недвижимости; ето, и новият Бисмарк - Хелмут Кол, също е прибирал пари по втория начин за партията си; ето, дори и стилната госпожа Едит Кресон бе уредила на частния си зъболекар неоснователни от правова гледна точка материални изгоди. И така нататък.
В по-ново време си пробива път засилването на една стара тенденция в правителствената "антикорупционна" пропаганда: корупцията е тежко наследство от тоталитаризма и днешното й развихряне, така натъжаващо правителството, е дело най-вече на ДС. На кой от ДС-тата? Властите бързо уточняват, че става дума за уж мъртвия КДС, а не за уж живия СДС.
Въобще, мистика - материалните дела се вършат от призраци.
Какво може да се отговори на тези твърдения?
При татолитаризма наистина имаше корупция и на висше, и на низово равнище. В горните ешелони тя бе официализирана чрез неафиширани, но все пак законово оформени привилегии.
Возенето в държавни мерцедеси, закупуването на монолитни жилища, без ограничения в квадратурата, на занижени цени, елитарните здравни и почивни заведения и устройването на потомството да се учи в лъскави страни, са само някои от тях.
Днес пак имаме всичко това - последната тактична изява в тази насока бе разходката на Петър Стоянов до другия край на Земята, с което джобовете на българските данъкоплатци олекнаха с няколкостотин хиляди долара.
Низовата корупция биеше на очи най-вече с усърдието, с което дори кандидати на науките плащаха рушвети, за да бъдат назначени на привидно скромни длъжности: бармани, оператори на бензиностанции и управители на магазини за хранителни стоки.
В татолитарната държава обаче цялото население имаше с какво да се храни, облича и топли. И съвсем прилично, макар и не водещо по световните критерии, здравеопазване и безплатно образование за децата.
Не правя апология на обществено устройство, доказало своята нефункционалност. Просто отбелязвам факти. Допълвам ги с други факти: днес населението на също уязвимите за корупция западноевропейски страни също има с какво да се храни, облича и т.н.
Когато тези неща ги има, корумпираността на управниците не бие толкова на очи и към нея съвсем обяснимо се проявява известно обществено снизхождение. Как стоят нещата у нас?
Съвременната българска държава в това отношение коренно се отличава както от някогашната татолитарна държава, така и от съвременните западноевропейски държави.
В съвременната българска държава огромна и нарастваща част от населението няма с какво да се храни, облича и т.н. Вече прекрачи трудно определимата граница между бедността и мизерията и се доближава до втората логична граница - тази между биологическото оцеляване и биологическата смърт.
В съвременната българска държава водещите обществени настроения са страхът, безперспективността и отчаянието. Отчаянието за себе си и за децата си.
Сиреч, днешната българска корупция се разгръща на съвсем друг фон от този във вчерашна България или днешна Западна Европа. Едно е да откраднеш пуйка от претрупаната трапеза на богаташа, друго е да отнемеш последния къшей на бедняка. Особено когато ти си го докарал до бедняшко състояние. Моралните измерения на кражбите могат да бъдат съвсем различни.
Крадени пари, които причиняват ненавременна смърт вследствие на безнаказаност на убийците, болести, недояждане и ликвидиране на медицинското обслужване не са просто крадени пари. Те са кървави пари.
Това е първата особеност на съвременната българска корупция.
Друга особеност е нейният предателски характер, знакът за равенство между нея и държавната измяна. Италианската корупция например не е в мащаби и от естество, които да отслабят мястото на държавата в световното стопанство. У нас корумпираната управляваща прослойка вече доунищожава остатъците от националната икономика. При това по вълчи: за да открадне 1, унищожава 10. Продава подлежащи на приватизация държавни стопански обекти на чужденци за нищожна цена, но за съвсем не нищожна комисиона.
Друго, което я отличава от корупцията в други страни, е нейната демонстративност. Показност, отдавна преминала в просташко парадиране с награбеното. В тази показност сините велможи се надпреварват дори повече, отколкото в пропагандното си празнословие за предстоящите светли сини бъднини. Вероятно в това те са движени поне от няколко мотива, сред които нетърпението да се порадват на краденото едва ли е на последно място.
Тук ще си позволя малка препоръка: на предстоящите избори СДС да раздаде на своите симпатизанти от провинцията, привикани за инструктаж в столицата, вместо плакати, карта на София с отбелязани върху нея най-нови достижения на строителите на съвременна България: къщите на Христо Бисеров и щерката на Иван Костов, блоковете, където са апартаментите на Александър Божков и Евгений Бакърджиев, Стефан Софиянски и Надежда Михайлова и други най-равни сред равните симпатизанти на синята идея.
Естествено, по този маршрут ще е най-добре да бъдат извозени с маршрутките на сина на Вилхелм Краус. Тези, които предпочетат собствен транспорт, ще може да го постегнат с отстъпка в гаража на съпруга на Надежда Михайлова и пак с отстъпка да го заредят с бензин в неговата бензиностанция.
В заключение - гала-вечеря в ресторант "Олимп", все ще се намери някой лев за целта в партийната каса. Ако някого го заболи глава от много пиене или много впечатления, Светлана Дянкова ще има грижата за фармацевтичното му обезпечение.
Така де, успехите трябва да се онагледяват.
Настървеният син грабеж едва ли би се развихрил така явно, ако не бе подплатен от чувство на безнаказаност. От презумпцията на синия елит - бъдещето ще покаже доколко основателна - че никой няма да му поиска сметка за неговите престъпления.
Хилъри Клинтън отказа чек за 1,000 долара от известна българска почитателка заради съмнения в произхода на парите на мъжа й. Елена Костова не отказа 80,000 долара, набедени за нечисти и мафиотски не от кого да е, а от разкрепостения й откъм предразсъдъци съпруг, тъй като били изразходвани за предполагаемо чисти цели.
В коя нормална страна е възможно пръв партиен и държавен ръководител да е човек, чието име веднага събужда асоциации с думи като "Сапио", "Булс", "Бъдеще за България" и "Олимп"?
Има още едно косвено, но съвсем не и незначително поражение, което узаконената корупция, наречена управление на СДС, нанася върху българската душевност: засилването на принципната омраза към замогналите се, да не говорим за богатите. Тя съвсем не се дължи на някаква генетическа обремененост или вроден душевен недъг на българина, както ни обясняват някои казионни "политолози", а на съвсем конкретни исторически причини.
От векове в съзнанието на повечето българи богатите са били смятани за омърсени хора, защото наистина са били омърсени хора. През турското робство богатство се е трупало чрез другаруване с турската власт. След Освобождението, чрез далавери по партизанска линия. При сюрреалистичния социализъм в относително по-добро материално положения бяха партийните велможи, обслужващата част от художествената интелигенция и толерираните от тях дребни (по днешните мащаби) мошеници.
Днес произхода на парите си могат да обяснят единици. Могат да ги обяснят спортисти и музиканти, изявили се професионално в чужбина или в България. Могат да ги обяснят завърнали се в Родината емигранти, преуспели другаде. Представителите на т.нар. политически елит не могат да го обяснят. Нито мислят да го направят, нито допускат, че някой ще се осмели някой ден да им поиска обяснения.
Това обаче ще трябва да бъде направено. Обясненията, и то не само пред обществото и пред данъчните власти, но и пред съда, ще трябва да бъдат дадени, ако искаме народът да оцелее. Не може да има бъдеще народ, от една страна, примирил се с управлението на крадци, от друга, останал с убеждението, че единственото възнаграждение на почтеността е мизерията. Народ, на когото от върха на управленческата пирамида се внушава, че трябва да се присъедини към крадците ("никой няма бъдеще извън СДС"), ако иска да оцелее в хармония с управниците си.
Едно истински загрижено за съдбата на България ново правителство ще трябва да започне дейността си с чистене. Не с политически чистки, а с почистване на администрацията на всичките й равнища от лицата, превърнали корупцията и кражбата в препитание. Невъзможно е да си представим мотивиран за труд народ с прокурори, стартиращи кариерата си с оневиняване на далаверите на силните на деня. Или с висши чинове от полицията, проявяващи твърде избирателен подход към престъпния свят.
И естествено, невъзможно е да се направи и стъпка към оцеляването и възхода, ако не се отнеме в полза на обществото поне видимата част от богатствата на тези, които не могат да обяснят произхода им. Става дума не за повторение на "народния съд", с който клептократите продължават да плашат по-простодушната и примиренческа част от електората си, а за прилагане на стандартна съдебно-административна практика, практикувана в повечето страни от ЕС, срещу разбойниците, изгубили чувство за мярка.
Вярно е, че подобно действие би разбудило много страсти не само сред управляващите. Това обаче го прави още по-необходимо.
Да не забравя: за разлика от Хелмут Кол нашенските християндемократи обсебват противозаконно пари не за партията си, а за себе си чрез партията си. Това също е българска специфика.
Отново за жабата и за вола
Неведнъж сме писали, че сегашните управници на България наподобяват едно към едно своите тоталитарни предшественици в отношението си към Големия брат. Тези подобострастни напъни са толкова смешни и жалки, че щем не щем, се налага да си спомняме приказката за жабата и вола.
Печалният списък на "натегачество", както казвахме в армията, е наистина дълъг. Стоенчо Ганев искаше да съди Москва, Филип Димитров като същински Мойсей се възправи на Голанските баири - нещо, което не си го позволяваха дори държавните секретари на САЩ, Ж.М.Ж. призова НАТО да бомбардира Белград по време на босненската криза, Иван Костов се направи на по натовец от унгарците и не пусна руски мироопазващи сили за Косово през въздушното ни пространство.
Сега около Белград отново се събират буреносни облаци. Когато читателят държи броя в ръцете си, сигурно ще има и някаква яснота в развоя на събитията след изборите в неделя. Но въпреки това трябва да кажем няколко думи относно позицията на българското правителство към съседната нам държава.
Оставяме настрана кой е лошият и кой е добрият в Белград. И дали ако Милошевич загуби и се оттегли от властта, България ще има полза от това. Въпросът е, че никой няма право да се меси във вътрешните работи на суверенна държава и да дава ум на избирателите й как да гласуват. А още по-малко - директно да им внушава, че лошо им се пише, ако гласуват пак за Милошевич.
Защото точно това направиха Костов и сие, присъединявайки се към декларацията на страните от ЕС. И за сетен път демонстрираха своето безгръбначно раболепие пред Запада.
Раболепие, което би било комично, ако не беше жалко. Защото дори и сега Югославия разполага с армия, а ние само с остатъците от българската войска. И в която Югославия, въпреки икономическата блокада, няма гладни и непосещаващи училище деца. Няма ровещи из кофите за смет пенсионери, а държавата отпуща кредити за всеки вид стопанска дейност на своите граждани. А на работниците си, които се пенсионират или искат да работят в селското стопанство, заводите за автомобилни гуми "Тигър" в гр. Пирот купуват четириколесен трактор с целия прикачен инвентар... Тъй че вместо да се бута като теле пред майка си и да се изживява като страж на демокрацията на Балканите, по-добре ще е кабинетът да се опита да спаси общините от фалит. Достатъчно е за тази цел да опразни сметките на "Бъдеще за България"... Разправата с българския индустриален интелект
Комплектна техника за складова механизация усвоихме в края на 50-те години. След три десетилетия вече изнасяхме съоръжения за складова механизация с височина на стелажите до 24 метра със скорост на придвижване на палетите до 120 м/минута, с телеуправление, с програмно адресиране и с робокари. Голям принос за това развитие имаха инж. Илия Джагаров и инж. Тодор Мутаров.
През последните 10 години транспортното машиностроене бе разрушено. Производството на кари намаля 20 пъти. То вече е два пъти по-малко, отколкото бе износът ни през 1988 г. в развитите западни страни! Това е ваше непростимо престъпление, господа нови управляващи!
Българското корабостроене от Освобождението до 1944 година е произвело 86 плавателни съда с обща товароподемност 15,500 тона. Товароподемността на най-големия кораб е стигала 800 тона.
От 1945 до 1990 година са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 млн. тона и товароподемност на най-големия кораб 100 хил.тона - "Хан Аспарух".
От износ на кораби България е спечелила 2 млрд.щатски долара.
Корабостроителният завод във Варна, проектиран и построен от наши специалисти, е с уникална поточна технология, която го направи един от най-съвременните в Европа. Производственият цикъл до готов кораб бе три-четири месеца!
С помощ от ООН във Варна бе построена Лаборатория за хидродинамични изпитания на корабни модели с възможност за програмиране на сложни комбинирани ситуации и за кавитационни изпитания на корабни винтове.
Корабостроенето бе създавано от десетки блестящи специалисти. Ветеранът Саул Кючуков обучи стотици корабостроители, инж. Стайко Стайков проработи цялата съвременна технология на новите корабостроителни заводи. Инж. Петко Даракчиев с консултациите на проф. Валериан Минков проектира доковите камери при най-сложни геоложки условия. През различни периоди отрасълът бе ръководен от талантливи стопански ръководители - инж. Георги Георгиев, Панчо Петков, инж. Дочо Дочев, инж. Тодор Ганчев, инж. Иван Лазаров, инж. Слави Георгиев, инж. Злати Златев, инж. Богданов, Тремол Иванов и много други.
След 1990г. се постигна невероятното - модерната ни корабостроителна индустрия бе доведена до фалит. Перлата на европейското корабостроене - корабостроителният завод във Варна, бе продадена за 1 щ.д.!!! Две трети от изкуствено създадените дългове бяха опростени. Купувачът ще покрие разходите си за покупката само с дострояването на наличните 8 кораба в доковите камери и по стапелите!
Господа управляващи, това поколенията няма да ви простят!
Инвестиционното машиностроене до 1945г. в България не бе известно дори като понятие. Индустрията работеше само с вносни машини. През 50-те години се появиха първите нови заводи, съоръжени с българска техника.
Заводът за Пектин край Перник проектирахме под ръководството на опитния инж. Иван Байчев, завършил в Германия и донесъл в паметта си цялата технологична схема и конструкциите на машините. Липсата на неръждаеми стомани ни принуди да облицоваме металните съдове с дървесина.
Заводът за цимент в Димитровград, строен през 50-те години, бе оборудван изцяло с български машини. Под ръководството на видните инженери Петко Башев и Илия Илиев конструирахме трошачките, ситата, елеваторите. Забележителен успех беше създадената у нас 40-метрова въртяща се пещ за клинкер.
Пак тези блестящи инженери ръководиха конструирането на оборудването за флотационната фабрика в ГОРУБСО-Кърджали. Топковите, конусните, челюстните, чуковите мелници, транспортьорите и флотационните басейни не са съветско или германско, а наше, българско, производство! Осъществено още през 1952-1955 година!
За няколко десетилетия България стана крупен производител на металообработващи машини. Над 30 завода изработваха стругове, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични линии, манипулатори и роботи. Името на проф. Асен Вълев трябва да остане за поколенията. Макар да се вижда, че това машиностроително направление вече е ликвидирано. Преди месеци посетих флагмана на българското станкостроене - ЗММ в София. С цеха за агрегатни машини, с линията за съчмено-винтовите двойки, с комплекса автоматични технологични линии, с програмноуправляемата и роботизирана техника през 70-80-те години той беше гордост на отрасъла, посещаваше се от стотици чуждестранни експерти. Попаднах в потресаваща обстановка - празни и изоставени цехове, разграбени уникални машини, безцелно лутащи се хора с блуждаещи и тъжни потледи.
Господа управляващи, ако искате да видите успеха на вашето преустройство, отидете в ЗММ София!
Завод "Спартак" в Бургас стигна годишно производство 30 000 вентилатори.
Заводът във Видин произвеждаше годишно 100 000 помпи, 95% от които изнасяше в много страни. Той успешно конкурираше световноизвестните фирми, в т.ч. "Сигма". Още през 50-те години инж. Здравко Пушков създаде заводска изпитателна станция не само за качествени проверки, но и за хидравлично моделиране на нови помпи.
Заводът в Монтана за по-малко от 3 десетилетия стана известен производител и износител на комплектни линии за тухли и керемиди. Високото им качество бе осигурено със закупените лицензи от италианската фирма "Морандо" и немската "Келер".
Старозагорският завод за бутилираща техника произвеждаше и изнасяше линии с производителност до 48 000 бутилки в час. През 80-те години той закупи конкуриращата го световноизвестна фирма "Ортман и Хербс" в Хамбург. Десетки негови линии още работят в Русия, Украйна и Китай.
Ведднага след 1990 година инвестиционното машиностроене бе отречено и бързо ликвидирано. Строителството на новите заводи в Радомир, в Русе и Хасково бе заклеймено като престъпно. За по-сигурно беше фалшифициран размерът на инвестициите. Десет години вече се грабят, разпродават на безценица или се трошат прекрасни машини, резервни части и материали.
Истината е друга инвестиционното оборудване е скъпо, осигурява големи печалби, създава висококвалифицирани работници, а по новия световен ред България няма право на това.
Щабът за глобализацията е разпоредил сриването на нашия отрасъл, а услужливите местни компрадори осигуриха неговото изпълнение.
Електрониката и изчислителната техника бяха развити през 60-те и 70-те години в мащаби и темпове, непознати в другите социалистически страни. Към 1970 г. вече работеха новите заводи за:
Комплекс от няколко научноизследователски института, начело с Института към БАН и ЦИИТ в София, ръководеше научните, инвестиционните, иновационните процеси в системата. Безспорен неин ръководител беше проф. Иван Попов. Крупен принос в отделните етапи и направления имаха проф. Богомил Гъдев, акад. Ангел Ангелов, акад. Васил Сгурев. България създаде блестящи специалисти в областта на автоматизацията, кибернетизацията, програмирането, като проф. Владимир Гановски, проф. Трайко Петков, д-р Илия Гуевски, д-р Божидар Данев.
Към средата на 80-те години в производството и научния развой работеха над 100 000 души, а малка България се нареди сред развитите страни в тази област.
Това беше тържество на националния ни индустриален интелект
Изчислителната техника, телекомуникациите, кибернетиката, автоматизацията, програмирането се превръщаха в съдба на младите българи.
Ураганът, вилнеещ през последните десет години над българската индустрия и икономика, унищожи тази национална перспектива. За техническата ни младеж остана един изход - да продават, за съжаление на безценица, своя талант, който е търсен по целия свят. Това е може би най-тежкото ви престъпление, г-да управляващи, след 10 ноември 1989г.!
Българският военнопромишлен комплекс е най-старата ни индустрия, основана веднага след Освобождението. През 20-те години, непосредствено след Първата световна война, победената, териториално ограбена и икономически катастрофирала България, е намерила сили да построи нови заводи и арсенали в София, Казанлък, Ловеч, Сопот, Карлово за производство на оръжие, снаряжение, военна екипировка, взривни материали и дори учебни самолети. Те са събрали елита на тогавашната индустриална интелигенция, чиито знания и опит и до днес се открояват в решенията на заводските генерални планове, в продуктовата специализация и най-вече в съхранението на традици, предавани през 3-4 поколения специалисти и работници.
Наши граждански производства бяха силно развити и заеха внушителен дял в световното производство. Давахме 12% от количеството електро- и мотокари, произведени в света. При други изделия и продукти този дял беше:
Сравнено с тези цифри военното ни производство беше нищожно - участваше само с 0,1% в световната пазарна военна продукция. Въпреки това то осигуряваше от експорт годишен валутен доход на България над 1 млрд. щ.д., създаваше работа на 100 000 души, спираше внос и задоволяваше основните потребности на армията. Този пример показва както огромната ефективност на ВПК, така и причините за десетилетните опити на чуждите сили да ни изключат от военното производство.
През 1943-1944г. военните ни заводи са били единствените промишлени обекти, бомбардирани от англо-американската авиация. Много по-успешни от бомбените атаки обаче се оказаха ударите върху ВПК - не от неприятелски въздушни нападения, а от собствените ни управляващи след 10 ноември 1989г. Усърдни слуги на чуждестранни господари, те обявиха военната ни промишленост като престъпна, отказаха се от традиционни пазари, закриха десетки заводи, уволниха хиляди работещи и вече подготвят цялостното закриване на комплекса. Тези невежи хора дори нямат представа какво рушат!
Военната продукция не е обикновена. Тя е синтез от наука, нови технологии, висока производствена култура и трудова дисциплина, тя е ярък проявител на националния интелект. За да бъде в час по всичко това, България създаде стотици нови технологии в много области: оптико-електроника, телекомуникациите, телеуправлението, металокерамиката и твърдите сплави, леките метали и сплави, хидравликата и пневматиката и какво ли не още. Това се ръководеше от инженери с огромна квалификация като генерал Георги Ямаков и инж. Васил Тюркеджиев.
Красноречив е примерът с бронетанковото производство. Завод "БЕТА" бе построен само за две години. Покритите му площи са над 120 декара. Оборудването му е уникално: 4000 и 2500-тонни преси; гилотина за ламарина с ширина 3200 мм и дебелина 25 мм; линии за газово и лазерно обрязване на метални листове; камери за обемно отгряване на цели танкови корпуси; тежки металообработващи машини; прибори за двукратен контрол на заваръчните шевове; много кантователи за танкови страници и за цели корпуси; стендове за изпитания и настройки, включително за прострелване на бронемашини.
Някои технологии са единствени в света - само у нас носещите алуминиеви ролки на ходовите вериги са изцяло ляти по метода за леене с противоналягане, което им дава важни предимства.
Произвеждахме разнообразни модификации: универсални бронетранспортьори, амфибии, спасителни, санитарни, специлно защитени срещу газове и радиационна среда, танкове с оръдия 122 мм, снабдени със съвременна радио- и оптикоелектроника. Те отговаряха на съвременните изисквания и имаха добър външен пазар.
Сега това производство е пред загиване. България ще закрие най-старото си машинострително производство, което има едновековна история. И за това носите отговорност, вие, г-да управляващи след 1989г.!
Щом се държим като рая... "Гяури" и "рая" е наричал собственикът на шивашката фабрика Мехмед Оксузоглу 250-те си работнички. И е отпускал на майките с бебета по ... 2 минути за кърмене!
А накрая ги уволни всичките, защото обявили стачка.
Това не е дописка отпреди век за трудов конфликт в Цариград, Солун или Одрин. Това, братя българи, става днес - в Тервел, Добричка област, Република България. Която Божем е уж суверенна държава!
Когато фактите говорят, и боговете мълчат, да не говорим за политиците! Но ние не можем да мълчим. Не можем да мълчим пред де факто започналото второ турско "присъствие" в България.
Писали сме неведнъж - едно завладяване не е задължително да става с ятаган. Въпреки че и този път Европа едва ли ще си мръдне пръста за нас. То може да стане и с чекова книжка.
В това отношение турската инвазия е в пълен ход. Трета банка се готви да действа на българска територия. В ръцете на анадолски бизнесмени са вече най-големият алуминиев комбинат на Балканите - този в Шумен, най-старата пивоварна в България - пак в Шумен, десетки фабрики подобно на тази в Тервел и дори футболният клуб "Берое" се гласят да бъде продаден на турски бизнесмен - любител на спорта.
А да не говорим за отдаването строителството на "Горна Арда" на турската фирма "Джейхан" си е направо отстъпване на национална територия без война. И че цялата ни еленергия, идваща от ВЕЦ, просто става част от турската енергомрежа.
Да, бедни сме. Да, не се нуждаем от инвестиции, нито дори от т.нар. стратегически партньори, които щели да внасят не само капитали, но и технологии. Вятър и мъгла.
Българската промишленост, българските предприятия се нуждаят от пари за оборотни средства. Същите, които ловко и предателски им бяха отнети от Лукановци и новата политическа класа, която просто се оказа най-продажната, най-късогледата, най-компрадорската от всичко досегашно в българската история.
Но не е луд, който изяжда зелника, а който му разрешава да извърши въпросното гастрономическо разточителство.
Докато се държим като рая, а не като нация, ще заслужаваме подобно отношение.
И това е само началото.
ВРЕМЕ ЗА РАЗХВЪРЛЯНЕ НА КАМЪНИ
- Никой нищо не му е сторил, това е известно. Ала сторил не сторил, там сега, явни и тайни емисари кръстосват Родопите и дейността им с нищо не може да се обясни, освен с планираните в този район мултиетнически събития.
Ето ви един от въпросите, който би могъл да ни изведе на следа и сравнително точен отговор кой има интерес да омаломощи и срине България.
- Интересно. Аз не се бях замислял особено за родопските българи мохамедани. Смятах това за неособено важна подробност.
- Има една чудна английска поговорка "Дяволът е в подробностите". Каквато подробност е например това, че единственото селище, в което "Отворено общество" поддържа вестник, е Смолян. Там е и единственият провинциален "офис" на същото това общество макар и под друго име. Завежда го функционерката Евгения Иванова. Тя, между другото има за главна задача да разпределя "помощите", които Джордж Сорос отпуща на "помаците", главно на техните деца, като им купуват сутрешни закуски. Тази същата особа спонсорира местните пишурки, за да създават своите пасквили срещу помаците и да ги развенчават като българи. Така бяха създадени порнороманчета като "Рязаният поп" (прицелен в отец Боян Саръев) и "Любовните похождения" ли беше, извращения ли беше, на една помакиня.
Да не ти губя времето, кой и при какви условия пое обнародването на пасквилчетата и грижите за тяхната гръмотевична реклама. Неслучайно авторът на тези "творби" се появи по всички по-главни канали на телевизията в най-гледаното време, за да чуем от неговите уста думата "путка" в живо предаване. Но понеже юларчето на телевизията е в ръцете на Сорос, никой не гъкна.
Ако се разнищи дори само случаят със смолянските антипомашки пасквилчета, ще лъсне цялата нравствена зараза, на която българите-мохамедани са подложени днес с крайна цел - сепарирането им като "малцинство". И с още по-крайна - изграждането на "Ислямската дъга" от източната ни граница до Босна.
Като се добави към тази геополитическа конструкция и Косово, нещата придобиват своите реални очертания: НАТО се придвижва към суровинните богатства на бившия Съветски съюз, Русия е на пътя му. На същия път са обаче и нашите отечествени предели, и Сърбия - две южнославянски, проруски общности, които трябва да бъдат "обезопасени". Всичко, което досега стана, от 1990 година насам, и в Сърбия, и около Сърбия, е в името на това "обезопасяване". Малцинствените манипулации на наша територия и особено с родопските помаци, са плътна част от същата стратегия. Тепърва ще проличи как тя ще се отрази на териториалната ни цялост. Водачът на турската партия у нас непрестанно говори за превръщането ни в "мултиетническа", т.е. многоетническа нация, вместо сегашната едноетническа България, в която независимо от какъв произход си, ти си български гражданин. Както е в Турция. Там може да си циганин, арменец, арабин, индиец, но в пределите й си турчин и толкоз. Същото е и в Гърция, която не признава малцинства. Неслучайно тези две държави не подписаха прословутата "Рамкова конвенция за малцинствата", която не е нищо повече от една въдица за шарани. Налапаш въдицата, и след това, щеш-не щеш - хайде в коша!
- Какво предполагате, че може да стане?
- Етническите общности се обособяват в автономни области - това е вероятният логически завършек на операцията. Крайният резултат от това у нас може да е възстановяването на Източна Румелия в старите й граници и отцепването на Пиринска Македония, ако не се надигнат и циганите да си направят и те автономията. Ако не ви се вярва, спомнете си какво изрече президентът Петър Стоянов, като се върна от Щатите миналата година през ноември или декември ли, не помня. Изрече го в едно кратно интервю по телевизията. Изрази своето огорчение и "тревога", от развиващата се "парадигма" в Щатите, че България трябва да се върне в границите, начертани някога от Берлинския конгрес, понеже великите сили никога не били давали съгласие за сегашните й предели. Президентът изрази по повод на тази "парадигма" огорчението си, че ние, българите, нямаме лоби в САЩ, което да защитава нашите национални интереси. Нямаше как да го попитам за какво кисне там брадатият наш посланик, та ще се позоваваме на лоби.
- Обнародвано ли беше това интервю във вестниците?
- Не забелязах. Аз реагирах с няколко думи в едно интервю, няколко дни след изказването, но не последва отникъде никаква реакция. Вие се досещате каква може да бъде връзката между онова, за което си говорим - автономията в една "мултиетническа" България и "парадигмата", която се шири в Щатите, свързана с границите ни, определени от Берлинския конгрес. Тая "парадигма" не току така изникна, и то именно в Щатите, които нямат нищичко общо с Берлинския конгрес. Веднъж възникнала обаче, тя не може да е случайна. Бжежински и компания със случайни работи не се занимават.
Парадигмата е отшлифована и вероятно се чака приключването на Косовската "криза", за да се придвижат работите на изток. Междувременно ние се навираме в НАТО, ликвидирахме си армията и лишихме държавата от всичките й силови ресурси, така че у нас вече няма вътрешна сила да се опре, отклони или предотврати регионализирането ни.
- Сериозно ли допущате, че България може да бъде заличена от картата?
- Едва ли. Панама беше подчинена, но не и заличена. Такова нещо съвременната фарисейска дипломация няма да си позволи. Ще ни "латинизират" - това е достатъчно, както Салвадор, Никарагуа, Хаити и т.н.
Всъщност ние сме вече "латинизирани". Основните държавни функции сега у нас се изпълняват от Международния валутен фонд и Световната банка - определяне данъци, заплати, банково дело и т.н. Немислимо е правителство без благословията и на тези две пипала на доминиращата ни "световна власт" и на Евросъюза. Не виждам от суверенитета ни какво може да е останало, но специално за нас, българите, основната беда е, че и без латинизирането ни, при увеличаващата се беднотия и беззакония, ще доведе до заличаване на националната ни памет, а от това по-тежка последица едва ли може да има.
- Я не говорете...
