КАКВО ЛИ НИ ГОТВИ УТРЕШНИЯТ ДЕН?
Интересно нещо са хората - не им стига времето, в което живеят, не са им достатъчни размислите за отминалите векове, та искат и да знаят какво ще стане утре, след година, след десет и дори след сто.
Може би в това се крие копнежът им по безсмъртие, завистта им към боговете, за които минало, сегашно и бъдеще са еднакво реални, познати и известни. Заплювайки си варианта за предстоящото развитие, който на тях им харесва, хората си присвояват качества, които не са им позволени и се издигат до висини, които не са предназначени за тях.
Спомняте ли си времето, когато височайши "теоретици на марксизма" споделяха разбиранията си за бъдещето по начин, който ги правеше задължителен за всички? Йосиф Сталин обичаше да разсъждава за различните победи на социализма: кога той бил победил напълно, а кога - окончателно. Обаче реалността излезе по-сложна и дори се оказа, че той е сгрешил. Никита Хрушчов също така ни уверяваше, че "сегашното поколение съветски хора ще живее при комунизма". А ето че вече го няма не само "сегашното поколение", няма ги и съветските хора, и самият комунизъм.
Изглежда, че прогнозите за развитието на обществото са най-сложното нещо.
Дори животът на един човек е объркан, разнопосочен и непредвидим. Дори животът на една държава е изпълнен с падения и подеми, които никой не е очаквал. Какво тогава остава за съдбата на целия свят, на многомилиардното човечество, в което всеки се стреми към нещо, всеки гони своето малко или по-голямо щастие, а в крайна сметка се получава непредвидим резултат.
Реалният живот е по-мъдър от програмите, които ние се опитваме да му наложим.
Цялата човешка история е пример на пропаднали прогнози, на измамени очаквания, на изгубени надежди. И вероятно това има своя дълбок смисъл. Щеше да е твърде скучно да се живее, ако всички ние вървяхме по пътищата, предначертани от едного, обяснени от някой друг и проправени от някой трети. Вечен е стремежът на човека към щастие, справедливост и благородство, но този стремеж се материализира по безброй различни начини.
В последно време тези мисли ми идват наум, защото нашите нови водачи повтарят буквално грешките на своите предшественици. В стремежа си да ни отвлекат от трагичните реалности на днешния живот в България сегашните водачи ни занимават със своите прогностични напъни, хипнотизират ни с вижданията си за бъдещето, които отново са "неизбежни" и "абсолютни".
Вярно е, че мащабите днес са по-дребни, защото нито Клинтън, нито Блеър, да не говорим за българските им хомолози, не могат да се сравняват (и в доброто, и в лошото) с епохални личности от типа на Йосиф Сталин.
Но заклинанията, че пред нас няма друг път, че вариантите за развитие на страната ни (като част от развитието на целия свят) са ясно определени и че нямаме друг избор, в наше време са почти ежедневие.
Това само по себе си е подозрително: ако наистина няма алтернативи, ако наистина всичко е желязно предопределено, то тогава изобщо няма смисъл да се говори. Обратно, постоянното напомняне, че сегашното ни обществено устройство е безалтернативно доказва нещо друго - че алтернативи има, но те не са изгодни за днешните управници на България, както и за техните западни покровители, и затова всички ни убеждават в обратното.
Преди няколко дни, в специално обръщение по телевизията към българския народ, премиерът на страната ни отново убеждаваше и нас, и нашите хегемони на Запад, че капиталистическите обществени отношения (той го каза по друг, по-красив и заобиколен начин) в България са победили напълно и окончателно, че заграбените от обществото богатства (той го каза по-елегантно) ще си останат завинаги в ръцете на тези, които са ги заграбили, че сегашните и бъдещите капиталовложения на чужденци у нас ще бъдат напълно гарантирани, а печалбите от тях ще могат да се изнасят свободно. Изобщо, че България ще бъде днес, утре и завинаги удобна страна за богатите, дори за бандитите и мошениците с богатства, незвисимо дали те са наши или пък чужди богаташи и мошеници.
Това заявление, без да бъде някакво откровение, ни кара да се замислим. Защо именно сега така тържествено, с думи напомнящи за "Манифеста" на Маркс и с тон на първосвещеник, изпращащ Христос на разпятието, българският най-известен политик за момента споделя с нацията своите откровения? Единственят логичен отговор е, защото той не е уверен в това, което казва. Защото той се бои както от провала на собствената му партия, на собственото му правителство, на собствената му страна, така и от бъдещето, което го очаква лично него.
Безбройните далавери, постоянните кризи, смяната на едни слаби министри с други още по-некадърни, неудачното решаване на всички жизнени за народа ни въпроси (като се почне от образованието и през безработицата се стигне до здравеопазването) на фона на наближаващите избори вещаят големи и все още неясни промени в нашата държава.
Новите "големи братя" на България имат няколко цели в страната ни, но сред тях не е задачата да се запази непременно властта на сегашната управляваща коалиция. И именно в обръщението си към народа премиерът успокоява новите ни "батковци", че техните цели в България няма да се подложат на опасност, че нито днешното, нито бъдещите правителства, независимо от кои партии или групи ще бъдат събирани, няма да поставят под въпрос сегашната система на управление, сегашната философия за развитие на обществото, богатствата на сегашните милионери (независмо по какъв начин са били натрупани), външните капиталовложения. Че няма да бъдат поставени под въпрос и основните насоки на външната ни политика. Че изобщо нищо важно няма да се промени в България независимо кой ще я управлява.
Учудваща е тази увереност на българския водач. Той говори от името на всички политически сили в странта, дори и на тези, които се смятат за опозиция на неговото правителство.
Наистина ли те са така близки до неговата политика, до целите и задачите на неговата партия? Има ли той някакво уверение от лидерите на опозиционните партии и организации, представени в парламента или намиращи се извън него, че те също се ръководят и ще се ръководят от основните принципи, провъзгласени от сегашния премиер? Надява ли се той, че заклинанията му за "замразяване" на сегашната политическа, икономическа и морална драма на българския народ ще бъдат възприети от чорбаджиите на Запад като доказателство, че той си е свършил добре работата, а значи и че заслужава подкрепа за още един парламентарен срок?
Трагедия за нашата страна е, че на пръв поглед политическите реалности дават основание на премиера ни да прави своите неутешителни изводи, че во веки веков сме обречени да живеем така, както живеем сега. Защото най-големият успех и на неговата партия, и на западните ни хегемони е фактът, че те успяха да си създадат една удобна "питомна" опозиция. Поразителните метаморфози на партията на българските социалисти, започнали с хирургическите операции на хора като Луканов, Младенов, Лилов и техните подобия, обезглавиха задълго истинската опозиция в страната ни. Непрекъснатите прибежки на социалистическото ръководство към позициите, заети от хората на управляващата днес коалиция, направиха наистина маргинални различията между двата политически великана в България.
И сега положението е такова, че ако утре на власт дойде една коалиция, изградена около партията на днешните социалисти, думите на Иван Костов ще се окажат така верни за нейното управление, както са валидни и за управлението на днешното правителство. Може би затова премиерът ни говори с такава увереност за своето виждане на бъдещето на България.
А каква е перспективата на новите партии и организации, които с такъв ентусиазъм се заеха да чупят оковите на бипартидизма у нас преди няколко месеца? Боя се, че тя е твърде скромна. И не само защото водещите фигури в повечето от тях са добре познати и със своето безсилие, и със своята некадърност, и с болезнената си амбициозност. А защото повечето от тези организации са създадени с идеята не за самостоятелни действия, а за коалиране в последния момент с някой от двата "големи".
Така че шумът около новите обединения ще се прероди в механизъм за получаване на няколко депутатски места за техните добре познати лидери. Ще промени ли нещо тази дребна метаморфоза? Ще се прероди ли България, ако на мястото на днешния безгласен и посредствен депутат-социалист дойде амбициозен, активен и не съвсем умен депутат от "Защита" (например)?
Сякаш още преди 70 години великият Айнщайн не казваше, че най го е страх от активните и глупави учени. Не е ли това правило валидно и за политиците?
Така че у нас отново ще се получи една на пръв поглед неразрешима дилема. Почтените хора, които искат промени, уж ще трябва отново да гласуват за социалистите, за да не пропаднат гласовете им, ако се дадат за други малки радикални партии, които нямат шанс да минат бариерата от 4-5% от гласовете. Аргументът на социалистите ще бъде, че иначе отново ще ни управляват днешните корумпирани и антинационални политици. По-трудно е да се предвидят аргументите на седесарите, с които ще карат избирателите да гласуват за тях. Реалностите са такива, че само шепа хора, спечелили с правда или кривда от новото време, ще искат да утвърдят досегашната власт.
Но с какво да бъдат привлечени другите, милионите? Вероятно със страха от промените, които уж би въвело едно по-ляво правителство. Но в действителност лявото правителство няма да направи сериозни промени, така че този аргумент губи сила.
Тогава остават обещанията за светло бъдеще, които са абсурдни на фона на днешния ден (който преди десет години също беше "светло бъдеще"). Остава и "аргументът" на премиера, че за България нямало алтернатива, а по стария път най-добре щял да ни води старият каруцар.
А истината е съвсем проста и ясна за всички ни: старият път, пътят на Иван Костов, означава гибел за България, бедност за хората й, неграмотност и болести за децата й. По стария път след двадесетина години ние ще изчезнем като държава.
Спасението е да търсим нови пътища, без да ги клеймосваме като капиталистически, социалистически или някакви други. Мъдрата мисъл на Дън Сяопин, че котката трябва да лови мишки, пък дали е черна или бяла няма значение, не означаваше само отказване от някои примитивни лозунги на социализма, които пречеха на развитието. Тя означава и отказване от някои лозунги на капитализма, които пречат на напредъка на страни като нашата.
Коя българска политическа сила ще може да мисли с главата си, да отхвърли чуждите модели и да намери българския път, по който да тръгнем и да запазим страната си, да нахраним народа си, да го излекуваме и обучим за утрешния нов живот? Коя сила ще намери правилните съюзници на България, които ще имат интерес ние да вървим напред и да преуспяваме, а не да загиваме? Коя сила ще ни предложи радикални, а не козметични промени? Това е големият въпрос, пред който сме изправени всички ние.
Тази сила обаче ще се появи рано или късно, но ние трябва да се опитаме това да стане по-скоро, докато все още имаме шанс да спасим България.
КОЩУНИЦА И ИЗБОРИТЕ В ЮГОСЛАВИЯ
Мнозина сърби и хора от сръбско потекло са склонни да подкрепят Воислав Кощуница, който понастоящем участва в югославската президентска надпревара. Правят го, защото уважават неговите "лични качества", т.е. проявения от него политически характер.
Съществува още една причина тези сърби, както и американски, австралийски и други граждани от сръбски произход, да подкрепят Кощуница. Хранят надеждата, че е достатъчно югославските народи "да се отърват от Милошевич" и да изберат човек, приемлив за САЩ, за да се извоюва благосклонността на американското правителство.
Основателна ли е обаче тази надежда? Според нас обещанията и очакванията за милост са жестока илюзия.
Мнозина заявяват, че подкрепят Кощуница, защото е "честен" или "неомърсен".
На 26 юли водачът на Демократическата партия Зоран Джинджич заяви: "Що се отнася до общ кандидат във федералните избори, има две неща, по които ние ще трябва да вземем решение: първо, да се съгласим да подкрепим един-единствен кандидат, ако сме решили да участваме в тези избори; второ, да направим внимателен анализ и да преценим кой от кандидатите има най-големи шансове да бъде избран. Неговата избираемост трябва да бъде единственият критерий" ("Франс Прес", 01.08.2000).
Джинджич, известен най-вече с това, че се подписва под американска ведомост, бе ключова фигура в утвърждаването на кандидатурата на Кощуница.
Каквито и впечатления да е оставил Кощуница за себе си В МИНАЛОТО, той ДНЕС ще бъде оценяван по сегашните си действия. Един политик определя самоличността си най-вече чрез призивите си за подкрепа. Като видиш от кого иска някой подкрепа, какви са хората, от които я очаква, неговите позиции ти стават ясни и не е необходимо да ти се обясняват с думи.
Основната база на подкрепата за Джуканович е образувана от сепаратистки настроените албанци и профашистките етнически хървати.
В рамките на цяла Югославия Кощуница поиска и получи подкрепата на сепаратистки настроените елементи в южносръбския район Санджак. Естествено, той е и официалният кандидат на контролираната от САЩ "демократична опозиция". Независимо от това какъв е бил някога, става ни ясно какъв е той днес.
Междувременно Кощуница и неговата "демократична опозиция" подкрепиха публично платформата на неолибералния белградски център Г-17. Нека изложим тук накратко основните елементи на този план.
1. Призовава се да се използва германската марка като успоредна валута в Югославия и да се включи югославското банково дело в световната банкова система. Подобни мерки биха лишили югославското правителство от способността му да регулира цените и заплатите, особено доходите на бедните хора, и биха оставили Югославия на милостта на натовските държави и особено на САЩ, които в Косово показаха съвсем ясно и недвусмислено как биха искали да постъпят с цяла Сърбия.
2. Призовава се да се въведат икономическите реформи, които опустошиха бившите социалистически страни, като например България. Тези мерки съвсем не предвиждат "преход от социализма към капитализма".
Въвеждането в тази страна на екстремални икономически реформи няма как да не предизвика същите резултати, които наблюдаваме в Русия: разрушаване на националните стопански отрасли и изпадането на милиони хора в мизерия. Естествено, успоредно с увеличаването на бедността се засилват и етническите вражди.
3. Постановява се, че след едногодишен "защитен" период за най-бедните и онеправданите ще бъдат наложени изцяло и неограничено принципите на свободната пазарна икономика. Трудовите хора, включително и един милион бежанци, биха стигнали до положение, при което ще закупуват хранителни продукти на европейски цени при икономика на равнището на Третия свят. Биха били захвърлени "на игрището на световната икономика" с безпрецедентна бруталност и напълно предсказуеми резултати.
Всичко това вече го наблюдаваме в България, Русия, Централна Америка и т.н. Колко още пъти трябва да се случи?
"Свободните пазари" не са свободни, когато в тях господстват свръхбогати финансови гиганти от САЩ, Германия и други могъщи държави. Все едно да поставиш на боксовия ринг шампион от тежка категория срещу талантлив боксьор от полусредна категория, при това заболял (от санкции) и да им кажеш "Хайде сега, момчета, боксирайте се по правилата! Боксирайте се свободно и честно!"
Как биха могли работниците от бомбардирания автомобилен завод в Крагуевац да се състезават с автоматизираните заводи в Детройт и Щутгарт, след като екипът на Кощуница наложи програмата на Г-17, предвиждаща "пълна интеграция в регионалната икономическа и политическа активност, като се наблегне на свободната търговия"?
Работниците от този автомобилен завод скоро биха започнали да гладуват, както днес гладуват работниците в България.
4. Призовава да се установи господството на МВФ и на неговите дискредитирани икономически "лекарства", които разрушиха живота на милиони хора в Русия, Индонезия, Южна Корея и др. 5. Никъде не споменава отговорността на САЩ и Европа за щетите в размер на милиарди долари и за човешките страдания, причинени от продължилите 78 дни бомбардировки.
Налагането на мерките на МВФ и Световната банка върху националните държави води до тяхното разпадане и до подхлъзването към етнически войни.
Нека си представим какво би могло да се получи в Югославия, където Западът провежда политика на насаждане на омраза между етническите групи от десет години. Съвсем определено отслабването на централната власт и прилагането на разрушителните за националната икономика мерки на МВФ, в съчетание с подривните действия на САЩ и Германия и техните агенти, с които е препълнена представяната от Кощуница коалиция, биха предизвикали войни и ужасяващи страдания. Това би станало независимо от личните желания на Кощуница.
А какво ще стане с федерацията? Това почти не е споменато в програмата. Там се призовава за "бързо решаване на висящите въпроси по приемствеността с бившите югославски републики, и на тази основа, сдобиването с финансовите средства, необходими за членството в Европейския съюз".
Какво може да означава "бързо решаване" освен приемането на условията, изложени от посланика на САЩ в ООН Ричард Холбрук: приема се, че Югославия е престанала да съществува, и в резултат на това тя губи 20 милиарда долара в имущество, в сгради на посолства, в търговски флот, в гражданска авиация, в един кораб, който вече е задържан от САЩ.
Нека се спрем малко по-обстойно върху евентуалното комплектуване на правителството. Някои оценяват малочислеността на партията на Кощуница като добродетел. Такава малочисленост обаче не му позволява да осигури силите, необходими за управлението на Югославия.
Кощуница не е харизматична личност. Не е в състояние да предизвика масова подкрепа само с личното си участие в кампании на низово равнище. Съюзната му обаче, платена от САЩ опозиция, която подписа съвместно с него програмата на Г-17 и е готова да осигури кадрите за избирателната му кампания, разполага с достатъчно хора за комплектуване на правителство. Нещо повече, работодателите им от САЩ искат именно те да комплектуват правителството.
И така, по необходимост, кадрите за неговата администрация биха били осигурени от цялата мрежа от контролирани от САЩ "неправителствени организации", от псевдонезависимите медии и от обучени от ЦРУ студентски организации от типа на "Отпор". САЩ за пръв път биха се сдобили с възможността да поставят своите "независими демократични сили" на високи правителствени постове.
Бихме станали свидетели на разрушаването на националната цялост и на развихрянето на още по-страшни етнически конфликти от тези, които видяхме. Резултати ще са заредени с геноцид. Елитът на САЩ иска за Югославия точно такава съдба. Иска да покаже на други страни, които биха проявили склонност да се вдъхновят от югославската съпротива, че тя би могла да доведе единствено до абсолютна мизерия и етнически войни.
Някои твърдят, че САЩ биха се радвали Милошевич да остане на власт, защото са го демонизирали. Истината обаче е, че през последните две-три години правителството на Милошевич се превърна в огромно главоболие за САЩ. Не се поддаде на провокации. Имаше блестящо поведение в Рамбуйе. Превърна се в символ на възможността да се оказва съпротива.
Накратко, за елита на САЩ е безкрайно по-добре да държи на власт своя пряка агентура. За да постигнат чрез нея едновременно две цели: да предизвикват етническо напрежение и да разрушават икономиката,да поддържат непрестанно напрежение и войни. Това пък би позволило постоянна намеса на натовски войски, излавянето на сръбски "военнопрестъпници", избиване на неудобни сърби и на други хора, лоялни на Югославия, от АОК (която би започнала да действа в цяла Сърбия, след като там дойдат на власт американски агенти). Сепаратистите в Санджак, подкрепящи Кощуница, биха били подтикнати към още по-голямо сближаване с АОК, тъй като засилващото се американско присъствие в Югославия би издигнало авторитета на американските марионетки. НАТО, може би с участието на хърватски сили (Хърватско днес е кандидат за членство в тази организация) би могло да преследва и бежанци, които не са сърби, лоялни на държавата мюсюлмани от Босна, хървати и албанци и хора от други народности в Косово, и да ги обвинява във военни престъпления. Имената им по чудотворен начин биха се появили в натовските "тайни списъци" всеки път, когато САЩ и НАТО поискат да ги отстранят от сцената. Така, както вече се прави в Босна.
Американското правителство би могло да постигне всичко това много по-лесно, ако успее да намести във властта хората, на които вече плаща. В крайна сметка, тези хора вече трябва да направят нещо срещу получените от тях милиони.
Точно такива хора управляват днес в Косово. Всички очакваха там управлението да се поеме от "добрия" Ругова, а на власт е именно АОК.
Някои казват: "През изминалото десетилетие всички сръбски политически водачи се дискредитираха. Всички освен Кощуница. За разлика от тях, той е възприеман като патриот и като честен и сериозен човек".
Тук става дума за две различни неща. Колкото до второто, вярно е. Да, Кощуница продължава да е смятан от много сърби за патриот, за честен и сериозен човек. Това обаче не означава, че делата му в действителност не са го омърсили.
Та какво стори Кощуница, след като се яви като кандидат на една "опозиция", командвана от САЩ? Той предостави почтеното си име като прикритие на хора, които иначе са съвсем дискредитирани, и то напълно основателно. Допусна класическата грешка на самотния интелектуалец. Фауст подписа договор с Дявола... В случая става дума за елита на САЩ. Кощуница може и да продължава да се самозалъгва, че е все още независим, обаче дяволът знае как да си прибере своето.
Защо Кощуница не осъди публично коалиционните си съюзници, задето приемат американски долари? Когато САЩ обявиха, че учредяват в Будапеща специална служба за подпомагане на югославската "опозиция", Кощуница обвини САЩ, че чрез тази показност дискредитирали него и съюзниците му. Какво е това възмущение? Че да не би САЩ за пръв път да оказват помощ на тези хора? Та това е дреболия. САЩ дадоха досега на тези хора една десета от един милиард долара, а това в Югославия са много пари. Да не би тези пари да са били давани със съзнателната цел да се дискредитира опозицията?
С други думи, какво излиза? Че САЩ дават на някои хора (съюзниците на Кощуница) пари, защото искат да загубят изборите, а нападат други хора безмилостно - Милошевич, - само защото иска те да спечелят изборите?
Всичко това е лъжа.
Истината, както винаги, е проста. САЩ дават пари на хората от "опозицията", защото така си купуват тяхната лоялност.
Щедрото отпускане на тези пари би могло да се окачестви като еничарството в някогашната Отоманска империя. Отвличали се сръбски момчета, отвеждали се в Турция като малки, възпитавали се като мюсюлмани и след това се изпращали обратно в родината им като елитни отомански войски.
Това става и днес, макар и естествено, с известни различия. Всъщност така постъпва елитът на САЩ с млади хора от целия свят. Буквално или образно (чрез телевизията и филмите) те биват отвеждани в САЩ и в други западни страни, там ги омайват с повърхностен блясък, обявен за добродетел, и след това ги връщат в тъпата вехта Югославия. Такива млади югославяни можем да видим в някои елитни американски университети. Срамуващи се от старата бедна Югославия, която има повече древна култура от цяла Западна Европа и САЩ, взети заедно. Възприемат я като страна, пълна с опърпани селяни и старовремски икономически концепции и т.н. В Белград тези еничари се събират в институции, подобни на "свободното" радио Б-2 92.
Еничарската душевност, съчетана с презрение към обикновените югославяни, трябва да се подхранва с пари. Лишиш ли я от пари, няма да ти върши работа. Новата глобална култура не е нищо друго освен леко замаскирани пари.
И тъй като тези хора презират уж изостаналата, а всъщност истинска културна душа на своята страна, те се превръщат в полезни оръдия. Прехласнали се по най-повърхностните аспекти на западния живот, в сърцата си могат да намерят оправдание за всичко. Не намират за висока никоя цена, която народът им ще трябва да заплати за "модернизирането", а всъщност за поробването на страната му.
Истината е, че основата на трите управляващи партии - Югославската левица, Социалистическата партия и Радикалната партия - е образувана от хората, които най-силно се противопоставят на опитите на САЩ да унищожат сръбския народ като политическа сила. Това няма как да се скрие.
Някои хора си представят предстоящите избори като противоборство между левицата и десницата. Това е грешка. Югославската левица е лява, а Радикалната партия е дясна. И двете обаче се обявяват в защита на югославския суверенитет. При всички различия между тях, именно това е основата за тяхното единство. Противниците им нямат друга политика освен долара - всичко може да се купи. Иначе могат да се преструват на либерали, на консерватори или на социалисти - има ли значение на какви? Зад тази фасада се крият пари. Приказките са празна работа.
САЩ целят да унищожат не именно Милошевич. Искат да отстранят от сцената веднъж и завинаги сръбската съпротива. За да ликвидират ядрото на тази съпротива, платените агенти на САЩ трябва да се докопат до управленчески позиции в Сърбия. Там биха могли да манипулират събитията много по-успешно, отколкото от чужбина, да устроят убедителни провокации, да устроят политически театър, като установят контрол едновременно върху смутителите на реда и полицията. Биха могли с лекота да предизвикат "събития", поддронващи днешната съпротива на европейското обществено мнение срещу бомбардирането на Югославия или срещу разполагането на натовски войски в цяла Сърбия. Такъв един процес впрочем би бил подпомогнат от програмата на Г-17, която иска окастрянето на и без това малкия военен бюджет на Югославия.
Ако в югославската администрация навлязат сили, командвани от САЩ, армията бъде отслабена и объркана (след като бъде поставена под командването на куислинги), в страната се осъществи мащабно проникване на елементи от АОК, и евентуално бъдат настанени в нея войски на хърватското правителство, би се стигнало до вътрешни размирици и големи страдания.
Всичко това би отслабило духа на всички нас, на стотиците милиони или милиарди хора из целия свят, на които малка Югославия показа, че сме в състояние да не позволим на новата американско-германска империя на алчността да унищожи нашите собствени култури и суверенитети.
СКАНДАЛ ИЛИ ОБИЧАЙНА МАНИПУЛАЦИЯ?... В редакцията на "Нова Зора" се получи пакет документи и съпроводително писмо от доц. д-р Димитър Дунков, славист, преподавател в Института по славистика в Залцбург (Австрия) и в Института за изследване на Източна и Средна Европа в Пассау (Германия). Те съдържат критика и доказателства за антибългарската дейност на д-р Ото Кронщайнер, професор от Института по славистика в Залцбург, Австрия.
В същото време в България се проведе международна научна конференция "Средновековна християнска Европа: Изток и Запад", където г-н Кронщайнер разви тезата си в България да бъде въведена паралелно латиницата, тъй като кирилицата била "комунистически шрифт".
Президентът Петър Стоянов награди австрийския учен с най-високото държавно отличие - орден "Стара планина".
"Нова Зора" няма възможност да публикува цялата документация на господин Димитър Дунков, не само защото е много обемиста и специфична за обикновените читатели. За да разберат те за какво точно става дума, има нужда от обширен коментар, какъвто, поради ограничените възможности на вестника, ние не можем да си позволим. Затова публикуваме текстовете на писмото до главния редактор на "Нова Зора" и отвореното писмо на българския учен до президента, до председателя на МС, до председателя на ВАК към МС на Р България, председателя на БАН, ректорите на университетите в София, Велико Търново, Пловдив, Шумен, Нов български университет.
Без съдържанието на коментираните от господин Дунков материали, разбира се, не всичко е ясно, но въпреки това, редно е инстанциите, до които е изпратено въпросното писмо, да отговорят на зададените там въпроси. И понеже за новата ни "политическа класа" стана обичайна практика да се покрива всичко неудобно за конформистичната философия на нейните "рицари", смятаме, че българската общественост трябва на всяка цена да знае кой от властниците какво дроби... До г-н Минчо Минчев, главен редактор на в. "Нова Зора"
Относно
г-н Минчев,
1. Заявление по повод обидите на географска и етническа основа, публикувани от проф. Ото Кронщайнер.
2. Поставени от мен въпроси и изразено мнение в Отворено писмо до Министерския съвет, г-н Председателя на ВАКК към МС, г-н Председателя на БАН, ректорите на ВТУ, НБУ, ПУ, СУ и ШУ.
3. Копие от статията на проф. Ото Кронщайнер "Otto Kronsteiner. Die Rebalkanisierung der kyrillischen Textologie. Salisburgensia sui generis. Eine Glosse" - Die Slаwishen Sprachen 64/2000:19-25.
4. Копие от едноименния и с почти идентично съдържание материал на проф. Ото Кронщайнер, разпространяван от него от началото на май т.г. под формата на писмо до различни инстанции и личности.
5. Моето становище по тези две писания и по други научни славистични и българистични дейности на проф. Ото Кронщайнер - "Псевдонаука и политиканстване. "Славистиката" на Ото Кронщайнер".
6. Копия на материали, разкриващи действията на проф. Кронщайнер и неговия асистент д-р Улрих Тайсен, противоречащи на научната етика (в случая без мое знание и разрешение променили по недопустим начин предпечатния оригинален вариант - а/ на моя труд, и б/ на титулната страница и поставили имената си на нея).
7. Копие на официалната статистика за броя на студентите в Залцбург с основна специалност "Българистика" през 1999г. (-2!) и 2000г. (-1!).
8. Копие на становището на студентите слависти в Залцбург относно преподавателската дейност на проф. Ото Кронщайнер, публикувано във вестника на Факултета за обществени науки на университета.
9. Копия от материали, посочващи двуличността на научните позиции на проф. Кронщайнер по отношение на:
10. Библиографски данни за автора на това писмо.
Посоченото по-горе, особено по т.9.1. и 9.2., би следвало да накара личностите и инстанциите, въодушевени от "пледоариите" на проф. Кронщайнер за България, българистиката и славистиката, да преосмислят сериозно отношението си към неговата личност.
Копия от всички приложени тук материали са изпратени за сведение и мнение до Президентството и Министерския съвет на Р България, председателя на ВАК, президента на БАН, ректорите на ВТУ, НБУ, ПУ, СУ и ШУ, а също до отделни учени от България и други страни.
Пълният текст на моя отзив е поместен и в Интернет под URL:
http://www.bibliaslavorum.com/forum
Не е в компетенциите ми, нито е в правата ми, да се намесвам в работата на българските комисии по присъждане на научни степени и звания и в правомощията на институциите за присъждане на държавни отличия. Като български гражданин се обръщам към Вас със следните въпроси:
1. Дали конкретните лица, предложили проф. Ото Кронщайнер от Института за славистика в Залцбуррг, Австрия, за носител на:
- почетната титла Доктор хонорис кауза на университетите във Велико Търново и София или - държавното отличие "За особени заслуги към славистиката и българистиката" са прочели лично научните му публикации в областта на славистиката и са ги съпоставили една с друга?
2. За какви конкретно заслуги са присъдени на проф. Ото Кронщайнер упоменатите по-горе степени и отличия?
Дали за:
3. Защо българските институции не взеха под внимание тези известни в научните кръгове неща?
Дали поради:
Или те просто си "затвориха очите"?
Мое мнение:
Doctor honoris causa е почетна степен, която се присъжда не само за чест, но за честност и почтеност.
Кощунство спрямо българската общественост и наука е тази степен да се присъжда на лица, които без основание и с крайно непочтени средства се опитват да рушат авторитета на български учени и колективи.
* Дадените в скоби означения (1.1., 2.3. etc.) и страници отпращат към съответните места в текста на моя отзив "Псевдонаука и политиканстване. "Славистиката" на Ото Кронщайнер" (виж Приложение 5).
ПОСЛЕСЛОВ
г-н Дунков,
На конференцията в една комична инсинуация му бе отговорено, че нашата азбука е производна (дериват) на гръцката и когато се откажат гърците, ще се откажем и ние... Което означаваше една подигравка към всяко подобно идиотско предложение.
Не е първица да се сблъскваме с високомерните, пренебрежителни атаки на всякакви доброжелатели, които трудно се отбиват. Тези атаки обаче поне са обясними, дори от културологична гледна точка. Като истински наследник на една вековна империя, която вече не съществува, господин Кронщайнер има провинциални комплекси и ги избива на бедните български глави. Оттук са всичките му фобии, включително и русофобията. Цялата работа обаче не е в Кронщайнер и подобните му от Запада, а у нас. Както се вижда от документацията, Вие отдавна не живеете постоянно в България и вероятно не знаете, че всяка година, щом се зададе великият ни празник - Денят на писмеността 24 май, в медиите се появяват хора, които с удоволствие обясняват на българите, че да си българин, такъв, какъвто те е създала историята, е един позор. От него трябвало да се отървем, колкото се може по-скоро... Александър Андреев от "Дойче веле" преди няколко години дори написа статия, в която буквало поставяше въпроса така - или идентичност, или Европа!
Пледоарията да се откажем от своята идентичност има като че ли постоянен характер. Върхът на отрицанието в нея са писаниците на старши научен сътрудник от Института по история при БАН, активист на управляващата партия, издал книга, в която се доказва "научно", че не сме славяни, а смес от прабългари и "местно" население. В основата на славянофобията идва едно невероятно по своята глупост разбиране, изразено накратко с формулата: "Русите са славяни, ние не сме руси, ерго - ние не сме славяни". Корените на това разбиране са пак в русофобията... Същата, от която, разбираме, страда и професор Ото Кронщайнер!
Не се надявайте, че тези инстанции, до които сте писали, ще защитят българската кауза от подобни нападки. Както виждате, вместо да получи заслуженото за поразиите срещу старобългаристиката, професорът получава орден "Стара планина". Причината е, че ония, които му дават ордена и се правят на слепи за писаното от него, остават на подобни позиции. Те демагогстват, но се отричат от действителната българска идентичност и се мъчат да я подменят с някаква друга измислена от самите тях. Като смятат, че така ще приближат българите до Европа, което е смешно, защото ние сме отдавна там. Не става дума изобщо за някакво "европеизиране" на българите, а за присъединяването им към "благоденстващия свят", т.е. мотивацията не е в духа, а в материята. Това е и главният порок - щом се откажем от себе си, и отгоре ще завалят блага. А това не може и няма да стане, ще Ви каже всеки смислен българин.
Аргументацията срещу славизма много често (като у господин Кронщайнер) придобива антикомунистически нюанс. Също много примитивно и поради това невярно, защото комунизмът не е измислен от славяни, а от евреи в западна културна среда. Източните славяни - великоруси, малоруси и белоруси бяха само опитното поле на този социален експеримент. По смисъла на сатанизацията на лявата доктрина, най-много пострадаха от него. И (нека не губим чувството си за хумор) може би господин професорът си е получил ордена напълно заслужено, пледирайки, че българската азбука е един символ на комунизма. Нали българите са европейци, a Eвропа e родила тази идеология?... Остава само да намерим и оригинала на "Капиталът", написан на кирилица.
Всъщност, както цялото ни историческо наследство, кирилицата е част от нашата идентичност, подложена от твърде много години на различни атаки, най-силни сега, по пътя към глобализма. Никакъв глас на разума не може да убеди "гражданите на света" да не унищожават българите, пък и останалите нации. Целта е въвеждането на безусловното господство на световната финансова олигархия. Тези хора просто трябва да бъдат спрени... Не съм сигурен дали въпросният професор не е получил пари за своите "изпълнения" и особено за доклада си пред конференцията в София. Преди няколко години холандски учен срещу пари бе дошъл да ни убеждава, как трябвало да се откажем от митовете на историята си, един от които бил за потурчването на родопските българи. Всевъзможни фондации, със и без граници, постоянно атакуват основите на българската идентичност с благословията на властите. Прегледайте вестник "Демокрация" - в спора за сградата на Националния музей, например, там бе публикувана статия, в която се казваше, че на малка страна като България не е нужен такъв голям национален музей... Е, как искате да порицаят Кронщайнер?! Или да му отнемат почетните звания в два български университета!? Неговите "гафове" попадат в основните скрижали на сегашната философия на българските "демократи", която нито е българска, нито е демократична.
Няма да Ви чуят, нито ще Ви обърнат внимание, даже идиотското предложение на австрийския "учен" за въвеждане на кирилицата се забеляза само от няколко вестника.
Разбира се, ние не казваме, че не е трябвало и не трябва да се борите. Ние се борим по същия начин - в почти безнадеждни условия.
Но нали някой трябва все пак да пръска светлината на истината, иначе кой ще осветява мрака!
СТРАШНА Е МИЗЕРИЯТА НА МОРАЛА... В разгара на битката между българските учители и правителството в."Стандарт" пусна редакционна бележка със заглавието "Страшна е мизерията на просветата ни" - на първа страница.
Поради уникалността на текста позволяваме си да го цитираме дословно:
"Ден преди началото на учебната година ясно се вижда цялата мизерия на родното ни образование. Учителите мислят само за едно - за увеличения на заплатите. Но не и за образованието. Досега няма случаи учители да са предложили подобряване на учебните програми и планове. Няма учител, който да познава чужда образователна система и да ползва чужд учебник. А имат време. Това е единствената професия, която над 4 месеца е в отпуск. Ако са толкова кадърни педагозите и не си харесват заплатите, да отидат в частните училища или в "Майкрософт". Ама там няма да ги пуснат да припарят дори до звънеца на вратата. Защото повечето не знаят нито един чужд език и дори не са отваряли Интернет. Това е драмата на образованието ни, а не заплатите. И тя е страшна."
Няма значение кой е авторът на тази отвратителна помия, по-важното е, че се намира вестник, уж свободен и независим, да я отпечата на първа страница.
Този "човек" все едно че не живее в България... Той смята, че заплатите на учителите, които не достигат оптималния минимум за физическите параметри на съществуването, са достатъчни... При това заплати, които не се получават месеци наред! Защото учителите имали ниска квалификация.
Тогава възниква въпросът - защо всички оценки на нашето средно образование в чужбина са много високи, по-високи от тези на висшето?
Българските учители трябвало да ползват чужди учебници?... А знае ли господинът, че във всяка образователна система по света се ползват учебници, разрешени от съответното министерство на образованието. В Съединените щати учебните помагала се разрешават от провинциалната (щатската) администрация.
Българските учители трябвало да познават чуждите образователни системи. От какъв зор, след като приложението на техния опит се практикува с адаптация на някои елементи и се определя пак от съответното министерство след продължителни експертни оценки.
Щом били толкова кадърни, да отидели в частни училища или в "Майкрософт". Интересно какво ще прави учителят по биология в "Майкрософт", или този по литература?!
Впрочем, една проверка веднага би показала, че частните елитни училища имат равнище по-ниско от това на държавните елитни училища.
Не знаели чужд език. Защо "Стандарт" не провери колко учители в Дания знаят чужд език? Или пък в Холандия? Да не говорим за Франция или пък за Англия!
За Америка не бива изобщо да се пита, че е срамота. Защото показателят в западните страни вън от англо-саксонското лингвистично пространство е средно до 30-40 процента елементарен английски, който не служи за нищо друго, освен като пътуваш свободно по шенгенския свят, да си поискаш чаша вода или да попиташ как се стига до най-близката спирка на метрото... Какво ти ползване на чужди учебници и чужди образователни системи!
Разбира се, че компютърът е нужен, но колко училища са оборудвани с компютри? И кои от тях могат да си позволят таксите за Интернет?
Колко учители могат да си позволят компютър вкъщи, че и да плащат тази такси?
Примерът с Интернет е като че ли някаква подигравка... Защото всеки компютърен специалист знае, че един организиран от Министерството на образованието евтин курс през лятната ваканция е достатъчен да сложи началото на повсеместна компютърна грамотност сред учителите. Но за какво ти е умението да ловиш риба, като нямаш пари за въдица?
И въпреки това сред българските учители има множество такива, които знаят и чужди езици, и са грамотни компютърно.
Има автори на научни публикации, на книги, дори немалък брой с докторски степени.
Под главата на вестника, вляво от въпросния коментар, "Стандарт" ни предлага да отворим собствените му 6-8 страница, за да прочетем, че емигрирали 50 000 "компютърни спецове"... Тези спецове къде се обучаваха, в чия образователна система? Въпросните ли безграмотни учители им преподаваха?
Кой научи на математика десетките българчета, които почти всяка година печелят различни международни състезания?
Драмата, трагедията, съвсем не е в професионалните качества на българските учители, а в "демократичните" експерименти с българското училище!
В неговия разгром от безпросветни хора, от идиоти, за които няма нищо свято и сред тях се нарежда авторът на посочения "редакционен коментар". Разгромът предизвика борбата, която съвсем не е единствено за заплатите и даже не главно за тях, а за достойнството!
Това предизвика борбата. И тази борба е всеобща, но за пръв път в историята на България отпред са българските учители - това им прави чест.
Те показаха на всички, че прословутото българско търпение трябва да има и то има граници.
Те засрамиха дори офицерите, превили бездушно врат пред шайка негодници, които ликвидираха армията и я превърнаха в жандармерия.
Ако всички застанем на гражданската си позиция, като учителите, все още можем да спасим Отечеството!
Съвършено неясно остава защо "Стандарт" изля тази помия!
Дали някой плати или просто така, от избухването на данкохаирсъзиновска страст да напопържаш някого?
Кого?!
Унизеният, надигнал най-сетне глава да защити хляба и достойнството си!
Ето това е мизерия, мизерията на морала.
Ако олигарсите измрат, то ще е заради собствената им лакомия
Из Русия се разнася погребален плач. "Война срещу олигарсите", "Режат главите на олигарсите", "Ще остане ли в Русия поне един олигарх? " - такива са "некролозите" във всички медии. Но те са заплашителни. Борис Абрамович Березовский, "разпопен" депутат, формулира същността: властта или ще помага на олигарсите, или ще бъде... друга.
Изказване на г-н Волски ме накара да се хвана за перото. С пресилена трагика той ни плаши с неизбежния крах на икономиката, а и на цялата страна. Предупреждава, че властите са намислили да унищожат цвета на Русия, нейния елит. И кого именно? Владимир Гусински, Вагит Алекперов, Владимир Потанин, Владимир Каданников. Московската прокуратура търси от Потанин (концерна "Норилски никел") да доплати 140 млн. долара, укрити при "приватизация". Данъчните оценяват на подобна сума и неплатеното от Алекперов ("Лукойл"). Каданников пък изпревари всички на своя ВАЗ, бягайки от данъци. Освен това държавните служби проявиха интерес към "Газпром" и "Юкос".
"Богатите" ги преследват за нарушение на законите, които вероятно никой не би могал да съблюдава" - това е превод от интервю на Березовски за "Файненшъл таймс".
Борис Абрамович напусто гневи Бога, прехвърляйки своите грехове върху законите. Престъпници стават хора, които съзнателно и целенасочено пре(об)крачват границите на правото заради личната си изгода.
Всички суровинни отрасли, които са и най-доходните, бяха предадени на кандидат-олигарсите чрез т.нар. ипотечни търгове (залогови аукциони). Това бе сделка между правителството на Черномирдин (с идеолози и изпълнители А. Чубайс и А. Кох) и хора, близки до него. Правителството се престори, че поради бедност взема заем от тях, а дефакто разпределяше най-тлъстите залци от държавната собственост. Такива притворни сделки обаче са недействителни от самото си начало.
Сметната палата своевременно събра всички доказателства. Най-напред Министерството на финансите разхвърля по свои сметки (в определени търговски банки) около 600 млн. долара "временно свободни средства". После правителството като че ли става длъжник... на себе си - взема назаемсобствените си долари (макар и в по-голямата си част те да останаха в същите банки). Залогът е Норилският металургичен комбинат (в него се добиват 70-90-% мед, кобалт, никел, метали от платинената група) и най-крупните нефтени компании, сред тях и "Сибнефт".
По споразумение дори и не се предвижда връщане на кредитите. Банките "продадоха" на самите себе си (по най-ниските цени и чрез подставени временно създадени акционерни дружества) най-доходните руски предприятия.
Всички опити на Сметната палата да върне на държавата и народа "при(х)ватизираната" собственост останаха напусто. Генералната прокуратура и Федералната служба по безопасност или се бояха, или пък не съумяха да се намесят. Например вицепремиерът, шеф на МВР, А. Куликов бе яростен опонент на лъжезалозите. Но... при заграбването на огромната собственост днешните стопани бяха престъпили толкова нормативни актове, че пръстите и на краката, и на ръцете няма да стигнат, за да се преброят.
Те отлично разбират и съзнават, че ако властта се смени, дори да не е скоро, държавата е задължена да възстанови законността и да си върне своето. Собствениците на богатите производства, чувствайки се фаворити, въобще няма да тръгнат да ги развиват. Целта е друга - да източат от тях колкото може повече и по-бързо.
Олигарсите "инвестират" само във властта-родителка, и то само за да се задържат на върха й.
Но очевидно са сбъркали в сметките при смяната на кадрите.
Властта дори и да не се промени, значително "поумня" под напора на Владимир Путин. Тя би следвало много да се промени, и най-вече заради защитата на самите олигарси, за да се опита да легитимира някак си протеклото разпачедосване на собствеността. Оттук и искането към Потанин да се издължи към държавното съкровище, а към Алекперов - да си плати данъците.
Московската прокуратура е справедлива в исканията си към В. Потанин.
Приватизацията на "Норилски никел" не е съобразена с действащото тогава законодателство, както по същността, така и по формата си. Уникалното гигантско предприятие на стойност 12-15 млрд. долара (само за 1 година от реализацията на метали идват 2,8-3 млрд. долара!) е продадено за 140 милиона!.. В цената не са включени дори мобилизационните запаси. Освен това Държавният комитет по имуществото и Фонд имущество "възложили" продажбата на комбината на банката, която всъщност го закупила. И още, взела 30% комисиона от сумата, полагаща се на държавата. Не му се вижда краят... Как са разпределени "комисионите" - почти 50 млн. държавни долара, - вече никой не ще узнае.
Точно така бяха "продадени" 51% от акции на компанията "Сибнефт". Березовски и обкръжението му заплатиха 0,6 млрд. нови рубли, а пазарната стойност, според одиторите на Сметната палата, е 16,2 млрд. Т.е. 25 пъти по-евтино! Щети за държавата - 15,6 млрд. рубли. Да не забравяме, че тогава доларът се равняваше всичко на всичко на 6 рубли... Така че "плачът за олигарсите" е абсолютно неуместен. Те добре се възползваха от приватизираната власт. Путин умолява - дайте на държавата поне мъничко от присвоеното. На него сякаш не му се иска да огласява същността на случилото се.
Но алчността е пагубна. Тя може да изпие и разума на човека. Владимир Гусински безсрамно заявява по собствената си НТВ, че не е платил на Русия и рубла подоходен данък. Гражданин на две държави плаща на трета от своята печалба. На Гибралтар.
По думите на С. Кириенко богатите дължат 15 млрд. долара ежегодно подоходен данък. Ето защо хазната е празна, а страната - бедна. Ето защо старците умират, а деца не се раждат. Населението на Русия ежегодно намалява с по 750-800 хиляди души. И не бива да се позоваваме на слабостта на законите.
Който е "скътал" стотици милиарди долари "в хралупата", отлично разбира истинската цена на своите богатства - милиони човешки животи, разрушаване на държавата.
И Путин е длъжен да мисли не за това ще останат ли олигарси в Русия, а ще я има ли самата Русия.
Българите и България в старата руска книжнина
Българо-руските книжовни връзки водят началото си от Х век. Познати са - по определението на авторитетни руски и европейски учени, - първо и второ южнославянско влияние върху духовния живот на Русия.
"Както е известно - пише руският учен Алексей Соболевски (1856-1929), - руската литература води началото си от южнославянската литература (старобългарската) и нейните първи ръкописни паметници с малки изключения не са друго освен преписи от южнославянски паметници."
По същия повод, друг руски учен - Михаил Тихомиров (1893-1965), изтъква: "Руските ръкописи понякога са копия на разкошни български книги от времето на цар Симеон и цар Петър. Такъв е например известният Сборник на Светослав (1073), който представлява препис от оригинала, написан за цар Симеон".
През XIV в. настъпва новият разцвет на българската книжовност. От тази епоха са запазени шедьоврите на среднобългарското ръкописно наследство: Иван- Александров или Софийски псалтир, наречен още Песнивец (1337 г.), Манасиева летопис (около 1345-1346 г.), Лаврентиев сборник (1348 г.), Иван-Александрово (Лондонско) четвероевангелие (1356 г.), Томичов псалтир (около 1360 г.), Цар-Борилов синодик (края на XIV в.).
Това е времето на така нареченото второ южнославянско влияние върху руската книжовност. Като характеризира някои съществени страни на този процес, Алексей Соболевски подчертава: "Ортографията на нашите (т.е. на руските, б.а.) ръкописи от средата на XV век е отражение на ортографията на южнославянските (по-точно на среднобългарските) ръкописи. Ясно е, че между средата на XIV и средата на XV век руската писменост е попаднала под твърде силното влияние на южнославянската писменост и в последна сметка се е подчинила на това влияние". А Дмитрий Лихачов (1906-1999), пак по същия повод, заключава: "България през XV век като цяло е този огромен център, през който преминава византийското влияние в Сърбия и Русия, център, през който това влияние получава своята славянска окраска, укрепило се в многобройните преводи, в които е отразена писмената реформа на патриах Евтимий".
Фактите, установени до началото на ХХ в., дават основание на Петър Мутафчиев да изкаже твърдението: "Въпросът за литературното влияние на България върху стара Русия още не е разглеждан във всичката му пълнота. Установено е обаче, че не само през първите векове след Владимира, но и през късното средновековие българската преводна и оригинална книжнина е намерила широко разпространение из руските земи: почти всички известни днес книги от старата българска литература се знаят по руски или намерени в Русия преписи".
Познато е и силното руско влияние върху духовния живот на българите. Най-добрите познавачи на историята на Българското Възраждане отделят специално внимание на това забележително явление. А мисълта на Иван Шишманов, че "...руската книжнина си остава главния извор, от който България черпи своето образование", може би най-пълно и най-точно изразява отношението на българската научна мисъл към ролята на руската наука и руската книга по време на възрожденската епоха.
Първостепенно значение имат многостранните проучвания върху българската история, извършени в Русия през XVIII и XIX в. Това значение се определя преди всичко от историческата обстановка, от крайно тежкото положение на българския народ тогава. Марин Дринов (1838-1906) намира, че това е най-черното време за българите. "Тъй нашият народ - пише Дринов, - е бил мъртъв в началото на XVIII век: българите не са вече съществували като народ, а са съставлявали един куп люде утиснати, подавени, разнебитени". Христо Христов твърди, че тази постановка на Марин Дринов е пресилена, невярна. Но независимо от някои различия в оценките всички автори са единодушни, че осемнадесетото столетие е от най-мрачните през 13-вековната българска история.
Да се изяснява историческата истина за българите и за България в тази обстановка, е истински подвиг. Тази истина трябва да се търси на много места. Най-важните и безспорни свидетелства са унищожени. Други - разпилени в много европейски книгохранилища и архиви или потънали в забрава по черкви и манастири.
Нужно е още да се изследват стари хроники и ръкописи - гръцки, латински, византийски, славянски, арабски, арменски. Нужно е да се проучат съчинения на автори, писани през различни епохи на езиците на почти всички европейски народи.
Но и това не е достатъчно. Налагат се продължителни, трудни, а в някои случаи и твърде опасни пътешествия по поробените български земи, за да се търсят и откриват писмени паметници и други свидетелства за българското минало. И още нещо.
Руската общественост и руската научна мисъл следят отблизо онова, което се проучва и пише в Европа върху историята на южните славяни, и по-специално върху българската история. Почти всичко, което европейските учени, дипломати, пътешественици и други автори публикуват за южните славяни, за българите и за България, се превежда и издава на руски език.
През XVIII и първите десетилетия на XIX в. съществено се изменя положението и ролята на Русия в живота на Европа. Неколковековната борба на руския народ против чуждестранните нашественици, борбата за запазване и укрепване единството на руската държава завършват успешно. Реформите на Петър I (1672-1725) откриват в Русия достъп на идеите на Западноевропейското просвещение. Това е времето, когато сред руското общество с особена сила се утвърждава и изявява съзнанието за държавност. В духовния живот на Русия все по-осезателно се усеща чувството за историческа приемственост и свързаният с него стремеж към опознаване и осмисляне на историческото минало. Обширната страна, която столетия е извън талвега на световния исторически процес, постепенно заема едно от предните места в живота на Стария континент. Доказателство за това са съюзите и войните на Русия с Наполеонова Франция, походите на Суворов в Средна Европа, руско-турските войни и помощта на Русия в борбата на сръбския и гръцкия народ за национално освобождение.
Решаващо значение в този ред на мисли има победата на руския народ в Отечествената война през 1812 г. Позициите на Русия като европейска и световна сила укрепват. Сега и в отношението на Русия към южните славяни се формира нещо ново.
Отминало е времето, когато проблемът за южните славяни се свежда само или преди всичко до близките или до по-далечните стратегически замисли на Руската империя или до различни аспекти на интересите на Руската православна църква. Историята на езика и литературата, на културата и изобщо историческото и културното наследство на южнославянските народи постепенно заемат естественото си място в руската наука.
През XVIII в., особено в началото (да не говорим за времето преди това), сведенията за българите и за българското историческо минало сред руските научни и политически среди са твърде оскъдни. По онова време българите са известни, или по-точно, те обикновено се включват в понятията "южни славяни", "крайдунавски славяни" и пр. През втората половина на XVIII и в началото на XIX в. в тази област се наблюдава коренна промяна. В Русия възникват нови научни учреждения. Преди всичко разширява се мрежата на висшите учебни заведения. През XVIII в. Московският университет е единственото висше учебно заведение в Русия. Още през първите години на новия век се откриват университети в Казан и Харков, а по-късно в Киев и в някои други центрове. Педагогическият институт в Санкт Петербург също е преустроен в университет. В Царско село, Нежин, Ярославл и Одеса се създават лицеи. Висшите учебни заведения скоро стават естествени центрове на научния живот в страната. През 1804 г. към Московския университет се създава историческо дружество - "Общество истории и древностей российских". Подобни дружества по-късно възникват в Казан и Одеса. В Петербург активна дейност провежда Руската академия на науките. Бързо се развива и руското печатно дело - както книгоиздаването, така и периодичния печат.
През първите десетилетия на XIX в. силен тласък в развитието си получават и помощните исторически дисциплини - археологията, изворознанието, историческата документалистика, историческата география, палеографията, сфрагистиката. В началото на века възниква кръжокът на Николай Румянцев (1754-1826), тогава ръководител на руското министерство на външните работи. Кръжокът на граф Румянцев скоро става естествен център в областта на археографията. През 1828 г. Академията на науките утвърждава подготвения от Павел Строев (1796-1876) проект "Археографска експедиция". В изпълнение на този план през следващите години се правят археографски проучвания върху значителна част от територията на Европейска Русия (в 12 губернии). Резултатите от извършената работа и най-вече събирането на голямо количество ръкописи откриват възможността през 1837 г. Археографската експедиция да прерасне в постоянна Археографска комисия като орган на Министерството на народната просвета.
Усилията за натрупване на исторически знания са продиктувани преди всичко от стремежа да се осветли руската история, да се изучи руското историческо и културно наследство.
Но изследванията върху руската история, като правило, водят и до разкриване на важни страни от българската история. Наред с руските ръкописи изследователите откриват и старобългарски ръкописи в оригинал или в препис на руски или на някои от другите славянски езици.
Така възкръсва истината и за българското историческо минало и българското книжовно наследство. И колкото повече знания се натрупват, толкова по-ясно се откроява ролята на старобългарската култура в духовния живот на славянските и на другите европейски народи през Средновековието.
Нещо повече! Расте броят на руските учени, които въз основа на известните вече исторически свидетелства установяват безспорната истина, че българските славяни първи измежду славянските народи създават своя самостоятелна държава, а средновековна България първа от славянските държави приема християнската вяра, че именно тя е действителната родина на славянската писменост, а по времето на княз Борис I и цар Симеон в нейните предели процъфтява делото на братята Кирил и Методий.
Че в Преслав и Охрид работят талантливи книжовници, оставили трайна диря в културното развитие на всички славяни и особено в духовния живот на православното славянство.
И новото отношение на руската (пък и не само на руската) наука към българското историческо наследство се проявява във формиращото се разбиране, че е необходимо да се предприемат цялостни проучвания в различни области, периоди и проблеми от българската история като важно и необходимо условие за изучаване културното наследство на славянските народи, включително и на руското културно наследство.
Ето защо главното внимание в изследванията на най-изтъкнатите руски и европейски слависти върху българската история, отразени в руската книжнина (оригинална и преводна) през XIX в., все по-определено се насочва не само към общото историческо и културно развитие на народа ни, но и към отделни проблеми и исторически периоди, към творчеството на определени книжовници или към изследването на конкретни паметници на славянобългарското ръкописно наследство.
А кръвното родство между българи и руснаци, близостта на езика, общите исторически интереси - всичко това подтиква не един от утвърдените и талантливи руски учени да се посвещават на тези проучвания със себеотрицание и всеотдайност, на каквито е способен руският човек!
Винаги, когато обръщаме поглед към Освобождението на България, естествено и спонтанно се вълнуваме от подвига на руския войник край Плевен и на българския опълченец на Шипка. Но щеше ли да се роди този подвиг без онова, което вече бяха извършили българските възрожденци и руските учени?
Вечната Амбър в нов будоар
Разбира се, че става дума за Иван Гарелов. И той напъллно заслужава прякора, който му се лепна - Вечната Амбър. Каквото и да приказваме, имайки всички основания да бъдем негативно настроени към това мокро телевизионно сапунче, което се изплъзва от всяка ситуация, не можем да отречем обаче, че Гарелов се проявява като слаломист от класа.
Колко хора се провалиха и си отидоха, колко бяха изринати от следващите една след друга чистки, но бурните талази на промяната и политическите каскади отминаваха Гарелов. Той се превърна в своеобразен емблематичен знак на вечното приспособяване, на вечното обслужване - без разлика кого обслужва.
Още от времето на Живков той изгря като телевизионна звезда. И служеше усърдно на системата. Бе, така да се каже, в първите пропагандни редици. Громеше империализма (нищо лошо в това!), изпълняваше специални медийни поръчки и формираше общественото мнение в правилна посока.
Няма да забравим неговите пригранични репортажи от времето на "голямата екскурзия", когато от чужди централи българските турци бяха изкомандвани да напускат България с цел да я злепоставят и да сринат икономиката й. Тогава Гарелов послушно, но не и непричастно, пое връз себе си мисията да каже истината за произлезлите събития. Той беседваше със заминаващите, питаше ги не им ли е неудобно да зарязват по такъв драстичен начин една държава, която им е дала всички възможности да просперират, да изучат децата си и т.н.
Заради тези репортажи, правдиви и верни, би трябвало да се очаква, че когато се обърна палачинката и на сцената се появи етнорелигиозната формация ДПС, Гарелов тутакси да си отиде. Но не би! Той остана в телевизията и с ново рвение започна да служи на новите господари.
Талантът му, ако въобще в случая можем да говорим за талант, да мимикрира и обслужва всякаква клиентела, изглежда, бе оценен по достойнство. Най-сетне всяка власт има нужда от куртизани.
И Гарелов се превърна в нещо като непотопяем медиен катер. Надарен с нюх и предусетливост, той винаги знаеше кога да коригира стрелбата, кога да олаби спусъка и да си затрае.
През неговата "Панорама" какво ли не премина, какво ли не се извървя... Ласкателен и подобострастен с едни, той бе показно язвителен с други, демонстрирайки верноподаност на границата на неприличното.
Той превърна "Панорама" в своеобразен политически барометър, който показваше накъде се накланят властовите везни.
Още през есента на 1996 г., когато вече назряваха събитията, довели до януарския пуч от 1997 г., Гарелов демонстрираше неприкрито ехидство към представителите на БСП, когато ги канеше уж да беседва с тях, а всъщност ги унижаваше и дискредитираше. Не че не си го заслужаваха заради своята двулична и непоследователна, та даже и съглашателска политика. Но тук говорим за умението на Гарелов, конформистко в своята основа, да усеща промяната на вятъра и да застава авансово на печелившата страна.
Стигна се дотам, че в края на едно предаване благодарният Костов (вече на власт) публично подари на Гарелов бутилка вино.
Подобен жест индикира не само благодарност, но и една интимност, каквато може да се продемонстрира само към човек, извършил неоценими услуги.
И ето, че Гарелов, на върха на славата, обласкаван и ухажван, непоклатим първожрец на "Панорама", изненадващо за някои, но не и за нас, напусна старото усмърдяно вече леговище, и го замени с будоара на Нова телевизия като шеф на новините и актуалните предавания. Приказки от рода на тези, че винаги бил мечтал да работи в частна телевизия, нищо не означават.
Не се напуска току тъй най-мощната телевизионна медиа, каквато е "Канал 1". За това трябва да има основателни и сериозни причини. Изглежда, хитрецът Гарелов пак е усетил прииждането на неблагоприятни атмосферни фронтове и е решил да напусне ветровитата "Панорама".
Неслучайно се казва, че плъховете първи напускат потъващия кораб. А на плъшия инстинкт трябва да се вярва.
Като стар и опитен куртизан, пък и разполагащ с огромен обем информация, Гарелов определено предприема изпреварващ ход, за да не го отнесе политическото цунами, което се задава в България с приближаването на парламентарните избори.
Той си дава сметка, че този път комай наистина предстои не просто решителен сблъсък, а че може би ще бъде направен опит да се промени философията на управлението.
Който и да дойде на власт обаче, от Гарелов повече никой няма да има нужда, защото той е доволно износен и употребен.
Ако ли СДС спечели изборите, това означавна стагнация, засилване ролята на държавата като репресивен фактор и незабавно укротяване на опърничавите медии, щото, нали, бълвали компромати. И не че Гарелов е опърничав, даже напротив, но просто синята власт ще има нужда от нови лица, от нови хора, от хора направо обсебени. Като Явор Дачков например, който е синьото превъплъщение на Данко Харсъзина. Пред магарешкия бодил Дачков Гарелов е направо момина сълза.
Ако ли левицата спечели - Гарелов пак се превръща в нежелания човек. Никой не е забравил и няма да му прости ехидствата. И за левицата Гарелов е човек от вчерашния ден, от когото лъха на политически мухъл и конформизъм.
В крайна сметка обаче, говорейки за Гарелов, ние всъщност говорим за нещо друго. Говорим, че в България ще има да стават страшни и съдбоносни неща, които за много дълъг период от време ще предопределят националната ни съдба.
А Гарелов... Гарелов като всеки хитрац и куртизан овреме потърсва своята спасителна ниша и я намира в будоара на Нова телевизия.
То е само един щрих, който ни подсказва, че може би наближава потоп. Или катарзис.
Властта жонглира с цифри, народът - с живота си
Лятото свърши, а с него и надеждите, че страната ни може да се оттласне поне на милиметър от дъното. Оказа се, че то е по-блатисто дори и от най-лошите ни представи и ние всъщност продължаваме да затъваме.
Икономистите окончателно вдигнаха ръце и обявиха, че в момента държавата ни е в стагфлация. Терминът обединява понятията стагнация и инфлация. Казано по-простичко, това означава че хем няма производство и потребление, хем цените се вдигат, а парите се обезценяват.
В съвременния икономически свят по-лошо съчетание няма. Т.е., има - стагфлация при валутен борд.
Ситуацията у нас вече е такава, че дори уравновесен човек като пишещия тези редове започва да изпитва ужас и реален страх за бъдещето на децата си. Показателен за пропастта, в която се намираме, е фактът, че през един от най-спокойните във финансово отношение месеци - август, излишъкът в държавния бюджет намаля спрямо предния месец с 274 милиона лева и достигна критичната точка от 20 милиона лева.
За обикновения гражданин това е все едно да е успял да задели настрани от месечния си бюджет 2 стотинки.
И това, по време на горещото лято, в което отпуски и доматено-динено-краставиченото производство от селските дворове мощно облекчават харчовете на хазната!
А преполовихме септември с всеобщи стачки за повишаване на бюджетните заплати на учители, лекари, чиновници... Финансовият министър Муравей Радев оптимистично се изцепи, че държавата имала възможност да увеличи с 10 процента цифрите във фишовете на учители и лекари... Но колкото и да им съчувствам на стачкуващите, не виждам дори тези 10 процента откъде ще ги вземе корифеят.
За да има пари в хазната, трябва отнякъде те да влизат в нея. А поточето към хазната вече е направо ручейче. Основно то се създава от ДДС-то. Но с данъка добавена стойност могат да се облагат само стоки, които са в наличност на пазара.
Според официалните статистици от НСИ обаче продажбите на вътрешния пазар за периода януари-юни 2000 г. (последния отчитан преиод) са намалели с 14,7 на сто в сравнение със същия период през 1999 г. Това прави почти един милиард лева по-малко продажби - по официални данни.
При засилващите се есенни темпове на обедняване на народа статистическата прогноза ясно показва, че за годината общото намаление на продажбите на дребно в сравнение с миналата година ще бъде над 2 млрд. лв. Казано по-простичко, това означава, че за една година сме свили потреблението си с горната сума, като в същото време повишените цени на основните стоки са направили това свиване още по-драстично. При положение, че за цялата година продажбите на дребно едва ли ще надхвърлят сумата от 7 милиарда лева, това означава, че за последната година българинът е обеднял с повече от една трета!
Това е положението, дами и господа, другари селяни и граждани.
За съжаление, горната статистика показва само върха на икономическия айсберг, в който мощно се е натресъл родният "Титаник". Теоретично обедняването на българина би могло да бъде спряно с разни банкови и парични трикове, дори и при зациклила икономика. На практика ние обаче не можем да сторим дори и това. Защото толкова яко сме задлъжнели на околния свят, че лично косите ми настръхват от ужас.
В края на юли по официални данни външният ни дълг е бил 8,975 милиарда долара. А това е само главницата, т.е. сумата без лихвите. Само от май до юни нарастването на външния ни дълг е било 140 милиона долара при положение, че през първите шест месеца на годината сме извършили плащания по дълга на сума от 427,2 милона долара.
Т.е. хем си плащаме като попове, та да намаляваме дължимата сума, хем тя продължава скоростно да се увеличава.
Сигурно и това не би трябвало да ни е дерт, стига да има с какво да се плаща. Балансът между вноса и износа за първото полугодие обаче показва, че вносът е бил с 581,9 милиона долара повече от износа! Близо 600 милиона долара са изтекли от държавата за половин година само по този канал.
Според данните на централната банка за платежния баланс на страната ни обаче отрицателното салдо за този период е било по-малко от 35,2 милиона долара. Излиза, че тя отнякъде е намерила близо 550 милиона долара. Паднали от въздуха сякаш... Но от въздуха нищо не пада.
Тази сума, която прави почти милиард и половина лева, е извадена от джобовете ни във вид на държавни услуги - сменяне на паспорти, шофьорски книжки, трудови книжки, свидетелства за болести, за смърти, за родено и за умряло.
Това е най-мръсният, потаен и гаден рекет на държава, който ние, кой знае защо, много трудно осъзнаваме. А както виждате, източват се от джобовете ни милиарди.
Бастисването е огромно. Проблемът е, че реално вече няма накъде.
Ясно е, че държавата ни съществува изключително от поемането на дългове и от отарашването на джобовете ни.
Според централната банка към 11 септември запасите й са от 6, 308 милиарда лева, което прави под 3 милиарда долара. Повече от половината от тях обаче са под ключа на МВФ като депозит по заемите ни - гаранция, че няма да спрем да плащаме борчовете си дори и от гроба. Останалите горе-долу 3 милиарда лева са сума, която може да гарантира съществуването на държавата ни за около двайсетина дни, с голямо стискане - един месец.
Да, но ако сега увеличат заплатите на учители и лекари, това би означавало, че държавата занулява (абсолютно!) баланса си - и то на официално ниво. И слага свенливо ръце на разголените си интимни части.
Ако Муравей визира (а той няма какво друго да визира) горните 3 милиарда като торбата, от която ще извади 10-те процента, то за сметка на увеличението в тези социални сфери бъдещето ни ще се съкрати с още една седмица.
Ами ако и други онеправдани тръгнат на бунт?
А по-лошата картинка все още е скрита.
В средата на лятото централната банка реши да намали задължителните минимални резерви на банките и извади от трезорите левчетата им, за да ги пусне в обращение на пазара.
Така обаче допълнително затормози производството, а подкрепи ненужно търговията. Целта бе да се привлекат в хазната допълнителни приходи при минимален разход на средства. Като краен резултат бе ударена покупателната способност на народонаселението. Като допълнителна прокоба точно в този момент цената на петрола рязко подскочи от 22-23 долара за барел на 33-35 долара. А американската валута тушира еврото и покрай нея марката до рекордно ниски равнища.
Така левът се обезцени окончателно и сега реалната му стойност (по най-благоприятни виждания) едва ли достига нива от 2 лева за марка и 3,5 лева за долар.
Това означава, че в момента в джобовете ни има фалшиви пари и всеки, който ги получава за някакъв реализиран труд, всъщност получава два пъти по-малко от официално обявеното.
Валутният борд сега е като корсет, който стяга здраво напомпан корем и създава илюзията за граници на нормалност.
Развърже ли се обаче корсетът, истината ще блесне в цялата си грозота. И ще се окаже, че превърнат в долари, националният ни годишен брутен продукт няма да може да се равнява дори на една четвърт от официалния ни външен дълг. А това означава пълно и абсолютно закриване на държавата в ролята й на длъжник, изпаднал в несъстоятелност. И единственото й спасение ще бъде в преименуването й и отказ за плащане на задълженията на фалиралата бивша фирма-държава.
Това обаче нито ние можем да си го позволим, нито кредиторите ни биха посмели да приемат подобен акт от държава, разположена в географския център на Европа!
Другата алтернатива е кървава вътрешна междуособица с намеса на външни сили. Косово в икономически вариант обаче би било трагедия с общоевропейско и световно значение. Едва ли някой би допуснал подобно самоубийство. Така и кредиторите ни, и ние в момента, сме застанали в разкрачено положение. А стъпалата ни се хлъзгат все по-навън... Но никой не желае да поеме риска за излизане от кризата и тя само продължава да се задълбочава.
Ясно е, че отвън няма да се презорят да ни спасяват и единственият изход е рязка смяна на икономическата (а оттам и на социалната) политика на управляващите.
Стартиралият предизборен маратон обаче показва, че нито "отляво", нито "отдясно" има желание за подобна промяна.
И точно от този факт идва отчаянието на все повече българи.
Анализът на приключващата с ускорени темпове приватизация показва, че ние всъщност отдавна се намираме в състояние на пълна несъстоятелност и че кредиторите, отдавна описали имуществото ни, го продават на международния пазар на занижените му стойности - но така се прави при всяка разпродажба за покриване на дълг.
Синдиците от МВФ и останалите ни кредиторки отдавна са влезли във владение на фалиралото, уви, предприятие "България". Остава още съвсем малко за разпродажба. И след това можем вече спокойно да викаме гробарите, за да изнасят труповете.
Бележка на автора: Горните редове са само бърз преглед на очертаващите се тенденции в загиването на икономиката ни. В следващите броеве на в. "Нова Зора" ще се спрем по-конкретно и разширено на проблемите с понижаването на жизнения ни стандарт, на пълната разруха в банковото ни дело, на очертаващата се реална невъзможност да покриваме външните си задължения, на пълното икономическо безсилие на властимащите днес да спасят държавата ни от окончателно заробване... Картината наистина е ужасяваща, но нещата трябва да се знаят, за да можем като народ да успеем да се противопоставим на геноцида, който се извършва над нас и да се запазим като род и име.
Войната на караконджовците
Костов говори за "виртуална компроматна война". Виртуално е нещо, което не съществува, което е въображаемо.
Но въображаемото може да изглежда страшно, като страшните приказки за деца, в които се разказва за антропофаги (човекоядци), баби Яги, таласъми, джинове, караконджовци и всяка друга нечиста сволоч.
Ако се върнем към митичните народни представи, ситуиращи в системата на приказното въображаеми страшилища, то можем да преведем прословутата фраза на премиера така: "Караконджовска компроматна война".
Но караконджовщината не е единно понятие. Нечистите сили, както във всеки социум, са йерархично подредени по рангове, звания и степени.
Следвайки структурите на архетипа на отвъдните въображаеми страшилища, Костов също степенува по вредоносна значимост своите виртуални караконджовци.
Най-страшният караконджо е безспорно стаилият се в партийните редици син караконджо. Това е прословутият враг с партиен билет. Това е архетипът на предателя, извикан на живот в едно друго време, което сме възприели да наричаме тоталитарно. Не правим никакви аналогии, само наставяме фактите и се поразяваме от някои механични прилики.
Но тук трябва да прекараме разделителна линия между действително съществуващите предатели и караконджовските (виртуални) предатели, нарочени за такива.
Интересното е, че и същинските, и нарочените предатели се използват за една и съща цел - чрез тяхното разтерзание по презумпция се приема, че се потяга партийната консолидация и се укрепяват редиците.
Но в цялата тази история има нещо много странно. От една страна, Костов говори, че "компроматната" война (даже в кавички я слага човекът!) не е истинска", а виртуална, а от друга страна, под път и над път търси конкретни врагове и гадове?!
Е, как тогава войната ще е виртуална?
Костов мълчи по въпроса. Но в забележителното си пампоровско есе по темата той стигна до драматичен Хамлетов въпрос: "Ние, политиците от СДС, трябва да си отговорим на въпроса: има ли компроматната война наивни или съвсем съзнателни поддръжници сред нас? Имат ли Бонев- Чорни и компания свои хора сред нас, както твърдят в хор медии и опозиция?"
Така. Ако има, а изглежда, има сини спотайковци, то тогава кавичките от думата "война" автоматично падат и войната от виртуална става такава, каквато си е - реална.
Защо Костов обаче упорства в своята виртуална караконджовщина и поне засега се въздържа да посочи с пръст някой кривнал от правия път син другар?
Защото Костов иска въпросният син другар (разбирай, група другари), бил той кой бил, ако и да е сгазил лука, да даде покаятелна феодална клетва за вярност, скрит зад удобно подхвърлената виртуална мантия.
Виртуалността, значи, е само тактически прийом, отпускане на технологично време за покаяние.
В крайна сметка Костов превантивно иска да преброи дивите сини зайци, за да е сигурен на кого може да разчита и на кого не. Поради тази причина той фактически поставя ребром въпроса да му се гласува вътрешнопартиен вот на доверие. Който категорично не подкрепи правителството, който се усуква с приказки от рода на "това не е моя тема", както иносказателно се изразява Бакърджиев примерно, то ясно е, че срещу такива другари ще се вземат съответните мерки.
Това е стратегията на Командира.
Колкото до ужасиите, че България била едва ли не напълзяна от ченгета, зелени човечета и чужди сили, това са наистина персонажи от караконджовщината.
Но и тук аналог. Преди много години ни плашеха, че враговете дебнат отвсякъде, че горят "полята хлебни" и режат на кравите опашките... И сега горе-долу става същото.
България се пука по шевовете от проблеми, мизерията е ужасяваща, надигат се стачки, надига се мрачно отчаяние, а управляващите, сякаш от центъра на Вселената, ни занимават със своите си сърбели и в добавък ни сервират средновековни мистерии с караконджовци, та ха дано ни отклонят вниманието от несносния ни хал.
Всичко това в крайна сметка означава едно - правителството е безсилно да се справи със своите отговорности и търси причината за това навсякъде другаде, но не и в себе си.
Така по ирония на съдбата самото то се превръща в караконджо!
Кой с кого и за какво?
Вън от съмние е, че предизборната кампания в България вече започна.
Че как иначе - на мнозина политикани редовния - за добро или зло - мандат на парламента им се видя твърде дълъг. И вече нямат търпение да започнат да подгряват парата за "славната" дата 17 юни 2001 г. Когато най-вероятно ще бъдат първите редовни парламентарни избори в България за последните 10 години "димукрациъ".
Лошо няма - напротив, колкото по-рано избирателите видят кой с кого е и колко пари струва, толкова по лесно ще им бъде да се ориентират за кого да гласуват. Ако въобще решат да гласуват. Което, разбира се, също не е хубаво. Но това е тема на друг коментар.
Засега първата бомба хвърли Доган. Той типично в неговия си стил изведнъж се завъртя на 180 градуса и заяви недвусмислено, че може да влезе в съюз и с партията на Бонев, сиреч, никому неизвестната все още Евродесница.
"Бонев прояви завидна зрелост и граждански позиции" - мотивира наистина изненадващото си решение Доган. И обяви на всеслушание, че ДПС оттегля предишните си критики към Бонев, защото той се бил поправил.
Да си умреш от умиление - почти като заседание на отряден съвет на пионерска организация (в каквито, по причини на ЕГН-то, са членували и Бонев, и Доган, пък и наша милост). "Нашето сгрешило другарче се поправи и ние му снемаме наказанието".
О, безвъзвратно отлетяла младост!
Всъщност нещата са прости. Прости до цинизъм. Парламентарните избори догодина се очертават като най-безскрупулните и минимум идеологизирани за новейшата история на България.
Никакъв демократичен социализм, никакъв път към Европа, никаква християн-демокрация.
Просто места в депутатските листи, квоти в администрацията и лицензи за "тлъсти кокали" в бизнеса - това ще се обещава и това ще се дели след изборите съобразно постигнатия успех.
Разбира се, при ДПС нещата са малко по-други. Известна легитимност никога не е излишна, колкото и Доган да се ползва от покровителството на Чичо Сам. Така че една българска партия-съюзник за тях, никога не им е в повече.
И не е изключено този път ДПС да изиграе ролята на ракета-носител и за ексминистъра Бонев. Нормално е преди избори да се сключват коалиции.
Въпросът е все пак в името на какво.
На левия фронт всичко ли ще е спокойно през 2000 г. Статията "На левия фронт всичко ли ще е спокойно през 2000 г." от проф.Чавдар Добрев трябваше да бъде публикувана в края на януари т.г. Но редколегията сметна, че прогнозите на автора са прекалено мрачни, а тонът му - откровено песимистичен. Нейното публикуване можеше да се приеме за тенденциозно отношение към предстоящия тогава през май 44-ти конгрес на БСП.
Сега, няколко месеца след проведения 44-ти конгрес на социалистите, в."Нова Зора" публикува статията на проф. Добрев, не толкова за да се прецени прогнозата му, но и защото редица от неговите нерадостни предвиждания, за съжаление, се оказват тъжна политическа реалност.
Признавам, че е много трудно за човек като мен да запази безпристрастност при оценката на актуалния политически живот. Трудно е сигурно не само за мен.
Човекът е така устроен, че все му се иска неговата идея за доброто да победи тъмното начало, да се наложи представата му за справедливост или почтеност, да надмогне тя силите, които приема като несправедливи и непочтени.
Питам се, възможно ли е благополучно промъкване между обективността на анализа и вътрешните температури на чувството или съвестта?
Ще се опитам да бъда адекватен на подобно поведение в хода на предвижданията ми за процесите в лявото пространство през 2000 г. Според мен главното, което ще се случи, това ще е реалното напрежение в елитите на левите партии, и то свързано предимно с предстоящия 44 конгрес на БКП.
Основната задача на един тесен кръг от сегашното ръководство ще бъде да обоснове правилността на политическата линия, провеждана от председателя Георги Първанов с цел победата й на конгреса.
Инертността на председателя ще се представи като мъдрост на един "европейски Конфуций", пропуснатите шансове за съпротива - като триумф на политиката на националното съгласие. А отказът да се оглави социалното недоволство - като витлеемски знак по пътя на БСП към Социалистическия интернационал.
Рязко пониженото обществено място на столетницата ще бъде обяснено като рудимент от "катастрофалното управление на Жан Виденов". Независимо че идеологемата за "катастрофалното управление" бе сътворена от кръговете, които стоят зад Първанов, тя ще бъде употребена избирателно на конгреса според поведението и позицията на бившия председател на БСП.
На конгреса няма да бъде приет алтернативен политически и икономически проект, отличаващ се принципно от досегашните схоластични документи. Докладът на Първанов ще бъде обилно гарниран с обща фразеология, свързана с покупко-продажбата на партийни вини и строителство на паметници на помирението. Вероятно ще се каже нещо и за СДС - потъпкало саможертвата на БСП през февруари 1997 г. Предложенията за промени в Устава - за въвеждането на мандатния принцип, за избора на председателя от Висшия съвет и др., ще бъдат отхвърлени с изключение на две поправки: избора на главните редактори на партийните издания от Висшия съвет и фактическото ликвидиране на вътрешнопартийните фракции. Ако успеят опитите за предварителни договорки с Александър Лилов - бащата на Програмата на БСП, програмна декларация няма да бъде приемана от конгреса.
И това е така, защото 44 конгрес ще има една свръхзадача, която е задължен да реализира: новата ориентация на БСП по отношение на геостратегическите реалности и НАТО, за да направят социалистите генерален компромис за НАТО.
За специалистите, които следят процесите в ръководството на БСП, е пределно ясно, че този проблем вече е предрешен от ключовите фигури на соцпартията. Остава да се спечели битката сред партийните членове и симпатизанти, мнозинството от които и понастоящем отстояват националната политика на активен неутралитет, в диалог с всички международни фактори, включително САЩ, Русия или държавите от Западна Европа.
Надеждите за офанзива в полза на НАТО се възлагат преди всичко на активистите от Генералското движение, съставено предимно от бивши шефове на политическата полиция, разузнаването и от техните сътрудници отпреди 1989 г. Генералското движение се формира като политически гарант на интересите на новата перестроечна буржоазия, ръкоположена по време на кабинетите на Андрей Луканов и последвалите коалиционни правителства. Досега това движение успя да овладее реалната медийна власт в БСП чрез придобиването на собственост, а в последно време и чрез новосформирания Секретариат към Изпълнителното бюро. То е в състояние да управлява и апарата, и организационната дейност. Не е тайна, че Генералското движение има мощни финансови ресурси, регламентирани и нерегламентирани връзки със западни и източни централи.
Мотивите за пред партийната маса вероятно ще бъдат представени като грижа за оцеляването на БСП в условията на "ограничен суверенитет", като преодоляване на преградата, която все още пречи за приемането на България в Европейския съюз; като извършването на компромис в името на незабавното идване на БСП на власт или включването й във властта.
Тази позиция, осъществявана от фактическото ръководство на БСП, използващо като таран Генералското движение, ще бъде горещо защитена от основните политически партии у нас, както и от левичарите в ПЕС, Социнтерна или в САЩ от демократите на Клинтън. Медиите ще дадат заслуженото на "реформаторите в БСП" и на техния умерен, далновиден ръководител.
Червената и синята олигархия също ще бъдат доволни, че си осигуряват по такъв начин безоблачно бъдеще.
Партийната маса няма да приеме новия курс. Ето защо се предвижда чрез вота на делегатите на конгреса - върховни пълномощници на партийните организации, - този въпрос да бъде уреден по един категоричен способ. При сегашното окаяно организационно състояние на партията е напълно възможно да бъдат избрани "правилните" делегати. Този път по-малко ще се играе на вътрешнопартийна демокрация, защото залогът и ангажиментите са огромни. Ще се приложи тактиката на Бенковски - "окървавяването" на върховните пълномощници (делегатите) по косвен начин ще означава, че и партийната маса е поела новото причастие.
Ако все пак съпротивата срещу председателя Георги Първанов получи неочаквано остър развой, той ще бъде подменен от член от сегашното партийно и парламентарно ръководство. Ще бъде подменен от фигура, която ще съчетае имагинерната социална справедливост и новата пронатовска ориентация на БСП при твърд ангажимент да не изневерява на интересите на перестроечната номенклатурна буржоазия.
Но вариантът с неизбирането на Първанов е по-малко вероятният.
Несъгласията на конгреса ще бъдат изразявани главно от сподвижниците на бившите председатели Лилов и Виденов, както и от привържениците на движението "Открит форум". Опозицията обаче има малки шансове да надделее на конгреса поради обясними причини. Част от тях вече ги посочих. А други са свързани с афиширани противоречия между Лилов и Виденов. На самия конгрес възможно е да бъде "разобличено" движението, ръководено от Кр.Премянов. Но големият удар ще бъде нанесен на Александър Лилов и неговите сподвижници. Те ще продължат да декорират елита на БСП, но единствено от втора глуха линия.
На Виденов ще бъде дадена възможност да изкаже възраженията си, но тъй като той едва ли ще прибегне до радикални организационни актове, отделни негови кадри (за колорит) ще останат в бъдещия Висш съвет на БСП.
Върху "Открит форум" ще бъде упражнен натиск да тръгне към "правилния" път или към създаването на нова прокомунистическа партия. Една такава партия би могла да притегли към себе си сериозен процент от електората на БСП. Така ще се изпълни още една от чуждестранните препоръки за сегментиране на лявото пространство чрез неговото разделяне на голяма (но по-малка от СДС) Българска социалистическа партия и една малка, но парламентарно представена прокомунистическа партия.
С други думи, българският модел ще се представлява от една неототалитарна дясна партия (СДС), една еволюирала надясно лява партия (БСП), която на първо време би могла да играе нерешаваща роля в изпълнителната власт, и една безименна все още, рахитична, крайно лява партия.
Ако обаче евентуално след приключването на конгреса, или в близка перспектива, се уредят взаимоотношенията между Александър Лилов, Жан Виденов и Красимир Премянов, то е възможно да се създаде нова достатъчно стабилна социалистическа партия, а не малка прокомунистическа формация. Тази нова партия ще е в състояние на първо време да привлече голяма част от електората на БСП, а в развитие - и преобладаващата му част. Но за да стане това, е нужно да бъдат преодолени стари, макар и основателни вражди. Да се постигне споразумение по магистралните въпроси, без да се възкресяват конфликтите от миналото. И не на последно място да се надмогнат личните вождистки комплекси.
Тази разумна алтернатива, с оглед на сегашната ситуация, е почти невъзможно да се сбъдне. През времето до конгреса ще бъдат хвърлени много ресурси, за да се задълбочат разногласията между водещите фигури на вътрешнопартийната опозиция. Така ще бъде допълнително подсигурена победата на курса, провеждан от Първанов. Ще бъде предоставено и историческо време за продължаване на дясното управление.
Ето защо като най-безспорен вариант може да се приеме победата на силите, които преди бяха обединени около СДС, а след това групирани в Генералското движение и тесния кръг на Първанов. При такова положение БСП ще активизира връзките си с другите социалдемократически партии до степен на почти буквално сливане.
Вероятно част от сегашния елит на Евролевицата ще се върне в ръководството на БСП. А при всички случаи на парламентарните избори БСП ще стане кръводарител, тъй като социалдемократичните формации, включително и Евролевицата, ще са изгубили шансовете си за самостоятелно влизане в парламента. Ако Александър Томов бъде достатъчно гъвкав, за да подобри отношенията си с Иван Костов, възможно е той единствен и групата около него да не попадне под "закрилата" на столетницата.
Иначе и в момента, само за пред обществото, се демонстрират привидни различия между определени ръководители на БСП и определени ръководители на Евролевицата. Те обаче и сега са членове на една затворена малка общност, която предопределя процесите в левия политически спектър. Тези кръгове няма да се коалират с националноотговорните сили у нас. В балкански аспект те ще контактуват по-тясно с Турция, отколкото с Гърция и Югославия, а във вътрешен - с ДПС, а не с партиите и движенията, отстояващи последователно националната кауза. Новата (стара) социалистическа партия ще игнорира контактите с политическите сили на Русия под предлог, че са прекалено прокомунистически или крайно националистически.
Ако обаче се постигне разумна договореност между ръководителите на вътрешнопартийната опозиция и се създаде една нова, доминираща социалистическа, а не прокомунистическа партия, ще се появяват съвсем реални шансове тази политическа формация да се представи успешно на бъдещите избори за парламент. В името на подобна цел тази партия ще бъде заставена от обстоятелствата в срочен порядък да потърси съюзници в лицето на различните националноотговорни сили, земеделски съюзи, синдикати, различните социалдемократически организации и комунистически партии. Формирането на такъв патриотичен фронт на националната и социалната солидарност ще укрепи и новата социалистическа партия.
Накрая ще отбележа още една перспектива при положение, че групата на Първанов и перестроечната буржоазия вземат връх на конгреса, което може да стане при анемичното и разноезично поведение на вътрешнопартийната опозиция. В такъв случай ще продължи боледуването на БСП в много по-тежка фаза. Тя ще се раздира от допълнителни вражди, обвинения в предателства, от политическо обезсилване и електорално топене. В такъв случай на парламентарните избори БСП ще се представи още по-слабо, отколкото на местните. А известна част от нейния електорат, който все пак ще отиде до урните, ще гласува за други партии, които биха могли да защитават социалните му интереси.
Едва ли е случайно, че вече започва надпревара за гласовете на БСП: новата политическа формация на "Подкрепа" новата партия на Татарчев, която ще се бори за националните интереси и за социалната справедливост, формацията, която се противопоставя на сегашната политика и в която взема дейно участие Ренета Инджова и др., и др. Разбира се, прогнозите за 2000 г. са едно, а реалностите могат да се окажат и други. И все пак не е излишно да се анализират предстоящите явления, структурните и съдържателни процеси в политическото битие, и по-специално в лявото политическо пространство.
За нещата, които ни очакват, е добре да сме подготвени! За да определим, всеки самостоятелно, без ефекти от манипулацията, собствената си позиция и поведение!
Разправата с българския индустриален интелект
Индустриалният умствен капитал на България вече е унищожен.
Това е престъпление, по-голямо от самото разрушаване на индустрията. Интелект се създава трудно. Нужни са време, подходяща среда и много пари. А без него не може да се изгради съвременна индустрия.
Разправата бе извършена професионално, по план. Обобщено, действията включваха:
- Бърза раздяла със старите специалисти. Те бяха унизени морално и оставени на мизерно доизживяване.
- Разгонване из чужбина на специалистите от младата и средна възраст чрез механизмите на безработицата и безперспективността.
- Срив във възпроизводството на нови специалисти. Съсипана бе цялата образователна система.
Този план е бил сърцевината на стратегията за изключване на България от групата на индустриалните държави и превръщането й в неоколониална територия.
Осъществяването му започна още от първия месец след 10 ноември 1989 година.
Фалшифициран бе външният дълг, за да се представи икономиката ни като катастрофирала.
Мистериозно се стопиха 1 милиард и 400 милиона щ.д. валутен резерв. Лекомислено и панически се изоставиха традиционни пазари. Необяснимо се задържаше прибирането на 2 милиарда и 350 милиона щ.д. външни вземания.
На 28 март 1990 г. само две лица от правителството потайно взеха фаталното и авантюристично решение да се обяви мораториум по външния ни дълг.
Точно по това време правителството покани експертите от САЩ Ричард Ран и Роналд Ът с екип от американски и български специалисти да разработят план за "реформи". Вече 10 години той се изпълнява безпрекословно. В съответствие с него България единствена в света осъществява 100 %- на светкавична приватизация.
Под формата на "преструктуриране" бяха разбити социалната, здравната, образователната и културната национални системи.
Така се разпродаде, подари или разруши всичко, което свързваше България със съвременните индустриални държави. Отприщени бяха стихии, които унищожиха средата, в която може да се развива индустриалният интелект.
Изправени пред зиналата страшна икономическа гробница, ние, работилите по 30-40 години за нова България, можем само да кажем: Господа, постигнахте своето! Унищожихте плодовете на десетилетния национален труд! Създадохте най-голямата безработица в Европа! Разпръснахте по света 700 хиляди млади хора! Разгонихте специалистите да продават по сергии и да охраняват съня на новите богаташи! Превърнахте ровенето в боклукчийските кофи в спасителен изход за хиляди възрастни хора! Намалихте нацията с близо 1 милион българи!
Не можете само едно - да отнемете самочувствието ни на строители на съвременната ни родина! Нарекохте го "носталгия по миналото" и я обявихте за голям грях. Това си е ваша грижа! Наше право и дълг е, докато можем, да пазим паметта за съзиданието.
Бъдните поколения трябва да знаят, че България е била индустриална страна, една от 30-те държави, произвеждали 99 % от експортираните машини в света, че 70 % от износа ни е била машиностроителна и електронна продукция.
Те не трябва да забравят, че сме създавали технологии, техника, индустриални обекти и продукти, които могат да бъдат гордост за всеки народ. Тази памет е нужна на нацията. Без нея е невъзможно ново възраждане!
Високият български индустриален интелект се вижда от безброй примери. Ето някои от тях:
Българската енергетика
До средата на века бяхме последни в Европа по енергийно производство. От 1945 до 1990 година мощностите ни нараснаха 120 пъти и заехме 29-то място в света!
Изравнихме се с Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция! Стигнахме страните на Европейския съюз (ЕС).
Ето и едно сравнение. Потребление на еленергия (квтч/жител):
Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се извършваха от забележителния научен център "Енергопроект". Създаден през 1948 година, той обединяваше цели десетилетия усилията на няколко поколения специалисти, които с творчеството си стигнаха върховете на световната енергетика:
Към 1980 година вече работеха десетки наши ВЕЦ с 80 български турбогенераторни агрегати в обща мощност 840 000 Kw. Венец на нашето енергомашиностроене са трите турбопомпени и моторгенераторни агрегата за ПАВЕЦ "Чаира" всеки с мощност 215000 KW по чертежи на "Тошиба" - Япония.
- Нашите енергетици проучваха, проектираха и строиха енергийни обекти за сложни геоложки, земетръсни и други условия в Ливан, Йордания, Кувейт, Сирия, Ирак, Алжир, Либия, Румъния, Чехословакия, Испания. Още през 1959-1961 година изнесохме в Китай 40 турбогенераторни комплекта за ВЕЦ.
- Благодарение на енергийната ни стратегия през целия период 1950-1990 година България беше сред европейските страни с най-редки и кратки сътресения в енергоснабдяването.
Това бе постигнато с големи лишения на няколко поколения българи. Не беше лесно да се осигурят на енергийния ни отрасъл към 1989 година 18 % от националните промишлени фондове.
След 1990 година българската управленска прислуга на чуждите велики сили упорито готвеше и готви взривяването на енергетиката ни:
Към 1989 година вече произвеждахме 3 милиона и 300 хиляди тона стомана и бяхме 27-ата металургична страна в света!
И тук стратегията, проектите и изпълнението им се осъществяваха от крупния научно-проектантски център "Металургпроект". Нови технологии и продукти разработваха институтите по черна и цветна металургия, катедрите във ВХТИ и ВМЕИ, Институтът по металознание към БАН, институтите по леене, по металокерамика и прахова металургия.
Благодарение на тях усвоихме десетки нови продукти:
Производството на микролегирани с азот стомани (10 Г2 САФ). С тях изработихме металните конструкции за сибирските заводи в зоната на вечния студ и осигурихме участие на България в дългосрочната междудържавна кооперация за газ от Русия.
Същите стомани получиха международен сертификат за производство на газопроводни тръби. Трябва да се знае, че 70 % от газопроводите на наша територия са българско производство и като метал и като спиралошевни тръби. Сложният процес на заваряването бе успешно решен от инж. Марин Белоев, д-р на техническите науки.
По същия метод се произвеждат сложни отливки за военнопромишления комплекс. Над 600 машини за леене с противоналягане, изработени в България, днес работят в десетки страни и леят 50 % от кокилните алуминиеви отливки на света!
С метода за леене с противоналлягане проф. Цоло Рашев с колектива си успя да произведе стомани със съдържание на азот до 3 %, което е уникаленн световен успех. Така той заменя скъпия стратегически никел, участващ с 20 % във високо легираните стомани, с най-срещания и безплатен в земната атмосфера газ.
Всичко изброено вече е унищожено или е пред рухване. Затова сте виновни всички вие, управляващи България, от 10 ноември 1989 година до днес!
Че го правите съзнателно и по чужда поръчка, се вижда от следния пример: положените газопроводни тръби на наша територия са общо 70 хил.тона. От тях 50 хил.тона са от българска стомана, заварени спиралошевно в нашия завод в гр.Септември. Другите 20 хил.тона са вносни правошевни тръби. Досега авариите по технически причини са били общо 13 и всичките са с вносните тръби! Нито една авария няма с нашите тръби. Въпреки това българското производство е спряно, новите поръчки за доставки на тръби са дадени на чужди фирми!
- Българското химическо производство
През 1945 година то беше още в зародиш. България внасяше дори сода каустик и син камък!
Към 1989 година химическата ни промишленост вече произвеждаше:
1500 научни дейци, работещи в 20 научноизследователски института, в десетки катедри на ВУЗ-ове, в научни центрове и бази при всички основни заводи обслужваха научно отрасъла. Те имаха връзки с целия научен и делови свят, много от тях бяха с международна известност.
Българският карбамид бе търсен и имаше неограничени пазари. По потребление на изкуствени торове бяхме на 20 място в света. Имахме 17 място сред световните производители на пластмаси. По производство на изкуствени текстилни влакна изпреварвахме Франция, Италия, Белгия, Испания, Канада. Произвеждахме или таблетирахме от вносни субстанции всички масови лекарствени средства.
Първи от източноевропейските страни организирахме производство на спринцовки за еднократна употреба. Закупихме лицензии и марки за съвременна козметика. Огромният износ в Русия ни направи първи в света по абсолютно количество произведени пасти за зъби.
Всичко това вече е ликвидирано! И затова сте виновни вие, управляващите от 10 ноември 1989 г. до днес!
- Българското машиностроене най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект.
В 1945 година отрасълът се състоеше от десетина предприятия и 40-50 работилници с общо 4 хил.работещи и не повече от 200 инженери. В същата година бях сред първите студенти в новия машинен факултет на Държавната политехника. Едва намирахме неплатена работа за летния задължителен студентски стаж. В 1950 година с месеци търсехме работа като млади инженери.
В 1989 г. отрасълът имаше 730 завода с 430 хиляди работещи и 35 000 инженери. 5 000 научни дейци разработваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института, десетки бази за техническо развитие.
Първата конструкторска организация "Машпроект", събрала 30 опитни инженери завършили предимно в Германия преди и по време на войната, заработи още в 1949 година. От нея излязоха първите проекти на стругове, преси, компресори, помпи, вентилатори, водни турбини, парни котли, дизелови двигатели, инвестиционно оборудване.
Последва появата на Централен научноизследователски институт по машиностроене, Институт за проектиране на машиностроителни заводи, отраслеви институти.
Този крупен научен комплекс беше в състояние да решава сложни съвременни проблеми. От него израснаха научни специалисти, конструктори и технолози с огромен опит.
Първият български електрокар бе произведен в 1951 годдина. През 1980 година вече давахме годишно 85 хил. електро- и мотокари. По това време имаше три световноизвестни фирми в тази област: "Кларк"-САЩ, "Тойота" - Япония и "Балканкар"-България.
За да осигурим високо качество закупихме лицензии от най-реномирани производители на хидравлика, пневматика, електроника, акумулатори, механика. И днес нерядко се срещат в експлоатация 25-30-годишни български кари.
Първият български електротелфер се появи в 1952 година. След 30 години произвеждахме годишно 150 хил.електротелфера и бяхме в първата петица световни производители. Не трябва да се забравя името на един от пионерите на телферостроенето - загиналият в началото на 60-те години инж. Марчев от Габрово.
Триумфът на Хайдер
Каквото и да говорят, каквото и да предъвкват западните наблюдатели, фактът е налице - глобалистите свиха знамена пред волята на австрийския избирател. Евроинстанциите в Брюксел трябваше да преглътнат и да отменят санкциите против Виена.
Формалните декларации, че наблюдението над Партията на свободата на Йорг Хайдер ще продължи, е прах в очите, който трябва просто да създаде димна завеса, прикриваща позорното отстъпление на еврократите. Бас държим, че нашенските глашатаи на Новия ред воглаве с Явор Дачков ще отминат с мълчание този факт. Въпреки че навремето и те джавкаха с все сила по адрес на Хайдер.
Триумфът на Йорг Хайдер е още по-голям, защото това стана по време на председателството на Франция, която най-яростно атакува участието на партията на австрийските патриоти в правителството.
Страхът и на уж десния Ширак, и на социалиста Жоспен е ясен - във вратовете им диша не само Льо Пен, но и Брюно Мегре, и Филип дьо Валие.
Но не само в Париж ги тресе треска. Всички са единодушни, че отмяната на бойкота на Виена е свързана с предстоящия референдум в Дания за въвеждането на еврото. Само че и там има мощни сили, издигнали лозунга "За короната и за нацията".
А предстоят и избори в Норвегия, където прогресистите на Карл Хаген са на косъм от спечелване на абсолютно мнозинство в парламента.
Сложна става за социално-либералната хегемония ситуацията дори в Швейцария, да не говорим за Италия и Белгия. Навсякъде новите десни са в настъпление. Въпреки тоталната пропаганда на световната плутокрация и всевъзможните конституционни пречки.
Защото на европейците им писна. Писна им да хранят и своите еврократи, и чиновниците в Страсбург и Брюксел. А най-вече - да се чувстват все по-зависими от задокеанската свръхсила, която явно си е поставила за задача да направи от Стария континент един огромен хамбургер, та да я глътне наведнъж.
В този смисъл триумфът на Хайдер е триумф на цяла Европа.
Историята има своя вътрешна логика. Някога Австрия спря турската инвазия на континента.
Кой знае, днес пак малкият средноевропейски народ може да спре новите османлии - янките.
Навремето не друг, а чешкият панславист Ян Палацки е бил прав, като е : "Ако Австрия не съществуваше, трябваше да я създадем!
