5) Насилствено прехвърляне на децата в друга общност.
Подписвайки и ратифицирайки международни конвенции Република България е признала геноцида за престъпление. Новата Конституция от 1991 г. органично включва клаузите на Конвенцията за превенция и наказание на престъплението геноцид, като дава предимство на международното право.
Да спрем за момент! Войната в Косово беше предприета от т.нар. международна общност заради политиката на геноцид спрямо албанците в Косово. Изфабрикуваните 100 000 жертви бяха редуцирани неотдавна от частния съд на НАТО в Хага до 2000. Излиза, че "геноцид" е разтегливо понятие. Толкова разтегливо, че сините талибани биха могли да бъдат съдени за геноцид спрямо собствения си народ, и по-специално спрямо 2 млн. пенсионери.
Ако подминем т.1 и т.5 от определението за геноцид, то бихме могли да пледираме в един бъдещ "народен съд" за това, че правителствата след 1990 година са:
Това е пълзящ геноцид, който, екстраполиран във времето, показва, че дори и да не ни завоюва друга държава, българският народ ще престане да бъде преобладаваща част от населението на днешна България само след 30-40 години.
Няма международен съд, който да произнася присъди за ГЕНОЦИД по време на ДЕМОКРАЦИЯ. Има обаче "народен съд", който може да осъди днешния политически елит за разрушаването под диктовка на Третата българска държава и за геноцид спрямо собствения си народ.
Нека бъдем разбрани правилно. Не става въпрос за смъртни присъди. За геноцид по т.2, 3 и 4 се лежи от 5 до 20 години. За геноцид може да се издаде и условна присъда.
А за Народен съд са необходими единствено референдум и народни съдии с чисти ръце.
Дали ще се намери партия или коалиция, която да обещае "Народен съд" на избирателите, ако спечели изборите през 2001 г., не е сигурно. Българинът е в дълбока депресия, не вярва на никого и не крои планове за бъдещето.
А управляващите живеят в своя розов свят със своите слугински медии и статистика. Свят, в който коренните жители на Родопа планина с гайдите и носиите според президента Стоянов бяха определени само като "символични домакини" на Роженската "показуха".
Трагедията на ракетоносеца "Курск" и голямата руска трагедия
Катастрофата с атомния подводен крайцер "Курск", която отне живота на 118 военни моряци, потресе дълбоко целия свят. Не че нещастията със свръхсложните съвременни машини са рядкост - малко преди това до Париж се разби гордостта на западната авиация "Конкорд" и уби същия брой хора. Малко след това в Персийския залив загинаха 143 души на борда на прочутия "Еърбъс". Но продължилата до безкрайност агония около съдбата на екипажа на "Курск", обърканите действия на руското военно и политическо ръководство, активната пропаганда на западните средства за информация, както и на руските "независими" медии, превърнаха гибелта на "Курск" в събитие от глобален мащаб.
В началото на 20-ия век разгромът на руската военна флота при Цушима, символ на който стана геройската смърт на моряците от крайцера "Варяг", разклати из основи руската империя и предсказа неминуемата кончина на руската монархия. Какви ли драматични промени в света вещае гибелта на "Курск" в началото на 21 век?
Все още има много версии за причините, довели до разрушаването на подвод- ницата и до смъртта на нейния екипаж. Руските експерти имат право да разглеждат всички възможности, включително и действията на военноморските сили на САЩ и Англия. И политическата, и военната история на тези могъщи империалистически страни са изпълнени с примери на брутална намеса във вътрешните работи на други държави. Да си припомним кървавата английска интервенция по същите места, където потъна "Курск", по време на Гражданската война в Русия.
Фактът, че руските военноморски учения на крачка от руските брегове са били следени от американски и английски подводни и надводни съдове е показателен. Защото едно е политиците да си говорят за край на студената война, а друго е реалността. Америка, Англия и съюзниците им все още не са успели да смачкат окончателно военния потенциал на Русия, включително и възможностите й да нанесе удар по територията на Съединените щати или Западна Европа. С всички средства те се стремят да направят още една, последна стъпка, за да станат неуязвими за ответния удар на Русия. Тогава светът ще разбере наистина какво означава "демокрацията", каква е стойността на приказките за човешки права и други подобни залъгалки, призвани да доразрушат това, което е останало от реалните или потенциални съперници на Америка.
Президентът Путин отнесе незаслужено обвиненията на средствата за информация, както и ненавистта на жените, децата и родителите на загиналите моряци от "Курск". А в действителност и загиналите моряци, и техните близки, и самият Путин, подобно на цяла Русия, са жертва на едно и също страшно предателство.
Това предателство е известно на всички. То се нарича "перестройка", тоест - съзнателно, насочвано отвън и осъществено със силите на вътрешни и външни смъртни врагове на Русия разглобяване на жизнените механизми на една велика страна, разпокъсване на тялото й на петнадесет парчета, задушаване на икономиката й и ликвидиране на нейните духовни ценности и морални устои.
Това стана много преди идването на президента Путин. Могъщият подводен крайцер "Курск" беше бяла врана в днешна разложена Русия, затова той беше обречен да загине - рано или късно, близо до бреговете или в световния океан. "Курск" не подхождаше на сегашната объркана и ограбена Русия и неговата гибел бе така наизбежна, както са неизбежни и другите големи и малки трагедии по тази изстрадала земя.
Защото всичко, което става в Русия през последните десетина години, е абсурдно, объркано и смъртоносно за нея, гибелно за нейния народ. Погрешна е самата посока, по която се движи славянският гигант. Подобно на океанския "Курск", заставен от неразумни командири да прави маневри във води, по-плитки от собствената му дължина, великата Русия бе заставена да се движи от некадърните командири Горбачов и Елцин в плитките води на едно чуждо за нея общество, в което тя не може да вирее, а камо ли да процъфти.
Ирония на съдбата е, че трагедията на "Курск" стана по времето на президента Путин, който макар и бавно, макар и неуверено, макар и с отстъпления се опитва да измени курса на огромния кораб "Русия", за да го отдалечи от блатото, до което го бяха докарали неговите предшественици.
Норвежките сеизмографи записаха взрива на "Курск" като земетръс от четвърта или пета степен. Фактологически те може и да са прави, но политически взривът ще бъде много по-мощен, земетръсът ще бъде много по-разрушителен. Въпросът обаче е в това какво ще разруши този земетръс.
Неизбежно корабът "Русия" ще промени курса си, но в каква посока ще е тази промяна? По същество възможностите са две. Едната е да се предприеме още по-остър завой към плитчините. Русия да се обяви за страна от средна величина, със средни възможности, нещо като съвременна европейска Индия или азиатска Франция. Оттук да се направи изводът, че на Русия не са й нужни нито атомни ракетоносци, нито ядрени ракети, нито силна конвенционална армия. Да се накарат руските политици и военни да започнат реформи, които да превърнат въоръжените сили на страната в жандарм, поддържащ вътрешния ред в обстановката на очаквани взривове на недоволния народ.
Това ще спести на Запада военната намеса, подобна на тази, която сега се осъществява по земите на някогашна Югославия.
Не трябва да се съмняваме, че голям брой руски средства за информация (вие се сещате в чии ръце са повечето от тях), както и немалко руски политици (имената им вероятно и сега са известни на просветения читател), ще призоват Путин и правителството му да пристъпят към енергично ликвидиране на всичко, което е останало от руската военна мощ. По същество това ще означава да се ликвидират оръжията, които могат да нанесат удар по САЩ, Западна Европа или техните "приятели" в други райони на света.
Натискът ще е непоносим, страстите ще се нажежават подобно на масовата, неконтролирана и подклаждана отвътре и отвън емоционална драма на близките на моряците от "Курск". Руските власти могат да се поддадат на тази страхотна пропагандна кампания, както неведнъж са го правили в близкото минало.
Последствията на подобни отстъпки са ясни още отсега. Те ще са нова крачка към утрешното разпокъсване на самата Русия, към пълното й икономическо поробване от американски и други чужди капитали, към окончателното й научно-техническо примитивизиране. Казано по-просто, това ще значи стъпка към фактическото ликвидиране на Русия като държава, към превръщането на народа й в население от слуги, обречено на постепенно отмиране. Същите цели, както е известно, преди време преследваше немският фюрер. Сега с други средства други "фюрери" се опитват да ги осъществят.
Аз не вярвам, че руският народ и руският президент ще допуснат това да стане. Но горчивият опит от недалечното минало показва невероятното чувство за непълноценност у някои руски политици, както и абсурдната им вяра в добрите намерения на Запада към тяхната страна. И, разбира се, високата им степен на продажност. Примерите са пред очите на всички ни.
Струва ми се, че дори днес някои руски политически дейци смятат, че страната им може да се измъкне от десетилетната дълбока криза единствено с "помощта" на западни кредити и технологии.
Ако тази илюзия за целите на Запада по отношение на Русия не бъде преодоляна, вероятно бъдещето на най-голямата славянска страна, а заедно с нея и на другите славянски държави, ще бъде подобно на съдбата на потъналия "Курск". Спасяване поединично не може да има.
Разбира се, съществува и друга вероятност. Образно казано, великият кораб "Русия" в резултат на сътресението от гибелта на страдалеца "Курск" може да промени посоката на плаването си към по-дълбоки океански води. Да се укрепят руските стратегически оръжия така, че никой да не смее да си играе със съдбата на страната. Да се построят нови подводници на мястото на "Курск", като средствата се вземат от тези, които ограбиха безкрайните руски природни ресурси.
Нека всеки от руските олигарси построи на мястото на "Курск" по един подобен на него или по-добър от него ракетоносец, пък дори и ако за това утрешните кораби бъдат наречени на техните собствени имена. Гибелта на "Курск" трябва да издигне традиционния патриотизъм на русите на висота, която да им помогне да спасят страната си от смъртоносната клопка, в която я набутаха предшествениците на президента Путин.
Между другото, всички медии охулиха днешния президент за работната му отпуска в дните на катастрофата, за закъснялото му отиване до Северния океан, а не забелязаха, че в разгара на трагедията по частната телевизия НТВ (собственост на прословутия олигарх "с два паспорта" Гусински) истинският виновник за гибелта на "Курск" Горбачов пееше песнички и се шегуваше с девойчетата от забавната музикална програма.
Разтерзаването на "Курск" би трябвало да стресне не само Кремъл, не само руските военни, но и страните, които обективно имат интерес да озаптят всесилието на Съединените щати, за да възстановят равновсието в световната политика. Става дума за държави като Китай, като Индия, а и за страните от Европа и Латинска Америка, чието бъдеще в един доминиран от САЩ свят ще бъде жалко.
С каквото могат, спокойно и без бързане, тези страни би трябвало да помогнат за възстановяването на руската икономическа и военна мощ, която утре ще работи и в техен интерес.
Разбира се, в света на политиката няма подаръци и всеки ще трябва да си получи своето.
Но ако искаме да живеем на една мирна планета, в която да разцъфтяват възможностите на всички народи, да се развиват всички култури и да няма експлоататорски и експлоатирани страни, ние не трябва да допускаме доминация на една държава, на една корпорация, на една нация.
След страшната трагедия в Баренцово море ние трябва отново да се замислим докъде е стигнал светът и накъде отива. И доколкото можем като държави, като общности, като личности - да му помогнем да върви към чисти води, докато все още остава такава възможност.
А колкото до прочутото предсказание на баба Ванга преди 20 години, че през август 1999 г. или 2000 г. Курск ще се окаже под вода и цял свят ще го оплаква, очевидно то заслужава специално внимание. Ако гибелта на кораба (а не на града, както някои със смях са го тълкували) е била предопределена, неизбежен е и въпросът "Каква висша цел е имало това? ".
Може би в глъбините на Баренцово море са останали само временните неудобни тела на моряците от "Курск", а вечната им същност вече води други невиждани кораби към други брегове на други измерения, в които и нашата земя, и нашата галактика са само песъчинки на дъното на океана.
Как силно бих искал да е така, но това вече е съвсем друга история... Хора, бдете!
През август се разгърна широка и гнусна кампания против Русия не само в световен, но и в национален, български мащаб. В средствата за масова информация беше подет мощен поход за злепоставяне на руското държавно ръководство и за "изолиране" на Русия от общоевропейските ценности, за показването й като предопределен враг на свободата и демокрацията.
Използвани бяха няколко конкретни повода, за да се доказва, че Русия е напълно обезсилена, че тя не е никаква световна свръхсила - катастрофата с подводницата "Курск"; запалването на Останкинската кула; реакцията на руското външно министерство във връзка с антируското изказване на ръководителя на марионетното ни правителство г-н Иван Костов (отказа на България да предостави хуманитарен коридор на руските военновъздушни сили).
Кампанията в СМИ, особено в държавните телевизионни и радиоканали, бе напълно съгласувана със западната информационна мрежа, с модела на CNN, но със съответната доза балканска безочливост. Тази кампания се активизира след посещението на директора на ЦРУ в София.
Няколко факта: а) В тесен контакт със западните централи, и преди всичко с натовските мозъчни тръстове, катастрофата беше представена като втори Чернобил за Русия. Докато първият Чернобил означавал краха на икономическата й мощ, катастрофата с подводницата означавала краха на военнопромишления й комплекс. Обозначено беше също, че катастрофата е резултат от управлението на реставратора Путин, застанал начело на дива, азиатска страна, на народ, неразвит и умствено ограничен, непригоден за цивилизацията. Справка: предаване на държавното радио "Хоризонт" от 18.VIII.2000 г. (между дванайсет и един часа следобед) с расистко интервю с някой си Тодоров. Формулировките на господина бяха крайно обидни не само за руския народ, но и директно за президента на една велика държава. Подобен невъзпитан тон и подобни ксенофобски настроения не биха могли да намерят място в държавните медии на друга европейска страна освен в Бъгария.
Интересно е, че по камертона на натовската пропаганда и нашите СМИ бяха напълно готови с тезите си още в първите минути след катастрофата. Сякаш са знаели, че на еди коя си дата, в еди кой си час руската подводница "Курск" ще потъне невъзвратимо на дъното на Баренцево море.
Примерът не е единствен.
Друг "шедьовър" на мерзко русофобство е политическото предаване на тв-канал "Херос", излъчено на 31 август вечерта и повторено на 1 септември.
В него на темата "Курск" сервилната и продажна журналистика онагледи активизираната антируска политика на управляващите. Отново с крайно обидни квалификации за Русия и нейния президент. За втори път след местните избори идеологическите динозаври на СДС изпадат в пропагандна истерия.
Преди местните избори техните черноризци разделяха българите по политически признак на добри и лоши, на правилни и неправилни. Сега расизмът и ксенофобията спрямо Русия и руския народ, ненавистта спрямо президента Путин застрашават с драматични последици не само политици и журналисти, но и засягат кръвните интереси на българския народ. б) На справедливата реакция на руското външно министерство (по повод изказване на Иван Костов) марионетният ни режим отговори с надуто имитиране на засегнато национално достойнство. Изигра ролята на патриот от малка държава, намерил потенциал да се противопостави на имперските планове на противна велика сила.
Макар за всеки непредубеден наблюдател и до ден днешен да остава необяснимо защо преди една година България отказа въздушния коридор (когато ставаше дума за реализация на хуманитарни цели, и когато една Унгария без забавяне предостави въздушен достъп на Русия върху собствената си територия). в) Изгонени бяха руски бизнесмени като опасни за националната ни сигурност. Този акт е безпрецедентен. Най-малко в. "Нова Зора" ще застава в услуга на финансови и икономически кръгове, които според версията, са перачи на мръсни пари и представители на сивата икономика. Субекти като мистериозния г-н Майкъл Чорни, законен гражданин на Израел и САЩ (иначе храненик на руския народ), са всеизвестни като "спонсори" на сегашния режим и неговата партия. За тях се говори, че са в основата на неудържимия възход на президента Стоянов или на черноризника Е.Бакърджиев.
И все пак странно е, че масово се гонят бизнесмени единствено от Русия и Югославия. Докато и на слепеца е ясно, че страната ни я обикалят "търговци" и от другите балкански страни (така е, когато дворът е разграден), например от Турция, Гърция или Македония и Албания. А нима подобни данни, каквито са набрани (ако са набрани) за руските и югославските бизнесмени, няма за определени фигури от САЩ и Западна Европа? Та нали центровете на проституцията и наркотрафика се намират в тази посока? г) Видни представители на държавата, представители на парламентарното мнозинство все по-често си позволяват да показват неуважение към Русия, презрение към мястото й в цивилизования свят. Работят, за да доказват колко била вредна ролята на Русия в националното ни развитие през ХХ век.
Поредицата от изказвания, които напомнят лавина, не са инцидентни, а представляват система за обработка на масовото мнение (и Шекспир го е казал: опасна е всяка "лудост", подчинена на определена система).
В."Нова Зора" и Политически кръг "Зора" са разтревожени от подобен антинационален курс на допълнително и интензивно влошаване на отношенията между България и Русия, и то по инициатива на българската страна. Последиците от подобна политика ще бъдат тежки за Отечеството: не само в икономически или чисто политически план.
Тревогата ни се усилва и от обстоятелството, че радетелите на антируската кауза се чувстват вече победители и оставени извън контрол (ако използваме формулата на Бжежински) след като БСП - най-значимата опозиционна сила - се превърна в натовска партия и по същество участва в изграждането на "санитарния кордон" около Русия. Нейната лицемерна позиция - да бъде за НАТО и на слова да ратува за първостепенно развитие на взаимните отношения с Русия - е прах в очите на привържениците й. Но е безкрайно изгодна сделка за перестроечните "сподвижници на българо-съветските приоритети", създадени и субсидирани от днешните руски олигарси.
Марионетното правителство и СДС имат законното право да се усещат като в село без кучета, да се отнасят презрително към колаборационизма на своите политически опоненти и насмешливо да ги тласкат към пълно уеднаквяване на външнополитическите позиции - към НАТО и към откровеното антируско поведение.
Не ще и съмнение, че България все по-бързо ще се "отказва" от принципите на суверенитета и националната независимост, че тя заедно със срива на икономиката и упадъка на националната сигурност (с катастрофите на националния живот) ще се превръща в най-покорен лакей на "евроатлантическите ценности", ще обслужва мизерния конформизъм на политическата ни класа, а не интересите на народната съдба.
Европейският съюз, по наши предвиждания, ще се отдалечава на близкия хоризонт. В идващите десет или петнайсет години няма да бъдем приети в него по съвсем обясними причини: не е възможно една ограбена държава, със спряла икономика, държава с длани, протегнати за просия, да покрие дори и минималните критерии за членство. Но като геостратегическа даденост, като база за американските военни сили България има всички шансове да бъде приета в НАТО, или да стане още в най-близко бъдеще базисен сектор на американската армия. По такъв начин и чрез военни средства ще бъде закрепено мястото на страната ни като полуколониална или колониална държава.
Това означава, че външната ни политика с все по-значима категоричност ще придобива антируски характер. Нашите манипулатори ще ни противопоставят с все по-голяма лукавщина на историята и настоящето на руския народ. Ще ни конфронтират и с президента на Русия. Тъй като той се оказва "неразчетеният" вариант, неизгоден на натовския експанзионизъм.
Все по-очевидно става, че президентът Путин не желае да играе ролята на двойник на руските ликвидатори Горбачов и Елцин. Той се стреми да върне величието на своята дълржава, да изведе руския народ от унизителното положение. Не е възможно превърнатата от властниците ни в сателит България да не заеме при такава ситуация най-креслива и враждебна позиция спрямо Русия; да не заблуждава общественото мнение със суперменските си възможности, да не търси съзнателно сблъсъци с руското държавно ръководство.
Всеизвестно е, че добрият прислужник изпълнява всяка прищявка на своя господар, та била тя и най-пагубната. Добрият прислужник за разлика от лошия прислужник е лишен от всякакъв намек за свободна воля.
Тази негативна тенденция (трайна, независимо от парламентарната смяна на управленските екипи) в."Нова Зора" предизвести още в редакционната си статия във връзка с отпътуването на бившия посланик в България - Леонид Керестеджиянц. В нашата публикация отбелязахме, че неправилната оценка на отделните куртоазни жестове на управляващия елит, политиката на желаното, а не на реалността, политиката на "потемкиновите села"; примиряването на Русия с нейното унижение от хората на властта в София няма да доведат до нищо добро.
И сега ще го кажем: всяка уважаваща себе си държава (не голяма, достатъчно е да бъде малка и достойна) не би си позволила да замълчи при поводи като отказа за въздушен коридор отпреди една година; не би възприемала овчедушно провокативните изказвания и действия на субекти, овластени с висши постове в българската държава; не би оставила без отзвук расистки интервюта като посоченото по-горе; не би позволявала на един бивш министър с нейна благословия (може би мнима?) да закрива Славянския университет; не би гледала безучастно как непрекъснато се свива руското влияние у нас, как се провежда дълбокобойна атака за фалшифициране на славянското ни общо минало, кръвни връзки и история, за освободителката Русия и въобще как се унищожава православната ни вяра, как се унифицира славянската ни културна даденост... В."Нова Зора" е изпълнена с национална гордост, че в такъв исторически момент, защитава свещена кауза на българския народ. Че отказва да обслужва конюнктурата, че не си позволява да проституира като други политически искариоти, които наричат себе си "леви" или "националноотговорни".
Политическият кръг "Зора" дава вече своите усилия за укрепване на Движението за неприсъединяване на България към НАТО. Ние подадохме и ще подаваме ръка за формирането на широк патриотичен фронт, който да работи за спасението на Родината.
В мигове на всеобща политическа епидемия, на пир по време на чумата, на пропадане в исторически, икономически и духовни пропасти, някой или някои все пак трябва да държат будна съвестта на народа, да не му позволяват да го обземе изцяло безпомощността или равнодушието, за да се предаде безволев на "нови кърджалии".
Имаме самочувствието, че Политическият кръг "Зора" и колективът на в."Нова Зора", посветени на такава патриотична задача, си вършат необходимата работа.
Някой или някои в такива трагични времена трябва да бъде готов и на саможертва, за да не угасне Истината или дори самият спомен за нея. Някой или някои най-сетне да ни научат (като поляците) да повтаряме свещените думи: "България няма да загине!"
Въпреки корумпираните касапи, които точат ятагана си за главата на гергьовското агне; въпреки двуполовите лицемери, за които няма род и родина; въпреки подлите двуличници, на които плащат, за да се затяга яремът около шията на един многострадален народ, ние повтаряме Фучик:
"Хора, бдете!"
Да, някой трябва да надува рога!
Да, някой трябва да бие камбаната!
Какво от тъй, че няма да участва в шествието. Делото е свято!
Проклет да е всеки, който му измени.
А сега предупреждаваме:
Ръфането на живо месо от Русия е живо предателство на националната ни чест. И опасност велика, както вулкана Везувий за Помпей.
БАКЪРДЖИЕВ ВЯРВА ЛИ СИ?
Едно от първите неща, които поискаха хората, вдигнали се на спонтанни митинги през есента на 1989 г. срещу тогавашната власт, беше да отпадне член 1 от действащата конституция, който регламентираше ръководната роля на комунистическата партия и дефакто узаконяваше срастването на партията с държавата. Наистина този член беше отменен, впоследствие се прие нова конституция, но, изглежда, че нещата са се променили само на книга.
Последните години, в които на власт е СДС, показват, че всъщност нищо ново не е научено и нищо старо не е забравено.
В интервю за в. "24 часа" лидерът на софийския СДС Евгений Бакърджиев, известен още и като Бъки Бомбата заради недотам успешните му опити да срине мавзолея, се опитва да убеди читателите, че единствено при Живков партията и държавата били едно, докато при управлението на СДС за такова нещо не може да се говори. Де да беше вярно обаче.
Всичко, което се случва напоследък, говори, че живеем при един авторитарен режим на Командира и всъщност само можем да си мечтаем за времената на партията-държава отпреди десет години.
Първата работа на сините, когато дойдоха на власт, беше да се разправят с политическите си противници. Много хора изхвърчаха на улицата и попълниха армията на безработните, само защото не са били съгласни с вижданията на "демократите". Нещо повече, беше приет специален закон за лустрацията, който на практика е нещо като немския "Berufsverbot" (забрана за упражняване на професията), който действаше през 70-те години във ФРГ и беше насочен главно срещу хора с леви убеждения.
Виждайки, че са пред провал преди изборите за местна власт, лидерите на СДС възприеха тактиката на Бай Ганьо и именно Бъки съветваше в Лом как да се спечелят изборите с бой, докато пък Надето в Ловеч се опитваше да нахрани журналистите.
Колкото до Командира, именно той олицетворява в най-пълен смисъл срастването на синята власт с държавата. Изказването му, че не е гражданин, а министър-председател, ни напомня за епохата на Луи ХIIV.
Нали именно за да слее, партийната и държавната власт преобразува СДС от коалиция в партия. И за да го допълни, "класната" Екатерина Михайлова заяви, че който не е със СДС за него няма бъдеще в България. Това да ви напомня за едно време, когато, който не беше член на БКП изобщо не можеше да очаква да израсне в кариерата си? Междувпрочем повечето от сегашните сини лидери имат доста дълъг стаж като членове на бившата комунистическа партия и сега успешно прилагат наученото в някогашните партийни школи.
Примери за срастването на синята власт с държавата и разпореждането с нея като с бащиния колкото си щеш.
Пита се само дали Бакърджиев си вярва на това, което говори, или и то е поредният кьорфишек, предназначен за наивници, които биха пуснали от глупост синята бюлетина догодина?
ВНИМАНИЕ, ЗЛО КУЧЕ... В България пристигна Карла дел Понте, главен прокурор на Международния трибунал в Хага за разследване на военните престъпления в Югославия. Не бъркайте - това не е прочутият Международен съд, това е трибуналът, предназначен да съди несъгласните с мнението на Запада, или казано с други думи, онези, които се борят срещу "новия ред", налаган с "канонерките" на Съединените щати. Правомерността на въпросната институция не без основание се оспорва от сериозните юристи. Признаването на компетенциите на какъвто и да било международен съд от страна на суверенни държави е равнозначно на преотстъпването на част от техния суверенитет на трета страна.
Такова преотстъпване, естествено, в нормалните държави, се извършва по законодателен път, т.е. с актове на парламента. В случая с т.нар. Трибунал за Югославия подобна ситуация липсва.
Псевдоинституцията е учредена с решение на Съвета за сигурност на ООН в разрез с неговите правомощия, фиксирани в устава му.
В този смисъл опитите да се сравнява тази конюнктурна структура със съда над хитлеристките престъпници в Нюрнберг, е нелеп.
В случая е по-уместно да търсим аналог с друга институция на англосаксонското обичайно право - Съда на Линч.
Фактът, че набедените днес за линчуване съвсем не мислят да признават компетентността на това звено на "Министерството на любовта" на САЩ, съвсем определено намалява неговата ефективност.
Доскоро г-жа Дел Понте се занимаваше с прането на "мръсните" пари, разбира се, само тези от Русия и, според пресата, имала успехи... С разследвания и обвинения Дел Понте спечели гръмка слава, но резултатите са главно ликвидацията на дребни далавери за няколко десетки милиона долара, разкриването на отделни убийства, ограничаване на отделни мафиотски структури. Всъщност, изпраните милиарди така и не се появиха... В кантона, където се е родила, я наричали "Карла-чумата" и може би имат право. Самото й съгласие да стане главен прокурор на този трибунал, означава, че нейната почтеност е, меко казано, съмнителна.
Пресата на Запад често цитира обещанието й да арестува и осъди на доживотен затвор Слободан Милошевич и близките му съратници, чието издирване било главната задача на НАТО. Същото г-жа Дел Понте заяви и у нас. Това означава, че тя като главен прокурор няма съмнения по законността на бомбардировките над Югославия, които бяха в разрез с цялото международно право. Нарушаването на суверенитета на една европейска държава, гарантиран от ООН, за госпожата няма значение. За нея нямат стойност убийствата, извършени от АОК, масовото прогонване на сърбите от Косово, албанският трафик на наркотици в Западна Европа и хилядите жертви на бомбите на агресорите.
Явно Карла дел Понте не е юрист в действителното съдържание на този титул, тъй като не признава международното право. В същия смисъл тя не е и прокурор, понеже не защитава правата на цялото международно общество, а само онези права, за които й поръчат. Всъщност тя просто е едно от дворните кучета на "новия ред", с тази разлика, че е извънредно зла... Това, обаче, не може да бъде аргумент за нейното митологизиране, както го направиха българските медии.
В България Карла дел Понте чете лекция пред Атлантическия клуб, среща се с магистрати, с властници. Твърди се, че била полезна с опита си в борбата с прането на "мръсни" пари, което и да е вярно, няма да нахрани българите. Нито с хляб, нито с вяра.
Просто у нас дойде един чиновник (наистина много старателен), може би за да ни увери, че в новия световен ред Темида, на която уж служи госпожата, ще бъде без черна превръзка на очите. Един чиновник, чиято почтеност е равна по еквивалент с тази на господарите му.
Върхът на айсберга
"Под студените морета на Арктика едно някога изолирано находище на природен газ все повече влиза в обсега на руските компании, пише в бюлетина на "Стратфор" от 19 юли 2000 г. Ако те могат да източат този ресурс (а постоянното отдръпване на полярния лед подсказва, че могат), Русия ще господства десетилетия занапред върху пазарите за природен газ на Европа."
По всички наблюдения ледът в Карско море, непосредствено след п-ов Ямал, се отдръпва. Според спътникови снимки средното ледено покритие на моретата в Арктика е намаляло с 6 % от 1978 г. досега. Ледът е изтънял от 10 фута през 50-те години, на 5,9 фута днес (1 фут се равнява на 30,48 см).
Но полуостровът е само върхът на айсберга. Досега гигантският руски газов концерн "Газпром" не беше в състояние да изследва, а още по-малко да експлоатира арктическия океан. Засега само ледоразбивачите плават из Карско море по 10 месеца в годината. При оттеглянето на ледената покривка обаче нараства възможността за "Газпром" и други руски фирми да сондират в относително плитките и все по-свободни от лед води.
Ако Русия успее и в завършването на една мрежа от тръбопроводи, може десетилетия наред да доминира на европейските енергийни пазари.
През 1998 г. сп. "Икономист" съобщи, че арктическият шелф на Русия би могъл да съдържа над 65 трилиона куб.м газ - повече, отколкото в континенталната част на Русия. Ако ледът продължи да се топи, Русия ще има хиляди квадратни мили морски находища, които да експлоатира. Само огромното находище Русановская в Карско може съдържа над 8 трилиона куб.м газ. Русия вече планира да сондира за газ в съседното Баренцово море.
Взети заедно, доказаните ямалски находища съдържат повече от 10 трилиона кубометра природен газ. Това е достатъчно да задоволи за 20 години всичките газови потребности на Европа и Турция - 450 млрд.кубометра на година, или пък сегашното потребление на Русия за половин столетие.
Но как Русия ще транспортира този газ на хиляди мили до пазара? "Газпром", вече е започнал изграждането на тръбопровод между Ямал и Европа. Шестстволната линия, когато бъде напълно завършена към 2010 г., ще има годишен капацитет от 65 млрд.куб.м на обща стойност 50 млрд.долара.
Използвайки редица споразумения за джойнт-венчър, "Газпром" вече е построил германската, полската и беларуската отсечки на линията Ямал-Европа. В резултат, линията вече функционира и е свързана със съществуващите руски находища, както и с обширната дистрибуторска мрежа на Русия. Вече се обмислят паралелни секции, за да се управлява допълнителният капацитет.
Заради бъдещите си печалби, "Газпром" взема западни заеми, но не приема западно партньорство.
Щом бъде развит, Ямалският проект ще превключи енергийната политика на Европа решително в полза на Русия. Полша ще бъде принудена да приеме руския експортен път, с който се маргинализира Украйна, като я изтъргува за Ямалската линия и за една тлъста ежегодна сума от 900 млн. долара от транзитни такси. В противен случай "Газпром" просто ще потърси път през Балтийско море, който би заобиколил и Полша. На свой ред Украйна вече няма да може да използва своите позиции като транзитна държава за руския газов износ. Новата Ямалска линия заобикаля изцяло Украйна. Тя ще носи постъпления за Русия от 5 млрд. долара годишно.
Това ще отслаби и дългосрочните експортни перспективи на Централна Азия, особено на Казахстан, Туркменистан и Узбекистан. Макар че теоретично те все още могат да снабдяват Турция и Иран директно. Руският контрол върху другите техни експортни пътища ще ограничи достъпа им до Европа. Особено ако ямалският газ грабне още по-голям дял от европейския пазар.
Фактите сочат, че Европа все повече ще се нуждае от Русия. Тя не може без нея, както и България не може без Русия, въпреки напъните на сега управляващите ни да докажат обратното.
Гората се хваща и наесен
Знайно е от българския фолклор, че през есента, на Димитровден, хайдутите слизали от оголяващата и замръзваща гора и се прибрали на топло по селата - до следващия Гергьовден.
Е, тези героични времена са отминали. За днешните наследници на комитите и хъшовете, за каквито претендират "войводите" от ВМРО, годишните сезони нямат значение. А в конкретния случай есента е най-подходящият момент "да хванат гората". Или казано направо, да скъсат със СДС, докато не е станало късно.
За какво иде реч? И за слепия вече е ясно, че сините талибани са политически пътници. Корупция, казнокрадство, неспособност да привлекат чужди инвестиции, а напротив, само ги гонят, тормоз над частния бизнес, стигащ до закани за национализация - всичко това отблъсква все по-широки части от обществото. И който сега излезе с ясна патриотична и конструктивна програма, има големи шансове да обере гласовете на недоволните от сегашното политическо статукво.
А ВМРО има този шанс. Макар и донейде пооцапани с участието си в ОДС, все пак войводите винаги са имали своя програма. И са се разграничавали по жизненоважни въпроси от "Раковски" 134 . Така бе и за Рамковата конвенция за малцинствата, за БТК, за правото на чужденци да купуват земя и т.н., и т.н.
Да не говорим, че законопроектите на организацията са действително едновременно в интерес на частния бизнес и същевременно в защита на националната идентичност и силната държава.
Разбираме колебанията, царящи на "Пиротска" 5. Рискът за препъване в 4-процентната бариера е наистина голям. Но при очакващата се пасивност на избирателите и 120 000 гласа са достатъчни за нейното преминаване.
А ако ВМРО излезе самостоятелно, почти сигурно е, че ще ги получи. Да не говорим, че нещата май отиват на 3-процентен праг.
Както се казва в рекламата, изборът е ваш. Но във всеки случай по-натъшното седене в синята компания оттук нататък е вредно за "червено-черните".
Гърция, Турция и каспийският газ
На 7 юни Гърция и Турция подписаха споразумение да свържат своите мрежи за дистрибуция на природен газ, укрепвайки растящото сътрудничество между двете някогашни съпернички.
Проектът има голямо значение на много равнища. Интегрирайки енергийните им мрежи, той ще даде на двете страни солидна причина за намаляване на регионалните напрежения и ще павира пътя на Турция в присъединяването й като членка на Европейския съюз.
Най-големият дългосрочен ефект от това може би ще бъде свързването на Турция към европейския газов пазар. Това ще направи възможно разработването на всичките газови находища в Каспийско море и ще отвори вратата за ЕС да се намеси в каспийската енергийна политика.
През изтеклото десетилетие Турция пришпорваше богатите си на природен газ източни съседи - Азербайджан, Иран, Русия и Туркменистан, - да построят тръбопроводи до турския пазар. Макар че се очаква през следващото десетилетие турското търсене на газ да нарасне четири пъти, страната все още няма да може да консумира внасяното количество. Останалата газ би могла да се изнася за Гърция.
Гръцко-турският проект е още в прощъпалник, но бележи цяло море от промени в регионалната политическа и енергийна обстановка. Ако страните съумеят да управляват съвместно нещо толкова важно политически като една обща мрежа за доставка на газ, ще бъде трудно да се избегне сътрудничеството им по други, по-малко чувствителни теми. Тези, като транспортните връзки и сливането на електрическите мрежи. Едно от постоянните главоболия на НАТО и ЕС - нестихващото гръцко-турско противостоене - ще стане може би много по-малко подчертано.
Гърция и Турция обаче заедно консумират само 10 млрд.кубически метра земен газ годишно. Разнообразните предложения за тръбопроводи биха могли да осигурят други 71 млрд. куб.м към текущата доставка. Ето в тези 71 млрд.куб.м газ влиза останалата част от Европа.
Гърция и Италия вече преговарят за построяването на тръбопровод под Адриатическо море. Според "Стратфор" такава връзка би позволила на Азербайджан, Иран и Туркменистан директен достъп до един масов - и постоянно нарастващ - европейски пазар, отчаяно търсещ нови доставки.
Засега икономиките на Прикаспийските държави - неспособни да се доближат до значителни пазари, - са стагнирали. Но щом веднъж бъдат финализирани плановете за турско-гръцко-италианска връзка, оправданието за всички тези проекти ще изникне като гъба. Това е далеч от сегашния сценарий само с един проект - идващия на линия "Син поток" от Русия.
Тревогите за стабилността на Грузия и Азербайджан, както и стойността на използването на тръбопровод под Каспийско море, биха могли да доведат дотам, че този път да минава на юг от Иран и после до Турция, вместо под Каспийско море.
Отвъд обикновените доставки на природен газ в играта са включени по-дълбоки стратегически въпроси.
Главните губещи от едно такова ново развитие ще бъдат Украйна и Русия. Украйна извлича повечето от своите приходи от транзитните такси, осигурявани от руските газопроводи, които прекосяват нейната територия по пътя за Европа и Турция. Всички тези потенциални линии на газопроводите, както и една нова руска линия от Арктика, ще заобикалят напълно Украйна. Това ще я лиши не само от приходи, но и от единствения лост, който тя държи спрямо Русия.
Най-важното все пак ще бъде навлизането на ЕС в каспийската енергийна политика. Ако бъдат построени турско-гръцката и гръцко-италианската връзка Съюзът ще има пряк интерес от политическата и икономическата стабилност на каспийските страни.
Каспийската политика на САЩ, според агенция "Стратфор", се е провалила отчасти, защото САЩ нямали непосредствен интерес в региона. Което обаче едва ли е вярно. Ами нефтът? Ами руските интереси?
Европейският съюз - свързан с бившия Съветски съюз от географията и от една зависимост от природния газ - бил друга история. Европа не само има пари в брой и техническа опитност, за да се свърже с Прикаспието, но за разлика от Съединените щати има и мотив за това.
Построяването на турско-гръцките и гръцко-италианските газопроводи обаче ще се отрази и на една друга страна, която не се споменава, но читателите ни вече се досещат. Това е България, която нашите управници на думи превърнаха в енергоразпределител на Балканите.
Руското влияние върху Европа не се крепи само на газта; но дори и така да е, независимо по какви пътища руската газ ще стига до Европа, тя ще тръгва от Русия. Ако руските печалби станат по-малки, то българските приходи от транзитните такси може и съвсем да пресъхнат, също както и украинските.
Остава въпросът какво отражение ще има това върху приятелството ни с нашите южни съседки?
За мисловните бисери на хер Ото
Някои простодушно си мислехме, че времената, когато всеки евроатлантически студент-първокурсник, снизходил да дойде в България, можеше моментално да събере аудитория от беловласи български учени и политици, които с благоговение да приемат всичките му глупости за откровения, отдавна са потънали в миналото.
Оказа се, че съвсем не е така. По-долу цитираме адресирани към дивата българска аудитория пресни мисловни бисери от някой си Ото Кронщайнер, обявен за австриец и славист. Първото от тези две качества сигурно е вярно.
"...в Европа кирилицата има лошо име. Мнозина мислят, че това е комунистически шрифт и че българите всъщност са руснаци... Това е много лошо за репутацията на българите... Българите дълго време живяха с мита, че руснаците са техни освободители. Истината обаче е друга... Въпросът е дали кирилицата не е виновна за разделянето на Европа. Според мен е виновна... Смятам, че е дошло времето тя (България) да се откъсне окончателно от влиянието на Русия... Историците забравят, че вие първо сте били част от Римската империя... Ние свързваме кирилицата с комунистите, защото в Австрия и Германия имаше съветска армия..."
Емил Зола бе писал, че не е необходимо да изядеш цяло яйце, за да се убедиш, че то е развалено. По тази логика спестяваме на читателите си целия наниз от мисловни бисери на г-н Кронщайнер. Който иска, да ги търси в "Демокрация", на чиито страници има изобилие не само на всякакви блага, но и на вносни мъдрости.
Съвсем естествено, не подобава на равнището на "Нова Зора" да полемизира с тези брътвежи, да обяснява, че други разни народи, сред които гърци, израелци, японци и китайци, съвсем не възприемат националните си писмености като препятствие за възход. От изказа и "аргументацията" на австриеца става ясно, че пред нас стои обикновен простичък немскоговорещ бюргер, способен да впечатли с ученост единствено постоянната клиентела на някоя квартална бирария във Виена или Линц.
Реагираме по една-единствена причина. Излиза, че този човек е удостоен от българския президент с орден "Стара планина" - първа степен. Поне никой не опровергава това. Този орден, както е известно, е най-високото българско държавно отличие.
Не казваме, че Петър Стоянов би трябвало да иска свидетелство за принадлежност към клуба МЕНСА от всеки кандидат за удостояване с българска държавна награда. Но най-малкото от инстинкт за политическо самосъхранение би трябвало да се стреми да не олеква поне по тази линия.
В правомощията на Стоянов е не само да раздава, но и да отнема връчваните от него отличия, когато декорираните лица се оказват недостойни за тях.
Предлагаме на президента безплатен съвет как да повдигне малко рейтинга си. Нека отнеме ордена, с който лекомислено е закичил арийската гръд на хер Кронщайнер. Уверяваме го, че по този начин откъм рейтинг ще спечели повече, отколкото от неуспешното роженско шоу, финансирано от българските данъкоплатци.
А за хер Кронщайнер - по-подробно - друг път.
За ново обществено устройство
В съвременната обстановка, когато човечеството преминава от индустриален технологически начин на производство към нов, който може да наречем информационен, наблюдаваме рязко изостряне на социално-икономическите противоречия в световен мащаб. Един от основните източници на тези противоречия е опитът подготвеният от научно-техническата революция обективен процес на глобализация на стопанските взаимоотношения да се осъществи чрез модела на глобализма, в рамките на който т.нар. Запад да доминира световното политическо и икономическо пространство.
Процесът на преход се съпровожда с ожесточена конкуренция, която преобразява стопанската карта на света. Залогът е изключително голям - мястото в световната система на разделение на труда. Този, който успее да си гарантира "високите етажи", а това означава производство на изделия и услуги с висока степен на добавена стойност, си осигурява висока норма на печалба и успешна динамика на развитие.
В рамките на тази конкуренция цели региони, към какъвто принадлежи и нашата страна, достигнали в неотдавнашното минало значителен икономически и технологически напредък, се превръщат в "бели петна", т.е. в зони на разруха на стопанския потенциал, декапитализация и деиндустриализация, бедност и изостаналост. Основната причина за това несъмнено е водената от политическите елити на съответните страни икономическа и социална политика.
Всичко това налага да се начертаят посоки и цели, поставящи си задачата да се преодолее сегашният стопански модел, обричащ народа ни на геноцид, а страната ни на гибел.
Историческото наследство
Освобождението от османския поробител разкри простор за свободно развитие на България. С бързи крачки в областта на културата, образованието, цялостния граждански напредък тя догонваше развитите европейски страни. Но в областта на икономическата динамика продължаваше да "закъснява". Това "закъсняване" се определяше от факта, че родината ни оставаше доиндустриална страна. Едва в началото на 50-те години създаденият стопански модел от днес така оплютото общество на "държавния социализъм" успя да осъществи индустриализацията на нашата страна.
За един относително кратък исторически срок, осъществил се в рамките на две поколения, бяха изградени значителни мощности в ключови отрасли на промишлеността и селското стопанство - енергетиката, машиностроенето, електротехниката и електрониката, животновъдството и растениевъдството. Това позволи да се задоволят основни социални потребности на българския народ. Този стопански прогрес бе постигнат в рамките на т.нар. централизиран модел, който бе неминуем като механизъм за мобилизиране на националния потенциал за "догонване" на развития свят и извеждане на България от състоянието на доиндустриална периферия.
Централизираният модел доказа ефективността си при формиране на икономическа динамика при много ниски и ниски стопански равнища на развитие. Но когато в средата на 70-те години на ХХ век бе завършен екстензивният етап и се появи необходимостта от интензивно ускоряване на стопанските процеси, той се оказа изчерпан. Налагаше се въвеждането на нови икономически механизми, което се забави във времето.
Промените, започнали на 10 ноември 1989 година, даваха надежди, че като че ли ще се тръгне към преодоляване на екстензивния модел. Нуждата от истинска реформа в областта не само на политиката, но и на икономиката се чувстваше от целия народ. Именно затова той застана зад промяната.
Но съвсем скоро, особено след изготвянето на "Програмата Ран-Ът", която бе превърната в основни насоки за развитие на икономиката, стана ясно, че т.нар. политически елит започва да води страната в друга посока.
Политиката на
"Реформата"
Системата, която бе формирана у нас на основата на Програмата Ран-Ът, не може да бъде наречена модел на стопанска динамика. Това по-скоро е модел на "кретането", т.е. на "оцеляване с минимални шансове за развитие". Какви са неговите ключови характеристики:
1. Изграждане на присвоителен тип квазипазарна икономика, ориентирана не към производство, а към потребление на все по-намаляващите ресурси. Това особено добре се демонстрира от дисбаланса във външната търговия, където делът на износа е значително по-нисък от вноса. В резултат на това идва ниското равнище на развойно-внедрителската и иновационната дейности, на технологичното обновяване, на добавената стойност на произвежданите продукти и доходи. Но затова пък можем да се "похвалим" с висок дял явна и скрита безработица;
2. Дезинтегриране на държавната (общонародната) и другите форми на колективистична собственост. Върху изградената от тях база се формира основно компрадорски тип частен капитал, изнасящ така нужните за страната ресурси и финансови средства зад граница. Или пък се създават технологически и технически слаби стопански структури с ниско равнище на управленско функциониране, поради недостатъчното ниво на мениджърски умения сред новите собственици и пълното им непознаване и отвращение към съвременните управленски знания.
Поради това нараства броят на несамостоятелните предприятия, работещи на "ишлеме" за чужди фирми и неспособни да излязат самостоятелно на пазара. От друга страна се шири статусно-диференцираната уравниловка, при която се плаща не за свършената работа, а за работното място. На фона на трудовата несигурност и въвеждането на краткосрочните трудови договори е напълно разбираемо, че вместо организационна култура се внедрява "антикултура" с характерните за нея елементи на силно отчуждение и разминаване на целите на фирмите с целите и интересите на отделния работник и трудовия колектив като цяло.
Наред с това върви процес на поставяне на значителна част от стопанското пространство на България под контрола на чуждия капитал. Особено ако се приемат поправките към конституцията и се разреши продажбата на селскостопански земи на чужди лица окончателно ще се оформи изграждането на неоколониален модел на развитие.
3. Загубване на стратегическата цел, която има една национална икономика - осигуряване на просперитета на народонаселението на една страна и възможностите му за динамично и прогресивно социално развитие. Вместо това икономиката генерира висока степен на социална несигурност и напрежение, както и ускоряваща се социална диференциация. Всичко това се извършва на фона на разширяващата се пауперизация на огромни маси от народа.
Заедно с гореспоменатата неоколонизация това води до качествено изоставане на страната в социо-икономическото развитие и постепенна загуба на национален суверенитет.
В основата на целия този процес е така наречената реформа с нейната неолибералистична философия. Според постулатите на тази философия "държавата не следва да се меси в икономиката тъй като била "лош стопанин". Паралелно с обявената "ненамеса" се осъществява най-нагло волунтаристично набъркване в дейността на стопанските единици. По този начин се скрива гигантският актив на социално-икономическо насилие и грабеж, почувстван най-остро от широките народни маси и от всички стопански структури, при това независимо от формите на собственост. Той се изразява през тези десет години в следните действия:
Политиката на т.нар. реформа следва да бъде назована политика на "канибализма", тъй като при нея българската държава "изяжда" стопанското пространство на България. В крайна сметка се формира система, която може да бъде наречена система на "либерално-олигархичната дезинтеграция", при която ръководени от философията на либералистичния волунтаризъм, олигархични елити се сменят в процеса на продължаващо вече над десет години разграждане и дезинтеграция на стопанската основа на България.
Въпросът е, че всичко това се представя като "реформа". Т.е. като усъвършенстване и подобряване на заварената от държавния социализъм икономика и приспособяване към реалностите на глобализиращите се икономически взаимоотношения в условията на замяна на индустриалния с информационен технологически начин на производство. Но на практика ние имаме тотална криза на идентификацията, където политическият и икономическият наивизъм съседства с националното престъпление. Резултатът е абсолютно сгрешеният "цивилизационен избор", т.е. геополитическа ориентация, която освен всичко друго хвърля България в икономически капан.
По този начин въпреки обявеното "присъединяване към Европа", т.е. към миража на "златния милиард на Първия свят", нашите политически елити, независимо от цветовата им разцветка, ни водят към Четвъртия свят. Той за разлика от Третия свят обхваща тези страни, които имат най-важните ресурси за развитие - квалифицираните хора, създадените заводи и научни институти, технологиите. Но всичко това, което е плод на труда на няколко поколения, се разрушава без обаче на мястото на разрушеното да се създава нещо ново.
Българският път
Възраждането на българската икономика ще се състои само по пътя на преодоляване на нео-либералните възгледи за ролята на държавата. Но само това не е достатъчно. Действително е нужна реформа, но с нова философия и принципи. Нека да отбележим главните:
1. Цел на икономиката трябва да бъде увеличаване на колективната национална сила. Държавата като основен инструмент на властта трябва да бъде използвана в името на дългосрочното национално благо. Конкуренцията следва да се разглежда като полезно средство за това да се държат фирмите в кондиция, но не и като начин за решаване на който и да е от големите въпроси на живота - как трябва да бъде управлявано обществото и в каква посока. Трябва да има и ясното разбиране, че никой няма да се погрижи за нас, ако ние самите не го направим.
В основата на тази философия следва да стои виждането за новата роля на държавата. Ключов момент тук е формирането в рамките на пазарно стопанство на държавна индустриална политика. Под термина "индустриална политика" се разбират създадената от държавата система от действия и мероприятия, както и съвкупността от структури за тяхното осъществяване, чиято цел е развитие на националната промишленост и националното производство.
Казано накратко, това е политика, при която държавата чрез система от структури, мерки, действия и др. се старае да осигури позитивна динамика на стопанския процес в обществото.
Индустриалната политика може да бъде разгледана като съставена от два основни типа действия на правителството. Първият тип е индустриалната структурна политика. Мероприятията, провеждани в нейните рамки, обхващат преразпределението на капитал, производствени ресурси и труд, включително ориентация, квалификация и преквалификация на работната ръка. Това преразпределение се извършва от държавата с помощта на данъчни, кредитни, митнически, административни, образователни и други правителствени инициативи. Целта е такава адаптация, такова приспособяване към измененията на световното икономическо пространство и изискванията на научно-техническия прогрес, че да се осигурят максимално възможни благоприятни условия за динамика на националното икономическо пространство.
Вторият тип индустриална политика е т.нар. организационна индустриална политика, представляваща всички онези действия на правителството - законотворчески, данъчни, административни, митнически и други, чрез които се създава и осигурява "здрава" стопанска конкуренция, а по този начин и ефективно развитие на самостоятелните стопански организации - фирми и предприятия. В крайна сметка се формира модел, при който държавата изгражда пазарни структури и процеси. Тъй, ако тя не ги изгради и остави всичко на "невидимата ръка на пазарните сили", няма да се получи нищо друго освен един непроизводствен, но присвоителен тип икономика.
2. Трагичният опит на изминалите вече повече от десет години, че възраждането на българското стопанство няма да се получи по пътя на приватизацията на общонародната собственост (за заблуда наричана държавна) и замяната на държавния монопол с частен.
Трябва да се сложи край на процесите на приватизация, била тя касова или масова. Тъй като независимо от различната на пръв поглед форма те водят до един и същи резултат - формиране на компрадорска олигархия.
Нужно е да се прекрати съзнателното разпиляване и наглото ограбване на общонародните добро, провеждани под лъжите за неефективността на общонародните предприятия спрямо едрата частна собственост. На практика с разпродаването на общонародните предприятия се разрушават икономическите основи на националния суверенитет.
Но възраждането определено ще има шанс по пътя на социализацията и демократизацията на жестоко бюрократизираната общонародна собственост. Това означава да се създаде верига от т.нар. НАЦИОНАЛНИ ПРЕДПРИТИЯ в ключови отрасли на икономиката, а също там, където съществува естествен монопол. Тези организации следва да бъдат на пълна стопанска самостоятелност. Висшият контрол ще се осъществява чрез специални комисии на Народното събрание. От друга страна, Сметната палата ще проверява оперативното водене на делата им.
Тези организации ще създадат нови форми на управление на обособените общонародни предприятия и взаимоотношенията им с държавата, местната власт, научния свят, потребителите и т.н. Те трябва да преодолеят статусно-диференцираната уравниловка, като се създадат условия за широкото им отваряне към най-новите системи за управление в сферата на качеството, себестойността и т.н.
Едновременно с това следва да се създаде законова основа, която да не позволява да се повтаря процесът на разпродажбата на безценица на общонародната собственост. Именно "националните предприятия" ще представляват гръбнака на националната икономика и ще осигуряват нейната икономическа, технологическа и военна безопасност.
В селското стопанство приоритет трябва да бъде даден на крупни фирми за стопанисване на плодородната българска земя, като стремежът трябва да бъде към стимулиране на кооперативните форми.
Подобна политика е нужно да бъде разглеждана като път към създаване на конкурентоспособна производствена пазарна икономика, заемаща високотехнологични ниши в системата на международното разделение на труда и осигуряваща социална сигурност и социален просперитет на трудещите се хора в нашата страна.
По своята същност това означава борба за ново обществено устройство, където ще има пазарни отношения, но пазарът няма да господства над човека.
Ще има държава, но държавата няма да монополизира публичното пространство, а активно ще взаимодейства в различен план с него.
Всичко това ще има за цел да осигури прогресивното развитие на българската държава и народ в задаващото се трето хилядолетие.
Защо се връщам в Русия?
Познатият на читателите на "Нова Зора" руски писател и учен Александър Зиновиев, бивш преподавател по логика в Московския университет, експулсиран от СССР през 1978 г., дълги години е живял и преподавал в Мюнхен. Неговата книга - "Зейнали висоти", публикувана през 1976 г., му коства освобождаването от всиччки постове, лишаването от всички дипломи и изключването му от КПСС. Посрещнат на Запад като дисидент-антикомунист и антисъветчик, в годините на Студената война той се радва на голяма популярност.
Днес обаче никой на Запад не издава и не разпространява книгите му, в които той, както винаги, се придържа към истината - този път, за фалша на западната демокрация, за бруталното американизиране и обезличаване на Западна Европа и нейната тотална капитулация пред голямата тояга на американизма, за съдбата, която подготвят за Русия господарите на западния свят.
Зиновиев отново става "персона нон грата" и решава да напусне Запада, вече станал враждебен за него, за да се върне в Отечеството и да работи за спасяването на Русия. Мотивите за своето решение той излага пред френския в."Льо Монд" (30 юни 2000 г.), чийто превод предлагаме тук.
Защо се връщам в Русия? За да отговоря на този въпрос, трябва първо да отговоря на един друг: защо преди 21 години се озовах извън Русия, на Запад?
Като оставям настрана конкретните подробности, ще се огранича с главното. По това време в Русия властваше един тоталитарен комунистически режим, който изглеждаше непоклатим и вечен. Аз се бях опълчил срещу него не по политически или идеологически причини (не бях нито антикомунист, нито антисъветист), а заради реакциите на моето обкръжение спрямо моите научни и литературни трудове. Това обкръжение ме отхвърляше, като явление чуждо на природата на съветското (комунистическо) общество. Аз бях изхвърлен от Съветска Русия на Запад, против волята и желанието си. Това стана през 1978 година, когато Студената война бе в разгара си и не можеше и въпрос да става за завръщане в Русия. Дори да бях искал да се върна, щяха да ми забранят достъпа.
В началото на 90-те години обаче Съветският съюз рухна и социалният съветски (комунистически) режим в страните, които го съставляваха, бе премахнат. От това не последва разцветът, обещаван на Русия от западната идеология и пропаганда, а напротив - настъпи ускорената деградация във всички сфери на обществото: политическа, икономическа, морална и социална.
Започнах да говоря и пиша за това по принципа за истина на всяка цена. Към него се бях придържал при описанието на съветското общество, което ми струваше експулсирането. Сега онова, което пиша напълно почтено и правдиво за постсъветска Русия, на Запад ми коства фактическия бойкот на моите научни и литературни творби, практическата невъзможност да ги издавам и разпространявам.
Изпитах лично и конкретно тесногръдието, едностранчивостта, произвола и тенденциозния характер на свободата за творчество на Запад. Макар че това също изигра роля, то не определи решението ми да се върна в Русия. Основният фактор за него бе промяната, настъпила в Западна Европа след края на Студената война и крахът на Съветския съюз. Същността на тази промяна това е тоталната американизация на Западна Европа.
Докато съществуваше Съветският съюз и докато той беше втората суперсила на планетата, той пазеше Западна Европа от американизацията, смъртоносна за нейните най-добри постижения; включително либерализмът, плурализмът на творчеството и свободата на мисълта. Без това прикритие Западна Европа фактически капитулира пред голямата тояга на американизма. Епохата вече не е само посткомунистическа, тя е постдемократична.
Така престоят ми на Запад изгуби всякакъв смисъл. Ето защо главното при моето завръщане в Русия не, че се връщам в Отечеството си, а че напускам един Запад, който ми стана противен. От няколко години започнах да мисля за завръщане в Русия, когато ми станаха напълно ясни предначертанията на господарите на западния свят по въпроса за Русия и руския народ. Т.е., да се постави Русия на колене, за да не може никога да се почувства на равнището на една могъща сила в лоното на световната общност, и да се трансформира територията й в зона за западна колонизация.
Що се отнася до руския народ, става въпрос той да бъде сведен до положението на примитивно и малобройно етническо племе, не повече от 30-40 милиона, неспособно дори да се управлява автономно.
Последната задръжка за окончателното ми и безвъзвратно решение да напусна Запада, обаче бе премахната от циничната и брутална агресия на Съединените щати и НАТО срещу Сърбия. Тя съживи у мен спомените от годините на хитлеристката агресия срещу моето Отечество. Стана ми съвсем ясно, че същата участ очаква Русия, че опиянени от световното си свръхмогъщество американските господари на западния свят и слугите им в Западна Европа няма да се спрат пред нищо, за да ликвидират всяко желание за съпротива от страна на Русия, да я изтрият от лицето на земята и да я заличат в паметта на човечеството.
Като руснак не мога да остана страничен наблюдател на гибелта на моята страна. Считам за свой морален дълг да бъда до народа си в този трагичен момент от историята му и да споделя неговата съдба.
В заключение държа да кажа, че капитулацията на Западна Европа пред американизацията ще има неизбежни последици за страните от Западна Европа, до известна степен аналогични на това, което стана с Русия: унищожаването на самите основи на тяхната цивилизация и изгубването на националния суверенитет на техните народи.
Подобно на много съотечественици от моето поколение, аз се чувствам не само руснак, но и европеец. В Русия не се разпаднаха толкова нито ценностите на комунизма, а още по-малко истинските ценности (не тези на пропагандата) на западноевропейската цивилизация.
Виждам само една възможност да ги защитя - да напусна Западна Европа, която е принесена в жертва върху олтара на една глобализирана тоталитарна демокрация, или на американизма. Мисля, че Русия все още има да изиграе важна роля срещу американизацията на планетата, както вече изигра решаваща роля в борбата срещу световната заплаха на фашизма. Завръщайки се в Русия, аз оставам верен и на принципите на Западна Европа.
Кой кому помага... Клинтън изпрати писмо до Костов, в което поиска България да увеличи паричната си вноска за финансиране на "мироопазващите операции на ООН". Костов, естествено, се съгласи и в резултат на това страната ни ежегодно ще подпомага американските мераци за световно господство вместо с няколко десетки хиляди, с неколкостотин хиляди долара.
Като добре дресиран слуга, "националистът" Костов не пропусна да представи този нов разход на държавата ни като признание за нарастването на нейния предполагаем международен авторитет.
В интерес на истината тази сума, сравнена с милиардите, разграбени и изнесени от управляващата шайка, не е кой знае колко голяма.
Случилото се обаче ни кара да се замислим над някои неща.
Правителствената пропаганда се опитва да внуши на народа ни стереотипа, че богатствата на САЩ и Западна Европа са плод изключително на ценностната им система, основана върху крайния индивидуализъм. В протестантското извращаване на същинските християнски ценности за добро и зло индивидът е всичко, групата е нищо, а бедните, болните и бомбардираните сами са си виновни, защото Бог авансово ги е прокълнал. Защо, той си знае, но най-вероятно, за да подтикне добродетелните към още по-голяма добродетел с помощта на лошия пример.
В този дух властващата все още у нас американска прислуга се опитва да обработва българския народ, като дава САЩ за реален пример на резултатността от тази извратена нравственост.
Не му е тук мястото да правим цялостен анализ на причините за относителното добруване на общността, условно известна като "Запад". Ще напомним само, че пропагандата й представя тези причини, меко казано, доста едностранчиво.
Много ни се говори за ролята на свободата на търговията и банковото дело и за уж символичната държавна намеса. Малко или нищо не се казва за това как в основата на това богатство лежи продължилият с векове колониален и неоколониален грабеж. Продължаващ впрочем и сега под друга форма. Упорито се спестява и фактът, че свръхпросветените демократи Уошингтън и Джеферсън, освен автори на еманципиращи документи, са били и едри робовладелци. Подписите им се мъдрят не само под документи, полагащи правните основи на новата американска държава, но и под договори за покупко-продажба на роби.
Колкото до предполагаемата държавна ненамеса в икономиката, трудно е да се съвмести с многото колониални войни, с които тези държави са разширявали територията си.
Естествено, не би било честно да се оспорват предприемчивостта и деловитостта на американците например. Едва ли обаче лампата на Едисън и конвейерът на Форд щяха да бъдат възможни, ако "бащите-основатели" на САЩ и техните политически потомци не бяха създали за американската икономика един як темел от неамерикански трупове. Това, между другото.
Новият стар световен ред на западноевропейските крале, германските фюрери и американските президенти както винаги предполага забогатяването на едни за сметка на обедняването и страданията на други. При това без да се пренебрегват никакви каналчета, по които може да се източи нещо допълнително от жертвите.
Бурно изразената радост на Костов от поредното потупване по рамото предизвиква повече погнуса, отколкото присмех.
Като за капак тази поредна гавра с България бе извършена в деня на годишнината от Съединението.
Коридор N 8 и... Русия
Заглавието може да бъде - "Коридор N 8 и... САЩ", защото съдържанието на това четиво е автентично и за двете заглавия! И защото без този "разноезичен тандем", наречен "Америка-Русия", не може да се реши добре нито един важен световен проблем.
Но, нека тръгнем по координатите на нашия - на българския коридорен проблем... Ще припомним на читателите някои дадености... Коридор номер 8 свързва Черно море с Адриатическо море и ще има дължина около хиляда километра. Като проект той съдържа шосейни, железопътни, електропреносни, газови и нефтени магистрали, а също така и информационни потоци. Преминава през България, Македония, Албания и продължава като ситуация през Италия, Франция, Испания до Португалия. От България на изток се разклонява на три източнопаралелни лъча: първият е през Турция и Близкия изток, Иран, Афганистан, Пакистан и Индия до Китай. Другият - същинският лъч, прекосява надлъж Черно море, Кавказ и Каспийско море, и през средноазиатските държавици Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан достига до Китай. Третото източно направление от България е през Черно море и Южна Русия, преминава Казахстан, и през Монголия и Китай достига до Корея и Япония. Общата му дължина от Атлантическия до Великия океан става около 12 хиляди километра. Станал прословут, този коридор носи много имена - най-популярното е Пътят на коприната, древните римляни го назовавали Via Vita (Пътят-живот). Има и скандални наименования - "Магистрала на кръстоносните походи", "Пътят на ислямизма", "Ябълката на международните раздори" и др. Тук ще разгледаме съдбата на "Нефтения коридор N 8", предназначен да пренася нефт за Европа... Природата е създала в недрата на планетата въглеводородните суровини нефт и газ. На тях човечеството дължи значителна част от своя напредък. Но за съжаление тяхното разходване в повечето случаи е нерационално. Затова големият учен Димитрий Менделеев сравняваше неразумното им потребление с изгарянето на банкноти.
През отиващия си век в света са водени близо 70 "петролни" войни. За същия този период годишният нефтодобив от 1,5 млн. т достигна над 2 млрд. т, цената му нарасна две хиляди пъти! В края на миналото столетие е имало 260 километра петролопроводи, понастоящем те са над 35 хиляди километра. В момента дневното потребление на петрол в света възлиза на 68 милиона барела, от които 16 милиона разходват САЩ. Това потребление постоянно се увеличава в световен мащаб.
Един барел нефт е равен на 158,76 литра. Световните залежи от петрол са разположени в различни географски региони - Близкоизточен, Арабско-Ирански, Каспийски, Централноамерикански, Урало-Сибирски и редица други.
През последните години енергийните пазари на Европа преживяват големи промени. Главните играчи изострят борбата за преразглеждане на сферите на влияние. Понастоящем сме свидетели как се води надпревара за Каспийския въглеводороден басейн, и по-точно за подялбата на каспийското наследство след разпадането на СССР.
Петролните запаси на Каспийско море и Прикаспийския регион възлизат на около 25 милиарда тона. Този басейн се очертава да стане един от главните енергийни резервоари на планетата през следващия век. Руснаците желаят да си възвърнат влиянието над каспийските богатства, както е било при съществуването на Съветския съюз, докато американците се стремят колкото се може повече да изолират Русия от този регион.
В газовия сектор Русия вече спечели надмощие, но в нефтения сектор надделяват САЩ. Тази нефтена битка продължава и тя се води преди всичко ЗА ПЪТИЩАТА ЗА ТРАНСПОРТИРАНЕ НА ПЕТРОЛА ДО ЕВРОПА. Проблемът става изключително сложен и заплетен, защото ТЕЗИ ПЪТИЩА СЪЗНАТЕЛНО И ЦЕЛЕВО преминават през Балканския полуостров, който е преситен както с политически и икономически интереси на държавите, разположени на него, така и с национални, етнически и религиозни противоречия. Също така тук се преплитат вековните имперски интереси и стремежи на великите сили.
И възниква справедливото питане - защо се фетишизира този въпрос, нима Европа не може по други пътища да се снабдява с петрол?! Да, може, и това става - от Близкоизточния Арабско-Персийски регион, въпреки че тук САЩ упражняват неписан и негласен контрол, който не се нрави на европейците. Също така Русия снабдява директно Европа с газ и нефт.
В момента и Украйна строи нефтопровод от Одеса до Броди - вече са построени 500 километра. Тръбопроводът ще се включи към магистралата "Дружба" с крайна цел каспийски нефт от Баку-Супса през Одеса да достигне полския пункт "Адамова застава"... А въпросът за Балканските нефтени пътища наистина е изкуствено създаден въпрос и дори превърнат във фетиш. Защото при новите условия ЩЕ ДОМИНИРА НАД БАЛКАНИТЕ ТОЗИ, КОИТО ВЛАДЕЕ НЕФТЕНИТЕ МАГИСТРАЛИ ПРЕЗ БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ... В момента Каспийският нефт тече по два маршрута - Баку-Новоросийск и Баку-Супса.
Версии за проекти на петролни магистрали показани на схемата, на които ще дадем условни имена:
ПЪРВИ ПРОЕКТ - Баку-Супса (Поти)-Бургас-Скопие-Вльора на албанското Адриатическо крайбрежие, наречен условно БЪЛГАРСКИ ПРОЕКТ, репрезентиран от АМБО (американо-албанско-македонско-българска петролна организация, компания). Частта му до Бургас е готова и функционира нормално. Останалата част е в начална идейна фаза. Обявената проектна стойност на петролопровода е от 862 до 980 милиона долара, но се счита, че е значително занижена с оглед на конкуренцията. Очакван основен инвеститор - американски държавни фирми.
ВТОРИ ПРОЕКТ - наречен условно РУСКИ ПРОЕКТ - Баку-Новоросийск-Бургас-Скопие-Дуръс и съставната му част Бургас-Александруполис (Деде Агач), назована "православна връзка" - също условно. Проектът включва вариант, при който магистралата преминава директно и през Югославия, или само отклонение до тази страна. До Бургас системата е в действие. За изграждане на цялото преносно трасе са необходими 2,250 милиарда долара в т.ч. 700 милиона долара за "православната връзка". Финансирането се очаква да бъде от съвместни руско-американски петролни фирми, а също така и от гръцки, български, сръбски и израелски частни компании.
ТРЕТИ ПРОЕКТ - наименован като ГРЪЦКИ ПРОЕКТ - Баку-Новоросийск-Бургас-Александруполис-Скопие-Дуръс, като от Скопие има отклонение до Югославия. Финансиране - от руски, български, гръцки, турски, македонски и сръбски частни и държавни компании.
ЧЕТВЪРТИ ПРОЕКТ - Баку-Новоросийск-Кюстенджа, Югославия, Унгария, Хърватия, Словения-Триест. Наречен е условно РУМЪНСКИ ПРОЕКТ. Включва отклонение до Босна и Херцеговина. Дължината му е около 1500 километра, а стойността 4 милиарда дойче марки. Очаквани сигурни инвеститори от Германия, Италия, Франция, Австрия, Швейцария.
ПЕТИ ПРОЕКТ - наречен турски проект - Баку-Батуми-Джейхан на Средиземно море. Този проект е известен като "Американски фаворит". От Джейхан тръгват танкерни направления към Александруполис, към Триест и към Франция. Трасето на нефтопровода от Баку до Джейхан е изцяло ново и е дълго 1730 километра. Ще бъде изградено за четири години, като ще се вложат 2,400 милиарда долара изцяло от американски частни инвеститори.
Всичките тези версии за проекти на нефтените магистрали през Балканите са свързани със съдбата на България понастоящем и за в бъдеще! Видни са огромните различия и противоречия в тях. Ярко изпъкват имперските интереси на великите сили!
И сега възниква проблемът - КАК ДА РЕАГИРА БЪЛГАРИЯ?!
Това задължава всички граждани на страната ни, и преди всичко НАЦИОНАЛНИЯ НИ ЕЛИТ - политико-икономическия, научния, инженерно-технологическия, военния, а също така и културния елит, да се замислим и да вземем отношение и участие в тези жизнени предизвикателства.
И управляващи, и опозиция - ден и час по-скоро, - следва да постигнат съгласие по този СЪДБОВЕН НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС. Непременно и задължително трябва да се поучим от станалите през изтеклите две години събития, свързани с "коридорната балканска ситуация", а именно:
1. През ноември 1999 г. в Истанбул се проведе Среща на най-високо равнище на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). В рамките на тази среща предварително планирано светът стана свидетел на невероятно събитие - президентите на Азербайджан, Грузия и Турция - Гейдар Алиев, Едуард Шеварднадзе и Сюлейман Демирел подписаха най-трудно осъществимия и най-скъпия проект за нефтопровод, какъвто е проектът "Баку-Джейхан". Същият ще премине през незатихващия конфликтен етнически район Кюрдистан. На церемонията при подписването присъства американският президент, който засвидетелства готовността на американския частен капитал за изграждането на крупния обект.
Дни след това събитие Бил Клинтън дойде в България, но не стана дума за нашия, за Българския нефтопровод... Президентът Борис Елцин - участник в конференцията, изрази отрицателното отношение на Русия към проекта "Баку-Джейхан" и същевременно остро предупреди участниците да не си играят с Кавказ и с Каспийския регион, защото "...мечка ще Ви гази! ", както се бил изразил.
2. Непосредствено след истанбулската петролна церемония нашият президент Петър Стоянов посети Азербайджан, за да провери дали Баку държи на предишните си нефтени обещания. Гейдар Алиев потвърди, че до Бургас ще идва нефт, и от тук за... Европа!
Същевременно в неговите изказвания прозираха и известни резерви относно реализирането на нефтопровода "Баку-Джейхан" и че този турски проект е бил подписан с външен натиск?! Дано! Защото, ако бъде построен нефтопроводът, той ще погълне почти целия възможен капацитет на азербайджанския нефт. За сведение - Русия, Казахстан и Туркменистан владеят 2/3 от шелфа на Каспийско море, а Иран и Азербайджан владеят по 1/6 от шелфа. Освен това американският частен капитал счита, че е безпредметно да се строи проектът на АМБО след "Баку-Джейхан".
3. Противниците на турския проект бързо реагираха. На 12 януари 2000 г. беше проведена Среща на петролни инвеститори - американската "Ексимбанк", Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), Световната банка и АМБО - за раздвижване въпроса със строителството на петролопровода "Бургас-Скопие-Вльора", който нарекохме условно БЪЛГАРСКИЯ ПРОЕКТ. Ще припомним, че държавният интерес на САЩ е да подкрепи нашия проект, който ще се финансира от американския държавен капитал.
4. Няколко дни след срещата на 12 януари, първият зам.-министър на външните работи на Русия Александър Авдеев, бивш посланик в България, заяви, че за стабилизиране на Балканите е необходимо да се реализират крупни икономически проекти, а не да се разчита на политическия Пакт за стабилност, предложен от Европейския съюз.
Тези икономически проекти следва да обхванат ВСИЧКИ балкански страни, непременно и Югославия. Ще се прокарат широкомащабни линии за енергоносители от Русия, като се изградят газопроводи и нефтопроводи, и Югославия ще бъде "диспечер" при разпределението на руския газ и руския нефт за всички балкански страни.
Междувпрочем преди няколко години руското становище беше България да стане такъв "диспечер"!? Тук ще вмъкнем, че двустранно-инатливите преговори между България и руския "Газпром" не доведоха до благоприятни за нас резултати: - вместо да бъдат дублирани и триблирани газопроводите през България за Турция, "Газпром" се договори с нашата южна съседка да прокарат изключително трудоемък и скъп газопровод по дъното на Черно море, известен като "Синият поток".
Но, нейсе, ние пък продадохме за зло или за добро Българския "Нефтохим" на престижната руска и международна петролна компания "ЛУКойл". Та в своите изявления Александър Авдеев сигурно е имал предвид руския проект, който е "близък" по разположение с нашия. И като че ли Русия не би възразила финансирането на АМБО да стане от американския държавен капитал, против реализацията на "Американския фаворит" Баку-Джейхан?!
5. Като гръм от ясно небе приехме през юли т.г. горещата новина, че председателят на Европейската комисия Романо Проди - известен като голям приятел на българите, е изпратил писмо до румънския президент, с което потвърждава пълната си подкрепа за изграждането на петролопровод от Костанца до Триест.
Румънският в."Мониторул" пише, че Гърция, България, Турция и Румъния се борят да получат одобрение на предложените от тях проекти за пренос на каспийски нефт и всеки тегли чергата към себе си. Но Румъния, която си има собствени интереси, поде не борба, а офанзива за постигане на своите цели. По този въпрос през септември ще бъде подписан протокол между Румъния и другите заинтересовани страни - Унгария, Хърватия, Словения и т.н., за изграждането на петролопровода "Констанца-Триест", назован от нас румънски проект.
Това са по-важните "коридорни балкански събития", които трябва да се имат предвид. И още нещо... Не бива да се забравя, че нашите съседки Турция, Гърция и Румъния НЕ ПОДКРЕПЯТ българския нефтопровод, репрезентиран от АМБО! Тъкмо обратното, атакуват го, като се стремят да изтъкнат предимствата на техните проекти.
Що се отнася до Югославия, тя подкрепя руския проект, който България не приема, но не се обявява открито срещу него. А българо-сръбските отношения са исторически взаимно обременени. Освен това всички наши съседи се стараят да влошат "нефтените ни отношения" с големите, със Съединените щати и с Русия. И успяват, за съжаление.
Основните противоречия тук на Балканите са между САЩ и Русия! Те обаче по понятни причини предпазливо изявяват тези противоречия. Двете световни суперракетноядрени сили, не си развалят достлука. И няма да го развалят, заради която и да било друга държава - още по-малко заради която и да било балканска страна! Това нашите политици - и от дясно, и от ляво - просто не трябва да го забравят! Тази истина вече се е превърнала в аксиома - за добро или за зло на човечеството.
Ето защо понастоящем, а и за в бъдеще, пред България САЩ и Русия са и ще бъдат ДВА ПРЕПЪНИ КАМЪКА! И това е аксиома.
Интересното е, че тази истина отлично са разбрали и усвоили нашите съседи, другите бивши социалистически страни, а също така и другите европейски държави. Те всичките имат по-добри политически и икономически отношения с Русия и със САЩ, отколкото ние имаме с този "аксиомен тандем"!
Нещо повече, шества мълвата, че трите поредни американски посланици в София - Уйлям Монтгомъри, Ейвис Боулън и Ричард Майлз, са ни съветвали да подобрим отношенията си с Русия, ако искаме да оцелеем като народ тук, на Балканите!
Не трябва да се напрягат мускули, не трябва да се възбуждат чувства и да се демонстрират емоции, а следва да се НАПРЕГНАТ МОЗЪЦИ за решаване съдбовните задачи.
За целта, нека да потърсим помощ и от кибернетиката! Да се моделират комплексно политическите, социално-икономическите, инженерно-технологическите, военните и културните процеси на българското общество! Математическият модел да се експериментира с помощта на електронноизчислителни машини за следващите 5, 10, 20, 30, 50 и повече години, като се залагат всички възможни променливи параметри за възможното развитие на процесите. Оптимизираният модел ще ни даде ОПТИМАЛЕН отговор - КАК да реагираме за отстояване националните интереси и националната сигурност на страната!
Проблемът за нефтения коридор номер 8, който е възникнал пред България, е и съдбовен шанс. Дали ще съумеят българските държавници, днешните и утрешните, да надскочет догматичната си вярност към европейската интеграция и към разколебаната си привързаност към Русия и към Америка? Шахматът на коридорните интереси показва, че място за схоластика и за верноподаничество пред великите сили няма. А има точно пресмятане на националните интереси и тяхното отстояване!
Костов ще свърши като Стамболов
Веднага искам да успокоя читателите. Далеч съм от мисълта да сравнявам диктатора, но и строителя на съвременна България с жалкия слуга на МВФ. Но има неща от чисто психологически характер, които доближават драгалевския политикономист до великия хъш от Самоводене.
Избощо нямам предвид, че и двамата са от село и от нисък произход. Хайде холан, всички сме от село, както казваше Тодор Колев в "Опасен чар".
Няма предвид и русофобията на двамата министър-председатели. При Стамболов тя е предизвикана и може да бъде обяснена. Докато при Костов е продукт на комплекс и най паче - на изпълнения на чужди поръчения.
Общото межу двамата е в това, че и Стамболов, и Костов успяха да отчуждят от себе си не само народа и опозицията - последната затова е и опозиция, за да бъде против правителството, но защото бавно и методично успяха да се изолират и от естествените си съюзници в системата на политическата и икономическа власт.
Да вземем например отношенията на Костов с президента Стоянов. Ами че те едно към едно напомнят развитието на отношенията между Стамболов и Фердинанд. Както Стамболов докара Фердинанд за княз, така и Костов определи Стоянов за президент. Отначало и двете двойки са тандем - едните против Русия, другите - против БСП. Но както опекунството на Стамболов над княза в един момент писва на Кобурга, така и сега опитите на Костов да се държи със Стоянов като със слуга доведоха до "Рипни Калинке, да рипнем срещу душманите" на Рожен.
Така че милост за Мавъра откъм "Дондуков" 2 няма да има.
Определена аналогия се очертава и в политически план. Отначало и Стамболов има подкрепата на значителна част от обществото. Това, което при Костов през 1997 г. се наричаше реформаторско мнозинство. Днес то обаче отдавна е малцинство.
Що се отнася до мястото на Русия в съдбата на двамата премиери, то и тук има аналогии, макар и в по-друг аспект. Оказа се, че големият враг на руско-комунистическото присъствие в България Иван Костов съвсем не се гнусял от "мръсните" пари на Чорни и другите руски далавераджии (санким има пък чисти пари!). И изведнъж, щом чичко Джордж Тенет каза така, те станаха лоши! Хайде сега, номера от селска вечеринка! В каквито е пяла и танцувала и г-жа Елена Костова на младини. Е, тя поне си призна.
Но най-важното, което прави съдбата на Костов сходна с тази на бай Стефана, е неговото високомерие и грандоманщина. Която всъщност определено надминава тази на Стамболов. А знайно е, че българинът най-мрази някой да му се прави на велик.
Така че за Иван милост няма да има. И то не от опозицията, а от своите, които той тъпка и мачка три години. Така, както стана със Стамболов.
Не че главата на Костов ще се търкаля по софийските улици - просто времената не са такива. Но все пак едва ли ще се разхожда спокойно по тях.
Студен душ за туземните евроинтегратори
По време на войната в Персийския залив (1991г.) пътувах с двама приятели алпинисти и делтапланеристи до Нова Зеландия. Те бяха свалили мраморната петолъчка от фасадата на Партийния дом, приложиха снимка от вестника на комунистите, поискаха убежище и то им беше дадено.
По същото време до Окланд се бяха добрали момче и момиче, които заявили: "Поради тежкото икономическо положение в България - искаме политическо убежище". Кивитата (така наричат жителите на Нова Зеландия) отначало им казали, че аргументите "им ги слаби" и едва ли ще стане, но по-късно все пак ги оставили.
При липсата на посолства на другия край на света фактите трудно се проверяват и емигрантите обикновено успяват. Забравят балканските си навици, наизустяват местните закони и след няколко години яка непрестижна работа заприличват повече на "кивита", отколкото на нашенци.
За 10 години демокрация България се лиши от 1 млн. свои граждани. Повечето от тях са млади и прилично образовани. В чужбина те не подскачат, а работят без много да мърморят, защото в Родината ги чака безработица или експлоатация от новите богаташи. Пари се печелят с пот законно, а много пари - не с много пот, а с риск и с нарушаване на законите. Кражби на коли, наркотрафик, проституция, фалшификации, рекет, измами са нишите на услугите в "сивата икономика". С тях се препитават и обогатяват и доста българи, някои от които просто изчезват след "мокри" поръчки. По-безболезнено се преживява със социални помощи, от църковни фондации, с просия и с кражби от големите универсални магазини. Тези възможности са известни отдавна на циганите, но засега Шенгенската стена бе преодолявана от малцина неквалифицирани и неграмотни граждани на новите демокрации от Източна Европа.
Не зная дали българите сме в Европа, но виж, циганите са били. И подобно на евреите са гонени от католическите страни с огън и меч. Най-страшното препятствие за този волен народ са националните граници. Ето защо техните лидери прегърнаха до един идеята за Обединена Европа след 1989 г. Членството в ЕС за тях е спасителен изход от тоталната безработица. Привилегии за малцинствата, предлагане на евтина работна ръка, свободно пътуване из уредени страни и много, много излишни вещи навсякъде в тях... Неотдавна гледах предаване за циганите в Молдова. Тамошният цигански барон, солиден човек с брада и с бронзов лъв пред къщата си, даже мисли да се кандидатира за президент. "Ние, казва той, бяхме, първите милионери в бившия Съветски съюз. Но сега нямаме шанс. Разпадането на СССР издигна нови граници и пътуването през тях стана трудно".
Ако се размислим над въпроса: "Какво повече от СССР представлява днешният ЕС", ще бъде трудно да посочим съществени разлики.
Свободно движенине на стоки (грузинците в СССР товареха цели самолети с карамфили за Москва), на хора и на капитали (но в куфарчета). Единна валута (рубла), общи държавни стандарти, централизирано планиране, обща армия и дотиране на селското стопанство.
15-те членки на ЕС могат да станат една федерация досущ като бившия СССР, само че с по-демократични институции. И един гигантски концлагер, с единен баркод за човешките индивиди, които трябва да бъдат следени винаги и навсякъде. И ето, че още преди да са влезли в съюза основни страни (като Англия например), се появяват новите кандидатки, два пъти повече от сегашните страни-членки, обосели, оголели, с остарели производства, със слабо или съвсем разбито селско стопанство и с голяма (20 %) безработица. И като на "гол тумбак - чифте пищови" - с лидери, неспирно говорещи за демокрация, за човешки права и за цивилизационен избор.
В следвоенна Европа по време на подписване на "Хелзинки - 1" през 1975 г. имаше 34 държави. Благодарение на нарушаването на това историческо споразумение днес европейските страни са към 50. Да предположим, че още 15 от тях бъдат приети за членки на ЕС. Как ще се постигне тогава консенсус между 30 страни, жизненият стандарт на които ще остава твърде различен? Къде ще отидат 40 % от фондовете на ЕС, които сега отиват за субсидиране на селскостопанските производители? Ще се съвземе ли еврото? Как ще нарасне престъпността в Западна Европа? Как ще се спре потокът от имигранти от Източна Европа? Ще може ли да се овладее защитната реакция на европейците - ксенофобията?
Европейците стават все по-скептични на тема разширяване на ЕС на изток. И комунизмът беше хубава идея, но робуването на идеологеми доведе до разпадане на великата империя на плебса - СССР. Дали нещо подобно няма да се случи на благоденстваща Европа, ако приеме бившите членки на СИВ заедно с техните икономически и етнически проблеми?
В Германия еврооптимистите са 38%, а във Франция са още по-малко - 33%. Гражданите на ЕС с кожата си чувстват, че лидери като Шрьодер, Ширак и Аснар раздават обещания през главите им и могат съвсем скоро да ги въвлекат в нова авантюра, така както ги излъгаха, с помощта на медиите, за Косово през 1999 г. Експериментът с временен безвизов режим за Словакия оправда опасенията. За 1 месец само в Белгия са поискали... политическо убежище (?!) 500 словашки граждани. Разбираемо е, че не става въпрос за преследвани словашки комунисти, а за словашки цигани, заучили добре членове от Международния пакт за граждански и политически права. И те досущ като нашенците в Нова Зеландия. В резултат - Кралство Белгия въведе отново визовия режим за словаците.
Комисарят по разширяването на ЕС на изток г-н Гюнтер Ферхойген не е случаен човек и въпреки, че невинаги казва това, което мисли, той винаги мисли какво казва! Може би е по-добре, че не беше на мястото на външния министър Йошката (както го нарича нашият посланик в Берлин), защото можа да изрече това, което другите западни политици не смееха до този момент. А то е, че след 10 години еуфорията за строежа на Вавилонската кула, наречена днес Общ Европейски Дом, вече е преминала. Нужна е пряка демокрация - референдум, подобен на този за членството в ЕС. Защото цената на разширяването на изток ще бъде много висока.
А именно, най-вероятно САЩ ще останат още дълго единствена свръхсила, налагаща своята геополитика в света на фона на изчерпващите се природни суровини. Частичният отказ от суверенитет на европейските държави ще обслужи най-вече американските интереси.
Обединена Европа с 30 членки на ЕС ще бъде зона с повишаваща се ентропия. Етнически конфликти ще съпътстват отслабването на националните държави. Хашим Тачи, Ахмед Доган, корсиканци, баски, унгарци, руснаци - бомбите със закъснител за разбунена Европа вече са заложени.
Комисарят Ферхойген беше смъмрен светкавично от "професора" Романо Проди. В противен случай последният щеше да бъде смъмрен лично от неговия покровител Джорж Сорос.
Думите на комисаря обаче имаха ефекта на клечка кибрит в суха борова гора. Пожарът, привидно потушен с публичното разкайване на Ферхойген в Европейския парламент, не може лесно да бъде изгасен. "Зелените" в Германия веднага застанаха зад идеята за референдум.
Дебатът в страните-членки на ЕС предстои, а колкото по-дълъг бъде той, толкова повече ще стават евроскептиците. Сигурно тръпки побиват нежната снага на министър Михайлова. Има сериозна опасност ЕС да бъде наблюдаван с обърнат далекоглед.
А без ЕС рухва цялата конструкция на рушителите на съвременна България. И замирисва на Народен съд.
Сигурен съм, българските (а и румънските) роми ще дадат своя принос за каузата на комисаря Ферхойген. Стотици от тях при първото пробно разтваряне на Шенгенската завеса, запасени с докладите на Българския Хелзинкски комитет (Красимир Кънев), ще потеглят за западноевропейските страни в търсене на... политическо убежище и по-сито съществуване. Тогава европейците без всякаква допълнителна кандърма ще хукнат към урните или към Интернет, за да кажат "не" на разширяването.
А на комисаря Ферхойген след време е възможно да му бъде издигнат паметник като на спасител на първия Европейски съюз, подобно на закъснялото признание за приноса на Димитър Пешев за спасяването на българските евреи.
Ще отпушат ли САЩ апокалипсиса?
В края на 1997 г. подготвяхме настоящата статия за президента на Руската федерация. Тогава руската криза все още предстоеше, а ние се опитахме да привлечем вниманието му върху белезите на определено сходство между процесите, протичащи в Русия и в САЩ.
В официални доклади развиването на въпроса за тази предстояща финансова криза обаче бе безсмислено, а темата за нея предизвикваше единствено усмивки. Днес обаче е достатъчно популярна и заслужава да бъде разгледана напълно сериозно.
За съжаление, когато говорим за световното стопанство днес, огромната част от източниците се занимават единствено с явлението, известно като нова икономика. При това го анализират изключително на емпирично равнище. Предпочитанието към емпиричния подход е разбираемо. Кратката история на новата икономика не предоставя възможност да бъдат построени адекватни модели за нея. Така че днес съвременната наука не е в състояние да определи с точност дали новата икономика се е доближила до опасна черта, дали вече е преминала тази черта, или все още разполага с големи резерви.
Неразбираемо е друго. Новата икономика се разглежда изолирано, макар че би било по-логично да се анализира взаимодействието на новите информационни сектори с традиционните, промишлените, и да се използва този анализ при прогнозирането на общоикономическата обстановка.
В тази статия се опитваме да направим именно това: да опишем взаимодействието на новите и старите стопански сектори и да определим механизма на възникването на световната икономическа криза, която по наша преценка може да започне още през тази есен.
Новото и старото
Практически всички нови технологични революции, които са променяли сериозно световната икономика, действат по една и съща типова схема. Същината й се състои в това, че отраслите, в които са се появявали принципно нови продукти, предназначени за потребителския пазар и осигуряващи значителен ръст на печалбата, за твърде кратко време, в тясно взаимодействие със старите сектори, пренасят в тях своите нововъведения. В резултат се е образувал нов цялостен технологически сектор, осигуряващ ръст на производителността и доходите, практически в цялата икономика, до настъпването на следващия пробив.
Последната революция обаче, свързаната с бума на информационните технологии, не се разви по този начин. Забележително въздействие на новия информационен сектор върху традиционния (в смисъл на съществено увеличаване на производителността на труда и на нормата на печалба в него) все още не се е осъществило. В случая нямаме пред вид механизмите на управление и маркетинговите технологии, които силно се промениха, а именно промишлените технологии, които останаха неизменни. Според нас главната причина за това явление е огромната разлика във времето, необходимо за внедряване на нововъведенията съответно в новия и в традиционния сектор на икономиката. Всеки опит да се преустрои промишленото производство в съответствие с най-новите разработки на "информационните технолози" остарява морално още в стадия на проектиране, тъй като през това време се сменят няколко поколения компютри и програмни продукти, съществено се видоизменя информационното поле и т.н. Като резултат не настъпва "материално", технологическо "обвързване" на информатиката към традиционните стопански отрасли. Всеки от тях продължава да се развива в собствено направление и разривът непрестанно расте.
Признава се съществуването на такъв разрив, макар и все още недокрай осъзнат от световната общественост. Всъщност именно заради това се стигна до разделяне на икономиката на две части: старата, където ръстът на производителността и доходността остана на предишното равнище, и новата. Противостояние, каквото не бе съществувало в досегашните технологически революции.
Минус стока
От една страна, отсъства цялостно оформен технологически сектор за проникване на новата икономика в старата. От друга страна, първата не успя да изтласка втората в достатъчна степен и в сферата на потреблението.
Основните потребности на конкретните хора продължават да се удовлетворяват именно от старата икономика. Нещо повече, значителна част от хората, които използват продуктите на информационните сектори, в крайна сметка могат да се откажат от тях, без да са особено ощетени. Ето защо новата икономика бе принудена да си търси нови приложения. Това предизвика два интересни ефекта.
ПЪРВИЯТ - че основен купувач на услугите на новата икономика стана самата тя. Започна да набъбва огромен виртуален "сапунен мехур", чийто обем съществено надвиши обема на "пъпната връв", свързваща го със старата икономика, реалната.
ВТОРИЯТ ефект се изрази в това, че в основна стока на новата икономика се превърна продажбата на нови механизми за продажба на продукцията на старата икономика. В резултат - основните инвестиции в новата икономика се изразяват в нови маркетингови технологии на основата на Интернет.
Тъй като текущата стойност на стоките се определя от баланса между търсенето и предлагането, невъзможно е тя да бъде съществено променена за сметка на посредническите услуги, колкото и авангардни да са те. Поради това всички компании от сектора на новата икономика се оценяват на основата на бъдещата печалба, често при отчитане на монополния им компонент. Моделът на определяне на тяхната стойност е избран и поддържан на основата на всеобщ консенсус. Това е свързано с факта, че мрежите за продажба на компаниите като цяло се развиват. Но тъй като бъдещата печалба зависи от експоненциалния им ръст, то всички инвеститори ще могат да фиксират свръхпечалба. Именно този модел стана основа за колосалния ръст на новата икономика.
Виждаме, че дори и чисто икономическите механизми на новата икономика се оказват различни от тези, които действат в старата. Точно това й позволява да осигурява норми на печалба с един порядък по-големи от тези на старите структури, а и в сравнение със съответстващото състояние на новата икономика по същество.
Подобна ситуация обаче подрива основата на новата икономика, защото я уподобява твърде много на финансова пирамида, чиято устойчивост в голяма степен зависи от чисто психологически причини. С цел да се неутрализират възможностите за "психологически буксувания", дори бе финансирано създаването на ново "направление" в икономиката, доказващо, че развитите страни са поели безкризисен път.
Според нас основната причина за възможна криза на световната икономика е точно това явление - диспропорцията между новите и традиционните сектори на икономиката.
Цикълът отдавна приключи
При анализирането на сегашната обстановка трябва да се отчете още един фактор. Икономическото развитие по самата си природа е циклично, като подемът винаги се редува със спад. В теоретически план фазата на спад на американската икономика трябваше да започне още през 50-те години. Но след като доларът бе превърнат в световна валута, настъпването на кризата започна да се отлага посредством разширяването на зоната на долара.
След разпадането на световната социалистическа система САЩ и техните съюзници завзеха пазарите, които преди това контролираше СССР. Така фазата на ръста на САЩ бе удължена с още няколко години.
И този резерв обаче се изчерпа доста бързо. В началото на 90-те години имаше пълни основания да се очаква криза. Своевременният разцвет на новата икономика, която погълна излишъка от финансови ресурси, позволи да се повтори явлението от 20-те години - да се постигне бърз ръст, практически без инфлация, и да се отложи стадият на прегряване още около десетина години. Но и това време приключи.
Механизмът за задействане на кризата
Бързият ръст на новата икономика в средата на 90-те години причини съществено увеличаване на очакванията за повишаване на доходите както на частните лица (домакинствата), така и на финансовите институции. В резултат съществено нарасна реалната стойност на кредита за промишлеността. Тя започна да преминава на все по-икономични режими на дейност и скоростта на развитието й за сметка на собствените ресурси съществено се забави.
Нараснаха издръжките. Затрудни се привличането на квалифицирани млади специалисти, тъй като се устремиха към по-привлекателните от финансова гледна точка сектори на новата икономика. Това се почувства особено силно в тези страни, където новата икономика започна да се развива най-активно.
Тъй като основният критерий за работата на мениджърите в САЩ отдавна е курсът на акциите на ръководените от тях предприятия, те успяваха известно време успешно да прикриват съществуването на тези проблеми чрез "укриването" им в балансите. Не е необходимо да обясняваме на читателите как става това.
Рентабилността на промишлеността в целия свят започна да спада все по-силно и по-силно, което доведе до съществено нарастване на минималния обем на производство, осигуряващ получаването на печалба. Относителният дял на собствените средства на предприятията спрямо заемните средства започна непрестанно да намалява. С цел да се икономисат наличните ресурси, започна вълна на сливане на компании, близки по своята сфера на дейност. Практически на всички пазари започнаха да се създават международни монополистически концерни. Този процес бе стимулиран още повече от внедряването на маркетинговите технологии, създадени от новата икономика.
Според нас стартов механизъм на бъдещата глобална икономическа криза е постоянното и неотклонно спадане на рентабилността на старата, реална икономика, и преди всичко на промишлеността.
Влиянието на азиатската криза
Необходимо е отделно да се спрем на рухването на фондовия пазар на Югоизточна Азия през есента на 1997 г., както и на други регионални кризи. Както вече отбелязахме, практически във всички развити страни в света промишлеността започна да става все по-малко рентабилна. Вследствие на това устойчивостта на всички пазари с по-ниска доходност от тази на фондовия пазар на САЩ започна да се разклаща и в определен момент най-неустойчивите от тях, и преди всичко фондовите, се разпаднаха.
Тези пазари всъщност играеха ролята на предпазен клапан на американската икономика и вследствие на тяхната криза единствена възможност за отсрочване на кризата в САЩ станаха външноикономическите механизми от типа на агресията в Югославия например.
След Югославия обаче, между кризата на световната икономика и кризата на американската икономика, може да се постави знак за равенство.
Признаците на наближаващия крах
Колосалният растеж на "сапунения мехур" на виртуалната икономика нямаше как да не предизвика ускорено (в сравнение с ръста на промишлеността) увеличаване на потреблението. Дългият период на растеж и успехът на новата икономика предизвика съкращаването на дела на спестяванията на гражданите на САЩ, които започнаха да харчат повече, като при това увеличиха своята задлъжнялост.
При отчитането на растежа на лихвените проценти това неизбежно трябваше да породи инфлационни процеси. Първите им признаци се появиха през 1998 г., когато за пръв път от много десетилетия САЩ закриха бюджета си с профицит. Тези процеси дълго време не дадоха отражение върху пазарните цени благодарение на грамотната и компетентна политика на Федералната резервна система на САЩ. Към края на 1999 г. обаче и тя не успя да задържи инфлацията. Критичната точка бе достигната през март-април 2000 г. В този момент равнището на инфлация в САЩ, изчислена за годината, достигна равнището на нормалната рентабилност на промишленото производство. Започна изтласкване на американските стоки от националния пазар и бърз ръст на вноса. Опитите на Федералната резервна система да се преоделее тази тенденция посредством повишаване на лихвения процент още по-силно отслабиха финансовото положение на промишлеността.
Принципното влошаване на състоянието на промишлеността свидетелства за едно: не съществуват никакви обективни фактори, допускащи ръст на индекса Дау-Джонс. Индексът, който нарастваше устойчиво в течение на дълги години, от началото на годината замря в диапазона между 10 и 11 хиляди. Инвестиционната доходност на фондовия пазар рязко спадна, като обаче същевременно се засили спекулативната активност на неговите професионални участници. То пък доведе до увеличаване на амплитудата и честотата на неговите колебания. От този момент размерът на поредния спад започна да зависи от съчетанието на различни второстепенни и случайни фактори, като в същото време колебанията на фондовия индекс се превърнаха в най-важен признак за близостта на САЩ до началото на колапса.
Сроковете на кризата
И така, през април 2000 г. вероятността от настъпването на криза съществено нарасна. Нека се опитаме да направим една по-точна прогноза.
Ключов момент са президентските избори в САЩ, насрочени за началото на ноември. Именно те определят два възможни сценария. ПЪРВИЯТ ще се материализира в случай, че американската финансова олигархия контролира и двете основни партии. В такъв случай преди изборите няма да се случи нищо. След протичането им обаче обективната информация за реалното състояние на нещата, която неизбежно ще се появи в медиите в началото на ноември, когато започне публикуването на балансите за равносметката на двете тримесечия на финансовата година, трябва да предизвика активно освобождаване от акциите на промишлените предприятия.
Нека отбележим, че местните олигарси се подготвят за кризата. През есента на 1999 г. бе отменен законът, забраняващ съвместяването на два от следните три вида дейност: застрахователно, банково и фондово дело. Този закон бе приет вследствие на кризата от 1929 година с цел да защити интересите на редовите вложители и да сложи край на безконтролната спекула с чужди пари. Отменянето на този закон ще позволи на мениджърите и собствениците на финансовите институти да запазят своите капитали след началото на кризата. По същия начин, по който това бе направено през есента на 1997 г. в Русия.
ВТОРИЯТ сценарий ще се осъществи в случай, че ръководството на Републиканската партия на САЩ е сравнително независимо. В такъв случай то би могло да ускори настъпването на кризата. Първо, за да си гарантира победа на изборите. Второ, за да може първите и най-непопулярни мерки, предизвикани от развихрянето на кризата, да се поемат от администрацията на Клинтън. Към възможността от такъв вариант ни навежда изявлението на ръководителя на Федералната резервна служба на САЩ Алън Грийнспан, според когото кризата може да започне в близките няколко седмици.
Последиците от кризата
Резкият срив на фондовия пазар ще доведе до загубата на активи с обща стойност от порядъка на 10 трилиона долара (при априлската криза на NASDAQ този показател бе от порядъка на 2 трилиона). Това рязко ще засили инфлационните процеси и в САЩ ще започнат да се завръщат доларите, натрупани извън техните предели.
Ще настъпи масов банкрут на финансовите институти, на които значителна част от активите са ценни книжа на инвестиционни фондове, застрахователни компании и венчърни и пенсионни фондове.
Свободните средства, които инвеститорите успеят да измъкнат от най-пострадалите сектори на икономиката (става дума за трилиони долари) ще се влагат в най-различни достъпни дългосрочни активи. Това ще предизвика рязък ръст на стойността на златото, на други скъпоценни метали и на изделията от тях, както и на недвижимостите и други "вечни" ценности.
При повечето банки ценните книжа не са съществена част от активите, но именно те се използват за управляване на ликвидността. Значителна част от лихвената задълженост е гарантирана от пакетите ценни книжа, принадлежащи на заемодателите.
Банкрутът на едни финансови институти и сериозните трудности на други значително ще отслабят американската и световната икономика.
По съвсем предварителни оценки на авторите може да се очаква, че средното потребление в света ще намалее 1.5-3 пъти. Това ще наложи съществено стратегическо преустройство на световната промишленост и на международното разделение на труда и ще предизвика дългогодишна стагнация на световната икономика.
Управителните органи на международните корпорации няма да бъдат в състояние адекватно да реагират на бързо променящата се кризисна конюнктура. Вследствие на това ще започнат да се закриват производства, което ще предизвика сериозен протест от страна на националните правителства, тъй като нямат интерес от увеличаването на броя на безработните в обстановка, когато се съкращават социалните програми. Това неизбежно ще предизвика разпадането на системата на Световната търговска организация (СТО) и възраждането на традиционните механизми за защита на националните пазари. Този процес ще бъде стимулиран и от факта, че американският долар бързо ще изгуби функцията си на международна валута, а еврото няма да успее бързо да заеме неговата ниша.
За поддържането на националната промишленост, страдаща от недостига на кредити в обстановка на остра криза на световните финансови институти, много страни по света ще преминат към бюджетно кредитиране на националните предприятия. Това ще поощри инфлацията, но за сметка на това ще увеличи конкурентоспособността на националните предприятия на световните пазари.
Според нас развитието на световната икономика през първите години след началото на кризата ще се определя от взаимодействието на механизмите за защита на националните пазари.
Кризата ще предизвика много сериозни изменения в разпределението на силите на световната икономическа арена. Отслабването на американската икономика, стимулирано от социални вълнения, ще стане причина да пострадат регионите, получаващи съществена част от своите доходи от продажбите в САЩ. Става дума преди всичко за Япония, Китай и Югоизточна Азия.
Сериозна стагнация очаква и Европа, която при това, чрез експанзията на еврото, ще си осигури мощен инвестиционен потенциал. Частично той ще бъде насочен към Латинска Америка.
Нека отбележим, че след разрушаването на системата на Световната търговска организация и възстановяването на протекционистичните механизми обстановката в световната икономика много ще напомня картината от началото на 30-те години. Незначително количество много крупни международни концерни-монополисти, многовалутност, голямо количество безработни, ръст на социалното напрежение, инфлация и застой. В началото на новия век обликът на световната икономика ще бъде определен от всички тези явления.
В Русия следкризисната обстановка силно ще се различава от общата. Възприемаме разпадането на световните фондови пазари като едно доста абстрактно събитие. Единственият проблем ще е загубата на спестяванията на населението, с който впрочем не се сблъскваме за пръв път.
Обстановката в Русия ще се отличава от световната най-вече поради друго. Свободен капитал с общ размер от не по-малко от трилион долара трескаво ще търси място, където да намери приложение. При това потенциалните инвеститори ще бъдат готови да се съгласят на много съществени (макар и фиксирани) загуби, тъй като намирането на активи, чиято стойност да е съпоставима с трилион долари, съвсем не е просто.
Авторите на статията успяха да открият само една такава ценност - недрата на Руската федерация. При това в обстановката на рязко спадане на търсенето на ресурси никой няма да се интересува от непосредственото им разработване. Става дума за закупуването на дългосрочни права (за срок от 30 до 50 години) за бъдещото им усвояване.
Инвестиционната привлекателност на Русия е свързана с още един фактор. В силно променливата вследствие на кризата обстановка предприятията ще се нуждаят от висока гъвкавост в работата с персонала. В резултат на това много крупни промишлени концерни ще започнат преки инвестиции в страни, които имат "по-меко" трудово законодателство, и в същото време разполагат с достатъчно квалифицирано и образовано население. На тези условия отговарят редица латиноамерикански страни и Русия, но не и Индия и Китай.
За съжаление, оползотворяването на всички тези потенциални възможности изисква старателна и сериозна работа, която днес дори не е започнала. При отчитане на фактора време тя може да бъде осъществена единствено с участието на крупен задграничен партньор. Историческите традиции на развитието на руския бизнес, отношенията на Русия със западните страни през последните десетилетия и обемът на финансовите вложения еднозначно доказват, че такъв партньор трябва да бъде Германия.
Що се отнася до по-нататъшната защита на интересите на инвеститорите, трябва да имаме предвид, че гаранти за опазването на техните капитали не могат да бъдат частни лица със съмнителна репутация, независимо от близостта им с властите. Самата държавна власт ще успее да удовлетвори инвеститорите единствено в случай, ако нейните представители работят в съответствие със законите, а не по волята на своите неофициални покровители. Предполагаме, че от 2000 година нататък върху руските власти ще се оказва изключително силен международен натиск за провеждането на принципна антикорупционна кампания.
"Бъдеще за Делиормана"
Таква всъщност е била мотивацията на властите за изгонването от България на чуждестранни бизнесмени с различни паспорти, но с фамилни имена с недвусмислено руско звучене?
Коя бе истинската причина Иван Черн й да се заяде с по-светлия от него Майкъл Черн й и други преуспели чеда на Горбачовата перестройка?
Бяха изброени няколко мотива, които и на пръв, и на втори поглед изглеждат убедителни.
Създава се видимост за следното:
1) Властта не спи. Властта бди. Властта се бори с голям размах за защита на спокойствието на българите. Комарите и гонениците между Бонеца и Ганеца са дребна работа пред лъвската захапка на сините тайни и явни служби. Захапка наистина олимпийска.
2) В духа на "Казвам ти, дъще, сещай се, снахо" се отправя недвусмислен сигнал за активен демократизъм към тези, които ще гласуват, и особено към онези, които ще броят гласовете.
3) Да не забравяме, потвърждава се цивилизационният избор. Да му мислят айдуците, за които роден е езикът на Пушкин. Онези, за които майчин е езикът на Шандор Петьофи, например Дьорд (Джордж) Сорос, могат да бъдат спокойни.
Дотук - убедително. С един куршум се улучват поне три заека.
От най-новите откровения на някои от потърпевшите обаче се установява, че май има поне още един мотив. Ще го илюстрираме с откъс от "Записките" на Захари Стоянов. В него той описва премеждията си след пленяването му от група пазители на реда в султанската държава. Нещо като предтечи на някои днешни сътрудници от силите за борба срещу организираната и неорганизираната престъпност.
И така, тогавашните сътрудници подготвят сценария за показното обезвреждане на лице, доказало, че застрашава националната сигурност. Така че да има назидателно-педагогически ефект върху останалите потенциални такива.
" - Колкото за връзванието, ти не се грижи, аркадаш - говореше старият башибозук на чаушина. - Аз съм майстор на тия работи. Ръцете му ще вържа на две места, горе и долу, а едно въже ще да бъде прокарано на врата му като гем (б.р. - юзда), краищата на които ще държа аз, а ти ще вървиш напред. Мустаките и на двама ни ще бъдат подсукани на кръв, разбира се.
- Аз съм на мнение да го прекараме покрай кафенето на Спас чорбаджи, гдето всяка заран се събират да пият кафе най-богатите българи - каза чаушинът. - Ние ще да им влеземе в очите и ще ги принудиме да им приседне кафето."
Оказва се обаче, че един от присъстващите органи на реда е успял да изпревари другите по прагматизъм и цивилизационен избор. Четете внимателно:
" - Аз мисля да ударим през абаджиите - възрази старецът. - Там има да давам на един пезевенгин от няколко години, който искаше преди един месец да ме заръча (б.р. - даде под съд) даже, но сега, като ме види, че карам вързан комита, ще си прехапе езика и не ще смее вече да си търси дълга".
А сега какво излиза? Генерали без мустаки, но с погледи, "подсуканни на кръв", показват хаирсъзите-бизнесмени пред телевизионните камери. Все повече се налага съмнението дали една от целите на акцията не е да се внуши на останалите пезевенци-паралии, простодушно финансирали преди и след януари 1997 г. СДС и най-равните сред равните в неговото ръководство и жените им, да не смеят вече да си търсят дълга.

