Боже, Боже, докъде паднахме!
На 14 и 15 август директорът на ЦРУ посети България, на 16 август той бе в Румъния, а на 17 - в Русия. Коментарите по това посещение-пътуване бяха в светлината на международната борба с тероризма.
На 21 август в медиите се появиха материали, според които които Джодж Тенет и българските спецслужби били единодушни по това, че Русия е превърнала София в свой шпионски център на Балканите. Руските шпиони работели предимно под прикритието на бизнесмени, мрежата им непрекъснато се разширявала, в нея били въвлечени много българи, сред които имало дори депутати. Изнесе се, че и оценяваното като скандално за нашата преса съобщение за печата на руското външно министерство относно българо-руските отношения, било съчинено от такъв народен представител... Веднага след това последва изгонване на петима руски граждани, след тях и на група сърби. Съответните органи дори се заканиха, че чистката ще продължи.
Изгонените били заплашвали националната сигурност, но с какво точно я заплашват, не се изнесе. Било държавна тайна. Главното обвинение е, че в България тези чужди граждани перели "мръсни пари". В същото време обаче властите декларираха, че няма да пречат на техния бизнес - нека си го упражняват с упълномощени лица.
За лишаването от право на пребиваване на Майкъл Чорни и компания не се посочиха никакви документални основания. През следващите дни в пресата се появиха най-различни коментари, които в един момент стигнаха до заключението, че въпросните бизнесмени били изгонени по сговор между тайните служби в Москва и Вашингтон... Така всичко, случило се през последните месеци в България, бе обяснявано от многознаещи умници с този сговор. Дори кризата в синята власт бе обяснена с него!
Никой, обаче, не се досети да попита дали само Русия има шпиони у нас, само руси и сърби ли перат "мръсни пари" в България? От тези въпроси произтичат други, като например как така борбата с руските шпиони и руските "мръсни пари" тръгна веднага след посещението на Джорж Тенет?! Защо дотогава нищо не се чу и видя, а Майкъл Чорни бе една популярна в българското "висше общество" фигура.
Един поглед към вестниците ддо този момент ще документира одиозното му присъствие на различни обществени форуми с ухилени представители на различните "елити". После се оказа, че те не могат да си спомнят той кой е! Тези, които си спомниха пък, не попитаха в какво точно се е провинил. Впрочем това не попита и никой друг. Този въпрос зададоха единствено "лишените от правото на пребиваване", но нямаше кой да им отговори.
"Демокрацията" превърна България в разграден двор, откъдето всеки взема каквото си поиска. Няма да припомняме позорните разгроми на българското разузнаване и контраразузнаване, скандалното, невидяно никъде другаде предаване на списък на български разузнавачи на чуждо посолство, огледа на българските ракети СС-23 от чужди специалисти.
Всяко дете може да проумее, че в България вече няма какво да се шпионира. Тук всичко се вижда и знае, с изключение размерът на рушветите, които получават властниците от долу до горе.
Манията за руските или сръбски "шпиони" е лишена от основната си мотивация... Защо трябва да се изгражда скъпа шпионска мрежа, много по-лесно е да се намери някой пенсиониран генерал или пък полковник с просешка заплата, за да се научат срещу жълти стотинки всички "тайни" на полустопената ни армия.
Нищо чудно някой да измисли, че шпионската мрежа се изгражда заради американското присъствие в България, а Майкъл Чорни бил нейният резидент!? Това ще да е още по-смешно, защото такова присъствие няма, а и няма нужда от него, тъй като американското господство над българите е осигурено от самите български политици, без значение на партийните цветове. Всички ходят периодично и непериодично на поклонение в посолството на Съединените щати. Всички са за НАТО, всички мразят Милошевич и всички се кълнат във вечно приятелство с Турция. Кого и какво ще шпионират руските агенти?! Няма такова нещо, пък и да има, то е без значение и скоро ще бъде изоставено.
Цялата работа е в ЛЕГИТИМНОСТТА НА РУСОИЗМА В БЪЛГАРИЯ, или онова, което в различен смисъл се нарича РУСОФИЛИЯ. За българското общество русофилията е естествено състояние на духа, каквото е и германофилията, защото това са параметри на историческото и геополитическото пространство. Тези две явления са част от българското културно моделиране и съществуват независимо от политическите пороци.
Американците, които са започнали до проумяват за какво става дума, се опитват да унищожат именно тази част на модела, която се отнася до руско-българския геополитическси и етнокултурен съюз, сътворен от историята.
Този проблем е бил обсъждан с Джордж Тенет и нашите, общо взето безпросветни властници, веднага се хващат за работа. Изгонват едни, дошли от Русия, след това други, дошли от Сърбия, без да дадат обяснения... Няма как да се каже: Директорът на ЦРУ каза да ликвидираме руското влияние в България и затова руският евреин Майкъл Чорни трябва да си ходи... Много е смешно!
"Изгонването" вероятно ще продължи някакъв ден до пладне. То ще донесе на властите неизброими неприятности, главно вън от България, защото с еврейските организации по света шега не бива. Но това е само брънка от една опасна политика, чрез която България трябва да бъде откъсната от естествената си геокултурна среда. Направо казано, това означава и промяна на нейния исторически път.
Крайната цел на новата ни политическа метрополия, каквато вече представлява Вашингтон, е ВКЛЮЧВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ В ПОРЕДНИЯ ОПИТ ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНА РУСИЯ. Тази формула у нас не се обсъжда, само елементарни политолози и партийни активисти говорят да "демократизацията" на Русия и нейното сътрудничество със Запада.
Иначе за всички е ясно, че на дневен ред са природните ресурси на тази мегадържава, които трябва на всяка цена да бъдат овладени от световната финансова олигархия, начело с международните компании с американска доминанта. Унищожаването на Русия отдавна е формулирано в Държавния департамент, то дори и не се крие особено. В няколкото, излезли за десетина години, книги на Збигнев Бжежински, пък и на други американски теоретици, намеренията са ясно указани. Дори Соломон Паси, без да му мигне окото, преписа и публикува в български вестник основните черти на концепцията... Докато българските власти обясняваха, колко са мръсни парите на Майкъл Чорни, потъна ядрената подводница "Курск".
Вестници, телевизия, радио поднасяха световната новина, като подминаваха или ехидно подмятаха изявленията на руските власти. От телевизионните кадри се подбираха такива, в които роднините на загиналите хвърляха цялата вина и ругаеха без мярка държавната власт и лично президента Путин.
Дори опитът да бъде поставена успокоителна инжекция на жена, получила нервна криза, бе коментиран като насилствена обработка с психотропи. Всичко за съдбата на подводницата се представяше през призмата на западните медии. Информацията от Русия се подбираше главно от "демократичните" издания. Цитираха се западни коментатори, четяха се техни статии, в които стремежът да бъде запазена военната тайна бе обявяван за престъпление.
Излезе, че едва ли не именно военната тайна е причината за гибелта на подводницата, а най-важното било веднага да бъдат пуснати американците да спасяват загиналите руски моряци. После стана ясно безмислието на спасителните операции, защото размерът на катастрофата бе такъв, че не можеше да има живи. Всъщност акцията на норвежките водолази бе само за успокоение на обществото, последна проверка за крайния размер на трагедията.
Светът чу поредния писък на западната практика да бъде сатанизирана Русия. И всичко руско бе обявявано за порок. Българските официални медии като папагали повтаряха как тази катастрофа ще разтърси Русия из основи, как повече така не може и всичко трябва да бъде променено.
Не се сетиха обаче да попитат какво трябва да се промени на Запад, когато падна "Конкорд" или потъна в морето "Еърбъс"? Там жертвите нямаха значение, макар че бяха три пъти повече от руските.
Оказва се, че парите на Майкъл Чорни и гибелта на "Курск" за много хора имат една и съща стойност - обслужват мръсни интереси. Истината няма значение, важното е да се лее помия - колкото по-кална, толкова по-добре. Какво ще спечели България от това, също няма значение.
А "чистотата" на бизнеса в България зависи единствено от българските закони и правоохранителните органи, които трябва да поставят всяко нещо на мястото му.
Чуждото нещастие не може да служи за пропаганда, защото с изчезването на морала погива и бъдещето на всяко общество.
Тук почтените българи винаги трябва да си спомнят за емблематичната днес фигура на българското медийно пространство Лили Попова, която заяви от екрана на българската телевизия, че кадърът, в който чеченец отрязва главата на пленен руски войник, е само една пропаганда... Боже, боже, докъде паднахме!
Борба за Путин, борба за Русия
Това интервю с Виктор Иванович Илюхин, депутат в Държавната Дума и председател на Движението за подкрепа на армията (ДПА), бе любезно предоставено на "Нова Зора" от главния редактор на списание "Российская федерация-сегодня" г-н Юрий Алексеевич Хренов.
С изтъкнатия патриот на Русия разговаря зам.-главният редактор Александър Викентиевич Черняк, също приятел на "Зора".
Интервюто е взето веднага след срещата на В. Илюхин с авторитетния морски специалист, бивш командир на подводница и герой на СССР, вицеадмирал и професор в Академията на Генералния щаб Рудолф Голосов.
Като благодарим за отзивчивостта и на двамата колеги, използваме случая да поздравим най-сърдечно Александър Викентиевич с неговия наскоро отминал 60-годишен юбилей, да му пожелаем много здраве и творчески сили и все така всеотдайно да служи на истината, справедливостта и славянското братство.
- Виктор Иванович, Вие проучвате причините за катастрофата в Баренцово море. До какъв извод стигнахте? Какво се случи с "Курск"?
- Сега е рано да се говори за причините за катастрофата. Много неща не са ясни. Има десетки версии. Те могат да бъдат разделени най-общо в три групи: политически, технически, организационни. Не се изключва и терористичен акт. Аз не бих могъл да опровергая категорично нито една от версиите и да отстоявам само една от тях. Тепърва трябва да бъдат проучвани детайлно.
- И все пак към коя от тях повече се придържате?
- Ако към анализа се подхожда от политическа гледна точка, атомната подводница "Курск" е много опасна за Америка. Тя би могла да унищожи при необходимост едва ли не половината подводен флот на САЩ, да нанесе със своите крилати ракети удар върху територията на всяка натовска държава, или изразявайки се с езика на военните - да унищожи крупни сили на условния противник.
Във връзка с тази история аз споделям гледната точка на адмирал Голосов. Според него трябва да се има предвид, че "Курск" се е подготвяла да отплава в Средиземно море, където ние не сме се появявали от десетилетия и американците станаха там пълновластни господари. На американците не се хареса декларацията на Путин, че сме задължени и ще бъдем в Средиземно море. Те знаеха, че в похода ще участва и "Курск". Организиранн бе лов за подводницата.
И не само заради това, но и още, защото тя носеше бойно дежурство. В натовската практика се е превърнало в правило преследването на такива подводници. Те се наблюдават не само от космоса, но се преследват и непосредствено от натовските подводници.
"Курск" е могла да бъда торпилирана и като се използва за претекст учението: така катастрофата би могла да се припише на нещастния случай, да се представи като стрелба от наша подводница или кораб, причинили повредата на "Курск". Трябва да се има предвид и обстоятелството, че за американците е изгодно да покажат на цял свят до каква степен Русия е изгубила предишното си величие, как тя вече е напълно безпомощна и че участта й е да се "плацика" в собствените си териториални води. Впрочем, не бива да се изключва и нещастен случай, предизвикан от стечение на различни обстоятелства.
- Как бихте коментирате следните три факта. Веднага след потопяването на "Курск" САЩ отправиха молба към Норвегия да предостави базата Берген за ремонт на тяхната подводница "Мемфис". В началото сътрудник на норвежкото посолство в Русия потвърди този факт, но след това друг сътрудник го неглижира, позовавайки се на лошия руски език на своя колега. Той заяви, че ставало въпрос за планиран преди това ремонт на американската подводница, за почивка на екипажа и запасяване с продоволствие.
В деня след съобщението за извънредното събитие в Баренцово море президентът Бил Клинтън, без предварителна договореност, се свързва в срочен порядък с президента Владимир Путин и те дълго разговарят на неизвестна за обществеността тема. В Москва почти инкогнито по същото време долита директорът ан ЦРУ и също провежда някакви си преговори. В СМИ за всичко това почти нищо не се съобщава и никакви коментари няма.
- Тези факти и мен ме интересуват не по-малко от вас. Аз ги разглеждам като допълнителен аргумент към версията за американска следа в катастрофата в Баренцово море. Не е тайна, че и нашите моряци постъпват точно така, когато НАТО провежда своите учения. Това е реалността, практиката.
- Казват, че загубата на "Курск" означава загуба на 10 % от нашата флота... - Нашият флот е различен: подводен, надводен, спомагателен... Загубата, разбира се, е голяма, но това не е Цушима, както се опитаха да ни убедят някои телевизионни канали и притежаваните от олигарсите средства за масова информация.
- Виктор Иванович, а как преценявате работата на нашите спасители в този конкретен случай?
- Състоянието на спасителните служби характеризира общото състояние на руския флот и в последна сметка - на цялата държава. В течение на последните десет години флотът, армията, в резултат на т.нар. реформи, все повече и повече се разпадат. Понякога ме питат: "А колко подводници имаме? " Отговарям им, че въпросът не е в броя на подводниците, а в друго - колко от тях са боеспособни.
Присъствах на едно от заседанията в Министерството на отбраната. Започна се разговор за флота. Моряците бият тревога: няма акумулаторни батерии, подводниците се превръщат в обикновени плавателни съдове, не могат да излязат в морето, ръждясват, гният, хората губят навици.
Не стигат средства за поддръжка на учебните центрове. Поради безпаричие запада и спомагателният флот... - Във връзка с това до дъното на душата ни възмутиха фактите, изнесени в "Санктпетербургски ведомости". Оказва се, че ние сме притежавали най-големия в света буксир-спасител - кораба "Фотий Крилов". Той няма аналог в света. Предприемчиви далавераджии от някаква фирма "Интертаг" обаче арендуват този кораб от ВМФ за срок от една година и веднага го "изнасят" в Гърция. Не след дълго уникалният кораб е продаден за един долар - такава сума фигурира в документите. А огромните пари пропадат неизвестно в чий джоб.
- Да беше "приватизиран" само този буксир, с мед да ги нахраниш. У нас беше "приватизиран" целият търговски флот. Наложи ми се да се занимавам с този проблем, повдигнат за първи път от Наздратенко - губернатор на Приморието. Отправих десетки обръщения към правителството, към президента - ни звук, ни кост.
Спомнете си "Софкомфлот". Там приватизацията проведоха също за един долар. Аналогично е положението и с военния флот - отчислиха и продадоха такива авионосци като "Минск", "Киев"... А колко кораби - големи и малки - бяха дадени на Прибалтийските държави! Докато още беше жив Рохлин, комитетите по отбрана в Държавнвата Дума колкото им бе по силите, се бореха, за да предотвратят разпадането на армията и флотата. Нещо ни се удаде, друго - не. Бившите премиери - Гайдар, Черномирдин, бившият "най-добър" министър на отбраната Грачов, с един подпис лично раздадоха огромни запаси и въоръжения на когото си искат. Подчертавам - лично!
Ето тази безотговорност, това разграбване, които разцъфтяваха цели десет години поред, са резултат на същото, което днес обсъждаме.
- А какво е положението с нашите водолази? Донеотдавна ги смятаха за най-добрите в света... - Както каза президентът, това и за него си остава загадка. Да, нашата водолазна служба беше отлична. Ние правехме чудеса. Това го зная не от чужди уста, сам съм служил във флота и лично съм се убедил в техните способности. А днес два научно-изследователски центъра, които се занимават с въпросите на хидроакустиката, се оказват в Абхазия. Една школа за подготовка на водолази се намира в Рига, а друга - в Севастопол! На Камчатка има хидрологично-акустичен център. Но той е разрушен изцяло.
- Картината е потискаща... Какви изводи, според Вас, могат да бъдат направени? Впрочем, американците вече ги направиха. Министърът на отбраната Коен заяви, че не трябва да се пестят средствата за поддържане на бойното равнище на военноморския флот на САЩ. А у нас в бюджета за 2001 г. за отбраната са предвидени по-малко средства, отколкото за изплащане на външния дълг на Русия!
Елцин, Гайдар, Черномирдин натрупаха огромни дългове от МВФ, пропиляха ги, а сега даже внуците ни няма да могат да ги изплатят... Впрочем днес мнозина от "приватизаторите", както отбеляза Путин, се мъчат да застанат в първата редица на скърбящите по повод гибелта на "Курск" и създават различни фондове за събиране на помощи. Те и от мъката не се свенят да спечелят... - Напълно споделям позицията на Путин. Той не беше прав, като не прекъсна отпуската си и не се върна в Москва. Не бе необходимо да пътува до Баренцово море, но беше нужно да прекъсне отпуската си и да се завърне в Москва, да създаде държавна комисия и да нареди на Хлебанов да докладва регулярно на президента за предприеманите стъпки и резултатите от спасителните работи.
Искам да отбележа и такъв факт: определени сили се опитват да превърнат аварията на "Курск" в нов Форос, в политическа катастрофа на Путин. Слава богу, това не се случи. Президентът предприема правилни стъпки, за да ни обединява, а не да ни разединява след трагедията в Баренцово море.
Напълно съм съгласен с него, че честта на флота, честта на армията, честта на Родината не потънаха заедно с "Курск". Още преди изказването на Путин по телевизията аз пуснах телеграма до Главнокомандващия ВМФ Куроедов, в която, наред със съболезнованията си по повод гибелта на подводницата и екипажа, заявих, че главната причина за случилото се виждам в десетгодишното пренебрегване от страна на бившия президент Елцин на интересите и нуждите на Въоръжените сили (в това число и на военноморския флот).
В тази телеграма, а също и в декларация на президиума на изпълнителния комитет на ДПА, беше подчертано, че ДПА осъжда и се обявява срещу всякакви спекулации с човешката мъка, срещу недостойните политически провокации, организирани от някои средства за масова информация спрямо президента Путин, военното ръководство и командването на Военноморския флот.
Оценките могат да бъдат сурови, но те трябва да са обмислени, справедливи и точни по отношение на всяко длъжностно лице, все едно дали е президент или военен. Сега, както никога по-рано, става очевидно, че демократите от елциновското коляно правят всичко възможно, за да торпилират опитите на Путин да оцени критично последиците от десетгодишните разрушителни за Русия процеси. От сянката на политическата забрава на светлина отново изпълзя перестроечната мъртвина в лицето на М.Горбачов, А.Яковлев, В.Аксьонов и други, поддържани от разните Березовски, Гайдаровци, Чубайсовци и прочие "младореформатори".
Новият президент се опитват да го "съдят", да го опозоряват лицемери ниска проба, рушветчии, користолюбци, корумпирани негодници, които носят особено тежка вина за руската трагедия.
Катастрофата с подводницата "Курск", а малко по-рано ситуацията в Чеченската република, многочислените загуби сред руските военнослужещи поради ниска техническа обезпеченост, убедително доказват обективността на обвинението, повдигнато от мен през 1999 г. Тогава поисках правомощията на президента Елцин да бъдат суспендирани.
В декларацията ние констатирахме, че считаме за възможно не само да молим, но и да изискваме от президента Путин да отмени Указ N 1 в частта му за неприкосновеността на Б.Елцин, за освобождаването му от наказателна отговорност във връзка с деяния, допуснати в качеството му на президент. И не само за разрушаването на Въоръжените сили, но и за други деяния. В това число и за геноцида и изтреблението на руския народ, което Путин фактически констатира в неотдавнашното си послание до Федералното събрание.
ДПА предложи на В.Путин да изгони от държавните органи на изпълнителната власт всички сили, причастни към разрушаването на руската държавност, а депутатите от Държавната Дума, заемали високи постове в Елциновото правителство и отговорни за довеждането на Русия до катастрофа, да последват примера на Б.Березовски и да се откажат сами от депутатските си пълномощия.
- Виктор Иванович, не Ви ли се струва, че понастоящем се разгръща истинска борба за Путин. Олигарсите, партиите и движенията с всички сили се стремят да го привлекат в своя лагер... - Да, такава борба тече между левите и десните, между либералите и олигарсите. Но тази борба не е толкова за Путин, колкото за Русия, за нейното бъдеще. Путин е фигура, която казано условно, стои в центъра, и всички искат да я привлекат към себе си. Левите го поддържаме, защото виждаме загрижеността на президента за обикновените хора, загрижеността му за съдбата на Русия. Десните се страхуват от отговорности за поруганото ни Отечество.
Путин днес е на кръстопът. Той няма да знае в каква посока да направи втората си крачка, докато не спечели доверието на тази част от народа, която заедно с него е способна да вдигне на крака Русия. А за това е нужно да обозначи позицията си с конкретни дела.
Втори момент - той допуска грешка, като оставя на ключови постове хората, които са при изворите на разрушението. Народът няма докрай да повярва на президента, докато вижда как го обкръжават разрушителите. Той е длъжен да се освободи от тях, да набере нов управленски екип. И да го набере не само от един регион.
Да се върнем към 1812 г., когато се решава съдбата на Русия и е нужно да се обединят двете армии, като се постави начело човек, способен да победи французите. Александър I избира не Барклай Де Толи или Багратион, които също са талантливи пълководци, а Кутузов, защото е руски човек.
И последно. Ако Путин не направи така, че нефтът, газта, стратегическите суровини, тяхното добиване, преработка и реализация да преминат в ръцете на държавата - у нас никога няма да има пари нито за подводния, нито за надводния флот, нито за ремонта на Останкинската кула. Днес трябва да помним историята и да използваме чуждия опит. Президентът на САЩ Рузвелт, за да реши проблема с извеждането на Америка от кризата, предприема стъпката да "обере" банките. Защо ние, оказали се в ситуация още по-лоша, отколкото Америка, да не можем да предприемем радикални мерки?
Владимир Путин: Ще бъда с армията, ще бъда с флота, ще бъда с народа... Катастрофата с "Курск" предизвика нечуван отзвук в световните медии. Целокупната западна журналистика не обърна внимание на обясненията и коментарите, които дадоха руските власти, а използва чудовищното нещастие, за да раздуха поредната сатанизация на всичко руско, като главна мишена бе държавният глава. Българските средства за информация не изостанаха от западните си ментори. Те подбраха от пресата само онова, което даваше хляб на помията, лееща се върху русите. На българския народ не беше спестено нищо от най-долните измислици за всичко, което се случи в Баренцево море. Вярна на своя принцип да се стреми безусловно към истината, "Нова Зора" предлага на своите читатели позицията и съвестта на управляващите с народната воля Русия. Следващите редове ще запознаят българите с отговорността, която пое президентът на Русия Владимир Путин.
Надяваме се, че трезвите умове на Отечеството ни ще разпознаят в текста и контекста на това интервю тревогата и грижата на новата власт на уникалната държава. В думите на Владимир Путин се крие не само моралът на дълга, но и този на бъдещето на руския народ. Русия е преживяла много катастрофи, дала е много жертви, но винаги след това е извисявала своя ръст на недосегаема висота. Наближава денят, в който ще бъдат изживени всички илюзии, за срам на враговете и тържество на приятелите на великата страна.
"Зора"
- Владимир Владимирович, днес, естествено, е много тежък ден за цялата страна. Обявен е траур за жертвите на подводницата "Курск". Сега тя лежи в Баренцово море. Към Вас като президент на Русия (най-напред да Ви благодарим, че се съгласихте да се срещнем и да разговаряме) възникват въпроси. Вчера бяхте в селището Видяево... - Аз ви благодаря, че свършихте една трудна работа, много нужна за страната и за роднините на загиналите. На вас съвсем не ви беше леко... - Благодаря. Бих искал да се върна към въпросите, Владимир Владимирович. Тази страшна трагедия предизвика шок. Той е много силен и не затихва по цялата страна. Има въпроси, на които навярно може да отговори само президентът на Русия.
Защо за всичко, което се случи, не бе съобщено веднага? Ще бъде ли разследването прозрачно и ще научи ли за него цялото общество? Вие бяхте в дома на вдовицата на капитана, въпреки че никак не ми се иска да употребявам тази дума, на командира на подводния ракетен крайцер - Генадий Лячин. Видяхте как живеят тези хора, жилището им. И още нещо - за чуждестранната помощ?.. Владимир Владимирович, този разговор е наистина тежък за Вас. Народът казва, че на сполетения от мъка лицето му потъмнява, а Вие тогава имахте точно такъв вид... Когато разговарях с хората, с които Вие се срещнахте, у тях нямаше нито злоба, нито ярост, а само съжаление за случилото се. Но и надежда, че ще бъде извадена подводницата заедно с екипажа.
- Какво мога да кажа... Тук думите не стигат, на човек му идва да вие... Един от участниците в срещата каза - ние знаем, че Вие съвсем скоро заехте тази длъжност, преди сто и няколко дни, но поехте този кръст и сте длъжен да го носите. Този човек е прав.
И затова, независимо че само от сто дни съм в Кремъл, аз изпитвам чувство на отговорност и вина за тази трагедия. Но сигурно разбирате - не може да не е горчив фактът, че напоследък, както честичко се случва у нас, нещастието се използва по недобросъвестен начин.
Има опити, да се надуват политически хриле, да се трупа политически капитал, или защита на групови интереси, и то най-грубо. И са прави тези, които твърдят, че в първите редици на защитниците на моряците се оказаха тъкмо ония, които дълго време съдействаха за разсипването на армията, флота и държавата. Някои от тях станаха дори милионери, като свалиха и ризата от гърба на голия. По-добре би било да продадат своите вили по крайбрежията на Франция и Испания. И тогава ще им се наложи да обясняват защо всичките им недвижими имоти са регистрирани на името на подставени лица или са прикрити под юридически фирми... Но ние сме в правото си да зададем въпроса - откъде са парите? Сега обаче сме длъжни да мислим за нашите моряци, за техните семейства. Длъжни сме да мислим за бъдещето на армията и флота и да направим съответните изводи.
Знаете ли, и на срещата, и преди нея, а и след това, хора, някои от които много отдавна са били в политиката, ми казаха, че е нужен характер, нужно е да се демонстрира воля, че е задължително някои да бъдат уволнени, а още по-добре и задържани. За мен това е най-простият изход от ситуацията, но и най-погрешният. С подобен подход проблемите не се решават. Ако има виновни, трябва да бъдат наказани. В това няма никакво съмнение. Но сме длъжни да получим обективна картина за причината на трагедията и за хода на спасителните операции, чак тогава да правим някакви изводи.
Днес мога да ви кажа, че завчера министърът на отбраната Игор Сергеев, а вчера главнокомандващият Военноморския флот и командващият Северния флот подадоха рапорт за оставки. Те няма да бъдат приети, поне до пълното изясняване на случилото се. Каква е причината и има ли действително виновни, или всичко е стечение на трагични обстоятелства. Никакви безразборни разправи под влияние на емоции няма да има.
Аз ще бъда с армията, ще бъде с флота, ще бъда с народа.
И ние заедно ще възстановим и армията, и флота, и страната.
Много съм огорчен от тезата, която в последно време се разпространява, че заедно с "Курск" е потънала честта на флота, гордостта на Русия и т.н.
Вие знаете, нашата страна е преживяла не по-малко трудни години от тези, които ни се струпаха в последно време... Всичко преживяхме и пред Русия винаги е имало бъдеще. Това, което става днес, е много трагично, но съм абсолютно уверен, че подобни събития не трябва да разединяват, а да обединяват обществото, да обединяват народа.
Уверен съм, че заедно ще преодолеем не само негативните последствия, с които се сблъскваме в последните години, но и проблемите от климатичен, социален и технологичен характер.
- Владимир Владимирович, на вчерашната среща във Видяево разговаряхте не само със съпругите, но и с военните моряци, чиито другари сега лежат в Баренцово море. Вие като президент съумяхте ли да им обясните, да им разкажете за трагедията? Питам Ви, защото за първи път от случая с подводницата "Комсомолец" властта засега не скри нищо от случилото се... Във Видяево стана ясно, че много хора са на ръба. Те обаче Ви разбраха. Разбраха, че им говорите само истината за тази трагедия и нищо не скривате.
- Роднините на моряците от "Курск" са скроени по мярката на своите мъже, братя, синове. Това са мъжествени хора и твърдо понасят трагедията. Те са най-засегнатите.
Мисля, че въпреки състоянието, в което се намират сега, да не дава Господ никому, останах с впечатлението, че се разбираме помежду си.
На тях им е трудно да повярват, че държавата се оказа безсилна в първите дни, а и сега. Един от проблемите, който се обсъжда и се е обсъждал от самото начало, е първо, за своевременната информация. И второ, своевременно започване на спасителните операции; а и трето - въпросът, който вие зададохте - за привличането на чуждестранните специалисти.
Нека да видим хронологията. Връзката с подводницата е била загубена на 12 август в 23,30 ч. От този момент започва търсенето. При подобни условия се предвижда време до 7 денонощия за търсене. Подводницата е намерена за 4,30 ч на 13 август, и в 7 ч сутринта аз бях информиран по случая от министъра на отбраната. До този момент военните знаеха, че с подводницата е загубена връзката. Второ, че тя лежи на дъното. И трето, че с нея е установен контакт с помощта на технически средства, каквито в подводницата има. Най-сетне това са военни учения. За какво да информират в този момент? Може, разбира се, да се каже, че с подводницата е загубена връзка. Ситуацията е необичайна, но това се случва. Може и да се поспори, може и да се покритикува, но в случая не бих упрекнал военните.
Веднага след като стана ясно, че ситуацията е критична, още на 14 август, бе разпространено съобщение по СМИ. Веднага след загубването на връзката са предприети спасителни операции. Повтарям, веднага след загубване на връзката.
Самият факт, че подводницата е намерена само след 4 часа и 30 минути говори за започването на спасителни операции. Разполагали ли са военните с всички сили и средства за спасителни операции, или не? Не всички знаят, но ясно е, че сега трябва да се каже: самият проект на подводницата, разработван в средата на 80-те години и завършен в края им, предвижда заедно с построяването й да се конструират и средства за спасение. Това са батискафите, които се използват от нашите моряци. И те са на разположение на флота, напълно изправни. На тях именно са разчитали.
Когато министърът на отбраната ми докладва, че разполагат с всичко необходимо, той каза истината, защото всичко е било предвидено от конструкторите.
Ако трябва да разгледаме ситуацията по приемането на чуждестранна помощ, то първото официално предложение постъпва на 15 август и нашите моряци веднага го приемат. Започва съгласуване на техническите параметри, организиране на съвместната работа. Както знаем, от 15 август минават пет дни и чак на шестия норвежките водолази отварят люка на подводницата. Чак на шестия ден!
Колкото и да е тъжно, трябва да кажем, че ако дори още на 13 август бе задвижена инициативата, то така или иначе биха били загубени дните от 14 до 18 август. Вие разбирате ли за какво говоря?
И още обръщам внимание, че норвежките водолази не бяха военни водолази. Те работят във фирми по нефтените сондажи в шелфа.
Въпросът обаче е защо във военноморския флот няма водолази? И това е принципният въпрос. И най-главният. Отговорът, по принцип, е известен.
Не мисля, че съкращаването на водолази във флота, меко казано, е било умно решение. От друга страна, според проектантите средствата за спасение трябва да бъдат в самата подводница, и това се е считало за достатъчно. Освен това без батискафите, само с водолази, да се спасят хората, е невъзможно. Да се открие люкът пък означава да се унищожи всичко живо в подводницата. Поради това без батискафи нищо не може да се направи.
Тези обстоятелства ни дават основание да кажем, че масовото и безразборно обвиняване на военните в некомпетентност, в неинформираност няма никакво основание, то е несправедливо. Но не означава, че не сме длъжни, и за това аз вече говорих, задълбочено и основно да вникнем в причината за трагедията и как се е развивала ситуацията.
Разбира се, заключенията ще бъдат направени и от съответната техническа комисия, и от главната прокуратура, и от федералната служба по безопасност, която ще обезпечи оперативно повдигнатото наказателно дело.
- Владимир Владимирович, Вие бяхте в дома на Генадий Лячин, командира на "Курск". Сам сте видели всичко. Навярно сте минали и по улиците на селището?
- Аз, разбира се, ходих по улиците, бях в жилището. Аз самият съм живял в подобни жилища. За мен няма нищо непознато и неочаквано тук.
Но е нещастие, абсолютно нещастие е, че нашите военни, елитът на въоръжените ни сили и на военноморския флот живее в такива условия. Ако си мислите, че това беше откритие за мен, грешите. Въпросът е по какъв начин да се излезе от унизителното положение.
- То е унизително, наистина.
- И отговорът може да бъде само един - нашите въоръжени сили трябва да съответстват на потребностите, от една страна, и на възможностите, от друга страна, на държавата.
Армията трябва да бъде компактна, но съвременна и добре заплатена. Всичко това изисква време и с тези проблеми се занимава Съветът по безопасност: за количествените параметри на армията и флота, за въоръжаването и материалното обезпечаване на военнослужещите, за финансирането и т.н. С това се занимаваме и всички ние и мисля, че имаме основания да се надяваме, че с реализирането на принципите, заложени в решенията на Съвета по безопасност, ще постигнем ония параметри, които са предвидени.
- А хората получиха ли някаква надежда, Владимир Владимирович, офицерите, опората на държавата?
- С надежда се хранят юношите. На нас не са ни нужни надежди и обещания, на нас ни трябват конкретни дейстивя, които да бъдат почувствани от хората. Трябва да се прекратят приказките и да започне да се действа. Разговорът за военната реформа откога се точи? Минимум 8 години, а може би вече и 10.
Малко е направеното досега. Малко е направеното в положителна посока. Надявам се обаче, че ние ще съумеем да се придвижваме напред, без резки скокове. Не можем да си позволим срив в отбранителните способности и ведно с това сме длъжни да изпълняваме задълженията си по социалното обезпечаване на военнослужещите. И те ще бъдат изпълнени. Ние ще се движим в тази посока, която набелязах.
- Владимир Владимирович, във Видяево, в Мурманск, на борда на крайцера "Петър Велики" ние слушахме все един и същи въпрос - какво ще прави властта с подводницата? Ще извадим ли екипажа и самата подводница? Ще им бъде ли отдадена последна почит, а роднините най-сетне да могат да си тръгнат от Видяево?
- Нашият стремеж е всички, които са на борда, да бъдат извадени и пренесени на брега. Има различни технически предложения и по тях ще се произнесат специалистите.
Бих искал да се възползвам от случая и да благодаря на ръководителите на чужди държави, на гражданите от чужбина за оказаната помощ и за съболезнователните думи, изказани към Русия.
Б.р. При осъществяването на тази публикация водещи за редакцията бяха принципите на писаното слово. В българския си превод интервюто, излъчено по ефира на РТР на живо, е с незначителни съкращения.
Въпросите, които чакат отговор
Десет години след падането на Берлинската стена въпросите, които ние, българите, си задаваме, се увеличават, вместо да намаляват. Защо се появи ново поколение, произнасящо думите демокрация и демократ единствено с ирония? Каква е разликата между пазарна икономика и пазарно общество? Как да тълкуваме твърдението, че пазарът като универсален регулатор ще постави всекиго на мястото му? Как са разпределени тези места и защо в демократична България все повече хора посягат към кофите за боклук вместо към избирателните урни? Цивилизовано и християнско ли е обществото, надсмиващо се над думите "Не за хлебом едином... "?
Новата формула на глобализма "за всекиго "Форд", за всекиго "Макдоналдс" и Интернет" наистина ли е замислена за всекиго? Или само за най-равнопоставените сред равнопоставените?
Защо Западът надава писък до небесата срещу високия демографски прираст на слаборазвитите страни, предизвикан от бедността и невежеството, и в същото време с все сила затруднява излизането им от натрапения от него модел на обществено развитие, произвеждащ още по-жестока бедност и още по-ужасяващо невежество?
Какво прави Западът, за да не се виждат принудени гражданите от Третия свят и присъединяваната към него Източна Европа да търсят оцеляване и поминък извън родината си, вместо да намират работа и бъдеще у дома си и да посещават чужбина единствено като туристи и специализанти?
Има ли на света поне една единствена страна, прокопсала благодарение на грижите на МВФ и Световната банка? Защо външният дълг на страните от Черна Африка за 20 години се е увеличил над 4 пъти, а населението им с всяка изминала година живее по-трудно и умира по-лесно?
Случайно ли е, че Бяла Източна Европа върви по стъпките й?
След като изчезна предполагаемата причина за надпреварата във въоръжаването - Берлинската стена, - защо генерал Уесли Кларк каза, че от войната срещу Югославия "ще се извлекат ценни поуки за бъдещите войни"?
Защо военните разходи на САЩ нарастват не само в абсолютно, но и в относително измерение и днес поглъщат по-голям дял от брутния вътрешен продукт отколкото тези на СССР по времето на Брежнев?
Стопанското развитие на САЩ главно на по-добра организация ли се дължи, или на използването на други, неикономически фактори? Щом Вашингтон ратува за уж свободен международен пазар, защо го регулира с военни, т.е. непазарни механизми?
На кои западни гласове да хващаме вяра? На пуританина Клинтън, когато ни призовава да знаем "своя род и език", или на Бжежински, когато доволно отбелязва, че "номерът с правата на човека", пробутан на съветските перестройчици, "хванал дикиш"?
Има ли в България и разумни юроди?
Много са измеренията на американската сила - "Майкрософт", "Интел", "Макдоналдс", Холивуд, Уолстрийт, Пентагонът. Но това достатъчно основание ли е да се говори за американско всемогъщество и за еднополюсен свят? Как се проектира в геополитиката физическият закон за действието и противодействието? Ако натовските страни са "международна общност", коя общност е отредена за дребосъците Китай, Индия, Русия?
Универсален ли е американският модел, при който световните течни горива биха стигнали само за няколко десетилетия, ако в Индия и Китай започнат да консумират енергия на глава от населението, колкото в САЩ? Работи ли глобализацията за хармония в отношенията между народите, между човечеството и природата? Или ни води към една все по-остра междудържавна конфронтация в свят, където производството на оръжия за масово унищожение се демократизира?
Защо началото на натовската война срещу Балканите бе използвано като повод за обявяването на "новия световен ред"? Приликата му с "новия ред на Земята", прокламиран от Третия райх, случайна ли е? Освен по екологичност по какво се отличава валутният борд от газовата камера? Единствено от носталгия ли бе предпочетен нашият полуостров като експериментална площадка за налагането на този ред? Кое прави балканските и кавказките мюсюлмани по-драги на Вашингтон от палестинските?
Как се разминаха традиционните политически критерии за ляво и дясно и какво ги заменя? Леви политически дейци ли са Клинтън и Блеър, след като първият осъжда "десницата", а вторият възхвалява "новия интернационализъм"? Защо този нов интернационализъм позволи на бившия комунист Д'Алема да бомбардира бившия комунист Милошевич и как да си обясним тази качествена еволюция в лявата солидарност?
В духа на досегашната си издателска политика библиотека "Зора" предлага на българските читатели сборника "Господарите на света? ".
В него автори от различни страни, с различни професии и от различни части на идеологическия спектър правят многостранен анализ на последната натовска война на Балканите и я разглеждат не само като епизод от американската външна политика, но и в по-широкия в пространството и времето контекст на американската заявка за световно господство. Някои автори като например Ноам Чомски и Самир Амин са известни на българските читатели. Други, по-млади, за пръв път се превеждат на български език.
Не твърдим, че книгата съдържа отговори на въпросите, които си задава днес българинът. При всички случаи обаче ще му помогне да ги формулира по-точно.
, която "Нова Зора", в служба на правдата и истината, издаде за вас през ваканционния месец август. В нея , на 300 страници, най-светлите умове на западната политология - Ноам Чомски, Дайана Джонстоун, Мишел Шосудовски, Самир Амин и др., все имена, познати ви от нашите страници, хора от различни страни и с различни възгледи, дават израз на своето осъждане на събитията на Балканите, които след войната в Персийския залив срещу Ирак и хуманитарната намеса срещу Югославия, бележат началото на новия империалистически период от световната история.
Ние ви препоръчваме горещо тази книга от библиотека "Зора" и сме убедени, че тя ще даде отговор на въпросите, споменати по-горе.
Цената на книгата е 10 лева. Можете да я получите срещу запис от 11 лв. (1 лв. за пощенски разходи), на името на Минчо Мънчев Минчев, изпратен на адреса на редакцията.
Може би е излишно да напомняме, че вашата покупка ще бъде подкрепа за "Зора" и българската кауза.
Дипломацията каквато не трябва да бъде
Никога главата на дипломатическата мисия на Царство България в Берлин не си е позволявал в публични изказвания да нарича райхсминистъра на външните работи Йоахим фон Рибентроп Йошката.
Днес това е възможно. Дипломацията на Република България определено е по-разкрепостена от някогашната.
И по-неефективна, ако се придържаме към общоприетия критерий за ефективност при тази професия - участие във формулирането и постигането на външнополитическите цели на България. Това впечатление се налага и без да се извежда на преден план непрестанният наниз от живописни и не така живописни гафове, с които е наситена. Все пак не трябва да се пренебрегват.
Тон за гафовете се дава най-отгоре. Надежда Михайлова и досега не усеща, че похвалните приказки за нейната елегантност и за зрялата й вече красота биха могли да ласкаят да речем компаньонка, масажистка или касиерка на гараж, но не и член на правителство, при това изведени като основни негови достойнства. Американската й колежка Мадлин Олбрайт съвсем няма външността на Джулия Робъртс, а британският им колега Робин Кук също не изглежда да е пръв самец на островното кралство. Очевидно външните министри в страните с външна политика се подбират по по-други критерии от чисто естетическите.
В чужбина г-жа Михайлова обвини руския си колега Примаков "в неспособност за цивилизован диалог". У нас укори ловешките си съпартийци в неумение "да нахранят журналистите", а самите пишещи гладници - в професионална непочтеност.
Заразени от примера й, нейните заместници не паднаха по-долу. Марин Райков случайно, по аговски, се озова в близост до Хашим Тачи. Константин Димитров на руската молба за въздушен коридор вместо от професионална кумова срама да излъже с нещо от типа на необходимост тя да бъде внимателно обсъдена от българските власти и т.н., отвърна простодушно "ами питайте американците". Василий Такев за по-малко от ден поне три пъти изрази, меко казано, противоречащи си становища по либийския случай. В хармония с тях е и Радко Влайков, който така и не успява да улови разликата между говорител на външно министерство и семеен пресаташе на началничката си.
Все пак гафовете, колкото и да свидетелстват сами по себе си за професионална неадекватност, биха могли да бъдат пренебрегнати, ако са засенчени от резултатна дейност по изясняване, формулиране и отстояване на външнополитическите интереси на България. И да се извършва такава дейност, резултати от нея не се виждат.
Някой би могъл да каже, че така е в цяла Източна Европа след като "Доктрината Брежнев" за ограничения суверенитет бе заменена от "Доктрината Сорос-Клинтън" за нулевия суверенитет на отделните държави по пътя към светлия атлантически глобализъм, и че България в този смисъл не е изключение, за да бъде укорявана нейната дипломация.
Там е работата, че не е така. Там е работата, че правителствата на останалите източноевропейски страни, също поели пътя към ЕС и НАТО, в делничното си общуване с външния свят, поне когато става дума за материални неща, които могат да бъдат измерени с пари, отстояват именно своите конкретни национални интереси.
Дипломацията на други източноевропейски страни не позволи да им закрият атомната енергетика. Българската така и не се опита да окаже съпротива.
Дипломацията на Чехия и Унгария например, удържа на натиска на новата метрополия тези страни да заменят наследената военна авиация съветско производство с американски самолети, вместо за по-евтино да я модернизират. Българската дипломация вече започна да подготвя общественото мнение за закупуването на американски Ф-16 втора ръка от Турция.
Дипломацията на останалите източноевропейски кандидати за ЕС упорито се бори за налагането на мораториум от поне 10 години върху продажбата на селскостопански земи след постигането на пълноправно членство в съюза, за да не бъдат изкупени набързо от богати чужденци. Дипломацията на софийската администрация отсега започна да търси аргументи в подкрепа на искането на Иван Костов за скоростно премахване на конституционната забрана в този смисъл. Нищо, че за българското членство в ЕС въпросът днес все още е по-скоро не "кога", а "дали".
Дипломацията на другите източноевропейски страни защитава своите граждани зад граница. Включително и в Либия. Дипломацията на днешната софийска администрация я видяхме.
В случая е уместно да уточним използването на термина "дипломация" в сегашния материал. Става дума не за добросъвестната и компетентна делнична работа на служителите на МВнР и посолствата - такава вероятно има, - а за това, което показват хората по върховете. Тези, на които служебно задължение е да бъдат лицето на България пред света. Това лице в сегашния му вид нито ще издигне престижа на страната ни в чужбина, нито ще подтикне външния свят да възприема сериозно българските национални интереси.
В този контекст интимниченето с новия германски райхсминистър е бял кахър.
Като в държавата на Папа Док
В страната на неограничените възможности България всичко е възможно. Възможно е дори провъзгласилият се за гробокопач на българския национализъм Иван Костов изведнъж да стане защитник на страната си от лоши чужденци.
Службите му с родолюбив плам обявиха прокуждането на около половин дузина бизнесмени с руски имена, предполагаеми вредители на националните интереси на страната ни. Сред хоровите одобрения на правилните политици и още по-правилните медии се открои соловият глас на питомния по рождение държавен глава. България не е разграден двор, поясни още несъстоялият се роженски диджей. Нищо, че неговото шоу се финансира и от компания, свързана с предполагаемите чуждоземни хайдуци.
Какво се цели с тази акция, последвала отшумяването на първия етап от скандала с "бръмбаргейт"?
Създаването на впечатление, че правителството наистина е загрижено за националните интереси, за деловата етика в страната и за морала въобще? Кой нормален човек би повярвал на подобно нещо, щом то се върши от правителството на "Сапио"и братовчедите?
В бизнеса моралът е доста условно понятие, особено при стартирането му. Магнатът Аристотел Сократ Онасис започна деловата си кариера с ограбване на пари на свои сънародници, оцелели от клането в Измир. Сред по-късните му номера имаше епизоди, достойни за филмите с Арсен Люпен, от типа на подписването на чек за милиони долари с мастило, което после избледнява и изчезва. По някое време фотографията му омръзна и на печатащите обявите на Интерпол.
Въпреки това, след като състоянието му превиши определена критична маса, автоматично се сдоби с почтеност. С толкова голяма почтеност, че Уинстън Чърчил стана редовен гост на яхтата му. После утешима американска президентска вдовица позатопли за кратко старческото му ложе.
В Г-8 и днес никак, ама никак не се гнусят от такива хора. Западните медии пишат, че от Русия за десет горбачовско-елцински години са изнесени противозаконно в чужбина над 500 милиарда долара, но на западните правителства не им идва и на ум да връщат тези пари, преливащи кръв в собствените им икономики, на техните законни собственици.
Напротив, далеч не само офшорните царства, но и сериозни по презумпция страни като Канада и САЩ предоставят не само жителство, но и гражданство на чужденците, които внесат значителни суми в техните икономики. Поне най-известните от изгонените от Костов лица са уважавани и добре дошли гости от двете страни на Атлантическия океан. Там не се пренебрегват и по-дребните инвеститори с чужд произход - никой не е тръгнал да гони например Ясен Златков от американската държава.
Нямаме представа какъв е произходът на капиталите на изгонените чужденци, но не вярваме да е по-нечист от този на крадените пари, измъкнати далеч не само от Източна Европа, които днес подхранват икономиката на Запада. Ако тези капитали съдействат за увеличаване на българския износ и българския вътрешен продукт въобще, както и за създаването на работни места, прогонването им от България би трябвало да се окачествява единствено като държавна измяна.
А кои са обвинителите и гонителите? Ами това са тези, които също придвижват пари през границата, само че в обратна посока. Тези, за които стопроцентово е валидна духовитата характеристика, дадена навремето от американски журналист за хаитянския диктатор Франсуа Дювалие: "Политикономията на Папа Док е много проста - държавата ограбва народа, а правителството ограбва държавата". За наша зла участ пред българските братовчеди и хаитянските татковци бледнеят с умерения си апетит.
Кои са тогава истинските причини?
Очевидно, преди всичко става дума за доразграбване на още неопосканата част от уж несъществувалата икономика, наследена от социализма. Различните вътрешни течения в монолитния СДС са сигурни единствено в несигурността на бъдещето на тяхното управление. И на единствения смисъл, който влагат в него - възможността да го осребрят чрез нови грабежи. Лидерските позиции на Иван Костов в тази патриотична организация избледняват вече с дни, без смаляването на личността му да е придружено от извисяването на нечий друг алтернативен авторитет, така че хаосът в нестройните сини редици нараства.
Тъй като не се знае дали следващите парламентарни избори няма все пак да са предсрочни, братовчедите бързат да си разчистят икономическо пространство. Да прогонят същинските бизнесмени и да заемат мястото им като техни сурогати. От това обаче едва ли ще се съживи производството.
Да е виждал някой у нас дори клечка за зъби или гвоздей, на който да пише "Made by Sapio"? Е, за сметка на това ще се поудължи практиката, при която сините партийни ценни книжки и компроматите ще продължават да са по-ценни книжа от традиционните ценни книжа, акциите и облигациите. Нищо че не се разиграват на борсата.
НА ВТОРО МЯСТО, властите използват случая, за да подчертаят собствено атлантическата компонента в предполагаемо евроатлантическата им ориентация. Не е неуместно едно уточнение: навремето Де Гол мотивира ветото си върху приемането на Англия в Общия пазар с довода, че "тя е все още повече атлантическа, отколкото европейска страна". Атлантизмът, разбира се, и тогава, и сега се възприема като проамериканизъм в ущърб на европеизма.
В балканската му версия, поощрявана от Вашингтон, атлантизмът предполага известна смяна на географската посока: васалитет на балканските държави спрямо Турция, най-вече чрез включването им в нейното стопанско кръвообръщение, и фактическо саботиране на ЕС. В този смисъл вестта, че правителството се опитва да принуди един от изгонените от него бизнесмени да прехвърли контролния си пакет акции към водеща българска фирма на турската телекомуникационна компания "Турсел", няма как да ни изненада.
НА ТРЕТО МЯСТО, поддържа се традиционната пропагандна пушилка за враговете на ситата и цветуща българска демокрация. Знайно е, че сред най-личните от тях освен някогашната държавна сигурност е и лошата Русия. Макар и въпросните бизнесмени да са граждани на най-различни страни, в правителствените вести се наблегна многократно именно върху техния "руски" произход.
Този номер не изглежда особено умен - вече минава само пред сините бабички - но все още никому не е навредил, така че пак се пусна в обръщение. И без това май само те ще гласуват за СДС на следващите избори. Така че този жест на благодарност в аванс, от гледна точка на етикета, не е неуместен.
Министър Гаф
Трудно е да бъдеш Теодосий Симеонов, още повече ако имаш и нещастието да си министър на правосъдието. Защото наистина си е цяло нещастие да артикулираш политическа неграмотност, и то в изключително отговорни ситуации. Тогава злепоставяш не само себе си, не само правителството, но и страната си.
Всички помним ужасяващата изцепка, когато той си позволи да характеризира Либия като небяла държава по повод на журналистически въпрос във връзка с наближаващия процес срещу нашите медици в Триполи. Разбра се, че нищо не може да се прогнозира, а именно като как ще се развие делото, тъй като африканската държава не се вписва в понятията за "бяло".
Последва това, което трябваше да последва - дипломатически демарш на посланиците от арабските страни.
Усетил, че е сгафил, а по-вероятно е да са му натъкнали, че го е направил, г-н Теодосий понечи тромаво да се извини. Извиненията му не бяха приети, та се наложи да проиграе още веднъж пишманлъците си. И съвсем се оплете като пиле в кълчища, от което резилът стана още по-голям и лъсна като тиган на месечина.
При това положение изходът от ситуацията във всяка нормална страна е известен - оставка. Но у нас "так не принято". У нас и най-големият чукундур стои на поста си като един новоявен Гюро Михайлов, докато Командира не се произнесе.
А Костов предпочита да не се произнася, защото за него общественото мнение пет пари не чини, пък и е някак удобно да държи край себе си уязвени и уязвими хора, които са лесни за мундщроване. А и те му създават аура за непогрешимост, което, разбира се, не е вярно. Костов е известен със сопнатия си и безцеремонен език, още повече когато иска да уязви.
Още незаглъхнал гафът с "белотата" на Либия и г-н Теодосий взе, че обиди цял континент, като каза, че ако българите не се научат да живеят като демократи, щели да живеят като азиатци. За Теодосий азиатците са изглежда някакви тъмни субекти с дръпнати очи, които смучат саке и въртят самурайски мечове.
Когато гръмна аферата с "бръмбарите", Теодосий Симеонов реши да се възползва от суматохата, та и той барабар Петко с мъжете, да се изкара невинна жертва с цел повишаване на рейтинга и излизане от тъмната зона на гафовете. Пусна слуха, какво че в родовата мелница в с.Гулянци му били инсталирали подслушвателни устройства. Медиите обаче пренебрежително отминаха партенката и акустичен ефект не се получи.
На някои хора определено не им върви. Каквото и да кажат - все гаф излиза. Така стана и със случката, която слетя Теодосиевия отрок Стефчо и най-вече с коментара, който последва.
Та с две думи. По темелно време Стефчо, безработен млад джентълмен, отива в плевенския бар "Анаконда" да си пооплакне окото с мъжки стриптийз. Станало каквото станало, и се стигнало до пукотевица. Тогава отрокът със законно притежаван пистолет прострелял в петата гражданина Страхил Ц.
Постъпката си е постъпка, но полицията и прокуратурата вмето да си свършат работата, започват да си играят на сляпа баба и дори с перце не досегват среднощния стрелец.
Министерски син, няма как!
Но по-интересно е как реагира самият министър. Изявлението му е върховно постижение на правната мисъл и заслужава да влезе във всеки учебник: "На мен ми е любопитно защо не прочетох във вестниците кой и какъв е простреляният? По данни на полицията той е нещо като кръстник на ловешката мафия с висящи дела за грабеж и рекет. С други думи - ловешките герои са се преместили в Плевен".
С други думи, защото такъв е подтекстът на реченото, щом някой е криминално проявен (съдът все още не е доказал това!), той спокойно може да бъде отстрелян като вреден дивеч.
На това се казва всепозволеност.
Но този филм ние сме го гледали и мястото на действието е Дивият Запад.
Ето къде ни препраща г-н Теодосий.
Мъченици и подвижници на великото войнско братство
"В началото, докато все още имаше и най-малкият шанс, цяла Русия живееше с една надежда - все някой от борда на "Курск" ще бъде спасен. Но официално бе огласена горчивата истина - "Няма останали живи". Затова е уместно да се опитаме да изясним причините за трагедията в Баренцово море. Но право да съдят имат само тези, които са попадали в подобна ситуация. Загиналите няма да ги упрекнат."
Това пише в уводната си бележка в. "Советская Россия" и дава думата на моряци-подводничари, лично преживели тежки аварии на атомни подводници.
Надяваме се, разказът на професионалистите, на хората, които Владимир Висоцки възпя някога в своята знаменита балада, да бъде полезен на читателите на "Зора".
На без мянной глубине... Контраадмирал Н.Г. Мормул, зам.-командир на флотилията от атомни подводници през 1974-1978г., началник на техническото управление на Северния флот през 1978-1983г., автор на книгата "Подводните катастрофи":
"Днес всички се вълнуват най-вече от въпроса можеха ли да бъдат спасени тези хора. Мога отговорно да заявя - ние сме го правили. Имаше инцидент с подводница в Тихия океан, на 60 м дълбочина. С изключение на двама души, успяхме да спасим целия екипаж. В Мурманск и досега съществува спасителният кораб "СО". На борда му има водолази, които могат да се потопят до 240 м под вода. Не разбирам защо те не бяха включени в спасителните операции.
Ще се спра подробно на един друг случай. През 1972г. в Атлантическия океан аварира атомният подводен ракетоносец "К-19". Пламнали няколко отсека и огънят отрязва на кърмата 12 моряци. Незабавно на помощ се притичва крайцерът "Александър Невски". Операцията ръководеше вицеадмирал Горкуша, а аз бях главен инженер.
И така тези 12 моряци, запечатани в кърмовия отсек, без свръзка, в пълна тъмнина, практически без храна (намерили там няколко пакета макарони и кутии с кондензирано мляко), и без да знаят какво ги чака - те издържаха 24 дни!
Пиели водата, която се стичала по стените на отсека - зад преградата пламти пожар, отсекът е нагрят, а зад борда температурата на водата е плюс 4 градуса. С една дума, събирали с парцали кондензиралите капки, изстисквали ги и пиели... Отвъд преградата ги чакала смърт. Концентрацията на въглероден окис достигнала 32 мг на литър, въпреки че по норматив трябвало да бъде не повече от 0,005 мг/л. Но те чакали и вярвали, че ще ги спасят. При това за всичките тези мъчителни 24 денонощия не избухва паника, носели си службата по обичайния ред, хората давали вахта.
Най-напред подадохме на моряците въздух. Защото в тясното помещение на всеки "пленник" се пада най-много 1куб.м пространство. По оцелелия тръбопровод започнахме да подаваме въздух, а чрез системата за питейна вода отстранявахме свръхналягането. И трябва да подчертая, че от началото на операцията не загина нито един моряк - спасихме всички.
Надявахме се, че нашият опит сега ще бъде потърсен. Даже написах книга, в която обобщих историята на авариите в подводния флот. Но е горчиво, че придобитият на толкова висока цена опит днес никому не е нужен.
Що се отнася до непосредствените причини за аварията на подводницата "Курск", моето впечатление е, че при изстрелване на торпедо е възникнал взрив поради нарушени технически норми. Това е достатъчно да разруши здравия корпус.
Всъщност не изключвам напълно и сблъсък. В района на учението имаше десетки кораби. А в петербургския клуб на моряците-подводничари имат сведения (получени от чужбина), че в деня на катастрофата не е осъществила свръзка."
Версия 1. Чуждестранна подводница?
Необходимо допълнение:
Към казаното от контраадмирала остана да добавим още една подробност. Докато в Северния Атлантик през мъчителните 24 дни се води борба за спасение на "К-19", натовските самолети използват авариралия кораб като мишена на учебен полигон. На практика те тръгвали да го атакуват, което не давало възможност на нашите въртолети да осъществят спасителна акция. Така че все още е рано да отписваме от сметката версията за "тесните контакти" с нашите стари "заклети приятели".
В изследването си Н.Г. Мормул събрал много случаи на сблъсъци между подводници. Цитираме тези, които се отнасят до съветскся и американския флот.
През 1981г. в Колския залив съветски подводен крайцер бил ударен мощно в кърмата. На борда си носел стратегически ракети. Върху повредения корпус били открити чужди "отпечатъци от пръсти" - парченца обшивка. Не било трудно да се установи, че те принадлежат на американска подводница. А само след няколко дни американската атомна подводница клас "Стърджън" се завърнала на базата с повредена рубка.
През 1992г. в Колския залив американската подводница "Батън Руж" влиза в руски териториални води и се сблъсква с руски атомен кораб, който получава тежки повреди.
Асоциация с трагедията от 12 август т.г. в Баренцево море предизвиква и следният случай. През 1969г. в същото злощастно Баренцево море става инцидент, който спокойно би могъл да бъде пролог към ядрена война. Американската подводница "Гетоу", изпълняваайки шпионски задачи, навлязла в съветски териториални води. Според съобщение в американската преса, командирът на "Гетоу" по същество имал пълномощия да отпочне трета световна война, т.е. при положение, че подводницата-нарушител бъде открита, то командирът на "Гетоу" имал разрешение да използва оръжие против съветските кораби.
И така, "Гетоу", на 15 ноември 1969г., под водата, в съветски териториални води, удря на таран "К-19". Съветската подводница изплава трудно след този сблъсък. В същото време на борда на американския кораб вече дават команда торпедата да се приготвят за стрелба по претърпялата бедствие "К-19". За щастие в последната минута здравият разум на американския командир надделял.
А ето и съвсем свежи факти. Контраадмирал Н.Г. Мормул, като се позовава на данни от чуждестранната преса, пише, че през декември 1997г. руският подводен ракетоносец "Тайфун" бил длъжен да осъществи пуск на междуконтинентални ракети. Само че американската подводница клас "Лос Анжелис" се навъртала в опасна близост до руския стратегически кораб - само на 4 мили. За да се отърве от настойчивите наблюдатели, руски въртолет бил принуден да пусне две дълбочинни бомби.
Ето как противостоянието в морските дълбини и днес продължава с не по-малко ожесточение, отколкото в годините на студената война. За тези години са отбелязани около 20 случая на сблъсък между руски и американски подводници. При това най-чести са инцидентите в Баренцево море. И колкото по-отслабена е Русия, толкова по-дръзко американците директно блъскат направо във вратите на нашите морски бази.
Вярно е, че досега нито едно подобно стълкновение не е завършвало с гибелта на кораб. Но остава черно петно, черно като морските дълбини - това са случаи, когато руски подводници загиват "по неустановени причини" и отнасят на дъното със себе си тайната на своята гибел.
Така през 1968г. руската "К-129", въоръжена с балистични ракети, изчезва безследно в просторите на Тихия океан. Но американската подводница "Суърдфиш" се връща на базата си само след три дни с повредена рубка. А преди 6 години американците извадиха от петкилометрова дълбочина остатъците на "К-129". Това означава, че те, за разлика от съветското командване, точно са знаели координатите на нейната гибел.
Реквием за загиналите
Версия 2. Взрив на торпедо?
Капитан Първи ранг, в оставка, А.Я. Лесков през 60-те години, щурман на първата съветска атомна подводница:
"Версията за взрив, поради това, че при стрелба някое торпедо не е излязло от апарата и неговата бойна глава детонира останалите, за мен е доста съмнителна версия. Аз дори не си спомням случай, дори и в най-добрите години, на учения да са използвани бойни торпеда. А сега, при цялата ни бедност, се използват учебни макети (балванки)... И в тях просто няма какво да се взривява.
Съвсем наскоро е поредната тъжна годишнина - на 8 септември се навършват 33 години от голямата авария на първата ни атомна подводница "К-3".
В сравнение с днешните атомни ракетоносци тези кораби съвсем не бяха съвършени. Но през първото съветско подводноатомно десетилетие във флота не стана нито една катастрофа, завършваща с гибелта на кораба. Несъвършенството на техниката се компенсираше с великолепната подготовка на екипажа. Аз искам да подчертая, че във всички случаи на авария, дори и на големи дълбочини, нашите подводници съумяваха да изплават на повърхността... И изведнъж - "Курск" не може да изплава! Това свидетелства само за едно нещо - че й е бил нанесен мигновен удар с огромна мощност, който се оказва смъртоносен. Но какво е било това? Ще споделя моята версия. Но първо да си спомним моряците, изгорели живи на "К-3". Защото по-страшна от морските дълбини е само хорската забрава.
На 8 септември 1967г. нашата подводница "К-3" след тримесечно самостоятелно плаване се връща на базата. Същата нощ в централния пост постъпи кратко повикване по високоговорителната уредба. Запитах: Кой вика централнния?.. Превключих тумблера и чух... страшните писъци на горящи хора.
Люкът между втори и трети отсек бе полуотворен и аз мигновено видях как обгърнати в пламъци моряци изскачат от първи отсек, но биват застигнати от дълги огнени струи. В подводницата има железен закон - при авария всеки отсек затваря люковете си, а отделеният от другарите (посредством металната преграда) приема съдбата си - живот или смърт в огнения вихър.
И тогава капитан-лейтенант А.А. Маляр, от вътрешната стена на горящия отсек, притисна кремалера на люка, водещ към централния отсек, със собственото си тяло.
Сега дори е трудно да си представим колко мъжество е необходимо, за да влезеш сам в пещта на крематориума, но и да затръшнеш вратата след себе си... Ние така ги и намерихме после - овъгленото тяло на офицера и редом до него струпани телата на другите 38 изгорели живи моряци.
А в същото време в централния пост продължава борбата за спасяването на кораба. Въпреки че пътят на огъня беше пресечен, нашият отсек бе запълнен с отровен дим. Пръв загуби съзнание командирът - той не си сложи противогаз, защото през него да се дават команди е просто невъзможно. Но той успя въпреки всичко да осъществи аварийно изплаване. После командването мина в мои ръце. Удаде ми се да издържа без противогаз 8 минути. После и аз съм загубил съзнание и дойдох на себе си чак след 4 дни в болницата. Но подводницата бе спасена.
Имаме още един тежък урок от аварията - началството реши да погребе цялата история във ведомствените архиви. Унищожиха грамотите за награждаване на екипажа, а на нас, останалите живи, се постараха да стоварят вината за аварията. Но съм убеден, че подобна практика води единствено към нови взривове.
Сега е необходимо абсолютно точно да се установи причината за аварията на "Курск". Предполагам, че мигновената гибел на такава подводница може да бъде взрив на крилата ракета, намираща се на борда, или ракетно торпедо от типа "Шквал"."
Версия 3. Взрив на ракета?
Капитан Трети ранг, в оставка, Р. Ознобаев, щурман на атомната подводница "К-219":
"Такъв случай имаше в историята на нашия подводен флот. Подводницата "К-219", с балистични ракети на борда, пое патрулиране в Атлантика. На 3 октомври 1986г. подводницата аварира. Такова нещо дотогава не се бе случвало на нашия подводен флот. В пусковата шахта се оказа пробив в балистична ракета, горивото и окислителят се смесили с извънбордовата вода, вследствие на което ракетата се взривява.
Нашите конструктори заслужават нисък поклон затова, че са предвидили и такава възможност като взрив на борда. Конструкцията на пусковата шахта позволява енергията на взрива да се насочи не навътре, а навън, зад борда, отстрани на капака на шахтата. За сметка на това се съхранява здравината на корпуса. Вярно, че корабът потъна в дълбините, но аварийното продухване й позволи да изплава на повърхността. И там горе започна борба за живота на кораба и хората, която приключи, едва след като в нашите индивидуални спасителни средства привърши запасът от въздух. А без маски в кораба е невъзможно да се остане. Въздухът е наситен с окислени пари и първата глътка предизвиква белодробен оток. Но гореше и четвърти отсек. Едва тогава всички средства бяха сметнати за изчерпани и командирът заповяда да напуснем кораба.
За наш късмет наблизо се оказа съветски граждански кораб."
Необходимо допълнение:
Историята на "К-219" не се изчерпва с само с този скучен и еднообразен спомен. В доклада на комисията се казва, че "взривът и разрушението на ракетата са вследствие на мощно външно въздействие върху подводницата". А в американската преса още през 1986г. се промъкна съобщение, че "атомна подводница на ВМС на САЩ по време на патрул в Атлантическия океан е с повреден корпус в резултат на сблъсък с подводен обект".
Но тогава бе времето на перестройката, Горбачов заиграваше яко с Америка, и инцидентът беше потулен. В сянката на високите политически сметки остана смъртта на пет съветски моряци, загинали в пожара на "К-219".
Но съдбата на един от тях - руския матрос Сергей Преминин, не бива да отминаваме с мълчание.
Популярна е щампата, че руските войници и матроси първо "спасиха света от нашествието на Наполеон, а после и от кафявата чума". Но едно обикновено руско момче в буквалния смисъл спаси света от ядрен апокалипсис.
Когато всички помещения на "К-219" вече били изпълнени с отровни пари, а в четвърти отсек бушувал пожар, се изяснило, че реакторът не е изолиран - решетките на аварийната защита не били напълно спуснати. Всеки миг реакторът можел да избухне, а случката се разигравала близо до брега на САЩ. Неколкократно аварийниците през обгазения и пламтящ обръч на отсека се добирали до реактора, но не им се удало да спуснат компенсаторните решетки. Двама души от екипажа вече били смъртоносно облъчени.
И тогава в пропития с отрова въздух сам тръгва Сергей Преминин... Поел, за да не се превърне в ад целият свят! Той се добрал до реактора, ръчно го заглушил, но обратно не се върнал. Пожарът и високото налягане му отрязали пътя.
Капитан I ранг А.Л. Хурсин, кандидат на военните науки, доцент, през 70-те години щурман на атомна подводница:
"Три пъти съм горял в отсека. В тия минути, когато боята на преградата става на мехурчета, се подлага на изпитание най-важната сплав - издръжливостта на екипажа и подготовката му. При един от туровете ни в турбинния отсек пламна масло. Отсекът е херметизиран, връзка не се установява, няма друг звук освен ревът на огъня. Ръчно той не би могъл да се потуши. Затова в отсека пускат фреон, една глътка от който е в състояние да изпрати целия екипаж на оня свят. Трябва да е сигурно, че всички са си сложили противогазите. Но как да стане, когато наоколо има кълба дим, а си оглушал от рева на огъня?
Спомням си, че тогава видях командира на горящия отсек. На прибежки отиваше към видеомонитора, а с ръка разгонваше дима пред гърдите, за да могат в централния пост да видят пришития на гърдите му парцал с надпис "командир на турбинната група". Даваше знаци с ръце "Всички са с противогази, може да се пусне фреон"... Няма да забравя никога и прибелелите пръсти на нашия командир на дивизион, който стискаше манипулатора - едно движение решаваше - живот или смърт.
Висок професионализъм и издръжливост притежават и офицери от други родове войски. Но от командира на подводница се изисква неподражаема комбинация от качества - да стъпиш в огъня вместо другия, да херметизираш хората в загиващия отсек, но да спасиш цялата подводница.
През 80-те години в американския флот имаше авария на линеен кораб - възпламени се складът с боеприпаси. И тогава един начеващ лейтенант, възпитаник на военноморската академия в Анаполис, без да докладва на командира наводни отделението заедно с 40-те моряци в него. Сам той обаче не пострада. Комисията на Конгреса на САЩ, която разследваше случая, дойде до извода: "Лейтенантът е взел безпрецедентно по безчовечност решение, но то е било единствено вярното..."
Аз обаче си спомням по-често един друг човек, руския матрос от "К-219" Сергей Преминин. Той извърши безпрецедентна по човечност и единствено вярна постъпка."
Потъване в бездната
Версия 4. Системно- структурна катастрофа
Капитан I ранг А.Л. Хурсин:
"Каквито и версии да има днес - от взрив вътре в здравия корпус до потъване в дълбините, - всичко е следствие от една обща причина. В нашия флот се проведе структурно-системна катастрофа и нейният отзвук е гибелта на подводницата "Курск".
Убеден съм, че нейната гибел е следствие от всички негативни фактори, които сами по себе си не биха погубили кораб от такъв клас, но през годините те се натрупваха със скоростта на верижна реакция. И ето, на 12 август в Баренцово море съвкупността на тези негативни фактори достигна критична точка.
Флотът е най-уязвимата структура от гледна точка на процесите, които сега се развиват в страната. Аз бих отделил три компонента, които определят ситуацията на флота. Това са конструктивното съвършенство на корабите, тиловото обезпечаване и подготовката на кадрите.
Що се отнася до конструкцията на подводните лодки ние винаги сме били на висота. И до днес моделите на академик Спаски са едни от най-съвършените в света. Но другите два компонента - тиловото обезпечаване и подготовката на кадрите - сега са в състояние, което бих нарекъл "отсрочена катастрофа".
Ще дам пример. В първия ден след аварията на "Курск" се промъкна съобщение, че имало несполуки с акумулаторните батерии. Тях ги произвежда петербургски завод. Две години той работи на кредит, без да получи за продукцията си една копейка. И заплашен от банкрут, накрая преустанови доставките за флота.
Съвременният боен кораб е огледало на интелектуалния и технически потенциал на страната. А най-важният компонент на флота е тиловото му обезпечение. Всеки човек на борда изисква 12-17 души тил на брега. Тоест всяка рубла, вложена в онова, което плава и стреля, изисква неколкостотин рубли за брегово обезпечаване (това са и ремонти, и снабдяване, и навигационно оборудване, и подготовка на екипажите, и много други неща).
И именно през 70-80-те години у нас се забеляза опасна диспропорция. Най-напред се отпускаха пари за строителството на кораби, а едва след това, което останеше, отиваше за тиловото обезпечаване. Тази тенденция в последните години придоби характеристиките на желязно правило.
И според мен е направо престъпно да се правят икономии от спасителните служби във флота.
През 80-те години ние имахме две спасителни подводници тип "Линок". На борда си всяка от тях имаше по 4 дълбоководни батискафа и водолази, които могат да работят на повече от 100 метра дълбочина. Но през 1988г. трябваше да преминат средносрочен ремонт. Пари нямаше и корабите бяха претопени. Това е престъпление пред жертвите на подводните катастрофи."
Необходимо допълнение:
В изработването на атомните подводници вземаха участие около 1500 предприятия в страната. Дори след Втората световна война, когато половин Русия беш в руини, нашата промишленост произвеждаше по 10 подводници на година. Рекордът бе през 1995г., когато само за една (!) година в състава на флота влязоха около 70 дизелови подводници.
А сега се строят само две - стратегическата "Юрий Дългоруки" и многоцелевата "Северодвинск". Работата над останалите (около петдесетина подводници) е замразена. За извеждане от военния флот се готвят още около 140-150 подводници, като не всички са изразходвали напълно своя ресурс. Но се задава ремонт, а пари - няма.
Икономиите, забележете, са предимно за сметка на ремонтите. И това доведе до тотална деградация на кораборемонтната промишленост.
Около тридесет завода днес са в банкрут. Тези неща са засегнати в писмото на голяма група руски адмирали, адресирано до парламента на страната. И така се оставят на разруха все още годни за плаване кораби.
Към днешна дата за ремонт плачат повече от 700 кораба на Руския флот, от които 400 - бойни! Но свидлива ръка отпуска средствата - те едва стигат за обезпечаване на 10% от необходимите ремонти.
Капитан I ранг А.Л. Хурсин:
"И все пак на първо място в системата на боеготовност на флота и безопасността на плаването бих поставил подготовката на кадрите. Най-важното съотношение, което трябва да се съблюдава, е нивото на развитие на технологиите да съответства на нивото на интелектуалния потенциал на нацията. И веднага става ясно, че подготовката на флотския офицер е най-продължителният и трудоемък процес.
Какво е това офицер? Цивилните обикновено отговарят - командният състав на флота и армията. Но старшините и сержантите също командват. Тогава къде е границата? Бих казал така - офицер не е длъжност, не е работа, не е професия. Офицер - това е качество и състояние на личността. И то се заключава в това, че на офицера е делегирано правото на действие от името на държавата и в неин интерес. И това действие си служи с методите на въоръжено насилие. Оттук и високите изисквания към професионалната компетентност, а и към минимум гарантираното ниво на нравствените устои на офицера.
Но преди две години в страната започна целенасочен разгром на висшето военно обучение. Решено бе два пъти да се намали броят на военните училища. А ясно е, че ако момчетата живеят на 100 км от най-близкия губернски център (сиреч, с електричка няма да се добереш), то военното училище остава единствената възможност за висше образование. Това вече не е просто нюанс на военната реформа, а директна заплаха за интелектуалния потенциал на нацията. Знаете ли каква диплома получава например випускникът на американската военноморска академия в Анаполис? Учител! И като отслужи, отива в школото, дори и заради това да подпомогне патриотичното възпитание на нацията. А ние - обратното. Разрушаваме своето висше военно образование. Пък едно десетилете е малко, ако решиш отново да създаваш офицерски корпус. И това е, което ни отпраща далеч назад... Като заключение, след Цушимския разгром Русия е зашеметена, но намира сили да развие широка програма за флота. Така и днес държавата ни трябва да определи своите приоритети - нужен ли ни е флот, или не ни е нужен. Трябва обаче да се помни, че флотът не е това, което плава в морето, а онова, което може да решава геополитически задачи."
Вместо епилог
Правителствена комисия ще направи окончателните изводи от аварията в Баренцово море. Но отсега е ясно, че към тази авария ни водеше като цяло курсът на реформите. Този курс като с маяци е белязан от скелетите на загинали кораби. Загинали в мирно време... и още по-често на заводските стапели.
Цялата страна се втурна на помощ на моряците от "Курск", които пред тв-камерите буквално ловяха последните глътки въздух. И цялата страна днес споделя мъката на близките им.
Но нима по-млко състрадание заслужават близките на офицера, който, задъхвайки се от хронична нищета и унижения, не издържа и насочва цев към слепоочието си? И колко много са те днес?
Морските офицери също така трескаво ловят последна глътка въздух, потопени в бездната на нищетата и отчаянието.
Фактът, че корабите ни все още са в състояние да излязат в морето, е подвиг. Подвиг на саможертвата и беззаветното служене, на жертвоготовността на руските матроси и офицери, тези мъченици и подвижници на великото воинско братство.
Цял народ беше готов да помогне на героите от "Курск". Но нека в тези трагични дни си спомним, че от глъбините чака да бъде изваден и целият руски военноморски флот.
А и цялата страна отдавна има нужда от капитален ремонт.
Отговорът - в продължението на новината
Според в."Сега" (21.08 т.г.) гостуващ у нас зам.-председател на Европейската народна партия в разговор с Иван Костов похвалил СДС и наругал БСП. "Абсолютно съм убеден, че единствено със СДС България ще стане член на ЕС", заявил г-н Вим ван Велцен.
Дотук, добре. Обяснимо е да похвалиш политически родствена партия, особено когато си й отишъл на гости, независимо какво мислиш за нея.
По-нататък обаче следва нещо смущаващо. "БСП не помага за евроинтеграцията ви", пояснил гостът. Тя била зависима от интересите на чужди държави и от неразградените структури и лица на ДС. Велцен стигнал до този извод в резултат на дебатите в парламента около доклада за националната сигурност и "Филчевгейт".
И това е приемливо, макар и да остава висящ въпросът кога холандецът, без да е българист, ще да е успял да се запознае от първа ръка с тънкостите на нашия вътрешнополитически живот и да повтори без каквито и да е редакционни изменения клишето на СДС по този случай.
Отговорът може би се крие в продължението на новината. В разговорите участвала и Надежда Михайлова, също зам.-шеф на ЕНП, по чиято покана Велцен бил у нас. Да, същата, за която "Демокрация" навремето съобщи с фанфари, че е избрана на този чисто почетен пост, а няколко дни след това пропусна да спомене, че въпросната братска партия гласува единодушно за затягането на шенгенската бариера пред българите.
Смущаващо е не това, което е говорил гостът - повтаряме, нормално е възпитаният гост не само да похвали домакините си, но и да направи още една крачка и да клъвне враговете им, когато води разговори в интимен кръг.
Ненормалното и заради това смущаващо е, че всичко това е казано в съобщение на правителствената пресслужба.
Ненормално е една (предполагаемо) българска национална политическа сила публично да огласява, че неин чуждестранен съмишленик е охулил друга българска политическа сила и да изрази открито задоволство и гордост от тази работа.
Това просто не се прави по света. Навремето Де Гол прекъснал грубо Чърчил, когато той решил да му достави удоволствие, като уязвил в негово присъствие един изтъкнат френски антиголист. Предполага се, че националните проблеми са си вътрешнонационална работа, в която чужденците не трябва да се месят.
Да сте чули гръцка политическа партия в словесните си излияния срещу опозицията да казва, че тя е лоша не за друго, а именно защото негърци не я харесвали?
В интерес на истината солунските четворкаджии, които също парадират инфантилно с подкрепата на ПЕС, никога не са цитирали пред хора техни лоши думи за българските си политически опоненти.
И друг път сме казвали, че в СДС слугинажът е генетично и същностно начало.
Иначе в информационната политика на СДС и в професионалната съобразителност на Надежда М. има развитие. Преди за башседесарството на испанския посланик научихме от втора ръка, благодарение на ловешката касета. Сега за суперседесарството и антибесепарството на новия гостенин всички узнахме от официално съобщение на правителството.
Сиреч, не става дума за рецидив на простотия, а за усъвършенстване на стила и метода на работа.
Сега всички знаем, че г-н Велцен е башседесар. Дали за разлика от журналистите не е останал ненахранен, в съобщението за печата не се казва нищо.
Бедна ни, бедна Надеждо, защо не си остана в съюза на българските преводачи?
Пир по време на глобализъм
При други обстоятелства роженското шоу на Петър Стоянов можеше да развесели българите. Най-малкото с рефлекторното президентско придържане към изпитания метод на социалистическия реализъм: съчетанието от партийност и народност.
"Рипни Калинке, да тропнем, та да се пукнат душманите", призова г-н президентът.
Народността е видима - Калинка, досущ като президента, премиера, министрите и депутатите, е човек от народа. Може ли да бъде иначе при народовластие?
Партийността пък е направо очевадна.
Рипането е всеизвестен синоним на подскачането, което преди няколко години осигури на г-н Стоянов вечния висок за пред хора рейтинг.
За догадки има място само при изясняването на личността на душманите. Кои ли са тези люде?
Един от възможните варианти на отговор е следният: душманите са агентите на старата Държавна сигурност, които така и не искат да мирясат, както и вездесъщата руска мафия, за разлика от българската, оказала се виновна за всички проблеми на България.
Ако обаче се взрем в друг признак на душманите - пукането, те май са многочислена сган от порядъка на 8 милиона души. Душманите пукат, или по-точно изпукват, всеки президентски мандатен ден.
Едни - от спряно парно или скъпи лекарства. Други - пречукани заради пенсийката от рецидивист с трудно детство, пуснат на следващия ден под гаранция със съдействието на адвокати, жалващи се в Страсбург. Трети, защото още не са се научили да фотосинтезират. Четвърти, поради всички горепосочени причини, взети заедно.
Петър Стоянов в този твърде ранен и твърде скъпоструващ старт на предизборната си кампания побърза да се презастрахова - нападна онези, които окачествиха роженското шоу като пир във време на чума.
Може и да не са прави. По-скоро станахме свидетели на пир във време на глобализъм, което е по-лошо.
Поредно олекване
Както и при досегашните показни "бунтове" срещу Иван Костов, и в "бръмбаргейт" Петър Стоянов се отправи към полесражението като аслан. Завръщането му също не се различаваше от предишните.
Поради своята привичност гледката вече предизвиква прозявки. Президентът дава вид, че се изживява като главен герой на пиеса и едва на сцената разбира, че там се разиграва чужд спектакъл, с чужд сценарист и режисьор, в който на държавния глава е отредена роля дори не на статист, а на елемент от декора. Скука.
Годините, месеците и дните на неговото президентстване са години, месеци и дни на непрестанно обезценяване и олекване на президентския пост. Каквито и рейтингови числа да подават правилните демоскопски агенции за предполагаемата популярност и одобрение на Петър Стоянов, във възприятието на повечето българи той отдавна бетонира представата за себе си като за един Георги Трайков по времето на Тодор Живков.
Това е тъжно за България, защото при цялата конституционна ограниченост на функциите на държавния глава, при наличието на държавнически ум и характер, той би могъл да има стабилизиращ характер за управлението. В частност, да работи против поставянето на партизанските изгоди над общонационалните интереси. Петър Стоянов не пожела или не успя да покаже дали притежава тези качества.
Не съм сред критиците на президента, които търсят обяснение за неговото поведенческо издребняване в някогашното му битие на провинциален бракоразводен адвокат и популяризатор на социалистическите семейни ценности. Семейните ценности, социалистически или не, заслужават да бъдат защитавани. Колкото до бракоразводните дела, опитът, придобит в тях, би могъл да бъде полезен и в управлението на държавните такива, стига от него да се извлече рационалното начало.
Съмнявам се обаче дали господин Стоянов е щял да преуспее в някогашната си професия, ако и в нея бе проявявал слабоволието и страхливостта, характеризиращи неговото поведение на сегашния му пост, когато клиентът, чиито интереси защитава, на книга е целият български народ.
Естествено, последните качества не могат да бъдат прикрити с компенсаторна словоохотливост, най-малко пък при невероятната инфлация на словото, която битува днес в България.
Тази щедрост в разклащането на въздуха издава и непознаване или неразумно пренебрежение към рационалното начало у българина, възприемащ винаги празнословието именно като празнословие, независимо от неговото изящество. Разточителната жестикулация, с която е гарниран, не променя нещата.
За не по-малко непознаване или пренебрежение, този път към българския морал, говори стартиращата поредица от предизборни шоу-реклами в днешните времена на бедствие. Аналогията със специалистката по хляба и тортите Мария-Антоанета няма как да не се натрапи.
Не е учудващо, че хорицата, скроени да мислят само за личното си бъдеще, и то откъм материалната му обезпеченост, неизбежно превръщат всяка обществена длъжност, дори и най-високата, в нейна карикатура. По изпреварващо угодничене пред чужденците Стоянов задмина дори Ж.М.Ж. Трудно ни е да намерим по-показателно свидетелство за последното от припряността, с която хариза българското небе на НАТО и предложи земята на нашата Родина за ядрени бази, без още да са му я поискали.
Дано следващият български президент бъде фактор за решаване на проблемите на България, а не част от тях.
Режисьорът подготвя новата трупа
И това доживяхме - стари, износени политически бракми като Александър Божков да ни дават съвети, че е необходима "подмяна на персонала, а не на креватите". Всичко това - по адрес на своите стари другарчета, по адрес на правителството, управниците на държавата. Та забравил ли е Божков, че довчера и той бе гърбосложен на креват!
За трибуна му послужи семинар, организиран от младежкия съюз на СДС и Европейската младежка демократическа общност.
Божков, който е драматична смесица от уяденост и наглост, сега влезе и в ролята на Тартюф. Но не пое отговорност, не се самобичува и не изрече знаменитата реплика на персонажа, в който се е превъплътил: "Сложете там бича до ризата корава!"
Не, той е чиста вода ненапита и не носи никакви отго- ворности като вицепремиер за катастрофалното състояние на българската промишленост. И има дупето да се яви на един обществен форум, когато е разследван за скандални сделки с компенсаторни записи, когато все още никой не е забравил, че си бе спечелил прозвището Мистър 10 %.
Докато беше на власт, мълчеше за проблемите и далаверите като панирана риба, а тържествуващата нагла ухилка не слизаше от лицето му. Сега вещае мрачни перспективи пред страната, които перспективи се заформиха тъкмо по негово време и с негово участие.
Сега сърцераздирателства, че трябвало да дойдат "нови хора и да поемат ключовите позиции в политиката и бизнеса, в администрацията, в цялото общество".
Подобни думи падат като мехлем върху душите на младите сини растиняковци, дето като буйни кончета нетърпеливо бият с копитца най-сетне да бъдат пуснати в политическата кушия.
И чичо Божков се явява едва ли не говорител на техните амбиции.
Дали появата му на форума може да се възприеме като атака срещу правителството?
Безспорно!
И тук изниква един много важен въпрос. В качеството си на какъв Божков се изтъпани на трибуната? И кой го допусна до нея?
Новоявеният Тартюф не заема никакви постове, нито в държавната администрация, нито в партията. Това означава, че той не е в притежание на функции, които да допускат и регламентират участието му в синия младежки форум.
Но той участва?
Значи някой му е послал, някой е осигурил възможността да се включи в междуособицата.
Този някой, а най-вероятно някои, трябва да бъдат търсени всред групите и групичките, опозиционно настроени срещу Костов. Да си спомним чий любимец бе Ал Бож, на чий мегаспекулант бе дясната ръка в България? По чия поръчка и модел той разгроми и разпродаде българската промишленост? На Джордж Сорос, мегаспекуланта, комуто са отдадени под аренда Балканите и свободата да се разпорежда със съдбините и живота на цели народи. И в чия "отворена" структура е приютен след низвергването му?
И наистина, за да се прибегне до всякак амортизирания и окепазен Божков, е признак не само на кадрова недостатъчност, но и на наглост, която може да бъде обезпечена само с широкия гръб на мултимилиардера.
И тук един детайл, който все пак дава някаква представа за разстановката на силите. В ролята на своеобразен подгласник на Божков се изяви членът на НИС на СДС Михаил Михайлов. В изказването си той особено наблегна, че правителството е длъжник на младежта. Отиде и по-далеч, като заяви, че младите са показали червен картон на управляващата партия с отказа да гласуват на местните избори.
Всичко това съвсем не е случайно и индикира една свирепа вътрешновидова борба, ако приемем определението на Дарвин, във върхушката на СДС. Изходът от нея сякаш е предварително известен... На каква основа е обаче тази борба? При всички случаи не на идейна, защото управляващият елит е безидеен, а т.нар. християн-демократически ценности, нескопосно имплантирани, не са нищо друго освен финтифлюшка.
Противоречията между крилата и групите се динамизират върху базата на личния интерес и по поръчка извън СДС и извън България. Поради тази причина и групите нямат, така да се каже, постоянно агрегатно състояние, обтекаеми са и променливи по състав според възникващата ситуация.
В този смисъл на профанно равнище на заговорниците им липсва не енергия, липсват им идеи, зад които да застанат хора. Това ги прави само интриганти и недоволстващи мърморковци. И то не заради друго, а защото са отдалечени малко или много от кърмилната копанка.
Затова всички бунтове и бунтчета имат жалък характер и не са нищо друго освен тартюфски превъплъщения.
И за какво леят сълзи и за какво плачат изгнанните от синия Олимп? Бакърджиев заплака за кадрите в СДС, заплака за старите площадни поборници, визирайки най-напред себе си, които Костов прогони от властовите позиции.
Но всеки вожд постъпва именно така. Първата работа на всеки вожд, когато си стъпи на краката, е да разгони тези, с които е дошъл на власт, за да не дели властта си с никого. Ако Бакърджиев и подобните нему си бяха дали труда да щудират поне Макиавели, този тъмен тълкувател на човешките страсти, щяха да знаят какво ги чака.
Но когато пропуснеш да се ограмотиш навреме - все си изненадан. И започват тартюфски сцени, разиграване на озлочестеност и плач по отнета невинност.
Е, чудно ли е тогава, че Костов поединично мачка притаилите се в политическия храсталак дребни партийни гризачи, на които липсва идейна база за обединение?!
Но това едва ли е повод за триумф и радост, защото тъкмо Костов е, който създаде един безпринципен и безидеен политически елит, меркантилизиран до крайност, който в крайна сметка ще го повлече и него.
Пък има и една приказка: с какъвто се събереш - такъв ставаш.
Провалът в една политика винаги се изражда във фарс. И не случайнно на политическата сцена се е завихрило едно тартюфско Светивитово хоро, което буди само омерзение.
Това, изглежда, ще е последното действие преди окончателно да падне завесата.
И няма да сгрешим, ако кажем - режисьорът подготвя новата трупа.
След летния Апокалипсис... Само за няколко седмици прекъсна зомбирането на българите с тиражиране на приказките на мургави лидери, ръкомахащи президенти и усмихващи се кметове.
И те се замислиха върху това какво ги сполетя. Туна беда - незапомнена суша, нетърпима жега, ужасно безводие, 2000 пожара, нагла спекула и пълно безхаберие и безпомощност на синята власт. Апокалипсис през август.
Държавата е вдигнала ръце от всички свои лостове, чрез които допреди 10 години се бореше успешно със сивата икономика, наркотрафика, рекета, отвличанията, убийствата и заграбването на общонародната собственост. Никаква защита на българския производител и потребител. Пълен разгром на българската индустрия. Само за 1 година - 14% спад в износа, 600 млн. марки дефицит, главно от 40-процентното намаляване на търговията с Русия.
Боже, Боже! - тюхкат се по-възрастните. Ние ли криво ти се молихме, ти ли криво ни разбра? Виновни, както винаги, няма. Искаме евтин природен газ, но правим бирен празник на Паметника на Съветската армия. И пикаем по него. Джуджето Бакърко все още е горд как е надхитрил Рем Вяхирев, прави се на умряла муха - с физиономия, сякаш е номиниран за "блажен". Благодарение на него завод като слънце - "Химко"-Враца, работи нахалост, защото цялата му печалба отива за закупуване на суровината - природния газ.
Фанфари имаше, виновен няма.
След като САЩ и НАТО си изхвърлиха "обеднения" уран-238 в Югославия, сега същите се заеха да ни предпазят от прекалена употреба на "обогатен" уран-235.
"Спирайте двата малки реактора! Иначе ще видите ЕС през крив макарон". Същото казаха и на Чехия. Чехите, и то тамошният Ж.М.Ж. - Хавел, отговориха стереотипно: "Беште до пърдела", т.е. атомната ни енергетика не може да се обвързва с условия за членство, защото новият блок на АЕЦ "Темелин" е безопасен.
Че натискът за затваряне на нашите реактори е политически, го каза през август самият президент на Европейската федерация на работниците в атомната енергетика. Но ще разбере ли шиле, което не може да раздели на две магарета сено, този жест? Или пък неговият Командир, който много добре е разбрал от приятеля си Месут Йелмаз в Свиленград, че на Турция ще й трябват още 20 млрд. киловатчаса годишно.
Как да определим тези двама съглашатели освен като родоотстъпници и направо като престъпници, защото без бой се отказват от най-сигурния приход за България?
Може ли да кажем нещо ласкаво за министъра на земеделието? Полето, потънало в тръни и бурени, гори със седмици, няма помен от поливно земеделие, а той прави изложение в Добрич да показва на фермерите последните достижения на агротехниката. Нали е по ревютата, завалията. "Лоша реколта! Това е рискът, братя българи. Не се бойте, ще внесем от чужбина, от Сърбия например". Пазарна икономика. А кооперациите - вълците ги яли. Ни кредит, ни дотиране, ни застраховка.
Ако прескочим безмислените воаяжи на външната ни министърка из Латинска Америка, които се отразяват единствено на авоарите й в чужди банки, то би трябвало да се замислим до какво могат да доведат пътуванията на друга одиозна фигура, бивш комсомолски или партиен секретар (това е вече задължително условие в кабинета на Костов). Става въпрос за опасен ренегат на име Бойко Ноев, който си е поставил за цел да направи Отечеството плацдарм за нова агресия срещу Югославия. Привикват го в Брюксел и му нареждат: "Купувате американски самолети, учите офицерите на английски и армията след реформата да я видим събрана на стадион "Народна армия"! Вие предлагате "логистична подкрепа", т.е. материално-техническо снабдяване. А ние искаме още малко казарми, малко курортни селища, малко болници, малко летища и много компаньонки. Може и компаньони! " Ноев суче мустак: "Имате ги, сър. Само да получим поканата за НАТО, че сме обещали на избирателите, а изборите чукат на вратата".
Ал Бож, този душманин на българската общонародна собственост (с 2 % одобрение и 98 % тепегьозлък), пак през август каза мъдро на сините комсомолци в Шумен: "Да посрещнем Новото хилядолетие с нови лица". С други думи, ние сме дотук. Ще ви напътстваме от чужбина.
Който и от управляващите да хванем с два пръста и да го извадим на показ от политическото блато, настрани от съмишлениците му майкопродавци, ще онемее от страх. Всеки от тях знае нечестивите си дела и не би се изненадал, ако тези дела един ден бъдат криминализирани.
За все повече българи става безпощадно ясно, че сравнително малка група негодяи узурпираха народния суверенитет, предадоха го на чужда държава, удариха го на пладнешки грабеж и на практика осъществяват геноцид срещу големи групи граждани на собствената си страна. Този термин за първи път беше използван след края на Втората световна война за квалифициране на престъпленията на нацистите.
След Нюрнберг през 1948 година (8 декември) в ООН бе прието и определението за "геноцид". Според него геноцид може да е практика както по време на война, така и в мирно време. Достатъчно е да бъдат извършвани действия, които изцяло или отчасти да разрушават национална, етническа, расова или религиозна група граждани и да включват:
1) Убийства на членовете на общността.
2) Причиняване на сериозни физически или душевни страдания на членовете на общността.
3) Създаване на условия на живот, които водят до пълното или частично унищожаване на общността.
4) Приемане на мерки, които намаляват възпроизводството на групата.
