ДПС - първородният грях на демокрацията
Доган се среща с посланици от натовски държави. Кемал Еюп заплаши, че ДПС ще се жалва от правителството на Международния съд в Хага, щото пак уж нещо правата на малцинствата били засегнати. Осман Октай направи ценно признание, какво че лидерите на движението ни били "девственици в политиката".
Тези не съвсем деликатни убождания определено вадят от равновесие силно кахърните напоследък сини вождове, на които навсякъде им се привиждат врагове и душмани. Ту медиите им виновни, ту социологическите проучвания, а най-вече калпавият и неблагодарен народ, който не ще да вдява през ушите си позитивните послания на Костов.
А междувременно Доган се направи и на стратег. Той заяви, че Европа не иска коалиционно правителство на СДС и ДПС. "И щом ви казвам - наби чемберите Доган - значи това е съгласувано на много етажи - не говоря за моите, а за тези извън България."
От това изказване излиза, че политическите решения се вземат не в страната, както е при една суверенна държава, а извън нея. И още - че ДПС е обречено, отписано, че дните му са преброени, а гробищната лопата - в ръцете на етническия вожд. Сиреч - ДПС и само ДПС ще държи юздите на държавата и накъдето ги подръпне, натам ще върви управленската каруца.
Доган не се и свени в съвсем пряк текст да заяви какво ще очаква да получи след евентуалния пазарлък на политическия хайван пазар. Казва си го: "Ако сегашният кабинет има най-вече разпределителни функции, следващият ще трябва да преразпределя."
Преразпределението е важен елемент от паразитната философия на Доган и на ръководената от него формация. Ще рече - пак сладки блянове и щения да се докопа тавата с недоизядената баклава.
Правото да плюскаш на корем, без да поемаш при това никакви задължения, е основната претенция на ДПС, която обаче винаги е забулена с т.нар. права на малцинствата. И ако някой все пак помене за реципрочност в баланса "вземаш-даваш", етническите шейхове мигом проглушават света, че се ограничава свободата на техните избиратели и че българите само се престрували на толерантни, а инак не обичали турците, а това, както се знае, е грях, който не се прощава.
И Доган не прощава. Той при всеки удобен случай клепа страната, върху която паразитира, подобно на червей в ябълка.
Персоналният враг на Доган уж е Костов. И той замамва сините с обещанието да се възстанови ОДС, ако се махне Командира. Знае, че това не може да стане, но този открито лансиран анонс цели да всява смут в СДС и да го разцепва. Така още повече си вдига цената и се подготвя за лют пазарлък след изборите, когато с когото и да се коалира, ще иска вече майка си и баща си. Сиреч - пряко и масирано участие в изпълнителната власт.
И нападките добиват личен характер, нещо, което е характерно за ориенталския тип политика. Доган нарече Костов "уплашен, неадекватен политик с неконтролиран израз".
Но тук нещата приемат други измерения. Доган привидно води битката срещу Костов. Това е обаче по същество битка срещу българската държавност. Защото на Доган, за да може да си разиграва коня както си иска, е необходима именно слаба държава, при това силно зависима от неговото прословуто балансьорство.
Тук едно необходимо уточнение - нямаме никакво намерение да защитаваме Костов, той е претоварен с грехове към нацията, но не можем да не си даваме сметка, че когато атаките срещу него изхождат от една етническа партия, те не могат да имат друга характеристика освен етническа.
И пак стигаме до основния извод, застъпван неведнъж на страниците на "Нова Зора", а именно, че една етническа партия не може да има други интереси, освен етнически.
На тази база и преценяваме кампанията срещу Костов като етническа, още повече че премиерът узря до мисълта да каже, че голямото зло на България е ДПС. Значи все пак той е наясно с нещата. Друг е въпросът, че вън от това умозаключение не се отива, не следват политически действия.
Та на темата - щом ДПС е етническа партия, а тя е такава и само такава, - последната грижа на шейховете може да бъде България. И ако си припомним изказването на Доган по време на конференцията на движението, какво че той вижда България като мултиетническа държава, картите в пасианса се наместват и е ясно за какво става реч.
И СДС, който се мята между ужаса от провала и смътната утопична надежда, че някак си може да се спаси, е вече проядено от козните на Доган. В резултат на това, но не и само поради тази причина (важни фактори са икономическите интереси), в синия лагер са ясно очертани две враждуващи крила. Бисеров, Бакърджиев, Цонев и Светлана Дянкова са за партньорство с ДПС; Костов, Соколов и Екатерина Михайлова и дума не дават да се издума за политически алъш-вериш с етническата формация. Но само да не помислим, че те заемат такава позиция от патриотични подбуди. Няма такова нещо. Самозаблудата, че въпреки всичко могат да се спечелят парламентарните избори, прави хардгрупата на Костов сляпа и неотстъпчива. Тя не иска да дели плячката с никого.
СДС повтаря колебанията на цялата политическа класа по отношение на ДПС. Но тези разминавания във възгледите не са на принципна основа, а на конюнктурна. И ония, които са срещу Доган, и тези, които искат да се заиграят с него, не могат да си дадат сметка, че самият акт на съществуването на ДПС съставлява опасност за унитарната българска държава, за националния суверенитет и сигурност.
Опитът да се представи конфликта между СДС и ДПС като конфликт междуличностен - Костов-Доган - страда от политически наивизъм. Подменя се същността на проблема.
А същността на проблема се състои в това, че ДПС рано или късно, но винаги застава срещу всяко българско правителство. Защото е българско!
Дори и да участва в българското правителство, ДПС пак ще бъде срещу него, защото за кой ли път трябва да обясняваме, една етническа партия по презумпция не може да има други интереси, освен етнически. А те са антидържавни. А те са такива, защото в генетичния код на всяка етническа партия е заложен синдромът на етнорелигиозното капсулиране, на сепаратизма и тенденциите за автономизъм.
И битката на ДПС срещу СДС не е никаква друга освен етническа. Такава беше тя и срещу БСП. Такава ще бъде и срещу всяка управляваща българска партия. Това е аксиома.
А СДС, освен ако не се случи нещо извънмерно (нещо като тих авторитарен преврат), ще се довлече по корем до изборите, на които ще си получи своето - заслужената политическа смърт.
Лошото е, че сред участниците и зяпачите на траурното шествие ще бъдат и тия от ДПС - първородният грях на нашата провалена демокрация.
СДС се пръкна от яслата на Ориента
СДС обслужва себе си чрез задкулисна политика от ориенталски тип. Някакви хора се събират някъде, в потайна доба и на потайно място, и вземат някакви решения, които не се огласяват и не стигат до обществото.
Властта се упражнява от много малък и тесен кръг от хора и всичко това странно наумява на някогашния султански Диван (министерски съвет), където са се сърбали шербет-кафета и са се точели тънки лакърдии досежно хала на дьоврета (държавата) и най паче да се измудрят нови чалъми за дрането на три кожи от един гръб.
Никакъв обществен дебат, никаква прозрачност. Тъй нареченият избирател е сведен до статута на безсловесна твар, да не кажем на рая, от която се иска редовно да си плаща даждието, ще рече данъците, и от време на време под строй да ходи на избори и да гласува правилно за най-правилната партия. Ако се появят колебания в "електоралците", те биват завръщани във верния път с изпитаните ориенталски средства - бой и пари. Нали и Бъки беше постановил, че избори се печелят с бой. Към тази проверена от практиката методика Надежда Михайлова (Ловешката афера) притури и нахранването, та да се запушат устите на бъбривите журналя.
Друга една ориенталска отлика на синия синедрион е да лъже като дърт циганин. Тук на помощ идва калемът на стъкмистиката. Ще рече - статистическите данни се предварително поръчват, за да придобие социалната картина розоводоматени отблясъци. И тя придобива тъкмо такива и излиза, че брутният вътрешен продукт е нараснал с н'ам колко си процента, доходите на глава от населението се увеличили, а икономиката, дето никаква я няма, отбелязала ръст.
Сиреч - всичките добруват под сянката на падишаха.
В случая под сянката на демокрацията.
И който си позволи неприличието да изохка и да изплаче, че парите не му стигат, че животът е труден и т.н. - изглеждат го с възмутена почуда и отврата и го обвиняват, че няма слух и душа за позитивните послания. И го сръчкват в ребрата да се усмихва широкозъбо по американски и да не се резили пред европците, които все обещават, че някога ще ни гушнат, ако се държим правилно.
В Ориента халюцинират сънищата на Шехерезада. Нашите ориенталци също ги долюбват и строят за всеобща употреба въздушни замъци. Такива въздушни замъци са ЕС и НАТО. Ах, веднъж като ни приемели там!... Да, ама нещо не бързат да ни приемат с нашите чифте пищови на гол тумбак.
Европейските сарафи ни теглят на тънка везна и викат - това ще изпълните, онова ще изпълните, заводите си ще продадете за пробит мангър, а че тогава ще си хортуваме за едно и друго. Нашите какаванци слушат с Мунчовски усмивки, гаче ли златен дъждец вали, а не ни вадят душите с керпеден и мътят главата на населението, че сме едва ли не любимото дете на Европа. Сиреч - живеят в паралелен свят на симулирана реалност. Или, както се пее в една съседска страна: "Животът е сън, сънят е загадка, аман!"
Нежеланието да се приеме светът такъв, какъвто е, и бягството в илюзорния свят на афионни видения, също издава наличието на ориенталска нагласа в мировъзрението на сините шейхове. Подобно на обитателите на султанския Диван, и те не обичат лошите вести, приемат ги за клеветничество, и образно казано, режат главите на техните приносители. Например казват им, че въпросът на въпросите е брачният съюз между приватизацията и клиентелизма и консумирането на този брак от братовчедите, а те се правят на света вода ненапита и викат, че лошавите газетари кепазели по света и у нас най-правилната линия и най-правилното правителство.
И за да се ограничи достъпът на лошите вести до народонаселението, които, както знаем действат развратително върху неукрепналите демокрартически умове, Командира, поучен от опита на дядото от Северна Осетия, потърси сред своите врагът с партиен билет и гневно се изпровикна: "Всеки член на СДС, който изнася вътрешнопарийни проблеми в медиите, е подлец и предател!"
Въх!
Остава Костов да въведе като демократическа практика и бой с тояги и камшици, за да озапти бъбривите. Така окончателно ще превърне партията си в персонален еничарски корпус.
И пак повява на Ориент.
Чисто ориенталско - подобострастно и рабско - е и отнношението към чуждите партньори. И ако използваме думите на Раковски, сините шейхове посрещат високопоставените европци "с телесно кършене и ги поздравяват с ласкателни и сладки притворни речи".
За да заслужат едно аферим и снизходително потупване по рамото, съвсем протоколно при това, нашите нови властници са готови да приемат връз себе си всяко унижение, без да ги е грижа, че унижават националното достолепие и достойнство. Това е рабският синдром на парвенюто, на помиярството, на конашкия чорбаджилък, който Ботев нарече "непорината византийска воня".
Поведението на сините шейхове е типично поведение на хамове - в страната те са нагли, брутални, надменни (същински кърседари), зашлевят с опакото на ръката всеки несъгласен с техните безумства и изстъпления, а навън са мазни, любоугодно захилени, винаги готови да кажат "евет" (съгласен), само и само западниците да кандисат да ги наемат за измекяри на своята егоистична политика. Поради тази причина - да се цанят при чужд господар - те са готови да дадат повече, отколкото им се поиска, рабски предугаждайки и изпреварвайки щенията на своите роботодатели.
И тук се присещаме за изсилването на президента Стоянов, който бе готов да джироса бази на НАТО, без да му бъдат поискани такива.
Ибрикчиите, кафеджиите, харемните евнуси и шетачи, както и ганимедовците, нямат право на достойнство. И нашите сини шейхове нямат достойнство. Тям стига бакшишът и пълният сахан, а лъстивият поглед на политическия разврат ги прави щастливи като случили държанки.
Ето такива са те новите управници на България - по ориенталски развратни, затънали в корупция и духовна нечистота. Защото всички те до един са се пръкнали от чряслата на Рачко Пръдлето, на дърти Цеко, на Хаджи Иванчо Хаджипенчович ефенди, на Данко Харсъзина и на целия оня сонм майкопродавци с гнили души и гнили съвести.
Но до'ще ден, когато ще настъпи "плач и скърцане на зъби", както е предречено в Светото писание, и тогава ще наринем всички ония, които са се изгърбили от теманета и от близане на чужди сахани.
Близък е денят!
Войната срещу Югославия не е приключила
Въпреки относителното временно затишие на военните действия на Балканите не трябва да притъпяваме бдителността си. Ако САЩ се провалят в разрушаването на югославската държавностс поради досега използваните средства, те няма да се поколебаят да предприемат нова въоръжена агресия срещу западната ни съседка. В статията си познатият на читателите на "Нова Зора" канадски проф. Мишел Щосудовски предлага факти, някои - добре известни в България, други - не толкова.
Повод за агресия все ще се намери - излишно е да напомняме, че Вашингтон съвсем не се опитва да обосновава нападенията си срещу неугодните му, т.е. наистина суверенните държави с добре отработена професионално демагогия. По-скоро се държи като Берлин през 1938г. и 1939 г. - умишлено предлага на света аргументи, сякаш демонстративно съшити с бели конци. Това не е следствие от недоглеждане или недоумение, а по-скоро допълнително средство да се парадира със сила.
Събитията на Балканите не се развиха напълно по сценария, изработен във Вашингтон. Югославия не се разпадна и в стопански, административен и военен план продължи и продължава да функционира като държава. Въпреки многото американски пари, куислингите в Черна гора и в Сърбия са в отстъпление. За Белград трудно може да се каже, че е столица на изолирана държава, след като я посещава държавният глава на Китай. В Западна Европа, въпреки видимата на повърхността солидарност срещу Милошевич, различията по бъдещата политика към Югославия започват да преминават в разногласия.
Накратко, политиката на задушаване на законното югославско правителство с диверсионни, икономически, политически и пропагандни средства е далеч не дава очакваните от САЩ плодове.
Възможността след провала им САЩ да прибегнат до крайното средство - пряката сухопътна агресия срещу Белград, не трябва да се пренебрегва. Колкото и малко вероятна да изглежда днес.
"Зора"
Дестабилизирането на Черна гора Военното нашествие в Косово и неговото окупиране е само етап от усилията за политическо дестабилизиране на Югославия с цел икономическото й поробване. Методите, използвани за тази цел в Черна гора, са подобни на прилаганите в Босна и Косово.
1. Предизвиква се вътрешно обществено и етническо разединение.
2. Финансират се пронатовски политически партии и пронатовски военни и полицейски сили и военизирани групи.
3. Използват се средства за водене на икономическа война. В частност, дестабилизира се югославската национална валута и използването й в Черна гора.
4. Осъществяват се разузнавателни и диверсионни операции с цел да се подготви почвата за военна интервенция.
След фактическото откъсване на Косово от Югославия НАТО полага усилия да откъсне от нея и Черна гора, единствения й достъп до Адриатическо море.
"В изпълнение на съвместна операция в Югославия под кодовото название "Корени" е било замислено отделянето на Черна гора от Югославия и лишаването на Сърбия от достъп до Адриатическо море. Чрез откъсването на Косово Сърбия бе лишена от важен източник на суровини. Подобна съдба е била предвидена за разположената на север Войводина, смятана за житница на Сърбия. Като страничен резултат от тези действия се е целяло да бъде отслабена югославската армия и дори лишаването й от способността да защитава границите на Югославия и дори на самата Сърбия при евентуална необходимост от непосредствена окупация... Било е преценено, че една федерирана Югославия, образувана от бившите републики и "автономни региони", ще бъде лесно покорена в стопанско отношение чрез натрапването на "свободни пазари". (Проф. Р. К. Кент, Отворено писмо до Комитета на Сената на САЩ за отношенията с Европа, 24 юли 1999 г.)
Още от 1997 г. Вашингтон започна да оказва открито финансова и политическа подкрепа на марионетното правителство на Мило Джуканович. В разгара на бомбардировките срещу Югославия Джуканович посети Вашингтон, където се срещна с Мадлин Олбрайт.
С условието да бъдат започнати "пазарни" реформи САЩ предоставиха помощ за полиция от 14,000 души, лоялна на Джуканович, както и за финансиране на черногорското гражданско опълчение (по-подробно - материалите от пресконференция, публикувани от Държавния департамент на САЩ на 9 юни, както и изявленията на Мадлин Олбрайт и Мило Джуканович по време на пресконференцията от 22 април 1999 г.). В черногорската полиция е включена и част от командоси, наброяваща 1,600 души.
Американският държавен секретар Мадлин Олбрайт заяви следното: "Оказахме помощ в пари, предназначени за приватизацията, за провеждането на законодателни реформи и за уравновесяване на платежния баланс. Освен това ние ги освободихме от ембаргото, наложено на Сърбия. Струва ми се, че с такива действия дадохме да се разбере, че тези, които се придържат към демокрацията и съблюдават правата на човека, се радват на уважението и помощта на САЩ и на останалата част от международната общност" (пресконференция в Кьолн, 9 юни 1999 г.).
Въвеждането на германската марка
Условията за стопанското обособяване на Черна гора от Югославия бяха изработени с участието на западни икономисти и консултанти. След бомбардировките на НАТО срещу Югославия в Черна гора като "официална" валута бе въведена германската марка (ноември 1999 г.). По този начин страната бе фактически откъсната от югославската валутна система и бе прекратен преводът на федерални средства до правителството в Подгорица. Въведен бе и валутен борд, досущ като наложения на Босна и Херцеговина по силата на дейтънските споразумения.
Междувременно централната банка на Черна гора прекъсна връзките си с югославската централна банка в Белград с цел да подготви въвеждането на собствена валута, обвързана към германската марка.
В съответствие с условията за въвеждане на валутния борд и с финансовата и друга подкрепа на МВФ, при тази типична за колониалните страни банкова система, черногорската валута ще трябва да бъде изцяло обезпечена с чуждестранна валута и със значителни валутни резерви. Това би означавало ни повече, ни по-малко, установяване на пълен контрол върху местната парична система от западните кредитори. Бяха създадени и обособени данъчни и митнически структури. Черна гора започна и подготовка за издаване на собствени паспорти (виж Уилям Дроздяк, "Югославските републики договарят бъдещите си отношения", в. "Уошингтън пост", 27 октомври 1999 г.).
Икономическото откъсване на Черна гора от Югославия стана свършен факт. Налице е обаче едно важно изключение: Сърбия все още има достъп до Адриатическо море. Във връзка с това Вашингтон предвижда възможността да установи блокада над черногорското пристанище Бар, през което Югославия внася своя петрол.
В информация пред Сената на САЩ генерал Уесли Кларк заяви следното: "Още от самото начало на кампанията взехме мерки за пълна изолация на бойния театър, за закриване на достъпа до Адриатическо море и до пристанището Бар, за пресичане на всякакви пътища за доставка на гориво и за затваряне на Дунава с цел да се лиши страната от всякакви търговски, културни и други комуникации" (изявление пред сенатския комитет за въоръжените сили, 21 октомври 1999 г.).
Междувременно Пентагонът изготви оперативен план за "навлизане в Черна гора и за насилствено изтласкване на сръбските сили оттам" ("Truth in Media", Феникс, 29 септември 1999 г.). Според същия източник "военната част, предвидена като челен отряд за навлизане в Черна гора, Втори експедиционен корпус на морската пехота, дислоциран в Камп Льожьон, щата Северна Каролина, вече е изпратила свой екип за оперативно планиране в Македония. Целта е да планира оптималните средства за оказване на подкрепа на черногорското правителство в случай, че то пожелае да обяви своята независимост от бившата Федеративна република Югославия" (пак там).
Освен това "плаващите платформи" на ВМС на САЩ вече са заели позиции до Адриатическото крайбрежие. Десантната група на Морската пехота също е в положение на повишена бойна готовност.
През юни т.г. югославската информационна агенция ТАНЮГ съобщи, че Черна гора "мобилизира и въоръжава запасняци от полицейските сили". Подкрепяната от Вашингтон черногорска позиция е под здравия контрол на министъра на вътрешните работи Вукашин Мараш и директора на полицията Вук Бошкович (виж Зоран Кузовац, Балканите се подготвят за поредната схватка" Jane Intelligence Review, 1 април 2000 г.). Според югославски източници офицери от хърватската армия осигуряват помощ на черногорската полиция "в подготовката за евентуални инциденти и конфликти с частите от югославската армия, дислоцирани в Черна гора" (ЮПИ, 10 юни 2000 г.).
"В Херцег и в Котор има полицейска част от 600 души, а в Тиват - друга част от 500 души.
На черногорските сили за сигурност постоянно се внушава, че югославската армия е враждебна сила и няма какво да прави в Черна гора. Възпитават се в омраза срещу югославската федерация... " (пак там).
Американската военна помощ
Отсъстват свидетелства за пряка американска военна намеса в Черна гора. Съществуват обаче свидетелства за косвена военна намеса.
Хърватските въоръжени сили, които са в услуга на черногорската полиция, получават американска военна помощ в съответствие със специална програма за обучение и въоръжение. Тази програма се финансира от САЩ и се изпълнява от компанията MПРИ (Military Prюfessional Resources Inc), наемническа фирма, свързана с Пентагона. Тя подготви офицерски кадри за хърватските въоръжени сили, участва в обучението на Косовските части за самоотбрана, съставени и командвани главно от членове на АОК, както и в подготовката на въоръжените сили на Хърватско-мюсюлманската босненска федерация. МПРИ има сключен договор с Министерството на правосъдието на САЩ, по силата на който осигурява обучение и материална подкрепа на "дружески разположени спрямо САЩ военни структури, функциониращи в рискова обстановка" (виж Уейн Мадън, "Американската връзка на АОК", сп. "Прогресив", 1 август 1999 г.).
Освен това НАТО заплаши, че няма да бездейства при евентуални сблъсъци между черногорската полиция и частите на югославската армия, разположени в Черна гора (пак там).
Дестабилизирането на Войводина
Войводина е "житница" и важен суровинен източник на Югославия. Крайната цел на НАТО е пълното разпадане на Югославия като функционираща национална икономика.
В рамките на Сърбия Войводина има статут като този на Косово: автономна провинция с главен град Нови Сад. По време на войната Нови Сад бе окачествен от НАТО като "стратегически важен" град. НАТО бомбардира мостовете над Дунава в района на Нови Сад с цел да откъсне Войводина от останалата част от Сърбия.
"Ако на НАТО се наложи да предприеме пълномащабно нашествие в Югославия, равнинната Войводина би била удобно място за навлизане" (в. "Уошингтън Пост", 19 април 1999 г.).
НАТО не само прави опити да предизвика етнически конфликти във Войводина, но и оказва финансова помощ на общинските власти в Нови Сад, които са от опозицията. В НАТО се отправят призиви за предоставяне на "специален статут" на Войводина.
Междувременно правителството на Унгария, днес член на НАТО, отправи призив да му бъдат върнати северните територии, излезли от състава на австроунгарската империя по силата на Версайските мирни договори след Първата световна война. Месец след края на бомбардировките срещу Югославия унгарският министър-председател Виктор Орбан проведе среща при закрити врати с американския военен министър Уилям Коен и постави пред него въпроса да се предостави автономия на етническите унгарци в Северна Войводина. Орбан заяви, че "НАТО трябва да гарантира автономия на унгарското малцинство". След като му бе зададен въпросът дали смята, че това трябва да стане чрез употребата на сила, той отговори "Че как иначе? " ("Уошингтън таймс", 15 юли 1999 г.).
Вторият Батак
На 14 юли се навършват 123 години от един жесток епизод от края на Освободителната за България Руско-турска война - клането в с. Гюнели махле, днес с. Любенова махала, община Раднево.
Кървавата трагедия някои историци наричат втори Батак. На паметната плоча, поставена още на 21 август 1885 година, са изписани имената на 1013 души, загинали под куршумите и ятаганите на турския аскер. В Батак жертвите са около 3000 души, така че сравнението никак не е пресилено!
Вестта за пристигането на руските войски в Нова Загора, както и за клането над българите там от отстъпващите турци и черкези, достигнала до ушите на хората от околността. Те и бездруго били твърде наплашени от честите набези на черкезите и решили да се съберат на едно място жителите на няколко села, докато преминат боевете. Струпали се хора от Бештепе, Юрутчии, Ердуванлий, Чифлик, Дедекьой, Богдан Махле и Кулфалчево от Новозагорска околия, и Радне махле и Кършелий от Старозагорска околия. Наброявали около 6000 души, мъже, жени и деца.
Обстановката била напрегната и тревожна. От една страна, генерал Гурко се натъкнал на упорита турска съпротива в Тракия. От друга страна, пристигнал на помощ Сюлейман паша, повел 40-хиляден аскер, натоварен на английски кораби, от Босна. Аскерът се стоварил на гарата в с. Карабунар, близо до Гюнели махле. Окуражени от появата на турската войска и подстрекавани от чуждестранните военни инструктори в нея башибозушките банди се развилнели (има сведения, че кланетата са били разрешени от майор Сен Клер, офицер от английските служби). Започнали убийства, грабежи и гавра над беззащитното население, известни в този край като "големия бозгун".
В с. Гюнели махле довереното лице на властите бил пъдарят арнаутин Садък. Заедно с няколко турци той се "разшетал" из селото. Той и ордата търсели и отвличали млади момичета и жени и се гаврели с тях. Коварният арнаутин се явил при селския бакалин дядо Тончо и му поискал 1000 гроша, за да "пази селяните от напастта". Познавайки нрава му обаче дядо Тончо отказал. Озлобен, Садък решил да мъсти. Донесъл на гарнизонния началник на Ени Заара Рауф паша, че в селото се събират комити и московци. В сложната обстановка лъжата на Садък била правдопобна. Била и много удобна за пашата, който отдавна търсел и най-малкия повод да си излее омразата над гяурите заради несполуките на турското оръжие. Изпратени били двама кавалеристи за оглед, които не намерили "московците". Един случаен изстрел на ловна пушка обаче дал нужния повод на Рауф паша: конят на един от кавалеристите бил ранен с няколко съчми от гюнели махленеца Таньо Тодоров. В същото време тревога бил и началникът на гарата в Радне махале - гърка Кумбас. Той донесъл телеграфически на командващия войските в Нова Загора за събралото се множество в Гюнели махле и поискал разпръсването му. Това била и точката над и-то, макар че и без никакъв повод Рауф паша изгаря селата Карабурун и Радне махле (днешните с. Знаменосец и гр. Раднево).
На 14 юли 1877г., изпратен лично от Рауф паша, с многобройна войска и няколко оръдия потеглил Шефкет паша. Имал за задача да поправи разрушената част от жп линията при с. Рисиманово. Към 5 часа след пладне, според свидетелствата на двамата свещеници Д. Марков и Ат. Бакалов, войската, придружена от башибозук и черкези, обградила село Гюнели махле и започнала да стреля. Оръдията се целели в черквата и училището. Черкезите навлезли в селото и заградили черковния двор. Предусещайки какво ги чака, няколко мъже се опитали да се отбраняват. Черкезин направил опит да прескочи зида, но някой отвътре замахнал с търпан и му отрязал главата. Това ожесточило турците. Започнали безогледно да избиват селяните, скрити в двора на черквата, в училището и останалите българи из селото.
Според свидетелствата на Боню Георгиев от Радне махле на затворилите се в църквата турците обещали, че няма да сторят нищо, ако предадат парите, среброто от иконите и всичко ценно, което носят. Условието било изпълнено, но думата на правоверния пред гяури нищо не значи. Турците алчно нахлули в храма и започнали да измъчват и убиват беззащитното население. Искали още пари!
Поп Георги, уважаван и почтен човек, окуражавал по-слабите и малодушните, като им искал и прошка, задето не ги е повел, както други направили, към Търново и Балкана, за да се спасят.
Поп Георги Желев направил опит и да омилостиви турците. Излязъл с кръст в ръка пред мародерите, но неуспял да доизрече думите си, бил покосен от мощен оръжеен залп... Кървавото клане взело живота на 91 души от Гюнели махле, 60 души от Радне махле, 862 души от околните села.
На 15 юли турците заминали към Радне махле и след като поправили жп линията при Рисиманово, се върнали пак в Гюнели махле, прибрали труповете, измили кръвта от стените на църквата и училището.
На 17 юли 1877г. Гюнели махле било посетено от английския, френския и австроунгарския консули, заедно с вдъхновителя на главорезите Рауф паша. Искали да проверят за комити и московци... Но такива нямало, нямало и живи хора. Установили онова, което отдавна знаели! Но цената била кървава и жестока.
"Тези градове и околните села (Нова Загора, Стара Загора и Казанлък - б.р.) не съществуват, мюсюлманите изгориха всичко християнско" - това е гордият отчет на Сюлейман паша до Цариград.
А руският офицер майор Чиляев, който по личната заповед на Гурко преди гюнелийската трагедия организирал летящ отряд от руски войници и българи доброволци за освобождаването на Радне махле и района, пише до своите началници: "Буквално няма нито едно неизгорено село, нито една неосквернена църква. Не може да се открие селище, където да не се валят труповете на свещеници и девойки..."
Такава е кратичката история на с. Гюнели махле, вторият Батак.
Мир на всички невинно погинали християнски души!
Големият заговор срещу Русия продължава
"Европа свършва там, където свършва западното християнство и започват ислямът и православието."
С. Хънтингтън
"Предотвратяването на възможността за ново налагане на политически и военен контрол от страна на Русия върху Централна Европа е основна и неотложна задача на НАТО."
С.Хънтингтън
Самото възникване на стабилната руска държавност е свързано с акт на духовност - Покръстването на Рус през 988 г. Приемането на християнството, обединило свободолюбивите поляни, древляни, кривичи, вятичи, радимичи и други в здрав мирогледен съюз, основан на общи религиозни идеали, поставя началото на формирането на онази уникална етно-политическа и духовно-идеологическа общност, известна на света под името "руски народ".
От момента на възникването през Х век на единното и централизирано Московско царство, закономерен приемник на древната Киевска Рус, държавността на Русия е укрепвала като имперска държавност. Русия се вписва в рамките на християнската цивилизация, на която е било съдено постепенно да стане определяща сила на световното развитие. За съжаление много малко са годините през този 10-вековен период, когато руският народ, а по-късно и народите на Съветския съюз, са живели в мирни условия.
От запазените исторически свидетелства и документи (от началото на XI век до края на ХХ век) е видно, че на руския народ му се е налагало непрекъснато да воюва. Ето какви са фактите:
От 1055 г. до 1462 г. са известни 245 нашествия в Русия, като от 1240 г. нито една година почти не е минала без война. За 537 години, от Куликовската битка до края на Първата световна война, Русия е била в състояние на война с агресори 334 г. При това 134 години отбранителни войни са се водили против различни антируски съюзи, алианси и коалиции. Една война е водена срещу девет вражески войски едновременно, две - срещу пет противника, двадесет и пет пъти се е наложило да воюва срещу три вражески армии и тридесет и седем пъти - срещу двама противника.
Към тези битки трябва да се прибави войната с Антантата от 1918 г. до 1921 г., с Япония - в Манджурия, с Финландия, и Великата Отечествена война, която продължи 1417 дни и нощи.
А студената война през последните десетилетия по своите жертви и последствия бе по-страшна от всяка "гореща". Войните, които Русия е водила, в абсолютното си болшинство са били отбранителни или пък свързани с отвоюване на земи, откъснати от територията й. Получава се така, че от въвеждането на християнството в Русия досега, 400 години руският народ е прекарал в кръвопролитни сражения. През това време Москва е горяла три пъти, седем пъти тази участ е постигала Киев, четири пъти са горели Рязан и Суздал. Загинали са общо около 100 млн. руснаци!
Кои са причините, пораждащи стремежите да бъде унищожена руската държавност? Те са многобройни във вътрешно- и външнополитически план, но основните са три:
1. От икономическа гледна точка Русия е най-големият световен склад на суровини, енергоресурси и водни ресурси. Тя е един автономен стопански организъм, който винаги е възбуждал апетитите на страните от Запада, а по-късно и на САЩ. Това обяснява и стремежа им да превърнат Русия в суровинен придатък на Западната цивилизация на всяка цена и използвайки всякакви средства.
2. От геополитическа гледна точка Русия е сърцевината, главната опора на Евроазийския континентален блок, интересите на който противостоят на хегемонистичните тенденции на САЩ и Запада.
Това е отчетено още преди края на Втората световна война. След края на войната не някой друг, а съюзниците на СССР - САЩ, изработват план за нанасяне на атомен удар по СССР. Според Директива на Обединения комитет за военно планиране на САЩ (N 432/д от 14.12.1945 г.) над 20 града в СССР е трябвало да бъдат хвърлени атомни бомби. Това са Москва, Горки, Куйбишев, Свердловск, Новосибирск, Омск, Саратов, Казан, Ленинград, Баку, Ташкент, Челябинск, Нижний Тагил, Магнитогорск, Перм, Тбилиси, Новокузнецк, Грозний, Иркутск, Ярославл. Подобни планове са изработвани и по-късно. Видно е, че става дума не само за унищожаването на съветската власт, но и на руската държавност, и за изчезването на Русия от списъка на великите държави.
3. От мирогледно-идеологическа гледна точка Русия е изразител на културно-историческа и нравствена традиция, фундаменталните ценности на която са ценностите на източноправославната християнска цивилизация.
А в нея основен елемент е стабилната държавност.
Както е известно, съдбините на света са се решавали във взаимоотношението между трите цивилизации: православната (византийско-славянска), западноевропейската и мюсюлманската.
Амбициозният и агресивен нрав на западната цивилизация се проявява веднага след нейното раждане. Нейната милитаристична активност разтърсва континента цели две столетия чрез знаменитите кръстоносни походи. Те се провеждали с благословията на Ватикана не само срещу друговерския мюсюлмански Изток, но и срещу православния свят. През 1204 г. кръстоносците превземат и безпощадно разграбват столицата на Византия - Константинопол, това е впечатляващ акт на антиправославната насоченост на Западната цивилизация (в България Калоян им пречупва гръбнака).
През 1147 г., римският папа Евгений III е благословил "първият кръстоносен поход на германците против славяните". Дълги години католическите военномонашески ордени водят кръвопролитна борба срещу земите на северозападната православна Рус.
Преминавайки в своето развитие през редица епохи - Възраждане, Реформация, Велики географски открития, Просвещение, Индустриална епоха през ХХ в., западната цивилизация навлезе в епохата на катастрофите. В това време борбата с Русия става приоритетно направление в западната политика.
Днес сме свидетели на установяването на Новия световен ред. Този нов световен ред представлява набор от мондиалистки технологии, насочени към установяване на глобална диктатура на Запада за запазване на собственото си политическо, икономическо и военно лидерство. От няколко века насам Западът всмуква в своята утроба все нови територии, сфери на влияние, стоки, пари, идеи и мозъци. Това е основният стимул на западния колониален експанзионизъм и претенции за световно господство. Неговият механизъм е така устроен, че той просто не може да бъде спрян. Спирането му означава смърт за Запада. Това обаче все някога ще стане. Ето затова Западът все по-силно се противопоставя на цялото останало човечество.
Неимоверното напрежение на силите, необходими за поддържане на водещото положение в света подкопава вътрешната жизнеспособност на Запада начело със САЩ. Те разбират това и поради тази причина полагат огромни усилия да не се появи втори глобален център, като например Русия, която да играе ролята на балансьор на глобалните интереси, на стожер на православната цивилизация. Ето затова вековната борба против Русия продължава. Как се води тази борба?
Още преди около 50 години директорът на ЦРУ Алън Дълес, разбирайки, че чрез силови методи е невъзможно да се победи СССР, той ясно формулира методите за унищожението му: "Като посеем там (в СССР) хаос, ние незабелязано ще заменим ценностите им с фалшиви и ще ги заставим да повярват в тези фалшиви ценности. Как? Ще намерим съмишленици. Ще намерим съюзници и помощници в самата Русия. Всячески ще поддържаме и величаем т.нар. художници, които ще насаждат култ към секса, насилията, садизма, предателството - накратко всякаква безнравственост. В управлението на държавата ще създадем хаос и бъркотия... Честността и порядъчността ще бъдат осмивани и ще се превръщат в отживелици на миналото. Простащината и наглостта, лъжата и измамата, пиянството и наркоманията, животинският страх един от друг и нахалството, предателството, враждите между народите, преди всичко вражда и ненавист към руския народ, всичко ловко и незабелязано ще култивираме, всичко това ще разцъфти в пищни цветове..."
За съжаление в голяма степен тази цел в Русия е реализирана. Абсолютно същата е и реалността в България.
А известният политолог русофоб Збигнев Бжежински вече открито заявява, че Русия трябва да се превърне в Свободна конфедеративна Русия, която да се раздели на три - Европейска Русия, Сибирски републики и Далекоизточни републики. В по-далечна перспектива те да бъдат териториално поделени от Китай и Япония. Господинът смята, че разделена на три, децентрализирана Русия ще бъде по-малко склонна към проявяване на имперски амбиции.
В България на известния политолог приглася небезизвестният евроатлантик Соломон Паси. Друг известен американски политолог, директорът на Орлингтънския институт за стратегически изследвания при Харвардския университет Самуел Хънтингтън, отчитайки, че основната сила на една или друга цивилизация ще се определя от нейната военна мощ, смята, че Западът трябва да направи всичко възможно, за да забави военното развитие на "потенциално враждебните цивилизации", а от друга, да се засилят опитите за разширяване на териториалните граници на западната цивилизация за сметка на държавите от Източна Европа и Латинска Америка.
Що се отнася до Русия и Япония там трябвало да се осигури приоритетна поддръжка на онези политически групировки, които се ориентират към западния модел на развитие (свидетели сме, че такава приоритетна поддръжка се оказва и на всички парламентарно представени партии в България).
На невероятен натиск е подложена и Руската православна църква. Натрапчиво се проповядва чуждият на православието протестантски религиозно етнически модел. Според него приоритет има само материалният успех и непрекъснатата консумация на материални блага. По този начин се опошлява смисъла на самото съществуване. Навсякъде цари агресията на бездуховността. Разбира се, всичко това в Русия е възможно благодарение на представителите на Петата колона в руския политически, икономически и духовен елит.
Разширяването на НАТО (доминирано от САЩ) на Изток също е удар, насочен към сигурността на Русия, а така също и на самата Европа. С разширяването на НАТО се преследват три основни цели, а именно:
1. Създаване на нови предпоставки за запазване на военното присъствие на САЩ в Европа.
2. Създаване на зони на нестабилност в Европа, за да не се допусне изграждането на мощна единна Европа.
3. Създаване на препятствия за икономическо и политическо възраждане на Русия, а така също и усилена дейност за нейната международна изолация.
Разширяването на алианса води до принципно изменение на баланса на силите в Европа, до подмяна на ООН, до превръщането на НАТО в основен инструмент на световната политика. За съжаление политическият елит на България, представен в парламента (без разлика на политическа разцветка) за пореден път в новата ни история има неадекватна позиция по този изключително важен за страната ни въпрос. Всички те направиха историческия избор в полза на Западната цивилизация, на нейните цивилизационни норми и ценности и в полза на разширяването на НАТО на Изток. Това говори, и за тях и за президента, че изпълняват чужди политически поръчки под предлог, че работят за националните интереси на България, че са типични персонажи от "Криворазбраната цивилизация" в съвременен вариант.
Те забравиха, че българите и България направиха своя цивилизационен избор още през IX век в полза на православната цивилизация. На практика политическият елит демонстрира черна неблагодарност към Русия, за която още през 19 в. пише руският писател-пророк Фьодор Достоевски. Всички те безрезервно и безусловно подкрепят приятеля си Клинтън в неговата престъпна политика на Балканите и в частност в Югославия. Всички те безрезервно и безусловно го подкрепят в борбата му срещу православната цивилизация и нейния стожер Русия.
Ето какво казва Б.Клинтън на 24.10.1995 г. пред секретното съвещание на началник-щабовете на НАТО: "През последните 10 години политиката по отношение на СССР и неговите съюзници, убедително доказа правилността на взетия от нас курс за отстраняване на една от най-силните държави в света, а така също и на най-силния военен блок/.../ Разклащайки идеологическите основи на СССР, ние успяхме безкръвно да извадим от войната за световно господство държавата, която представляваше главната конкуренция на Америка. Нашата цел и задача по-нататък е да оказваме помощ на всички, които искат да видят в наше лице образец на западната свобода и демокрация.
/.../ Едновременно с това е необходимо да решим няколко задачи:
- Разделяне на Русия на малки държави посредством междурегионални войни, подобни на онези, които организирахме в Югославия.
- Окончателно разпадане на военнопромишления комплекс на Русия и армията й.
- В откъсналите се от Русия републики да се установят необходимите на нас режими/.../
Да, ние позволихме на Русия да бъде държава, но империя ще бъде само една държава - САЩ."
Заговорът срещу Русия продължава. За съжаление политическите представители в България, наричайки себе си "политически елит", опеделено застанаха на страната на вековните противници на православното християнство, на страната на вековните противници на Русия, парадирайки с новия цивилизационен избор.
Един ден тези хора ще получат справедливо възмездие. И не затова, че са били ръководители на СДС или БСП, а за това, че съвсем съзнателно, в продължение на 10 години, се опитват да прережат православния ни славянски корен. За това, че правят всичко възможно да разрушат вековните ни връзки с братския руски народ. Те превърнаха България в материална и духовна пустиня и унизиха достойния български народ.
А Русия ще преодолее и този заговор. Последните събития в тази велика славянска страна убедително ни показват, че там са започнали мощни интеграционни процеси, процеси на стабилизиране на руската държавност, на нейната военна мощ, на възраждане на националния й дух. Русия отново ще бъде определящ фактор в световната политика. Това е нейно съдбовно предопределение.
Мястото на България, като по-малка славянска сестра, но затова пък с огромен принос в съкровищницата на славянската писменост и култура, е до Русия. Защото още Дядо Вазов е казал: "Кат' Русия няма втора тъй велика на света. Тя е нашата опора, тя е наш'та висота."
И не само Вазов!
Миналата неделя (2 юли) по програма "Хоризонт" Лили Маринкова даде простор на едни безумни глуми срещу делото на Иван Вазов.
Това се е случвало и преди... Сега се бяха сбрали трима "западници" - Никола Георгиев, Галин Стоев и Елин Рахнев, които вкупом протестираха именно срещу българското в юбилея. Защото, видите ли, в Англия например, подобни юбилеи се празнували по различен начин. Нашето било демоде... Вече няколко пъти професорът си върти главата ту с лице към нацията, ту в обратна посока, което едва ли му прави чест. Още по-удивителното е едно неразбиране на моделирането на българското сакрално пространство от страна на елитарен университетски учен. Хайде, Галин Стоев и Елин Рахнев са хора, подобни на булгаковия герой Иван Бездомни, но Никола Георгиев би могъл да отдели кое за кого е в един юбилей!
В понеделник (3 юли) на първа страница на вестник "Демокрация" главният му редактор Атанас Свиленов пусна в една колонка, под заглавие "И Вазов", собствен коментар, по-достоен за удивление от самия повод. В нея той нанася смъртоносен удар на нихилизма, с който се "обругава една национална светиня". Накрая цитира пасаж от поемата "Септември" на Гео Милев - "Долу Бог. Долу Цар... ".
Да започнем отзад напред.
"Демокрация" отдавна се е доказал като БЕЗПРОСВЕТЕН ВЕСТНИК, в който историческите грешки просто бъкат... Само ще припомним как навремето в него монголският завоевател Чингиз хан бе обявен за Тимур Тамерлан, или пък изстъпленията на небезизвестния "учен" Пламен Цветков, отрекъл славянската принадлежност на българския народ!
Сега неговият главен редактор, литераторът и писателят Атанас Свиленов, цитира невярно един от най-големите поети на България... Фразата е: "Без Бог, без Господар. Човешкият живот ще бъде един безконечен възход... ", и отразява именно мечтата на хората за вечното щастие, с която дойде на власт комунизмът, с която идва на власт днес и демокрацията.
Но не се получава! Впрочем именно Гео Милев е един от идеолозите на българското "западничество", на което днес атанассвиленовци са такива безумни поклонници. Той бе начело на борбата срещу "фасулковците", както наричаха националната интелигенция обезумелите тогавашни "граждани на света". Тези, за които Иван Вазов бе непреодолимата крепост на българския дух!
Сега изведнъж народният поет стана мил и драг на "демократите" от другата страна на голямата барикада.
Нали преди две години само върхушката на СДС организира в НДК конференция на тема "България, Русия и Европа". Тогава с русофобски крясъци друг син интелектуалец обвини народния поет, че за да напише стихотворението "Русия", получил златни рубли. Същата година този човек произнесе слово на поклонението на гроба на Иван Вазов. Сега Атанас Свиленов - след шествието, в което първи вървяха губителите на нацията, обръща огледалото на своята и тяхна съвест.
Сетиха се за националното... Народният поет сигурно се е обърнал в гроба. Нали по страниците на "Демокрация" неговият любим български народ бе руган, че е прост, защото не давал властта на "демократите", нали пак там хора като Александър Андреев писа, че трябва да се откажем от своята идентичност, за да влезем в Европа.
Най-сетне как ще съчетаят читателите на "Демокрация" преклонението си пред Иван Вазов с любовта си към Иван Костов, който заяви в Народното събрание, че погребал българския национализъм.
В същия брой на "Демокрация" (стр.12) мегаспекулантът Джордж Сорос агитира за глобализма, за реформирането на международните организации в негова полза и се бои, че свободния пазар ще отврати народите от "светлото бъдеще", което той ни предлага.
За каква любов към нацията става дума у главния редактор, след като във вещаното от Джордж Сорос бъдеще място за национални светини няма? Как да повярваме на неговото възмущение от обругаването на народния поет, след като само два дни преди неговата авторска колонка бе завършено пъкленото дело по преместването на Националния исторически музей в приюта, наречен Дом N 1 в Бояна. Защо "Демокрация" не предостави място за мнения на водещите български специалисти по история, археология, етнография и музейно дело как е устроена неговата експозиция. За да научат българите, именно от официоза, че всичко бе диктувано от министъра на културата и една активистка на радикалдемократическата партия в следпенсионна възраст, докато колективът на музея, заедно с ръководството, нямаше думата?
Прегрешенията на "демократичната" върхушка към българската култура са безкрайни... Сега същата върхушка се обръща към нацията, нали тя е тази, която прощава всичко на блудните свои синове.
Само че е твърде късно, поклоните са пред един обърнат гръб и Атанас Свиленов няма защо да се възмущава от глумата над Вазов, защото онези, към които той принадлежи, отдавна се глумят над ВАЗОВОТО ДЕЛО.
Не остава нищо друго, освен и те, като цар Борис III, когато станало ясно, че Германия губи войната, да изрекат откровено: "Бизим представление битти! " (Нашето представление свърши) и да си идат.
Да напуснат народната ясла и да останат само пред Соросовата, където, щом стане дума за българското, ще се задавят.
Защото има бог и народ, които не прощават.
Какво му е третото на "третия път"?
От Монголия долетя новина, която би трябвало да зарадва, ако си позволим да заимстваме изразните средства на Дядо Вазов, "всичко честно от Лондра до Батак". Или поне от Лондра до софийското седалище на Евролевицата. Парламентарните избори бяха спечелени с огромно мнозинство от сила, оглавена от привърженик на "третия път". Успехът й се обяснява в голяма степен с личността на нейния лидер Намбарин Енкхбаяр, който обяви, че е вдъхновен от примера на Тони Блеър.
Всеобщият достъп до информацията - поне за тези, които вземат решенията, - си казва своето. От фотографиите се вижда, че г-н Енкхбаяр поне външно принадлежи към един, наложил се в последно време като съвременен, типаж на държавник: млад и отгоре на това младеещ; повече спортна, отколкото достолепна външност и очарователна интелигентна усмивка. Накратко, тип Клинтън, Блеър, Квашневски и Александър Томов. Освен това говори перфектно руски и английски.
Случилото се би трябвало да засрами г-н Томов. Как така допусна бялата лястовичка на "третия път", излюпила се покрай бреговете на Темза, да отлети направо към далечен Улан Батор, като заобиколи Витоша?
По-важно обаче е друго. Събитията в Монголия няма как да не ни върнат към големия според някои въпрос на нашето време: Що е "третият път" и има ли почва у нас?
В Монголия този въпрос вече е поставен в практически план. Може би там г-н Енкхбаяр е успял да го формулира смислено пред гласоподавателите. В България това обаче още не е направено.
Нека се опитаме да се включим в търсенето на отговора. За целта ще трябва да изложим съвсем накратко характеристиките на първите два пътя, по презумпция водещи в погрешна посока и следователно към безплодни лутания.
ПЪРВИЯТ ПЪТ Е ЯСЕН. Начален тласък на всеобщото благоденствие се дава чрез дръзки и нравствено осъвременени действия. На територията на днешните САЩ и прилежащите им морета - с изтребване на индианци, поробване на чернокожи, плячкосване на кораби и протестантски прочит на Библията. По други географски ширини - с комисиони, РМД-та и харти за християндемократическите ценности (след отчисляване на естествените 10 % от последните).
ВТОРИЯТ ПЪТ също е ясен: пътят на сюрреалистичния изцяло одържавен социализъм.
Привържениците на "първия път" и поради това естествени противници на втория, обичаха да се шегуват с него. Казваха, че при въвеждането на социализъм в Сахара след пет-десет години сахарците щели да започнат да внасят пясък.
У нас поборникът за завръщане към първия път жельо митев желев се вживя в ролята на нов Мойсей и обеща на съгражданите си освобождаване от веригите на втория път и богатства, породени от първия. Ще споменем само един от аргументите му: гражданството разпродава реституираните в реални граници дядови нивици, с получените от продажбата средства се развихря плодотворен бизнес и лозунгът "за всекиго мерцедес, за всекиго Канарски острови" става реалност.
Аналозите на ж.м.ж. в пустинята Гоби също обещаха реки от мед, масло и кумис. Номерът бил просто да се приватизира добитъкът. Едър и дребен, рогат и безрог. Важното бе от поробен комунистически добитък да се превърне в свободен демократичен такъв.
После обаче нещо не се получи съвсем по рецептата. Досущ като във вица за втория път българите започнаха да внасят пшеница и ябълки от съседни страни, а растяща част от монголците започна да усвоява предимствата на вегетарианската диета. Нещо, което не й се бе случвало още от времената преди Чингиз хан.
Остана, санким, "третия път". Пътят на социалдемокрацията, модернизирана в съответствие с духа на времето. Времето на Интернет и офшорките. Е, и на хуманитарните бомбардировки.
Теоретикът на "третия път" и духовен наставник на великобританския премиер, Антъни Гидънс, на пръв поглед е плодовит автор. Той засища зажаднялата за знания публика с всякакви писания, разясняващи същността на този път и за най-недосетливите.
Въпреки това и в самата Англия не става ясно какво му е третото на този път и накъде води той.
Ако ще опознаваме този път по библейски, сиреч по плодовете му, ще стигнем до тъжни констатации. Не само в Англия, но и в останалия западноевропейски свят извоюваните за близо два века социални придобивки в областта на образованието, здравеопазването, защитеността на работното място и просто изхранването, направо се топят - с бързината на лед в хладилник без ток и с отворена врата под юлско слънце (с цел профилактика). Когато слънцето е силно, част от леда се превръща направо в пара, като прескача междинното - течно, състояние.
Същото се получава и при социалната и политическа профилактика на новите лейбъристи. Общият стопански подем на страната бе съпроводен от появата на бедствени зони. За разлика от Острова на стабилността на Балканите, в британските острови тези зони не са всеобхватни, зимата е мека, в тях има какво да се яде и никой не проявява безтактността да каже на бедстващите, че бедстват, защото са "мързеливи". Управниците там са традиционно тактични и използват израза "недостатъчно изявена предприемчивост".
Излиза, че в скалата на "общочовешките ценности" в третопътски вариант някои човеци се оказаха по-ценни от другите. Е, мнозина отиват на дъното, при рибите, но затова пък я вижте, колко чевръсто започнаха да плуват останалите на повърхността!
Досущ като в "първия" път.
Започна да се шири подозрението, че "третият път" всъщност си е добрият стар "първи път". Наистина, без крайностите, описани от Зола и Дикенс, разширен и бетониран, но със старите пътни знаци, макар и пребоядисани.
Нищо чудно, че все повече хора започнаха да свързват "третия" път с Третия свят.
Ще е любопитно да видим как ще се трасира "третия път" в Монголия.
Още по-любопитно ще е някой от привържениците му у нас да вземе най-сетне да каже ясно и разбрано какво означава този път за България. Накъде води и как ще се върви по него.
Засега това не е направено.
Лятото на голямата суматоха
Сегашният момент в живота на България е особен. Въпреки казионния оптимизъм на управниците, около нас цари пълен погром, накъдето и да погледнем. Като умопобъркани десет години ние унищожавахме страната си. Под камуфлажа на "нови идеи" и начело с "нови имена" ние изпълнявахме безпрекословно апокалиптичните планове, които бяха изготвили за България външни сили, преследващи свои глобални цели.
Слаба е утехата, че малката ни страна е само детайл в голямата схема за разгром на славянството, на Русия, на православието. Детайл в плановете за пределно жесток нов световен ред, който трябва да осигури господство на Съединените щати и няколко техни приятели, а другите да изхвърли на бунището на историята.
Рано или късно ние трябва да се запитаме защо стана така. Кой даде властта в ръцете на българските ликвидатори? Кой и защо избра именно Андрей Луканов и Петър Младенов, и плеядата техни услужители, за да им повери началото на "прехода", когато ние все още имахме силна държава и възможности да вървим по различни пътища? Кой им позволи да узурпират необходимостта от промени, за да я превърнат в гибел за България?
Безброй са въпросите и към тогавашната опозиция. Кой постави начело на псевдодемократите точно тези лица, в които нямаше нито капка отговорност или любов към България? Кой ги научи да правят всичко, което искаха от тях американските хегемони, само и само да бъдат по-дълго на власт? И какво остана от илюзиите за народния суверенитет, за демокрацията, за щастливия живот на хората?
С общи усилия на избраните отвън лидери и на леви, и на центристки, и на десни партии фактически бе извършена отвратителна операция - доведена бе до пълна безнадежност, до крайна бедност, до тотално ограбване на националното богатство нашата България.
По-голям грях от този няма и не може да има. Никакво наказание, никакво физическо или морално възмездие не може да компенсира това престъпление на престъпленията.
За десет години измами, демагогии и илюзии в страната ни почти не останаха наивници. Разбира се, има и хора, доволни от новите реалности. Неколцина от червената и синята номенклатура успяха да забогатеят най-вече чрез кражби от народа си, но в някои случаи и с честен според днешните закони труд (за тези закони и в "Сапио", и в далаверите с компенсаторните записи няма нищо нередно). Сега се спори кой е крал по-талантливо, дали червените или пък сините "зетьове" са измъкнали повече от държавата ни. Утвърждава се логиката, че съдът е единственият орган, който може да каже "мошеник" на мошеника.
А ако самият съд е мошеник? А ако решението му се проточва с години? На тези въпроси няма отговор, сякаш възможността съдията да е корумпиран е по-малка от шанса за появата на корумпиран вицепремиер.
Но нашият народ не е толкова глупав, колкото се опитват да го изкарат неговите управници.
Вярно е, че децата ни могат да бъдат хипнотизирани с попмузика, с дрога, с американски филми за идиоти, с фалшифицирано полуобразование. Вярно е, че за десет години израсна ново поколение, възпитано с ценностите на глобализма, които са безкрайно далече от традициите и морала на българския народ.
Но, слава богу, в България не живеят само деца. Слава на бога и за това, че е научил славянското племе да търси корените на нещата. Вече настъпи времето на голямото питане. Защото всички българи разбират, че така не можем да я караме занапред, ако искаме да запазим страната си и себе си. Тази проста, но страшна истина, вече чука на всяка врата.
Именно това е причината за суматохата, обхванала българската политическа мафия (шайка, пасмина, блато - коя ли дума е най-подходящата?). Партиите, станали причина за сегашното състояние на страната ни, както и личностите, самообявили се за лидери и за нова "политическа класа" (мили боже, само ела да ги видиш!) в момента са наплашени до смърт, защото възможностите да ги събудят от сладкия им сън, а и нещо повече - да ги изправят на съд за национално предателство и унищожаване на народа ни, са съвсем реални.
И както винаги в подобни критични моменти, надеждата на марионетките за спасение се намира вън от България - в утъпканите пътеки към чуждите кукловоди, по които българските предатели са бягали от гнева на народа си още от времето на Византийската империя.
Затова през идните месеци ние ще станем свидетели на невиждани подскоци, флик-флаци и салтоморталета. Сините българоубийци ще ни лъжат, че няма друг път пред нас, че България вече е тръгнала нанагоре, че мошениците в редиците им са наказани и отлюспени, пък и че те дори не са били стопроцентови мошеници. Червените българоубийци ще ни лъжат, че те са хем за НАТО (което вече било станало ама съвсем друго), хем искат Москва да се съгласи с нашето приютяване в този блок, хем са за капитализъм, хем работят той да е с "човешко лице", хем са патриоти, хем ще правят съюз с етническата партия на туркофилите и ще издигат министри от нея не заради качествата им, а заради самото им туркофилство.
И пак ще ни тикат в очите като най-подходящи мераклии за властта Гошето Пирински, Насето Папаризов и подобните им Лукановски филизчета, на чиято нечиста съвест лежат в голяма степен днешните мъки на българския народ.
Ще ни лъжат и малцината овехтели мохикани от парламента, които все още не са успели да ни управляват, та затова уж били невинни до доказване на противното. Ще се пъчат "ала Жорж" тези несретници и ще твърдят, че нямало да е било така, ако те са ни били управлявали, та затуй да потърсим у тях спасение и надежда. Пуста сопа дрянова!
Как няма у нас един нов Христос, та да разгони с бича си безбройните търгаши с духа и тялото на България от храмовете на парламента, министерския съвет, президентството и другите властови пирамиди на нашата държава.
Затова, когато утре отново тръгнат да ни кандърдисват да гласуваме за тях всички тези разноцветни политически шарлатани, ще ни трябват няколко ясни показатели, които да ни насочат към верния избор. Защото старите лидери и старите партии имат само един шанс - да ни излъжат отново. Ако ние обмислим положението спокойно, ако преценим алтернативите и изберем тази, която е в наш интерес, старите идеи и старите муцуни са обречени.
Най-напред трябва да се обърнем към тези, които откровено ще признаят, че целият ни път през последните десет години е бил погрешен. Това няма да е лесно, защото такова признание ще сложи черта на всички "герои", тласкали ни по този път. Разбира се, че ще се възпротивят и чуждестранните ни "наставници", които управляват днешна България като собственото си ранчо в Тексас.
Но ако една политическа сила, независимо дали е стара или нова, дали е партия или движение, не намери смелост за това признание, ще е ясно, че тя не е способна на нищо друго, на нищо национално и сериозно. А дали тя се пише синя или червена, дали се води от Иван или Драган, за народа ни няма никакво значение.
Разбира се, признанието за тоталния досегашен погром на народа е по-леката задача. Сложното идва след нея - да се каже какво и как да се прави, за да започнем измъкването от сегашната катастрофа. Как да се възстанови народното богатство? Как да се върнат откраднатите милиарди от червени и сини разбойници? Как да се задвижи икономиката, промишлеността, науката? Как да се привлекат обратно в страната ни тези близо милион български деца, които бяха прогонени от беднотията и липсата на перспектива, както и от синия "кадифен" кадрови терор?
Как да се възстанови българската собственост върху българските национални богатства? Защото не е ли повече от ясно, че без независима икономика няма независима държава?
Не зная кой мераклия да управлява ще си постави тези и други подобни на тях цели. Едно е ясно - че основният въпрос е въпросът за богатството. То трябва да стане пак българско, то трябва да работи за народа. Хората трябва да живеят по-добре, отколкото при социализма. Кой ще каже как да направим това хем бързо, хем сигурно?
Има и нещо друго - сегашната ни външна политика е също така объркана, също така зависима, също така "небългарска", както е и нашата икономика, и нашият вътрешен живот. Какви ще са идеите за суверенизиране на българската външна политика, предлагани от кандидатите за утрешната власт в страната ни?
На кои държави можем да се опрем за съдействие, кои съюзи ще ни насочат към истинския национален интерес, как можем да запазим националната си идентичност? Това не са въпроси за пропаганда или демагогия, това са въпроси за бъдещето ни - да я има или да я няма България. Коя партия, кой лидер или кандидат за вожд ще посмее да ги постави в истинския им вид, да ги разгледа честно и да намери верния отговор, който може да ни спаси?
И ето го най-сложният въпрос - за лидерите и за вожда.
Не се вижда засега човек, който да обича страната ни повече от себе си, от мафията си, от чуждестранните си покровители, от кариеристичните си интереси. Сега е време, подобно на епохата на Възраждането, когато за спасяване на България са нужни хора-апостоли, отрекли се от себе си и обрекли се на своя народ.
Такива хора преди сто и четиридесет години тръгнаха на смърт, за да предизвикат Освобождението на България от робство, тоест - от затриване. Вижте съдбата на кюрдския народ, който е два пъти колкото нашия. Такава и по-лоша участ ни чакаше и нас, ако не бяхме се освободили от турското господство. Подобен по същество е и днешният момент. България е на прага на затриването, макар и по "по-цивилизован", но затова и по-опасен начин. Само със саможертва, само с мисли за страната ни, а не за себе си, ние можем отново да се спасим.
Ето защо е най-важно да се види коя партия ще разбере това и ще го постави като своя задача, както и кой лидер ще изясни на хората истинското положение и ще вдъхнови народа ни на жертви.
Ние трябва да спасим държавата си от новия страшен враг - от валяка на глобализма, който се нуждае от чужди земи, пазари и богатства, но не и от чужда независима воля. Именно такава е същността на настоящия момент. Фактът, че повечето партии и "политически" личности си затварят очите пред действителността, само свидетелства за жалкото им равнище. И за това, каква жестока трансформация бе осъществена в България през последните десет години, със съгласието и съдействието на всички политически сили.
Панаирът на българската суета, въртележките и люлките на новото безсърдечно време се движат все по-бързо, все по-страшно. На всички ни се въртят главите, повдига ни се от объркване, сякаш сме пияни от мъка.
Трябва ни някаква нова национална сила, която да ни даде глътка чист въздух, да ни успокои, да ни обнадежди, да ни намери нови съюзници и нови велики цели. Дали я има тази сила в тези 111 хиляди квадратни километра, които ни останаха след няколкото национални катастрофи? А ако я няма - какво ли ще ни остане след следващата катастрофа, която вече се е задала на хоризонта? Нима ще се въртим около себе си като изкуфели дервиши и ще се правим, че не я забелязваме?
Меморандум
IX. За неохотните монархисти в България
Но не е само църквата, която тази пародия на политическо движение, политическа партия или политическа коалиция (те не са още решили какво точно са и се представят ту за едно, ту за друго според случая) разсипа. Те разрушиха най-важните опори на България, като в същото време демагогски, или пък объркани, им отдават необходимата чест. Те отъпкаха пътека до Мадрид да се кланят на цар Симеон, за да им заверява свидетелства за антикомунизъм.
Никой не би могъл по-добре да свидетелства за тях, отколкото царя, за да прикрият комунистическата си подкладка. Те го използваха, като му правиха чест, и той, като нямаше кому да се опре, ги приемаше в двореца си, но накрая, след десет години чакане, на него ще да му е станало ясно, че го лъжат и нямат никакво намерение да възстановяват монархията. Кой знае, пък може така да им се заповядва от съветниците им на Запад.
Аз по убеждение съм републиканец и никога не съм крил тези мои убеждения, но не съм догматично свързан с такава форма на управление. Винаги съм се ръководил от принципа Sallus populi suprema lex esto! ("Доброто на народа трябва да бъде върховен закон" - Цицерон).
Когато една конфигурация на исторически фактори налага да се използва иначе неприемлива формула, то догматизмът трябва да отстъпи на прагматизма. В ранните години на моето емигрантство, когато считах, че единството на българската емиграция беше абсолютна повеля, и търсих формула, под която да се осъществи това единство, аз счетох Търновската конституция за единствено възможната такава формула и по цели нощи убеждавах моя приятел по онова време Тончо Тенев, представител на гичевистите, да приеме Търновската конституция, а с нея и монархизма. Аз го убедих в това. Когато цялата инициатива пропадна, върнах се към моето републиканство.
Днес аз отново съм убеден, че възстановяването на българската монархия, по испанския образец, е единственият път за спасяване на демокрацията и независимостта на България. Но имам впечатлението, че в София няма да направят това. Те ще продължават да лъжат царя, за да си поддържат антикомунистическите претенции, и ще продължават да разсипват България. Дали тази политика им се диктува отвън, или пък е израз на техния опортюнизъм, остава историята в бъдеще да го изясни.
Х. За рушителите на българската армия
Освен църквата и монархията днешните управници разсипаха и третата опора на българщината, която се беше утвърдила като национално съкровище - българската армия. По заповед отвън те изтеглиха картечниците и оръдията си от позициите им, насочени към юг, като че ли в София си нямат понятие откъде е застрашена България. От Запад им наредиха и те изхвърлиха и изхвърлят на улицата хиляди български офицери.
Така стана едно време, след като подписахме Ньойския договор. Къде останаха онези времена, когато въздухът се цепеше от нашето възторжено "Велик е нашият войник"?
Десетилетия ние, емигрантите, оглушавахме залите на луксозните нюйоркски хотели, когато празнувахме 3-ти март - Освобождението на България - с този химн на българската слава. Изпадахме в екстаз под звуците на "Един завет... Завет свещен на нашите деди... Деца на родний край, пазете си земите, пазете ги от близо и далеч, от близо и далеч... " В 136 Псалм Давид безутешно пее:
Ние никога не забравихме нашите свещени песни, пяхме ги в захлас в чужбина. Сега оставаме с впечатление, че ако те се запеят отново в България, ще се вдигне скандал и против тях ще ревнат антибългарските сили от София до Вашингтон, Лондон и Париж.
Тези дни в София е бил главният секретар на НАТО, бивш английски министър на войната, Джордж Робъртсън. От статията на в. "Демокрация" по този случай и текста на пресконференцията му (в."Дума",2.11.2000г.) се разбира, че мисията му била да упражни страшен натиск върху българското правителство да бърза с максимална скорост с приложението на "военната реформа". Знаете ли в какво се състои военната реформа?
Под тази форма се дава благовидно име на налаганото на София разоръжение на България. Когато в Ньой ни налагаха това, те поне бяха честни да ни кажат, че така ни наказват за поразиите, дето им бяхме нанесли. Честни бяха и в 1946 г. Сега те ни съдират кожата и ни карат да им пеем нашите весели песни! Нека цитираме тези бисери, излезли от устата на Робъртсън, и на тези, които са получили юмруци в лицето си задето бавели "реформата".
Пресконференция на Джордж Робъртсън:
Има страни, които са много амбициозни за членство в НАТО, някои от тях са прекалено амбициозни дори, но тази амбиция, да получат подписа за приемане, не съвпада с политическата готовност да извършат всички промени (от контекста на всичко публикувано, се разбира, че той визира България).
Има още много да се направи в някои страни, които са били членки на Варшавския договор. Например в България имате 100-хилядна войска... Трябва да бъде намален броят на войската наполовина, но това ще иска много политически кураж от страна на правителството, президента и министрите, а също трябва и парламентарна подкрепа на всички партии (Подчертано от мен - б.а.) /.../Така ще имате по-добра войска. /.../ Това е много важно за България и правителството трябва да бъде подкрепено, за да е сигурно, че реформите се извършват (Робъртсън очевидно иска щото "реформата" да бъде подкрепена и от БСП).
Процесът на реформи в БА трябва да бъде максимално бърз, тъй като решенията за покани за присъединяване към НАТО ще бъдат взети още през 2002 година. Определено предстои съкращаване числеността на въоръжените сили. " ("Демокрация", 11.2.2000).
- Цитати от в."Демокрация", (11.2.2000) "Джордж Робъртсън/.../призова да побързаме с военната реформа. Това са основните послания, които той отправи... (Така "Демокрация" е съгласен с нашето мнение за мисията на Робъртсън в София.) В Брюксел не са съвсем доволни от София, по всяка вероятност, понеже БСП не е дала още съгласието си!
Присъединяването към пакта означава присъединяване към най-добрата отбранителна система, която континентът познава. (Робъртсън казал на депутатите в Народното събрание) "Не се заигравайте на политика в областта на сигурността и отбраната". (В парламента присъствали Петър Стоянов и Иван Костов. Горният съвет, от контекста се разбира, е бил даден на БСП.)
Костов уверил госта, че и правителството, и Генералният щаб са убедени в необходимостта от по-бърза военна реформа. Робъртсън повтори няколко пъти, че бързата реформа в армията ще бъде и сигнал за международните финансови институции. Пред журналисти той заяви, че процесът на реформи във въоръжените сили трябва да е максимално бърз... На Й.Соколов той казал "Дали пътят ви към НАТО ще бъде дълъг или къс, зависи от вас" (от БСП?).
Изказванията на Робъртсън в София са истински шедьовър на безсмислието и на недомлъвките. На българина, пък и на всеки човек със здрава логика, може мъчно да се обясни как една армия от 50,000 ще свърши по-добра работа от такава една от 100,000 души!? Внимателният наблюдател отстрани не може да не остане с впечатлението, че върху НАТО, а от НАТО върху България, отнякъде се упражнява страшен натиск за бързото, за максимално по-бързото й разоръжаване.
Ако не, то може да се предполага, че някакви форсмажорни причини налагат тя да бъде сведена до военен вакуум, та да се осъществят военностратегически планове от глобален мащаб.
Тук човек може да спекулира до безкрайност. Може би нашите две южни съседки, едната или другата, които са въоръжени до зъби и продължават да се въоръжават - само оттам сигурността на България може да бъде застрашена, - всяка по свои, никому неизвестни съображения настояват за разоръжаването на страната ни. Те са в центъра на НАТО и броят на техните въоръжени сили далеч надхвърля военната "мощ" на България.
Дали някъде по скритите етажи на балканската политика не се очаква местна война, та в такъв случай България да бъде сведена до пълна безпомощност за защита на интересите си?
В друг контекст на събитията, където проблемите на Кавказието може да наложат щото България да стане плацдарм за разполагане на натовски военни сили и бази (възможност, която Робъртсън не е отрекъл, а само отложи за разглеждане в по-късно време - изявления, направени пред български журналисти атлантици, две седмици преди пристигането му в България), на което България може да се опъне, та да не бъде в състояние дори да мръдне, може да е причината за подобен натиск.
Засега Казказието се оказва като ключов кръстопът на петролопроводите на световните петролни компании, които лесно маниулират правителствата си да водят войни за интересите им, та и България може някъде да фигурира на пътя им и трябва по някакъв начин да бъде обезвредена. Чеченската война не беше и не е работа на "шумкари", с тяхното неизчерпаемо въображение, та и горните съображения не може да стоят далеч от истината. Ако там се появи някакъв световен сблъсък, то България отново ще се намери в същото положение, в което беше в 1941 г. Но така или иначе, истеричните изказвания на Робъртсън в София са многозначителни. На места неговите препоръки до софийските държавници звучат като открити закана: Или направете това, което искам, или ще стане това и това. "Това и това" той много ясно е вербализирал: Ако България побърза с разоръжаването си, чуждите финансови институции ще се юрнат към нея с инвестициите си. Ако тя още се бави или пък ако не всички политически сили в парламента застанат зад такава политика, то тя ще чака до куково лято за благините, които й обещават.
Трудно е да се разбере каква връзка има между инвестиции за печалба и броят на българските войски. Може да се предполага, че с по-силна армия в страната, като фактор на стабилизация, за компаниите от чужбина ще има по-голяма сигурност, а не обратното, както НАТО иска. При това положение не остава нищо друго да се предположи, освен че икономическата криза в България днес е инсценирана отвън, за да се пречупи вратът на българите и те да капитулират по военните въпроси.
Изказванията на Робъртсън в София много приличат на приказката за големия морков и за голямата тояга.
Всичко това в последна сметка, изглежда, ще падне върху главата на БСП. Искането на Робъртсън за подкрепа на всички парламентарни групи не е насочено към СДС. Те имат тази подкрепа. Нито пък към ДПС. Господин Доган твърдо стои зад натовските инициативи по отношение на България - няма защо да се обяснява защо. Ако БСП откаже да гласува за политиката, препоръчана от Робъртсън, то върху нея ще се стовари обвинението, че забавя инвестициите в България, ерго, продължаване и задълбочаване икономическата криза и гладът в България. Ако те направят завой към НАТО, ще заемат антируска позиция, която ги държа на власт четиридесет и пет години. Ние няма да говорим тук за искрена защита на българските национални интереси. Тук се касае за моркови и големи тояги.
Най-после всички тези одумки за отбраната на България и как НАТО ще я гарантира налагат да се зададат някои въпроси: Кой застрашава така сериозно България, та НАТО ще трябва да я защитава: калпава Русия? Тази Русия е бутната сто години назад, докато се съвземе, ако се съвземе, та тя ли ни застрашава? Това е вън от всеки въпрос. А може би натовските партньори на Балканите? Ако се касае до такава заплаха на нашата сигурност, то НАТО е само върбова сянка като защитник на България. Те няма да помръднат и пръст било против Турция, било против Гърция, ако нашите интереси се засекат някъде с техните. В наши времена такива работи се развиват светкавично, и при една армия, намалена на 50,000, виж, че докато се сети някой, на България й свършили работата. След това ще се гласуват хиляда резолюции в ООН и ще се зачене един Peace process, който ще трае сто години - ако от България остане и папер на този свят, за да преговаря с някого. Бог да пази България!
Наистина времената са лукави и по думите на Евангелието българите трябва да бъдат мъдри като змии и незлобиви като гълъбите. За тяхната мъдрост, особено на техните политици, ние имаме сериозни основания да се съмняваме. Тяхната незлобливост обаче заслужава Нобелова награда.
Сега аз чета по вестниците, че офицерите от българската армия, които са вече уволнени, ставали бакали или таксиджии. Едно време у нас се смееха на руските белогвардейски офицери с песента, приписвана на тях. "Я в Русия бил генерал, а в София чистил канал".
Та дотам я докараха нашите реформатори на армията по заповед на робъртсъновци.
Такава е моята преценка за еволюцията на събитията в пост-комунистическа България.
Новата най-голямата военна база на САЩ
Златистите житни поля, покриващи някога хълмовете на три километра от Урошевац, разположен в центъра на Южно Косово, вече не съществуват. На тяхно място са се разпрострели пипалата на базата Кемп Бондстийл.
Изключително укрепената военна база заема площ от тридесет хектара и е най-голямата база, построена от САЩ след войната във Виетнам. Строежът й все още не е приключил, но в нея вече има заведение на "Бъргър кинг", фитнесцентър, волейболно игрище, библиотека и две църкви. Базата е толкова голяма, че в нея се говори за наличието на "център, предградия и средна част".
Някои наблюдатели си задават въпроса защо тази база е толкова голяма? В останалите четири сектора на Косово военните части на тридесетте страни, участващи в умиротворителните сили, ръководена от НАТО, са се настанили в заварени апартаменти, а понякога в заводски сгради.
"Базата е изградена в съответствие с необходимостта да се осигури присъствие на Балканите през близките години. Тя свидетелства, че САЩ подхождат делово към този въпрос", заявява Брайън Хопкинсън, отговарящ за Косово в Международната група за изследване на кризите, изследователска организация със седалище в Брюксел. В бъдеще тя би могла да придобие още по-голямо значение.
По някои мнения Кемп Бондстийл ще осигурява тиловото обезпечение за бъдещи военни интервенции. По думите на Хопкинсън американските стратези умело са се възползвали от благоприятна за тях обстановка, за да си изградят база, достатъчно голяма, за да удовлетворява и евентуалните им бъдещи потребности.
Б.р. На по-непаметливите бихме искали да напомним, че и американските бази в Да Нанг и Кам Ран, построени на виетнамска земя, също бяха замислени за вечни времена... Ще отбележим също, че на мястото на стотиците изгорени и разрушени до основи православни църкви и манастири в Югославия, са построени два божии храма - протестантски и католически, - на територията на базата Кемп Бондстийл в Косово!
О, спи ли бог, о, бог не види ли!
Мишел Колон в книгата си "Монополите: НАТО към завладяването на света", коментира ситуацията по следния начин:
"Всичко това поначало е вярно. Необходимо е обаче едно уточнение. САЩ не са "се възползвали умело от благоприятна за тях обстановка". Те самите създадоха тази обстановка. Изграждането на американска база на Балканите е тяхна отдавнашна цел, нещо, на което ние обърнахме внимание още в книгата "Покерът на лъжците".
Юдите като ментори... Бившият галеник на комунистическата номенклатура, за когото се говори, че е агент на ЩАЗИ - Иво Инджев, написал бележка в "Демокрация" срещу антинатовските комитети "Не". Там нарича Стефан Гайтанджиев "най-крайноляв депутат", който "ашладисвал консерватизма с радикализма". Според самозабравилия се трубадур на реалния социализъм борбата с НАТО допадала на най-консервативните слоеве на населението, докато 88% от младите били за НАТО. Следователно въпросните комитети "Не" казвали "не", именно на тия млади... Обичайно е за "демократите" от бившите тайни служби на соцлагера да се юдят, и то за да си изплатят индулгенциите, с които новите господари им опрощават чудовищните "грехове" отпреди. Лъжите, интригите, клепането са техни обичайни оръжия в борбата срещу почтеността на ония, за които стойност в живота има само истината.
Тези млади, за които пише Иво Инджев не са "88%", а доста по-малко. Въпреки това те са твърде много и това се дължи на продажността на социолози и журналисти, които създават фалшив ореол на една агресивна военна коалиция - инструмент на днешния американски империализъм.
Иво Инджев и компания окачват на хората всевъзможни етикети от рода на крайнолеви, комунисти, бетонни глави и т.н., с единствената цел - сатанизация на трезвите българи, които са против поредното в историята продаване на Отечеството за паница леща.
Тези "88%" сигурно не знаят или пък няма да се досетят, че през последните 100 години България три пъти е била във военна коалиция - два пъти в антируска и един път в проруска. Резултатите са едни и същи - печални. Същите "млади", които обичат НАТО, нямат изобщо достъп до факти, до коментари и аргументи на представители на световния хуманитарен разум, които отдавна са доказали, че основната функция на НАТО днес е да разширява американската империя, а главната цел остава завоюването на Русия, заради нейните огромни ресурси, и нищо повече. Въпросните "88%" представляват само скромен къс пушечно месо в резерва на жандармерийския корпус на имперските въоръжени сили.
Иво Инжев обвинява противниците на НАТО, че са "активните борци срещу бъдещето на България" и "полупроводници на влияние, полуфабрикат на фалиралата фабрика за илюзии". Тук той забравя да обясни за какво бъдеще става дума... Ако преди в рамката на Варшавския договор ние изглеждахме един доминион на Русия, сега в рамката на НАТО ще бъдем колония, в която суверенитетът и политическата воля на нацията просто ще останат само мръсни думи.
Бъдещето ни на държава от латиноамерикански тип, предречено преди няколко години от Ноам Чомски, едва ли докарва до възторг тези "88%" млади българи. Защото в латиноамериканския модел те ще бъдат просто една ненужна, необразована, безработна измет. Ето настоящето, което безспорно е преддверие на бъдещето - дали им харесва?... Бъдещето на Отечеството ни в НАТО, а може би и в ТОЗИ Европейски съюз, е много жалко и неговите рицари, като Иво Инджев, са просто престъпници, които един ден ще се изправят пред съда на историята и не само пред него!
Бележката му в "Демокрация" е отпечатана под циничния наслов "Статия на свободата". Това наистина е кощунство, защото означава, че за Иво Инджев и покровителите му свободата е свобода да се нахвърляш с бомби и ракети срещу всички, които не са съгласни с теб. Да убиваш беззащитни мирни хора в името на "демокрацията" и "човешките права", както ти ги разбираш. Да им налагаш измислен от тебе живот, без да ги питаш дали го искат... Иво Инджев мисли, че тези "88%" българчета са глупци, които натовци просто ще вържат за вратовете и ще поведат към скотобойната на световната олигархия. Жестоко се лъже - и Хитлер преди шестдесетина години си въобразяваше, че ще отведе техните дядовци под Сталинград! И тогава ивоинджевци пееха дитирамби на тогавашния "нов световен ред", който е същия като този! Какво стана с тях после? Това премълчават и Иво Инджев, и онези, които му плащат.
Обвинението към Стефан Гайтанджиев и неговите съмишленици, изразено чрез намека за "фалиралите илюзии", несъмнено е поредното дюдюкане срещу комунизма, който го няма. Но по-интелигентните от онези "88%" сигурно ще се досетят, че става въпрос не за безвъзвратното минало, не за илюзии, не за консерватизъм, "схващан като консерва", а за МОРАЛ.
Става дума за норма, съвършено непозната на Иво Инджев и подобните нему нашенски сатани, които днес менторстват над българи!
