НАТО предизвика преднамерено екологична катастрофа в Югославия
Неотдавна проф. Шосудовски обясни "технологията" на подбора на обектите за бомбардиране от страна на натовските военни в районите на югославските петролни рафинерии и химически инсталации.
Използвайки термални (топлинни) изображения, НАТО можеше да идентифицира кои от резервоарите все още бяха пълни с отровни химикали. Ако целта на НАТО е била просто да извади завода от строя, без риск от "съпътстващо" екологично увреждане, тя би могла да се постигне с интелигентно бомбардиране на оборудването и машинарията. Защо трябваше да удрят с толкова голяма точност и резервоарите, съдържащи опасни течности? "Интелигентните" бомби не бяха глухи и знаеха накъде да вървят.
НАТО е подбирал контейнери, цистерни и резервоари, които все още съдържали отровни материали. Според директора на завода в Панчево НАТО не е ударил нито един празен контейнер. Това не е случайно: подбирани са онези, които са били пълни, и така тези химикали се изляха в канала, водещ до Дунава.
Въздушните атаки върху индустриалния комплекс Панчево започват на 4 април 1999 г. и продължават безпощадно до 7 юни 1999г. Комплексът включва петролна рафинерия (построена с американска подкрепа от "Тексако") и азотноторов завод, произвеждащ за нуждите на югославското земеделие. Нефтохимическият завод е бомбардиран интензивно (41 бомбени и 7 ракетни нападения), като бомбардираните райони са на по-малко от двеста метра разстояние от жилищните блокове.
В началото на "хуманитарните въздушни рейдове" НАТО успокояваше световната общественост, че използва усъвършенствани оръжия и прецизно насочване, за да се избегнат "съпътстващи", в това число и екологични щети.
"Правим всичко, което можем, за да избегнем ненужни съпътстващи щети. Вземаме този въпрос много насериозно, работим упорито, за да постигнем това, и изразходваме маса време за планиране на задачите" - заявява генерал Чарлз Уолд на брифинг в Пентагона на 12 април 1999 г. В Панчево обаче се върши точно обратното - твърди проф. Шосудовски. Изкусното въздушно наблюдение и системите за топлинна детекция са използвани не само за да се извади от строя югославската петролна индустрия, а и за да се предизвика екологична катастрофа!
При започването на войната започва и изтеглянето от завода на токсичните материали: изпразнени са редица големи цистерни и контейнери с отровни химикали, именно за да се предотвратят рисковете от "съпътстващи щети". Хората не знаели обаче че точно в този момент НАТО ги наблюдава чрез системите за наблюдение "въздух-земя", както и чрез спътникови изображения. Използвайки топлинна детекция, натовските военни плановици са знаели кои контейнери са останали пълни: всички обекти, включително контейнерите с отровни химикали в Панчево изпускат инфрачервени лъчи. Уловени от съответната апаратура на спътници или самолети, тези лъчения се трансформират във висококачествени видео-изображения и моментални снимки.
Топлинният детектор може да различи температурна разлика до 0,1 градуса по Целзий, което му позволява без затруднение да отличи пълните от празните контейнери. Топлинните спътникови изображения се предават на Комбинирания център за въздушни операции (САОС) във Виченца, Италия, където грижливо се планират въздушните рейдове. Използват се и шпионските самолети U-2 за моментални снимки от голяма височина, които също се предават за анализ до пилотските кабини на натовските бомбардировачи.
Следователно натовските плановици са имали пълна и точна информация за разположението на завода, построен по договор с една многонационална инженерингова компания - "Фостър Уилър", тясно специализирана в изграждането на нефтохимически и полимерни заводи. В НАТО точно са знаели кое къде се намира.
Дали и пилотите са знаели, че унищожават американска инвестиция, финансирана със заеми от Световната банка, т.е., че бомбардират завод "Мade in USA"?
Много от контейнерите са били изпразнени, но обекти на натовските бомбардировки станали именно пълните с токсични материали: с етилен-дихлорид, етилен, хлор, хлороводород, пропилен и винил-хлоридни мономери. Последните се използват за производство на пластмаса (например PVC-смола) и са опасен канцерогенен замърсител на подземните води. Винил-хлоридът също има потенциал да предизвиква неврологични и чернодробни увреждания, както и увреждания на фетуса, причиняващи родилни дефекти.
НАТО е използвал "хирургическата си точност" точно по контейнери със смъртоносни химикали, умишлено поразявани и разпръсквани.
Отровите от Панчево (течни и газообразни) са проникнали в атмосферата, във водата и почвата. Според директора на нефтохима етилен-дихлоридни разливи са замърсили 10 хектара площ във и около завода. Почвата все още е просмукана с отровен етилен-дихлорид.
Според доклад на Регионалния екологичен център за Централна и Източна Европа над хиляда тона етилен-дихлорид от комплекса Панчево са се излели в Дунава по канала, който свързва завода с реката. Над 1000 тона натриев хидроксид са изтекли от нефтохимическия комплекс Панчево и близо 1000 тона хлороводород са попаднали в Дунава.
В почвата са попаднали и осем тона живак. Бомбардиран е бил и заводът за обработка на отпадъчни води, което усложнило екологичните последици.
Натовските военни стратези са знаели точно какво правят и какви ще са вероятните последици, продължава проф. Шосудовски. На 4 април в съседната петролна рафинерия две натовски ракети поразила контролните зали и убиха трима души от персонала. Ударите подпалиха завода, превръщайки го в отровна развалина. Целта бе не да се избегне екологично бедствие, а да се предизвика такова."
И всичко това, за да се накара Милошевич да приеме ултиматума от Рамбуйе. Прочутото военно приложение "В", предвиждащо окупация от НАТО на цяла Югославия!
След войната заводът е посетен от германски "зелени" и от експерти по екологичната програма на ООН (UNЕР). Докладът на последните минимизира екологичните отражения от натовските удари, като небрежно изтъква, че "Панчево бил екологично опасен още преди бомбардировките! " Вината за екологичната опасност от завод, построен от американска компания се приписва на югославските власти: също, както в приказката за вълка, на който агнето мътело водата.
СДС - на историческото бунище
СДС не просто си отива. СДС се свлича от властта. Катастрофира.
Но нека се разберем. Всичко това бе предвидимо, защото сценарият, както неведнъж писахме в "Нова Зора", бе отнапред ясен.
СДС трябваше да изппълни възложена мисия на ликвидатор и погромител. Мисията е почти изпълнена и мавърът удушвач може вече да си ходи.
Десетки и стотици предприятия вече не работят, те са разграбени и изтърбушени, приватизираните се управляват зле (умишлено!) и също се ориентирват към приключване на своята дейност.
Официалната статистика безсрамно лъже като твърди, че безработицата била под 17 %. Световната банка, а не примерно стрина Пена от Злокучене, твърди, че безработните българи са вече 34,7 %.
Това е катастрофа! Национална!
Градовете обезлюдяват и западат. Забелязва се масов отлив към селата. "Отлелите" се са осъдени да се препитават с примитивно земеделие хлеба ради.
Да припомним. Още като дойде СДС на власт, бе издигната като държавна доктрина политиката за т.нар. деурбанизация. Неин огласител бе Александър Божков, един от най-безсъвестните разграбвачи на труда на поколения българи. И трябва са кажем, че нищо не е случайно.
Погромяването на българските градове, на градската цивилизация е влизало в предварително изготвен сатанински план за промяна въобще на демографската и стопанска реалност на страната.
Целта е повече от ясна - да се даде друг статут на България и тя от икономически високо развита държава да се превърне в бедстваща бедна държава от полуколониален тип с отнет държавен суверенитет и смазана културна идентичност.
Това е причината 83 % от младите хора да виждат единствен изход за себе си в емиграцията. Преди да ги съдим, трябва да се опитаме да ги разберем. Умните и образовани българи не желаят да се примирят с участта си на туземци. А сегашната Костова България не им дава никакъв шанс за просперитет, реализация и достойно бъдеще. Така че заявената готовност да се напусне страната трябва да се тълкува като абсолютен вот на недоверие към продажното и разбойническо правителство.
Прогонването на младите хора, защото това си е наистина прогонване, е дирижирана операция за обезкръвяването на страната, за лишаването й от ума и интелекта на можещите и не на последно място се цели провокиране на етнически дисбаланс в ущърб на държавностроителната нация.
Май някой просто си е харесал райското кътче България и прави всичко възможно, с помощта на нашите продажници, да прогони българите от него.
И приказките на Костов, че всеки трябва да поеме своята отговорност, че всеки трябва да си носи кръста, обслужват коварното и гнусно внушение, че спасението е възможно само поединично. Спасението поединично (такова въобще не е възможно!) е уловка и шантаж. Целта е да се предизвика разцепление в обществото, деконцентрация на националната енергия и като краен резултат - разпад и гибел на страната.
Никога никоя политическа сила в историята на България не е работила толкова последователно за съсипването на Отечеството, при това толкова широкомащабно, както СДС. Че сините изпълняваха и изпълняват чужда геополитическа поръчка, е вече повече от ясно. Повече от ясно е, че България е жертва на заговор, осъществен на място от злонамерени и продажни поставеници, за които няма нищо свято.
И тук трябва да се направят съответните изводи и да се признае, колкото и горчиво да е това признание, че ние бяхме посечени от собствените си еничари. Значи още сме способни да произвеждаме такива.
Нека това ни е тежка като воденичен камък обеца на ухото. И нека най-сетне се научим да не вярваме на лицемерите и юдите, които се хилят по европски, а инак са най-диви азиати, рушветчии, "непорината византийска воня", по думите на Ботев.
Сиреч - време е вече обществото да се научи да различава дивото от питомното, да си изгради имунна система срещу попълзновенията на всякакви негодници, маскирани като демократи, а инак готови заради своите 30 сребърници да ни продадат и погубят.
Има ли изход? Има!
Трябва да се изрине непоринатото синьо гюбре, да се изскубят от корен сините бурени и да се концентрира творческата национална енергия.
Не е вярно, че няма почтени, кадърни, честни българи. Има! Но на тях просто трябва да им се даде възможност, подкрепяни от градивните усилия на всички, да спасят Отечеството.
И първото и основното - нека е прозаично! - да се нахранят българите. Грехота е и срамота е при златната тая наша земя позорна да страдаме от глад и недоимък.
Да! СДС е синоним на мръсна дума. Синоним е на грабителство, корупция, продажност. И цялата тая "жадна за облаги сволоч", както е казал Алеко Константинов, трябва най-сетне да бъде нарината на историческото бунище. Като преди това бъде съдена и осъдена, за да се разбере най-сетне, че България не е село без кучета.
И ще се проясни небето над нас!
Завръщането във Vaterland
Нашенските властници упорито отказват да се освободят от примитивизма във външнополитическото си мислене - доколкото е възможно в техния случай да се използва тази дума. Кога поради умствена леност, кога вследствие добросъвестно слугуване, свеждат сложните и динамични процеси в съвременния свят до няколко предполагаеми аксиоми: Римската империя е възродена в лицето на САЩ и обхватът й вече наистина е планетарен; националните държави са заменени от транснационалните корпорации, базирани също в САЩ, и държавният суверенитет се превръща в ретроградна фикция. Последното важи с още по-голяма сила за досегашните нации, чиито жители трябва да се смятат щастливи, ако се денационализират и станат "граждани на света", т.е. на новия Рим, вместо да си останат варвари. И така нататък.
В това отношение на властниците ни не може да се откаже последователност. Първи в Източна Европа дадоха открита заявка да заменят статута си на национално правителство с този на местна колониална администрация. Няма друга държава от района, чиито ръководители да тръбят с гордост, че възприемат членството в ЕС и НАТО преди всичко като щастлива възможност да ликвидират националното и държавното начало и да предоставят юздите на управлението на своите съграждани другиму.
Това съвсем естествено предопределя и дразнещо ниското качество на сурогата, представян все още по инерция от тази администрация като външна политика. Аналитичният момент в него е по библейски прост: "Кажете да, да и не, не, всичко друго е от лукаваго".
Заклинанията изместват мисленето, трезвото разсъждение се подменя от сляпата вяра и действителността се представя в лесни за възприемане черно-бели краски.
В частност и т.нар Запад ("евроатлантическата общност", "международната общност", "цивилизованият свят") в техните представи е нещо просто: командван от Вашингтон монолит, а не жив исторически организъм, в който си взаимодействат отделни национални субекти със специфични собствени интереси.
Според "евроатлантическата" догма в софийското й тълкувание е така. В реалния свят обаче в едни случаи тези интереси се припокриват, но в други се различават и дори сблъскват.
Всъщност именно признаването на реалността на такива интереси е първата и задължителна предпоставка за правенето на каквато и да е външна политика. Отрече ли се съществуването им, получава се не външна политика, а това, което наблюдаваме от три години в София.
"Завръщането в отечеството" (Vaterland на немски) предлага интересен ракурс към отношенията между Русия и ЕС, илюстриращ тази реалност.
Такaва е същинската логика на поредицата посещения на руския президент Вла- димир Путин в Европа? Неговият дебют на новата му длъжност се състоя в началото на юни в Италия. През миналата седмица президентската двойка посети Испания и Германия. При това Путин дипломатично отклони поканата на френския си колега Жак Ширак да посети Париж. В печата бяха изказани най-различни подозрения относно критериите за избор на посещаваните столици, като дори бяха споменати "личните" предпочитания на президентската двойка. Намекът е ясен. Испания е стара любов на Людмила Путина, специализирала някога романска филология. Колкото до Германия, президентът, работил немалко години в тази страна, има може би още повече основания да се чувства привлечен от нея.
Президентът дипломатично предложи на журналистите да не търсят логика в неговия маршрут. За да не би да се почувстват обидени другите европейци. Заяви, че за него най-важна е вътрешната политика. "Както аз, така и членовете на правителството и ръководителите на отделните региони трябва днес да се занимаваме повече с вътрешните си проблеми и по-малко да пътуваме в чужбина", каза Путин. Посещенията в чужбина все пак са неизбежни. Според него те са необходими за разясняването на позициите на новото руско ръководство. "Европа желае да знае какво възнамеряваме да правим", подчерта президентът.
И все пак в маршрутите на Путин може да се открие логика. Италия и Испания са страните от Стария континент, които в най-малка степен критикуват Русия по едва ли не главния за Европа въпрос - чеченския.
Германия отдавна е най-големият търговски и стопански партньор на Русия в Европа и не крие намерението си да запази това и за в бъдеще. Основният мотив на посещенията на руския президент обаче е "европейското призвание на Русия", нещо, което той често обича да повтаря.
Изглежда, че в Мадрид и Берлин са го разбрали правилно: успоредно с нарастването на бремето на проблемите между Русия и САЩ сътрудничеството с европейските страни днес се превръща в един от най-важните приоритети на политиката на Москва.
По време на посещението стана ясно, че германските политици в голяма степен споделят опасенията на руското ръководство, че евентуалното осъществяване на плановете на САЩ за създаване на национална система за противоракетна отбрана (ПРО) ще разруши международната система на стратегическа безопасност. А и руското предложение за създаване на европейска ПРО е било възприето от Германия по думите на Путин "като цяло положително".
Като отчете съвпадението на тези оценки, президентът на Руската федерация предложи "представители на обединена Европа" да бъдат включени като трета страна на американо-руско съглашение за създаването в Москва на център за следене на изстрелванията на стратегически ракети. "Безразлично ни е кой би представлявал Европа в този център, но ако това бъде Германия, ще бъдем удовлетворени", подчерта Путин.
Двоен стратегически интерес
Германските политици и бизнесмени се бяха подготвили старателно за посещението на Путин и това пролича при срещите им с руските журналисти. Създава се впечатлението, че те се надяват да използват посещението на руския президент, за да установят с Москва "привилегировани" отношения и да изтласкат окончателно от тази позиция французите, които днес най-разпалено от всички европейци нападат Русия заради Чечения. "Германия изпитва интерес към стратегическо партньорство с Русия", заяви на първата си среща с Путин федералният канцлер Герхард Шрьодер. Заслужава си да се отбележи, че досега германските политици използваха израза "стратегическо партньорство" единствено при оценката на отношенията между Германия и САЩ. "Възприемаме Германия не само като най-голям търговски и стопански партньор на Русия, но и като страна, играеща най-важна роля в интеграционните процеси в Европа. Заради това и интересът ни към Германия е двоен", каза в отговор Путин. След това призова представителите на германския политически и стопански елит "да не изпитват опасения към новия облик на Русия, уверена в своите сили и готова да се изяви в Европа и в света като фактор за стабилност и сътрудничество".
По време на посещението двустранното сътрудничество между Русия и Германия получи нов тласък. По думите на Герхард Шрьодер в най-скоро време ще бъдат възобновени кредитите, отпускани на Русия по линия на застрахователното дружество "Хермес". Освен това, заяви канцлерът, постигната е договореност да се открие нова кредитна линия в размер на един милиард марки.
Бизнесът е двигател на политиката
Впрочем германските политици и бизнесмени отдавна познават Путин много добре и явно се надяват на "особено отношение" на руския президент към тяхната страна. Председателят на Германското дружество за външна политика Александър Рар е уверен, че Путин в общи линии възприема Запада през призмата на Германия и сподели това в интервю с кореспондента на "Експерт"
"Експерт": Немците наистина ли са обидени, задето Путин започна посещенията си в Европа не с Германия, а с Италия и Испания?
Александър Рар: Не става дума за обида. Много немци не крият, че им се искаше да бъдат първите му европейски домакини. Ще ви кажа откровено, че с появата на Владимир Путин сред германските политици и бизнесмени се възроди надеждата за положителни промени в Русия. При това двигател на промените в обстановката, що се отнася до отношението на Германия към Русия, станаха немските делови кръгове. Ръководителите на практически всички големи германски фирми се запознаха с Путин още по времето, когато той работеше с Анатолий Собчак в Санкт Петербург. Толкова успешно са си взаимодействали с Путин, че са смятали, че европейските и особено германските инвестиции в голямата си част ще отидат не в Москва, а в Петербург. По-късно Анатолий Собчак поради своята некомпетентност бе изместен в това отношение от московчанина Юрий Лужков. Днес обаче германските бизнесмени се надяват да възобновят своите отношения с Путин.
Руснаците трябва да разберат, че днес Западът не разговаря с тях в един глас. Днес в Европа и Америка се усеща особено ясно границата между интересите на бизнесмените и интересите на политиците. Ръководителите на компании като германската "Даймлер-Крайслер", италианската ФИАТ и английската "Бритиш еърспейс" буквално тикат своите политици към сближаване с Русия. На тях им е съвсем ясно, че Путин въвежда ред, а за необходимостта от такъв ред представителите на тези фирми говорят от много години.
При това реформите се осъществяват под либерални, а не под комунистически лозунги, както бе при Евгений Примаков. Деловите хора се успокоиха и смятат, че шансовете за техния бизнес с Русия нарастват.
Търпеливо партньорство
"Е": Днес обаче трудно би могло да се говори за пълно взаимно разбиране между европейските и германските политици и Русия.
А.Р.: Така е. Путин не извади късмет с днешните европейски политици. Ако изключим Испания, практически всички останали страни от Стария свят са оглавени не от консерваторите, които по традиция се изявяват като привърженици на държавността, а от социалдемократи, чиито възгледи в голяма степен са се оформили под влиянието на събитията в Европа през 1968 г. На тези политици много им се искаше Съветският съюз да си остане още социалистически, но в европейското, западното разбиране на това понятие. След като тази им илюзия претърпя крах, не скриха разочарованието си, че Русия започна да се изгражда като национална държава. У тях понятия като "патриотизъм" и "национализъм" предизвикват раздразнение. Това в голяма степен определя и оценката им за събитията в Чечения.
Не ми е ясно колко време още може да продължи тази обърканост на Запада. Така например в САЩ отвреме навреме се раздават призиви да се провежда световна политика без Русия (world without Russia). Европейските лидери смятат, че спрямо Русия линията трябва да бъде различна - на търпеливо партньорство (partnership of patience).
"Е": Неотдавна обаче в Берлин Бил Клинтън призова - цитирам - "да се размразят отношенията с Русия".
А.Р.: Клинтън иска да приключи управлението си красиво. Между другото обаче именно неговото президентство ще влезе в историята като период на силен натиск върху Русия, на внедряване в сферата на влияние на бившия СССР, на всестранно съдействие за укрепване на независимостта на бившите съветски републики, на разширяване на НАТО на Изток.
Накратко, това бе период на частична конфронтация с Русия. Клинтън иска да го приключи с една положителна нотка в отношенията с Москва.
Поражението на Европа
Европа днес живее в зона на "удобна безопасност". Днес не я застрашава нищо и вероятно няма да я застрашава поне още 20-30 години. Европейците не си дават сметка за сложността на проблемите, с които Русия се сблъсква на южните си граници. Заради това твърде често и с доста лека ръка критикуват Русия заради действията й. Тази позиция е много удобна.
Доста хора, особено в Съвета на Европа, от критиките срещу Русия по повод правата на човека правят кариера. Там съвсем не си дават сметка за реалните проблеми, възникващи при прокарването на европейските ценности в Русия, и особено в посока към азиатския континент, към Узбекистан и Азърбайджан. В Европа не разбират, че в Русия не може да се строи демокрация така, както се строи например в Чехия.
Поражението на Европа днес е очевидно. Като използваха в качеството на тояга тезата за правата на човека, европейските политици така и не успяха да получат никакви отстъпки от Путин. Затова днес правят крачка назад от страх да не си развалят окончателно отношенията с Русия. В тази обстановка обаче много зависи и от Русия, която трябва ясно да осъзнае своя интерес от интеграция със Запада и в името на това да тръгне към определен компромис.
Скандалният Путин
"Е": Току-що в Германия излезе вашата книга с ефектното заглавие "Един "немец" в Кремъл". Не се ли изсилвате малко, като причислявате Путин към своите съграждани, макар и в кавички?
А.Р.: Естествено, тук има известно преувеличение, ако щете, и шега. В патриотизма на Путин, разбира се, никой не се съмнява. Но днешните немци се ласкаят, че сегашният президент на Русия е опознал западния свят през призмата на Германия. Живял е в нея пет години, усвоил е нейната култура, именно в Германия е започнал да възпитава своите деца.
Много е показателно, че от 1996 г. досега той е бил почти 20 пъти в Германия, един път в Америка, 4 пъти в Испания (почивал е там със съпругата си, която е влюбена в Испания), 2 пъти - в Израел и 3-4 пъти в други европейски страни. Знае се, че в Хамбург е наемал автомобил, с който пътувал до Мюнхен. Опознавал е страната, отбивал се е в кръчми, общувал е с обикновените немци. Чувствал се е като риба във вода. След Петър II Русия не е имала ръководител, който така добре да е познавал външния свят.
Личният опит на Путин го прави не толкова "немец", колкото европеец, тъй като днес Германия е част от обединена Европа. Идването му на власт е голям шанс не само за Германия, но и за Русия.
Запознах се лично с Путин през март 1994 г. на международна среща, организирана от германска фондация. Бяха ни подредили на масата по азбучен ред и се озовах редом до него. В сравнение с останалите участници - Фолкер Рюе, германския министър на отбраната, Андрей Кокошин, първи зам.-министър на отбраната на Русия, Анатолий Собчак, кмет на Санкт Петербург, и други присъстващи - ние с Путин бяхме твърде второстепенни фигури. Но именно изказването на Путин тогава направи най-силно впечатление и се запомни. Бих казал, че той "взриви" мероприятието. Внимателно слушаше всички изказвания, водеше си бележки, а след това взе думата и по-същество направо наруга присъстващите. Каза им, че нищо не разбират, че Русия е велика държава, че трябва да се предприемат всестранни мерки за защита на интересите на рускоезичните граждани в страните от ОНД, и че Западът трябва да признае на Русия качеството на велика държава.
"Е": Как реагира тогава Анатолий Собчак на тези думи на помощника си?
А.Р.: Никак не реагира. Затова пък останалите участници се нахвърлиха върху Путин с нападки. Всичко това го описвам в книгата си, в която се опитвам да дам психологически портрет на Путин. В частност този случай показва, че той не се бои да върви против течението и да защитава възгледите си, включително и с недипломатически изрази. Тогава всички видяха колко е агресивен: свиваше юмруци, поруменяваше. Струва ми се, и днес си е същият.
Краят на "деколонизацията"
"Е": Може би тогава мнозина са се запитали защо радикалдемократът Собчак има такъв откровено имперски мислещ заместник?
А.Р.: Путин действително удиви всички. При това се изяви като опонент на цяла Европа. Тогава бе неизвестен човек. Мнозина го възприеха като удобна мишена, по която започнаха да стрелят с артилерия от всякакъв калибър. Да не забравя, че някои се прицелиха и в Собчак, който също направи доста рязко изказване. Той заяви, че руската демокрация се отличава от западната. Че при нея ролята на държавата трябва да бъде по-силна, отколкото на Запад. Зад гърба му чужденците започнаха да си шепнат и да изразяват недоумение как е могъл да назначи "шовинист" на такъв пост.
Тогава всички смятаха, че събитията от октомври 1993 г. са само епизод и че Русия ще продължава да се движи в посоката, начертана от Елцин, Козирев и Гайдар. Новата обстановка и новите настроения, които се появиха след това, бяха възприети на Запад с ужас.
Впрочем тогава мнозина в Европа започнаха да разбират, че Русия преминава едновременно през три преобразования: установяване на демократична система, въвеждане на пазарна икономика и както нерядко се изразяват на Запад, "деколонизация".
Както първият, така и вторият процес винаги са се поддържали и поощрявали от Запада с всички сили и средства. Третият процес обаче се поддържаше от Запада единствено в частта му, предвиждаща отказ на Русия от влияние в ОНД, а впоследствие и от някои от собствените й територии. Когато през 1994 г. руските политици започнаха да говорят, че процесът на "деколонизация" е приключил, че Русия трябва да укрепне, за да се запази в собствените си граници, че преди да се превърне в демократична страна трябва да въведе ред в своя дом и така нататък, тези думи бяха възприети на Запад много отрицателно.
Тогава мнозина политолози започнаха да твърдят, че Русия трябва да се възприема не като партньор, а като твърд опонент.
В Русия и днес много хора наивно си мислят, че Западът възнамерява всячески да й помага. В какво обаче? Да стане демократична държава, силна и в стопанско отношение - това, да. Обаче перспективата да видят в лицето на Русия отново велика държава, каквато беше Съветският съюз например хвърля западните политици в ужас.
На Путин най-много му помогна кризата в Косово, която разкри, че Западът не се съобразява с интересите на Русия. На мнозина им стана ясно, че Русия трябва да разчита на собствените си сили. Войната в Югославия оказа сериозно въздействие върху вътрешната политика на Русия и предизвика консолидация на обществото на национални начала. Така се подготви почвата за идването на човек като Путин.
"Германската карта"
"Е": Къде според вас преминава границата между националната сплотеност и великодържавното съзнание?
А.Р.: В раздела, наречен "Германската карта", изразих пожелание руските дипломати по-малко да гледат към Америка. Втренчвайки се само в нея, някои от тях се възприемат като представители на "свръхдържава". В това се крие голяма опасност. На тях например им е скучно да се занимават с Европа, защото тук например трябва да се зачитат интересите не само на немците, французите и англичаните, но и на холандците и люксембургците. Някои руски политици смятат, че това е под тяхното достойнство. Америка обаче иска от Русия едно-единствено нещо - да се разоръжи. Русия би направила добре, ако се освободи от тази проява на комплекса за "великодържавност". В този смисъл трезвата политика на Путин, целяща стратегическо партньорство с Европа, внушава оптимизъм.
След 10-20 години Америка ще напусне Европа, тъй като проблемът с безопасността тук по всяка вероятност ще бъде решен. Необходими са глобални идеи за съвместното бъдеще на Русия и Европа. Днес това е невъзможно, защото в европейските страни са на власт хора, генетично опасяващи се от руската агресивност и предпочитащи да се укриват под американския чадър на сигурност. След десетина години обаче на тяхно място ще дойде друго поколение.
"Е": Споделяте ли мнението, че такава смяна на поколенията в Русия вече е настъпила?
А.Р.: Иска ми се да вярвам, че е така. Около Путин обаче има хора "без лице", без изразени убеждения. Касянов, Кудрин и останалите министри са преди всичко технократи. А и малцина знаят какво мислят за отношенията с Европа.
Замитане на следите
"Оплели са се като свински черва! ". Така натуралистично, но безмилостно точно Тато определи неведомите финансови връзки, отдавна сплотили нашата политическа олигархия. Връзки и интереси, в които партийният цвят не играе никаква, ама абсолютно никаква роля.
Съдете сами - по времето на Виденов злоезичните журналисти коментираха, че печелившата формула за далаверата била "син кмет-червен депутат". След четвъртофевруарското предателство тя доби обратен вид - "син депутат-червен кмет".
Та като се сетихме за събитията от началото на 1997 г., можем да си обясним и последната задочна амнистия, която правителство и парламент тихомълком пробутаха. Значи при случаи на злоупотреби от страна на длъжностни лица давността на престъплението се намалява от 10 на 5 години.
Ей на това му се вика борба с корупцията! Ще спят спокойно и Лукановите перачи, и Беровите кредитни милионери и "фараони", и банковите спекуланти, които през зимата на 1996-1997 г. спечелиха 800 милиона долара на гърба на гладуващия и мръзнещ народ! И ако това не е олигархия, здраве му кажи!
Някой добър в аритметиката читател ще възкликне - ей, ама то на последните, пък и на днешното управление, значи, все пак може да си дири сметка? Може, ама наивната надежда за справедливост на този читател е сметка без кръчмаря.
За да се задвижат скърцащите и особено тромавите в такива деликатни случаи механизми на прокуратурата е нужно доста време. А и тя все пак трябва да получи съответните сигнали и документи, за да започне своята работа.
Такива от сегашната изпълнителна власт магистратурата, естествено, няма да получи - случаите с Александър Божков, Пламен Радонов и Едит Гетова са изключения, потвърждаващи правилото.
Значи, каква става тя? Трябва да се чакат изборите, които могат да бъдат по закон чак през юни следващата година. Ако евентуалната социаллиберална коалиция на Първанов, Томов и Доган евентуално ги спечели и също така евентуално успее да състави правителство, то пак евентуално може да започне някакво разследване за финансовите престъпление на нине правющия синклит. Но това ще стане - ако изобщо стане, - най-рано през есента на 2001 г. Но тогава пък са президентските избори - както се казва, не му е времето.
Значи, остава началото на 2002 г. Късно е чадо, мандалото падна, като се казва в оня стар виц. Докато се завлачат делата, докато оправят зъбите на тоз арестуван, гастрита на оня, ще стане 2003, 2004 и т.н, и т.н. И хоп - 5-те години минали.
Както се вижда, има хиляди "ако", за да застане някой от рушителите на съвременна България пред Темида. А най-важното от тях е - ако следите не са заметени.
Имаме ли изобщо конституция?
Преди около девет години Великото народно събрание прие днешната Конституция на Република България. Въпреки многото си несъвършенства, тъй като беше приета по стахановски за около месец-два, тя все пак в общи линии уреждаше основни законови положения на обществено-икономическия живот в държавата.
Ако погледнем днес, излиза, че на практика страната се управлява по всякакъв друг начин, но не и в съответствие с конституцията. Състоянието, в което днес се намира България достатъчно красноречиво говори за този факт. Достатъчни са само няколко примера.
Съгласно конституцията в България не се допуска съществуване на партии на верска и етническа основа. Много добре знаем, че това не е така. Вече десета година една противоконституционна партия, нарекла се Движение за права и свободи, и създадена точно на верски и етнически принцип, всъщност на практика командва в страната и т.нар. основни политически сили се съобразяват с нея и се чудят по-кой начин да я ухажват, та да могат да дойдат на власт с нейна помощ и да се задържат там. Този път обаче сметките им ще излязат криви. Защото известно е, апетитът идва с яденето.
ДПС повече от ясно заяви, че има претенции за участие във всички нива на властта и както върви, изглежда, че ще го постигне. Като капак, отново в нарушение на същата тази конституция, беше регистрирана нова етническа партия - циганската "Свободна България".
Всеки има право на труд според основния ни закон. Но я да погледнем, дали е точно така? Според данни на Националната служба за заетост безработните надхвърлят вече 18 %. И това са само официално регистрираните. Ако прибавим и скритата безработица, направо сме си в Третия свят. Ако решиш да си намериш работа, не можеш, тъй като примерно не си си между 20 и 30 години, нищо, че имаш опит и квалификация.
Пак според конституцията трябваше всеки гражданин да има достъп до безплатно образование. Какво стана всъщност? За да добиеш някакъв ценз, трябва яко да се бръкнеш в джоба. Не става дума за частните ВУЗ и гимназии. Дори и в държавните университети трябва да се плаща, което говори, че все по-малко младежи ще имат достъп до тях. Но не е ли точно това целта на някои сили отвън, чиито поръчки изпълняват управляващите?. Какво да кажем за подрастващите, масово напускащи основните и средните училища, тъй като цените на учебниците станаха доста високи, пък и безработните им родители няма и как да ги изхранват, докато учат?
Колкото до здравеопазването, там членовете на конституцията изобщо не действат. Лечението отдавна не е безплатно и тежко му и горко на онзи, който трябва да прибегне до помощта на лекар или стоматолог. И ако, не дай си Боже, се наложи постъпване в болница или операция, трябва да имаш доста солидна банкова сметка. Експериментът "Здравноосигурителна каса" ще забатачи още повече проблемите както на медици, така и на пациенти като финансово най-потърпевши ще бъдат последните.
Тези няколко примера мисля, че са напълно достатъчни да се твърди, че България всъщност има конституция само на хартия.
Но не можем да искаме от управляващите да я спазват, тъй като именно тяхната партия напусна парламента при подписването й. Но за това думата ще има един наистина народен съд, който рано или късно ще състои.
Меморандум
VIII. Българската православна църква - жертва на християндемократите (СДС)
Като вземем предвид всичко изложено, неизбежно идваме до неприятното заключение, че днешните български управници, за разлика от държавниците ни след Освобождението, които Симеон Радев обезсмърти с името Строители на съвременна България. Че те разрушиха икономиката ни, е въпрос без възражения. Че те разрушиха комунистическата система на управление - за което заслужават кредит, - но не успяха, дори партизански предотвратиха изграждането на една демократична България, и това е въпрос на възражения. Но оттам нататък те се впуснаха да разрушават и продължават да рушат най-ценните български институции, върху които се градеше националното единство, стабилитетът на България и българската национална сигурност и демокрация.
На първо място тук ще посочим тяхната най-голяма жертва - Българската православна църква. В края на главата "България и институтите за стратегически проучвания" ние посочихме, че на Запад са изработили планове за дестабилизиране и евентуално ликвидиране на източноправославните църкви, особено тези в славянските страни. Отношението на българското правителство към нашата православна църква съвпада с тази скрита политика в западните страни.
Няма българин, който да не знае или да се съмнява, че не друг, а правителството на СДС внесе разкола в БПЦ, като на 25 май 1992 г. си назначи свой синод от тримата най-прононсирани комунистически слуги владици. От тях с десетилетия трепереше всеки духовник в България. Патриархът и Светия синод бяха обявени за нелегитимни и оттогава и до днес - третирани като несъществуващи.
От интервю на Викарния епископ на София Гавраил ("Монитор", 26 януари т.г.) научаваме, че оберпрокурора Любомир Младенов бил писал след изборите миналата година на разколниците "че патриарх Максим не бил никой и не представлява никого".
В изявления на български държавници и правителствените медии, църквата се подлага ежедневно на присмех и неблагоприличия, на поругания и унижения. Някаква клика от враждебни на църквата елементи на "Раковски" 134, по медиите и по върховете на правителството, не престава да хвърля кал върху всичко, което се счита за свето от българина. Ние не знаем нито етническия произход на тези хора, нито тяхната религиозна принадлежност. Безпредметно е да привеждаме тук цитати. Всеки, който чете вестници в България или гледа телевизия знае, че горното е вярно.
Неотдавна, когато се посрещаше двехилядолетието от раждането на Спасителя във Витлеем, Петър Стоянов, за да не отиде в храма "Ал.Невски" да почете Рождество Христово заедно с Патриарх Максим, си построи една колиба на улицата да пие шампанско. Послучай тържествата във Витлеем в. "Демокрация" съобщи със свити уста, че България била представлявана там от "свещеници", за да не каже, че Патриарх Максим и двама владици са били нашите представители заедно с целия сонм на православието. В."Демокрация", 2.4.т.г., съобщава, че на първото четене на Закона за защитените територии парламентът решил да върне "историческата собственост на Рилския монастир върху 23,500 хектара" на обителта. Това решение свеждало монастирските земи от "Народен парк" до статута на "Природен парк", юридически собственост на Монастира,"макар, че това било "палиативно" връщане, т.е. само на книга, без монастирът да има право да се разпорежда със собствеността си по законите на страната, то било неприемливо. То било "посегателство върху природата на Европа" и щяло да бъде атакувано от Бернската конвенция към Съвета на Европа от 1979 г. " Всеки родолюбив българин знаел, че "Св.Иван Рилски е небесен покровител на България", но също така знаел "че няма по-безхаберна институция от сегашния Св.Синод на БПЦ". Те ни убеждават: "Ние вярваме в Христа, но не и в Синода от 1971 г.".
Цялата тази мътеница не се нуждае от коментар. Той и дяволът вярва в Христа, да не търсим сега този библейски цитат, но бяга от него като замирише тамян. Да не споменаваме тук мюсюлмани, протестанти и католици, които също вярват в Христа посвоему.
Та за "Раковски" 134 няма по-безхаберна институция от Св.Синод от 1971 г. За разлика от тях цяла България мисли другояче. Другояче мисли и целият православен свят. Като че ли те, една малка котерия в "Демокрация", които по всичко изглежда нито са българи, нито са православни, имат право да издават лицензи за това кое е и кое не е Св.Синод.
На 25 май 1992 г. те си назначиха свой синод, с един луд калугер за гарнитура, и искаха цял народ да ги последва. Та това беше техният характерен Синод, който не съществува сега. Те издават лицензи за това кой е и кой не е Св.Синод. Св.Иван Рилски да прощава, че върху имота му се слага ръка, за да се спази Бернската конвенция. По негово време той не позволи на българския цар да стъпи в имотите му и го накара да запали огън на отсрещния връх, за да го види през планината. Вестникът на СДС рапортува за това под заглавие "Усложнения в бъдещо време". Цялата работа се свежда до национализация на имотите на Рилския монастир, чисто по комунистически.
Всичко това опира до една политика за омаломощаване на БПЦ, така че тя да умре от гладна смърт. Това е смисълът на Младеновото писмо до разколниците, и това е целта на национализацията на рилските гори.
Нашата църква е слаба и не може да се пребори с тези злостни фактори. Тя няма пари и едва диша. Те не можаха да намерят пари да пратят една делегация при Папата преди седмици. Стояновци и Костовци им взеха парите, им взеха и държат имотите, за да ги омаломощят. Не можаха с друго да ги надмогнат, но финансово могат и ще ги съкрушат.
Ако някой ми каже, че в цялата тази работа има забъркани частни интереси, че парите, предназначени за църквата отиват в нечии частни джобове под масата, и затова се продължава схизмата, то аз ще повярвам. Ако това не е корупция, и ако на тази корупция най-голямата жертва не е БПЦ, то какво друго би било това? Най-лошото е, че цялата тази кампания против БПЦ възпита легиони от хора да мразят БПЦ и тези легиони ще продължават да хвърлят кал върху нея. Те са вече отчуждени, отрекли се от църквата. БПЦ не е повече онази национална институция която даваше идентичност на българщината. Те, Стояновци и Костовци, я погребаха. Те си направиха своя, партийна църква.
Всепризната максима е, че големите общественици се познават по това, че като разпознаят грешката си, не се страхуват да я признаят и поправят. Но тези наши държавници са от малък калибър политици. Завчера, в едно интервю пред "Стандарт" (9.2.т.г.), озаглавено "Ролята на президента не е да критикува партиите", ни в клин, ни в ръкав, без да има повод за това, освен съзнанието, че трябва да се произнесе по въпроса, Иван Костов каза: "...То е все едно да кажем защо не се намеся примерно аз, в църковния въпрос?"
Ние няма да настояваме пред Костов, че църковният въпрос е голям национален въпрос, ако той не го схваща като такъв. Това, разбира се, не понизява висотата на този въпрос. То понизява светогледа на Иван Костов. Ако не той, и ако не президентът, то кой ще решава този въпрос? Или Костов иска да се извинява, че не може, или не иска, по причини известни само нему, да вдигне този срам от главата на България?
Въпросът за църквата е национален въпрос и върховен дълг на президента или на премиера е да се намесят и да го разрешат, с дамоклев меч, ако трябва. Някои публикации в българската преса ни карат да се чудим кой управлява в България: Иван Костов или Обер-прокурора на религиите Любомир Младенов? В споменатото интервю Костов очевидно абдикира от поста си в полза на подвластния му чиновник.
Напразните вопли на слугинажа
От националната конференция на СДС насам политическите коментарии на медиите са изпъстрени главно с имена. Кой идва и кой си отива, кой ще дойде?! После кой ще отговаря за провалите, кой крал и краде, кой не, как политиците ще се подменят един друг, за да останат във властта, или да дойдат в нея!?
Властниците се подгониха един друг, а медиите фиксираха гоненицата в общественото съзнание, като по този начин отклониха вниманието на българите от ОСНОВНАТА ПРИЧИНА ЗА ПРОВАЛА.
"Какво провали хората от обкръжението на Костов? " - питат коментаторите. И сами си отговарят, че ги е провалила властта, която "изхабява". Излиза, че няма виновни, виновна е самата власт и щом си в нея, щеш не щеш - корумпираш се! И се проваляш, като проваляш и страната. Това е интересно оправдание, защото според него излиза, че не може да има добре управлявани държави, тъй като всеки, влязъл във властта, се корумпира... Само че в света има твърде много добре управлявани държави, като че ли там държавниците са имунизирани срещу корупцията!
Ние много пъти сме писали за корумпираните ни властници, за деморализираната ни "политическа класа", за негодниците от партийните централи! Но и много пъти сме заявявали, че това корупцията, колкото и да е зло, не то е главното, а представлява само едно следствие от друго по-голямо зло. Българският провал след студената война се крие в ГРЕШНО ИЗБРАНИЯ ПЪТ НА РАЗВИТИЕТО. Проклетият конформизъм, който ни провокира навремето да примем изцяло руския модел на "реалния социализъм", този път ни тласна в прегръдките на американския либерализъм. Глупостта на дошлите на власт "демократи" (а те просто нямаше как да бъдат умни, понеже произхождаха от средите на неуспелите при социализма поради некадърност) свърза България с отдавна провалилия се в световните икономически среди Международен валутен фонд. Така бе наложена икономическа стрктура, която е диаметрално противоположна на българския културен модел. Възприето бе развитие, противоположно на развитието на европейските страни, отречена бе социалната държава, въпреки че тя непрекъснато бе давана като пример на благоденствието.
Предположението, че управляващите са купени от Международния валутен фонд едва ли е вярно, защото онези олигарси нямат нужда от това. Липсата на хуманитарно съзнание у демократите обърка пазарната икономика с пазарното общество, отричано от европейските народи и постоянно натрапвано от световната финансова олигархия. В тази връзка са и плювните на обслужващия правителството "персонал" срещу културния модел на българите като цяло и постоянните ултиматуми за "промяна на мисленето".
Специфичните за България условия на развитие, каквито, впрочем има всяка страна, бяха забравени и започнаха агитации примерно към българските селяни да станат фермери с 40-50 дка земя?... Днес се пледира за продажба на тази същата земя на чужденци, за да инвестирали в нея. Това означава да бъдат лишени българите от собственост и да се превърнат в селски пролетариат, който, както е казал Карл Маркс, няма друго какво да губи освен веригите си. Е, без собственост къде отива идеята за средния гражданин? Тук може също да се припомни официалното изявление на Александър Божков, че 800 000 българи трябва да бъдат върнати на село... Парадоксите са безброй, каквито винаги има в една революция, а съюзът на т.нар. демократични сили никога не е отричал, че прави либерална революция. Всяка революция ражда беззаконие, та затова българите няма защо да имат претенции към правозащитните и правоохранителни органи. Те не "произвеждат" законност, а беззаконие, не въдворяват ред, а безредие, на което сме свидетели. Защото в революцията правото се замества от революционния инстинкт, а в либералната революция този инстинкт е крайният егоцентризъм в присвояването на принадения продукт, сиреч обогатяването чрез грабеж.
За каква демокрация да говорим, след като в страната е въведено тоталитарно управление и трите власти са обсебени от една партия? За каква демокрация може да става дума, след като в страната за 10 години не е проведен нито един референдум, на който народът има право по конституция. Управляващите цинично се аргументират с мандатността... Революционната партия, която днес е облечена в пълната власт, както във всяка революция, остава чужда на формирания от историята български социален модел. Нейните лидери наричат себе си християндемократи, без изобщо да се съобразяват с действителната формула на християндемокрацията, която е продукт на протестантските общества. В България има легитимни протестанти, но протестанстко общество няма, от което следва, че техният християндемократизъм е едно менте. Съществуването на такава партия се базира на съвършено идиотската идея, че ако искаме да сме европейци, трябва да се отречем от себе си, да обругаем културата си и да приемем съмнителни ценности.
Твърде голяма част от българското медийно пространство е заето от обслужващи властта структури и личности. За три, вече четвърта година управление на СДС, в това пространство не се чу дума за смисъла на либералната революция и нейната целесъобразност в българските условия. Нещо повече, настройката на общественото съзнание в полза на революционните погроми стигна дотам, че и върхушката на опозицията вече е съгласна с ПЪЛНАТА ЛИПСА НА АЛТЕРНАТИВА.
Предлаганото от БСП, ДПС и Евролевицата представлява козметични мерки спрямо програмата на управляващите, но не и СМЯНА НА ПОСОКАТА. Криворазбраният европеизъм се възприема единодушно от всички като мондиализъм, глобализъм, докато всъщност европеизмът е континентализъм. В конкретния смисъл на думата налаганият от днешните властници режим няма нищо общо със съвременните тенденции в развитието на европейските държави. Основният принцип там е все още консенсуализмът, докато у нас това е само една много мръсна дума.
Истината е, че демократичните ни властници подготвят присъединяването на България към един Европейски съюз, който не съществува и който никога няма да се състои.
В "Нова Зора" много пъти сме писали, че изходът от кризата е един - правителството да се обърне с лице към нацията. За това е необходимо да познае добре собствения си народ и да използва неговите потенциални възможности. Да заложи на неговото РАЗВИТИЕ, а не да го притиска с погроми в услуга на порочни теории и празни химери, които нямат нищо общо с ЧОВЕКА.
Всъщност философията на днешното управление не предлага нищо друго освен една механика, по силата на която от хаоса на пълния погром, от развалините на бившето ни общество трябва да израсне, като по чудо, без да го посадиш и поливаш, цветето на българското щастие. Каква глупост, или по-скоро какъв цинизъм!
Сигурно е обаче едно - не може да бъде лъган и разиграван продължително време един цял народ. Тази власт непременно ще си отиде, каквито и пушеци да разнасят политолози, социолози, икономисти, експерти по международна политика и прочее слуги, платени с гювеч, в който почти не останаха мръвки. Въпросът е достатъчни ли са десет години до проумеем какви хора трябва да ни управляват. Да си спомним старата евангелска истина "По делата им ще ги познаете... " и да приключим веднъж и завинаги с проклетия си политически наивизъм.
Нечестивите влязоха в храма
И това доживяхме! Да бъде осмян, обруган и подвъргнат на хула и гавра Патриархът на българската литература Иван Вазов. И то по случай 150 години от рождението му. И то в Народния театър, носещ неговото име!
Тържественият концерт, в който нямаше нищо тържествено, нито сянка на дължима почит, бе триумф на бесуващата простащина, на злорадството на нищите духом, които най-сетне са доживели своя тъмен час да могат да мъстят на поета заради неговите светли песни, заради непоносимата за тях вярност към идеал и Отечество.
Сякаш оскърбени от родолюбието на Вазов, от неговия най-чист и възвишен патриотизъм, и сещайки се подсъдни заради слепите си къртичи души, юдите на отрицанието се развихриха, достигайки дъното на падението.
И спектакълът се превърна в израз на онова духовно разтление, което е родов белег на един антикултурен политически елит, съставен от субекти, дълбоко ненавиждащи всеки духовен порив и дълбоко чужди на националните културни достояния.
И на сцената излезе Рачко Пръдлето!
И Киряк Стефчов излезе.
И тъмни едни герои с кучешки очи и гьостерици в ръцете.
Най-сетне бе ударил техният час. Часът на разюзданата бесовщина, на българомразието.
Какво нямаше само. Под съпровод на кикот и бебешки хленч бяха пуснати колажи от рецитали на стихотворението "И мойте песни все ще се четат". Бяха търсени най-долните октави на гаврата, тъмната наслада да съпреживееш тръпката на Каин, посягайки направо на Отца.
Музикалният съпровод бе поверен на скандално известната група "Уикеда", която на официалния празничен концерт по случай 24 май поруга паметта на светите братя с хита си "Лайнян свят".
Та на Вазовия юбилей, с похвата на музиканти от долнопробна кръчма, "Уикеда" изпълни песента "Де е България" с вмъкване на английски изрази, с претенции навярно за европоизъм.
Пошлостта е бездънна!
Всеки почтен човек би занемял от отврата и покруса, смазан от разюзданата чалга. Но почтените у нас не са на почит, тях не ги допускат до медиите и в общественото пространство се чуват само гласовете на любоугодници, като тоя на някогашната литературна критичка, че даже и министърка на културата Елка Константинова, която си изкриви устата да каже, че юбилейният спектакъл бил "нов, модерен прочит на Вазов".
Подобно изказване е публично участие в духовен разврат и нагледен урок по конформизъм.
Нищо не бе случайно в опита да се осмее и дискредитира Вазов в народната памет. За целта предумишлено бяха рекрутирани доказани пошляци със забележителен опит в сквернословието. Сценарист на спектакъла-гавра е лансираният от високопоставени погромители на културата поетчик Елин Рахнев. Той е и щатен драматург на Народния театър. Изборът му е във висша степен удачен, ако се има предвид търсенето на максимална ефективност при покваряването на нравите и окалването на всичко, що е свято и мило на българите.
И режисьорът бе добре подбран с оглед на задачата всякак и всячески да се осъществи гаврата с Вазов. Това е лицето Галин Стоев, душеприказчик и сърдечен другар на одиозния във всяко едно отношение актьор Мариус Куркински.
Каква компания, какви субекти!
И цялата тая пошла шумиха и изстъпление над най-святи чувства - под егидата на почетния председател на Организационния комитет на празненството, президента на Р България Петър Стоянов.
Ако да бе мъж почтен и родолюбец, за какъвто непрекъснато се афишира г-н Стоянов, той демонстративно би напуснал това юдинско сборище. Но той не го напусна и иска или не иска, с акта на своето присъствие, прие връз себе си греха и позора на скверно съучастие.
Маските паднаха. Видя се кое е позор и кое е слава. И житото бе отделено от къклицата, почтените - от юдите!
Спектакълът разкри лицето на нагло българобесие, разкри лицето на тъмна антинационална политика, която иска да стъпче в калта скрижалите на българския дух и която в своя Каинов порив не се спря и пред Вазов. С оръжието на мерзавците - хулата и гаврата - бе направен пореден опит да се убие българският дух, идеал, духовното ни съпричастие с бащите на нацията.
В полупразна зала спектакълът биде освиркан.
А това е сигурен знак, че нацията се съпротивлява, че тя не приема да бъде подменена и маргинализирана.
И става безпощадно ясно кой кой е в тази държава. От едната страна на браздата са великите отци на Отечеството, вкупом със своите природни и духовни следовници, а от другата - безродните юди на глобализма.
Хората, които с кални ръце посегнаха на Вазов - преките и тайна извършители на мръсното дело, - завинаги се отписаха от българския род. А българският род ги позна - по Каиновия печат връз челата - и ги възненавидя.
Во веки!
Олигарси броят "грешките" на Путин
На 19 юни т.г. германският седмичник "Дер Шпигел" публикува интервю на депутата от Държавната дума на Русия Борис Березовски, посветено на оценката му за първите месеци от управлението на Владимир Путин. Предприемачът по прежнему смятал, че на 26 март (президентските избори в Руската федерация) е направил правилния избор. Ако отново му се наложело да избира между Примаков, Лужков, Зюганов или Путин, Березовски отново щял да избере Путин. Според него "Путин беше не само най-малкото зло за нашата страна, но и правилният човек за сегашното време. Всички други кандидати биха означавали връщане назад или отклонение встрани."
Обаче за времето, изминало след президентските избори в РФ, Березовски е допълнил оценката си за новия президент: "Напоследък се прояви и това, което не знаех, но за което трябваше да се досетя: той не е стратег. Елцин също не беше стратег, но той и не бе длъжен да бъде такъв - той трябваше да реши историческа задача. Путин обаче направо е осъден да мисли стратегически, ако искаме бързо и с добри резултати да се придвижим по избрания път."
По думите на бизнесмена, Владимир Путин е извършил за кратко време две стратегически грешки: "Първо, това е Чечения, където и досега не търсят политическо разрешение; второ, това са плановете за реформиране на държавната власт, при които чрез лишаването от власт на провинциалните князе се разрушава една от основите на демократичната федерална държава."
Според Березовски днес Путин има "лоши съветници, които не разбират, че демократична държава не може да се строи без политически свободи, че само икономическите свободи не стигат".
Коментирайки неотдавнашния скандал с арестуването на шефа на холдинга "Медиа-Мост" Владимир Гусински, депутатът предполага, че това е било "просто необмислена акция на специалните служби на Руската федерация". Според Березовски, днес групата "Мост" е нещо като комунистите при Елцин - "неконструктивна опозиция. Каквото и да излезеше от Путин, те над всичко издевателстваха. Гусински трябваше да разбере докъде ще доведе всичко това. По същество реакцията на държавната власт е правилна, но практическото осъществяване е ужасно".
Самият Гусински, който дължи милиард долара на руската държава, се представя, като жертва на политическа интрига, организирана от високопоставени представители на властта, за които свободата на словото е пречка за завръщането към тоталитарното минало. Веднага след освобождаването си от ареста шефът на "Медиа-Мост" даде интервю за списание "Нюзуик", в което благодари на администрацията на САЩ и на световната еврейска общност, за оказаната му подкрепа. Той изрази опасения, че арестите в РФ ще продължат, "защото Кремъл е решен да установи тотален контрол над страната."
Според Гусински в затвора може да се окажат президентът на "Лукойл" Вагит Алекперов и редица ръководители на компанията "Юкос". Березовски, който е върл противник на Гусински и конкурент за медийния пазар, явно не е против неговото арестуване, а само против начина, по който то бе извършено.
А дали пък грешката на Путин не е в това, че арестувайки Гусински, остави на свобода Березовски?
Примката на един портрет
Метаните пред Ахмед Доган стават все по-дълбоки и това показва, че българската политическа класа е изправена не пред тъй необходимото очистение, а пред поредния и може би последен свой провал.
Провал, който този път ще я запрати в небитието, за да отърве българския народ от шайка негодници, отхранени с неговия хляб и вино. Изпаднал в паника пред присъдата на народното разочарование, т.нар. политически елит вече използва последния си шанс да се закрепи във властта - съюза със своя антипод. Защото, както много пъти сме писали, партията на турската диаспора в България не е политическа, а етническа партия. Тя участва в политическия живот, мотивирана не от желанието да защитава политически, а етнически интереси.
Така функционират етническите партии в целия свят, където ги е имало. Не са донесли нищо добро на съответната държава. И ДПС не прави изключение от тази практика.
Но какво чак толкова лошо? - би казал влюбеният в мултикултурните идеи либерален демократ. Нищо лошо, разбира се, няма освен това, че до нашите граници е 65-милионна посткемалистка Турция, която за разлика от България има неизменна национална идея. Практиката показва, че в почти 80-годишната си история, тя има за основен динамичен аргумент възстановяването на османската империя чрез връщането й в Европа.
Постоянните опити за патронаж на турската политическа класа и държавна власт над българите показва ясно тези тенденции, те просто са едно безупречно доказателство за имперските намерения на тази държава. Другото доказателство е присъствието на близо 200-хилядна армия на българските граници, факт, за който всички мълчат... Горните аксиоми "Нова Зора" напомня постоянно и досега никой не ги е отрекъл с необходимите аргументи.
Друга такава аксиома е АЛИАНСЪТ МЕЖДУ ТУРСКОТО ОБЩЕСТВО И ТУРСКАТА ДИАСПОРА В БЪЛГАРИЯ, според която българските турци признават за своя родина България, но идентичното Отечество е Турция. От което пък следва, че в сакралното пространство на техния дух понятието "национални интереси" се отнася не за българите, а за турците.
Напомняме също, че бихме се отнасяли с разбиране към въжделенията на турската национална идея, ако българската държавност и бъдеще не стояха на нейния път.
В стремежа обаче на тази идея да унищожи българската държава за сметка на имперските намерения на турското общество, не може да се очаква българските турци да защитават българските интереси. И това се отнася най-вече за тяхната организация. Днес алиансът между турското общество и турската диаспора е добре фиксиран и доказателството е политическата практика при всяка предизборна кампания в смесените райони да се появяват представители на турските дипломатически институции в България и с някакво присвоено от самите тях право да се намесват пряко в политическата борба в страната.
Къде и кому в Европа е позволено това?!
И друг път са правени опити за политически портрет на Ахмед Доган, все фалшиви поради маневрите на авторите им, с които се избягват ПОДВОДНИТЕ КАМЪНИ НА ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА.
Този път обаче в. "Дума" надмина всичко, като пусна един съвършено идиличен портрет от доктора по история Димитър Иванов. На почти професионален език на българите се предлага пълно ослепяване за истинския образ на Ахмед Доган чрез фалшифициране на неговата кариера в българския политически живот след 10 ноември 1989 г. Българското общество добре познава постоянните провокации на лидера на турската диаспора към българското общество, като се започне от документираната във вестник "168 часа" идея турското влияние в България да предпази българите от руска инвазия, и се стигне до заканите, че президент, парламент и правителство нека се опитват да спрат провежданото от ДПС турцизиране на българомохамеданите.
Само преди месеци от ефира на чуждо радио Доган отрече легитимната българска толерантност с обвиненията, че сме мразели турците. Да оставим настрана грешката в означенията на любов и толерантност, чийто смисъл не може да се сравнява (а това е непростимо за философ с научна степен и звание).
Самият подход към проблема е крайно безнравствен защото самият Доган и всички български турци дължат същестуването си в България на тази толерантност, защото без нея нямаше да ги има ни тях, ни етническата им партия. Веднага се налага сравнението с толерантността в тяхното Отечество Турция, където практически няма българи, след като преди век са били близо милион. Впрочем по силата на същата тази турска толерантност в основния закон на страната е записано, че в нея живеят само турци.
Според Димитър Иванов ДПС е започнало като антибългарска партия в средата на 80-те години, прераснало е в етническа партия през 90-те, за да се превърне в модерна либерална формация през 2000 година. Това развитие било едно доказателство, че "в болгарския политически живот все още има капацитет да ражда дейци с патриотичния заряд на онези наши първенци отпреди век, които Симеон Радев нарече "строители на съвременна България".
Самото сравнение представлява едно кощунство с историческия път на българите, чието битие през последните примерно 200 години е формирано като антипод на турското политическо битие. В цялото това битие, преди и след Освобождението, стремежът на българите е бил да отрекат, да се откъснат и изолират от турското културно моделиране за сметка на завръщането си в лоното на европейските култури.
В политическото пространство на същото битие тактиката остава без значение, следователно винаги опитите на Турция за намеса във вътрешнополитическия живот на страната са били успешно и на всяка цена парирани.
В последното изживяване на демокрацията от българското общество тази стратегия се разрушава. За пръв път е допусната антибългарска партия да играе роля в държавата, а на геополитическия антипод на страната - да се намесва, да прониква в нейното политическо, респективно етнокултурно развитие.
Формулата на Димитър Иванов за развитието на ДПС "антибългарска партия - етническа партия - модерна либерална формация" е невярна и изкуствена, понеже първата идентификация остава (прелива) във втората и третата. ДПС остава като антибългарска партия независимо от следващите две превъплъщения.
Това се доказва от декларираните от Ахмед Доган платформи за "правата и свободите" на българските турци - етнокултурно обособяване, разрушаване на българския държавнотворчески модел и превръщането на България в мултиетническа държава.
Кого би могла да обслужи тази мултиетничност? Единствено интересите на Турция в стремежа й да стане европейска страна чрез завладяването на Югоизточна Европа.
Политическият потрет на Ахмед Доган във в. "Дума" отразява с пълния му блясък типичния скоропостижен за политическата ни класа пълен разпад на морала. Затварянето на очите пред аксиоматичните реалности на българското етнокулрурно пространство, медийното табуиране на всеки вик за отрезвяване, безграничните компромиси на конформизма, представляват една катастрофа за политическата ни класа като цяло. Ахмед Доган наистина е личност, но не по силата на природни и социални дадености, а по силата на безнравствеността на неговите политически партньори.
Неговият ИСТИНСКИ ОБРАЗ е съвсем друг, обществото ни добре познава този образ, но досега никой не го е нарисувал в цял ръст. Това време обаче идва, и то твърде бързо... Публикуването на политически потрет на Ахмед Доган в "Дума" показва една тенденция на социалистическата партия да върви на избори заедно с ДПС, или пък да управлява след тези избори заедно с ДПС в следизборна коалиция. С това тя се превръща в партия на крайния компромис, какъвто не направи дори СДС.
Самият автор на политическия портрет твърди, че Доган ще дочака своя "шанс да управлява България". Особено внимание заслужава последното изречение от портрета: "Под каква форма и с кого ще управлява, този изявен български политик ще решава, когато му дойде времето, т.е. скоро". Тук на господин доктора по история могат да му се зададат ред въпроси, на които той не е в състояние смислено да отговори:
- По силата на каква логика България ще бъде управлявана с мандата на 7 % от населението на страната?
- В какво се състои политическата идентичност на Ахмед Доган, освен с провокативните декларации и медийната митологизация?
- Кои са параметрите на неговата личност като "български политик", с други думи, какво му е българското?
И така нататък... Но думата бе за Социалистическата партия! "Нова Зора" и Политическият кръг "Зора" предупреждават, че съюзът на Георги Първанов с Ахмед Доган е порочен в самата си основа, понеже във властта той ще бъде изпълнен с компромиси срещу българските интереси. Това е по силата не на някакви политически маневри, а по логиката на геокултурната структура на Европейския югоизток. Този съюз слага примка на шията на цялата нация и връчва нейния край в ръцете на човек, който в смисъла на конституцията пребивава незаконно в българския политически живот.
Пак ще повторим, че единственото решение на етнокултурния проблем в България е това, което сочи конституцията - българските турци имат всички права на български граждани, участие в политическия живот те вземат чрез българските политически партии... И когато Ахмед Доган влезе във властта като лидер на българска политическа, а не на турска етническа партия, "Нова Зора" ще го поздрави с голям колкото самия него букет, а на първа страница ще бъде публикуван истински политически портет на българския политик Ахмед Доганов.
Разцепеният език на пепелянката
В новоезика на сините управници думата бедност липсва. Липсват, разбира се, и други думи като например: съпричастност, отзивчивост, взаимопомощ, състрадание и цялата съпровождаща ги гама от подобни словеса.
Ако се направи езиков анализ на лингвистичните пластове, залегнали в новоезика на синята бюрокрация, то ще се получи изобличителен документ за една семантично-социална мимикрия при пълно отсъствие на допир с реалността. Говори се за субсидиарност, констелация, интеграция, донорство, бизнесджет, конвергенция и т.н. Говори се още и за някаква Харта на християндемократическите ценности, и то от хора, които нямат нищо общо с християнството, както и с обикновената човещина.
От езикознанието сме научили, че съществуват специфични професионални езици, някои от тях дори твърде далече от живата обичайна реч. Това са, така да се каже, тайни езици на гилдията, чрез които се цели опазването тайната на занаята. Те имат мотивация, за да съществуват, извикани на живот от обществени нужди.
Същото не може да се каже за новоезика и за понятийния апарат, с който си служат управляващите. И все пак, ако има нещо общо между професионалните жаргони и синия жаргон, общото е в стремежа за опазване на тайна.
Управляващите се боят като дявол от тамян от истината. И затова я загърлят с буренака на купешки думи (нефункционални чуждици), та въобще да не се разбере за какво става дума. И като отказват да назоват едно явление, примерно бедността, с точната и единствена дума, те фактически се занимават с имитативна магия, глаголейки за специфични проблеми на прехода.
Така суеверните ни деди, за да не разсърдят примерно чумата, за която се е вярвало, че е живо същество - най-често страховита бабичка, - не са я наричали чума, а "сладката и медената".
Но в края на ХХ в. да се занимаваш с имитативна магия, е просто нелепо.
Но сините шамани се занимават. Нещо повече - напук на фактите те непрекъснато искат да внушат, че животът става все по-хубав, по-честит. Ето какви ги пие синята жрица Екатерина Михайлова: "Духовната чистота, духовният помисъл за добро са изключително важни и ако това е, което се случва в момента, то ме кара да мисля с оптимизъм за бъдещето на България."
Остава и всичко това да беше вярно. Ама не е! Дори и в синята котора (кучешка колиба) има проблеми. И Стефан Софиянски, без никак да се съобразява с елейните сладникавости на Класната, говори нещо съвсем друго. Пита човекът: "Защо не можем да се гледаме открито в очите?... Имам чувството, че ходим като сенки, гледайки да се разминем един с друг."
Какъв ти тук "помисъл за добро", след като помислите на управляващите са насочени само и единствено като как да палангосат България, как да смъкнат по три кожи от гърба на ближния.
Страната се тресе от чумната треска на корупцията - то не бе Божков, не бе Гетова, не бе Таушанов, а сега и зам.-министрите Радонов и Зафиров ударили по 30 000 долара кьораво от фирмата предприемач, а Екатерина Михайлова пее като бюлбюл (славей) на цъфнала вейка за някаква си там "духовна чистота".
Костов се е вторачил като зъм (мъжко змеище) в народонаселението и току фелдфебелски му подвиква да си носи кръста - демек да опъва каиша безропотно, - а някои ги избива на неделна проповед.
Ако човек ни гледа и слуша отстрани и не познава скотската сиромашия, в която тънем, току виж се заблудил и повярвал, че налъмите на просперитета могат и да цъфнат. То затова и сините шамани един през друг се надпреварват да тръбят как всичко ни е наред, та дано поизлъжат наблюдателите от ЕС. Само че наблюдателите са съвсем наясно с хала ни (друг въпрос е, че пет пари не дават за нас!) и не се никак стесняват да посочат главния виновник за това - любимото на целия български народ правителство.
Рютгер Виселс, главен преговарящ за България от страна на Европейската комисия, в прав текст изрече: "Бедността не е последица от липсата на пари, а от недобра политика."
Стана известно още, че Евросъюзът ни е критикувал много сериозно за калпавите ни проекти и програми, които предлагаме за реализация.
Е, как при това положение - пълно безхаберие и некомпетентност, съчетани с нагло рушветчийство - да не сме на последно място в Европа по доходи на глава от населението! Статистиката показва, че живеем най-зле от 13-те кандадати за Евросъюза!
За това е отговорно най-вече правителството, неговата икономическа политика, неговата управленска философия.
А тази философия обрича България на ориентализация - в културно, битово и стопанско отношение. И на практика се оказва така, че СДС е най-големият враг на интегрирането ни в Европа, въпреки всичките издумани приказки и лъжливи клетви за вярност, намерили своето емблeматично означение в т.нар. "цивилизационен избор".
И тъй като има пълно разминаване между думи и дела, вакуумът се запълва с жаргона на един син новоговор. Този новоговор е говорът на измамата, предателството, съсипията.
Та като чуете някой със загладени бузки и напълно отсъстващ поглед да ви говори "сладки и медени" - да знаете, че ви лъже.
Те и всичките сини синковци дойдоха във властта на гребена на една огромнейша лъжа. Нима някой е забравил какво говореха из площадите: "Ние няма да ви излъжем! Ние няма да ви предадем!"
Направиха и едното, и другото.
Ето затова и езикът, който ползват, е лъжлив - разцепеният език на пепелянката.
Но с този език вече никого не могат да изкусят.
Цярът е един - с мотиката на народния вот през главата!
Ре-контра
На едни демокрацията много взе, но на други - много даде. Няма съмнение, сред вторите е и Йордан Цонев. Дипломирал се като келнер, направил кариера като крупие по Живково време, а веднага след революцията захванал пицарията, днес Йордан Цонев е не само виден депутат от СДС. Чува се, че вече е не само дипломиран икономист, но и скоро ще ни сервира доктората си.
Но думата ни е за друго. На 30 юни в петъчния контрол Цонев даде заявка, че и лингвистиката му идва отръки.В репликата си към Петър Димитров, той научи българина какво знае по въпроса за представката "ре" и как тя конотативно влияе върху думата "приватизация". За Данчо реприватизация означава обратна приватизация, т.е. "национализация"!
Как да си обясним това откритие?
1) Първото значение на думичките с "ре" отпред наистина е "обратно", на нещо си. Но Данчо е стигнал дотук. Второто значение има смисъл на "повторност", "отново" - смисъла, вложен от Петър Димитров. Иначе според икономиста Цонев реекспорт би трябвало да означава, че внесената стока се връща там, откъдето е дошла.
2) Очевидно първоначалната професия на Данчо е взела връх. Реприватизацията той си я представя като ресто.
Ако трябва да се пише лингвистична теория на прехода, може би трябва да се започне от това как Данчо Ментата стана Данчо Ментето.
Свръхсилата на 21 век се отби в София
Председателят на Държавния съвет на Китай Чжу Жунцзи посети България и това е добро за нашата страна. Също е и любопитно. Софийската администрация, както и скопската, само имитира външнополитическа дейност, като двете имитации си приличат дори в детайлите и в нюансите на детайлите.
Въпросът за отношението към Китай е може би единственият, по който има различия. Геостратег Люпчо включи администрираната от него територия в списъка на смешните страни, които решиха да поддържат дипломатически отношения не с Пекин, а с Тайпей, административния център на разбунтувалата се китайска провинция Тайван.
Геостратег Иван по неведоми все още съображения се въздържа от такива оригинални изпълнения и не се отказа от наследеното състояние на българо-китайските отношения. Ще напомним, че първата държава, която призна официално провъзгласената от лошите китайски комунисти Китайска народна република, бе ръководената от не по-малко лошите техни български единомишленици от Народна република България.
Ще рече някой, че сме несправедливи и неубедителни, тъй като при Иван К., както и при Петър С., водещо начало в политическото поведение е прагматизмът.
С този някой не бихме спорили по принцип. Само бихме му напомнили, че да се държи покровителствено-псувачески тон към Русия под път и над път, е не само неморално, но и непрагматично, но Иван, Петър и по-дребните администратори държат към Русия именно такъв тон. Че не е морално и прагматично и да се самопредлагаш за пръв американски наемник срещу съседна суверенна Югославия. Но Иван, Петър и по-дребните администратори трескаво продължават да се борят за статута на първи американски наемници срещу съседна суверенна Югославия.
Все още не знаем дали американските самолети, на които бе заповядано да бомбардират китайското посолство в Белград, не са преминали именно по въздушните коридори над Отечеството ни, великодушно предоставени им от софийския режим. Би било пресилено и недоказуемо да твърдим, че Иван К. през нощта, покатерен на покрива на вилата си в Драгалевци, е насочвал с фенерче бомбардировачите в правилна посока, но такова действие би му отивало. Няма как да не отива на представител на администрация, чийто формално по-високопоставен колега Петър С. предложи на американците ядрени бази срещу Русия.
Ранното, все още неуправлявало СДС стартира външнополитическите си проекти с многочасови умувания дали да не се признае дипломатически "Севернокипърската турска република" в окупирания от Анкара Северен Кипър. Днешното все още управляващо СДС, независимо от словесните му увъртания, взе решение да акредитира дефакто посланик пред Хашим Тачи.
Та затова казвам, че посещението на китайския премиер у нас е нещо положително, но и в не по-малка степен изненадващо.
Преди няколко години френски премиер, укорен от опозицията, че се среща със свой китайски колега (макар и в Китай да не зачитали правата на човека по вашингтонски тертип) отговори: "Франция, една от великите сили на ХХ век, не може да си позволи да игнорира Китай, свръхсилата на ХХI век".
Може би в тази логика трябва да търсим и сегашното посещение на китайския премиер у нас. А е възможно и в Държавния департамент на САЩ да са решили, че на Балканите е достатъчна една колониална администрация, която да дърпа дракона за опашката. Както и да е, след време сигурно ще четем обяснението в нечии мемоари.
Не е неуместно да припомним някои факти за държавата, от която идва гостът.
Брутният вътрешен продукт на Китай все още е с пъти по-малък от този на САЩ. Структурата му далеч не е така модерна. Все пак годишният му ръст продължава да е от порядъка на 10 процента.
Китай не е технологична провинция на света. Направи успешен опит с непилотирана космическа совалка след САЩ и Русия, но преди Европейския съюз. Хардуерът и софтуерът, контролиращи хилядите параметри на полета й, бяха изцяло китайско производство.
Няма област от науката и техниката, където Китай вече да не е преминал от заимстването на чужди прототипи към разработването на собствени. При това съвсем не става дума единствено за потребителски стоки.
Ако някой е надникнал в китайската история, не би трябвало да се учудва от този факт. На света дълго време е втълпяван мита, че развитието на науката и техниката е привилегия на западната цивилизация. А всички останали в най-добрия случай може да са само имитатори на нейните достижения. Истината е, че допреди два века и половина - за нещастие на Китай - най-бурните в световния научно-технически прогрес, именно той е бил водеща световна сила в него.
Нямам пред вид само всеизвестното първенство в изобретяването на барута, ракетите, компаса, хартията и печатния стан, но и основните елементи на това, което днес е прието да се нарича "бизнес". В частност книжните пари, менителниците и други видове ценни книжа, банковото дело, търговското право и икономическата статистика.
За своята самоизолация и стагнация Китай веднъж плати жестока цена. Днешното му ръководство с думи и дела показва, че в отношенията си със западния свят няма да допусне втори път старите грешки.
Държавата е способна да се защити от когото и да било със своето ракетно и ядрено оръжие. Едни американски аналитици заявяват, че Китай засега притежава само няколко десетки такива бойни единици, способни да достигнат територията на САЩ. Други допълват, че е в състояние само за две-три години да увеличи тази бройка на неколкостотин и че моментът да се шантажира Китай с ядрено оръжие просто е изтърван.
Споменава се и пропускането на друг момент - евентуалния опит да се задуши китайската икономика с валутни и други стопански блокади. Преобладава мнението, че икономиката на гигантската страна, дори и да се сбъдне фантастичната хипотеза да бъде изцяло изолирана от външния свят, ще продължава да се развива със същата, ако не и с по-голяма динамика благодарение на вече натрупания пазарен, стопански и научно-технически потенциал. За демографския да не говорим.
Накратко, Китай би могъл да си позволи и пълна автархия, стига да реши, без да бъде поставено под заплаха неговото стопанско развитие и вътрешнополитическата му стабилност.
Още по-накратко, "международната общност" в лицето на НАТО начело с Държавния департамент на САЩ едва ли ще се юрнат да осъществяват хуманитарна интервенция в китайската провинция Тибет. Нищо че Пекин накърни правата на нейните жители, между другото открай време исторически поданици на Китай, като ги подложи на неописуеми издевателства: научи ги да четат и пишат, да се преглеждат при лекари, да си осветяват домовете с електричество и т.н.
В държавата има ред, при който се съчетават традиции и съвременност. Преди векове напълнените със слама кожи на висшите сановници, крали държавно имущество в особено големи размери, са били излагани на всеобщо обозрение на централния площад в Пекин. Днес за подобно провинение дори и високопоставени кадри на управляващата партия не се изпращат да преговарят с Европейския съюз, а се осъждат на смърт и присъдите се изпълняват. Без някой да се вълнува особено от това какво мислят по въпроса "Амнести интернешънъл" и човеколюбецът Джордж Сорос. Неговите отворени обществени емисари между другото още с пристигането си в Пекин бяха отпратени обратно с бързината на пингпонгови топки.
Всъщност, естествено поведение за нация, която за 50 века държавност се е научила да опазва интересите си и не смята, че универсалните принципи и ценности в общуването между хората и държавите трябва да й бъдат обяснявани отвън.
Великият китайски реформатор Дън Сяопин веднъж бе запитан от чужденци как оценява историческото значение на американската революция. "Все още е минало твърде малко време от това събитие и е рано да се произнасяме по него", отговори Дън.
Структурна реформа в демокрацията или опит за реанимиране
Краят на двуполюсния модел дойде с абдикирането на социализма. Всичко стана не само неочаквано, но и неочаквано бързо. Десетилетие след срещата в Малта едва ли има съмнения в нейния смисъл - каквото и да се случва отсега нататък, колкото и странно да изглежда то, не се притеснявайте, всичко е уговорено.
Демокрацията връхлетя бившите комунистически държави. Но след началната еуфория нещата забуксуваха. Новите-стари "политолози" се усъмниха в истинността на източните демокрации. Тезата е до болка позната от времето на "реалния социализъм": "Това не е истинска демокрация! Това е деформирана демокрация! " Сиреч пак не било това, което трябвало да бъде. Някои отиват по-далеч. Има ли демокрация в България?
- Но какво е това демокрация?
Отговорът на този въпрос става все по-неясен. Нещо повече. В последно време, особено на Запад, все по-често се говори за "криза на демокрацията", за "края на демокрацията". Мирише на парадокс. Уж доживяхме до "Края на Историята" (по Фукуяма), уж демокрацията на 20-и век удържа категорична победа над тоталитарната държава в лицето на фашизма и комунизма, а е на път да изчезне!?
Парадоксът е привиден. Демокрацията упорито прикриваше срамните си части, докато имаше реална алтернатива.
Всички познават един природен феномен - промяната на атмосферното налягане. Всички са изпитвали последиците. Те са разнообразни. Тук ще припомня нещо безобидно, но не много приятно. Резкият спад на налягането обикновено се придружава със силна и неприятна миризма, идваща от канализацията.
Така се случи и с демокрацията. Докато изпитваше натиск от сериозни алтернативи, миризмите й бяха поносими. На Запад ги усещаха малцина. Критиката от Изток пък се представяше за идеологическа война. След "спада на налягането" миризмите излетяха на воля. Усетиха ги навсякъде. И на Запад, и на Изток. По всички кътчета на планетата. На Запад реакцията е умерена. И това е естествено. С миризмите се свиква, сетивата се адаптират. По-неприятни са последиците в районите, в които демокрацията не е "пълноценна" - например Далечния изток. Миризмата на демокрацията най-остро се усети в страните "в преход".
Усети се и в България.
Това дава особено предимство на народи като нас, българите. Но проблемът е по-сложен. Ако това бяха "нормалните" миризми на демокрацията, нещата не биха били толкова неприятни. Проблемът е, че демокрацията силно завоня на това, което накара Джордж Оруел да напише "1984". Проблемът е в това, че т.нар. Нов световен ред ускорява процесите на разложение и разпад. Вярно разсъждават някои автори. Модерната държава е пряко свързана с демокрацията на отиващия си 20-и век. И отмирането на националната държава определено не вещае светло бъдеще за демокрацията. За тази демокрация, която накара милиони хора да въздъхнат облекчено след падането на Берлинската стена.
За да продължим нататък, трябва да дадем определение на демокрацията. Определението е работно. Не искам да влизам в спорове. Целта е да отстраня проблемите, които възникват от неточно дефинирани понятия - любим прийом на "видните анализатори".
Да приемем, че демокрацията предполага следните отличителни белези:
1. Народът - върховен суверен.
2. Разделение на властите и върховенство на Закона.
3. Пазарна икономика.
4. Зачитане на суверенитета на държавата.
Да погледнем някои факти.
1. В последните десетина години и на Запад, и на Изток става все по-ясно, че валидността на първия белег - народът-върховен суверен - е мит. Формално официалната власт получава (пряко или косвено) легитимност след вот на народа. Но едва ли някой си прави илюзии как се получава правото да бъдеш избиран и още по-малко кому служат "избраните". Признак за това са оределите редици на тези, които посещават избирателните урни. Да не идеш да гласуваш днес, е неявен протест, породен от убедеността, че изборите нищо не решават. Така е и на Запад, така е и на Изток.
2. Разделението на властите се отнася само до формалното разделение на "официалната власт" - законодателна, изпълнителна и съдебна. Фактическото състояние обаче е съвсем различно. И "трите власти" служат на "истинската власт". Англоезичните страни дори имат отделни термини - authority (официална власт) и power - сила, власт. Тук използвам "истинска власт" вместо "власт" поради пълното игнориране на разликата между тези понятия, както от българските медии, така и от тези, които изпълняват ролята на политолози. За да стане картината пълна, трябва да добавим и т.нар. четвърта власт - медиите. Медиите са "сцената", на която се играе политическият театър. Пълното подчиняване на "четирите власти" от истинската власт определя последната като най-мощната, най-безскрупулната и най-циничната мафия.
3. Днес пазарната икономика е напълно деформирана. Идеите на Адам Смит са екзотика. А с настъплението на мултинационалните компании навлизаме в икономика, която дава "материалната база" на планетата на Оруел.
4. Държавен суверенитет? След Косово и разрушените мостове над Дунава!?
Разбирам, че дотук нещата са по-скоро теоретични, сухи. Ще се постарая да станат по-осезаеми, по-близки до тези, които почти презрително наричат "електорат". Но моля за още малко търпение.
- Изборите - процедура за "избор на параметри"
От гледна точка на Математическата теория на управлението структурата на управлението в една демокрация е фиксирана. Казано по-обикновено, конституцията на всяка страна определя формата (структурата) на управление - парламентарна република, президентско управление, парламентарна монархия.
На народа се определя мястото на върховен суверен. Народът избира управляващите и така дава легитимност на управлението.
Смесвайки термини от точните науки с по-популярни думи можем да кажем, че чрез изборите народът определя "параметрите" (конкретните лица) на управляващото тяло, чиято структура, държа да напомня, е фиксирана от конституцията и остава постоянна в рамките на определена форма на управление. Промяната на формата на управление обикновено става чрез промяна на конституцията.
Казано чисто научно, изборите са процедура за избор на параметри.
Сега мога да придам по-формален изказ на отказа от гласуване.
Опитът учи избирателите, че параметрите са по-скоро "константи", тоест, че смяната на параметри не води до промяна. Тази констатация обикновено се изразява с понятието "изборен фарс".
В рамките на едно поколение изборният фарс става все по-очевиден, а предизборните акробатики на политиците се приемат като откровено надлъгване. Положението се удържа в приемливи рамки благодарение на безогледната пропаганда, която експлоатира една постоянна тема - "млади - стари". (Напомня ли ви нещо това?) Казано метафорично, капаните са едни и същи - дивечът ("младите") винаги е пресен.
Надявам се, че нещата с демокрацията се поизясниха.
- А има ли демокрация в България?
Моят отговор е "да".
Опитите да се дават количествени оценки на демокрацията - "много демокрация", "малко демокрация", са от същия произход, както оценките - "повече социализъм".
Демокрация, социализъм са качествени понятия. Естествено, те търпят еволюция, но използването им за пропагандни цели, ги отпраща към категорията на т.нар. свръхопростителства. Понятия като демокрация и социализъм говорят много, но не всичко. Ако използваме известната сентенция за бременната жена, би могло да се каже, че демокрацията или я има, или я няма. Тук по-важно за обществото е да "износи детето", да предотврати "аборта".
Демокрацията трябва да ражда демокрация!
А сега към основната цел.
От 1994 г. преди избори заемам една и съща позиция - бойкот.
Опитът ми дава основание да споделя поне две неща.
Медиите са много "алергични" към темата за бойкот. И ако преди все пак съм имал някакви възможности да изразя публично мнение, година преди поредния изборен фарс цензурата е непробиваема. А почти всички социолози тръбят, че над 50% от избирателите няма да гласуват. Очаквам с наближаването на изборите социолозите да "пооправят" нещата, но дори и при по-малък процент медиите нямат основание да затварят вратата на хора като мен. Така е у нас. След двегодишен медиен уют за Костов днес всеки го "псува" свободно, но темата за бойкот на изборите е табу.
Вторият проблем е предимно личен. Изпитвам трудности, когато трябва да защитя тезата за бойкот. Обикновено се стига до смисъла от бойкот. Опонентите ми имат известни основания, когато припомнят, че и един избирател да посети урните, изборите са валидни. Моят отговор обикновено е следният: "Да, ако не гласувате, формално нищо няма да се промени. Но вашият вот дава легитимност. Вашият вот ви прави съучастници на престъпленията на тези, които избирате."
Някои разбират доводите ми, някои не ги разбират или се правят, че не ги разбират.
Но проблемът остава. Вотът на избирателите е безсмислен. Бойкотът формално също е безсмислен. Мога да докажа, че не е точно така, но рискувам да навляза в доста хлъзгава материя. Точно затова избирам друг път.
Ще предложа идея.
Да се промени Конституцията на България и Избирателният закон така, че бойкотът да има и позитивен смисъл.
Как да стане това?
Ще дам конкретен проект. Проектът е за България, но може да бъде приложен в модифициран вид и за други страни.
- Идеен проект
1. Обосновка.
Смисълът на проекта е да се създаде възможност по конституционен път и в зависимост от вота на избирателите да се променят не само лицата (параметрите), които изпълняват управленски функции, но и формата (структурата) на управление. "Негласуването" също ще има позитивен смисъл - ще влияе върху формата на управление. Това предполага в конституцията да бъдат предвидени няколко форми на управление.
2. Форми на управление на България: а) парламентарна република; б) президентско управление; в) протекторат (или монархия).
3. Механизъм за избор на формата на управление
3. 1. На всеки 4 години се провеждат (едновременно) избори за парламент и президент.
3. 2. Изборите за народни представители се извършват по две "писти" - писта за политически партии и писта за експерти. Общият брой на местата се разпределя поравно - ако се запази сегашният брой - 240, за двете писти се определят по 120 места.
3. 3. Резултати от изборите за народни представители.
3. 3. 1. Ако броят на валидните бюлетини при избора на народни представители е по-голям от броя на половината от избирателите, определен по избирателните списъци, формата на управление е парламентарна република (запазва се сегашното положение).
3. 3. 2. Ако броят на валидните бюлетини е по-малък от броя на половината от избирателите, определен по избирателните списъци, формата на управление се определя от резултата от изборите за президент. Парламентът се редуцира до 120 души, избрани единствено от пистата за експерти. Пистата за политици отпада.
3. 4. Резултати от избора на президент.
3. 4. 1. Ако броят на валидните бюлетини за избор на президент е по-голям от броя на половината избиратели, определен по избирателните списъци, се преминава към президентско управление. Правилата на президентското управление трябва да бъдат уточнени, но в основата им е прехвърлянето на всички функции на парламента при форма на управление парламентарна република към президента, с изключение на правата и задълженията по законодателната дейност.
3. 4. 2. Ако броят на валидните бюлетини за избор на президент е по-малък от броя на половината избиратели, определен по избирателните списъци, се преминава към протекторат (или монархия).
3. 5. Управление при протекторат.
3. 5. 1. Назначава се Генерал-губернатор (или Комисар). Назначението се извършва от постоянните членове на Съвета за сигурност при ООН - Русия, САЩ, Китай, Англия, Франция (или от ЕС).
3. 5. 2. Губернаторът (Комисарят) приема вътрешните функции на президента при президентско управление. Външните фукции се определят от назначителите и могат да станат основа за създаване на специално международно законодателство.
3. 6. Управление при монархия.
Монархът приема функциите на президента при президентско управление. (Назначава придворен шут измежду кандидатите за президент!)
Забележка: Монархията е алтернатива на протектората - или протекторат, или монархия. Моите предпочитания са за протекторат, но по този въпрос е необходима сериозна дискусия с участието (при добро желание) и на цар Симеон. Предпочитанията ми към протекторат се основават на реалностите в момента.
- "Преходни и заключителни разпоредби"
Всъщност завършвам. Много бих могъл да добавя. Бих могъл да се аргументирам за избора на трите форми на управление. Бих могъл да направя анализ на последиците, които би имала такава промяна върху бъдещето на България. Бих могъл да предложа идеи за прилагането на този подход и в други държави. Бих могъл да прогнозирам отношението на истинската власт. Бих могъл да поспоря задочно с нея.
Но ще спра дотук.
Членство в НАТО или Народен съд?
Както показаха последните 10 години, една държава може да се срине и да се върне с десетилетия назад и без война. За това е достатъчно и голямо природно бедствие, т.е. нещо, което не би могло да бъде предотвратено от обикновените хора.
Природното бедствие, сринало България обаче, е нейната политическа класа. За представителите на тази класа проф. Спас Райкин много точно казва, че "сред тях са се промъкнали чужденци или родени в България български граждани от чужд род и религия, които тикат страната ни към чужди коловози".
И наистина, накъдето и да се огледа човек - само майкопродавци и национални нихилисти. Ал.Божков - човек с двойно гражданство - главен преговарящ за членство на България в Европейския съюз; Мартин Голдсмит (Заимов) - незнайно откъде и с каква диплома пристигнал - шеф на Валутния борд; Соломон Паси - незнайно от кого назначен за локомотив на композиция, натоварила България към НАТО; следват бивши комсомолски и партийни секретари, пребоядисани като сини министри; розови евролевичари, банкери и президенти на хуманитарни фондации. Множеството се допълва и от хора като проф. Джефри Сакс, които съсипаха цели страни, незнайно защо назначени за съветници на първите ни политици. Над всички се издига мощната сянка на мегавалутния спекулант Джордж Сорос - техен благодетел и кадровик.
И всички крадат и трупат с явното намерение, когато облаците над тях потъмнеят и България бъде разкъсана за пореден път или се превърне в неясна територия - нещо като Босна и Херцеговина, населена с ратаи, да станат граждани на света.
Жертва на поредната идеологема - членството в ЕС и НАТО - българският народ седи объркан, обеднял, унизен и отчаян. Той е наясно, че разрушеното е заради безхаберието на всички, които погазиха конституцията и окрадоха труда на три поколения. Че то не може да бъде възстановено лесно и бързо. Т. нар. демократизиране на България я отблъсна от челото на развитите нации (29 място по БВП) чак на 103 място! Набедена като "Остров на спокойствието", Родината ни днес е рай за крадците, международните спекуланти и мутрите-рекетьори.
Новата идеологема малко се различава от старата. Отново членство в един икономически съюз (ЕС) и един военен блок (НАТО). Отново загуба на суверенитет, при което демократичните процедури стават излишни, тъй като решенията за затваряне на АЕЦ или за разполагане на чужди войски няма да се вземат в София, а в Брюксел.
Това обаче ни най-малко не смущава колониалната администрация. За 10 години всички тези хлъзгави хорица перфектно се научиха да казват на черното бяло, на кражбата - приватизация и на загубата - печалба. Те по примера на Командира станаха "професионални лъжци" и вече нямат път назад, защото той задължително минава през Съдебната палата.
Възможността за скорошно членство в ЕС е виртуална реалност, която би наводнила Европа вместо с български стоки с 80 % от българските младежи, с български проститутки и с български цигани, търсещи "политическо убежище" (анкета на НЦИОМ, 22.06.2000г.). Има ясни критерии и те са измислени, за да не може разширяването на ЕС на Изток да се отрази на жизнения стандарт на западноевропейците. Т.е. въпросът е икономически.
След слушанията на тема етнически малцинства в Конгреса на САЩ става ясно, че Европа ще постави още един хърдел пред страни като Румъния и България - интегриране на малцинствата, и по-точно на ромите. Който иска членство в ЕС - да задържи собствените си роми на своята територия. Но 1 млн. роми интегрират ли се, след като 90 % от тях са безработни? Неизпълнима задача, въпреки старанията на министър-председателя и разните му там красимиркъневци. Засега Белгия ще ни върне малко роми търсещи "политическо убежище", но по-нататък ЕС просто ще спусне резето и ще ни каже, че "българският етнически модел" не е достатъчно европейски" и че 400 000 долара, отпуснати от Световна банка за интеграция на малцинствата (по 40 цента на ром), са изядени и изпити без резултат.
Тези, които са склонни да надценяват главата на ДПС, не е лошо да се вслушат в непредпазливите му изявления, че "малцинствата на Балканите са средство за прекрояване на границите" (Скопие, юни 2000). А българите-патриоти по достойнство да оценят антибългарския вот на партии като Евролевицата и СДС и усърдието им за ратифициране на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (1999г.). Защото това е именно мръсната хоругва, зад която се крие пъкленият план за обявяване на България за многонационална държава с промяна на Конституцията от 1991 г. След атлантическия курс на БСП за влизане в НАТО става ясно, че скоро няма да има народен референдум за въпрос, който започва като политически, но неизбежно ще бъде икономически.
Също като в игословицата: "За рекой раздался девичий крик, а потом перешел в женский... " И това ще го разбере не само външната министърка, а и всички, които останат в България и продължат да плащат данъци.
На 10 ноември бяхме много гневни, че комунистите направили, без да ни питат, 10 млрд. долара външен дълг. 10 години след това старият дълг остава, но ни се натрапва нов - два пъти по-голям - за "цивилизационния избор" на майкопродавците за членство в най-големия агресивен блок.
Десет години едно сборище, започващо с А.Доган и завършващо с Ж.М. Ж. и наречено Атлантически клуб, се препитава с мръсните пари на НАТО и заблуждава и свои, и чужди, че "съществува "Български консенсус за НАТО".
На 20 юни евроатлантиците дори проведоха Кръгла маса, за да се докарат пред новия командващ на НАТО в европа ген. Джоузеф Ралстън. Никой от лидерите на парламентарните партии не намекна на "грингото за Балканите", че така, както поканата на пакта е политическа, така и българският консенсус е само тактически. Всъщност т.нар. от Соломон Паси български консенсус е само парламентарен и изобщо не е народен.
Още се помни реакцията на българския народ през март 1999 г., когато 80 % от слушателите на опитомената и забравена вече частна радиостанция "7 дни" бяха възмутени от агресията на НАТО и твърдяха, че се срамуват от Ив. Костов и П. Стоянов. Малко вероятно е за една година референдумът по радиото да е претърпял промяна. И наистина - Косово ли стана мултиетническо, или тръгнаха българските кораби по Дунава? Къде отидоха гроздето и зеленчукът на половин България? Намаля ли безработицата, дойдоха ли компенсации, спряха ли да минават миротворци през България?
Загуби, пропуснати ползи, щети и глад по западните граници. А човешките трагедии от "обеднения" уран 238 и от озоновата дупка тепърва предстоят.
Камъни ли имат вместо сърца лидери като П. Стоянов, Ив. Костов, Г. Първанов, Ал.Томов, А. Доган, че са готови заради собственото си оцеляване да дадат курбан Отечеството на НАТО. "Жалки, нищожни хора" би казал за тях Паниковски.
Да, от геостратегически съображения България може и да бъде приета в НАТО. И по бедност в началото да не плаща. Особено ако Милошевич не падне и през 2001 г. НАТО е бодигард на богатите нации и на него му трябва проводимост на инфраструктурата към Турция и Каспийско море, както и плацдарм за втора война срещу Сърбия. Това, а не успешната военна реформа на комсомолеца Бойко Ноев, е единствената причина за потупването по рамото на нашите управници от ген. Джоузеф Ралстън - новия командващ силите на НАТО в Европа.
Когото и да запитаме вече по улиците какво заслужават тези, които узурпираха и предадоха народния суверенитет и осъществиха формен геноцид на българския народ, най-вероятният отговор ще бъде "Народен съд".
Само НАТО и негова база в България би могъл да бъде гарант за имунитета на майкопродавците, след като парламентарната демокрация престане да функционира. Затова така неистово се подлагат на НАТО всички представители на двупартийния модел и на "българския етнически модел".
Въпросът е ще дойде ли Видовден, преди да е дошъл НАТО? Иска ни се да вярваме, че народен съд ще има и че най-много след година българският избирател ще изгребе мръсната пяна на евроатлантизма от своите институции.
Стига празни приказки за права и свободи, братя българи! Време е да поговорим сериозно и за задълженията на гражданите!
"Мечката не ме пуска!.."
Десетгодишният български опит в условията на свободен политически пазар показва, че ако и новото невинаги да е добре забравеното старо, във всяко ново има нещо от старото. Ето, наскоро Любен Дилов-син, Боян Петков и Орлин Чочов - едни от учредителите на Гражданското движение "Гергьовден", възхвалиха значението на етническата партия на българските турци и нейния лидер Ахмед Доган за просперитета на България. Десетина дни след това други от тях - проф. Андрей Пантев и Хачо Бояджиев се оплакаха, че Димитър Луджев разцепва движението, като извършва цялата организационна работа от името на партията си "Нов избор".
Така, някак от само себе си, се натрапва неугледната фигура на бащата на българската демокрация Желю Желев, отдавна изритан на политическото ни бунище.
Гражданските движения наистина поуплашиха синьото войнство и срещу тях бяха включени изпитаните механизми на медийния слугинаж. Управляващата ни мафия обаче, лишена от въображение, не можа да съчини за тези си врагове нови пороци, а ги обяви за креатури на "Мултигруп" и компания, на генералски движения и стара номенклатура. (Неясно остава само с какво "Мултигруп" са по-лоши от "Орион" и "Олимп"?..) Този номер пред българите едва ли ще мине, защото пък му мина времето. Няма да минат и другите стари номера с кинжали и клинове.
Бъдещото политическо битие на движенията зависи единствено от самите тях. "Гергьовден" и неговата рожба ГОДО обаче приеха за партньор Димитър Луджев и това бе почти фатална грешка. Защото въпросният лидер на еднофайтонна партия има в очите на българите тежкото политическо наследство на готов на всичко амбициозен въжеиграч, погромаджия на държавни институции, привърженик на турския патронаж над българската държавност и най-сетне съмишленик, съратник, приятел на Желю Желев. А това последното е достатъчно почтените хора да бягат от Димитър Луджев като от дявол!
Види се гергьовденци не се замислят над простия факт, че най-добрата политика е честната политика. След десетгодишни разочарования българите търсят ТАЗИ ПОЛИТИКА, в която няма да се говори едно, а да се върши друго. А старите трупове от политическото бунище са именно тези, за които истината и лъжата имат еднаква стойност, и дори лъжата стои по-горе... Какво търсят в редиците на ново гражданско движение, на ново обединение на гражданските движения хора, които са доказали своята порочност като политиции и според делата им народът ги е презрял, запратил в историята, забравил е за тях.
Наскоро попитах един от лидерите на ГОДО: "Абе, защо и Луджев?! " "Има голям опит! " - отвърна ми той.
Какъв опит? Изглежда, най-важно е да имаш опит с провали, колкото повече се проваляш, толкова по-голяма е цената ти на политическия пазар.
Някой рови в "Гергьовден" и ГОДО. Някой рови с ясни намерения. Появата на политическите трупове, ръкоплясканията към ДПС едва ли са случайни заблуди на развитието. Рови се не с цел разбиване на самото явление, а да бъде подчинено то на нечии интереси. В средата на този гнусен театър стоят сили вън от България. Това трябва да разберат хората като Андрей Пантев и Хачо Бояджиев, защото и да го разберат Любен Дилов-син и компанията му, изглежда няма полза. Водени от заблудата, че турската етническа партия е и ще бъде решаващ фактор в политиката, те са готови да повторят грешките на политическите ни сини и червени динозаври. И ще изпаднат в положението на циганина, който крещял в гората, че хванал мечка. Викали му - дай мечката тука. Не мога - отвръщал циганинът - мечката не ме пуска... И ще бъдат запратени там, където е сега Желю Желев.
