Тези, които правят нова Европа, имат всички намерения и основания да ни обърннат гръб в нашата нищета. Ние толкова пъти сме чукали сол на главата им, та днес, когато сме започнали да се давим, те няма да ни хвърлят спасителен пояс.
Дори нещо по-лошо: изкачили ни на бесилката, те ще ни помогнат сами да си окачим въжето на врата.
Тази услуга им правят нашите днешни управници.
20 февруари, 2000 г. Строудсбърг, Пенсилвания, САЩ
III. България и институтите за стратегически проучвания
Някъде по институтите за стратегически изследваниня, където са събрани най-големите умове на ЦРУ да чертаят близките и далечни ходове на американската политика, се кроят планове за дестабилизиране и елиминиране на Русия като велика сила. Тези планове неизменно се прилагат от настоящи и бъдещи президенти на Америка, без оглед коя партия ще спечели изборите.
Историческите промени в ХХ век определиха Америка като нова Римска империя, дирижирана от Вашингтон. В тази империя България заема едно много малко стратегическо и геополитическо звено в политиката за обкръжаване и обезвредяване на Русия. Но звено, което не може да се остави извън общия план за световно господство. България е била през целия ХХ век било с Германия, било с Русия, и никога на тяхна страна, и те са плащали висока цена заради нейната враждебна към тях политика. Те ще направят всичко възможно да я обезвредят за в бъдеще. Ще я вкарат в Европейския съюз, ще я вкарат в НАТО, и по пътя на това, което сега в България наричат мозъчна клизма, ще направят щото българите сами да се откажат от майчиното си мляко.
В този процес на промиване мозъците на българите главната цел е да се изчисти вирусът на българския национализъм. Те с право са дошли до заключението, че БПЦ е гнездото на този вирус и са насочили всичките си усилия да го унищожат. С нейната вярна хилядолетна служба на българщината тя с право е станала символ на българското национално съзнание. Тя е носител на българската славянска култура, тя е и връзката на българите с православния свят, където Русия играе централна роля. Тази роля се оспорва от гърците, но българите никога няма да се наредят с гърците на една линия, въпреки аберациите на балканската политика по Живково и ново време. Та това гнездо на български национализъм трябва да се унищожи.
Тази политика на Запада против българското православие е обща политика против славянското православие. Збигнев Бжежински често го цитират, че сразиил болшевизма, а сега оставало да сразят техния най-голям жив враг - Руската православна църква.
Това е дълговечна политика на католическата църква в Източна Европа, на която полските панове с векове служат. Милионите унияти в бившите полски земи на изток са жертва на тази полска политика. В началото на 17 век те почти поставиха полски крал в Москва.
Сега Бжежински възкресява тази стара противо-православна и противо-руска политика. И понеже той е един от най-видните играчи в институтите за стратегически проучвания, то и православието е нарочено като една от най-големите пречки за осъществяването на американските планове за дестабилизиране и елиминиране на Русия.
Историческата конфигурация на всички фактори в наше време доведе до съвпадение на католическите, полските и американските интереси. Така България, и по-специално българският национализъм, с неговото гнездо - БПЦ - попаднаха на мушката на институтите за стратегически проучвания и от там на мушката на американската и европейската политика на Балканите.
Агонията, която изживяват нашите общественици в СДС, когато, намерили се между безвъпросните истини на нашата история се опитват да предефинират българския национализъм, ни кара да ги съжаляваме. Ако нашите приятели от миналото д-р Георги Паприков, д-р Иван Банковски, д-р Калин Койчев, Дора Гъбенска (и много други, те са плеяда, не мога да изброявам всички) бяха между живите, щяха да се отвратят от това, което днес се представя в България от СДС за български национализъм. От президента на Републиката и премиера, до университетските професори - да не говорим за журналисти от медиите, за които "Хляб наш насущний" е по-ценен отколкото всяка истина - се огъват под бремето на усилията им да представят отстъпничеството от българската правда като акт на високо държавничество под чуждия ботуш, който е стъпил на врата им.
IV. За СДС и БСП
Никога в цялата нова история на България от освобождението насам политическата "конюнктура" начело на страната - правителство и опозиция - не е била по-объркана, по-безхарактерна и по-безобразна, отколкото през тези последни години.
След десетгодишно вегетиране на повърхността изплаваха две клики - тази на политически импотентната БСП, и тази на една политическа смесица от случайни лица с академични титли, отпадъци от старата комунистическа партия и бедни останки от някогашните политически партии.
Тези от БСП, загубили своето мъжество в 1989 г., продължават да си мислят, пък и в България продължават да ги считат за това, което бяха едно време - комунисти и социалисти. Те не са нито едното, нито другото и никога няма да бъдат нито едното, нито другото. Тяхната историческа грешка беше, че не се саморазтуриха в 1990 г. Те още продължават да се кичат с лаврите на "столетницата", тях продължават да ги кичат с тези лаври и така ги бутат към купището на историята.
СДС, от друга страна, се изроди в една пародия на политическо движение. Те още не могат да решат дали са наследници на безпартийните режими на Цар Борис, или на партийните демократични структури от миналото.
И като няма на какво да се опрат в България, те се главиха като държанки на външни сили, които им обещават райската градина на Европейския и Натовските съюзи. Като се отказаха подобно на Апостол Петър от Христа - от Русия, - която и без това не можеше, не ще може още за дълго време да върти политиката на Балканите, те тръгнаха по пътя на Юда.
От запад им плащат (на отделните политици, по пряк, по непряк, а може би и под масата начин) и те залагат България като проститутка, и себе си като сутеньори на тези, които им плащат. Като се погледне на това, което посочих по-горе за икономиката, ще излезе, че нашите СДС-политици са станали сутеньори, които продават българския народ на международните пазари на безценица.
Може ли някой да определи какъв политически цвят имат днешните наши държавници от СДС? Има ли измежду тях един Никола Мушанов, един Димитър Гичев, един Никола Петков, един Кръстю Пастухов, един Янко Сакъзов? Хайде, нека тук прибавим и един Цар Борис! Костовият кадрил наскоро само показа, че всичко онова, което минаваше за тежки държавници, са били само дрребни мижитурки, които с една метла бяха изхвърлени на купището на историята. Така едно време Цар Борис си сменяше министрите.
Така и Тодор Живков безцеремонно викаше и пъдеше министрите си. Костов е нов цар Борис и нов Тодор Живков. Виж им политическите лица! Президентът учил брачно право по разводите, та да заздравява комунистическото семейство. Министър- председателят бил професор по марксическа икономическа политика. Старата слава, Бакърджиев, бил дясната ръка на Петър Танчев... Да не изброявам всички.
Какви политически традиции и какви политически идеологии си дадоха среща в СДС и "Демокрация"? Интересно е да се отбележи, че както ОФ след 9-ти септември, така и СДС след 1989 г. започнаха като многопартийни коалиции и завършиха като еднопартийни щабове. Комунистите разгониха политическите партии, които ги подкрепиха. Седесарите отлюспиха политическите партии, с които започнаха прехода към демокрация. Така ОФ завърши с еднопартийно управление, но за прикритие си остави като васал една фракция от БЗНС. И СДС свърши с еднопартийно управление, като си остави за васал друга фракция на БЗНС.
Някои работи в политиката колкото повече се променят, толкова си остават все същите.
Много труд е необходим да се проследи пътят на еволюцията, на метаморфозите на СДС, за да се достигне до днешния му облик. Този облик е кристално изразен в статия от Виолета Радева, озаглавена "Наредбата закон за "Народния съд" все още чака да бъде отменена" (в."Демокрация", 3.2.2000г.). Замислена с политическа цел за ликвидирането на едно злощастие в България и написана в стила на автори от страшните дни на есента на 1944 г., напълно оправдана във всички атаки против делата на превратаджиите от кървавия септември, тази статия е израз на духа, който вее в редовете на СДС днес, духа на безпартийните режими на Цар Борис III. Статията е напоена с безгранична симпатия към тези режими и ако става въпрос за политически традиции и политическа идеология на СДС в 2000 година, то тези традиции, тази философия и тази идеология са традициите, философията и идеологията, ако въобще тези режими имаха някаква идеология, на безпартийния режим.
Днешните управници на България се въртят като пате в кълчища в търсене на извинения за недотам демократичните и пронацистки наклонности на своите вдъхновители и учители от пракомунистическо време, в нескончаеми усуквания да оправдават неприятната миризма в гнездото, в което са се насадили, по-скоро от яйцата, от които са се излюпили, и си вярват, че са убедили света в невинността на споменатите режими. И като няма на какво да се опрат, те са се изхитрили да си поставят едно име, което са прекопирали по европейските политически витрини. Те са се нарекли "християн-демократи".
Меморандум
Секретарят по външната политика на СДС - депутата Димитър Абаджиев, публикува статия във в."Демокрация" (9 февруари) озаглавена "Семейството - като генератор на просперитет". В нея той докладва за някакъв форум, свикан от премиера на Испания Аснар, където разисквали въпроси от "ключово значение" за политиката на християн-демократическите партии през следващите десет години. Между редовете се чете, че някаква невидима ръка е очертала десетгодишен план за политиката на споменатите партии и форумът е бил свикан за инструктаж на присъстващите държавници, между които е бил и Иван Костов.
На някакви си шестдесет реда думата християн-демокрация е спомената дванадесет пъти и нашият СДС се представя като Християн-демократическа партия. Цитираните изрази на автора са многозначителни: "За нас, като християн-демократическа партия, която е на власт... " Осъзнаването, възприемането, формулирането и осъществяването идеите на християн-демокрацията у нас като приоритети на правителството през следващата година и половина "са от ключово значение, за да може СДС да поеме към следващия си мандат като утвърдена християн-демократическа партия", и т.н.
На споменатия форум са заклели "ксенофобията" и "крайния национализъм" по повод казуса "Хайдер" (разбирай, че като се простре Европейският съюз в България, у нас ще имат право да нахлуят рояци чужденци, които търсят препитание в "по-напреднали" страни).
Какви политически партии с дълбоки корени в българската земя стоят начело на СДС?! Все християн-демократи? Откъде пък се пръкнаха толкова видни християни демократи в България? Видял ли е някой поне един от тях да се е вестил в църква преди 1989 г.? Хайде, те считат БПЦ за предателка и слуга на комунистите (като че ли не те, които ближеха краката на Живков - да не кажа друга дума - когато на попчетата им скубаха брадите, заедно с владиците развявяха расата си като жива демонстрация на антикомунизъм), но посетиха ли поне веднъж някоя протестантска, католическа или сектантска църква, та да се пишат сега християн-демократи? Или папагалщината е престанала да бъде унизително поведение в България? В Европа има християн-демократи, та и нашите ганювци се писаха за такива.
Тази папагалщина е открито отрицание на установените партийно-политически традиции в България. Тези традиции се продължаваха с десетилетия, от Освобождението та до 1944 г. Още в Учредителното народно събрание се изявиха зародишите на консервативната и либералната партии.
Либералите се разцепиха по въпроса за ориентацията на България - към Русия или Австро-Унгария, около събитията по детронирането на княза. Стамболов поведе проевропейската ориентация, която евентуално закопа България през двадесетия век, а Каравелов поведе Демократическата партия към близко сътрудничество с Русия, партията на Малинов, Мушанов и Найчо Цанов. Цанов и Т.Г.Влайков се отцепиха от демократите и основаха Радикалната партия. Да не споменавам народняците на Гешов и т.н., и либералите цанковисти - все за руска ориентация на България, доживели до нови времена под водителството на Атанас Буров.
Стамболовистите погрешно заложиха на Австро-Унгария, архитект на Берлинския конгрес и с аспирации да завладее Македония до Струма, като по този начин достигне Солун. Затова тя не подписа договора между България и Германия (1915 г.), с който Берлин ни обещаваше слънцето и луната. Нашите християн-демократи (СДС) с гордост следват по следите на Стамболов, Радославов, Цанков и цар Борис като заместват Австро-Унгария, Турция и Германия със САЩ, Англия и Франция в ЕС и НАТО, които има основания да се вярва, водят България към нов Берлин и нов Ньой.
В България процъфтя и Българската социалдемократическа партия на Димитър Благоев и Янко Сакъзов, разцепили се в 1903 г. на "тесни" (Благоев) и "широки" (Сакъзов). Тесните впоследствие станаха комунисти и се включиха в Коминтерна. Широките останаха като национална демократическа партия и с достойнство отстояваха десетилетия и демокрацията, и националните интереси на страната ни.
Но най-голямото народно движение, което обедини грамадната част на българския народ, зародило се на българска почва, защитаващо българските интереси, никога непоставило се на служба на чужди сили, беше БЗНС. В 1928 г. и той се разцепи от Коста Тодоров и Г.М.Димитров, които го поставиха, под името "Пладне", в служба на чужди - сръбски, френски и английски, а по-късно и на американски шпионски централи. Ръководството на огромното болшинство на умерения БЗНС, представлявано от Д.Гичев, остана вярно на политиката и философията на Ал.Стамболийски за неутралитет между великите сили и демокрация в България. Пладнарите продадоха и националните ни интереси на мегаломанията на сърбите, и станаха съучастнници в преврата на 9-и септември.
Нашите нови християн-демократи нямат корен в нито една от изброените политически традиции в България, освен ако се обърне внимание на политиката им, която по аналогия съвпада с много от тях, при това невинаги в интерес на България. Те следват Стамболов с неговата антируска, протурска и проавстрийска политика, Радославов - с неговата прогерманска антируска политика, Александър Цанков - с неговата антисъветска, профренска, проанглийска и проиталианска политика, а по-късно политиката на цар Борис.
Всички тези външнополитически ориентации, с които днешните наши християн-демократи се родеят по дух и наследство, завършиха катастррофално за България. И днес те не вървят по линия в интерес на България. Към това трябва да се прибави и дивата им борба за ликвидиране на Българската православна църква, за да се разбере антибългарският им характер.
С тяхното подмазване към САЩ и прозападната си ориентация, прокарвана с лакейско угодничество, те по нищо не се различават от Тодор-Живковото намерение да прави от България 16-а република на Съветския съюз, като очакват, противно на всички други членове на ЕС, че България ще се разтопи в новото Вавилонско стълпотворение, изграждано в Страсбург и Брюксел. Там те виждат края на българската независимост, и началото на българското благоденствие.
Така България ще се загуби в новия Интернационал. Те се правят на слепи, а може би наистина да са слепи, и не виждат, че външни сили насила ги тикат към самоунищожение. Ако имаха зрение, щяха да съзрат, че страната ни още живее в железния обръч, който й наложиха в 1913 г., 1919 г. и 1934 г. Колко пъти вече гърци, румънци и сърби - нека забравим, както те забравят, за Милошевич, когато се касае до обкръжаване на България - намират начини да ни изолират от света, дори и при общия натиск за влизане в ЕС? За никого не е останала невидима скритата, стъпка по стъпка, осъществявана политика на Турция да си възвърне Булгаристан. Нека падне Милошевич и на негово място дойде сръбската опозиция, та да видим каква дива балканска врява ще се вдигне отново против България.
Името, което са си избрали нашите папагали - християн-демократи, се нуждае от коментар. Те нито са християни, нито са демократи. Ако бяха християни, то поне от кумова срама щяха да оставят църквата сама да реди работите си, а не да й режат главата пред цял свят, и няма до втръсване да отправят язвителни бележки по неин адрес. Християн-демократите на Запад са католици и протестанти. Ако и нашите християн-демократи са католици и протестанти, което те не са, то теглото им се мери с грамове и милиграми във въздушното пространство. Те са прашинка в нашето българско общество, та да претендират да представляват българския народ, не им е мястото. Пък ако католици, протестанти и сектанти стоят зад тази пантомима, то България е нападната от паразити, от молци, които ще й разядат основите.
Думата "християнска" предполага партия на религиозна основа. Нашата конституция забранява да се съставят партии на религиозна основа. Българската църква не би дала благословението си за такава партия, понеже, на първо място, тя е църква на всички православни българи, от всички политически партии, и второ, тя не може да поеме отговорност за делата на никоя партия, която се обявява за християнска или нещо подобно.
Религията е религия и политиката е политика, и двете не могат да се смесват. Още по-важно е съображението, че СДС, като се обяви за "християн-демократическа" партия, затваря вратите на мюсюлмани, евреи и др. религиозно ориентирани граждани, които иначе могат да споделят вижданията й. Представи се, че един мюсюлманин реши да стане член на Християн-демократическата партия, вместо на ДПС.
Що се касае до "демократичността" на тази партия, за каквато СДС се представя, и тук има много да се каже. Първо, актът, който ги докара на власт. 10 януари 1997 г. не беше съвсем демократичен акт. Да се твърди противното, значи да се мисли по комунистически. Споменатият акт е по същество същият като Тюйлери - 1793 г., и този на Зимния дворец на 25 октомври 1917 г. Този акт трябваше да се извърши на 18 ноември 1989 г., но те тогава, когато народът беше настръхнал при Народното събрание, от трибуната им казаха да си отидат по къщите. След това комунистите ги омотаха в паяжините на "Кръгла маса 1" и "Кръгла маса 2", и продължиха да управляват България. На 10 януари те направиха онова, което не направиха на 18 ноември. И досега се твърди, че станалото на 10 януари било подготвено от чужди сили.
Сега, уплашени, че комунистите пак ще дойдат на власт при следващите избори, по вина на катастрофалната им икономическа политика, те гледат за спасение вън от България. Във вече цитираната статия на секретаря по външната политика на СДС се предлага щото австрийския случай с Хайдер да се прилага и там, където бившите комунисти дойдат на власт. Те ти тебе "демокрация" - християнска или мюсюлманска! Това не е нищо друго освен възкресяване на старата доктрина "Брежнев". Ако комунистите се върнат на власт, то ще ли нашите "християн-демократи" да повикат легионите на ЕС да ги връщат на власт? Едно време, когато Луи XVIII, след падането на Наполеон, се върна да царува във Франция, народът му се подиграваше с вица, че бил се върнал в Париж в багажника на съюзниците.
Нека най-после отбележим и това, че днешният СДС, бъдещата наша християндемократическа партия, си приличат с мъртвото отдавна ОФ като братя близнаци. На 9-и септември ОФ създаде коалиционно многопартийно правителство, уж да правят демокрация в България. По-късно те започнаха да говорят, че ОФ бил началото на комунистическия социализъм в България. Така в 1989 г. се основа СДС като многопартийна коалиция. Сега ни се казва, че този стадий завършил и сега СДС-то е станало християндемократическа партия.
Сред тях, сред СДС ръководителите, се мъдрят и старите легионери на Иван Дочев под името Демократически форум. Муравей Радев, ако е вярно, ги представлявал. То добре, че мълчат като пукали, иначе виж, че отнякъде им вдигнат мерника както в Австрия. Завчера в "Демокрация" писаха за престъпленията на комунистите с Народния съд. То всичко е право що се касае до Народния съд, но те представят работите така, че ако ги подушат от Европа, виж, че им вдигнали чифтето. Има една приказка: Гузен, негонен бяга. Те се кълнат, че не били фашисти, но били тоталитарни, та тоталитаризмът не бил толкова лош. Тя тази нито се яде, нито се пие. Техният еквивалент в наше време е Пиночет, а акциите на Пиночет май никак не вървят на световния пазар днес. С такава политическа подкладка, те не са заникъде, освен за ратаи* на хора, които не мислят доброто на България, и могат да си играят с тези хермафродити както си искат. Най-важното е да ги изнудват, да ги шантажират (to blackmail them) за антибългарски цели, като прикриват всичко с високопарни илюзорни призраци като нови цивилизационни избори, европеизация и тем подобни.
VI. За "Славянско православните митологеми"
В цялата тази афера има нещо гнило, нещо, което не се казва направо, нещо скрито, но което може лесно да се разчете в политиката на днешна СДС-България много ясно.
Те не водят политика с която да се зачитат българските икономически, политически, културни и исторически интереси. Техните договорни обвързвания с външния свят, техните вестници, тяхната телевизия и радио, тяхната политика по важни български въпроси дават да се разбере, че сред тях са се промъкнали чужденци, или родени в България български граждани от чужд род и религия, които тикат страната ни към чужди коловози.
Вестник "Стандарт", 26 януари т.г., в статията "Путин ще възроди руските претенции към Балканите" нападна българските "славянски ортодоксални митологеми". Останалото допълнение е само прах, за да се покрие атаката върху нашата славянска и православна принадлежност и да ни се внуши да се откажем от родството и религията си. Автор на статията е някой си Иво Маев, име, което не ни звучи да е българско. Ние няма да се учудим ако се окаже, че този Иво не живее в България, или пък че статията не е писана в България, а само е приписана на него, за да не се открие източникът й. Та нашето славянско произхождение и култура, нашата православна вяра са митология, са измислица, са лъжа?
За нашето "славянство" ние преди години полемизирахме с д-р Стефан Попов, бивш говорител по радио "Донау", после възпитател на цар Симеон и дългогодишен шеф на българския отдел на "Гласа на Америка". Там ние посочихме, че Попов, на когото днешните СДС-културни корифеи плетат хвалебни венци, защитава "германската теория за славяните като унтерменш, като боклук, като гюбре на една или друга раса". Тази наша полемика е публикувана в сборника "Политически проблеми пред българската общественост в чужбина" (том 4, стр.470-487), под заглавие "Патетиката на българския фашизъм. Богохулство против българската история, българската култура и Българската православна църква" (статия 2, вж.стр.470. София, 1993).
По същите въпроси ние полемизирахме и с покойния д-р Стоил Стоилов, виден агент на българското разузнаване до бягството му в чужбина. Тази полемика, където Стоилов защитава същите тези като д-р Попов, е също публикувана в Сборника (същия том, стр.176-226, под заглавие: "Народност и народностно съзнание на българите").
В посочените статии ние сме представили обилни аргументи в защита на нашето славянство, в смисъл, че то не е митология, не е измислица, а безвъпросна историческа и културно-етнографска истина. Тук само ще добавим или повторим само това, че в днешния български език са се запазили една или две дузини прабългарски думи, между които "делва", "чеп" и др. Когато норманите завладяха Англия в 1066 г. и я управляваха двеста години с френския си език, те привнесоха в английския старогермански език близо 30 % от френската лексикология, които още са съставна част на английския. По аналогия би могло да се очаква, че и от прабългарския език, от Аспаруха до княз Бориса има около двеста години, все е могло нещо да се вмъкне в нашия език. Нищожеството на запазените прабългарски думи само свидетелства за нищожеството на прабългарския елемент на Балканите. То някой може да има хиляда причини да се опитва да представя българите за неславянски народ, да нарича тяхното славянство митологема, но научната истина не се заличава от временни политически конюнктури.
В старо време нас като деца ни плашеха с черния арапин, който щял да ни вземе, ако не мируваме. За същия този арапин се говореше, че искал да стане бял. Взел той един голям калъп сапун, взел също една керемида, отишъл на реката, мил се, стъргал се с керемидата, но не могъл да остърже чернотията си. Та така е и с нашето славянство. Който го счита за митологема, прилича на този чер арапин.
Не по-добре стои и въпросът с другата митологема - ортодоксието, православието. За един безбожник, марксист, религията - следователно и православието - е опиум за народите. Ако авторът на въпросната статия е марксист безбожник, или пък ученик на едновремешния редактор на "Атеистична трибуна" в София, професор Николай Мизов, то ние няма да спорим с него. Такава е неговата философия и той си казва вярата човека. Но ако той е католик, протестантин, сектантин, мюсюлманин или пък "Християн-демократ" от СДС-порода, то ние имаме много да кажем за тази митологема, "ортодоксията", която той напада.
Ако "Стандарт" се подписва под тази "митологема", то той е или марксист-комунист, безбожник, или пък е от тези, които правят всичко възможно да съсипят нашата православна църква - било като следователи на споменатите религии, било за политически цели. Ако те са хора измежду споменатите религии, то и те, като православните, вярват в митологеми. Не могат те да ни убеждават, че техните митологеми са по-добри от нашите.
Ние няма да спорим с тези последните дали нашето православие е митологема или не. Ако то е митологема, и тяхната вяра е митологема. Митологема или митология беше религията на древните египтяни, на древните гърци, на древните евреи? Тези митологии създадоха култура, към тях ще прибавим и Християнството с всичките му исторически форми, включително и това, че в него са корените на съвременната нам демокрация и хуманизъм, от която се удивлява днешният цивилизован свят. Египетските пирамиди, Библията, Микел-Анжеловият "Страшен съд" в Сикстинската капела, Хенделовата "Месия", Партенонът - да споменем само няколко от тези величествени паметници на религиозните митологеми, - ще запушат устата на Иво Маев и "Стандарт".
Що се касае до нашето православие като митологема, то и там ние бихме могли да напомним на "Стандарт" и Маев някои наши неща, които те или не знаят, или искат да покриват. Един от нашите славянски митолози едно време беше писал, че отначало нашите прадеди писали с черти и резки. Ако нашите модерни проссветители не са чули името му, ще им го напомним: Черноризец Храбър - и славянин, и ортодоксален съчинител на митологеми. Ние няма да говорим за това, което много пъти е наричано Златен век на българската книжнина, все славянски ортодоксални митологеми. Цялата наша история, от княз Бориса Първи, до Цар Борис Трети, е осеяна с паметници на славянските ортодоксални митологеми. Всеки българин ги знае наизуст - освен, изглежда, чуждите западни нашественици на българската нива.
Цялата тази славянско ортодоксална култура от митологеми беше създадена от българите, в България, и след това пръсната из останалия славянски свят. Ние сме родоначалници на тази култура, ние сме нейни създатели и ние с основание се гордеем с този наш принос към европейската и световната цивилизация, и съвсем не ни е приятно някои пришълци измежду нас да се попдиграват с нея.
Още по-оскърбително е, когато някои наши ръководни фактори сега правят "цивилизационни избори", като че ли ние досега сме били нецивилизовани диваци, та е станало нужда да ни натрапват нова цивилизация. Някой отнякъде може да им подшушва това кощунство с българската дълговековна култура и цивилизация, и те се хващат за него като онези, които Паисий едно време нарече неразумни юроди.
Меморандум
VII. Още за славянско ортодоксалните митологеми
Цитатът за славянско-ортодоксалните митологеми във в."Стандарт" изцяло гласи:
"Не бива да се заблуждаваме, че България не заема някакво съществено място в руската външна политика... Славянско ортодоксалните митологеми за цивилизационно братство и безкритичното им възприемане от българския политически елит са донесли множество беди на България (подчертаното - автора)... Пред българските държавници стои като много актуална необходимостта да декларират пред новото руско управление трайната и стабилна прозападна ориентация на България. Така те превантивно ще поставят бариера пред евентуални претенции в руския политически елит да гледа на страната ни като на своя постоянна сфера на влияние... България има шанс да напусне бързо орбитата на руските геополитически претенции само чрез промяна на международната институционална рамка в която се намира днес..."
Нека поговорим малко по тези въпроси. Вярно е първото твърдение, че "България заема съществено място в руската външна политика". На 26 ноември 1940 г. германският посланик в Москва, Шуленбург, телеграфира до Берлин: "Молотов поиска да го видя тази вечер и в присъствието на Деканов (съветския посланик в Берлин - б.а.), заяви следното... България, която географски е разположена в зоната за сигурност на черноморските граници на Съветския съюз... "*
Такава е руската доктрина за България като географска и политическа даденост. Това потвърждава първото твърдение на горния цитат от "Стандарт". Тази руска доктрина се обосновава от Молотов със "сигурността на Съветския съюз в района на проливите". Обстоятелството, че през Първата световна война турците затвориха проливите за Русия - те й бяха обявили война - и така прекъснаха пътя за снабдяването й с оръжие, което фактически я постави във военна импотентност, и че същото се повтори във Втората световна война, прави руската доктрина за България като безвъпросна истина.
Но ние искаме тук да говорим повече за големите беди, които са сполетели България през новата ни история по причина на Русия.
Най-голямата "беда", която в. "Стандарт" би ни посочил, е Освобождението на България и Сан Стефанския договор. Защо Русия трябваше да ни освобождава, когато си живеехме щастливо под турските султани цели петстотин години? То там се намесиха едни нехранимайковци, разни хаймани, някой си Левски, някой си Ботев, някой си Раковски, някой си Стамболов, па и Вазов, Бенковски и няколко други, не им помня имената, и ни развалиха рахатлъка, като докараха Русия да ни освобождава. Кешки руснаците да бяха седели у дома си и да не проливат кръвта на техните 200 000 мужици заради нас. Голяма "беда", наистина!
Не по-малка "беда" беше и това, че накараха турците да подпишат един мир, който събра всички българи - от Черно море до Охрид, от Дунава до Бялото море, както вървеше песента, когато дойдоха германците в 1941 г. То такава голяма държава, как щяхме да я управляваме? То добре стана, че нашите мили братя от цивилизована Европа, се събраха в Берлин, та я премахнаха тази руска беда.
Но стига толкоз сатира. Нека се върнем към историята. Историята сочи, че нашата западна граница беше начертана в тайна среща между Бисмарк и Андраши още преди войната в 1877 г. Те си обещаха, че българската граница нямаше да се простре по на запад от Струма. Къде е нашата граница днес, след толкова войни и жертви? Тя е там, където я постави австроунгарският външен министър, унгареца Андраши. Австро-Унгария по негово време и по негова идея се стремеше да направи Македония Велика Албания, под нейно попечителство и да излезе на Средиземно море в Солун.
Все по такива съображения Виена насочи крал Милан към София, за да го отклони от Македония. Така той се настани в триъгълника Ниш-Пирот-Враня и усилията на Русия да го изтика от там, подкрепян от Австрия, се разбиха в камък. Виена даде този триъгълник на Сърбия, не Русия, както много от нашите модерни поклонници на Запада се мъчат да ни убеждават. Тези събития са документирани и всеки може да ги провери. Берлинският конгрес беше свикан от Бисмарк по настояване на Австро-Унгария, подкупена с голям военен заем от Англия, в случай, че се стигнеше до война.
На същия този конгрес Южна България беше наречена "Източна Румелия" по предложение на Франция, в опозиция на руското настояване за "Южна България". Англия възлагаше на надеждата, че в Пловдив ще вземат надмощие гърците, но гимнастическите дружества на Дондуков или Скобелев - не си спомняме сега кой, - свършиха друга работа, та и досега ние имаме тази земя като сърцето на България. Каква голяма беда!
В 1885 г., по събитията около Съединението, Сърбия ни нападна в гръб. Кой набута Сърбия да ни нападне? Виена я набута! Когато храбрите български войски сразиха сърбите и пътят им беше отворен към Белград, кой отиде да ги спасява? Граф Кевенхюлер. Виенският амбасадор в Белград прекоси бойната линия с бяло знаме и ултимативно заповяда на германския принц Батенберг, чийто баща беше частен съветник на австрийския император, да спре напредването на българските войски, иначе по пътя щял да срещне австрийски войски. Който не знае българска история, или пък има брат във Виена ("Стандарт"), то той ще пише глупости като тези в приведения цитат.
Четох някъде, че преди катастрофалния 16 юни 1913 г. Виена уверявала Фердинанда, че ще възпре румънците, ако българите нападнат сърби и гърци, в замяна на което България трябвало да отстъпи на Румъния Южна Добруджа. България отстъпи Южна Добруджа, преди да обяви втората Балканска вона. Българите започнаха втората Балканска война и румънците за два дена се озоваха над София с гъдулките си.
Може би австроуннгарците се уплашиха, че българите ще вземат Македония, и с това надеждите им да вземат Солун ще се изпарят яко дим. Като се събраха в Букурещ да правят мир, зад сцената кайзер Вилхелм наложи щото Кавалска Македония да се даде на Гърция - зестра на сестра му, кралицата на Гърция. В 1919 г., като се събраха да правят мир в Европа, съглашенците откъснаха Западна Тракия от България и я дадоха на Гърция, за да ни затворят в Черно море. Така хем загубихме Южна Добруджа, хем загубихме Западна Тракия, и още повече. Та всичко това бяха беди, причинени от Русия?
Най-после, нека кажем и това, че в началото на юни 1944 г. по предложение на Чърчил Рузвелт се съгласи да дадат на Сталин свободна ръка на Балканите. Това, което Хитлер отказа да даде на Сталин в ноември 1940 г., Чърчил и Рузвелт, атлантиците, му го поднесоха на тепсия в 1944 г. На 9 октомври 1944 г. в Москва, същият Чърчил наряза България на парчета и като запази за себе си четвъртинка, даде останалата 3/4 баница, наречена България, на Сталин. Има една приказка: "Не е луд този, който изяжда цяла баница. Луд е този, който му я дава."
Та нека да говорим за бедите, сполетели България и нека да видим кой митологизира българската история и защо.
Нема да има лабаво!
"Нема лабово, другари! ", шегуваше се навремето Тато. И както се шегуваше, стягаше държавата. Жалко, че не устиска докрай.
Че няма да има "лабаво" оттук насетне и в Русия, демонстрира и президентът Путин на срещата на 12-те държави от бившия СССР в Москва.
Срещата е повече от емблематична. И не затова, че се състоя в Москва - просто й беше дошъл редът за домакинство. И не че се събраха всичките президенти на екссъветските републики (при Боря идваха по 5-6). Прибалтика, разбира се, не я броим. Пък може би и не трябва - насила хубост не става!
Важното в случая е, че всичките ръководители от ОНД бяха единодушни в оценката си, че общите проблеми на постсъветското пространство трябва да се решават общо. Че тероризмът (разбирай ислямския!) е обща опасност и далеч не се изчерпва с Чечения, а касае и Таджикистан, и Туркменистан, и Киргизстан; че е безсмислено да се унищожават или просто занемаряват вековните икономически връзки и дефакто изграденият общ пазар от царско и съветско време. Които връзки и пазар трябва да бъдат регламентирани с общ митнически съюз.
Десетте години разруха и всеобщо обедняване явно са помогнали и на най-върлите русофоби в Киев, Тбилиси, Баку или Ашхабад да схванат, че дори и да са били донякъде пренебрегвани от Москва, техните народи са живели в поне в сигурност. И че и за комунистическия апаратчик, и за интелектуалеца, и дори за мошеника възможностите за успех са били наистина необятни.
Днес никой няма намерение да обижда или пренебрегва никого. И кой знае, може би пък в цинично звучащите тогава думи от стария съветски химн, се съдържаше пророчество за в бъдещето - че настина ще има "съюз нерушим на свободни републики, сплотени от великата Рус". А дали ще бъде навеки, зависи само от това да не се повтарят грешките от миналото.
А засега - нема лабаво за фундаменталистите!
Опитът да бъде подкупена Черна гора се провали
Наскоро проведените изборите за органи на местната власт в Черна гора се превърнаха в изключително мащабна катастрофа за НАТО. Излишно е да казваме, че това няма как да се разбере от нашите тъповати медии. Привържениците на Слободан Милошевич установиха контрол над пристанището Херцег Нови с огромно мнозинство. Колкото до хората на президента Мило Джуканович, те едва-едва постигнаха минимален успех в столицата Подгорица.
Бяха похарчени милиони долари, за да бъдат подкупени черногорците да гласуват "правилно". Улиците бяха асфалтирани, изведнъж се появиха нови градински пейки и кофи за боклук, заплатите на държавните служители внезапно скочиха, а социалните помощи и пенсиите бяха изплатени. Една смазваща победа щеше да даде на Джуканович възможност да проведе референдум за откъсване от Югославия.
Това от своя страна може ше да доведе до две неща, силно желани от НАТО. В единия случай Милошевич щеше да изгуби службата си - ако не съществува югославска федерация, той няма как да е президент на каквото и да е. В другия случай можеше да бъде предизвикан да предприеме военна интервенция. Това можеше да послужи на НАТО за повод да поднови кампанията си срещу сърбите.
Нека никой не вярва на медийната глупотевина, че НАТО уж се противопоставял на откъсването на Черна гора от Югославия. Какъв смисъл би имало тогава да се облива Джуканович с икономическа помощ и в същото време да се поддържат санкции срещу сърбите? Защо го накараха да възприеме германската марка като местна валута?
Нека не забравяме, че от нас постоянно искат да вярваме, че творците на американската политика искрено желаят сърбите да останат в Косово. Поради неведоми причини обаче излиза, че предполагаемо най-великата сила на земята не е в състояние да озапти своя клиент АОК, за когото дори генералният секретар на ООН Кофи Анан заяви, че провежда "оркестрирана кампания" за прогонване на сърбите.
Раздробяването на Балканите на мънички сателитни държавици продължава да е цел на политиката на НАТО. Неин най-горещ радетел продължава да е най-последователният адвокат на американската империя, бившият съветник по въпросите на националната сигурност Збигнев Бжежински. Присъствието му на американската сцена е постоянно.
Той е автор на своеобразна външна политика, в която субекти, наречени "САЩ", "Европа", "Русия" и "Китай", играят безсмислени шахматни игри с цел спечелване на влияние и присъствие. Рядко има разисквания по външната политика на САЩ, които да не са украсени от намръщеното му лице, грубия му полски акцент и свиреп бабаитски проамериканизъм. Репутацията му на учен, помпозните му геополитически приказки и изключителната му плодовитост навсякъде му осигуряват почтителност и уважение. Има славата и на интелектуален и духовен учител на гнусната брантия. (Б.р. Не става ясно коя дама има пред вид авторът.)
В лятното издание на "National Interest" под заглавие "Как да живеем с една нова Европа" е поместено второто от неговите три есета върху съвременната световна обстановка. Този материал е типичен за творчеството на Бжежински в смисъл, че не успява да се издигне над простодушния лозунг "Ние сме номер 1! ", заложен в уводните статии на "Wall Street Journal".
Мечтата на Бжежински е следната: разширяване на НАТО, подчиняване на Русия, действия на НАТО "извън неговия район" и особено в района, наречен от автора "евразийски Балкани". Това е районът, простиращ се от източния бряг на Черно море до Китай и включващ Каспийския район с неговите петролни и газови резерви.
В момента Бжежински е консултант на "Бритиш петролеум - АМОКО", който има огромни интереси в Каспийския район.
Бжежински неотдавна характеризирал противния азърбайджански диктатор Гейдар Алиев като "голямо нещо". Збиг много обича да захаросва реалните материални интереси с високопарни фрази за "демокрацията", "регионалната стабилност" и "американско-европейската връзка".
Естествено, Бжежински бе страстен поддръжник на миналогодишната война срещу Югославия. Бе сред първите, които призоваха към сухопътно нашествие. Призова да се предостави независимост на Косово. В свое миналогодишно интервю каза следното: "Щом една държава е нестабилна вследствие на това, че значителна част от населението й е много недоволна от нея, то няма смисъл да се поддържа изкуствено оцеляването на тази държава само заради някакво си зачитане на съществуващите граници или поради страх от промени".
Такива думи едва ли биха могли да се възприемат като рецепта за "регионална стабилност" в Южна Калифорния или Югозападен Тексас.
За Черна Гора заявява: "Ако Черна Гора и Сърбия не могат да се спогодят за някаква федерация, то очевидно разкъсването на връзките между тях ще бъде по-смислено".
В "National Interest" той с умиление ни уведомява, че Европа "по същество е военен протекторат на САЩ". Признава, че "тази обстановка неизбежно предизвиква напрежение и съпротива", обаче, майната му, европейците ще трябва да преглътнат това, "тъй като съществуващата асиметрия на силите ще се изменя още повече в полза на САЩ" и "по всяка вероятност Америка ще продължава да бъде доминиращият партньор в презатлантическия съюз поне през следващия четвърт век".
Бжежински не полага особени усилия да прикрие презрението си към Европа. Приема, че не е лесно да се накарат непокорните европейци да преглътнат американската програма и смята, че заради това творците на американската политика би трябвало да им подхвърлят някой и друг кокал.
Ако пък европейците искат да си фантазират, че могат да бъдат съперник на САЩ, нека си фантазират. "Те са толкова изостанали от нас в стопанско, военно и технологическо отношение, че няма защо да се страхуваме от тях. Не ми се вярва европейците, въпреки всичките им приказки, да се опитат да направят нещо съществено за изменение на съотношението на силите. Липсва им политическа воля, а и не са склонни да направят необходимите жертви... Не очаквам съществени промени в естеството на връзките между Америка и Европа", обясни миналата година.
Ако обаче европейците искат да се сдобият с малко самоуважение, Вашингтон не би трябвало да им пречи. Не ще и дума, че би било хубаво "Европа да бъде добросъвестен член на НАТО... и да е готова той да действа "извън своя район" с цел да облекчи глобалното бреме на Америка... и да се нагажда към американските геополитически намерения спрямо прилежащите региони, особено Русия и Близкия Изток".
Така или иначе Европа не се възприема като проблем и американските политици не би следвало да се тревожат от европейските инициативи за сигурност и отбрана. Според Бжежински, те няма да постигнат нищо съществено. "Възможно ли е да си представим сериозен сценарий, в който Европа да предприеме решителни действия, без да си е осигурила предварително гаранции от НАТО и да разчита поне в известна степен на неговите възможности? ", пита саркастично Бжежински. След това предлага сценарий, при който Черна Гора се откъсва от Югославия и Милошевич й отвръща с изпращането на войски. "Без американско участие една европейска сила по всяка вероятност би претърпяла поражение", заявява надуто Бжежински.
Значи НАТО е дошъл тук, за да остане. Какво обаче се предполага, че трябва да прави? Бжежински промърморва нещо неопределено за предполагаеми заплахи срещу Европа. "Европейската цялост, разположена в западния край на Евразия и в близост до Африка, е по-уязвима за рисковете, заложени в предстоящия глобален смут, отколкото по-сплотената, по-силната във военно отношение и по-изолирана географски Америка". Опитва се отново да съживи несъществуващата предполагаема военна заплаха откъм източна посока. "Европейците ще бъдат изправени пред по-непосредствен риск, ако руската външна политика бъде отново мотивирана от шовинистически империализъм". Личи си обаче, че не вярва в това, а има нещо друго на ум. Бжежински безброй пъти е казвал, че "цел на външната политика на САЩ трябва да бъде увековечаване на господстващата позиция на Америка поне за още едно поколение, а ако може и за по-дълго време. " Оттук произлиза и необходимостта от разширяване на НАТО.
Когато говори пред сенатската комисия по външни отношения през 1997 г., Бжежински обясни, че разширяването на НАТО въобще няма отношение към сигурността. Обясни, че става дума за "американската роля в Европа. За това дали Америка ще запази качеството си на европейска сила и дали една уголемена демократична Европа ще остане органично свързана с Америка". Обясни, че става дума и за връзките между Европа и Русия. "Въпросът е дали разширяването на НАТО ще помогне на една демократизираща се Русия да се опази от възраждането на саморазрушителни имперски изкушения по отношение на Централна Европа". Обясни също, че става дума "да се включат в органите на НАТО нови държави със заздравена демокрация и силни проамерикански настроения".
Збиг хич не си криви душата: цялата работа е разширението на НАТО да се превърне в разширение на американската империя.
Колкото до руската демокрация, тя ще докаже, че е жизнена, само ако коленичи смирено пред НАТО. Ако откаже да коленичи, това ще е свидетелство за необходимостта от съществуването на НАТО Колкото до новите членове на НАТО, те от благодарност към американците ще противодействат на зловредните антиамерикански настроения на французите.
Европейците никак не са тъпи и много ясно виждат какво им гласи Америката на Бжежински. Германия е, меко казано, хладно настроена към по-нататъшното разширяване на НАТО, особено в посока към така драгите на сърцето на Бжежински балтийски държави. През миналата седмица канцлерът Герхард Шрьодер посети Естония. На първата си пресконференция Шрьодер не спомена НАТО нито веднъж, а вместо това говори за необходимостта да се подкрепят демократичните реформи в Русия. Когато в края на посещението си все пак стигна до евентуалното разширяване на НАТО, заяви на домакините си, че не иска да посочва никакви срокове. "Всяка страна би трябвало да има правото да бъде поканена да се присъедини към НАТО", поясни. "Не искаме обаче да определяме точни срокове, за да не се стигне до отлагане на тези срокове, ако някои страни не се окажат готови за членство".
Към новите кандидати съществува подозрението, че са се наговорили с Вашингтон. Според неотдавнашна статия в "New York Times" френският президент Жак Ширак запитал полския външен министър Геремек как си представя Полша : "като част от Европа или като 51-ви щат". "Французите се боят, че ако НАТО се разшири, ще се напълни с повече американски троянски коне", оплака се висш полски служител.
Франция настоява новият европейски отбранителен корпус да включва единствено военнослужещи от сегашните членове на Европейския съюз. Тъй като не се очаква Полша да бъде приета в ЕС през близките пет години, ако не и повече, тя съвсем определено ще остане извън картината. Междувременно руското предложение да се създаде съвместна руско-европейска отбранителна противоракетна система - друг въпрос е дали подобни системи са осъществими, - в Европа се възприема по-доброжелателно от американската идея за изграждане на подобен стратегически щит, защитаващ единствено САЩ. Първата система би предполагала прихващането на ракети с по-малък радиус на действие, а не балистични ракети с голям обхват, и е допустима при сегашните постановки на договора за ПРО.
Православни, съпротивлявайте се!
Ако някъде в Сърбия се съберат стотина опозиционери и поискат оставката на президента Милошевич, от Белград се обажда кореспондентката на радио "Свободна Европа" (РСЕ) Ели Юрукова или пък Любчо Нешков от БНТ. Според техния коментар, участниците в антиправителствената проява се оказват "няколко десетки хиляди"; което "независимите" медии у нас препредават охотно като истина от последна инстанция. Спомняте ли си обаче да са проявили особен интерес към антиамериканските и антинатовските прояви в Гърция? Да сте видели по БНТ кадри за някакви православни протести в Гърция напоследък? Аз не съм и искрено се надявам причина за това да е било Европейското първенство по футбол.
На нашите медии все пак остана време да ни занимават с опита за покушение срещу сръбския опозиционен лидер Вук Драшкович. Покушение, извършено в Черна гора и приписано веднага на режима на Милошевич.
И с какво Драшкович е толкова опасен за този режим, когато доказа, че може да бъде вицепремиер в неговото правителство? И как демонизираните от "международната общност" секретни служби на Сърбия се оказаха толкова некадърни в извършването на атентати срещу противници на режима, че зарязаха на местопрестъплението оръжието на престъплението? И как тъй само одраскаха Вук Драшкович, колкото да го сплашат?
А може би "атентатът" не е атентат, а е целял само да дооформи ореола на мъченик на някогашния съратник на Милошевич?
Елементарно, Уотсън! Атентатът е поръчан не от Белград, а защо да не приемем, че е дело на ЦРУ? Че целта му е била да се създаде още един Свети Сава, около който да се обединят сърбите срещу Милошевич?
При всички случаи атентатът послужи чудесно за отвличане на вниманието от други, по-сериозни неща. Например от проведения на 14 юни 2000 г. православен протестен митинг в Солун, който трябваше да бъде последван от също такъв, но в Атина, на 21 юни.
Както съобщи АФП, на първия митинг в Солун са се събрали над 100 000 гръцки православни. За броя им съдим по констатациите на пресата, че площад "Аристотел" в Солун не ги е побрал, а неговият капацитет е 100 000 души. Според организаторите на проявата митингуващите са били над 350 000 души. В Атина те бяха 800 000! (в."Сега", 23.06.2000г.).
Поводът за протеста на православните в Гърция е решението на правителството (социалистическо при това) да премахне задължителното отбелязване на вероизповеданието в личните карти на гръцките граждани. Мислите ли, че по подобен повод у нас може да изкарате на улицата и трима души?
"Искаме факултативно (незадължително) упоменаване на религията, което е конституционен принцип - казва архиепископът на Атина и глава на Гръцката православна църква Христодулос. - Църквата настоява за правото да води диалог с правителството, преди да се вземе каквото и да е решение."
Споменаването на религията в документите за самоличност на гръцките граждани води началото си от хитлеристката окупация на страната, когато е служело за отличаване на евреи от християните. На тази основа противниците му го обявяват за унизително.
Според Христодулос обаче истинският проблем не е в упоменаването на религиозната принадлежност в документите за самоличност, а в това, че е застрашена православната вяра.
Той изброява и другите грехове на властите, като намерението им да премахнат от Гръцката конституция позоваването на Светата Троица, налагането на задължителен граждански брак, на граждански погребения; както и отмяната на клетвата върху Евангелието за държавните служители и магистратите, на задължителното изучаване на Катехизиса в държавните училища и дори премахването на кръста от гръцкото знаме.
"Ние не сме нито интегристи, нито Хомейнисти, както ни обвинява гръцката интелигенция, която под знака на модернизацията иска да обезцвети страната, да я лиши от нейните корени и особености" - казва Христодулос.
Припомняйки името на героя от Гръцката война за независимост срещу османското иго (1832-1832 г.), свещеник Папафлесас, архиепископът на Атина, казва, че "елинизмът и православието винаги са били тясно свързани". Духовната криза, която според него днес поразява Европа, води началото си от лаицизма, който не можа да даде упование на народите. Днес другите християнски догми се борят за връщането на Христа в своите общества, докато православието, според Христодулос е съхранило силата си в Гърция.
"Трябва да останем първо православни гърци и след това европейци - казва Христодулос. И призовава: "Съпротивлявайте се!"
Според него центрове извън Гърция искат чрез налаганите промени в идентификационните документи да отслабят съпротивителната сила на народа. АФП е впечатлена от лозунгите, скандирани на митинга в Солун: "Гърция! ","Православие! ", "Европа", "Горе главата, Византия! ", "Не на ционистката карта за самоличност! ".
Какво ли би станало, ако у нас се бе провел подобен митинг на православните? Особено като имаме предвид "спонтанната" реакция на "интелектуалците", срещу публикувания от "Нова Зора" призив за спиране на обезбългаряването! Той разтревожи доста гузни съвести и беше споменат дори на 22 юни от екрана на БНТ. Тогава БНТ излъчи документален филм, в който припомни как през 1941 г. на този ден "една тоталитарна държава, нападнала друга тоталитарна държава". После посвети вниманието си на Българския Хелзинкски комитет за правата на човека и на правата на турците и ромите в България. От телевизионния екран млад българин ни убеждаваше разпалено, че българинът е расист!
Къде си вярна, ти любов народна? Къде си, отче Иларионе, да оповестиш новия, истински Български Великден?
Боже, Боже, не им прощавай!
Те знаят какво вършат!
Mахатир замеря Сорос с рингити
КУАЛА ЛУМПУР. Не изминаха и три години от двубоя между малайзийския министър-председател Махатир Мохамад и американския финансист Джордж Сорос, и Малайзия е по-богата, а Махатир - победител. Сорос, когото Махатир нарече "тъпак", излезе от битката по-мъдър и определено и по-беден.
По време на източноазиатската финансова криза от 1997 г. се състоя титаничен сблъсък между Махатир и Сорос, окачествен като "спекулант и мошеник", катурнал националните валути на Малайзия, Индонезия, Южна Корея и Филипините.
В последвалата словесна война Махатир и Сорос си размениха силни епитети. Както можеше да се предположи, Махатир бе демонизиран и окачествен като "слабоумен". Експерти, икономисти, международни финансови институции (сред които и МВФ и Световната банка), както и специалисти по глобалните кризи, се юрнаха да спасяват пострадалите страни от беда. Единственият, който с пренебрежение отхвърли предложенията им за помощ, бе министър-председателят на Малайзия. Бе изпълнен с решимост да открие самостоятелно изход от кризата. И го откри. Днес го окачествяват като "ясновидец" заради това, че успя да възроди малайзийското икономическо чудо.
При Сорос нещата стоят съвсем иначе. В момента е извън глобалната пазарна спекула. Средствата на най-важния му фонд - "Куантум фонд" - възлизали някога на 8.5 милиарда долара, намаляха с пет милиарда вследствие на катастрофата с "Насдак". Неговото признание "много се минах" вероятно звучи като музика в ушите на Махатир.
Махатир не само излезе победител в битката със Сорос, но и опроверга всички автори на мрачни прокоби от МВФ и Световната банка и въобще всички, които изразиха страх за бъдещето на Малайзия, предизвикан от решението на нейния министър-председател да се оправи сам.
Останалите страни от Югоизточна Азия се явиха смирено с преклонена главица пред МВФ и започнаха да просят животоспасяващи суми, които им бяха отпуснати срещу задължението да водят строга финансова и валутна политика, както и да либерализират търговията и капиталовите потоци. Махатир обаче реши да се оправя сам.
Той успя не само да спре Малайзия пред ръба на бездната, но и да съживи зрелищно икономиката й за рекордно кратко време. От неговите действия могат да се извлекат много поуки.
- Махатир пренебрегна догматичната мъдрост на международната финансова общност и установи най-строг контрол върху краткосрочните капиталови потоци;
- Лиши националната валута - рингита - от конвертируемост и я закова към долара с курс от 4.2 рингита за 1 долар. Преди кризата един долар се равняваше на 2.5 рингита.
- Забрани притежаването на банкови сметки в рингити зад граница. Такива сметки имаше главно в Сингапур поради по-високия лихвен процент.
- Лиши малайзийските граждани, работещи зад граница, от правото да докарват в родината си вносни коли.
- Забрани на чуждестранните инвеститори да изнасят печалбите си за една година.
- Наложи строги ограничения върху отпускането на кредити.
- Учреди три държавни агенции: за реструктуриране на фирмените дългове; за управление на средствата им и за рефинансиране на фирмите. Съвместната дейност на тези агенции помогна на промишлеността отново да стъпи на краката си и да се рекапитализира.
- Обяви 1999 г. свободна от данъци за една година. През това време не се плащаха фирмени данъци и данъци върху общия доход. Това стимулира харченето и потреблението.
- Стимулира домашния туризъм като фактор за осигуряване на приходи. Хотелите, включително и 900-те нови хотела, построени преди настъпването на рецесията, се справиха успешно, почти както преди.
- Възстановяването на Малайзия е пълнокръвно и впечатляващо. Днес рингитът отново е стабилен и има фиксиран курс от 3.8 рингита за 1 долар. Курсът би бил още по-благоприятен, ако рингитът бе конвертируем.
Световната финансова общност говори за "прозрението на Махатир". След неговите достижения и най-авторитетните експерти и вещатели започнаха да говорят за необходимостта от нов начин на мислене.
Световната банка престана да се противопоставя на контрола върху краткосрочното движение на капиталови потоци.
Може би си заслужава да се огледат внимателно и други икономически възгледи на Махатир.
150 години от рождението на Иван Вазов
Когато кобната вест за Ньойския договор достига родните предели, покрусените българи като по знак свише се сбират пред дома на Иван Вазов.
При него те подирват онова упование, което като свето причастие може да им даде само оня, който е превърнал Отечеството в лична съдба и вдъхновение.
Множеството запява: "Покойници, вий в друг полк минахте".
Мигът е трагичен, един от ония трагични мигове, в които се възвисява народната душа до мистичното упование на себежертвата. И в това скръбно единение между поет и народ се оглежда потресът, но и величието на историята.
Сега можем да кажем, че това е триумфът на Иван Вазов. Триумф, белязан с печата на трагичната българска съдба.
Неслучайно българите подирват Вазов. За тях той е последното упование, патриаршеската оная десница, която може да се вдигне за благослов и насърчение.
Такова единение между народ и духовен пастир е бивало само веднъж. И това е единението между патриарх Евтимий и покрусените българи.
Тая евангелска сцена, разиграла се пред дома на песнопевеца, е изпълнена с великата символика на съпричастието, на скръбното единение и иде да ни подсети кой е Вазов и за нежната негова власт над народната душа.
Вазов като никой друг е изразител на духа на България, на нейната трагика, полети и възземания. Той гледа на България с прехласнатите очи на поет, тълкувател и прорицател. Той е оная висока мярка на предана любов към Отечеството, в която се възпитават поколения българи - от сладкия звук на оня първи школски звънец, та чак до беловласата старост.
И ако използваме мисълта на Мацини, който бе казал: "Създадохме Италия, остава да създадем и италианците", то с не по-малко основание можем да твърдим, че именно на Вазов до една голяма степен дължим "създаването" на българите.
Нещо повече - можем да твърдим, че подобно на светъл демиург Вазов "измисли" България. Той научи българите да обичат своето "красно" Отечество, да се жертват за него, ако потрябва. И той като Раковски, когото вгражда в своята "Епопея на забравените", за да го изтръгне завинаги от забравата, може да каже: "Любовта към Отечеството превъзходи всичките световни добрини!"
Българският гений намира у Вазова своето най-пълно проявление. С открита и звънка душа Вазов откликва на всеки български трепет, на всеки порив, на всяка скръб и радост. С щедрия размах на своето вдъхновение, с размаха на своето отечестволюбие той възпява и полския синчец, и опълченците на Шипка, героите от Сръбско-българската война, ония чудесни солдати, оставили свети кости по гороломите на българската история. Той върви след "гърма на победите", за да увенчае с лаврови венци ония "деца бурливи" на Отечеството, на България, които само като мълвят святото й име, умират без страх.
Вазов и от трагедията прави възпев на България, на българина. Неговата любов към Отечеството е неизтощима. И за него няма по-голяма драгоценност от светостта на родната земя.
Да, "много имена и лесна слава" отминават, а той като столетен дъб се виши под купола на вечното българско небе, впил яки коренища в прадедовската земя, в душата на народа.
Обичан и тачен от здравомислещите и природни българи, като всеки патриот и отечестволюбец, Вазов в пълна мяра познава горчилката на отрицанието и неведнъж е нараняван от зъба на клеветата.
И колкото и абсурдно на пръв поглед, срещу него се обявяват навремето и домораслите наши европейски модерници, и догматичните ултрамарксисти. Едните го обвиняват в старомодност, в цървулщина, в наивна патриархалност, а другите го клеймят заради неговия уж фелдфебелски патриотизъм.
И едните, и другите се единеят около едно и също - около космополитизма и интернационализма, които са две страни на една и съща монета. За тях патриотизмът на Вазов, любовта към Отечеството, към неговите скрижали и святости са препятствие към тържеството на глобалистични идеологии.
Поради същата тази причина за известен период от време в най-новата ни история Вазов бе дори изваден от учебните програми. Догматично устроените умове, поразени от суховея на интернационализма, превърнат в "името на световната революция" в световна религия, съзряха у Вазова изконен враг.
И ако това време на отрицание сравнително бързо отмина, то днес сме свидетели на едно ново и много по-страшно отрицание. Тезата е прогласена вече официално, че докато сме българи и православни, нас нямало да ни приемат в Европа.
И ето че Вазов отново става не само излишен, но и опасен за новите глобалисти. Опасен е той със своето национално по дух и излъчване творчество, с това, че ни заклева да обичаме "таз земя и тоз народ", да не се изкушаваме от песнопението на чужди сирени, които искат да ни излъстят и погубят.
Но това, което някога не можаха да сторят Пенчо Славейков, Д-р Кръстев и Бакалов, които са личности, днес се мъчат да го направят някакви късоръки маломерници. Но зад тези маломерници, нека отчетем това, стоят могъщи сили и фондации, които искат да подменят българския етнокултурен модел, да изличат българския духовен, а и държавен суверенитет и легитимност.
И борбата срещу Вазов продължава. Всъщност това е борба срещу културната ни идентичност, срещу българската ни същност и съзнание. Те са обект на посегателства. И пак от притоните на духовния разплут и българомразието се чуват острите плъхски писукания на отродителите. Те не се уморяват в своите юдения и гнусности, в нашепването на скверни словца, гарнирани с подмятания и иронии на скъпо платени нахлебници.
За тях Вазов е старомоден, прекалено земен, патриархалист някакъв, че и родолюбец на всичкото отгоре, препятстващ пътя към бленуваната Европа.
Но що е Европа, да попитаме. И за коя Европа е реч? За "Европа на Отечествата" ли, каквато я виждаше великият французин Дьо Гол, или за оная на самодоволните комерсиални бюргери, от чиято подаятелна паница се препитават нашите глобалистични скверници?
Каквото и да приказваме, в сравнение с тях (въпреки че всяко подобно сравнение е кощунствено!) Вазов е истински европеец. И той е такъв, защото е преди всичко българин.
А Белински беше казал: "Който не обича Отечеството, той не обича и човечеството!"
С пълна сила това е съотносимо и към нашите европоиди. Те обичат само себе си и своя скверен живот, бидейки им съвсем безразлично къде ще го изживеят. Единствената им претенция е да го изживеят сито.
А Вазов е живото обвинение срещу тях, срещу тяхното хамство. И подсета, че може да ги слети участта на "дърти Цеко" под грамада от народно презрение.
Вазов е планина. И какво от туй, че в подножието на тази планина лазят някакви скверни буболечки, разнасящи воня на вонещица.
Минават години и от род в род пребъдва духът на Вазов. Защото той се е самоорисал на честита участ, а и нас ведно със себе си, като е казал: "А мойте песни все ще се четат!"
Всичко друго е от лукаваго!
"Когато се спукат гумите на нормалния живот"
Мисълта, която поставям за заглавие не е на икономист, държавник или политик. Тя е изречена от известния български художествен критик Сирак Скитник (Панайот Тодоров). "... Когато се спукат гумите на нормалния живот, какво ли не става? - пише той в сп."Стара планина" (бр.6, 1933 г.). - Любовта става нощен велосипеден спорт. Търговците на шоколад стават обущари, тенекеджиите започват да пишат художествена критика, халваджиите стават борсови вълци, саламджиите - "специ", монахините отиват на поклонение в Монмартър, а глупостта става продавач на ум".
Ако не бях изписала датата, сигурно мнозина биха си помислили, че казаното от отдавна починалия Сирак Скитник се отнася за нашето време. Нали и сега безработни инженери продават напитки, учителки чистят жилищни входове, а изплувалите в новата обстановка бармани, управляват банки, коват закони в парламента.
Сирак Скитник говори за началото на 30-те години, когато битовата какофония е донесла с пълни шепи "карикатурен материал". Тогава настъпва истински разцвет на българската карикатура. Илия Бешков, Райко Алексиев, Александър Жендов и много други карикатуристи, провокирани от "професионализма" и "морала" на управляващите, летописват "постиженията" им.
Едва ли щях да се връщам толкова назад, ако създадените тогава карикатури не звучаха днес актуално и ако не беше твърдението на Сирак Скитник, че окарикатуреният министър бил наказан предварително - с рисунката, преди да бъде наказан от живота.
Един художник и критик може да възприеме наказанието, наложено чрез "магията на рисунката". Но управникът е устойчив животински вид. Той има дебела кожа и перде на очите си. Не обръща внимание на "окарикатуряването". За други неща мисли той. Например, наближават избори, а приватизацията не е завършила! Дните на властването му намаляват, трябва да се бърза, да не се губи време с "дреболии"... Сирак Скитник е схванал, че управниците предпочитат обстановка, при която "глупостта става продавач на ум". Вероятно затова синята власт избра за свой "учител" в управлението Евгений Дайнов. Събра ги човекът в Боровец, преподава им, обяснява им, но ето че вече е недоволен от "учениците" си (в."Сега", 8 юни 2000). "Кога ще станем богати? " - пита "учителят" и отговаря: "... когато и ние, и нашите управници престанем да бъдем социалисти". О, господи докога за всичко ще е виновен социализмът?!
Колонката, изпълнена със съчинението на Дайнов буквално бъка от неистини. В някои от твърденията му направо прозира желанието за манипулиране на общественото мнение чрез измишльотини на профашистката пропаганда от времето на Втората световна война. Ето една от тях: "Вместо да хаби скъпата техника по време на своята Отечествена война, оказа се, съветските генерали са пускали из минните полета първо пехотата. Войниците се взривяват, за да могат да минат след това танковете - "руските жени ще народят още солдати". Никой не е важен, освен ако не е началник".
Основното твърдение на Евгений Дайнов е, че "при социализма се живее крайно неудобно и се умира без особени трудности". Ами това се отнася най-вече за сегашната "демокрация", която за 10 години скъси живота на хората, прогони ги по далечна чужбина. При капитализма най-голямата ценност бил човешкият живот. Капиталистическата индустрия произвеждала предметите "все по-удобни, все по-плътно разчетени да съответстват на размерите на човешкото тяло и на структурата на човешките навици". "Ха-ха-ха! " - би казал Жорж Ганчев. При демокрацията се нагледахме на удобни мебели, меки кресла, на уреди за поддържане на спортна фигура и какво още не, но колцина могат да се ползват от хуманитарните постижения?
Неудобно ми е да водя толкова примитивен спор, разрешен от Алеко Константинов преди 106 години. "Човечеството - пише той - срина един господар - тиранията, робството изчезна, но личната свобода роди нов господар - капитала. Капиталът в Америка е достигнал до най-съкровеното си развитие и е задушил своята родителка - личната свобода. При всичката свобода и равенство волята на народа се е превърнала във воля на капитала".
Същият ден, когато прочетох писанието на Дайнов, прекарах няколко часа с българин, избягал преди много години в САЩ. Там преуспял и няма намерение да се завръща в България. Широко информиран, емоционален, прям по характер, той разкри образа на съвременния капитализъм по различен, коренно противоположен начин от Дайнов. Моят събеседник ми заяви, че най-съвършеното общество е социалистическото - живял е в него, знае кое как беше. Но за него са необходими почтени хора. Нямаше такива - социализмът не проработи. При капитализма с почтеност е невъзможно да се забогатее. (Къде ли е възможно?!) Най-много, като него, програмист по професия, с усилен труд, да постигнеш удовлетворителен жизнен стандарт. Но сигурност нямаш. Ако купиш акции по 25 долара, след няколко месеца те могат да се обезценят и да струват 12 долара.
Механизмът е прост - по-силните финансово добре плащат на президента на по-слабата фирма, за да я съсипе. После "големият" поглъща "малкия". Ясно за кого става печалба загубата на акционерите.
За разлика от социализма капитализмът е работеща система, продължаваше разсъжденията си той. За да се "очовечи", е необходима регулация на човешката алчност. Ролята на регулатор играеше социалистическата система, продължаваше разсъжденията си той. След нейното рухване алчността на капитала се възвръща, възстановява се неговата жестока, античовешка природа... Разликата в гледните точки на двамата българи, опознали капиталистическата действителност по различното си статукво в нея, са изключително важни. Евгений Дайнов, отрочето на управляващата комунистическа върхушка, осигурен от "социализма" (за сметка на "трудещите се маси") е ползвал "удобните предмети" на капитализма, без да подозира съществуването на хора като моя събеседник, който реално познава живота от двете страни на бариерата. За него такива като Дайнов - мамините синчета на социализма, - са ялови, изкуствено създадени индивиди-недоразумения. Ако престане да е доходоносно ругателството на социализма, от какво ли ще живеят такива като Евгениий Дайнов?
Въпросът е защо днешните управници още с идването си на власт избраха Евгений Дайнов за свой наследник? Надетата и Ваньовците още по Виденовото управление като вървяха между мръзнещите свои фенове на протестните акции, добре знаеха какво ще правят щом вземат властта. Предстоеше приватизация на значителни икономически обекти - нима ще допуснат да не попаднат в "наши" ръце?!
След три години управленческите наставления на Дайнов увиснаха във въздуха. Практиката на държавниците напълно се размина с "идейните опори" на "учителя". Той е разгневен, но внимава - отправя внимателнно и плахо критиките си към своите "възпитаници". Не смее да каже на висок глас истината за корупцията. Отровните му стрели политат към познатия ни вече "враг" - социализма. "Това си знае баба, това си бае".
С такива управници и "наставници" явно България няма да излезе от кризата. Още в 1901 г. поетът Яворов писа: "Без вратоломните авантюри на "нехранимайковците" като Ботев, България днес не би фигурирала на всесветската карта". Не сме ли пред същата дилема?
Разбира се, днес средствата за защита на националната кауза са цивилизовани. Няма да се режат глави и да се пролива кръв.
Но "карикатурният материал" е в изобилие. Достатъчно е да изгледаме един петъчен парламентарен контрол, за да се смеем със сълзи. Сериозните неща стават смешни, а това означава, че обществената подредба е във фазата на фарсовия си живот.
Краят наближава. Време е да "възстане робът", но не с пушки и саби, а с аргументирано, категорично гражданско поведение. Нищо да не се премълчава на управляващите, били те сега или в бъдеще на власт. Точен е призивът на певеца Дони: "Говорете, защото мълчанието е злато само за тези, които осребряват тишината в собствените си банкови сметки! "
