Адът тук е толкова тъпкан, че се връщам обратно
С Кольо Славов, познат сред алпинистите като Кольо Рапела, тръгнахме да качваме най-високия връх на Нова Зеландия - Маунт Кук (3764м) през януари 1991г. Върха не изкачихме поради опасност от лавини. Инж. Славов остана на Южния остров, в Крайсчърч. А аз се върнах, за да пишем новата конституция на демократична България във ВНС.
Днес Кольо Славов живее в Брисбън, Австралия.
След 10 години "кивито" е отново сред нас. Конституцията е суспендирана, икономиката е рухнала. Българският Великден е отложен за следващия век.
Впечатленията на господин Славов са различни от тези на поканените от Костов за 24 май преуспели българи. Точно затова ги предлагаме на читателите на в. "Нова Зора".
- Г-н Славов, идвате от Австралия. Защо, противно на повечето емигранти, поехте на изток, а не към Канада, САЩ и Западна Европа? Бихте ли се представил с няколко думи. Професия, хоби, семейство?
- Когато заминах през януари 1991 г., беше времето на голямата емигрантска вълна. Тогава хиляди хора, и младежи, и по-възрастни, с най-различни професии и намерения поеха най-вече на Запад, към мечтаната Америка и Канада. Те отнесоха в тази посока както позитивните качества, които българинът притежава, така и всички негативи, натрупани в миналото. Създаваха доста проблеми на съответните правителства и емигрантски власти, което пък, от своя страна, завърши с първите българи, репатрирани безславно в родината.
Затова реших да замина в обратна посока, към Нова Зеландия, където все още не се бяхме "прочули" с типичните си нашенски номера. Основната причина да емигрирам беше, че виждах как старата тоталитарна система се сменя с празнословна, фалшива и побългарена демокрация.
Днес съм на 43 години, жененсъм и имам двама сина. По професия съм транспортен инженер. Преди се занимавах с алпинизъм, пещерно дело, делта- и парапланеризъм.
- Какво мислите за инициативата на премиера Костов за "Българския Великден"? Има ли поканени преуспели българи от Австралия? Познавате ли Петър Мечев? Тук излъчиха предаване за него.
- Българският Великден е поредният мегаломански опит на премиера Костов, доказал отново, че липсва каквато и да било рационална мисъл на върха.
Не е морално да искаш от преуспелите българи да инвестират знания и труд в една страна, където вече всичко е разграбено и опустошено, и където социалната политика на правителството докара бащите и майките ни да просят и да ровят в кофите с боклук за насъщния.
Премиерът Костов е забравил старата българска поговорка "Помогни си сам, ако искаш да ти помогне и Господ! " Непосредствено преди Великден разговарях с българските представители в консулството в Сидни, но нищо подобно не ми бе споменато. Познавам много преуспели българи в Австралия, включително и Петър Мечев, текстилец от Габрово, успял да се наложи на местния пазар.
Но никой в Австралия не знаеше за това "костовско" мероприятие и никъде то не бе обявено.
- 10 години са достатъчен срок за преценка дали България върви в правилната посока. Как Ви се струват българите сега, в сравнение с времето, когато се борехте за човешки права в НЗДПЧ и "Хелзинкски наблюдател"? Намирате ли прогрес или регресът е характерен за България?
- След 10 години определено мога да кажа, че България от промишлено и аграрно развита страна се е превърнала в опустошена и ограбена държава от Третия свят. Българинът, освободен от тоталитарното мислене, не е спрял да политиканства без никакво реално покритие. Тук все още се разделят или идентифицират със синия и червения цвят... Така се пропускат личностите, които независимо от политическия цвят, са способни да изведат страната от дупката, в която умишлено е натикана.
Аз лично уважавам хората личности независимо от цвета и идеологията им. А България наистина има нужда от такива хора. Много добър пример може да се даде с Австрия. Хайдер, който се сблъска с огромна опозиционна вълна в Европа, независимо от политическия цвят, бе избран от хората по абсолютно демократичен начин и в неговата провинция Каринтия няма нито един безработен например.
Съвсем други бяха нашите цели и представи за бъдещето на демократична България, когато членувах в НЗДПЧ и бях един от основателите на "Хелзинкски наблюдател - България".
- Събитията в Косово и Източен Тимор въвлякоха България и Австралия в конфликти, за които обществото е разделено в мненията си. Какво се говори за Балканите в Австралия? Там има много гърци и сърби. Какво е мнението за операцията на НАТО в Югославия? Вярно ли е, че в Австралия горят американското знаме? Какво мислите за коридора, даден на НАТО от мнозинството в НС, за да се разруши Южна Сърбия?
- В Австралия правителството подкрепя натовската позиция по отношение на Балканите и съответно показаната информация по BBS и CNN е доста едностранчива.
Тъй като в Австралия има голям брой югославяни, бяхме свидетели на неспирен протест срещу агресията на НАТО, като дори гориха американското знаме неколкократно по време на протестите в различните австралийски градове. В същото време средният австралиец си задава въпроса защо и кому бе нужно всичко това, следван от единствено логичния отговор.
Българският коридор, даден на НАТО от мнозинството в Народното събрание, доказа за пореден път доколко е зависим и корумпиран българският парламент. По австралийската телевизия недвусмислено видяхме, че чехи и австрийци отказаха въздушен коридор на НАТО, докато славянска България забрави, че съседна Сърбия ще продължи да граничи с нас и през следващото хилядолетие.
Косово е поредният пример за практиката на ислямския сепаратизъм и с натовската агресия там ООН бе тотално обезличено. Дори германското правителство бе обвинено в двоен стандарт по отношение на Косово и Чечня. И в Косово, и в Източен Тимор Америка и Австралия се намесиха от чисто икономически подбуди и в никакъв случай не могат да се скрият зад идеята за хуманитарна мисия.
- Може ли според Вас в 2007 г. България да стане член на ЕС? Редно ли е човек с двойно гражданство да бъде главен преговарящ от наша страна? Ако на Вас предложат да го замените, няма ли да се затрудните към коя от двете страни да бъдете по-лоялен?
- По начина, по който България се развива в момента, и до 2070 година няма да покрие стандартите и да влезе в Европейския съюз. Не би могла да покрие критериите дори за Азиатски такъв, ако съществуваше.
Изобщо не е редно и е недопустимо човек с двойно гражданство да оглавява прерговорите за Европейски съюз от страна на България, пък и на която и да било друга държава. Всеки в неговото положенине би трябвало да си даде сметка и да се оттегли. Като гражданин на Нова Зеландия и Австралия аз мога да оценя плюсовете и минусите на вътрешната и външната политика на двете страни, но в никакъв случай не бих поел отговорността за вътрешната лоялност на решенията, които аз бих взел.
- България има 2,5 млн. пенсионери. Те преживяват с 50 щатски долара месечно. Чувстват се аутсайдери, ограбени, унизени. Казват, че Австралия е рай за пенсионерите. Как се натрупват пенсионните фондове там? Има ли корупция, която да поддържа сивата, "сенчестата" икономика и да не носи данъчни постъпления за държавния сектор?
- В Австралия работодателят заплаща 6 % пенсионно осигуряване за всеки работник или служител, като пенсионната политика е много гъвкава и позволява в случай, че съответната личност иска да добави нещо към Пенсионния фонд, срещу всеки долар, даден от работещия, компанията се задължава да даде два като допълнение. Парите, събрани в пенсионните фондове, в същото време се инвестират в печеливши клонове на икономиката, където натрупват от 11 до 16 процента лихва, и съответно всеки плаща данък върху натрупаните суми. В случай че бъдещият пенсионер няма трудов стаж и е бил през цялото време безработен, държавата го осигурява по същия начин, както и онзи, който е работил през целия си съзнателен живот.
Наистина, Австралия е рай за всички свои граждани, не само за пенсионерите. Корупция няма и няма почва да съществува, тъй като опозицията и пресата следят за всеки долар, обявен като приход или разход. Данък се плаща и върху лихвите от сумите на депозит.
В австралийския щат Куинсленд местното правителство беше призовано да си подаде оставката само затова, че са си позволили да похарчат 6000 долара за подновяване на тоалетните аксесоари в банята в сградата на правителството. Законодателството в Австралия по отношение на данъчната политика е едно от най-добрите в света и би могло да послужи като пример на България за създаване на истински действащи и функционални данъчни закони, при които корупцията и сенчестата икономика ще са абсурд.
- Австралия е страна на емигранти и има различни етнически малцинства. Има ли етнически партии, които да целят автономия или някаква форма на сепаратизъм? Какво би станало с политици като А.Доган там? Могат ли маорите например в Нова Зеландия да говорят само за права и демонстративно да не поемат задълженията си? В България циганите искат да влязат във властта и подобно на ДПС образуват партии. Но за образование, за плащане на данъци, ток и вода и за непрекосновеност на частната и обществена собственост не обичат да говорят... - В Австралия живеят над 90 различни националности. Политическа партия на етническа основа е напълно невъзможно да съществува при сега действащото австралийско законодателство. Думи като "сепаратизъм" и "автономия" се неразбираеми за обикновения австралиец, а също и в Нова Зеландия. Хора като Ахмед Доган нямат почва за съществуване и в никакъв случай не биха били допуснати до политическата сцена. Съществуването му и тук е абсурд, но за съжаление факт.
Както маорите в Нова Зеландия, така и аборигените в Австралия си имат представители в съответнинте парламенти и се борят за възвръщане на някои от отнетите им права, но това става в синхрон с политиката на съответните страни, без изопачаване и променяне на законодателството и заобикаляне на задълженията им като австралийски и новозеландски граждани.
Не може да се направи никакъв аналог между аборигените в Австралия и циганското население в България, тъй като и най-последният абориген, и министър-председателят са отговорни по един и същи начин и са равни пред закона.
- Има ли шанс България да се запази като независима държава със сегашния политически елит и демократични процедури? Много българи виждат спасението единствено в извънредно положение и дори във военен преврат.
- При сегашния политически и икономически елит българите са обречени като нация и дори съществуването на държавата е поставено под въпрос. Западът вече призна, че корупцията е много по-страшна от комунизма навремето.
Да си припомним историята в Чили, също и Беназир Бхуто в Пакистан, която беше свалена от президента и обвинена в корупция, не само тя, но и мъжът й, който е известен там с един добре познат на българите прякор - "Мистър 10 процента". За съжаление новият министър-председател на Пакистан не остана по-назад и тогава се намесиха военните. Въпреки "неодобрението" на Великите сили Англия и САЩ, генералите заявиха, че властта ще бъде предадена на цивилните и демокрацията ще бъде възстановена едва когато бъде разчистена цялата корумпирана прослойка от висшите етажи на властта.
Дори Клинтън се задържа на пакистанска земя само в продължение на 5 часа, след като му бе заявено, че никой не може да се меси и да диктува вътрешната политика на една суверенна страна. Това би могло да послужи за пример на България как може да се излезе от задънената улица.
- Вашият съвет към младите българи и към тези сънародници, които не мислят да емигрират?
- Надеждата, а мисля, и не само моята, е в младите знаещи, мислещи и будни хора в България. Те разбират какво става сега, и да се надяваме, че когато дойде тяхното време, няма да повторят същото. Те трябва да направят България истинска демократична, икономически просперираща и равностойна на другите европейски държави страна.
Защото и те ще живеят в нея. За да не се налага и техните деца да поемат нелекия път на емиграцията.
Нека националната идея да бъде над всичко в сърцата им и да ги води по единствено правилния за България път. За мен вече е късно, адът тук е толкова тъпкан, че поемам обратно... Бира и урина обливат Паметника на Съветската армия
Стефан Софиянски, когото официалните медии описват като бъдещ обединител на нацията ни и като най-приемлив министър-председател за сини и червени, и едва ли не човек на Москва заради връзките му с Лужков, отново изненада широката вътрешна и международна общественост с нова идея и иницатива.
След честването на 55-годишнината от победата над фашизма и положените венци пред паметта за героизма на съветските воини, около същия този Паметник на Съветската армия Стефан Софиянски урежда бирен празник. Под претекст, че софиянци трябвало да се повеселят, кметът предлага натрупания опит след взривяването на Мавзолея на Георги Димитров.
Тогава по негово хрумване (зловещо като всяка идея на един нов Херострат) беше взривен Мавзолеят на Георги Димитров от едноутробния му Евгений Бакърджиев, за да бъде десакрализирано новоосвободеното пространство, за да бъде то докрай подиграно, охулено и зачеркнато (през дните след покушението на площада пред бившия мавзолей) беше организиран бирен празник (фестивал на бирата).
Над срутения мавзолей общинските чиновници наредиха преносими писоари, в които веселяците да облекчават нуждите си.
Така че хрумването във връзка с бирата и урината край Паметника на Съветската армия нито е ново, нито е оригинално. Новото и оригиналното е, че сега празникът се прави не след, а преди евентуалното модифициране на един паметник в пределите на град София.
Празникът на бирата и урината се разполага само на няколкостотин метра от Борисовата градина, създадена за народни срещи, разходки и увеселения. Това допълнително сочи, че целта на градоначалника е съвсем друга, кардинално различна. И това пролича от афишите, залели София, на които нагло е означено мястото, където ще се пие, а подтекстът, и за олигофрени, указва, с извинение, къде ще се пикае... Софиянски, човека с най-порцелановата усмивка, има една-единствена задача на този етап - по подобие на Мавзолея да профанира, да десакрализира, да подиграе, зачеркне и доколкото успее да заличи уважението към подвига, саможертвата и блясъка на един паметен знак, на една руска победа, какъвто е Паметникът на Съветската армия. И това не е нещо ново.
В това отношение Софиянски има своите зловещи предходници. Един рускоезичен градоначалник на Москва след победата на болшевишката революция, в своя атеистичен денационализаторски бяс, разрушавайки християнските храмове около Кремъл, изграждал на тяхно място градски тоалетни. Софиянски обаче не е лекомислен като Спас Гърневски, който поиска в качеството си на пловдивски кмет да взриви Паметника на Альоша. В такива случаи човекът-политик се сблъсква с ръмженето на руската мечка, а това никак не е приятно занимание и зрелище.
Софиянски действа по-внимателно и по-лицемерно!
Той само разрушава атмосферата около един паметник, свързан с подвига на руските хора! Той само го облива с бира в духа на мюнхенските народни празници през 30-те години на 20 век! Той само пази привидно да не бъдат драскани цинизми по постамента! Той само предпазва своите ударни отряди от крайности! Той само канализира позивите на урината в отново ремонтираните преносими писоари! Той само се усмихва "наивно" на руската дипломация и очарова омраченото настроение на посланик Титов.
Но това е само първият етап на акцията "Софиянски". Ако остане верен на своя стил и практика, Софиянски след този или следващия бирен фест в пределите на Паметника, ще поиска от името на софийските избиратели префасониране на паметника (не непременно неговото заличаване): ще бъде обявен конкурс за внасяне на "съвременни елементи", за постигане на "нов облик", за премахване на "знаците на тоталитаризма" и т.н., и т.н.
В резултат на това от обемите на паметника ще изчезнат фигурите на съветските бойци, обвинени във всички смъртни грехове, ще бъдат "преобърнати" изразяваните от тях идеи и значения.
Подобна гавра с паметник на Русия едва ли има в Европа. По-достойно е даден паметник да бъде унищожен, взривен, отколкото подигран и цинично пародиран.
Позорът, който Софиянски струпва върху съвестта, културата и порядъчността на българския народ с този си акт, е неизбродим и ще се помни вовеки не само от руснаци, но и от всеки цивилизован човек.
На какво се надява Софиянски с такава безочлива акция?
На акламациите на българския простак. И на шепа фанатици.
Вероятно и на търпението на Русия и новите руски политици. Софиянски и сие са сигурни, че Русия и в този случай ще стисне зъби и замълчи, че глухото недоволство, няма да премине в нещо по-конкретно. Правейки си подобни сметки, той има предвид новите руснаци, тяхното опустошително равнодушие и дори съпричастие.
Но Софиянски забравя, че един народ като българския може да бъде излъган веднъж, може да бъде излъган втори път, но безкрайно да бъде лъган не може. Едва ли Софиянски ще остане в народната памет с рекламните си кампании и дупките по софийските улици.
Сигурно е, че ще пребъде с такива дръзки набези на простащината!
Няма да се хареса забавлението от бира и урина и на руския народ. Той ще се огорчи и ще натрупа обида, за съжаление, главно не към Софиянски, а към непризнателните "братушки". Владимир Путин, президентът на Русия, обаче, ще мисли по-директно! Той ще запомни добре името и делото на един самозабравил се български градоначалник.
И няма да позволи великоруското търпение да премине във великоруско унижение!
А Европа? Европа ще потвърди мнението си за дивите и прости балканци, чиято участ не би струвала костите дори на един померански гренадир.
България и Русия във времето на Петър Стоянов и Владимир Путин
Трудно ми е да кажа колко пъти за изминалите години съм сядал да пиша за отношенията между България и Русия. Може би двайсетина, може би повече. Вероятно така ще бъде и занапред. Въпреки превратностите на историята, въпреки старанията на наши и чужди политикани на момента, Русия ще си остане най-важната държава за интересите на България.
За съжаление, България и в бъдеще ще си остане не толкова важна страна за интересите на Русия. Това съотношение е естествено, защото аритметически погледнато ние сме несъизмерими величини. Отивайки в по-висшите сфери на политическата математика обаче, нещата са по-сложни и по-благоприятни за българите.
Напоследък е модно да се говори за геополитика, за цивилизационни различия и цивилизационни избори. Разбира се, тези реалности са съществували винаги и само примитивното интерпретиране на марксизма водеше до изместването им в миналото от елементарните закони на историческия материализъм. Сериозните изследователи, дори някои по-умни политици, и в нашата част на света се ръководеха от понятия като "национален интерес", "равновесие на силите" и други подобни. Истинският живот беше по-силен от догмите и той си пробиваше път. Сега обаче съществува друга опасност: да се разглеждат отношенията между държавите като просто запълване с конкретни данни на общите и също така елементарни закони, предлагани от геополитиката.
Отхвърляйки я в миналото, някои разкаяли се историци сега я прегръщат изцяло и безкритично. В такъв подход отново, макар и с обратен знак, се вижда желанието да се търсят магически формули от типа на историко-материалистичните, за да се улесни разбирането на това, което става около нас.
Уви, такива формули няма. Нищо не може да замени конкретното мислене, политическия усет, зрелостта на държавния лидер. Нищо не може да замени и неговото стратегическо виждане - разбирането на вътрешните механизми на явленията, независимо от външната им проява. Естествено, това е възможно само ако той има необходимите морални и волеви качества, ако не се поддава на външни влияния и вътрешна самозаблуда. Това не е толкова лесно, колкото изглежда. Потвърждението е и в нашата най-нова история.
Сегашното време е много объркано. Разгромът на европейския социализъм разруши старите вярвания и старите пътепоказатели, но не ги замени с нещо наистина ново и наистина безспорно. В държавите от бившия Съветски съюз и някогашната Източна Европа след значителен натиск отвънка се наложи разбирането, че имитацията на моделите на САЩ и Западна Европа ще реши всичките ни проблеми. Десетгодишното фиаско все още не се приема като опровержение на тази илюзия.
Упорито се насажда мнението, че скъсването на връзките с бившите съюзници от Изтока и обвързването със Западна Европа и НАТО (тоест САЩ) ще ни направи силни и независими. Все още са заглушавани гласовете, призоваващи да вървим по свои пътища, да гоним свои интереси и да търсим съюзници в своя район на света. Все още се прикрива печалният факт, че Америка се бои от силна и обединена Европа, от могъща и демократична Русия, от други съперници за световното богатство и влияние.
Разбира се, има някои основни съображения, които са ясни и сега. Например, че за малки страни като България е жизнено важно максимално бързото възстановяване на Русия като свръхсила, способна да уравновеси относителното влияние в района ни както на Западна Европа, така и на Съединените щати. Същата логика подсказва, че ние имаме интерес от по-бързото развитие на Китай, Индия и Япония, както и на Латинска Америка. Така вниманието на претендентите за световна хегемония ще бъде разпръснато по различни посоки, а натискът им върху Европа и конкретно в нашия регион ще отслабне. Ние имаме интерес и от развитието на националното самосъзнание в големите западноевропейски страни, например в Германия, Франция и Испания. Трудно е да се повярва, че те ще се примирят с ролята на послушни трансмисии в американския механизъм за световна доминация, че ще се откажат от културата и традициите си, само за да останат в лагера на "победителите".
В новия свят, който вече се подава зад завесата на хилядолетието, различията и границите между отделните държави ще намаляват. Този нов свят (дали ще е по-добър или по-лош, зависи от всички) наистина ще се глобализира, но глобализацията може да става по различен начин.
Малките страни, сред които е и България, имат шанс да запазят своята културна идентичност (тоест да не позволят да бъдат превърнати в еничари народите им в собствената си държава), ако се сближат и потърсят общи интереси със страните, които са им най-близки. Ние вървим към свят, в който решаващо място ще имат отношенията между големите държави и големите групи държави. За малките страни е важно не само да не останат сами, но и да се съюзят и сближат с най-подходящите за тях държави. В този процес ние неизбежно ще губим част от своята самостоятелност и идентичност, но въпросът е доколко "наша" или "чужда" ще бъде новата ни идентичност, доколко интересите на "цялото" ще съответстват на нашите интереси.
В този смисъл максимално близките отношения между България и Русия за нас имаха, имат и ще имат жизнено значение.
Русия може да е царска, социалистическа или капиталстическа. България може да е княжество, царство, народна република или просто република. Но това не изменя факта, че ние си оставаме славянски и православно-християнски държави с обща история и обща съдба, намиращи се в източната част на Европа (азиатската ипостасия на Русия е по-далече от нас, макар че е близо до прабългарските ни корени). Именно затова нищо в действията на нашите страни, на нашите политици и идеолози, не трябва да сее взаимно недоверие или омраза. Ако сега ни привличат сирените на други съблазнителни съюзи и приятели - нищо лошо, но само в случай, че това не пречи на връзките между България и Русия.
Мисля си, че тази истина има сила и за Русия. От самата история тя е поставена в по-особено положение сред славянските държави. Русия не може да абдикира от задълженията си към другите славянски страни, особено към тези от тях, които са носители на православното светоусещане, каквато е и България. Тази аксиома трябва да действа независимо от политиката на другата страна, независимо от временните й лидери и от лозунгите, които те предлагат за пред света, водени от конюнктурни интереси.
Русия няма право да се "сърди" за нещо на България, както България не може да се "сърди" за нещо на Русия. Думите на едни или други водачи, решенията на един или друг парламент са временна надстройка над тялото на народите. Те могат да бъдат красиви или грозни, по-трайни или по-преходни, но си остават само една подробност.
Това, което българският и руският народи създадоха в отношенията си от близкото минало и което се корени във вековете от Кирил и Методий до наши дни, не може да се игнорира и забравя.
В последно време ме тревожат проявите на антибългарски настроения в Русия, както и "грижливо" подклажданият антирусизмът на някои наши сънародници. Съществува голяма опасност, че новите поколения в двете страни, обработени от западните и прозападните медии, не само няма да знаят за връзките ни от миналото, но и че ще се възпитават от повърхностните прояви на враждебността на водачите ни от последните години. Нито руският, нито българският народи нямат интерес и не трябва да позволяват това да стане.
Руските средства за информация не трябва да заблуждават гражданите си, че България иска да влезе в НАТО, че България иска да разруши паметниците на Червената армия, че България не пуска руските самолети към Косово. Това не са действия на България, а на едно временно ръководство, което ще остане с погрешните си решения в историята, за негов срам и позор. Затова не мога да приема и горчивата логика в статията на уважаваната Наталия Нарочницкая (виж "Русия и световният източен въпрос" на стр.10, брой 19 на "Нова зора" от 19 май т.г.), изказани по адрес на България. Думите й за "илюзията за братушките", затова, че "Русия не може да очаква много от България", както и цялото й тълкувание на българо-руските отношения през последните век и половина, са твърде емоционални и далечни от истината. Вероятно те могат да се обяснят с накърнените чувства на авторката, но тя засяга твърде важни въпроси, за да бъдем по славянски великодушни. Обяснимата й любов към Сърбия не трябва да бъде за сметка на България, независимо от моментната картина на Балканите.
Но и българите не трябва да смятат, че Русия ни предаде преди десет години, че ни остави да бъдем разграбени и унищожени от Запада, че ни тласна по погрешен път на развитие, за който сега плащаме жестоко. Това не беше Русия, а нейните неразумни, купени с чужди пари или чужди идеи лидери, които унищожиха и собствената си страна. Когато руските монополи ни продават газ или петрол по цени, надвишаващи цените за Западна Европа, ние не трябва да обвиняваме Русия. Очевидно е, че и руските богаташи са същите, каквито са колегите им от Запада (има ли нужда за примери - вижте какво правят новите израелски собственици на "Балкан", или пък гръцките чорбаджии-робовладелци на наши шивашки цехове и фабрики). Но никога не трябва да забравяме, че руските милионери не са руският народ.
В близкото минало ние изградихме уникални отношения между българите и русите. Тези отношения надхвърляха държавното регулиране, оставяха далече зад себе си и идеологиите, и демагогиите, и пропагандите. Те бяха част от един наистина граждански, наистина всенароден, наистина човешки свят. Този тип отношения са един от възможните варианти (модели, примери) за бъдещото устройство на света. Така че в общ интерес не само за България и Русия, но и за другите държави е, ако тези отношения се запазят и развият и в новите условия.
Още е рано да се каже по какви пътища ще тръгне историята на човечеството. Все по-ясно става, че капиталистическата дрешка ще бъде тясна за утрешния глобален свят. Ние имаме интерес в новите модели на международни и междуличностни отношения да има по-осезаема част от нашата практика, от нашия опит. В този смисъл трябва да пазим хубавото от българо-руските отношения, а не да го отхвърляме. Аз не се съмнявам, че времето му отново ще дойде и че наистина ще бъде жалко, ако и тогава ние пак се окажем пред разбитото корито - за кой ли вече път.
И все пак, каква е ролята на президентите Петър Стоянов и Владимир Путин за сегашните българо-руски отношения? Тя може да бъде голяма, дори решаваща. Те са хората, призвани да усещат (да се надяваме!) дълбоките стратегически течения, да чуват гласовете на вековете, да долавят скрибуцането на колелата на историята. Така че именно от тях трябва да очакваме да споделят с нас някои от тези гласове.
Защото истинска трагедия е, когато обикновените хора от народа мислят по-вярно от водачите си. А тази печална картина също така е една от особеностите на славянството, към което и България, и Русия принадлежат и ще принадлежат заедно и завинаги.
В сянката на синия заговор
Иван Костов драматично обяви, че се готви преврат. Петър Стоянов небрежно отвърна, че това са глупости. Иван Костов обяви гражданските движения за фашизоиди и ги обвини, че клатят институциите. Стоянов, прикрит зад фасадата на плурализма, като по учебник изрече, че гражданските движения са част от демокрацията и са във фундамента на демокрацията.
Едва позаглъхнала тая престрелка между двете барикади на "Дондуков", и ето, че се чу един самотен изстрел, който трябваше да провокира свличането на лавина в политическото пространство. Независимият депутат Христо Иванов (разбира се, подучен!) пак повдигна въпроса за увеличаване на президентските правомощия. Казваме пак, защото навремето злополучният Ж.М. Ж. пледираше тъкмо за това.
И не само той. Мине не мине време, и в пленарната зала спорадично се изказваха мнения, че съществува пълно противоречие между начина на избиране на президента (чрез всенародно допитване) и неговите права.
Гласовете заглъхваха, но ехото продължаваше тревожно да витае в политическото пространство и да трови авторитарните сънища на Костов.
Нека припомним, че само преди месец самият Петър Стоянов анонсира идеята да бъдат разширени президентските правомощия. Той направо подстори журналистите с въпроса си: "Чудя се защо не питате за разширяването на президентските правомощия."
И когато същата заявка направи и депутатът Христо Иванов, като отглас от президентското питане, Костов се видя застрашен и тутакси реагира. Той замъкна при Стоянов коалиционните си партньори Мозер и Праматарски и всички вкупом и в един глас рекоха Стоянову, че не рачат президентска република.
Стоянов се дистанцира от тяхното мнение със силогизма, че не той е субектът за подобен разговор, а Народното събрание. То да се произнесяло по казуса.
И двете страни останаха в своя окоп и на своите позиции. И това е вече характеристика, че се води позиционна война.
Така изглеждат нещата на повърхността, но скритите подводни течения са много по-дълбоки и те индикират кризата в елита на СДС.
Костов е уплашен не от разширяването на президентските правомощия (на тоя етап това е невъзможно), а от консолидацията на вътрешната опозиция срещу него.
А тя вече, ако още не е оформена, е в процес на оформяне. Популистът Стоянов, който ловко заиграва с отчаянието и недоволството на хората от управлението на СДС, създава илюзията, че той е добрият, че без все още да го казва, но подсказвайки го, е за едно обновено, "чисто" СДС. Още повече, че това е новият шлагер в сините редици.
Оттук е лесно да се досетим, че сегашното СДС е "нечисто", а нечистотата се олицетворява от Костов.
Значи, според заговорниците, проблемът е Костов и неговият приятелски кръг, представляван от Соколов и Екатерина Михайлова. Оттук и изводът - трябва да се махне Костов и СДС ще си върне доверието на електората.
Разбира се, че с отстраняването на Костов проблемите вътре в СДС и в страната няма да се решат, защото синята формация е генетично увредена от корупция, престъпност, безхаберие и чуждо послушничество. Но пожертването на Костов би дало така необходимата глътка въздух на сините барони, които, маскирани като самата добродетелност, да могат още веднъж да направят опит да изманипулират своите по-наивни избиратели и да ги подкарат към урните.
Тези демагогски игрички няма като как да не са ясни на Костов. Самият той владее висшия пилотаж на интригантството и не е чудно, че бърза да вземе предохранителни мерки. Заплашва, манипулира, търси врагове, върху които да стовари кривите тояги на своето катастрофирало управление.
В тази битка той е все по-сам. Софиянски определено се разграничи от неговата икономическа политика и дори заяви, че има други и по-различни визии от премиера. Същият си изпусна нервите и обвини кмета в популизъм.
И между двамата се възцари мрачно мълчание. То обаче ще бъде взривено при първата кризисна ситуация. Софиянски, като на депо, просто чака своя час.
Предусетливо се разшета между структурите и сивият кардинал на СДС Христо Бисеров. И той тихомълком, на пръсти, в съответствие с подмолния си нрав, постепенно се отдалечава от Костов. Той се подготвя за времето без Костов.
Нека не забравяме и Бакърджиев. Сега той се прави на добричък, не се заяжда, не подхвърля реплики и като че ли не участва в баталиите. Но неговата отдалеченост от бойното поле е само привидна. И той чака своя час, който ще настъпи в предизвестеното сгромолясване на Костов. И тогава той ще се опита да му се наплати за унизителното си изхвърляне от властта.
С една дума - всички точат калъчка.
Костов безспорно е изразходван. И компрометиран. Трима от неговите четирима съветници са вече отстранени заради подозрения в корупция. Негативите от това отстраняване падат изцяло върху премиера. Скандалите около приятелския кръг "Олимп" съвсем не са затихнали, защото наяве излизат все нови и нови данни за далавери. Те също работят срещу Костов. Срещу Костов работи и вопиющата мизерия, ако и да се прави, че не я вижда, и сринатият вот на доверие, и разсипаната икономика.
Костов е политически корабокрушенец.
Той вече не само че е неудобен за своите, но е и направо вреден. Затова и кръгът около него се стеснява по законите на глутницата.
Но той, трябва да кажем, все още има достатъчно ресурси да се брани. Като притурим към това и неговата безогледност, съчетана с маниакална стръв към властта, трябва да признаем, че той съвсем не е лесен противник. Ако, разбира се, някои външни сили не снемат доверието си от него, каквито приказки все по-настоятелно се чуват.
Едно обаче трябва да е ясно - тези, които искат да свалят Костов, не са по-добри от него и са същите като него. СДС по всичките етажи на властта е проядено от ръждата на корупцията, грабителството, безхаберието и от наглата самоувереност на безнаказаността.
Тъмните герои на дворцовите сплетни чрез евентуалното пожертване на Костов ще поискат да се окичат с венците на спасители на СДС и страната. Само че от тези "спасители" вони на гаров нужник. И едва ли ще успеят да заблудят някого.
Износването, падението, сгромолясването на СДС е част въобще от катастрофата на т.нар. политическа класа, която се оказа маломерна, хищна, посредствена, а и манипулирана. С една дума - не се оказа на висотата на историческите отговорноссти.
Спасението е в единен Патриотичен съюз на национално отговорни сили!
Главатарите от Чечения
През 18 век шейхът Кунт Хаджи, наричан "Кавказкия Нострадамус" заради уменията му да предсказва бъдещето, предрича за чеченците две войни в края на 20-ото столетие. Първата щяла да е успешна за тях, а във втората бившите врагове вече заедно щели да се бият срещу общ противник. И тогава пак чеченци щели да търкалят брадати глави по склоновете на Кавказ... Дали пък този път това няма да бъдат главите на терористите - уахабити?... От началото на втората офанзива в Чечения изминаха близо девет месеца. Уахабитите са пак там и все по-често напомнят за себе си. Скрити някъде високо в планините край Шатой, Ведено и Ножай-Юрт, те действат на малки мобилни групи, нанасяйки внезапни удари по слабо защитени обекти и подразделения на федералните сили.
Почеркът на нападенията над милиционерските колони е до болка познат на военните. Съдейки по прехванати в ефира позивни и по данни, получени от пленени бандити, това са пак акции на известния със своята жестокост и фанатизъм арабин Хабиб ар Рахман, наричан от чеченците Хатаб. И последният обстрел край Сержен Юрт пак бе дело на уахабитите от неговия отряд, командвани от двамата му инструктори-араби Абу Джафар и Абу Алвали.
Както се вижда, сигурна защита от такива засади няма. Макар че въртолетите не закъсняха и походното охранение бе налице (два разузнавателни дозора с БРДМ и бойна десантна машина, БТР със сапьори и дори зенитна установка в края на колоната), заради неимоверно плътния огън по спряната колона загинаха 15 десантчици от град Тула.
Съвсем наскоро този вид терор се прехвърли и в мирна Ингушетия. Там, близо до границата с Чечения, почти от упор бяха разстреляни 19 нищо неподозиращи, уволняващи се от вътрешни войски младежи.
Името Хатаб отдавна е символ на войнстващия ислямизъм в Казказ. Неслучайно един от духовните му учители е самият Осама Бин Ладен. През ръцете на терориста сега минават огромни доларови потоци от Саудитска Арабия, Пакистан и др. Той вербува и подготвя наемници, организира лагери и бази за тях, купува оръжие и боеприпаси. С богатата си военна биография, успява да спечели благоразположението на традиционно недоверчивите към чужденците чеченски сепаратисти.
Сега Осама Бин Ладен се радва на особена почит сред тях и се кичи със званието "бригаден генерал". През 1988-1993 г. воюва в Афганистан на страната на муджахидините. На няколко пъти е раняван тежко и едва оживява. Веднъж куршум от куполната картечница на съветски БТР го улучва в корема, а друг път пръстите на ръката му са откъснати от граната, която не успял да хвърли навреме... В Чечения идва през 1995 г., като води със себе си група наемници от Афганистан, Египет, Пакистан и Саудитска Арабия. Осиновен е от бащата на Шамил Басаев и се побратимява със сина му. След като се оженва за дъщерята на местен старейшина, даргинката Фатима Бидагова, отрядът му дори се разраства, попълнен от местни "бойци на правата вяра".
За съжаление това не са първите му нападения от засада. Авторитетът му силно пораства по време на миналата чеченска кампания, когато по аналогичен начин успява да избие цяла батальонна колона, проточила се по тесния път между селата Дачуборзой и Яришмарда. Тогава и случайността помага на йорданеца. Още с първите изстрели е унищожена радиостанцията, загива командирът на батальона, прекъсва връзката и трагедията става неминуема... При отстъплението от Дагестан са убити и двамата му помощници-египтяни, а самият той едва се спасява в Чечения, където с още по-голямо настървение продължава и досега борбата срещу "неверниците".
Заедно с него, начело на отряд уахабити, в "свещения поход на изток" тогава се включи и неговият нов брат - "върховният емир на въоръжените сили на Ичкерия" небезизвестният Шамил Басаев. Същият, който преди години предизвика драмата със заложниците и окървави Будьоновск.
Днес, девет месеца след нахлуването на чеченците в Дагестан, за никого не е тайна, че то е било внимателно следено и дори в известна степен очаквано от руските специални служби. Достатъчно е да припомним как местните хора посрещнаха неканените гости, които довчера все още поддържаха, и как бяха развързани ръцете на военните за Чечения.
Надали двамата уахабити усетиха тогава щракването на капана. Надали още са осъзнали незавидната си роля в голямата дагестанска игра... Малко след началото на руската офанзива говорител на ФСБ съобщи за конфликт в щаба на чеченците. В пристъп на ярост Басаев извадил пистолета си и прострелял в крака един от главатарите, дръзнал да очерни романтичния му образ, обвинявайки го в наивност и некадърност.
Наскоро по Интернет и самият Масхадов нарече дагестанската агресия провокация и обвини за нея директно Шамил Басаев и министъра на пропагандата Мовлади Удугов. А тогава, в края на лятото, западните телевизии услужливо показваха страховития муджахид, който, поглаждайки театрално брада, с неизменното "Иншаллах", разпалено призоваваше кавказките народи към "свещен газават" срещу общия враг от север.
Един Господ знае кое навремето е накарало недоучилия студент Шамил (следвал е в Московския институт по земеустройство) да остави учението и да се хване за оръжието. Твърди се, че е бил свързан със службите на ГРУ, че е обучаван в руска военна база от специалисти-инструктори и е воювал в Грузия на страната на абхазците, подкрепяни тогава негласно от Русия. И сега в грузинските градове Батуми, Ахалкалаки и Визиани има руски бази, а един от батальонните на базирания в град Гудаута Десети въздушно-десантен руски полк постоянно участва в умиротворителната мисия край река Ингури.
От Абхазия (с.Лихни, близо до Гудаута) Басаев довежда и първата си съпруга. През ноември се ожени още два пъти, устройвайки богати пиршества в Грозни. С всяка нова сватба в отряда му се вливат поне още стотина нови бойци от "тайпа" (рода) на поредното му харемно попълнение.
Проявява се и като бизнесмен. При Елциновото безвластие още в началото на 90-те години успява да натрупа цяло състояние от търговия с откраднато руско оръжие.
За кратък период от време новоизпеченият уахабит се подвизаваше и като вицепремиер. Навярно с това назначение току-що избраният президент Масхадов се бе опитал да направи по-сговорчив и по-послушен неуправляемия и опасен за властта му бандит. Конфликтът между двамата не закъсня и Басаев бързо захвърли безполезния му пост.
Руснаците не са забравили онези дълги, кошмарни дни и нощи в Будьоновск. Те помнят кървавата разправа с военните заложници, помнят горящата болница, обезумелите от ужас лица и писъците на затворените вътре жени и деца. Затова недоумяват как такива "дипломатически пратеници" като Иляз Ахмадов, активен съратник на Басаев в Будьоновск, намират радушен прием и още се разхождат свободно и гордо из западноевропейските столици.
След блестящо проведената от федералните сили операция "Лов на вълци" се разбра, че мина е откъснала стъпалото на Шамил край Грозни. Появиха се и снимки в пресата. Напоследък, позовавайки се на източници от разузнаването, много руски вестници съобщават за напреднала гангрена след ампутацията на крака му. Някои дори побързаха да го обявят за мъртъв. Военните обаче са твърде предпазливи към подобен род информация. Често това е добре организирана провокация с цел отклоняване на вниманието от обекта.
Оказа се например, че пламенните призиви на Аслан Масхадов за защита на Грозни до 23 февруари (във връзка с годишнината от депортацията) са били чиста дезинформация. В същото време чеченците усилено са се готвели за пробив на блокадата. Пак тогава те разтръбиха и цяла седмица заблуждаваха света, че руският генерал Малофеев е пленен и се намира в тяхна планинска база. После стана ясно, че генералът лично е повел в атака войниците и така е загинал геройски. Любопитен е също фактът, че арестуваният хирург-чеченец, за когото сепаратистите твърдяха, че е ампутирал крака на Басаев, и до ден днешен се кълне, че няма нищо общо с това, че е виждал бандита за последен път два месеца преди грозненските сражения... И Басаев, и Хатаб не си правят илюзии. Те добре знаят какво ги очаква, затова все по-рядко се показват дори пред свои. Макар многобройната им охрана да е съставена от отбрани професионалисти, това едва ли ще им помогне. Смъртната присъда, издадена от терските казаци, остава в сила, а специални групи на ГРУ и ФСС (контраразузнаването) вече са задействани в планините на Чечения.
На 23 май по руската телевизия официално бе съобщено, че такава група е успяла да ликвидира прочутия със своите зверства шеф на чеченската служба за шериатска сигурност Абу Мовсаев. Бе показан и трупът му с рояци накацали мухи по него... Два дни по-късно, пак след специална операция, бе убит и сегашният първи заместник на Хатаб - Абу Хаким.
След падането на Грозни върху разрушената президентска резиденция войнишка ръка бе написала: "Здравей, Хатаб! Ние вече сме тук. Иде и твоят край. Дима, Коля, Краснодар"... С несъмнен авторитет сред чеченските сепаратисти се ползват и редица други главатари, отличили се както в миналата, така и в тази кампания. Това са: Руслан Гелаев - командир на полк със специално предназначение, станал известен след сраженията при с.Комсомолское; Хункар паша Исрапилов - убит край Грозни при операцията "Лов на вълци"; Иса Астамиров - "бригаден генерал", вицепремиер в т.нар. "правителство на Ичкерия" - също убит; Асланбек Абдулхаджи - Големия - дясната ръка на Шамил Басаев от Будьоновск; заловените "бригадни генерали" Апти Баталов и Салман Радуев. Първият е бивш офицер от МВР, роднина на Масхадов и шеф на администрацията му, а вторият е познатият на всички "герой от Первомайское", когото в края на зимата докараха в затвора "Матроска тишина" притихнал, обръснат и неузнаваемо смирен. Струва си да се спомене и името на Арби Бараев - командир на диверсионно-щурмови батальон, на чиято съвест се смята, че лежат четирите отрязани глави на английските заложници, работили по договор в Грозни за комуникационната компания "Грейнджър телеком"... Снимките поне на още двайсетина професионални бойци, наричащи себе си полеви командири, са залепени на видни места по стените на казармите и палатките на войниците. Всички те са обявени за национално издирване и подлежат на арест или ликвидация.
За военните специалисти е ясно, че далеч по-опасни са другите - истинските организатори, тези, които планират бойните действия на бандитите. Според генерал Шаманов, това са около десетина души, бивши старши офицери от Съветската армия, чиито имена дори не сме чували. Безспорен и всепризнат лидер сред тях е бившият полковник-артилерист и все още президент на Чечения Аслан Масхадов - личност сложна и противоречива, несъответстваща на представите ни за чеченски главатар. Хаосът на времето му поднася не едно изпитание, а животът му през последните десет години е низ от метаморфози.
Роден е през 1951 г. в Казахстан в семейството на депортирани от Сталин чеченци. Потомък е на рода Алерой, характерен със своята агресивност и непримиримост, един от онези родове, които бившият председател на КГБ Ключков неслучайно нарича "стълбове на сепаратизма". Военната си кариера Масхадов избира пак по настояване на роднините и старейшините от рода. Учи в Тбилиското, а и в Московското артилерийско училище "М.И.Калинин", служи в Далечния изток, а по-късно е изпратен в Унгария (гр.Сегед), където командва полк САУ (самоходни артилерийски установки) в състава на южната армейска група. След извеждането на групата оттам бива назначен за началник-щаб по ракетните войски и артилерията във Вилнюския гарнизон (Литва). Работи съвестно и упорито. Награден е с два ордена.
Тези, с които е служил, дават висока оценка за професионалните качества на Масхадов. Полкът му бил винаги сред първите в съревнованията, а командирът редовно провеждал бойни тренировки и занятия по строева подготовка с офицерите. Въпреки това при Масхадов ставали и странни неща. Той приготвял специални ложи за жените на офицерите и ги канел да присъстват на строевите прегледи като наблюдаващи. Това било част от морално-административните му методи за въздействие. При снижаване на показателите такъв женсъвет като нищо можел да осмее всекиго от офицерите. Трябва обаче да се признае, че самият Масхадов участвал наравно с всички в прегледите, назначавайки за оценяващ своя първи заместник.
През есента на 1991 г. след потушаването на т.нар. пуч и след фактическия разпад на СССР, поради приннципни различия с новоназначения си началник, Масхадов подава рапорт за уволнение и заминава за Чечения. При Дудаев заема поста военен комисар, а след началото на чеченската война бива произведен в чин генерал и назначен като началник-щаб на новосформираната армия. Особено се отличава при отбраната на Грозни, когато Дудаев му поверява изцяло военното ръководство, оставяйки за себе си само финансовото и политическото управление.
Тогавашното настъпление на федералните войски (за разлика от сегашното) бе лошо организирано и доведе до многобройни жертви. Няколко хиляди руски момчета оставиха костите си по улиците на чеченската столица, за което огромна вина носи и самият Масхадов. Той подобрява съществено отбраната, като създава т.нар. "направления" - организирани на териториален принцип крупни постоянно действащи подразделения. Ръководството на боя се осъществявало от бункера под резиденцията на президента - бившата сграда на Областния комитет на КПСС. Хвърлената по него деветтонна самолетна бомба (само две такива били пуснати във войната, поради огромната им разрушителна сила) не избухва, а засяда в тавана, само на няколко метра от Масхадов... Всеизвестен факт е, че повечето от чеченците са разочаровани от своя президент, оказал се добър войник, но слаб политик. Изминалите години показаха, че той не можа да консолидира народа, не можа да се справи дори с част от най-наболелите проблеми - високата престъпност, голямата безработица, глада, настъпващия уахабитизъм.
Дръзнал да се опълчи срещу уахабитите в Чечения, той по чудо оцелява след бомбен атентат, в който загиват и двамата му телохранители. След този случай Масхадов практически свири отбой и вече не се противопоставя на войнстващия ислямизъм, който вече безпрепятствено превзема Чечения и пуска пипалата си по цял Кавказ. Самият Масхадов започва все по-често да се появява на публични места, обърнал молитвено длани, пуснал прошарена брада. Това е време на разюздана престъпност, на показни екзекуции пред екзалтирани тълпи и на пълен разпад на държавността в републиката.
На практика чеченският президент бе превърннат в заложник на международния тероризъм и сепаратистите, които и досега умело използват неговата легитимност за лице пред света и за прикриване на престъпните си действия.
По време на неговото президентстване буйно разцъфтяват наркотрафикът и бизнесът с отвличане на хора. Според ген. Манилов, заместник началник-щаб на Руската армия, в Чечения доскоро е имало специални затвори и пазари за роби. Хора от нечеченски произход били продавани и използвани като добитък.
Срещу Масхадов и роднините му започват брожения. Обвиняват го в разхищения, лично облагодетелстване и какви ли не още грехове. Обвиняват го, че за да обезопаси личния си нефтен кладенец, нарочно започнал навремето преговорите с генерал Романов в село Зандак (мястото на кладенеца), обявявайки го за "демилитаризирана зона".
Сега Масхадов отново е начело на чеченската съпротива. Нахлупил кавказката папаха върху войнствено обръсната глава, размахал заплашително юмрук от екрана, той пак заплашва Русия с характерния си пресипнал глас. И макар че над много от главатарите няма реална власт, той все още е президент и главнокомандващ. Под негово ръководство в планината продължават да действат хиляди терористи, чийто гръбнак изграждат различните наемници. Там е специалният отряд за бързо реагиране "Кандахар", националната чеченска гвардия, ислямисти от босненската кървава бригада "Ел моджахед" и др. Поне още хиляда и петстотин главорези, изкарали зимата оттатък границата, в Панкийското дефиле на Грузия, се готвят да преминат в Чечения. Обръснали бради, спотаени по къщите, в равнините чакат сигнал още стотици "опълченци", възползвали се временно от закона за амнистията. Всички те са отлично въоръжени, с най-модерно орръжие, както западно, така и руско, оставено някога "за черни очи" от Елцин на Дудаев. Сепаратистите разполагат дори с танкове, БТР и реактивни установки "ГРАД"... Военните в Русия ясно съзнават, че имат пред себе си все още силен, опасен и коварен враг, знаят също, че ако продължи войната в планинските райони, неминуемо ще се стигне до стотици нови жертви и от двете страни. Затова едва ли някого учудва фактът, че още от декември, макар и негласно, въпреки активните бойни действия, се водят преговори чрез посредници с Масхадов. Явно тази тактика, прокламирана още тогава от Путинн, се оказва най-печеливша. Очевидно такава е логиката на войната с тероризма.
Особено показателно е отношението на руските медии към Масхадов. Те продължават да го щадят и да пазят авторитета му. В репортажите за военните действия името му и сега рядко се споменава и не се свързва с престъпленията на сепаратистите. Явно руснаците още живеят с надеждата, че бившият съветски офицер може отново да бъде полезен, че самият той не е фанатизиран уахабит, а реално преценяващ ситуацията военен. Дано тази надежда не се окаже напразна! Засега обаче поведението на Клепоухия (такова е прозвището на Масхадов сред чеченците) показва, че той не мисли да отстъпва и все още е в плен на сепаратистки стремежи, обслужващи единствено интересите на мафиотските кланове в Чечения.
И все пак напоследък се промъкват някои плахи сигнали за възможен мирен изход. В Ингушетия се появи вицепрезидентът на Чечения Казбек Махашев. Масхадсов искал среща с Путин, Руслан Аушев продължава активно да съдейства... Дали това е началото на края на войната, или е само някаква игра? Ще съумее ли бившият артилерист да направи нещо наистина полезно за своя народ, за да го запомни с добро?
Дали ще успее да се изтръгне от ноктите на уахабитите и заедно с Бислан Кантемиров, мюфтията Ахмед Хаджикадиров и хилядите недоволни чеченци да се изправи срещу терора и войнстващия ислямизъм? В името на спасението на Чечения. В името на мира... Ще се окаже ли и този път прав древният гадател? Бъдещето ще покаже.
"Васалам, вакалам" - казват някои кавказки народи, приключвайки разговора. Това ще рече: "Мир на вашия дом"!
Дано бъде мир!
За Надка, Батето и дипломацията ни
Че дипломацията е била ахилесовата пета на България след Освобождението, го знаят и учениците от прогимназията. Сегашните ни граници са най-тъжното свидетелство за този факт. Но никога досега външното ни ведомство не се е докарвало до днешния си хал. Драмата с медиците ни в Либия изкара на бял свят пълната безпросветност и безпомощност, които царят след чистките на "умния Стоенча" и "хубавото Наде".
Всички действия по спасяването на нашите хора в Либия се отличаваха с това, което любителите на афоризми и абсурди наричат организиран хаос. Първо, не се разбра кой точно ще адвокатства на медсестрите - Христо Данов или Владимир Шейтанов. След това стана ясно, че те могат да бъдат само консултанти на Осман Бизанти, съгласно либийските закони. И това е май единственото дотук добро решение. Както си личи от фамилията, г-н Бизанти ще да е представител на талантливия малък народ. А за да бъде един евреин адвокат в арабска страна, при това с доста специфична политическа система, значи наистина е майстор на оцеляването в рамките на закона!
Сетне полетяха всякакви пропагандни "патици" - че ще ги спасява Евгений Примаков, Амнести интернешънъл, и дори папата. Оказа се, че или преводачите, или преводачката Надежда Михайлова пак са се объркали. Йоан-Павел II е казал, че ще се моли за тях на Господа, а не на Муамар Кадафи. За Ватикана е достатъчно ясно, че на Кадафи, като на мюсюлманин и на радикален политик едновременно, изобщо не му пука за неговото мнение.
Сега се появи Иван Славков, който си стегна куфарите за Триполи, сещайки се за личното си приятелство с полковника. И ако успее, това ще бъде не само негов персонален триумф, но и най -големият шамар за цялата синя дипломация. И Надка май наистина ще трябва да си вземе чантичката и да поеме за Ню-Йорк, където титулярното място на представителя ни в ООН стои вакантно. Там ще си разтяга на воля общи приказки, ще си гука с Бомбинг Олбрайт, без да може да прави някакви съществени бели.
Кавказките мераци на Турция
Кавказ винаги е бил в зоната на стратегическите интереси не само на Османската империя, но и на съвременна Турция. Резултатите от Втората световна война като че ли завинаги погребаха надеждите на Република Турция за хегемония в този важен военно-икономически район.
Разпадането на Съветския съюз, довчерашната политическа, икономическа и военна деградация на Русия и двете чеченски войни откриха пред Анкара възможности за влияние в Кавказ, за които тя преди това не можеше и да мечтае.
Външната политика на Турция в началото на 90-те години може да бъде определена като предпазлива. Разбира се, на Турция беше необходимо време, за да се освободи от стереотипите на студената война. Тя трябваше да оцени разположението на силите на Кавказ и да изработи нова концепция за разширяване и утвърждаване на своето присъствие в този важен военностратегически район. Сегашното положение на Кавказ помогна на Турция да утвърди влиянието си там. Експанзията й в района на Кавказ се развива по класическия образец. Отначало са били изпратени мюсюлмански мисионери, след това бизнесмени-авантюристи и накрая хора на турските специални служби.
Последните военни успехи на руските федерални войски в Дагестан и Чечения накараха Анкара да стане по-предпазлива при осъществяването на плановете си в региона на Кавказ. При посещението си в Грузия бившият президент на Турция Демирел предложи в района на Кавказ да бъде създаден пакт за стабилност, в който да членуват Турция, Грузия и Азърбайджан, но без Армения. Неотдавна външното министерство на Република Турция обяви, че "Кавказ е един от най-важните й приоритети".
Турция иска да се утвърди на Кавказ не само от носталгия по миналото, но тя и сега преследва конкретни политически, икономически и военни интереси. Такъв радикален поврат във външната политика на Анкара много експерти по международни въпроси свързват с предстоящото осъществяване на проекта за изграждане на нефтопровода от Баку до турския град Джейхан.
Турция възлага големи надежди и на транскаспийския газопровод Туркмения-Турция-Европа, който ще й даде възможност да получава огромни печалби от транзита на природен газ през нейната територия. По такъв начин Турция ще се превърне в енергиен мост между Изтока и Запада. При това положение тя смята да засили икономическото и политическото си влияние в Европа и на Кавказ.
Турските управляващи среди, преследвайки своите цели на Кавказ, не могат да не отчитат реакцията на Русия към нейната експанзия за трайно утвърждаване в района на Кавказ и Каспийско море. Русия няма да се съгласи да играе ролята на пасивен наблюдател за активните действия на Турция в кавказкия район. Много видни турски политици това добре го разбират. Те смятат, че ако в бъдеще Русия стане член на кавказкия пакт за стабилност, то напрежението между Турция и Русия може да бъде избегнато.
Разбира се, крайните националисти в Турция искат тя самостоятелно и без Русия да осъществява кавказката си инициатива за изграждане на пакта за стабилност. По мнението на турските ислямски националисти Русия трябва да бъде изолирана трайно от Кавказ и ако това стане, то авторитетът на Анкара ще се утвърди още повече в кавказкия район.
Но в същото време турските радикални националисти разбират, че Турция не може сама да се утвърди на Кавказ без активната подкрепа на западните държави, НАТО и САЩ.
Още повече че САЩ отдавна проявяват голям интерес към Кавказ и Каспийско море, където се намират огромни запаси от нефт и газ. Именно със съдействието на САЩ беше подписан договор за построяването на нефтопровода от Баку до Джейхан. Има даже съобщения, че преди дагестанските събития американците са взели решение за разширяване на военнното си влияние и ако се наложи и военно присъствие в Кавказ.
Почти по същото време Пентагонът и турският Генерален щаб създават съвместна военна група, която да изработи, ако се наложи, план за общи действия на Кавказ. Военно-политическото сътрудничество между Турция и САЩ по време на Втората чеченска война не е случайно.
Действията на САЩ и Анкара преследват далечна цел - да изолират Русия завинаги от традиционното й влияние на Кавказ.
Сегашното руско и държавно ръководство без съмнение разбира замисъла на Турция, НАТО и САЩ по отношение на Кавказ и предприема необходимите действия. Русия няма да допусне за нейна сметка да се утвърждава влиянието на Турция и САЩ на Кавказ, тъй като това няма нищо добро да донесе на Руската федерация и на нейните изконни интереси в този район.
Новият руски президент Владимир Путин вече показа на Турция и нейните покровители от НАТО, че Кавказ е сред най-важните приоритети на руската външна политика и че Русия няма да допусне да бъде изтласкана от Кавказ от Турция и НАТО. А и ще защитава с твърда ръка интересите си там.
Ливанизация на България!
Антиконституционното ДПС и тази година не пропусна да спекулира с т.нар. възродителен процес и принудително изселване на българските турци в периода 1985-1989 г. Отново не пропусна да вмени колективна вина на българския народ.
Това направи Осман Октай на 28 май т.г. на митинг в с. Руен, Бургаско.
Освен традиционните за такива сборища заклеймявания и закани срещу българската нация сепаратистите този път открито поставиха въпроса за участие в изпълнителната власт и искания за министри, излъчени от тяхната партия. Усетили мириса на мърша в българския политически живот, лешоядите са готови този път да се нагълтат с по-богата плячка.
Безпринципните позиции на двата мастодонта - СДС и БСП по националния въпрос, окуражават Сокола и башибозука около него в сепаратистките им изяви. Напр. Осман Октай открито заявява, че между министрите в следващия кабинет непременно ще има Ахмед, Мехмед и Айше. Базата за тези му твърдения е, че при все по-спадащия рейтинг на СДС синята партия едва ли ще има повече от 70-80 депутати в следващото Народно събрание. Тогава ще се наложи да търси партньори за управление и ето ти го звездният шанс за ДПС.
Ако преди 10 години турчеещите се бяха доволни само с ролята на балансьор и определящ дали едно правителство ще го бъде или не, то днес се вижда, че апетитите им многократно са се увеличили. Съвсем естествено, като има кой да ги търпи и подхранва.
Куражът на петата колона идва и от безпринципното, а на последък направо предателско отношение на БСП към националната сигурност. В момента, когато Октай разпъваше българите на кръст в Руен, Георги Първанов се изцепи по радио "Експрес", че ДПС непременно трябва да бъде привлечено към властта и ето защо на следващите парезидентски избори червеният кандидатски тандем ще бъде кандидат за президент от БСП, а за вицепрезидент - от ДПС. Просто няма думи да се опише поведението, до което е стигнала столетницата.
Крайно време е българският народ да си отвори очите и да види, ама съвсем ясно, кои всъщност и как го управляват. В момента се предлага чисто и просто ливанизация на България. В тази близкоизточна страна президентът е мюсюлманин-сунит, премиерът - християнин-маронит, а председателят на парламента - мюсюлманин-шиит. Това е оформено в конституцията на страната. Нещо подобно ни предлага и Първанов. Ще го допуснем ли?
Ново качество на официалната враждебност към Белград
Иван Костов, най-сетне успял да схване, че ония отвън вече не го възприемат като безалтернативен наместник, търси всякакви поводи да им покаже, че все още е полезен, че все още е рано да го сменят.
Най-новият хит в това отношение е провъзгласеното Костово намерение да открие българско псевдодипломатическо представителство в Прищина, административен център на сръбската провинция Косово.
Тази идея бе обявена пред бившия френски министър и днешен натовски гаулайтер на окупираната сръбска провинция - Бернар Кушнер. Гаулайтерът, по собствено признание, дошъл у нас "да подиша спокойно сред приятели в една свободна страна". Дали този комплимент не е малко пресилен, след като всички в България знаем, че днешната атмосфера около Иван Костов не е много за дишане?.. В случая това не е важно. Същественото е, че двамата приятели се разбраха.
Костов не е първият балкански колониален служител, вписващ се в натовската схема на легитимиране на косовската албанска мафия като законна власт чрез осигуряване на нейно официално международно признаване. Изпревари го неговият скопски колега, услужливият червенобузест Любчо Георгиевски, който пръв започна да третира мафиота Хашим Тачи като равнопоставен. Основателно, между другото.
Не оспорваме суверенитета на Република Македония, но не можем да не отбележим, че тя е една смешна държава. Само една смешна държава може да прекъсне дипломатическите си връзки с Китай, за да ги замени с официални отношения с негова разбунтувала се провинция срещу обещания за долари. Отгоре на всичко тайванските пари така и не се появиха край Вардара. Появиха се свежи албански демографски попълнения от Косово и от самата Албания. С ноу-хау в производството не на микрочипове, а на наркотици. И с претенции за държавотворчество.
Накратко, на Любчо такива изпълнения му отиват. На един български премиер, дори и заминаващ си, не. Даже и когато с цел политическо оцеляване се залавя за всякакви сламки, състезавайки се със своя президент по верноподаничество към Вашингтон.
Вярно е, че американците съвсем наскоро отрекоха концепцията за държавния суверенитет - освен собствения им, разбира се, - но това още съвсем не означава, че им е по силите да материализират мераците си. Вярно е и че САЩ започнаха строежа на свои административни и военни обекти в окупираната провинция.
Вярно е и това, че нито една друга балканска или небалканска държава не направи същото. Очевидно и във васалитета и лакейничеството има място за нюансиране на поведението.
Представители на синята софийска администрация, включително и с министерски ранг, неведнъж нарушиха държавния суверенитет на западната ни съседка, като пътуваха до окупирано Косово без разрешение на югославските власти. Акредитирането на български дипломат при Хашим Тачи обаче, дори и да трябва да се търси някаква служба за разговорливия злощастен син международник Асен Агов, би означавало придаване на ново качество на официалната враждебност към Белград. Би било съвсем еднотипно с изпращането на български окупационни части в същинска Сърбия по време на Втората световна война.
Тук няма да говоря за това, че една безнравствена политика, каквито и бързи дивиденти да обещава в краткосрочен план, в дългосрочен - винаги се оказва губеща. Или пък че поредното разгаряне на българо-сръбска вражда поне за още две поколения напред вреди на българските национални интереси в стратегически план.
Просто ще припомня, че тепърва ни предстои да неутрализираме ефекта от предоставянето на българското небе на натовските бомбардировачи и че същинският български мост към Западна Европа се намира не при Видин, а при Нови Сад. Между другото, съвсем неотдавна бе възстановен от сърбите.
Българите ще проявим престъпна безотговорност, ако позволим на властвуващата шайка да продължава да продава националните ни интереси само и само за да се удължи още с някоя друга седмица или месец политическата агония на Иван Костов и режима му.
В нормалните страни решения от такова естество не се приемат без санкция на законодателната власт. Опозицията, ако сериозно се самовъзприема като такава, не трябва да чака петъчния ден, за да запита Костов как би могло поредното му своеволие да се отрази върху българските национални интереси. Не трябва да го оставя отново безнаказано да осъществява максимата си тип "анти-Левски": "Ако печеля, печеля само аз, ако губя, губи цял народ".
Петър Стоянов - патриот по сметка
За пореден път президентът Петър Стоянов се опълчи срещу мнозинството и упражни правото си на вето. Този път - по въпроса за военната служба. В доста пространно и патетично изложение той възхвали академичната българска младеж, която наистина е гордостта и елитът на нацията, но именно заради това не бива да бъде привилегирована по отношение на пребиваването си в казармата, и т.н., и т.н. А в съществената част от мотивите си за вето той повтори едно към едно мнението на военните, че под 9 месеца военното обучение става безсмислено.
По принцип никой, най-малко "Зора", не може да не подкрепи подобна позиция. Друг е въпросът защо обаче Петър Стоянов така се разхрабри. Защото неговото отношение по въпроса няма да му донесе нито евтини червени точки сред студентите и техните родители, нито пък ще предизвика особен възторг сред меродавните световни фактори, решили колкото се може по-бързо да ликвидират българската армия и държава.
Патриотичният пристъп на Петър Стоянов е много добре мотивиран от съвсем други подбуди. Мнозина като че подценяват способностите му, заблудени от леко наивната му логорея, която очевидно е въпрос не на слаб интелект, а на професионална деформация, съчетана с обикновена характеропатия. Всъщност той доста старателно се грижи за личния си рейтинг, който да му осигури втори мандат.
Без да се обявява открито война на СДС и на все още силния му Командир, както това си позволи навремето Желю с наистина инфантилния Хаджи Филип Кенеди, Стоянов елегантно, но все по-често демонстрира различията си с "Дондуков" 1. Заявявайки категорично, че е седесар (в което и без това никой не съмнява!), той дава ясни послания, че далеч не е съгласен с всички действия на правителството.
Какъв по-добър случай от този да застанеш на страната на армията и да си осигуриш одобрението и на опозицията, и на всички родолюбиви хора, както в случая със срока на военната служба! Като многозначително напомниш, че все пак ти си върховният главнокомандващ. (От когото до голяма степен зависи дали ще има преврат или не.)
Не че ветото ще мине. Сините талибани ум не приемат от никого. Но добре пресметнатият жест на бат'Петьо ще се запомни.
Самолети - въртолети... В неделния ден на вратата се позвъни и жена на неопределена възраст ми поиска "едно левче за сираците"... Повярвах, дадох левчето, а тя ми остави квитанция с рекламно листче, където пише, че фондацията ще изпроводи тридесетина кръгли сираци на абитуриентския им бал! Седнах в хола и отгърнах вестника - правителството си купувало въртолет "Бел" за 6.9 млн. долара! Уж за нуждите на Комисията за бедствия и аварии. Миналата година купиха самолет "Фалкон" за 17.250 млн., който вози само правителството!
Сега си спомних как дюдюкаха през 1990 г. на правителствените мерцедеси днешните управници, тогава демократична опозиция. Днес луксозните автомобили на властта са близо седем пъти повече, отколкото тогава, а народът, образно казано, е седем пъти по-гладен. Хеликоптерът се оказва символ на едно невъобразимо нахалство, отдавна преминало в наглост. Той иде от Америка да покаже, че страната ни вече символично е минала към битието на онзи континент, но в неговата южна половина. Там, където народът влачи полугладен хомота, а шепа олигарси се кефят под чадъра на американските си господари.
Новият американски хеликоптер лети, лети към нас, за да ни напомни, че просто няма къде да мърдаме... И трябва да търпим. Към търпение ни призовава министър-председателят, председателят на парламентарната Комисия по бюджета, председателят на парламента. Синьото войнство ръкопляска! Ако трябва да се дават обяснения - веднага започват да лъжат без разлика на "пол, възраст, занятие", просто лъжат и дори започват сами да си вярват.
Сега пък ще почват да обясняват, че новият хеликоптер ще ни спасява от бедствия и аварии. Сигурно - особено, както е оборудван с всички екстри. Представяте ли си как с него ще прекарват медикаменти и храни за пострадалите, как от района на бедствието ще извозват към болниците ранени?
Сега вече е сигурно - бедствията и авариите ще бягат от българската съдба като дявол от тамян. Зер, с новия въртолет шега не бива. Само дано побързат, че ми дойде на ум една идея - да ги помоля да извозят един клас кръгли сираци до абитуриентския им бал. Къде, къде по-оригинално е, отколкото с там някакви си мерцедеси. Вярно, че въртолетът е само шестместен, но нищо - ще ги возим на смени. Така поне, като си се пътувал символично към своето бъдеще с министерско возило, щастието е сигурно. Особено като си помислиш какво може да се направи за тия и други сираци с въпросните 6.9 млн. долара.
Хеликоптерът наистина идва, братя българи. Както се разбра, той ще бъде купен с пари от продажбата на материални активи на Министерството на отбраната. Тези същите активи, които днешните гладни пенсионери вчера са изработили с тежък труд, за да могат утре министерските задници да се разнасят насам-натам "с всички екстри".
Защото и най-големият будала ще се досети, че за бедствията и авариите е нужен не шестместен с екстри, а примерно транспортен за много пътници и товари хеликоптер... Днес мнозина говорят да последваме братята чехи и да извикаме като тях към управляващите ни демократи: "Благодарим ви, вървете си!... ".
Макар, че няма за какво да благодарим, просто мълчаливо да ги натоварим на самолета "Фалкон" и хеликоптера "Бел", за да ги стоварят на бунището на историята.
А ние да си посипем главите с пепел и на следващите избори да внимаваме за кого си пускаме гласа.
Иначе, ще си останем само с проклятията, а те - настанени "с всички екстри", ще ни помахват от отгоре.
Свoбодата на словото трябва да се пази
Често сме склонни прибързано да се съгласяваме с твърдението, че в националната разруха за изминалите десет години има поне едно светло петно, едно реално достижение - свободата на словото. Печатното, електронното, и просто изреченото на глас. Дори се проявява известно безгрижие към необходимостта тя да бъде отстоявана.
Това произтича логично от схващането, че щом я има в т.нар. развити демокрации, няма как да бъде застрашена у нас. Още повече че се възприема като една от основните "европейски ценности".
След появяването на Интернет няма истина, която да може да се потули. Между принципите и конкретиката обаче винаги има разстояние.
Натиск срещу свободата на словото, при това все по-засилващ се, съществува и във въпросните демокрации. По-важното за нас, българите, е, че, както и за други неща, те са предвидили за "младите демокрации", сред които и България, стандарти, различни от прилаганите у тях си.
Преди ноември 1989 г. у нас човек можеше да си позволи вицове срещу властта единствено в тесен кръг. Днес, ако е партиен или държавен служител, в още по-тесен. Във всеки случай, неслужебен. И по-рано човек можеше да си има сериозни неприятности за подобни волности. Сега - също, и дори повече. Преди потърпевшият дори при уволнение не оставаше гладен и лишен от покрив и медицинско обслужване. Днес не е така!
Самото възраждане на политическия виц като жанр вече е симптоматично.
Преди ноември 1989 г. абонирането за партийния печат бе задължение, уставно вменено на партийните членове. На такава приемственост в принципите се крепи основно и съществуването на в. "Демокрация". Нека пътем отбележим, че наподобява повече "Работническо дело - реколта 1952", отколкото обяснимо по- разчупения му перестроечен вариант от 1989 г. Преди ноември 1989 г. държавните радио и телевизия бяха електронни вариации на Единствено правилния вестник. Днес - също. Обсипвани сме от ескалиращо примитивна пропаганда, творение на казионни журналисти, които компенсират професионалната си посредственост с наивно, но усърдно демонстрирано верноподаничество.
Още един показателен симптом - автоцензурата в много от частните медии.
В България частни не означава независими от правителството. Някои от тях са в братовчедски или по-близки родствени отношения с него и по верноподаничество се надпреварват с партийно-държавните. Други - по-специално електронните - няма как да не отчитат факта, че именно това правителство ще им даде или поднови лиценза и дозират подаването на истината. Критичните към администрацията печатни издания могат да бъдат тормозени и са тормозени и финансово притискани от властите по други начини, някои от които са затрудняване на разпространението или шантажиране на рекламодателите им.
На независимия национален печат се създават и допълнителни затруднения чрез предоставяне на финансови привилегии на чуждестранни участници на българския медиен пазар. По правило - това е в разрез с изискванията на националното законодателство.
Примерите за уволнени неудобни журналисти не са един или два. Примерите за бити и пребити журналисти - също. Не са редки и телефонните и други закани срещу независими издания и журналисти. Най-пресен пример са заплахите към Волен Сидеров, осмелил се да изрази съмнение в морала на колеги, продаващи се за една джон-паница леща. Когато бъдат ограбени хотелските стаи на сини партийни велможи , властите мобилизират полицията и тя открива краденото и крадците. Разкриваемостта на извършителите на побои над журналисти е обяснимо по-ниска.
Понякога властта пипа съвсем не елегантно, с радомирски финес. При последните общински избори варненският областен управител Добрин Митев реши безкористно, на обществени начала, да се включи лично в разпространението или по-точно неразпространението на националния печат във Варна.
След ловешкото супершоу на Надежда Михайлова по същото време властите решиха да посъберат със стражар посред нощ местните журналисти ей така, "за справка". Възпитано, не ще и дума. Не са им казали да си вземат четка за зъби, топли дрехи и суха храна за три дни, но все пак не е приятно да те разкарват посред нощите по участъците. В историческата памет на българина спомените за точно такъв вид събеседвания не са сред най-умилителните.
Нападките, отправяни срещу печата от страна на висшите сановници на режима, като се започне с премиера Иван Костов, станаха толкова чести, че почти престанаха да правят впечатление. Все пак, заслужава си да споменем последната изява на властите в тази насока - изказването на правосъдния министър Теодосий Симеонов.
Изявата ще да е била грижливо планирана и подготвена по всички правила на тактическото изкуство. Поне към този извод навежда фактът, че бе предшествана от предварително словесно омаломощаване на врага с едрокалибрена интелектуална артилерия. Лично Асен Агов призова публично да се проверят парите на вестниците и заяви, че в България работели поръчкови журналисти.
Няколко дни след това последваха констатациите на министъра: "Има медийна атака срещу правителството и тя няма да завърши нормално, защото тя обслужва интересите на някой, който иска да дестабилизира България". Обвини журналистите, че публикували 80 % коментари и следователно само 20 % информация, и обеща на неправилните от тях да не им остави друга трудова алтернатива освен "даскалуването по помашките села".
Определянето на пропорции между излагане на факти и коментара им при Джордж Оруел е в прерогативите на Министерството на Истината. При българската специфика, както виждаме, за тях отговаря друг член на кабинета.
Нека коментираме тези думи на министъра отзад напред, като почнем с въпросното даскалуване.
Откога просвещаването на деца, каквото и да е вероизповеданието на родителите им, трябва да се възприема не като благородна, а като долна и жалка работа? Като наказание? Не че замислите на властите спрямо българското образование не са ни ясни - ясни са на всекиго, - обаче възможен ли е чак такъв цинизъм?
В учителската професия назначаването на хора с подобна ценностна система е недопустимо. В министерската, поне при Иван Костов, нещата очевидно стоят иначе.
Каква е тази медийна атака срещу правителството? От телевизионния екран Иван Гарелов и Явор Дачков никак, ама никак не го атакуват. По страниците на "Демокрация" също не виждаме кавалерийски набези срещу властта. Иван Костов подмени десетина министри с уж по-добри и по-словесни, и пак не откри такива, които да не позволяват на приказките им да изпреварват мислите.
Сиреч, не става ясно кой иска да дестабилизира България. И какво означава това дестабилизиране. Според някои стабилна България може би е тази, в която с общонародна подписка се предлагат Иван и Елена Костови за семейна Нобелова награда по икономика заради "Булс" и "Сапио". А всички медии ръкопляскат и въобще "ваше височество, народът ликува".
Според други българи стабилността може би изглежда различно.
Сегашната властова структура доскоро миришеше само на неизмита тоалетна. Вече вони и на леш... Това обаче не означава, че в последните си дни тя не е в състояние да сложи край на вече излишното според нея деликатнечене с медийните среди, като за целта си приеме необходимият демократичен закон.
Накратко, свободата на словото трябва да се пази!
Тържество на колективната подлост
Надявахме се, че след публикуването на редакционната статия "Да спрем нашествието на родоотстъпниците" пропагандната кампания по повод Откритото писмо на 400 интелектуалци, озаглавено "Да спрем обезбългаряването", ще намали своя ход, или просто ще заглъхне. Изложено беше достатъчно пространно и задълбочено становището на в. "Нова Зора", проникнато от тревога във връзка с демографския срив, с влошените етнокултурни критерии, с тласкането на масовото национално съзнание вместо към Европа по посока на Ориента.
Становището на вестника за всеки непредубеден читател изразяваше националноотговорна позиция, непозната и неразгадаема за котилото на наемниците срещу Отечеството и платените родоотстъпници. Наред с това докрай се изясни отношението на вестника към положението на циганите у нас. Посочени бяха не само причините за нищетата на това население, но и реалните възможности за неговото включване в цивилизационните процеси. Едва ли през последните няколко години се е появил толкова хуманистичен глас в защита на масово дехуманизирания български живот.
Не изключвахме някои щатни родоотстъпници в чуждите радиостанции "Свободна Европа" и "Дойче веле", в правителствените центрове за национално зомбиране да продължат с клеветите и интригите. Утешавахме се в същото време, че поне отделни електронни медии и всекидневници ще проявят обективност и ще потърсят допълнителни аргументи и факти, за да бъде удържано настъплението на обезбългаряването.
Вместо това намеси се и телевизия "7 дни". В специално предаване намери за уместно да даде и тя своята лепта в хуленето на личностите, оповестили една страшна истина. Истина, скривана умишлено от властимащите, за да не бъде узната и проумяна от нашия народ.
Защо да не си го кажем! Почувствахме казаното от телевизия "7 дни" като удар в гърба: досегашната политика на тази телевизия ни караше да я смятаме за относително независима, правдива и стояща по-близко до тегобите и проблемите на народа.
Но, изглежда, че ще трябва да се лишим и от тази си илюзия. Видимо е, че цензурата, политическата преса върху независимите медии се увеличава през последно време, а свободата на печата се превръща в безсрамно онагледена фикция. Вече сякаш никой не се интересува от терора върху националната ни съдба и идея, от прогнозите за демографската и етнокултурната катастрофа, от отнеманите българска независимост и суверенитет.
Политическите партии, представени в парламента, плеснаха с ръце и прегърнаха единната си външна политика, предприха своя полет към кукувичето гнездо на НАТО. Проядени от раковото заболяване на лични егоистични интереси, те не се вълнуват от социалния геноцид, на който са подложени българското племе и българската народност. Тези политически формации стават от ден на ден все по-сплотени в отдалечаването, в оттласкването си от историята на България, от моралните си задължения като водещи политически фактори, от клетвата си да служат на род и отечество. След такива участници в един "пир по време на чума" тръгват и мисионерите на словото, гарантите на свободата и демокрацията - българските журналисти и журналистика: те също започват целенасочено да обслужват като презрени лакеи вездесъщата лъжа на хората, които държат юздите на властта. В общия хор, както вече заявихме, започна да пее и телевизия "7 дни".
Ще излезе вярна версията, че истинският собственик на тази телевизия е банкерът Георги Агафонов, че той си е действително чистокръвен кредитен милионер, че неговата розовина е парникова, че на такива "собственици" интересът клати феса.
След провеждането на 44 конгрес на БСП, когато и тази партия пое курс към антинационални цели, на патриотичните сили у нас ще става далеч по-трудно да утвърждават интересите на българския народ и да бият камбаната на тревогата пред задаващата се национална злочестина.
Историята, както проличава, е решила да преживеем и подобен нагъл парад, и подобно натруфено тържество на колективната подлост. Очертава се сплотен фронт на синьо-червената върхушка против каузата на българите, против каузата на България.
Политическият кръг "Зора" и в. "Нова Зора" обаче няма къде да се стъписат пред разюзданата вакханалия, уреждана от палачите на народната ни участ и от техния лицемерен, верноподанически, разноцветно обагрен слугинаж.
Те ще продължават да бъдат сечиво на истината и прогреса, гнездо на неподправения хуманизъм и на суровата борба.
Те ще продължават да бъдат глас, и сърце, и съвест на епохата!
Четири коментара и един послеслов
Публичните изяви на Догановата структура ДПС в последно време няма как да бъдат оставени без внимание. В тях има и стари, и нови неща. Нека ги коментираме.
Осман Октай: "Министрите в бъдещото правителство ще се казват Ахмед, Айше и Мехмед".
Коментар: Няма нищо неестествено един български министър да се казва Ахмед или Мехмед или дори Осман. Стига, естествено, да е излъчен от българска конституционна политическа сила и да е доказал компетентност и най-вече лоялност към българската държава, чийто гражданин е. Никой обаче още не е обяснил как може да се съвмести такава лоялност с думите на Ахмед Доган - "България е наша родина, но нашето Отечество е Турция".
Осман Октай: "Девет милиона германски марки е отпуснала Световната банка за решаване на проблемите с турските малцинства, които са потънали в джобовете на министрите от правителството на СДС".
Коментар: Това, че от чужбина се финансира разединението на българската нация по различни признаци, особено по етнически, е всеизвестно. Кройката на сините министерски джобове също не е тайна. Не бяхме обаче чували нищо за въпросните девет милиона марки. Може би ще е добре следващите девет милиона да се броят директно не на министрите, а на Ахмед Доган.
Като наеме за технически консултант приятеля си Роко от Кърджали, пристигането на средствата до крайния получател - трудовия електорат, - може да се смята за гарантирано.
Юнал Лютви: "Вие носите турски имена, но не виждам народността в очите ви"(обръщение към митинг).
Коментар: Този укор озадачава. Какво е искал да каже депутатът в българския парламент? Какъв трябва да бъде погледът на нашите съграждани с турско народностно съзнание? Изпълнен с човеколюбие като на Ахмедаа Барутанлията ли? Добре е г-н Лютви да разясни думите си.
Айруш Хаджи: "Етническите проблеми у нас датират от 1912 г. и ако управляващите не чуят гласа на малцинствата, съществува опасност от нов "косовски" конфликт".
Коментар: Заплахите с косовските събития у нас не са нови. Пръв ги изрече Доган. Любопитна е началната година на етническите конфликти, назована от г-н Хаджи - 1912, годината на първата Балканска война.
Значи ли това, че вече чуваме призив да се ревизират още веднъж резултатите от нея? Не е ли малко произволна датировката? Ако държим на точността, на българска територия първите конфликти с участието на турски етнос датират малко отпреди 1393 г. Послеслов
Винаги сме се стремили към обективност при оценката на политическото поведение на структурата ДПС. Ако в развитието й бе имало дори и най-незначителен признак за еволюция в посока към нейното превръщане в българска национална партия, нямаше да пропуснем да го забележим и отбележим.
За съжаление, от такава еволюция няма и следа. Във вътрешнополитически план структурата продължава да работи неуморно и постоянно за разединение и противопоставяне сред българските граждани, за разрушаване на българската еднонационална държава и за изкуствено създаване на "малцинства" с групови привилегии.
Доколкото има някакъв достъп до имитацията на външна политика, осъществявана от днешната софийска администрация, ДПС не пропуска случай да злепоставя българския народ и да го обвинява във всякакви мними грехове. Както и да я изпреварва, където може, в накърняването на интересите на България.
Да се приписва на ДПС предателство, обаче би било неоснователно. Предателство може да се извършва към държавата и нацията, към които принадлежиш, а ДПС не принадлежи към българската държава и българската нация и дори не крие това. Присъствието си в българската политическа координатна система възприема като досадна условност, тъй като дейността му се оценява не в София, а в Анкара.
Няма стара или нова позиция или действие на Анкара - геноцида на арменците, терора срещу кюрдите, окупацията на Северен Кипър, заплахата за война срещу Сирия, неоосманските мераци - които да не са били защищавани или оправдавани от ДПС така, както ги защищава и оправдава Анкара. Само че по-усърдно. Това впрочем не е удивително.
За предателство можем да говорим единствено при характеризиране на поведението на български партийни ръководства и ръководители. Особено когато то включва послушно изпълнение на американските заръки да се коалират със сътрудниците на Доган и да ги въведат непосредствено в изпълнителната власт, откъдето да разрушават по-бързо и по-успешно българската държавност.
